STORYTEL. www.storytel.com
Dmitry Glukhovsky on Instagram: @glukhovsky
Dmitry Glukhovsky on Twitter: @glukhovsky
Dmitry Glukhovsky on Facebook: @glukhovskybooks
ПОСТ
© A Storytel Original in cooperation with Dmitry Glukhovsky
Agreement by www.nibbe-literary-agency.com
© Васил Велчев, превод от руски
© Алексей Вайнер, иллюстрации /
Alex Wyner, posters and illustrations of Russian web
© Анастасия Иванова, иллюстрации /
Anastasiya Ivanova, posters and illustrations of English web
© Илья Яцкевич, иллюстрация / Eli Yatskevich, illustration
© Ольга Читайкина, фотографии / Olga Chitaykina, fotography
© Живко Петров, адаптация на корицата
© Сиела Норма АД
София • 2020
ISBN: 978-954-28-3067-2
Първи епизод
1.
– А какво има там, от другата страна на моста?
Егор навярно вече за хиляден път задава този въпрос – и не му
омръзва, защото отговорът всеки път е различен.
Огромният мост води към зелена мътилка, към гъста отровна
мъгла, постепенно се разтваря в нея и напълно изчезва от погледа
само на двайсетина метра от брега. Понякога вятърът налита
върху нея, опитва се да я разпръсне – но не може.
Зелената завеса се повдига само още мъничко – и зад нея се
вижда все същото: ръждиви релси, ръждиви стълбове и ръждиви
ферми, обрасли с нещо червеникаво като водорасли, но не точно
водорасли; нещо, шаващо на вятъра и без вятър.
Мъглата не може да се разпръсне, защото се вдига от реката.
Мъглата е диханието на самата река – бавна, пенлива, болна.
И самата река не се вижда от брега – бетонните опори на моста
изчезват в нея някъде в мъглата. Затова пък тя се чува добре дори
през плътната пелена – нейното плискане, жвакане, шуртене.
Изглежда, сякаш е жива, но само така изглежда. Нищо живо няма
там, долу. И нищо живо, което попадне там, не може да оцелее.
Дървените лодки се овъгляват, гумените пускат мехури и се
пръсват. Местните не се приближават и на пушечен изстрел до
водата. А и да се каже вода... Каква вода е това?
По реката не може да се плава – дори на шлепове с железни
дъна. Онези, които са отплавали надолу по течението, никога не
са се върнали. И никой никога не е доплувал по нея от горната
страна на моста.
Затова и сега не е нужно никакво название за реката – „реката“
и толкоз.
А по-рано се е казвала Волга.
Егор не се отказва:
– А, какво?
– Нещо... Градове някакви сигурно. Също толкова пусти като
нашият Ярославъл тук. Самият ти знаеш ли какво питаш?
– Точно аз нищо не знам. Вие сте този тук, който знае всичко,
Сергей Петрович.
– Само да си посмял да си подадеш носа на моста. Главата ще ти
откъсна! Ясно ли ти е?
– На мен ми е ясно, Сергей Петрович. Какъв съм аз – просто
тъпак с китара. А вие тук сте цял комендант! На мен не ми и
трябва да знам това. А че вие не се интересувате – това вече е
странно! Та вие трябва да отбранявате източните граници на
империята!
Полкан поглежда Егор намръщено. Потрива плешивината си.
Отмества встрани чашата с посребрена железничарска подложка.
Изръмжава:
– А на мен ми стига това, което знам, разбра ли, умнико? От
Москва и от онзи край на света до нас идва тази шибана
железопътна линия. Но според мен тя точно с нас свършва, след
като от онази страна вече толкова години никой не е почукал.
Всеки трябва да си гледа своята работа, ясно ли ти е? Всеки си
има своя пост!
Полкан барабани с пръсти по масата, опитва се да си измисли
занимание, което да използва за предлог, за да изхвърли Егор от
кабинета си. Урокът по политинформация е приключил, без да е
започвал.
Егор предлага примирие:
– Дай китарата, ще тръгвам.
– Среден пръст за теб, а не китара, разбра ли?! Ходи да учиш
история, а после ще имаш ръкопашен бой, а вечерта ще
поговорим за твоята китара! Да безделничи, му се иска, но не и да
учи! Иди да учиш география на империята! Какво си се хванал за
оттатъшната страна, след като и от отсамната не може да ти се
набие нищо в главата!
А какво има от тази страна?
Пусти къщи, пусти улици. Празните тенекии на изоставени
коли. Ничии кости – и разхвърляни, и струпани заедно. Диви
кучета.
Малко обитаеми места са останали. Освен дето на постовете, в
станциите крепости, стоят хора, вкопчили се, прилепили се до
железопътната линия – и настръхнали.
Постът на Полкан, оказва се, е най-крайният на линията. На
гарнизона е наредено да охранява източните подстъпи на
Московия и гарнизонът, верен на клетвата си, пази моста. Дали го
пази от бунтовници, номади или от зверове – сега вече дори
Полкан не може да каже от кого.
В учебниците по история, по които карат Егор да се учи, всичко
завършва безметежно: процъфтяване, справедливост, навлизане в
нова ера. Учебникът не стига до мястото, където върху тази ера е
сложен меден похлупак. Трябва да се вярва на Полкан, който
казва, че народът се е разбунил, предатели са накъсали страната
на части, а столицата е била твърде обезкървена, за да продължи
да се държи за отделящите се територии. Москва тогава, казва
той, прекарала границата си по отровената Волга, сложила на
отсамния бряг Поста, за оттатъшния бряг забравила и се заела със
своите си дела. Имало такива колкото щеш.
Имало Русия – станало Московия.
На Егор не му се полага да знае повече. Гледайки Полкан в
свинските му очички, той казва:
– Притрябвала ми е тази ваша география и история. Прецакал
се е старият свят и майната му. А китарата все пак ще си я взема.
Не си ми я подарявал ти, че да ми я взимаш, разбра ли?!
Егор отстъпва тихомълком към вратата, за да успее да изскочи,
докато натежалият, вдървен Полкан се измъкне иззад бюрото си.
Онзи напрегнато съобразява какво му е казал току-що Егор;
накрая размахва юмручище:
– Гледай само, тъпако! Ще те оставя през нощта извън стената,
тогава ще видим какъв си смелчага! А балалайката ти ще я хвърля
в печката!
– Само да си посмял!
Но коменданта го мързи да гони Егор. Пък и защо да го гони
сега, след като така или иначе ще нощуват под един покрив. Егор
сам ще му падне в ръчичките като стой та гледай. Няма да вземе
наистина да спи извън стената! И Полкан, без да става,
изръмжава приглушено:
– Не искаш да учиш – не учи! На седемнайсет години човек, а
само иска да дрънка и да се шляе, но не и да мисли за нещо!
Знаеш ли какво? Искаш отвъд моста – давай, прав ти път! Пускам
те! Само че никъде няма да отидеш, ясно ли ти е? Защото за нищо
на света няма да се отделиш от майка си! Седиш ѝ под полата!
Умееш само да ми вдигаш кавги, нищо друго не умееш!
– Аз под полата, а ти под чехъл! Самият ти какво умееш? Само
да си седиш на задника и да командваш! Какво, да не трябва
много ум за това? Командир, мамка му!
– Изчезвай! Изчезвай оттук!
На Егор само това му и трябва: да доведе Полкан до бяс.
Пъха ръце в джобовете и се спуска надолу по стълбите от найгорния етаж на комуната.
2.
Когато стига до втория етаж, Егор се спира при облицованата
врата на четвърти апартамент. Затаява дъх, вслушва се – ще чуе ли
нейния глас? Не.
Егор има остър слух. Чува съседските разговори през стената
дословно, чува как откъм китайците идват каруци, съпроводени с
кучешки лай; чува на каква нота свисти чайникът и на каква вият
вълците. Майка му казва, че в това отношение се е метнал на
истинския си баща. Идиотски дар, казва тя, нищо хубаво няма в
него.
Не. Не я чува. Чува как баба ѝ се моли зад облицованата врата и
нищо повече. Напразно беше спрял. Упреквайки себе си за своята
мекушавост, Егор прескача няколко стъпала и продължава да се
носи надолу.
На входа взима облегнатия на стената лонгборд.
Качва се върху него, но не тръгва наникъде: гледа в прозорците
над себе си. В прозорците на втория етаж. Прозорците са пусти;
за миг му се струва, че зад стъклото, като изпод лед, се мярка тя –
разпуснати светли коси, слаби загорели рамене, виждат се дори
прозрачните сиви очи... Нима не е успял да я чуе, нима я е
пропуснал? Егор вдига ръка, помахва неуверено на стъклото и
леда.
И в този момент усеща, че някой го гледа в гръб.
Мишел стои при гаражите и го гледа подигравателно и
предварително уморено – тя дори не иска да започва този
разговор: здрасти, как си, с мен всичко е наред – защото разбира
по-добре от Егор какво се крие там, зад тази словесна черупка. Тя
е на двайсет и четири, за нея Егор е твърде малък и недостатъчно
як, макар и да е доведен син на коменданта на Поста. Егор е на
седемнайсет, той, разбира се, всичко е опитал; но е опитал просто
така – за нормалност и за чиста съвест, с китайска проститутка в
Шанхай. А Мишел е звезда, принцеса, извънземна.
В ръцете ѝ има айфон – нейния вечен стар айфон, с който тя не
се разделя нито за миг. Мобилен телефон, по който не може да се
обади никъде, защото клетъчните мрежи са пропаднали отдавнаотдавна, още в началото на войната. Но той е нужен на Мишел не
за да звъни в настоящето. Нужен ѝ е за връзка с миналото.
Егор подсмърча.
– Здрасти. Как си?
Мишел го поглежда – и той вижда в погледа ѝ още нещо освен
вечната умора от неумелото ухажване на Егор. Вижда чернота –
очите ѝ са прегорели. Тя набира въздух, за да издуха Егор от
полезрението си, но вместо това се обажда безсилно и сякаш
равнодушно:
– Телефонът умря.
– Как така умря?
– Не знам. Все някога трябваше да се случи.
Сякаш равнодушно – но гласът ѝ трепери, и Мишел се извръща
от Егор, поглежда в пустотата отвъд портата.
Егор се изпъчва, за да изглежда и звучи колкото се може поуверено.
– Сигурно някак може да се оправи!
Мишел го поглежда внимателно, в упор. На Егор му се завива
свят. Усеща аромата ѝ.
– Как? Вече го носих на Колка Колцов. Казва – заминал си е, ако
беше нов – поне може да се опита да му се смени паметта, а така...
– Ами тогава – казва Егор, глупаво усмихвайки се – добре дошла
при нас, на Поста, значи. Чувствай се като у дома си. Тук е
заставата ни, там е болницата, а това е училището. Клозетите са
на улицата – канализацията не бачка...
Мишел скръства ръце на гърдите си. Синьото ѝ дънково яке се
събира като ризница. Тя го поглежда с омраза:
– Дебил. Не е смешно.
Извръща се, прегърбва се и си тръгва. Егор се изпотява,
усмивката му се превръща в спазъм, но не може да намери думи,
за да спре Мишел. Сега ще я загуби завинаги, със сигурност ще я
загуби. Той самият не би говорил повече със себе си след подобно
нещо, какво остава за Мишел... Дебил. Точно така, дебил.
Трябва да измисли нещо спешно. Каквото и да е. Сега!
Започва да бълва думи, сглобява несвързано:
– Аз измислих тук една песничка... Написах... Да ти я изсвиря,
искаш ли?
Слава богу, тя вече не чува това.
3.
Мишел хваща дръжката на вратата много внимателно: дръжката
скърца, вратата скърца, мазно лакираният боров паркет скърца,
всичко в това проклето жилище скърца. Дядо ѝ се шегува: вървиш
като по минно поле – стъпиш ли не където трябва, капут. Баба ти
ще чуе и край, започва се. Дядо ѝ знае за минните полета, по
време на войната е служил като сапьор.
В дълбините на жилището пулсира унило, със скърцащ глас:
По небесното мастило
ален знак е начертан.
В глуха вечер за молитва
в равнината съм призван.
С тежка орис се намятам,
но в очите ден светлей.
Монахиня е земята,
всички родни тук милей.
Баба ѝ мъчително, с евтин патос каканиже своя Есенин. Изрича
с непослушните си устни стиховете, мисли, че така няма да
изгуби паметта си.
Пак ще дойдем в равнините,
с кръстна правда ще вървим,
в мъдростта на святи книги
жадни устни ще топим.1
От прага я удря старческа миризма на кисело. Въздухът е гъст
като вода. В слънчев лъч се вихри златиста прах – като планктон
под фенера на гмуркач. Каканиженето утихва.
Мишел прави крачка, втора и от стаята, разбира се, се чува:
– Никита! Никита!
Мишел с досада изпуска насъбрания в гърдите ѝ въздух – да се
рее над скърцащия паркет.
– Никита? Ти ли си? Кой е?
Най-накрая Мишел неохотно отговаря:
– Аз съм, бабо!
– А дядо ти къде е?
– На дежурство е, бабо!
Сега трябва да влезе при нея колкото се може по-бързо, защото
иначе баба ѝ може да се уплаши и дори да се разплаче. Преди
инсулта беше желязна и даже когато родната ѝ дъщеря загина в
изключената от връзка Москва, тя не плака пред внучката си. А
сега и при най-дребното нещо – веднага в сълзи, безпомощни
сълзи на обида.
У баба ѝ всичко е парализирано освен дясната ръка. Тя повдига
глава, протяга я към Мишел, тревожно се мръщи – а после
разпознава Мишел, усмихва ѝ се и отпуска глава на
възглавницата. И моли настойчиво, но по детски настойчиво:
– Ще ми намериш ли дядо си?
– Той ще свърши дежурството и ще дойде, бабо. За какво ти е?
Подлогата да ти смени? Да те подмие? Хайде, аз ще го направя!
Мишел говори подчертано спокойно. Но се получава сякаш
ядосано. Пита се дали баба ѝ долавя яда в гласа ѝ, или не. Би било
неловко, ако го долавя.
– Не, детето ми, не. Благодаря.
– А за какво?
– За нищо. Ще го почакам. Ще почакам.
Бабата се опитва да се усмихне с благодарност на Мишел, но
лявата половина на устата ѝ е парализирана и вместо усмивка се
получава озъбване.
Цялата стая е отрупана с вехтории. На бюфета има някакви
тъжни кученца с отчупени уши, порцеланови момченца с
моряшки фланелки и изтрити очи, на гардероба – сандъци с
неизвестни вещи, целите в прах.
От киселата миризма очите сълзят. Трудно е да се върнеш тук
от улицата.
Мишел бърза да излезе, притваря вратата към баба си и чува
как тя отново се заема да рецитира напевно:
Над брезата бяла
своето крило
зима е простряла
като от сребро.2
Разбира се, Мишел знае за какво ѝ е на баба ѝ Никита. Знае
наизуст какви разговори възнамерява тя да започне с него. Мъчно
ѝ е за баба ѝ, но ѝ е още по-мъчно за дядо ѝ и затова дори няма да
си направи труда да го търси и няма да му каже, че баба ѝ го е
викала.
Влиза в кухнята, затваря вратата по-плътно, сяда на своята
табуретка, измъква от джоба слушалките, за да заглуши с музика
бабиното бърборене, взема телефона си – и едва в този момент се
сеща, че телефонът е умрял.
Мишел по навик, по инерция поглежда в изгорелия черен
екран, но вижда единствено самата себе си. А по-рано там беше
целият свят – целият неин довоенен московски свят. Родителите –
живи, петстаен апартамент в центъра на Москва и вила извън
града, измити до блясък булеварди и застлани с павета улици,
разпасани училищни приятели, кафенета с угодничещи
сервитьори и най-фантастични ястия.
И още видео с кикотещи се хора. И видео с наставленията на
баща ѝ.
И още много музика – саундтрак към целия ѝ предишен
московски живот. През всичките тези години на Поста Мишел не
сваляше слушалките от ушите си: слушаше цялото свое минало,
опитваше се да наложи своята разкошна стара музика върху
новата бледа картина. Не прилягаше съвсем, но винаги можеше да
затвори очи.
А сега вече се налага да ги отвори.
4.
Полкан излиза на двора и оглежда своята крепост.
Крепостта е твърде голяма за гарнизона – за сметка на това пък
не можеше да се измисли по-добро място за нея. Преди
Разпадането тук се е намирал Ярославълският завод за гуми;
огромната територия от онова време все още беше заобиколена от
бетонна ограда с бодлива тел отгоре, на входовете още
предишните собственици бяха изградили КПП, а огромните
комини биха могли да станат такива наблюдателни кули, че
оттатъшният бряг да се вижда до самия хоризонт през всякаква
мъгла – само че са станали цели на бомбардировачите и не са се
задържали дълго.
А сега охраната обхожда всичките тези хектари веднъж на ден,
овчарките душат периметъра, проверяват дали някой не е
подкопал под оградата, дали не се е прехвърлил отгоре,
приближават се към мрачния тухлен заводски корпус и по тъмно
се връщат обратно в комуната.
Комуната стои до самия край на завода: две нискоетажни
панелки, гаражи, дворче. Едната панелка по-рано е била
административно здание, другата е наблъскана с шаблонни
апартаментчета, в които са живеели от аванс до заплата нормални
хора, много от които работници в завода – получили са тук
жилище по заслуги – а в някои са били и случайни граждани,
купили си на пазарна цена квадратни метри с изглед към релсите.
Когато нормалният живот се гътна заедно с авансите и
заплатите, а руското човечество силно оредя, границата на
известния и обитаем свят беше пренесена по-близо до столицата
и сега минаваше точно по реката. А оцелелите се бяха събрали
отново заедно. Вече не бяха останали много от тях, така че
нямаше особено какво да делят; да кукуват сами в старите си
жилища – без прозорци, а понякога и без стени – беше и тъжно, и
опасно. Все пак човек се стопля от хората...
И ето че те като оказали се през зимата в гората без огнище се
струпаха на Поста, при бившия завод за гуми, заселиха
общежитието и административното здание, спретнаха някакви
работилници в гаражите, заклеха се във вярност към Московия и
започнаха някак да съществуват далече-далече – в самия край на
мирозданието.
Земята, изглежда, все още си оставаше кръгла, но сега в това не
вярваха всички, а и изобщо нямаше кой да води научни спорове.
Геополитическата карта беше станала по-малка, а тъмните петна
върху нея – повече; даже Ярославъл, както си му е редът, би
трябвало да се прерисува на тази карта, само че нямаше кого да
накараш да отиде до града.
Жилищата се превърнаха в офиси, от едно направиха клуб, от
друго – столова, в трето поместиха лазарета, а в четвърто – детска
градина и училище заедно, защото децата упорито се раждаха,
животът си продължаваше и онези, които бяха изгубили във
войната първите си семейства, ги теглеше едни към други за утеха
и забрава. По-силно от любовта свързва само лепилото, но
лепило трябва да си доставиш, а любовта винаги си я носиш със
себе си.
Първата жена на Полкан избяга от него някъде май в Корольов
още преди Разпадането. Полкан тогава ръководеше полицейския
участък в Ленинския район, прибираше се вкъщи натряскан,
тормозеше жена си и даже я побийваше и веднъж тя просто
изчезна, оставяйки му обяснителна бележка. Нямаха деца, той се
закле да не ѝ дава развод, но не тръгна да я търси, макар че би
могъл да се възползва от служебното си положение. А после,
когато щастливата нова ера отиде по дяволите, всички документи
на старата Русия престанаха да действат.
Тогава Полкан хвърли око на Тамара. Но Тамара не беше сама, с
нея в комплект вървеше Егор. Както Полкан не мислеше да търси
първата си жена, така и Тамара не чакаше Егоровия баща. Тамара
по някакъв начин твърдо знаеше, че него вече го няма на света,
поради което е свободна от всякакви задължения. Тамара много
неща знаеше – просто ги знаеше и туй то.
„Хвърли око“ – така самият Полкан каза на Тамара. А онези,
които видяха как се случва всичко, биха го определили по друг
начин: „Изгуби си ума“. Тамара, разбира се, беше много красива за
възрастта си. Но не вярваше в това, че Полкан е готов да обикне
сериозно нея, циганката, а още по-малко пък че ще поиска да
отглежда цигане като свое родно дете.
Половин година той се домогваше до нея, унижаваше се,
подлагаше я на унило полицейско ухажване и се кълнеше, че ще
стане татко на Егор – при това той далеч не беше последният
кандидат за разведената четиресетгодишна жена; тогава Полкан
вече беше командир на заставата, която после се превърна в
Поста.
Месец след като Тамара се съгласи да се събере с него, Полкан
започна да пие по-малко; не вдигаше ръка на новата си жена.
Но така и не стана никакъв татко на Егор, а Егор не му стана
син.
За разлика от Тамара, Егор не беше сигурен в смъртта на
изчезналия си роден баща. Той явно и приличаше на него – по
скулите и дръпнатите сиви очи. Нямаше нито мургавината на
майка си, нито черните ѝ коси.
Но със сигурност никога на никого и през ум не би му минало,
че Егор може да е син на Полкан – набит, бузест, с глава,
израстваща направо от раменете.
От уважение към Полкан никой на Поста не наричаше Егор
„цигане“, дори и скришом.
Наричаха го Полкановия храненик.
5.
Егор гледа алените силуети на панелните сгради, мяркащи се
над коловозите. Там гние град Ярославъл. Да отскочи дотам?
Може да му провърви.
Страхотно би било просто така да вземе да намери мобилен
телефон. Да намери айфон и да ѝ го донесе, да ѝ го връчи с такъв
вид, сякаш това не е нищо особено: ето, аз, между другото, имам
някакъв стар, реших да ти го подаря, твоят май беше умрял?
Или не.
Или по-добре да ѝ опише всички приключения, през които е
минал, за да се сдобие с телефона. Колко трудно е било да се
измъкне от Поста, че се е наложило да излъже охраната, по чието
упътване е попаднал точно в това жилище, където мъртъвците са
били скрили още неразопакован, нов айфон. Нов би било по-яко,
направо в кутията – това Мишел със сигурност би го оценила!
Може да се примоли на охраната на портала, да излъже, че
Полкан го е изпратил със задача до заставата, но те може да
започнат да звънят на пастрока му, а той да се оплаче на майка му,
а тя да изпадне в истерия, задето Егорушка отново напразно се
подлага на чудовищни опасности. Ако зависеше от нея, най-добре
би било той да седи денонощно на пейката на двора и да си дялка
тояжка с ножа.
В полуизоставените заводски корпуси има бомбоубежище. То
започва на територията на завода, но подземните му катакомби
излизат извън неговите предели. В коридора има тежка чугунена
врата със заключалка вентил като в подводниците. Това е личен
таен проход на Егор, никой друг не знае за него.
Освен него и Полкан. Някога онзи, опитвайки се да се
сприятели с Егор, му беше го показал под голям секрет. Оказало
се бе, че това не е достатъчно за приятелство.
Егор взима от караулката къс калашник седемдесет и четворка,
в бомбоубежището намира скрит противогаз, излиза извън
оградата, качва се на лонгборда си и кара покрай релсите до
града. Линията стига точно до Ленински район, бившето
Полканово владение.
Отвъд КПП-то може да мине по Съветския прелез, може и по
Републиканския, и двата водят от реката към вътрешността на
града.
Ярославъл е най-обикновен град: тук сталински блок, там
панелка, тук триетажен стъклен търговски център, там
въртележка, тук помийна яма, там олющена църква. Ръждиви
коли във вечно задръстване – като консерви с копърка; бял трън и
някакви дънери, които преди войната са били смятани за
дървета, а след войната без никакъв надзор са полудели и са се
разраснали, както им е паднало.
Настоящите обитатели на Поста не обичат да ходят в града,
освен в Родителската събота вместо на гробищата. Отидат,
помотаят се, повъздишат, гаврътнат набързо една манерка.
Погледат в слепите прозорци, спомнят си какъв е бил животът
някога, посмеят се над бедите, които тогава са им изглеждали
страшни, поплачат малко за онези, които няма да се върнат – и
това е цялата програма.
А за Егор в Ярославъл е яко. Тук дъската се пързаля нормално.
Хубав е асфалтът, надупчен е само на места – на едно място
корените са разбили сивата кора, на друго – фунии от снаряди, но
така е даже по-весело да се кара.
Майка му напразно изпада в параноя – в града няма нищо чак
толкова опасно, че да не може да го спаси скъсеният полицейски
калашник. След войната, естествено, гората беше започнала да се
доближава до сградите и беше погълнала всичките покрайнини.
А заедно с гората в града бяха връхлетели и всякакви горски
обитатели. Който си е мислил, че по време на войната цялата
паплач ще измре, е сгрешил. Но всички те са просто животни:
стараят се да заобикалят хората, надушват оръжейното масло и
барута от километър, а за храна предимно се изяждат взаимно.
Може би от онази страна на реката гъмжи от някакви чудовища
– но те, както и хората, не могат да минат през водата.
Егор се плъзга под коловозите към автобусния парк, покрай
залепналите за асфалта автобуси хармоники, към изгорелия
търговски център с кой знае защо оцеляла табелка „Играчки“.
Знае къде по-рано е бил салонът за мобилни комуникации: на
първия етаж, зад зоната за хранене. Мобилните телефони преди
са били най-вървежната стока, всеки си е имал слушалка. Къде, по
дяволите, са се дянали сега всички те?
Влиза със скейта направо вътре; в тавана зее дупка, през нея
вътре проникват бледа светлина и жълти листа. Черните
магазини стоят пусти. В мола, естествено, вече от сто години
всичко е разграбено – веднага след като е започнала войната,
народът бързо е изнесъл всичко и никакви заповеди да се стреля
по мародерите, не са помогнали.
Изгоряло кафене, изгоряла сладкарница, изгоряло заведение за
бургери.
Ето го: черно-жълтия салон с плакат на обгоряла девойка:
половината лице се усмихва, другата половина е овъглена.
Егор подритва с върха на обувката си обгорели пластмаси,
влиза в тъмното служебно помещение. Разбира се, нищо.
Отнякъде капе вода, вятърът духа в тръбите като свредел. Чуват
се плъхове. Егор несъзнателно запява в ритъм с капките, думите
идват сами:
Вятърът в тръбите като в свирка
духа с устни загрубели.
Тежка живачена капка
бавно, противно се стича.
Тик-так, тик-так,
обича ме, не ме обича?
Егор се спира, без да отмества поглед от обгорената девойка,
слага пръсти върху грифа на взетата от Полкан китара, поема си
дълбоко въздух, избира акордите. После, така и незавършил, се
отказва.
Качва се на дъската си и се плъзга нататък; не иска да се връща
вкъщи с празни ръце.
6.
Там, където мостът преминава на другия бряг, е заставата.
Натрупани са чували с почва, разпален е огън, около огнището
седят хора. Прекаран е кабел до самия пост: ако изведнъж на
моста се появи някой, може веднага да се позвъни в караулката
или направо на Полкан. Но на моста от сто години никой не е
припарвал, затова мъжете идват тук на дежурство, за да полеят
дневните клюки с домашнярка: нощем е хладно и началството не
забранява.
Заставата е разположена на такова разстояние, че да не им се
налага на хората да дишат речните изпарения. Мъглата е гъста,
тежка и сякаш направена от каучук; не се носи надалече от реката,
водата я привлича обратно. Ако се светне с фенер към нея, лъчът
залепва в отровнозелената каша и не може да я пробие дори на
няколко крачки – пречупва се и се плъзга равномерно във всички
посоки. Тогава изглежда, че мъглата е мека, но непреодолима
стена. Сякаш стената на мехур, в който се намират и Постът, и
цялата останала Московия. А зад тази стена може би летят в
пустотата всякакви галактики, а може и да няма нищо. Навярно
няма нищо, щом нищо не се вижда.
– Е, Рижата Ленка, ясна работа. Кажи по-добре кой не ѝ харесва,
ще е по-лесно. Всичко тук се крепи на Ленка!
Мъжете се смеят. Рижият Колка Колцов си придава решителен
вид.
– А аз бих се пробвал с Мишел!
– Хо-хо! С Мишел! Чувате ли, пичове?
– Мишена: Мишел!
– С нея всеки би се пробвал! Ти по-добре, Колянич, иди при
Рижата Ленка или на Шанхай. Че докато чакаш своята Мишел,
току-виж си се пръснал!
Хората в заставата обичат да си говорят. Защото, когато
млъкнеш, се чува как реката разговаря сама със себе си – ръмжи,
клокочи, сякаш храносмила някого, а друг път издава такива
звуци, които изобщо не могат да се опишат с човешки език.
Ямшчиков изведнъж потрепва и сръгва в рамото лапналия
манерката Антончик. Озърта се уплашено към моста.
– Чуваш ли – нещо шумоли там?
Антончик се откъсва от манерката, също настръхва. Обръща се
към Ямшчиков. Видът му е толкова разтревожен, че Ямшчиков
доволно се изкикотва: удало му се е да изплаши момчето. За
пореден път! Онзи мърмори:
– Я се разкарай! Едва не се задавих заради теб. Изгорих си
гърлото!
Антончик завива капачката на манерката, отказал се е да
почерпи Ямшчиков. А онзи продължава да цвили. Знае, че Антон
по някаква необяснима причина се бои от тези дежурства. Всички
знаят за това и са се наговорили поне веднъж на дежурство да се
измайтапят с Антончик. Развлеченията в Поста не са чак толкова
много, и това е нещо.
– Но наистина прилича, нали? А сега – ето чуй, чуй – сякаш
някой там хрипти. А? А?
7.
Докато Егор стигне до многоетажния блок, Ярославъл е успял
като гъба да се напои с тъмнина. Когато влиза през входа, Егор
включва фенера.
На стълбището са навени листа, въргалят се някакви скелети и
засъхнали купчини с изпражнения, в ъгъла до шахтата за боклук
са домъкнати плесенясали мундири и неясно кой си е свил гнездо
от тях, но е ясно, че целият този живот отдавна-отдавна е изтекъл
и пресъхнал. Асансьорите са отворени, в кабините е тъмно.
Егор се изкачва от етаж на етаж, като дърпа ръчките на вратите
на изоставените апартаменти.
Понякога му се струва, че в апартаментите нещо се движи; но
навярно вятърът хлопа капаците на прозорците и вратичките на
кухненските шкафове.
Егор намира незаключен апартамент и се вмъква вътре.
Зад кухненската маса седи мумия в есенна ветровка. Ръцете са
черни, сгърчени, лежат върху масата. Очите са изядени от птици.
Егор сяда насреща.
– Здрасти. Как си?
– Ами така. Не особено. Някакъв проблем със зрението.
– Мда. Гадост. А иначе какво ново?
– Какво ти ново, брат? Не излизам от вкъщи.
– Е, нищо не си пропуснал. Там, отвън, няма промяна.
– Москва как е, стои ли си?
– Стои си, къде ще се дене.
– А отвъд моста някакви новини?
– Никакви. Не пишат, не се обаждат. А на теб как ти викат?
– Семьон. Семьон Семьонович. А на теб?
– А на мен Егор. Егор Баткович.
– Е, благодаря, че ме навести, Егор Баткович. Веднъж на пет
години някой да намине – пак съм доволен.
– За мен не е проблем, живея тук наблизо. Слушай, Семьон,
нали нямаш нищо против да ти прегледам джобовете? Страшно
ми е нужен един айфон. На една мацка ѝ се счупи и аз, накратко...
Исках да ѝ подаря.
– А красива ли е мацката?
– Мацката е направо пожар. Но мен ме отсвири. Малък съм бил
и така нататък.
– Мамка му. Не ми харесва много да ми шарят из джобовете. Но
ако наистина е красива...
– Настина е красива. Вярно е.
– Ами хубаво тогава. Бъркай.
– А ти... Семьон Семьонович. От какво умря? Таковата... Да не
си заразен нещо?
– Като че ли не. Така или иначе заразата не живее толкова
години. Бъркай смело, в краен случай после ще си измиеш
ръцете.
– Добре. Благодаря. Аз внимателно.
Егор бърка в джобовете на Семьон Семьонович, онзи се старае
да се държи изправен. Джобовете му са празни. Егор си изтръсква
ръцете, обикаля апартамента, надниква в шкафовете, но у Семьон
Семьонович е абсолютно празно.
Егор надниква в още два апартамента.
Там всичко е надолу с главата. Шкафовете и бюфетите са
изпотрошени, цялото им съдържание е изсипано на пода и сякаш
е газено, мебелите не се виждат никъде. Въргалят се книги с
изтръгнати страници, под краката хрущят кристални трохи от
изпотрошените чаши и бокали.
Градът отвън от ален става тъмносинкав: слънцето се
оттъркулва.
Време е да се връща.
Егор мята калашника на рамо и се плъзга по напукания асфалт.
8.
– Дядо, да си вървим вкъщи!
Мишел гледа дядо Никита едновременно умолително и строго;
старият Никита ѝ показва чашата си, която е наполовина пълна.
– Още не е дошъл моментът!
– Тя те вика. Не може да заспи.
Никита обхожда присъстващите с унил поглед. Другите двама
дъртаци, стари негови приятели, още от завода, въздъхват с
разбиране: демек прости и прощавай, скъпи приятелю. Бързо се
чукват, гаврътват мътната домашнярка (Мишел ѝ вика „крафт“) и
Никита с пъшкане се надига от мястото си. Обляга се на внучката
си, върви не без усилие – половин чаша се плацика в него.
– Какво разправя?
– Ами какво? Първо, къде е дядо ти. И „Бреза“ пак и пак.
На входа на стълбището двамата се споглеждат още веднъж и
внезапно Мишел хваща Никита за ръкава.
– Не мога повече тук, дядо.
– Ново двайсет.
– Наистина не мога. Ще пукна тук.
– Направо ще пукнеш!
– Сериозно ти говоря.
– И аз сериозно на теб, Мишелка. Помисли сама: ако
родителите ти бяха все още живи – нима не биха те взели? Та
баща ти те обожаваше! Ти не слизаше от шията му, той не те
пускаше за минутка да потичаш... Колко години минаха – и ни
вест, ни кост. Това подсказва ли ти нещо?
Мишел набира въздух в дробовете си. Колко пъти разговорът
им опира точно до това: до нейното упорито нежелание да
допусне, че родителите ѝ отдавна ги няма. Тя вдига поглед към
дядо си.
– Е, и какво? Ами добре, умрели са. И какво?
– Кому си нужна ти тогава?
– На чичо Миша. И леля Саша.
– Можеше да се обади за толкова много години чичо Миша,
нали? Но не са се обаждали.
– Ами добре! Все едно!
– Да вървим, Мишел. Да вървим вкъщи.
Тя клати глава, но все пак тръгва нагоре по стълбите след него.
Насреща им излизат съседи, от отворените врати блика светлина,
чуват се детски смях и плач, мъж и жена се карат, без дори да си
помислят да затворят вратата. Комуната затова и така се нарича,
защото е една истинска комуналка на четири етажа. Какви тайни
могат да имат тук едни от други? Какъв личен живот?
Вратата, разбира се, изскърцва и бабата веднага чува това
скърцане.
– Никита! Ти ли си? Никита?
– Да, Маруся, аз съм.
– Ела при мен. Ела. Искам да поговорим.
Мишел сяда в кухнята и гледа в стената. Иска ѝ се да се сдобие с
телефон – без телефон направо ѝ идва да се обеси.
– Ти какво, Маруся?
– Искам да се омъжа за теб. Искам да се омъжа, Никита.
– Закога вече, Маруся?
– Трябва да се венчаем. Скоро ще умра, а не сме се оженили.
Няма да успеем да се намерим на оня свят. Ще ми е тъжно там
сама. А на теб нима не?
– Ще ми бъде, Марусенка. Но аз може и да не попадна в рая при
теб.
– Пепел ти на устата! Пак ли си пил?
– Именно. А според мен алкохолиците не ги взимат там. Там
твоят Архангел Михаил ще каже: „Я ми дъхни!“. И няма да ме
пусне. Или кой е там на портата? Михаил или Гавриил?
– Какви ги говориш? Глупак!
Бабата хлипа, плаче. Мишел се надига, обляга чело на хладното
стъкло; гледа в двора.
– Е, прости ми за глупавата шега, съгласен съм. Но кой ще ни
венчае, Маруся? Тук няма кой да опее старците, а ти „венчавка“.
Полкан ли да вземем да помолим?
– Глупак!
9.
– Слушай, Ямшчик... Хайде... Посвети ми, а?
– Къде да ти посветя?
Ямшчиков цвили, но това вече не успокоява Антончик. Той не
откъсва поглед от клокочещата пелена, зад който се крие
неизвестно колко дългият мост. В нея сякаш наистина нещо шава,
набъбва, расте. Приближава се.
Антончик е на двайсет и шест, очите му са млади, не обича да
чете, а да стреля със снайпер. А Ямшчиков, макар и да може да
тръгне само с нож срещу глиган в гората – такъв безстрашен
човек е – не е добре със зрението.
– Нататък освети, към моста.
– Към моста?
Ямшчиков отново се кикоти и тогава Антончик изтръгва от
него фенерчето и насочва жълтия лъч към зелената стена.
– Ето! Какво, не виждаш ли?
Ръцете му се тресат, фенерът в тях подскача и лъчът, който при
мъгливата завеса съвсем е отслабнал, постоянно се плъзга по
някакъв съсирек от тъмнина, който се провира към зелената
пелена.
Но този съсирек расте и скоро го забелязват всички, дори и
късогледият Ямшчиков, който до последно е смятал, че този път
се майтапят с него.
Лепливата мъгла се присламчва към нещото, обгръща го, не
позволява да се видят очертанията му. То се движи странно,
неравно, сякаш пълзи на тласъци, внезапни скокове – и още се
клати насам-натам. На ръст би трябвало да е поне два и половина
метра, ако не и три. Дългото слабо тяло като че ли е увенчано с
огромна глава.
Хората на заставата просто наблюдават как то се приближава
към тях – наблюдават го като омагьосани, сякаш всичките
инструкции изведнъж са излетели от главите им. Не могат да
отвикнат от мисълта, че от онази страна на моста не може да има
нищо, че оттам никой не може да дойде при тях. Никой и нищо.
И едва когато се вижда как то в пълен ръст минава през
зелената ципа, когато става окончателно ясно, че всичко това се
случва наистина, Ямшчиков сякаш се пробужда и изревава:
– Стой, кой е там?!
Но съществото не спира – то продължава да се носи право към
заставата: ето, вече е с крачка по-близо, още с крачка и още, и
още.
Ямшчиков напипва автомата, насочва дулото към ниското
навъсено небе – облаците са разплескани върху невидимо стъкло
право над главите им – и изстрелва в него единични изстрели.
Стъклото не се чупи, небето не пада, съществото продължава да
се носи право към тях. Ямшчиков реве:
– Ще стрелям!
Но Антончик му взима автомата.
– Дай на мен. А ти по-добре ми свети...
Ямшчиков насочва подскачащия лъч към приближаващата се
фигура. Остроокият Антончик я хваща на мушката. Тя все още е
обгърната от зелен шлейф, но е трудно да не уцелиш такава глава.
Антончик си поема дъх, издиша и от коленете изстрелва кратък
откос в огромната глава на съществото.
Куршумите не го спират нито за секунда – все едно Антончик
би могъл да пропусне... Или това създание не го ловят куршуми.
То продължава да върви – монотонно, упорито, равнодушно.
– На оръжие! На оръжие!
Ямшчиков хваща слушалката на телефона: да позвъни на Поста,
да успее да предупреди поне тях.
И в този момент фигурата, излюпила се окончателно от
мъглата, надава глас. Унил, гъгнив, сякаш човешки – но не, съвсем
не човешки – вой.
10.
– Къде е Егор?
Полкан седи, Тамара стои над него – висока, слаба, черните ѝ
коси със сребърни нишки са събрани в тясна опашка, от яката ѝ
се подава сребърно кръстче. Полкан свива рамене.
– Шляе се някъде твоят Егор. Защо аз трябва да знам?
– Пускал ли си го зад оградата?
– Никъде никого не съм пускал! Навика ми се и се махна, ти
какво, като че ли не го знаеш?
– Няма го на двора.
– И какво? Може да е отишъл към завода да се вози на дъската
си.
Тамара се изпъчва.
– Имах сън. Че нещо ни заплашва. Там, от другата страна.
– От коя страна, Тамарачка?
– Отвъд моста. Пълзи змия. Змей...
– Аха. Змей, разбрано.
Полкан със скърцане се отмества назад, протяга се към печката,
вдига капака на тенджерата. От ъгъла го гледа печалният
Николай Чудотворец с тенекиен обков, а от шкафчето до леглото
наднича Московската Матрона, черно-бяла, не иконописна, а
снимана още приживе и затова съвсем не блага, а както се полага
на живите хора, зла и настръхнала. Цялото жилище е отрупано с
тези икони, по-зле е от църква.
– Змей... Ще допълзи змей, ще донесе гибел.
Очите на Тамара са се свили, тя пронизва с поглед Полкан. Той
престорено се прозява:
– Отново нещо там при теб идва, пак нещо се носи! Ама,
Тамара! Ти какво! Хайде поне ти престани с всичко това! Змей!
Поне символичен змей ли е, или буквален? Хо-хо-хо! А още нещо
няма ли?
– Страх ме е за Егор. Той също беше в съня и това не е добре...
– Но стига вече си джафкала! Джафкала, грачила, не знам как да
го нарека! Всичко е наред с него, ще се пошляе и ще се върне,
какво толкова?! Ти по-добре ми кажи защо това твое рагу е
толкова малко? Или си сготвила само за нас двамата?
– Момчето ми... Момчето ми...
Тамара затваря очи и сяда на пода. Полкан хвърля чинията,
отмества стола, успява да хване ръката на жена си, за да не ѝ
позволи да се удари.
– Вечно се самонавиваш! Докога така! А? И на себе си късаш
нервите, и на мен! Тамара! Тамара! Моля те, мамка му!
И в този момент в далечината нещо изтрещява и стъклата на
жилището им започват да звънтят.
11.
Егор се носи към заставата надолу по асфалтовия път, хвърля
дъската и започва да се промъква през храстите към релсите,
събирайки сивкави бодлички от сбръчканите репеи.
– Дръжте се, пичове! Идвам! Тук съм вече!
Добре че беше наблизо, когато на заставата загърмяха.
Добре че още не се беше върнал на Поста. Успя. Нали успя?
Най-накрая се промъква през храсталака, хваща по-удобно
ръкохватката, оглежда се бясно наоколо – кой стреля, кой напада?!
Патрулните на заставата са отпуснали автоматите.
Те се вглеждат вцепенено в мъглата пред себе си – сега наистина
като омагьосани.
Поклащайки се, прегърбено, право към тях върви то... той.
Върви и не, не вие, а пее.
– Гоооооспооооди, помииииилуй...
Сега тези думи са съвсем отчетливи; когато за първи път ги
беше пропял, нищо не се разбираше и сега е ясно защо.
Върху него има одърпана черна мантия, разкъсана на гърдите.
Парцалите се издуват като платна, изкривявайки очертанията му.
Тежък железен кръст танцува на верижката си, отскача от
ребрата, засилва се и ги шиба отново – крачка след крачка.
– Гоооооспооооди, помииииилуй!...
А това, което в мъглата е изглеждало като огромната глава на
съществото, е изтерзана мръсна хоругва със самоделно
изображение на някакъв белобрад старец – уморен, страдащ, с
гръд, надупчена тук и там от автоматно олово.
Докато преодолява последните десетина метра до заставата,
хората си шепнат.
– Как е преминал през моста?
– В него изстрелват откоси, а той си върви и върви...
– Гоооооспоооди, помииииилуй!!!
Ето, сега се вижда всичко.
В едната му ръка се клати зелен груб противогаз с мръсни
стъкла – през него е дишал, докато е вървял през моста. Докато е
пеел през гнусния противогазов хобот, е изглеждало, че вие звяр.
Лицето е изсечено, ръцете са изсечени, гърдите са в белези.
Очите са бели, бели, опулени. Гледа, без да мига. Обут е с
изкривени маратонки, тъмночервени от кръв. Брадата му е
сплъстена на острови. Повече нищо от лицето му не може да се
разбере – плътна кора от мръсотия и спекла се кръв.
– Ей! Какъв си ти? Откъде си?
Човекът не им отговаря нищо.
Той застива на пет крачки от струпалите се пред бруствера
патрулни. Отпуска с вдървената си ръка хоругвата и я закрепва в
баластрата, с която са засипани железопътните релси.
А после безсилно се спуска на колене и пада настрани.
От портата на Поста дотичват хора – Полкан с охраната –
обкръжават госта, обискират го – като че ли няма оръжия; после
го вдигат за ръцете и краката и го замъкват вътре. Полкан
нарежда да го оставят в лазарета.
Егор, възползвайки се от всеобщата суматоха, се приближава
към моста, доколкото е възможно – докато мъглата не се заема да
яде очите му и киселият ѝ дъх не започва да дере гърлото му. Той
се вглежда в клокочещото зелено вариво, вслушва се в него...
Понякога изглежда, че там, напред, някой бърбори... А друг път
– че хрипти, задъхвайки се. Но освен странния гост никой друг не
може да скъса тази пелена.
– Егор! Хайде! Бързо вкъщи!
Жегва го и го зашеметява шамар.
Полкан го сграбчва за шията и го отдръпва от кратера.
Егор псува неразбираемо, но не се решава да спори сега с
Полкан. Нищо, после ще си разчистят сметките.
Самият Полкан, отпратил всички нататък, се задържа на края
на моста. Изхрачва се злобно към него и едва след това се връща
вкъщи.
Втори епизод
1.
Фаина, главен и изобщо единствен лекар в постовия лазарет,
взема слушалката и произнася в нея:
– Да, Сергей Петрович. Фая е. Не, засега не се е свестил. Има
отравяне. Противогазът е съвсем стар, така че се е надишал от
реката. Мънка нещо си там, но нищо не му се разбира. Да, ще
продължа. Не, няма да го изпускам от поглед. Благодаря.
Разбирам.
Всички легла в лазарета стоят пусти и само на едно, свит под
бархетно одеяло, лежи мършавият, изнемощял човек. Ръцете му
са издраскани, краката му са целите в синини, под лактите има
прорези, гърбът му се е подул от скорошни рани, които едва са
започнали да се затварят. Изглежда, сякаш той целият е една
кървяща рана или язва. Но в началото, когато бяха донесли
човека тук, това не се виждаше – толкова дебела кора от мръсотия
покриваше и лицето, и тялото му.
Сега кората се е махнала и е станало възможно да се досети
човек на колко години е този тип: на малко повече от трийсет. Поточно е трудно да се определи, защото лицето е загрубяло от
вятъра и винаги намръщено. Но в мазната, сякаш никога
неподстригвана брада няма нито един сив косъм. Брадата е руса,
косата също е руса, а какъв цвят са очите, докторът не знае,
защото човекът все още не ги е отворил нито веднъж.
Очите се въртят под тънките клепачи с червени венички,
човекът се мята в леглото и стене, спори с някого, изплашено
подвиква, после изведнъж започва да бърбори някакви
несвързани глупости. Тогава лекарката, изпълнявайки полученото
от началството нареждане, се навежда над спящия и меко, нежно
го пита:
– Как се казваш?
Човекът не реагира на въпроса ѝ по никакъв начин. Но след
известно време като че ли достига до него и той започва нещо да
фъфли. И млъква, така и недовършил. Фаина се вслушва
напрегнато, после въздъхва и продължава:
– Откъде идваш?
Въпросът ѝ не може да пробие мембраната на съня му, не може
да го извади от забравата. Той застива, но после някак се свива,
крие главата си в ръцете, иска целият да се вмести под одеялото.
На моменти започва да го тресе.
На Фаина ѝ е жал за човека, за тези няколко дни тя вече е
свикнала с него. За себе си го нарича Альоша. Решила е, че
Альоша не е зъл, но е пострадал и уплашен, и сега му съчувства.
На Фаина ѝ е ясно, че на Альоша му е тревожно, но не може да
отстъпи и да го остави на мира – Полкан ѝ е наредил да не се
отказва, докато новодошлият или не дойде на себе си, или не се
издаде в съня.
– Какво виждаш около себе си?
Той вижда нещо, но не иска да ѝ разкаже. Само се върти, върти
се в леглото. Тогава Фаина поглажда високото му горещо чело с
ръката си, разлепва сплъстените коси, успокоява го:
– Тихо, тихо, тихо...
И той като че ли чува, притихва.
Лекарката отива да сложи чайника да ври, после изважда от
шкафа подарения ѝ на миналата Нова година почти недокоснат от
плесента сборник със судоку и сяда да решава.
Звук от болничната стая я прекъсва по средата на третата
задача. Тя скача и с тътрене побягва към леглото, на което лежи
единственият ѝ болен.
Той е отметнал всичките си чаршафи, тресе се, а в ръката си
стиска кръста върху тялото си – толкова силно, че пръстите му са
побелели.
Очите му са отворени.
2.
Полкан се обаждаше в лазарета не по свое желание. На самия
него може и да не му пукаше за този поп. Но откакто беше
известил Москва за това, че след толкова години през моста за
пръв път е преминала жива душа, от онази страна на линията
сякаш полудяха.
Телефонът за пряка връзка със столицата, китайска бежова
слушалка със спирален кабел и лепенка с избледнял двуглав орел
и корона, пиука сутрин и вечер. Постът отговаря за отрязъка на
кабела до следващата станция. Понякога го крадат, друг път го
прегризват, но общо взето връзката с Москва работи изправно.
Комуникациите са разрешени изключително по кабелна линия –
радиоприемниците са забранени още от самата война, за да не
подслушват враговете. Само дето по-рано тук се обаждаха рядко
от Москва – и всеки път по особено важни въпроси. Преди
Москва идеално я устройваше, че на Поста не се случва нищо.
Полкан поглежда часовника си: десет сутринта.
Обаждането не закъснява и минута.
Той вдига слушалката и отговаря с гласа на стражевите кучета
на порталите:
– Ярославълски пост! Пирогов! Слушам!
– Покровски е. Няма ли новини?
– Не, Константин Сергеевич. В безсъзнание е.
– А нашите хора още ли не са пристигнали?
– Какви хора, Константин Сергеевич?
– Не ви ли казаха? Ей, всички секретничат. Във ваша посока
тръгна отряд. Със задача. Вече би трябвало да са при вас.
– Това по повод на нашия, така да се каже, гост?
– Ще узнаете всичко, когато трябва.
– Тъй вярно.
– Ами това е. Посрещайте ги, значи. И си дръжте езика зад
зъбите.
– Разбрах.
– Край, отбой.
– Почакайте, Константин Сергеевич. Имам още едно въпросче.
Ние чакаме тук доставка. При нас като че ли... Ами месните
консерви са на свършване. А и с булгура сме зле...
– А каква връзка има това с мен? Въпросите по продоволствието
ги решавайте със съответния отдел. Тиловата служба. Какво общо
имам аз с това?
Слушалката бучи недоволно; Полкан изтрива челото си с ръкав.
– Със съответните ние вече се опитахме... А тези хора, които
идват тук... Те нищо ли не носят за нас?
– Попитайте ги тях. Дочуване.
Връзката прекъсва.
Полкан поглежда в слушалката, замахва с нея така, сякаш иска
да я разбие в ръба на масата, но я слага внимателно на мястото ѝ.
После става, отключва облицованата с дунапрен – за да не
пропуска нито звуци, нито топлина – врата, излиза на
стълбищната площадка, заслушва се и после се спуска долу, в
хранителния блок.
Преминава покрай редиците маси, гледа изрязаните от стари
списания гирлянди – вчера цялата комуна беше празнувала
рождения ден на малката дъщеричка на Фролови – и при печката
намира Лев Сергеевич. Полкан прочиства гърлото си и му
съобщава:
– Слушай, Льова, казват, че при нас идват гости. От Москва.
Трябва да ги посрещнем, да ги нагостим по човешки. Но и нашите
заедно с тях. Че хората са увесили носове.
Лев Сергеевич, мършавият гарнизонен готвач, го поглежда,
скръстил ръце на гърдите си. Поглежда го с единственото си око
– на другото има превръзка, заради която Лев Сергеевич прилича
на пират. Изрича примирено:
– Останало ми е месо за два дни, а булгур – за седмица. Днес
още можем да хапнем по човешки, но след някоя друга седмица
ще ни се наложи да минем на човешко месо.
– Какъв си такъв черноглед! Ще има доставка! Къде ще се
дянат?
– Ти говори ли с тях?
– Току-що по телефона.
– О! Престрашил си се значи. И те какво?
– Прехвърлят си топката. От един отдел към друг. „Скоро,
скоро, утре, утре.“ Но не отказват!
Готвачът взема спаружена луковица със странна форма, тика в
нея някакъв прибор с дълго остро жило. Приборът диво
заврещява. Лев Сергеевич хвърля луковицата в кофата за боклук и
вади от купчината друга. Промърморва:
– Оставаше и да откажат. Ние тук за нищо ли им пазим
границата? И въобще ние при тях сме зачислени за
продоволствия. При тях, а не при китайците. Виж само какво ни
изпращат, мръсниците. Всичките картофи са отровени, а лукът
направо ще ми прецака прибора.
– Каквато работата, такива и продоволствията! – опитва се да се
пошегува Полкан, но пиратът не се засмива на шегата му.
– А ако ние тук не сме им нужни, тогава да вземат да ни
освободят. Тогава бихме могли да се преместим някъде понадалеч от тази река. Не бихме дишали тук тези лайна, а и токувиж земята започнала да ражда. За какво да висим тук, пита се,
ако на Москва не ѝ пука за нас? Като дойдат тук московчаните,
попитай ги това.
– Накратко, Лев Сергеич. Ти клетва давал ли си? Аз съм давал.
Така че отваряй консервите и слагай на масата. Ти си върши
твоята работа, а относно политиката аз ще се разбера с тях сам,
става ли?
– Питай ги, питай ги! Защото не само аз се интересувам.
– Тъй вярно.
Полкан подигравателно отдава чест на готвача, помайва се още
няколко секунди на изхода на хранителния блок, а после все пак
добавя:
– И им сложи водка.
– И водка, значи, да им сложа?!
Пиратът Лев Сергеевич с отвращение изхвърля още една диво
врещяща луковица в кофата за боклук и вдига към Полкан
пламтящото си око.
– Два месеца не ни пращат кльопачка, а аз да им сервирам
водка. Грам доверие нямам на твоите московчани. И въобще,
Сергей Петрович, няма да ти попречи, ако си малко подалновиден. Китайците сега ни пращат само боклук, всичко,
което самите тях ги е страх да ядат, пробутват на нас. Помисли си
за хората. За старците преди всичко и за децата. Водка! Нека те
сами си докарат, паразитите.
– Може и да си карат. Може и консерви да си карат.
– Ами много добре би било!
Готвачът се връща към лука си.
– Ти какво, Лев Сергеевич, саботираш ли?
– Аз си върша работата, другарю полковник. На тебе работата
ти е да си чешеш езика, а моята – да храня хората.
– Ставаш нагъл, ей!
Полкан произнася това заплашително, но вече извън
помещението. Защото и самият той би могъл да каже същото като
Лев Сергеевич, дума по дума, само че длъжността му не го
позволява. Длъжността изисква да козирува.
А на двора вече го чака зачервената от вълнение Фаина.
3.
Мишел ожесточено търка ръцете си една в друга.
Сивият домакински сапун дере кожата. Водата е ледена. От нея
ръцете стават яркочервени, смъдят. Но сапунът изстъргва от тях
курешките и което е по-важно, миризмата на птичарник.
Трябва да се прави нещо. Всички на Поста трябва да правят
нещо. Ето, нея я сложиха на птичарника – нищо особено. Найобикновена женска работа. Предлагаха ѝ още да стане
възпитателка в детската градина – но Мишел се държеше понадалеч от малките. Ако имаше там собствена сестра или брат –
както и да е. Но да се занимава с чужди сополанковци... Плюс
отговорността. Онази година по-големият на Морозови падна
през прозореца, учителката се заблеяла. Не, благодаря. По-добре
кокошките. За умрели кокошки не дирят сметка.
По-добре безмозъчните идиотски вонящи кокошки.
Мишел избърсва ръцете си с хавлиена кърпа, търка с
омерзение. После се приближава до прозореца – от гората към
града се плъзга сумрак. Открехва прозореца – поне в кухнята да
проветри. Слуша глупавата глъчка на двора – също толкова
натраплива, колкото и глъчката в птичарника. И изведнъж вижда
отвъд стената, в пролуката между корпусите, някакъв проблясък.
Лъч.
Идва откъм железопътната линия, от запад – там, където е
разклонението за Москва. Някой идва насам, към Поста. Мишел
обръща ухото си към вятъра и той на пориви донася до слуха ѝ
песен – мъжки гласове пеят в хор нещо героично.
От Москва обикновено пристигат навъсени мъжаги със
зацапани комбинезони. Докарват полагащото се на гарнизона на
Поста продоволствие – консерви с месо, пакети с булгур.
Мъжагите са едни и същи: единият с белези от шарка, другият
шкембест брадатко, третият някакъв мрачен главорез, който идва
с тях за охрана. И тримата се познават с Мишел, естествено. Знаят
нейното поръчение – ако чуят нещо за роднините ѝ в Москва,
веднага да ѝ доложат.
Наистина тези тримата вече няколко месеца не бяха идвали тук
– проблеми с доставките; така че дори и техните сипаничави лица
бяха започнали да липсват на Мишел, чакаше ги като писма от
скъп човек.
Но това не са те.
Снопът светлина е все по-близо и песента е все по-гръмка.
Приближават се!
Дворните кучета се разлайват. Тичат охранителите,
нагласявайки в движение автоматите.
Полкан излиза от входа, изпъва рамене и изпъчва шкембето си.
Портата със скърцане се отваря и – по специално сложените
релси – в Поста се търкулва първо една дрезина, после втора,
после и трета.
От прозореца на втория етаж Мишел има по-добър изглед към
тази сцена: вижда и Полкан, и новопристигналите като на длан.
Всички са мъже, всички са млади, всички носят зелена
униформа с пагони. Зад гърбовете им стърчат дула, на главите им
има фуражки с червени периферии. Протягат се, смеят се. От
главната дрезина скача първият – навярно старшият на отряда.
Мишел тихичко отваря крилото на прозореца – за да чуе
всичко.
Старшият отдава чест на приближилия се Полкан. Рапортува:
– Александър Евгениевич Кригов, атаман на казашките войски
на Негово Величество императора!
Полкан важно отваря:
– Полковник Сергей Петрович Пирогов.
Атаман Кригов енергично стиска пухкавата длан на Полкан,
сваля фуражката си – слепоочията му са избръснати, над тях има
копа сламено руси коси, късата брада също е от слама. Усмивката
е бяла, очите... Какви са очите му?
И в този момент атаманът, без дори да търси откъде се
вглеждат толкова внимателно в него, вдига същите тези очи –
стоманени – и ги прицелва в криещата се зад стъклата на
прозореца Мишел.
Красив е.
4.
Новопристигналите бързо слизат от дрезините – двайсетина
души са. Дрезините са големи, моторизирани, всяка си има
кабина, а в кабината под брезент са наредени сандъци. Полкан
гледа тези сандъци – дъсчени, с шаблонни надписи „Останкински
месокомбинат“ – и сърцето му се изпълва с радост.
Засега не разтоварват сандъците, но Полкан решава да не
форсира въпроса. Когато му дойде времето – тогава ще ги
разтоварят. Как да им мрънкат още от началото, гостите първо
трябва да бъдат посрещнати както трябва, стоплени и нахранени.
Тогава вече и ще имат очи да ги молят.
Високият атаман незабавно пристъпва към главния въпрос:
– Е, господин полковник, покажете ни госта си!
Докато крачи през двора, той оглежда местното стопанство с
кисела физиономия. Стойката му е както трябва, крачката му е
пружинираща, погледът – строг. Полкан оглежда двора на
крепостта си с неговите очи и осъзнава, че тук наистина няма на
какво да се радва човек. По двора се разхождат кокошки, децата
играят в караулката, на пейка е облегнат нечий автомат – добре
поне че без пълнител. Бардак, а не пост.
В лазарета атаманът се задържа на входа, поглежда към
лекарката – ще му дадат ли халат? Както навсякъде на Поста, и тук
всичко е без излишни церемонии. Той отново недоволно поклаща
глава.
Пришелецът вече седи в леглото, загърнал се с одеяло. Оглежда
се недоверчиво. Фаина обяснява на атамана:
– Провървя ви. Той едва днес дойде в съзнание. А иначе, както
и да опитвахме... Като се събуди, целият се тресеше. Очите му
шарят, бърбори всякакви безсмислици. Надишал се е.
– От реката ли това?
– От реката, естествено. Но сега като че ли е по-добре. Поне се
успокои, че преди все напираше да избяга.
Кригов поглежда към пришълеца, към кръста върху хлътналите
му гърди. Усмихва му се и се прекръства.
– Ти, братко, си попаднал при свои, не се бой. Какво прекрасно
разпятие имаш. Случайно да не си монах?
Онзи в отговор го гледа неразбиращо. Полкан разперва ръце:
– Изглежда, че не разбира и бъкел на руски!
Атаманът протяга ръка към госта, а онзи целият настръхва,
сякаш искат да го ударят. Кригов се опитва да го успокои.
– Братко, слушай! Няма да ти сторим зло.
Вади от врата си сребърна иконка на верижка, показва я на
пришълеца:
– Виждаш ли? Ние също сме православни! Вярваме в един и
същи Бог!
Пришълецът е очарован от иконката, погледът му престава да се
мята от единия следовател на другия. Атаманът продължава да
говори все така ласкаво, спокойно:
– Просто кажи – какво те е сполетяло? Нападна ли те някой?
Накъсаното дишане на пришълеца се успокоява, той кима на
атамана.
– Ето, виждаш ли! И разкажи, братко, какво се случи? Какво
толкова те изплаши?
Сега гостът поклаща глава.
Той, изглежда, започва да се овладява. Лицето му придобива
смислено изражение. Вместо отговор показва ухото си и разперва
ръце. Фаина превежда:
– Глух е, казва! На мен така и ми се стори от самото начало, че
нищо не чува.
Полкан се чеше по темето. Съмнява се.
– Да бе... Глух.
Всички се вглеждат в госта по-внимателно. Атаманът Кригов
свива рамене.
– Ако е глух, може и да не е чул виковете от заставата.
Полкан му напомня:
– Вървеше и напяваше „Господи, помилуй!“. В него дори
стреляха, не само крещяха. Добре поне че не са го уцелили.
Стрелят по него, а той продължава да върви. Поне да хленчеше.
Фаина се намесва:
– Може и изобщо нищо да не разбира, ако интоксикацията е
сериозна. Може и да е в състояние на треска.
Тя се навежда напред, към седящия на леглото гост, също му
показва ухото си, поклаща брадичка и му подсказва, изричайки:
– Глух ли си, братко? Глух си, така ли?
Пришълецът се съгласява с това. Кимва: да, да. А после, сякаш
спомнил си, че умее да говори, произнася монотонно с гъгнив
глас:
– Господ не ми е дал слух.
Кригов изпъва гръб:
– Ами ето.
Изучава го още малко, после слага длан на рамото му – онзи
потрепва, но не маха ръката. Кригов бавно и грижливо изговаря с
устни:
– А как се казваш, братко?
Пришълецът не разбира. Тогава атаманът посочва с пръст себе
си и произнася:
– Аз съм Кригов. Александър Кригов.
– Игор?
– Какъв ти Игор! Имате ли химикалка и хартия?
Фаина му донася изписана тетрадка и молив. Атаманът написва
името си на карирания лист, но пришълецът гледа тъпо в буквите;
намръщва се, сякаш не разпознава всичко, опитва се да ги прочете
веднъж, втори път, после се предава и отново разперва ръце.
Полкан не издържа:
– На всичко отгоре и неграмотен, така ли? Пфу!
Атаманът се вглежда втренчено в госта.
– Той навярно е мой връстник. Детството му сигурно е минало
точно по време на войната. У нас в Московска област знаеш ли
колко такива сираци има! Може и да е неграмотен. Всичко е
възможно.
В този момент гостът все пак осъзнава какво се иска от него.
Той също тика пръст в гърдите си и изрича:
– Раб божий Данил.
Фаина прихва.
– Ами ето! А аз Альоша, та Альоша...
Атаманът кимва. Замисля се.
– Слушай, брат Данил. Помогни ни. Трябва да знаем какво има
там, зад моста. А?
Онзи се мръщи, напряга се, иска да разбере – но все пак не
разбира. Тогава атаманът, почесвайки се по веждата, отново взима
молива и рисува две извити линии – реката. Моста през нея.
Периметъра на стените на Поста очертава като правоъгълник.
Посочва себе си, Поста. После моста, после оттатъшния бряг на
реката.
– Какво има там? Какво има там?
Брат Данил изведнъж присвива очи. Свива се. Стяга се. Изрича:
– Какво има на онзи бряг?
– Да, да.
Той кима: разбрал е.
– Линия. Железопътна. Отива на изток.
– Линията ясно. А градовете какви са. Живеят ли хора там? Или
всичко е пусто?
– Не разбирам. Какво?
На атамана му се налага да пита още веднъж същото и
произнася всичко бавно и търпеливо, ясно показвайки с устни
звуците. Данил като че ли накрая разбира какво искат от него, но
вместо отговор пита:
– А ти, божий човече, на кого служиш?
– Аз ли?
Атаманът се изпъчва, посочва пагоните си и кокардата на
фуражката.
– На Негово Величество императора и Московската империя.
– Московската?
Изглежда, че от всички тези думи пришълецът е познал само
една по движението на устните.
– Точно така.
Минават още няколко секунди и маската от застинала кожа,
която е служила за лице на госта, се отпуска. Той се опитва да се
усмихне – не му се получава добре.
– Слава богу. Значи съм стигнал.
И той се прекръства.
– А ти при нас ли идваше? В Москва?
– Да. Точно така.
– А защо?
Рабът божий Данил разбира въпроса по изражението на лицата
им – и на атамана, и на Полкан.
– Разрушиха моята обител. Убиха братята. Аз останах последен.
Тръгнах към Москва за защита. По пътя ме нападнаха зверове.
Мислех, че няма да стигна.
– Кой нападна обителта? Кой? Кой?
– Лоши хора. Скрих се, не ме намериха. Не успях да ги
разгледам. Там, при нас, всеки се оправя сам. Не можеш да
разбереш.
Разговорът продължава трудно: всеки въпрос трябва да се
обяснява на Данил три или четири пъти, а някои не ги разбира
изобщо. Но стигат до извода, че не е дошъл отдалеч, някъде край
Нерехта, където се е намирал неговият самоделен манастир,
преди да го разграбят.
Доколкото знаел, по-нататък имало градове и в тях живеели
малко хора, макар че големите центрове като Екатеринбург все
още лежали в руини. Атаманът записва всичко чуто, като
междувременно уточнява:
– А какво мислят там, при вас, за Москва? Помнят ли
Разпадането? Не са ни сърдити? Заради гражданската война?
Отец Данил свива слабите си рамене:
– Еми, Москва какво? Там, при нас, такова се започна след
голямата война, брат – брата, син – бащата... Безбожен свят,
предан на Сатаната. Вече никой не помни от какво се е започнало
всичко... А се бият, бият се помежду си... Да нападат монаси – чуло
ли се е такова нещо?
Полкан се мръщи.
– А по-рано никой ли не е идвал при вас, щом там живее
толкова народ?
Отец Данил разперва ръце:
– Не мога да кажа за всички. Аз самият съм чувал, че Москва я
няма отдавна, загинала е във войната. Бомбардирали са я или там
нещо друго... Не знам. Всички, които съм питал, така разправят. А
когато разрушиха нашата обител, си казах: нямам какво да губя,
ще отида. Да видя със собствените си очи. И ето, преодолях
сатанинските коварни замисли, добрах се дотук.
На божия раб също му е интересно как живеят тук. Пита
строго:
– Тук при вас няма ли обсебени?
Полкан си помисля за жена си и поклаща глава:
– Като че ли не.
– В грях ли живеете, или праведно?
Тук Полкан не издържа и се усмихва.
– Живеем, както можем. Стараем се да не съгрешаваме, но
невинаги ни се получава. А ти, отче, веднага реши да си потърсиш
работа на новото място?
Рабът божий Данил се намръщва, напряга се, но не може да
проумее такава дълга фраза. Полкан маха с ръка.
– Добре. Да отидем да похапнем, а, Александър Евгениевич?
Той се потупва по корема, а това вече Данил го разбира
отлично. Атаманът веднага забелязва оживлението му.
– Какво, огладня ли, отец Данил? Да го вземем с нас на вечеря,
а, Сергей Петрович? Нека да разбере, че най-накрая е стигнал до
своите хора.
