КРАСИВА ИСТОРИЯ ЗА ЛЕЧЕБНАТА СИЛА НА ЛЮБОВТА, ЗА
ИЗРАСТВАНЕТО И НАМИРАНЕТО НА ИСТИНСКОТО АЗ.
Kристъл отдавна е научила, че любовта носи само болка. По-добре да
не чувстваш нищо, отколкото отново да страдаш. Тя крие своето
наранено сърце зад маската на студено поведение, а в душата й е
стаено дълбоко недоверие към мъжете, които според личния й опит
само вземат и използват.
Но тогава в живота й се появява Гейбриъл Долтън. Въпреки
ужасяващата тъмнина на миналото му, той излъчва неоспорима
доброта. И макар да знае какво ще й струва това, противно на волята
си, Кристъл е привлечена от него. Спокойната му сила сломява
защитата й, а нежното му търпение я заставя да се усъмни във всичко,
в което е вярвала досега.
Кристъл и Гейбриъл никога не са си представяли, че животът, който
им е откраднал всичко хубаво, ще ги дари с такава дълбока любов. Но
съдбата им предоставя единствено възможността да се срещнат и сега
изборът е техен: отново да затворят сърцата си или да намерят
смелост да преодолеят болезненото си минало…
***
Тази книга е посветена на Данита, която има своя ангел Гейбриъл.
***
И на всички онези по света, които са се отказали от надеждата.
ПРОЛОГ
ЕЛИ
Не исках да отивам.
— Моля те, мамо, не може ли да отидем утре?
Мама не ми отговори около минута, отметна русата си коса от лицето и
изтри капчиците пот, избили върху челото й и над горната й устна.
Страните й отново бяха яркочервени от треската, а зелените й очи
изглеждаха едновременно помътнели и блестящи като повърхността на
локвите на паркинга пред жилищния ни комплекс, след като е валяло.
— Трябва да отидем, Ели. Днес се чувствам по-добре, а не знам дали утре
ще бъда.
Мама не изглеждаше добре. Всъщност изглеждаше по-зле, отколкото
през последните седмици. Дори още по-зле, отколкото в деня, когато
намери листа, залепен на нашата врата, и плака, а после се върна в леглото
и три дни не стана. Плашеше ме колко болна изглеждаше тя, а аз не знаех
какво да направя.
Бях свикнала да чукам на вратата на госпожа Холифийлд и да моля за
помощ, когато тя все още живееше в нашата сграда. Тя идваше с пилешка
супа и понякога с кутия с ледени близалки и говореше с мама с тих,
успокояващ глас, докато аз гледах анимационни филмчета. Винаги се
чувствах по-добре след посещението на госпожа Холифийлд, а изглежда,
също и мама. Но госпожа Холифийлд вече не живееше в нашия жилищен
комплекс. Госпожа Холифийлд беше получила нещо, наречено тромб*, и я
бяха отнесли върху бяла носилка.
[* Съсирек, намиращ се в кръвоносната система, който може да
причини тежки заболявания като инсулт, инфаркт и др. – Б.пр.]
След това някакви млади хора, които никога преди не бях виждала,
дойдоха и почистиха апартамента й. Когато ги чух да спорят кой да плати
разноските по погребението, разбрах, че тя е мъртва. Мама не спираше да
плаче и да повтаря: „Какво ще правя сега? О, мили боже, какво ще правя
сега?“. Но аз не плаках, макар да исках, защото веднъж, когато мама беше
на лекар, госпожа Холифийлд ми каза, че когато умреш, отлиташ в небето,
също като птица. Тя каза още, че небето е най-прекрасното място, което
човек изобщо може да си представи, с павирани със злато улици и цветя в
цветове, които дори не съществували тук, на земята. Затова се опитах да
бъда щастлива заради госпожа Холифийлд, въпреки че щяха да ми
липсват прегръдките й, смехът й, червените ледени близалки, които ми
бяха любимите, и дарбата й да кара мама да се усмихва.
— Върви по-бързо, Ели. Не мога да те влача. – Аз закрачих по-бързо,
опитвайки се да не изоставам от мама. Тя вървеше бързо и аз почти
подтичвах редом с нея. – Вече приближаваме до къщата на баща ти.
Преглътнах с усилие, главата ми се маеше. Не бях сигурна дали искам да
се запозная с моя баща, но бях любопитна. Чудех се как изглеждаше, дали
беше красив като актьорите в сапунените опери, които мама гледаше. Тя
сякаш много ги харесваше, затова знаех, че точно такъв мъж би избрала за
мой баща. Представях си го в костюм, с гъста вълниста коса и големи
равни зъби. Надявах се той да реши, че съм хубава, въпреки дрипавите ми
дрехи. Надявах се, че ще ме хареса, макар да ни беше напуснал дори още
преди да се родя.
Ние стигнахме пред малка къща, с лющеща се боя и кепенци, които
висяха накриво. Мама спря пред нея и стисна ръката ми.
— Господи, дай ми сили. Нямам избор, нямам избор – промърмори,
преди да се обърне и да приклекне пред мен. – Ето че дойдохме, бебче. –
Очите й плуваха в сълзи, устните й трепереха и аз бях разтревожена от това
колко болна изглеждаше. Но тя се усмихна толкова сладко и ме погледна
право в очите. – Ели, скъпа моя, знаеш, че те обичам, нали?
— Да, мамо.
Тя кимна.
— Не съм направила много добри неща на този свят, бебче. Но
единственото нещо, което съм направила идеално, това беше ти. Ти си
толкова добро и умно момиче, Ели. Не забравяй това, става ли? Каквото и
да се случи, никога не забравяй това.
— Добре, мамо – прошепнах.
Никога не съм се чувствала по-изплашена и не знаех защо. Мама се
надигна, сетне оправи жилетката ми с липсващи копчета и разплетен
подгъв. Изгледа смръщено обувките ми, очите й се задържаха още няколко
секунди върху дупката на единия ми пръст, преди да се изправи, да ме
улови за ръката и да ме поведе към вратата на грозната малка къща.
Мама почука и аз чух мъж да крещи от другата страна на вратата.
Звучеше ядосан и гласът му ме изплаши. Аз се притиснах към нея. Мама
обви раменете ми с ръка и двете зачакахме. Мама беше толкова гореща и
сега цялото й тяло трепереше. Тя се облегна на мен и аз се притесних, че
двете може да паднем. Знаех, че имаше нужда от лекар, но тя престана да
ходи на лекар още преди месеци, макар че не ставаше по-добре. Не
трябваше ли лекарите да те накарат да се почувстваш по-добре?
След минута вратата се отвори и пред нас застана висок мъж, от устата
му висеше цигара. Аз го стрелнах с поглед, а той се втренчи в мама и мен.
— Да?
Мама погали косата ми.
— Здравей, Брад.
Мъжът остана мълчалив, докато всмукваше от цигарата, сетне очите му
се разшириха и той най-после промълви:
— Синтия?
Почувствах как мама се отпусна и я погледнах. Върху лицето й бе
разцъфтяла голяма усмивка. Същата, която използваше, когато се
опитваше да убеди госпожа Гадеро да ни позволи да платим наема покъсно. Аз хвърлих още един поглед към Брад, моя татко. Беше висок като
актьорите от сапунените опери, но това беше единственото, по което си
приличаха. Косата му беше дълга и висеше на мазни кичури, а зъбите му
бяха жълти и криви. Но двамата имахме еднакви сини очи и същия цвят
коса, златистокестеняв, както го наричаше мама.
— Е, проклет да съм. Какво правиш тук?
— Може ли да влезем?
Ние влязохме в къщата и аз огледах мебелите, също толкова стари и
очукани като нашите у дома. Чух мама да си поема дълбоко дъх.
— Има ли някъде, където да поговорим?
Брад присви очи и отмести поглед между мен и мама, преди да каже:
— Разбира се, ела в спалнята.
— Ел, седни на дивана, скъпа. Ей сега се връщам – рече мама и сякаш
леко се олюля, преди да се съвземе.
Червените петна върху страните й бяха станали още по-ярки.
Аз седнах и се втренчих в екрана на телевизора пред мен. Даваха
някакъв футболен мач, но звукът беше изключен, затова чувах мама и
татко да разговарят откъм коридора.
— Тя е твоя, Брад.
— Какво, мамка му, искаш да кажеш с това, че тя е? Каза ми, че си
направила аборт.
— Ами аз… не направих. Не можах. Знаех, че ти не я искаше, но не
можех да погубя моето бебе.
Чух как моят татко изруга и в гърлото ми се оформи голяма буца. Моят
татко не ме е искал. Изобщо. Дори досега не знаел, че мама ме е
задържала. Дори не е подозирал, че съм жива. Мама не ми беше казвала
нещо различно, но дълбоко в себе си аз не спирах да се надявам, че е
имало основателна причина татко да си тръгне. Продължавах да се
надявам, че когато той ме види, ще ме вземе в прегръдките си и ще ми
каже, че всичко ще бъде наред, че е горд да ме има за дъщеря. Както
мама ми е казвала през цялото време. А после ще намери лекар, който ще
накара мама да се почувства по-добре.
— Тя наистина е добро момиче, Брад. Сам виждаш колко е красива.
Освен това е умна. Тя наистина е много сладка и добре възпитана…
— Какво искаш от мен, Синтия? Пари? Аз нямам пари. Нямам нищо за
теб.
— Не искам пари. Трябва да я вземеш. Аз… аз умирам, Брад. – Гласът й
се снижи и аз едва я чувах. – Имам рак в последен стадий. Остава ми много
малко време – седмици, може би дори дни. Изгониха ни от апартамента.
Мислех, че съседката ще прибере Ели… но тя почина и аз нямам никого
другиго. Сега ти си всичко, което Ели има на този свят.
Сърцето ми се сви в гърдите, стаята се завъртя пред очите ми и една
сълза се търкулна по бузата ми. Мамо, не. Не исках да чувам това. Не исках
това да е истина. Не исках мама да отлети към небето като птица. Исках
тя да остане тук. С мен.
— Ами съжалявам да го чуя, но да я взема? По дяволите, не я исках
преди седем години и не я искам и сега.
Аз се намръщих и зачоплих кожичката около нокътя си, чувствайки се
дребна и грозна като мършавата котка, която мама никога не ми позволи
да нахраня.
— Моля те, Брад, аз…
Чух шумолене и проскърцване на легло, сякаш мама беше седнала. Тя
помоли за чаша вода и татко излезе от стаята с гневно изражение. Той ми
хвърли сърдит поглед и аз потънах в дивана. Стори ми се, че чух врата да
се отваря и затваря в задната част на къщата, но не бях сигурна, а после
моят татко излезе от стаята, която навярно беше кухнята, с чаша с вода в
ръка и тръгна надолу по коридора.
Чух го да ругае. Чух го да вика името на мама, а после се втурна във
всекидневната и запрати чашата в стената, която се разби и по пода се
посипаха стъкла. Аз изкрещях и се свих на топка.
— Е, не е ли страхотно? Онази уличница просто стана и си тръгна.
Измъкнала се е през задната врата. Кучка.
Примигнах, сърцето ми препускаше. Мамо? Не, мамо, не ме оставяй
тук! Моля те, не ме оставяй тук!
Скочих и хукнах надолу по коридора, видях задната врата, отворих я и
изтичах на улицата зад къщата. Никой не се виждаше.
Моята мама си бе отишла.
Дори не се бе сбогувала с мен.
Дори не се бе сбогувала с мен.
Тя ме беше оставила тук.
Свлякох се на колене на земята и се разридах.
Мамо, мамо, мамо.
Брад ме вдигна и твърдата, пареща плесница през лицето ме накара да
се задавя със сълзите си.
— Млъквай, хлапе. Майка ти замина.
Той ме повлече обратно вътре, където ме запрати отново върху дивана.
Стиснах очи, страхът се разпростря по тялото ми като малките иглички,
които чувствах, когато прекалено дълго седях върху крака си. Когато
отворих очи, Брад се взираше в мен. Изражението на лицето му ме
изплаши още повече. От гърлото му се изтръгна звук на отвращение, после
той се извърна и излезе. Нямаше го с часове. Аз седях свита на дивана и се
полюшвах леко, докато денят премина в нощ.
Мама никога не ме оставя сама за толкова дълго. Аз винаги съм добро
момиче и правя това, което ми е казано, но тя никога не отсъства
толкова дълго. Не ми харесва миризмата тук. Не ми харесва звукът на
капеща вода. Не ми харесва този изтърбушен диван. Аз съм изплашена.
Аз съм изплашена. Мамо, моля те, върни се и ме вземи.
Когато Брад най-после се прибра, включи лампите и ме накара да
примигна от внезапната ярка светлина, изглеждаше още по-бесен,
отколкото преди да излезе. Седна, запали цигара, всмукна дълбоко и
издиша. Очите ми се насълзиха от дима.
— Какво ще правя с теб, хлапе? Какво, мамка му, ще правя?
Извърнах глава, опитвайки се да преглътна напиращото ридание.
Госпожа Холифийлд ми беше казала, че сърцата трябва да туптят през
цялото време, за да ни поддържат живи. Госпожа Холифийлд беше казала,
че когато сърцето ти спре да тупти и отидеш на небето, повече не чувстваш
болка. Сърцето на госпожа Холифийлд беше спряло да тупти. Сърцето на
моята майка също ще спре да тупти. Моето сърце все още туптеше,
макар да имах чувството, че се разпада в гърдите ми. Не исках повече да ме
боли. Исках сърцето ми да спре да тупти, за да отлетя към небето и да бъда
с госпожа Холифийлд. И мама.
Казах на сърцето си да спре да тупти.
Казах му да не боли повече.
Казах на сърцето си, че повече няма да му позволя да боли.
Никога.
ГЛАВА 1
Ела с мен, аз ще ти помогна.
Струва ми се, че ce нуждаеш от приятел.
КРИСТЪЛ
В наши дни
Той не принадлежеше на това място. Не бях сигурна защо тази мисъл
тутакси изникна в ума ми в мига, в който погледът ми попадна върху него.
Но точно това си помислих. Не беше заради начина, по който той
изглеждаше, бях виждала красиви, спретнато облечени и порядъчни
момчета тук и преди. Дай им няколко капки алкохол или няколко полъха
от алфа-мъжкарската атмосфера, просмукана във въздуха, и те щяха да се
държат като всички останали пияни глупаци, нетърпеливи да се разделят с
парите си и обичайното благоприличие, което навярно притежават. И той
не беше на мястото си не защото изглеждаше изплашен. И това бях
виждала преди – очи, стрелкащи се напосоки, нервни и развълнувани от
всичко наоколо. Не, мъжът, който седеше сам на масата в дъното на
помещението и предпазливо отпиваше от светлата бира „Милър Лайт“, не
изглеждаше изплашен, по-скоро любопитен. Главата му бавно се въртеше,
докато той се оглеждаше наоколо, а погледът ми неволно следваше
неговия, опитвайки се да отгатна какво си мисли.
Собственото ми любопитство ме смущаваше и притесняваше. Беше
необичайно за мен да се интересувам от мъжете, които идваха тук, и аз не
можех да намеря обяснение. Затворих очи, изтласквайки мислите си,
докато гръмката музика изпълваше главата ми. Когато представлението
ми свърши, избухнаха аплодисменти и аз лепнах усмивка върху лицето си.
Антъни ce движеше зад тълпата, за да се увери, че никой не си позволява
волности, отблъсквайки далече от мен онези, които го правеха, без да
обръща внимание на протестите им. Пет минути по-късно, когато се
обърнах, за да напусна сцената, очите ми срещнаха тези на мъжа в дъното,
който все още седеше на същата маса и ме наблюдаваше. Изпънах гръб –
нещо в лицето му смущаваше ума ми. Сигурна бях, че не съм го виждала
тук преди. Познавах ли го? Това ли продължаваше да привлича
вниманието ми?
След като се озовах зад кулисите, измъкнах парите от бельото си и
изгладих банкнотите, за да мога да ги свия в дебела пачка.
— Добра работа, скъпа — похвали ме Чери, когато ме приближи на път
към сцената.
— Благодаря.
Усмихнах се и нежно стиснах ръката й, докато се разминавахме.
Отключих шкафчето си в коридора и напъхах парите в чантата си, преди
да се отправя към гримьорната, която делях с още две момичета. Те имаха
свободна вечер, затова за пръв път имах това пренаселено място само за
себе си. Отпуснах се на стола пред малката тоалетка, наблъскана с кутийки,
тубички и комплекти гримове, бурканчета с хладен крем, шишенца с
лосиони и парфюми. Докато седях в тишината на стаята, в главата ми
отекваха звуците на мъжете в публиката, които току-що бяха наблюдавали
моя танц – шумни аплодисменти, викове, подвиквания и подсвирквания,
описващи с отвратителни подробности какво искаха да направят с мен. Все
още усещах дъха им, вонящ на бира, миризмите на тежък одеколон и
телесна пот, които ме обгръщаха, докато се навеждах и танцувах към
всички онези мъжки крясъци и протегнати ръце.
За миг си представих как помитам с ръка всички шишенца и бурканчета
пред мен на пода и гледам как се разбиват на парчета, а съдържанието им
се разплесква в една лепкава смесица от белезникави цветове и
сладникави миризми. Разтърсих глава и се втренчих в отражението си в
огледалото, обзета от внезапното желание да грабна една кърпа и да
започна да търкам и размазвам напластения по лицето ми грим. Господи,
какво не ми е наред? Огромна буца е застанала на гърлото ми и аз се
изправих толкова бързо, че столът, на който седях, се наклони назад и
падна шумно на пода.
— Кристъл?
Извърнах се при звука на гласа на Антъни. Не знам какво е било
изражението на лицето ми, но той се намръщи.
— Добре ли си, момиче?
Кимнах с рязко движение на главата.
— Аха, да, добре съм. Просто съм жадна.
Приближих се до диспенсъра със студена вода, взех картонена чаша,
напълних я и я изпих на един дъх, преди отново да погледна към Антъни.
— Какво има?
— Имаш две молби за индивидуален танц.
Напълних още веднъж картонената чаша и отпих една глътка.
— Добре.
— Малко допълнителни пари никога не са излишни, нали?
Ъгълчето на устната му леко се повдига.
— Никога не са излишни – промърморих.
Антъни остана неподвижен, със свити в права линия устни, докато ме
изучаваше със сериозно изражение.
— Мога да им кажа, че си уморена.
Наистина съм. Уморена съм. Уморена съм от всичко това. Уморена от
живота. Поклатих глава, опитвайки се да се отърся от мрачните мисли,
отново завладели ума ми.
— Не, само ми дай минута и съм готова.
Антъни наклони глава и затвори вратата зад гърба си. Поех дълбоко дъх
и се приближих отново към тоалетката. Наведох се и използвах пръста си,
за да оправя размазалия се грим по лицето ми. Изправих се и се ухилих на
отражението си.
— Време е за шоу – прошепнах, преди да се извърна, да отворя вратата и
да закрача надолу по коридора, където ме очакваше кльощав тип с
провиснала тъмноруса коса и издължено лице.
Той подскочи, когато приближих, и се изправи като бастун, докато
голямата му адамова ябълка се движеше нагоре-надолу в гърлото му. В
моето се надигна горчилка. Отправих му знойна усмивка.
— Здрасти, захарче. Готова ли си за мен?
***
Наближаваше времето да затваряме, когато изиграх последния си танц,
и отново се отправих към гримьорната. Разкърших врата си наляво и
надясно и въздъхнах едновременно от облекчение и умора. Когато ние,
момичетата, не танцувахме – независимо дали на сцената, или зад
затворени врати, – сервирахме напитки. Управителят, Родни, обичаше да
присъстваме в салона, харесваше му онова навеждане над масите, за да
поднесем питиетата, и отъркването, докато минавахме покрай възбудените
мъже, които обслужвахме, окуражавайки ги да продължават да харчат
пари. Да се справяш с мерзка група пияници и да се държиш дръзко пред
погледите на техните приятели, беше противно. Досадно. Но това
увеличаваше тяхната щедрост, когато бях на сцената, затова правех това,
което беше нужно. Едва доловимо намигване към масата и всеки идиот си
въобразяваше, че следващият ми танц е специално за него.
Преоблякох се бързо с униформата си, състояща се от миниатюрни бели
шорти, риза на черни и бели райета, завързана под гърдите ми, и червени
сандали с тънки, високи токчета, и отворих вратата, за да направя няколко
последни обиколки в салона на бара. Сепнах се, както и мъжът, застанал
отвън в коридора, облегнат на противоположната стена. Какво, по
дяволите? Къде беше Антъни? Очите ми се стрелнаха надолу към пустия
коридор, но от Антъни нямаше и следа. Високият мъж, същият, за когото
си мислех по-рано вечерта, се изправи и прокара ръка през кестенявата си
коса, мигом добивайки смутен вид.
— Не бива да бъдеш тук – заявих, скръствайки ръце пред гърдите си.
Не съм сигурна защо се опитвах да прикрия това, което той вероятно бе
зяпал по-рано.
— Съжалявам. Не бях сигурен за протокола.
Повдигнах вежди.
— Протокола?
Той поклати леко глава.
— Ами, ъ, процедурата за среща с теб.
Наклоних леко глава настрани. Добре, този тип беше потенциално луд.
— Процедурата е, че трябва да минеш през Антъни. Големият чернокож
мъж, сещаш ли се? Онзи със страховитото изражение? Прекършва мъжете
надве, ако се забъркат с някое от момичетата му.
Очите ми отново се стрелнаха надолу по коридора.
— А. Да, той се оправя с някакво сбиване отвън.
Извърнах отново поглед към него.
— Аха. И ти реши да действаш?
Отстъпих назад към гримьорната, готова да се барикадирам вътре, ако
той се опиташе да направи нещо.
Мъжът примигна и застина за секунда, преди да бръкне в джоба на
сакото си. Извади ръка и хвърли нещо към мен. Аз инстинктивно се
протегнах и го улових. Връзка ключове. Погледнах го, свивайки
недоумяващо вежди.
— Ако направя нещо, което да те изнерви, можеш да извадиш очите ми с
тях.
— Да ти извадя очите? Аха, предпочитам да не го правя.
— Няма да ти дам повод. Не искам да те нараня.
Антъни се появи в дъното на коридора, тръскайки ръката си, сякаш я бе
контузил.
— Хей, не бива да си тук.
О, слава богу.
— Знам. Извинете. Не знаех правилата.
— Незнанието не е извинение, човече. Разкарай си задника от тук. Добре
ли си, Крис?
Аз кимнах.
— Искам само десет минути – припряно рече мъжът, вдигайки ръце.
Не бях сигурна дали жестът му означаваше, че е невъоръжен, или
десетте пръста бяха в тандем с обещанието за ограничено време.
— Съжалявам, но картата ми с танци в скута е запълнена за вечерта,
захарче.
— Не искам това. Просто искам да поговорим.
А, един от онези. Едва не завъртях очи. Ала нещо в мен ме застави да се
сдържа. Не можех да определя какво беше. Мъжът безспорно беше красив.
Доста привлекателен, с тази гъста кестенява коса, къдреща се върху яката
зад врата му, и класическа мъжествена фигура. Но аз съм познавала в
живота си неколцина красиви мъже. Всеки един от тях имаше зла жилка,
широка няколко километра. Красотата накрая те отвеждаше към едно
голямо никъде. Всъщност понякога беше по-лоша. Съдейки по собствения
си опит, красавците си мислеха, че са божи дар за жените и че е тяхно
морално задължение да сеят семето си надлъж и шир.
Не, имаше нещо повече от това. Беше стаено в очите му. Очите му
излъчваха някаква невинност, каквато не бях виждала преди. Нежност, с
която определено не бях свикнала. Изражението му беше изпълнено с
надежда, но не отчаяна, и аз не забелязах похот в очите му. Той
изглеждаше… искрен. Може би наистина просто искаше да поговорим.
— Всичко е наред, Антъни.
Антъни отпусна ръката си, готова да сграбчи мъжа за лакътя, и отстъпи
назад.
— Сигурна ли си?
— Аха. – Погледнах към мъжа. – Десет минути. – Вдигнах връзката с
ключове, единият стърчеше между пръстите ми. — И не ме карай да ги
използвам. Нямам желание, но ако ме принудиш, ще излезеш сляп от
стаята, захарче.
— Гейбриъл – рече той и лека усмивка озари лицето му. – Казвам се
Гейбриъл.
Като ангела*? Нищо чудно, че помислих, че не принадлежеше на това
място.
[* Гаврийл е архангел, който в юдаизма, християнството и исляма
открива посланията на Бога. – Б.пр.]
— Добре.
Отстъпих настрани и той мина край мен, за да влезе в гримьорната.
Кимнах на Антъни, а сетне побутнах вратата, оставяйки я полуотворена.
Знаех, че Антъни щеше да остане наблизо,
— И така, какво води готин мъж като теб в това свърталище на греха,
захарче?
— Гейбриъл. А ти си Кристъл?
— Наоколо съм Кристъл.
Той ме изгледа продължително, което беше доста смущаващо. След миг
кимна, сякаш бе разбрал нещо, което аз не проумявах.
— Разбирам.
При тази дума и многозначителния му поглед, малък изблик от смут и
гняв рикошира в корема ми като топче във флипер машина. Усмихнах се
предразполагащо и се настаних върху малкия тъмнозлатист диван,
облегнах се назад и кръстосах крака. Вдигнах ръце и се заиграх лениво с
възела между гърдите ми. Наблюдавах как очите му проследиха
движението ми и леко проблеснаха, преди той да ги извърне. Аха, ето я –
похотта. Също като всеки друг мъж. Познато. Поех дъх, задоволство и
спокойствие се разляха по тялото ми,
— И за какво искаш да говорим?
Той се прокашля, пъхна ръце в джобовете си, накланяйки леко глава,
така че един кичур от косата му падна върху челото му. Позата му,
начинът, по който присви леко очи към мен, раздвижиха паметта ми и аз
внезапно осъзнах откъде го познавам. Изгубеното момче. Думите се
оформиха в съзнанието ми, сякаш някой ги беше надраскал там. Той се
казваше Гейбриъл Долтън и беше изчезнал, когато беше малко дете. Беше
огромна сензация по новините, когато той бе избягал от похитителя си и се
бе завърнал у дома. По онова време дори още не бях тийнейджърка, но
въпреки това бях чула тук и там за тази история. Разбира се, точно по
времето, когато Гейбриъл се беше прибрал у дома, моят свят отново се бе
разпаднал.
Беше изминало известно време, откакто за последен път бях видяла
снимката му по новините, но със сигурност го познах.
— Не бива да посещаваш подобно място. Ако някой те познае,
представям си с какво нетърпение ще пожелае да те снима.
Той застина за част от секундата, след което отново се отпусна. Седна
върху металния стол, разположен срещу дивана, на който седях, и
очаквателно ме погледна, като мъжете, очакващи танц в скута. Само че…
някак си беше различно. Искаше ми се да можех да определя точно какво
беше това, заради което присъствието му тук ми се струваше толкова
погрешно. Може би беше фактът, че той изглеждаше мил. А аз не можех да
си спомня някога да съм мислила това заради който и да е мъж, пристъпил
прага на този клуб. Гейбриъл изпусна бавно дъх и прокара ръка през
косата си, отмятайки я от челото.
— Предполагам, че е добре, задето ме разпозна. Може би това ще улесни
задачата ми. – Като че ли говореше по-скоро на себе си, затова не
отговорих. Той ме погледна право в очите. – Май трябваше да обмисля
тази стъпка по-добре, вместо просто да се появя.
Разтърка длани върху бедрата си, сякаш се бяха изпотили.
— Ще обясниш ли какво искаш, или ще трябва сама да се досетя?
Моят посетител поклати глава.
— Не, не, извини ме. Не желая да губя времето ти. – Отново замълча. –
Работата е там, Крис… – Прочисти гърлото си. – Работата е там, че заради
моето минало, за което ти, изглежда, знаеш малко, аз, ъ, намирам за
трудно да понасям… близостта.
Две розови петна се появиха върху скулите му. Да не би той да се
изчервяваше! Господи, дори не знаех, че мъжете могат да се изчервяват.
Сякаш някак си моето мнение имаше значение за него. Нещо малко и
топло премина в мен, нещо, което нямах представа как да определя.
— Близостта?
Намръщих се, смутена от мекотата в тона ми.
Той стисна устни, страните му поруменяха още повече.
— Аз намирам за трудно физически да се приближавам до хората. Или
по-скоро за мен е емоционално мъчение. Ъ… – Той тихо се засмя, издаде
притеснен звук. – Господи, не звучеше толкова жалко в главата ми. –
Зарея поглед някъде зад мен. – Или може би е звучало. Може би просто е
по-зле да го чуеш на глас.
— Какво точно мога да направя за теб, захарче?
Гласът ми все още звучеше меко. За мое удивление, сърцето ми се сви и
през мен премина тръпка на състрадание заради начина, по който
Гейбриъл се опитваше да се пребори със себе си пред мен. Непознатото
чувство ме обърка и аз изправих гръб.
— Гейбриъл – поправи ме той.
— Добре, какво мога да направя за теб, Гейб?
Той не се усмихна с устни, но очите му леко се присвиха, сякаш го бе
направил. Ала в следващия миг бръчиците около очите му се изгладиха и
аз се зачудих дали е било някакъв вид усмивка, или просто моето
въображение.
— Можеш да ми помогнеш да се упражнявам да бъда докосван от жена.
