Усилна жътва кипя из равното Софийско поле. От край до
край, докъде ти око види, се люляха златни ниви и ние се
мяркахме там от тъмни зори. Бог тия дни даде страшна жега.
Сви се синьо небе над земята и сипа огън и жар. Над
широкото поле трепереше адска марана. Отпуснати и
уморени се синееха далечни гори и планини, и сякаш чакат
кога полето а-ха ще пламне в пожар. Птичките са забягнаха
далеч из хладните усои и не им се чуваше гласът. Само
гугутка се обаждаше изрядко от сенчеста круша или грив
гълъб усамотено префюфюкваше с криле към гората. Тежко
и душно.
Слънцето се спря огнено и немилостиво в небесата, но
жарките му лъчи не ни пъдят от полето.
Неуморно ние жънахме там и трупахме златни снопи. Пот
се сипаше от челата, душата без сила остана, няма почивка.
Узрялото жито не чака.
Бог обилно наспори тая година и не прати ни град ,ни
скакалци, ни грозна напаст за греховните ни души. Зарадва
ни той с благодатни майски дъждове и не иска да ни отнеме
лелеяната в душа надежда за плодовита жътва.
Колко думи, молитвени и чисти, се изтръгнаха от
ободрените ни души, че Бог ни помага , нека работим и нека
работим.
В това усилно време, под адския слънчев пек, над
златното поле ехтяха песни и се носиха на вълни чак до
небесата като благодарствени молитви. Подемат се из
краището нейде дружни момински гласове, залюля се песен
млада, волна, широка като полето, света като любовта. Из
друга задселски краища се отзова друга, мило, високо, и
изпрати надежда и сили.
Аз често оставях тежък сноп и дълго се ослушвах. После
гледах как жънат са-ми-самички майка ми и малка ми
сестричка.
Тя се обръщаше и весело ме задяваше, че не мога да
позная Пенкиния глас и прижуреното й пълно личице, младо
и свежо, светне от усмивка.
Аз отговорих, че го долавям, но слабо… и ,че се слива с
другия и се губи! След това рекох на майка ми да си почине и
да послуша на девойките гласовете, а като
схване
Пенкиния глас, да знае, че наистина снаха ще й стане.
Изправи се майка ми, усмихна ми се и като зажъна, рече,
че ако аз не мога й позная гласа, та тя няма. Аз отвърнах , че
и да пее сама — през море да е, ще я позная!
В миг млъкна дружната песен и полето затихна. Някъде
далече се подаде самичък глас — висок, звънлив и
треперящ. Той се емна леко и тихо, а полека-лека се засили и
се залюля на мощни вълни над полето. Аз оставих снопа,
плеснах с ръце и рекох , че това е тя и дълго се ослушвах.
А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор,
пълна с надежди и желания. Тя кичеше на китки мили хубави
думи и ги пращаше с любов някому някъде. И ту
развълнувано глъхнеше, ту смело се вдигаше, сякаш се
бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение,
и победоносно взимаше връх и се носеше стремително и
гордо.Аз не изтърпях, изстъпих се сред нивата и се
провикнах.Екливи и ободрителни смехове ми отговориха от
околните нивя.Чу ме Пенка отдалече и ми прати закачлива и
обична песен.Над полето, сякаш с кръст в ръка, прехвръкна
надеждата, по нея радостта.Ободриха се морни души и
заехтя полето пак от смях и песни.
Дотича из отдалеченото краище босоного хлапе и
уплашено се обади, че Пенка примряла от жега.Спуснах се,
разбутах навалицата и паднах до студеното й мъртво тяло.
На другия ден слънцето все тъй жестоко и силно печеше,
но из нивите не се мяркаха работници, макар че бе делник.
Полето празнуваше тъжен празник.
Погребваха Пенка.