Полкан се замисля и се съгласява.
– Фаина! Ако светият отец може да стане на крака – води го и
него при нас, в столовата.
5.
За вечерята Егор сяда отляво на Полкан, а атаманът се
настанява право срещу него. Кригов е весел, щедро се смее на
Полкановите недодялани шеги, постоянно става, за да произнася
тостове – и всички те са за Негово Височество императора, да е
жив и здрав, за Отечеството, да се възроди по-бързо, и още за
това враговете да си получат заслуженото.
Представят на всички новодошлият поп и атаманът го
настанява от дясната си страна.
Срещу него сяда Егоровата майка и го изяжда с поглед. Все иска
да го пита нещо, но сякаш се стеснява: за да разбере отец Данил
думите ѝ, трябва да му се повторят сто пъти на висок глас и тя не
се решава да направи това пред хората.
Той също я поглежда – така, както и всички останали, изумено
и възторжено. Той не чува всеобщото веселие, но го вижда – и
смеха, и тостовете, и одобрителния казашки хор, и широките
войнишки усмивки.
Всички в армията на атамана изглеждат също толкова юначни и
добре тренирани като него самия.
И всеки път, преди да заговори, Кригов намира с поглед
седналата през два стола Мишел, вместо да се обръща към
Полкан.
А Мишел понякога гледа в чинията си, понякога в дядо си, а
понякога среща и погледа на Кригов. Егор всеки път вижда този
поглед и го запомня: него тя никога не е гледала така.
На Егор му се иска някак да уязви този самодоволен чичко. И
без да е поканен, се намесва в разговора му с Полкан. Пита
атамана:
– Е, как е там Москва. Стои си?
Кригов изненадано го поглежда: явно си е мислел, че на Егор
езикът му е отрязан. После се усмихва снизходително на момчето
и му отговаря, а заедно с това се обръща и към всички
присъстващи:
– Не само, че си стои! Разхубавява се от ден на ден! Най-накрая
въведоха ред, на „Садовое кольцо“ даже заработи уличното
осветление! Можеш да се разхождаш, ако щеш денем, ако щеш
нощем – патрулите са денонощни, наши, казашки. Пълна
безопасност. Възстановиха медицинската помощ, Пироговска
болница работи. Това не е ли ваш роднина, Сергей Петрович, хаха? Лекуват всичко – и туберкулоза, и сифилис, с извинение към
присъстващите дами. И изобщо – възстановяваме града. Във
вътрешността на „Бульварное“ почти всичко е остъклено. И сега
боядисват. Приведоха църквите в ред, във всеки храм се
изпълняват служби, вечер такова звънене на камбани е, че душата
пее. Чистота! Във всяко отношение! В града работят ресторанти,
вече има танци. Москва процъфтява! С една дума – столица!
Мишел не пропуска нито дума от тази реч. Престанала е да си
отвлича вниманието, сега гледа само в атамана. А онзи, за беда,
усеща. И продължава да хвали своята шибана Москва,
продължава! Егор вече сто пъти е съжалил, че е попитал, но на
Кригов сега не може да му се затвори устата.
Попът даже малко се отдръпва, за да вижда добре устните на
атамана, и следи Кригов внимателно и дори с възторг, макар
понякога да се мръщи – навярно не разбира всичко.
Атаманът се изправя с чаша в ръка.
– В славно време ни се падна да живеем, братя! Велики дела ни
предстоят! Аз още бях дете, когато великата ни държава беше
цяла. Но помня всичко. Помня проспектите, запълнени с хора и
коли, помня белите скоростни влакове от Москва до Петербург, до
Казан, до Нижни Новгород. Помня Шереметиево със стотици
самолети, синьо-сребристи! Помня парадите на нашата
страховита военна техника на „Тверски“! Аз седях на раменете на
баща ми, той ме повдигаше, за да виждам по-добре, макар че
краката ми вече висяха до кръста му... И ето че запомних. Колко
много изгубихме, братя! Заради чужди предателства и заговори,
заради нашето собствено добродушие и просто по случайност.
Русия беше най-великата страна на света... Ех! Но знаете ли
какво? Ще ви кажа. Времето, когато висяхме на раменете на
бащите ни, приключи. Което нашите родители изпуснаха, трябва
да си го вземем. Искате ли това? А?!
– Да! Да!!!
Останалите казаци скачат от местата си, крещят един през друг.
Полкан също мърмори нещо одобрително, макар очите му да
блестят тъжно. Попът се прекръства и затваря очи.
Егор поглежда към Мишел. Но тя не усеща погледа му.
Той зачовърква с вилицата си щедро нахвърляното в чинията
по случай идването на тези гадове месо. Не са останали консерви
за много дълго време, трябва да се яде до пръсване.
Но не му се яде.
Да си го вземат по-скоро този тип и да се връщат в Москва.
И в този момент се разнася грохот – попът е изгубил съзнание и
се е строполил от стола на пода.
6.
Мишел беше очаквала, че той ще се приближи към нея след
вечерята, но Полкан не го пускаше, наливаше му пак и пак
китайска сливова, докато в столовата не остана никой освен тях
двамата, Егор и самата Мишел. Наложи се да се прибере вкъщи.
Но в гърдите нещо я притиска, нещо я кара да е сигурна:
вечерта още не е свършила.
И на вратата се почуква.
Мишел скача от табуретката си в кухнята и първо хуква към
банята, към огледалото. Пали свещта, оглежда се. Косите ѝ не
стоят както трябва, изглежда, че има нещо сплъстено... Толкова
старателно се беше сресала и ето сега...
Чува пристъпването на дядо си, скърцането на паркета –
Никита се измъква от стаята на баба ѝ. Извиква му:
– Аз ще отворя! Чуваш ли, дядо? Аз сама!
– Ами давай сама... Какво, да не чакаш някого?
Мишел се опитва да се засмее. По вратата отново се почуква.
Може той да е разпитал в кое жилище живее тя? Цялата вечер не
откъсваше очи от нея, гъделичкаше я с поглед.
Тя излита в антрето, придава си равнодушен вид и отваря.
Там стои баба Нюра от другия блок, почти сляпа вече, която
намира пътя към приятелката си с опипване. Или по миризмата.
Трябва да скрия раздразнението си, казва си Мишел. Какво ми е
виновна Нюра?
Едно, две...
– О, бабо Нюр. Добър вечер.
– Може ли да вляза, детенце?
Мишел я хваща под ръка, въвежда я в стаята. Ще има молитвена
вечеринка. Баба Нюра, откакто беше започнала да губи зрението
си, се увличаше от духовното. Идва, дядо ѝ държи псалтира пред
очите на баба ѝ, тя чете, баба Нюра слуша и се кръсти и за двете.
– А по-рано ти също ли беше толкова набожна, бабо?
– По-рано, детенце, беше друго време. Светлина имаше много, а
мрак – малко. Та нали вярата за човека е като свещ в мрака... Да
намери пътя...
– Разбирам.
Баба Нюра поздравява, навежда се към възглавниците, целува
Маруся по наподобяващите сухи ябълки бузи. Разказва как е
минал денят: никак. Пита как е Маруся: ясно как е. Дядо ѝ кима,
освобождава Мишел: иди, казва, на разходка, какво ще правиш
тук със стариците?
Но тя не може да отиде на разходка.
Какво – просто ще излезе на двора и ще виси там сама? Все едно
просто е излязла да подиша? Да чака трамвая за Москва?
Със сигурност ще започнат да я задирят казашките караулни.
Или, още по-лошо, онзи недоразвитият, Егор.
И Мишел отново сяда на табуретката си – на нагорещения си
тиган. От стаята долита шепот:
– Блажен оня човек, който не ходи по съвета на нечестивите и в
пътя на грешните не стои, и в събранието на присмивателите не
седи; но се наслаждава в закона на Господа и в Неговия закон се
поучава ден и нощ. Ще бъде като дърво, посадено при потоци
вода, което дава плода си на времето си и чийто лист не повяхва;
във всичко, що върши, ще благоуспява. Не е така с нечестивите;
но те са като плявата, която вятърът отвява. Затова нечестивите
няма да устоят в съда, нито грешните в събора на праведните;
защото Господ наблюдава пътя на праведните; а пътят на
нечестивите ще бъде погибел.
От самото начало на Псалмите започнаха, обречено си мисли
Мишел. Ще ги минат поред. Ще отнеме цялата вечер, докато баба
ѝ не заспи.
И в този момент на двора подсвирват.
Подсвирват!
Тя бързо вдига поглед: право пред прозореца ѝ стои онзи
атаман. Видял я е в прозореца и точно на нея подсвирва.
Подсвирва! Колко е нагъл!
Да отстъпи? Да отговори? Или да отстъпи?
– Ей! Мишел!
Разузнал е как се казва. Разпитвал е.
– Слез, а? Има една работа!
– Каква е тази работа?
Тя му шепне сърдито, а той има толкова ярка усмивка, че тя се
отразява в лицето ѝ. Тя кима, когато той с жест я вика при себе си,
отвън. И сякаш неохотно се маха от прозореца. И отново хуква
към банята, там се реши вече отчаяно. А в стаята баба Маруся
нарежда:
– В грях живеем, Нюрочка, в грях. Лошо е без изповед, лошо е
без причастие. Ето, човекът, който е минал през моста, няма да е
зле да е свещеник, нали? Може да остане с нас и да ни облекчи
живота.
– Добре би било, Маруся.
– Да се помолим Господ да ни е изпратил защитник?
– Хайде.
И те се захващат да се молят, този път за това, а дядо Никита
пуши на балкона.
Мишел стига до вратата с един скок, а по стълбите върви бавно,
защото входът на блока е отворен и атаманът чува стъпките ѝ.
Измъква се – той стои право пред нея, в устата му ръчно свита
цигара, очите присвити. Представя ѝ се, макар че тя вече знае и
името му, и презимето.
– Ти не си местна, нали?
Кригов я пита за това сам, пръв. Мишел през цялото време е
размишлявала как да насочи разговора към темата, че и тя самата
е от Москва, както и атаманът. Че този Пост ѝ се струва същата
забравена от Бога дупка, както навярно и на него. А той сам – сам
– е видял, че тя не прилича на останалите местни жители.
Мишел чувства, че бузите ѝ започват да парят.
– Н-не.
– А откъде си? Не си ли от Москва?
– От Москва.
– Така си и помислих.
– А какво... Личи ли си?
Той се усмихва и кимва. По-висок е с една глава от нея и ѝ се
налага да си вдига брадичката, за да може да го гледа в очите.
Очите им са еднакви, мисли си Мишел. Светло-светло сиви.
– Какво търсиш тук?
– Така... Просто в Москва не остана никой. А тук... Роднини.
– Да ги беше взела и да се бе върнала при нас! Ще пукнеш от
скука тук... В Москва сигурно животът ти би бил по-весел. Тук
какви са ви развлеченията вечер? Да събирате охлювите от
зелето?
– Ами... Аз по принцип така и планирах.
– Аха. А къде живееха родителите ти?
– На Патрики. На Патриаршеските езера. Прозорците ни бяха
точно откъм езерото, имам снимки... В телефона.
– Патрики? А ние имаме там армейски щаб, съвсем наблизо.
– Вярно ли?
– Честна дума. Точно на „Садовое“. А как се казваха родителите
ти? Сега там не живее толкова много народ като по-рано.
Сърцето на Мишел се разтуптява.
– Едуард Белков. Това е баща ми. Той работеше в
министерството.
– Охо. Едуард... Едуард...
Така става насън, когато пропадаш в пропаст. Нима...
– Не е Викторович? Такъв... Нисък, пълничък?
– Не. – Мишел клати глава. – Не е Викторович. Олегович. Към
два метра беше висок.
– Аха. Ами... Не знам такива.
Атаманът свива рамене; но Мишел вижда, че и той би искал
сега с нея просто да се случи чудо, и че и той като нея съжалява,
че чудото не се е случило. Той докосва рамото ѝ – с доброта.
– Е, нищо. Дръж се, брат.
При думата „брат“ Мишел се вбесява и с това съвсем се издава.
Той се засмива. Тя също се усмихва.
– Слушай. Още не е много късно... Може би да отидем да се
разходим? Да посъбираме там охлювите от зелето... Или с какво
се занимава при вас модерната младеж?
Тя му шътка и се намръщва. Тръгва от комуната към
изоставените заводски цехове, към рухналите заводски комини –
там, където се е разляла нощната чернота и докъдето
осветлението не стига. Спира се на края на света и го поглежда: е,
какво, идваш ли?
7.
Тамара съпровожда отец Данил до самия лазарет, поддържайки
го под ръка. Той не се измъква, но тя чувства, че е скован,
напрегнат, сякаш му е неприятно докосването ѝ.
Фаина помага на отец Данил да се настани на кревата, донася
му някаква лечебна напитка и намеква на Тамара, че вече е време
да остави госта на мира. Но Тамара не си отива. Става и прошепва
нещо на докторката.
Тя я поглежда учудено и подигравателно.
– Да се изповядаш?
– Да. Насаме.
– Аха. Добре.
Фаина се отдалечава и Тамара остава насаме с отец Данил. Той я
гледа с недоумение.
Тя се спуска пред него на колене.
– Простете ми, отче. Мислех, че идва враг. Такова предчувствие
имах. Сгреших. Разкайвам се.
Той се мръщи, опитва се да я разбере. После, неуверен, я пита с
равния си, монотонен глас:
– Почувства?
– Да.
– Че съм зъл човек?
– Не. Аз не за вас. Не знам за кого. Редих... Молех се да ме
предупредят... Ангелите.
Тя даже се навежда напред, така се старае той да я разбере. На
всеки негов въпрос кима или клати глава, за да му помогне.
– Гадаеш?
– Грешна съм.
– Циганка ли си?
– Личи ли си? Да.
– Православна?
– Да. Много съм вярваща. Само че тук нямаше кой... Ще ме
изповядате ли?
Той поклаща глава, прекръства я веднъж, втори, трети път.
– В голям грях се вкарваш. Отдаваш се на Сатаната. Молиш ли
се на Бог?
– Моля се, всеки ден се моля. Аз... Разбирам. Ето, моля...
– Не бива.
– Мен... Много ме е страх. За бъдещето ме е страх, отче. За сина.
За мъжа ми. Затова гледам там...
Отец Данил издърпва пръстите си, които тя се опитва да
целува.
– Забранявам ти. За такова нещо не можеш да измолиш прошка.
Разкриваш се пред дявола. А Бог няма да те чуе, защото го няма
вече в този свят. Бъдещето е скрито от хората и да се гледа в него,
е промисъл на Сатаната. Чу ли? Забранявам ти!
Тамара го гледа объркано. А той изрича твърдо:
– Върви си!
8.
Веднага щом Мишел излезе от столовата, Егор също се надигна.
Искаше да я догони, искаше най-накрая да се извини за глупостта,
която тогава изтърси. Мислеше да ѝ разкаже как е търсил за нея в
града телефон, как е бродил из изгорелия мол и е тършувал из
жилищата.
Но тя се вмъкна във входа си толкова бързо, че нищо не успя да
направи. Хлопна вратата в лицето му, а той се притесни да ѝ чука.
Седна в сенките в двора и започна да гледа прозореца ѝ.
Сънувах те днес,
усмихваше ми се в съня,
говореше с мен
като с някакъв чужд,
като с някой случаен.
Тя се появи в прозореца; открехна кепенците, погледна в двора.
Егор се отдръпна още по-дълбоко в сенките, взе в ръце
невидимата си китара. Усмихваше се... Малко? Жалко. Е, поне
малко. Аз се събудих, ето кое е жалко. Нищо не остана. Колко
лошо.
Когато атаманът ѝ подсвирна, Егор се надяваше, че Мишел ще
се обиди и ще го отпрати. А тя долетя направо в лапите му, дори
не се опита да капризничи. Поне малко да беше покапризничила!
Не биваше да я оставя сама с този. Не му се искаше.
Егор трябваше да чуе всичко, което той ще ѝ каже и което ще му
каже тя. Може би беше подло, но нямаше друг начин.
И така се получи, че започна да ги следи. Макар че по-добре да
не беше видял нищо от това.
Те се скриха от хората зад трансформатора.
Мишел седи до атамана, съвсем близо – главите им са склонени
една към друга, сякаш си шепнат нещо. Ръцете им са сплетени –
Егор вижда това със сигурност, фенерът от неговата страна ги
осветява и се получава така, че самият Егор е невидим, а те – ето
ги гълъбчетата. Той се вслушва: говори атаманът, залъгва
девойката с кадифения си глас.
– Не. Разделихме се преди половин година.
– Защо?
– Характерите ни не си паснаха.
– А по-конкретно?
– Заварих я с друг. От моите.
– Охо!
– Не можах да го разбера това. Аз към нея бях сериозен. С
родителите си я запознах и всичко такова. А тя...
– Може би просто не е твоят човек.
– Може би.
– А може би е просто кучка.
Засмиват се.
– Провървяло ти е, че родителите ти са живи.
– Вярно е.
После млъкват. И тишината продължава повече, отколкото Егор
може да понесе.
– А кога ще тръгнете обратно?
Мишел пита това съвсем тихо – и със съвсем различен глас. Там
при тях наистина вече се е случило нещо, нещо е станало между
тях – заради което са станали по-близки.
Глупачка!
Егор иска да изскочи от тъмнината, да се развика, поне да се
изкашля, да им развали тази покълваща любов! Защото той
чувства: този мазен пръч сега ще омотае Мишел, ще я омае, ще я
качи на дрезината си и ще я вземе със себе си в проклетата си
Москва, ще я отнеме от Егор завинаги – а тя ще се радва да
забрави своя живот в Поста и никога повече да не се сети за него.
– Както нареди Москва.
В гласа на Кригов се е появила същата пресипналост.
Пресипналост, от която на Егор юмруците сами се свиват.
Атаманът отново я целува и прави още нещо с нея, нещо, от
което тя ахва и изхлипва. Егор започва да го боли под корема,
притъмнява му пред очите. Вместо да скочи и да се развика, той
само слуша, слуша, гледа, гледа... Гори от срам и не изгаря.
– Алексаааандър Евгенич!
Викат откъм комуната.
– Почакай. Май ме викат.
Кригов се откъсва от Мишел, вглежда се в тъмнината – и
изведнъж забелязва Егор. Скача, издърпва пистолета от кобура.
Насочва дулото към Егор.
– Крачка напред! Ела тук, дрисльо!
Налага се Егор да се подчини – и той пристъпва към петното
светлина.
– Какво правиш тук? А?!
Атаманът прави крачка към Егор, хваща го за яката, разтърсва
го. Той гледа към Егор злобно и с подозрение, а Мишел го гледа с
досада и погнуса.
– Остави го, Саша. Той е приемен син на нашия Полкан, а майка
му е циганка. Глупак е, малък е още.
– А... Точно, той е. Ти какво, шпионираше ли? А, смотльо?
Егор клати глава, нещо мрънка, Кригов го отблъсква от себе –
силите са твърде неравни, за да го наказва по друг начин.
Отново крещят:
– Александър Евгееенич! При коменданта.
– Да си тръгваме оттук, Мишел.
Кригов прегръща Мишел през рамото – вече не приятелски, а
собственически. Тръгват си заедно, а Егор остава сам. Ушите му
пламтят така, сякаш атаманът го е дърпал за тях. По-добре да му
беше цапнал един по муцуната, вместо така унизително да го
пощади.
Говореше с мен като с някакъв чужд. Идиот. Идиот!
Егор стиска дясната си ръка в юмрук и се удря по опакото на
лявата длан – по костичките, за да го заболи. За да почувства.
9.
Полкан вика Кригов в кабинета си, за да продължат разговора
си на четири очи. Палят цигари. Полкан изпуска лютив дим и
пита през него, присвил очи:
– Смело беше, че го взехте с нас на вечеря, Александър
Евгениевич, разбира се... Струваше ли си да го мъкнем? Вижте
какъв крехък се оказа...
– Ами знаете... Някак ми се стори, че се е съвзел. Искаше ми се,
знаете, да проявя добра воля.
– И все пак... Аз бих го подържал още в карантина, бих го
поразпитал... Преди да го пусна сред хората. Че кой знае?
Атаманът повдига вежда.
– А какво, вие някакви съмнения относно него ли имате? Не си
пасва нещо от онова, което разказа за другия бряг?
– Ами... Как да ви обясня?
Атаманът повдига и другата вежда.
– Вижте сега, Сергей Петрович... Вие самите изобщо знаете ли
какво се случва на другия бряг?
Полкан отново свива рамене.
– Не знаем ние, Александър Евгениевич. Не знаем със
сигурност какво има отвъд този проклет мост. Не ходим там. Но
ето... Може всичко да си е така, както го каза този поп. А може и
всичко да е различно.
Кригов слуша Полкан с изумление.
– Странно е това, честно казано. Разбирам, границата е
спокойна... Но все пак...
Полкан въздъхва.
– Е... Засега нямаше необходимост. И не знаем как е... Там е
Заволжието. Красний бор. Какво още... Кузнечиха. По-нататък е
онзи... Спас-Виталий. Е, това е всичко, което беше там преди
Разпадането. А сега – кой го знае? На мястото на Кострома порано пак си беше Кострома. А сега – сам разбираш, Александър
Евгениевич.
– Не разбирам.
Кригов чака отговора на зададения въпрос. Полкан се заема
търпеливо да му обяснява цялата железопътна топография:
– Вилните зони там, зад моста. Петдесети завод, гората и порано си я имаше, а сега сигурно никак не може да се премине. Е, и
това е всичко. По-нататък линията върви към Любим, Буй, Галич,
Мантурово, Шаря... И ето я цялата наша Костромска област.
Киров, онова Вятка. Е, и някъде там напред са Перм и
Екатеринбург и така нататък... А живеят ли там, не живеят ли... Аз
например мислех, че не живеят.
– Защо разузнаването не работи?
– Няма какво да прави там разузнаването. За толкова години
нито една жива душа не е дошла при нас от онази страна.
– Но ето че сега дойде.
– Ето че сега дойде.
Полкан признава това неохотно. Атаманът обявява резолюцията
си:
– Не виждам причини да не му се доверим. Наш човек,
православен. Казаха ми, че с него е имало и хоругва?
– Имаше, да.
– Кажете ми поне, Сергей Петрович, вие вярващ ли сте?
Полкан разперва ръце.
– Ами как да кажа... Да, навярно. Кръстен съм.
– Кръстен?
Атаманът се усмихва накриво, поклаща глава. После все пак
обяснява на Полкан:
– Ето, вие сте кръстен, а не сте вярващ – знаете ли защо? Защото
си седите на този свой пост напълно необезпокояван. Единединствен път идва при вас нарушител – и се оказва странстващ
божи човек. Да бяхте послужили на юг с мен, щяхте да узнаете
какво значи в нашите тъмни времена да пазиш Христовата вяра.
Полкан си спомня раните на ръцете на монаха и отбелязва:
– Значи вие сте уверен, че той е божи човек? Само защото носи
кръст?
– Да, и какво! Знаете ли колко такива богомолци се стичат в
Москва от всички краища! Чуват, че страната се възражда, и
идват... А кой беше изобразен на хоругвата?
– Ей сега... Гледах, помолих да ми запишат... Тук някъде е.
Гледат надупчения от куршумите старец, неумело нарисуван на
платното. Атаманът не го разпознава по лицето, чете надписа.
– Свещеномъченик Киприан. Това сигурно е някакъв грък.
– Тоест вие също не го знаете?
– Е, аз съм войник, Сергей Петрович. Воинските светци ги
знам. А този е някакъв граждански явно.
Атаманът неловко се усмихва. Полкан маха с глава, давайки да
се разбере, че няма претенции.
– Аз нищо не казвам. Просто нали... Светците нали, така да се
каже, си имат специализация? Един, да допуснем, пази от
куршуми, както вие тук правилно отбелязахте, а друг от болести...
Този например от какво?
– Кой знае. Попитайте отец Данил, ако ви е толкова на зор.
– Да. Ще го попитам. Само че знаете ли, Александър
Евгениевич, въобще имам такова чувство, че той малко такова...
Не само че е глух, а още и... В космоса. На вечеря не го
наблюдавахте, нали? Само въртеше глава и се усмихваше така... А
очите му стъклени. И отговаря... Уж на този въпрос, който са му
задали, но сякаш и малко неуместно.
– Смятате, че е слабоумен, така ли? Може това да е от вашите
газове, някакво опиянение. Макар че може и да слабоумен.
Полкан се приближава към прозореца, поглежда в отражението
си – стъмва се бързо и зад стъклото вече е такава тъмнина, че
нищо друго не се вижда. Този Полкан в стъклото е съвсем
различен – в подутото му лице няма нито сърдечност, нито
спокойствие, нито съгласие с атамана.
– Но да, разбира се, той се е надишал от нашата река... И досега
вони, виждате... И все пак... Онова негово „Господи, помилуй!“,
докато вървеше под куршумите... Общо взето според мен той е
някак странен. И това меко казано.
Атаман Кригов поглежда Полкан строго.
– А ето какво ще ви кажа аз, господин полковник. На юг, където
бяха нашите части, диваците изискваха от православните да се
отрекат от вярата си. Когато отвлекат някого или го пленят – не го
убиват веднага, измъчват го. Отричаш се – и живееш. Упорстваш
ли – ще ти отсечем главата. Знаете ли колко пъти са ми
изпращали главите на наши бойци?
Полкан прочиства гърлото си.
– Е... При нас такива неща, слава богу, няма.
– Откъде знаете какво има при вас и какво няма, щом не ходите
отвъд моста? Та така. Хората са готови да приемат мъченическа
смърт заради вярата си! В такива времена! Това ясно ли ви е? Ако
човек в тези гибелни, опасни земи остане верен на Христа, не се
бои да върви с хоругвата, това за какво говори?
– Ами... Възможно е.
– Аз знам цената на тези неща, Сергей Петрович.
– Разбрах. Но всеки може да вземе някаква хоругва, а и кръст...
Това само по себе си нищо не казва, ако се замисли човек.
Атаманът поклаща глава – вече рязко, уморил се е от
комендантската закъсняла подозрителност.
– Нали вече ви каза вашата докторка. Че насън, в треската си, се
е молил. Това как ще имитираш?
– Ами... Да, това наистина може да е.... Но може и да не е. А
това, че е глух, както твърди, как ви изглежда? Искам просто, така
да се каже, да сверя усещанията си... Разсъждавам на глас. Та нали
тази наша граница... По Волга. Тя от кого е тази граница? Та нали
там имаше метеж по време на Разпадането, така ли е? Така е.
Кригов засмуква мундщука си. После веждата му потрепва.
– Според мен си е напълно глух. А за метежа там вече никой
нищо не помни, Сергей Петрович, след като при тях толкова
години вече има междуособна касапница. Ако искаха да воюват –
щяха да воюват и нямаше да го има тук при вас този курортен
живот.
Полкан пита за по-голяма яснота:
– Така че вие какво? Ще го вземете обратно със себе си в
Москва за по-нататъшно разследване? Така де, нали всъщност той
досега не е разказал много... Може да намерите в Москва някой,
който да го разпита на езика на глухонемите...
Кригов го поглежда някак странно.
– А кой ви е казал, Сергей Петрович, че ние изобщо
възнамеряваме да се връщаме в Москва?
10.
Мишел не откъсва поглед от двора: не бива да пропусне
момента, когато атаманът ще излезе от лазарета. Късно е, цялата
му свита вече е разквартирувана, дворът е опустял.
Навън е отвратително. Откъм Ярославъл са се надвесили
оловни облаци, забулили са цялото небе. Надига се вятър – такъв
вятър, от който ти е зиморничаво и тревожно. Но на небето все
още не се е натрупала критична маса и това очакване за порой
прониква до костите повече от всякакъв порой.
Баба ѝ в стаята е заспала и хърка със свистене, дядо ѝ беше
поседял с внучката в кухнята, бе си свил придобита от казаците
цигара, беше обърнал една чашка и също бе отишъл да спи. А
Мишел уж четеше.
В главата ѝ беше само Кригов. Саша.
Очи, усмивки, ръце.
От слънчевия сплит – и нагоре, и надолу – или се разтваря
цвете, или се отваря черна дупка, която може да привлече и
погълне цялата Мишел. Сладко я унася. Спомни ли си усмивката –
сърцето ѝ трепва. Мишел става, сяда и отново става. Открехва
прозореца и диша студения въздух – за да се охлади и за да не
изпусне гласа му, когато излезе на двора.
Още от деня, в който дядо ѝ я застави да повярва, че майка ѝ и
баща ѝ вече ги няма, тя само за едно нещо си мечтаеше – да се
влюби в някого, който да я вземе оттук, от тази проклета дупка, от
Тмутаракан, от края на света – в центъра на света. В Москва.
Мечтаеше си само за това, но до този ден не беше успяла да се
влюби в никого от пристигащите от Москва.
И ето го и него.
Кучетата се разлайват, петлите кукуригат, чува се удар на
шперплат – хлопа се на вратата на лазарета. Полкан и Кригов
излизат на двора, щракат със запалка, говорят си нещо. Мишел
като по чудо се измъква през минното поле и излиза на стълбите.
Ресниците ѝ са начервени, устните ѝ са начервени, а бузите сами
аленеят.
– Утре ще го обсъдим по-подробно, Сергей Петрович.
Полкан избухва в кашлица. Кима.
Разтърсват си ръцете, разделят се. Мишел пропуска Полкан
покрай себе си по стълбите – само да не усети парфюма ѝ! – и
успява да подвикне на Кригов, преди той да влезе в своя вход.
Би трябвало да се срамува от себе си, но кой знае защо, изобщо
не се срамува.
Не я интересува как би се държало на нейно място някое
прилично момиче. Как би се държала майка ѝ. Майка ѝ я няма,
Мишел е тази, която трябва да живее. Тук и сега.
Хваща Кригов за ръката. Надига се на пръсти и сама го целува
по устните; той ѝ отговаря – веднага. Очаквал я е.
Мишел знае как ще стане всичко. На атамана, като на скъп гост,
му се полага самостоятелна стая. И когато той кани Мишел в тази
стая, тя не спори. Тя знае какво ще стане там и какво ще стане
после.
Това цвете, тази черна дупка, която се разтваря в нея от
слънчевия ѝ сплит, привлича не само нея – привлича и Кригов,
храбрия атаман; тя му дава само това, което сама е искала да му
даде. Тя взима сърцето му. Сплитат се на възел и вече никой не
може да прекъсне тази връзка. Мишел ще бъде с него, тя го знае с
абсолютна сигурност и от това знание ѝ става спокойно и топло.
Когато той пуши, тя си играе с брадата му.
Не ѝ трябва да измисля как да каже това. Не иска нищо да
нагласява, не иска за нищо да го подготвя, не иска да вкарва
мисли в главата му. Иска да бъде честна и пряма с него. Навежда
се и го целува по димящите устни. И го моли:
– Саша. Вземи ме със себе си. Вземи ме при себе си.
11.
Полкан бута входната врата, изхлузва обувките си, поглежда се в
огледалото.
– Пум-пурум-пум-пум. Пум-пурум-пум-пум, блях.
Пъхва крака в карираните си плъстени чехли, тътри се до
кухнята.
Там седи Тамара в халат на цветя, с броеница. Пред нея има
чаша чай. Очите ѝ са безсънни. Ръцете ѝ са скръстени.
Московската Матрона и онази, по-веселата, от снимката,
наблюдават. Пита веднага:
– Какво казва той?
Полкан се чеше по тила.
– Нищо ли нямаме за пиене? Трябва да пийна. Атаманът ли?
– Че кой друг?
– Атаманът... Атаманът, Тамарачка, казва, че няма да се връщат
обратно в Москва. Казва, че ще минат през моста.
Трети епизод
1.
Егор се е проснал в леглото с книга. Някакъв глупав роман как
хората оцеляват след Апокалипсиса. Майка му казва, че преди
Разпадането такива много са вървели, хората са предчувствали
нещо такова и много са се интересували от тази тема. Във въздуха
е висяло навярно... Така както е задушно преди буря.
Но това в книгите не приличаше на реалния живот.
Животът беше хиляда пъти по-скучен.
На стените – плакати с рокгрупи, изрязани от стари списания.
Казват, че преди Разпадането са слушали съвсем различна музика,
но тя е била в Мрежата и от нея не са останали нито записи, нито
плакати. А от руския рок са се запазили всякакви карантии: и
дискове, и касети, и плакати. Егор е домъкнал всички тези неща
от Ярославъл: харесваше му да си мечтае, че някой ден самият той
ще изпълнява пред цял стадион песните си. Макар че в Ярославъл
беше останал само един стадион: „Шинник“, и целият беше
обрасъл с бурени, Егор се беше промъквал там два-три пъти със
своята китара. Заставаше насред полето, дрънкаше акордите и си
представяше как трибуните реват от възторг.
Китарата е всичко, което е останало у Егор от истинския му
баща. Майка му беше обяснила, че е гастролирал през цялото
време, свирел е в клубове с някаква незначителна рокгрупа. Бил е
пияница и побойник, а когато узнал, че Тамара е забременяла,
съвсем изчезнал, като оставил в наследство на детето си ето тази
китара. Но така беше по думите на майка му. Егор, като знаеше
тежкия ѝ характер, се досещаше, че всичко може да се е развило и
по друг начин.
И това, че майка му беше запазила китарата и все пак му я бе
дала, също подсказваше, че животът е по-сложен от нейните
обяснения.
А сега Полкан беше реквизирал китарата, защото Егор беше
избягал от урока по история.
Егор чува как вратата се хлопа: Полкан се е прибрал вкъщи.
Чува се как се събува, как се оглежда в огледалото. В това жилище
всичко се чува много добре.
И после – след още минута – майка му се развиква в кухнята.
Егор отначало се опитва да си запуши ушите – няма нищо
необичайно във факта, че тя ругае Полкан. Но после все пак
спуска крака от кушетката и скришом се промъква към кухнята.
Вратата е леко открехната.
Полкан мънка:
– Как да ги уговоря, Тамарачка?
– Все ми е едно как! Ти си комендант на Поста, ти отговаряш за
тази граница, знаеш какво се случва тук, а не те – божичко,
измисли нещо, ти си стара лисица, още при онази власт успя да се
издигнеш до полковник!
Днес, изглежда, е по-интересно от обикновено. Какво говорят
за границата? Обикновено на Полкан му трият сол на главата,
като се напие или заради твърде внимателните погледи в посока
на Рижата Ленка. Полкан се опитва да се прави на балама:
– А какво толкова се случва тук, Тамарачка? Тук, при нас, слава
богу, нищо не се случва.
– Стига си се правил на идиот. Прекрасно ме разбра още от
първия път.
– И как си го представяш това? Че ще отида сега при този техен
атаман, ще го блъсна и ще кажа: господин атаман, вашата
експедиция се отменя!
Каква е пък тази експедиция? Накъде? Егор целият настръхва
като котка пред скок.
– А той ще каже: как така се отменя? На мен Негово Величество
императорът ми заповяда! А аз ще кажа: разбирам, господин
атаман, но ние тук имаме по-висша инстанция. А той на мен:
каква е тази инстанция? А аз: жена ми, господин атаман. Той ще
се замисли, ще се замисли и ще каже: е, тук дори Негово
Величество императорът е безсилен, щом става въпрос за жена
ви!
Егор се обляга на стената, поглежда предпазливо през процепа.
Полкан се кикоти, докато говори, но се кикоти нервно, а
муцуната му е почервеняла като след разпивка. Тамара го
изслушва, без да го прекъсва, в черните ѝ очи кипи бяс. Оставя го
да довърши приказката си.
– Кажи ми едно нещо: наистина ли не ми вярваш, или те е страх
да не минеш за мъж под чехъл пред тези тъпи войници?
Полкан отговаря предпазливо:
– Е... Не може да се каже, че изобщо не ти вярвам.
– Значи не вярваш в себе си. Ако беше по-уверен в себе си,
нямаше да те е страх, че ще изглеждаш слабак.
– Така! Хайде не ставай толкова нагла!
Той също се изправя – и се оказва, че на ръст стига едва до
челото ѝ.
– Страх те е да не минеш за слабак, а не те е страх да обречеш
всички нас?
– А какво мога да направя?
– Ние не го закачаме – и то не ни закача, Серьожа. Всичко е
много просто. Така им обясни. Какво сложно има тук? Какво не е
ясно?
– Тамара! Те са военни, мамка му! Имат заповеди! И аз имам
заповеди! Туй то! „То не ни закача“ – това е някаква глупост, а не
обяснение защо не изпълняваш заповедите си! А неизпълнението
на заповеди е саботаж! И е военно време! Какво тук не е ясно,
мамка му?!
– Ти тях на първо място ще предпазиш. Онзи красавец атаман и
всичките му момчета. С кого са воювали в своята Москва? С
някакви бандити! Какво знаят те изобщо за онзи бряг?
– А какво знаем ние за онзи бряг? Боже мой, какво знаеш ти
самата за онзи бряг? Именно „знаеш“, а не – „чувстваш“?! Но
Тамарачка, твоите сънища, твоето гледане на кафе не могат да
влязат в документите като доводи, разбираш ли го това, или не?!
Пфу, боже мой!
Той започва да се разхожда напред-назад из стаята, пъхтейки и
потейки се. Тамара е впила поглед в него, не го изпуска.
Напрежението нараства.
– Затова пък, ако там загинат, това може да влезе в твоето досие.
Или в Москва да го вкарат в досието ти.
– Добре. Ще отида, ще кажа: не можете да минете през моста.
Там има зло. Змей например. Жена ми има предчувствие. Само
дай да обърна една чаша за смелост.
– Да не си посмял да ми се подиграваш! Никой не ти е виновен,
че за теб, безчувствен пън такъв, тези неща са недостъпни!
– Божичко! А на теб какво ти е достъпно, а? Заради какво беше
тази паника последния път? Когато този скитник премина през
моста! Какви ги говореше ти? Че той носи смърт за всички нас?
Скитник, съкрушен и глух на всичкото отгоре!
– Той не е скитник! Той е свети отец!
Майка му и нейните глупости. Ето и свети отец се намери. И
бездруго цялото жилище е в икони – няма място да се обърне
човек, а сега и това. Още малко и ще отведе Егор да го кръсти!
Колко пъти вече ѝ беше говорил: хубаво, вярваш, вярвай си сама,
не бива да заставяш хората! Те сами ще се справят все някак.
Но тук има нещо по-интересно. Значи казаците отиват отвъд
моста, на експедиция! Добри новини: този атаман няма да поведе
Мишел със себе си!
Но от друга страна: на истинска експедиция, мамка му. Отвъд
моста!
– Егор! Ти да не подслушваш?!
Излови го.
Егор се промъква в кухнята.
– Сорка. Исках да помоля за китарата си. Като че ли ми изтече
срокът. Този де, на наказанието.
На Полкан физиономията му вече е поруменяла. Отговаря:
– Ще почакаш!
Майка му засега не му обръща внимание.
– Всеки вижда в сънищата си своето. Ти сигурно някакви твои
курви от едно време. А аз – бъдещето. Ти нищо не знаеш, а аз знам
всичко. Знам, че от другата страна на реката има зло. И че това
зло само това и чака, да го събудим. Нека тези тъпаци с пагоните
да вървят през моста, а? Нека да го тикат с пръчки. То първо ще
изяде тях, после ще допълзи за нас.
– О, майко! Какво го плашиш? Та нали нито един от сънищата
ти не се е сбъднал още!
Полкан го подкрепя:
– Това, между другото, е вярно. И онзи глухият също това казва
– там няма нищо особено!
В този момент Тамара избухва – и си го изкарва на Егор:
– Ти изобщо се махай оттук, имаме си свои разговори!
– Дайте ми китарата!
Егор скръства ръце на гърдите и очите му – които не са от
майка му, а от баща му, дръпнати и диви – искрят, отразени в
нейните очи.
– Няма да получиш китарата си, ако ще разговаряш така! Край,
лишен си от нея за седмица!
– А какво толкова съм казал? Сънищата са си просто сънища,
мамо! Ти вечно си въобразяваш разни неща за тях!
– Просто сънища? Никой не ти е виновен, че нищо не си
наследил от това! Всичко е заради треволяците на баща ти!
Егор се кикоти злобно.
– Треволяците на баща ми! Затова пък може и да не ми се
разхлопа дъската като на дядо! Ще съм по-здрав!
– Две седмици без китара! Не му я давай, Серьожка! Нека първо
да се научи да разговаря нормално с родителите си!
– Я си гледайте работата! Хвани единия, удари другия! Психари!
Родители, мамка му. Притрябвали са ми такива родители!
Егор трясва вратата така, че съдовете в бюфета се раздрънкват.
А после захлопва и входната врата – кипнал е от яд, не може да се
сдържи. На стълбищната площадка сяда на перваза, вторачва се в
прозореца. След тази негова издънка със сигурност ще го лишат
от китарата – и то наистина за две седмици. Майка му е упорита и
отвратително принципна по тези въпроси. Ама че дебилен ден,
мамка му!
2.
Егор обикаля в кръг цялата нощ: ходи до заводския корпус,
повиси тук, повиси там – и все го тегли към прозореца на Мишел.
Той не свети – тя отдавна спи. Но прозорецът е открехнат и Егор
неведнъж се спира миг преди да я повика... Или преди да започне
да декламира стих... Е, нещо кратичко. Спира се, защото му става
срамно и страшно.
Егор не може да направи нищо със себе си – представя си я в
леглото с голи, загорели крака и с бяла, твърде голяма тениска. А
под тениската...
Да я види днес с мъж, да види как тя държи някого за ръката,
как се сближава с него, докосва го... Мишел, дръпнатата, свята
Мишел, която веднага отблъсква всеки ухажор от Поста, която
никой с никого не е виждал никога...
Сега му се иска да е при нея, с нея – още по-отчаяно, сто пъти
по-отчаяно. По-рано си беше мислил, че е просто невъзможно;
сега знае, че е възможно – но не за него. Но да, този никаквец е
по-голям. И във всяко отношение е един такъв прекрасен руски
човек. Майка му със сигурност не е циганка. С това вече нищо не
може да се направи.
Плюс това нали е московчанин, а всеки на Поста знае, че
Мишел се е устремила към тази своя Москва. И този е такъв
безразсъден смелчага, че е решил да минава през моста. Макар че
току-виж се окаже, че и там живеят хора и няма нищо страшно!
Герой... Ще си отиде той, Мишелка, още утре ще отпраши и
никой не знае дали ще се върне, или не! А аз съм си тук и никъде
няма да се отдалечавам от теб!
Униформата им, разбира се, е яка. Тези пагончета, фуражките.
Снаряжението им също си го бива!
С такова снаряжение не се налага да бъдеш кой знае какъв
герой. Онези сигурно си имат и картечници на дрезините, скрити
под брезента, а може да имат и нещо още по-яко от картечници.
Трийсет души са тръгнали. Майка му може колкото си иска, да се
плаши от своите сънища, но трийсет души все пак са си сила.
Тя сигурно ще излезе да изпрати своя ухажор. Довиждане,
скъпи, аз съм възхитена от твоята нечовешка храброст. Отиваш в
край, пълен с опасности, както ни каза майката на Егор. Дай да те
разцелувам на прощаване. Пфу, мамка му!
Да можеше Егор да отиде с тях... Вместо този дръвник.
В този момент се хлопат капаци. Отваря се прозорец.
И из целия двор се разнася вопълът на майка му:
– Егоооор! Прибирай се вкъщи!
– Гледай си работата, майко!
Егор се стаява в сенките. Лицето му е пламнало, вътрешностите
му се разкъсват. А прозорецът на Мишел е отворен... Та тя ще
чуе...
Той изхвърчава от двора; краката му сами го носят към
заводските корпуси. Иска му се хем да пропадне вдън земя, хем
нещо да измисли... Да направи... Нещо такова, че тя в него, в Егор
да гледа, а не в онзи надувко.
А ако...
А ако той пръв отиде на моста?
Ако стъпи пръв на него, още днес, и стигне до края!
И когато тези контета със своите пагончета тръгнат по него с
фанфари, той изведнъж ще се появи и ще каже: а вие да не
мислите, че там има нещо особено? Аз вчера ходих, няма нищо
такова.
Още повече че наистина няма нищо такова, нали скитникът
каза.
Естествено, на моста, в тази зловеща зелена каша, не бива да се
ходи без противогаз, но Егор има скрит противогаз в своето
скривалище, в заводското бомбоубежище. Всъщност там има и
фенер. Само автомат не може да измъкне по това време, но нищо.
Остава му да измисли как да мине покрай заставата, която пази
на моста. Но и тук има идея...
В първите два дни след пришествието на скитника постът на
тази застава беше подсилен – очакваха нови гости, но никой друг
не излизаше от мъглата и дежурствата се върнаха към своята
рутина. Най-много трима бойци, на разсъмване – смяна. Когато
смяната се забави, сънените граничари не искат да я чакат.
Тръгват към портата, тропат по караулката, будят успалата се
смяна.
Колко пъти се е случвало това пред Егор.
Ето тогава би могъл да се промъкне.
Той дърпа прилепилата се чугунена грамада, блъска я настрани,
вратата скърца, съпротивлява се, опитва се да събуди всички на
Поста, гадината. Но вече е най-дълбоката нощ, тези часове преди
разсъмване, когато умират старците, когато е невъзможно да се
събудят.
У самия Егор няма и сянка от сънливост, настръхнал е от
възбуда, тресе го от студения застоял въздух на катакомбите.
Нищо. Утре, когато разкаже на всички къде е бил, ще се сгрее.
Когато Мишел го гледа. И когато самият той гледа към този казак.
От наполовина затрупания изход на бомбоубежището Егор се
промъква към насипа – тук почти няма осветление, а луната е
скрита зад облаци, нищо сложно. Сложното ще е да излезе право
пред патрулните на пътя и да закрачи по този път към моста.
Егор си избира място – в храстите почти под заставата. Толкова
близо до нея, че разговорите на патрулните могат да се чуят едва
ли не дума по дума. Обсъждат пристигналия скитник, някой –
като че ли Жора Бармалей – казва, че скитникът всъщност е или
странстващ монах, или поп без енория и че загубените местни
бабки много са му се зарадвали.
Не само бабките, мрачно си мисли Егор.
После разговорът се прехвърля на казаците и на консервите,
които те са докарали. Одевешната вечеря беше първата прилична
от две, ако не и от три седмици и на абсолютно всички на Поста
им липсваха московските консерви с месо. Така че всички бяха
обърнали внимание на сандъците с шаблонни надписи в
дрезините. Само че едноокият Лев Сергеевич казва, че казаците
не са му дали да разтовари консервите, казали му, че старшият
засега не разрешава. А какво чака?
Унилото есенно слънце хвърля сив отблясък върху черното
небе, кани се да се издигне и патрулните по това време вече биха
могли да се готвят за тръгване, но те се бавят. Може би са
получили от Полкан някакви инструкции за особена бдителност,
докато всичко около моста не се нормализира отново?
Егор вече не го сдържа на едно място. Вятърът става по-силен,
клоните се огъват, задухва му във врата и ръкавите; горе сигурно
също са наежени, но чакат смяната.
Вятърът бие в зелената стена, леко я изблъсква – но само леко;
изпаренията, които се вдигат от реката, са твърде тежки и твърде
обилни. Добре поне че отсамната страна не е подветрената –
иначе тук би било невъзможно да се диша без противогаз.
Седят. Чакат. Небето скоро ще просветлее. Времето изтича.
И когато Егор вече започва да се чуди дали да не изкачи насипа
и да се предаде на патрулните, изведнъж от Ярославъл към тях
стремително се надига скакалецово шумолене – и заедно с него
пелената на мръсен целофан.
Порой.
Тежките капки отначало падат встрани, после започват да падат
и върху Егор, а там, горе – и върху останалите хора. Егор бързобързо си нахлузва противогаза и си мята гумената качулка на
плаща. Човек трябва да си пази кожата от тези дъждове.
– Заваля! Сега пак ще ни прогори до язви!
– Мамка му, а там! Виж на хоризонта!
– Да се прибираме, а, братлета? На такова време кой ще дойде?
– Колко остана до края на смяната?
– Десет минути. Девет.
– Е, добре. Спокойна нощ беше.
– Е, какво, другарю командир?
– Ами добре. Командвам отстъпление!
Патрулните ругаят, подсмихват се и наметнали якетата на
главите си, побягват през храстите към Поста. Егор седи една
минута неподвижно, после още една и едва след като се убеждава,
че никой няма намерение да се връща, се закатерва към релсите.
Привежда се като под обстрел и побягва към зелената мъгла.
3.
Атаманът гледа Мишел някак странно.
Преди да му зададе главния си въпрос – дали може да я отведе
оттук със себе си – тя беше изчакала специално особената
вътрешна лекота, пустота, усещането, че след това, което току-що
се беше случило – на което тя още никога не се беше решавала,
решила се беше сега и нищо, не умря – вече ще е готова на всичко,
абсолютно всичко.
Та нали не би могъл да ѝ каже „не“?
Саша си дърпа дълбоко от цигарата. Изпуска дима. И казва:
– Не.
Мишел се загръща с чаршафа.
Изведнъж се чувства не съблечена, а гола. Гола, смачкана и
нелепа. Цветето в слънчевия сплит се събира, превръща се в
странен пулсиращ плод, топъл с топлината на гнилоч, умрял още
преди да се е родил, непоносим.
Тя иска да набере храброст, за да му се усмихне безгрижно, но
не ѝ се получава. Иска да има достатъчно равнодушие, за да не
избяга веднага от него, но то не ѝ достига.
Мишел спуска краката си на пода и започва да се облича.
4.
Да влезе в мъглата, е като да се гмурне под водата.
Стъклата на противогаза се изпотяват, зелената мъгла ги
обкръжава отвсякъде – тя се кълби, струи; изглежда по-плътна,
отколкото би трябвало да бъде – не мъгла, а сякаш някаква мазна
пара от вещерско вариво там, долу. Реката клокочи, чува се как се
пръсват тежките мехури; но нищо, гумената воня на противогаза
отблъсква тежкото речно дихание.
Подпорите на моста бавно плуват срещу него, траверсите под
краката му – бетонни, сменени преди Разпадането – целите са
покрити с някакъв лепкав слой, а ръждивите рохкави релси
изглеждат съвсем крехки. Понякога мъглата отдясно или отляво
се завихря, сякаш е възможно в нея да живее някой, сякаш може
някой да гледа през нея, сякаш тази разтворена във въздуха
киселина няма да изяде веднага очите на всеки, който се напъха
там без противогаз.
Като че ли зад гърба на Егор или встрани някой върви в крачка
с него, пристъпвайки с предпазливи и дълги като на чапла крака,
някъде съвсем наблизо... И всеки от краката сякаш е с височината
на човек, а главата виси високо над неговата глава – неразличима
в зелената мъгла.
Мостът изглежда безкраен – Егор се опитва да брои траверсите,
за да е зает с нещо умът му, но след сто обърква бройката. Нищо,
казва си. Щом този скитник е преминал през моста, щом онзи
казак се готви да го мине, значи и той, Егор, ще може. Какво
толкова сложно има всъщност?
Изведнъж на релсите нещо... Нещо се образува.
Егор го забелязва едва когато за малко да се блъсне в него –
буквално на няколко крачки – толкова гъста е тук мъглата. Чувал?
Или... Не, не е чувал.
Право върху траверсите, вкопчен в тях с пръсти така, сякаш
краката не са го слушали и се е наложило да се придърпва напред
с ръце, лежи по очи човек. Той, разбира се, е мъртъв – без
противогаз не може да прекосиш жив реката; но изглежда, че се е
отдалечил доста от брега си.
Първото, което се набива на очи – той е абсолютно гол.
Гол – в мразовития късен октомври.
Има огромен ръст, рамене и ръцете му са хълмисти от
вкочанените мускули, косите са сплъстени. Егор заобикаля
тялото, в ушите му трещи, стъклата на противогаза са покрити с
изпарения.
Човекът е бос и стъпалата му са изранени – тук-таме дълбоки
прорези, пукнатини, залепени със суха кръв. Егор се чуди дали да
не го обърне по гръб, но после си казва: не, не бива. Тялото е
вкочанено, няма как да се обърне толкова лесно... А и защо да го
прави?
Дъждът измива тялото. Чува се странен звук, когато капките
секат кожата. И още нещо странно има тук, нещо, което Егор все
още не е разбрал.
– Здрасти – казва той на мъртвия.
– Ами здрасти.
– Какво правиш тук?
– Полегнах. Пълзях, пълзях, изядох шишарка, уморих се и
полегнах.
– Ясно. Ами добре.
Макар че нищо не е ясно. Зловещичък персонаж. Какво
всъщност прави тук?
Егор решава да не го докосва дори с върха на обувката си.
Отдалечава се напред на няколко крачки от него и когато мъглата
вече започва да разяжда тялото, Егор рязко се обръща – помръдна
ли, или така му се беше сторило? Не, лежи си спокойно.
Слънцето, изглежда, се е изкачило по-нависоко – и сивозелената мъгла става просто зелена, започва леко да флуоресцира.
Мъглата, само преди миг непрогледна, започва да придобива
някакви нови дълбини.
И отпред се появява още едно тяло.
Егор забавя крачка. Приближава се към мъртвия предпазливо.
Това е също мъж, също със здраво телосложение, макар и не такъв
гигант като първия. Той също не изглежда добре: лицето му се е
подуло, устните са изринати, очите са опулени. Известните
признаци на това, че се е надишал с изпарения.
На този е надяната тениска, а панталони няма. Няма нито
панталони, нито нещо под тях. Гениталиите му светят, задникът
му е гол. Ръцете му са издрани, дланите му са като търкани с
шкурка. Главата му е разсечена, но не дълбоко. Не е умрял от това.
– Здрасти.
– Добро утро.
– Как се казваш?
– Да речем, Анатолий. А ти?
– Да речем, Егор. Слушай, Анатолий... Да не си подгонил ти оня
тип на моста? Не питам защо и двамата сте без панталони...
Анатолий мълчи. Не иска да улеснява повече Егор. Пули се
срещу него с очите си – сини, бялото им е цялото в кървави
венички. Егор не може да гледа в тези очи повече от секунда,
страх го е, че после ще ги сънува. Започва да му се повдига.
– Добре, Анатолий. Това, аз такова... Беше шега. Имам работа,
ще тръгвам, става ли?
Двамата са избягали на моста, един след друг. Какво е станало
между тях наистина? Единият е искал да убие другия?
С тази история вече би могъл да се върне и да смае всички, но
Егор си беше дал дума, че ще стигне до другия бряг.
Навярно не му беше останало много да върви. Да се добере
дотам и да се върне с чиста съвест.
Гледа под краката си и започва да брои крачките, за да убеди
себе си, че наистина се придвижва в този хаос, а не просто мести
краката си на място. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем...
Траверсите, както се полага, минават зад гърба му, маранята с
всяка крачка се отдалечава назад, Егор, ободрен, ускорява ход...
Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет...
И вижда пред себе си още един мъртъв човек. Вглежда се... Не,
там не е един... Двама... Трима... Петима...
Той със спряло сърце и с омекнали крака се приближава към
тях. Тук няколко десетки хора са проснати на траверсите, около
релсите, навсякъде. Отначало мъже. После – смесено, мъже и
жени. След жените – мъртви деца. Не хванати за ръце от майките,
а сякаш изоставени от тях и бягали подир възрастните, но сами.
Някои са облечени, други разсъблечени; на някои има само
обувки, на други – само шапка. Мнозина са с рани, някои само с
ожулвания. Едни са зажумели, други са опулили бялото на очите
си. Всички са мъртви, и всичките са умрели от зловеща смърт.
И още нещо, изведнъж осъзнава Егор.
Всички те са умрели съвсем скоро – може би само преди
няколко дни.
Той пристъпва между протегнатите ръце, разперените крака;
главата му се върти наоколо. Случайно стъпва върху нещо меко,
което е взел за раница – малко момченце в яке лежи по очи, свило
под себе си ръце и крака.
Не му се получава да върви нататък.
– Спри!
– Стой!
– Връщай се!
– Да не си посмял!
– Още ти е рано!
– Трябваше да ѝ повярваш!
– Докато още не е късно, Егор!
– Бягай, докато не е станало късно!
Всички те сега говорят заедно с него – в хор, детските гласове и
женските, старческите и мъжките. Не му се налага да гримасничи,
за да озвучава мъртъвците – те сега сякаш сами са придобили
свои гласове.
Егор уплашено се озърта. Мъглата свети все по-ярко и по-ярко.
Мъртвите лежат отпред на релсите толкова далеч, колкото може
да се види в мъглата. Но брегът не се вижда.
Той се обръща и гледа само надолу, само в краката си, за да не
настъпи някого отново, и препъвайки се, тръгва забързано назад.
А после застива.
Пристъпва крачка встрани. Отпуска се на колене до мъртва
грозновата жена, на която не е останало нищо от дрехите, но
около шията ѝ е намотан ремък от дамска чантичка. Самата
чантичка е захвърлена наблизо, отворена е.
А от нея е изпълзял наполовина черен огледален правоъгълник.
Егор се протяга към него, без да иска разрешение от жената.
Айфон.
5.
Зад прозореца плющи порой.
Мишел седи насълзена, тя все още хлипа, опитва се да успокои
дишането си. Сълзите са я връхлетели в пристъп и Саша не може
да я успокои колкото и да се старае.
– Сега ще си помислиш, че съм истеричка.
Тя се усмихва и отново изхлипва. Той също ѝ се усмихва,
добродушно.
– Всички жени са истерички.
– Е, поне аз не съм по-лоша от всички останали...
Вместо да я утешава с думи, той я целува по крайчето на
устните. Това е достатъчно. Тя се обръща към него така, че да
прихване целувката.
– А за колко време отивате?
– Засега не знам. Може би за седмица. Може би за две. Добре би
било да се доберем до Перм, но на първо време може и до Киров.
Както се получи.
– Не разбирам за какво ви е да ходите там. Там няма нищо.
– Ами... Как за какво? Първо, това е императорска задача. Второ,
нашето дело се състои точно в това: да върнем земите отвъд
реката обратно в империята.
– И императорът сам, лично ти даде заповед!
– Ами да. Така беше.
– Извика те в Кремъл и казва...
– Не в Кремъл. В резиденцията, на Стария площад.
– И какъв е той, императорът?
– Какъв... Ами... На петдесет години. С брада. Нисък. На вид
като че ли е обикновен... Но разбираш ли, от него приижда такава
сила... Че е невъзможно да не го послушаш. И още... Ами просто
силата му да убеждава, е невероятна. С всичко, което казва, се
съгласяваш. Защото виждаш – не казва нито една дума, в която
самият той да не вярва. Ето. Разбрах кое е най-важното в него:
истината. И за тази истина самият той е готов да умре. Затова
може и да изпраща другите на смърт. И не те е страх.
– Мен ме е страх.
– Стига! От какво те е страх? Нали дойде при вас този,
слабоумният, от другия бряг. Казва, че там няма нищо, което да го
няма тук. Толкова години са минали от войната. Всичко се е
изтрило в паметта.
– Не знам...
Пороят все шуми зад прозореца; от него на Мишел ѝ става
необичайно уютно вътре. Необичайно топло и спокойно в ръцете
на този мъж. И изобщо не ѝ се иска той да я пуска от прегръдката
си. Тя се притиска към него, крие се под мишницата му, чувства се
съвсем малко момиче. Пита го още веднъж:
– А вие със сигурност ще минете през нас на обратно?
Атаманът се усмихва.
– Други пътища до Москва просто няма. Само вашият мост през
Волга е останал. Така че да, ще минем през вас.
– И тогава може би?
– Тогава...
Мишел се отдръпва, поглежда го от разстояние.
– Да не си помислиш! Не ти се натрапвам. Просто ме откарай до
Москва, а там ще се оправя и сама.
Кригов се смее в брадата си.
– Нищо не си мисля. Просто не обичам да правя планове за
бъдещето. Човек предполага, а Бог разполага. Знаеш я тази
приказка.
– А аз си правя планове.
Атаманът прекарва пръст по бузата ѝ, по мекото на ухото.
– Колко си красива...
– Не, ти си красив.
Той се протяга към кесията си, свива си цигара от стара
банкнота от хиляда рубли. Драсва клечка, запалва.
– С удоволствие ще те закарам до Москва. Ако се върна.
– Ще се върнеш.
Мишел му взима димящата цигара, сляга я в чинийката
пепелник и отмята завивката от рамене си.
6.
Мобилният лежи в сухия вътрешен джоб на Егор. Крие се от
дъжда. Телефонът работи – но иска от Егор нещо неизвестно, не
го пуска в себе си. И въпреки това Егор се чувства така, сякаш с
него се е случило чудо. И то се е случило по принцип.
Мъглата пълзи след него, крие обратно от Егор мъртвите хора.
След някоя и друга минута отново не се вижда нищо освен
релсите и траверсите, освен ръждивите подпори на моста, които
през мъглата изглеждат като крака на гигантски същества.
На Егор му е твърде страшно да мисли за това, което е намерил
на моста. Затова си мисли как ще връчи на Мишел айфона.
Разбира се, първо ще трябва да го зареди, е, или да го оправи... Да
помоли Колка Колцов да изтрие от него всичко, което е било
там... За какво са ѝ на Мишел чужди снимки... Още повече пък
снимки на чужд мъртвец...
После му идва наум: а ако там, в телефона, има снимки на това,
от което всички тези хора са бягали?
Нали всички те са бягали от онази страна, бягали са от някакъв
невъобразим ужас, от някакво безгранично зло, оттам ги е гонило
нещо толкова кошмарно, че мъжете са изоставили жените си, а
жените – децата си, всеки е мислел само за своята собствена кожа.
Започва да го тресе – може би защото целият е подгизнал, и от
това вятърът е станал пронизващ. Макар че му се струва, че
студът идва не отвън, а отвътре. Право от костите.
Може би... Може би първо трябва да ги разгледа? Да ги изучи, а
едва след това да ги изтрие и да подари на Мишел празния чист
телефон, изпразнен от чуждите спомени. Без багаж. Нека
прехвърля на него своята Москва, своята музика, нека да
продължи да се любува на всичко това от разстояние, но да остане
да живее тук, с тях, на Поста.
Да, така е по-правилно.
Макар че, честно казано, не му се иска да гледа снимки в
телефона.
Когато Егор още веднъж се опитва да си представи какво може
да има на тях, ръката му сама се пресяга да изхвърли мобилния в
реката. Но той се удържа. Не. Този телефон му е попаднал не токутака. За него това е може би единственият шанс да надвие това
конте, атамана, с неговите приказки как била разцъфтяла
столицата. Неговият единствен пропуск до сърцето на Мишел.
Друг няма да има.
И в този момент мислите му се прехвърлят на нещо друго.
Нали и атаманът, и всичките тези негови казаци се канят (Кога?
Днес, утре?) да тръгнат на експедиция. На моста. През моста. На
онзи бряг.
Там.
В нищото.
Струва му се, че отпред се е развиделило... Губещите се в небето
подпори на моста сега се виждат почти изцяло и мъглата става порядка, по-прозрачна. Егор предварително вдига ръце, за да не
започнат да стрелят по него патрулните от заставата, когато го
видят.
Чака да му извикат – и крачи напред.
Сега ще му се нахвърлят, ще започнат да го разпитват... Какво
има там, а той – какво ще им каже?
Ще побеснеят, разбира се.
И Мишел, естествено, също ще побеснее. Тя – на първо място.
Егор очаква вик, но никой не му извиква. Може би
барабаненето на дъжда по гумената кожа на противогаза
заглушава гласовете? Той присвива очи, вглежда се – като че ли
вече се вижда брустверът, зад който трябва да седят патрулните.
Но там няма жива душа.
А ако се върне и се окаже, че всички са мъртви?
Точно така, както хората на моста – със зейнали уста, с опулени
очи и разхвърляни в такива пози, сякаш са се опитвали да избягат
от нещо... Дори не му се иска да си представя от какво.
Егор преминава в бяг, защото не може повече да се справи с
тази мисъл. Трябва по-скоро да дотича до хората, до живите хора.
Да отговори на истинските им въпроси. Да ги предупреди.
Мъглата го пуска неохотно и Егор излиза на чист въздух.
Заставата е пуста. Няма жива душа.
Пороят е като стена – в мъглата му се беше струвало, че е
отслабнал.
Егор поглежда почти в паника направо към Поста – там поне
има ли някой жив? И си отдъхва – от комините се вдига дим,
прозорците светят; някакъв петел кукурига.
Значи просто още не са застъпили на пост.
Егор се спуска от насипа и се затичва към стената; мисли да
почука по портата, но после решава да се върне в крепостта по
обичайния си начин – чрез тайния си проход. Така... Засега така.
После ще си признае, че е избягал.
Когато се появява във вътрешния двор, сутрешната смяна
тепърва се строява пред портата, готова да отиде на дежурство.
Как е възможно това изобщо?! На Егор му се иска да отиде, да
им устрои скандал: защо, по дяволите, няма никого на заставата?
Какво си мислите, че никой не може да допълзи оттам?
Но не отива при тях, не казва нищо на никого. Не му се иска да
разказва за видяното на моста, а да забрави за него – завинаги и
колкото се може по-скоро.
Все още го тресе.
Нищо. Всичко това не беше напразно. Затова пък намери
телефона.
Ще се наспи – и веднага при Колцов.
А после при Мишел. Мишелка.
Докато крачи край корпуса, където Полкан е настанил казаците,
Егор се натъква на двама от тях. Стоят под козирката на входа,
крият се от киселинния дъжд, отметнали фуражките си на тила,
със смачкани от съня лица, със самоделни цигари от зелени
хилядарки. Но и двамата са щастливи, с усмивки до ушите,
кикотят се, побутват се и поглеждат към прозореца.
Егор минава край тях. Единият му подмигва:
– Здраве желаем.
– Взаимно.
И в този момент се чува странен звук. Вик. Тънък.
Женски.
Егор се спира, поглежда озадачено към часовите. Те, усетили
смущението му, се засмиват приглушено. Този, който беше
пожелал здраве на Егор, допира пръст до устните си: тихо, да не
подплашиш.
– Какво е това?
Отново вик, а после – стон. Протяжен. Егор се приближава към
тях.
– Кой е това? Там зле ли му е на някого?
– Напротив, пич. Там на някого му е много хубаво.
Те отново се заемат да цвилят – приглушено, скришом. Егор си
мисли, че този глас му е познат. Но го разпознава със сигурност
едва от третия път, от третия вик.
Мишел?
– Кой е това там? С кого е там?
Той пламва, хвърля се към входа, но часовите с лекота го улавят.
Отблъскват го от вратата.
– Командването нареди да държим отбраната. Извинявай.
Егор сега със сигурност е убеден, че зад прозореца е Мишел.
Нейният глас. Тя е тази, която сега...
– Пусни ме! Пусни ме, мерзавец!
– Не се бой. Той ще е внимателен с нея. Няма да я счупи. Не му
е за първи път.
Те отново се захилват. На Егор му се иска да удари поне единия
от тях, който и да е – но казаците се борят с него лениво и с
лекота, просто го отблъскват отново, той се подхлъзва и пада в
калта.
Повдига се и изкрещява в прозореца:
– Кучка! Пачавра!
И пъхнал ръце в джобовете, си тръгва към къщи.
Да пукнат всички дано!
7.
Отпътуването е обявено за пладне.
Казаците са се строили при своите дрезини, чистят оръжието
си, проверяват противогазите. Полкан също се мотае тук, чака
атамана да излезе от стаята си. Накрая не издържа, пресича двора
и тръгва към казашкия корпус. На входа има двама часови,
единият хуква нагоре при командира си.
Кригов слиза доволен като преял със сметана котарак. Полкан
протяга длан за ръкостискане, после кашля деликатно в същата
тази длан.
– Вашите казват, че след половин час тръгвате?
– Точно така.
– Значи няма да разпитваме повече светия отец?
– Научих всичко, каквото исках. Има път нататък. Релсите
продължават. Срещат се диви зверове. Хората са разделени на
групи. Токсичните замърсявания са главно по Волга и нейните
притоци. До Вятка няма големи населени места, никой не помни
особено добре хода на войната с Москва. Дори и само Вятка да
присъединим – пак добре. Какво още е нужно? Той казва също, че
трябва да запазим вяра в нашия Господ и да се молим денонощно,
но това е вече, така, личен съвет.
– Тоест неговата личност все пак никакви съмнения у вас ли
не...
– Монах. Казва, че е ръкоположен. Вероятно слабоумен. Но не е
боец с мазоли на раменете и следи от барут по пръстите. Личи си
в него дълбоко вярващият човек.
– А не искате ли да го вземете със себе си като водач?
Атаманът се усмихва.