Да се чувствам удобно, ако някой навлезе в личното ми пространство.
Аз примигнах насреща му, а той сведе поглед към ръцете си, лежащи в
скута му.
— Искаш от мен да ти помогна с това?
Очите му срещнаха моите и аз отново зърнах в неговите онази нежност,
надежда, и нещо в това изражение, насочено право към мен, ме накара да
се почувствам добра и… полезна. Само за един бегъл миг се почувствах
така, сякаш той виждаше в мен много повече от стегнат задник, както ме
възприемаха всички останали мъже, които идваха в този клуб, за да ме
зяпат.
— Разбира се, ще ти платя. Ще бъде извънработно занимание, нищо
повече. Дори няма да е нужно да сваляш дрехите си.
Думите му ме отрезвиха, рязко връщайки ме отново към
действителността, напомняйки ми, че той ме виждаше точно такава,
както и останалите мъже, всъщност точно каквато бях. Твърдо издигнала
защитните си прегради отново по местата им, аз се изправих, взех
връзката с ключове, лежаща редом с мен на дивана, и я хвърлих към него.
Той я улови с една ръка.
— Слушай, колкото и да не ми се ще да отхвърля платен ангажимент, аз
не съм терапевт, ясно ли е? Ако искаш да се научиш как да докосваш
някого, намери си гадже. Имаш хубав външен вид. Сигурна съм, че има
много сладки, порядъчни момичета, които не биха имали нищо против да
се упражняват с теб без заплащане.
Той също се изправи.
— Обидих те.
Засмях се.
— Захарче, не може да бъда обидена.
— Всеки може да бъде обиден.
В тона му прозвуча съжаление. Пъхна ръце в джобовете си, наклони
глава по онзи свой начин и косата му отново падна на челото. Пръстите ме
засърбяха да я отметна от очите му. Какво не беше наред с мен?
Усетих как кожата ми настръхва от безпокойство. Всичко в Гейбриъл ме
караше да се чувствам неловко. Исках той да си тръгне.
— Ти не ме познаваш, Гейб. Благодаря за предложението за работа, но
смятам да откажа. Пожелавам ти късмет с разрешаването на твоя малък
проблем. Десетте минути изтекоха.
Той въздъхна, но не помръдна.
— Наистина съжалявам. Господи, това не протече по начина, по който го
планирах.
— Сигурна съм, че е така.
Задържах вратата отворена.
Отвън. Антъни седеше на един стол и увиваше бинт около ранената си
ръка.
— Всичко наред ли е?
Аз кимнах рязко, докато Гейбриъл минаваше покрай мен. Той се спря,
когато прекрачи прага, и отново се извърна към мен.
— Наистина съжалявам – повтори.
Скръстих ръце пред гърдите си и очите ми срещнаха неговите. Застанали
толкова близо, можех да видя, че очите му бяха лешникови с медни
жилки. Миглите му бяха гъсти и дълги, леко извити – мигли, заради които
всяко момиче би убило.
Отстъпих крачка назад, увеличавайки още малко разстоянието помежду
ни, и издишах.
— Всичко е наред. Наистина. Отново ти пожелавам късмет.
Той понечи да се извърне, но отново погледна назад.
— Може ли да ти задам още един въпрос?
Аз пристъпих от крак на крак.
— Разбира се.
— Какво си мислеше, когато ме погледна от сцената? Когато очите ни се
срещнаха?
Намръщих се леко, готвейки се да отрека, че изобщо съм мислила
каквото и да било, но реших, че това вече няма значение. Никога повече
нямаше да го видя.
— Мислех, че не принадлежиш на това място.
И бях права.
Той застина неподвижно със загадъчно изражение, докато погледът му
обхождаше лицето ми.
— Хм. Забавно – промърмори накрая. – Аз си мислех точно същото за
теб.
Засмях се – кратък, презрителен звук.
— Е, в случая си сгрешил. Това е точно мястото, на което принадлежа,
захарче.
— Гейбриъл.
Устните му леко се извиха нагоре, очите му се задържаха върху мен за
малко по-дълго от един удар на сърцето, преди той да се извърне и да се
отдалечи.
ГЛАВА 2
Съсредоточи се върху хубавите неща,
дори когато са обикновени. После ги погреби дълбоко,
така че само ти да знаеш къде са.
ГЕЙБРИЪЛ
Яко се бях издънил. Можеш да ми помогнеш да се упражнявам да бъда
докосван от жена. В името на Бога. Нищо чудно, че тя ми бе казала да си
вървя. Прозвучал съм като някакъв психопат. Завих към парка, угасих
двигателя на пикапа и почаках около минута на алеята за коли пред дома
ми. Какво, по дяволите, съм си мислел? Не само че обърках всичко и се
показах жалък, но и я бях обидил.
Кристъл.
Какво беше истинското й име? Питах се коя беше тя, чудех се защо
сърцето ми бе започнало да тупти настоятелно в гърдите ми, сякаш се
опитваше да привлече вниманието ми, когато тя излезе на онази сцена, с
онова далечно, отчуждено изражение върху красивото си лице. Сякаш
беше направена от камък. При все това тялото й се движеше толкова
плавно, толкова грациозно. Тя ме бе очаровала. Бях отишъл там
единствено с намерението да открия жена, която може да пожелае да
приеме малка странична работа, включваща далеч по-малко от „пълна
програма“, образно казано, която се предлагаше в задните стаи на място
като „Платинената перла“. Но тя ме бе заинтригувала, бе привлякла
вниманието ми и продължаваше да владее мислите ми. Нещо в нея… ме
теглеше неудържимо. Нещо, което нямаше нищо общо с оскъдното й
облекло или явния й сексапил. Нещо, което нямаше нищо общо с
причината, поради която първоначално дойдох на това място. От гърдите
ми се изтръгна кратък, безрадостен смях, който се превърна във въздишка
на отчаяние, докато заравях ръце в косата си.
Не можех да отрека, че бях привлечен от нея, но дори аз не бях толкова
глупав или неопитен, за да си въобразявам, че да се влюбиш в
стриптийзьорка би било добра идея.
Като се замислих, това беше лош план от самото начало. И аз го осъзнах
в мига, когато изразих на глас пред нея причината да бъда там и видях как
изражението на лицето й от предпазливо се смени с изненадано и накрая
с… наранено. Да, по лицето й се мярна болка, преди тя отново да надене
каменната маска. Ако очите бяха прозорци към душата, аз бях свидетел
как табелата ЗАТВОРЕНО се спусна, преди да успея да премигна. Колко
дълго време й е отнело да овладее това умение?
Бях й казал, че няма да е необходимо да сваля дрехите си, като че ли тя
трябваше да е благодарна за възможността да не бъде покварявана. И
въпреки това, нима точно в това не се състоеше целият ми план? Да я
използвам? Не се бях замислил много за безименната тя, когато ми хрумна
идеята, бях мислил единствено за себе си. Господи, бях се държал като
пълен негодник. Идеята беше ужасна. Неловка идея. Още повече влошена
от факта, че тя си бе спомнила моята история, навярно помнеше и пълното
ми име.
Не бях предвидил това. Повечето хора, които не ме бяха виждали
редовно през изминалите дванайсет години, нямаше да ме разпознаят. Аз
бях останал настрани от общественото внимание, не бях дал нито едно
интервю, бях пораснал. Не се бях притеснявал особено, че хората в града,
намиращ се на километри и който не бях посещавал от дете, ще ме
познаят. Ала тя го бе сторила. Питах се дали това не беше част от
причината, поради която тя бе отхвърлила молбата ми…
Поклатих глава, опитвайки да се отърся от собствените си мисли, слязох
от пикапа и колкото може по-тихо затворих вратата. Останах за миг под
бледата лунна светлина, поех дълбоко дъх и го издишах със затворени очи.
В едно отношение моята вечер беше тотален провал, но аз отделих
няколко секунди, за да се потопя в благодарността, която изпитвах, за
сладката свежест на нощния въздух, за диханието, изпълващо дробовете
ми, и за ширналия се простор около мен.
Къщата ми беше тъмна, с изключение на синкавото сияние на
телевизора във всекидневната. Без съмнение, моят брат бе заспал в
дълбокото кресло, както през повечето вечери. Щях да мина покрай него в
коридора и той нямаше да разбере колко късно съм се прибрал. Нямах
настроение да отговарям на въпроси. Особено тази нощ.
— Къде беше?
Изсумтях раздразнено и пуснах ключовете в купата до вратата.
— Просто изпих няколко питиета в града.
— В града?
Той изглеждаше изненадан. А и защо да не бъде? Брат ми знаеше, че
избягвах града.
— Хейвънфийлд.
Доминик отпи от бирата, която държеше в ръка, и почеса голия си
корем.
— Аха, в града на четирийсет и пет минути от тук. – Замълча за миг. –
Щях да дойда с теб.
— Исках да бъда сам.
Едната му вежда бавно се повдигна, докато отпи още една глътка.
— Имал си среща с жена, големи братко?
Гласът му беше закачлив, но се долавяше нотка на надежда, което ме
накара отново да се почувствам напълно жалък. Зад него високо простена
жена и очите ми се насочиха към порното, което вървеше на екрана. Той
проследи погледа ми, а сетне отново се извърна към мен, хилейки се.
— Не може ли да гледаш това в стаята си?
— Защо? Ти не беше у дома.
— Защото и аз седя върху тази мебел и сега всеки път ще си представям
това.
Брат ми кимна и отново ми се ухили, без капка разкаяние.
— Аха, идеята навярно не е лоша.
— Достатъчно, Доминик – промърморих, преди да се запътя към стаята
си.
— Хей, Гейб, беше оставил това във всекидневната.
Обърнах се и застинах, когато видях големия плик, който държеше, този
с емблемата на университета във Върмонт отпред и адресиран до мен.
Приближих се бързо и го грабнах от ръката му.
— Не го бях оставил във всекидневната. Беше в моята стая до
компютъра.
— Тя ти е написала много мило писмо. Ще го направиш ли? – попита
той.
Спрях на прага на моята стая, без да обръщам глава.
— Не знам. Не съм решил.
— Може да е за добро.
— Може.
— Тя е готина. Потърсих я в интернет – заяви Доминик. – Разбира се,
беше лесно. Видях, че и ти също си го направил, намерих го в историята на
търсенията ти. Видях, че няколко пъти си преглеждал биографията й. С
нея ли говореше напоследък по телефона?
Исусе.
— Поне веднъж се опитай да си гледаш твоята работа.
Затворих вратата на стаята си, сподирян от смеха на Доминик.
— Ти си моята работа, Гейбриъл Долтън! – чух го да крещи.
Стиснах челюсти и останах облегнат от другата страна на вратата,
опитвайки се да обуздая обзелото ме раздразнение към любопитния ми
по-малък брат. Обичах Доминик, но ненавиждах да се чувствам постоянно
надзираван от него.
Сведох поглед към плика в ръцете си, писмото от Клоуи Брайънт
надзърташе от горния край, откъдето очевидно Доминик го бе издърпал.
Метнах го върху бюрото, отидох до прозореца и широко го отворих.
Нуждаех се от полъха на нощния въздух, от звука на полюшващите се
дървета и крякането на жабите наблизо. Умиротворение. Спокойствие.
Легнах върху леглото и извиках в ума си образа на Клоуи от снимката,
която бе поместена към биографията й, заедно със статията, която тя бе
написала и бе предложила да прочета като част от резюмето й в интернет.
Клоуи, с кестенявите къдрици и големите зелени очи. Клоуи, с откритата
си невинна усмивка.
Преди няколко месеца Клоуи се бе свързала с мен относно възможността
да ме интервюира за дипломната си работа на тема „Дълготрайните
последици върху децата, които са били отвлечени и впоследствие или са
успели да избягат, или са били освободени от похитителите си“. Нямаше
толкова много случаи в Съединените щати, но аз бях един от тях, а и се бе
случило да живея в същия щат като Клоуи.
Държането на Клоуи, приятелският й и откровен характер ме бяха
привлекли. А и нещо в това да бъда интервюиран като част от студентска
дипломна работа, вместо за токшоу или някое списание, ме караше да се
чувствам много по-комфортно. Нямаше да бъда сензация, използвана за
вдигане на рейтинга, нито превърнат в примамка за общественото
любопитство. Отново.
Ние бяхме разменили няколко имейла с малко основна информация;
дори си бях помислил, че тя може би леко флиртува с мен по телефона,
макар че опитът ми във флиртуването беше печално оскъден.
Привличането, което изпитах към Клоуи, ме бе изпълнило с нова надежда.
Тя беше красива и умна, а аз щях да прекарам доста време с нея, ако
отговорех с „да“ на молбата й. Бях позволил да дам воля на мислите си и да
си представя, че ако помежду ни възникнеше взаимно привличане, аз щях
да мога да действам подобаващо.
Замислих се за Клоуи малко по-дълго, питайки се дали да се съглася да
ме интервюира. Отново претеглих всички „за“ и „против“, за да разбера
докрай нервността, спотаена под тънкия слой на вълнението, на
възможността. Ала вместо да се спра на обнадеждаващите „може би“ върху
искреното изражение на красивото момиче, което никога не бях срещал,
лицето на едно друго момиче не спираше да нахлува в мислите ми.
Момиче, което, доколкото можех да съдя, беше пълна противоположност
на Клоуи Брайънт, Кристъл, с дългата си коса с цвят на мед и самотни,
предпазливи очи. Кристъл, със сдържаната, неохотна усмивка.
Кристъл, момичето, което никога повече нямаше да видя.
Нещо в мислите ми ме изпълни с безпокойство. Станах и прокарах ръка
през косата си, изпитвайки странна тъга. Може би това, от което наистина
се нуждаех, беше да се принудя да изляза извън своята зона на комфорт.
Бях се спотайвал прекалено дълго в сенките, прекарал бях твърде много
години, наслаждавайки се единствено на предсказуемата рутина на
ежедневното ми съществуване: работа, дом, редки пътувания до града,
където общувах с неколцина души. Познатото и очакваното ми вдъхваха
спокойствие и увереност, намирах безопасно приятелство в книгите, които
четях, и все още се наслаждавах на свободата си, но в същото време не
можех да отрека, че водех самотен живот.
Изправих се отново пред отворения прозорец, размишлявайки дали бих
могъл да разширя стените, които бях издигнал около себе си. Дали би
трябвало. Те бяха мое дело и все пак, дори и така, дали не бях изградил
един собствен затвор? Дали не беше време да направя нещо, за да променя
своя живот?
Преди да успея да се разубедя, седнах пред компютъра, влязох в
електронната си поща и отворих последния имейл от Клоуи. Написах
кратък отговор:
Клоуи, отговорът ми е „да“. Всяка дата е удобна за мен. Само ми
съобщи кога смяташ да пътуваш. Очаквам с нетърпение да се срещна с
теб.
Гейбриъл
Натиснах бутона за изпращане, преди да съм размислил.
ГЛАВА 3
Някои хора са зли до мозъка на костите си.
Ако не можеш да ги победиш, просто трябва да оцелееш.
Играй ръката, която ти се е паднала, докато
не изтеглиш по-добра карта.
КРИСТЪЛ
Моторът на колата ми задавено изхърка, преди да спре и окончателно да
угасне отстрани на шосето, където успях да отбия в последната минута.
Нададох гневен вик и ударих длани върху волана.
— Не, не, не – не спирах да повтарям, отпусната на шофьорската
седалка, докато поражението засядаше като огромна топка в стомаха ми. –
Господи, дай ми почивка.
Ударих леко глава върху облегалката, раменете ми увиснаха.
Слънцето прежуряше толкова силно, че аз присвих очи през отворения
прозорец; наоколо не се виждаше нищо друго, освен скали и дървета.
Намирах се на поне пет километра от Глендейл, малкия град, в който
живеех, а от тук до там нямаше бензиностанция. Извадих мобилния си
телефон от чантата, набрах номера на местния сервиз и помолих да ме
свържат с Рики. Когато ми казаха, че той не е там, въздъхнах и затворих.
Той беше единственият механик, който щеше да откара безплатно колата
ми до сервиза. След това набрах номера на Кейла, но попаднах директно
на гласова поща.
— Здравей, Кей, аз съм. Моята тъпа кола току-що издъхна отстрани на
шосето. Ако чуеш това и не работиш, обади ми се.
Захвърлих телефона обратно в чантата, вдигнах стъклото на прозореца и
слязох. Останах права за момент, гледайки замислено петте торби с
покупки на задната седалка, накрая въздъхнах дълбоко, зарязах ги и
закрачих по пътя. Щях да стигна до града и да намеря някой, който да ме
докара обратно. Поне дълготрайните храни можеше да бъдат спасени. По
дяволите, току-що бях похарчила всеки цент от бакшишите си от
последната нощ за онези продукти.
Слънцето напичаше гърба ми и само след пет минути почувствах потта
да се стича между лопатките по гърба ми. За да мога да вървя по-лесно,
навих дънковата пола по-високо върху бедрата си. Сандалите ми с високи
токчета не бяха идеалните обувки за петкилометров преход пеша. Наведох
се и ги събух, но асфалтът под стъпалата ми беше толкова горещ, че
пареше. Мамка му. Изглежда, пришката, която щеше да ми излезе, ако
отново ги обуех, щеше да бъде по-малката злина. Поне се надявах.
Покрай мен минаха няколко коли, но в град с население по-малко от
шестстотин души не съм очаквала пътят да е особено оживен.
Бях извървяла километър и половина, когато чух високото боботене на
двигателя на пикап и се обърнах, приближавайки по-близо до изсъхналата
трева отстрани на шосето. Погледнах към белия пикап, наближаващ към
мен. Шофьорът намали, когато ме подмина, сетне отби и спря в канавката
край пътя, без да гаси мотора. Забавих крачка и стомахът ми започна
нервно да се присвива, когато Томи Хъл се надвеси от прозореца,
присвивайки очи към мен.
— Хей, момиче, искаш ли да те закарам?
Издишах облекчено и затичах, отворих пасажерската врата и се качих в
кабината. Не бях виждала Томи от известно време, той беше сред
редовните посетители на „Платинената перла“, преди да се ожени за своя
съгражданка няколко месеца по-рано.
— Благодаря, Томи, това би било страхотно. Навън е доста горещо.
В пикапа беше пуснат климатик, аз въздъхнах доволно и се облегнах на
седалката.
Той потегли и стрелна поглед към мен, очите му се плъзнаха по голите
ми бедра и се задържаха.
— Със сигурност. – Томи се отклони леко към едната страна на пътя,
вдигна глава, оправи посоката и отново ме погледна. – Твоята кола ли е
там, по-назад на шосето?
— Аха – изсмях се безрадостно. – Пълен боклук.
Погледът му отново се лепна върху бедрата ми и аз леко придърпах
полата си надолу. Движението привлече вниманието му. Той вдигна очи и
мазно ми се ухили.
— Днес изглеждаш наистина готино, момиче. Искаш ли да отидем
някъде?
Поклатих глава, сподавяйки желанието си да потръпна отвратено.
— Не, благодаря ти все пак, Томи.
Внезапно си спомних за продуктите, които бях оставила на задната
седалка на колата си, но реших да не моля Томи да се върнем да ги вземем.
Просто исках да се прибера у дома. Майната им на продуктите. Майната
им на колата и на скапания ми живот. Просто исках да легна в леглото, да
пусна някакво глупаво токшоу и да забравя за всичко.
— Ау, я стига. – Той сложи ръка върху бедрото ми и леко я потърка. – По
дяволите, толкова си мека. Забравил съм колко си мека, бебче. Липсват ми
онези твои танци в скута.
Томи отдръпна ръката си и я сложи върху волана, докато свиваше от
магистралата по един черен път.
— Томи…
— Мисля, че ми дължиш нещо мъничко, задето те взех от шосето, нали?
Можех просто да те оставя там, да влачиш задника си към града под
палещото слънце. Все още мога.
Това беше. Раменете ми увиснаха от студената насмешка в тона му.
Пейзажът около нас, кабината на пикапа му и ръцете ми, отпуснати в
скута, застинаха в някаква унила безнадеждност, сякаш нищо от това не
беше реално. Щеше ми се да не беше.
Погледнах Томи безучастно, обгърната от познатото чувство на
безсилие. Какво значение имаше, ако му позволя да ме опипва в пикапа
си? Тук, сами отстрани на пътя, аз дори бях лишена от измамната
безопасност на „Платинената перла“. И съдейки по злобния блясък в очите
на Томи, знаех, че ще са ми нужни повече усилия да го разубедя.
Очевидно фактът, че беше женен, не означаваше много за Томи. Каква
късметлийка беше съпругата му.
Заставих устните си да се изкривят в нещо като усмивка.
— Ако това искаш, захарче.
Беше невъзможно да придам нещо друго, освен безкрайна умора и
безразличие в тона си. Не че на него му пукаше.
Той спря пикапа и триумфално ми се ухили.
— Това е моето момиче.
Нахвърли се отгоре ми, преди да успея да мигна, ръцете му бяха
навсякъде, устата му засмука моята, езикът му дълбаеше, сякаш търсеше
изгубено съкровище. Аз се стегнах, мислите ми се зареяха някъде другаде,
докато вкусът му, тютюнът и нещо солено, което наскоро беше ял, станаха
поносими, незначителни. Килнах глава назад към стъклото на прозореца,
вперих поглед в небето и забелязах един кос да се рее в далечината.
Наблюдавах го, докато накрая се превърна в малка черна точка и съвсем
изчезна в нищото.
Томи се търкаше задъхано в мен, ръката му отчаяно дърпаше бикините
ми, докато ближеше челюстта ми.
— Ах, Исусе, колко яко ме възбуди, бебче. Ти си толкова шибано
страхотна. Ау, мамка му. – Ципът му беше свален и той се опитваше да
разкопчае с една ръка колана си, продължавайки да се търка ожесточено в
мен, когато изпусна шумна въздишка, завършила със стон, и застина.
Усетих топла влага върху голото си бедро. – Мамка му! – изруга той и
мигом се отдръпна.
Аз бързо се изправих, изтръгнах се от унеса, придърпах полата надолу и
изтрих от брадичката си миришещата му на вкиснато слюнка.
Той вдигна ципа си, седна на седалката и прокара пръсти през русата си
коса.
— По дяволите! Как, мамка му, ще се появя у дома така? Какво си
мислиш, че ще каже жена ми?
Посочи към голямото влажно петно отпред на дънките.
Аз се втренчих за миг в него и в гърлото ми се надигна смях. Добра
работа, точен стрелец. Гърдите ми се повдигаха и спускаха учестено от
усилието да не се засмея, някакво смътно чувство на истерия, примесено
със смях, набъбваше в гърдите ми, молейки за освобождение. Когато Томи
се опита да изтрие петното с края на ризата си, но в резултат само го
направи още по-голямо, повече не можех да се сдържам. Избухнах в смях,
обхванах корема си и се превих надве. Смеех се толкова силно, че сълзи
потекоха по страните ми.
Вдигнах глава точно навреме, за да видя яростта, изкривила лицето на
Томи, но не достатъчно навреме, за да избегна плесницата, която отново
запрати главата ми към прозореца. Смехът ми секна. Вдигнах ръка към
лицето си, докато дишах хрипливо.
— Сега не се смееш, а, евтина курво? Разкарай се от пикапа ми.
Той се пресегна през мен и отвори вратата, а тъй като се бях облегнала
на нея, паднах, претъркулих се назад и толкова силно се ударих в земята,
че дъхът излезе със свистене от дробовете ми. Чантата ми тупна на
участъка от изсъхнала трева вляво и вратата на пикапа се захлопна над
мен. Опитвайки се с все сили да си поема дъх, аз пропълзях през
прахоляка, докато пикапът изръмжа, обърна се и се насочи обратно към
главния път.
Поседях няколко минути, дълбоко поемайки кислород, от веселието ми
не бе останала и следа. Накрая се надигнах, изпъшках тихо от болката в
натъртения ми задник и разтрих внимателно мястото, където Томи ме
беше ударил. Закрачих към магистралата. Поне бях малко по-близо до
дома, отколкото преди. И това беше нещо.
***
Четирийсет и пет минути по-късно, обилно потяща се и куцаща от
пришките върху отмалелите ми от болката крака, аз влязох в апартамента
си. Пуснах чантата на пода и започнах да свалям дрехите си, образувайки
пътечка, докато вървях към душа. Застанах под студената вода, опитвайки
се да отмия от тялото си последния час и половина, така че да изтече
заедно със сапунената вода. Просто искам да се почувствам чиста.
Когато излязох от банята, се усещах малко по-добре, поне се бях охладила.
Отворих прозореца на апартамента, макар че не се долавяше полъх на
вятър, пуснах вентилатора, грабнах телефона от чантата си и се пльоснах
на леглото.
Никакви обаждания. Кейла сигурно работеше. Замислих се за колата си,
заседнала в канавката на пътя с продуктите на задната седалка, и в гърлото
ми се оформи буца. Нуждаех се от онзи кола, имах нужда от нея, за да ходя
на работа. Нуждаех се от нея, за да оцелея. Нуждаех се от нея, за да не се
качвам в колите на мъже, които навярно ще си позволят волности с тялото
ми отстрани на шосето. Заля ме вълна на погнуса, когато отново си
помислих за Томи, но изтиках скорошния спомен колкото можеше понадалече.
Мислите за всичко случило се ме изтощиха и почти реших да се свия на
топка и да проспя целия ден.
Какво ще правя сега? О, мили…
Рязко се надигнах и седнах. Свързах се отново със сервиза и помолих да
извикат Рики, който винаги е бил добър с мен, когато колата ми се
строшеше, дори ми е позволявал да плащам на вноски, ако не можех
веднага да платя цялата сметка.
Човекът, който вдигна телефона, очевидно го бе оставил върху плота.
Чух го да вика името на Рики, сетне си представих Рики да се измъква
изпод колата с гаечен ключ в ръка и лице, изплескано с грес. Когато излая
„Рики слуша“ в телефона, аз вложих усмивка в гласа си и му казах колко
много се нуждая от помощта му.
— Ау, слушай, бебче, мога да взема колата и да ти кажа какво не й е
наред, но ти знаеш, че все още ми дължиш пари за поправката на
алтернатора. Не мога да върша повече никаква работа за теб, докато не
уредиш дълга си. Старецът ще ми одере кожата, ако го направя.
Надеждата ми угасна. Аз дори нямах пари за откарването на колата,
камо ли за уреждането на стария дълг и за това, което трябваше да се
поправи този път – несъмнено нещо скъпо.
— Добре, Рики. Ще ти бъда задължена, ако прибереш колата. Това
наистина е много щедро. Благодаря ти.
— Разбира се, бебче.
Съобщих му подробности за мястото, където се намираше колата, и му
казах, че ще намина по-късно в сервиза, за да прибера продуктите, след
като се разбера с Кейла да ме закара. Може би част от храната все още
ставаше за ядене.
Поседях няколко минути, докато притъпено чувство на самота се
настаняваше тежко в стомаха ми. Как? Как щях да се справя този път?
Разбира се, ще ти платя. Ще бъде извънработно занимание, нищо
повече.
Думите на Гейбриъл Долтън изникнаха в съзнанието ми и аз взех отново
телефона, потупвайки го около минута по брадичката, преди да напиша
името му в търсачката. Информация не липсваше. Кликнах върху линка
най-отгоре, изваждайки наяве новинарската история отпреди дванайсет
години.
От полицейското
управление
в Морли дадоха
пресконференция в четвъртък, 29 юни, за да съобщят
повече подробности по случая на Гейбриъл Долтън.
Деветгодишният Гейбриъл, малкото момче, похитено
близо до дома му през 1998 г., докато си играело на празен
паркинг с осемгодишния си брат Доминик, привлече
вниманието на жителите на Върмонт и на цялата
нация. Гейбриъл беше изчезнал допреди седмица, когато се
е появил на прага на дома на жена, целият в кръв,
представяйки се като Гейбриъл Долтън и молейки за
помощ. По време на разследването, полицията е
установила, че Гейбриъл е бил държан в мазе в къща в
съседство с тази на жената, обадила се на 911, и е бил
там през последните шест години. Гейбриъл е избягал,
като е намушкал похитителя си, идентифициран като
Гари Лий Дюи, с парче остър камък. Гари Лий Дюи е бил
мъртъв, когато полицаите са пристигнали. Гейбриъл
Долтън, сега на петнайсет, се е събрал с брат си и за тях
двамата понастоящем се грижи бизнес партньорът на
баща
им
в
каменоломната
„Долтън
Морган“.
Родителите на Гейбриъл и Доминик, Джейсън и Мелиса
Долтън, загинаха в автомобилна катастрофа през 2003
година.
Само година, преди синът им да се завърне у дома. Господи. Прегледах
още няколко статии, откривайки подобна информация. Погледът ми се
задържа върху деветгодишния Гейбриъл Долтън, върху сладката
американска усмивка и същите онези невинни очи, които бях видяла от
сцената. Имаше само две снимки на Гейбриъл на петнайсет години. На
първата той беше с дълга коса, широко отворени очи и изглеждаше
изтормозен от светкавицата на фотоапарата. На втората бе застанал в
позата, която бе раздвижила паметта ми: ръце в джобовете, наклонена
глава и коса, паднала върху челото, докато гледаше с присвити очи към
обектива на фотоапарата. Това беше снимката, която всички новинарски
станции показваха с месеци в края на репортажите, докато съобщаваха
историята му.