– Не ви се иска да го държите тук с вас, а? За какво ни е такъв
водач? Вижте го, че мирише на гроб. По-далеч от своята Нерехта
не е мръдвал. Не, засега го дръжте при себе си. А на връщане
наистина ще го вземем в Москва.
Полкан се предава.
– Е, какво пък. Тогава добре. В такъв случай. А ако попаднете на
някои от метежниците? Не говоря за организирани огнища, но...
Тук ние помним Разпадането по един начин, а те там – по свой
собствен сигурно...
– Негово Величество е настроен снизходително. Носим на
бунтовниците, ако случайно срещнем един или двама, височайше
опрощение, Сергей Петрович. Наредено ни е да използваме
оръжие само при вражеско нападение. Имате ли още нещо
спешно за мен? Трябва да се приготвя.
Не биваше да се отлага повече този разговор. От прозорците на
хранителния блок – Полкан знае това със сигурност – сега го
наблюдава с едното си око Лев Сергеевич. Следи го.
– Остана да изясним въпроса с консервите.
– Какви консерви?
– Ами как... Вие нали карате със себе си? Видях ги, на
дрезините. Месни консерви.
Атаманът Кригов повдига вежди.
– Да допуснем.
– Нима не са предназначени за нас?
– От къде на къде така решихте? Това са провизиите, дадени на
експедицията ни за из път.
Гласът на Кригов става студен. От него изчезва
фамилиарността, появила се след съвместната вечеря. Полкан
също се стяга, престава да се подмилква.
– Работата е там, Александър Евгениевич, че Москва вече два
месеца задържа доставките ни. Нито месо, нито булгур.
– А аз какво общо имам с това? Ако ми бяха дадени нареждания
да ви доставя провизии – щях да ви доставя. А аз имам нареждане
да разузная обстановката в Костромска област и да върна същата
тази област в пределите на родината. Аз, господин полковник,
ръководя трийсет души. Трябва да ги храня. Ако тръгнем да пасем
трева, няма да стигнем далеч.
Полкан започва да се вбесява.
– Тревата пак е нещо! А при нас тук нищо не расте заради тази
шибана река и дъждовете. Скоро ще ни се наложи да ядем голи
корени без сол! Какво, от китайците кучешко ли да купуваме?
Поне да имаше с какво!
Кригов го гледа сурово. Очите му са станали стоманени.
– Господин полковник. Сега говорим като длъжностно лице с
длъжностно лице. Като офицер с офицер. Нашата задача е от
извънредна важност, разбирате ли това? За първи път от толкова
години след Разпадането империята е натрупала достатъчно сили,
за да си потърси от метежниците отнетите от нас земи. Наши
изконни земи! И е ваш дълг – дълг, чувате ли! – както и на всеки
войник от Московската империя, да ни съдействате в това
начинание по всякакъв начин.
– Да, аз разбирам... Но гарнизонният ми готвач е същински
дявол. Не ме оставя на мира. Вече трети месец ме пита какво става
с доставката на продукти от Москва. На нас запасите ни са на
привършване... Казва: служим на Москва, служим, а те са
забравили за нас... Вие може би поне символично...
– Не мога. Всичко, което мога да ви кажа, е, че трябва да
потърпите малко. Такива експедиции като нашата сега се пращат
във всички краища на бившата ни и бъдеща родина... А готвача на
ваше място бих го обесил.
Тонът на атамана е най-дружелюбен и доверителен. Полкан не
вярва на ушите си.
– Тоест?
И гласът на атамана веднага отново се променя – на кънтящ от
злоба.
– Ами ето така. Да го обесите за това, че той ви подканва към
метеж. И за другите ще бъде урок. Готвач... Един готвач не е
голяма загуба. Всяка жена може да готви. А в гарнизон, при това
на самата граница, такива разговори не свършват добре.
Кригов зачаква отговора.
– Виж ти... Да го обеся. При нас тук живеят... триста души, ако
не броим бебетата. Ако почна така да ги беся...
Полкан поклаща тежката си глава, лицето му червенее. Кригов
свива рамене.
– Ами вижте, ваша си работа. На този етап.
– Да. Всеки си има свой пост, така да се каже, Александър
Евгениевич.
– Някои си имат пост, други поход. Тръгвам.
8.
Егор изобщо не може да заспи – въпреки безсънната нощ се
върти в леглото и цялата сутрин. Пред очите му се мяркат
мъртъвците, дошли от онзи свят в този, проснали се на моста и
лежащи там. Онзи, огромният, голият, жената с чантичката,
момичето с якето...
От кого са бягали? Какво има от другата страна? Какво се е
оказало по-страшно от отровните изпарения на реката, от това да
изоставят децата си?
Трябваше да стане, да отиде при Полкан и да му разкаже
всичко. Трябваше да предупреди казаците. Нека да отменят своя
поход или поне да го отложат, да изпратят засега напред
разузнавачи и ако те пропаднат, тогава нека сами решават.
Трябваше, трябваше, трябваше.
Егор ставаше, приближаваше се до прозореца, гледаше
събиращите се при дрезините казаци, после се връщаше в
леглото, увиваше се в одеялото, затваряше очи.
Не.
Искаше всички те начело със своя атаман да се строят, да
подкарат дрезините си, поред да излязат на проклетия мост, да ги
обгърне зелената мъгла, да отидат от онази страна и повече да не
се върнат на тази. Нека сами разберат какво се случва там. Те
нали са герои, мамка му. Пагони, фуражки, картечници. Давайте!
Завоювайте!
Ама че е идиот! Домъкна този шибан айфон, мислеше, че ще я
впечатли.
А в същия този момент, когато се е носел на подскоци с айфона
към къщи, атаманът вече я е оправял. На нея не ѝ е било зле, на
нея ѝ е било хубаво!
Не. Нека тръгват.
Не е Егор този, който ще ги спре.
Той отново скача от леглото – дланите му са мокри,
подмишниците му са мокри. Отново се приближава към
прозореца. Гледа казаците. Не са и чак толкова чичковци, на по
двайсет и пет са, най-много на по трийсет. Пушат, смеят се.
В края на краищата не са слепи.
Сами ще видят това, което беше видял Егор. Те, между другото,
ще трябва да избутват тези трупове от релсите, за да преминат.
Точно така! Тъй че не му и трябва да им казва нищо. Сами ще
разберат.
Олеква му.
Сега ще тръгнат с фанфари, а след час ще се върнат обратно,
като стой та гледай. С мокри гащи. И този атаман току-виж вече
не е чак толкова румен. Ще се изповръща там на моста здравата и
тогава ще го видим какъв е юначага.
Егор отваря прозореца по-широко и сяда на перваза. Ще им
маха. Жалко, Полкан така и не му върна китарата на баща му.
Можеше да издрънка „Прощаването на славянката“.
Атаманът излиза от корпуса си. С пълна парадна униформа:
ботушите са лъснати, фуражката е сложена хоризонтално.
– Взвооод! Стррррой се!
Казаците мигновено се строяват в редица, превръщайки се от
различни в еднакви. Трудно е да не им се възхитиш. Иска му се и
на него да е при тях, в строя.
Нищо, ще погледаме, ще погледаме.
Жителите на Поста също изоставят скучните си дела и се
събират, за да ги изпратят. Бащите са вдигнали на рамене децата
си, атаманът ги гледа и им намига. Егор търси с поглед Мишел –
ще излезе ли да изпрати надувкото, или не?
Излязла е. Стои до входа на блока, не сваля поглед от
нейничкия. Глупачка.
Полкан се приближава до Кригов. Отдава чест, но някак без
страст.
– Е, успех.
– Почакайте, Сергей Петрович. С ваше позволение... Бихме
искали преди тръгване да помолим отец Данил да ни благослови.
– Това пък защо?
Полкан смръщва чело. И ето на: казашки офицер с почести
води от лазарета глухия скитник от моста. Глухият, макар и да
изглежда измъчено, пристъпва сам. Опира се на някаква тояжка.
Облечен е в същите тези износени дрехи, с които го бяха
издокарали на тържествената вечеря.
Атаманът пристъпва към него, сваля фуражката си. Отпуска се
на едно коляно. Хваща слабата издраскана ръка, допира устни до
нея.
– Благослови делото ни, отче. Като православен – православни,
като руски човек – руски хора, моля те, благослови ни.
Всички казаци в строя също свалят фуражките си. Вятърът
разрошва косите им.
Глухият отначало поглежда атамана сякаш с неразбиране, после
кимва. Хваща в ръка кръста си.
– В името на Отца и Сина и Светия Дух...
Той прекръства атамана, после тръгва с несигурна крачка пред
редицата и с гъгнивия глас на човек, който не може да чуе себе си,
изрича благословията си.
Изражението на лицето му е странно. Решимост и отчуждение.
Не е това, което очакват сега от него казаците, тръгнали да
минават моста. И които още не знаят с какво ще се сблъскат там.
На Егор отново му се приисква да слезе от перваза и да им
разкаже всичко. Да ги предупреди.
И изведнъж той съобразява: а нали същият този отец Данил
знае за това, което очаква експедицията отвъд моста – повече,
отколкото знае Егор. Със сигурност е видял труповете на моста. А
може би... На Егор му се изправя косата... А може би той е видял
как всичките тези хора са умирали. И знае от какво са бягали.
– В името на Отца, Сина и Светия Дух...
Върви, мърмори си – и с нищо не се издава.
Сърцето на Егор ускорява биенето си. Нещо тук не е наред, не е
както трябва. Нещо лошо.
Глухият прекръства и последния в строя, но не се отдалечава от
хората. Атаманът, който вече се готви да изкомандва да се товарят,
чака почтително.
Отец Данил, гледайки в земята, казва:
– Знайте, че праведниците ще се спасят, а грешните ще си
получат заслуженото. Носете кръста си пред себе си, молете се
денонощно. Молете се на светия мъченик Киприан да ви брани от
бесове. Молете се със свои думи, които идват от сърцето ви. Свети
Киприан ще ви чуе, както чу мен. Това е. Тръгвайте. Помилуй
всички нас, Господи, ако още не си изоставил нашия свят.
Казаците се опитват да се отърват от такава благословия с шеги
– но тихичко. Нахлузват фуражките си, започват да се качват на
дрезините. Запалват се двигателите, завихря се вкусният
сивосинкав дим.
Още не е късно да скочи от перваза.
Мишел пристъпва към атамана, онзи ѝ изпраща въздушна
целувка, без да се крие.
Караулните на портата дърпат крилата в различни посоки и
дрезините се отместват от мястото си.
Но в този момент пред тях изскача висока слаба фигура,
разперва ръце и им прегражда пътя.
– Не! Няма да тръгнете! Няма да ви пусна! Няма да ви пусна!
Майка му.
Четвърти епизод
1.
Рулевият на първата дрезина, вече набрала ход, едва успява да
спре; Егоровата майка стои на релсите твърдо, не се помръдва.
Изглежда, че ѝ е все едно дали ще я прегазят, или не. Караулните
се канят да пристъпят към нея, но се спират; жена на коменданта
е все пак.
Кригов се обръща към Полкан.
– Как да го разбираме това?
Полкан, червен като рак, отива при Тамара, хваща я за ръката.
Тя се изтръгва. Не казва нито дума на мъжа си, обръща се направо
към атамана:
– Не бива да ходите там! Никой не бива! Връщайте се в Москва!
Където искате, ходете, само не там!
– Как така! И защо?
– Там има зло! Зло има там! На онзи бряг. Спи, чака да го
събудят. На вас ви изглежда, че ние тук водим спокоен живот, а?
Спокоен? Това е, защото седим по-тихи от водата, по-ниски от
тревата. То не може да ни види през реката. А вие отивате право в
пастта му. Да го раздразните.
Атаманът слиза от дрезината, пита със съчувствие:
– А що за зло е това?
– Не знам точно. Само го чувствам...
– А така! А вие, Сергей Петрович, не казвате, че съпругата ви е
екстрасенс.
Полкан отново хваща жена си под ръка. Светият отец
наблюдава Егоровата майка, смръщил чело, опитва се да разбере
каква нечестивост се върши тук.
– Да вървим, Тамара. Не се излагай пред хората. Гледа тя тук на
кафе и на всичко отгоре ще...
– Махай се! Ако теб те е страх, нека аз да им кажа!
Тя го отблъсква. Не го поглежда, не иска да го гледа. А гледа в
отец Данил.
– Какво ги благославяте, отче? За какво? За гибел! Вие може и
да не знаете, защото на вас не ви е дадено да видите, макар и да
сте праведник. Но аз, макар и грешница, виждам! Виждам мрака.
Виждам, че на онзи бряг вече няма да има значение кой е грешен
и кой – праведен. Никой няма да се спаси там. Ще изядат всички
до един и ще допълзят тук. Мрак, мрак. Спи там като паяк на
паяжината си, чака откъде ще подръпнат някоя нишка. И вие ще
загинете, и на нас гибел ще навлечете! Идете си в своята Москва,
не го закачайте! То не ни закача – и вие не го закачайте!
– Тамара! Престани!
Полкан е побеснял, целият е червен. Отец Данил също се е
намръщил, сякаш е разбрал, че са се обърнали към него. Кригов
вдига ръка. Говори подигравателно.
– И какво, Тамара... Откъде тези знания?
Тамара го поглежда изпод вежди.
– Видях. Показаха ми.
– Така. Ясно. Сън? Що за сън? Черно куче? Паяжини? Пожар
вкъщи?
Казаците започват да се присмиват. Отец Данил смръщва чело,
опитва са да разбере за какво се ругаят.
Егор не откъсва поглед от майка си. Той също е свикнал да се
забавлява с тревожните ѝ видения, които още нито веднъж не са
се сбъдвали. Но сега – той знае – тя усеща истината. Не вижда, но
усеща. Злото.
– Ще разкажа.
– Тамара! Стига, достатъчно. Да вървим! Достатъчно!
– Не, какво толкова. Хайде. Ние ще послушаме.
Полкан с глиганската си сила я надвива, почва да я мъкне към
къщи. Хората наоколо шушукат, но никой не се намесва: семейни
дела. При това някои от тях може и да са на страната на Тамара.
– Видях как мъглата на реката се разсея. И през реката видях
всички вас, атамане! Видях ви разкъсани на парчета! Видях как
вълци оглозгват войниците ти. Видях себе си – на клада! Видях
сина си! Главата му цялата в кръв, тече от ушите и от устата!
– Достатъчно!
– Оставете я, Сергей Петрович.
Кригов се качва обратно на дрезината си. Огледа оттам
събралите се. Оправя фуражката си. Започва така:
– Има вяра, а има и суеверия. Моята вяра е в Христа и в това, че
той ще ни защити от всички беди. Нашето дело е праведно и за
това дело са ни благословили, и то не само сега. А суеверие в мен
няма. По-рано бяхме на юг, в дивите земи. Там хората имат зъл
поглед; който не е магьосник, е стара вещица. Проклинаха ни на
закуска, на обед и на вечеря. А ние си знаем – прекръстваме се и
се прочистваме. И си счупиха с нас зъбите тези техни
магьосници, да ви кажа. На кладата, ха-ха... Помислете си само...
Тамара се опитва да се изтръгне от Полкановите обятия:
– Аз не съм те проклинала, идиот нещастен! Само те
предупреждавам!
– И да ме предупреждават, няма нужда. Вие какво си мислите,
че сме тръгнали на курорт? Аз за делото, за Родината, съм готов
да умра във всеки момент. И всеки от бойците ми – всички тук са
доброволци. Защото, за да върнем на Отечеството всичките му
земи, които предишната власт не е удържала и е разпиляла,
трябва да бъдем готови на всичко. Сега – сега! – е дошъл моментът
да съберем всичко късче по късче. И този момент скоро ще
отмине, защото, ако ние не си ги вземем, ще ги вземат други.
Велика страна е била, от единия край на света до другия! Защото
онези, които са я създавали, са минавали реките и мостовете, без
да ги е страх. Защото онези, които са я отбранявали, са оставили в
земята костите си, за да я съхранят за нас! Била е най-великата
страна на света, защото нашите бащи са мислели за нас, а не за
себе си. За нас! Това е дело, по-голямо от моя или от вашия живот.
Какво, мислиш си, че ме е страх да умра? Така или иначе ще се
мре! А с вълците можеш да плашиш сукалчето си.
Егор този път наистина скача от перваза и прави крачка назад
от прозореца. Струва му се, че сега всеки човек долу – и в тълпата,
и на дрезините – ще започне да го търси с поглед. Но никой не го
търси, всички гледат в устата на атамана. Речта му е съкрушила
хората. Казаците на дрезините са застанали в строй. А Кригов,
набрал въздух и сила, млати с юмруци небето, заковава думите си
в него:
– Но преди да загинем, ще видим как нашата коленичила
Родина се изправя. И вие ще го видите! След нашия отряд ще
дойдат нови! Ние какво? Ние сме просто авангард, острието на
копието! Там се събират такива сили, които ще пометат всеки
враг! Ще отместим границата далеч от вас! Ще минава не по
Волга, а първо по Кама, после по Енисей, а после и по Амур.
Всичко това е наше по право. Заплатено изцяло от нашите деди и
прадеди. И ако ние не отидем и не си го вземем, значи всички те –
чувате ли? – всички те са живели напразно и са загивали
напразно! Значи на нас ни остава само да се изродим и да
загинем? Значи бабините суеверия и циганските уроки са найправилното за нас пророчество? Това за кръвта и за вълците? А не
това, което ни е предрекъл Патриархът? А той предрече, че
Московия отново ще бъде огромна, единна, страшна, още в
нашето време, и че ще се нарича отново както по-рано – Велика
Русия!
Някой от казаците подхваща и другите закрещяват след него:
– Слава на Русия! Слава на Русия! Слава на Русия!
И Кригов също, като обхожда всички с такъв поглед, че ги
прогаря чак до червата, подхваща:
– Слава на Русия! Отваряй портата! Братя, да пеем! Прощавай,
девоооойко! Ще отминат дъждовете! Войниииикът ще се
въъъъърне! Ти само го чакай!
Егор го побиват тръпки, налага се да ги гони с ръце от тялото
си. Портите скърцат – караулните изпълняват заповедта.
Казаците подхващат песента, гласовете им се сливат в хор.
– Ще се въъъърне! Твоят вееееерен другар! Любоооовта на
свееета е по-сиииилна от разлъъъъката!
Тамара стои безмълвно, скръстила слабите си дълги ръце на
гърдите си. Гледа отдалечаващия се керван в гръб, и нейният
поглед също е изгарящ. Дрезините минават през портата, отиват
към стрелката, откъдето поемат към моста.
Местното население не го сдържа в двора на Поста, изсипва се
през портите, зад стената – да изпрати дрезините. Жени, мъже,
деца – навярно всичките сега, подобно на Егор, ги побиват
тръпки.
Всички гледат само в казаците.
Юначната им песен се вие и се носи след тях във въздуха като
червен въздушен змей.
Когато се изгубват в мъглата, този змей се носи още малко
отвън, но после натоварените дрезини надделяват и го увличат
след себе си в бездната.
2.
Мишел не излиза през портата. Тя прави крачка назад, в
сянката на входа, понася се към втория етаж, блъска вратата и се
крие в прахта и скърцането на своето жилище.
В ръцете си държи платнен вързоп. Мишел веднага отива в
кухнята, отваря едно горно шкафче и скрива вързопа в него.
Дълго го гледа, преди да затвори вратичката. А след като я
затваря, веднага я отваря отново, вади вързопа и го скрива в
долните шкафчета, зад прашните трилитрови буркани.
Приближава се до прозореца: Полкан води под ръка към къщи
своята вещица.
Тамара се изтръгва, обръща се и закрачва широко нататък.
Хората в двора си шушукат, съпровождайки я с погледи. Лелките
са настръхнали, мъжете се подсмихват. Лелките познават Тамара
по-добре; мнозина от тях ходят при нея с въпроси. Тамара
понякога знае много неща, които няма откъде да знае – просто
затваря очи и ги казва. Или гледа на карти – не отгатва винаги, но
умее да утешава.
Невинаги отгатва, повтаря си Мишел.
Няма да се случи нищо от това, което награчи тази вещица.
Нищо лошо няма да се случи с него. Нищо такова няма там, отвъд
този проклет мост. Той просто ще отиде и ще се върне. Ще отиде,
ще огледа и ще се върне.
Вълци ги ядат.
Ама че кучка! Ама че проклетница! Как може да каже такова
нещо на човек в лицето?! Пред всички!
Сълзите потичат сами.
Запушва ѝ се носът, очите започват да я щипят, сякаш е рязала
лук.
Мишел отива в банята, загребва с каната кладенчова вода от
кофата, наплисква лицето си.
Ръждивата вода не може да измие от очите ѝ това: черната
есенна гора, спрелите насред пустотата дрезини, разкъсаните
тела. Вълците като помияри за кокал се бият за нейния Саша.
Мъртъв.
Проклета да си, кучко! Проклета да си!
Мишел произнася тези думи упорито, злобно – но с найбезшумен шепот, сякаш се бои, че Тамара може да я чуе – през
тухлените стени, през бетонните прегради – от своето жилище.
А току-виж може?
Мишел отива в стаята си, ляга си. Сяда. Отново ляга.
Опитва се да си спомни тази нощ и дългата сутрин: ивиците
жълта светлина от уличните лампи и в тези ивици – неговото
лице, неговите ръце, косъмчетата на гърдите му; по никакъв
начин не може да се побере цял там. Тя протяга пръстите си към
устните му, докосва го. Пръстите ѝ миришат на него, дланите ѝ
миришат на него, тя цялата мирише на Саша – тръпчиво, ясно и
отчетливо мирише на него, кладенчовата вода не може да измие
този мирис.
Мишел иска да си припомни целувките им, но в първия момент
си спомня само за последната им целувка. Тази целувка, под
прикритието на която той все пак ѝ пробута тежкия платнен
вързоп. Тя не искаше да го вземе, с абсолютна сигурност не беше
молила за него и по никакъв начин не беше намеквала за него.
Не биваше да го приема.
Напразно, напразно. Напразно!
Докато изпращаше Саша в двора, вместо да си фантазира за
неговото връщане, тя си мислеше за това, че не е бивало, не е
трябвало да взима от него този вързоп. И чак Тамара със своите
вълци беше избила от главата ѝ тази лепкава мисъл.
Вързопа го донесе един ординарец, остави го на прага,
усмихвайки се, отдаде чест и изчезна. Кригов го взе в ръце,
отначало казваше, че това е изненада за Мишел, но тя не искаше
изненади.
Тогава той ѝ каза какво има вътре.
Тя, разбира се, отказа, но той настояваше. Вързопът поставяше
под въпрос всичко, което се беше случило между тях тази нощ.
Мишел не разбираше точно как заради него всичко ще се
промени, но знаеше със сигурност, че не бива да го взема.
Но атаманът все пак ѝ го беше пробутал при тази тяхна
последна целувка. И когато той направи крачка назад, вързопът
остана в ръцете ѝ – тежък, ръбест, неудобен. Мишел го скри под
якето си. Спуснаха се по стълбите заедно, но излязоха на двора
един по един. Тя гледаше атамана от сенките на входа, а вързопът
тежеше на ръката ѝ, теглеше я надолу. Наблизо стоеше Ванечка
Виноградов, четиригодишният ненужен на родителите си
вундеркинд, и гледаше със съчувствие към Мишел. После ѝ каза,
без да изговаря л: „Вюбиа си се“. Проклятие.
Можеше да изхвърли вързопа, можеше и да го зарови някъде,
но Мишел го донесе вкъщи. Донесе го и го скри в кухненския
шкаф, където на него можеше да се натъкне дядо ѝ. И ако това
станеше, нямаше да избегне разпита. И щеше да се наложи да
отговаря не само на неговите въпроси, но и на своите собствени.
Мишел разбутва празните буркани, прашното стъкло и отново
изважда вързопа от шкафчето. Стъпвайки на пръсти по
скърцащия паркет, отива в стаята си, затваря се в нея, застава на
колене и преди да остави вързопа под леглото, разгръща плата.
Пред нея стоят десет продълговати тенекиени кутии,
наподобяващи гилзи от снаряди. На всяка има етикет: „Варено
месо. 1 кг“.
3.
– Сергей Петрович! Другарю полковник!
Полкан се сепва, обръща се.
Гледа – двама караулни, Серьожа Траверса и Дягилев, водят
мятащия се и дърпащ се поп. Водят го за яката. Полкан пуска
също така дърпащата се Тамара и се навъсва.
– Какво още е станало?
– Той, такова... Когато всички излязоха през портата, побягна.
– Накъде? Към моста?
– Не, не към моста, а към Москва, в обратна посока.
– Охо! Това пък какво е... Добре, дайте го насам.
Отец Данил гледа в очите му без страх и без покорност – но в
тях се вижда тревога. Полкан слага тежката си лапа на рамото му.
– Ти накъде се беше запътил, а? Започва да пръска дъжд...
– Не разбирам. Не чувам.
– Ами и аз, братко, не разбирам. Атаманът казва, че едва си
стоиш на краката, не искаше да те взема със себе си на дрезината,
а ти на тези крака си тръгнал да бягаш от нас!
– Не разбирам.
– Накъде беше тръгнал, питам? Накъде? В Москва?
Полкан размахва ръчището си в посока на столицата, но Данил
вече е разбрал по устните за Москва. И кима, сякаш нищо не е
станало:
– Аз до Москва. Аз трябва в Москва. Казах вече.
– Че каза, каза, но нима можеш просто така да вземеш да
тръгнеш? При нас, отче, затова този наш Пост е сложен, за да не
се шляят насам-натам хората без разрешение.
– Какво? Не разбирам.
Полкан съобразява нещо, почесва потната си коса около
плешивината.
– Нищо, нищо, ще разбереш. Всичко ще разбереш, драги. Пумпурум-пум-пум... Слушай, Серьожа, а изолаторът ни свободен ли
е?
– Тъй вярно, Сергей Петрович.
– Хайде тогава засега да настаним светия отец там. Ще заварите
и решетка на прозореца, нали?
Тамара, която все още стои наблизо, избухва:
– Да не си посмял! Това е божи човек, монах! Да не си посмял да
го арестуваш!
Сега и Полкан вече се развиква:
– Тамара, я си гледай работата! Ти се занимавай с твоите си
неща, а аз ще се занимавам с моите! Достатъчно! Казах, че ще
поседи в изолатора, значи ще поседи! Ние тук имаме само един
комендант, ясно ли ти е, или не?! Разкарай се!
– Ще съжаляваш за това!
Тя хуква към входа на блока.
Дягилев оставя Полкан да си поеме дъх и с каменна
физиономия се интересува:
– От арматура ли да я направя?
– Да, но помоли Колцов, той ще съобрази. И отеца ни – там.
Легло, одеяло, всичко по човешки. И радиатора провери дали
работи. Така ще ми бъде по-спокойно. Кой го знае...
– Какво казахте, Сергей Петрович?
– Нищо. Нищо, Серьожа. Хайде, действай.
Отвеждат смаяния отец Данил, който е четял по устните на
полковника за съдбата си, но не е успял да дочете докрай. Полкан
гледа подире му и този път усещането му е еднозначно: найнакрая е постъпил правилно.
4.
Егор чака казашкия керван с нетърпение. Колко време им
трябва, за да се натъкнат на първите трупове на моста? Нали се
движат на пара, точно за три минути ще се доберат до онзи
страшния огромен мъж, който лежеше най-отпред, вкопчил
издраните си пръсти в траверсите. Не могат да го заобиколят, и
през него няма да им се получи да минат – значи трябва да слязат
разузнавачите, да изследват коловоза – и после Кригов вече сам
ще разбере всичко.
Ще разбере, че не бива да се минава мостът. Ще разбере и ще
даде заден ход.
Егор гледа часовника си: минават десет минути, петнайсет,
двайсет.
Майка му сега се е затворила вкъщи и там бълва жлъчта си.
Полкан се е забил в кабинета си, обсадил е телефона. Никой няма
да тръгне да му вика, че се шляе... Игор не издържа, изтичва през
портата, излиза на релсите и започва да гледа моста. Нищо не се
вижда и не се чува. Мъглата стои спокойно и тихо, вятърът духа
към нея откъм Москва и навярно връща обратно в зеления
гъсталак и отчаяно-веселите войнишки гласове, и тракането на
моторите.
От заставата му викат:
– Егор! Ти какво правиш тук?!
Той свива рамене: нищо.
Време е да си тръгва, но не му се тръгва. Двайсет и пет минути,
половин час. Нима този тъпак просто е наредил на своите хора да
разчистят линията от труповете и им е заповядал да продължат
нататък? Но нали в някой момент и той би трябвало да се
изплаши? Трябва и той да осъзнае, че на онзи бряг се твори
някакъв невъобразим ужас и че там не бива да се стъпва – точно
както беше казала майка му?
На Егор му се приисква да се върне у дома още сега, незабавно.
Вместо да заобиколи репеите, той тръгва направо, разбутвайки
бодливите клонки – и си раздира дланите до кръв. Гледа ги тъпо –
вие му се свят.
Е, и какво?
А ако ги беше предупредил – те нима нямаше да тръгнат през
моста? Така или иначе щяха да тръгнат. Нямаше да вземат да
слушат него, хлапака, а на всичко отгоре щяха и да му се присмеят
пред всички, както се бяха присмели на майка му.
И въобще – така им се пада на тези дръвници; съвсем са се
самозабравили. И цялото им това бълнуване за империята, за
отвоюването на земи, за маршируващи армии, дрън-дрън. Първо,
мамка му, отвоювай този мост, после се прави на герой. Права
беше майка му, седяха си тук, всичко беше спокойно, къде се
бутате, а?
Егор върви към дома, гледайки дланите си.
Така им се пада, нали?
Нищо няма да им стане. Ще се повозят и ще се върнат.
А ако Егор все пак им беше съобщил? Ако беше казал на
Кригов: целият мост е осеян с трупове. Там става нещо, телата са
съвсем пресни. Нещо става може би точно сега. Послушайте я,
послушайте майка ми, тя не е луда.
Послушайте нея, а не този брадясал тип с кръста, от когото
измолихте благословия. Който, както и Егор, е бил там и всичко е
видял. Който, както и Егор, не каза нищо на никого.
В двора почти всички вече са се разбягали по своите си дела;
караулните отвеждат отец Данил. Полкан им беше наредил да го
затворят, докато се изяснят нещата – Егор чу това. Прав е Полкан,
макар и самият той да не знае колко. Така на Егор му е поне
мъничко по-покойно... Той защо не каза нищо на казаците, а даже
сам ги изпрати там? Има си някаква основателна причина за
това? Нека по-добре поседи затворен. Поне от него да не се
налага да се боят.
Отец Данил усеща настойчивия поглед на Егор, вдига очи и
ласкаво му се усмихва. От тази усмивка Егор го побиват тръпки.
5.
Водят монаха в далечния край на комуналния двор; дядото на
Мишел не изостава от конвоиращите, задъхва се, върви в крачка с
тях. Интересува се:
– Къде така? Къде го водите? Чуваш ли, Дягилев?
– Чичо Никита, остави ни на мира. Полкан каза да го затворим.
Опита се да офейка от нас.
– О, по дяволите… А мога ли да ви го заема за половин час, а
после го водете където искате?
– Говори с Полкан, чичо Никита. А на теб за какво ти е?
След пет минути този въпрос задава на дядо Никита самият
Полкан: на Поста не е трудно да се добереш до началството. Той
гледа стареца, предварително уморен, мислено вече се настройва
да откаже.
– За какво ти е на теб, чичо Никита?
– Ами… Бабката ме изтормози. Непременно ѝ е нужно да се
венчаем.
– Сложих го под арест.
– Та там със сигурност още нищо не е готово, в изолатора, нали?
Докато замъкнат леглото, масата със столовете... И още трябва да
проверят ключалките.
– Всъщност да.
– Ами ето. А докато мъкнат мебелите, аз бих могъл да го
използвам за малко. От него няма да има голяма полза, и на теб
няма да ти трябва, Сергей Петрович. А?
– И що за ред ще цари тук тогава?
– Може и да не е разбрал още, че го арестуват. Нали е глух!
– И как ще ви венчае глух, чичо Никита?
– Не питай, Сергей Петрович.
На Никита изобщо не му се иска да продължи да уговаря
Полкан, още по-малко му се иска да мъкне отец Данил у дома, но
няма друг изход. Жена му, откакто научи за пришествието на
божия човек на Поста, съвсем изгуби спокойствие. Не можа да го
дочака да се събуди и сега беше казала на Никита да не се връща
без отец Данил. Днес възнамеряваше някак особено сериозно да
умира и много бързаше да се венчае с Никита, преди това да се е
случило.
Пък то какво се оказа.
Никита не вярва искрено в Бога, но и не може да изключи
напълно наличието му. Да се венчава в настоящия момент, му се
струва хем безсмислено, хем рисковано решение. Работата е там,
че той вече не помни особено своята Маруся млада и прекрасна:
лежащата и изхождаща се под себе си старица е затъмнила почти
изцяло дръзката и весела девойка и след това затъмнение
тънкият и сияещ лъч от предишната ѝ личност е останал само в
редките Никитови сънища.
Никита скоро ще доизживее времето си на земята и не разчита
на вечен живот. Но ако изведнъж се окаже, че Маруся е права и
съществуването в Ярославъл е само прелюдия към божието
царство, то би му се искало все пак да започне всичко там на
чисто, а не да се окаже осъден от небесната община на безсрочен
брак с тази старица. В края на краищата кой може да гарантира,
че те ще се срещнат в задгробния си живот непременно
двайсетгодишни?
А ако там няма нищо, то за какво е изобщо цялата тази суетня?
Така си мисли Никита.
А на глас казва:
– Много ми е жал за нея.
– Но Никита Артемиевич... ох, мамицата ти!
Полкан убива една сънена муха върху тапетите. И доволен от
успешния лов, дава разрешение:
– Добре. Нека докато там му приготвят... Идете, ако успееш да
го уговориш.
Така Никита с тази нежелана победа се връща при попа в
незаключения гол карцер, където за последно са затваряли
буйния Ленка Пияницата, когато беше изпаднал в делириум.
Глухият поп примигва със своите обветрени очи, опитва се да
прочете смисъла по устните, но устните на Никита са закоравели
от възрастта, не са много еластични и звуците не си личат много
ясно по тях. Бързо уморил се от Никита, отец Данил свива
рамене: не чувам.
Тук Никита охотно би се предал, би се прибрал вкъщи и би
казал на Маруся, че скитникът с кръста е отказал; но не може да
направи това.
Той отново дърпа слабоумния за ръкава. Изобразява с пръсти
венчални халки.
– Трябва да ни ожениш. Да ни ожениш с бабата. Разбираш ли?
Ако там няма нищо, то трябва да ѝ даде някаква утеха за
времето, което ѝ е останало. Никита си има своята служба в
работилниците, дежурствата на моста, запивките с приятелите на
пейката привечер, самоделно свитите цигари, въздуха и слънцето.
А какво има тя? Само спомените за това колко сладко е било, като
е била с крака, унилия Есенин и Нюра, е, и Мишел, разбира се.
А ако там има вечен живот...
Така или иначе му е твърде жал за нея. За Маруся. Той хваща
отец Данил за ръката и го помъква след себе си. Говори – и на
него, и на себе си:
– Трябва. Отиваме. Трябва, разбираш ли?
Онзи или въздъхва, или измучава – като изтощена крава, на
която не ѝ е останало повече мляко, но упорито я дърпат за
вимето гладните стопани. И тръгва след Никита – хем неохотно,
хем послушно. Зад тях се тътрят конвоиращите.
6.
Егор стои на вратата на Полкановия щаб. Пръстите му са
обхванали дръжката на вратата, но Егор по никакъв начин не
може да намери в себе си сили, за да я натисне. Тишината е
такава, че се чува как етаж по-долу в класната стая Татяна
Николаева започва да прави на клетите си ученички диктовка.
Изглежда, „Филипок“ от Толстой. Поучително. От класната стая
във всички посоки се излъчва печал, чак тръпки да те побият.
Полкан седи в кабинета си сам, телефонът мълчи. Трябва
просто да влезе... Или първо да почука.
Егор беше видял как Полкан затваря майка му вкъщи, беше чул
как си викат един на друг – и тогава не се реши да отиде при него.
После вървеше подире му, когато Полкан се спускаше обратно в
двора, и се прокрадваше зад него, когато онзи крачеше, все още
разярен, към своя щаб, крещейки на караулните. После беше
цялата тази суматоха с избягалия поп, после дядото на Мишел
беше при ръководството да му се моли.
Все не беше правилният момент да се приближи до него и да му
разкаже за всичко – излишни хора наоколо, лошо настроение и
майка му на всичкото отгоре... Но сега нищо не му пречеше.
Ще влезе, ще се пошегува нещо, ще помълчи многозначително,
а после ще си признае за всичко: че е избягал на моста без
позволение и в нарушение на майчината забрана, че е намерил на
него над сто мъртъвци, че се е върнал и на никого нищо не е
казал, че не е предупредил казаците и не се е намесил, когато
майка му се е опитала да ги спре.
Трябва да разкаже на Полкан за всичко това.
Просто защото така е правилно. Така е честно.
И още... И защото после то ще стане отговорност на Полкан
като комендант на Поста. Вече той ще решава какво трябва да се
направи – да изпрати хора на моста, за да помогнат на казаците...
Или да ги отзоват обратно за съвещание... Полкан сам ще реши.
Егор, естествено, ще си изпати заради самоотлъчката на моста, но
затова пък камък ще му падне от сърцето.
И най-важното – може би тогава всички тези мъртъвци ще
отстъпят, ще оставят Егор на мира. Може би, Полкан вече е
виждал нещо такова по време на войната и има ясно и
разбираемо обяснение на случилото се. Ще се намери някакъв
отговор, такъв, че Егор веднага ще въздъхне: „А! Ето какво било!“
– и туй то.
А ако той попита Егор защо не е предупредил казаците веднага?
А ако е било крайно необходимо да бъдат предупредени
казаците?
Какво ще му отговори тогава Егор.
Истината?
Че не е казал на атамана нищо, защото не е искал да го
предупреди? Защото се е надявал, че онзи ще пукне завинаги, а
съблазнената от казака Мишел ще остане за него, за Егор? Че
безмълвно е гледал как атаманът унижава майка му пред хората,
защото е чувствал как с всяка следваща извикана дума Кригов сам
си отнема шансовете да отстъпление, как сам се подкарва към
моста, към онази, другата, гибелната страна?
Ала Егор все още не може да се откъсне от дръжката на вратата.
Почти е убедил себе си да избяга, но все още не може да се
откъсне от тази проклета дръжка.
Ех, да имаше нещо, с което да може да изкупи стореното? Нещо,
което веднага да обърне нещата в негова полза. Един вид: да,
сгафих, случва се. Затова пък ето какво открих...
Егор пуска дръжката и пъха ръка в джоба си. Напипва
пластмасовия правоъгълник: намерения на моста мобилен
телефон. Той е топъл: загрял се е в джоба на Егор, подхранил се е
от неговата топлина. Телефонът работи, трябва само да се
разблокира.
Точно така: трябва все пак да отиде при Колка и да разблокира
мобилния. И тогава вече да се яви пред Полкан с цялата
информация. Ако Егор сам, първи узнае какво се е случило с тези
хора на моста, сам донесе информацията – може и да му се
размине, задето не си е признал веднага.
А после нека Полкан да стовари целия този ад на собствения си
гръб. Глиганският му гръб е много подходящ за целта.
И все пак Егор се бави.
Само че стъпки по стълбите – някой се изкачва бодро и
отмерено – го подплашват и го карат да се реши окончателно.
Егор пуска дръжката на вратата...
Ръката му все още остава омотана за нея с невидимо въже,
което се опъва все повече и повече, докато Егор се отдалечава от
вратата на крачка, втора, трета. Но после въжето все пак се къса –
и Егор се понася по стълбите надолу, вече без да поглежда назад.
Насреща, нахлузил върху себе си решителна и навъсена
физиономия, идва гарнизонният готвач – Лев Сергеевич. Иска да
попита нещо, но Егор се прави, че много бърза.
7.
На Полкан му е изключително важно сега просто да го оставят
на мира. Но на вратата чука точно онзи човек, с когото иска да се
види най-малко. Чука, а после отваря сам, без покана.
Влиза, хвърля искри с единственото си око, сяда в креслото за
посетители и се заема да си свие цигара от банкнота от петстотин
рубли. Банкнотата е стара, омазнена и Полкан обречено си мисли,
че ще се запали лошо и ще гори лошо, и ще опуши кабинета му с
мазнина от пръстите на отдавна загинали хора.
Полкан търпи. Лев Сергеевич запалва и издишва в лицето му
лютивия дим.
– И какво твоите казаци?
Полкан свива рамене, правейки се, че не разбира.
– А какво моите казаци?
– Уж ни караха консерви. И булгур. Нещо не видях да
разтоварват, разбираш ли, така че да попитам. Искам утре да
нагостя хората с елда с месце. Та затова питам. Нашето замина.
Цялото – на тържествения прием. Та да попитам, хм.
– Абе слушай! Ти какво като такова... Какво си се лепнал като
муха...
– Чакай, чакай... Чакай, чакай, чакай... Ти какво, нещо увърташ
ли, а, Сергей Петрович?
– Слушай, Льова... Ти нали вече сам си разбрал всичко, какво ме
тормозиш?
– Аз още нищо не съм разбрал, Сергей Петрович. И ето –
специално дойдох при теб, за да разбера. Попитах те нещо – така
че отговори. Къде? Е? Нашето? Месо?
– Нямаше там месо за нас. Носят само провизии за
експедицията си. За нас ще има друга доставка, после.
– После бабината ти трънкина! Как ще изплюскат толкова
много?! Ти видя ли колко има там?
– Видях всичко. Видях! Ами виж ги – трийсет яки мъжаги. И кой
знае за колко време отиват и къде! Какво ще ядат там, отвъд
моста? Може всичко да е отровено там... И на тях трябва да им
влезем в положението!
– В нашето положение трябва да влезеш, Сергей Петрович! В
нашето! Казах ли ти аз, че припасите ни са на свършване? Казах
ти. Ти обеща ли да се разбереш с московчаните? Обеща. Ти си
отговорен за нашите хора тук, а не за тези случайно минаващи.
Полкан също си свива цигара от зелена хилядарка. Запалва си
от готвача. Дърпа нервно.
– Ти какво, не го ли чу, Льова! Та това е дело от държавна
важност! Местим границата! Възраждаме се! Събиране на земите!
– Всичко чух.
– Какво тогава?!
– Да не дава бог те там да присъединят още някого, ето какво.
– Това пък защо?
– Докато тук сме последни на железопътната линия, поне ни се
полагат човешки продоволствия – и пак само гледат да ни
прекарат. А ако отместят границата нататък, ако минем на
самоосигуряване, загря ли? Ще трябва да се ядем взаимно.
Полкан цъка ядосано, но не гони готвача. А той присвива око,
за да не му люти от дима.
– Обади им се, Сергей Петрович. В Москва. Постави им въпроса
ребром.
– Ще се обадя.
– Сега им се обади. Пред мен. Там, където обикновено... В онова
управление.
– Няма.
– Тогава днес иди да готвиш сам. Не знам с какво, но готви сам.
Полкан си дърпа остатъка от цигарата, хвърля в пепелника
обгорялата хартийка. Изплюва се лепкаво там. После раздразнено
хваща слушалката с двуглав орел. Добре, мамка му.
Натиска
бутоните.
Те
пиукат
фалшиво.
Включва
високоговорителя. Оттам се чува слаб, неравен звук, сякаш се
обаждат не в Москва, а по меден кабел – някъде в дълбокото
минало. Карат го да чака дълго – навярно минута, но Полкан не се
предава. Свива си още една цигара, за да не пилее времето
напразно. Най-накрая нещо изщраква и изшумолява далечен глас:
– Централа.
– Тук е Ярославълски пост. Полковник Пирогов. Търся тила,
източно направление. Ярцев.
– Ярцев го няма.
– Ами дайте ми когото има. Заместникът му или там... А?
– Почакайте.
Полкан гледа Лев Сергеевич в упор, запалва отново. Чака, както
му е било наредено. След две минути отговарят:
– Управление тилово осигуряване.
– Полковник Пирогов, Ярославъл. По повод продоволствията.
– Слушам.
– Много закъсняват.
– Ярославъл? Ще запиша, ще видим каква е работата.
Лев Сергеевич се усмихва накриво. Полкан разперва ръце: ето,
виждаш.
– Чуйте... Вече трета седмица ми казват това. Всеки път се
обаждам и всеки път чувам от вас това.
– Записах. В течение на една-две седмици ще оправим всичко.
Лев Сергеевич кима на Полкан: давай, не разчитай на това.
– За трети път тази седмица го чувам. А провизиите ми са на
свършване.
– Не мога да ви помогна с нищо повече.
– Дайте ми Ярцев!
– Ярцев е на съвещание!
– Дайте ми някого, който не е на съвещание!
Готвачът вдига палец: ха така, притисни ги!
– Аз не съм упълномощен...
– С кого разговарям?
– Капитан Морозов.
– Дай ми началника си, кучи сине! Ти там в Москва си грееш
задника, а ние тук дишаме лайна, пием лайна вместо вода, а ти ни
предлагаш и да ядем лайна?!
Капитан Морозов изчезва, но не се чува накъсан сигнал като
при прекъсната връзка, а бавен: чакайте. Чакайте. Чакайте.
Лев Сергеевич си дръпва от мазната петстотинтачка.
– Изнаглели са! Притискай ги, Серьожа, щабните гниди! Имаш
стотици усти да храниш. Включително шестнайсет непълнолетни
деца! Справедливостта е на наша страна!
На Полкан вече му се върти главата от десетата за деня цигара;
или може би не от цигарата, а от яд – към тези проклети казаци,
към московчаните, към жена му и към самия него.
В слушалката се чува щракане. И някакъв глас, писклив като
стърженето на пирон по стъкло, извиква:
– Кой е там? Пирогов?!
– Полковник Пирогов, Ярославълски пост. С кого...
– Покровски! Слушай, Пирогов! Ти с моите офицери няма така
да разговаряш, чаткаш ли?! Казано ли ти е да потърпиш? Казано
ти е! Всички търпят, и ти ще потърпиш! Ще потърпиш като стой
та гледай! Чаткаш ли?!
– Имам хора! Трябва да храня хората си, Константин
Сергеевич...
– Ами храни ги, щом трябва! А аз трябва да снаряжавам армия!
Да не мислиш, че само ти си такъв умник?! Всички звънят, всички
крънкат! С какво си по-добър от останалите?! С какво си по-добър
от Твер, Тула, Чехов?! С нищо! Ростов? Ни-що! Ти знаеш ли какво
се замисля тук? Чувал ли си?
– Аз... Какво се замисля?
– Ако не си чул, няма да ти го проумее главата!
Полкан със закъснение изключва високоговорителя, дава знак с
вежди на Лев Сергеевич да си тръгва. Онзи се изправя бавно,
усмихва се, отдава на коменданта чест подигравателно, по
пионерски: демек хайде, смотаняк, нека ти трият сол на главата,
щом си толкова послушен.
Но в слушалката крещят толкова яростно, че всичко се чува и
без високоговорител:
– Ударните части са приоритет! Експедиционните корпуси са
приоритет при нас! Когато осъзнаете това, безделници, тогава ще
си получите консервите! Защо трябва, Пирогов, да храним първо
вас? Какво толкова там сте геройствали във вашата дупка?
Нищичко! Когато в страната се творят такива дела, всички трябва
да затегнат коланите! На всички им се налага, а само Ярославъл
мрънка! Полковник Пирогов мръкна! Това е, махай ми се от
главата!
И Москва прекъсва връзката.
Полкан пуска слушалката. Пред очите му плуват червени
кръгове. Черепът го боли. Едноокият готвач, проклетникът, все
още се бави на прага, за да дослуша кавгата. Полкан вдига
пепелника – червен с жълта чинийка – и го запраща в стената.
– Махай се оттук! Вън! Оттук! Махай се!
8.
Бабата се зае да тормози дядото веднага щом Нюра донесе
благата вест: пристигналият от другата страна на моста е съвсем
истински православен свещеник; най-малко монах, ако не и нещо
повече. Когато отец Данил излезе да благославя казаците за
бойни подвизи, в целия Пост вече не беше останал човек, който
да не знае какъв е той. И имаше хора, които го гледаха с очакване
и надежда.
Баба Маруся гледаше в тавана и не можеше да види нищо, но
чакаше появата на свещеника с огромно нетърпение. Нюрочка ѝ
разказа първо за хоругвата и за „Господи, помилуй“, после за
кръста на врата му, после за молитвите в бълнуването, после за
това, че се е свестил и че казашкият атаман, вярващ човек, е
отишъл да му се поклони. През цялото това време бабата
напяваше: иди, та иди. След като отец Данил прекръсти казаците,
съпротивата стана невъзможна.
Мишел знаеше кой ще влезе сега: беше следила дядо си през
прозореца. Не беше ясно само за какво е нужен конвоят.
Цялата тази разправия с венчаването ѝ се струваше глупост,
бабин каприз; а Мишел винаги беше на страната на дядо си. Но
това нейно раздразнение от упорството на баба ѝ, от желанието ѝ
да привърже по-здраво към себе си дядо ѝ, кой знае защо, не се
прехвърля и върху изнемощелия монах, макар че точно той сега
трябва да изпълни волята на баба ѝ.
Когато отваря, Мишел даже му се усмихва – и то искрено. По
този начин тя му благодари за това, че със своята благословия е
предпазил нейния Саша от всички бесове, които се е опитала да
натресе на казаците Полкановата вещица. Мишел е готова да го
нарича така, както го наричаше и Кригов:
– Здравейте, отец Данил.
Отец Данил ѝ кима сериозно, не бърза да се усмихва. Може би
той не бива да се усмихва на девойки? Кой знае какво му е
позволено и какво не?
Така или иначе за Мишел той е нещо като съучастник. И
двамата искат със Саша и с неговите момчета да не се случи нищо
лошо.
Охраната остава при входа, а монахът изхлузва обувките си –
дали са му ги вместо разкъсаните маратонки, с които е дошъл.
После отива подир дядо ѝ в стаята и изглежда, дори не забелязва,
че конвоиращите са го пуснали сам. Оглежда апартамента без
интерес.
Баба ѝ се е изчервила от вълнение, пръстите на живата ѝ ръка
мачкат чаршафа. Често въздъхва. Протяга като тръбичка устните
си, моли да ги допре до китката на госта. Не ѝ се получава добре –
половината уста не ѝ се подчинява. Казва неразбираемо с другата
половина на устата:
– Господи Исусе, дочаках. Дочаках. Молих се и дочаках. Господ
ми прати пастир.
Отец Данил не бърза да ѝ дава ръката си. Гледа я внимателно.
Очите му са хлътнали, вместо човешки бузи стърчат само скулите,
измили са му косите, но без мръсотията, която ги е държала
заедно, са станали още по-редки.
– Здравейте.
Той говори с монотонен безизразен глас – глас на човек, който
не може да се чуе и да се коригира.
– Свети отче. Моля те. Венчай ни двама ни с мъжа ми. С него,
Никита.
Баба Маруся, гледайки косо, посочва с очи дядото.
Той въздъхва обречено, но се усмихва добродушно на Маруся:
добре, хайде.
Отец Данил отново се оглежда, сякаш е забравил къде е
попаднал и как се е озовал тук. Бабата е объркана: тя сигурно си е
мислила, че попът само това и чака, да венчае някого. На челото ѝ
избива пот. Мишел се приближава, за да я забърше, но баба ѝ я
пропъжда с ресници.
Сега вече и дядото се моли:
– Венчайте ни, отче.
Бабата, задъхвайки се, нарежда:
– Не искаме да живеем в грях. И след смъртта си желаем да се
съберем на небесата.
Мишел се мръщи гнусливо: тези глупави форми на думите,
които баба ѝ е изровила от своите молитвеници, сега ѝ изглеждат
ужасно фалшиви.
Гостът клати глава, сякаш нищо от казаното не е стигнало до
него. После сяда на леглото в краката на бабата. И изрича с
безстрастния си глас:
– Няма да има царство божие за вас. Когото е сметнал за нужен
на небесата, Господ вече е призовал. Небесните порти са се
затворили. Отлетял е небесният град от греховната земя, както
душата отлита от тялото. Сега земята е останала във владение на
Сатаната. Виждаме последните ѝ гърчове. Не мога да те
изповядам и не мога да ти дам причастие. Нямам право. Прости
ми. Мога да направя само едно: да те прекръстя, за да те пожалят
бесовете.
Той е прекръства безсилно, целува я по челото и се изправя.
От думите му на бабата кръвта ѝ се отдръпва от лицето и то
става восъчно, сякаш вече е предала богу дух. Отец Данил само
свива рамене, прекръства и останалите и тръгва към изхода,
където го чака конвоят. Дядото бърза подире му, мърморейки в
движение:
– Какво, толкова ли ви е трудно? Има ли някаква разлика?
Просто направете, както тя моли, както ние молим, а? А ние ще ви
се отблагодарим с каквото можем, ще ви се отблагодарим... Тя
така чакаше да я венчаете... Да ни венчаете...
Мишел го слуша от бабината стая, където е останала да
подържи старицата за ръката; тя чува, но светият отец – не.
Преди да хлопне вратата, отец Данил казва още нещо – на
охраната си, на бабата, на всички:
– Нали е казано: ще се спасят само праведниците, останалите
ще ги завземат бесовете. Когато идвах насам, си мислех, че тук ще
намеря праведници. А сега виждам: от онази страна на реката
всичко е рухнало, и от тази рухва. Гнилоч. Отпадъци. Изгнили
сме отвътре, няма да издържим бурята. Вятърът едва се надига, а
боровете вече са прекършени като клечки. Какво тогава ни
очаква? Това е. Водете ме в тъмницата.
9.
Полкан го е страх да се прибере вкъщи.
Отлага този момент, доколкото може, защото знае какво ще
стане. Знае, че Тамара ще го чака на вратата, и знае, че няма как
да избегне разговора. Затова започва да пие още в кабинета –
останалата от разговора с атамана китайска сливова.
От прага чува как тя се моли.
Влиза в стаята – тя стои на колене пред иконата на Богородица с
богат златен обков и ѝ се кланя.
– Майко Божия, Пресвета Дево Мария, прости ми великия грях.
Прости ми, че съм слаба духом. Прости ми, че наруших обетите,
които ти дадох. Прости ми, че се занимавах с гадаене, че исках да
знам бъдещето, че правех обреди. Искрено се заклевам, че правех
това само за спасение и избавление, и затова се надявам да ми
простиш.
Полкан прочиства гърлото си.
Тамара се откъсва от иконата. Поглежда го.
– Махай се.
– Чуй ме... Ти не си права, ясно ли ти е?
– Махай се!
– Това не е разговор, Тамара!
– Как смееш?! Как! Смееш! Ти ме предаде там, разбираш ли
това, или не?! Ти ме предаде! Те ме изкараха побъркана,
истеричка – мен, твоята жена!
– Тамара! Та нали те предупредих!
– Ти знаеше за кого се жениш! Знаеше, нали?! И когато искаше
да се ожениш за мен, се кълнеше, че никога няма да се срамуваш
от мен! Кълнеше се, че винаги ще ме защитаваш! Без значение
дали съм права, или не – аз съм твоя жена, законна жена, ти ми
каза, че искаш да останеш с мен до края на живота си! А днес ме
предаде!
– Аз се опитах да те вразумя, но ти...
– Той ме унижи! Не с това, че ме нарече циганка пред хората,
като че ли това е нещо лошо, като че ли е ругатня! Не с това, че ме
обвини в урочасване! А с това, че застави теб да преглътнеш
всичко това! И ти не просто го преглътна! Но и мен пред хората...
Пред хората... Ако те е срам, че си с мен, защо изобщо се ожени за
мен?! Ако искаш да ме оставиш, защо чака толкова дълго?! Защо
трябваше да правиш така?!
Тя избухва в ридания.
Полкан се мъчи да се приближи и да я прегърне, но тя замахва
и раздира с нокти бузата му до кръв.
10.
По залез-слънце Егор гледа от покрива. Слънцето се спуска на
запад, спуска се върху Москва.
Разбира се, той не е дошъл тук заради залеза. Дошъл е да се
опита отгоре да погледне още веднъж зад зелената пелена, да
види какво има там, на изток, отвъд моста.
Казаците така и не се бяха върнали и сега става ясно, че не са се
уплашили от видяното на моста. Забързали са се, разхвърляли са
от двете страни мъртвите тела и са продължили нататък.
Продължили са и са изчезнали.
И отгоре Егор вижда не по-добре, отколкото отдолу.
Щом досега не са се върнали, значи са стигнали далеч. С
дрезините за един ден може да се измине много път: до Москва е
само едно денонощие.
Егор поглежда в Слънцето.
Аз с нищо не съм ти длъжен.
Разбра ли?
Така че няма да има никакви последствия за мен.
Така че можеш сега с мен и по-строго.
Ако искаш, можеш да ми крещиш пред хората.
Е? Пращай огън по мен с всички оръжия, бля!
Ако искаш, добави към това своя Христос? Изгори ме, Боже!
Гориш ли ме? Не ми пука. Дишам и с пробити гърди.
Аз те убих. А ти какво, не разбра ли?
Не почувства ли хлад върху кожата?
Ти си мъртвец. А за мен няма да има никакви последствия.
Ти си мъртвец. И аз с нищо не съм ти длъжен.
Егор погребва слънцето, после се прибира. Няма какво да прави
навън.
Вратата му отваря Полкан. Той вече си е вкъщи. Лицето му е
почервеняло, от антрето се вижда буркан с домашнярка, която
стои на кухненската маса. В жилището е тихо: майка му не се чува.
Полкан гледа в Егор мътно, но в погледа му няма злоба. Казва
му:
– Ела тук.
Егор влиза в кухнята неохотно. Полкан вади чаша, плисва вътре
домашнярка, оставя я на масата.
– Хайде да пием.
– Майка не разрешава.
– Нищо няма да каже.
Егор го поглежда въпросително. Полкан пояснява:
– Тя не ми говори.
– Е, с мен все още говори!
– Пий! Ти мъж ли си, или какво? Слушаш майка си, така ли?
Егор изкривява физиономия, после взима чашата и отпива от
лютивата отвратителна гадост. Започва да кашля. От очите му
пръскат сълзи. Полкан одобрително го потупва по врата.
– Ето!
– Това ли е?
– Сядай. Първо, можеш да си вземеш китарата. В стаята ти е.
– Охо. Щедро.
– Второ. Аз по принцип исках да си поговоря нормално с теб. Да
си побъбрим като мъж с мъж.
– Добре...
– Пийни си още. На. Ето. Ти поне разбираш ли, че аз в цялата
тази история бях принуден да постъпя така? Така де, с майка ти?
Колко пъти ѝ казвах да не се забърква? А тук има и такъв момент!
Тези хлапета... Та те имат държавни дела! Експедиция, мамка му!
А тя ме позори! Не просто мен, като мъж... А мен като комендант,
като длъжностно лице! И да, като мъж също, мамка му! Ти поне
разбираш ли това?
– Ами да, като че ли.
Егор се старае да не гледа в червените очи на Полкан, а вместо
това гледа в прозореца или в чашата.
– Ти знаеш, Егор, аз съм такъв човек, че не обичам телешки
нежности. Няма да те лъжа. Ти не си ми син и аз не съм ти баща и
няма какво да се баламосваме.
– Съгласен съм.
Полкан въздъхва тежко.
– Теб никой няма да те вземе за мой син... Когото и да попиташ,
никой няма да се заблуди. Веднага си личи, че си приемен... Ти
извинявай, разбира се... С тези твои очи...
– Всичко е наред.
– Но... Но! Аз искам да те възпитам правилно. Да те отгледам
такъв... Нормален мъж. Човек. С разбирания. Дълг. Служба. Има
такава дума: трябва. Не ми се иска, но трябва. Разбираш ли?
– Като че ли.
– Ами ето. Понеже, ето че всичко... Така де! Аз не съм вечен.
Дявол знае колко там ми... Някой после трябва да ме замести. Аз
не искам да е чужд човек, разбираш ли? А ти... Ти не си ми син, но
не си чужд човек. Ето защо те подготвям за тук... Уча те... Иначе
не би ми пукало за теб – ходи, където искаш, на моста, в Москва,
при китайците... Аз само заради това!
Той залита и мътните му свински очички търсят дълго погледа
на Егор, неуспешно. Полкан става, отваря прозореца, гълта сивия
кисел въздух на големи глътки. Егор няма какво да отговори, и
вместо това допира чашата до устните си. Полкан се извръща от
двора и моли:
– Ще ми бъде тежко сам да движа всичко. Искам да се
включваш по малко, Егор. По малко да се включваш. Да се
ориентираш в делата. Разбираш ли?
Егор кима. Кима. Кима.
А после скача:
– Не искам да се включвам, всичко това е една гадост. Не искам
да управлявам тази каторга! Не искам да служа никому! Не искам
да съм твой наследник! Ти искаш да сърбаш московските лайна –
давай, сърбай. Но мен не ме забърквай. Да, може да се махна при
китайците! А може и през моста!
Той очаква, че Полкан сега, без да говори повече, ще му забие
един шамар, и даже примижава, за да не види как се вдига срещу
него тежката ръка. Но Полкан само тъжно се оригва.
– Не искаш. Не искаш, мамка му. Ами ясно. Никой не иска.
Егор излиза от кухнята, докато Полкан не е успял да размисли.
Поглежда в стаята си – китарата наистина лежи на леглото.
Трябва по-бързо да я скрие някъде. На вратата отново се натъква
на пастрока си.
Онзи не се съпротивлява, дава му да изнесе китарата от дома.
Изрича шепнешком подире му:
– Кажи ѝ, че се извинявам.
11.
Колка Колцов държи в ръцете си телефона: черен
правоъгълник, в който се вижда само отражението на лицето му.
Колка е на двайсет и пет, но в черното стъкло рижият му перчем
изглежда сив, а луничките – сиви капки. Ако лицето му се
опръска с кръв, отражението в огледалото ще бъде същото.
Колка успява в последния момент да свърже телефона със
зарядното, така че той да не умре съвсем. Качва се на висящия във
въздуха велосипед с единствено колело – динамомашината – и се
заема да върти педалите. Телефонът полека-лека започва да се
зарежда. Значи има още един опит. Главното сега е да не сбърка.
– Петка, повърти ти сега, а?
Петка Цигал, другар и оръженосец на Колцов, го сменя на
седалката. Завърта педалите и пита Коля:
– Какво, ще го хакнеш ли?
– Паролата със сигурност няма да я налучкам. Този е някакъв от
последните, ако е само такова....
– Откъде е взел работещ?
– Казва, че го е намерил в града. Макар че това също е странно.
Ако беше стар телефон, отпреди Разпадането или от времето на
войната – със сигурност нямаше да го задействаме. Но този не е
разреден докрай...
– Значи някой го е ползвал скоро.
– Точно за това говоря. Нещо ме будалка хлапето.
– А аз ето какво си мисля: странно е, че са ги наричали
телефони, нали? Там има и компас, и фенерче, и навигатор, и
снимки могат да се правят... За такова можеш да убиеш, мамка му!
Цигал се засмива. И Коля Колцов се засмива.
– Къде ли го е намерил?
Докато Цигал върти педалите, Колцов взима телефона в ръка –
но го държи така, че да не погледне случайно в предната камера.
Екранът пламва, реагирайки на движението.
Телефонът иска да види своя собственик. Своя истински
собственик.
Пети епизод
1.
Колка Колцов чака Егор в двора. Пристъпва от крак на крак,
почесва се, ту присяда, ту се изправя. Телефонът е в ръцете му,
Егор веднага го вижда. Тъпак, защо го показва тук!
– Хайде да отидем някъде!
Егор замъква Колцов, който е една глава по-висок от него, зад
гаражите. Онзи не разбира за какво е тази секретност, но върви
след хлапака. Едва след като се убеждава, че никой тук не
подслушва, Егор шепне:
– Е, какво?
Колцов му показва мобилния:
– Заредих го.
Егор внимателно взима айфона. Натиска бутона – екранът
светва. Егор поглежда в екрана, после се мръщи и пита:
– Каква е тази гадост?
– Това е Face ID. Разпознаване на собственика по лицето.
– Тоест?
– Тоест както ти казах. Телефонът е блокиран, пич.
– И какво да направя.
– Ами... Или въвеждаш парола – ето, шест цифри – или
поднасяш към лицето на собственика.
Егор потрепва. Той мълчи, мисли. Колцов го изучава. Егор
усеща това. После уточнява:
– Паролата не я знаеш със сигурност?
Егор поклаща глава. Колцов опитва да се пошегува:
– Е, и собственика сега едва ли ще го намериш, нали?
Егор изсумтява така, сякаш се смее на шегата на Колцов. А след
секунда предпазливо пита:
– А... Как ще разпознае лицето?
– В смисъл? Там има камера, алгоритми... Измерва
пропорциите... Дявол знае как. Ще го разпознае някак.
– Ясно. Ами... Ако изражението на лицето не е както трябва...
Или цветът...
Колцов отначало смръщва чело, после се досеща.
– Е, брат, ако си отмъкнал този телефон от мумия... То тя вече
няма да ти помогне. Ако там са само кожа и кости... Тук например
като начало са нужни очи.
– Какви очи?
– Най-обикновени. Човешки. Не разпознава лице със затворени
очи. Трябва очите да са отворени и човек да гледа право в
камерата... Тоест зениците да са в центъра.
– Аха. Ами добре тогава.
– Накратко, с мумия няма да свърши работа със сигурност. И
ако няколко пъти му се покаже чуждо лице, после ще става само с
парола. Случвало ми се е вече такова нещо.
Егор се опитва да се направи, че му е все едно. А всъщност има
усещането, че си е натъпкал устата с железопътен чакъл и сега
трябва да го преглътне. Представя си как ще бъде – да отиде
обратно на моста... Да го разблокира.
– Да, ясно, разбрах. Добре, върни ми го. Ще измисля нещо.
– Че какво ще измислиш? Ще си поиграеш с цифрите, той
съвсем ще блокира и край!
– Какво значение има? Дай ми го. Телефонът си е мой. Ще се
оправя.
– А ти откъде го намери такъв топличък? Към кого се домогваш
с него?
– Не е твоя работа!
Колцов се напряга. Вдига телефона по-нависоко, така че Егор да
не може да го достигне – или да му се наложи да скача за него
като цирково куче.
– Ти какво, не чаткаш ли? Край с телефона. Остави го на мен.
– И какво? На теб за какво ти е тогава?
– А на теб за какво ти е?!
– Теб какво те интересува? Аз го намерих – значи си е мой. Не
работи – ами хубаво.
– Но аз поне мога да махна всичко от него. И ще може да се
ползва като нов. А ти сам какво ще направиш? Ще се оглеждаш в
него като в огледало.
– Голяма работа! Давай го тук.
Колцов го гледа отвисоко и Егор съобразява как да направи
така, че да измъкне телефона и да отстъпи с минимални загуби.
Шансовете не са много. И изведнъж се досеща нещо. С
прегракнал глас напада Колцов с въпрос:
– Ти какво, на Мишелка ли се канеше да го подариш, а?
Колцов се изчервява: върху прозрачната му кожа веднага
избиват срам и смущение.
– Ама... Ама такова! Ти самият не се ли....
Отстъпват на крачка един от друг и се гледат с нарастваща
омраза. После Колцов избухва в смях.
– Ти къде се буташ! Та ти си малък! Мислиш ли, че за телефона
ще ти пусне?
– Върви на майната си! Мислиш ли, че на теб ще ти пусне, риж
пън? Ходи да ухажваш сифилистичките в Шанхай! На твоето ниво
са!
От тази дързост Колцов се стъписва, Егор се възползва от
объркването му и го удря под ръката. Телефонът излита към една
локва, но Егор успява да го подхване. Колцов го подсича, Егор
пада в мръсотията, едва успява да се извърти от стоварващото се
върху него туловище, удря на сляпо, получава един в зъбите в
отговор, изритва Колцов в рижата муцуна, изпълзява нататък...
Колцов търка разбития си нос, очите му са се налели с кръв,
ръката му шари за камък. Но успява да се овладее.
– Пале... Разкарай се оттук. Ако не беше храненик на Полкан...
– Върви на майната си!
Егор се изправя и си тръгва, олюлявайки се.
Телефонът е у него. Това е най-важното.
2.
През нощта Егор не беше пипал телефона, а сутринта на два
пъти се беше опитал да въведе наслуки шестцифрена парола –
първо цифрите от едно до шест подред, после шест нули. При
това държеше апарата под ъгъл, както го беше научил Колцов, да
не би случайно телефонът да го погледне в очите.
Оставаше само един изход: ако Егор искаше да отвори този
телефон и да се яви при Полкан с признание след това, трябваше
да се върне на моста. Да се върне, да намери сред мъртъвците
голата страшна собственичка на айфона и да я уговори да
отключи телефона си.
Но само при мисълта за това, че ще му се наложи отново да
стъпи на моста, на Егор му се подкосяват краката. А нали, ако ще
ходи, трябва да бъде колкото се може по-скоро: Колцов го беше
убедил колко важни са за айфона пропорциите. С всеки изминал
ден мъртъвците на моста ще променят геометрията си: ще
набъбват, ще се разтичат, ще се изкривяват. В деня, в който Егор
беше намерил телефона, лицата на хората все още бяха човешки.
Но сега... Ще може ли сега айфонът да познае собственичката си?
А и ще може ли Егор да я намери? Откъде да знае как са
постъпили с телата казаците? А ако са ги хвърлили във водата?
Или са ги изгорили?
Има хиляда и една причини да не се връща на моста, да не
досажда на мъртъвците, да не им напомня за себе си и да не
напомня на себе си, че всичко това съществува – и то съществува
само на няколкостотин метра от мястото, където в момента седи
Егор, стиснал главата си с ръце.
На другия ден момчето уговаря себе си да отиде на моста и се
отказва. Не отива никъде.
През нощта спи лошо: през полуотвореното прозорче от
улицата долитат някакви странни звуци, промъкват се в съня на
Егор, превръщат се в някаква гадост, многоглава сляпа змия,
която изпълзява от онази страна на моста и се протяга към мирно
спящите и нищо неподозиращи хора от тази страна. Към хората,
които Егор не беше предупредил за смъртната опасност, макар че
можеше и беше длъжен да го направи.
На следващия ден Егор се събужда, опитва се да се застави да
отиде на моста и за свой огромен срам никъде не отива.
И на по-следващия също.
3.
Хората в опашката си шепнат.
Шепотът вече дори не е особено тих: тих беше в първите два
дни, когато свърши месото. Сега всеки, застанал с подноса си,
мърмори предварително, знаейки, че няма да има месце, че ще
има само каша от печен ечемик, и то само наполовина от
обичайната порция. Задават въпросите си сякаш един на друг, но
всъщност на Полкан.
– Аз не съм се съгласявал на такова нещо.
– Поне да ни бяха обяснили каква е работата. Да бяха казали
докога...
– А аз имам анемия, между другото. Не мога без белтъчини.
– Поне на децата да бяха дали, а? Нима няма запаси за децата?
– Някакъв специален порцион наистина! За деца, за старци!
– Дишаме тази гадост, дишаме... И за какво е всичко това?
Готвачката Тоня, която раздава порциите, съчувства на всички,
но на никого не може да даде месо. Тя гледа хората в лицата – и
вижда как се променят израженията им: те се издължават,
закръглеността им изчезва и на нейно място се появяват ъгли.
Преди войната такова нещо не би могло да се случи: хората се
хранеха от своите градини. А сега заради киселинните дъждове
земята не ражда нищо ядивно, от нея излизат само някакви
гадости, които човек не би сложил в устата си. Без Москва не
могат да оцелеят.
Тоня сипва по половин черпак във всяка протегната чиния и
реди на тези чинии заклинания:
– Скоро ще има. Скоро вече ще има. Потърпете. След седмица
със сигурност ще пристигне.
Идва Полкан, протяга чинията си – такава като на всички
останали. Гледа в Тоня строго – моли за справедливост. Вчера се
беше опитала да му сложи повече – не беше разрешил. И стои на
опашка като всички останали, не се превъзнася.
Жена му Тамара също е тук, макар и да стои през няколко
човека от него. Целият Пост знае, че те не си говорят вече от
седмица – откакто казаците бяха отпътували през моста. Други
новини няма, ще предъвкват тези от миналата седмица. Нищо,
преди да се появят казаците, някои клюки се въртяха и по месец.
Село!
Полкан, натоварил таблата си, пристъпва към своята маса, не
гледа в хората – но е настръхнал от погледите им. Сяда и се старае
да сърба бързо – неуютно му е в столовата. Иззад гърба му шепнат
направо в тила му – сякаш не на него, но всъщност на него:
– И какво си мислят онези в Москва?
– За децата поне да бяха намерили нещо! Нима наистина са
изплюскали целия неприкосновен запас?
– Самите те са на специални дажби, а ние тук да си облизваме
лапите!
Полкан чака, чака, а после се надига – столът му се блъска назад
– и гръмогласно отговаря на всички заедно:
– Значи така! Москва ни е обещала всичко за тази седмица, в
краен случай – за следващата. Не мога повече да им оказвам
натиск. Всичко, което мога да направя – да изпратя отряд за
продоволствия до Шанхай, нищо повече. С това и ще се заемем,
докато Москва там се ослушва. Имахме неприкосновен запас –
целият замина, вече месец не е имало доставки. Както виждате, и
аз ям същото като вас тук. А който хвърля обвинения, нека той
отговаря за тях. Ясно ли е?!
Хората започват да мърморят по-тихо, но не искат съвсем да
млъкват. Тоня знае: веднага щом Полкан излезе от столовата,
мърморенето ще се разрази отново и вече ще говорят по друг
начин. Месцето с ечемичената каша сплотява различните хора в
колектива. А когато кльопачката свърши, всеки започва да мисли
за себе си.
Полугладните хора започват да се тътрят към изхода, а
Антонина повиква шепнешком измъчена, наподобяваща изсушена
риба майка с две момчета близнаци.
– Ляля! Ляля!
Ляля вирва глава, подушва въздуха и тихичко се приближава
към гишето за храна.
– Изчакай, ще дам за твоите момченца още. Останало е тук на
дъното.
Ляля се усмихва, както може – по рибешки. Тихичко отваря
уста:
– Благодаря. Че то съвсем тежко стана. Сигурно ще трябва да се
махам.
– А къде ще ходиш?
– Къде? В Москва. Къде другаде, не през моста.
– Само теб те чакат там. Не са ни отрязали доставките от хубав
живот.
– А какво да правя? Да чакам тук да проявят милост? С децата в
ръце?
– Ами... Ще се оправи всичко. Ще видиш. По-рано някак
кретахме, и сега ще се оправим.
4.
Вкъщи Полкан изчаква да се приберат всички, после отива и
грижливо дърпа пердето на прозореца. Издърпва масата на
средата на стаята. Качва се до шкафчето и вади от него консервена
кутия. Казва тихо:
– Не бива да я греем, ще мирише. И не бива да дърпаме пердето
на кухнята, че хората ще си помислят нещо. Така че давайте
направо тук.
Тамара не отговаря нищо: за изминалата седмица така и не е
простила на Полкан за неговото малодушие. Гледа консервата
безизразно. Полкан свива рамене, отива в кухнята за
домашнярката. Налива на себе си, поглежда Тамара в очите,
налива и на Егор. Очите на Тамара се превръщат в цепки, но тя
мълчи.
Полкан взима ножа за консерви, разпорва тенекията и изсипва
в чинийка кафеникавите късчета в сос. Взима празна чинийка,
сипва на Егор, после в друга – на Тамара. Егор иска да откаже, но
месото го хипнотизира, не може да откъсне поглед от него.
Червата му къркорят. Полкан се усмихва.
Тамара преглъща, вдига поглед към тавана. Полкан побутва
чинията по-близо до нея, прошепва:
– Яжте, хайде, не се чудете. Докато има. После може и да няма.
Егор гледа в месото с омраза: дори без да се затопля, то мирише
така, че му се свиват скулите и устата му се пълни със слюнка.
Егор беше седял в столовата по време на речта на Полкан заедно с
всички останали и беше чул всяка казана от него дума. Виждаше
хората около себе си. Пред него, храненика на Полкан, шепнеха
по-тихо, но все пак шепнеха. Той отлепя устни една от друга и
пита, фъфлейки:
– Това откъде?
Полкан отправя в устата си къс месо със студен сос и без да го е
сдъвкал, подхвърля:
– Какво значи откъде? Не съм го отнел от хората, не се
измъчвай. Мой запас, личен.
Тамара го гледа в устата, седи спокойно, без да посяга към
чинията. Ако тя се съгласеше да яде, на Егор би му било по-лесно.
– Ама че сте чудаци! Казвам ви, това си е наше месо. Останала е
някоя и друга консерва. Какво трябваше да направя, да я дам ли?
На кого? Ако дам на един, и другите ще искат. Така или иначе не
мога да нахраня всички. Аз не съм Исус, мамка му. Е? Добре,
майка ти стачкува. Но ти какво, растящ организъм? Хайде, яж.
Егор чака от майка си забранителен поглед, но тя не му обръща
никакво внимание. Нито на него, нито на мъжа си. Сега тя
внимателно изучава късчетата в своята чиния.
И изведнъж Егор го обзема яд към нея. Задето е такава
праволинейна, такава отчаяна, такава несговорчива. Задето
излезе пред казаците и им препречи пътя. Задето не прощава на
мъжа си и може би никога вече няма да му прости.
Полкан побутва чашката с горчивата мътилка по-близо до Егор.
– Хайде! Да ги обърнем!
И Егор взима напук на майка си чашката, вдига я, чука се с
Полкан и двамата изливат в себе си едновременно домашнярката.
Полкан тихичко се кикоти:
– Ето! Нормално! Да замезим сега.
И той разкъсва с вилицата на две меката плът в чинията и
поднася към устата си късче, от което покапва сос върху бялата
покривка.
Егор трябва да потуши с нещо жегата в гърлото си и той също
набожда късче с вилицата и бързо, преди да успее да си спомни за
всички полугладни хора в столовата, го напъхва в устата си.
Месото е студено и лепкаво, но вкусът му е неземен. Егор го дъвче
бавно, старателно, не бърза да гълта.
Тамара изобщо не реагира нито на това, че той пие пред нея,
нито на това, че яде варено месо. Тя не може да откъсне поглед от
своята чиния. После я обзема спазъм. И още веднъж. И още. Егор
се усеща твърде късно – когато тя вече затваря очи, отблъсква се с
крака от пода и пада настрани върху килима заедно със стола.
– Мамо! Мамо!
Тамара се гърчи: краката ѝ ритат в различни посоки, раменете ѝ
се движат като бутала – напред-назад, последователно, от гърлото
ѝ се изтръгват някакви откъслечни звуци. Виенето се сменя със
съскане и кикот. Върху устните ѝ избива бяла пяна.
Егор изскача в коридора, подхлъзва се на еловия паркет, тича
до кухнята, издърпва цялото чекмедже с приборите, хваща
изпохапана алуминиева лъжичка, с нея – обратно, при майка си,
до която вече седи на колене Полкан.
– Хайде! Хайде! Какво се мотаеш там?!
Полкан отваря устата на Тамара: натиска челюстите отстрани,
като на куче, вкопчило устата си в ръката на човек, Егор пъхва
лъжичката между зъбите на майка си, за да не си отхапе тя езика
в припадъка. После отблъсква Полкан от майка си, пъхва под
главата ѝ възглавница, гали я по челото, отблъсква настрани
попадналите наблизо предмети, за да не се удари в тях в
конвулсиите си, и я успокоява като плачещо бебе, както навярно
самата тя го е успокоявала някога:
– Шшшш.... Тихо, тихо...
Когато гърчовете, изглежда, отпускат майка му, Егор
продължава да седи и да я гледа – и добре прави, защото тя
започва да повръща. И отново трябва да придържа главата ѝ –
сега така, че тя да не се задави.
После двамата с Полкан пренасят майка му в леглото, завиват я
и Егор отива за вода и за парцал – да почиства.
Той търка потъмнелия паркет и си мисли, че така или иначе не
е сигурен дали сега ѝ се е случило наистина, или е устроила
всичко това заради Полкан.
5.
Мишел подпира стената, скрила се в сенките.
Учителката Татяна Николаевна наглежда своя общ клас – от
предучилищна възраст до десетгодишни – в двора. Голямото
междучасие. Момичетата са разчертали мръсотията на
квадратчета и скачат по старателно изрисуваните цифри.
Манукяновата Алинка скача най-добре от всички, затова е цялата
в мръсотия. Ще си изпати после. Сонечка Белоусова си пази
чорапогащите, иска да е принцеса.
Татяна Николаева вика:
– Манукян! Престани веднага!
Сонечка гледа Мишел. Маха ѝ с порцелановата си ръчичка.
Мишел се извръща. Опитва се да разбере: нима самата тя някога е
била такава? Когато е живяла в Москва – такава ли е била? Малка
фантазьорка? Не като Алинка, със сигурност. По-скоро като
Сонечка. Само че на кого се е метнала принцесата Соня, не е ясно:
родителите ѝ са работници, баща ѝ е направо алкохолик.
Татяна Николаевна улавя погледа на Мишел, кима ѝ. Повиква я
при себе си с учителска самоувереност, с убедеността си, че
всички са длъжни да я слушат. Мишел ѝ се подчинява за позабавно.
– Мишелка. На теб нали ти е интересна работата с деца? Да ми
беше помогнала?
– Не, благодаря.
– Напразно упорстваш! Нали виждаш, момиченцата се
заглеждат по теб. Ти си такава възпитана, внимателна. Би могла
да им станеш по-голям другар, добър пример за подражание!
– Не, благодаря.
Татяна Николаевна приглажда къдравите си коси.
– Работата е много важна! Та те сега се формират като личности!
И ти би могла...
– Не. Не, Татяна Николаевна. Не, не и не.
– Защо?
– Страх ме е, че ще ме изядат!
И Мишел, пращайки на Татяна Николаевна въздушна целувка,
се оттегля в другия край на двора. Все пак не е дошла тук заради
дребосъците.
6.
Събират се под прозорците на изолатора.
По-рано си бяха измолили да го навестяват направо в килията,
но Полкан не търпя дълго това. Забрани и туй то – кои са те, че да
спорят?
Сега се струпват под прозорците, хвърлят на отец Данил
камъчета в прозорците с арматурна решетка. Хвърлят, хвърлят –
той не веднага забелязва. Звуците не достигат до него, само по
вибрацията може да разбере.
Отваря прозореца. Гледа от своя втори етаж към дошлите при
него за някоя добра дума хора.
Мишел вече знае кои ще бъдат тук.
Нюрочка, но не само тя. И Сашка Коновалов, и куцата
Серафима, и Ленка Пияницата, и още бабките. Бабките идват тук
редовно, бабките са най-тревожни. Полкановата Тамара понякога
стои – сякаш отделно от всички, но слуша внимателно. Какво ѝ е
притрябвало на нея, вещицата? Та нали всички знаят, че нейната
вяра е маскарадна, че тя се кръсти така неистово само за да ѝ
простят хората магьосничеството!
И още дядо Никита.
Той някак издържа тези събрания; всичко е заради бабата.
Полкан, освен първия път, вече не правеше изключения и не
пускаше попа от изолатора при никого.
Когато отец Данил ѝ отказа да я венчае и даже да я изповяда,
баба Маруся изпадна в такъв ужас, че Никита вече беше готов на
всичко, само и само да я успокои. И ето че сега тя го праща всеки
път вместо себе си под прозорците на арестувания поп.
Дядо Никита ходи, слуша, после се връща при бабата и
преразказва. А каквото забрави, Нюрочка ще допълни, милата
женица. Тя също има въпроси към Създателя. Въпросите си
задаваше към отец Данаил от долу нагоре към прозореца, за да ги
преадресира той още по-нагоре, но отец Данил не ги чуваше и
почти не ги разбираше, така че вместо на старческите въпроси
отговаряше на своите собствени. По-добре от нищо.
А после Нюрочка разказа на Серафима, Серафима на Ленка,
останалите сами се присламчиха. Всеки от тях без вяра беше като
столче без крак – не може да устои, клати се. У всеки оставаше по
нещо неизяснено от живота и се беше оказало, че на Поста
нямаше кого друг да попитат освен отец Данил.
На Полкан цялата тази работа не му харесваше особено, но след
отвратителната сцена с казаците, когато той съсипа пред хората
своята вещица, все ѝ се подмилкваше – а проклетницата все не му
прощаваше. Ето, беше видял, че тя ходи да слуша изявите на отец
Данил – и веднага се отказа да ги забранява. Отец Данил
говореше странни неща, но за Полкан беше по-важно да не му
тровят здравето вкъщи.
Отец Данил се приближава към решетката, когато вече всички
са се събрали и го чакат. Хваща с ръце прътите, поглежда надолу.
– Не знам защо ме викате. Какво мога да ви кажа? В старите
времена, разказвали са ми братята, е било по-лесно. Взимаш
парите, изтракваш молитвата, осеняваш ги със знамението на
кръста – и край, готово. Дали вярваш или не вярваш... Не е моя
работа, а лично твоя. И да спасяваш – не е имало от какво. Хубаво
е било да служиш. А сега... Нали знаете, чувствате, че всички са
обречени, и аз чувствам същото. Всичко ще бъде пометено. Нищо
няма да остане. И с право. С право ще си го получи земята за
всичко, което се е творило тук преди нас.
– И какво ни очаква? Какво, отче?
– Не те разбирам, извинявай... Едно утешение е останало за
всички ни: тези, които сте изгубили във войната, те са се спасили.
Тях Господ ги е прибрал при себе си. Уморил се е да се бие за
земята със Сатаната и е взел при себе си своите, а другите е
оставил тук. Така че не страдайте за тези, които сте изгубили. Кой
син, кой дъщеричка, кой баща, кой майка – на тях им е по-добре
там, на небесата, отколкото им е било тук. По-добре от начина, по
който живеете сега, и по-добре от това, което ще бъде.
Ленка Пияницата – вечно подпухнал, с червено-син порест нос,
с редки коси, пита с изпит глас:
– Ти всичко това със сигурност ли го знаеш, отец Данил? Че то...
Аз например имах жена... И дете, точно дъщеричка. Върнах се – а
тук гробове... Един голям и един малък... Та така... Аз какво
исках... Как да ги видя още веднъж? За дъщеричката толкова ми е
мъчно. Сънувах я тук, а после сънят се промени... Искам само
поне още веднъж насън да я видя. Каквото и да правя – повече не
я сънувам.
– Не го прекъсвай, Ленка!
Но отец Данил не могат да го прекъснат – той не е и чул Ленка.
Продължава да си говори – тихо, монотонно и гъгниво. Той не
чува и самия себе си, така че не му пречи никой и нищо.
– Аз така смятам... И не смятам даже, а знам: всички, които са
ни отнети по време на войната, които са загинали в
бомбардировките – всички са били праведници или са успели да
заслужат опрощение може би не с делата си, а поне с мислите си.
Не бива да страдате повече за тях, можете да ги пуснете. А всички
ние, които сме останали тук... Значи не сме заслужили. Ние сме
тук без грижите на Господ, сами за себе си. Ето го този свят, в
който атеистите по-рано са искали да попаднат – без смисъл, без
призвание, без обещание за избавление – ето го около нас. С
техните молитви е дошъл. Такова зло като случилото се в света и
такъв ужас никога по-рано човек не е виждал. Няма друго
обяснение. Това, което съм видял в краткия си живот, не може да
се разбере по друг начин.
– А какво ни чака сега? Когато нас... Когато няма да ни има?
– По-рано е било хубаво време. По-рано е било ясно защо се
кръстиш, защо се молиш, защо спазваш пости, за какво са
заповедите. А именно: прави всичко по правилата и накрая те
чака награда: вечен живот. Ще видиш любимите си отново, всеки,
когото си загубил и по когото тъгуваш, ще имаш такова
блаженство, за каквото си мечтаеш. Хубаво е било тогава да
служиш. И е било по-лесно да се противопоставиш на Сатаната.
Ясно е какво печелиш и какво губиш. А сега как е?
– А какво е там, от онази страна, отец Данил? Вие какво видяхте
там?
– Но ако ние вече сме останали тук, ако Господ ни е забравил,
тогава какво? Да му се обидим и да се поддадем на Сатаната или
да бъдем верни на Господ, макар че вече няма надежда да се
спасим?
Той не пита тях, а себе си. И не бърза с отговора.
– А какъв смисъл има тогава да се съпротивляваме на
изкушенията на Сатаната, ако светът вече е изцяло под негова
власт? Ето, появил се е Княз на този свят и сега царува еднолично.
И ще царува, докато не настане вечен мрак. Ще преследва верните
на Господ до последно. Защо да спазваме заповедите? Защо да
съхраняваме обредите? На кого да се молим, щом никой не ни
слуша?
– Но вие нали се молите, отче! Всички тук знаят, че се молехте,
когато дойдохте от моста! Вие тогава на кого? А?
– Ето, аз се моля, а отговор няма. Но аз знам и друго: където
другите падаха, аз оцелях. Където другите ги разкъсваха, аз се
измъкнах. Където грешниците загиваха, аз продължавах пътя си.
И ето, добрах се до вас. Това случайно ли е, или по промисъл? А
чий е този промисъл, ако земята е изоставена от Бога? Не знам.
Вие ме молите да ви наставлявам, а аз самият не знам нищо.
Той поглежда в далечината – сякаш отвъд моста.
– Праведните няма защо да се боят от мрака. Така и аз
благослових тези войници за техния поход: който е праведен, ще
бъде съхранен... А кой ще го съхрани? Няма кой. Тези, които имат
у себе си свой огън, който разсейва мрака наоколо. Само тогава.
Само тогава. Аз казвам – помилуй, Господи, но на кого го казвам?
Мишел също е тук, макар и да не е възнамерявала – просто е
търсела дядо си, но при думите за това, че всички загинали по
време на Разпадането са удостоени с царството небесно, изгуби
сили и остана да слуша, остана да мисли за мама и тате.
– Моят избор е направен: аз ще бъда тук до края. Колкото се
намерят сили, толкова ще се боря с изкушенията, толкова ще се
противопоставям на Сатаната и ще се отказвам от него. Защо?
Трудно ми е да повярвам в това, че ние тук просто сме забравени.
Как можеш да забравиш децата си в колата – на жегата, на студа,
без въздух? Може би... Може би тук са останали тези, на които
тепърва им предстои изпитание? А? Може би тук са се събрали,
на тази земя, само тези, при които нещо още не е решено, още не
е направено, не е довършено... Спасение не чакам, не мога да го
обещая и на вас. А може би трябва просто така... За самите себе
си, а не заради Бога? Да, войната свърши, нашите изгубиха... Полесно е да се предадеш... А? Как мислите? А аз няма да се предам.
Той не вижда, но аз въпреки това няма да наруша клетвата си. Той
не чува, но аз въпреки това ще му се моля.
И отец Данил се изправя, поглежда – не към хората, а в ниския
таван на изолатора, и казва монотонно:
– Отказвам се от теб, Сатана, от своята горделивост и от
служенето на теб, и се обричам на теб, Христе, в името на Отца и
Сина и Светия Дух. Амин.
Останалите се опитват да повтарят, опитват се да говорят в хор
с него, но се получава само на Серафима и Нюрочка, другите още
не са доучили докрай и изостават. А отец Данил продължава да се
моли нататък:
– Свети свещеномъченико Киприане, в ден и нощ, в този час,
когато се упражнява цялата сила против славата на Единия жив
Бог, ти, свети Киприане, моли се на Господ за нас, грешните, с
думите: „Боже Господи, силен, свят, царстващ вечно, чуй сега
молитвата на божия раб Данил, да го прости небесното войнство:
хиляди Ангели и Архангели, Серафими и Херувими, Ангели
хранители...“.
– Заблудената твоя робиня Тамара...
Майката на Егор. Кръсти се по-отчаяно от всички останали,
гледа в прозорчето с решетките, без да откъсва поглед. Старае се
да не пропусне нито звук, повтаря дума по дума – и заради нея
Мишел чува тези думи толкова ясно.
Останалите повече не се опитват дори да догонят отец Данил,
само слушат и запомнят, едва успяват да вмъкнат своите имена,
когато в молитвата идва време да се молят за себе си за отказалия
се от земята Бог. Отец Данил говори по-бързо и по-бързо,
неумолимо, без да се обърква:
– Спаси ни, Господи, от всякакво зло, дяволски привидения,
магьосничества и зли хора. Както восъкът се разтапя от огъня,
така и се разтапят всички зли хитрости на рода човешки. В името
на Светата Живототворяща Троица: Отца и Сина и Светия Дух,
спасени да бъдем...
Тук той се прекръства, поклаща глава, преглъща. А после
продължава. Хората слушат, затаили дъх.
7.
Егор отваря люка и се измъква на покрива. Днес е сух ден, сух и
ясен – на запад се виждат отломки от Ярославъл, а на изток –
както обикновено, димящата река и чезнещият в нея мост. В
ръцете си Егор държи китарата, качулката на жилетката му е
нахлузена едва ли не до самите очи. Уж беше дошъл тук да се
упражнява – току-виж измисли нещо? Но гледа само в моста.
Мина повече от седмица, а той все се бави. Какво чака? Може
би ще чака, докато вече стане със сигурност безсмислено да ходи
там – може би тогава ще остави себе си на мира? Сигурно. Но
мостът го зове. Мъртвите го зоват. Онази жена с чантичката на
шията го моли да ѝ върне телефона.
И живите го тласкат натам: живите, които той все още не е
предупредил за това, че всяка една нощ от другия бряг на този
може да се появи същият този ужас, от който са бягали с всичка
сила, губейки по пътя си всичко човешко, клетите хора на моста.
И Егор се качва на покрива, за да погледа моста – просто да го
погледа.
Той взима в ръце китарата и пробва струните.
Отиваме в тази мъгла,
в нищото отиваме.
На сто години път от дома,
откъдето няма връщане назад.
Краката ни са изранени,
влакове призраци
ни поздравяват.
По-весело, момчета.
– Чия е тази песен?
Егор потрепва, обръща се... Мишел. Какво прави тя тук? Как се е
появила тук... Толкова внезапно! На Егор му става горещо.
– Ами чия... Моя май. Ами, тези дни... Тези дни я написах и ето
музиката... Е, опитвам се.
Той се суети, заеква, но Мишел не му се смее. Гледа китарата.
– А какво има нататък?
– Къде?
– В тази песен?
– Ти... Искаш да ти я изпея нататък?
– Аха. Можеш ли?
– По-нататък? Може би да я изсвиря отначало... Че все още се
бъркам.
– Хайде.
Отиваме в тази мъгла,
в нищото отиваме.
На сто години път от дома,
откъдето няма връщане назад.
Краката ни са изранени,
влакове призраци
ни поздравяват.
По-весело, момчета.
Оставихме онези,
които уж ни обичат,
цял век ще ни чакат,
така обещаха.
Нека запомнят смеха ни,
нека измолят за нас сили,
ние сме зад хиляда реки,
ние сме в страна без име.
Ще им простим измяната.
Ако изчезнем, не е беда.
Не сте видели кръста, не,
простете се с войниците.
Отиваме в тази мъгла,
в нищото отиваме.
На сто години път от дома,
откъдето няма връщане назад.
– Засега това е всичко. Може още нещо... Тътени от гръмове...
Не знам, там... Леви-десни... Но засега е така.
– Не, не трябва нищо повече. Така е добре.
Егор кима на Мишел. Мълчи, не знае какво повече да каже, бои
се да не я изплаши. Бои се от нея. Какво още да ѝ каже?
– Страхотно пееш.
– Така ли? Наистина ли?
– Можеш ли да я изсвириш още веднъж?
И Егор я изсвирва още веднъж. Струва му се, че всичко това е
сън: не е възможно всичко да се случва точно така, както сто пъти
си го е представял. Мишел слуша, загледана в далечината, отвъд
реката. Когато той изсвирва финалния акорд, тя въздъхва.
– Странно е, че ти си написал това. Такава зряла песен.
Егор свива рамене.
– Ами така се получи.
– Е, добре. Благодаря. Аз тръгвам.
Той иска да я спре, но тя се гмурва в люка; после заскърцват
гумените подметки по бетонните стъпала, все по-дълбоко в
стълбищния кладенец. Сега на Егор му се иска да намери Колцов,
със заплахи или подкуп да го накара да изтрие намерения
телефон и да го даде на Мишел. Нека да го вземе. На нея ѝ трябва
повече.
Но после мостът отново привлича погледа му и придърпва Егор
към себе си.
8.
На десетия ден, когато порциите ечемичена каша олекват още
повече, Полкан се надига и почуква с лъжица по паницата си.
Разговорите в столовата утихват, хората се заслушват в
отегчително-тревожното звънтене.
– Който си мисли, че нищо не виждам и нищо не чувам, греши.
Разбирам прекрасно всичко. Знам в какво положение сте. Аз
самият съм в такова. Но какво да се прави – ето че Москва ни
поставя на колене. Продължават да ни хранят със закуски. Но
нищо, няма да пукнем от глад. Ще отидем до Шанхай, ще
одрусаме жълтурковците. Понякога трябва да им се напомня на
чия земя живеят. Има ли доброволци?
Егор вдига ръка пръв – бързо, преди майка му да успее да я
хване – и веднага се изправя.
– Аз.
– О, Егорка... Така, още някой?
Вдигат се още ръце: Ямшчиков, Серьожа Траверса, Ленка, Ринат
дърводелеца, Колцов. После, след като помисля още малко, се
изправя и Никита, дядото на Мишел. Всички, които са се заседели
от дълго време на Поста, изявяват желание.
Егор чувства, че майка му го изгаря с поглед, но знае, че няма да
вземе да му забранява пред хората да отиде на този поход, каквото
и да е видяла за него в своите припадъци.
А той не може да не отиде.
Трябва да отиде, след като яде чуждо месо. Поне нещо трябва да
направи.
Полкан, обратното – много е доволен от решението на Егор.
Потупва го с тежката си лапа по гърба.
– Браво. Няма какво да седиш вкъщи. Не го гледай така, Тамара.
Пускай го.
Тя, разбира се, не му отговаря нищо – и дори не го поглежда.
Само това, че Колцов и Цигал също са се навили да отидат, е
проблем. Но нищо, както и да е.
Решават да тръгнат на следващата сутрин. Започват да се
подготвят от вечерта, чистят оръжието си, броят патроните.
Слагат в торбите си брезентови шлифери палатки – да се
предпазват от киселинните дъждове. До Шанхай има половин ден
път, но напоследък е валяло и пътищата са се разкаляли. Можеха
китайците да се заселят и някъде по релсите, но бяха избрали
стар совхоз без релсови комуникации.
Обикновено те сами изпращат на Поста керван – веднъж в
месеца идват коне с издути хълбоци, влачещи след себе си
ресорни каруци, използващи за колела гуми от корейски коли. Но
обикновено гарнизонът има какво да предложи в замяна на едва
кретащите совхозни зеленчуци; а сега, без московските доставки,
не е останало какво да предложат. Значи трябва да се конфискува.
Извънредно положение.
Такива страници в историята на отношенията между Поста и
Шанхай също е имало. Нищо, по-рано китайците са се отнасяли
към такъв развой на нещата с разбиране: на тях в подкорието им е
записано, че хората с мотики трябва да споделят с хората с
оръжие. В края на краищата Постът тук е законната власт, така че
конфискациите не са рекет, а данъчно облагане. И ако се случи
набег на някакви бандити, китайците няма при кого другиго да
избягат за помощ, освен на Поста. Такова нещо също се е случвало
и Полкан не е отказвал помощ на жълтурковците.
Така че седмина за такава експедиция са напълно достатъчни.
Вечерта, разбира се, майката на Егор идва при него в стаята.
Сяда на стола.
– Ти също не вярваш, нали? Също си мислиш, че аз съм просто
епилептичка с фантазии?
– Ти пък, мамо! Никога не съм казвал нещо подобно.
Майка му скръства ръце върху слабата си гръд.
– Напук на мен ли си тръгнал там?
– Въобще не!
– Зарежи, Егор. Ти правиш всичко напук на мен. Само за да
докажеш, че си възрастен.
– Не е вярно!
– Дори и да не е вярно. Ти не разбираш ли, че просто много се
боя за теб. За теб и за всички нас.
– Всичко разбирам.
– Ти сега си като него. Също си мислиш, че искам да ви
контролирам. Че ми е нужна власт. Че измислям сънищата си. Че
съм гледачка шарлатанка.
– Хайде сега! Казвал ли съм такова нещо?
– Казвал си.
– Е, може да съм казвал един-два пъти, когато изобщо не е
ставало въпрос за това!
Егор, скулест, със сиви и леко дръпнати очи, и тя, черноока и
чернокоса, се гледат.
– Толкова приличаш на баща си.
– Това нали не е комплимент?
– Ти просто искаш да избягаш от мен колкото се може по-скоро,
Егор. Не можеш да дочакаш момента, когато вече ще можеш да се
махнеш оттук и ще отидеш да дрънкаш на китарата си на турне из
всякакви дупки, за да съсипваш разни глупави момичета!
– Мамо!
– Добре. Добре, извинявай.
Тя млъква. И когато Егор вече се готви да каже някаква глупост
просто за да прехвърли разговора на по-лека тема, тя произнася:
– Казват, че да пуснеш наистина от себе си своето дете, означава
да признаеш правото му да направи каквото и да е. Дори да умре.
– Мамо! Пак започваш...
Тя се изправя, целува го по темето и излиза от стаята. Той
остава сам с тези нейни думи: сякаш отново е ял чакъл.
9.
Тамара търпеливо чака под прозорците на изолатора, докато се
разотидат всички богомолци, цялото комунално паство на отец
Данил. Не се налага да чака дълго, Ленка Пияницата все дудне
някакви свои въпроси, хвърля към Бог претенции, не схваща, че
отец Данил не иска да го разбере.
Тамара не прогонва Ленка, позволява му да изразходва всичкото
си гориво; тя няма за какво да привлича внимание към себе си.
Но внимателно следи силуета зад прозореца с решетката – да не
се гмурне умореният проповедник в дълбините на помещението.
Най-накрая Ленка изразходва всичките си чувства и се маха.
Вече е късно, хлопат се кепенци, гаснат светлини. Последните
свидетели са се разотишли. И сега на преден план излиза Тамара.
Гледа към светия отец, вирнала брадичка. Той я гледа от горе
надолу. Чака въпрос, макар че в полумрака на двора няма да
разчете устните ѝ. Тогава тя застава под петното на уличната
лампа.
– Прости ми, отче! Дай ми разрешение да видя какво ще бъде.
Съгласи се да ме изповядаш, да ми дадеш причастие. Не ме
отблъсквай, умолявам те, не ме прогонвай. Аз за своя син, за
единствения ми син се тревожа. Разреши ми един път да
погледна, само веднъж. Знам, че е грях, знам, че залагам душата
си. Моля те.
Тя се прекръства, прекръства, протяга се към решетката, застава
на пръсти. Така или иначе не вижда очите му – само черните
контури зад решетката. Дали е разбрал молбата ѝ, или не – не е
известно. Но дава отговор:
– Каквото виждаш и каквото знаеш – го знаеш не от Господа, а
от Княза на този свят, врага на човешкия род. И всеки път, когато
врачуваш, се разголваш за Сатаната. Твоите изповеди няма да
бъдат чути. Твоята вяра не е праведна, а езическа. Искаш моята
благословия за твоето магьосничество? Няма да я получиш.
Очите на Тамара се стесняват сами. Обхваща я гняв. Тя се
опитва да го отърси от себе си, да го задуши, както гасят огъня от
пламнал крещящ човек.
– Няма да повярвам, че Господ може да ни остави сами. Че
Божията майка е оставила децата си на дявола. Няма да повярвам.
Няма да повярвам, че една майка не може да получи опрощение,
задето се тревожи за сина си.
Отец Данил вдига ръка. А пръстите му са свити в юмрук.
– Ти си главният дефект в тази крепост. Аз се опитвам да
предпазя хората от чревоугодничество, да ги отуча от блудство, а
ти с дявола разговаряш, шепота му слушаш. Разкай се, ако искаш
спасение, и повече никога не върши това. Иди си.
10.
Запалват димящия трактор, скачват го с ремарке на камион:
само това чудо може да мине по разкаляния селски път. На Поста
все още е останало някакво дизелово гориво – стратегически
резерв: собствените им две дрезини също са на дизел, Москва ги
снабдява. Засега.
Небето е сиво, сигурно няма да има порой, но ще пръска
отровна гадост, прояждайки облаците. Няма голяма видимост –
мъгливо е; не отровната речна мъгла, а най-обикновена – просто
облаците са паднали на земята.
Портата се отваря, караулните дават сигнал с ръка. Майката на
Егор го гледа през прозореца и го кръсти със суетливи и някак
окастрени движения, сякаш се бои някой да не я види. Той се
заставя да вдигне глава и да ѝ изпрати палячовска въздушна
целувка. Полкан не тръгва с тях – остава в стопанството; за
старши на продоволствения отряд е назначен Ямшчиков, на Егор
му е казано да го слуша за всичко.
Колцов седи зад кормилото, върлинестата му фигура е
изкривена под остър, неестествен ъгъл, иначе не би се поместила
на шофьорското място. Той игнорира Егор, за развлечение е взел
със себе си женствения Петка Цигал. Останалите засега вървят
пеша – твърде силно се тресе ремаркето.
Пътят се вие покрай реката; самата Волга не се вижда, но
нейните граници се отгатват по мяркащата се отляво зелена
стена. От мъглата се подават черни стълбове – попарените от
киселия въздух стволове на дървета, сякаш обхванати от гърчове.
Преминават покрай скелетите на други мостове, взривени или
бомбардирани по време на войната: за техния мост,
железопътния, се е водила истинска битка, и някак си им се е
удало да го опазят. А останалите всички са се срутили в реката.
Дядо Никита пояснява на Ямшчиков кои от тези мостове по
време на войната той е минирал лично, а кои бунтовниците са
разбили с ракетна артилерия от другия бряг.
Егор крачи до Ринат. Онзи не престава да бърбори.
– Изобщо не мога да вникна какво толкова сме забравили там, в
онази империя. Накратко, отдавна е трябвало да се извоюва
независимост и самоиздръжка. С други думи, ние сме сами за
себе си, те – също. Ето, при нас жълтурите са на една ръка
разстояние, за какъв дявол ни е Москва? По-плътно ще работим с
тях и готово. За какво да се молим на Москва? Да взимаме от
жълтурите такса – това вече си е нещо нормално. А ако взимаме и
за преминаването – който се е запътил тук по релсите, давайте,
добре сте ни дошли. Свободна митница, един вид. Така можем да
организираме нещата, че друг път ще се промъкнеш отстрани.
Хубаво, сега още никой не пътува. Но трябва да се мисли в
перспектива. Някой ден ще е нормално. Поне десет процента
можем да взимаме. И от отсамните, и от тамошните. Какво да
работиш, щом си имаш перла, нали? Да имаме перла и да се
задушаваме тук, мамка му, разбираш ли? А? Ти какво мислиш?
Егор плюе.
– На мен изобщо не ми пука за всичко това.
– А татко ти какво мисли по този въпрос?
– Той не ми е татко.
– О, какъв си делови. Харесваш ми. А каква е твоята тема
тогава?
Егор изсумтява.
– Аз въобще цялата тази каторга съм я пратил по дяволите...
Митница... Империя... Някакви пълни глупости. Аз бих си
направил група и бих свирил.
– Каква група? Музикална, така ли? С китарата си?
– Музикална, мамка му, да.
Ринат се смее щърбаво и със завист, прекарва загрубелите си
пръсти през черните си щръкнали коси.
– И на кого тук смяташ да свириш, братле? На нашите бабки?
На жълтурите?
– Ами бих тръгнал нанякъде... Да, мамка му, дори и в Москва,
там бих свирил. Слушаш ли какво разправят казаците? Един вид
при тях цари ред, спокойствие, красота и здраве. И ресторанти, и
всичко останало.
Ринат хитро се усмихва.
– Ресторанти и всичко останало! Там сигурно има и яки мацки,
в Москва, а?
– Сигурно.
– Мацки... Да, братче... Ние сме зле откъм тази страна. Само
при този, а?
Ринат поглежда към Никита, снижава леко тон.
– Този, мамка му, отглежда една сладка... Но... Момчетата
разправят, че един казак я е опънал...
– Ами хубаво! На теб какво ти влиза в работата?!
Ринат избухва в смях. Весел човек.
– Ти също си хлътнал, а, братче? Нищо, ще постоиш на опашка!
А аз съм простичък човек. Сега там ще си избера някоя китайка.
Имам и цигарки със себе си за бартер, и монетки съм приготвил.
Дълго чаках продоволствен отряд, мислех, че ще се пръсна! Сега
ще уговоря някоя. Някоя шафрантия... Те, знаеш ли, така смешно
писукат...
– Всичко знам!
– О! Знаеш? Аз си мислех, че си такъв скромничък! Харесваш
ми!
Егор се оглежда. Микрорайони с пусти панелки, кутийки,
изпразнени от хора, заминали са в мъглата. Сега от едната страна
е гора, от другата е пустош. Егор се заслушва: не се ли чува нещо
странно? Не, чува се само тракането на трактора, желязното
дрънчене на подскачащото в ямите ремарке, пъхтенето и
ругатните на крачещите несъгласувано мъже.
Нищо; отровената река, широка километър, надеждно
предпазва този бряг от всичко, което се случва от другата страна.
Дори и да се изключи тракторът сега, ще се чува само някакво
цвърчене от гъсталака или нечие джафкане... От тази страна не
може да се случи нищо такова... Като онова на моста.
Ринат потупва Егор по рамото.
– Искаш ли да дойдеш с мен? Ще те запозная с една безотказна.
Младичка, свежичка, а умее всичко... Всичко, както си трябва.
Егор не отговаря нищо. Когато се записваше за този поход, той,
честно казано, също си помисли за китайките. Тази мисъл като че
ли през цялото време беше на заден план, бръмчеше като комар в
тъмна стая: съчетаване на приятното с полезното. Полезното с
приятното, мамка му. Но сега някак... Отщя му се да чеше
ухапаното от комара. И го хвана срам, че изобщо си е помислил за
това.
А Ринат продължава да дрънка:
– Хайде, дръж се за мен! Аз винаги спасявам своите хора, разбра
ли? Така че там, на совхоза, не изоставай, ще ти покажа една
толкова яка шафрантия... Чуваш ли?
– Чувам, чувам. Чувам, мамка му, разкарай се най-накрая вече!
11.
Мишел застава на колене. Повдига крайчето на покривалото,
поглежда под леглото. Вързопът с консервите си лежи на мястото.
Тя го измъква, развързва го, разглежда лъскавите кутии. Струва ѝ
се, че усеща миризмата на вареното месо направо през метала и
през вонята на смазката, с която са намазани кутиите, за да не
ръждясат.
Тя никога не го е обичала особено, изобщо месото не ѝ е много
нужно – има елда, обожава московска овесена каша, а и тези
китайски ябълки... А тук изведнъж... Връхлетя я някак.
Невероятно ѝ се иска и е напълно невъзможно да го изхвърли от
главата си.
Обсебване. И какво идиотско обсебване, мамка му!
Тя взима една консерва, като сомнамбул отива в кухнята и
търси отварачка в миришещото на отлежал чесън и ръжда
чекмедже с приборите. Напомня си, че не е искала да отвори
нито една консерва, а да върне всичко на Кригов, за да не си
помисли той нито за секунда, че я е купил срещу храна. И вместо
това тя прехвърля лепкавите вилици и ножове, рови из подалечните прегради и най-накрая, когато вече съвсем е изгубила
търпение, измъква навън цялото чекмедже, което тревожно
дрънчи, привличайки внимание към себе си: къде е тази проклета
отварачка, мамка ѝ?!
Не я намира! Хваща един обикновен нож, опира острието в
кръглия капак на кутията и със замах на дланта опитва да забие
ножа в тенекията – както дядо ѝ прави. Но ножът се плъзга по
смазката и отскача в пръста ѝ.
Веднага шурва кръв!
Мишел някак я спира, рови по чекмеджетата, търси спирт и
бинт – дядо ѝ със сигурност имаше.
– Мишел! Мишел! Какво стана?
Баба ѝ се е събудила, вика я от стаята.
– Всичко е наред, бабо! Спи!
– Падна ли нещо?
– Нищо не е паднало! Всичко е наред!
– Ела да ми разкажеш! Не чувам!
– После!
Добре поне че дядо ѝ го няма вкъщи.
Намира и бинт, и спирт. Раната не е дълбока, но е дълга. Мишел
сама се бинтова, къса със зъби края на две, превързва се. Сяда до
масата. Опитва се да успокои дишането си.
Баба ѝ в стаята се заема да дудне:
Явно тъй е писано да бъде –
аз на трийсет да се укротя,
като опитен сакат пристъпвам,
здраво за живота се крепя.
Мила, трийсет скоро ще почукат,
за земята жаля всеки ден.
И затуй сърцето ми сънува
как във розов огън съм горен.
Че блестя, така блестя – изгарям...3
По-нататък не го помни. Започва отново този куплет, и отново.
После започва тихичко да плаче – или от това, че се е трогнала от
стиховете на Есенин, или заради собствената си безпомощност.
В кухнята Мишел гледа проклетата консерва. Иска да я
хипнотизира.
После става. Избърсва с парче бинт смазката от кутията.
Отново взима ножа, изчислява по-внимателно – и го забива в
кутията. Отначало едва-едва, после, с още един удар – понадълбоко. И още, и още. След това го прекарва в кръг и отрязва
капака. Маха го. Подушва.
А после мушка вътре вилицата и късче по късче изяжда всичко
до дъното – за някакви си три минути. Отдръпва празната кутия
от себе си и с ужас я гледа.
На Мишел ѝ закъснява цикълът – вече със седмица.
12.
Егор чува това пръв – на него слухът му е по-добър и по-тънък,
отколкото на останалите. Чува го, макар че върви почти веднага
след трактора – пропуска го напред да не би Колцов да е
измислил някоя глупост. Обръща се към Ринат:
– Чуваш ли?
– Какво?
– Вълци ли са това? Ето, вият.
– Какви вълци, братче? Ние вече почти пристигнахме!
Китайците със сигурност са изплюскали всички вълци наоколо.
Но Егор ясно чува вой – отпред, иззад завоя, където трябва да
оредее гората и да се покаже в далечината китайският совхоз.
Вълци – веднага изплуват в паметта му майчините думи, когато
изпращаше казаците. Нещо вътре в него се свива, зад слънчевия
сплит.
– Коля! Колцов! Загаси двигателя! Коля!
Колцов не му обръща внимание веднага – навярно не иска, но
Цигал му предава – и той все пак се съгласява. Когато двигателят
утихва, веднага започва да се чува воят – отчаян, ужасен. Ринат
поклаща глава:
– Не, не са вълци. Вълците не вият така. Това са кучета.
Егор напряга слуха си и осъзнава, че Ринат е прав: сред воя се
чува джафкане; със сигурност кучета. Китайците отглеждат
кучета, само че не за охрана, а за да ги ядат.
Всички се смеят на Егор: вълци, моля ти се. Палят трактора
отново, продължават напред по калта, изпод колелата летят мазни
буци. По пътя не е минавано сигурно от седмица: нито човешки
следи, нито копита, нито бразди от гуми. А те защо вият, мисли
си Егор. Не е от хубав живот сигурно. Може би усещат нещо. Че се
готвят да ги излапат.
Най-накрая в далечината се показват постройките – ливадата е
залята от бяла мъгла, като чиния с мляко, и в това мляко плават
черни резенчета: силажната кула, покривите на оранжериите,
тухлената сграда на селсъвета. На полето няма хора – ако не са
скрити някъде в мъглата.
После стават видими и оградата, и портата. Почти цялата
околност е безцветна – слънцето едва се държи на хлъзгавото
есенно небе, сякаш всеки момент ще се стовари в гората.
Воят започва да се чува ясно и през шума на трактора. Вият не
едно или две кучета, а поне дузина.
Ямшчиков още оттук реве гръмогласно:
– Ей! Нихао, другари! Отваряйте!
Но портата и без това е широко отворена. Никой не излиза
насреща им. Невидимите кучета, заслушали се, утихват за миг, а
после възобновяват воя си с утроена сила.
Колцов загасва трактора, забързва се.
– Ей! Нихао, на кого се говори!
Иззад оградата се издигат черни гарги, грачейки хрипливо.
Ямшчиков смъква от рамото си автомата, дава знак на
останалите също да приготвят оръжията си. Влизат бавно през
портата.
На улицата няма жива душа. В жилищните сгради свети, макар
че още е рано да палят осветлението. Върху сградите са опънати
транспаранти с йероглифи, над селсъвета се поклаща избледняло
от дъждовете розово знаме.
– Еееей!
Кучетата избухват в отчаян – до хриптене и писък – лай. Колцов
се приближава до един от прозорците, застава на пръсти и
надзърта вътре.
– Пусто е.
Серьожа Траверса се изкачва на верандата на селсъвета, тропа
по вратата. Никой не отговаря. Кучетата обезумяват. Той блъска
вратата – не е заключено. Серьожа влиза вътре, изчезва. Нещо
говори там... После става тихо.
Отново се появява на верандата.
– Няма никого!
Няма никого. Минават покрай другите сгради – всичко е
изоставено. Нито възрастни, нито деца. На масите има съдове, на
закачалките – дрехи. Няма никакви следи от борба; мебелите са
наредени нормално, не изглежда някой да е нападал Шанхай.
Сякаш хората, колкото и да са били, просто са се разтворили във
въздуха.
Зад оранжериите се е проснал умрял кон с издут корем; юздата
му е завързана за кол, очите му са изкълвани от гарги.
Намират кучетата.
Кучетата, страшно слаби, озъбени, седят в клетките си.
Животните са зловещи, уродливи – едно от тях е с две глави,
зъбещи се в различни посоки, друго има излишни лапи,
недоразвити, клатещи се под корема. Клетките са омазани,
кучетата са изранени, някъде, където са слагали по няколко
накуп, са останали само парцали козина от тях. Изяли са се
взаимно от глад.
Живи хора няма, нито пък мъртви. Няма никого.
Вратите на оранжериите са широко отворени, заради студените
ноемврийски нощи доматите и краставиците са измрели.
Серьожа Траверса понечва да събира изгнилите плодове, но дядо
Никита го спира: няма нужда.
В едно от помещенията Егор се натъква на Коля Колцов. Освен
тях в постройката няма никого и Егор си мисли, че Колка сега
може да се възползва от ситуацията и да доведе спора им докрай;
но Колка е съвсем блед, не прилича на себе си, правоъгълните му
рамене току потрепват.
– Егати ужаса! Имаш ли версии?
Егор поклаща глава. Какво може да знае той? Нищо не знае.
Но целият чакъл, който е погълнал през последните дни,
напира да излезе навън, несмлян.
Ленка Пияницата шепне, кръстейки се пред избухващите в лай
кучета:
– Отказвам се от теб, Сатана, от своята горделивост и от
служенето на теб, и се обричам на теб, Христе, в името на Отца и
Сина и Светия Дух. Амин.
Ямшчиков събира отряда пред селсъвета. Всички мълчат.
Гаргите кръжат над главите им съвсем ниско, притиснати към
хората от набъбналото небе. Гледат, не искат да отлитат далеч.
Ямшчиков е объркан.
– Гадост, другари. Аз лично не разбирам какво е станало тук.
Няма да пипаме нищо за по-сигурно. Да не сте посмели да
мародерствате, че току-виж имат чума или нещо такова. И
слушай, Ринат? Иди да застреляш кучетата. Кой знае какво са
видели тук, но явно всичките са бесни. Аз със сигурност не бих
взел такива вкъщи.
Шести епизод
1.
Зад плевните гърмят изстрели и се чува предсмъртен кучешки
вой. Хората не се поглеждат в очите. А какво да правят? Няма
какво да направят.
Стоят полуизвърнати един към друг, като гледат да не обръщат
гръб на празните сгради с червени китайски лозунги. Не ги
напуска усещането, че совхозът не е изоставен, а изтърбушен, че
вместо безследно изчезналите стопани сега тук присъства някой
друг... Нещо друго. И може би именно затова кучетата виеха така
и така избухваха в лай; затова, а не защото онези, които са ги
хранили, изведнъж са ги изоставили затворени в клетките.
Льонка Пияницата се приближава към дядо Никита и казва:
– Точно като онова... Като от отец Данил, а? Там имаше за това,
че сме изоставени от Бога, ето... че на земята стават такива неща,
които не биха могли да стават, ако го имаше Бог... Всякакви
дяволщини, мда...
Той въпросително се кръсти, сякаш предлага на дядо Никита да
направи същото. Дядо Никита го гледа изпод вежди, криви
изсъхналите си устни, в смисъл че засега нищо не е ясно.
Изстрелите кънтят в ушите: доста изстрели; навярно неточни.
Или Ринат не уцелва от първия път. Или не иска да уцели от
първия път...
Най-накрая последният изстрел заглъхва. Ехото му шари между
къщите, ниските облаци го попиват – и край. Кучетата сега
мълчат и ако някой продължава да наблюдава неканените гости
от слепите прозорци, вече няма кой да ги предупреди за това.
Няма смисъл да изземват документите – всичко е на йероглифи,
нищо не може да се разбере. Колцов обхожда къщите, кой знае
защо, загасва навсякъде светлината. Иска да натовари
динамомашината, но Льонка Пияницата му напомня за забраната
на Ямшчиков. Колцов нерешително спори:
– Слушай... Нали, ако наистина има чума, ние вече и без това
сме загазили... Какво тогава?
– А ако не е чума, а някакво проклятие? Защо ти е да мъкнеш
такова нещо при нас? Живели сме и без него някак, и по-нататък
все ще изкараме...
Колцов отначало прави физиономии, после все пак се отказва
от динамомашината, макар и не без съжаление. Не без
съжаление, но с облекчение, че е позволил да бъде разубеден.
Егор добре вижда това.
Запалват трактора, за да може той с глуповатото си
жизнерадостно бръмчене да заглуши гръмката тишина. Оттеглят
се от совхоза тихо и слепите прозорци се взират подире им,
усещат ги във вратовете си, от тях им се изправят косъмчетата.
Отдалечават се с чувството, че са стигнали до хлъзгавия ръб на
пропаст, поседели са на него, размахвайки крака, позяпали са в
бездната, после са се изправили, като по чудо не са се срутили и
са си тръгнали, подсвирквайки си, към дома.
Тръгнали са си към дома, а бездната се е залепила за тях.
– Така той разправя, че Бог е оставил земята на Сатаната. И че
сега Сатаната царува сам, така както си ще. А ние тук сме
оставени сами на себе си, това става. И който не е праведен,
Сатаната ще вземе първо него. Разбра ли?
Егор се обръща – Льонка се е залепил за Серьожа Траверса и
дудне ли, дудне. Льонка е разрошен, с червени очи, явно
махмурлия; какво пие този човек? Траверса слуша учтиво, но има
само един въпрос към чутото:
– Слушай, Льонка... А на тебе в заветната манерка.... Не е ли
останало на дъното нещо за бойния ти другар, а? Че малко ме
втриса от това местенце...
Льонка измлясква със сините си устни.
– Няма, драги. Оставих я вкъщи.
– Как така изведнъж ще я оставиш вкъщи?
Льонка не отговаря веднага, а въздиша:
– Ами така... Опитвам се да се откажа.
– Ти? Да откажеш? Домашнярката? Какво ти е станало?
– Ами така. Понеже това е проклета работа. Грешно е така.
Траверса все още не разбира нищо, сумти недоверчиво: как
Льонка смята да живее без тази работа? А Льонка се връща към
своето:
– Казвам ти, той всичко по същество каза. Ти сам, такова... видя
как е... Не почувства ли с кожата си, че там има някакви бесове, в
Шанхай? В последно време направо виси във въздуха...
– Кой знае...
– А аз си стоях там и си спомнях думите му, на отец Данил.
Мисля си, ето наистина... Започва се нещо такова. Започнало е.
Някой май е излапал жълтурковците, всичките, нали? Някой ги е
излапал...
Егор слуша, слуша Льонкините брътвежи, накрая не издържа и
избухва:
– Какви ги плещиш? Какъв Сатана! Кой ги е излапал! Затваряй
си плювалника! Глупости говориш, че и другите навиваш!
Льонка насочва към него възпалените си очи, пули се
изненадано:
– Слушай, малкият. Аз на теб какво ти преча? Ти самият
разбираш ли какво е връхлетяло китайците? Те да не би сами да
са офейкали? Зарязали са всичко и са офейкали?
– Не, мамка му, Сатаната ги е излапал! Ама че дебили, ебаси!
Серьожа Траверса също поглежда към Егор озадачено: не
защото вече е повярвал на Пияницата, а защото още не е виждал
Егор такъв. Но на Егор му е все едно: той се разкъсва от бяс.
И от страх.
2.
Полкан барабани с пръсти по масата. Пред него се върти на
стола хилавият късоглед Сашка Коновалов, червен като варен рак.
Вратите и прозорците са затворени плътно, но Полкан за всеки
случай се приближава към шпионката и поглежда в нея – дали
няма някой на стълбищната площадка?
– Така. Хайде още веднъж. Значи Бог е изоставил земята, а сега
тук командир на всичко е Сатаната. Правилно ли съм разбрал?
– Ами да...
– А Бог, значи, е отлетял нанякъде с всички праведници в
небесния си град. А тези, които са останали тук, включително ние
с теб, Александре, сме последните грешници. Така ли?
– Така излиза. Е, той така казва.
– Ала-бала. Дрън-дрън. И какво следва от това? Към какво
призовава той?
– Към нищо такова, Сергей Петрович.
– Слушай, Коновалов! Не ме баламосвай!
– Е, казва, че не трябва да се греши. Че праведниците още могат
да бъдат пощадени...
– А кой! Кой ще ги пощади? А?
– Точно това не казва, Сергей Петрович.
– А на вас, тъпаци, не ви ли е интересно?
Саша Коновалов се изпотява, избърсва челото си с ръкав.
– Ами нали той такова... Глух е. Ние му задаваме един въпрос,
той отговаря на друг.
– Глух... Глух е той, мамка му... Дрън-дрън...
Полкан пробива Коновалов с поглед като с шило.
– Значи така, Александре. Ти иди пак там, иди отново на тези
ваши събранийца. Но имай предвид едно, Александре. Аз търпя
цялата тази мистерия само по една причина – понеже жена ми е
вярваща. Иначе отдавна да съм ви разпилял по дяволите. И браво,
че ми докладваш, Коновалов. Ако започне да ви призовава към
разни противозаконни неща, веднага ми дай сигнал и ще
затворим тази съмнителна кантора. Ти си стабилен, Коновалов,
но ако не беше стабилен, щях да си намеря някой друг стабиляга,
не се съмнявай.
Коновалов кима рязко. Гледа ръцете си, чуди се къде да ги
скрие.
– А за казаците нищо ли не каза?
– Не, Сергей Петрович. Какво да каже?
– Ами ето... Те тръгнаха натам, откъдето той идва... Това какво е,
добре или зле?
– Не. Нищичко.
– А ти как мислиш? Ти самият как мислиш?
Сашка се опитва да помисли, за да отгатне правилния отговор,
но природата не го е подготвила за това.
– Ами така де. Ние нали това... родината събираме, нали?
Правим Велика Русия. Защо да е зле?
– Ами да. Добре. Иди си, Коновалов. И си дръж езика зад
зъбите...
Коновалов се измита от кабинета, а Полкан, след като затваря
вратата след него, дърпа пердетата и изучава купчината събрали
се под прозореца на изолатора хора. Гледа ги и мърмори под носа
си:
– Бабките, разбира се, са безопасни същества... От една страна.
А от друга...
3.
Мишел също стои под прозореца с решетката. Отец Данил
изобщо не се вижда, само някакъв тъмен силует зад решетките. И
все пак не я напуска усещането, че сега той гледа в нея – точно в
нея.
– Не ви моля за нищо, за което Господ не би помолил вас.
Осемте греховни страсти не са измислени от мен, те са известни
на хората от времето на прогонването от Райската градина.
Чревоугодие. Похот. Алчност. Гняв. Тъга. Леност. Суетност.
Горделивост. От тях произлизат и всички останали прегрешения.
Който не ги е преборил, е уязвим пред Сатаната.
Мишел слуша внимателно. Вътре в нея се събира нещо черно.
Отец Данил чете тази проповед не за първи път. Тя знае какво ще
последва след тези думи.
– Тези, които са им се поддали, отслабват отбраната си и
отварят душата си пред Сатаната. Тези, които не са се покаяли, ще
станат сигурна плячка за Сатаната. И го няма сега Господ да се
бори с Княза на този свят за вашите души. А който сега дари на
дявола душата си, той ще му предаде и тялото си.
Знае какво ще последва, и въпреки това не си тръгва. Сякаш се
надява, че отец Данил този път ще размисли и ще разкаже всичко
по друг начин. Но той повтаря същото дума по дума за онези,
които по-рано не са го слушали.
– Чревоугодничеството разваля плътта. Прехранената плът
подлудява човек. На този, който храни тялото си извънмерно,
започва да му се струва, че е направен само от месо, и забравя за
душата си. Но по-страшна от чревоугодието е похотта. Този, който
развлича греховната си същност, който задоволява тялото си, той
предава душата си на страстта, а душата в сладост и в страст е
отворена врата за дявола. И децата, които заченете в похот, ще
бъдат обещани не на Господ, а на Сатаната. Затова ви моля да
презрете плътта и вместо нея да лелеете душата си.
Мишел слага ръка на корема си. Ръката ѝ е студена. Страшно ѝ
е. Тя скришом се озърта, заслушва се в шепота на струпалите се
наоколо старици. Струва ѝ се, че всички около нея я поглеждат
под око. Че знаят тайната ѝ. Иска ѝ се по-скоро да избяга, но не
бива – тогава вече ще се досетят дори най-непроницателните. Тя
се заставя да остане и да продължи да слуша. Отец Данил
продължава да говори, сякаш равнодушно – сякаш изобщо не му
се иска да убеждава никого тук в нищо. Може и наистина да е
така.
– Алчността е лоша с това, че кара човека да прави всичко само
за себе си, а в останалите хора да търси само изгода за себе си и
да не вижда равни на себе си. Любовта, любовта трябва да е
основа на отношенията между хората, а не парите. Парите
лишават от човечност. Колкото повече ги трупаш, колкото повече
хора предаваш, толкова повече предаваш Господ... Но още пострашен от алчността е гневът.
Хората внимават, питат се един друг, ако не могат да чуят отеца.
Той не спира, говори и говори, вещае през решетката и гледа не
нагоре или надолу, а някъде напред – сякаш през стената на
отсрещната сграда, през дръпнатите пердета в кабинета на
Полкан – към безкрайно далечната Москва.
– Когато човек се гневи, вече е поверил себе си на дявола.
Защото едно богоподобно същество, какъвто е бил човекът при
създаването си, не бива да изпитва омраза към своите братя, не
бива да им желае злото и в никакъв случай – смъртта. Този, който
се гневи, наподобява див звяр, в порив на ярост може да причини
другиму вреда или изобщо да стигне до убийство. Двойно грешен
против останалите е този, който е позволил в сърцето му да
покълнат семената на гнева. Този, който отмъщава, обрича себе
си да гори в адския пламък. Няма да бъде опростен.
Отец Данил маха с ръка – сякаш сее нещо, и хората се
преместват напред, мислейки, че ще им се удаде да хванат онова,
което той хвърля. Вещицата на Полкан също стои тук, също лови
– макар и по-далеч от останалите, на последния ред, така че за
нея навярно няма да остане нищо. Защо се мъкне тя тук? На какво
се надява? Може би се опитва да урочаса глухия проповедник?
Сред мръсната кал, с която е залят дворът, пада тежка тишина.
Хората започват да се съвещават по-гръмогласно, защото
последните думи на проповедника са по-мътни от предишните.
Сега вече може.
Мишел се оттегля назад, пресича двора и се мушка във входа си.
Иска ѝ се да се пъхне под одеялото си и в същото време – да
избяга от дома, да се измъкне през портата и да върви нанякъде,
докато в краката ѝ все още има поне капчица сила. Тя безшумно
отваря вратата, прокрадва се на пръсти в банята, пали свещ и се
оглежда в огледалото.
Няма приятелки на Поста, но ѝ е много необходимо да обсъди с
някого това, което се случва с нея. Да чуе някакъв добър съвет, да
чуе просто, че не всичко е толкова страшно, всичко някак ще се
нареди, че всички жени на света минават през това нещо и тя
няма да е изключение. Само че с кого да сподели тази тайна? С
баба си? С Рижата Ленка, утешителката на комунарите?
На какво би могла да я научи Ленка? Как да отрови плода – как
го прави тя? С меден сулфат или с отрова за мишки?
Мишел се завива през глава с одеялото и си мисли за Саша. Тя
не иска да се отървава от детето му. А и засега няма никакво дете,
там има само зачатък, бучица от клетки – нейните и Сашините –
които са се сраснали така, че не могат да се разделят, и растат,
растат, растат...
Ето това е най-удивителното, казва си Мишел. Целувките,
прегръдките, проникването – всичко това е като някаква игра.
Приятна игра, главозамайваща, опияняваща. А онова, което става
после – то е най-истинското от всичко, което може да се случи с
човек. Най-безвъзвратното. Най-важното в живота. Това, което ще
я свърже със Саша – този толкова случаен и толкова дългоочакван
човек – завинаги.
Не, тя не е глупачка.
Достатъчно се е наслушала от местните баби и чудесно разбира,
че мъжете се боят до спазъм да не би пиянската мъглива игра
отведнъж да се превърне в железен непоправим живот. Ако той
сега беше тук, нейният Саша, и ако ѝ кажеше: на мен не ми трябва
това дете, тя сигурно би отишла при Рижата Ленка за отровата за
мишки или каквото там имаше...
Но Саша не е до нея и тя няма кого да пита. А детето – то нали
не е само нейно, но и на Саша, а и само по себе си не е ничия
собственост, то също има право на живот, както и всички
останали, колкото и страшно да ѝ е сега на Мишел, не бива просто
така да се... Да вземе да...
Но на нея ѝ е страшно.
Моля те, мисли си Мишел, моля те, моля те, моля те. Нека с теб
всичко да е наред. Нека се върнеш жив и здрав. Нека ти да му
разрешиш да живее. И нека двамата с теб си отидем завинаги от
това забравено от Бога място.
4.
Патрулният на портата ги вижда пръв.
– Идват! Идват!
Веднага дворът се изпълва с хора – сякаш са изсипали в него
кутия с войничета играчки. Крилата на портата се отварят цели
десет минути, преди димящият трактор и облепилите го хора да
стигнат дотам. И още преди изгладнелите дечурлига да се
нахвърлят на ремаркето, патрулният на портата подхвърля
обезкуражено:
– Май си идват празни!
И наистина: ремаркето дрънчи като огромна празна тенекия.
Завръщащият се отряд беше обгърнат като облак от усещане за
беда и всеки, който се приближеше към него, също го обземаше
треперещ студ. Лицата на завърналите се от похода бяха
издължени, сиви. Такива лица, сякаш са изгубили някого, тръгнал
с тях на този поход.
Полкан, спуснал се в двора, потривайки ръце, се натъква на
погледите им и започва да брои бойците. Егор е тук, всички
останали като че ли също. Тамара се хвърля към Егор с отворени
обятия, той се измъква, но тя го задърпва към дома – да го
нахрани и стопли.
Полкан смръщва чело.
– А къде се провизиите, момчета? Вие къде изобщо ходихте?
Той изслушва странните и нищо не казващи обяснения,
повиква Ямшчиков при себе си, останалите освобождава.
Ямшчиков се върти на креслото за гости в кабинета му като
върху нагорещен тиган. Полкан го слуша недоверчиво:
– Е, а някакви следи?
– Там са дъждове, Сергей Петрович... От тях нищо не се вижда.
– А гилзи от стрелба? Та те трябва да са имали някакво оръжие!
Трябва да са се съпротивлявали!
– И аз същото си помислих, Сергей Петрович. Най-напред –
гилзите.
– А портата не е ли разбита?
– Цяла си е. Непокътната.
– Никъде ли няма кръв? Ако, да допуснем, са изкарали телата и
са ги погребали...
– Никъде не се вижда.
– А наоколо... Наоколо да бяхте проверили. За гробове. Може би
са извели всички – и са ги ликвидирали...
– Ами... Нищо не се виждаше. Освен ако в полето... Там
наистина имаше такава мъгла... Или в гората например, ако... А
можели ли са? Е, можели са да ги изведат. Но кой? И защо са им
отворили портата?
– Да. Да, мамка му. И оранжериите, реши, че не стават, а? А
защо?
– Там почти всичко е изгнило. Но... Аз и без това. Да не си
слагам грях на главата.
Полкан тропа с длан по масата. Тилът му почервенява.
– Да не си слагаш грях на главата, мамка му! Нещо тук всички са
се загрижили за греховете! А ще ядем ли? Аз разчитах на теб,
Ямшчиков! Мислех, че си зрял мъж!