Прехапах устни, оставих телефона и се облегнах на възглавниците,
питайки се какъв ад бе преживял Гейбриъл през онези шест години,
заключен в мазето с чудовището похитител на деца.
Можеш да ми помогнеш да се упражнявам да бъда докосван от жена.
Преглътнах буцата в гърлото си, не желаейки да мисля защо той толкова
ненавижда да бъде докосван. Предполагам, че вече знаех.
Не бях искала да бъда част от терапията, която Гейбриъл си бе
самоназначил, но сега, докато седях тук, не можех да си спомня защо му
бях отказала. Очевидно аз бях желаното тяло и съдейки по това, което ми
бе казал, това беше всичко, което той търсеше. Той се нуждаеше от мен, а
аз от допълнителни пари. Снощи той можеше да помоли всяка друга от
танцьорките, но беше избрал мен, а аз му бях отказала, сякаш бях
прекалено добра за работата, но в действителност не бях.
Можех да помогна на Гейбриъл да се почувства удобно с някой,
навлязъл в личното му пространство, някой, който го докосва, а той
можеше да ми даде парите, които ми трябваха за поправката на колата ми.
И двамата печелехме. Колко трудно можеше да бъде? При все това защо по
гръбнака ми полази това странно усещане за тревога? Побързах да го
смажа, увих по-плътно кърпата около себе си и отново взех телефона, този
път търсейки информация за каменоломната „Долтън Морган“. Намираше
се близо до град Морли и макар да не знаех дали Гейбриъл работеше там,
или не, реших да рискувам и набрах номера. Ако не успеех да го открия по
този начин, щях да се откажа и да мина на план Б, какъвто и да е той.
Сърцето ми биеше малко по-бързо, докато чаках някой да вдигне
телефона.
— Каменоломна „Долтън Морган“.
Поколебах се, чувствайки се нервна и несигурна.
— Ало?
— Ъ — успях да изстискам най-накрая. — Ъ, да, хм, може ли да говоря с
Гейбриъл? Гейбриъл Долтън?
Настъпи кратко мълчание.
— Разбира се. — Звучеше, сякаш мъжът, млад мъж, помислих си, се
усмихваше. – Може ли да му кажа кой се обажда?
Да, определено в гласа му се усещаше усмивка.
Прокашлях се.
— Кристьл. Хм, просто Кристьл.
Отново се възцари мълчание, преди мъжът накрая да промълви:
— О.
Прозвуча разочаровано. За какво беше всичко това? Намръщих се и
отворих уста да кажа нещо, когато той ме изпревари:
— Разбира се. Задръжте така.
По линията прозвуча музика и аз се изправих, държейки кърпата с
едната ръка, а телефона с другата, докато крачех пред леглото. След както
ми се сториха цели пет минути, от телефона прозвуча друг глас.
— Ало?
Звучеше като гласа на Гейбриъл, поне от това, което си спомнях, и аз
спрях да крача.
— Здравей, Гейбриъл? Хм, обажда се Кристъл. Ти може би не си ме
спомняш, но…
— Разбира се, че те помня. Здравей.
Чух стъпки и шум на затваряща се врата, сякаш той бе отишъл в друга
стая.
— Здравей – повторих, изпитвайки внезапно облекчение. Гласът ми
звучеше малко забързано и задъхано.
— Господи, радвам се…
— Обаждам се…
Заговорихме едновременно, после и двамата млъкнахме, а по линията се
разнесе тихият му смях. Аз също се усмихнах, въпреки притеснението.
— Ти първо – рече той меко.
— О, добре. Ами аз, ъ, премислих това, за което говорихме, и се надявам,
че нямаш нищо против, задето те издирих, но се обаждам, за да кажа, че
ако все още имаш нужда от, ъ… ако все още имаш нужда от… мен, ще бъда
щастлива да помогна.
Настъпи пауза и аз отново започнах да крача, очаквайки го да заговори.
— Всъщност аз ти дължа извинение, задето изобщо те помолих. Май
наистина не бях обмислил добре идеята. Съжалявам за това. Извини ме,
ако съм те накарал да се почувстваш… знаеш… не добре.
— Не добре – промърморих, отпускайки се върху леглото, ръката ми все
още стискаше кърпата, за да не се изплъзне.
Чух кратък, засрамен смях, който свърши с въздишка.
— Да, не добре.
Как другояче да се чувствам, освен „не добре“? Това, изглежда, беше
обичайно житейско състояние, поне за мен.
Върнах се обратно в настоящето.
— Не е нужно да се извиняваш. Чувствам се съвсем добре. И ами,
разбирам, ако ти е хрумнала различна идея, но ако не е, аз съм на
разположение. – Зачаках го да заговори, ала когато той не го стори
веднага, побързах да запълня тишината. – Можеш да се упражняваш с
мен. Искам да кажа, ако все още го искаш.
От другата страна на линията отново се възцари мълчание и този път аз
изчаках. Накрая Гейбриъл заговори и гласът му беше още по-тих.
— Как точно ще сработи това?
Засмях се кратко.
— Ти ще ми кажеш. Предполагам, че ще дойдеш в клуба, както снощи.
Аз ще се постарая Антъни да знае, че си спазил процедурата.
Чух дъхът му да излиза, надявах се, че е придружен с усмивка – и после
той остана мълчалив за още един миг.
— Сигурна ли си за това? Наистина ли нямаш нищо против?
— Да.
— Добре тогава. – Той все още звучеше колебливо. – Кога си на работа?
— Утре вечер.
— Добре, ще бъда в клуба утре вечер. А ако размислиш…
— Няма да размисля. До утре, Гейб.
— Вече няма „захарче“.
В гласа му се долавяше усмивка и аз също се усмихнах.
— Ще те наричам така, както ти искаш, захарче.
— Гейб е чудесно. Гейб е добре.
— Ще се видим утре вечер, захарче.
Отново се разнесе смях.
— До тогава.
Затворих и издишах, изпълнена с леко въодушевление. Добре, справих
се със ситуацията. Малко допълнително пари, утре ще трябва да обсъдим
подробностите, но трябваше поне да удвоя моята тарифа за танц в скута,
ако искам това да си струва отделеното време. Чувствайки се малко подобре, пуснах кърпата и облякох чисти дрехи. Когато се погледнах в
огледалото, с изненада видях върху устните ми да играе лека усмивка,
която дори не бях осъзнала, че беше там. Примигнах, наблюдавайки как
усмивката помръква. Върху бузата ми имаше голям червен белег, където
Томи ме беше зашлевил, а върху скулата ми се виждаше малка драскотина,
причинена навярно от брачната му халка. Взех четката, грубо я забих в
мократа си коса и започнах да я прокарвам през сплъстените кичури,
докато скалпът не ме заболя.
ГЛАВА 4
Можеш да намериш надежда в най-странните места,
в най-тъмния ъгъл. Вкопчи се в нея, скъпи мой.
Тя е твоя и на никого другиго.
ГЕЙБРИЪЛ
В „Платинената перла“ цареше огромно оживление. Аз се настаних на
същата маса, където бях седял преди две нощи, и поръчах бира от
сервитьорката по напитките.
— Знаеш ли кога излиза Кристъл? – попитах.
Тъмнокосата сервитьорка, която ми донесе бутилката „Милър Лайт“, се
наведе по-ниско от необходимото, за да я остави на масата. Изглеждаше
смутена, когато очите ми останаха приковани в нейните, вместо да ги сведа
към гърдите й, наврени в лицето ми, и остана наведена секунда по-дълго,
преди да се изправи.
— Мисля, че е следващата.
Сърцето ми заби по-бързо, когато се извърнах към сцената в очакване да
зазвучи следващата песен. Бях смаян, когато тя се обади да ми каже, че е
размислила. Смаян и леко озадачен. Чудех се какво я е накарало да
промени решението си. Чудех се какво я е подтикнало да потърси
информация за мен в интернет и да ми се обади. Едва не й казах да
забрави цялата история, след като бях решил, че идеята е ужасна. Но
когато чух гласа й по телефона, нямах сили да й откажа. Истината беше, че
бях едновременно изплашен и развълнуван, а досега не бях изпитвал
такова завладяващо усещане. Исках… повече. И си казах, че това навярно е
положителен знак за мен, изобщо да искам нещо. Но какво изпитваше тя?
Не спирах да си задавам този въпрос.
Светлините примигнаха, сетне угаснаха и музиката започна –
равномерен бас ритъм, който караше кръвта ми да пулсира в такт с
музиката. Намръщих се и се огледах. Близо до сцената имаше ергенско
парти и мъжете практически падаха от столовете, толкова бяха пияни.
Когато светлините отново светнаха, Кристъл седеше на стол, облечена в
миниатюрни сребристи бикини, от краищата на горнището и долнището
висяха ресни, а краката й бяха обути във високи сребристи ботуши.
Вниманието ми толкова бе погълнато от нея, че възторжените викове и
аплодисменти, които избухнаха в салона, ме сепнаха. Отпих глътка от
бирата и я наблюдавах, когато започна да танцува.
Докато тя се движеше, дългата й коса се люлееше около красивото й
слабо тяло и улавяше светлината. Не помнех някога да съм виждал такъв
цвят – удивителна комбинация между русо, червено и кафяво. Навяваше
ми мисли за слънчев лъч, струящ през буркан с мед. И беше толкова гъста.
Питах се какво ли щеше да бъде усещането да прокарам пръсти през нея.
Тялото й се движеше в такт, очите й бяха затворени, лицето й бе сковано в
онова студено, далечно изражение, непробиваемо като броня.
Кристъл. Не, не е кристал. Кристалът беше идеално чист, прозрачен.
Човек можеше да види през кристала като през стъкло. Но не и момичето
там горе. Не беше кристал, дори не се доближаваше до кристала.
Как се казваш? Кое е истинското ти име? Господи, искам да го узная.
— Бих чукал онова котенце като пневматичен чук! – изкрещя един от
пияните участници в ергенското парти за огромно удоволствие на
приятелите си, които избухнаха в шумен кикот и вдигнаха чашите си за
наздравица.
Циничното му заявление ме изтръгна от мислите. Мъжът се изправи и
започна да трие слабините си в облегалката на стола, имитирайки половия
акт, който току-що бе описал.
Цялата сцена отвори някаква празнота в мен, която ме изпълни
едновременно с гняв и тъга. Изправих се, хвърлих няколко банкноти за
бакшиш върху масата и се отправих зад кулисите. Завих зад ъгъла и поех
по коридора, където чаках Кристъл през онази първа вечер. Видях, че
охранителят Антъни седи на един стол.
— Какво мога да направя за теб? – попита той с дълбокия си баритон.
— Тук съм, за да се видя с Кристъл, когато приключи с танца си.
— Ти ли си Гейб?
— Аха – отвърнах изненадано.
Не очаквах, че тя ще съобщи името ми на Антъни.
— Ще те заведа.
Последвах Антъни в различна стая от онази, в която за пръв път говорих
с Кристъл. Тази тънеше в полумрак и от всичките четири стени висяха
пурпурни кадифени завеси. До едната стена имаше черен кожен диван,
наоколо бяха пръснати няколко кадифени отоманки, в ъгъла се виждаше
аудиосистема, а върху стената срещу дивана висеше телевизор с огромен
екран.
— Влизай и сядай – рече Антъни. – Кристъл ще дойде след
представлението си.
— Добре — отвърнах и пристъпих навътре в стаята.
Чух щракването на затварящата се врата зад гърба ми и издишах
дълбоко. Приседнах на края на дивана, изпълнен с безпокойство. Сенчест
полумрак. Заключена врата. Пълна тишина. Помещението приличаше
на пещера или на усойно мазе. Погледът ми се заби в пода и аз си
напомних, че мога да изляза, когато пожелая. Това не беше същото.
Изобщо.
Но въпреки това се запитах дали това беше представата на Кристъл за
усойно, заключено мазе.
Не бях сигурен защо си задавах този въпрос, ала мисълта бе заседнала
като скала, тежестта й притискаше съзнанието ми.
Няколко минути по-късно бях изтръгнат от мислите си, когато вратата се
отвори и Кристъл влезе вътре. Понечих да стана, но тя с жест ми даде знак
да остана седнал и аз се подчиних. Беше облякла дълга тениска, която
стигаше до средата на бедрата и се свличаше от раменете й, но краката й
все още бяха обути в сребристите ботуши. Усмихнах се на одеянието й. Тя
седна на дивана и се извърна към мен. Стомахът ми се присви. Господи,
толкова беше красива. Прекалено красива за тази стая. Прекалено красива
за това място.
Косата й беше високо вдигната в небрежен кок. На тази светлина
изглеждаше по-тъмна, повече кафява, отколкото златиста. Бадемовидните
й очи бяха подчертани от плътна черна очна линия и абсурдно дълги,
очевидно изкуствени мигли.
— Не бях сигурна, че ще дойдеш.
Тя се усмихна, ала усмивката не достигна очите й.
Разтърках тила си, чувствайки се странно, смутен, не на място и…
изпълнен с вина.
— Не съм сигурен, че трябваше.
Лицето й леко помръкна и аз побързах да добавя:
— Аз просто… предполагам, че ме гризе съвестта.
Погледът й се отмести за миг към лицето ми по този неин преценяващ
начин, преди да повдигне вежда, да стане и да се запъти със съблазнително
полюшване към аудиосистемата. Сетне отново се извърна към мен.
— Ами, мили боже, това звучи болезнено. Не е заразно, нали?
Кристъл сложи ръка върху бедрото си и сладко ми се усмихна.
Засмях се, изблик на сгряващо веселие, примесено с лека изненада,
изпълни гърдите ми. Беше приятно.
— Не, не мисля.
— Е, добре. – Тя пусна някаква музика, намали звука, върна се при мен и
отново седна на дивана. – Какво ще кажеш да опитаме един сеанс и ако не
се получи за теб, ако те кара да се чувстваш… не добре, ще приключим,
няма да има вреда.
Отправи ми лека, закачлива усмивка и в гърдите ми сякаш запърхаха
крила на птица.
Един сеанс. Тя наистина възприемаше това като терапия. Предполагах,
че определението е достатъчно точно. Засмуках долната си устна, все още
бях изпълнен с нерешителност, но не исках да си тръгвам, не и в
действителност.
Харесвах я. Харесвах начина, по който ме гледаше, по който се
шегуваше, онзи проблясък на остър ум, стаен в очите й, остроумието й,
начина, по който изглеждаше корава и в същото време толкова мека.
Наистина я харесвах. О, Гейбриъл, какъв си идиот.
— Първо трябва да се разберем за заплащането.
— Назови цената – отвърнах. – Съгласен съм с всичко, което сметнеш за
справедливо.
— Справедливо – промърмори Кристъл. – Ами клубът прибира сумата за
танц в скута, докато сме тук, следователно, за да спечеля пари за себе си,
ще трябва да я удвоя. Така че петдесет.
По лицето й се мярна несигурност, като че ли се притесняваше, че е
поискала твърде много.
— Петдесет долара? – повторих, опитвайки се да не потръпна от
удивление колко малко й плащаха за това, което тя правеше. Клубът
прибира сумата за танц в скута. Господи.
— Ако е прекалено много, съм съгласна и на четирийсет и пет –
припряно изрече тя с нотка на отчаяние в гласа. Ах. Това обясняваше
всичко. Тя се нуждаеше от парите, колкото и да бяха малко. Затова се бе
решила на това.
Съвестта отново ме загриза, този път още по-силно, имах чувството, че
някой забива нож в стомаха ми. Размърдах се на мястото си.
— Когато бях тийнейджър, посещавах психолог в Мидълбъри, който
вземаше по сто и петдесет долара на сеанс. Не бих ти плащал по-малко.
Очите й леко се разшириха, преди отново да надене онова безстрастно
изражение.
— О, добре. Ами супер. Да започнем ли с целуване?
Примигнах, сетне тихо се засмях. Усмивката ми се смени с гримаса и аз
отново потърках засрамено тила си.
— Навярно не съм бил напълно ясен за мащаба на моя дискомфорт,
когато хората навлизат в личното ми пространство. Ако бях готов за
целуване, нямаше да съм тук.
Кристъл леко се намръщи и наклони глава, сякаш отново ме
преценяваше. Сетне кимна, онази мекота се мярна в очите и, но без сянка
на осъждане. Аз изпуснах дъха си, благодарен за тази малка милост.
— Мога да те науча какво правя аз, когато някой ме доближи. Аз
напълно се отдалечавам и това прави поносимо чуждото присъствие. – Тя
прехапа устна, веждите й се смръщиха, сякаш обмисляше нещо. – Мисля,
че мога да те науча как да правиш това.
Тялото ми застина, докато се взирах в нея. Думите й заставиха сърцето
ми да се свие от болка. О, боже.
— Обаче не това искам аз. Аз знам как да се отдалечавам. Знам как да
правя това. Аз искам да остана, да присъствам. Точно за това имам нужда
да ми помогнеш. Да остана.
Страните й пламнаха и тя се втренчи за миг в мен, преди да отвърне
поглед.
— О.
Зачопли нокътя си и сви вежди, преди очите й отново да срещнат моите.
В изражението й имаше нещо, което не можех да разгадая. Дали беше
страх?
Кристъл се размърда, обви ръце около талията си, сетне бързо ги
отпусна и ги сключи в скута си.
— Добре. Тогава нека да започнем. Може ли…
Кристьл използва пръста си, за да посочи дали може да се премести поблизо до мен на дивана. Погледът й се преплете с моя и се задържа за миг,
докато аз кимнах, кръвта ми запулсира от страх и безпокойство.
Тя се придвижи по-близо до мен и сърцето ми ускори своя ритъм.
Почувствах как тялото ми се изпълни с неприятна топлина, кожата ми
настръхна, когато тя отново се плъзна по-близо, бедрата ни почти се
докосваха. Върху скулата й имаше червен белег, който гримът не можеше
да прикрие от толкова близко разстояние. Исках да я попитам за това, ала
думите не ми идваха. Адреналинът пулсираше в тялото ми, а нейната
близост замайваше главата ми, подтикваше ме да скоча, да избягам.
Отчаяно копнеех за пространство и макар да знаех, че е глупаво, не можех
да възпра желанието да се отдръпна, да се отдалеча, за да се почувствам в
безопасност. Борех се за глътка въздух, докато очите й оставаха
приковани в мен.
— Ще докосна ръката ти – прошепна Кристъл. – Съгласен ли си?
Очите й бяха разширени, устните, леко разтворени, докато гърдите й
учестено се повдигаха и спускаха. Видях нейната нервност, неувереността
й, но и загрижеността й въпреки всичко и за един сладък миг ме лъхна
спокойствие.
Изпуснах странен звук, наполовина дума… наполовина въздишка. Тя се
поколеба, но не отмести поглед.
— Гейбриъл – промълви.
Почувствах топлината на дъха й, когато изрече името ми. Усетих
уханието на парфюма й, нещо свежо и фино, което ми напомни за
пролетен дъжд и прясно окосена трева, нещо, което не се връзваше с
тежкия й грим, с дързостта на оскъдните й дрехи. Коя си ти, Кристъл? В
действителност?
Виждах туптенето на пулса в ямката на шията й и за един безумен миг се
зачудих какво би било да притисна устни там, да прокарам език по кожата
й. Дали тя щеше да ми позволи? И по-важно, дали щеше да го иска?
Ръката й докосна моята, гладка, плаха, и аз замръзнах при контакта на
кожа в кожа. Бягай! Мускулите на бедрата ми се стегнаха, подготвяйки
краката ми да скочат и да побягнат, но аз останах неподвижен с огромно
усилие на волята, стискайки здраво очи. Думи, фрази и звуци плющяха в
съзнанието ми, нападаха ме, изтръгвайки ме от настоящето, запращаха ме
обратно там.
Добро момче.
Просто се отпусни.
Това ти харесва, нали?
Не!
Сграбчих здраво ръката на Кристъл и тя леко простена от болка. Очите
ми рязко се отвориха, аз я пуснах и бързо се изправих. Целият бях плувнал
в пот, ударите на сърцето ми отекваха толкова силно в гърдите, че можех
да се закълна, че тя го чуваше от мястото си. Заляха ме едновременно
облекчение и разочарование от разстоянието между нас. Очаквах
облекчението, ала разочарованието беше нещо ново.
— Извинявай – пророних, когато отново си възвърнах дар слово. –
Извинявай.
— Не се извинявай. Искаш ли отново да опитаме?
Думите бяха изречени бързо, ала гласът й бе нежен. Поклатих глава.
— Не. Не… не и тази вечер. Това беше достатъчно. — Засмях се смутено.
– Сигурна ли си, че искаш да продължиш?
Тя стоеше в същата поза, както когато се изправих, ръката й лежеше
отпуснато върху дивана, където бях допреди малко. Главата й бе
наклонена леко, а бузите й също бяха зачервени, макар да не знаех защо.
Изглеждаше леко смутена, когато прехапа устната си. Но после надяна
отново заучената усмивка и се изправи, въпреки че още не бе отговорила
на въпроса ми.
Отново обви ръце около талията си и този път не ги отпусна, когато ме
погледна.
Тя е също толкова изплашена, колкото и аз. Мисълта ме накара да се
намръщя. Не бях сигурен откъде се беше взела или защо изобщо ми бе
хрумнала. Тя не знае какво да мисли за това.
За секунда двамата се взирахме неловко един в друг.
— О, ъ.
Пъхнах ръка в джоба си, извадих портфейла, отброих парите и й ги
подадох. Тя ги взе с лека усмивка и ги пъхна в сутиена си.
— Утре имам почивен ден, но следващата нощ съм на работа, така че, ако
искаш…
— Би било страхотно.
Тя кимна.
— По същото време?
— Аха. По същото време.
— Добре, Крис… – Замълчах. – Може ли да те наричам с истинското ти
име? Знаеш, сега, когато вече сме по-близки. Държим си ръцете и така
нататък.
Тя се засмя.
— Казах ти, захарче. Наоколо това е моето истинско име.
Намръщих се разочаровано.
— Добре. В такъв случай, до скоро.
Тя отвори вратата и аз минах през нея, пъхнал ръце в джобовете си.
Погледнах още веднъж назад, преди да завия по коридора. Кристъл
продължаваше да стои до отворената врата. Изглеждаше леко
обезпокоена, докато ме наблюдаваше как се отдалечавам.
ГЛАВА 5
Вземи ръката ми и ме следвай към полетата с нарциси.
Сладкото ухание ще ни направи невидими, знаеш. Ще се скрием
заедно, ти и аз. Никога няма да те оставя сам.
ГЕЙБРИЪЛ
Спрях пред пощенската станция и излязох в лятната жега. През
последните две седмици беше необичайно горещо за Върмонт и аз очаквах
с нетърпение прохладния дъжд, който трябваше да завали по-късно тази
седмица.
Вътре беше хладно и тихо, почти празно в работен ден, в десет сутринта.
Вдъхнах познатия мирис на стара хартия. Бриджет Хамил седеше зад
гишето и пилеше ноктите си. Когато пристъпих напред, тя вдигна глава и
очите й леко се разшириха, докато пускаше припряно пилата в отвореното
чекмедже пред нея.
— С какво мога да помогна?
— Здравей, Бриджет.
Тя млясна с дъвката си и очите й се стрелнаха наоколо.
— Здрасти.
Усмихнах се сковано, притеснен от откровената й студенина. Бяхме
съученици. Помогнах й веднъж във втори клас, когато един грубиян бе
избил учебниците от ръцете й и тя се бе разплакала. Но това беше преди.
Предполагам, че когато си спомняше тази случка, ако въобще си я
спомняше, тя също си мислеше това.
Аз замълчах, а тя се взираше в мен, докато най-после сведе поглед към
пакетите, които бях оставил в края на гишето. Побутнах двете кутии
напред, тази отгоре се заклати и едва не падна на пода.
— По дяволите. – Улових я и я сложих до другата. – Бих искал да
изпратя тези.
— Разбира ce.
Тя се зае да ги тегли и да лепи пощенски марки, сетне таксува пратката
ми, удостоявайки ме с принудена усмивка. Няколко души се бяха наредили
на опашка зад мен и след като благодарих сковано на Бриджет, аз им
кимнах. Първата жена на опашката, бях почти сигурен, че името й беше
Пени, беше с малко момче и го придърпа по-близо до себе си, докато
минавах покрай нея. Хвърли ми усмивка, съдържаща същия намек на
съжаление, с който бях свикнал.
Лъхна ме прилив на топъл въздух, когато отворих стъклената врата, и
преди да се затвори зад мен, чух Пени да прошепва високо на Бриджет:
— Чу ли за…
Вратата щракна, преди да чуя остатъка от клюката, която имаше
намерение да сподели.
Качих се в пикапа, пуснах климатика и поседях там няколко минути,
облегнат назад на седалката, оставяйки притеснението ми да отшуми.
Знаех защо някои хора в града се отнасяха с мен по този начин, разбирах
огромното многообразие от реакции, които все още получавах. Досега би
трябвало да съм свикнал. Бях свикнал. Но ненавиждах да се чувствам като
градското страшилище на показ.
Потеглих от мястото, където бях спрял на улицата, и почти реших да
загърбя другата работа, която бях дошъл да свърша в града, но в
последната минута свърнах към железарията. Ако исках да водя нормален
живот, трябваше да се заставя да изляза от зоната си на комфорт, която си
бях създал. Освен това магазинът на Сал беше едно от малкото места в
града, където не се чувствах като голямо насекомо под микроскоп.
Насекомо, което или беше способно всеки миг да стори нещо странно и
неочаквано, или насекомо, което все още предизвикваше постоянно
съжаление и беше напомняне за най-големия страх на всяка майка.
Спрях на паркинга зад магазина и заобиколих отпред. Звънчето над
вратата издрънча, когато пристъпих в сумрачния за душен магазин.
— Хей, Гейбриъл – поздрави ме Сал.
— Хей, Сал – усмихнах се аз. – Как се чувстваш?
— Горещо като в пъкъла. Щях да работя днес гол до кръста, ако
разрешението ми да ходя без риза не беше отменено още преди години –
пошегува се той, потупвайки големия си корем.
Засмях се.
— Май е време да инвестираш в климатик, а?
Той въздъхна.
— И Джина така смята, но аз казвам, че щом дядо ми и баща ми не са
имали нужда от климатик, аз също нямам. Жегата прави мъжа силен. Ти
би трябвало да го знаеш – по цял ден работиш в онази каменоломна.
— Всъщност аз работя най-вече вътре, но няма да ти противореча.
Джордж е от най-силните и корави мъже.
Сал кимна.
— Такъв беше и баща ти. Като заговорихме, получих онези ръкавици,
които беше поръчал, заедно с другите неща, които Джордж беше включил
в списъка.
Сал отиде отзад, а аз зачаках. Можех да поръчам ръкавиците онлайн, но
предпочитах да купувам от Сал, дори и за малки поръчки. А и това ме
принуждаваше почти редовно да идвам в града, което беше хубаво. Поне се
предполагаше да е така.
Сал донесе една кутия от задната част на магазина и я остави върху
щанда.
— Тези би трябвало да изтраят известно време.
— Аха.
— Ще запиша всичко на сметката ти.
— Добре, чудесно. Благодаря, Сал.
Кимнах и взех кутията. Когато се извърнах, за да си вървя, Сал извика
името ми. Обърнах се и видях, че по лицето му е изписана загриженост.
— Хей, ъ, не знам дали си чул, но вчера е изчезнало едно малко момче.
Все още не е намерено.
Кръвта ми се вледени.
— Малко момче?
Гласът ми прозвуча пресипнало.
Сал кимна намръщено.
— Аха. Десетгодишно. Отивало с велосипеда си до градския басейн и
просто изчезнало. Казва се Уайът Гелър. Познаваш ли го?
Преглътнах с усилие и стиснах кутията под мишница, докато прокарвах
ръка през косата си. Стените на магазина сякаш се затваряха около мен.
— Не. Благодаря, че ми каза, Сал.
Мъжът кимна.
— Аха. Бъди здрав, Гейбриъл.
— Ти също.
Излязох на улицата, присвих очи срещу внезапната ярка светлина и
задишах дълбоко, докато вървях към пикапа. Просто изчезнало. Господи.
Дори не помнех кога съм завъртял ключа в стартера на пикапа или съм
потеглил от паркинга на железарията. Внезапно се озовах на шосето, а
цялото ми съзнание бе заето от спомена за онзи ден на празния паркинг
близо до дома ни. Изминали бяха осемнайсет години, а аз все още помнех
толкова живо как миришеше въздухът през онзи ден – на прахоляк и
ружи, които цъфтяха покрай телената ограда. Все още помнех ярката
синева на небето, осеяно с пухкави облаци. Спокойно. Всичко беше
толкова спокойно. И тогава бях дръпнат внезапно… откраднат. Просто
изчезнало.
Без да вземам някакво съзнателно решение, установих, че съм се
насочил към онзи паркинг. Разбира се, вече не беше празен. Сега на
мястото имаше малка бяла къща с веранда и дървена ограда. Запитах се
дали хората, които живееха тук, знаеха какво се бе случило. Запитах се
дали изобщо някога си мислеха за мен, дали седяха на верандата си през
летните вечери, отпиваха от чашите със студен чай и се чудеха как ли е
изглеждало всичко наоколо през онзи ден, когато съм бил изтръгнат от
моя свят от самия дявол. Точно от това място. И ако го правеха, обзалагам
се, че щяха да поклатят глави, да цъкнат с езици и да промърморят: „Колко
ужасно. Горката му майка. Горкият му баща. Дори не ми се мисли за това“.