Ямшчиков също почервенява, издува бузи, изправя се.
– А аз какво? Хубаво, ще се върна. Ще ти докарам това тяхно
дявол знае какво. Ти самият ще го ядеш ли, Сергей Петрович?
Защото аз лично не.
– А аз да! Да! Защото вече няма какво да ядем! Ще заколим
кокошките – и край! Егати умника! Примадона! Това е, махай се!
Когато Ямшчиков излиза, Полкан обикаля няколко минути
около двуглавия московски телефон. Настройва се дълго,
отначало проявява малодушие, после все пак вдига слушалката и
набира номера.
Чака. Чака. Чака.
После отсреща нещо изщраква и някой му отговаря рязко, без
да дочака въпроса:
– Ще ви се обадят, когато имат какво да ви кажат.
5.
Егор навярно за двайсети път разказва какво се е случило с
отряда им в Шанхай: нищо особено, за бога, не се е случило! Но
хората въпреки това присвиват очи недоверчиво, все въздишат и
охкат. Китайците с този свой червен совхоз винаги бяха били за
Поста нещо като Луната за Земята: неотделим спътник, който
може и невинаги да се вижда, но винаги се усеща. При това от
тази Луна върху тях падаше и манна, която не беше нужно дори да
се събира – само си отваряй устата и яж.
А гледай сега какво стана.
Или някаква чудовищна сила беше откъснала Луната от Земята,
или напротив, самата Земя беше захвърлена кой знае къде от
нечия невидима ръка. Никой не можеше да повярва, че китайците
могат да напуснат удобното място сами – те се бяха хванали за
жалките си плантации така, сякаш са им били обещани в
Свещените писания. Тогава значи все пак, че някой ги е погубил –
и възрастните, и децата. Някой или нещо. Но кой?
Гарнизонният готвач излиза при народа по време на вечерята.
Извинява се, че запасите са малко, казва, че децата ще получат
варено пилешко: колкото са могли, са пазели кокошките, но сега
ще минат под ножа. Хората не се радват: всички знаят, че
птичарникът на Поста не е много богат. Започнеш ли да колиш
кокошките, веднага ще приключиш. Настроенията са не просто
тревожни; мислите започват да блуждаят. Полкан иска да обясни
нещо на хората, но те му шъткат.
Вечерта Егор излиза на двора с китарата под мишница с
надеждата да срещне случайно Мишел; ето ме, ето китарата, нека
да продължим от това място, докъдето стигнахме предишния път?
И я намира сред хората, които са се събрали под прозорците на
изолатора.
Разбира се, Егор не ги вижда за пръв път тук. Но хората стават
все повече и повече и сега стоят по-дълго, не се разотиват. Егор си
пробива път до Мишел, докосва я по рамото.
– Здрасти!
Тя се отдръпва от него, сякаш я е ръгнал с нагорещен ръжен.
Поглежда го уплашено, очите ѝ са някакви... Като подивели.
– Ти какво? Аз просто... Извинявай, ако... съм те изплашил.
Мишел не отговаря, но и не отмества поглед от него; мисли си
за нещо свое, мисли напрегнато и изглежда, сякаш мисли за нещо
тежко, неприятно. Егор се опитва да се усмихне, да махне с ръка,
да започне разговора отначало. Но тя изведнъж го хваща за
ръката.
– Егор... А майка ти вкъщи ли е?
Той свива рамене: ами вкъщи е сигурно, къде другаде да е?
Мишел се дърпа, сякаш се кани да отиде някъде, но после все пак
остава на мястото си.
– Да ѝ предам ли нещо?
– Не! Нищо. Просто така попитах. Наистина.
А лицето ѝ е такова, че на Егор веднага му минава желанието да
свири на китарата. Той иска да попита още нещо, но тя поклаща
глава: не бива, моля те. И Егор я оставя на мира, така и без да е
разбрал какво се е случило.
Мишел вирва брадичката си, поглежда в прозореца на
изолатора.
Там, над главата на хората, затвореният зад решетките
странстващ поп прочиства гърлото си и започва своята гъгнива
песен:
– Знам, че ви е тежко на душата, братя. Усещате бедата във
въздуха, както и аз я усещам. Желаете да научите от мен какво
предстои и как да се спасите. А какво мога да ви отговоря аз,
глухият скитник? Как да ви спася? Не мога. Защото идва буря,
която ще изтръгва от корените и стогодишни дъбове, а ние само
усещаме как предшестващият я вятър ни гали по главата,
разрошва ни косите...
Егор се мръщи, изсумтява:
– Какви глупости дрънка, мамка му, нали?
Но Мишел е обхванала себе си с ръце, сякаш наистина отнякъде
е дошъл студен вятър... Някъде иззад реката. Сякаш вече е прелял
през стените на Поста и опипва всички, които са се събрали в
двора. И всички знаят, че когато дойде ураганът, тези стени няма
да могат да защитят никого.
– Не знам какво да правите, братя. Аз самият ще правя това,
което вече казах на своите тъмничари. Днес ми дайте половината
от вчерашното ядене, а утре – половината от днешното, защото
смятам да умъртвя своята плът и да смиря нейния глас. Сред
осемте греховни страсти неслучайно чревоугодието е на първо
място. От всички тях именно чревоугодието е най-лесно да
усмирим и да се възвисим над плътта. И гладът няма да бъде
наказание за мен, а ще бъде мой пост и когато дойде часът на
изпитанието, ще бъда с по-слаба плът, но с по-силен дух. Ако
моите тъмничари са тук, нека потвърдят, че днес им върнах
половината храна, която ми беше дадена.
Хората в тълпата си шушукат, гледат съседите си. И някой
промърморва неразбираемо:
– Вярно, половината върнаха обратно. Не яде.
Някаква бабка, като че ли Серафима, изграчва:
– Защото е свети човек, ето защо.
Егор си плюе под краката: боклук е той, а не свети човек. Той
какво, да не би да разказа на всички вас какво е видял на моста?
Плешив боклук. Само мъгливо мрънка, а не може по човешки да
предупреди за опасността. Не може и не иска.
А какво иска?
Мишел вече се е разтворила в тълпата, а Егор продължава да
стои, вслушва се. И колкото повече слуша този изтормозен поп,
толкова повече го подозира; всичко, което онзи повтаря отново и
отново – за изоставения и забравен от Бог свят, за настъпващия
от нищото срещу хората Сатана – всичко е лъжа. Това, което Егор
беше видял на моста, трябва да има и има разбираемо, разумно,
човешко обяснение. Мъртъвците, които той беше видял там, се
бяха задушили от речните изпарения. А са бягали от някаква
непонятна заплаха. Може би просто от бандити, като онези, които
са разрушили обителта на попа.
Онези от тях, които са били по-яки, по-здрави – са дотичали
по-надалече. Останалите отровната мъгла ги е повалила на
самите подстъпи; децата – първо. Не е имало смисъл да мъкнат
мъртвите със себе си, и са ги оставяли. Живите още са имали
надежда да се спасят, да се доберат до другия бряг, нали никой не
е знаел колко е дълъг този проклет мост. А ако са рискували
живота си, ако са губели своите близки и въпреки това са
продължавали да тичат напред, значи на онзи бряг ги е
заплашвала сигурна гибел. Може би пред тях са убивали техните
другари, техните близки... Оставало им е единствено да бягат. И
това е всичко.
И с китайците, разбира се, също всичко трябва да може да се
обясни така – разбираемо, логично, разумно. Без да се намесват
някакви интриги на дявола.
А попът лъже за всичко това.
Той лъже, а Мишел, глупачката, слуша.
6.
Сонечка Белоусова държи в ръцете си пред себе си плоска
треска и съсредоточено тика в нея пръст. Когато забелязва, че
Мишел я гледа, не се смущава, а се заема да ръга още по-уверено,
като си шепне нещо под нос. После хвърля на Мишел ответен
поглед – кокетен. Много изразителен кокетен поглед за
тригодишната си възраст.
– Здасти!
Мишел въздъхва.
Поколебава се и пристъпва към Соня. Не ѝ се иска много да се
сближава с момиченцето, да го опитомява. Но кой знае защо, сега
не може и да го отмине. Тя се навежда към Соня.
– Какво е това нещо?
Малката направо почервенява от удоволствие: именно в нещото
е цялата работа.
– Нали на никого няа да казес?
Мишел престорено се озърта встрани.
– На кого никого?
– Ами напиме на Татяна Никоаевна.
Сонечка пропуска куп важни букви от руската азбука, дава си
сметка за това и поради тази причина се старае в останалата част
да говори като възрастна.
Учителката мъмри близнаците Рондик, които за малко не са си
извадили очите.
– Не. Няма да кажа.
– Това е тейфон!
– Телефон!
– Да! Мобиен!
– Охо. Виж ти!
Мишел гледа Сонечка от горе надолу, а онази нея – от долу
нагоре. Очите ѝ горят. Мишел все още не разбира защо. Соня ѝ
показва плочицата: на нея е надраскана котешка муцунка.
– Като теб!
– Кое като мен?
– Тейфон! Такъв!
– В смисъл?
И едва сега тя осъзнава в какъв смисъл. Соня я примамва с
пръст, моли я да се наведе, иска да ѝ съобщи още нещо на ухото.
Мишел се навежда.
– Аз, като поасна, ще съм като теб! Нали не си потив?
– Аз ли? Аз съм само „за“.
Нищо не съм направила, внушава си Мишел. То само си става.
Е, няма да взема да ѝ кажа: първо порасни, после ще си говорим.
Вътрешностите ѝ са изтръпнали, щипе ѝ на очите. Ето я и
квачката. Така, време е да се омитам оттук.
– Мишел! Почакай за секунда!
Татяна Николаевна крачи решително към нея, обута е с гумени
ботуши.
– Дали ще се навиеш да ги отведеш в класната стая?
Междучасието свърши, а аз трябва да изтичам до Фаина,
кръвното ми се е вдигнало.
Какъв тъп номер, иска да ѝ каже Мишел. Но вместо това
подхвърля на учителката: „Хубаво“.
7.
Когато светлините в съседните прозорци угасват, Полкан дърпа
плътно пердетата и вади от шкафа още една консервена кутия.
Нарежда празните чинии, плъзга прибори, налива на себе си и на
Егор водка.
Тамара седи мълчаливо, бледа като восъчна кукла. В дома е
установен този странен ред: жената на Полкан му е обявила
безсрочен бойкот, но никой не води активни бойни действия и тя
присъства на тези втори вечери, макар че никога не се докосва до
месото.
На Полкан това, изглежда, не му пречи: достатъчно му е и че
Тамара се съгласява да споделя този ритуал с тях. Значи се е
подчинила. Значи е загубила. А останалото е въпрос на време.
Няма къде да се дене.
Полкан сипва месо – и на Егор, и на Тамара; не иска да яде –
нейна си работа, а негова работа е да предложи; пръхти,
обръщайки чашката домашнярка. Егор също изпръхтява, макар и
не толкова буйно. Майка му го гледа със стъклени очи. Полкан се
прави, че на масата има жив човек, а не кукла и че вечерята е
обичайната, първата, а не тайна втора.
– Така, хайде още веднъж. Значи никакви следи от борба. И
казваш, не личи да са ги прогонили всичките някъде...
– Може да са тръгнали сами. Да са зарязали всичко и да са
тръгнали.
– Съмнително.
– Защо да е съмнително? Съмнителен е например Льонка.
Разправя – Сатаната, последна битка и всякакви такива. Дето
попът им ги набива. Ти изобщо по този въпрос какво правиш? Не
се ли притесняваш, че под носа ти са спретнали секта?
Тамара избухва като барут от гилза.
– Да не си посмял да говориш така за него! Той дава на хората
утеха!
Но Егор вече не може да търпи това.
– Мамо! Айде, моля ти се... Стига вече! Какво все му хленчиш?
Заради тези твои сънища? Заради картите, така ли?! Стига вече си
се излагала, егаси! Ти си си ти, не разбираш ли? Баща ти също е
виждал разни неща, баба ти също е врачувала. Такава си си и това
е! Ти няма да престанеш да бъдеш себе си, а той няма да ти
прости! Дори и да каже, че ти прощава, няма да ти прости!
Откажи се вече, а?
– Млъкни! Идиот!
Полкан изсумтява, хапвайки си от месцето.
– Ама че живот водя, в буркан с паяци. Семейство, мамка му! А
ако питате мен, попът върши полезна работа. Призовава към пост.
За първи път от две седмици ни стигна яденето, никой не искаше
допълнително. Докато, знаеш, дочакаме от Москва... И това е
нещо.
Егор изпива на екс всичко, което му е останало в чашата. И сто
пъти тя да му каже „идиот“, пак ще си остане на своето мнение.
Той още от дете е развил имунитет против „идиот“.
– И няма значение, че ръси тези глупости? Че няма Бог, че идва
Сатаната?
Майка му отмества чинията от себе си. Полкан ѝ се усмихва,
разрошва косите на Егор.
– Ти на краставичар краставици не продавай. Мислиш ли, че не
знам? Всичко знам, драги момко. Всичко знам. Но в момента от
него има повече полза, отколкото вреда. Ако Москва не бяха
направили такава свинщина с нас, този свети отец отдавна да си е
тръгнал от нас обратно по моста. А хората, знаеш, са такива: или
им дай да ядат, или поне им разкажи някаква приказка, за да не
се чува как им къркорят червата. Самият аз, знаеш, не съм по
приказките. Аз съм практичен човек. А ни беше нужен човек,
както се казва, абстрактен. И ето че бог ни прати. Хе-хе...
Тамарачка, ти какво, няма ли да хапнеш?
Тамара поклаща глава и става от мястото си.
– Не искам с вас. Не мога повече с вас. Вие не разбирате.
Полкан започва да се смее, но преди да е набрал скорост, на
вратата се почуква.
При удара Полкан веднага млъква, почервенява още повече,
скача, хваща недояденото месо, дърпа чекмеджето на скрина,
напъхва отворената консерва някъде при бельото, мушка чиниите
под дивана.
Тамара става и отива да отвори. Полкан шепне:
– Къде, глупачке! Почакай! Егор! Прозореца! Отвори прозореца,
мамка му! Че сигурно се е размирисало...
Егор отваря едното крило, в стаята се вмъква киселият уличен
въздух. Майка му е вече в коридора, вече дрънчи с резето,
ключалката скърца. Кой я е молил всъщност?
– Здравейте.
Не може да бъде!
Егор изскача в коридора, гледа: Мишел!
– Мамо, това е за мен.
Тамара дори не се обръща към него. Казва спокойно и тъжно:
– Не, Егор. Не е за теб.
8.
В блока слухтят сто души; в цялата комуна – двеста, без да се
броят децата. А и децата нали също всичко чуват, а на всичкото
отгоре го разбират превратно. Трябва да се намери уединено
място, за да не подслушва никой, когато Мишел изрече това на
глас. Такова, че да не може дори самата тя да се чуе.
Тамара – с вранени коси, събрани в плитка, слаба като скелет, с
искрящи черни очи – чака Мишел да започне сама. Уж се усмихва
на Мишел, но гледа не в нея, а покрай нея. Не гледа в нищо –
сякаш има очи на чучело, а не на жив човек. И усмивката ѝ е на
чучело.
Ако тя наистина вижда всичко, защо тогава ѝ е нужно Мишел
да се дави със своите думи? За да се унижи Мишел? За да си
признае, че е дошла тук за помощ, макар и да разбира, че по този
начин дава власт на вещицата над себе си?
И Мишел отново я мрази, макар че през цялата вечер се е
настройвала да покаже смирение и дружелюбие – да ги покаже,
дори и да не ѝ се удаде да ги почувства наистина.
Най-накрая тя се решава:
– Искам да узная за един човек. Искам да узная къде е. И какво
става с него.
Тамара насочва стъклените си кълбенца към Мишел. Разлепва
изсъхналите от мълчание устни, но само издишва застоялия се в
дробовете ѝ въздух – сякаш са пробили дупки в кожени мехове.
– Кой човек?
Ето отново. Отново тя. Мишел се усмихва, стрелва поглед
встрани.
– Не знаете ли?
– Нямам никаква представа за кого си мислиш. Не умея да чета
мисли.
– А какво умеете тогава?
– За кой човек искаш да попиташ?
– За Саша. За казака. За атамана.
– А!
Лицето на Тамара се променя; усмивката, с която тя е искала
или да ободри Мишел, или да ѝ покаже превъзходството си над
нея, се отдалечава, сякаш на Тамара ѝ трябват твърде много сили,
за да я поддържа, а сили вече не са ѝ останали. Мишел усеща как
вътре в нея се свива нещо дребно, отчаяно – само заради тази
отишла си усмивка. Може би не трябваше да идва? За какво ѝ е да
знае?
– Почакай тук.
И Мишел остава сама на стълбите при притворената врата, зад
която гърми кикотенето на Полкан, пробожда отчаяният бас на
Егор, нещо там премества, нещо дрънкат. По стълбите тежко се
изкачва Серафима, поглежда Мишел неодобрително: дошла е при
вещицата.
Най-накрая Тамара излиза с колода огромни карти Таро.
Сяда право на стъпалата, слага колодата пред Мишел.
– Вземи ги и ги разбъркай.
– Сама ли съм длъжна да го направя?
– Нищо не си длъжна. Но ако искаш да узнаеш...
Мишел се пресяга към картите с опасение. Те са стари,
омазнени, зацапани. Тя ги взима в ръце, кой знае защо
хоризонтално. Разбърква ги. Оставя ги обратно.
– Питай.
– Всичко ли е наред с него?
Тамара ѝ кима, нарежда картите във формата на звезда с шест
върха, седмата карта слага по средата.
Обръща ги една след друга. Шепти нещо.
На долната лява е изобразена гола девойка под сияеща звезда.
На горната в средата – конник с череп вместо лице, кой знае
защо надолу с главата.
– Не.
Мишел започва да се поклаща: коленете ѝ, пръстите, зъбите
треперят.
На дясната долна карта има жена на трон, също обърната
наопаки.
– А какво.... се е случило?
– Не мога да кажа.
Тамара продължава да отваря картите.
– Конкретно, така ли? Какво значи, че не можете?
– Не мога, защото не разбирам.
Мишел се забавя с отговора: да повярва или не?
– Но... Поне жив ли е?
На горната лява карта има обърнат надолу с главата мъж с
червена мантия.
На долната по средата – ангели тръбят с тръби, а под тях стоят,
вирнали глави нагоре, голи човечета.
Тамара накланя главата си нерешително – напред и настрани,
сякаш опитвайки се да насочи наостреното си ухо някъде нататък,
на хиляди километри, където сега крещи Саша.
– Да.
– А аз... Мога ли да му помогна?
Вещицата събира сили за една уморена тъжна усмивка.
– Не.
– А ще мога ли... Ще го видя ли пак?
Тамара изпуска въздуха от себе си; той не мирише на храна,
няма миризмата на дъха на жив човек, изобщо няма никакъв
мирис.
На горната дясна карта има колесница, в която са впрегнати два
сфинкса, черен и бял. Също надолу с главата.
– Не мога просто ей така да видя това, което искаш да научиш
от мен. Виждам нещата случайно. Рядко се случва да ми показват
това, за което вече се ме питали или ще ме попитат хората.
Просто разни безсмислици.
– И какво? Кажи ми просто ще го видя ли пак, или не?
Тамара мълчи. Тогава Мишел се решава:
– Ако трябва да си платя, кажи ми! Кажете ми. Имам... Това,
което сега е нужно на всички. Вижте.
Тя вади от пазвата си наподобяваща снаряд консервена кутия.
Тамара потрепва при вида ѝ.
– Не бива. Не взимам нищо. Прибери я, тежко ми е да я гледам.
– Аз не... Това си е мое.
– Знам чие е. Прибери го. Аз не бива.
Мишел побързва да скрие консервата под якето си. А после
упорито повтаря:
– Ще се видим ли с него пак? Ти нали знаеш? Нали ти им каза
всичко... За вълците, които ги разкъсват на парчета... За всичко.
Кажи. Кажи!
Тя вдига ръка – към лицето на Мишел. Не изглежда страшна, не
изглежда зла, но Мишел иска да избегне прикосновението. И
въпреки това позволява на вещицата да я докосне по бузата.
Мислела е, че пръстите на Тамара ще бъдат ледени, но те се
оказват толкова горещи, сякаш има треска.
– Ще ти отговоря. Ще ти отговоря, както мога. И не ме питай
нищо повече. Разбрахме ли се?
– Да. Добре.
Тя събира мислите си, сякаш репетира наум присъдата си,
преди да я огласи. И отговаря:
– Не трябва да го чакаш.
Тамара обръща последната карта – тази, която е в центъра. На
нея е изобразена каменна кула, в която от буреносни облаци удря
ярка мълния.
Извиква и с един замах смесва всички карти. После ядосано,
сякаш са живи и са заплели интригите си нарочно, ги сграбчва и
изчезва в жилището си.
9.
Егор лежи в стаята си, дрънкайки на китарата. Подбира
музиката към новите стихове.
Плъзва се мрак!
Плъзва се мрак!
Иззад реката към заставата плъзва се мрак!
Шибаният Кузма!
Шибаният Кузма!
Избави ни, праведни Боже, от всички лайна!
Свят, свят, свят, свят,
на Сатаната шах и мат!
Майка му влиза, без да чука. Сяда на леглото, изтръгва от
ръката му китарата, изтръгва идиотската песничка от гърлото на
Егор по средата на думата.
– Говори!
– Ти какво, мамо?!
– Хайде, разказвай.
– Ама за какво?!
Макар че половината жени от комуната идват при майка му за
съвети, самият Егор никога не е вярвал наистина в способностите
ѝ. За него, за Егор, тя вечно вижда нещо тревожно и тези видения
по-рано неведнъж са ставали причина за най-странни и глупави
забрани: не се къпи, не ходи на дежурство с мъжете на третия ден
след пълнолуние, не яж солено, не се приближавай до момичета.
Егор търпеше колкото можеше, а после започна да се надсмива
над майка си – и силата на пророчествата ѝ не започна да
отслабва от този смях, докато Егор съвсем не се освободи от нея.
И ето ти сега...
– Защо го направи?
– Какво съм направил, мамо?
– Защо го прати там?
– Кого? Къде?
– Егор! Престани да се държиш като кретен. Защо позволи на
тези идиоти да минат през реката? След като си знаел, че съм
права, Егор?
Егор изсумтява, опитвайки се да измисли някакво оправдание,
но вместо това пита:
– Какво ти каза тя? Тя ли така смята?
Тамара го хваща за ръката, ноктите ѝ се врязват в китката му.
– Боли ме!
– Ти знаеше, че той отива към своята гибел, знаеше, че аз съм
права, и нищо не каза. Ти си видял, че съм права, Егор.
– Нищо не съм видял!
– Знам, че си видял. Аз... Сега се връзва. Аз просто си мислех, че
всичко това тепърва ще се случи, обърках миналото и бъдещето. А
се оказва, че ти си видял всичко.
– Глупости!
– Не знам какво точно, но знам какво беше лицето ти. Сънувах
те – ти на този проклет мост. Очите ти. Ти знаеше всичко. И не ме
подкрепи. А сега това клето момиче... Сега всички ние... Господи,
Егор... Представяш ли си какво очаква всички ни?!
– Стига си говорила глупости! Плъзва се мрак, бля! Хайде с този
брадатия да пеем в един тон! Достатъчно! „Егор това, Егор онова!“
Нищо такова няма там! Стига, мамо! Разбра ли?! Уморих се от теб!
Егор скача от леглото, хваща раницата си и излита в коридора,
изтръгва якето от кукичката и се хвърля в стълбищния кладенец.
Писна му! Наистина му писна!
Трябва просто да докаже на всички тях, че там няма нищо.
Трябва самият той да се убеди в това. Време е вече, не може
повече така. Докато този шибан телефон все още работи, трябва
да се добере до моста, да го отключи и да узнае какво се е случило
там. За да стане ясно веднъж завинаги. И да престане майка му да
го тормози със своите глупости. И този дебилен поп...
И за да го отпусне страхът.
Прозорецът над главата му се отваря. Майка му, само по
нощница, се подава до кръста, увисва над двора.
– Егооооор! Върниииии се! Бързо вкъщи! Егооооор!
Никога.
10.
Когато преди разсъмване почукват на вратата, Тамара изскача
първа.
– Егор, ти ли си?!
Но на прага стои съненият щабен телефонист.
– Аз до Сергей Петрович. Извинявайте, че толкова рано... Че
късно... Накратко, обаждане за него.
– Откъде обаждане?
– Нали знаете, не можем да казваме. Ще го събудите ли, моля
ви?
Тамара отива в спалнята, където двете им легла са раздалечени
в двата края, и плясва спящия Полкан по врата.
– Ей... Чуваш ли? Търсят те.
Полкан изпъшква, подскача, върти тежката си глава, потрива с
косматите си юмруци слепените от съня очи.
Пъхва крака в гумените си чехли, загръща се в протрития от
пране халат и се тътри към антрето.
– А?
– От Ростов-Ярославски, Сергей Петрович. По ваша заръка.
– Охо!
Ростов-Ярославски, станция на шейсет километра по
железопътната линия към Москва, е следващият обитаем и
отбранителен пост. Когато през него минават в едната или
другата посока – съобщават на Полкан. Но обикновено не
безпокоят посред нощ. Какво ли има сега?
– Какво е станало при тях?
– Не мога да разбера. Увъртат, искат да говорят с вас.
– Дрън-дрън, ала-бала. Добре, мамка му.
Полкан намята на раменете си старото си полицейско палто
като генералски ямурлук, в движение си свива цигара,
подготвяйки се за всякакви отвратителни новини. Приема
обаждането в кабинета си, като праща телефониста да си доспи.
– Пирогов.
– Здраве желаем, Сергей Петрович! Риктер се обажда.
– О! Чичо Коля! Не ти ли се спи?
– Не ме лови сън, Сергей Петрович. Ти нали си спомняш, дето
ни разказа за китайците? За изчезналите.
– Точно така. И какво, има ли новини?
– Има. Всички твои китайци са тук. Седемдесет и четири души.
Включително старците и малките деца.
– Не разбрах.
– Дойдоха. Дойдоха по пътя пеша. Окъсани, мръсни и не съм
виждал дори руснаци с такива кръгли очи. Но като че ли всички
са живи и здрави.
– Пак не разбрах. А защо са избягали от нас?
– Един дявол знае, Сергей Петрович. Плямпат нещо на своя си
език, не са много добре с руския.
– Но... поне най-важното? Нападнал ли ги е някой там? Или
някаква холера? Какво е станало по принцип? Нали хората не
напускат току-така дома си, разбираш ли?
– Разправят, че искат по-близо до Москва. Старейшините са
решили така, ако правилно ги разбирам. Предчувствия там,
пророчества... Дявол знае какво им е на ума на безбожниците.
Сега решаваме какво да правим с тях. Изпратихме питане. На теб
ти се обаждам просто така, да ти кажа, че се е намерило
изгубеното ти. Искаш ли да ти ги върнем?
11.
Егор изчаква смяната на патрулните в заводските
бомбоубежища, после пак се скрива под насипа. Би могъл да
премине и през нощта, но убеждава сам себе си, че без утринната
светлина камерата на телефона няма да проработи и няма да му се
удаде да го отключи.
Днес няма дъжд, патрулните се бавят. Още малко – и иззад
портата ще се покаже новата смяна; и тогава вече няма как да се
добере до моста незабелязан. Слънцето набъбва някъде зад моста,
непрогледната зелена пелена започва да се обагря в златисто
отвътре.
На заставата, изглежда, обсъждат бълнуванията на
странстващия монах; някой агитира за него, останалите се
кикотят. Но кикотът не е съвсем честен – на сто метра от завесата,
преграждаща моста, може да се повярва в каквото и да е.
Хайде де, с шепот ги подканва Егор. Какво чакате там? Но
патрулните днес не бързат за никъде и Егор се ядосва – и на тях, и
на себе си. Небето вече аленее, слънцето побутва с червени игли
хвърления върху него мръсен памук на небето, повдига го, за да
има какво да диша.
От Поста се чува желязно дрънчене – отварят портата. Ето,
край. Това означава, че днес няма да има никаква фуга: нощната
смяна ще дочака утринната на насипа, мостът през цялото време
ще бъде пред погледа им. Трябва или да се връща по заобиколен
път, или да се предава и да се разкайва, или...
Или така.
Егор си поема дъх и като се старае да не стъпва по шумната
баластра, а да върви само по леко жвакащата влажна почва, едва
държаща корените на тревите, се прокрадва напред, надолу към
реката. Планът е такъв: да влезе в мъглата при самата река, а там
да се опита да се изкачи нагоре до моста по бетонните подпори.
Близо до реката става ясно, че замисълът му е бил идиотски:
там, където почвата се напоява от отровната речна вода, тревата
не е оцеляла и почвата под краката му се превръща в лепкава кал.
На Егор му се налага да скача по камъните, по останките от
асфалта – тук някога е било крайбрежна алея, но реката
подкопава камъка и разяжда асфалта.
Колкото повече се приближава реката, толкова по-трудно става
дишането: старият противогаз на Егор няма да се справи с
оловния речен въздух. Заради настъпващата мъгла е неясно къде
свършва сушата и къде започва водата. Всичко наоколо е зелено,
мъглата се сгъстява във висящи във въздуха капки, изтича от
въздуха в почвата, почвата се напоява със зелена отрова, а
изпаренията от реката са толкова обилни, сякаш тя се намира в
състояние на безтегловност и цялата започва да се откъсва от
своето русло, да се издига във въздуха.
Няколко пъти Егор едва не пропада в огромни отровни ями с
неизвестна дълбочина. От тях с пляскане излизат мехури, сякаш
давят някого там, и той против волята си изпуска последния
въздух от дробовете си.
В момента, в който Егор се добира до първата опора, вече му се
вие свят и залита.
За миг му се струва, че може да различи бреговата линия... В
мъгливата каша пред него се виждат някакви съсиреци, залепили
се за тази линия и един за друг, някакви кафяви набъбнали
грапавини... Нещо, наподобяващо жабешки хайвер – но с огромен
размер. Нещо, което реката е донесла на този бряг и което сега
вяло се поклаща в гъстия речен прибой.
Егор се вглежда в тях, докато очите му не почват да смъдят – но
така и не успява да разбере какво е това.
На бетонната подпора има метална скоба, след нея още една –
останки от стълба, по която някога е било възможно да се качи
човек на поддържащите моста метални опорни конструкции. Но
от киселината металът се рони, няколко скоби са изпаднали от
бетона като зъби от старчески венци.
Една от тях започва да се изтръгва точно в момента, в който
Егор се хваща за нея – на четириметрова височина – и му се
налага да се метне нагоре, за да се хване за следващата.
Отвисоко жабешкият хайвер изглежда иначе – неговите яйчица
шамандури се оказват съвсем не кръгли, а по-скоро издължени.
Още три скоби по-нагоре Егор изобщо престава да различава
какво има там, долу.
Ръцете и краката му са натежали, подхлъзват се, дишането му се
накъсва, главата го цепи – но той все пак се качва на опората,
пропълзява по нея, балансирайки над зелената пропаст, към още
една служебна стълбичка – и все пак се качва на моста, там,
където патрулните вече не могат да го видят.
Ориентира се с усилие в коя посока трябва да тръгне, и се
насочва напред с несигурна крачка. Релсите остават пусти дълго,
твърде дълго – няма никакви следи от телата, на които се е
натъкнал предишния път. Може би днес времето тече твърде
бавно? Или казаците са изхвърлили всички тези клетници във
водата?
Тогава всичките му усилия биха били напразни; и без това
голям ли е шансът да намери собственичката на телефона, да
застави апарата да я разпознае? Може би не. Може би е нищожен.
Но Егор повече не може, просто не може да си седи на задника и
да чака какво ще стане. Не може да плюска варено месо, не може
да пие водка с Полкан, не може да лъже майка си и не може да
гледа как попът баламосва народа, оплита хората със своите
лъжи. Просто... Просто трябва вече да направи нещо. Нещо, което
да надделее над всичката тази гадост, която е забъркал. Добре де,
не я е забъркал, а просто е позволил да се случи... Божичко, каква
е разликата всъщност?
Първите тела се показват от лявата и дясната страна на релсите.
Казаците не са се хванали да ги хвърлят от моста, а просто са ги
нахвърляли така, че да не пречат на дрезината да мине.
Не, не са ги нахвърляли.
Егор върви покрай телата и осъзнава, че са ги положили тук
внимателно и едва ли не с любов: един до друг, с крака към
релсите, глави към реката. На когото са могли, са събрали ръцете
на гърдите. На когото са намерили с какво, са му закрили лицето.
Изглежда, казаците са се забавили тук някой друг час – и са
отдали на мъртвите последна почит, старали са се да направят
така, че те да изглеждат хора поне след смъртта, след като самата
им смърт не е била човешка.
Мостът е превърнат в могила, в облачна могила, издигната над
реката. Егор кой знае защо, си представя как атаманът е крачел
покрай положените един до друг загинали хора и ги е
прекръствал, прощавайки се с тях.
Трудно е да гледа мъртвите, но няма къде да се дене. Наистина
лицата на повечето са се издули и са почернели, макар и не така,
както би било при обикновен въздух: в отровната мараня и
микробите пукват. С всяка следваща крачка Егор става все помалко уверен, че ще успее да разпознае жената, на която е взел
мобилния телефон. Тук, залети с това проклето желе, хората са
започнали да приличат един на друг – а Егор вече не помни
особено как е изглеждала тя. Като че ли беше среден ръст, като че
ли грозновата. Чантичката беше с ремък, омотан около шията. И
това е всичко.
Стъклата на противогаза са се запотили отвътре, иска му се да
го свали, да плюне върху тях и да ги забърше с пръст – добре
познат номер; но не бива да го сваля в никакъв случай. Гумата и
без това не приляга плътно, Егор разбира това по световъртежа.
Не бива да се бави дълго, времето изтича.
Изминава толкова път по моста, че другият бряг би трябвало
вече да е някъде съвсем близо – а жената все я няма. На няколко
пъти Егор повдига парчета тъкан, якета, шапки, положени върху
нечии очи – но не, не е тя. Изглежда, че не е тя. Чантичката я
няма.
Тогава той решава да измине веднага целия път до края, да
огледа всички мъртви набързо, а после вече да ги изучава
поотделно – и затова отминава търсеното тяло. Отминава го, но се
заковава след няколко метра и се връща.
Ето я.
Точно тя е.
Свалили са чантичката ѝ и са я положили до нея, сякаш я
държи в ръка. Но следата на мястото, където ремъкът се е впил в
шията ѝ, си е останала. Очите ѝ са затворени – но по тях все още
може да се отгатне как е изглеждала приживе.
– Здравейте.
– Здравей, момче. С какво мога да ти помогна?
– Аз по повод вашия телефон.
– Да, изгубих го. Да не си го намерил?
– Намерих някакъв. Ето. Вашият ли е?
Да играе тази игра, е зловещо, но да не я играе, е още позловещо. Егор иска да се спре, но езикът му сам изговаря думите:
– Да, моят е. Благодаря! Колко хубаво, че си го намерил. Само че
аз нещо не мога да го включа. Дали не можеш да ми помогнеш.
– С удоволствие. Ето... Само трябва да погледнете в камерата.
И... можете ли да си отворите очите?
– Защо? Аз и така те виждам.
– Аз... По дяволите. Това е, за да се отключи телефонът.
– А на кого ще звъниш по него? Това нали е мъртъв телефон,
той е за мъртвите... А ти, изглежда, засега си жив. Не те ли е
страх?
– Умирам си от страх, честно казано.
Пръстите се плъзват по издутото ѝ лице, клепачите са
набъбнали и Егор не знае как да ги повдигне.
– А ако не искам да се будя? Ще ме събудиш – и какво?
– О, добре, мамка му! Свят, свят, свят, свят, на Сатаната шах и
мат!
Най-накрая като че ли се получава. Очите ѝ са сини, тя гледа с
тях през Егор в небето. Така. Той успокоява дишането си и слага
телефона срещу нея, улавя очите ѝ в камерата внимателно, както
Персей улавя в огледалния щит погледа на Медуза Горгона.
Телефонът мълчи – и Егор внимателно, така че самият да не
погледне в това огледало, проверява: проработило ли е?
На екрана има надпис: не може да се разпознае Face ID.
Опитайте още веднъж.
И Егор опитва още веднъж – още по-внимателно, с още поголяма почит, затаил дъх.
Не успява да я разпознае... По никакъв начин не успява. Трети
път. Последен... Съсредоточи се.
– Това нали е твоят телефон, а? А? Ами помогни ми. На теб за
какво ти е?
– А на теб за какво ти е?
– Аз искам да разбера какво се е случило с всички вас тук. Зад
гърба ми – ей там – е моят дом. Куп народ. И аз... е, аз се боя с тях
да не се случи същото, което е станало с вас тук. И се надявам, че
в твоя телефон ще се намери нещо такова, че да разбера всичко. И
ще разкажа на нашите оттатък... Ето за какво.
– За да не се повтори с тях същото, което се е случило с нас?
– Да! Да!
Телефонът излъчва слаба вибрация.
Егор трескаво го отдръпва от лицето, сякаш се бои, че
клъвналият късмет ще се изтръгне от кукичката... Обръща екрана
към себе си.
„Верификацията с помощта на Face ID неуспешна. Въведете
парола.“
– Мамка му! Мамка му!
Егор не издържа и изритва лежащата под него жена – огромна
каучукова кукла. Тя се е вкочанила, плътта ѝ му се съпротивлява и
ритникът се усеща някак неправилно, някак вледеняващо
неправилно. Той се оглежда – нали не го е видял някой?
– Пфу... Извинявай. Наистина.
– Нищо, нищо. Нищо, момче. Ти мен, а после и аз теб. Ти нали
бързаш. А аз... Аз ще почакам колкото трябва.
На Егор му се иска да избяга, но заставя себе си да седне до нея.
Взема чантичката ѝ и я изпразва. Паролата има шест цифри.
Може би в чантичката ѝ ще се намери някакъв намек? Може би я
е записала на хартийка? Или...
– Зарежи... Ти си тази, която трябва да побърза. Ето гледай,
тръгнала си си вече... Почерняваш...
– А нека да се обзаложим кой ще издържи по-дълго?
– Разкарай се, лелче! Няма да се обзалагам с теб.
Егор рови из разни женски дрънкулки: червило, грим, ключове.
Паспорт. Паспорт.
– Кой ти разреши да ми бъркаш в чантата? Ти ме излъга, така
ли излиза?
– Аз заради делото! Нали ти обясних!
Надежда Павлова Кострова, родена 1986 година. Не е чак
толкова стара, оказва се. Рожден ден 29 февруари... Ама че номер.
Провървяло ти е, Надежда Павловна, няма спор.
Номер.
Егор застива за няколко секунди, после внимателно набира на
телефона: 29 02 86. Такива цифри няма да забравиш. Рождения си
ден!
– Рожденият ти ден, нали?
– Ами пробвай.
Грешна парола.
Е, а тогава какво?!
Шест нули?!
Грешна парола.
– Ще ти се предаде телефонът ми...
Освен паспорта в чантичката няма никакви хартийки. Егор се
заема вцепенено да прелиства страниците – пръстите в дебелата
гума трудно му се подчиняват, страниците са се слепили и се
разделят неохотно.
Местожителството ѝ е в Екатеринбург. Да, отдалече си се
домъкнала.
– Виж ти, и при вас там, оказва се, има живот, а? А ние си
мислехме, че след моста е краят на света.
– Има живот, и то какъв. По-хубав от вашия.
– Добре че ми каза, лельо Надя. Ще ви дойда на гости.
– Ела, ела. Ще те посрещнем подобаващо.
– Шегувам се само.
Егор стига до графата ДЕЦА.
Там пише: Николай Станиславович Костов, 15 януари 2019
година. На колко години... би трябвало да бъде?
– Коленка. Кръстих го на дядо му. Любимият мой. В чест на
дядо му, моя баща. Коля. Красив и един такъв смешен. Умник.
Червенокос, не мога да му среша перчема. Очите му са
зеленикави като на коте. Все с маратонките си тичаше. Господи...
А аз вече си мислех, че няма да имам деца. Късен ми е. Знаеш ли
късните как се обичат? Късните и единствени! А знаеш ли как се
обичат децата, които умират преди теб?
Егор гледа екрана. Коля. Кръстен на дядото.
15.01.19.
И изведнъж всичко на екрана се отдръпва: паролата е вярна,
телефонът пуска Егор в себе си. Това е! Това ли е?!
– Охохо! Благодаря!
– Не съм ти разрешавала.
– Хич не ми пука!
Егор пъха телефона в джоба си: това е. Може да го разгледа вече
и у дома.
Изправя се – краката му са отмалели.
Трябва сега да закрачи с тях в обратна посока, към Поста, но
Егор се бави. Победата вече е удържана, целта е постигната,
заработил си е и за опрощаване, и отгоре. Още час – и с този
телефон ще им даде да се разберат всичките...
Но сигурно оттук остава съвсем мъничко до другия бряг.
Не е задължително да ходи там, достатъчно е само да погледне.
Всичко, което Егор е знаел за него до момента, всичко, което са
знаели за него на Поста, може да се окаже невярно. Може изобщо
да не е изоставен, може би и там има обикновен човешки живот –
ето, Надежда Павловна Кострова е чак от самия Екатеринбург и
имаше със себе си паспорт! А щом има паспорт, какъв ти Сатана?
Ако има паспорт, то и храбрият атаман и цялото му войнство
може би изобщо не са загинали. Може би Егор нищо не му е
причинил. Е, някакви бандити там... Нима няма да се отърве от
бандитите със своите картечници! Ще се разходи и ще се върне...
Нека по-добре се върне, честна дума.
А може би наистина там има обитаеми градове? Градове, в
които, както и в Москва, има и клубове, и концертни зали, и цели
стадиони... Градове, из които Егор може да гастролира със своята
група, която ще създаде заедно със срещнати по пътя хора – група,
която ще изпълнява неговите песни. Само трябва непременно да
срещне добър барабанист... И би било страхотно, ако Мишел се
съгласи да тръгне с тях нататък, към тези неизвестни градове, в
обратна посока от нейната идиотска Москва.
Егор мести тежките си като стълбове крака; не, той не ги мести,
те движат него, носят го в противоположна от Поста посока.
Върволицата от мъртви тела изобщо не свършва – тя се
простира до самото място, където пелената започва да изтънява,
да става по-прозрачна... Слънцето от онзи бряг я пробива,
наелектризира мъглата около Егор, сега тя е залята от вълшебна
светлина, обгръща Егор, облича го в пашкул, който ще го направи
неуязвим...
И ето най-накрая започват да се появяват очертания – гора,
изпочупените зъби на многоетажни блокове, подпорите на
моста... Бреговата линия. Егор върви нататък, напред и напред,
докато не вижда това... Това...
Над гората се вдига слънцето – голямо, червено без никакви
примеси.
Мостът стига до сушата и се превръща в железен път, който се
врязва в изкривена, изсъхнала гора.
Близо до моста няма нищо...
И в този момент Егор поглежда надясно. Главата му сама се
обръща в тази посока.
Полегатият, покрит с тиня бряг, се мърда.
По него се движат човешки фигури. Те се появяват от
залепилата се за мръсния плаж горичка, пристъпват към водата,
към зелената отровна вода, без да се боят и без да се смущават от
нея, без да усещат миризмата ѝ, без да чувстват световъртеж, без
да се съмняват, без да я пробват с крак – стъпват в нея един след
друг, влизат все по-надълбоко – до кръста, до гърдите, до шията –
без да правят никакви опити да плуват, без да показват по
никакъв начин болката си, макар че тази зелена течност трябва да
изгаря кожата още от първото докосване. Те влизат с главата под
водата и пропадат в нея... Един, още един, още... Десетка, втора...
А след известно време... изплуват... От обратната страна на моста.
Неподвижни.
Мъртви.
Седми епизод
1.
Той излиза от арката, построена във вътрешността на арената –
излиза като гладиатор, на когото предстои битка на живот и
смърт.
Целият стадион е пълен с народ. Трибуните са пълни.
Светлината от прожекторите заслепява очите, лъчите бродят из
тълпата и навсякъде се виждат ръце, протегнати към него, Егор.
Хората крещят: „Егор! Егор!“.
Китарата се клати на гърба му като автомат, ремъкът минава
през гърдите му. Той се спира насред арената, вдига ръката си
нагоре – и трибуните започват да вият от възторг.
Егор отпуска ръката си – и воплите утихват: всички знаят какво
значи това. Той моли за тишина, защото само в абсолютна тишина
тази песен – главната му песен – ще прозвучи правилно.
Егор докосва струните и те започват да пеят многогласно. А на
самия него му остава само да припява:
Оставихте ни разнебитен свят,
месото му цялото затворихте в консерви
да плюскаме рога, копита, е Пировият ни пир,
край огнищата дърпаме струни и нерви.
Оставихте ни свят без излишни хора,
наследихме безкрайната ви жилищна площ,
руини в урина вместо паднали църкви
и мумиите ви вместо чудотворни мощи.
Оставихте ни свят без вечни проблеми.
Кои сме, за какво сме и къде да отидем?
Отзад, отпред – все ярка светлина,
летим към нея, ще паднем и ще се изправим.
Трибуните подпяват с хиляди уста: „Ще паднем! Ще се
изправим“, а после отново започват да скандират името му: „Егор!
Егор!“. Прожекторът – описал кръг по разтворените длани, по
хилядите светлинки фенери на мобилните телефони, които
хората поклащат в такт с музиката му – се прицелва в самия Егор,
запраща милиони свещи точно в очите му. Женските гласове го
молят:
– Егор! Егор!
Стадионът се разтваря, разтапя се, помръква. Егор повтаря, не
желаейки да го изпуска:
– Ще паднем... И ще се изправим...
– Говори! Заговòри!
– Той и преди това говореше.
– Егор! Чуваш ли ни? Егор! Ето, очите му се движат под
клепачите. Дай още нишадър!
Вонята на нишадър в ноздрите удря веднага Егор накъде по
челните дялове на мозъка и стадионът, пълен с фенове, пропада в
нищото. Остава само прожекторът – наведена над него, насочена
право в очите му ярка лампа, и две лица: майка му и завеждащата
лазарета Фаина.
– Не. Почакай, почакай... Трябва да запомня...
Трябва да запомни думите на тази песен – абсолютно гениални
думи, думите на песен, която ще стане завинаги негова визитна
картичка, песен, с която ще обикаля из просторите на огромната
страна, винаги и навсякъде ще събира пълни стадиони, хората ще
идват, за да чуят поне веднъж на живо легендарната песен, химн
на цяло поколение...
– Бълнува.
– Слава богу, че поне си отвори очите!
– Отпред е ярка светлина... Летим към нея...
Егор мърмори последното, което още не е изветряло от главата
му, хваща се за тези безсмислени думи с последни сили, всичко
друго през това време се отмива, отлита някъде в нищото и
остават само тези голи несвързани думи за светлината. Утихват
последните акорди. Мелодията също е забравена.
Болнична стая.
Майка му.
Какво се е случило?
Егор затваря очи, старателно зажумява, после отново ги отваря.
– Егор! Познаваш ли ме? Разбираш ли къде си?
– Да, мамо. Всичко е наред. Остави ме.
Тя се мръщи, но не възразява. А Егор, след кратък размисъл,
протяга ръцете си – във вените му са забити иглите на система –
към джобовете. Джобовете му ги няма, якето го няма,
панталоните ги няма, той лежи под бодливото одеяло само по
гащета. Безпомощно пита:
– А къде е телефонът?
– Бълнува, нали ти казах?
– Добре, Фая. Да му дадем да си отпочине.
– Не ми трябва да почивам! Имах телефон! Къде е?
– Шшш.... Шът... Тихо-тихо.
Егор се предава: силите му са свършили, стаята и цялата Земя, в
която се намира стаята, отлитат отвъд хоризонта.
2.
– Мишка, Миш! Отиваме навън!
Мишел показва на левия Рондик юмрука си. Не е възможно да
запомни кой от тях е по-големият и кой – по-малкият; те винаги
се съревновават за правото да бъдат по-големият, бият се и
отчаяно лъжат кой е първородният. Дори и самите те да знаят кой
всъщност се е появил четиресет минути по-рано на белия свят,
всички останали отдавна са се оплели в лъжите им. Затова Мишел
ги различава по бенките: у единия на лявата буза, у другия – на
дясното слепоочие. Левият и десният. Левият е Женка.
– Как ли пък не без възрастни навън!
– Ела с нас!
– Имам работа при Татяна Николаевна! А вие – марш на
пейката!
Близнаците се правят, че нямат намерение да приемат заповеди
от Мишел, но и не излизат навън без учителката. Започват бой
помежду си.
Мишел вика в банята Татяна Николаевна. Тя цялата се извива
във въпросителен знак. Затварят се с резето, като нареждат на
малките нищо да не чупят. Разбира се, иззад вратата веднага се
чуват вик и грохот; като че ли е паднал стол.
Мишел отваря черна найлонова торбичка. Вътре има пет
консерви с варено месо. Татяна Николаевна не разбира:
– Какво е това?
– Това е месо. Варено. Аз... Запас. Намерих го. Бях забравила за
него. А сега случайно се натъкнах... И, накратко. Това е за децата.
Не знам как е най-добре да постъпя. Вкъщи навярно не бива да го
носят... И в столовата също. Така че ви го давам. Тук. Може би да
им направим някакъв втори обяд... В класната стая.
Татяна Николаевна само гледа в тази отворена черна торбичка,
не прекъсва Мишел, дава ѝ да се доизкаже, не бърза да ѝ помага.
И правилно; толкова време беше минало, докато Мишел се реши.
Сега нека се черви.
– Но те навярно така или иначе ще разкажат на родителите си.
А родителите ще попитат какво е това...
Мишел свива рамене:
– Ами не знам. Аз просто... Ами защо да лежат при мен тези
консерви, нали? Разбирате ли?
Татяна Николаевна поставя торбичката на пода и хваща Мишел
за ръката.
– Благодаря. Благодаря ти. Виждаш ли – не съм се излъгала в
теб.
Мишел внимателно, но решително освобождава пръстите си от
този мек капан.
3.
– Егор!
Над него стои Полкан. Егор бързо се надига – майка му седи на
стол до краката му. Очите ѝ са мокри от плач. Полкан изглежда
смачкан и недоспал, тлъстините му съвсем са се стопили. Мирише
на прегоряло.
– За какъв дявол се помъкна там?
– Серьожа!
– Какво Серьожа? Нека да говори, докато още не може да
съобразява. Какво забрави там?
Егор оглежда стаята, събира си мислите, изстрелва:
– Къде „там“?
– На моста, мамка му!
Точно, на моста. И Егор си спомня защо.
– Къде е телефонът?
– Ето отново. Телефон някакъв му се е привидял там... Той още
не е на себе си, Серьожа.
– Няма никакъв телефон у теб! Няма и не е имало. Защо отиде
на моста, питам те?
– За да отключа телефона.
– Ох, мамка му! Ти какво, нарочно ли искаш да ме вбесиш?
– Наистина. Там на моста има хора... Мъртви. От онази страна.
У единия имаше телефон. Намерих го, исках да го отключа. Затова
отидох.
Полкан го гледа с недоверие.
– Бълнуваш! Какви ти хора? Откъде?! Какво, казаците ли?
– Не... Други. От онзи бряг. От Екатеринбург...
Майка му се намесва:
– Остави го! Дай му да дойде на себе си!
Но Полкан не се отказва.
– Значи така. Теб патрулните са те намерили на заставата. За
малко не са те застреляли. Ти си пълзял. Не си бил на себе си.
Паднал си. Приближили се, смъкнали ти противогаза – и в
лазарета. Освен този проклет надупчен противогаз нищо не е
имало с теб. Нито дори оръжие, още по-малко пък някакъв
телефон!
Егор клати глава – иска да прогони от нея замайването. Казва
тихо:
– Значи съм го изгубил?
А как може да го е изгубил?
Когато се опитва да си спомни последното, което се е случило с
него на моста, главата започва да го боли: отначало леко, но
колкото по-упорито драска по затворените врати на паметта си,
толкова повече болката се разраства.
Бетонните опори и железните скоби стъпала – бяха. Хората,
подредени в редица, погребани непогребани. Бяха. Лицата.
Думите, които му говореха. Бяха ли? Телефонът със сигурност
беше – той го носеше със себе си, нали така? И изглежда, му се
удаде да го разблокира някак. Телефонът разпозна жената по
лицето? Или... А после... После Егор реши да продължи нататък...
И...
Той потрепва.
А това – това може ли да му се е привидяло? Защото нощта с
Мишел, смачканите чаршафи, целувката зад ухото – това също ли
не го е имало? Или го е имало? А концертите отвъд Урал... Докъде
беше стигнал всъщност? Може би е изпаднал в треска, надишал
се е с изпаренията още докато се е катерел по опорите на моста?
– А паспорта? В мен имаше паспорт!
– Какъв паспорт, Егор? Ти си полудял! Нямаш никакъв паспорт!
– Не мой! На жената... От Екатеринбург... Надежда... Телефонът
беше неин.
Полкан издува джуки. Поглежда жена си: на момчето му се е
повредила главата. Но когато Егор примигва, се оказва, че лицето
на тази жена – каквото е било, когато се е снимала за паспорта –
се е запечатало от обратната страна на клепачите му. Ето я:
Надежда... Надежда... Кострова.
– От Екатеринбург?
– Да.
– Откъде в Екатеринбург хора с паспорти, че и с телефони!
– Че какво?
Егор се напряга, опитва се да разбере защо Полкан го гледа така
– със съчувствие и същевременно подигравателно.
– Дрън-дрън... На нас ни докладваха, че по време на войната
Екатеринбург така си го е получил, че там сега могат да живеят
само неандерталци по пещерите... Отец Данил може и да има
друга информация, но нали според него Сатаната е преминал в
настъпление...
Егор затваря очи и сега киното на опакото на клепачите показва
кадри от концерта, който беше изнесъл наскоро някъде по Урал.
– С какво си го е получил?
– Нещо секретно. Аз в чуждите тайни не се бъркам.
– А защо не си ми казвал нищо за това на шибаните ти уроци по
история?
– Егор...
Майка му присяда по-близо, хваща ръката му, разтваря юмрука
му.
– Помисли си сам защо седим тук и треперим над теб.
– Аз ти казвам, че видях паспорта с очите си! И тя е от
Екатеринбург! И имаше телефон!
– Ама че упорито диване! Добре, нека да е така.
– Къде е паспортът?
И в този момент му се привижда или си спомня, че го е
изхвърлил. Изхвърлил го е в реката. Защо е изхвърлил паспорта?
Та там... Там беше паролата. Изхвърлил го е. Ето го, стои над
зеленото вариво и с усилие се сдържа да не се хвърли в него. И
изхвърля кафявата книжка... Тя разтваря страници, лети надолу
като пеперуда, разтваря се в отровния въздух, преди да долети...
Изхвърлил го беше, защото искаше жената да замълчи. Защото
не можеше повече да я гледа в очите. Защото тя не му прощаваше
за това, че е изритал тялото ѝ. Не му прощаваше за това, че е
отключил телефона ѝ, че е влязъл в душата ѝ и я е разпитал за
мъртвия ѝ син.
– Изхвърлих го.
– А телефона? Не изхвърли ли и телефона след паспорта?
Егор напряга паметта си... Би могъл. Би могъл да запрати и
телефона след паспорта... Помни, че се беше нагрял, усещаше
през гумената ръкавица как се е нагрял... Искаше му се да се
избави от него...
А после... Онова, което Егор беше видял от моста... На брега.
Не. Това вече определено прилича на бълнуване. Това вече не
може да бъде...
– Защо се замъкна на моста, за последен път те питам?! Без
никакви телефони! Да избягаш ли искаше, или какво?! След
казаците?! Геройстваш ли, мамка му?!
– Не! Аз... Исках да видя какво е там.
– Ти откачил ли си, или какво? Ние тук едва не полудяхме! А
той искал да види!
– Достатъчно, Сергей. Остави го. Добре че дойде на себе си.
Слава богу!
– Слава богу, аха. Чу ли какво казва отчето? Отец Данил? Казва,
че той е измолил нашия Егор обратно.
Егор – макар че току-що се е съвзел – изкривява устни и вежди.
Да бе, да! И майка му също изкривява устни:
– Да бе, да!
Егор се напряга с цялото тяло – то е някак безсилно, както се
случва насън, когато вместо мускули ръцете и краката са
напълнени с въздух. Катетрите са се впили в тялото му като
пиявици – и той ги изтръгва. Полкан го хваща:
– Къде?
– Пусни ме! Мога ли да се изпикая?
– Та ти едва си стоиш на краката!
– Ще устоя!
– Остави тръбите! Катетрите! Егор!
Егор придърпва към себе си пръчката, на която висят в
торбички някакви мътилки – от торбичките текат по вените му;
шътка на майка си, обляга се на пръчката – и се надига от леглото.
Коленете му се тресат, но той ги изправя. Майка му се протяга да
му помогне, но Полкан я спира: нека сам. Егор прави крачка,
втора – намира вратата на клозета, върви към него бавно и
упорито, както първопроходник на Северния полюс се тътри към
този свой шибан полюс през ледената виелица.
Добира се, блъска тежката врата.
Озовава се пред огледалото.
Там стои някой друг: чудовищно слаб, с хлътнали очи и бузи,
смъртнобледен. Кога е успяло всичко това да се случи с него?!
Егор поглежда към майка си, едва успявайки да се удържи на
своята патерица:
– Аз такова... Колко време бях в несвяст?
– Една седмица.
4.
Мишел слага табуретката до шкафа, качва се на нея, напипва,
без да гледа, кутията от обувки, където стоят старите огледални
фотоапарати – дядо ѝ ги колекционира. Кутията е тежка – Мишел
знае защо. Започва бавно да придърпва кутията към себе си –
тихо-тихо, така че да не почнат да дрънчат детайлите вътре в нея
и да не стърже по повърхността на шкафа прекалено шумно.
Придърпва я на пет сантиметра – и се оглежда за баба си. Тя
като че ли дреме, както винаги след обяд; и това е единственото
време, когато може да се ограби кутията. Но оттук, от двуметрова
височина, не може да се разбере дали очите на баба ѝ са
отворени, или затворени. Похърква равномерно, при издишване
издава „иху-у“ като кон; под носа ѝ има прозрачна капка.
Мишел си мисли за това, че не обича тази старица. Мъчно ѝ е
за нея, но не я обича.
Отново придърпва кутията към себе си – тя най-накрая се
измъква, увисва над главата на Мишел. Сега трябва да е съвсем
внимателна.
Без да слиза от табуретката, Мишел сваля кутията до гърдите
си; дърпа капака – той се е слепил и детайлите вътре издрънчават.
Мишел хвърля към баба си изпитателен поглед – но тя, изглежда,
нищо не е чула.
Капакът поддава. Е? Там ли е той?
Там е.
Под зенита и канона, с които дядо ѝ се е сдобил някъде из
пустите Ярославълски апартаменти, завит е в омаслен парцал.
Държейки кутията с една ръка, Мишел го поглажда: вярно ли е
предположила? Вярно.
„Макаров“. Лично на дядо ѝ, скрит от всички.
Мишел го измъква предпазливо, умолявайки фотоапаратите на
дядо ѝ да не дрънчат. Маха парцала, пъхва дулото в колана на
дънките. Заема се да затвори кутията обратно – и изведнъж ѝ се
струва, че баба ѝ я гледа. Гледа я внимателно, без да се обажда, и
не се знае от колко време е така.
Пистолетът потрепва – едва не се измъква от колана ѝ, но
Мишел някак успява да го хване.
Не, баба ѝ спи или продължава да се прави, че спи.
И Мишел успява по някакъв начин да затвори кутията и да я
върне на шкафа, преди в антрето да се разнесе превъртането на
ключа в ключалката.
Мишел посреща дядо си почервеняла, не може да го погледне в
очите – моли се дано той да не погледне там, където под дългата ѝ
риза стърчи дръжката на макаровия, тя е сигурна, че дядо ѝ
веднага ще го напипа с рентгеновото си зрение, с което още от
детството ѝ може да определя кога тя е в лошо настроение, кога
лъже и кога се е влюбила.
– Е, как е там? Върна ли си на твоите старци за вчерашното?
Или още им дължиш? Колко беше за предишната игра? Пакет или
два?
Старецът я поглежда с безцветните си, бивши сивосинкави очи.
Прегръща я през рамото.
– Пакет. Ще ми направиш ли чай? Останал ли ни е още?
Тя не успява да измисли под какъв предлог да се измъкне, за да
скрие пистолета – и ѝ се налага да отиде под ръка с дядо си до
кухнята. Надувайки корема си, за да не шари дулото, Мишел слага
чайника, мие чашки в мивката. Дядо ѝ въздъхва, без да я изпуска
от поглед.
Тя заглушава въздишките му с приказки:
– А с тези двамата какво, така и не се изясни, така ли? Полкан
обеща за два дни да разследва всичко и накрая – нищо. Мъжете на
заставата нищо ли не казаха за това?
– Какво да кажат? Никой нищо не разбира...
– Зловещо е това, разбира се. Баба отново се моли
непрекъснато, вече ще пробие дупка в тавана. Отец Данил казва,
че точно за това е предупреждавал и то е само първата крачка, а
по-нататък ще бъде и по-лошо, ако не се захванем спешно да
умъртвяваме плътта. Като че ли преди не сме я умъртвявали
достатъчно. Освен това развива такава теория, че сме отговорни
един за друг, така че ако някой се провали в умъртвяването, ще
отговаряме всички.
Дядо ѝ я предупреждава с повдигане на вежда – кимва към
стаята, където баба ѝ започва да се размърдва и да кашля,
измъквайки се от обедната си дрямка.
– Тихо... Недей така... Че знаеш как е тя по този въпрос... Хей, ти
къде? Остани малко...
Мишел се бои, че ако седне, тежкият пистолет може да се
измъкне и да тупне на пода. Вместо да седне до дядо си, тя се
обляга на прага на вратата, обърната с празния си хълбок към
Никита.
Той разбърква в чашата си московска захар на бучки, дрънка с
лъжичка по напукания мрамор. Вижда, че не ѝ се седи тук, но все
още не я пуска. Въздъхва и накрая я моли:
– Можеш да ми кажеш.
Мишел пламва:
– Какво да ти кажа?!
– Каквото искаш. За този твоя атаман.
– Нищо не искам! Какъв атаман?!
Тя изскача в антрето и най-накрая се затваря в стаята си.
5.
Егор усеща веднага, че за тази седмица нещо на Поста се е
променило. Сякаш го е нямало не седмица, а година – такива са
промените. В двора – патрул в пълно снаряжение. Портата
заключена. На покривите на комуналните блокове от времето на
Хрушчов – тъмни човешки фигурки с клечки оръжия. И глъчката
на двора – женското кудкудякане, детските вопли и ругатните от
работилниците – е сведена до нула. Хората си говорят тихо, сякаш
се боят някой да не ги чуе или да не подплашат някого с гласовете
си... Или обратното – да не привлекат някого.
Разговарят едва чуто и много съсредоточено... Чакат нещо.
Егор се спуска по стъпалата, държейки се за перилата,
пристъпва по двора, като се подпира на стената. Никой не
откликва на леката му усмивка, макар че му кимат одобрително:
браво, че не си умрял. Но никой не бърза да го разпитва за
приключенията му на моста – и се оказва, че нито е станал герой,
нито е низвергнат. Тук се е случило нещо толкова голямо през
тази седмица, че е затъмнило неговия идиотски шпионски
подвиг.
Прозорците на изолатора са затворени и пусти, но под тях на
пейката дежурят Серафима и Льонка Пияницата, а с тях още и
Рижата Ленка. Чакат нещо. Всички изглеждат много измъчени,
отслабнали – сякаш и те като Егор нищо не са яли, цяла седмица
са били в състояние на кома.
Егор отначало мисли да разпита за всичко Льонка, но после му
прилошава при мисълта за последния им разговор и вместо това
се насочва към караулката на портата. Там със сигурност ще има с
кого да обсъди всички дела.
В самата караулка, където мъжете винаги са играели с омазани
карти, ругаейки, е настъпила тишина. Зад ученическия чин,
който им служи за маса, седи Антончик и чете някаква джобна
книжка с прозрачни страници от цигарена хартия. Егор надява
усмивка.
– Здрасти! К’во четем?
Усмивката му е възголяма и се смъква, трудно се задържа върху
измореното лице. Антончик вдига поглед, познава Егор и го
поздравява:
– О! Оживял си! Е, слава богу!
Той поглежда книжката си и я прибира в джоба. На кожената
подвързия като че ли е залепен златен кръст; а може и да му се е
сторило.
– Ами така... Тук... Повишаваме грамотността.
Егор решава да не нахалства; какво значение има в края на
краищата?
– Е, какви са новините? Какво съм пропуснал?
Антончик се върти, въпросът в очите му се сменя с напрежение.
– За Цигал знаеш ли?
– Не, какво за него?
– За Цигал и Колка?
Егор се озъбва.
– Охо! Цигал най-накрая е излязъл на светло, така ли? Кога ще е
сватбата? За Цигал винаги съм подозирал, твърде сладък е. А
Колка? Това кой Колка? Куцият или Колцов?
– Колцов.
– Така, и те какво?
– Умряха.
Егор млъква. Усмивката му се сменя със спазъм, който
продължава толкова дълго, че започва да го боли.
– В какъв смисъл?
– Ами така.
– Какво значи „умряха“. От какво „умряха“? Чакай, това
наистина ли?
– Наистина бе. Наистина, мамка му.
– И как?
– Дявол знае как. В стаята на Колцов. Намериха ги.
Антончик кой знае защо, крие погледа си. Върти се. Търси
думи. Егор се старае да повярва в това, че Колцов, с когото токущо се бяха били, с когото като че ли се беше помирил в Шанхай,
по някакъв начин е взел та умрял.
– Чакай... А... Кога е погребението? Или се майтапиш?
– Имаше вече погребение. Всичко имаше. И опело, и
погребение.
– Охо.
– Ами да... Този, отец Данил, каза, че трябва по-скоро. Да не се
бавим. И така не беше ясно колко са пролежали... Когато ги
намериха, веднага ги погребаха, в същия ден.
– Колко са пролежали в смисъл?
– Ами така. Колцов имаше почивен ден, а Цигал, знаеш, той не
се показва много-много. Не ги е имало ден, може би два – никой
не ги е търсил. Те нали са заедно през повечето време. И
накратко... Нито единият, нито другият. После някой отишъл при
Колцов в работилницата... Там заключено. Отвътре. Така че
изкъртили вратата... Е, и вътре, общо взето... Всичко в кръв...
Накратко, на опелото и двамата бяха с покрити глави. Траверса
казва: каша вместо лица и тук-таме ръце и крака... Лежат един до
друг... С две думи: дявол знае. Ако не беше заключено отвътре,
ние всички, естествено, тук щяхме да сме в параноя... Но като че
ли именно отвътре.
Егор поклаща натежалата си глава, вглежда се в Антончик –
дали не го будалка? Не, нима с такива неща се шегува човек?
– Гадост.
– Пълна.
Антончик вади парче от вестник, изстъргва от джобовете си
зрънца тютюн за няколко дърпания.
– И... Един вид са се убили един друг? Или единият е убил
другия и после се е самоубил, така ли? И никой не е чул нищо?
Антончик свива рамене.
– Ами такова нещо, двама души да се избиват до смърт – такова
определено никой не е чул.
– Може би тогава... Може би някой тях все пак... Двамата?
– Кой? Кой при нас може да направи такова нещо? А и
ключалката...
Егор никак не може да смели всичко.
– Та те са приятелчета! Как ще си посегнат един на друг?
– Ами ето. Отец Данил казва, че са се предали на Сатаната.
Труповете били обсад... обсебени от Сатаната и изпълнявали
волята му. Заради някакви греховни страсти. Нещо от този род.
– Мамка му, верно ли? И всички са му се вързали?
Антончик го поглежда изпод вежди.
– Слушай, умник. А какви други варианти има?
6.
Хората, които бавно влизат в отровната вода и крачка по крачка
се потапят в нея, без да чувстват болка и без да се опитват да
плуват, просто вървят по дъното, докато зелената каша не
напълни дробовете им, хората, потъващи и умиращи без принуда
и без съпротива, без мъки и гърчове – тях беше ли ги видял?
Сега на Егор отново му се струва, че да.
Това не можеше да бъде, но беше се случило. Егор можеше да се
удивява и да не вярва на очите си, защото не разбираше какво
вижда. А ето този свети, мамка му, отец със сигурност не би се
удивил. Обзети от Сатаната – и край, това е.
Измолил бил проклетникът. Мерси.
Но няма кого другиго да пита.
Преди да влезе във входа, където в апартамент на третия етаж
се намира изолаторът, Егор с всички сили се опитва да измисли
какво да каже на охраната, за да го пуснат при попа. Разглежда сто
варианта, но в края на краищата се прибира вкъщи, бърка в
известния му Полканов склад и открадва една от останалите три
консерви с варено месо. После измисля как да се оправдае. Растящ
организъм, една седмица в кома, така го е прихванало, че ох, ах,
просто някакво обсебване, направо я е взел и е изял всичко.
Майка му ще го защити.
Качва се по стълбите на третия етаж, консервата е скрита в
раницата му, всяко стъпало му се удава по-трудно от предишното.
Егор не вярва нито дума от приказките на проклетия поп, презира
всички, които онзи е успял да омае, но го е страх, истински го е
страх от разговора с него.
На входа на изолатора има един охранител – Ваня Воронцов.
Наточил е един пирон с шкурка, рисува на стената член с криле.
При вида на Егор зарязва работата и пъха ръце в джобовете с найневъзмутим вид.
– О! Поздравления за оздравяването. Какво ти трябва?
Вратата на изолатора е обикновена желязна врата, само че е
сложена на обратно – със заключалките отвън и шпионката
навътре, за да може да се гледа в апартамента, а не към входната
площадка.
– Слушай, Ваня... Работата е такава. Аз трябва при този.... При
този отец. При Данил.
Воронцов изкривява физиономия.
– Аха. Разбира се. Ще те пусна при отеца, а после оня ще ме
направи на нищо. Разкарай се.
– Наистина, Ваня. Ти какво, глупав ли си? Няма да кажа нищо
на оня, та нали първо на мен ще си го изкара! Пусни ме, а?
Набързо, за десет минути ще си пошепнем.
– Ходи да си шепнеш с оная ти работа.
Ама че е непробиваем, мамка му. Железен. Егор въздъхва, бърка
в раницата си. Вади консервата. Воронцов я съзира и преглъща.
– Кво е това?
– Варено месо, какво.
– Така, и?
– За теб, мамка му. Награда – изненада.
Воронцов иска да каже „не“, но не може да откъсне поглед от
консервата. Той е също толкова нещастен и измършавял като
всички останали на Поста. Бузите му са хлътнали, скулите му
стърчат.
– Аргумент.
– Ами ето. Десет минути.
– А как смяташ да си говориш с него, щом е глух?
– Ами... Все някак. Просто ще послушам какво ще каже.
– Ще каже – за какво?
Егор се преструва. Изобразява съмнение. Изобразява
решителност.
– Ами за Колцов и за онзи, за Цигал. Какво мисли. Той нали
казва, че Сатаната и всички тези гадости. Искам да го послушам.
Че много съм пропуснал...
Воронцов все гледа в консервата – и разговаря с нея.
– А ако не иска да говори с теб? Ако вдигне врява?
– Че каква врява! Просто ще го попитам...
– Ами дявол знае.
Ваня хапе бузата си, дърпа косъмчетата на късата си брада.
После пита – вече Егор, а не консервата:
– А ти самият изобщо как си? За или против?
– За кое?
Воронцов прави уморена физиономия – ох, Егор, защо се
държиш като някоя женка?
– За отеца или против?
– Аз съм...
Егор мисли да се присмее, но се колебае. За или против? А ако е
за отеца, против кого е?
– Сам за себе си.
– Разумно. И аз съм сам за себе си.
Ваня му прави знак да замълчи, вслушва се в гласовете в двора –
не идват ли към входа? Протяга ръка за консервата. И след като я
взима, предупреждава шепнешком Егор:
– Виж, ако не поиска да говори, аз нямам нищо общо.
– Можеш да я запазиш.
– Ами добре. Само ти, такова, не вдигай шум там, че съседите
отдолу всичко ще чуят.
Той тихо отключва и отваря вратата, като леко я повдига на
пантите, за да не скърца.
– Ето, Егор... А откъде е консервата? Уж свършиха вече...
– Свършиха, но не докрай...
Егор вече говори каквото му падне – това ниво вече е
преминато, главата му е заета с онова, което предстои.
Зад отворената врата се вижда полутъмен коридор. Там стои
човек. С лице към Егор. Ръцете му са скръстени на гърдите. Чака.
7.
Воронцов затваря вратата зад гърба му толкова тихо, че Егор
дори не осъзнава веднага, че са го затворили насаме с този човек.
А когато го осъзнава, идиотският му страх се връща при него.
– Моят кръщелник дойде.
Отец Данил му се усмихва ободряващо и Егор чувства как
някъде от вътрешностите му се надига омраза и надделява над
страха.
– Не съм ти никакъв кръщелник!
– Не те чувам, но разбирам какво ми казваш сега.
– Аха, не чуваш! Всичко чуваш ти, мамка му...
На лицето на попа е все същото изражение – кротост и
същевременно строгост. Може и да е чул всичко отлично, но не
иска да чува нищо.
– Как не си ми кръщелник, след като се молих за теб. Помолих
се – и ето те, пуснаха те тук. Да си довършиш делата.
– На кого си се молил? Нали сам казваш, че божеството е
офейкало.
Отец Данил се вглежда в лицето му.
– Виждам, че си ми ядосан за него. Тук е тъмно, трудно ми е да
разчета по устните ти. Повтори, бъди така добър.
Егор си избира такова място, че оскъдната светлина от
прозореца да пада върху лицето му. Отец Данил се съгласява: да,
ето така е по-добре.
– Какво имаше там, на онзи бряг? Кои са тези хора на моста?!
Защо не казваш на никого нищо за това? Защо благослови онези
шибани казаци?!
Онзи клати глава.
– Нима си стигнал до онази страна? Видя ли там нещо?
– Да! Да, мамка му, видях! Видях как хората просто така се давят
в реката! Да не говорим за онези, на моста!
– Видял си и си се върнал. Знам, казах, че Господ ни е оставил –
само че нещо те е предпазило. Сега тук сме двама такива – които
са били на другия бряг и са видели какво е там. Само че ти не
разбираш какво си видял, а аз разбирам.
На Егор му е трудно – страшно реже слуха му начинът, по който
отец Данил говори, без нормална човешка интонация. Като
стиропор, драскащ по стъкло – издраскал беше и ушите на Егор.
И продължава да ги драска:
– Както е с децата, така е и с хората. Как да обясниш на детето
за живота и смъртта, за смисъла на земния живот и за неговото
безсмислие, ако не разкажеш приказка? Както умея, така
обяснявам. И на теб ще ти обяснявам още, ще има време. Защото
ние сега с теб сме свързани, независимо дали си съгласен, или не.
Ти си избран за големи дела, затова се върна. Затова и се молих за
теб. Всичко предстои, Егор, рабе божий.
– Абе я се разкарай! За всичко лъжеш! Аз от самото начало,
когато те видях, знаех, че лъжеш! Лъжеш и баламосваш народа!
Майка ми омая с твоите приказки! Избран, мамка му... Ама
разбира се! И изобщо не си глух, нали?
На Егор му се иска да удари този лъжец по лицето, но юмрукът
му кой знае защо, не иска да се свие.
Отец Данил въздъхва.
– Ушите ми не чуват. Слушам хората със сърцето си.
На улицата викат нещо. Егор вирва брадичка, скача, поглежда
през прозореца. Отец Данил засича движението му и също се
обръща към прозореца.
– Викат ме сигурно. Време е за проповед. Иди си, Егор. Ще се
видим пак и ще говорим още. А майка ти... Нека сама си избере на
кого да вярва и в кого. Само че тя вече си е избрала.
Той пристъпва покрай Егор и чука с пръсти по желязното
платно на входната врата, давайки знак на надзирателя. Вратата
веднага се отваря – Воронцов, напрегнат, стои там подготвен.
На Егор му е рано да си тръгва, той така и нищо не е узнал, но
Воронцов го измъква от изолатора и веднага затваря вратата след
него. Превърта ключа, слага резетата и веднага побутва Егор
надолу по стълбите.
– Нищо не е ставало, разбра ли? Хайде, тръгвай!
Егор, объркан, излиза на двора – и отново вижда отец Данил,
този път като черен силует в тъмния прозорец.
Под прозореца тълпата – събрал се е поне половината гарнизон
– лови с отворени уста шепите думи. Отец Данил реди иззад
решетките – тежко, уверено:
– И това, за което говоря, настъпва сега. Тези, които умъртвяват
плътта си, укрепват духа си. С глад ще се предпазите от телесната
низост. С въздържание ще се предпазите от изкушението и ще
съхраните ума си трезв. И със скромност ще се спасите от корист.
Но има и други греховни страсти, и за тях ще ви говоря днес.
Гняв. Тъга. Леност...
Егор гледа черната фигура зад решетките на прозореца – и му се
струва, че в този момент отгоре гледат именно него и говорят
именно на него:
– Този, който се гневи, лишава себе си от подобието със
Създателя, защото Бог е любов. Гневният започва да наподобява
Сатаната! Тъгата е греховна, защото поддалият ѝ се съмнява във
великия замисъл на Твореца. Който се е отдал на тъга, е намразил
създадения от Господ наш свят и е загубил увереност в Неговия
промисъл. Който е позволил да бъде обзет от тъга, е изминал
половината път към леността. А леността по същество е
поражение във войната, в която всички ние се сражаваме сега,
войната със Сатаната. И дори да сме оставени от нашия Господ, не
е ли все едно? Аз продължавам да му служа. Аз съм забравен от
Него часовой на стража; но тежи ли ми това, че моят командир ме
е изоставил? Не. Защото аз съм верен не само на командира, но и
на моята служба. А моята служба е на вярата. Лесно е да служиш в
топла казарма с ежемесечни продоволствия, но в това няма
героизъм. Тежко е на онези, които са в окопите под вражески
огън, но тяхната доблест е несравнима с нищо... Заради награди
ли се сражаваме, заради звания ли?
Егор упорито плюе в калта.
8.
Мишел слага пистолета най-отгоре – върху дъждобрана, с който
са омотани консервите. Той е прибран в найлонова торбичка –
така, че да не се набива на очи и така, че може да го хване и
издърпа направо в торбичката и да стреля направо през
торбичката. В кого да стреля? Тя не знае. В когото се наложи.
Раницата е събрана.
Мишел се приближава до прозореца. В двора има тълпа,
портите са затворени. След като бяха домъкнали Егор полумъртъв
от моста, а Колцов и Цигал бяха загинали, Полкан беше
прекратил свободното шляене извън оградата.
Значи трябва по някакъв друг начин.
Долу, на двора, някой търси погледа ѝ. Мишел присвива очи.
Егор.
Интересно, как ли той се е измъкнал от Поста? Измъкнал се е и
се е добрал до моста незабелязан. Това трябва да си има някакво
обяснение. Или е омотал охранителите и те са се огънали, понеже
е комендантски доведен син и син на вещицата. Но тогава биха си
изпатили, когато цялата история се е разкрила... Или по някакъв
друг начин.
Мишел пристъпва към стъклото. Егор не откъсва поглед от нея.
Тя усеща с кожата си и с всичко, което е под нея, прозрачните
нишки, които се протягат от нея до него.
Мишел вдига ръка и повиква Егор при себе си с движение на
показалеца. И главата на Егор се поклаща безволево в такт с
движенията на пръста ѝ. Странно, но нея съвсем не я смущава, че
той е син на Тамара. Напротив, поласкана е, че той е в нейната
власт, както тя е във властта на майка му. С него Мишел чувства
самата себе си почти вещица.
Тя го посреща на стълбите в своя вход.
– Здрасти.
– Здрасти.
Егор чака тя да заговори първа, да каже защо го е повикала. Тя
печели време, събирайки смелост. Тогава започва той:
– Чух, че с Колцов...
– Аха. Пълен ужас. Тъкмо се бяхме засекли на двора... И такова
нещо. Въобще... А и тази история с теб... Когато те домъкнаха от
моста... Как се озова там, Егор?
Той се замисля. В двора дудне попът. В съседите плачат деца.
– Аз... Ами... Отидох. Да разузная. Помислих си, че тези ги няма
отдавна... Казаците. И... Ами аз съм си такъв, обичам да видя кое
как е. И отидох...
– Но ти въобще... И... Как е? Те... Разбра ли нещо?
– Аз... Ами... Разбрах, че просто са отпътували. Със сигурност са
отпътували от другата страна. И... Работата е такава, че
истинската гадост всъщност е там. Там, а не тук. Така че... Ами
такова... Дявол знае, накратко.
– Аха.
– Ами това е.
Мишел се замисля. Да се унижава ли да попита още веднъж за
по-сигурно, или да се преструва до края. Мисли. Мисли.
– Как смяташ... Ще се върнат ли? Има ли шанс?
Егор скърца с нокти по перилото.
– Аз... Аз какво... Може би не. Или да. Там е гадост, Мишел.
Наистина гадост. И... Накратко, нищо не може да се разбере. Поне
в това вярвам на отец Данил. Честно казано, не мога много да
разбера какво ще присъединяват там при това положение.
Егор отваря уста и я затваря отново. Изглежда ужасно, сякаш се
е върнал от оня свят. Но поглежда скришом към Мишел с
надежда, като лепнал се за някой ботуш уличен помияр, на когото
са подсвирнали от скука.
– Я кажи... А ти как попадна там?
– На моста?
– Ами да. Как се измъкна от Поста? Наистина ми е интересно.
– Ами така... Имам си свои пътища... Тайни...
– Покрай охраната?
– Нещо такова.
Той се опитва да си надене тайнственост и достойнство, но не
му се удава; коленете му треперят.
Мишел все пак се решава.
– Можеш ли да ме изведеш? Тази нощ? Само че никой да не
разбере.
Егор се напряга.
– Теб? Къде? Ти искаш да ходиш на моста ли?! Въобще не бива
да си там, със сигурност! И никой не бива. Майка ми правилно
каза, за какво ми трябваше да се пъхам там...
Сега той звучи наистина изплашено – когато се бои не за себе
си, а за нея. Мишел го прекъсва, вдигайки длан.
– Не на моста. В обратната посока.
– В смисъл?
– Към Москва.
Егор се обляга на стената. Прави половин крачка назад. Гледа
покрай нея.
– Ти... Искаш да си тръгнеш.
– Ще си тръгна.
– Чакай... Чакай, чакай... Още днес, така ли? При кого?
– Какво значение има, Егор? Имам роднини там.
– Ами аз... Ами да. Няма значение. Навярно си права.
По лицето му може да се прочете всичко: надеждата се сменя с
разочарование, започва да осъзнава за какво са го повикали. Защо
са му се умилквали.
– Е, какво, ще можеш ли?
Той не отговаря. Някъде долу хлопа врата. Хората се връщат по
домовете, проповедта е свършила.
– А дядо ти знае ли?
Мишел прехапва устни. Късно е да лъже: тя вече го е направила
свой съучастник.
– Не.
– Аха. Разбрах. Мда.
– Ще ми помогнеш ли, или не?
Егор свива рамене. Някой се изкачва по стълбите. Мишел
шепне горещо:
– Така или иначе ще тръгна, Егор. Решила съм го. Няма да
остана тук.
– Разбирам.
Той се опитва да се усмихне.
– А аз ще остана тук.
– Е... Ако искаш, ела с мен.
Егор се откъсва от перилото, което се е опитал да остърже до
дървото.
– Наистина ли?
– Ами... Ами да. Само че не знам какво ще правиш там, в
Москва. Аз там познавам хора, а ти...
Егор отново посърва. Тогава тя се опитва да го притисне в
болното място:
– Добре, разбрах. Само ми обещай поне, че няма да ме издадеш
на дядо и баба... И на своя Полкан. Просто тук е наистина опасно.
След онова с Колцов... Имаше човек и хоп, вече няма човек.
– Така е.
– Той ми каза: намерил съм тук нещо за теб. Довечера ще ти го
донеса. И край.
Покрай тях минава Поля Свиридова, на устните ѝ блуждае
усмивка, очите ѝ са насочени към вътрешността на душата ѝ. Егор
изчаква Поля, дава ѝ да се изкачи един етаж нагоре и едва след
това извиква шепнешком:
– Какво каза?!
– За кое?
– Че е намерил? Какво е намерил?! Колцов?
– Не знам.
– Телефон?! Не е ли телефон?!
Егор сякаш го е хванала треска. Веднага е отлетяла бледността
му, бузите му са залети от руменина. Мишел отстъпва от него – за
да не се опари.
– Мислиш... Защо така мислиш? Какъв телефон?
– Сигурна ли си, че не ти го е дал? Телефон? Айфон... Не е ли?
– Нищо не ми е давал, нали ти казвам.
Егор се обръща и тръгва надолу по стълбите. Мишел извиква
подире му:
– Егор! Чуваш ли? Ще ме изведеш ли, или не?! Аз така или
иначе тръгвам!
Егор се спира на входа, поглежда я и отронва:
– Върви на майната си.
9.
Значи телефона все пак го е имало: какво друго би могъл да
обещае Колцов на Мишелка? Телефона го е имало и по някакъв
начин е попаднал в Колка.
Егор се вмъква в караулката; Антончик е задрямал над
книжката. Егор се навежда над нея: Светото писание. Побутва
Антончик по рамото.
– Антон! Антонич!
Онзи отваря очи с такава скорост, сякаш изобщо не е спал.
– Какво искаш?
– Погледни в графика кой е бил на заставата, когато са ме
домъкнали от моста?
– А защо?
– Погледни де! Да знам на кого да благодаря.
Антончик сумти недоволно, но бърка в чекмеджето, вади
тетрадка с карирани листа и проверява фамилиите в нужната
колонка.
– Таковата... На някого е вече късничко да благодариш.
Караулката се поклаща като вълна, която връхлита Егор, той се
олюлява.
– В смисъл? Колцов, така ли?
– Не. Колцов е почивал този ден. Цигал и Серьожка Траверса. И
още Коц.
– Цигал е бил? Цигал ме е носил?
– Откъде да знам кой те е носил? Казвам ти кои са били на
заставата тази нощ.
– Цигал.
Цигал значи му е измъкнал телефона? Или самият Егор го е
изтърсил. Цигал го е прибрал и го е дал на дружката си... Или не
му го е дал, а само му го е показал... А по-нататък дявол знае какво
се е случило с тях... Между тях.
– А той може би и сега си лежи там, в гаража, сред останалите
електронни вехтории на Колка.
– Кой „той“?
– Телефонът, мамка му! Телефонът!
– Ти въобще как си, Егорка? Да нямаш температура?
Но Егор вече се измъква от караулката и се носи нататък – към
Колкиния гараж работилница, където са го убили.
На вратата на гаража е сложена верига с катинар. Наблизо
бърборят десетгодишните хлапета близначетата, Вовка и Женка
Рондик, преразказват си какво се е случило, и се плашат взаимно
с току-що измислени подробности.
– Ей, момчета? В течение ли сте какво е станало?
– Разбира се!
– Така. И какво?
– Накратко, бабай ги е пречукал и двамата.
– Какъв е този бабай?
– Този, дето взима душите. Този, от пустия град. Който пази
изоставените жилища. Ако си пъхаш носа в чуждите жилища, ще
те издебне и ще сложи в теб личинка. А после бум-бам и край. Ето
така!
Егор гледа тъпо момчетата. Те стоят абсолютно сериозни,
уплашили са се сами от историята си повече, отколкото са искали
да изплашат него. Егор се мръщи, мръщи, после не издържа и
изсумтява:
– Що за глупости! Я се омитайте оттук!
Опитва се да плесне един от еднаквите Рондик по врата, но
онзи се изплъзва и двамата офейкват нанякъде.
Заключено с катинар.
Трябва да намери ключ. Но от кого? Само от Полкан.
Ако имаше телефона...
Егор тича да търси Полкан. Краката му сякаш са чужди. В двора
го няма – проповедта е свършила, тълпата се е разотишла, само
майка му седи на пейката и гледа в прозореца. На Егор хем му се
иска да се приближи към нея, хем никак не му се иска да се
приближава.
Катери се като на Еверест към Полкановия кабинет – там е
заключено. И едва вкъщи намира пастрока си – вече подпийнал,
яростно почервенял и вонящ отдалеч на домашнярка.
– Ти къде избяга от лазарета?! Може би и теб трябва да затворя
в изолатора?!
– Добре съм! Чуй! Трябва ми ключ от гаража!
– Какъв ключ!
Полкан го сграбчва с щипката си за врата, вмъква го в
апартамента и щрака вратата.
– От гаража на Колцов, от работилницата!
– За какъв дявол! Ти поне знаеш ли защо там е заключено?
– Всичко знам! У кого е ключът? У теб?!
– Така!
Полкан го влачи към хола, блъска го на дивана. На масата има
наполовина празна бутилка и отворена консерва с месо, плотът е
зацапан и залян. Докато майка му се опитва да измоли благодат
от попа, този тук пиянства. Ама че семейство! Как би се махнал от
тях веднъж завинаги! Ето, Мишел се маха, а Егор какво – тук ще
остарее и ще пукне, така ли? Не... Като приключи цялата тази
каша – чао. И ще видим дали го има там Екатеринбург, или не.
– Ти ли сви консервата?
– Аз... Аз, да. Много ми се прияде през деня... Не издържах.
– И ровиш из чуждите неща без разрешение!
Той замахва с ръчището си и Егор целият се свива, понеже вече
му се е случвало неведнъж. Но изглежда, видът му е толкова
жалък, че Полкан решава да не го бие.
– Още не си ми отговорил за самоотлъчката, мамка му!
– Хайде, ще ти отговоря! Само че пак няма да ми повярваш,
няма да ми повярваш без телефона!
– Какъв телефон пак, мамка му?!
Егор се изправя, за да не му дудне пак Полкан от горе надолу, а
да говорят като равни.
– Нали ти казвам. Там на моста има куп мъртъвци. Загряваш
ли? Честна дума! Заклевам се, мамка му! Видях ги там! Идвали са
насам. При нас! Оттам... И с тях се е случила някаква гадост. И
после видях как хората на онзи бряг... Влизат във водата и
потъват. Куп народ. И от една жена на моста, мъртва... Тя имаше
телефон. На който може и всичко да е снимано. И аз открих как
да го отключа. И го носех насам. И са ми го откраднали... Сигурно
Цигал! И го е дал на Колцов! Така че той сега е там! При Колцов! В
работилницата! Сред неговите вехтории!
Полкан присвива мътните си очи.
– Каква глупост.
– Ако не вярваш – прати хора на моста! Колко е дотам?
Километър! Сам ще видиш всичко!
– А за какво ми е да гледам там?
Егор го зяпва смаяно.
– Оттам идва нещо, ти загряваш ли, или грам не загряваш?!
Трябва да разберем какво е това!
– Отиди първо в онзи шибан гараж и разбери, щом си такъв
умник! Да беше видял каква касапница беше.
Полкан обръща чашката и с несигурна ръка си налива още.
– Еми трупове... Полежали са там една седмица, ще полежат
още... Няма да избягат... Нали ти каза майка ти – не се пъхай там!
При нас тук скоро от глад ще започне клане! Може би и тези
двамата един друг... А ти ми викаш – на моста, та на моста!
– Ти ли си комендант на този Пост, или кой?! На теб въобще ли
не ти пука?! Те лежат на моста, съвсем наблизо! Бяха на него още
преди казаците!
– Не разбрах?! Ти откъде...
Егор се сепва – но вече е късно.
– Ходил съм и по-рано там. Още преди казаците.
– А защо тогава не ми каза по-рано?!
– Ами по-рано... По-рано нямаше такова... Беше ме страх! Страх
ме беше да кажа!
Той мисли, че Полкан сега ще му се смее, ще му се смее или ще
му залепи един по врата. Но Полкан безмълвно допива налятото в
чашата и със съсредоточен вид се заема да човърка с вилицата в
консервената кутия.
– Страх го било. Страх го било, видите ли.
Късчето му се изплъзва: ръката не му се подчинява. Полкан
натиска отново, някак несръчно, и консервата излита върху
ризата му. Ругае, почиствайки се. Навежда се, взима падналото
парче от пода и го слага в устата си. Егор се досеща:
– Какво, и теб ли те е страх?!
– Предизвикваш ли ме, паленце?! Хайде, давай! Хайде направо
сега!
Полкан хваща мундира си и тръгва през антрето, като събаря
столовете и съсипва цветята на Тамара. След минута той вече е на
двора и крещи на стъписаните караулни:
– Отваряйте портата, мамка му! Отиваме на моста!
10.
Портата се отваря със скърцане, прожекторите светват. Крясък,
кучетата полудяват. Мишел поглежда през прозореца:
раздърпаният Полкан, до него часовите, Егор също се свива там,
суматоха!
Полкан със свитата си излиза през портата, а крилата ѝ така и
си остават отворени.
Ето!
Сега!
Тя грабва в антрето якето си, мята на рамото приготвената
раница и на пръсти излиза на стълбите. Притваря след себе си
скърцащата врата. Стои на място, брои секундите. Портата още е
широко отворена, вижда се през прозорците на стълбищните
полуетажи. През портата излизат оказалите се на двора кибици,
свитата от безделници и адютанти се точи след пияния
комендант в полето, към насипа.
Мишел прави крачка надолу и се обръща към вратата.
Отброява още няколко дълги секунди. После изругава и се
връща в апартамента. Смело влиза в стаята и казва на решаващия
кръстословица дядо:
– Дядо! Трябва да поговорим!
Той оставя настрана вестника от миналото, поглежда я учудено
и с пъшкане се надига от креслото си. Бабката веднага се обажда:
– А ти къде си тръгнала?
– Да се поразходя!
Дядото се мръщи, но засега не спори.
Излизат на стълбищната площадка. Мишел веднага го
предупреждава:
– Нищо не можеш да направиш. Вече съм решила. Днес си
тръгвам. Не исках изобщо да ви казвам.
– Къде?
– В Москва.
– Мишелка... Господи, късно вечерта... Да влезем вътре, поне да
поговорим. Може утре сутринта, в краен случай...
Иска ѝ се да го послуша, но клати глава.
– Не. Сега.
– Пак при чичо Миша?
– Не.
– А къде? Къде тогава? Баба ти ще полудее, ще я пратиш на оня
свят!
– При родителите му. А на баба ще ѝ обясниш. Не остава сама
все пак.
– При чии родители, котенце?
– При Сашините. На Саша Кригов. Атамана. Той ми разказа
къде живеят. Няма да ме изгонят.
Дядото се мръщи, опитва се да улови в това някакъв смисъл.
– Ама защо...? Почакай. Ти... Ти нали не си...? Проклятие!
Мишел скръства ръце на гърдите си.
– Ами това е. Извинявайте.
– Тогава още повече... Още повече – не през нощта! Не сега!
– Не. Сега. Прощавай, дядо!
Тя го млясва по четинестата, сякаш посипана със сол буза и
хуква надолу.
11.
Полкан върви с широка крачка, Егор едва успява да го следва.
– Къде без противогаз?! Там не можеш без противогаз!
– Да ти сера на противогаза! Чуваш ли, хлапе? Екатеринбург,
мамка му! Паспорт, егаси! Телефони! Няма там нищичко, ще
видиш!
На заставата ги посрещат – зашеметените патрулни се измъкват
иззад чувалите, споглеждат се и се подхилкват, предвкусвайки
концерта. А комендантът им реве напълно сериозно:
– Така! Стр-рой се! Давайте фенери!
– Къде?
– Разузнаване с бой, мамка му! Отиваме от онази страна! Имате
ли противогази! Дайте на това хлапе, че много се вълнува! Да се
провери оръжието!
Коц и Свиридов недоумяват – да се подчиняват ли, или не? На
всички им е ясно, че Полкан е мъртво пиян; лошо изчистената
риза вони на варено месо. Но сега Егор е събрал същия кураж
като Полкан: сега или никога, не му пука от нищо.
Всичко, което е трупал, всичко, което е таил в себе си – всичко
излиза на повърхността и от това пробождане му става горещо,
болно и сладко като на изповед. Както би било на изповед, ако
имаше на кого да се изповяда.
Няма нужда да ходят до другия бряг, достатъчно е да стигнат до
средата на моста, достатъчно ще е Полкан сам да види голите
тела, които казаците са подредили в редица. Това стига, за да му
повярват.
Това стига, за да бъде дългът му изпълнен.
Излизат на релсите – куп хора с палта и мундири. Лъчите на
фенерите им се забиват в тъмнината, която се сгъстява в осезаема
стена на няколкостотин крачки отпред.
– Серьожа! Егор!
От Поста, размахвайки ръце, тича жена. Майка му.
– Стойте! Върнете се!
Полкан изхриптява:
– Аха, ей сега.
Тамара стъпва накриво, пада, отново се изправя, тича.
Полкан не я поглежда, напредва като танк, Егор върви до него.
Останалите крачат зад тях – бързо, сякаш се боят да не
размислят, за целта е достатъчно да се забавят поне малко.
Навличат противогазите си – единият е зелен, другият – черен,
третият – промишлен респиратор със стъклено забрало. Смъкват
от раменете автоматите си. Стъпват на моста. Опипват с ръце
мъглата.
Забавят крачка. Полкан, който вече е пристъпил в бездната,
усеща това с гърба си.
– Какво спряхте, кучи синове? Хайде след татко!
– Серьожа! Егооор!
И в този момент Егор – Егор със своя остър слух – долавя това
пръв.
– Там нещо... Оттам идва нещо.
Той се спуска на колене, навежда се към релсите и допира ухо
до тях. Релсите бучат. Земята стене.
Въздухът около тях сякаш вибрира. Но не, не е въздухът – това е
мостът, безкрайният ръждив мост напряга цялата останала под
вехториите стомана и звънти с нея, влизайки в резонанс с
някаква сила, която се носи насам от другия бряг.
– Там има светлина! Светлина!
Стълбът светлина пробива плътната като глина тъмнина,
вмъква се в нея с огромна скорост, приближава се към хората с
всяка изминала секунда. Мъглата се опитва да го задуши, да го
залее – но даже на нея не ѝ стигат силите.
И в този момент се разнася невъобразимо силен рев.
Такава мощ тук не са чували от времената на последните
сирени за въздушна тревога. Ревът идва някъде от моста, от онази
страна, но той веднага изпълва със себе си целия видим и
невидим свят.
Коц първи произнася това на глас:
– Влак! Там има влак, мамка му! Идва влак!
Не идва, а лети.
Вече целият мост, на който са се качили, се тресе, изревава
локомотивна свирка; и железните фрагменти на моста
поскърцват в такт с ударите на колелетата. Мъглата се запалва
отвътре и става ясно, че това е именно влак, не отделен
локомотив, а дълга, неизвестно с какво натоварена композиция.
Тя се носи през зелената мъгла на сляпо; може би машинистът в
кабината е забелязал как е влетял на моста, а може и нищо да не е
разбрал при тази скорост.
На Егор му се иска да направи крачка назад, да слезе от моста,
да се върне от небето на твърдата земя. Мостът се разклаща,
тежащата много стотици тонове грамада на влака се носи през
него, опитвайки се да прескочи през цялата тази ръжда, преди да
се счупят опорите ѝ и тя със смъртен стон да се стовари в
пропастта.
Останалите патрулни си мислят същото – и се отдръпват,
пристъпвайки по крачка назад и настрани.
А Полкан остава на мястото си.
Той разперва широко ръчищата си и ги опира във въздуха,
който вече започва да се задвижва, да се завихря, тласкан напред
от грамадното бутало.
Полкан продължава да стои на мястото си.
Отваря широко пастта си и крещи – и на въздуха, и на летящия
срещу него локомотив:
– Няма да ви пусна! Разкарайте се, гадове! Няма да ви пуснааа!!!
Осми епизод
1.
Освен Полкан на пътя на носещата се напред композиция не
застава, разбира се, никой. Разбрали, че остават някакви си
секунди, хората се разбягват и само Полкан не отстъпва от
мястото си. Той вдига автомата и изстрелва цял откос в стълба
светлина, който вече облизва лицето му. Грохотът от автоматния
откос потъва в бученето на локомотива.
Егор дърпа Полкан за ръкава на мундира, опитва се да го избута
от пътя на влака, но онзи се е заинатил и не помръдва. Свършва
единият пълнител на автомата – той тръгва да слага другия.
После изведнъж пред тях изскача Коц, застава до тях и започва да
мига на влака със своя фенер.
Останалите тичат обратно към заставата.
Егор успява да си помисли, че ако влакът не спре, ще влети от
релсите направо в Поста им – обикновено стрелката на линията е
нагласена така, че от моста да не може да се тръгне направо към
Москва; но освен тази стрелка на Поста няма никаква особена
защита от нападатели.
Светлината на фаровете на локомотива угасва, после светва
отново – мигат им, забелязали са ги, искат от тях незабавно да
освободят линията. Но Полкан стои, Коц стои и Егор стои заедно
с тях, макар че по краката му тече горещина. И в този момент към
сирената на влака се добавя още един звук – адско свистене;
влакът започва да намалява скоростта. Но машината тежи
стотици тонове, не е толкова лесно да спре. Няма да успее до края
на моста. Сега ще отнесе тях тримата. Егор отчаяно крещи на
ухото на Полкан:
– Той намалява! Той спира! Ти победи! Ти победи!
Полкан се ухилва пиянски.
Вече се виждат очертанията на локомотива; светлинният стълб
сега е разделен на четири сияещи игли – главните фарове. Свири
така, че можеш да оглушееш. Скърца чудовищно. Остават
десетина метра. Няма да успее.
Те няма да успеят.
Егор прави отчаян знак на Коц – и двамата заедно едва успяват
да избутат отслабилия за миг отбраната си Полкан от релсите.
Облива ги плътен като вода кипящ въздух, сажди, воня от
нагорещено масло, изгоряла плът и още някаква сладникава
гадост. Локомотивът прелита на десетки метри след тях, преди
най-накрая да спре.
Настава тишина.
Егор откъсва глава от земята и се оглежда. Главата му го цепи,
сякаш се подава от окопа след вражеска бомбардировка.
Полкан също се надига и се изтупва. Изправя се и плешивият
дебелак Коц, който единствен от всичките не ги е предал. Нито
единият, нито другият има противогаз. Зашеметено оглеждат
спрения от тях влак.
Тук не са виждали истински влак от самото Разпадане; от
Москва до Поста вече отдавна не идваше нищо, от другата страна
– още по-малко. Но този влак е някакъв неистински... Някакъв
странен.
Право над тях се издига огромен, сякаш двуетажен дизелов
локомотив с малки прозорчета някъде под самия покрив. Изпод
високите лъскави колела се вие дим, железните странични стени
на грамадата излъчват горещина. Егор се вглежда: след първия
локомотив има закачен втори. Първият е успял да стигне до
твърда земя, вторият е увиснал на моста. И там, на моста над
пропастта, в мрака и мъглата се губи неизвестно колко дългата
композиция.
Локомотивите са по-високи от вагоните и заради това
изглеждат като глава на гигантска змия; глава с нахлупена
качулка. Вагоните навярно са пътнически, но в тях няма светлина.
Бойниците на водещия локомотив светят, а вторият изглежда
празен.
Но това не е всичко.
Не го бяха видели в началото, но когато Егор и Коц обръщат
фенерите и ги насочват към стените на локомотива – става
невъзможно да го пропуснат. Зеленият зацапан метал на стените е
изрисуван с червени кръстове. По пропорциите им изглежда, че
са обикновени медицински кръстове, като на ръждивите останки
от линейки в изоставените ярославълски държавни болници. Но
не, кръстовете не са обикновени – те всичките са гравирани,
украсени с някакви орнаменти, някакви дребни буквички,
безкрайни думи без интервали, и кръстчета, гравирани върху
кръстовете, и кръстчета, гравирани върху кръстчетата.
И по цялата стена върви надпис с направени по шаблон букви:
„Спаси и съхрани“.
Полкан заобикаля локомотива, катери се по стълбичката на
втория етаж, към вратата, но тя е заключена и прозорецът е с
дръпнато перде. Полкан дърпа ръчката, млати по стъклото с длан:
– Отваряй! Чуваш ли ме?! Границата на Московската империя!
Егор все се опитва да сплеска, да събере този механизъм в
полезрението си и си мисли за това, че отвъд реката все пак има и
живот, и цивилизация, така че нека сега Полкан се заеме с тях и
да престане да го тормози за някакви си там паспорти и
телефони.
А какво си мисли Полкан, не е известно. Той продължава да
тропа по бронята на локомотива и да се дере:
– Граница на Московската империя! Проверка на документите!
Отваряй, мамка ти, излизай!
Фаровете на дизеловия локомотив продължават да светят – и в
светлината им добре се вижда разположената на няколкостотин
метра застава: хората надничат иззад чувалите с пясък, целят се в
локомотива с някакви дребни пръчки – автомати или картечници.
Влакът стои на мястото си, макар че в движение би отнесъл
цялата застава. Би я отнесъл, би стигнал до стрелката и оттам – до
Поста, и би отнесъл и половината Пост. Но хората във влака не
биха могли да знаят за стрелката, спрели са заради тяхното
настояване.
Хората във влака...
Къде са тези хора? Никой не бърза да излиза; в едва осветените
бойници, изглежда, се движат някакви силуети, но те не се
приближават до стъклата. Вратите на омазаните стени си остават
плътно затворени. И двигателят продължава да бучи тихо, сякаш
екипажът не е решил окончателно какво да прави по-нататък.
Полкан се навежда към насипа, пълни шепата си с камъчета и се
заема да ги хвърля в предното стъкло на локомотива. Камъчетата
се удрят в стъклото: туп, туп, туп. Отвътре търпят всичко това, не
отварят. Удря с приклада на автомата в борда – мълчание.
– Отваряй, мамка му!
Той набира въздух и тръгва към втория локомотив. Егор крачи
след него, като в движение си нахлузва противогаза: едното му
око вече сълзи, не иска да попада отново в лазарета.
Дотичва Тамара. Хваща Полкан за яката. Умолява го:
– Серьожа! Хайде да си тръгваме! Не пипай това! Не е нужно!
Той я отблъсква.
Тя го гледа и плаче, засега само Егор вижда сълзите ѝ. После тя
избухва в кашлица в зелената смрад, закрива устата си с ръка и
казва на Полкан на прощаване:
– Добре, пропадай тогава. Егор! Да тръгваме! По-живо!
– Остави ме, мамо! Остави ме на мира!
И тя си тръгва, кашляйки.
Егор и Полкан вървят покрай локомотивите, търсят някаква
пролука. Нататък са потъналите в речната мараня вагони без
пътници. Вагоните стоят спокойно и никой не излиза от тях,
никой не се интересува каква е причината за спирането, никой не
вдига скандали, никой не настоява влакът да бъде пропуснат
нататък. И дявол знае какъв товар има в тях.
В този момент Егор – Егор пръв, защото слухът му е по-остър –
го долавя. Някакъв шум. Стон. Шумолене на кошер.
Неразбираемо. Странно. Идващо откъм влака. Той подръпва
Полкан:
– Почакай... Спри...
Но заглушават думите му.
Двата локомотива едновременно започват да реват –
оглушително, болезнено гръмко, така че на човек му се приисква
да избяга по-бързо надалеч. И Полкан, ругаейки, зарязва огледа
още преди да го е започнал, и отстъпва, а подир него – и Егор.
В тази секунда вратата на главния локомотив се отваря.
2.
Дворът на комуната е натъпкан до дупка: надошли са всички,
които могат да си стоят на краката. Хората се катерят по
покривите, раздвижват разположените там от Полкан стрелци,
взират се в моста. Върху небето се е издигнала оранжева каменна
луна, светлината от нея не е много, но е достатъчна, за да се види
пристигналият при тях от тъмнината влак. Достатъчно е да се
разбере, че голяма част от него все още е заседнала в тази пустота.
Охраната на портата е изпаднала в апатия, хората излизат зад
оградата и самоволно се разхождат до заставата.
Мишел с раницата си излиза през портата безпрепятствено,
изгубва се сред купчината зяпачи, които изучават композицията
предпазливо, от разстояние. Бащата на Сонечка Белоусова,
подпухнал и окалян, стои и я държи за ръката. Сонечка вижда
Мишел и ѝ маха. Вика, смеейки се:
– Уте сутинта да си в ушилишето!
Мишел също ѝ маха. Утре сутринта... Кой знае къде ще бъде тя
утре сутринта.
Аркашка дърпа Соня към себе си като разлаяло се куче на
каишка и продължава започнатия спор:
– Пътнически е, казвам ти!
– Какъв ти пътнически! Товарен е. Виж какъв е дълъг. В
пътническите колко вагони има? Петнайсет? А виж го този!
– Все едно виждаш колко вагони са. Ето, на моста нищо не се
вижда!
– Какъв ви пътнически! Вие какво! Откъде ще се съберат
толкова пътници оттам, от другата страна? Та там всичко е било
опустошено!
– Добре, мамка му! А тогава откъде ще се намерят товари? Това
ми кажете!
– Може такова... Решили са да установят комуникации? Като
едно време...
– С кого комуникации? С кого комуникации, тъпако? По-добре
си мълчи, не се излагай пред хората!
– Ами ето го, стои си там влакът, значи всичко има! В Москва
няма влакове, а при онези отвъд реката – ето, всичко си има.
Може да е от Перн, може от Ебург... Или от Владик да са
пристигнали! А ние викаме: диваци са там, диваци... Наред са си,
мамка му, никакви диваци не са! Не по-диви от нашите!
– Пристигнали са, добре. И какво искат?
– Ами какво... Какво, какво... Едва ли са пътували толкова, за да
стигнат до нас... Ние тук нищо нямаме...
Мишел ги слуша, а гледа в Сонечка. Не беше искала, но се бе
привързала към нея за тези седмица в училище. Към нея и към
Алинка. И към Ваня Виноградов. Но всичко това е тук. А Мишел
не е оттук.
Сега е подходящият момент да се измъкне от тълпата, да се
прокрадне към сенките и да си отиде по релсите в тъмнината.
Фенер си има, пистолетът е откраднат, раницата е пълна с
подарените ѝ консерви – раницата ѝ опъва раменете, но ще има
храна за поне седмица; Мишел си казва, че Саша ненапразно ѝ
беше дал този унизителен подарък. Сега тя ще може да се добере
до семейството му и да ги помоли да остане с тях – нали каквото и
да се е случило с него самия, в нея сега живее частица от него.
А ще ѝ повярват ли?
Сигурно ще ѝ повярват. Баща му е доктор, значи – добър човек
и търпелив. След седмица-две коремът ѝ още няма да се вижда;
какво пък, ако я изгонят, може да отседне някъде другаде, а после
да се върне при тях вече с детето в ръце. С детето, което толкова
ще прилича на Саша, че вече няма да останат никакви съмнения.
А не е ли решила твърде рано да отиде при тях?
Не беше ли сложила твърде рано кръст на Саша? И защо – само
защото вещицата ѝ забрани да го чака? От момента на срещата им
не е минал и месец. Експедицията може да продължи още дълги
седмици. Какво право има Мишел да се отчайва толкова рано?
Това не е ли предателство?
Мишел е стигнала до насипа; тя е в сляпа зона – всички погледи
са обърнати към влака. Върви, бягай – никой няма да забележи.
Но краката ѝ не ѝ се подчиняват.
Може би тези, които са дошли с влака, знаят нещо за казашкия
отряд? Срещнали са го по пътя – нали релсите дотук са едни – и
са обменили новини? Може би вещицата греши – или нарочно е
объркала Мишел, чувствайки, че тя я мрази?
Рано е.
Трябва да даде на Саша още един шанс – още един шанс да е
останал жив. Трябва да разузнае за него. И ако хората във влака не
са чували нищо за изгубилата се експедиция... или ако кажат, че
тя е загинала... Тогава Мишел ще отиде в Москва.
Утре.
3.
По стълбичката се спуска човек. Върху него има брезентово
наметало, устата му е скрита зад намордника на респиратор, на
краката – гумени ботуши. Светят в лицето му, насочват към него
дулата – при Полкан най-накрая се е върнала изоставилата го
гвардия – а човекът само вдига за поздрав ръката си в черна
гумена ръкавица. Моли:
– Не стреляйте.
Полкан се приближава към него, зад широкия му гръб Егор
изучава новодошлия. Полкан се радва. Отпуска автомата, заема се
да си свие цигара.
– О! Говориш по нашенски! Ще пушиш ли?
Човекът с ръкавиците присвива очи под лъчите на фенерите,
поклаща глава.
– Не бива.
– Какво да се прави! Ние също не бива, разбираш ли, но нищо,
дърпаме си тихомълком. Откъде идвате, накъде сте се запътили?
– Трябва да преминем. Трябва да продължим.
И Егор долавя в гласа му някаква грешка – не в думите, не в
произношението, а нещо друго. Нещо като че ли познато. Той го
долавя, а Полкан – не. Полкан продължава да бърбори:
– Да преминат трябвало! Вие трябва да преминете, а ние трябва
да разберем каква е работата. Тук, любезни приятелю, е държавна
граница. Засега е тук, да. Та така, трябва да ти кажа, че спрях
машината ти на крачка от нарушението. Давай тук документите,
ако имаш, и разказвай – с каква цел, какво превозваме...
Той разпитва така този човек, сякаш не се е приземил при тях,
насред полето, междугалактически крайцер от далечна звезда, а
китайците се опитват да откарат с каруцата някакво свое
китайско менте до столицата, без да платят мито.
– Не бива да стоим тук дълго. Трябва да стигнем Москва.
Интонацията не е каквато трябва. Счупена мелодика. Има
фалшиви ноти в разговора. Не е акцентът – а сякаш пее
неправилно.
– Господи боже, мамка ти, ти не ме ли разбираш, мили човече?
Или си оглушал?
Полкан се почуква с дебелия пръст по ухото и се усмихва, уж
приятелски. Но човекът му кима:
– Глух съм.
Ето. Той не чува самия себе си, затова и лъже в нотите. Егор го
побиват тръпки. Той хваща Полкан за ръкава, но онзи вече и сам
със своя пиянски усет се е досетил за кого му напомня това:
– Вие там какво, на онзи бряг всичките ли сте глухи?
Човечецът клати глава: не разбирам.
– А да четеш, да четеш умееш ли? Буквите знаеш ли? Или също
си дивак! Ей! На заставата? Някой има ли лист и молив?
Носят дневника на дежурствата и молив и Полкан,
поглеждайки недоверчиво към госта, пише на празна страница:
„ОТКЪДЕ?“. Онзи кима – разбрал е въпроса. Полкан се усмихва.
– Ето! Потръгна разговорът.
– От Киров. От Киров сме.
Полкан му пише: „СЪСЕДИ!“.
Човекът сякаш се усмихва под респиратора си, кима. Тогава
Полкан му пише: „ЗАЩО В МОСКВА?“.
– За помощ.
Полкан надрасква с непослушната си, отвикнала да пише ръка:
„ЗА КАКВА ПОМОЩ?“.
Човекът прочита това и вдига погледа си към Полкан. Той не е
млад, по-стар е от коменданта, сигурно има шейсет години.
Лицето му е в дълбоки бръчки, изпохапано от шарка. Очите му са
дълбоко поставени, почти безцветни, като изгладено от реката
счупено стъкло. Той изучава Полкан, изучава и Егор зад гърба на
Полкан. Клати глава. Мълчи.
Полкан му се усмихва лошо и пише, говорейки в същото време:
– Значи така, мили човече. Като начало ще огледаме влака ти
какво там возиш. А после ще се обадим в Москва и ще попитаме:
дали те чакат, хубавецо, или не.
Човекът чете комендантските завъртулки.
– Не можем да чакаме. Трябва да преминем. Там, във влака, има
хора.
Лицето на Полкан се изменя.
– Защо не каза веднага, мамка ти! Не им е много здравословно
да стоят там, над реката... Там, знаеш ли, има отровни газове...
Откарай, братко, влака си назад, и после ела пеша да поговорим!
Но онзи, без да слуша и без да чете, продължава:
– Не бива при тях. Там всичко е запечатано. Те имат
туберкулоза. Това е мобилна болница.
Полкан отстъпва назад – инстинктивно.
– И ти какво искаш: да ви пусна вас, чумавите, в Москва? В
столицата?! Карай бързо влака на обратно!
– Не. Това е единствената ни надежда. Че там ще ги излекуват.
Казаха ми, че в Москва сега това го лекуват.
Полкан, озверял, пише в тетрадката, като счупва молива си:
„КОЙ ТИ КАЗА?!“.
– Московчаните. Казаците.
– Виж го ти! Карай обратно, както ти се каза! Без разрешение от
Москва няма да те пусна и на сантиметър, разбра ли, проклет
Охболи!
Човекът кима. А после произнася с друг тон:
– Уплътнихме вагоните доколкото можахме. Но ако болните ми
се надишат с газове и умрат, това ще тежи на вашата съвест. А аз
няма да тръгна в обратна посока. Ако тръгна назад, това вече ще е
на моята съвест.
Той се извръща и тежко се качва по стълбите обратно в
кабината на локомотива. Полкан му крещи:
– Ей! Ей, къде тръгна?!
Но онзи не го чува.
Тогава Полкан със замах удря по борда – мамка му! И командва
приближилите се до него Коц и Свиридов:
– Разглобявай коловозите, по дяволите! Няма да минат нито на
крачка оттук! И слушай! Никой да не се доближава до вагоните!
Че кой знае...
Той се изхрачва в колелата на влака и си тръгва. Егор вика
подире му:
– Ей! А моста! А на моста?!
Полкан се извръща наполовина и маха към него като към
комар:
– Какво? Не виждаш ли какво става? Трябва да доложа на
Москва! После!
Той се отдалечава, Свиридов бяга за инструментите, Коц остава
да гледа грамадата на локомотива; вътре е тихо, но в дълбините, в
кварцовите недра на прашните прозорци бродят призрачни
огньове. Той не е сам там, този човек, който се беше спуснал при
тях.
Егор пристъпва в забранената посока – към вагоните. Но се
олюлява – тръбичката на противогаза му пропуска въздух, и Егор
се отказва. Днес няма повече сили. Утре.
Във всеки случай сега с всичко това се занимават възрастните.
4.
През цялата нощ на заставата горят огньове; в тяхната светлина
пъплят патрулните, разглобяват коловоза по заповед на
коменданта. Полкан се бои, че влакът може да опита пробив, а
няма друг начин да бъде спрян.
От време на време Полкан излиза на покрива да провери дали
си стои влакът, или все пак е дал заден ход? Композицията си
стои на мястото и това, че отпред вече няма път, изглежда, не
тревожи никого там.
За пореден път спуснал се в кабинета си, Полкан отново вдига
слушалката и ръмжи на телефониста:
– Дай ми Москва! Да, Покровски!
Но в Москва е нощ, Покровски спи, дежурният не иска да го
вдига заради някакви глупости. Полкан – вече махмурлия – без
никакво добродушие внушава на московския офицер:
– Работата е спешна! Да! Пристигна влак! От Киров! Абе
каквото ми казаха, това ти и казвам! Видях, да. А аз преди не
разговарях ли с теб? Пфу, проклятие! За втори път ли трябва да
обяснявам?! Да! Пътнически! Казва преносима болница. Много
моли! Аз, разбира се, само през трупа ми! Ами доложи, доложи му.
И нека да ме набере при първа възможност. Че тук...
В Москва прекъсват връзката; когато на Поста беше дошъл
попът, той беше много нужен на всички там; а сега се домъкна цял
влак – и на тях не им пука. Полкан барабани с пръсти по масата,
свива си хилядна цигара. Чуди се дали да не си сипе малко и си
сипва.
Гаврътва го и си тръгва вкъщи. В края на краищата на тях им
изтича времето, тези дяволи са туберкулозни. А той има време,
колкото си ще. Нека те да си бият главите.
Полкан се прибира вкъщи и веднага съжалява, че си е дошъл.
Тамара не спи. Седи, чака го.
– И какво?
– Хора има там, Тамарачка. Хора идват. А какво, ние пак ли си
говорим?
– Не бива да ги пропускаш.
– Ще се оправя някак и без твоята интуиция, благодаря.
– Чуваш ли ме? Не бива да ги пускаш.
– Аз нямам никакво намерение засега! Какво си заповтаряла!
– Обещай ми.
– Това, виж, не мога да го направя. Тамарачка, аз съм военен, не
знам дали си в течение, или не? А, да, ние с теб, мамка му, това
вече сме го обсъждали и друг път. Та така, каквото ми кажат от
Москва, това и ще направя.
Тя мълчи. Очите ѝ са като бойници на блиндаж – тесни, не
можеш да припариш. Настръхнала е.
– Що за хора са?
– Туберкулозни. Отиват в Москва на лечение. От Киров.
– Какви туберкулозни там? Нали ни казваха, че там няма нищо
и никого...
– Казваха ни. И нямаше никого. А ето че сега се появи цяла
композиция с туберкулозни!
– Ти вярваш ли им?
– Тамара. Още веднъж ти казвам: това не е моя работа. Моята
работа е да предам в Москва. А те вече там нека сами...
– Там нали по-рано бяха метежници, по време на Разпадането.
Бяха или не? Как искаш да пуснеш цял влак оттам?
– Всичко свърши преди сто години вече! Ако беше война – щяха
да пратят брониран влак, не знам там, щяха да ни превземат с
щурм – не трябва много ум за това. Но не, спряха се, молят ни по
човешки. И вече нищо не помнят. Там, при тях, сигурно всичко
сто пъти се е променило.
Тамара става, приближава се до прозореца. Моли го:
– Налей ми!
– О! Това вече е разговор!
Той пробягва в тръс до кухнята за бездънната си бутилка,
връща се с чаши. Налива ѝ, налива на себе си, пресяга се, за да се
чукнат, но тя вече пие сама – на глътки, мръщейки се, до дъно.
– Чуй ме. Ти вече ме предаде веднъж, не си мисли, че съм
забравила. Когато позволи на тези идиоти да ме направят на
посмешище. Когато се подиграха на моята националност и
културата на предците ми. Не си мисли, че такова нещо може
просто да премине със смях, с ядене на проклетите ти консерви и
с пиене на тази гадост.
Тя оставя с отвращение празната чаша на масата.
– Ти какво, смяташ, че това е някакъв мой каприз?! Смяташ, че
проверявам дали здраво ти стои нашийникът? Не съм искала да
виждам всичко това, което видях, и не искам да вярвам в него.
Знам, че ти вярваш само в това, което можеш да загребеш и
смачкаш със собствените си лапи. И защо те моля: ако ме обичаш
поне мъничко, то просто ме послушай. Веднъж вече сгреши и
това, за което те предупреждавах, вече се случи. Послушай ме
поне сега и моля те, не спори. Разбери, теб съдбата може да те е
сложила да командваш само заради едно нещо, само заради този
един-единствен момент. Да не пропуснеш никъде този влак.
– Тамара...
– Остави ме да довърша. Простих ти едно предателство,
Серьожа. Понеже много те обичам. Понеже ме е страх да не те
изгубя. Защото не можех да си представя живота без теб, колкото
и да се опитвам. Но няма да мога да ти простя още едно
предателство.
5.
– Нима заради това, че Господ е изоставил Земята, можем да
нарушаваме заповедите му? Той ни е сътворил от голяма любов и
ни е завещал да обичаме ближните си като самите себе си и да
приравняваме останалите хора към ближните си. Да защитаваме
слабите и бедните и да сме великодушни към онези, които
страдат. Да делим и последното си с онези, които се нуждаят. И да
не отказваме помощ на онези, които протягат ръка, молейки за
помощ.
Егор стои в тълпата и слуша утринната проповед заедно с
останалите. Отец Данил, както обикновено, звучи фалшиво; но за
хората не е важен мотивът, важни са само думите. Уморени от
глад, изтощени от безсънната нощ, хората се гушат в скъсаните си
якета, в несъразмерните палта, но лицата им са такива, сякаш си
плакнат устните със сладка водичка.
– Сега ви е зле, знам. Когато човек сам се измъчва, как да го
молим да благоволи да е състрадателен към другите? Когато човек
е гладен, онзи, който го моли за хляб, рискува. Защото може да
чуе: ето, и аз гладувам, защо трябва да ти давам онова, което пазя
за себе си? Но ще ви кажа така: лишавайки другия, вие няма да
намалите вашите лишения. А разделяйки последното с другия, ще
се възвисите. Чрез състраданието ще намалите своето страдание.
Какво е абсолютното зло? Когато правим всичко за себе си за
сметка на другите, с цената на чужди мъчения. Какво е
абсолютното добро? Когато правим всичко за другите за своя
сметка, с цената на своето страдание. Отдавайки последното,
ставаме по-малко зверове и повече хора. За звяра няма да има
избавление, а за човека има надежда.
Егор потрепва – до него стои Мишел; тя също слуша.
Приближила се е откъм гърба му, застанала е тук. Но след това,
което ѝ беше казал вчера, не е ясно как ще се поздравят.
– Здрасти.
Той ѝ се усмихва идиотски.
– Здрасти. Не се ли сърдиш?
– Сърдя се. Но трябва да попитам.
– Какво?
– Траверса ми каза, че си говорил с онези... Във влака.
– Има нещо такова.
– Те... Те там видели ли са... Е, нашите казаци? По пътя?
Егор се извръща към прозореца на изолатора, но продължава да
гледа с крайчеца на окото си Мишел. Вижда, че тя не го оставя,
чака отговор. Вижда как хапе устните си. Чака от него да ѝ
разкаже, че проклетият ѝ атаман е жив и здрав. Стъпкала е
гордостта си. Мисли, че той просто я ревнува. Не знае, че точно
той е пратил нейния Саша на другия бряг, в нищото.
Макар че...
– Разправят, че са ги видели. Срещнали са ги.
– Наистина?!
В гласа ѝ има някакво пропукване. Егор усеща: дисонанс.
И самият той сега разбира: а може би той наистина е жив. Нали
онзи човек от влака никой не го беше дърпал за езика, той сам
беше напомнил за казашката експедиция от Москва. А щом е
така... Ако Кригов се е добрал до Вятка и Киров жив и здрав... То
излиза, че Егор не е длъжен с нищо на Мишел?
Излиза, че той връща на нея надеждата, а на себе си я отнема?
Ето, и аз гладувам. Защо трябва да ти давам това, което пазя за
себе си?
Той прочиства гърлото си.
– Да. Наистина. Честно. Но... Нищо повече не каза. Затвори се в
този свой локомотив.
Мишел въздъхва.
– А тях ще ги пуснат ли нататък? Към Москва?
– Полкан чака разрешение. Там в Москва го мотаят, прехвърлят
го от един човек на друг, не могат да решат.
– Разбрах. Благодаря, Егор.
– Моля. Пак заповядайте.
Те продължават да стоят един до друг безмълвно. Отец Данил
продължава да вещае, да увещава събралите се, но Егор не го чува:
твърде гръмко диша до него Мишел. Тя сякаш възнамерява да го
пита още нещо или да го помоли за нещо. Вечно се опитва да го
използва по някакъв начин, вечно се оказва, че ѝ е нужен ту за
едно нещо, ту за друго... Но все пак ѝ е нужен.
– Е, а... Какво се оказа с Колцов в края на краищата? Има ли
телефон там, или не?
Егор потрива слепоочията си. Телефонът. Твърде много неща
накуп. Твърде много неща накуп.
– А. Аз... Още не съм ходил. Този влак и... Така.
– Ясно. Не разбрах моя ли е искал да оправи, или за някакъв
нов.
– Не знам. Наистина не знам. Честно.
Хората наоколо изведнъж се раздвижват, започват да говорят
така, сякаш са се пробудили. Какво, да не е свършила проповедта?
Не, напротив.
– И когато почукат на вратата ви и помолят за милосърдие, ще
можете ли да откажете? Ето, дошъл е този момент, изпратено е
изпитание: слаби телом стоят пред портата ви и смирено молят
да ги пропуснете, и за тях няма друг път за спасение освен през
вашата крепост. Ще можете ли да се извърнете? Ще можете ли да
ги отблъснете? Ето, аз съм глух, а чувам молбите им, защото
слушам със сърцето си, както слушам и вас. Господ ги е забравил,
както е забравил и вас. Вие тук всички сте братя. Но нима битката
завършва, когато генералът изостави полесражението? Заради
него ли се биете, или всеки заради останалите? Заради това да
останете себе си до края, или за тенекиени медали? За да
изпълните заповедите или за да изпълните дълга си?! Заради
заплатата или заради вечността?
Мишел побутва Егор.
– Откъде той вече знае за тях?
Егор свива рамене.
– Чува със сърцето си.
А отец Данил вече не е тих, а гръмогласен:
– Молете вашите началници така, както бихте молили за свои
братя: милост и милосърдие! Аз самият дойдох от онази страна и
знам: там хората са същите като вас, със същите беди и същите
радости. Както вие се нуждаете от милосърдие, така се нуждаят и
те! Каквото е било между вас, отдавна е отминало. Молете да ги
пуснат! Спасете вашите братя!
6.
Пиука телефонът.
Полкан грабва слушалката: Москва?! Покровски така и не му се
е обадил, телефонистите мънкат, че въпросът се разглежда, но
генералът е затрупан с някакви дела от държавна важност. Какви
са тези важни дела, хрипти им Полкан, задавеният гняв в него се
превръща в хриптене, а те обещават да се обадят по-късно и
прекъсват връзката.
Не, не от Москва. От заставата – и уплашено.
– Идват при вас, Сергей Петрович! При вас!
Полкан поглежда: от влака се движи процесия. Патрулните ги
обкръжават, но се държат на безопасно разстояние, сякаш са
магнетизирани по еднакъв начин с пришълците и не могат да се
приближат до тях. Онези тримата са с наметала с качулки и с
респиратори, както онзи белокосия, с когото Полкан беше
разговарял през нощта. Карат със себе си натоварена количка на
ресьори, тя подскача върху неравната пътечка. Товарът ѝ е покрит
с брезент.
Полкан няма намерение да приема тези хора в кабинета си.
Намята си мундира, затваря бутилката в шкафа и слиза в двора.
Командва караулните да не ги пускат през портата.
Посреща ги на подстъпите. Чумави или не, няма какво да
правят във вътрешността.
– Какво искате? Пфу, мамка му! Коновалов! Тичай за хартия!
Но онези носят всичко със себе си. Не хартия, а таблет. На,
пиши.
Полкан им рисува с пръст на екрана въпроса си, чудейки се
дали не е бил прав Егор, когато му говореше за паспортите и
телефоните. Прав ли е бил?
Главният в тройката повдига брезента и показва какво има в
количката: прихванати с ремъци дървени сандъци. Другите двама
са се обърнали към тълпата, гледат във всички посоки
едновременно, сякаш ги е страх да не им се нахвърлят иззад
гърба. На гумените наметала са нарисувани червени кръстове на
целия гръб, лицата им не се виждат под намордниците. Старшият,
същият този белокосият, който беше слязъл от влака при Полкан
през нощта, казва:
– Тук има храна. Консерви. Всичко е стерилно, заводско
производство.
– И какво?
– Това е заплащане. Заплащане за преминаването. Митническа
такса. Вземете ги.
– Не разбрах!
Полкан показва надписа на таблета не само на началника на
влака, но и на всички събрали се: какво е това, другари, пред
целия честен народ тук ми предлагат подкуп?
– Не можем да стоим там безкрайно. Изпаренията са наистина
токсични, вече го почувствахме. На болните им става по-зле. Те и
без това имат поразени бели дробове, дихателни пътища. Това е
мъчение за тях. Даваме ви част от продоволствените си запаси, за
да ни пропуснете без протакане.
Полкан се хваща за хълбока. Кикоти се пресилено.
– Не се прави така, драги човече. С консерви или не, докато не
ми дадат зелена светлина от столицата, никъде няма да
преминете. Така че си взимайте стоката и се разкарайте.
Тройката не помръдва; белокосият стои с лице към него,
другите двама са обърнати настрани. Хората шушукат и не е ясно
на чия страна са. Сандъците се подават изпод брезента,
хипнотизират народа. Тогава Полкан измъква от кобура си
пистолета, насочва го към небето и натиска спусъка.
БУМ!
Тримата не помръдват, дори не потрепват. Полкан отпуска
димящото дуло, пристъпва към белокосия, още веднъж и още
веднъж. И крещи право в ухото му:
– Следващият ще бъде за теб, ясно ли ти е?!
А онзи му отговаря тихо и също на ухото – за да чуе само той, а
не всички наоколо:
– Не мога да държа повече болните там. Ще почакам още малко,
а после ще отворя вагоните. Нека дойдат при вас.
Дава знак на своите подчинени и те покриват сандъците.
Строяват се в триъгълник, както са дошли, и тръгват обратно към
влака.
7.
Когато над гаражите проехтява изстрел, Егор отчаяно човърка с
кламер в дупката на катинара на вратата на Колцовата
работилница. Някога се беше справял добре с кламери, но този
катинар е някакъв хитър, изобщо не се поддава. Добре че няма
никого наоколо – хората се тълпят в двора и извън портата, а тук,
зад сградите, няма никого.
Кламерът засяда в катинара и се чупи.
Мамка му!
Сега, дори да се върне тук заедно с Полкан и връзка ключове,
няма да има никаква полза – на всичкото отгоре трябва да
убеждава отново Полкан. Но не може и да остави всичко както е.
После ще се започне една... И така или иначе ще се наложи да си
признае.
Във вътрешността на гаража се чува тихо жужене. Така жужи
обикновено в уличните тоалетни.
Егор се озърта. Съседният гараж е отворен – на стената висят
инструменти. Пила за метал – твърде дълга. Клещи – не могат да
прегризат такава верига. Егор надниква по-навътре... Чук.
Няма време за размисъл. Той хваща чуждия чук, премерва се в
катинара, сякаш сече дърва, и отнася катинара. Веригата
издрънчава, чукът удря и в ламарината, от която е заварена
вратата на гаража; гаражът звънти като тревожна камбана, но
никой не притичва при сигнала, на всички им е по-интересно
онова, което се случва зад портата.
Въпреки това не разполага с много време.
Егор дърпа крилото на вратата към себе си, ръждясалите панти
скърцат, вратата отстъпва с усилие. Той се промушва през
процепа и се затваря отвътре, за да не привлича вниманието на
съседите.
В гаража се стеле сладникава воня – такава, че му се иска
веднага да отвори вратите отново. Двайсетина тлъсти мухи се
носят из тъмния гараж; Егор пали фенера и те се насочват към
него – кацат на ръцете му, на шията, на челото, опитват се да
плъзнат в крайчетата на очите му. Той ги гони, шътка им, убива
една, но на останалите им е все едно – за няколкото дни, в които
са били затворени, са полудели.
Егор размахва фенера, петното светлина шари по стените.
Някакви стари списания, дървен стол, куки на стените, сандъци...
Всичко надолу с главата. Всичко кафеникаво, лепкаво при допир.
На места разляната тук кръв е неотличима от ръждивото желязо,
тя самата е ръждиво желязо, опитва се да убеди себе си Егор. На
куките за инструменти – засъхнал парцал от нещо, върху
захвърлен на пода лост – сноп червени коси, слепили се в
кафеникави кълчища. Сърцето бие лудо. И освен задушливата и
нежелаеща да се изветрее миризма във въздуха виси още нещо...
Осезаемо, както става осезаем самият въздух, ако го загребеш
бързо с длан. Чувството за неестественост на това, което се е
случило тук.
Егор си спомня битката си с дългунестия Колцов – битката за
телефона. Когато Колцов се спря миг преди да запрати в Егор
камък; но едно е камък, а съвсем друго... Егор си спомня думите
на Антончик, че са опявали двамата с покрити лица, защото е
било страшно да ги гледа човек. Нима са могли така да се
обезобразят заради телефона? Заради Мишелка? Само че на
Цигал въобще никога не му е пукало за момичетата... Едва ли той
би...
Може би не заради самия телефон, а заради това, което е било
вътре в телефона, в паметта му? Но как са го отворили без
паролата?
Егор шари по сандъците, стараейки се да не вдига шум, отлепва
някакви прилепили се към пода рогозки, вдига килимчетата.
Телефона го няма никъде. Мухите бучат непоносимо, сякаш са
вътре в главата на Егор.
Може би той си е измислил всичко това?
Измислил е, че Цигал го е окрал, измислил е, че онзи е донесъл
телефона на приятеля си, че те са се сбили именно заради
айфона? Може би е бил някакъв обикновен битовизъм или... Или
може би Цигал е почнал да му се натиска, а онзи го е... Ето, отец
Данил точно за това говореше – Сатаната е обсебил и двамата.
Похотта е греховна страст номер две. И гневът.
А на Мишел... Ами така, просто ѝ е изтърсил нещо, за да...
Трябвало е да я шашне с нещо загадъчно и я е шашнал. Колцов
цял живот си е бил бърборко и въздухар... Само че ето че е
умрял... Някак...