И нямаше да мислят.
Ала аз нямах това щастие.
И при все това, докато бездейно седях тук, в моя пикап на спокойната
улица в предградията, в мен се разля вълна на умиротворение. Аз го бях
преживял. Бях оцелял през онзи ден, през всеки следващ ужасен ден през
всичките шест години. И не само бях оцелял, но бях преуспял във всички
най-важни неща.
Гари Лий Дюи ми беше откраднал толкова много, но не всичко.
— Ти не получи най-доброто от мен – промърморих. – Ни най-малко.
Въпреки всичките му усилия, аз бях излязъл от онова влажно мазе с
непокътната душа.
Уайът Гелър.
Господи, моля те, нека онова малко момче да бъде добре.
Изминах с пикапа краткото разстояние до дома на моето детство. Спрях
пикапа и останах да го наблюдавам от другата страна на улицата. Новите
собственици бяха боядисали къщата в бледосиво, а кепенците в наситено
зелено. Бялата дървена ограда изглеждаше същата, а моята някогашна
люлка, която татко бе окачил, все още висеше от дървото в предния двор.
Почувствах как устните ми се извиват в лека усмивка, когато в главата ми
отекнаха гласът на мама, смехът на татко и лаят на моето куче от
детството, Сянка. Затворих очи и можех да се закълна, че долових
уханието на лимоновия пай с целувки, който мама приготвяше при
специални случаи, защото ми беше любимият. Исках това отново. Да имам
собствено семейство, някой, който да ме обича, и някой, когото аз да
обичам.
И докато седях там, припомняйки си щастието, което веднъж бях
познал, пред вътрешния ми взор се мярна лицето на Кристъл. Красивата
Кристъл, толкова затворена, толкова недоверчива към света. Защо? Какво
се е случило с теб, Кристъл, за да те отведе в онази стая с кадифени
завеси? В онзи затвор с пурпурни стени? Господи, копнеех да узная
истинското й име. Коя в действителност беше тя.
И после какво, Гейбриъл? После какво? Ще я накараш да се влюби в теб
и ще заживеете щастливо до края на дните си?
Прокарах ръка през косата си и въздъхнах. Тя вършеше своята работа и
доколкото знаех, срещите не бяха нищо повече. И въпреки това бях
доловил нейната собствена битка в начина, по който ме погледна, когато
се премести по-близо на дивана. Ако тя се бореше с нещо… Господи, имах
толкова малко опит с жените. А усещах, че Кристъл беше много по-сложна
от повечето.
Чувствайки се объркан и някак си победен от собствените си мисли,
потеглих от тротоара и подкарах обратно към каменоломната. Когато
пристигнах, отнесох кутията в офиса и я оставих върху плота. Доминик
беше с клиенти в една от изложбените зали, затова само му кимнах. Той
вдигна ръка, преди отново да се извърне към жената пред него, подпряла с
пръст брадичката си, местейки поглед между две гранитни мостри.
Излязох отново навън и поех по пътеката, водеща към кариерата.
Джордж тъкмо слизаше от един камион и се задържа за минута, за да
поговори с шофьора. Очите ми обходиха огромния каньон с вода на
дъното. Както всеки път, бях поразен от размерите му, от чудото на
природата, от факта, че най-красивите неща идваха от недрата на земята.
Когато Джордж ме забеляза, ми махна, свали шапката си и закрачи към
мен.
— Здравей. Чух, че си отишъл в града.
Усмихнах се.
— Аха.
— Как беше?
— Не много зле.
Джордж тутакси ме изгледа, сетне кимна, очевидно доволен от
изражението на лицето ми.
— Добре, радвам се. – Аз го последвах, когато той тръгна. – Как върви
работата по полицата?
— Готова е. Приключих рано тази сутрин, преди да потегля за града.
— Ами, по дяволите! Нека я видя.
Засмях се и двамата се заизкачвахме нагоре по хълма към моята
работилница. Хладното помещение с пуснат климатик ме накара да
въздъхна след сухата жега отвън. Голямата полица за над камината и
комплектът принадлежности бяха подпрени на стената в дъното, покрити
с чаршаф, който внимателно свалих, преди да се извърна към Джордж. За
миг той просто остана взрян в нея, преди да се приближи и да коленичи, за
да я разгледа подробно. Наблюдавах го, докато изучаваше цветните
мотиви и листата, увиващи се от всяка страна на светлозлатистия мрамор,
пръстът му следваше стъблото на розата, а върху лицето му бе изписано
благоговейно възхищение.
Бяха ме наели да пресъздам полица за над камината и комплект
принадлежности за едно семейство в Нюпорт, Роуд Айланд, които бяха
купили имение, построено през Позлатената епоха*, и искаха да
възстановят колкото се може повече елементи, характерни за онова време.
Тази творба щеше да бъде поставена в официалния дневен салон.
[* Така Марк Твен нарича края на XIX в., епоха на бърз ръст на
икономиката и населението на САЩ след Гражданската война;
типичен представител на архитектурата от това време е имението
на американския предприемач от холандски произход Корнелиус
Вандербилт (1794-1877) в Нюпорт, Роуд Айланд. – Б.пр.]
Джордж се изправи, клатейки глава, със сълзи в очите. Усмихнах се,
трогнат от тази проява на емоциите му – същата дълбочина на чувствата,
която той винаги проявяваше, когато пред него се разкриваше някоя от
работите ми.
— Ти си майстор. Нищо чудно, че списъкът ти с клиенти е дълъг повече
от километър. Баща ти толкова щеше да се гордее с теб. – Ръцете му се
отпуснаха покрай тялото. Бях сигурен, че му се искаше да ме потупа по
гърба или може би да стисне рамото ми, както правеше с Доминик, когато
брат ми бе направил нещо, с което бе накарал Джордж да се гордее, но той
знаеше, че това не ми харесва, и беше привикнал да не се доближава
прекалено много до мен. Винаги съм се чувствал едновременно облекчен и
малко засрамен от това. – Това е прекрасно.
— Благодаря. Изпратих им снимка тази сутрин. Изглежда, наистина са
харесали работата ми.
Джордж се усмихна.
— Наистина са я харесали. Сигурен съм, че това е слабо казано, а ти си
прекалено скромен, за да кажеш нещо друго. Но се радвам, че са доволни.
– Той ми смигна и тихо се засмя. – Уреди ли изпращането?
— Още не, но днес ще го направя.
Джордж кимна.
— Чудесно. Каква е следващата ти задача?
— Трябва да изработя балюстрадите за терасата в Чикаго. Те няма да ми
отнемат много време, а след това се захващам с френската поръчка.
— Добре. Ако имаш нужда от помощ, знаеш къде да ме намериш. – Той
се засмя, докато вървеше към вратата. И двамата знаехме, че не би могъл
да извае нещо, дори животът му да зависеше от това. Обърна се, когато
стигна до вратата. — Наистина съм много горд с теб, Гейбриъл.
— Благодаря, Джордж – отвърнах.
И бях благодарен. Бях изгубил баща си за пръв път, когато ме отвлякоха.
Но дори на девет години, знаех, че той беше мъжът, който исках да стана.
Спомням си как се вкопчвах в обичта му към мен, в привързаността му, в
спокойната му сила, изпълнен с вярата, че ако някога се измъкна от онова
мазе, сигурността на прегръдката му щеше да е това, за което бях копнял. А
после го изгубих отново, когато избягах и разбрах, че беше мъртъв. Фактът,
че той никога нямаше да узнае, че бях успял, беше като постоянна дупка в
сърцето ми. При все това Джордж, мъжът, който беше най-добрият
приятел на баща ми и негов бизнес партньор, често ми напомняше, че той
щеше да се гордее с мен. И това ми бе помогнало. Помогнало ми беше през
всеки ден от последните дванайсет години.
Покрих внимателно работата си, почистих ателието и попълних
необходимите документи за изпращането на полицата. Докато прибирах
някои инструменти, зърнах малките статуетки, които държах в дъното на
високия шкаф – фигурки, които някога бяха спасили живота ми.
Фигурките, които бяха моите единствени приятели. Гледката им вече не
ми навяваше тежкото чувство на печал, а вместо това ме изпълваше с
радостен трепет. Те бяха другата причина, може би дори главната причина
да стоя точно тук в този момент.
— Здравейте, приятели – казах, кимайки към всеки един от тях, и тихо се
засмях на своята неловкост. – Приятно ми е да ви видя.
За стотен път си казах, че просто трябва да ги изхвърля. Защо
продължавах да ги пазя? Те бяха последното веществено напомняне за
болката, която бях търпял с години. И въпреки това не можех да се заставя
да го направя. Не бях сигурен защо очите ми се задържаха върху
статуетката в края, каменно момиче, държащо цвете в ръце. Прошепнах
името й:
— Елоиз. Лейди Елоиз, дамата от полетата с нарциси.
ГЛАВА 6
Всичко ще бъде наред. Може би не днес,
но рано или късно. Вярваш ли?
КРИСТЪЛ
Слязох от сцената, накуцвайки леко, след като се скрих от погледите на
публиката.
— Проклета пришка – промърморих.
През последните два дни не се бях спряла и пришката, която ми бе
излязла на магистралата, когато колата ми се счупи, още не се бе
излекувала. Предполагах, че работата ми не изискваше прекалено сложни
танцови движения – свинете там бяха достатъчно доволни от няколко
полюшвания на бедрата, но обичах да предизвиквам самата себе си, като
от време на време добавях по някои нови елементи към танца си. Не
заради тях, а заради мен.
Тъкмо бях прибрала парите от бакшишите в шкафчето си, когато чух
викове откъм коридора, и се запътих към кабинета на Родни. Вратата беше
широко отворена и Кейла беше вътре. Стоеше пред него, докато той я
обикаляше.
— Изглежда, си качила доста повече от четири килограма и половина –
заяви той, докато очите му я оглеждаха от долу до горе, а върху лицето му
бе изписано изражение на пълно отвращение. Той се протегна и заграби в
шепи задника й. Сигурно го беше стиснал, защото Кейла подскочи и
издаде тих писък. Очите й се бяха разширили от срам, а шията й бе
покрита с червени петна.
— Напоследък ми беше доста тежко, Родни – промърмори тя. – Моят
старец ме напусна и аз…
— И нищо чудно! – Той размаха ръце във въздуха. – Защо един мъж ще
иска гадже с тлъст задник?
Лицето на Кейла се изкриви в гримаса и тя сведе поглед към краката си.
Скръстих ръце.
— Мислиш ли, че точно ти си този, който трябва да дава диетични
съвети на когото и да било?
Погледнах многозначително към огромния му корем.
Родни се подсмихна самодоволно.
— Но не аз съм този, който тресе задника си със стрии там долу пред
клиентите, които плащат – отсече той със злобна нотка в гласа. – Така че
не ми ги пробутвай тези глупости. Нито една от вас не струва нищо без
цици и задник, така че ги поддържайте във форма. – Извърна се отново
към Кейла. – Имаш един месец да свалиш излишните килограми или
можеш да си намериш друг клуб. Ако изобщо някъде те вземат. А ти,
Кристъл, престани да си такава шибана кучка с клиентите. Мъжете искат
жената да е топла и подканяща, не някоя ледена кралица. А сега се
измитайте от тук.
Кейла се насочи към мен с унило изражение, докато аз стоях до вратата.
Чувствах се нещастна и изпълнена с безсилен гняв. Мъжете искат
жената да е топла и подканяща, не някоя ледена кралица. Но Родни
грешеше, мъжете не даваха и пукната пара каква бях, стига да им
позволявах да опипват тялото ми, докато желаят. Кейла улови погледа ми
и леко поклати глава. Каквото и да е било изражението ми, явно й е
подсказало, че възнамерявам да се нахвърля върху Родни и да излея гнева
си. Отвратителен негодник. Мисълта да го разпердушиня беше
изкушаваща, но знаех, че каквото и да кажех, само щеше да влоши нещата
за Кейла и за мен. Нуждаех се от тази гадна работа. Затова стиснах устни и
я последвах навън в нашата гримьорна. Затворих вратата, изръмжах, взех
малкото кошче за боклук до вратата и го метнах яростно. Пластмасата
издаде незадоволително дрънчене, когато се удари в стената, изтрополи
върху пода и застана на дъното си, сякаш го бях поставила там. Всичко,
което бях постигнала, беше да сменя местоположението му.
— По-добре ли се чувстваш? – саркастично попита Кейла, отпускайки се
върху дивана.
— Шибан гадняр – промърморих. – Ти добре ли си? Приятелката ми
въздъхна.
— Аха. Във всеки случай той е прав. Напълняла съм. Изглежда, не мога
да се въздържа от вредни храни, откакто Уейн си тръгна. Вчера останах в
леглото с пакет с царевичен чипс и кутия понички и гледах стари филми
до три следобед. – Тя сведе поглед към сключените си ръце. – Мислех, че
той е истинският. Толкова съм глупава. Вярвах, че ще се оженим и може би
някой ден ще стана майка. — Тя замълча и очите й се наляха със сълзи. — А
сега съм само… толкова дяволски самотна.
Сърцето ми болезнено се сви.
— О, Кейла – въздъхнах. – Обаждай ми се, когато имаш такъв ден. Ще
дойда да ти правя компания за царевичния чипс.
— Как ли пък не! С никого не деля чипса си.
Засмях се, а тя ми отправи треперлива усмивка.
— Хей, щом все още можем да се смеем, значи, сме наполовина добре,
нали?
Усмивката й помръкна.
— Наполовина добре. Аха. Има ли нещо повече?
Тишината помежду ни продължи минута. Лицето на Кейла изразяваше
толкова пълно поражение, че сърцето ми се късаше от мъка. Тя беше една
от малкото момичета тук, която ми беше истинска приятелка, откакто
получих тази работа. Никога не е била дребнава, повърхностна или
съперничеща като всички останали. Исках да й кажа, че имаше нещо
повече. Исках да споделя надеждата си с нея, че в живота имаше отредено
щастие за момичета като нас. Но отдавна се бях отказала от тази надежда.
Много рано бях разбрала, че надеждата е жестока и опасна илюзия.
— Не знам, Кейла – отвърнах честно. — Но на мен ми стига и да сме
наполовина добре. За предпочитане е пред това да сме нещастни или
наполовина мъртви. А аз съм била и двете.
Дарих я е лека усмивка, а тя тъжно ми се усмихна в отговор. Взех четката
и започнах да разресвам косата си.
— Аха – въздъхна приятелката ми. – Родни може би е прав, знаеш ли.
Какво друго имат момичета като нас, освен цици и задници? И какво ще
правим, когато увиснат до земята от земното притегляне? Кой ще ни иска
тогава?
Никой. Никой няма да ни иска.
— И – продължи Кейла – какво ще стане, ако се разболеем? Кой ще се
погрижи за нас? Какво ще правим тогава? Ще умрем самотни под някой
мост?
Какво ще правя сега? О, мили боже, какво ще правя сега?
Думите на мама. Съдбата на моята майка. Натам ли се бях запътила и
аз? По гръбнака ми плъзнаха тръпки на ужас. Изпуснах дървената четка и
тя изтрака върху пода. Наведох се да я вдигна, ръцете ми трепереха, когато
я взех и отново се изправих.
— Добре ли си? – попита Кейла.
Погледнах я в огледалото, лицето й беше сбърчено от загриженост.
— Да. – Думата излетя от устата ми, по-скоро въздишка, отколкото звук.
– Да – повторих по-ясно.
Оставих четката и се извърнах с лице към приятелката си.
Тя отново въздъхна.
— Някога бях бременна. Казвала ли съм ти това? – Поклатих леко глава
в знак на отрицание. Тя сведе поглед към ръцете си. – Уейн ме накара да се
отърва от бебето. – Очите й се навлажниха от напиращите сълзи. – Аз не
исках, но той заяви, че не бил готов за деца и нямало да остане при мен,
ако го задържа. И аз направих аборт.
Стомахът ми се преобърна, сякаш щях да повърна.
— О, Кей, толкова съжалявам.
Каза ми, че си направила аборт… не я исках преди седем години и не я
искам и сега.
Една сълза се търкулна по бузата й.
— Всичко беше по моя вина. Аз го послушах. Направих това, което той
пожела. Избрах него, вместо моето бебе. И виж къде ме доведе това.
Накрая той пак ме напусна. Ненавиждам се заради това, което сторих, и
никога няма да си простя. Сега бебето ми щеше да бъде на пет години.
Седнах до нея на дивана и взех ръцете й в своите.
— Ти си добър човек, Кейла.
Не знаех какво друго да кажа, затова замълчах. Просто държах ръцете й
и ги стисках. Тя наистина беше добър човек. Щеше ми се да й кажа как да
си прости, но ако знаех отговора на това, може би аз щях да бъда много подобре, отколкото бях. Въздъхнах и стиснах ръцете й за последен път, преди
да ги пусна.
— Нека да престанем да се самообвиняваме точно сега, Кей. Точно това
цели Родни, да се чувстваме виновни и засрамени. Нека не му позволяваме
да има тази власт над нас. Ти се откажи от царевичния чипс и ми се обади,
ако имаш нужда от компания, става ли? Колкото до земното притегляне,
мисля, че разполагаме с още малко време, преди да започне да ни краде
придобивките.
Сложих ръце върху гърдите си и ги повдигнах над ръба на горнището,
имитирайки безгрижие, каквото не изпитвах, опитвайки се да я развеселя,
макар и малко. Всъщност се чувствах като крехко стъкло, което можеше да
се строши в мига, в който някой ме погледнеше по грешен начин.
Кейла се усмихна.
— Добре. Тази вечер имаш ли среща с твоето гадже?
Повдигнах вежда.
— Моето гадже? Едва ли. Той е просто поредният плащащ клиент.
— О, не знам. Долових в гласа ти нещо малко по-особено, когато ми
разказа за него, докато тази вечер пътувахме насам в колата.
Завъртях очи, отидох до огледалото и изтрих размазания грим под очите
си.
— Той плаща добре.
И след тази вечер щях да мога да дам в сервиза достатъчно пари, за да
започнат да поправят колата ми.
— Ъхъ. Може би той е мъжът, в когото ще се влюбиш. Би ли ти харесало
това? Да имаш някой, който да се грижи за теб?
— Ох, Кей, в живота не става така. Както и да е, аз мога да се грижа за
себе си съвсем добре.
Извърнах се към нея, изпитвайки странна болка в гърдите там, където
беше сърцето ми. Истината беше, че от последната ни среща се улавях да
мисля за Гейбриъл Долтън много по-често, отколкото ми се нравеше.
Припомнях си нежността в очите му, извивката на устните му, когато се
усмихваше, и сетне паниката, която го връхлетя, когато го приближих.
Изражението върху лицето му, когато се придвижих по-близо до него, ме
накара да се почувствам, сякаш нещо остро се притискаше към стара рана
дълбоко в душата ми. Заболя ме да го видя така. Не беше само
състраданието, което изпитвах към него, макар че то бе част от чувствата
ми, но най-вече заболя, макар да не разбирах точно защо. Това ме беше
накарало да се чувствам нервна и неспокойна. Той ме бе накарал да се
чувствам нервна и неспокойна.
Точно затова имам нужда да ми помогнеш. Да остана.
Исках да пропъдя онези думи. Почувствала се бях засрамена и изложена
на показ, когато той ги бе изрекъл, след като му бяха казала, че бих могла
да го науча как мислено да се отдалечава от физическата близост. Аз се бях
разкрила пред него, а нямах намерение да го правя, и сега той знаеше за
мен много повече, отколкото исках.
На вратата се почука и Антъни надникна.
— Гейб е тук, Кристъл.
— Като заговорихме за дявола… – засмя се Кейла.
Дявол? Не, ангел, както отначало си бях помислила. Какво ми бе казал
той? Забавно, аз си мислех точно същото за теб. Защо си е мислел това
за мен? Аз принадлежах на това място. Във всеки случай нямаше къде
другаде да отида. Никъде.
Щеше ми се да крещя. Господи, трябваше да се освободя от този…
страх.
— Благодаря, Антъни, след секунда ще съм там.
Той кимна и затвори вратата.
Кейла се изправи.
— Е, танцът ми е след петнайсет минути. Трябва да се приготвя. – Тя ме
прегърна. – Благодаря, че си поговорихме.
— Винаги съм на разположение – промърморих.
Кейла излезе, затваряйки вратата зад гърба си. Аз постоях там няколко
минути, опитвайки се да се овладея, да изградя защитната обвивка около
себе си. Спомените за майка ми, наред със смущаващите емоции, които
Гейбриъл бе събудил в мен, ме караха да се чувствам разголена, сякаш бях
обърнала кожата си наопаки, и аз изпитах краткотрайното, но силно
желание да заплача. Да заплача. Чувството ме шокира. Кога за последен
път бях плакала? Наистина не можех да си спомня. Аз не бях ревла. Защо
да плача, когато сълзите не решаваха нищо? Защо да бъда като нея? Майка
ми беше ревла. Тя плачеше през цялото проклето време и какво й бе
донесло това накрая? Нищо. Абсолютно нищо.
Грабнах суитшърта и го нахлузих върху костюма си. После поех дълбок,
треперлив дъх, излязох от гримьорната и се запътих към стаята за
индивидуални танци. Когато отворих вратата, Гейбриъл стоеше до дивана.
Този път бе облякъл тениска вместо онези официални ризи, които носеше
първите два пъти, когато беше тук. Погледът ми обходи набързо
загорелите му ръце, очертанията на мускулите, широките рамене – не
резултат от дълги часове в гимнастическия салон, а стройно, гъвкаво тяло
на мъж, който използваше физическа сила, докато работеше. Изненадах
се, че изобщо го забелязах. По някое време всички мъжки тела бяха
започнали да ми се струват еднакви. Дебели, кльощави, добре сложени…
какво значение имаше това? Те всички ги използваха по един и същи
начин: да причиняват болка на другите, да изтръгват удоволствие за себе
си.
Гейбриъл леко се сепна от рязкото ми влизане, а после се усмихна с онзи
топла, открита усмивка, която ме напрягаше. Ала усмивката му помръкна,
когато ме видя.
— Хей, всичко наред ли е?
Осъзнах, че съм се намръщила, и се насилих да се усмихна.
— Разбира се.
Той вдигна ръка и аз видях малък букет от бели цветя, който той ми
подаде.
— Купих тези за теб.
Аз се втренчих за миг в тях.
— Не е нужно да ми носиш цветя, захарче. Просто носи суха пара.
Усмивката му се стопи, той вдигна ръка към тила си, разтри го и леко се
намръщи.
— Казах си, че беше глупава идея. Просто минах покрай тях на път към
пикапа и ги купих за теб.
— Помислил си за мен, когато си видял цветята? – попитах с лека
насмешка. – Е, това не го бях чувала досега.
Страните му поруменяха. Знаех, че го засрамвам и наранявам, и нещо
малко и злобно в мен изпита задоволство от това. Опитах се да се вкопча в
дребнавото чувство, ала разкаянието, което се надигна в гърдите ми, го
надви и аз тутакси извърнах лице, за да не види той съжалението в очите
ми. Когато отново обърнах глава, той оставяше цветята върху страничната
облегалка на дивана. Отхвърлен подарък.
— Готов ли си да започнем?
Гласът ми прозвуча някак си кухо.
Той замълча, сбърчвайки вежди.
— Разбира се. Но може ли първо малко да поговорим?
Въздъхнах. Бях уморена от разговори.
— Добре. За какво искаш да говорим?
Седнах на дивана и той също седна. В същите пози започнахме и
миналия път.
Гейбриъл се усмихна, извърна се към мен и сложи длани върху коленете
си. Вперих за миг поглед в отпуснатите му ръце. Неволно си помислих
колко красиви бяха за мъж – с дълги и изящни пръсти и гладка, загоряла
кожа.
— Как мина денят ти?
— Просто супер. – Кръстосах крака и очите му проследиха движението.
Той преглътна и страните му отново леко се изчервиха. – Ами ти, захарче?
Как мина твоят ден?
Гейбриъл се взря за секунда в мен по онзи негов преценяващ начин,
сякаш искаше да узнае най-дълбоките ми тайни.
— Не много зле – промълви накрая. – Вече е добре. Радвам се да те видя.
Засмях се. Получи се треперлив звук.
— Е, ако аз съм най-хубавата част от твоя ден, изглежда, не е бил много
добър, захарче.
Веждите му отново се сбърчиха и той наклони глава.
— Защо го каза?
Свих рамене, изучавайки нокътя си.
— Искаш ли да започваме, или не? Не ми е приятно да губя времето ти
за терапия.
— Какво не е наред? Моля те, кажи ми.
— Всичко е наред – изрекох, но гласът ми прозвуча твърде пискливо.
Прозвуча погрешно и странно далечно. – Моля те, Гейб, не може ли
просто да започнем?
Той отново ме изгледа изпитателно, лицето му изразяваше толкова
дълбоко състрадание, че аз отново се почувствах разголена и уязвима.
Изпълнена с копнеж. Защо той трябваше да ме гледа по този начин? Не
знаех как да реагирам на онзи поглед. Той ме изпълваше с желание да
избягам, да офейкам колкото може по-бързо от тази стая.
— Аз също искам да ти помогна – рече той тихо.
Засмях се и смехът прозвуча студено и жлъчно дори в собствените ми
уши.
— Но аз не съм молила за помощта ти.
— Не, не си. Но аз мога да ти бъда приятел. Можем да излезем да пием
кафе, да поговорим. Някъде другаде, не тук.
Поклатих глава.
— Ти не си ми приятел. Ти си клиент. И ти ми плащаш.
Ръцете ми леко трепереха и аз ги притиснах върху кожения диван от
двете страни на бедрата си.
Погледът му се отмести от ръцете към очите ми и той леко се усмихна.
— Тогава ти можеш да ми купиш кафе. Може дори да поръчам и парче
пай. Ти ще черпиш.
Наклони глава и ме погледна умолително, толкова сладко и
флиртаджийски. Аз приковах очи в него и нещо сякаш запърха между
ребрата ми. Бях сигурна, че той не осъзнаваше колко е привлекателен.
— Кафе? Повечето мъже искат тройка. Последният път излязох с един
тип, с когото се запознах тук, и той се появи в ресторанта със свой приятел
и попита дали може да ми се изредят в тоалетната. Искали да осъществят
някаква своя фантазия, сещаш ли се?
За миг лицето му доби смаяно изражение, сетне се смени с тъга. Имах
намерение да го отблъсна и отвратя, а не да го натъжа. Отвърнах поглед.
— Предполагам, че аз не съм като повечето мъже – рече той тихо.
Не, определено не беше. Той дори не можеше да държи ръката ми, без да
получи паник атака. Може би той беше най-безопасният мъж на
планетата. Тогава защо ме караше да се чувствам толкова определено
несигурна? Зачоплих кожичката около нокътя си. Когато отново го
погледнах, той напрегнато ме изучаваше. Със същото печално изражение.
— Мисля, че имаш погрешна представа за нещата тук, Гейб.
Той стисна устни.
— Откъде ти е онази синина? – попита, кимайки към скулата ми.
Опитала се бях да я прикрия с грим, но през последните два дни тя бе
придобила тъмноморав оттенък и той очевидно я бе забелязал.
Докоснах я нехайно с пръст.
— Рисковете на работата. Ударих си бузата в пилона.
Той бавно кимна, но не изглеждаше убеден.
— Моля те, не може ли просто да започнем?
— Добре.
Кимнах – едно рязко движение с брадичката към гърдите и се плъзнах
леко към него. Той застина и изражението му леко се промени, но не
помръдна. Не откъсваше очи от мен, докато се промъквах по-близо,
единствената му реакция, когато бедрата ни се докоснаха, беше тихо
поемане на въздух. Моето сърце бе ускорило ритъма си и аз се чувствах
леко замаяна и развълнувана – същата реакция, която имах, когато
последния път го бях доближила. Това не ми хареса. Оставих мислите си
да се зареят, отместих поглед от очите му надолу към брадичката,
съсредоточавайки се върху малката трапчинка, наклона на челюстта му,
едва наболата брада. Тя беше тъмна, прошарена със златисти косъмчета.
Ако я пуснеше да порасне, щеше да е по-светла от косата му…
— Не ме оставяй – прошепна той.
Погледът ми се придвижи към устата му тъкмо когато бе свършил да
говори.
— Никъде няма да отида – промърморих, чувствайки се объркана.
Защо си бе помислил това?
— Не. – Той вдигна треперещата си ръка и потупа брадичката ми. –
Остани тук с мен. – Втренчи се право в очите ми. – Нуждая се от теб.
Примигнах веднъж и очите ми се приковаха в неговите. Силата на
нашата връзка ме шокира, сякаш се бе протегнал и ме бе докоснал по
някакъв начин, който не разбирах и със сигурност не бях изпитвала никога
досега. Погледът му не изпускаше моя. Той знаеше, че умът ми се бе
отнесъл някъде другаде. Той знаеше. Онова отчаяно чувство в стомаха ми
се надигна в гърдите, в гърлото ми и аз простенах високо, най-после
прекъсвайки визуалния контакт.
— Как се казваш? – попита той тихо.
Остани тук с мен. Изправих се и отстъпих, препъвайки се. Когато
отново го погледнах, видях, че той също беше станал. Паниката ме
сграбчи. Той бе помолил за името ми, но имах чувството, че бе пожелал
душата ми. Не, не.
Той искаше прекалено много, а аз можех да му дам толкова малко. Не
можех да продължа с това. Не можех.
— Не мисля, че се получава. – Изправих се и изпънах гръб, опитвайки се
да се отърся от завладялото ме чувство, от неочакваното отчаяние,
пулсиращо в кръвта ми. — Аз… аз не мисля, че съм правилното момиче.
Съжалявам. Знам, че приех работата, но…
Той направи крачка към мен, но не продължи.
— Аз не искам никоя друга, само теб. Ти си правилното момиче. Моля те.
Опита се отново да надникне в очите ми, но аз избегнах зрителния
контакт. Не мога… не мога да го понеса. Това, каквото и да е то.
Напрежението в стаята беше осезаемо, тишината – неловка и
оглушителна. Исках да притисна длани към ушите си, за да я блокирам.
Господи, защо се чувствам по този начин?
Тръснах глава.
— Не. Съжалявам. Не мога.
— Нека си дадем само още един шанс. Може да действаме по-бавно. Аз…
Не, това беше твърде много. Това. И той. И беше безполезно, защото аз
не можех да му помогна. Той имаше нужда от някое топло и загрижено
момиче, което щеше да го утеши и да залепи счупените парчета, щеше да
погледне в очите му и да бъде неговата успокояваща сродна душа. Аз не
бях това момиче. Аз дори не можех да залепя всичките мои счупени
парчета, тъй като много отдавна бях изгубила повечето от тях. Поклатих
глава.
— Не.
Разочарованието му беше толкова… осезаемо, сякаш можех да го
докосна. Исках да се извърна и да избягам от него. Той въздъхна, бръкна в
джоба си и извади портфейла. Отброи парите и ми ги подаде. Почти ти
отказах, едва ли ги бях заслужила, но той сигурно бе доловил колебанието
ми, защото ги натика в ръцете ми.
— Настоявам.
Взех ги и ги пъхнах в сутиена, заставяйки се да се усмихна, да го
погледна в очите.
— Съжалявам, че това не се получи. Няма… няма да е честно от моя
страна да ти губя времето и парите. Тук има няколко момичета, които мога
да препоръчам да заемат мястото ми…
— Не, благодаря ти.
Прочистих гърлото си.
— Ами добре. Късмет тогава!
Той кимна и мина покрай мен. Чух щракването на вратата, когато се
хлопна зад гърба му, и нещо в това ми напомни затварянето на врата на
затворническа килия.
ГЛАВА 7
Не се отказвай. Всичко е възможно,
ако имаш правилните приятели.
ГЕЙБРИЪЛ
— Мамка му – изругах, захвърляйки малката каменна птица настрани.
Току-що, без да искам, бях отсякъл клюна й. Взех второ парче мрамор и
за миг поседях загледан в него, преди да въздъхна и да посегна към чука и
длетото. За няколко минути успях да се потопя в работата си, докато грубо
изсичах формата, но после лицето й отново се промъкна в съзнанието ми.
Оставих инструментите настрани и свалих ръкавиците.
Бях прекалено разсеян, за да се съсредоточа в работата си. А дялането на
камък изисква цялото ти внимание. Грабнах бутилка с вода от малкия
хладилник в ателието и пресуших половината.
Аз… аз не мисля, че съм правилното момиче.
Защо тя се чувстваше така? И защо аз не можех да престана да мисля за
нея? Защо не можех да прогоня от главата си онова изтерзано изражение в
очите й? То ме преследваше в съня ми вече три нощи оттогава. Нейната
паника. Не можех да се отърся от чувството, че тя се нуждаеше от мен дори
повече, отколкото аз от нея. Оставих бутилката с вода и прокарах ръце
през косата си. Кристъл… Кристъл. Не спирах да си представям начина,
по който очите ни се срещнаха последния път, очевидната уязвимост в
погледа й, как изглеждаше изгубена и изплашена, толкова отчаяно
самотна. Само за миг тя бе оставила да паднат стените, които бе издигнала
около себе си, и нежната й красота ме беше изумила. Бях се почувствал
като онзи път, когато Джордж ми бе донесъл геода*, когато бях още хлапе.
Отвън приличаше на обикновен стар камък, но когато той го счупи и
разтвори, вътре беше пълен с блестящи пурпурни кристали. Бях
едновременно изненадан и очарован, че такава красота можеше да се крие
в нещо толкова неочаквано.
[* Наричани още скални мехури, геодите са скални геоложки
образувания, срещащи се най-често в кухините на магмени и
седиментни скали. По стените им се отлагат миниатюрни минерални
кристали, като всеки слой може да е с различен цвят. – Б.пр.]
Не спирах да си припомням за геода винаги когато се замислех за
Кристъл. В това отношение името наистина й подхождаше. Но в същото
време не можех да не се питам дали навярно не бях просто един глупак,
омагьосан от първата изпречила се на пътя му красива жена. Нейното
отхвърляне ми бе причинило болка и по всяка вероятност оттогава тя едва
ли се е замислила и секунда за мен. И ето ме сега, завладян от студ и страх,
щом си помислех, че никога повече нямаше да я видя. Че никога нямаше
да имам възможността да разбера нещо повече за нея.
Тя не желае да има нищо общо с теб, Гейбриъл.
Но какво се бе променило? В мига, в който се бяхме свързали и нямаше
съмнение, че го направихме, тя ме беше отблъснала. Защо? Беше ми
казала, че може да ме научи как да се отдалечавам, когато се почувствам
неудобно, така че тя сигурно никога не се бе научила как да осъществява
връзка с друго човешко същество. Да остане. Може би ние си приличахме
повече, отколкото си представях. Имайки предвид къде работеше тя, беше
разбираемо, че бе издигнала солидни прегради. Прегради, които аз се
опитвах да съборя. Може би не беше редно да искам това от друг човек,
дори от някого, на когото плащах, ала това не означаваше, че не можех да
бъда неин приятел. Разтривах тила си, докато кръстосвах ателието.
Бъди честен със себе си; ти изпитваш много повече от приятелски
чувства към нея.
Стриптийзьорка. Господи, какво правех аз?
Ами ти, Гейбриъл? Как биха те описали хората, съдейки само по
малкото неща, които знаеха? Ако са те срещнали само веднъж, чели са
само вестникарските статии, как щяха да те нарекат?
Увреден.
Съсипан.
Жертва.
Понякога ние носехме толкова болезнени, ограничаващи етикети в този
живот, независимо дали са ни били лепнати от другите, или от самите нас.
Някога се чувствах увреден и съсипан, но вече – не. Все още трябваше да
извървя дълъг път, но не бях жертва. Бях оцелял.
А Кристьл беше много повече от стриптийзьорка. Много повече от
момиче, което сваля дрехите си пред мъже. Знаех, че беше. Видял го бях в
очите й.
Ала това все още не означаваше, че тя искаше да има нещо общо с мен.
Чувствах се объркан и обезсърчен, собствените ми мисли ме караха да се
въртя в кръг, изпълвайки ме с болезнена неувереност в самия себе си.
Замислих се за нещо, което баща ми обичаше да казва. Когото не можеш
да решиш какво да правиш, Рейсър, следвай интуицията си. Може да не
си прав всеки път, но никога няма да съжаляваш, че си своето сърце,
особено толкова чисто като твоето. Спрях да крача, когато изведнъж се
изпълних с непоколебима решителност. Щях да последвам интуицията си.
А моята интуиция ми казваше да опитам отново. Моята интуиция ми
казваше, че тя имаше нужда аз да опитам отново. Ако грешах – грешах, но
някак си твърдо усещах, че никой досега не бе положил достатъчно
усилия, за да се опита, когато ставаше дума за Кристъл. Може би дори и
самата Кристъл.
Изключих осветлението в ателието, заключих и излязох навън в топлата
вечер.
Каменоломната беше затворена за през нощта, всички работници си
бяха отишли и аз се спрях за миг, за да се насладя на заобикалящия ме
покой. Отнякъде се обади ястреб, крякането му отекна в каньона, надигна
се жужене на насекоми, сетне секна. Изви се лек полъх и аз вдигнах лице
към него. Господи, колко беше приятно след жегата от последните няколко
дни. Вятърът донесе ухание на бор и земя.
— Хей, пич, у дома ли се прибираш?
Извърнах се и видях Доминик, който приближаваше откъм изложбените
зали.
— О, мислех, че вече си си тръгнал.
— Имах среща, която се проточи. Една нерешителна двойка, която не
можеше за нищо да постигне съгласие. Да ги слушаш как си разменят
репликите, беше, все едно да гледаш тенис на маса. Имам нужда да пийна
една бира. Искаш ли да ми правиш компания?
Той ме стрелна косо с поглед, докато вървяхме към пикапите си.
— Всъщност се канех да изляза.
— Ще дойда с теб.
Прокашлях се.
— Благодаря, Дом, но ще се срещна с някого.
Двамата спряхме пред пикапа ми и той повдигна вежди, преди да ме
удостои с ленива усмивка.
— Коя е тя?
— Просто едно момиче, което наскоро срещнах.
Прободе ме вина. Имах чувството, че го мамех.
— Е, по дяволите. Защо не ми каза? Не трябва ли братята да обсъждат
подобни неща? Знаех си, че замисляш нещо.
— Не – засмях се и отворих вратата на пикапа. – Наистина не е нещо, но
предполагам… предполагам, че се надявам, че може да стане.
Доминик се ухили.
— Ако се нуждаеш от някакви съвети, знаеш към кого да се обърнеш.
Повдигнах вежда, докато се качвах в пикапа. Той задържа вратата
отворена.
— Хей, ами Клоуи?
Клоуи. По дяволите, почти бях забравил, че бях получил имейл от нея, в
който ми благодареше, задето съм се съгласил за интервюто, на който още
не бях отговорил.
— Клоуи е само бизнес, Дом. Дори не съм се срещал лично с нея.
— Аха. Аз просто си помислих, че ти се надяваше…
— Не съм се надявал на нищо.
Още една лъжа, макар че вече не бях съвсем сигурен какво беше истина.
Брат ми вдигна ръце.
— Добре, добре. Виждам, че интересът ти е насочен някъде другаде. –
Усмихна се с искрена усмивка. – Радвам се за теб, големи братко.
Забавлявай се. Не прави нищо, което аз не бих направил.
Сякаш съществуваше дори далечна вероятност.
— Лека нощ, Дом – засмях се, хлопнах вратата на пикапа и подкарах към
града, към „Платинената перла“, към Кристъл.
***
Изгледах два танца в „Платинената перла“, но когато Кристьл не излезе
на сцената, попитах сервитьорката дали тя работи тази вечер. Момичето
потвърди, че е на работа, но вече е танцувала и скоро ще излезе да сервира
в салона. Поръчах още една бира, макар че не бях изпил първата. Поръчах
също и порция пържени картофки, за да умилостивя момичето, което
обслужваше моята маса.
Петнайсет минути по-късно сърцето ми подскочи, когато Кристъл мина
през вратите до бара с поднос в ръце. Беше облечена в същата униформа,
която носеше първия път, когато говорих с нея — миниатюрни „шорти“ и
риза на черни и бели райета, чиито краища бяха завързани между гърдите
й. Възползвах се от възможността да я наблюдавам, без тя да подозира.
Тялото й се движеше грациозно дори когато просто минаваше от маса на
маса. Очевидно се чувстваше удобно и уверено, навярно беше чувала
достатъчно често да й казват, че е красива. Но дори от мястото си, можех
да видя онова далечно изражение в очите й, циничната извивка на устните
й.
Тя се наведе, за да остави бирата пред един от мъжете в нейния сектор, и
той прокара ръка отзад по бедрото й. Само за частица от секундата върху
лицето й се изписа неприкрито отвращение, преди отново да надене
усмивка и да каже нещо, което накара мъжете около масата да избухнат в
смях. Тя ненавижда. Тя ненавижда това. Мисълта изникна с неочаквана
сигурност. Господи, тя навярно ненавиждаше и мен. Поредният мъж,
който я използва по един или друг начин. Заля ме същата вълна на вина,
както при първата ми среща. Отпих щедра глътка от бирата, разколебан в
правилността на решението си да дойда тук. В този момент тя ме видя.
Сякаш застина за частица от секундата, очите й се разшириха, преди да се
извърне и да мине през летящите черни врати до бара, които предполагах,
че водеха към кухнята. Издишах насъбралия се в дробовете ми въздух.
Няколко минути по-късно тя се върна и се запъти право към моята маса.
Остави чинията с картофките пред мен и любезно ми се усмихна.
— Да ти донеса ли още нещо?
— Да – усмихнах се в отговор, макар да се чувствах неуверен. Усетих как
плъзналата червенина стопли лицето ми. – Чаша кафе. Но не каквото и да
е кафе. Вечерно кафе. Никога не съм го опитвал, но отдавна мечтая за
това. Надявах се, че ти ще ме почерпиш една чаша.
Тя издиша.
— Ти и твоите вечни мечти.
Ухилих се.
— Имам няколко. Обзалагам се, че ти също.
— Това е моята мечта, захарче. – Тя махна с ръка в полумрака на клуба.
– Какво повече може да иска едно момиче? – Облегна едната си ръка на
масата, в другата държеше таблата. – Спри да идваш тук, Гейбриъл. Това
място не е за теб. Ти не си за тук.
— Нито пък ти.
— Престани. Съжалявам, че не можах да ти помогна. Съжалявам, че се
оказах погрешното момиче. Но не знам защо си мислиш, че не съм за това
място, защото аз съм.
— Ти го ненавиждаш.
— И какво от това? Да не би да си спасителят на стриптийзьорките по
клубовете, които ненавиждат работата си? Трябва да си изкарвам
прехраната, Гейб.
Затворих очи, обезсърчен от нея, но най-вече от себе си. Всичко
оплесках.
— Само едно кафе, това е всичко, което искам.
Само да видя усмивката ти.
— Това не е всичко, което искаш. Ти искаш да ме спасиш от моя
непоносим живот на болка и нещастие. – Тя притисна ръка към гърдите си
в престорено драматичен жест. – Аз не съм проект и не желая помощта
ти.
— Не съм тук, за да те поправя. Аз просто искам…
— Какво наистина искаш?
Засмях се, прокарвайки ръка през косата си.
— Просто да поговорим. Аз те харесвам.
Господи, нима можеше да прозвучи по-неубедително? Исках да се
сритам заради неумелия си опит да й въздействам.
Тя се втренчи за миг в мен и в очите й проблесна нещо, което не успях да
разгадая. Каквото и да беше, тя успя да го потуши. Устните й се извиха в
онази цинична усмивка, ала имаше нещо неуверено в нея.
— Като всички тях? – Кристъл се изправи и въздъхна уморено. – Това е
просто сексуално привличане, Гейб. Ще го превъзмогнеш.
Не го изрече злобно. Просто сякаш споделяше истина, която отдавна
беше научила. В гърдите ми отново се надигна тъга. Тя понечи да си
тръгне.
— Няма да се откажа от теб. Пак ще се върна.
Кристъл сви едното си деликатно рамо.
— Това е свободна страна. Прави каквото искаш. Но аз ти предлагам да
си вървиш от тук и да отидеш да намериш правилното момиче.
— Ами ако продължавам да мисля, че ти си правилното момиче?
— Тогава грешиш.
Тя се обърна и се отдалечи.
Мамка му!
През следващите двайсет минути отпивах от бирата си, размишлявайки
над думите й. Дали бях тук, за да я поправя? Дали това беше по-лошо от
молбата ми тя да ми помогне да поправя себе си?
Тя повече не се върна на моята маса. Имаше достатъчно работа в сектора
си, но аз знаех, че ме избягваше. Изчезна зад вратите и когато не се появи
след десет минути, платих сметката, която сервитьорката ми беше донесла
няколко минути преди това, и се отправих към изхода. Внезапно ми
хрумна една мисъл, върнах се до масата и използвах химикалката, пъхната
при сметката, за да напиша телефонния си номер върху една салфетка,
после я сгънах на две и отгоре написах името на Кристъл. Едва не я
смачках на топка, кой знаеше дали тя изобщо щеше да я получи, а дори и
да стигнеше до нея, Кристъл навярно щеше да я хвърли в кошчето.
Въздъхнах и все пак я оставих върху масата, обърнах се и закрачих към
вратата.
През целия път до къщи се заричах никога повече да не се връщам. Беше
безнадеждно. Продължи напред, Гейбриъл. Остави я на мира и направи
това, което те посъветва. Намери си някоя друга.
***
На следващия ден помагах на Джордж в каменоломната, насочвах
машините и камионите, които режеха и превозваха мраморните блокове.
Физическата работа, включваща постоянно движение от дъното на
каменоломната до горе, ведно с неспирната дейност, ме разсейваха
достатъчно, за да не се побъркам от мисли, и аз поне два пъти седмично с
удоволствие вършех този тежък труд. Изтощаването на тялото и
изпразването на мозъка обикновено ми помагаха да получа творческо
вдъхновение на следващия ден. Предполагам, че беше нещо като терапия.
Както и дялането на мрамора.
Джордж ме настигна, докато вървях нагоре по хълма.
— Благодаря ти за днешната помощ. Нещо тормози ли те? — попита и
ми се усмихна.
Джордж не беше любопитен и беше сдържан в приказките. Не обсъждах
често лични неща с него и той никога не ме бе разпитвал за това, което бях
преживял в онова мазе през всичките изминали години. Шестото чувство
ми подсказваше, че той щеше да говори за това, ако бях повдигнал
въпроса, но аз никога не съм изпитвал необходимост да го направя и
оценявах факта, че той уважаваше и не престъпваше поставените от мен
граници. Затова, когато спрях, извърнах се към него и попитах: „Джордж,
как разбираш кога трябва да се откажеш от някого?“, той изглеждаше,
меко казано, изненадан.
Спря се и погледна зад рамото ми, преди отново да извърне умните си
очи към мен.
— За някоя жена ли говорим?
Тихо се засмях.
— Може би.
— Може би. – Едното ъгълче на устната му трепна в лека усмивка. – Е, тя
дава ли ти основание да настояваш?
Въздъхнах.
— Не особено. Но аз просто, имам това усещане… – Думите ми
заглъхнаха. Не знаех как да довърша изречението. Това усещане, което
какво? Че тя е моя. Думите се надигнаха толкова мощно в гърдите ми, че
аз едва не се препънах. – Това усещане… – промърморих отново,
чувствайки се едновременно объркан и някак си окрилен.
Джордж разтревожено ме погледна.
—Ъхъ. – Отново замълча, явно обмисляше думите си. – Ами, хлапе,
предполагам, че няма еднозначен отговор на това. Мисля, че трябва да
следваш интуицията си.
Усмихнах се.
— Това обичаше да казва баща ми.
Джордж също ми се усмихна.
— Аха, звучи като типично за него. – Изражението му омекна при
споменаването на баща ми, неговия най-добър приятел. – Мисля, че
трябва да вярваш в себе си, Гейбриъл. Отговорите са тук. – Той потупа
длан върху сърцето си. — Каквото и да реши, аз вярвам, че това е
правилният избор. – Отново се умълча, сякаш подбираше следващите си
думи. – Не нещата, които правиш с любов и добри намерения, после те
карат да съжаляваш. Нещата, които не правиш, са това, с което трябва да
живееш. Бъди честен със себе си за своите намерения, Гейбриъл, а после
следвай сърцето си. Независимо от резултата, никога няма да живееш със
съжаление.
— Благодаря, Джордж. Някак си се нуждаех от тази проява на доверие.
— Гейбриъл, когато става дума за теб, аз винаги съм уверен.
Той ми смигна и се отправи към офиса.
Прибрах се у дома, взех набързо душ, думите на Джордж, думите на моя
баща, отекваха в главата ми. Следвай интуицията си. Интуицията ми
подсказваше отново да опитам с Кристъл.
Преди да успея да се разубедя, се качих в пикапа и подкарах към
„Платинената перла“. Бях й казал, че няма да се откажа. Бях казал това.
Може би не биваше, но бях го казал. Не можеше вечно да се правя на
глупак и да се излагам. Ако тя никога не отвърнеше на усилията ми,
нямаше да имам избор, освен накрая да се откажа, но бях готов отново да
потъпча гордостта си, за да докажа на Кристъл, че не говорех празни
приказки. Имах чувството, че Кристъл бе свикнала с празните приказки.
Този път седнах на различна маса, но отново далече от сцената. Всички
маси в предната част на помещението бяха заети, мъжете се бяха
скупчили, нетърпеливи да видят танцьорките отблизо, да осъществят
личен контакт с тях. В гърдите ми мигновено лумна малко пламъче на
ревност при мисълта за всички мъже, зяпащи Кристъл, но побързах да го
потуша. Дори не бях успял да я убедя да пийне чаша кафе с мен. Нямах
право да ревнувам.
Надявах се, че съм дошъл след танца й, но достатъчно навреме, преди тя
да излезе да сервира напитките. Оказа се, че съм имал късмет. Двайсет
минути, след като пристигнах, Кристъл се появи, облечена в
сервитьорската си униформа. Спря се при вратата с празна табла в ръка.
Сърцето ми подскочи. Хлабаво сплетена плитка падаше върху едното й
рамо, няколко кичура се бяха измъкнали и обрамчваха силно гримираното
й лице. Изглеждаше едновременно невинна и далечна, но в същото време
сякаш знаеше твърде много. Абсолютен парадокс.
Чувствах се донякъде анонимен, докато я наблюдавах през претъпкания
салон, седейки на място, което тя не очакваше. Нямах намерение да
подреждам нещата така, че да мога да я гледам без нейно знание, но както
се оказа, точно това можех да правя. Тя, изглежда, си бе поставила за цел
да не поглежда към масата, на която обикновено седях, но аз я следях
неотлъчно с поглед, докато се движеше из залата, и забелязах момента,
когато погледът й се стрелна към онази маса, сетне се задържа върху
мъжете, които тази вечер седяха там. Нещо мрачно и безрадостно се
настани за миг в очите й, сякаш тя бе предположила, че нямаше да бъда
там, и това бе потвърждение на ниските й очаквания. Или аз просто влагах
прекалено дълбок смисъл в едно мимолетно изражение?
Вярвай на себе си. Следвай интуицията си.
Тя се извърна към моята посока и когато очите ни се срещнаха, видях
как трепна леко, движението беше почти неуловимо, но аз го бях видял.
Кристъл примигна веднъж, после, без да бърза, се насочи към мен и спря
пред моята маса. Исках да стана, но нямах причина да го направя, затова
вдигнах глава към нея, чувствайки се неловко и притеснено, знаейки, че
със самото си присъствие тук аз я молех да ме нарани, ала нямах сили да се
спра. Да дойда отново тук, ми се струваше неразумно, нелогично, глупаво
и правилно.
— Ти се върна – отбеляза тя равнодушно.
Опитах се да изобразя очарователна усмивка, но имах смътното
подозрение, че приличаше повече на смутена гримаса.
— Да.
— Аз все още не съм правилното момиче.
— А аз все още не съм съгласен.
Кристъл въздъхна, обърна ръката си и за миг плъзна изучаващ поглед по
ноктите си, сякаш аз бях най-досадната личност, с която някога си бе
имала вземане-даване.
— Другите момичета разпитваха за теб, знаеш ли? Биха искали да имат
шанс да бъдат сами с теб в стая. — Тя махна с ръка наоколо. – Можеш да
избираш. Сериозно.
Намръщих се.
— Аз вече съм избрал. Теб.
Устните й образуваха тънка линия.
— Не се получи.
— Напротив, получи се. Точно от това се страхуваш. Защо?
Очите й се присвиха.
— Имах нужда от пари, за да платя поправката на колата. Получих това,
което ми трябваше, и вече приключих. Намирах цялата работа за…
противна.
Болката ме прониза като острие на копие, което разкъса плътта ми,
образувайки нащърбена пътека надолу по гърба ми, заставяйки ме да
потръпна. Тя ме наблюдаваше и макар че изражението й остана
безстрастно, лицето й леко пребледня.
— Просто си върви, моля те – рече и гласът й се прекърши при
последната дума, точно преди да се завърти на пети и да си тръгне.
Поех дълбоко дъх и зарових пръсти в косата си, чувствайки се
едновременно тъжен и глупав. Кристъл.
Наблюдавах я, докато обслужи няколко маси, усмивката й изглеждаше
по-неуверена от обичайното, смехът й – по-принуден. Ти си идиот,
Гейбриъл. Тя ти каза да си вървиш. Тръгвай.
Довърших бирата си, платих и най-после отидох зад кулисите, където
Антъни седеше на своя стол. Щях да дам един последен шанс на тази
история и после каквото било – било. Той кимна към мен.
— Ще кажеш ли на Кристъл, че съм тук?
— Тя не ме е уведомила, че тази вечер ще се срещне с теб, човече.
— Все пак би ли я попитал?
Антъни ме погледна и бавно кимна. Съчувствието в очите му ме
изненада. Сякаш стотици пъти е бил в подобни ситуации с нещастни
мухльовци, които са идвали в този клуб, влюбвали са се в някое от
момичетата и са били отхвърлени. Типично, се четеше в изражението му.
Тъжно, но типично.
— Разбира се, приятелче – рече той, стана и лениво закрачи надолу по
коридора.
Аз пъхнах ръце в джобовете си и зачаках.
Когато се върна след две минути, той ми кимна.
— Ела отзад.
Аз се сепнах, шокиран. Очаквах, че ще поблагодаря на Антъни и ще се
отправя към пикапа си. В гърдите ми избуя надежда. Последвах го в
същата стая с пурпурни завеси, където се бях срещал с нея преди, и се
усмихнах на Антъни, когато той ми отвори вратата и кимна веднъж, преди
отново да я затвори.
Потрих длани една в друга, надеждата внезапно се примеси с
притеснение. Тя ми даваше още един шанс и аз не исках да го проваля. Не
исках да пропилея тази възможност, защото точно това беше. Не можех да
се върна обратно след това, вече се плъзгах по тънката граница между
настоятелен и преследвач. Можеше дори да се поспори дали вече не я
бях пресякъл. Господи. Изпъшках на глас, защото беше истина, и шумът
разпръсна тишината в стаята. На вратата тихо се почука и аз леко се
намръщих, защото досега Кристъл никога не бе чукала.
— Влез – извиках.
Вратата се отвори и една жена с къса и щръкнала аленочервена коса,
облечена в черна кожена минипола и мрежести чорапи, влезе в стаята.
— Здравей, красавецо.
Тя се усмихна, яркочервените й устни се разтвориха, за да покажат два
реда бели, но леко криви зъби.
— Здравей. Ъ, съжалявам, но аз чакам Кристъл.
Тя ce приближи до аудиосистемата и натисна няколко бутона, преди да
се обърне. Силен, провокативен ритъм изпълни стаята.
— Кристъл не е свободна. Тя изпрати мен. Казвам се Рита.
— Тя те е изпратила? – попитах.
Гласът ми бе едва доловим шепот на фона на музиката, Защо Кристъл
би направила това? Тя знаеше, че не исках никоя друга, знаеше, че
нямаше да мога да понеса никоя друга жена. Ах, господи, точно заради
това го беше направила. Казах си, че не беше разумно да изпитвам такава
болка, ала при все това се чувствах безкрайно наранен. Изпълнен с
мъчително чувство на предателство.
— Аха.
Тя се придвижи бързо към мен и ме бутна назад към дивана. Аз седнах и
слисано поех дъх. Преди да осъзная какво се случваше, тя беше отгоре ми,
възсядайки ме. Главата ми се изпълни с мъгла, червена пулсираща
тревога. Тя се наклони напред и отърка гърдите си в лицето ми, тежкият
сладникав мирис на парфюма й се смесваше с мускусната миризма на
потна кожа. Тя миришеше… мръсно.
Той миришеше мръсно.
Не мога да дишам.
Сърцето ми лудешки препускаше и аз извърнах лице, студена паника се
разля по тялото ми от нежеланото й докосване. Бягай! Бори се!
Отблъснах я и тя нададе изненадан писък, когато се прекатури настрани
и тупна непохватно на дивана редом с мен. Аз бързо се изправих, дишайки
тежко и накъсано.
— Боже, извини ме, толкова съжалявам.
Тя ме изгледа кръвнишки.
— Какъв ти е проблемът? Не харесваш момичета или какво?
Прокарах ръка през косата си, опитвайки се да си поема дъх.
— Не е заради теб, не е… — Трябваше да се махна от тук. Потях се,
треперех и ми се повдигаше. – Съжалявам – повторих, на практика
тичайки към вратата.
Отворих я рязко и препъвайки се, излязох в коридора. Алтъни вдигна
глава, когато го приближих, веждите му се смръщиха. Аз отвърнах поглед.
Той не каза нищо, просто се облегна назад, докато минавах покрай него.
Насочвах се към външната врата, когато от дясната ми страна се появи
Кристъл, все още в униформата си на сервитьорка, понесла табла с
напитки, очевидно идваше откъм бара. Тя се закова на място и очите й се
разшириха, когато ме видя. Срамът върху лицето й не беше голяма утеха за
мен в този момент. Тя извърна глава и сведе очи към пода.
Отклоних поглед, минах покрай нея, отворих със замах вратата и
изскочих на паркинга.
Въздух.
Пространство.
Свобода.
ГЛАВА 8
Сега си в гадно положение, най-трудното в живота ти.
Смяташ ли да го подобриш? Или ще го влошиш?