Напразно Егор беше дошъл в гаража му. Трябваше да се измъква
и да ходи да се разкайва пред Полкан.
Да си признава, че у Колцов няма телефон.
Егор се изтупва, отваря вратата – и в падналия на пода клин
светлина вижда нещо малко, бяло, омазано. Познато.
Той се навежда... Внимателно дърпа, отлепвайки нещото от
обратната страна на гуменото килимче. Облива го пот.
Къс хартия. Страничка, откъсната от нечий паспорт.
Страничката с графата „Деца“. И там в таблицата е написано име:
Николай Станиславович Костров, 15 януари 2019 година.
Всичко започва да плава. Коленка. Кръстих го на дядо му.
Любимият ми.
Всичко плава. Гаражът, стелажите, жуженето. Плават в пот.
На дядо му, моя баща. Коля. Красив и такъв смешен. Умник.
Егор на моста. Зелената мъгла го облепва. Коленете му се тресат.
Той изритва мъртвата жена. Знаеш ли как се обичат късните? А
знаеш ли как се обичат децата, когато умрат преди теб?
Та той изхвърли паспорта ѝ! Помни със сигурност как
паспортът летеше към отровната вода, как пърхаше, разтворил
пеперудени криле. Как така? Егор поднася изцапаната с кафяво
страница към очите си.
Датата на раждане е оградена със синя химикалка. Той не я е
ограждал!
Откъде?
Той затваря очи и там, в затворените очи, намира още късче
спомени, което по-рано е било изгубено, смесено с въображаеми
концерти на въображаеми стадиони.
Егор не може да гледа живата и усмихваща се жена, която токущо е била мъртва, каучукова. Сълзите му пречат да я гледа,
главата го цепи. Затова откъсва страницата – там, където е
паролата за телефона, страничката за момчето Коля – и я
прибира, а останалото хвърля в реката.
Слага страничката в джоба си заедно с телефона.
И после тръгва напред – към онзи бряг, където хората
равнодушно влизат във водата, за да умрат.
8.
Когато чужденците с ръкавиците и ботушите си тръгват,
Полкан очаква от своите одобрение, но народът го гледа
враждебно. Тълпата не се разотива от само себе си, макар че,
изглежда, вече няма какво да зяпа. Някой мърмори, скрил се зад
гърба на другите:
– Какъв честен си се извъдил, Сергей Петрович!
– Така! Кой е това? Ти ли си, Воронцов? Изнаглял си, а?
Но някаква жена подкрепя Воронцов:
– Защо не пропуснеш хората?
– Защо да не пропусна хората? Ти въобще можеш ли да
съобразиш с кокошия си мозък какви ги приказваш? Как се
нарича това – да пропусна хората? Не е ли престъпна небрежност,
не е ли злоупотреба със служебното положение, а, Полечка? И
това в най-добрия случай!
– Хора в нужда! Болни са, киснат във влака! Туберкулозни! А ти
ги тровиш с газа от реката!
– Ти откъде знаеш, че там са туберкулозни, а не сто тона
динамит? Нас този глухар нали не ни пуска на инспекция?
– Защото са туберкулозни! Ако беше динамит, щяха направо да
тръгнат на таран! А те вместо това стоят, кльопачка предлагат!
– Така, а ти какви ги плямпаш, Леонид? Нали постиш! Или
имаш лош махмурлук?
– Ти имаш махмурлук! На мен ще ми разправя... Хората няма
какво да ядат, а той се прави на принципен!
– Абе я се разкарайте всичките! Аз съм комендант тук, аз ще
решавам! Това тук не е селски кооператив, а граничен пункт!
Развъдила ми се на главата демокрация, мамка му!
Той понечва да си тръгне, но го хващат за ръкава. Полкан се
оглежда – Ринат дърводелецът.
– А за какво ни е толкова важна тази Москва, Сергей Петрович,
а? Нали виждаш – не сме им нужни. Не пращат кльопачка, нямат
никакъв интерес към нас. Ти въобще обади ли им се за този влак?
Какво разправят оттам?
– Слушай, Ринат, бъди така добър, разкарай се по-надалеч от
мен, докато не съм ти вкарал един във физиономията! До гуша ми
дойде от вашите мнения!
Но Ринат не отстъпва.
– Накратко: обадиха ли ти се, или не, Сергей Петрович? Какво
казват: да пускаме, да не пускаме?
– Не са се обаждали! А на теб какво ти влиза в работата, свинска
муцуно?
Ринат се озъбва, юмруците му изпукват.
– Ах, ти... И какво, ако не сме им нужни може би изобщо – да
вдигнем черното знаме, а? Бихме били свободна митница,
накратко, добре бихме си живели... Бихме взели от влака
процентче и нека да минава. А ако се опомнят от Москва – тогава
ще се разберем!
Полкан се отказва да прибира в кобура му своя „Стечкин“ и го
оставя в ръката си.
– На мен за такива като теб знаеш ли какво ми казаха казаците?
Че такива трябва да се бесят заради призиви за измяна към
Родината! А не както аз тук се церемоня с вас!
Хората леко започват да отстъпват. Само Ринат стои и се хили.
– Ами добре че тези гадини отидоха по дяволите, Сергей
Петрович. Така им се пада.
– Я се разкарай!
Той се изхрачва в краката на Ринат и си тръгва – а по пътя гледа
хората в очите; някои му кимат с уважение, други извръщат
поглед. Качва се в кабинета си, заключва го. Сваля телефона,
натиска бутона, моли телефониста да му набере Москва.
Телефонистът пита:
– Ще изчакате ли?
А на Полкан му се струва, че долавя в гласа му, в този уж въпрос
подигравка.
– Ти ще имаш да чакаш! Хайде набирай по-живо, копеле!
Сигналите траят около минута, най-накрая някой вдига.
– Ало! Тук Ярославълски пост, Пирогов! По повод транзита на
влака с туберкулозните! Дайте ми генерал Покровски!
Там се мотаят, кашлят, мислят, после казват:
– Генерал Покровски е арестуван. Вашият въпрос се разглежда,
но до назначаването на ново отговорно длъжностно лице едва ли
ще можем да ви кажем нещо. Ще ви съобщят, когато...
– О, я вървете на майната си! На майната си! В кучи гъз!
Полкан запраща слушалката в стената, вдига я и я запраща още
веднъж. От слушалката се сипят пластмасови парченца. Той я
повдига още веднъж. Все още има сигнал, макар и гъгниво, сякаш
някой припява през счупения си нос.
– Дай ми караулката. Ямшчиков при мен, Никита също. Да, и
Коца, ако го намериш.
Всички, които е повикал, се събират при него за половин час.
Полкан проверява дали вратата е добре затворена, поглежда,
както винаги, през шпионката – как е там, на стълбите? После се
обръща към Никита.
– Е, какво, Никит Артемич. Кой да предположи, че твоето време
пак ще дойде?
Дядото на Мишел мига, сумти, но не спори.
– Сега ще отведеш другарите в арсенала, ще им покажеш твоето
царство. Днес през нощта ще минираме моста. Ако тези кучи
синове не искат назад, ще им се наложи нагоре.
9.
Егор така и не намира телефона, макар че преди тръгване
обръща всичко в гаража на Колцов надолу с главата. Отива си,
мачкайки в джоба си зацапаната страничка от чуждия паспорт. А
в главата си мачка мисълта за това какво може да се е случило с
Колцов.
Ако са отключили телефона... Пуснали са го и са отворили...
Какво може да е станало след това? Заради какво е станал такъв
скандал? Не може да повярва, че просто заради апарата – не се
връзва. Тогава заради това, което е в него?
Узнали са нещо? Нещо са разбрали? Получили са съобщение?
Позвъняване? Там има снимана карта със съкровище, ала-бала?!
Какво такова може да има, че единият да убие другия с голи ръце?
Или всичко това е постановка? Двамата са узнали нещо, което
не е трябвало, и затова са ги отстранили... А заключената отвътре
врата... Е, това също някак са го инсценирали. Но кой? Попът е
заключен, няма кой друг...
Звъни се за обяд и Егор свърва към столовата.
На обяд ги няма нито майка му, нито Полкан. Гарнизонният
готвач с виновен вид лично разпределя по чиниите хилавите
коренчета, кълне се, че ги варил колкото е можал, и че са добре
изпробвани.
Хората мърморят злобно.
– Лесно му е на него да се отказва от консервите. Току-виж
самият той не яде корени, а консерви...
– Гнуси се от нашата трапеза. Неговата май е по-богата.
Лев Сергеевич се опитва да разубеди всички тези дисиденти:
– Е, ти пък! Сигурно просто разговаря с Москва. Ще дойде. Ние
тук, братче, всички сме в една лодка!
– Да го вземат дяволите, Сергеич! Ние си имаме своя лодка, той
– своя! Нашата отива към дъното, неговата още ще поплава! Ти не
го видя вчера, а ние го видяхме. Целият омазан със сос, вони на
варено месо плюс домашнярка!
Егор настръхва. Сега би трябвало да стане, да защити Полкан,
но той снижава глава между раменете си. Те нали го виждат,
виждат го и говорят всичко това пред него; може би точно на него
го и говорят.
– О, я стига! Той не би направил такова нещо! Егор! Ти какво
мълчиш, я кажи за татенцето!
За татенцето! Би трябвало да им каже, че Полкан не му е татко,
никога не е бил и никога няма да бъде. Но не бива – защото по
всичко изглежда, че Егор плава в същата тази лодка, в която
Полкан се отдалечава от потъващите хора. Плюскал е с него месце
– дай сега да се отметне. Човек за всичко трябва да си плаща.
Егор откъсва глава от чинията, в която лежат същите тези
противни корени, и произнася:
– Не, разбира се! Вие какво, откачили ли сте всичките?
И се натъква право на ухилената физиономия на Ваня
Воронцов. На Ваня, на когото вчера сам беше връчил откраднатия
от Полкан месен снаряд. Ваня се усмихва:
– Хайде, хайде, кажи си.
– Ти си кажи.
Егор си дояжда, зажумял, гадостта от паничката и тихомълком
се изнизва от столовата. Хората ръмжат гладно подире му.
Ето какво му е нужно: един последен разговор с отец Данил. Да
го попита за Колцов и Цигал, да го попита за проклетия влак, да
го попита за думите му, че Егор е избран. Да го попита и да му се
изсмее в лицето, защото предишния път не беше успял да се
надсмее над бълнуването му.
Егор нахлува в дома си.
– Маааамо? Вкъщи ли си?
Никой не отговаря. И все пак той надниква в спалнята ѝ. Майка
му лежи в кревата, гледа в тавана.
– Мамо! Всичко ли е наред с теб?
Тя прехвърля погледа си върху него, но нищо не отговаря.
– Мамо! Какво ти е?
– Много ме боли главата.
– Аааа... Ами такова... Дръж се. Кажи, ако стане по-лошо.
– На мен ми е лошо, Егор.
– Ами... аз имам предвид... Онова.
Той се забавя на прага ѝ, макар че се е канел да се справи с този
въпрос за минута.
– Мога ли... Е, да ти помогна някак?
Майка му клати глава. Егор тогава като идиот пита отново:
– Наред ли е всичко?
– Ти умееш ли да прощаваш на хората, Егор?
– Аз... Но майко, пак ли започваш?
– А аз не умея особено.
Егор цъка с език от нетърпение.
– Ти какво... за това ли? Дето ти казах при влака? Ами
извинявай. Разпалил се бях. Беше такова напрежение!
– Разбирам.
– Мамо! А може ли сега да не устройваш тази сцена?
– Каква сцена, Егор?
– Онази сцена с умиращия болен!
Тя отново го поглежда – обидено и изумено.
– Ти мислиш, че симулирам?
– Аз нищо не мисля!
Той пристъпва навън от стаята ѝ.
– Можеш ли днес да не ходиш никъде, Егор? Просто да останеш
тук, с мен?
– Не... Не, мамо, наистина трябва да тръгвам, честна дума.
– Много те моля.
– Не. Не, мамо. Ще направя едно нещо и ще се върна.
Той бързо, докато не е успяла да му попречи, се промъква в
хола, отваря бюфета и поглежда в запасите на пастрока си. И ще
ги изразходва с облекчение: там сега е останала само една
консерва, последната консерва, която отличава Егор от
обикновените хора в комуната. Трябва да я даде, да подкупи с нея
Воронцов или който днес охранява проповедника, да се избави от
нея и да стане равен на другите.
– Егор! Егор! Какво правиш там!
– Нищо! Приключих! Лежи, почивай!
– Егор!
Той се носи през две стъпала, сякаш се бои, че тя наистина сега
ще изскочи и ще го подгони.
10.
Дядо Никита пуши в кухнята. Мишел го гледа. Напълно
облечен е – облякъл се е тихо, удивително тихо. И затова Мишел
го пита шепнешком, като заговорница – накъде?
– Много питаш.
Той чака нещо, слуша как бабата шуми в стаята, рецитира с
молитвения си напев своя унил Есенин:
Трепнаха листата, кленове се залюляха,
прах се рони от златисти клони,
ветрове зашумяха, застена гората,
зашептяха с ехо листата...
Плаче в прозореца буря унила,
превиха се... превиха се...
Дядото примижава от дима. Погалва Мишел по ръката със
загрубелите си, пожълтели от тютюна пръсти.
– Добре че не тръгна за Москва. Поседи днес с нея. Че може да
ме няма през нощта.
– А къде ще ходиш през нощта? А?
– На задача.
Той ѝ намига закачливо – бръчките около очите му се събират.
И си пали втора цигара от първата.
Бабата в стаята най-накрая намира изгубената дума, слага я
обратно в редичката и продължава нататък:
Превиха се върбите към мътното стъкло
и клатят се клоните, навяват тъга,
навъсено гледат в леката мъгла...
А далеко черни облаци идват
и реве сърдито буйната река,
от водопадите пръски изригват,
сякаш мачка земята силна ръка.4
Дядото поглежда часовника си.
– Така, добре. Няма да заспи.
Надига се от мястото си. Отива в стаята на бабката и Мишел го
чува как премества табуретката, а после, пъшкайки, се качва на
нея. Нима смята да търси нещо върху бюфета?
– Никита? Ти какво там?
– Аз такова... Исках да погледна нещо. Нищо особено. Не се
вълнувай, Марусенка. Един фотоапарат. Обещах да го покажа...
– Къде си се запътил.
– С момчетата... На дежурство. Това пък какво е... Интересно
къде е...
– До сутринта, така ли?
– До сутринта, Марусенка.
– Дай да те прекръстя.
– Ами прекръсти ме. За всеки случай!
Дядо ѝ отново се появява в кухнята – объркан и сърдит.
– Слушай... А ти там от бюфета... Да си взимала нещо мое?
Мишел чувства, че се изчервява: ушите ѝ пламват. Но не може
да излъже дядо си.
– Взех.
– Дай ми го.
Той я гледа недоволно; в детството ѝ от този негов поглед ѝ
ставаше страшно, но тогава дядо ѝ беше огромен, а тя мъничка –
и макар че никога не я беше докосвал с пръст, събраните му
заедно буйни вежди означаваха, че може да изпадне в немилост.
Сега – тя осъзнава това някак много остро и внезапно – не ѝ е
страшно да го гледа, а я е срам. Защото сега голямата и силната е
тя, а мъничкият е той, колкото и да се ежи. Мишел става, без да
спори, отива в стаята си, вади торбичката с пистолета и се връща
в кухнята.
– Ето. Сорка.
Дядо ѝ взема пистолета от торбичката, завърта го в ръце, вади
пълнителя, проверява патроните. Въздъхва.
– Поне знаеш ли как се сваля предпазителят.
– Показвал си ми.
– Така ли?
Той измерва пистолета с ръка и изведнъж го подава обратно на
Мишел – с дръжката напред.
– Подарявам ти го.
– Наистина?
– Наистина.
Тя го поглежда напрегнато.
– А защо така?
– Такива са времената. Нека да имаш.
От двора му крещят:
– Никита Артемич! Идваш ли?
Той целува Мишел по темето и отива да се обува. Тя се изправя,
за да го изпрати до входната врата.
– Накъде?
Той поклаща глава – ако каже, бабата ще чуе. Изпраща ѝ още
една въздушна целувка и хлопва вратата.
11.
Повече няма да му позволи да го баламоса.
С тези свои думи, че Егор уж е избран, попът здравата го беше
обезкуражил. Но разбира се, казва си Егор, на който и хлапак да
кажеш това, ще се пръсне от гордост. Във всичките му
фантастични книжки героите непременно бяха избрани за
някаква вълшебна мисия и неизменно бяха предназначени от
съдбата за нея. Закон на жанра. Знаят, мамка му, какво иска да чуе
човешкото сърце, и точно това му поднасят.
Но трябваше да пита не за своето предназначение, а за това,
което се е случило с Колцов и с Цигал. Какво значи „обсебени от
Сатаната“? Същото, което се е случило с хората, давещи се в
реката? Нека да каже истината. Този път Егор няма да го остави на
мира, докато не каже истината. Може би това е единственият му
шанс да разбере какво означава всичко. Сега или никога.
Предишния ден подкупът беше сработил. Егор не се
съмняваше, че ще сработи и днес – никога досега не беше виждал
на Поста такива гладни и такива озлобени очи.
Качва се към вратата на изолатора. Днес на стража е Жора
Бармалей.
– Какво искаш?
Егор в движение вади консервата.
– Трябва да поговоря с него. За половин час. Ако ме пуснеш, ще
ти я дам. Това е варено месо.
Жора се усмихва. Такава усмивка, че на Егор му става зле.
– Не ми трябва това, вашето.
– Това... Какво означава?
– Такова. Постя.
– Ами...
Егор го гледа смаяно, трескаво съобразявайки накъде да насочи
разговора. А Жора му намига и го успокоява:
– Всичко е наред, влизай, той те чака. Върви, върви, не е
заключено.
12.
Мишел показва на Антончик, който днес стои на портата,
зелената платнена торба.
– Дядо забрави противогаза! Те тръгнаха към влака, нали? Вече
изобщо не го слуша главата! Ще му го дам и се връщам.
– Ами да... Там... Добре... Само че такова... Не се бави.
– Благодаря, Тоха.
Тя просто го докосва по рамото, но на него му е достатъчна и
тази благодарност. Портата се отваря за нея – и Мишел изскача
навън. Тя знае за влака от подслушан разговор – естествено, че
няма да остане да седи вкъщи, след като дядо ѝ беше тръгнал.
Дори глупак би се досетил, че той не отиваше на дежурство, а
Мишел не беше глупава.
Да отиде сама до влака, би било страшничко, а и патрулните на
заставата не биха я пуснали там: Полкан беше забранил да се
приближават до влака. Но ако се залепи за дядо си, би могла да
опита.
Да се опита да разузнае от хората във влака какво им е известно
за казашката експедиция. И едва след това да реши окончателно:
да вярва ли на Тамара, или не; да тръгва ли, или да остане да чака
Саша.
Заедно с дядо ѝ в тъмнината отиват още двама. Всички са
натоварени с тежки раници. Фенерите им са изключени. Опипват
пътя с тояжки. Крачат бавно, така че за Мишел не е проблем да се
залепи за тях. Най-важното е да не я забележат по-рано,
отколкото трябва. Трябва да се предаде на дядо си чак при самия
влак, когато вече ще бъде твърде късно да я гонят вкъщи.
Вървят не към заставата, която е осветена с фаровете на
заседналия влак, а съкращават пътя и поемат направо към моста.
Мишел не беше чула какво точно възнамеряват да правят, но
каквото и да беше, не биваше да пропуска този шанс.
Мишел не беше идвала по-рано на моста – дори не ѝ беше
хрумвала такава мисъл. Мостът водеше право в противоположната
на Москва посока. Когато Мишел излизаше на железопътната
линия и гледаше на запад, ѝ се струваше, че подлага лицето си на
слънчевите лъчи. Когато гледаше на изток, сякаш надничаше в
яма.
И изведнъж оттам се появи влак.
Той прилича на онези влакове, които тя помни от детството си.
Беше дошла в Ярославъл точно с такъв. В Москва тогава беше
безпорядък и бяха решили за по-сигурно да я изпратят при баба
ѝ. Баща ѝ ги беше закарал на гарата, сам ги беше качил в първа
класа и дълго я целува на прощаване – по очите, по челото. Каза
ѝ, че просто отива на ваканция. Мишел беше запомнила добре
това прощаване. Баща ѝ, който обикновено ухаеше на одеколон,
този ден миришеше на кисело и неприятно.
След като остави Мишел и баба ѝ, влакът продължи нататък на
запад и други влакове от Москва до Ярославъл така и не
преминаха.
И ето че този влак сякаш се връщаше.
Туберкулозни, Мишел беше чула това. А току-виж може поне в
локомотива? Там нали излизат при хората, разговарят. Значи не са
заразни. Не се боят да се заразят. Може да помоли тях да я вземат
до Москва? Ако Полкан ги пропусне?
Но колкото повече се приближава до влака, толкова по-малко ѝ
се вярва, че ще се съгласят да я откарат.
На брега е успял да излезе само локомотивът, целият останал
влак е на моста – и макар че стои в мъглата, Мишел вижда, че
прозорците в пътническите вагони така и не са светнали.
Дядо ѝ и другите двама забавят крачка, нахлузват си
противогазите. До реката остават стотина метра, но мъглата вече
започва да щипе очите. Мишел бърка в зелената торба и вади
моден 3М респиратор с голямо стъкло.
Те не смятат да отидат при хората в локомотива – напротив,
изглежда, че се крият от тях. От брега се насочват направо към
моста и бързат, притичвайки между стоманените подпори по
дължината на влака, сякаш се опитват да се слеят с тях.
Мишел се приближава към влака подир тях, на същото място, и
поглежда – какво възнамеряват да правят по-нататък?
Те се разделят; дядо ѝ, изглежда, остава при влака, някой друг
се спуска на въже под моста, а третият се пъха под вагоните. Но
може би само така ѝ се струва: силуетите вече наполовина са се
разтопили в мъглата и лунната светлина днес е съвсем слаба
заради дебелите облаци.
Мишел се приближава към влака все повече и повече.
Във вагоните няма светлина, но те не са празни. В тях има
някого, това е сигурно: отвътре се носи някакъв неясен шум. И...
Когато Мишел идва съвсем близо, изведнъж започва да ѝ се
струва, че вагоните силно вибрират. Сякаш влакът се движи и
трака на сглобките между релсите.
Тя поглежда прозорците.
В тях не просто няма светлина. Те са с плътно дръпнати пердета
отвътре, така че изобщо да не се вижда какво става там. Но зад
пердетата се извършват някакви движения, това е сигурно.
Като омагьосана Мишел се вдига на пръсти и почуква с пръст
по прозореца. Може би ще отворят?
Завесата се дърпа, сякаш се опитват да я отместят отвътре. Тя
почуква още веднъж и завесата се дърпа по-силно. Мишел
поглежда към локомотива... Като че ли засега никой не я е
забелязал. Тя възнамеряваше да дойде тук и да опита да поговори
с тези хора, но дядо ѝ очевидно се крие от тях и тя не иска да
привлича вниманието им толкова явно. Просто ще погледа...
Тя притичва покрай вагона до стълбичката, която води до
вратата. Изкачва се по нея... Прозорецът е боядисан – надвенатри, набързо са нанесли боята отвън.
Мишел вади от джоба си ключ и започва да стърже боята, като
често се озърта. Изстъргва една линия, втора...
Отвътре я удря светлина. Мишел си прави шпионка с размера
на монета и прилепва око към нея.
Прозорците са с решетки отвътре. Стените са опръскани с кръв.
Толкова е зловещо, че ѝ става лошо. Но се премества така, че да
вижда малко встрани.
Във вагона седи на колене, увесил ръце, гол човек с раздрано
лице. На раменете му седи в същата поза още един гол човек с
раздрано лице. На раменете му седи в същата поза още един гол
човек с раздрано лице. На раменете му седи в същата поза още
един гол човек с раздрано лице. Той поглежда нагоре, към слабо
мъждукащата под тавана лампа. А после, сякаш почувствал
погледа ѝ, потрепва и започва да търси с поглед в произволни
посоки източника на пронизващото го усещане – докато не среща
погледа на Мишел.
Това е Саша Кригов.
Девети епизод
1.
Наистина вратата е отключена.
Жора я отваря пред Егор и преди Егор да успее да съобрази
какво може да означава това, го избутва вътре и слага резето.
В изолатора цари полумрак. Тук никой не посреща Егор, за
разлика от предишния път, и на него му се налага да тръгне
напред, за да намери отец Данил.
Отецът седи в кухнята и гледа навън. Когато забелязва Егор, му
посочва втората табуретка. Егор остава прав.
– Какво става?
– Виждаш какво. Знаех, че ще дойдеш. Знаех, че са ти останали
още въпроси.
– Какво означава това? Защо те държат отключен?
– Задавай въпроси, не хаби времето напразно. Сега не е
останало много време.
– Ти си му омотал главата, така ли? Като на майка ми? А? А?!
Егор се хвърля обратно към вратата и крещи:
– Жорка, гадино? Ти какво, полудял ли си? Чака те трибунал,
чуваш ли?!
Там никой не отговаря. Сякаш са заключили и са си тръгнали.
Егор се връща при попа, сърцето му бие бясно. После вижда, че
прозорецът е отворен. Ако се наложи, може да извика за помощ. А
засега... Нека онзи си мисли, че всичко му е в кърпа вързано.
– Добре. Въпросите. Разправяше, че Сатаната е обсебил Колцов
и Цитал?
– Говори по-бавно, не те разбирам.
– Ти! Разправяше! Че! Колцов! И Цигал! Които в гаража... Които
са ги убили в гаража! С тях – какво? Какво стана с тях? Твои хора
ли ги убиха? Ти ли ги изпрати?
Отец Данил разчита с присвити очи думите на Егор. Разпознава
„убили“ и „гараж“. Клати глава.
– Никого не съм изпращал. Бяха обсебени от бесове.
Проникнала е тук бесовската молитва. Не знам как е станало, но
знам със сигурност, че е така.
– Какво?!
– Бесовската молитва. Тази, която окоси всичко отвъд Волга.
Някой я е донесъл тук, при вас. Някой обсебен. Донесъл я е и я е
прочел на тези двамата.
– Какво? Кой?!
– Не те лъжа, момче. Сега вече няма смисъл да лъжа. Ти скоро
ще видиш всичко сам. Съвсем скоро.
2.
Мишел отскача от прозореца като ужилена. Поема си дъх.
Сторило ли ѝ се беше? Как е възможно? И как всичко това...
Приисква ѝ се да се прекръсти, сякаш това по някакъв начин
може да ѝ помогне тук.
Тя отново долепва око до шпионката, която е изстъргала в
боята. Сега във вагона няма никого. Нито един от тези четирима
зловещи хора, които седяха... В пирамида ли, в какво ли, един
върху друг. Няма го Саша.
Мишел се заема да стърже боята отново – отчаяно, все побързо, разширявайки процепа; не, не ѝ се беше сторило, тя
наистина го беше видяла там. И състоянието, в което го бе
видяла, отначало я беше изплашило, а сега... Сега тя чувства: на
него му е много зле, много го боли – каквото и да става с него сега,
той страда и трябва да му се помогне.
Когато процепът, който е изстъргала в боята, става с размера на
юмрука ѝ, тя отново поглежда през прозореца. Оглежда
окървавената, омазана вътрешност на вагона... Решетки на
прозорците. Навярно всички тези хора, които беше видяла, ги
карат в концлагер, карат ги на екзекуция, затова и са
разсъблечени, затова са пребити и изподрани, затова седят в тази
странна, чудовищно неудобна поза – някой ги е заставил, някакъв
надзирател! Това не е туберкулоза, хората от локомотива лъжат,
тук се твори някакъв ужас, някаква гадост...
Тя чука в това малко прозорче в прозорчето – чука с длан,
надява се, че Саша ще се върне при нея, че ще я познае дори през
стъклото на респиратора...
И той се връща.
С един скок се озовава в помещението. Погледът му бяга, не
може да се спре, върху устните му има пяна. Той говори нещо,
нещо повтаря – не на нея, защото отново я е изгубил, а на самия
себе си. Изведнъж във вагона влита още един човек, невъзможно
слаб, с ръце, висящи като бичове. И веднага – трети. Тези тримата
едновременно, сякаш някой ги управлява като марионетки, се
обръщат към прозореца – и виждат Мишел.
Саша се навежда, за да бъдат очите му на равнището на отвора,
през който тя се е опитвала да улови погледа му, кратко замахва и
удря с юмрук право в лицето ѝ, в очите ѝ – в това малко прозорче,
което е изстъргала, за да го види. Тя извиква от изненада и едва
не пада по гръб от вагона на пътя, едва се удържа; на прозореца
има пукнатина. И окървавеният юмрук удря отново стъклото,
увеличавайки пукнатината още и още, докато не пробива дупка в
стъклената коруба.
Преди Мишел да успее да разбере, че трябва да скочи, стъклото
се разлита на парчета едва ли не в очите ѝ, пръстите я хващат за
косите и с нечовешка сила я дърпат навътре, към острите
стъклени зъбци.
Тя пищи като заклана, опира се със свободната си ръка, но я
дърпат и дърпат; успява да зърне, че целият вагон вече се е
натъпкал с ранени, надрани до кръв голи хора, и всички те млатят
в прозорците с юмруци, повтаряйки едно към едно движенията
на Саша. На някои са им счупени ръцете, затова части от тях
висят, и те удрят с тях преградените с решетки прозорци на
вагоните като с бичове.
И говорят, говорят нещо неразбираемо, нещо диво, нещо
отвратително и безсмислено, трупат думи, давят се с тях – от едни
искаш да избягаш, други не значат нищо, трети карат юмруците
ти да се свиват против волята ти.
Мишел пищи ужасено, за да прекрати това ломотене, но
чувства как ръцете как краката как шигаон ръждивокафяво вижда
как абадон кръв как томроб черна щърб като отломки в очите
като мъртви деца отсеч глави разтворени от ъгъла като мухи на
окото като изтръгнати мавет от корема узал гихум бебета като
лайно като смърт вземи да вземеш да вземеш мен шигаон…
АХ!
Право над ухото, право над ухото – грохот като бомба, паднала
право върху дома ѝ, и звънът прави звън, главата се взривява в
болка, отвътре, остра, пронизваща, Мишел лежи на моста, гледа
нагоре, в зеленото небе, вагонът е като стена, а там дядо ѝ, хванал
се за перилото, пъха автомата вътре и вкарва още един изстрел и
още! И още!
– Дядо, дядо, дядо, дядо...
Дотичват още хора, онези, които там, които там с него бяха.
Мишел се опитва да се изправи, но ѝ се вие свят, тя притиска
ръце към ушите си, за да не кънти така, те в червено, дядо ѝ
отново натиска спусъка и изведнъж хвърля автомата, стъклото
вече се е разлетяло съвсем, останала е само решетката, Мишел се
опитва, опитва да стане отново, дядо ѝ хваща с две ръце
решетката, от онази страна окървавеният човек също, дядо ѝ
започва да шепне, нещо шепне и тези, които са му се притекли на
помощ, също се катерят, блъскайки се, по стълбата, говорят нещо,
опитват се да се надвикат, но Мишел не чува заради звънтенето
какво викат, иска ѝ се, иска ѝ се като мед, страстно, сладко като...
Дядо, дядка, дядо Никита изтръгва от себе си противогаза,
разклаща глава – и Мишел вижда, че от онази страна на
решетката друг човек, зловещ, кошмарен, гол човек, пяна на
устните, лице, като че ли от него са одрали кожата, само бялото
на очите – бяло като отражение на дядо ѝ в това огледало, замахва
като че с него в такт и двамата с точност до миг със замах си
млатят челата едно в друго през решетката и после двамата падат
в различни посоки... Мишел допълзява до дядо си – на него няма
лице, всичко е счупено, отломки бели стърчат, той е мъртъв, а
вместо него до прозореца се е добрал Коц, вече без противогаз и
също така сякаш завижда, че дядо ѝ вече се е освободил, а той
още не, намира себе си от онази страна на прозореца на колегата
това същото, това същото, пак, пак, пак – с такава сила, с такава
омраза и слепешката, сякаш заради това е живял целия си живот,
за да може тук сега, сякаш вътре в него нещо се къса, на което му е
тясно в черепа, в кожата, което трябва да се пусне, сякаш душата
сама, като пара в тенджера под налягане, разкъсва това идиотско
ненужно всичко месо, кожа, кости – и после Коц също пада като
насмукала се пиявица, ленив е сега, защото не е жив...
Мишел дърпа мъртвия си дядо, ставай, ставай, събуждай се, но
от него тече алено желе, само едното му око гледа в нея, но
главата се клати, не иска да се буди, сладко е да спи, дядо, дядо,
чуваш ли?!
Някой я хваща за врата и я мъкне далеч от дядо ѝ, звън в ушите,
после препокриващ звън рев, локомотивът реве, ангел тръби,
голите хора във влака бърборят, заедно и поотделно и заедно, но
ангелът е по-гръмък от тях... Пуснете, аз сама ще тръгна, пуснете,
но я държат, тя върти глава – двама души в наметала, кръстове на
гърдите, маски на лицата, отмъкват я от дядо ѝ, от смъртта,
локомотивите реват, късат се, небето се разкъсва на две, земята се
разтърсва и ален порой и скакалец и чума, и бесове и бесове, и
бесове...
3.
Егор притичва до прозореца – от моста гърмят изстрели, влакът
не престава да свири, мига със своите фарове, ярки като милион
свещи. Отец Данил също става, приближава се към прозореца. На
двора изскачат хора, крещят нещо, размахват ръце. Някой
поглежда към прозореца, в който стои монахът. Той вдига ръка и
отчетливо нарежда на хората в двора:
– Братя! Сега всичко е готово! Да позволим на слабите да
преодолеят тази граница! Вървете, върнете на мястото им
релсите, които преди това махнахте. Сложете отново релсите и
нека този влак продължи по тях, нека отиде при онези, които ще
могат да помогнат на клетниците, нека отиде в столицата.
Вървете! И ще бъдете възнаградени!
– Ти какво? На теб за какво ти е това?!
Долу цари объркване – не всички слушат отец Данил, но онези,
които не го слушат, са объркани, а онези, които приемат думите
му за заповед, действат ефективно. Портата се разтваря, някой
вече налива от туба гориво в стоящия на двора трактор с
парчетата от релсите в ремаркето, пали го и го насочва обратно
към заставата.
Егор се хваща за решетката:
– Е! Ей! Вие какво? Вие съвсем ли се побъркахте?! Сергей
Петрович! Маааамо!
И го чуват.
В двора изскача Полкан – полицейски мундир направо върху
пиянския потник, бричове над чехлите.
– Охрана, кой е там на портата?! Вие какво, зрението ли си
изгубихте?! Скачайте всички, лайнояди! Чуваш ли ме, а?! Какво
става тук, мамка му?!
Някои от размърдалите се хора наистина застиват, някои
продължават да вървят към портата, трети обкръжават Полкан –
като че го подкрепят.
– Вие какво правите? Вие кого слушате?! А?!
Отец Данил извисява глас – и заглушава звучния Полканов бас.
– Вие, които сте страдали. Вие, които сте търпели лишения. Вие
нали знаете, че ви заповядва нечестивец? Този, който е плюскал
на воля, докато вие сте гладували! Този, който ви е лъгал в
отговор на вашите въпроси и се е извръщал в отговор на вашите
молби! Вие постехте, а той дебелееше. Вие умъртвявахте плътта
си, за да се възнесете духовно, а той ѝ угаждаше, защото е
нищожен духовно. Сега аз ви моля за милосърдие, а той за
убийство. Кого ще послушате?!
Полкан се обръща към решетката.
– Млъкни! Накарайте го да млъкне там!
Егор хваща отец Данил отзад и го откъсва от прозореца, но
белята е станала. Хората, които са обкръжили Полкан, не го
пускат до димящия трактор, те го бутат обратно в двора, блъскат
го към входа и тласъците всеки момент ще прераснат в удари в
зъбите.
– Добре, Петрович. Накомандва се! Разкарай се!
– Върви при циганката си! Край!
– Те там във влака имат кльопачка! Те ще я споделят! Ти нали не
споделяш?
– А нека да му отидем на гости, а, момчета?! Току-виж е
останало още?!
Полкан гърми в отговор:
– Ще видиш ти! Чуваш ли, боклук?! Не ме докосвай! Не ме
докосвай, иначе ще те застрелям като куче!
Отец Данил се опитва да се изтръгне; той, макар и мършав, е
жилав и е едва ли не двойно по-възрастен от Егор. В полумрака се
закачват за нещо и се стоварват на пода. Отец Данил се смее.
– Така или иначе то вече е от тази страна! Все едно! Всичко вече
е извършено!
4.
Той свети право в зениците на Мишел – сякаш влиза в отворите
с игли и боде някъде във възпаления нерв, в голия мозък. Отваря
уста, пляска с устни като риба в аквариум – не говори, а се гаври.
– Какво?! Какво?!
Мишел не чува нищо. Слагат я да легне, дават ѝ вода и тя пие с
големи глътки тази топла, воняща на пластмаса вода, после ѝ
трият с нещо ушите, тя не разбира защо – хвърлят настрани
яркочервена марля. Отново движат безсмислено устни и тя им
крещи:
– Не чувам! Не чувам!
Светът престава да се върти, спира се като въртележка, на която
е свършило времето за въртене, Мишел се опитва да се надигне в
седнало положение. Лежи с гръб към локомотива, пред нея стоят
двама души с брезентови наметала палатки, единият белокос и
още някакъв здравеняк. И двамата държат в ръката си автомати,
на наметалата им има червени кръстове.
– Кои сте вие?! Какво се е случило?!
И в този момент тя си спомня какво. Всичко отново прелита
пред погледа ѝ – завъртат се накъсани размазани кадри, тя крие
глава в коленете си и започва да пищи. Пищи и не чува писъците
си, гърлото ѝ се къса.
Тя е оглушала!
Защо? Защо?!
– Защо нищо не чувам?!
Показват ѝ кръвта на марлята. После ушите. После отново
кръвта на марлята. После автомата. Изговарят нещо грижливо,
бавно, за да разбере тя, но тя не разбира абсолютно нищо.
Отново пламва пред нея лицето на Саша – зловещо, сатанинско,
дори не животинско, а някакво... нечовешко. Тя закрива очите си
с ръце, но всъщност ѝ се иска да извади очите си, които са видели
всичко това; и Саша, и дядо ѝ, и всичко, което се беше случило с
тях.
– Какво се случи с тях?! Какво беше това?! Защо?!
Те я тупат по рамото – спокойно, спокойно. Но тя не може да се
успокои. Гледа към моста – там третият човек с наметало палатка,
качил се на стъпалото, беззвучно стреля с автомата в прозореца
на влака – припламвания, искри.
– Какво е станало с тях?! Какво му е на Саша?!
Мишел с усилие завърта глава, гледа към заставата – там,
присвили очи под мощните локомотивни фарове, стоят хора,
прикривайки лицата си с ръце. Патрулните и още... Цяла тълпа.
Мнозина са затиснали ушите си с ръце. Боят се да се приближат,
не могат, сякаш от локомотива ги отделя невидима стена.
Мишел започва да усеща – с шията, с върховете на пръстите си –
вибрацията, която се излъчва от локомотива зад гърба ѝ. Навярно
локомотивът през цялото време свири, не престава да свири с
пълна сила.
Тя седи, облегнала гръб на колелото. Човекът с червения кръст
ѝ показва палеца си: с теб всичко е наред. Тя клати глава, по
лицето ѝ текат сълзи. Не, не, нищо не е наред.
Опитват се да я изправят на крака, но тя засега не може да
стане. Те не я задържат, искат да я пуснат, показват ѝ – иди, иди
при своите. Тя няма сили.
– Какво беше това?! Какво става?!
От локомотива се появяват още хора, отварят в борда на
локомотива някакви люкове, измъкват от тях дървени сандъци,
по двама души от тях хващат всеки от сандъците и ги носят на
струпалите се в ослепителната светлина раздърпани хора. Онези
се отдръпват от тях, те нямо им обясняват, размахвайки ръце.
После хората от заставата кимат и взимат сандъка, а онези в
брезентовите наметала се връщат за следващия.
Белокосият човек, който се е навел над Мишел, ги спира с жест,
вика ги при себе си, посочва сандъка, изобразява с показалеца и
средния пръст числото две, подчинените му свалят капака, вадят
нещо, подават му го, а той го връчва на неспособната да съобрази
нищо Мишел.
Тя гледа тъпо тежките блестящи предмети, които лежат на
коленете ѝ. Това са заводски консервени кутии, два продълговати
тенекиени цилиндъра, намазани със смазка. На всеки от тях има
маркировка: „Варено месо. 1 кг“.
Белокосият я потупва по рамото: вече е време!
5.
– За како ти е това?! Какво ги насъскваш?! Защо?!
– Защо? Защо питаш?
Отец Данил отблъсква от себе си Егор с ръце, после и с крака.
Сядат един срещу друг на пода, дишайки тежко.
– За какво ти е този идиотски влак?
– Влакът? Влакът, момче, трябва да отиде в Москва.
– Защо?! Какво има в него?!
– В него има хора, такива като онези двамата. Такива като
онези, които си видял на брега. Обсебени.
– Защо?!
Егор скача, отец Данил също се изправя. Егор пристъпва към
него, онзи също прави крачка – назад от Егор. А после се хвърля
напред, удря го с рамо и го отблъсква от коридора. Егор,
плъзгайки се на паркета – същия такъв паркет, както във всички
комунални квартири – се хвърля към вратата, за да отреже пътя на
отец Данил, но онзи вместо това с един скок влита в стаята –
мястото в изолатора, където е неговата спалня.
Егор млати по вратата.
– Жорка! Отваряй, гадино!
На стълбището има викове, суматоха, но никой не идва към
вратата. Тогава Егор пристъпва в стаята на попа. Онзи стои до
прозореца, раменете му се движат нагоре-надолу, никак не може
да успокои дишането си.
– За какво ти е да пропуснем този влак?! Какво, тях ще ги
излекуват ли там, в Москва?!
– Да ги излекуват?! Неее!
Отец Данил размахва пръст.
– Няма да ги излекуват там. Ние се опитахме да ги лекуваме. В
нашата обител. Опитахме се да усмиряваме обсебените. Да
умъртвяваме плътта им. Да ги заговаряме. Да прогоним бесовете.
Да ги предпазим от грехове. И така, просто... В тишина, в покой.
Не. Нищо. Могат да се укротят, известно време да останат тихи, а
после отново. Щом човек веднъж е овладян от бесовете, то това е
завинаги. До самия край.
Егор започва да трепери. Косите на тила му се изправят. Ако не
беше видял с очите си тези хора в реката... Тези хора на моста... Та
те не са бягали от нещо, осъзнава изведнъж той. Те са бягали към
нещо. Не отнякъде, а донякъде. Дотук. На този бряг. На Поста.
Мъже. Жени. Деца. И само реката не ги е пуснала. Покосила ги е и
ги е уморила.
Стои като вцепенен.
– А тогава какво? Защо?! Защо са тук?!
Попът гледа Егор изпитателно. Кима. И изговаря – монотонно,
приглушено, без да набляга на никоя дума и на никоя сричка:
– Защо? За да изядат тази ваша Москва. За да няма повече
никаква Москва. Като огнената сяра, изсипала се върху Содом и
Гомор заради огромните грехове на тези градове. Наказание на
този проклет град за всичкото зло, което е донесъл на света.
Наказание.
6.
Маруся неохотно се събужда от протяжното свирене на
локомотива. Не се събужда веднага – сирената я зове от дълбокия
унес, но отначало ѝ се струва като част от съня, който вижда. Сън,
в който тя е студентка и тича към гарата, за да посрещне там
дошлият при нея от Перм Никита. Влакът вече се е приближил –
ето го, свири и скоро ще продължи нататък, престоят му в
Ярославъл е само двайсет минути, но тя няма да успее по никакъв
начин за двайсет минути да дотича до гарата: заледено е,
тротоарите и пътищата са хлъзгави, налага се да стъпва много
бавно и внимателно. Добре поне че краката ходят, мисли си
Маруся, слава богу.
Ледът е виновен за всичко, ледът, оплаква се на влака Маруся,
почакайте, тичам както мога, не го откарвайте, не го взимайте.
Лош сън, лепкав, тревожен. После всичко става твърде истинско,
за да може да продължи да спи, и тя отваря очи.
В стаята е тъмно, в антрето е тъмно. Маруся иска да напипа
ключа на нощната лампа, но не може да го достигне.
– Никита! Никита! Пусни осветлението!
После тя си спомня, че тази нощ Никита е отишъл на
дежурство, така че с нея трябва да е останала Мишел.
– Мишелка! Спиш ли, момиче? Чуваш ли ме?
Влакът продължава да свири. На двора е глъчка, суматоха.
Хората крещят един на друг. Маруся не може нищо да направи.
Мишел не се събужда и Маруся, след като я вика известно време,
разбира, че и нея я няма вкъщи.
Под одеялото лежат чуждо тяло и чужди крака. Страшно ѝ е да
бъде сама. Маруся започва, за да успокои себе си:
„Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да
дойде Твоето Царство...“.
Но вместо това в главата ѝ напира Есенин, за беда наизустеният
натраплив Есенин:
Вечер като сажди
зад прозореца тече.
Бяла прежда
платно тъче.
Заникът танцува,
сенките подскачат,
плетът лудува,
прозореца закача.
По прозореца лепи се
черна сгурия.
Майка пее приспивно
на малка дъщеричка.
Сънено се носи
църковна песен.
Спи, моя рибке,
спи, не говори.5
Маруся довършва стихотворението и го започва отново, защото
по никакъв начин не успява да се отърве от него.
7.
Телефонистът не отговаря веднага, Полкан успява да си
помисли – този с кого е? С мен или против мен? Но онзи все пак
отговаря.
– Да, Сергей Петрович.
– Кой е това? Ципин? Здрасти, здрасти, Санечка. Давай Москва
по-скоро.
Но се бои: ще го свърже ли Ципин с Москва, или ще го прати по
дяволите и ще отсече кабела? Сега само в Москва, само в тази
проклета Москва, която го постави в такова положение, само в
нея, скъпата, е цялата му надежда.
– Тъй вярно, Сергей Петрович, свързвам ви.
Полкан гледа през прозореца – на двора не е останал почти
никой. Някои са се скрили в жилищата и изчакват да отмине
бунта, някои са избягали в полето. Около локомотива има
суматоха – изглежда, онези с наметалата предават нещо на
патрулните, не се притесняват от светлината на фаровете. Полкан
допира очи до полевия бинокъл: сандъци. Същите онези сандъци
с консерви.
– Ама че кучи синове!
Чува се бавен сигнал. В Москва сега е нощ, там хората обичат да
спят през нощта, а през деня да похапват сладко-сладко, там
църквите звънят малиново, мамка му, там ресторантите са с
певици, там е Пироговската болница, мамка му, там са проклетите
казашки патрули, там всичко е прясно боядисано в червено, хайде
някой най-накрая да дойде до телефона, мамицата ви!
– Москва-изток. Рубчик на телефона. Слушам.
– Чуваш ли ме, Рубчик? Тук Ярославъл! Пирогов! Звънях ви
скоро! Тук имам извънредна ситуация! Чуваш ли ме?!
– Чувам ви, говорете.
– Питах относно влака. Да узная мога ли да го пропусна, или
не? Влакът с туберкулозните. Идва от Киров. Цял ден не получих
решението. Сега тук хората ми откачиха.
– По-спокойно. По-конкретно. Какво стана?
– Какво ти е званието, Рубчик? Какъв си?
– Лейтенант.
– Няма ли там някой по-старши? Поне майор, мамка му?!
– В момента не.
– Сега ми трябва генерал. Не майор, а генерал, чуваш ли! Тук
при мен има бунт! Хората настояват да пусна тази композиция
при вас в Москва!
– Сега няма никого. Ще предам на сутрешната смяна.
– Кой е на мястото на Покровски?!
– Не съм упълномощен...
– Обади му се веднага. Без да затваряш, се обади по втората
линия на онзи, който е на мястото на Покровски, и му кажи, че в
Ярославъл ще има бунт, ако не се намери спешно решение!
– Не са назначавали никого на мястото на Покровски. Тоест
назначиха, но го уволниха.
Полкан избърсва с ръка потта от челото си. Тилът страшно го
цепи. Телефонът, който вече е запращал в стената, мирише на
тамян. Високоговорителят виси на червени и сини проводници.
– Рубчик! Обади се някъде, мамицата ти! Чуваш ли ме?
– Успокойте се. Чувам. Ще опитам.
Той превключва. Сигнал. Сигнал. Сигнал. Сигнал. Сигнал.
Полкан се приближава до прозореца. Телефонът продължава да
писка накъсано върху масата. Отваря прозореца: чува гласа на
Тамара:
– Егоооор! Къде си? Егоооооор!!
Сигнал. Сигнал. Сигнал.
Вдигат.
– Слушам.
Полкан се заема да обяснява всичко отначало.
– Ярославъл. Пирогов. Относно влака...
– Какъв Пирогов? Какъв влак?
– Вие какво?! Вие там какво, подигравате ли се?! По повод влака,
транзитния, с туберкулозните, дето ще ми затрие Поста! Да го
пускам ли за Москва, или не?
– Какъв пост?
– Ярославълският! Ярославълският пост, мамка му!
– Туберкулозни?
– Да!
– Не разбирам защо звъните тук. Трябва да се обадите на
санитарния контрол. А най-добре да изпратите писмена молба.
Но там сега едва ли някой... Вие въобще наясно ли сте колко е
часът?
– Наясно съм, мамка му! Трябва ми решение сега! Трябва ми
точно сега, мамицата му, шибано решение!
– Не бива да разговаряте с мен с такъв тон.
– Ти сега ще ме поучаваш ли?!
– Да не сте посмели... Всичко ви обясниха! Чакайте...
– Нищо няма да чакам! Вие там нищо не можете да решите! Не
сте способни да решите нито едно шибано нещо!
– Тогава вземете решение сам и на своя отговорност.
Полкан отлепва слушалката от ухото си. Диша, брои до пет. И
отново я допира.
– Ще взема. Вече го взех. Идете на майната си, ето го моето
решение. И предайте това на онзи, който там е на мястото на
Покровски. Да го духате всичките, шибани гниди! Тепърва ще
ядете лайна от мен! Животни! Твари!
Той стиска слушалката така, че тя се пуква. И внимателно я
поставя върху бежовия пластмасов апарат.
8.
Мишел не сваля поглед от консервите, които са ѝ връчили.
Пред локомотива, в светлината на фаровете, се тълпят хора.
Бързат, разтоварват от спрелия наблизо трактор релсите, като
стоножки ги мъкнат към чакъления насип и ги слагат на
предишните им места.
Работят бързо, без да гледат в ослепителните лъчи, без да
задават повече въпроси. Хората с наметалата стоят пред
локомотива, отсичат пътя на работните мравки към вагоните. На
всички им е нужно влакът да премине колкото се може по-бързо,
всичко това вече да свърши.
Белокосият се е отдръпнал и командва нямо своите.
Някакъв друг човек – по-млад от първия, по-висок от него –
вдига Мишел за ръката и я задърпва към хората. В ръката си
държи таблета, с помощта на който се е пазарил с местните хора.
Мишел не иска да си тръгва, вкопчва се с поглед в затъмнения
вагон.
– Там беше Саша! Къде го карате! Къде карате Саша?!
Човекът написва на таблета: „Иди си вкъщи“. Мишел му
изтръгва стъкления правоъгълник и с треперещи пръсти въвежда
на екрана: „Къде карате Саша?“.
Той поклаща глава и изтраква: „В Москва“. Тя примигва, изтрива
буквите му и ги заменя със свои: „Защо?“.
Отговарят ѝ: „Иди си! Не бива да оставаш тук“. И после още:
„Трябва по-бързо. Докато ти също не си станала“, и още:
„обсебена“. Изтрива, пише: „Това е заразно!“.
Мишел се вглежда – очевидно това е млад човек. Протяга
пръсти към лицето му, докосва бузата му – не знае как да го
помоли по друг начин. И пита в таблета: „Това болест ли е? Ще ги
излекуват ли там?“.
Човекът отмества таблета встрани, за да освети с екрана му
Мишел – свилата се от ужас девойка – и разучава под синкавата
светлина лицето ѝ. После отговаря: „Не. Това не е болест“.
Мишел набира: „Тогава защо отивате там?“.
„Москва ни натресе това. Ние просто връщаме това обратно в
Москва.“
Мишел бавно осъзнава: те карат такива, в каквито са се
превърнали Саша и нейният дядо, не за да ги лекуват. Те искат да
заразят с този кошмар Москва. Нейната Москва. Тя отблъсква от
себе си таблета със страшните думи и крещи:
– Не! Не, не, не, не!
Отпред вероятно вече са сложили последния отрязък от
релсите, хората стоят на четири крака, млатят беззвучно с чукове
по стоманените клинци, пришиват релсите към траверсите;
белокосият отново минава наблизо, нарежда на своите да се
връщат в локомотива, сгребва ги с ръка от линията. Само младият
остава до Мишел – навярно не може да престане да гледа в лицето
ѝ.
– Не! Да не сте посмели! Да не сте посмели! Не бива!
Не бива нейната Москва – Москва с Патриаршеските езера, със
зимните пързалки и летните паркове, с оживените ресторанти и
танци през цялата нощ, със Сашините родители, умни и добри
хора, които чакат, все пак чакат я със Сашиното детенце в нея,
където живеят още чичо Миша с жена му, майка ѝ и баща ѝ
някъде са се скрили и спасили, Москва, от която са ѝ останали
само черните картинки в изгорелия телефон, Москва, към която
Мишел вчера възнамеряваше да тръгне и до която би могла да се
добере само след седмица – не бива да я изгуби, не бива да я
превръщат в това!
– Не!
Мишел отблъсква от себе си намазаните със смазка консерви с
варено месо – точно такива, каквито ѝ беше подарил Саша.
Изритва ги като гадни влечуги така, сякаш смазката разяжда.
„Не искаме да ви навредим. Просто трябва да минем оттук!“
– Дядо! Саша! Не! Да не сте посмели!
Но той, изгубил търпение, започва да я мъкне към заставата.
9.
Егор вижда с крайчеца на окото си как Полкан отново се
появява на двора. Той подскача по-близо до прозореца и крещи,
дере се, за да надвика непрестанно свирещия влак:
– Не бива да ги пускаме! Не бива да ги пускаме!
Полкан вдига глава:
– Егор? Ти ли си това?! Къде си?!
– Не ги пускай! Те там всичките са такива като Колцов!
Обсебени са! Във влака! Не бива да ги пускаме!
– Млъкни!
Егор се обръща към монаха – и си глътва езика. Онзи стои на
три крачки от него и го държи на мушката: в ръката му има
пистолет.
– От прозореца. Махни се от прозореца.
Егор се подчинява. Добре, добре. Беше предупредил Полкан – и
онзи беше чул.
Но веднага щом се отдалечава от трибуната зад решетката,
попът я заема. Не сваля дулото от Егор, а на Полкан казва:
– Ако не пуснеш влака – ще го застрелям. Когато влакът
отпътува – ще ти го предам. Прибирай се! Чуваш ли?! Не ме
принуждавай! Не ме принуждавай към заколение на агнец!
Отстъпвай! Назад!
Полкан изревава в отговор като ранен звяр:
– Не пипай хлапето! Ще те убия! Егор! Хей, чуваш ли ме? Имам
дистанционно в джоба! Мостът е миниран! Не дай боже да
направиш някоя глупост – натискам бутона! И ще се простиш с
твоите туберкулозни!
Отец Данил не чува това, не иска да го чува.
Егор отскача – монахът стреля.
Припламване, грохот, пръски мазилка, звънтене в ушите;
сърцето се е свило на топка; не го е уцелил. Отец Данил изговаря
монотонно:
– Не ме принуждавай. Нямам нищо против теб, но още веднъж
и... Седи тихо!
И подхвърля в двора на Полкан:
– Жив е! Но още веднъж... Само още веднъж! И край! Чуваш ли?
Егор тръсва глава – изтръсква от нея звънтенето. Чува Полкан:
– Недей! Разбра ли? Егор! Жив ли си?!
– Жив съм! Да! Не се ли взривява мостът?
– Не разбирам! Не работи! Дявол знае какво там са омазали.
Трябва да отида да видя!
– Стига бе!
Но монахът крещи не на него, а на застоялия се в двора Полкан:
– Пропусни го! Какво те засяга?! Нега гине! Заслужила си го е!
Нека загине, както загинаха всички останали градове! Както
цялата Русия загина заради тази чума! Мислехте, че всички сте ни
изтровили? А ние вас ще отровим с вашите бесове!
Егор се опитва да разбере:
– За какво?!
Но монахът не му отговаря – погледът му е там, на моста,
където е влакът. А влакът изведнъж млъква. И после дава два
кратки сигнала.
– Тръгва! Заминава!
Отец Данил също го вижда:
– Заминава!
Егор се надига – все още може да скочи върху този безумец. И
крещи на Полкан, извръщайки лицето си от попа:
– Чуваш ли ме?! Чуваш ли?! Иди! Иди където трябва! И ги прати
по дяволите. Аз тук ще се оправя някак!
Той пристъпва към отец Данил – но онзи засича движението му
по сянката, обръща се рязко и се озъбва:
– Сядай! Съвсем малко остана! Защо да загиваш заради тях?!
Ние просто възстановяваме справедливостта! Заради всичко,
което Москва ни донесе! Заради цялата болка, заради всички
мъчения! Нали ти самият си зрял човек! Видя какво е там, от
онази страна! Какво е станало с хората! И всичко това дойде с
войната от Москва! Москва ни прати сатанинската молитва!
Бесовските думи! За да унищожи хората, а да запази земята за
себе си! За да се изядем взаимно!
– Какви ги дрънкаш! Вие там имате градове! Киров,
Екатеринбург! Нали ти ми каза!
Отец Даниил снима в отблясъка на фенера имената на
градовете от Егоровите устни и изкривява лице:
– Няма никакви градове там! Всичко е опустошено! Само
обсебени върлуват, но и те скоро ще измрат! Мислехме, че сме
преживели напастта, мислехме, че можем да ги спасим, да
измолим спасение за тях – но не! Всички се сатанисват отново.
Щом веднъж си чул до края молитвата – това е! Дори само
веднъж! Така че какво – да простим на вашите московчани?! Че са
пуснали на света такова зло! И защо? За да се ядем едни други, а
те да продължават да си седят там, да си греят трона с окаяния си
задник! Да забравим?! Не! Ние мислехме, че при вас също всички
са измрели във вашата проклета, гнила, отвратителна Москва!
Мислехме, че целият свят е свършил, че навсякъде властва
дяволът, като при нас. А вие тук ето – като на Христос в пазвата,
зад тази ваша рекичка. Молите се на Бога! Кръстите се! Че и
войници ни пращате да ни покоряват. Пак огладнели за земи, за
власт. Ами добре, плюскайте! Нека тогава никъде да няма мир.
Ако ще е чума – нека е навсякъде!
Главата на Егор се е надула, ще се пръсне. Струва му се, че чува
гласа на майка си – някъде далеч, зад оградата. Тя вика и нещо
иска.
Егор поглежда попа.
Какви ги дрънка?! Егор примигва, вижда тълпящи се хора.
Примигва, вижда тела на моста. Хваща се за треперещата глава –
чува мухите в лепкавия тъмен гараж.
– На какъв Бог се молите в своята Москва? Какъв Бог ще ви
благослови за това?! Нашия вече го няма!
Егор прави още една упорита крачка към него:
– А ти тогава на кого служиш?! На кого?! Служиш?! Ти?! Та това
е грях! Ти сам го каза! Гневът е грях!
Отец Данил отстъпва от него и насочва пистолета право между
очите му.
– Гневът? Грях! А най-страшната от греховните страсти е
горделивостта. И ето за нея, за нея трябва да бъде наказана
Москва. За горделивостта! Нека гори!
Той се обръща към прозореца...
– Къде се дяна той? Къде се дяна баща ти?!
Тръгнал беше. Все пак го беше послушал и беше тръгнал. Беше
направил всичко както трябва.
Егор стиска юмруци:
– Той не ми е баща!
10.
Тамара дотичва до заставата само по халат, боса – както си е
била облечена. Влакът изгаря очите ѝ с четирите си фара, двата
локомотива реват, хората се мръщят, искат по-бързо да
приключат работата и да прогонят композицията към Москва.
Тамара размахва ръце, опитва се да надвика локомотивния вой,
но никой не я слуша – блъскат я, викат към нея също толкова
беззвучно, колкото и тя към тях. Всичко потъва в болезнения рев
на двата локомотива.
Тамара вече е виждала всичко това. Виждала го е в картите,
когато ги реди за девойката, и го е виждала отново и отново,
когато сама се е допитвала до картите, надявайки се да получи
друг отговор.
Но получаваше все този.
Картите излизаха обърнати, предвещавайки катастрофа и
гибел. Обърната колесница, обърнат върховен жрец, обърнат
дявол. И кулата, поразена от мълния – предзнаменование на
неизбежен, окончателен крах. Тя беше виждала в тях същото,
което виждаше сега – допълзяла иззад реката огромна змия с
нахлупена качулка. Змия, която се е натъкнала на преграда на
този бряг, но е пропълзяла и се е устремила нататък, за да изяде
целия свят.
Само обърнатия жрец лъжепророк, лъжепророка така и не
беше разбрала.
Мислеше, че картите говорят за самата нея. Надяваше се, че
картите говорят: спри се, стига си грачила. Говориш глупости,
плашиш хората, плашиш самата себе си – и всичко е напразно.
Не смееше и да си помисли, че картите може да са говорели за
него, за отец Данил, да наричат неговите пророчества лъжа и
неговата вяра – фалшива.
А ако картите клеветят свещеника – значи той е бил прав, значи
чрез тях Тамара разговаря с бесовете и бесовете ѝ нашепват да
въстане срещу отец Данил, срещу божия човек и заедно с това –
срещу самия Бог?
– Прости ми, Господи, огромно прегрешение... Прости ми,
Господи, огромно прегрешение...
Тамара гледа как хората се суетят: нагласяват последните релси,
забиват в земята последните клинци – Жора Бармалей, Серьожа
Траверса, двамата Свиридови, Канцелсон, Льонка; мъкнат от
влака проклетото варено месо, което Тамара е виждала в
припадъците си – месото, с което дяволът плаща на хората за
службата им.
– Прости ми, Господи!
Нали тя искаше да спаси, да спаси дома си, сина си, тези
глупави, нещастни, гладни хора... Нима тя греши? Къде е тук
грехът?! В какво?!
Не, тя е права.
Тамара не знае какво е злото в този влак, но злото се излъчва от
него като горещина от пещ, пълзи, кълбейки се, настрани като
мастило от сепия в гъста морска вода; то не бива да остава тук,
защото ще отрови и земята, и хората, но и в никакъв случай не
бива да се пропуска на запад – там, където има големи живи
градове.
Локомотивът млъква за секунда – и тогава се появява нов глас
на влака, някакъв зловещ шепот, непонятно шумолене, което идва
някъде от недрата, от червата на влака – от вагоните; но този глас
поне не е толкова гръмък и Тамара може да го надвика:
– Не го правете! Не бива! Не бива! Аз видях! Видях какво ще
стане! Ще стане беда! Не бива! Льонка! Полечка!
– Върви си, вещице!
– Не бива! Серьожа! Серьожа! Спри ги! Къде си?!
Но в този момент локомотивът изревава – заглушава този
шепот отново, после композицията потрепва, в конвулсия или
пробуждайки се – треперенето му пробягва напред по релсите
като ток по проводници – и се помества от мястото си.
Тамара вижда, че нататък, към заставата, не всичко още е
събрано, но змеят няма търпение, той иска да погълне още едно
късче земя, която глупавите хора слагат в пастта му. Но как да го
спре?
Тамара не успява, не успява да направи нищо.
Наблизо стои тракторът, но Тамара не умее да го кара, не може
да го докара до линията, а и тракторът няма да попречи на тази
машина; тя ще го помете за миг.
Вече мъкнат последната стоманена пластина, постилат с нея
пътя на влака.
И в този момент тя вижда Мишел.
Влачат я хора в наметала. Тя се дърпа, опитва се да ги бие с
юмручета – и изведнъж се изтръгва, побягва напред и се хвърля
на земята право пред пълзящия към нея локомотив.
Хвърля се върху релсите, прегръща траверсите, полага главата
си пред твърдите непоколебими ножове. Хората в наметалата
тичат към нея, влакът забавя ход, тя, изглежда, се е вкопчила с
мъртва хватка – и е готова да умре наистина, а не престорено като
Тамара, когато излизаше на релсите пред казашките дрезини.
Тамара се затичва с босите си крака по острия чакъл към
трактора – и вижда в ремаркето тубата, от която са го зареждали с
гориво. Хваща тубата – в нея нещо се плиска, цамбурка. В джоба ѝ
има запалка. Това е, няма да успее да направи нищо друго.
Тръгва с тази туба, със запалката към хората, които изравняват
същата тази предпоследна последна релса.
– Махайте се! Махайте се!
Хората отскачат. Не я чуват, но разбират.
Тя вижда – дотичва нейният Серьожа, омазан с нещо, крещи
като риба на вцепенените хора. После на нея.
И в този момент Льонка Пияницата изтърсва автомата си от
рамото и го насочва към двамата. Свиридов също се цели със
своя.
Полкан хваща Тамара за ръката.
– Пусни ме!
– Нека да върви на майната си! Не ми пука за Москва! Ще се
гътне – майната ѝ. Няма тук да умираме заради тези скотове!
– Не! Не!
– Тамара! Не откачай!
– Не! Да не си посмял! Ти обеща! Обеща ми! Обеща да ми
повярваш!
Льонка замахва към нея с приклада и Тамара щрака запалката –
защото не може повече да заплашва с празни думи. Всички
отскачат от нея – освен Полкан.
– Тамара!
– Ще го запаля!
Най-накрая откъсват Мишел от коловоза, като я зашеметяват с
удар – и я изхвърлят настрани. Влакът изяжда още метър и после
– още метър.
– Тамара!
– Не!
– Черногъза вещица!
Льонка вдига още веднъж автомата и стреля в нея; куршумите
изгарят корема ѝ; тогава Тамара просто поднася огъня към
гърлото на тубата; успява да каже „Прости ми, Господи“; и край.
После се разтваря.
11.
Полкан търка главата си – мирише на изгорели коси, на
изгоряло месо; писъкът все още е в ушите му, но това е вече ехо.
Той застава на четири крака – вижда факел. Факелът е
неподвижен, лежи на земята. На мундира му танцуват сините
езичета на пламъци. Полкан ги удря вцепенено. Вдига глава –
вижда светлина. Влакът се движи към него, движи се и свири,
гони го от релсите, иска да бъде пропуснат.
Полкан, отстъпвайки, се изправя, оправя си дрехите.
Спомня си какъв е този влак.
Спомня си какъв е този факел.
И побягва напред на непослушните си криви крака, побягва
пред набиращия скорост влак. Последните релси пред него са
сложени и сега влакът вече няма защо да чака.
Освен локомотива никой друг не преследва Полкан – хората са
разхвърляни от взрива, онези, които не са посечени от желязо,
седят на земята, шарят около себе си, търсят за какво да се хванат
на тази земя.
Полкан е бавен, краката му са несръчни, главата му е празна – и
в нея, в желязната бъчва, само едно нещо се върти в ръждивата
тъмна вода: думите на Тамара. Че е обещал да ѝ повярва. И че не
може да я предаде отново.
Хората във влака го гледат отвисоко, от своите прозорци
бойници, и не разбират къде иска да избяга от тях той – и защо не
свърва от линията. Те го догонват, ревът не утихва, лъчите бият
право в гърба му.
А Полкан знае къде и знае защо.
По релсите – за да ги задържи поне мъничко.
Той напряга силите си и прави последен скок.
За да се озове при стрелката поне няколко секунди преди
набралия вече ход влак. Няколко секунди преди хората в
бойниците, отказали се да го щадят, просто да го пометат от пътя
си.
Успява.
Успява да дотича и да дръпне тежката желязна ръчка.
Превключва стрелката; това е трудно, като да се отмести Земята
от орбитата ѝ, но той успява.
Влакът се понася край него; хората в кабината още не са успели
да разберат какво е направил току-що, и вместо да натиснат
спирачките, добавят пара.
Почуквайки с колела, вагоните прелетяват покрай него един
след друг. Черни, страшни вагони с боядисани прозорци, с
бордове, изрисувани с кръстове и окичени с някакви амулети,
изписани по шаблон със заклинания, украсени с разкъсани
знамена и безлики хоругви; влак, чиито локомотиви реват и
чиито вагони шепнат и се клатушкат не в такт.