КРИСТЪЛ
Не смятах, че е възможно да се ненавиждам повече, отколкото досега.
Но гледката на Гейбриъл, докато бягаше от „Платинената перла“ с ужасено
изражение на лицето, доказа, че съм грешила. Аз му бях причинила това.
Аз го бях изправила пред най-лошия му кошмар. След като бе преминал
през толкова страдания. Аз бях жестока и егоистична… безполезна кучка.
Ако някой заслужаваше да бъде наранен, това бях аз.
Просто… просто той нямаше да престане да се връща, нямаше да ме
остави на мира. Престани да си търсиш оправдания. Просто престани.
Чистата истина беше, че настоятелното му присъствие ме караше да се
надявам за неща, от които отдавна се бях отказала, и напомнянето на
собствените ми забравени мечти ме нараняваше повече, отколкото каквото
и да било от доста време насам. Опипването, похотливите погледи, да бъда
използвана и захвърлена, нищо от това не болеше толкова, колкото
молбата на Гейбриъл Долтън да пие кафе с мен. Защо? Сякаш той
размахваше пред лицето ми тази вкусна хапка, но така, че да не мога да я
достигна, а аз бях гладна. Господи, умирах от глад. И той разбунваше
копнежите ми, а това беше като бавно изтезание, окончателното пръсване
на последното цялостно късче от моето сърце. Познавах този глад.
Потискала го бях толкова много години. Сега исках неща, които никога,
никога не бих могла да имам. И бях уморена, Господи, толкова бях
уморена от този празен живот, който водех.
Седях на най-горното стъпало на стълбата пред дома си и чаках Кейла да
дойде. Колата ми все още беше в сервиза, но най-после я поправяха, след
като бях платила отдавна просрочените сметки. За щастие, този път
частта, която трябваше да се замени, не беше толкова скъпа. При все това
оставаха още двеста и петдесет долара, които нямах, но щях да се справя,
ако следващия месец закъснеех с наема. Гледката на предупреждението,
залепено върху входната врата, се мярна в съзнанието ми и стомахът ми се
присви при спомена.
Какво ще правя сега? О, мили боже, какво ще правя сега?
Пустотата ме обгърна, сякаш споменът беше тежко, мокро одеяло.
Опитах се да се отърся от него, но безуспешно. Не и днес, не с измъченото
изражение на Гейбриъл, заседнало в съзнанието ми.
Моят апартамент се намираше на най-горния етаж на триетажна
постройка с външни стълби. Сградата някога е била фамилен дом, който е
бил разделен на три отделни апартамента и паянтовата дървена стълба,
водеща към моя, се намираше в задната част. Зареях поглед към
асфалтирания участък долу, малък паркинг, който навярно някога е бил
затревена площ, където децата са играели. Виждаха се няколко малки
локви, останали след дъжда, валял предишната нощ, и още един спомен
изникна в съзнанието ми. Госпожа Холифийлд държи ръката ми, а аз се
смеех и подскачах от една локва на друга, пръскайки я с мръсна вода.
Затворих очи за миг, опитвайки се да блокирам яростния изблик на
чувства. Боже, защо всички тези спомени, всички тези думи внезапно
нахлуваха в главата ми? Бях ги пропъждала толкова дълго и сега поради
някаква необяснима причина всички те се бяха стълпили на прага ми по
едно и също време, настоявайки да ги пусна вътре, настоявайки да ги
погледна, когато в действителност не желаех.
При все това споменът за дъждовните локви отказваше да изчезне.
Кълна се, че усещах студената вода, просмукваща се през дупките върху
подметките на ботушите ми втора ръка, долавях радостта на госпожа
Холифийлд, която ме гълчеше през смях и сетне ме притискаше към
успокояващата мекота на тялото си и целуваше темето ми. Спомням си как
ахнах възторжено при вида на разноцветни дъги, искрящи най-отгоре
върху локвите, сякаш бяха магически, и госпожа Холифийлд се бе
съгласила и ми бе казала, че навсякъде в този свят можеш да откриеш
магия, стига само да пожелаеш да я видиш. По-късно разбрах, че онези
разноцветни дъги в действителност не са били нищо друго, освен мръсно
машинно масло, плуващо върху повърхността на водата. И се бях
почувствала измамена. Това, което бе изглеждало магическо, всъщност не
е било нищо повече от мръсотия. Във всичко това имаше някаква
метафора за посоката, в която бе поел моят живот, но аз бях прекалено
уморена, за да я разбера.
Докато седях на стъпалото, почувствах тъгата, която все още живееше в
мен, заради загубата на госпожа Холифийлд. Питах се колко ли различен
щеше да бъде животът ми, ако тя не беше умряла. Но тя беше умряла.
Защото това правеха хората. Те умираха, без дори да се сбогуват, накрая
всички си отиваха. И ако си се привързал, ако си се надявал да получиш
обич, това е било само твоята глупава грешка и заслужаваш всички
последствия.
Спирането на колата на Кейла на паркинга ме изтръгна от мрачните ми
мисли, аз се изправих и слязох по стъпалата.
— Здрасти – поздравих я, докато се плъзгах на предната седалка на
раздрънкания бял шевролет на приятелката ми.
Нейната кола беше в по-лошо състояние дори от моята, което си беше
истински подвиг. Облегнах лакът на отворения прозорец, докато колата
потегляше с мъка от паркинга.
— Слава богу, че захладня – рече Кейла.
Колата набираше скорост и през отворените прозорци нахлуваше
освежаващ въздух. Аз само кимнах.
— Добре ли си? — попита Кейла след няколко минути мълчание.
— Аха, добре съм. Мисля, че просто имам нужда от почивка. Слава богу,
че това е последната ми смяна преди двата почивни дни. Не знам… просто
се чувствам изтощена.
Кейла въздъхна.
— Не сме ли всички?
— Да, предполагам.
Пристигнахме в „Платинената перла“ и двете се отправихме към
гримьорната, за да се преоблечем и приготвим. Сякаш бях отчасти
вцепенена и просто изпълнявах познатите движения. В същото време се
чувствах едновременно някак си разтърсена и безкрайно уморена.
— Хей, Кристъл – рече Рита, влизайки в гримьорната няколко минути
след като Кейла бе излязла.
Мразех подобни вечери, когато и трите, които споделяхме тази
гримьорна, работехме. Имах усещането, че никъде не можех да се усамотя,
дори за минута или две. Някои нощи тези минути бяха
жизненонеобходими, за да задържиш усмивката върху лицето си и да не
бъдеш кучката, каквато Родни ме упрекваше, че съм.
— Хей, Рита.
Заех се отново да нанасям слоя пудра върху фон дьо тена, който току-що
бях намазала върху лицето си.
— Мислиш ли, че моето гадже ще се върне тази вечер, за да ми даде нов
шанс? – ухили се Рита самодоволно.
В гърдите ми избухна гняв, но изражението на лицето ми остана
спокойно. Освен това гневът не беше насочен към Рита. Беше насочен към
самата мен.
— Съмнявам се.
— Всъщност какво не му е наред? Толкова хубав мъж, а да не харесва
момичета? Какъв позор, нали?
— Кой е казал, че не харесва момичета?
— Той се държа така, сякаш беше изплашен до смърт, задето само го
докоснах. Започна да диша тежко. Отначало не можах да разбера дали е
уплашен, или възбуден.
Повдигна ми се. Преструвах се, че цялото ми внимание е отдадено на
залепването на изкуствените мигли, наклоних се към огледалото и
напрегнато се съсредоточих върху това, което вършех в момента. Но
ръцете ми започнаха да треперят и аз захвърлих миглите. Безполезно.
Тънката ивица върху масичката пред мен приличаше на тъжен и мъртъв
паяк.
— Предполагам, че той просто не е харесал теб – подхвърлих нехайно.
Рита ме стрелна с поглед, докато нахлузваше долнището на костюма.
Извърна се и изпитателно огледа дупето си в огледалото. Обърнах глава,
когато тя започна да наглася прашките си. Плесна стегнатото си
безупречно дупе и се засмя.
— Не. Това е невъзможно. – Отново се засмя. – Но съм склонна да му
дам още един шанс да събере смелост, за да се наслади на моите прелести.
Толкова готини мъже като него заслужават още една последна
възможност. Толкова висок и мускулест. Хубави големи… ръце и крака.
Ммм.
Тя ми смигна и аз изпитах желание буквално да я изритам от стаята.
— Достатъчно, Рита – заявих и гласът ми прозвуча прекалено
враждебно.
Или може би изразяваше точно това, което изпитвах.
Рита остро ме изгледа.
— Какво? – изскимтя. – Ти ми го даде.
— Не съм ти го дала – троснах се и отново взех изкуствената мигла. –
Той не е мой, за да го давам.
—
Хъммм – промърмори тя, погледна ме замислено, докато аз
отново опитвах да залепя ивицата на миглата, този път по-успешно. –
Изглеждаш ми разстроена, Кристъл. Какво има?
— Нищо няма. Онзи мъж просто ми досажда. Радвам се, че няма да се
върне.
Тя се засмя престорено.
— Добре. Както кажеш. Ако не го искаш, някоя друга много бързо ще го
забърше.
Да. Да, това беше вярно. И точно това исках. И точно от това той имаше
нужда, независимо дали беше прекалено глупав, за да го осъзнае.
Почувствах се малко по-добре, докато довършвах залепването на втората
изкуствена мигла, и станах, за да се облека.
Рита седна на дивана и се зае да закопчава сандалите си.
— Освен това той ми се струва някак познат – рече. – Май е бил
съученик на по-голямата ми сестра. Може би тя е излизала с него в
прогимназията.
Не, той е бил заключен в мазе, когото е трябвало да бъде в
прогимназията. При мисълта гърлото ми се стегна, но аз кимнах на Рита,
промърморвайки нещо уклончиво.
— Виждаш ли белия ми сандал? – попитах след минута, оглеждайки се
наоколо.
Исках да сменя темата. Повече не ми се говореше за Гейбриъл Долтън.
Повече не желаех да мисля за Гейбриъл Долтън.
— Аха, там до вратата.
— Благодаря.
Вдигнах обувката и двете започнахме да обсъждаме музиката, която
щяхме да използваме тази вечер, а пет минути по-късно тя се запъти към
вратата за първия си танц. А аз се възползвах от петнайсетте минути,
преди да изляза на сцената, за да проясня главата си. Опитах се да мисля
за нещо друго, а не за Гейбриъл и за срама, който изпитвах, не и за
свенливите му усмивки и за онова последно изражение на шокирано
предателство. Но не се получи. Ни най-малко.
***
Оставаше около час до края на смяната ми, когато приближих масата на
трима младоци, навярно в колежанска възраст, от типа мъже, които
предполагам, че повечето жени биха намерили за привлекателни. Те
очевидно усилено тренираха във фитнеса и се бяха постарали светът да
забележи впитите им тениски с навити къси ръкави, за да демонстрират
колкото може повече издутите си бицепси.
— Какво да ви донеса, момчета?
— Себе си – заяви кестенявият с подчертано квадратна брадичка,
оглеждайки ме многозначително.
Върви по дяволите.
— Същото и за мен – не остана по-назад русокосият тип с къса брада,
зяпайки гърдите ми. – Ще взема двойна доза.
Очите му бяха изцъклени и очевидно вече доста бе прекалил с дозите.
Аз многозначително се ухилих.
— Е, тази вечер съм доста заета, момчета. Елате пак след три вечери и ще
отделя малко от времето си за един танц в скута специално за вас двамата
– смигнах им.
Третият мъж, с щръкнала черна коса, който се беше облегнал нехайно
назад на стола, се засмя и се наведе напред.
— С удоволствие ще участвам в това забавление.
Хвърли ми усмивка, която, не се съмнявам, си въобразяваше, че е
очарователна.
— Ами ако не желаем да чакаме? Ако те искаме тази вечер? – намеси се
кестенявият, протегна ръка и силно сграбчи задника ми.
Стиснах зъби. Господи, това беше изтощително.
— Съжалявам, но клубът затваря след час, захарче, обаче има време за
по още едно питие. Какво ще желаете?
Огледах ги, опитвайки се да прикрия раздразнението си.
— Предполагам, че просто ще се наложи да вземем това, което искаме –
заяви русокосият, притегли ме в скута си и обхвана с длан едната ми гърда.
– Харесва ли ти това, бебче? – прошепна, завря лице във врата ми, брадата
му ме одраска, а влажният му дъх опари кожата ми. – Виждам, че ти
харесва.
Нададох изненадан писък и се опитах да стана. Къде, по дяволите, беше
Антъни? Мъжът ме натискаше надолу. Усещах ерекцията му под дупето
си, докато той тласкаше нагоре, търкайки се в мен. Търкайки. Теглейки.
Опивайки. Вземайки. Като всички останали мъже преди него. И като
всички бъдещи мъже… с изключение на Гейбриъл Долтън. Защо в
съзнанието ми изникна откритата му усмивка, колебливото му докосване,
уважителният тон в гласа, нямах представа. Това беше обичайната игра.
Аз познавах играта. Въпреки това контрастът между Гейбриъл и този
мъж събуди мигновен, почти необясним гняв в мен.
Огледах смеещите се похотливи мъже, мъжа, в чийто скут седях и който
си позволяваше всяка волност, която му бе хрумнала. Ненавистта ме
сграбчи толкова внезапно и бързо – безгранично и безкрайно отвращение
– и аз вдигнах ръка и го зашлевих през лицето толкова силно, че главата
му отскочи назад. Той ме пусна и аз скочих на крака, олюлявайки се,
изумена от собственото си поведение. Никога досега не бях удряла никого
в живота си. Приятелите му започнаха да се смеят като хиени, сочейки
мъжа, когото бях ударила.
— Ти, шибана кучко! — процеди той през стиснати зъби, а ръката му се
притисна към бузата.
— Какво става тук, джентълмени?
Антъни. Извъртях се към него.
— Къде беше? – попитах, гласът ми трепереше от обзелата ме паника.
— До тоалетната. Извинявай, момиче. — Той се обърна отново към
мъжете. — Вън – нареди. — Не ме принуждавайте да ви влача.
Русокосият посочи към мен, очите му блестяха от преживяното
унижение.
— Онази евтина уличница ми удари шамар!
— Дотук беше – заяви Антъни и вдигна типа за яката на тениската.
— Добре, добре – рече брюнетът и се изправи, леко залитайки. – Ние и
без това си тръгвахме. Мамка му, успокой се.
Аз припряно се отдалечих и се отправих към кухнята, където захвърлих
таблата и няколко минути постоях изправена до плота, опитвайки се да си
поема дъх и да обуздая шева си.
— Добре ли си, Крис? – попита Джанет, която приближи зад мен и ме
потупа по рамото. – Онези типове са истински негодници.
Засмях се кратко.
— Да, добре съм и, да, такива са.
— Забрави го, бебче. Просто поредната вечер. Едно и също, едно и също.
— Аха. Благодаря, Джанет.
Поех дълбоко дъх. Чувствах се толкова изтощена, че ми идеше да се
строполя право на пода. Онази мъчителна тежест в сърцето ми се бе
завърнала и аз просто исках да се прибера у дома.
— О, хей! – възкликна Джанет и се обърна към мен. – Почти бях
забравила, тъй като вчера беше почивният ми ден, но това беше върху една
от масите, оставено за теб по-предишната нощ. Смятах да я хвърля, за да
ти спестя неприятности, но го помня и той беше наистина готин.
Тя се усмихна, смигна ми и ми подаде сгъната салфетка.
Усмихнах се вяло на Джанет, взех я и докато тя се отдалечаваше, я
разгърнах. Видях името на Гейбриъл и това, което предположих, че беше
номерът на мобилния му телефон. Остра болка прониза сърцето ми,
странен копнеж, примесен с равна доза разкаяние. Смачках салфетката на
топка и я пъхнах в джобчето на престилката, където държах парите за
рестото.
Когато се върнах отново в салона, мъжете, които ме тормозеха, си бяха
отишли, несъмнено обратно у дома при гаджетата си. Джанет беше права.
Едно и също, едно и също.
Прекарах последния половин час, сервирайки питиета на мъже, които,
слава богу, се държаха прилично. Когато приключих, отчетох парите и се
поколебах, когато извадих салфетката от джоба на престилката си.
Задържах смачканата на топка хартия в юмрук с намерението после да я
изхвърля и отидох да потърся Кейла, която току-що бе свършила с танца
си на сцената.
— Готова ли си?
Грабнах суитшърта и го навлякох върху сервитьорската униформа. Дори
не си дадох труд да отида да се преоблека. Щях да вземе дълъг горещ душ,
за да отмия отчаянието, полепнало по кожата ми, наред е мазните
отпечатъци на онези мръсници, които ме бяха опипвали.
Кейла се събличаше и се извърна към мен.
— Аха. Дай ми само пет минути. Чух какво се е случило в салона. Добре
ли си?
— Да. – Махнах с ръка във въздуха, сякаш не беше нищо особено.
Подобни неща се бяха случвали стотици пъти преди и навярно щяха да се
случат още стотици пъти. — Добре съм. Ще се срещнем до входната врата.
— Добре. Пътьом ще подбера и Антъни.
Кимнах и затворих вратата на гримьорната зад гърба си. Грабнах
чантата си от шкафчето и се запътих към изхода. Чух някаква суматоха
откъм залата и надникнах. Антъни разтърваваше друго сбиване, този път
между две момичета. Господи, мамка му! Тази нощ никога ли нямаше да
свърши?
Беше правило на клуба охраната да отвежда момичетата до колите им и
при нормални обстоятелства щях да изчакам Антъни да приключи с
въдворяването на реда в залата. Но тази нощ… беше ме обзела толкова
безкрайна умора, че минах през входната врата и се озовах отвън в лятната
нощ. Миришеше на асфалт и дъжд и аз се запътих към колата на Кейла. Не
можех да понеса да остана в „Платинената перла“ дори още една безбожно
къса секунда.
— Хей, кучко.
Сърцето ми замря и аз се извъртях към гласа. Мъжът, когото бях
зашлевила по-рано, излезе от сянката на дърветата, които растяха в дъното
на паркинга, следван от приятелите си. Двамата изглеждаха нервни,
възбудени и все още пияни. Поех остро дъх, краката ми тутакси омекнаха
от страх. Погледът ми се стрелна към колата на Кейла, сетне отново към
входната врата. Колата на Кейла беше по-близо, но нямах ключове. О, по
дяволите.
— Май вече не си толкова смела, а?
Обърнах се и се озовах лице в лице с него. Стиснах юмруци от двете
страни на тялото си, усещайки малката топка смачкана салфетка. Докато
стоях там и гледах към мъжа, който бе заговорил, почувствах как сякаш и
последното късче от моята решителност се стопява, изпарява се в нощния
въздух на паркинга на „Платинената перла“. Не ми пукаше какво ще
направи той с мен. Господи, просто не ме беше грижа. Стиснах още посилно салфетката в юмрука си. Онези ангелски очи проблеснаха отново в
съзнанието ми, изпълвайки ме със срам, но и със спокойствие. Аз
заслужавах всичко, което тези мъже възнамеряваха да ми сторят.
Заслужавах го. Но преди да го изтърпя, смятах да им кажа какво в
действителност мислех за тях. Усмихнах се. Искрено. При вида на
изражението ми, сянка на объркване премина по лицето на водача на
малката им група.
— Знаеш ли какво мисля за теб?
— Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен.
— Да, знам, че не те интересува. Знам това. Просто се чудех дали знаеш.
Дали изобщо можеш да си представиш.
Той се засмя с дразнещ звук.
— Единственото, което ме интересува, е да ми се извиниш, като ми
направиш свирка.
Аз само отново се усмихнах. Всичко изглеждаше нереално, сякаш аз не
бях нищо повече от двуизмерна карикатура на жена. Вцепенението се
разля по вените ми като жадувано успокоително. Нямаше значение. Нищо
нямаше значение. Те щяха да сторят с мен това, което възнамеряваха, и аз
не можех с нищо да им попреча. И ако не бяха те, някой друг щеше да го
стори следващата седмица или по-следващата. В някоя задна стая, в
пикапа, отбил от магистралата, в леглото или на тъмен паркинг. Те никога
нямаше да спрат да вземат от мен. Никога.
— Ти си гнусен – изрекох спокойно. – Всички вие сте отвратителни.
Единствената причина, поради която ви позволявам да ме гледате, е,
защото ми плащате за удоволствието. Вие дори не сте мъже, вие сте гадни,
отблъскващи животни и от вонята ви ми се повръща.
Изплюх се на земята и сетне отново надянах същата незаинтересована
усмивка.
— Ти, кучко – процеди русокосият с нотка на недоверие в гласа, сякаш не
можеше да допусне, че някой като мен ги обижда. — Ти, кучко.
— При това интелигентен — отбелязах. – Какъв завършен комплект си.
Противен и глупав.
Чернокосият се олюля леко, възвърна равновесие и тихо се засмя.
— Хей, момчета, оставете я. Тази кучка не си заслужава.
За един щастлив миг си помислих, че те ще си тръгнат. Раменете ми леко
се отпуснаха и точно в този момент кестенявият гневно изсумтя и се
придвижи толкова бързо, че нямах време да реагирам. Сграбчи ме и
притисна ръка върху устата ми, повличайки ме към дъното на паркинга.
— Майната й на тази кучка – изръмжа той. – Ще получи това, каквото
заслужава.
Каквото заслужава. Каквото заслужава.
Инстинктът ме подтикна да го ухапя, ала дланта му смазваше устата ми
и аз не можех да захапя. Опитах се да го ритна, но русокосият улови
краката ми. Те бързо ме завлякоха зад близката боклукчийска кофа. Този,
който държеше горната част на тялото ми, ме бутна на колене и тикна
лицето ми в слабините на русокосия. Сега можех да забия зъбите си там и
го направих колкото можах по-силно. Дънковият плат почти изпълни
устата ми, но трябва да съм достигнала до някаква плът, защото той издаде
болезнен писък миг, преди рязко да ме дръпнат назад и да забият юмрук в
лицето ми.
— По дяволите, мамка му! – изкрещя той.
Усетих как нещо ме ръгна отстрани, крак или може би коляно, и извиках
от внезапния удар, асфалтът сякаш се надигна да ме посрещне.
— Хей, момчета, почакайте, това… — чух да казва чернокосият, но
приятелите му бяха като обезумели, прекалено пришпорени от изпития
алкохол и наранената гордост, за да го слушат.
Претърколиха ме по гръб и преди погледът ми да се избистри, още един
удар ме свари неподготвена. Светът се завъртя, ярки цветове избухнаха
пред очите ми. Всичко, изглежда, се случваше прекалено бързо. Те бяха
навсякъде, притискаха ме към земята, нападаха ме. Единият се наведе над
мен, а другият задържа краката ми, когато се опитах да ритна.
Този, който държеше краката ми, ги пусна и аз усетих как грубо
дръпнаха суитшърта ми. Възползвах се от възможността да ритна и забих
крака си в някого. Той изкрещя, грубо изпсува и ужасна болка избухна в
десния ми крак. Опитах се да извикам, но някакъв плат беше натикан в
устата ми. Задушавах се, получих още един удар и почувствах как смъкват
шортите ми надолу по краката. Борех се, ала те бяха двама и бяха много
по-силни. Не знаех къде беше третият, но той не ми помагаше. Навярно
чакаше реда си. Мракът отново се затвори и този път аз се оставих да ме
погълне, отплувайки далече, много далече, там, където нямаше страдание,
нито болка, само покой.
Когато се свестих, чух в далечината неясния вой на сирени, гласове
наблизо и паникьосани крясъци. Толкова много. Цял хор. Звездите грееха
толкова ярко над мен и имаше само люлеене, светлина и нежно свистене в
ушите ми.
Внезапно ме преместиха. Стори ми се, че пътувам, но не знаех накъде и
не ме беше грижа. Близо до мен се извиси висок вопъл и аз отново
отплувах.
Когато отново отворих очи, ги присвих, светлините над мен бяха
прекалено ярки, сякаш се бях приближила до звездите. Имаше хора в
белотата около мен, всичко беше замъглено и неясно. Сетне някой застана
над мен и улови ръката ми, докато се движехме, дишането му беше бързо и
шумно, досами лицето ми. Наистина ли плувах? Отместих бавно поглед
към този, който беше редом с мен, и съзрях онези ангелски очи. Гейбриъл.
Дъхът ми секна. Онези красиви очи. Само че сега те бяха изпълнени с
нещо, което приличаше на скръб. Защо? Всичко беше наред, аз бях на
небето, където улиците бяха павирани със злато. Той помилва с ръка
косата ми.
— О, скъпа, толкова… – пророни с усилие, сякаш думите заседнаха на
гърлото му. – Ти ще бъдеш добре. Само не се движи.
Светлините заблестяха и самият въздух заискри. Около главата му
блещукаше златен ореол. Той беше толкова красив. Най-красивият мъж,
когото някога бях виждала. Опитах се да се усмихна, но лицето ми сякаш
се бе вкаменило.
— Знаех, че си ангел – прошепнах. – Знаех. – Протегнах ръка и обхванах
бузата му, улавяйки една сълза с палеца си. – Не плачи, ангеле мой. Не
плачи. Не и за мен.
Никога за мен.
Говоренето ме накара да се почувствам толкова уморена. Затворих очи и
отново оставих мракът да ме погълне.
ГЛАВА 9
Шшт, съкровище. Знам, че боли, но тялото ти
знае как да се излекува. Както и сърцето ти.
ГЕЙБРИЪЛ
Болничната чакалня беше полутъмна, тиха и мрачна, с изключение на
мен. Седях на неудобен пластмасов стол, облегнал гръб на стената,
погледът ми беше вперен в тавана. По телевизора, монтиран на стената,
даваха анимационен филм и звукът беше толкова намален, че една се
чуваше.
Чух да се отваря врата някъде надолу по коридора, изправих глава и
погледнах към входа на чакалнята. До слуха ми достигна потракването на
токчета по пода и няколко секунди по-късно жената, която разпознах от
„Платинената перла“, чието име вече знаех, че е Кейла, нахлу в
помещението. Широко отворените й очи се приковаха в мен.
— Съжалявам, че ми отне толкова дълго време, за да дойда до тук.
Някакви новини?
Поклатих глава,
— Не. Не още. Мисля, че преглеждат раните й.
Сърцето ми отново се сви и аз разтрих гърдите си, сякаш това можеше да
помогне. Не можех да се отърся от гледката на пребитото й лице, докато я
отвеждаха с количката към рентгена, от едва доловимата усмивка, извила
окървавените й и подути устни, когато ме вадя. Тя бе докоснала лицето ми,
ала аз едва забелязах милувката, прекалено съсипан от скръб заради това,
което и бяха сторили. Тя ме беше нарекла ангел. Ужасът да я видя в това
състояние продължаваше да се разлива по тялото ми, заставяше ме да се
чувствам премалял от болка и в същото време изпълнен с ярост. Когато
Кейла ми се обади, ми каза, че мъжете, нападнали Кристъл, побягнали,
когато Антъни излязъл отвън. Той се опитал да ги настигне, но после се
отказал и се върнал, за да помогне на Кристъл. Сигурно е бил много тежък
избор за него, но аз се радвах, че го е направил. Защото, ако я бе оставил да
лежи там, за да ги преследва, сега тя можеше да е мъртва. Изпуснах дълго
сдържаното дихание.
— Много ти благодаря, задето ми се обади, Кейла.
Жената кимна и прехапа устни, размазвайки червеното червило върху
зъбите си.
— Не бях сигурна дали е правилно, но седях с нея, докато всички
чакахме линейката, и макар че Кристъл беше в безсъзнание, тя
продължаваше да стиска в юмрука си салфетката с твоя номер. – Поклати
тъжно глава. – По време на цялото мъчение, на което са я подложили
онези мъже, тя нито за миг не я е изпуснала. Държала се е за нея. Това
трябва да означава нещо, нали? И аз си помислих… ами Кристъл няма
много приятели. Макар че, ако не те иска тук, тя ще ти го каже. Кристъл
може да бъде наистина безцеремонна.
Аз вяло се засмях.
— Аха, забелязах го.
Кейла се свлече на близкия стол.
Потеглих направо към болницата веднага след обаждането на Кейла и
пристигнах половин час след като бяха докарали Кристъл. Не знаех
никакви подробности за нападението, само това, което Кейла ми бе
съобщила по телефона.
Тя поклати глава, очите й се наляха със сълзи.
— Това е ужасно, просто ужасно – пророни задавено. – Горката Кристъл.
О, горката Кристъл.
Погледнах я, чудейки се дали дори тя, тази жена, която, изглежда, беше
приятелка на Кристъл, знаеше истинското й име. Не я попитах.
— Някой в клуба познава ли мъжете, които са сторили това?
Тя поклати глава.
— Не и по име, но няколко момичета са успели да дадат достатъчно
информация на полицията, за да започне разследване. А Антъни е описал
пикапа им, макар че не е видял регистрационния номер.
Кимнах. Слава богу, че Антъни е излязъл отвън.
Лекарят, който придружаваше носилката на Кристъл, когато
пристигнах, влезе в чакалнята и аз бързо се изправих, сърцето ми замря в
гърдите. Кейла също се изправи, докато лекарят вървеше към нас.
— Аз съм доктор Бексторм.
— Здравейте, докторе. Гейбриъл Долтън.
Очите му се задържаха за миг върху мен, сякаш може би ме разпозна
или само името ми, преди просто да кимне и да се извърне към Кейла,
която също се представи.
— Някой от вас двамата роднина ли е на пациентката?
Поклатих глава.
— И двамата сме нейни приятели.
Аз в действителност не бях дори това.
— Разбирам. Някой от близките й вече идва ли насам?
Погледнах към Кейла и тя поклати шава.
— Кристъл няма никакви близки. Поне не е говорила за такива.
Устните на лекаря се свиха в нещо, което приличаше на съчувствена
гримаса.
— Кристъл…
— Това име използва.
Мъжът кимна.
— Добре, ами аз ще ви дам информация за състоянието й. Ако някой от
вас има възможност да се свърже с член на семейството й, може да му я
предадете.
Страхът се надигна към гърлото ми. Не бях сигурен, че искам да чуя
това, което той смяташе да ни каже.
— Тя добре ли е? — избъбрих задавено.
Лекарят извърна очи към мен.
— Не и в момента, но ще бъде. — Издишах дълбоко и прокарах ръка през
косата си, докато той продължаваше. — Има няколко счупени ребра и
фрактура на крака. Току-що привършихме с гипсирането. Това са найсериозните рани. Добрата новина е, че няма никакви вътрешни
кръвоизливи, а лицевите рани няма да причинят постоянно увреждане. За
известно време ще изпитва силни болки и за по-дълго време няма да може
да ходи. Била е доста зле пребита.
Кейла тихо изписка.
— Докторе, тя била ли е… искам да кажа, шортите й са били свалени и…
При тази информация потръпнах и ми се повдигна, докато ужасяващите
тръпки на страха плъпнаха надолу по гръбнака ми, образувайки тежка
буца в стомаха ми. О, боже.
— Не, няма признаци, че е била сексуално насилена. Но смъкнатото
бельо подсказва, че те навярно просто са били прекъснати, преди да
стигнат дотам. – Очите му бяха пълни с умореното състрадание на човек,
свикнал да съобщава тежки новини. Издишах рязко с облекчение, когато
разбрах, че не е била поругана, поне не и по онзи начин. – Ако желаете,
можете да дойдете да я видите. Макар че тя спи и точно от това се нуждае,
така че ви моля да бъдете тихи.
— Да, бихме искали да я видим, докторе, благодаря ви – рече Кейла и ме
погледна.
Аз отново поех дълбоко дъх. Изглежда, не можех да вдишам достатъчно
кислород, откакто Кейла ми се обади.
Ние закрачихме по тихите коридори. Спомних си, че някога също бях в
подобна болница, спомних си втренчените погледи на сестрите, шепота,
широко отворените очи на лекарите, които ме преглеждаха, въпросите,
толкова много въпроси, когато аз исках единствено да видя родителите си.
Побързах да пропъдя миналото. В момента нямах нужда да мисля за себе
си.
Лекарят ни въведе в полутъмна стая, чиято тишина се нарушаваше
единствено от ритмичното писукане на монитора, отчитащ сърдечната
дейност. Когато приближихме до леглото, сърцето ми подскочи в гърдите.
Тя изглеждаше по-добре, отколкото когато я видях, докато я караха с
количката в коридора, но все още ужасно пребита, толкова зле наранена.
Кейла тихо подсмръкна и прокара пръст по ръката на Кристъл, която
беше единствената част от тялото й, която изглеждаше почти незасегната
от побоя. Ние постояхме няколко минути, вперили погледи надолу към
нея, а сетне аз се извърнах. Трябваше да се окопитя и да оставя Кристъл да
спи, да се възстановява. Как бе възможно някой да й причини това?
Трима мъже срещу сама жена. Исусе Христе.
Излязох тихо от стаята и миг по-късно Кейла ме последва.
— Аз трябва да се прибера у дома и малко да поспя. Ще се върна на
сутринта. Ти ще дойдеш ли пак? – попита тя.
— Да. Ще дойда.
Кейла кимна, усмихна ми се тъжно и се отправи към асансьорите.
Проследих я с поглед, докато се отдалечаваше, а после се обърнах и седнах
на един от пластмасовите столове пред стаята на Кристъл. Утре тя може да
ми каже да си вървя, но въпреки че почти нямаше вероятност да се събуди
преди сутринта или преди Кейла да се върне, не исках да я оставям сама.
Знаех какво означаваше да се събудиш изплашен, наранен и сам и не
можех да понеса мисълта и друг да го преживее, не и ако можех да го
предотвратя.
Тръпки на съжаление се спуснаха по гърба ми, когато си спомних как
замалко щях да се кача в пикапа и да отида в „Платинената перла“. Онзи
сън… не можех да си избия онзи сън от главата. Бях си легнал рано, нямах
никакво намерение в близко бъдеще да се връщам отново в Хейвънфийлд.
Бях положил всички усилия и се бях провалил с Кристъл. Бях заспал и
сънувах родителите си, това беше същият сън, който бях сънувал толкова
отдавна, същият сън, който беше толкова ярък и който ме бе подтикнал да
следвам плана си да избягам от онова мазе.
Само че този път, вместо само да ме гледа окуражително, моята майка
ми бе подала геода – кристалите в него искряха на струящата светлина,
разноцветни дъги проблясваха във въздуха около него. Събудих се рязко и
единствената мисъл в главата ми беше да отида при Кристъл. Но аз
останах да лежа неподвижно – колкото повече се проясняваше съзнанието
ми, толкова по-нелепо се чувствах. Какво, по дяволите, си мислех, че ще
направя, когато пристигнех? Ще й кажа, че е трябвало да опитам само за
един последен път, въпреки недвусмисленото й отхвърляне? Един
последен отчаян опит да я накарам да размисли? Заради един сън? В
името на Божията любов. Тя щеше да си помисли, че трябва да бъда
освидетелстван и тикнат в лудница. И така, аз се бях насилил отново да
заспя. Но, господи, само ако се бях вслушал в собствената си интуиция,
вместо в егото си…
Мислите ми се върнаха към онзи момент, преди отново да бъда събуден,
този път от звъна на телефона.
Пронизващият вой на сирена пищеше в далечината. Примигнах, за да
прогоня съня от очите си, и се подпрях на лакът. Пронизваха ме тръпки
на страх, въпреки че още се чувствах объркан от съня.
— Ало?
Когато ми отвърна само тишина, аз го повторих, притискайки
телефона до ухото си.
От другия край на линията се разнесе шумолене и един треперещ от
сълзи глас заговори:
— Името ми е Кейла. Знам, че не ме познаваш, но Кристъл беше много
лошо наранена и… мисля, че тя се нуждае от теб.
Мисля, че тя се нуждае от теб.
— Искате ли възглавница, сър? Ще можете поне да облегнете главата си
на нея.
Отворих очи, изтръгнат от спомена за случилото се по-рано тази нощ от
една любезна сестра.
Усмихнах се.
— Да, би било чудесно.
— Добре. Часовете за свиждания приключиха, знаете, но не мисля, че
някоя от нас ще ви изгони. – Жената ми смигна. – Ей сега се връщам.
Усмихнах й cе с благодарност и когато тя се отдалечи, извадих телефона
от джоба си и изпратих на Дом кратък есемес, в който му съобщавах, че ще
си бъда у дома на другия ден, да не се тревожи, щях да му обясня, когато се
прибера. Изключих телефона, без да дочакам отговор. И без това
предполагах, че брат ми вече е заспал.
В стаята на сестрите тихо бръмчеше телевизор и звукът достигаше до
коридора, където седях. Наострих уши, когато дълбокият монотонен глас
на водещия на новините произнесе името Уайът Гелър, но сетне сърцето
ми се сви, щом чух думите все още няма новини. Отпуснах се обратно на
стола. Господи. Пъхнах ръце в джобовете си, протегнах крака пред себе си
и се облегнах на твърдата стена. Зад мен спеше пребито момиче, а някъде
там едно малко момче преживяваше това, което повечето хора не можеха
дори да си представят. Но не и аз.
***
Рязко се събудих, звукът от гласове и влачещи се крака ставаше посилен. Изправих се на стола, разтърквайки очи, докато се ориентирах в
обстановката. Станах, разкърших се и разпънах схванатите си мускули.
Една сестра тъкмо се насочваше към стаята на Кристъл, аз я последвах и
надникнах вътре. Кристъл все още спеше, ръцете й бяха точно в същото
положение, както и предишната нощ. Сякаш не беше помръднала нито
един мускул. Излязох и отидох в мъжката тоалетна, където се опитах
малко да се измия.
Когато се върнах в болничната стая, сестрата си бе отишла. Седнах на
стола до леглото на Кристъл и погледнах към списанията върху лавицата
до стената, но знаех, че нямаше да мога да се съсредоточа достатъчно, за да
чета.
Утринната светлина в помещението ставаше все по-ярка и известно
време просто се взирах в нарастващото сияние, струящо през пролуките на
щорите.
Светлина. Надежда.
Когато погледнах към Кристъл, очите й примигнаха и се отвориха.
Развълнувано си поех дъх. Изправих се и мигом се озовах до леглото й. Тя
се втренчи в мен, погледът й беше объркан и замъглен. Аз успях да се
усмихна, макар че, като гледах насиненото й подуто лице, сърцето ми
болезнено се свиваше.
— Добро утро – прошепнах.
Тя леко поклати глава, сякаш се опитваше да се изтръгне от съня, който
си мислеше, че все още сънува. Очевидно беше малко упоена и замаяна.
— Къде…?
— Ти си в болницата. Помниш ли…?
Съдейки по разширените й очи, разбрах, че случилото се миналата нощ
започваше да се завръща. Наблюдавах как обърканото й изражение се
проясни, когато споменът изплува в съзнанието й, заменено накрая от
страх. Тя се вгледа питащо в лицето ми, бързо премигвайки.
— Ти ще бъдеш добре. Няма трайни увреждания.
Страхът в погледа й бавно се стопи.
Взех каната с вода от масичката до леглото, налях една чаша, вдигнах я и
погледнах въпросително. Тя пое пресекливо дъх и кимна. Поднесох
сламката до устните й и Кристъл всмукна няколко глътки, преди да се
извърне.
Отдръпнах чашата и я оставих на масичката. Когато се обърнах, тя
продължаваше да ме гледа предпазливо, но погледът й бе леко омекнал.
— Ти се върна – прошепна Кристъл, гласът й бе едновременно задъхан и
пресипнал.
От устните ми се отрони тих, благодарен смях.
— Да.
Тя се вгледа в лицето ми.
— Аз все още не съм правилното момиче.
— А аз все още не съм съгласен.
Погледът й омекна още повече, подутите й устни леко се извиха, сякаш
се усмихваше. Сърцето ми се преобърна в гърдите.
— Как…?
— Кейла ми се обади.
Кристъл изглеждаше смутена, но не ядосана и аз тъкмо се канех да
обясня, когато вратата внезапно се отвори. Погледнах назад и видях същия
лекар от предишната нощ. Сега не можех да си спомня името му.
— Добро утро — поздрави той и се усмихна първо на мен, а после и на
Кристъл. – Радвам се, че си будна.
Сестрата, която го следваше, се усмихна и кимна на двама ни с Кристъл.
Лекарят се приближи, застана до леглото на Кристъл и натисна един
бутон, за да повдигне малко главата й.
— Сега ще те прегледам, за да видя как си тази сутрин, а Алисън ще
провери превръзките ти.
Кристъл ме погледна, а аз се прокашлях.
— Ще изчакам отвън – казах и я дарих с лека усмивка, преди да изляза и
тихо да затворя вратата зад гърба си.
Чух потракването на токчета по линолеума и когато се извърнах, видях
Кейла да крачи забързано към мен.
— Тя будна ли е?
— Да, събуди се преди малко. В момента лекарят я преглежда.
Кейла кимна, отвори леко вратата и надникна вътре.
— Може ли да вляза? – попита. Не чух отговора, но сигурно е получила
разрешение, защото се извърна към мен и каза: – Ще дойда, когато те
свършат.
Кимнах и се настаних на същия стол, на който бях прекарал нощта.
Включих телефона си и видях, че Дом ми е изпратил есемес преди час,
пишейки да му се обадя веднага щом мога. Ала вместо да се обадя на Дом,
аз станах, отдалечих се в другия край на коридора и позвъних на Джордж.
Той отговори и аз чух звуци от машини. Той вече беше в каменоломната.
— Гейбриъл?
— Здрасти. Джордж.
— Здрасти, приятел, всичко наред ли е?
Въздъхнах, прокарах ръка през разрешената си коса и се взрях през
прозореца в дъното на коридора.
— Да, почти. Ще ти кажа по-късно тази вечер. Но, Джордж, вземам си
един ден отпуск.
Той остана мълчалив за миг.
— Имайки предвид, че това е първият път, когато някога си вземал
отпуск, това навярно е нещо важно. Сигурен ли си, че всичко е наред?
Тревогата в тона му беше явна.
— Аха, ще бъде. Обещавам, че ще ти обясня.
— Добре. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
— Благодаря. Хей, ще се обадиш ли на Дом? Той ще ми зададе куп
въпроси, а в момента не мога да отговоря на нито един.
— Разбира се.
— Благодаря, оценявам го.
— Няма проблем, Гейбриъл. Както казах, обади ми се, ако се нуждаеш от
нещо.
— Ще го направя.
Ние се сбогувахме и аз затворих. Чувствах се толкова дяволски уморен, в
мен бушуваха толкова объркани емоции, примесени с болка за Кристъл.
Господи. Господи.
Останах известно време до прозореца, взирайки се в почти празния двор
под мен. Няколко медицински служители го прекосиха забързано – или на
път да застъпят на смяна, или да отговорят на обаждане. Обърнах се и се
върнах при стола пред стаята на Кристъл. Вратата беше открехната и аз
чувах откъслеци от разговора, който се водеше вътре.
Лекарят обясняваше на Кристъл същите неща за крака й, които ми бе
казал предишната нощ, но с малко повече подробности за това колко
дълго ще носи гипс.
— Чупила съм си кости и преди – каза тя. – Знам какво е.
Лекарят замълча.
— По очевидни причини фрактурата на крака си е вид осакатяване.
— Ще куцам ли постоянно?
— Няма причина да смятаме, че ще куцаш постоянно, но може малко да
накуцваш няколко месеца, след като ти се свали гипсът.
— Аз… разбирам.
Стиснах очи при звука на отчаяния й глас. Тя мислеше за работата си в
„Платинената перла“.
— Скъпа, не се тревожи – намеси се Кейла. – Родни ще ти позволи за
известно време да обслужваш бара или нещо подобно.
Кристъл не отговори. Не знаех кой беше Родни, вероятно нейният шеф,
но се запитах дали Кейла вярва на думите си, или просто ги казва, за да
успокои приятелката си. Той може би евентуално щеше да й позволи да
обслужва бара, нямах представа, но поне за известно време тя беше
негодна за каквато и да е работа. Честно казано, тя беше негодна за
всякаква публична изява.
— Живееш ли с някого? – попита лекарят.
— Не, живея сама.
Последва пауза и сетне той продължи:
— Това може да е проблем. Ще имаш нужда от помощ. Имаш ли близки,
при които можеш временно да отседнеш?
— Не.
Кристъл отговори незабавно и гласът й прозвуча още по-глухо.
Примирено.
— Ау, скъпа – обади се Кейла, – как ще изкачваш онези стълби до
апартамента си? Три етажа? Ще бъде невъзможно. Знаеш, че бих ти
предложила да дойдеш у дома, но след като се преместих в стаята в
апартамента на Марсия, нямам място за съквартирантка.
— Всичко е наред, Кейла. Ще измисля нещо.
Те поговориха още малко за нейните рани и прегледа, сетне докторът
каза, че утре ще дойде да провери състоянието й. Ако все още е добре,
както в момента, щял да я изпише.
След като лекарят и сестрата си тръгнаха, почуках леко на вратата на
Кристъл.
— Влез! – извика Кейла.
Вътре Кристъл лежеше в леглото, изглеждаше по-будна и не толкова
замаяна, а Кейла седеше ни стола до леглото.
— Чух лекарят да казва, че утре смята да те изпише – казах и Кристъл
кимна, извръщайки глава към прозореца.
Щорите биха вдигнати и слънцето ярко грееше.
— Ние тъкмо обсаждахме как Кристал ще се справи, когато напусне
болницата – рече Кайла.
Кристъл извърна глава.
— Кейла – изрече с предупредителна нотка в гласа.
— Ами, скъпа, трябва да изкачваш всички онези стълби, а за известно
време няма да можеш да отидеш до банята без чужда помощ…
— Ще се справя – процеди тя и очите й се разшириха, сякаш искаше да
даде знак на приятелката си да млъкне.
Но Кейла очевидно не разбра посланието.
— Знам, че обичаш да си независима, Крис, но има някои неща, които
просто са…
— Тя ще дойде у дома с мен – заявих.
Бях изненадан от непоколебимостта в гласа си, имайки предвид, че не
бях възнамерявал да го казвам. Ала внезапно осъзнах, при това без
никаква сянка на съмнение, че исках да се грижа за нея. Внезапно
почувствах, че е било предопределено да стане така. Не бях сигурен защо
се чувствах толкова уверен, просто знаех, че е така.
— Не – възрази тя. – Не мога. Кейла изобщо не биваше да ти се обажда,
– Кристъл изгледа сурово приятелката си. – Ти дори не биваше да си тук.
— Ами вече съм и ти можеш. Живея в къща, стил ранчо. Няма стълби и
разполагам с допълнителна спалня. Брат ми живее с мен, но има
достатъчно стаи, а и това е само временно, докато можеш отново да
живееш сама. Ще работя от къщи, в случай че се нуждаеш от помощ през
деня. Това наистина е идеалното решение.
— Аз дори не те познавам.
— Познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че няма да те нараня.
Веждите й се смръщиха и тя сведе поглед към ноктите си.
— Бих могла да се отбия в апартамента ти и да взема никои дрехи. И ще
идвам да те видя колкото се може по-често – обяви Кейла, очевидно
подкрепяйки идеята.
— Аз…
Гласът на Кристъл заглъхна, тя все още гледаше надолу, смръщила
вежди.
— Освен ако нямаш някой роднина, на когото можеш да се обадиш, аз
може да съм единственият ти избор. Моля те, приеми помощта ми.
Предлагам я без задни мисли.
Очите й се стрелнаха към моите.
— Винаги има задни мисли.
Поклатих глава.
— Не и с мен.
Тя погледна през прозореца.
— Добре – прошепна, сякаш почти на себе си. Изглежда, самото
заявление я бе изтощило. Раменете й се отпуснаха, тя се облегна на
възглавницата и извърна глава към мен. – Добре.
Затвори очи и като че ли мигом заспа, сякаш съгласието й да дойде с мен
толкова я бе изморило, че не можеше да остане будна повече нито секунда.
Реакция на жена, която се е борила сама дълго, много дълго време и найсетне се бе предала.
***
— Дом? – извиках, затворих вратата зад себе си и хвърлих ключовете в
кошничката до вратата.
Дом се появи откъм кухнята, с бира в ръка.
— Хей, разтревожих се. Какво става? Къде беше?
Запътих се към кухнята, а той ме последва.
— Нека и аз взема една бира и ще ти разкажа – промърморих.
Отворих хладилника, грабнах една бутилка, завъртях капачката и отпих
щедра глътка.
— Сигурно е добър знак, щом Гейбриъл Долтън пие бира преди вечеря.
Хайде, изплюй камъчето, човече.
Отпих още една глътка, оставих бирата и се облегнах на кухненския
остров.
— Срещнах едно момиче.
— Аха, вече го каза — ухили се Доминик. – Какво? Спиш ли с нея? При
нея ли беше през цялата нощ?
Намръщих се, защото знаех, че Доминик очаква да споделя подобна
информация с него. И също така знам, че никога не съм възнамерявал да
говоря с него за това дали спя с някоя жена, дори ако случаят беше такъв.
— Не. Запознах ce с нея на едно място, наречено „Платинената перла“.
Лицето на Доминик доби разтревожено изражение и той само се взира в
мен за около минута.
— Стриптийз клуба в Хейвънфийлд?
— Аха. Тя работи там.
— Тя работи там? Какво… като барманка или нещо подобно? Какво, по
дяволите, си правил в подобно място, Гейб? Исусе, ако си искал да зяпаш
цици, имам цяла колекция на дивидита…
— Не отидох там, за да зяпам цици, Дом. – Отпих още една глътка от
бирата, преди да продължа. – Отидох, за да наема жена, която да ми
помогне да се упражнявам да се доближа до някого.
Лицето на Доминик пребледня и той затвори очи за няколко секунди,
преди да ги отвори и леко да се намръщи.
— Исусе, Гейбриъл.
Вдигнах ръка, знаейки, че информацията навярно го бе разстроила.
Никога не съм се впускал в подробности за причините да мразя да бъда
докосван. Дом беше мой брат, не терапевт и аз го бях оставил да вярва, че
моята срамежливост и ограниченото ми желание да общувам са найголямата пречка, що се отнасяше до срещите ми с жени.
— Не търся съчувствие. Казвам ти това единствено защото искам ти да
разбереш, че аз отидох там и аз я потърсих.
Доминик въздъхна, все още изглеждаше разстроен.
— Добре, все едно. Защо това има значение?
— Защото тя идва да живее тук.
Очите на Доминик се разшириха.
— Тя идва да живее тук! Какво, по дяволите? Да не би да е някоя
измамница, която иска да ти измъкне пари? Исусе! Гейбриъл, трябва да
поговорим за това. Не можеш просто да доведеш някоя… долнопробна
стриптийзьорка в нашия дом и да очакваш…
— Тя не е долнопробна стриптийзьорка – процедих през стиснати зъби,
– Тя е наранена и е напълно сама. И аз те моля да се отърсиш от
предразсъдъците си и да ми се довериш за това. Била е жестоко пребита и
се нуждае от помощ. Нуждае се от грижи и аз смятам да й ги осигуря.
Дом сграбчи шепа кичури от върха на главата си и се извърна.
Изглеждаше така, сякаш се опитваше да се овладее. Но когато се обърна
към мен, челюстта му бе здраво стисната.
— Не прави това.
— Вече е направено. Съжалявам, че не ти се нрави, но това е моят дом и
аз й позволявам да остане тук.
Метнах празната бутилка от бира в кошчето за боклук и заобиколих
плота с намерението да отида в стаята си.
Доминик отново изруга и ме последва.
— Това е лудост! Слушай, знам, че нямаш никакъв опит с жените, така че
не можеш да разбереш кога те лъжат, но повярвай ми, когато ти казвам, че
това момиче прави точно това. Освен това сигурно се друса с наркотици.
Повечето от тях го правят.
— Ти дори не я познаваш – изрекох, без да се обръщам.
— Знам достатъчно и не желая да живея с нея. И знам достатъчно, за да
съм сигурен, че тя по някакъв начин е успяла да забие алчните си
изкуствени нокти в теб. Знам достатъчно, за да вярвам, че ти заслужаваш
нещо
по-добро.
Исусе
Христе,
Гейбриъл,
някаква
шибана
стриптийзьорка?
Извърнах се и застанах лице в лице с него в коридора. Знаех какво
имаше предвид Доминик. Беше лесно за повечето хора, дори за мен, да
правят предположения за стриптийзьорките.
Наркоманки.
Повърхностни.
Необразовани.
Нямаше никакви признаци, че тя е употребявала наркотици, не беше
повърхностна, макар че отлично се преструваше на такава, и макар да
нямах представа какво образование има Кристъл, знаех, че тя далеч не
беше глупава. Представих си интелигентния й поглед, припомних си колко
добре се изразяваше. Това беше част от привлекателността й, едно от
нещата, които я правеха толкова интригуваща.
— Кристъл е стриптийзьорка, Дом, но аз се надявам, че ти ще видиш в
нея нещо много повече от това.
— Кристъл? Момичето, което ти се обади в работата? – Брат ми поклати
глава, устните му се свиха в тънка линия и той рязко издиша през носа си.
– Това, че тя е стриптийзьорка, ми дава цялата информация, която ми е
нужна. Не желая този боклук да идва да живее тук!
Той я съдеше, без изобщо да я познава.
— По дяволите, Дом. Имай ми поне малко доверие. – Стиснах челюсти и
поех дълбоко дъх, за да овладея разочарованието си. – Слушай, ако това не
ти харесва, можеш да се изнесеш. Надявам се, че няма да го направиш.
Надявам се, че ще уважиш решението ми за това и няма да съдиш
прибързано.
— Мамка му, няма да ти позволя да направиш това, Гейбриъл.
— Не ти искам разрешение.
С тези думи влязох в стаята си и затворих вратата, блокирайки
блесналия от гняв поглед на брат си.
ГЛАВА 10
Погледни! Цветята току-що са разцъфнали. Красиви са, нали?
Виждаш ли ги? Погледни ги със сърцето си. Ще го направиш ли?
КРИСТЪЛ
След като се съгласих да остана с Гейбриъл, спах почти през целия ден,
толкова изморена и толкова измъчвана от болка, че бях способна
единствено да се изолирам от света.
Когато детективът дойде на следващата сутрин, за да ме разпита за
нападателите, аз му разказах всичко, което си спомнях, и дадох найдоброто описание, което можах. Чувствах се вцепенена, докато си
припомнях нападението, сякаш се бе случило на някой друг.
Ала не можех да избягам от реалността и трябваше да призная тежкото
си състояние: тялото ми беше пребито и безпомощно, духът ми – напълно
прекършен. Как бях стигнала дотук? Как се бях озовала толкова съсипана и
изгубена, на път към дома на мъж, когото едва познавах и все още не
разбирах, който ме успокояваше с нежното си държание и ме плашеше с
проницателните си очи? И въпреки това, докато лежах в болничното
легло, не можех да не призная, че той беше мъж, комуто инстинктивно
вярвах, а аз не вярвах на никой мъж. Никога. Всичко беше прекалено
много. Не желаех да мисля. Просто исках да спя.
Лекарят ме прегледа в два следобед и малко след това подписа
документите ми за изписване. Нямах застраховка и знаех, че ще бъда
погребана под планина от дълг и никога нямаше да мога да изпълзя от
там. Само ако се бях замислила за това, преди да заявя дръзко и откровено
мнението си пред трите животни, които ми причиниха това. Кое беше
онова момиче?
Тя изглеждаше едновременно прекомерно смела и абсурдно глупава и аз
не можех я свържа със себе си. Не можех да си спомня коя беше тя.
Чувствах се почти като сянка на самата себе си.
Кейла ме посети сутринта и ми донесе сак с малко дрехи и тоалетни
принадлежности от апартамента ми. Изпрати ми есемес, докато ме
извеждаха с инвалидна количка от стаята, че трябвало да отиде по-рано на
работа, но че Гейбриъл щял да дойде да ме вземе.
Гейбриъл.
Защо той правеше това? Защо ме приемаше в дома си, след като се бях
държала толкова ужасно с него? Припомних си, че когато се събудих и
видях лицето му, надвесено над мен, докато са ме отвеждали с количката
по болничния коридор, си бях помислила, че съм на небето и той беше
ангел. Но дори и на дневна светлина той излъчваше нещо толкова
стабилно, нещо сигурно и здраво, въпреки слабостта си, която сам
признаваше. Той беше смущаващ и пълен с противоречия. Красивият,
стабилен Гейбриъл със свенливата си усмивка и колебливото си докосване.
Мъжът, който нерешително ми бе предложил букет цветя и се бе изчервил,
когато ги бях отказала, но в същото време съвсем уверено ми бе заявил, че
отивам в дома му с него. Кой беше той? Какво искаше от мен! Може би това
бе въпрос, който беше по-добре да остане незададен.
А и той можеше да е размислил. Може би изобщо нямаше да дойде. И
това също беше добре. Аз щях… какво щях да направя?
Би могла да се обадиш на баща си.
Не!
Господи, не. Никога.
А и той навярно вече беше мъртъв.
— Готова ли си? – попита сестрата, обърна количката и я забута към
асансьорите.
— Да – промърморих.
— Кой ще дойде да те вземе, за да те откара у дома? – попита любезно
сестрата.
— Мой… приятел. Така мисля.
— Е, значи, просто ще почакаме пред асансьорите. Искаш ли да позвъня
и да проверя дали вече е тръгнал?
Господи, аз дори вече нямах телефония му номер. Трябваше да се обадя
на Кейла, за да ми го каже. И после какво щях да направя? Да му се обадя и
да попитам къде беше? Да го заставя да ми каже, че е размислил!
— Не.
— О. Ами добре.
Жената ме избута до редицата асансьори и ние зачакахме мълчаливо.
Върху стената имаше часовник, чието тиктакане отекваше шумно в главата
ми, минутите неумолимо отброяваха времето, оставащо до онзи момент,
когато щях да бъда принудена да призная, че съм сама. Но въпреки всичко,
част от мен искаше точно това. Само да не бях толкова безпомощна.
Ефектът от болкоуспокояващите хапчета, които бях изпила по-рано,
започваше да намалява. Нуждаех се от нова доза и притеснено се
размърдах. Стрелката на часовника продължаваше да се движи, ритъмът
на сърцето ми, изглежда, беше в унисон с отмереното тиктакане.
— Може би… – заговори сестрата точно когато се чу звън, вратите на
асансьора се отвориха и Гейбриъл пристъпи в коридора със забързано
изражение.
Косата му беше пригладена назад от челото, като че ли бе изскочил
изпод душа, бе прокарал ръка през нея и бе потеглил насам.