Той се изгубва, губи пътя си и вместо по правия път към Москва
се понася на пълна скорост по кратката странична линия към
портата на Поста – на таран. Полкан го съпровожда с пияния си
поглед и вика подире му:
– Е... Е? Сега доволна ли си? Сега доволна ли си, мамка му?!
Десети епизод
1.
Подстъпите към портата са скрити зад комуналните хрушчовки,
затова изглежда, че влакът – грамаден, пламтящ с четирите фара,
слети в едно, скърцащ със спирачките и оглушително свирещ – се
появява на Поста от нищото.
Портата все още е отворена и той влита през нея наведнъж, за
секунди, влита и веднага заема целия двор, понася се в посока към
завода, носи се презглава нататък – и там изскача от релсите,
понеже те не са достатъчни за цялата му огромна дължина.
Влакът изпълва със себе си Поста – чужд, зловещ до
прилошаване, като дебел черен маркуч за гастроскопия в човешко
гърло – помества се целият в него, но го разпаря отвътре до болка.
Грохот, рев, тракане, вой се взривяват веднага, в един миг – под
прозореца и в главата на Егор.
Главният локомотив пада настрани, след него по спирала
започват да се стоварват вагоните. И само след няколко секунди
гръмва взрив – осакатен, започва да пламти един от първите
вагони.
И през цялото това време локомотивът, макар и повален,
продължава да надува зловещо сирената.
Отец Данил стои до прозореца, парализиран от появата му и от
крушението му. Егор успява да подскочи, да се вкопчи в
увисналата ръка и да изтръгне от нея пистолета. Монахът
потрепва, хваща Егор за косите, опитва се да му издраска очите –
но вече е късно. Егор го отблъсква, изтръгва се, отскача – и тика в
попа дулото.
– Дръпни се! Дръпни се! Ще те убия!
Онзи се извива, сякаш от дулото излизат свързани в изгарящ
сноп лъчи, опитва се да се извърти така, че да се изплъзне от
него, но после застива. Диша тежко, хлътналите му гърди се
повдигат така, сякаш в тях няма ребра. Замахва към Егор с ръка –
неясно дали за да го удари, или да го прокълне, но после я
отпуска безсилно.
Връща се към прозореца, хваща с ръце решетката.
– Сега вече е все едно. Те вече са тук, така че е все едно. Прави
каквото искаш.
– Кажи на своите да ме пуснат!
Но отец Данил не го поглежда – а значи и не го слуша. Егор се
опасява да се приближи към него – всичко това може да е уловка,
не бива да му позволява да си върне пистолета. Егор се
приближава към заключената входна врата и удря в нея с юмрук.
– Ей! Кой е там! Отворете! Чувате ли? Ало!
На стълбището някой крещи, изтрещява входната врата на
блока – но на никого не му е до изолатора; а нали за целта е нужен
и ключ!
– Измъкват се!
Отец Данил, с червеникави оттенъци по лицето, посочва нещо
в двора и се смее, смее се и бърбори:
– Измъкват се! Каквото сте посели, това ще пожънете! Гибел на
цялата крепост. Буря! Буря!
Егор, без да го изпуска от неточния прицел, също се
приближава до прозореца – и вижда. Един от вагоните се е
разбил, разкъсал се е неравно като отворена с нож консервена
кутия, от процепа диша огън и нещо там вътре пъпли, черно и
живо – пъпли сякаш мълчаливо и безстрастно, макар че би
трябвало да се гърчи от болка – в хилядаградусовия ад.
– Те ли са там? Там са онези? Твоите обсебени?
Те са там и сега ще се измъкнат на свобода.
– Спри ги! Спри ги, чуваш ли?
Егор го хваща за врата, разтърсва го, крещи в хилещата му се
муцуна:
– Трябва да бъдат спрени! Нареди им! Да бъдат спрени, да!
Хайде, животно!
Онзи клати глава:
– Да бъдат спрени? Те не могат да бъдат спрени, там е работата.
Това не може да се спре. Мислиш ли, че те слушат някого? Само
себе си, само един другиго! Гледай само, гледай! Не се извръщай!
Гледай какво пуснахте на света! Вие! Пуснахте! А сега то ще ви
изяде!
От пламъците се измъква обгорен човек – ръцете му пушат с
черен дим, лицето му е като намазано с катран. Но вместо да
пищи, той говори нещо – едва доловимо през свиренето на
обърналия се локомотив. Егор отблъсква отец Данил, приближава
се към решетката, вслушва се...
– Какво говори?
Онзи отново избухва в смях и изведнъж се задавя с него.
Поглежда към Егор, към пистолета в ръката му. Към заключената
отвън врата. Отново към Егор.
– Затвори прозореца! Не го слушай!
– Какво?!
– Затвори прозореца! Бързо! Докато не си го чул докрай!
Затвори!
– Какво е това?! Защо...
– Това е молитвата! Бесовската молитва! Чуеш ли я докрай...
Този овъглен човек, този жив труп стои на черните си чукани,
върти глава от едната страна на другата, търси на кого да каже,
кой да чуе – нещо несвързано, нещо безсмислено; до Егор през
рева на локомотива долитат само откъслеци, но той чувства, че
това не е само бълнуване. Усеща с кожата си, че в тези откъслечни
думи има някаква своя сила, своя воля, че те са като чумни
бацили, които изискват от носителя си да крачи, да тича на
предела на силите си, да търси други хора, за да се потърка в тях,
за да се впие в тях, за да поговори с тях – за да предаде тези
бацили на тях; и едва след това на носителя ще му бъде позволено
да издъхне.
Егор се досеща за това – и в същото време не може да откъсне
поглед от овъгления.
– Не слушай! Не слушай!
Егор премества погледа си върху него – отец Данил сякаш
крещи под вода, Егор трудно улавя смисъла на звуците му, сякаш
също през мътна езерна вода.
Бедата е там, че вече не му се иска да слуша отец Данил, а му се
иска да се вслуша в думите на овъгления човек навън, към думите,
които притежават такава сила: що за молитва може да е това, що
за заклинание?
Той отблъсква безумния поп и отново се залепва за отворения
прозорец.
– Какво? Какво казваш?!
Но в този момент овъгленият се извръща от него, за да
заговори на някого другиго, и Егор чувства почти ревност. Кой му
беше отвлякъл вниманието?
Полкан.
Той влиза в двора, олюлявайки се; държи в ръцете отнет от
някого калашник, погледът му е обезумял, лицето му е опърлено
и омазано в сажди – сякаш той също е горял. Веднага забелязва
разбилия се вагон – и зловещия човек, който е излязъл от
пламъците. Тръгва към него, пита го нещо, размахва ръка.
На Егор му се иска овъгленият да говори само с него, за да успее
да му каже своята истина, преди да умре – вижда се, че му остават
някакви си минути, ако не и секунди, а Полкан, гадината,
придърпва одеялото към себе си! На него също му се иска – нима
Егор ще му позволи... Той се хваща за прътите и закрещява:
– Ей! Ееееей! Махай се от него! Той е мой! Мой! Ей!
Полкан вдига към Егор тежката си плешива глава, мръщи се, не
разпознава веднага Егор и не разбира какво иска той. А после
забравя за Егор и тъпо закрачва нататък към овъгления, докато не
се спира, вперил поглед в него почти в упор, от разстояние десет
крачки. Тръсва глава.
Отец Данил също го гледа и умолява Егор:
– Свършено е с него! Свършено е! Дръпни се, дръпни се! И ти
ще се побъркаш, и мен ще погубиш! Дръпни се!
Но Полкан вдига автомата – така, сякаш тежи цял пуд, и без да
го изправя, надупчва овъгления с куршуми. Онзи млъква и
веднага се срутва като размагьосано чучело, което никога не е
било истински живо.
Полкан маха на Егор с ръка, която не му се подчинява, и тръгва
към техния вход. Егор веднага го отпускат и ревността, и
омразата, и жаждата да слуша. Той блъска отец Данил и се
кикоти:
– И какво? Видя ли как го събори! Видя ли?! Подкараха ги
нашите!
Онзи клати брадичката си: не, не, не.
– Нищо няма да помогне!
– А ти? На теб нищо ти няма! И на теб, и на всичките онези във
влака!
Егор показва на отец Данил вдигнат палец – ето, ти си
нормален! Тика в него пистолета като пръчка в хванат натясно
звяр, за да го ядоса, да ядоса тази лъжлива твар. Онзи отново
изкривява лице:
– Аз съм глух! И те са глухи! Глухи, разбираш ли, тъпако?
Мислиш ли, че сме си така по рождение? А? Мислиш, че за
удоволствие? Само и само за да не се заразим с това! Само и само
за да не чуем! Няма друг път!
– Лъжеш!
– С игла! Нагорещена! В тъпанчетата! Ето така! Оглушаване!
Завинаги! Ето така! Искаш да си останеш същият? Единствено
така! Ти искаш ли?!
Егор го удря през протегнатите ръце и отстъпва назад, отстъпва
в страх, макар че пистолетът е в него, а не в побъркания поп.
2.
Когато влакът започва да набира ход, Мишел се надига от
острия чакъл и започва да тича след него, да тропа с издраните си
юмруци по черните изподраскани безоки вагони и не чува нищо:
нито собствените си удари, нито тракането на колелата, нито
сирената на влака. Заради тази памучна тишина всичко ѝ се
струва нереално, всичко е насън. И така, в съня, ѝ е по-лесно да
повярва във всичко, което е видяла. В дядо си, в Саша, в това, че
някой сега ще унищожи Москва.
Тя умолява влака да се спре, заплашва го – и все повече и повече
изостава от него. Вагоните беззвучно се плъзгат покрай нея един
след друг, докато не я отминават всичките. И едва когато вече
разбира, че не е успяла, нещо се случва. Вместо да продължи
нататък към Москва, композицията променя посоката си и с
пълна скорост завива към Поста.
Но Мишел не може да повярва. Едва спряла се, тя отново
преминава в бяг след композицията. Вече изобщо не разбира
какво прави в този сън, знае само, че трябва да попречи на хората
във влака на всяка цена. Ако не да ги спре, то поне да ги задържи
колкото е възможно.
Змеят се свива в полукълбо и се понася към отворената порта,
изпод колелата му пръскат искри, той е разбрал, че са го
примамили в капан, и иска да спре, но не успява; и лети, лети по
неправилната линия – не където трябва.
Нека по-добре да изяде Поста, отвратителния, омразен Пост,
отколкото да се съвземе и да завие обратно към Москва! Ако тези
глухите се нуждаят от компенсация, нека да счупят, да разнищят
проклетия Пост и всичко, каквото е останало в него.
Коленете ѝ са наранени, глезените я пробождат при всяка
крачка, но Мишел е по-упорита от краката си, тя ги заставя да се
движат, както страшните хора във влака бяха заставили счупените
си ръце да удрят прозорците с решетките.
Няма сили; това е тичане със скоростта на пълзене; тя претичва
през портата доста след като черният влак е нахлул на Поста. След
като вече е пламнало зад портите и е избухнало кратко зарево над
стената. Мишел притичва през портата, когато Полкан вече пълни
с олово обгорелия човек, който се е измъкнал от разпадналия се
вагон.
Мишел се тътри към Полкан, иска да му разкаже какво е там,
във вагоните, но вижда, че онзи обгорелият вече е успял да му
разкаже нещо. И си спомня как е било с дядо ѝ – и как ще бъде
сега.
Тя стремително се хвърля назад – към портата. Там стои
шашардисаният Антончик, забравеният часовой, чиято смяна
така и не е свършила. Не е успял да затвори портата пред влака,
не му е ясно какво трябва да прави сега. Пита нещо по рибешки
Мишел, но тя не може да му обясни нищо.
Тя просто се хваща с двете ръце за едното крило на желязната
порта и с всичките си мравешки сили я отблъсква от себе си,
после я прихваща и я мъкне – ноктите ѝ се чупят, от драскотините
на дланите ѝ тече кръв, но не чува болката, както изобщо не чува
нищо. Тя затваря едното крило до края и се вкопчва в другото –
тук Антон се втурва да ѝ помага, без да дочака от нея отговори на
рибешките си въпроси, просто защото усеща, че за нея това е поважно от живота.
Те слагат резетата, а когато всичко е приключило, Мишел
целува вонящите на машинно масло ръце на Антончик и едва
тогава поглежда назад.
От разбития вагон към нея се тътри Полкан. Усмихва се,
отклонява се, тръгва нанякъде, не вижда, че отворът във влака зад
гърба му отново набъбва.
Локомотивите са се откъснали от релсовата резба и са паднали
настрани, след тях са се повалили някои вагони. В локомотивите
някой пъпли, опитва се да се измъкне. А когато се измъкнат,
какво ще стане?
Нея не я е страх за себе си, не я е страх, че се е затворила вътре
с тях: делото ѝ още не е довършено. А после... В беззвучния свят
навярно и смъртта ще е безшумна.
От прозорците на комуналките зяпат неми хора – показват един
на друг влака. Воронцов, Траверса, Дуня Сом, двамата Морозови.
Към влака надничат нечии деца, Мишел присвива очи, за да ги
познае: Манукяновата дъщеричка, Алинка и Аркашка Белоусов с
мъничката Соня – той държи ръката ѝ леко извита, така че да
може да я доизвие болезнено, ако малката опита да направи дори
крачка нататък.
Сонечка гледа Мишел така, както винаги я е гледала – с тих
възторг и заговорнически. Движи устните си безшумно. Показва
влака, а после – вдигнат нагоре палец.
Мишел мъчително съобразява: какво означава това? Това
означава, че тя е затворила тук и Сонечка? С онези от влака? На
Мишел не ѝ пука за себе си, но те... Как не помисли... А сега... Тях
също сега... Тях също?
– Отведете ги! Отведете децата!
Тя се хвърля към едва стоящия на краката си Аркашка, вирва
глава, търси Манукяновите прозорци – къде е там Карина,
майката на Алинка – и крещи на всички тях с всички сили:
– Скрийте децата! Отведете ги! Чувате ли?!
Но дори самата тя не се чува. Крещи така, че главата ѝ се
раздува, разкъсва, пръсва, а ушите ѝ са мъртви: усеща болка, но
звук – не.
Притичва до Аркашка, умолява го, хваща за ръката Сонечка –
Аркашка я зяпа така, сякаш е малоумна, отблъсква я от дъщеря си,
готви се и да изрита Мишел, скрива детето зад гърба си – няма да
ти я дам! – и я помъква със себе си, за да видят влака от по-близо.
Соня поглежда към Мишел през рамо, но баща ѝ я дърпа строго:
до мен!
Трябва при учителката! На нея ще ѝ повярват.
Мишел полита по стълбите, започва да удря с юмруци във
вратата на жилището на Татяна Николаевна. Тропа, после хваща
дръжката на вратата, движи я нагоре-надолу, крещи:
– Татяна Николаевна! Отворете! Мишел е! Мишел е!
Някакви хора стоят зад гърба ѝ на стълбищната площадка:
ниските Никишини – той е по гумени джапанки и потник, а
Шурка е с тениската на мъжа си. Те дърпат Мишел: какво се е
случило? Но на нея ѝ трябват не те, а учителката.
– Татяна Николаевна!
Най-накрая тя отваря. Пита нещо – но Мишел не разбира
нищичко.
– Съберете децата! Децата трябва да се скрият! Трябва да се
махнат от този влак! Там има заразни!
Тя хваща учителката за ръкава, за ръката, дърпа я след себе си,
онази гали бузите ѝ, прекарва пръст по мекото на ушите ѝ –
пръстите ѝ стават мокри и червени.
Очите на Мишел парят и се затварят, безполезните ѝ уши
пламтят.
– Та нали сте им учителка! Те ви вярват! Вас ще ви послушат!
Моля ви! Трябва още сега!
Как да я убеди? Как?!
– Помогнете!
3.
Вратата се отваря. В антрето на изолатора плисва светлина от
стълбището. Егор надниква от стаята – и веднага край него се
промъква, озъбен от бързане, монахът. Егор протяга ръка,
сграбчва го за черните къдрици, но те се късат и оставят снопчета
в одраните му пръсти – а отец Данил се изплъзва и с един скок се
озовава до вратата.
И пада по гръб. Пълзи по пода, бърши се – носът му е разбит,
кръвта не се побира в шепите му. Гледа уплашено: изходът е
преграден. На прага стои Полкан и си търка юмрука.
Егор се приближава към него. Онзи се усмихва.
– О! Жив ли си! Жив си – и слава богу!
– Ти видя ли? Как се получи така?! С влака?
– Ами как... Наложи се. Наложи се така. Нищо. С това се
справихме – и нататък ще се справим!
– Ти видя ли ги тези, вътре! Които са обсебени! Видях, че ти...
– Да... Запознахме се. Какво, ще тръгваме ли? Тук има още куп
дела. Хората трябва... Някъде тях... Че сега тук ще почне
касапница...
Егор кима.
– А ако в бомбоубежищата? Заводските? Е, които ти тогава ми...
– Точно! Много добре!
– А с този какво?
Егор посочва свилия се в ъгъла монах.
– Не знам. Да го очистим?! По военните закони. Дай тук
патлака.
Егор протяга пистолета на Полкан – със съмнение. Онзи го
хваща за дръжката, подхвърля го във въздуха, измервайки теглото
му, насочва го към монаха. Отец Данил целият се свива, но не
крие лицето си. Седи, смее се.
– Какво се зъбиш, бе? А?!
– Край с вас. Само през моста не можехме да минем. А след като
преминахме, край с това място. Без значение дали ще стреляш,
или не. Ще си получите обратно своето. Това, което ни
натресохте.
– Натресли сме ви го заслужено. В ада трябва да горите
всичките!
Егор застива. Подърпва Полкан:
– Това... Това какво, истина ли е? Че това... Ние на тях. Това –
сме им го натресли.
Отец Данил не иска да се бои от пистолета. Казва упорито в
дулото:
– Вярно е, вярно е!
Полкан пристъпва към него.
– Не вярваш, че ще те очистя? Мислиш, че няма да посмея
срещу невъоръжен? Грешиш!
– Муцуната ти е като на палач и изверг. А мен не ме е страх да
умра. От какво да се боя? От ада? Аз и без това съм вече в ада. На
онзи бряг минах през такива неща, че това ще ми е избавление.
Егор отново дърпа Полкан:
– Той казва, че ушите трябва да се пробият, за да не откачи
човек като онези във влака... Съвсем да оглушее. Това вярно ли е?
Той сега осъзнава този факт: нали да оглушееш, това означава...
Това не е просто да престанеш да слушаш света. Това означава и
повече никога да не слуша музика. Да не слуша – и да не свири.
Това означава...
– Вярно ли е това?!
Полкан отмества ръката му.
– А аз откъде да знам?!
– Но нали казваш, че нашите с тях така... По време на войната.
Би трябвало да знаеш! Та ти си воювал тогава. Ти си комендант,
мамка му!
– Че воювах, воювах! Не сме си пъхали носовете в тези неща. Е,
че изсипаха разни неща от Москва по регионите – изсипаха. Но
дали бомбите там са били от холера или хипноза – какво значение
има за мен? Те го започнаха, търсеха си го – ами хубаво. Да вървят
всички на майната си!
Монахът присвива очи, опитва се да разбере заради какво
Полкан е толкова вбесен. И изграчва:
– Така ли? Нима първо ние, а после вие? Не беше ли обратното?
Полкан пристъпва към монаха и го изритва с ботуша си в
корема. Егор отново се вкопчва в него:
– Не! Чакай! Какво е това... Кой е започнал първи? Ние ли?
Москва ли първо ги бомбардира? С това? И обикновените хора
също? Там, на моста, и жени... И съвсем малки... Всички? А защо?
Монахът прочиства гърлото си:
– Първо враговете, после помежду си... Да ни изтровите... Да се
изядем сами едни други, само и само да не ви забелязват там,
нали? Защо? Не „защо“, а „с каква цел“?
Полкан вече крещи:
– Откъде да знам аз?! Значи е имало за какво! Аз си имам свой
пост, а те там свой! Политиката нека да я правят политиците! Аз
нямам достъп! Аз самият никога не се бъркам в тези гадости, и
теб не те съветвам, разбра ли? Достатъчно! Да се махаме оттук!
Твърде много внимание на този лайнояд! Като перде на очите!
Егор го дърпа към себе си.
– Ама ние дори не знаем какво точно се е случило с тях! Ето,
този казва, че всичко това изобщо не се лекува! Ушите, разбираш
ли? Да се пробият тъпанчетата!
Полкан застава срещу него, навежда главата си с ниско чело,
слага тежкото си ръчище върху рамото на Егор, притиска го към
пода.
– Аз нищо не възнамерявам. Лъже тази гадина. Трябва да
вървим сега, а не да стоим тук, да не жалим, да не хленчим,
трябва да ходим да ги колим, трябва не да бъдем по дупките, а да
млатим, трябва тези изроди, трябва тези нехора, които бебета
разкъсват, фррюкт, които на кол, на кол хората, трябва и тях така,
на кол, няма друг изход, защото те са като язва на дланта, като
перде на очите, като червей в мъртвец, ясно ли ти е това на теб,
или не?!
Той притиска Егор все повече и повече, очите му се опулват и
стават все по-малко разумни, върху устата му избива пяна,
дебелите пръсти се вкопчват в рамото на Егор – но не така, сякаш
Полкан иска да му причини болка, а като че ли е стъпил в блато и
е започнал да потъва, хванал се е за Егор и се опитва да се удържи.
– А ние сме длъжни тях, ние всички тях до последния, от ухо до
ухо с ножичка, месуба, очи с пръсти, церштор, ние тях, разбираш
ли ти, или те нас, ние тях сладко на кол, чуваш ли, всеки си има
свой морд дром и това означава...
Егор се дърпа веднъж, втори път, вижда как отец Данил пълзи,
а Полкан не забелязва бягството, Егор разкопчава копчетата на
якето си, а Полкан гледа само в очите на Егор и у Егор отново
започва нещо да се измества, да се преобръща – а попът, пълзейки
покрай тях, се хили – ето това е, ето това е, точно същото –
церштор, шигаон, мухи жужат, лепкава кръв, набиват на кол,
червено желе...
– Трябва майка ми, трябва мама да предупредим, чуваш ли?!
Моята майка! Твоята Тамара! Трябва да ѝ кажем, трябва да я
спасим, разбираш ли?! Къде е тя, къде?! Ей! Татко! Татко!
– Като запалена кожа, като мавет, като горяло месо, като
абадон...
В очите на Полкан има затъмнение, едното се спуска, другото се
издига и когато се случва да имат смяна на караула, Полкан леко
отслабва хватката си и Егор се измъква от якето си както змия от
кожата си – изпреварва отец Данил, изпреварва клатушкащия се
Полкан – към все още отворената врата, към пустите все още
стълби – и готово!
Отец Данил изостава само със секунда, но успява да пъхне
ръката си – пръстите – в момента, когато Егор със замах хлопва
желязната врата.
– Пуснииии ме! ПУСНИИИИИ! Не ме оставяааааай!
Но Егор само още по-силно, още по-злобно – с целия си бяс, с
целия си страх – удря, тряска с желязната врата по тези стърчащи
пръсти, сякаш отец Данил се опитва да се измъкне от изолатора,
за да го убие, а не озверелият непонятен Полкан, после дърпа
вратата към себе си, за да може попът да прибере чуканите си,
отново хлопа, трясва вратата, звънти с нея като с камбана – БУМ!
Отвътре все още натискат, все още се съпротивляват, но Егор
бързо-бързо, заглушавайки набиращия мощ Полкан, слага едното
резе, другото, върти забравения във вратата ключ – а отец Данил
тропа вътре със слабите си юмруци – туп, туп, туп... Ключът е в
джоба, пистолетът е дявол знае къде, Егор хуква надолу по
стълбите.
4.
Татяна Николаевна кима, кима на Мишел – да, да, добре,
успокой се – но Мишел вече не може да се успокои. Тя ѝ крещи –
трябва да се каже на всички, трябва да се съберат и да се скрият,
да се отведат оттук, защото сега тук ще настане ад, децата нямат
нищо общо, но портата също не бива да се отваря, защото тогава
онези ще се разпръснат... Онези като дядо ѝ, като Саша, хората
във влака; какво да се направи – кажете вие, вие трябва да знаете,
та това са ваши, ваши деца!
Тя дърпа учителката към прозореца – ето го влака, ето ги
вагоните, гледайте! Те гледат: Татяна Николаевна, Никишини, още
някой – струпали са се около прозореца, гледат надолу заедно с
нея.
От разкъсания вагон се е появил човек – ранен, но се държи на
краката си. Той излиза от огъня като от вода, без да чувства болка.
Пристъпва към Белоусов, който стои на десетина-двайсет крачки,
сочи към горещия въздух, опиянено се удивява, дава някакъв урок
на малката си дъщеричка – която чувства опасността, иска да
избяга, но той не я пуска.
И веднага от отвора се измъква още един, гол, издран до кръв –
същият като онези, които Мишел беше видяла във вагона на
моста.
И още един – дебелак, косите му са на острови, сякаш ги е
изтръгвал от себе си, на краката има окъсани маратонки и не
носи нищо друго върху себе си, шкембето му виси надолу на
криви ивици.
На всичките устите им се отварят и затварят, изливат от себе си
нещо невидимо – някакви думи; като онези, които Мишел беше
чула на моста – отвратително-сладникави, които не можеш да
слушаш и от които не можеш да се откъснеш. Такива ли? Тя се
обръща към Татяна Николаевна – слушате ли? Не слушайте!
Освен Аркашка Белоусов към тях се приближават и Траверса,
Серафима и други – някой иска да помогне на потърпевшите,
протяга ръка, някой иска просто да погледа; никой не вярва на
Мишел, никой не разбира какво ще стане сега. Серафима се
кръсти, моли се без звук – и въпреки това отива.
– Децата! Поне децата!
Човекът от влака се приближава все повече и повече към
Аркаша, а онзи пристъпва срещу него, като придърпва след себе
си Соня.
Мишел отваря прозореца, готова е и с голи ръце да го разбие, и
крещи на Сонечка:
– Соня! Соня! Бягай! Махай се оттам!
Соня вдига глава – чула е! Намира с поглед Мишел – помахва ѝ.
– Бягай! Бягай от тях! Те са зли!
На Аркаша това не му е интересно. Той изобщо не поглежда
към Мишел и към прозореца ѝ, върви упорито към разбилите се
хора, към горещата пробойна, сякаш сам иска да се потопи в нея,
сякаш пристигналите с влака са негови братя.
Тези, които са излезли, се протягат. Обичайно движение, но го
правят едновременно, като един: и шкембестият с плешивините,
и една горяща жена, и първият ранен. Като танц. А после се
обръщат с лице към онези, които са се събрали да ги гледат, които
са се събрали да им помогнат. И крачка по крачка се приближават.
Също като в танц, с едни и същи движения. Като онези, които
млатеха със счупените си ръце по решетките. Като дядо ѝ и Саша,
забили чела един в друг.
– Не! Не бива! Пусни я!
Аркаша продължава да крачи – а Сонечка изведнъж се дърпа,
изтръгва се, послушва Мишел и избягва лекичко назад. Съвсем
лекичко – а нататък се бои, бои се да не се подчини съвсем на
баща си, но и не се решава да отиде в пъкъла с него. Гледа
безпомощно в Мишел.
Тогава Мишел – за последен път – изкрещява яростно на Татяна
Николаевна:
– Съберете децата! Скрийте ги!
И тича на двора, към Сонечка – мъничката, глупавата – да я
вземе, да я отнеме от баща ѝ, да не му позволи да я отведе във
влака, да не допусне тя да загине.
Скача в една локва, тича през калта, изпреварва плъзгащите се
намагнитени идиоти – Свиридов, Жора, Иванцови – опитва се да
ги откаже, но за Соня, за Сонечка ѝ е най жал, за нея ѝ е найстрашно.
Някой се приближава към устоялите на релсите вагони, изкачва
се по стълбичките към вратите; прозорците са боядисани и с
решетки, някои това ги плаши, други не – ето, вече някакво хлапе,
май от Леонидови, хваща ръчката – но там, слава богу, е
заключено. Стопаните на влака са заключили, за да не се разбяга
стадото им.
Но то въпреки това се разбягва.
Шкембестият се изравнява със Серафима, раненият се
изравнява с Аркашка, горящата жена спира срещу Траверса –
докосват ги, а те не побягват, стоят и чакат нещо. Шкембестият
разкъсва дрехите на старицата Серафима, раненият разсъблича
Аркашка, жената с тлеещи дрехи разкъсва пуловера на
дългунестия Сергей Траверса – и всички говорят, говорят нещо,
заговарят се едни други, само Мишел не чува това. Трябва да
ускори, трябва да открадне Сонечка, да я отмъкне и да я спаси.
Тя примамва момичето към себе си, но Соня я е страх да отиде
при нея – навярно Мишел е в кръв, навярно лицето ѝ е изкривено
– и започва да се извръща от Мишел все повече и повече, започва
все повече и повече да отклонява вниманието в посока на баща
си, да гледа нататък...
Тогава Мишел просто се хвърля към нея, хваща я за ръката и я
помъква след себе си надалече – само баща ѝ да не чуе, да не се
сепне, да не се обърне... Но не. Той вече не чувства, че детето му е
наоколо: нишката се е скъсала.
Тези шестимата сега са като зъбците на зъбно колело – заедно
се обръщат с лице към другите и по същия начин, танцувайки,
крачка след крачка, ломотейки нещо, започват да се приближават
– към Жора, към Иванцов, към Поля Свиридова.
Те още не са се поддали, може би влакът още бучи, надвиква
гласовете, и отстъпват – не разпознават своите, отстъпват назад,
споглеждат се уплашено – но за колко още ще им стигнат силите?
А тези шестимата – тримата от влака и голата Серафима с
празните ѝ сбръчкани гърди, Траверса със заседнала на главата му
риза и Аркаша със стърчащ перчем – сякаш току-що се е събудил –
се откъсват от местата си и се понасят към смаяните хора с
някакви животински скокове, а когато стигат там, ги повалят на
земята и започват да ги млатят по главите с каквото им падне.
Аркаша убива Поля Свидирова, Серьожа Траверса слепешката
пребива Наталия, а Серафима...
Мишел хваща Алинка Манукян, която стои на мястото си и
навярно пищи.
– Не гледай! Не ги гледай! Не ги слушай! Вървете след мен!
А тя самата се оглежда.
Вижда с крайчеца на окото си, че Аркаша пада, размахвайки
ръце, върху неподвижната Поля. Траверса се върти, сякаш го бият
с камшик. А от падналия настрани локомотив пристъпват,
прицелили се с оръжията, хората с брезентови наметала.
Мишел успява да примами след себе си на стълбите двете
момченца Рондик, казва им, че родители им ги викат, че ще ги
отведе при тях, а какво ѝ отговарят Рондик, тя не знае, а и не е
важно.
Трябва да ги скрие всичките, трябва да укрие всичките някъде,
докато тази касапница не свърши – защото точно те нямат нищо
общо тук, те трябва тепърва да живеят, да живеят!
Но къде да ги отведе?!
5.
Егор седи на стълбището, обвил коленете си с ръце. Трепери. В
ушите му още кънти дивият вопъл, врещенето на отец Данил,
проникнало с лекота през желязната врата. Него там го убиваха и
той врещеше така, че целият блок трябва да го е чул, целият двор
трябва да го е чул – защото влакът се беше задавил в своя рев и
беше млъкнал.
Стрелят!
Егор потрепва, скача като пружина, поглежда пред входа. Вижда
как в съседния вход се скрива Мишел, заедно с нея са всички
дворни дечурлига – двамата Рондик и още някой; извиква ѝ, но тя
не го чува. Пристъпва в двора – и сякаш получава токов удар. С
крайчеца на окото си вижда как към него тича, размахвайки
дългите си като на горила ръце, Серьожа Траверса. Гол! Очите му
са опулени, по гърдите и по корема му има червени драскотини,
от тях бавно, на тласъци, се лее кръв. Серьожа вижда Егор,
протяга към него ръце и започва да му дудне оттам, докъдето
Полкан беше стигнал – онази тяхна дива безмозъчна
скоропоговорка; той непременно трябва да замърси с нея Егор, да
го изпръска с нея, преди да изтече цялата му кръв.
Егор побягва – зад блока към гаражите, и Траверса със скокове
се понася след него, без да забележи скрилата се в другия вход
Мишел. Защо към гаражите? Неясно защо. Егор не успява да
помисли, не успява да си състави план. В него пулсира само една
мисъл: сега трябва да го отведе по-надалеч от Мишел, от децата.
Децата навярно ще откачат още по-бързо от Полкан.
Изтичва зад блока – две редици гаражи, с врати, заварени от
ръждиви ламарини, триъгълни покриви. Всичките са затворени,
но Егор знае, че на много от тях само им слагат резета, а не ги
заключват... По-рано не ги заключваха.
Приближава се до една от вратите – виси катинар. Към втора –
виси. Отзад жвакат тежки крачки, чува се как хриптят
надупчените дробове на огромния Траверс. Хриптене –
бърборене... Думите са непонятни... Егор свива към втората
редица гаражи – задънена улица!
И процеп! Едната врата е отворена. Придърпва я към себе си и
се вмъква вътре като мишка в дупка! Има ли с какво тук да се
заключи? Има ли?!
Само един райбер – с дебелината на малко пръстче. Егор
придърпва с цялото си цяло открехнатата врата и със сила
завърта райбера във втулката – поръсват се трохи ръжда.
И в следващия миг – крачки. Крачки и тежко дишане. Догонил
го е.
Егор допира ухо до желязото – тук ли е? Или е отминал
нататък?
Хрипти. Стои. Тук е. Догонил го е и се е спрял. Също се
вслушва...
Зад блоковете гърми стрелба, някой реве ужасено, влакът
пробва отново да изсвири – сега Егор разбира защо, за да заглуши
бърборенето – но пак млъква. Стрелбата също е накъсана... Сякаш
онези, които стрелят, са малко, а онези, по които стрелят, се
нахвърлят върху тях и ги задушават с масата си.
БУМ!
Право в ухото – удар с юмрук, отвън. Удар с такава сила, че е
ясно: той там – то там – не си знае силите, не чувства месото си.
Удря така, сякаш желязото може да се пробие със свити пръсти. И
желязото се огъва.
После хваща вратата неловко и я дърпа към себе си с нечовешка
сила, така че райберът стене – и се огъва. Егор изхлипва, а после
започва да крещи, за да заглуши страха си:
– Махай се оттук! Върви на майната си! Махай се оттук, капут!
Чуваш ли ме?!
Траверса от онази страна застива за миг. А после отговаря на
Егор със своя нелеп висок глас, над който винаги всички на Поста
са се надсмивали:
– Жерб мор руб изтръгна апхзав нчовееех шигаон тод кшшшшк
рва смърр гнииии...
Главата му се надува, краката му омекват, думите недуми
потичат в ушите му като живак, змийска отрова, разтопено олово
се точат и от тях никъде, никъде не може да се дене, Егор сам се е
затворил тук. Той се опитва да надвика Траверса, но звуците се
объркват, сковават устата му, свиват скулите.
– Наммм... Сииии... Върррр... Чувшшшш...
Тогава Егор, олюлявайки се, треперейки, се хвърля на четири
крака, допълзява до другия край на гаража, започва да шари в
ъгъла – чук, трион, длето; намира кутия от дълги ловджийски
клечки, натъпкана с лъскави нови пирони.
Вече без да съобразява какво прави, мушка в двете си уши по
един пирон.
– Мор тоооод чееерн чууууу аабаааадооон жоооо хуууум гниии!!
Нарежда на ръцете си да се вдигнат, отмества дланите си
встрани и плясва с тях така, че едновременно да забие пироните в
двете си уши.
Мълния – гръм – взрив – смърт!
6.
– Всички да се хванат за ръцете! Женя! Хвани Алина! Соня! Дай
ми ръчичка!
Децата се пулят срещу нея с очищата си, нещо ѝ бърборят – но
тя не може да разбере какво. Соня реве, Алина мърмори нещо, без
да спира, Рондик мълчат, държейки се един за друг.
За тази седмица, която Мишел беше прекарала с тях в училище,
помагайки на учителката, те поне бяха започнали да я признават.
По-рано веднага биха се разбягали... А сега ето че стоят. Чакат.
Чакат от нея да им обясни какво става и какво да правят.
– Аз не чувам.
Мишел се обръща към Алина и ѝ показва ушите си.
– Оглушах. Стреляха с автомат над ухото ми и... Нищо не чувам.
Затова просто правете каквото ви кажа, става ли? Кимнете, ако
разбирате.
Те кимат. А какво да им каже?
– Трябва да се скрием. Не бива да излизаме навън. Там има зли
хора. Разбрахте ли всичко?
Кимат. Соня се е вкопчила в ръката ѝ така, че са ѝ побелели
пръстите. Соня беше видяла всичко. Забравила, че Мишел е глуха,
я пита нещо.
– Не чувам. Не. Абсолютно нищичко. Да вървим... В класната
стая?
Прозорците на класната стая са от другата страна. Къде другаде,
ако не там? И тя ги тегли в колонка след себе си нагоре. Някой
идва насреща ѝ – Юля Виноградова. Мишел ѝ говори,
преструвайки се на спокойна, но не усеща гласа си, така че не знае
какво се получава:
– Там стрелят. Навън. Ще скрия децата в класната стая.
Доведете Ваня. Прозорците гледат към другата страна. Става ли?
Юля също движи уста, но Мишел не може отново да обяснява,
че е загубила слуха си, тя просто продължава да тегли след себе си
тази гирлянда от разревани опулени деца – чужди деца, с които тя
никога не е искала да се занимава, с които просто случайно се е
забъркала и от които сега не може да се откъсне.
Юля Виноградова я догонва след две стълбищни площадки,
дава ѝ своя Ваня, доверява ѝ го... Нима с такава лекота? Мишел
хваща сериозния четиригодишен Ваня за китката, на него му е
неудобно, но на нея така ѝ е по-спокойно – за да не се изтръгне от
потните ѝ пръсти, ако се уплаши от нещо.
Класната стая е заключена.
Мишел поглежда към децата. Те очакват от нея нещо... Всичко.
Господи, та тя има ключ!
Татяна Николаевна ѝ го беше дала. За да може Мишел да
заключва сама, когато приключи с чистенето. Намира го. Насочва
подскачащия ключ към ключалката, веднъж, втори път, на третия
уцелва. Ключът влиза накриво, засяда. Соня дърпа нетърпеливо
Мишел за ръката.
– Почакай! Почакай мъничко!
Мишел не чува себе си и Соня, изглежда, не я чува, настоява,
дърпа се, изплъзва се. О, стига толкова! И без това е напечено!
Мишел цялата е в пот, иска да захвърли този проклет ключ!
– Сега заради теб ще счупя ключа, тогава изобщо няма да
можем да влезем в класната стая! Какво има?!
Обръща се.
На долната стълбищна площадка стои Татяна Николаевна и
държи за ръка единия Рондик. Челюстта ѝ се мърда, сякаш мъмри
за нещо Родник, но очите ѝ са стъклени, а устните ѝ – изранени.
Рондик се суети, като че ли иска да се освободи, но вяло – и
посърва, клюмва.
Мишел веднага разпознава този безсмислен поглед – видиш ли
го веднъж, вече не можеш да го забравиш. Тя пуска Соня, спуска
се надолу по стъпалата... Хваща Татяна Николаевна за къдравите
коси и забива лицето ѝ в ръба на перваза. И още веднъж. От
онази капе кръв, но тя не пуска Рондик – или Рондик вече не
пуска нея? Мишел дърпа момчето към себе си, но е невъзможно
да ги помръднеш, все едно да поместиш трактор, същата тежест.
Плененият Рондик също бърбори нещо, гледа в брат си, Татяна
Николаевна гледа през червеното, което се лее от разсеченото ѝ
чело, не се опитва да го избърше, макар че то тече и в очите ѝ и
боядисва всичко в червено. Тогава Мишел започва да блъска
нагоре едно след друго вече почти омагьосаните деца и разделя
близнаците.
Затваря в класната стая всички, които засега е успяла да спаси –
Соня, Ваня Виноградов, Алина, единия Рондик, изпаднал в
истерия без брат си, заключва вратата, придвижва към нея един
чин и още един, и още един. А после затиска ушите на Соня и
изкрещява така, че нейните уши отново я заболяват и се
намокрят.
7.
Стадионът.
Всички прожектори са изгорели – и тук е черно. Егор стои сам
насред полето. Струва му се, че трибуните са пълни с народ – но
никой не му ръкопляска, никой не крещи името му. Хората гледат
към него от сенчестите си ложи в гробна тишина, изяждат го с
очи, но не издават нито звук.
Егор взима в ръце китарата си – своята, любимата.
Единственото му наследство, прощалния му подарък от избягалия
от майка му негов баща. Докосва струните – те пеят. Пеят! А той
се беше боял, че в този свят вече нищо няма да звучи.
Тогава защо трибуните мълчат?
Кой изобщо седи там, защо го гледат така, какво очакват от
него?
Добре.
Егор има песен за тях. Той повтаря думите наум:
Всичко разпиляно. Всичко разрушено.
Безполезност. Безпризорност.
В света пукнатина. С малка ширина.
Безпросветност. Безразборност.
Безпътие, забрава,
безбожност, безкрилие,
полужена и полумъж,
безродиние, безлюбие.
Егор отваря устата си – и осъзнава, че са го лишили от глас.
Измъкнали са гласа от него, изтръгнали са го с помощта на
някаква хитра операция и сега той може само да отваря устата си
безполезно – всичките сили от гърлото му са изчезнали. И ето че
тези кукумявки, тези лешояди са кацнали там, на своите пръчки,
и чакат той да започне да съска – и тогава ще се разкикотят. Не ти
е съдено да пееш, Егор, не ти е съдено – нито това, нито нещо
друго! Защото сега няма и къде да гастролираш, нали твоя
Екатеринбург го смазахме и изядохме, и Вятка схрускахме, и
Перм, и всичко, което е отвъд тях – всичко, което е отвъд реката,
там сега има само сенки-сенки, тишина-тишина, ето какво е отвъд
него, отвъд твоя мост, попитаха ни – отговаряме!
Безродиние. Безпризорност. Безродиние.
Трябва, трябва да изговори това – ако се получи, то и
останалото ще се получи! Егор се пресилва, но го изговаря – и
отваря очи.
Главата го боли чудовищно. Опитва се да се изправи – така му се
вие свят, че му се налага да се облегне на земята. Диша бавно,
брои до десет, до двайсет, до сто. Успокоява се, спомня си какво
му се е случило. Докосва ушите си – в тях вече всичко се е
съсирило. Колко е лежал така?
Звънти. Звънти главата му. И какво друго?
Заслушва се... Нищо. Пусто е там, пусто е и няма нищо повече
освен звънтенето.
– Безродиние. Безпризорност.
Казва това – и го усеща само с гърлото си, а ушите му, пробити
от желязото, са погубени. Ето. Ето ти музика, Егорка. Само едно
звънтене сега – и завинаги. Той не искаше да се занимаваш, да
свириш – и те изигра. Всеки си има свой пост... Аз не съм вечен,
Егор. Ти ще продължиш.
– Мамка ти! Мамка ти, твар, тъпа гадина!
Тихо. Тихо.
Егор напипва чука на пода, вглежда се в сенките през процепа:
какво има там? Сенките стоят мирно. Тогава той дърпа вратата.
От онази страна никой не отговаря. Райберът се е изкривил и е
заседнал, когато Траверса беше дърпал вратата към себе си. Егор
се прицелва, измлатва го с чука – и след няколко удара успява да
го избие. Блъска предпазливо вратата... Тя засяда в нещо меко.
Траверса лежи издъхнал, очите му са се завъртели, вижда се
само бялото им. Раните му са ужасни – загадка е как с тях изобщо
е можел да се държи на краката си. Беше стоял тук до края, през
цялото време беше искал да изчака Егор, да го надприказва.
Егор се промъква през процепа и тръгва с чука в ръка обратно
към този онемял свят – покрай блоковете – към двора на
комуната. Вижда проснат човек без глава, в ръцете му има
автомат. Във въздуха се носи миризмата на изгоряло. Главата я
няма никъде. Егор трябва да вземе автомата, но му е страшно да
докосва човека. После все пак заставя себе си да го направи.
Къде да иде?
В онзи вход, дето беше Мишел. Трябва да ѝ помогне.
Налага се постоянно да се оглежда – без слух е страшно. Зад
гърба му все се кълби нещо, събира се, носят се сенки. Някъде
далеч припламват изстрели. Шест или седем души, всеки от които
качен на ръцете на предишния, като тръстика се издигат към
прозореца на третия етаж – към прозореца на изолатора.
Тръстиката от хора се поклаща, но се държи. Най-горният с двете
си ръце млати по стъклото, не се бои да падне долу, иска да
освободи... Да освободи човека в изолатора. Полкан.
Излита фигура с брезентови криле – отсича долната става на
тази човешка тръстика с автоматичен откос, тя се задържа така
известно време, после всичко се срутва в калта. Егор се гмурка във
входа, качва се нагоре, блъска вратите на чуждите жилища – дали
не е тук тя? Дали не е тук?
Някой се мярка, беззвучно се хвърля върху него, той стреля от
упор, автоматът кипи и подскача в ръцете му, насреща му омеква
и пада едно тяло, второ... Учителката и Юлка Виноградова, и
двете надупчени с олово и такива жалки пред настъпващата
смърт, до сълзи жалки... И Егор не може да стреля в тях още по
веднъж, за да ги довърши.
Поглежда на двора – някой скача през прозореца от четвъртия
етаж надолу с главата и веднага друг повтаря след него, и още, и
още – верига, семейство. Около влака проблясват изстрели, но
само на две или три места.
Къде не е бил още? В кабинета на Полкан, това е на най-горния
етаж, и в класната стая. Почуква на вратата на класната стая: туп,
туп. Крещи с ням глас:
– Мишел! Там ли си? Аз съм, Егор.
Никой не отговаря. Почуква още веднъж – напразно.
Тогава все пак се качва етаж по-горе, влиза в празния Полканов
кабинет. Кабелът на телефона е скъсан, книжата са разхвърляни,
прозорците са отворени. Егор взима любимия пепелник на
Полкан – червена чинийка с позлатен ръб, и я стъпква с крака.
Стъпалата му усещат: хруп, хруп.
– Е, и какво сега? А?! Къде си, когато си нужен, мамка му?!
Няма го. Има някого, но не е той.
Спуска се обратно – вратата на класната стая е полуотворена.
Искрящи очи. Мишел?
– Това съм аз!
Тя, изглежда, не го разбира. Гледа, гледа – недоверчиво. После
все пак открехва неподатливата врата, маха с ръка – хайде тук.
Егор се вмъква при нея... Децата са тук. Сонечка Белоусова,
единият Рондик, дребният умник на Виноградови и още Алинка
Макунян. Запалено е фенерче, свети към дъската. На нея е
написано някак с дребни букви „ЧУКАТ“ и до него „КАЗВАТ ЧЕ
ЕГОР“, и още: „НЕ ОТВАРЯЙ“.
Мишел, оцапана, с пътечки от сълзи върху кафявите бузи – му
говори нещо. Той поклаща глава: не чувам, посочва ушите си. Тя
се намръщва, сякаш не вярва – и изведнъж започва да се кикоти.
Кикоти се и реве, беззвучно реве и беззвучно се кикоти. Също
посочва ушите си.
Взима тебешира и написва на дъската: „НЕ ЧУВАМ НИЩО,
ОГЛУШАХ“.
Той взима друг тебешир и ѝ отговаря: „АЗ СЪЩО. САМ ГО
НАПРАВИХ. САМО ТАКА МОЖЕШ ДА НЕ СТАНЕШ ТАКЪВ“.
Мишел се съмнява, но кимва.
Поглежда децата. Прехвърля погледа си към Егор.
Егор потреперва. Отговаря ѝ с тебешира: „ТРЯБВА ДА ГИ
ИЗВЕДЕМ
ОТТУК,
ЗНАМ
КЪДЕ
Е
БЕЗОПАСНО.
БОМБОУБЕЖИЩЕТО. ТАМ СЪС СИГУРНОСТ НИЩО НЕ СЕ
ЧУВА“.
Тя кима.
Сгребва от дъската всички останки от тебешир – за да
разговарят. Строява разплаканите деца. Убеждава Алина. Вдига на
ръце Сонечка. Усмирява Рондик. Нещо им говори – тихичко, на
всеки по нещо.
Егор се показва пръв на стълбите. Свети надолу. Пише с
тебешира на стената за Мишел: „УЧИТЕЛКАТА Е МЪРТВА“.
Превеждат Ваня Виноградов край майка му, като му прикриват
очите. При входа надрасква: „СЕГА ТРЯБВА ДА ДОТИЧАМЕ ДО
ЗАВОДА“.
Трябва да дотичат до завода – в полумрака, във вакуума, в
звънтенето, в глухата езерна вода да дотичат, доплават до тъмните
заводски корпуси. Ако се окажат първите в тях... Ще могат да се
затворят там и зад вентилните чугунени врати никой няма да се
добере до тях. А оттам... Оттам вече може да отидат където
поискат.
И те тичат, всеки държи в ръката си детска длан, бягат бавно
към очуканите заводски корпуси с обраснали стени, със срутени
покриви, бягат, надявайки се, че това – това, което насочва танца
на обсебените – няма да изпрати своите кукли да им преградят
пътя.
Но в цеховете е пусто.
Всички сенки стоят мирно, лежат неподвижно. Те се спускат
етаж по-долу и още по-надолу... Децата жумят, ръцете им тихичко
вибрират като догаряща спиртова лампа – за нещо питат, за нещо
плачат, сигурно искат при мама и тате. Но вече нямат сили да ги
утешават и уговарят – трябва просто да ги мъкнат със себе си –
надолу, по-надълбоко, в убежището.
И ето я вратата.
Егор пъха автомата в ръцете на Мишел, хваща винтила,
приготвя се и започва да го върти по резбата, в кръг. Егор се
вмъква в тъмнината пръв, размърдва я с лъча на фенера. Зловещо
страшно е, но няма какво друго да се направи. Децата се боят да
стъпят в черните недра, налага се да ги избутват.
После се затварят.
Сядат накуп. Забраняват на децата да се отдалечават.
Споглеждат се. Егор пише върху чугуна: „УТРЕ ЩЕ ИЗБЯГАМЕ.
КОГАТО СТАНЕ СВЕТЛО“. Мишел го пита с букви: „КАКВО
СТАНА С РОДИТЕЛИТЕ ТИ?“.
Егор отговаря: „НЕ ЗНАМ“.
После те отново хващат детските длани в своите – само така
могат да почувстват, ако нещо не е наред. Угасват светлината, за
да пестят батерията. Става толкова тъмно, сякаш са зажумели.
Когато затвориш очи, няма никаква разлика.
8.
Ръчичката стиска дланта му отчаяно. Егор вдига поглед – и
вижда светлина. Слаба бяла светлина, бликаща върху детско лице.
Лицето е странно. Студено, парализирано. Устните се мърдат.
Егор не може да разбере – как?!
Ваня Виноградов трепери, Егор го докосва, успокоява го, а
после вдига глава и се вглежда. Това е Рондик.
Мърмори нещо. Откъде е светлината? В какво гледа?
Егор се изправя... Приближава се към него... Още.
Момчето гледа в телефон. В същия този телефон, намерен от
Егор на моста, отнет от жената с чантичката и откраднат от
някого от гаража на Колцов. Ето от кого може би. Егор се навежда
над екрана – там върви видео. Жилище. Маса, около нея – хора
със стъклени очи, с пяна на устата – гледат в камерата, изричат
нещо синхронно, дуднат, дуднат, дуднат...
И Рондик повтаря с устните си всичко в такт. Егор протяга ръка,
за да вземе телефона – и в този момент Рондик се вкопчва в
косите му, бърка в очите му, захапва ръката му, телефонът пада,
наблизо се оказва Мишел – тя се опитва да откъсне Рондик от
Егор, но в малкия има сили като във възрастен. Те двамата се
нахвърлят върху него, Егор вижда, че останалите деца се
приближават към него, вместо да се уплашат и да избягат! Към
него, към бърборещия телефон...
Тогава той хваща телефона и удря екрана му в стърчащ гвоздей
– и още, и още! – докато не го разбива на парчета.
А после натъпква якето на Рондик в устата му, за да го накара да
млъкне, а след това покрива с плътната тъкан лицето му, Мишел
седи на краката му, Егор притиска ръце – и не го пуска, а той
целият се тресе, както майката на Егор при припадъците си; якето
върху лицето се издува и спада като мехур от дъвка – Рондик с
всички сили диша нищото, за последно. Децата се плъзват по
тъмните ъгълчета, а Егор и Мишел чакат, докато спазмите
отслабнат и Рондик съвсем утихне.
После шепнат на децата, утешават ги, обещават им, че всичко
ще бъде наред. Избутват Рондик в далечния ъгъл да се вкочанява.
След известно време децата заспиват. Като че ли не са успели да
се променят. Егор свети в спящите лица с фенера – найобикновени деца.
Тогава взима тебешира и надрасква на стената: „ТРЯБВА ДА ГИ
ОГЛУШИМ. ВСИЧКИТЕ. СЕГА. ИНАЧЕ НЯМА ДА МОЖЕМ ДА ГИ
СПАСИМ“. Мишел при всяка дума само клати глава. Не, не, не.
Хваща тебешир и надрасква: „АЗ НЯМА! ЗА НИЩО НА СВЕТА!
ЗАЩО ТРЯБВА ДА ГО ПРАВЯ?“.
Егор отговаря с тебешира: „А КОЙ ДРУГ? АЗ СЪЩО НЕ
ИСКАМ. ТРЯБВА ДА ГО НАПРАВИМ ДВАМАТА. НЯМА ДА МОГА
САМ“.
После бърка в джоба си – там напипва нещо остро.
Пироните.
9.
Долу нощта не свършва никога, но горе вече трябва да е
свършила.
Сега никой от тях не чува нищо.
Това е добре, защото не се чуват детските ридания. И е лошо,
защото не се чуват приближаващите се стъпки.
Егор пише на Мишел: „ОТИВАМ ДА ПРОВЕРЯ.
ОСТАНЕТЕ ТУК.
АВТОМАТЪТ Е ПРИ ТЕБ.
ФЕНЕРЪТ СЪЩО“.
Мишел отчаяно драска: „НЯМА ДА ОСТАНА С ТЯХ САМА!
КЪДЕ ОТИВАШ?!“.
Егор отговаря: „НЕ БИВА ДА МЪКНЕМ ДЕЦАТА ТАМ. НЕ
МОЖЕМ ДА СИ ТРЪГНЕМ ТАКА. ТРЯБВА ДА СЪМ СИГУРЕН, ЧЕ
ТЕ НЯМА ДА СЕ ИЗМЪКНАТ. РАЗБИРАШ ЛИ?“.
Мишел диша тежко, хваща се да пише нещо, но тебеширът се
разпада в пръстите ѝ – твърде силно го е стискала.
Той надрасква: „АКО НЕ СЕ ВЪРНА СЛЕД ДВА ЧАСА –
ТРЪГВАЙТЕ. ПО КОРИДОРА НАПРАВО“. Тя клати глава. И така е
зле, и иначе е зле.
Но той трябва да го направи. Трябва да се качи и да провери.
Да узнае как е завършило всичко. Да се увери, че обсебените не
са избягали зад стената.
Да намери майка си.
Егор не обръща внимание на възраженията на Мишел, отвърта
винтила, отмества преградата и излиза в черния коридор на
мазето, като сляп и глухоням търси пътя си единствено с пръсти.
Бил е тук сто пъти и въпреки всичко го намира след няколко
опита, и пада, и става, и продължава нататък. Най-накрая в
черното се появява нещо сивкаво, започват да се очертават
някакви контури, в този ад пада лъч светлина отгоре и Егор се
хваща за него като риба за стръвта.
И се измъква на повърхността.
Там наистина е ден.
Слънцето осветява висящите във въздуха сажди. Те си висят
така и не падат.
Егор върви покрай стената, придвижва се с кратки
притичвания, поглежда иззад ъглите, пропълзява през откритите
пространства. Стига до двора.
Всичко е затрупано с тела. Голи, изтерзани, с разбити глави,
надупчени от куршуми. Тук-таме са проснати брезентови хора.
Сякаш огризани от вълци. И местните, от Поста – някои от тях са
загинали с оръжие в ръка, а другите – голи и с пяна на устата.
Като че ли няма никакво движение. Само гарги кръжат. Кръжат
мълчаливо. Всичко наоколо мълчи.
Егор се навежда над един от тях, взима автомата му.
Изведнъж вижда нечии крака под един вагон, от другата му
страна.
Там стои човек. Дали го е чул? Или също е глух?
Егор изщраква с предпазителя, пада на земята. Поглежда под
дъното. Краката са в ботуши, виси брезент. Егор пропълзява под
вагона, скача на крака.
Не, не е обсебен. Ранен брезентов, от влака. Като върви, куца.
Идва откъм отворена врата. Отворена! Само че той какво?!
Отворил им е? Защо?!
Онзи забелязва Егор. Маха му с ръка.
Егор също му маха.
А онзи започва да се катери на стъпалата на стоящ изправено
вагон и започва да отваря вратата на вагона. Отваря вратата на
вагон, в който са затворени обсебени.
По Егор избива студена пот.
– Какво правиш?!
Но на Егор са му отнели гласа. И брезентовият не го чува.
Продължава да си човърка по ключалката.
– Та те ще излязат! Та те още са си там! Нали теб първо ще
разкъсат!
Но онзи не се маха от вратата. С такова упорство я човърка,
сякаш също е обсебен. Ами той наистина е обсебен, казва си Егор.
И сега ще умре, след като пусне онези.
Може би отначало наистина са искали само да преминат...
Покрай Поста. И да пощадят хората, които нямат нищо общо.
Нали са искали да се доберат до Москва, Москва са искали да
отровят. Опитвали са се да уговорят Полкан, чакали са...
А сега вече им е все едно как. На този тук му е все едно. Той
явно вече е сам тук. Последният.
Егор вдига калашника, насочва го и стреля веднъж, втори,
трети път. Не уцелва. Човекът също прехвърля автомата си от
едната ръка в другата, повдига го, от дулото изскача облаче
синкава пара и близо до Егор започват да танцуват облачета прах.
Всичко е тихо, всичко е като наужким.
Човекът се цели по-добре. По-близо, по-близо... И изведнъж
той се свива на две, стоварва се в изсъхналата кал и изпуска
автомата си. Хваща се за корема, държи се за него с двете ръце.
Замисля се, клюмва. И остава да си седи тихичко.
Това не му го е причинил Егор.
Той се оглежда – откъде е дошло?
Откъм входа идва Ринат. В ръката си държи пушка с оптически
мерник, идва и се усмихва. Жив е проклетникът! Оцелял е!
Егор също му се усмихва. Сухожилията сами повдигат устните
нагоре.
Ринат го пита нещо, Егор посочва ушите си. Начертава му букви
в калта: „КАКВО Е СТАНАЛО ТУК?“. Ринат също някак му
написва: „КАТО ЧЕ ЛИ ВСИЧКИ ГИ ГЪТНАХМЕ. НИКОЙ НЕ СЕ
ИЗМЪКНА“. Егор на него: „ОСВЕН ТЕЗИ, КОИТО СА ВЪВ
ВЛАКА“. Ринат се озъбва: „ЗНАЧИ ТРЯБВА ДА СЕ МИНЕ И ПРЕЗ
ВЛАКА!“. На Егор му прилошава само при мисълта за това и той
отчаяно поклаща глава: „НЕ! АЗ НЕ МОГА!“.
Ринат свива рамене: „АЗ МОГА“.
Егор иска да му напише „БЛАГОДАРЯ“ – задето с такава лекота
е готов да поеме стрелбата в упор по хиляди или колкото са там
тези нещастни бесни затворени във вагоните хора, задето е готов
да избави от това Егор. Всеки си има свой пост и точно този – на
палача, касапина – не е постът на Егор. Там дори няма да има
схватка, Егор няма да ги чува, трябва в упор, един след друг, без
значение дали е гол мъж, или жена, или... Егор вече и без това
беше направил твърде много, днес той беше удушил момче с
якето му, беше застрелял учителката си в лицето, сега трябваше да
го пуснат, трябваше да го освободят, да му дадат да вземе Мишел,
да намери майка си и да си тръгнат... Трябваше да го пуснат.
„БЛАГОДАРЯ!“
Но Ринат не чете, отвлякъл си е вниманието.
Вдига глава, гледа тревожно нанякъде, търси някого в
прозорците. Егор го повиква, но Ринат вече не му обръща
внимание. Вдига брадичка, обръща ухото си нанякъде...
Настройва се. Настройва се към някакъв глас...
Егор го проследява – къде гледаш, какво има там?
Разбира.
Изолаторът. Откъдето отец Данил беше проповядвал. И там –
зад решетката, зад разбитите остри стъкла – има фигура. Яка и
набита глиганска фигура, тъмен силует.
Ринат вирва глава, сякаш потрепва от чутото. А после изпъва
рамене.
Егор внимателно го заобикаля – за да види лицето му. Устните.
Ринат шепне. Отначало шепне, после започва да говори, все поуверено, все по-яростно, без да млъква... Егор минава пред него и
веднага стреля в главата му. От Ринат назад пръсва червена каша,
Егор се отпуска на колене и започва да повръща – нещо
разяждащо, кисело.
После тръгва между телата, търси майка си.
После отива, страшно уплашен, у дома. Няма я и там. Всичко
наоколо е пусто.
Може би е избягала? Тогава после ще се намери. Сърцето му му
казва, че е избягала.
После сяда на земята.
Седи под прозореца на изолатора и гледа нагоре.
Там, горе, човекът с глиганския силует беснее, мята се,
затворен, говори, говори, говори, без да престава, но Егор не чува
нищо от това. Той гледа към Полкан зад решетките и хвърля
погледи към влака. Двайсет и един вагона. От вагоните по земята
прииждат вибрации. В тях също се мъчат и също беснеят.
Не бива никой да ги пуска. И не бива да бъдат оставени така.
Току-виж те... Току-виж се измъкнат по някакъв начин. Или от
Москва все пак дойде керван... От тяхната шибана проклета
Москва.
Защо той, защо Егор да е длъжен? Защо?!
Очите му парят. Егор ги забърсва с юмруци. Дере го в гърлото.
Егор също му извиква:
– Защо аз?! Защо вие сте забъркали всичко, а аз трябва да ви
разчиствам?! А?!
На всички им е все едно: едните са пукнали, другите са
превъртели.
Вие, вие пуснахте това на света, тази отрова, вие избълвахте в
него това зло, случило се е пред вас, вашите господари или
вашите командири са го направили, а вие или сте помагали, а
дори и да не сте помагали, или сте отишли настрана, или сте се
извърнали, мислели сте, че ако не видите, ако не чуете, то сякаш
се е случило самичко и ще си свърши самичко. А нищо, нищо не
свършва самичко – ето го, изплискало се е и виси във въздуха,
замърсило е земята и никъде няма да се дене само, вие си
мислите, че ще пукнете, и здрасти!, вече не ви дреме, но от това
то няма да се разтвори само, то ще остане тук, то винаги ще бъде
тук, него аз, него ние ще го сърбаме – ще го сърбаме ние, вашите
деца, а ако ние не го изсърбаме, не го излижем докрай, то тогава
нашите деца. Защо ние трябва да отговаряме за вас, за гадините,
за мерзавците, а, защо?! От къде на къде?!
Егор няма да го направи, няма, няма да мине през вагоните,
няма да ги... един след друг, през решетките, не, не и не!
– Не смятам да ги... Чуваш ли ме?! Не искам! Защо ме
набъркваш в това?! А?! Защо мен! Това сте вие, това е вашият
шибан стар свят! Аз няма да правя това! Гадина! Помияр!
Животно! Всички вие! Всички вие! Не се бил забърквал в гадости
той, разбирате ли?! Изрод! Изрод!
А няма кой друг: едните са превъртели, другите са пукнали.
Егор маха на Полкан с ръка.
Тътри се, събира из двора чуждите автомати, намира още в
караулката. Връща се при портата, поглежда – никого. Заключва
отново. Че току-виж не му се получи?
Ринат би се справил добре. Ринат беше подходящ за тази
работа. Той и тогава с бесните кучета... В клетките. А тук кажиречи е същата работа.
Просто трябва да помисли. Трябва да помисли как – през
решетките, за да е винаги от разстояние. Няма да чуе гласовете
им, бърборенето им. Просто трябва винаги през решетките. През
цялото време в главата. От вагон във вагон. Двайсет и един вагона
или колко... Може и да не се вмести в два часа. Дали Мишел ще го
изчака, или не?
Той отново сяда и започва да плаче.
После се изправя.
– Прости ми, Господи, огромното прегрешение. И прости ни за
дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си, и не ни
вкарвай в изкушение, но ни избави от лукавия...
По-нататък не помни.
Започва от последния вагон.
10.
Сонечка дърпа Мишел за ръката. Посочва вратата.
Ваня Виноградов взема тебешира, написва: „ЧУКАТ“.
Мишел се мята на винтила, отвърта го...
Егор се втурва вътре. Мирише на изгоряло, на барут; и още на
нещо сладникаво, като отлежало месо. Ръцете му висят около
тялото. Гръбнакът му е толкова превит, сякаш се е измъкнал от
гърба. Очите му са прегорели и помръкнали.
Мишел му пише: „КОЛКО ДЪЛГО ТЕ НЯМАШЕ!“. Поглежда в
пустите му очи и пита неуверено: „ТАМ ВСИЧКО ЛИ Е НАРЕД?“.
Той повдига тебешира с такова усилие, сякаш тежи един тон.
Поднася го до стената. Надрасква на нея с едва забележими
щрихи: „ВСИЧКО Е ОК. ДА СЕ МАХАМЕ ОТТУК“.
11.
– Заникът танцува... Заникът танцува... Танцува...
Заникът танцува,
сенките подскачат,
плетът лудува,
прозореца закача.
По прозореца лепи се
черна сгурия.
Майка пее приспивно
на малка дъщеричка.
Сънено се носи
църковна песен.
Спи, моя рибке,
спи, не говори.
Дмитрий Глуховски
ГРАНИЧЕН ПОСТ
Руска
Първо издание
Отговорeн редактор: Христо Блажев
Редактор: Ганка Филиповска
Kоректор: Стойчо Иванов
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева
Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
Книгите на СИЕЛА могат да бъдат закупени от:
Ciela Books & Music – бул. „Витоша“ №60, София
Ciela Books & Music – Mall of Sofia, бул. „Стамболийски“ №101, ет. 2, София
Ciela Books & Music – Paradise Center, бул. „Черни връх“ №100, София
Ciela Books & Music – Park Center Sofia, бул. „Арсеналски“ №2, ет. 3, София
Ciela Books & Music – Подлез на ректората СУ, бул. „Цар Освободител“ №22, София
Ciela Books & Music – Летище София – Терминал 2, София
Ciela Books & Music – ул. „Граф Игнатиев“ №44, София
Ciela Books & Music – The Mall, бул. „Цариградско шосе“ №115, ет. 2, София
Ciela Books & Music – Park Mall Stara Zagora, бул. „Никола Петков“ №52, ет. 1
(до главния път за Бургас), Стара Загора
Ciela Books & Music – Mall Plovdiv, ул. „Перущица“ №8, ет. 2, Пловдив
Ciela Books & Music – Plovdiv Plaza Mall, ул. „Д-р Георги Странски“ №3, ет. 2, Пловдив
Ciela Books & Music – Mall Rousse, бул. „Липник“ 121Д, eт. 1, Русе
Ciela Books & Music – ФКЦ Варна, бул. „Сливница“ №2, Варна
Ciela Books & Music – Panorama Mall Pleven, пл. „Иван Миндиликов“ №1, Плевен
Ciela Books & Music – Mall Galleria Burgas, ул. „Янко Комитов“ №6, Бургас
интернет книжарницa www.ciela.com,
както и от всички добри книжарници в страната.
1 Сергей Есенин, „Алый мрак в небесной черни...“ (1915). Превод: Мария Шандуркова. – Б. пр.
2 Сергей Есенин, „Бреза“ (1913). Превод: Георги Динински. – Б. пр.
3 Сергей Есенин, „Видно, так заведено навеки... “ (1925 г.). Превод: Мария Шандуркова. – Б. пр.
4 Сергей Есенин, „Буря“ (1914 – 1915). – Б. пр.
5 Сергей Есенин, „Вечер, как сажа“ (1916). – Б. пр.