Когато ме видя, лицето му се озари от усмивка.
— Извинявай, че закъснях.
— О, не сте закъснели – рече сестрата. – Дойдохте точно навреме.
Дойдохте точно навреме.
Точно навреме?
Поради някаква причина думите отекнаха в главата ми.
— Добре – кимна Гейбриъл и ми се усмихна. – Готова ли си?
Осъзнавах, че се бях намръщила в отговор, ала не можех да изобразя
усмивка. Чувствах се смазана, унизена, объркана и безпомощна. А и
мисълта, че изглеждах ужасно, никак не помагаше. Най-малкото поне
винаги съм имала хубав външен вид. Сега нямах нищо.
— Аха.
Сестрата остана с нас, докато пътувахме надолу с асансьора и когато
излязохме през входната врата на болницата. Пикапът на Гейбриъл беше
спрян на паркинга за пациенти. Сестрата бутна назад пасажерската
седалка, за да се отвори място за гипсирания ми крак, после ми помогна да
се кача, докато Гейбриъл прилежно отиде да върне инвалидната количка.
Пет минути по-късно ние потеглихме от паркинга.
— Как се чувстваш? – попита спътникът ми, стрелвайки ме загрижено с
поглед.
— Толкова добре, колкото изглеждам – промърморих.
Той леко се намръщи.
— Толкова зле, а?
Не можах да сдържа смеха си, макар че от движението ребрата ме
заболяха.
— Мисля, че би трябвало да излъжеш и да ми кажеш, че изглеждам
страхотно.
— Ако бях казал, че сега изглеждаш добре, нямаше да ми повярваш покъсно, когато наистина го мисля.
Аз издадох неопределен звук, придружен с гримаса, докато се намествах
на седалката и остра болка прониза крака ми.
— Кога за последен път си взела обезболяващи?
— Прекалено отдавна. Вече трябва да взема следващата доза.
Гейбриъл кимна.
— След двайсет и пет минути ще пристигнем. Можеш ли да чакаш?
— Да. – Въздъхнах и отпуснах глава на облегалката. Толкова бях
уморена. – Всъщност къде живееш?
— На три километра от каменоломната, където работя.
— И какво точно работи човек в каменоломна?
— Ние продаваме гранитни плочи за най-различни нужди – плотове,
надгробни паметници, стълби, всякакви подобни неща. Но аз съм
скулптор. Използвам различни материали, най-вече мрамор, за да
създавам различни предмети за клиентите.
Замълчах, бях изненадана, макар да не бях сигурна защо. Той беше
скулптор? Е, сега вече можех да го разбера. Тих, настойчив, стабилен.
Предполагам, че трябва да си всички тези неща, за да дялаш по цял ден
някой камък – не че имах някаква представа как човек може да сътвори
нещо от мрамор или друг вид камък.
— Интересно.
С периферното си зрение забелязах, че той леко се усмихна, но не каза
нищо. Останалата част от пътуването премина в пълно мълчание. Аз
наблюдавах околния пейзаж, когато излязохме от Хейвънфийлд и се
отправихме към Морли, където знаех, че се намират каменоломната и
домът на Гейбриъл.
Отбихме от магистралата и преминахме през малък град, насочвайки се
към покрайнините, разположени сред гъста гора. Дърветата още бяха
зелени, с буйни корони, в цялото си лятно великолепие. Но есента скоро
щеше да настъпи, донасяйки със себе си смяна на цветовете, по-хладно
време и… какво? Какво щеше да донесе есента на мен? Какво можех да
очаквам?
Гейбриъл сви по павиран страничен път, а после направи още един
завой и излезе на черен път, който премина в алея за коли, водеща към
елегантна постройка от дърво и камък. Предната веранда се простираше
по цялата дължина на къщата, дървена люлка се полюшваше леко от
кроткия бриз.
Преглътнах. Беше красиво, най-красивият дом, който някога бях
виждала.
— Предполагам, че скулпторите изкарват добри пари – промълвих,
неспособна да откъсна очи от къщата.
— Радвам се, че ти харесва – рече Гейбриъл, изключи двигателя на
пикапа, слезе и бързо приближи до моята страна.
Отвори вратата, сетне спря, върху лицето му се мярна лека сянка на
притеснение. Ох.
— Аз мога… мога да се опитам да изляза, ако само ми държиш ръката –
предложих. – Или…
— Не – пресече ме той тутакси, с настоятелна нотка в гласа. – Не. Аз ще
ти помогна.
Той се протегна и ме подкрепяше, докато се измъквах от пикапа.
Чувствах се замаяна от болката в счупените ребра и ми бяха нужни
няколко секунди да се окопитя.
Ръката на Гейбриъл се обви около талията ми и ме задържа. Въпреки
скованата поза, хватката му беше здрава и мускулестото му силно тяло ми
вдъхна увереност. Лешниковият му поглед улови моя, очите му бяха
широко отворени, беше стиснал съсредоточено челюст и аз виждах
очевидното усилие, което полагаше да стои толкова близо до мен.
Сдържаше ли дъха си? Сърцето ми се сви от болка за него. Той ме беше
докоснал, подкрепяше ме, защото аз се нуждаех от него. Предлагаше ми
нещо, което беше толкова трудно за него.
Със свободната ръка се пресегна зад седалката и грабна болничните
патерици. Аз ги поех една по една и ги нагласих под мишниците си, за да
мога да извървя краткото разстояние до входната врата на дома на
Гейбриъл.
Той пристъпваше бавно до мен и ми помогна да изкача двете широки
стъпала към предната веранда, отвори голямата дървена врата и ме въведе
вътре.
Спрях в преддверието и се огледах. Цялото пространство беше широко
отворено с високи тавани, поддържани от открити масивни греди от тъмно
дърво. Фоайето преминаваше във всекидневна, където висока до тавана
каменна камина отделяше това, което приличаше на кухня в задната част
на къщата. Френските прозорци на трапезарията вдясно правеха цялото
помещение светло и просторно.
Не мислех, че някога съм била в толкова красив дом. Целият ми
апартамент можеше да се помести само в тази всекидневна/трапезария.
Опитах се да се възхитя на всичко наоколо, да го огледам по-подробно, но
с всяка изминала секунда тялото ме болеше все повече и повече. Исках
само да се свлека върху нещо меко.
— Къде е брат ти?
— Отиде за риба.
Имаше нещо странно в тона му, но нямах сили да го анализирам.
Гейбриъл ме поведе през всекидневната към къс коридор вляво и отвори
с крак вратата. Аз куцуках зад него и когато той се извърна, навярно бе
отгатнал по изражението на лицето ми, че краткото пътешествие от
неговия пикап до тази стая напълно бе изцедило силите ми. Бързо ме
насочи към единичното легло, застлано с ръчно изработен юрган, с
обикновена дървена табла, пред която бяха подпрени високи възглавници,
и ми помогна да се отпусна върху него. Движението ме накара да простена,
силна болка пронизваше гръдния ми кош. Имах чувството, че дробовете
ми не можеха да поемат достатъчно въздух.
— Къде са обезболяващите лекарства?
— В чантата ми – смънках, затворих очи и отново сгърчих лице от болка.
— Забравих сака и чантата си в пикапа.
По дяволите.
Гейбриъл излезе от стаята, а аз се възползвах от възможността уморено
да се огледам. Освен леглото, имаше син скрин, който изглеждаше, сякаш
някога е бил част от обзавеждането на детска стая, семпла дървена
масичка до леглото, върху която бяха поставени лампа за четене и
часовник, а в ъгъла се виждаше люлеещ се стол. До него имаше врата,
която предположих, че води към банята.
Щората на прозореца беше спусната, стаята беше прохладна, уютна и
тънеше в полумрак. Вентилаторът на тавана бръмчеше тихо над леглото и
допълнително разхлаждаше въздуха. Спалното бельо ухаеше на
омекотител за пране, сякаш наскоро беше прано. Той беше прал заради
мен? Малък знак на любезност, какъвто не бях получавала от никого,
освен от моята майка, а това беше много отдавна. Не можех да определя
какви чувства събуждаше тази загриженост – едновременно топлина и
отчаяние.
Гейбриъл се върна след няколко минути с чаша с вода и хапчета в
дланта. Приседна на ръба на леглото, а аз изпих лекарствата и се отпуснах
върху леглото, молейки се по-скоро да подействат. Внезапно отново бях
нещастна, наранена, притеснена, изплашена и зависима от друг човек, а си
бях обещала, че никога повече в живота си няма да завися от някого. В
известен смисъл самата ми душа се бунтуваше срещу това.
— Е, ето ме тук – смотолевих, – под твой контрол, точно както го искаше.
Когато той не отговори, аз повдигнах с мъка подутите си клепачи и
присвих очи към Гейбриъл. Изражението на лицето му ми подейства като
ритник в корема. Силна мъка.
— Никога не бих се опитал да те контролирам. – О, боже. Гласът му.
Болката бе осезаема. Исках да извърна глава, но не го направих. Той
замълча, сянка на още по-дълбоко страдание помрачи чертите му. – Някой
веднъж ми го причини и аз никога няма да го сторя на друг човек. Искам
само да ти помогна. Ако има някое друго място, където би предпочела да
бъдеш, където ще се чувстваш в безопасност и за теб ще се грижат, кажи
ми и аз лично ще те закарам там. Ще се постарая да отидеш там,
независимо колко е далече. Никога не искам да се чувстваш така, сякаш се
опитвам да потъпча волята ти, Кристъл. Не бих могъл да живея с тази
мисъл.
Кристъл. Той за пръв път ме наричаше с това име и изобщо не ми
хареса. Особено сега, когато той беше толкова мил с мен, а аз, вместо да
повярвам в добрите му намерения, след като той бе проявил към мен
единствено внимание и щедрост, които не заслужавах, отново бях жестока
с него. Стиснах очи, изпитвайки дълбок срам.
Усетих движението на матрака, когато той стана, и отворих очи.
— Елоиз.
Той застина неподвижно, с ръка върху дръжката на вратата. Извърна се
към мен, върху лицето му бе изписано пълно объркване.
— Какво?
— Името ми е Елоиз.
Гейбриъл продължи да се взира в мен, объркването изчезна, заменено
от… потрес. Защото най-после му бях казала името си?
— Елоиз – прошепна той и наклони глава, а косата му падна на челото.
Въздъхнах и отново затворих очи. Болкоуспокояващите започваха да
действат й аз исках само да заспя, да се отнеса надалече.
— Знам, че е старомодно, навярно не е това, което си очаквал. Била съм
кръстена на баба си. Някога ми казваха Ели. – Много отдавна. – Ако
искаш, ти също можеш да ме наричаш Ели.
Последва единствено мълчание. Докато се унасях в сън, чух последното
щракване на вратата, която Гейбриъл бе затворил зад себе си. Той ми беше
дал толкова много, бе направил жертви, за да се грижи за мен, а аз не му
бях предложила нищо в замяна.
Затова му бях казала името си.
Това беше единственото, останало ми на този свят, което можех да му
дам.
ГЛАВА 11
Направи това, което можеш,
с това, което имаш, дори и то да не е много.
ЕЛИ
Следващата седмица премина в мъгла от болка и странни, живи сънища,
които ме караха да се събуждам, борейки се за глътка въздух и плувнала в
пот. Сънувах, че тичам по тъмна алея, която неспирно се виеше и ставаше
все по-тясна и тясна, докато накрая бивах принудена да забавя ход, като се
подпирах с ръце по двете стени отстрани и вървях несигурно към мрачните
дълбини. Виках от страх, стените се приближаваха навътре все повече и аз
имах чувството, че ще се срутят отгоре ми. Погледнах през рамо, но
посоката, от която бях дошла, беше също толкова черна, като дълбока и
бездънна яма. Спрях, свлякох се на земята и обвих ръце около коленете си,
докато ридаех в самота и ужас.
— Вървиш по грешния път. Трябва да се върнеш назад, скъпа. Той те
чака.
Мамо?
— Кой ме чака, мамо?
Очите ми рязко се отвориха, устните ми мълвяха отчаяна молба да чуя
отговора й.
— Шшт, това е само треската, Ели.
Ели.
Очите ми привикнаха, а сънят се разсея като мъгла, когато реалността
ме обгърна. Само сън. Само сън. Гейбриъл бършеше челото ми със студена,
мокра кърпа. Беше божествено. Гейбриъл. Също като ангела. Долната ми
устна трепна и аз осъзнах, че навярно съм се усмихнала.
— Ето, изпий това — рече той, поднасяйки хладния ръб на чашата към
устните ми. Колкото можах, вдигнах глава и отпих от ледената вода. Тя
потече по брадичката ми и Гейбриъл отново ме избърса, отдръпна чашата
и я остави обратно на масата. – Спи, любима — пророни. — Ти оздравяваш.
Оздравявам, да. Спи, любима. Очите ми отново се затвориха и този път
потънах в дълбок, необезпокояван от кошмари сън.
Отново се събудих, докато нещо се стягаше около ребрата ми. Сведох
замъгления си взор и видях мъжки ръце на бял фон, сякаш бяха
произведение на изкуството, представено върху съвършено платно. Всичко
останало беше неясно и избледняло, имаше само едно нещо, върху което
да се съсредоточа. Ръцете на Гейбриъл. Те бяха невероятно красиви и при
все че бях толкова уморена, не можах да се сдържа, протегнах се и ги
докоснах, за да проследя елегантните линии на пръстите му, да почувствам
гладките твърди нокти, за да се плъзна обратно по златистите косъмчета
върху загорелите му ръце, по всяка вена, по всяко кокалче. Те бяха толкова
неподвижни, докато ги изследвах, толкова застинали и аз осъзнах, че
може би не са реални. Гейбриъл не би желал да го докосвам по този начин.
Не, това беше само спомен за ръцете му… само… Очите ми се затвориха и
мракът отново ме погълна.
Температурата, за която Гейбриъл ме увери, че лекарят казал, че била
нормална, стига да не е прекалено висока, спадна, но веднага след това
получих странична реакция на едно от лекарствата. Когато повръщах и
имах чувството, че ребрата ми са стиснати в някой средновековен уред за
изтезания, си помислих, че ще умра.
И през всички тези мъки Гейбриъл беше до мен, стабилен, спокоен,
външно невъзмутим, въпреки че усещах как тялото му се напряга всеки
път когато ме доближеше. Той се заставяше да ми помага, поне физически,
и въпреки големите ми старания да остана безразлична, това ме караше да
изпитвам непривична нежност към него.
Той ми приготвяше храна и я носеше в леглото, дори няколко пъти ме
храни с лъжица, макар че аз предпочитах повече да спя, отколкото да седя
в леглото и да ям. Поддържаше постоянна връзка с лекаря ми и купуваше
необходимите лекарства. Будеше ме посред нощ, за да пия хапчетата,
които ме караха да се чувствам по-добре, но постоянно замаяна. Когато
спрях да повръщам, Гейбриъл ми помогна да стигна до банята, макар че не
му позволих да остане, след като ме нагласи под душа. Преборих се сама с
дрехите и покрих гипса с найлоновата торбичка, която открих върху
мивката, за да не го намокря. Той навярно бе помолил в болницата за
известно оборудване, защото под душа ме очакваше специален стол с
дръжки, който ме караше да се чувствам като деветдесетгодишна. Но аз
наистина се чувствах като деветдесетгодишна, със или без медицински
стол за къпане. Душата ми беше уморена като на деветдесетгодишна
старица, а сега имах и тяло, което да й подхожда. Прекрасно.
Към края на седмицата Гейбриъл почука на вратата на стаята ми, за да
ми каже, че детективът от полицията е дошъл да ме види. За миг
изтръпнах от страх, но взех патериците си и последвах Гейбриъл във
всекидневната, където детективът ме очакваше. Беше същият мъж, който
беше дошъл в болницата да вземе показанията ми.
— Детектив Блеър – изрекох колебливо, докато стисках ръката му.
— Здравей, Елоиз. Изглежда, много добре се възстановяваш.
Аз смънках неопределено. Не мислех, че изглеждам много по-различно
от последния път, когато той ме беше видял, и през повечето време все още
се чувствах доста зле. Но поне не лежах неподвижно в болничното легло.
Това беше малко подобрение.
— Бихте ли желали да седнем? – попита Гейбриъл и посочи към
диваните, без да откъсва загрижения си поглед от мен.
Аз го дарих с колеблива усмивка и ние заехме местата си. Детектив
Блеър сключи ръце в скута си.
— Арестувахме тримата мъже, които са те нападнали.
Примигнах изненадано, вцепенена за миг. Погледнах към Гейбриъл,
който седеше сковано, вперил поглед в детектива, очевидно шокиран от
новината не по-малко от мен.
— Как…? – попитах с прегракнал глас.
Прокашлях се.
— Един от мъжете се е предал и е назовал другите двама.
— О – прошепнах, припомняйки си колебанието в очите на чернокосия
мъж и как се бе опитал да ги спре, макар и не особено настойчиво.
Предположих, че той се бе предал.
— Полицай Шърман е тук с мен, чака отвън и би искал да проведе
разпознаване по снимка. Съгласна ли си?
Кимнах и мъчително преглътнах, обзета от внезапна слабост.
— Добре. Само за секунда. Господин Долтън, ще трябва да ви помоля да
излезете от стаята, докато госпожица Кейтс разглежда снимките.
Гейбриъл ме погледна въпросително, но аз само му кимнах и проследих
с поглед полицая, който отиде до входната врата и се върна, придружен от
цивилен полицай. След кратко запознаване, полицай Шърман извади
тесте със снимки от една папка и ги разстла пред мен. Поех дълбоко дъх и
погледнах надолу, очите ми се местеха от едно лице към следващото.
Предполагам, че просто ще се наложи да вземем това, което искаме.
Хей, кучко.
— Тези тримата – изрекох с треперещ глас, докато пръстът ми ги
идентифицираше един по един. Почувствах студ и стиснах ледените си
ръце в скута. Бях изненадана, че толкова лесно можах да ги посоча. Винаги
съм умеела да забравям лицата на мъжете, които обслужвах в
„Платинената перла“. И въпреки това съвсем ясно си представях тези
мъже. Може би защото гневът, който бяха предизвикали, със сила,
каквато не бях изпитвала преди, завинаги бе запечатал лицата им в
паметта ми. Или може би защото споменът буквално бе набит в главата
ми.
Полицай Шърман кимна и прибра снимките.
— Благодаря ви.
След като детективът и полицаят си тръгнаха, Гейбриъл ми помогна да
се върна в леглото.
— Ти си в безопасност – увери ме тихо.
В този миг осъзнах, че леко треперя, и се насилих да се усмихна и да
кимна. Наистина се чувствах в безопасност в дома на Гейбриъл, но това
беше напомняне, че нямаше винаги да съм тук.
На следващата сутрин се събудих рано и видях, че предишната вечер не
съм спуснала щората. Изгряващото слънце тъкмо се издигаше над
хоризонта и стаята се къпеше в бледо златисто сияние. Внимателно се
протегнах. Осъзнах, че макар тялото все още да ме болеше, това беше
първата сутрин, когато не се чувствах ужасно. Измъкнах се предпазливо от
леглото, грабнах патериците и докуцуках до банята.
След като измих лицето и зъбите си, прибрах косата си в небрежен кок.
Терминът небрежен досега винаги е бил избор на стил; в момента беше
абсолютна реалност. Косата ми беше ужасно рошава и смачкана.
Отоците по лицето ми бяха спаднали, макар че все още се виждаха
няколко синини в различни оттенъци. Докоснах ги внимателно,
преценявайки нанесените щети, накрая въздъхнах и се извърнах от
огледалото. Тъй като не исках да събудя Гейбриъл, тихо отворих вратата на
стаята си.
Докато се придвижвах по късия коридор към основното жилищно
помещение, до ноздрите ми достигна плътният възхитителен аромат на
прясно сварено кафе. Вдъхнах дълбоко. От седмица не бях пила кафе.
Нямах особено желание за нищо, освен за обезболяващите. Но сега
уханието изпълни устата ми със слюнка.
Кафеварката стоеше върху плота наполовина пълна. Отворих шкафа над
нея и открих чаши, както и една пътническа чаша с капачка. След като
добавих щедро количество захар от захарницата на плота, завих капачката,
отпих и доволно въздъхнах, когато силната сладка течност изпълни устата
ми.
Докато излизах, куцукайки от кухнята, като държах внимателно чашата
в едната си ръка, зърнах движение отвън пред френските прозорци и се
наведох напред, за да погледна през стъклото. Гейбриъл седеше до масата
в просторния вътрешен двор, облегнат назад на стола, преплел пръсти на
тила си, а пред него бе поставена чаша с кафе.
Поколебах се за миг, но сетне закуцуках навън. При звука на отварящата
се врата Гейбриъл се обърна. В първия миг изглеждаше изненадан, но
после върху лицето му разцъфна широка усмивка. Той се изправи и пое
чашата от ръката ми.
— Хей, добро утро. Станала си. Как се чувстваш?
Оставих патериците настрани и внимателно започнах да се отпускам
върху стола до него. Той остави чашата с кафето пред мен и ми помогна да
седна. Въздъхнах, когато най-после се настаних и извърнах глава към моя
домакин. Лицето му се намираше на сантиметри от моето и когато очите
ни се срещнаха, неговите ce разшириха и дишането му се учести, щом
погледите ни се кръстосаха. Аз поех дълбоко дъх, наслаждавайки се на
познатия му аромат: сапун за мъже, чието дискретно ухание ми навя
представата за гора през зимата – хладно и ухаещо на бор. Внезапно ме
осени мисълта, че завинаги ще свързвам това ухание с усещането да си
обгрижван, с ръката, която успокоява и утешава в разгара на болката.
Идеята ме разтърси и ме накара да се почувствам изложена на показ,
макар че той не можеше да прочете мислите ми, и аз извърнах глава от
тези лешникови очи, които ме омагьосваха и сякаш достигаха до найсъкровените кътчета на душата ми. Движението, изглежда, сепна
Гейбриъл и също го върна в реалността. Той отново седна на стола си.
Погледнах към хоризонта, където слънцето разпръскваше сиянието си,
докато изплуваше над дърветата. Очите ми се задържаха за миг върху
блестящото зарево, преди да отговоря на въпроса, който той ми беше задал
преди минута.
— Тази сутрин се чувствам малко по-добре — казах, разсейвайки
странното напрежение, внезапно настанило се между нас.
Гейбриъл се усмихна.
— Хубаво. И изглеждаш по-добре.
Аз недоверчиво изсумтях, преди да отпия от кафето.
— Да бе, истинска красавица. – Погледнах го и видях, че той ме
наблюдава с лека усмивка. – Защо ти си станал толкова рано?
— Аз винаги ставам толкова рано. Сутрин работя най-добре.
— Ти работиш…
— Тази седмица работих в гаража.
— О. – Правилно. Почти бях забравила, че той изобщо работеше.
Скулптор, така ми бе казал. – Може ли… по-късно да разгледам творбите
ти?
Той ме погледна.
— Разбира се, щом искаш.
Кимнах, отпих глътка кафе и въздъхнах от удоволствие. За пръв път след
онази нощ на паркинга се чувствах като истинско човешко същество.
Опитах се да изтласкам спомена, но той ме накара да се замисля за това,
което се бе случило по-рано вечерта, защо бях толкова изпълнена със
себеомраза. Бях наранила Гейбриъл и се презирах заради това. Нарочно
бях провокирала онези мъже и бях свършила… тук. С Гейбриъл. Каква
ирония. Изсумтях при тази шега на съдбата.
— Какво? — попита Гейбриъл, за секунда извърна към мен очи и после
отново зарея поглед към изгряващото слънце.
Изучавах профила му за миг – волевата брадичка и тъмната набола
брада по нея. Той не се беше бръснал от няколко дни, навярно защото не
бе излизал от дома си. Харесваше ми.
— Защо дойде, когато Кейла ти се е обадила? След това, което ти
причиних?
Гейбриъл обърна глава и моите очи се стрелнаха настрани, но когато
отново ги извърнах, той само ме гледаше замислено, по лицето му нямаше
и следа от гняв заради номера, който му бях скроила с Рита.
Отвори уста, за да отговори, а сетне се спря, сякаш претегляше думите,
които се канеше да изрече.
— Съжалявам, че не дойдох по-рано. Споходи ме сън за теб.
Наблюдавах го. Беше сериозен. Изпухтях развеселено.
— Сън. Да не си някакъв мистик?
Той ми хвърли кратка усмивка и цялото му лице се озари. Беше красива,
но и малко болезнена усмивка, като светъл лъч, който те кара да присвиеш
очи, когато просветне в тъмна стая. Отвърнах поглед, притеснена от
преобръщането на стомаха ми, защото тази усмивка, изглежда, винаги
успяваше да внесе смут дълбоко в душата ми, сякаш достигаше до мозъка
на костите ми. Какво означаваше това? Беше истинско чудо, че усещането
не причини болка в наранените ми ребра.
— Не, не бих казал, че съм мистик. Но обичам да вярвам, че в живота
има малко мистерия. А ти?
Вървиш по грешния път. Трябва да се върнеш назад, скъпа.
Въздъхнах, пропъждайки надалече спомена за моя сън. Просто сън.
— Мистерия? Разбира се, че има мистерия в живота. Истинска мистерия
е как ще платя всички болнични сметки, мистерия е как ще предотвратя
изгонването ми от апартамента, след като нямам работа. Животът е пълен
с мистерии, Гейбриъл. Те са навсякъде.
Той се засмя и аз присвих очи към него. Нямах намерение да го карам да
се усмихва.
— Вярно е, някои мистерии са по-хубави от другите.
Развеселената усмивка продължаваше да играе върху устните му и това
ме дразнеше. Отпих от кафето и метнах сърдит поглед към хоризонта,
сякаш лично ми бе причинил нещо лошо.
Гейбриъл въздъхна.
— Истината е, че не знам. Може би сънят е бил мистичен. Или може би
просто ми е казвал това, което аз вече знаех, но нямах куража да го
призная или щях някак си разумно да се разубедя на дневна светлина,
когато всичко може по-лесно да бъде отхвърлено. Може би просто съм го
използвал като извинение да дойда, когато Кейла ми се обади. Или може
би просто е било чист случаен късмет, че изобщо съм вдигнал телефона. А
може би изобщо не е било късмет. Може би това е най-лошото нещо, което
би могло да ти се случи, да бъдеш тук точно в този момент, с мен. Така ли
се чувстваш?
Не. Думата тутакси изскочи в съзнанието ми, ала аз не я казах на глас.
Вместо това разтрих слепоочията си.
— Не знам как се чувствам, но от всички тези „може би“ ме заболя
главата.
Той отново се засмя тихо, а аз продължих да масажирам слепоочията си.
— Да. Великите „може би“. Мен също ме заболява глава от тях.
Изглеждаше доволен, като че ли и двамата бяхме достигнали заедно до
правилното заключение.
Гейбриъл остана мълчалив и аз отпуснах ръце, и този път се огледах с
интерес наоколо. Вътрешният двор бе застлан с големи каменни плочи, а
по беседката над него се виеха бели рози. Имаше големи саксии с
разноцветни кичести цветя, а в ъглите бяха поставени по-малки сандъчета
със зелени растения, които приличаха на билки. Мебелите бяха прости и
здрави и се състояха от масата за хранене, край която седяхме, и удобните
дървени столове в къта за отдих вдясно. Погледнах към големия затревен
заден двор, заобиколен от стабилна дървена ограда. Отвъд нея, ширналата
се поляна с диви цветя достигаше до края на гората, над която слънцето
вече напълно бе изгряло.
— Красиво е тук – измърморих.
Може би най-спокойното място, на което съм била. И сега разбирах защо
бях помислила, че той не принадлежеше на „Платинената перла“.
Принадлежеше на това място. Заобиколен от открити пространства и
красиви неща.
На няколко метра от вътрешния двор се издигаше голямо дърво и
окачената на единия му клон хранилка за птици се полюшваше леко от
вятъра. Един син дрозд се стрелна към малкото корито за птици на земята
и започна да си играе във водата. Наблюдавах го около минута, докато
най-невъзмутимо подскачаше и пляскаше с крила, тръскаше перата на
опашката си и весело чуруликаше. Когато се извърнах към Гейбриъл,
видях, че ме гледаше с лека, сладка усмивка на устните, сякаш се
чувстваше щастлив не само да наблюдава безгрижния танц на птичката,
но и мен. Примигнах и той отмести поглед и пак го зарея към двора.
Дроздът отлетя сред облак от водни пръски и щастливо чирикане.
Гейбриъл отново се облегна назад и сложи ръце зад главата си.
Тениската му леко се опъна нагоре и аз зърнах линията загоряла кожа над
дънките. Когато осъзнах, че очите ми са се задържали на това място, се
изчервих и бързо ги отместих към лицето му. Той продължаваше да се
взира в хоризонта и не бе забелязал дръзкия ми поглед. Раменете ми се
отпуснаха.
— Когато бях заключен в онова мазе, имаше един малък прозорец
високо на стената. Беше с решетка и беше невъзможно да се мине оттам, а
стъклото беше тъмно, но имаше малка драскотина, а прозорецът гледаше
на изток. Всяка сутрин златистата светлина се процеждаше през тази
малка драскотина, ставаше все по-ярка и по-ярка. Само малка частица
надежда, напомняне, че дори в подобно място, може би Бог все още ме
виждаше. Казвах си, че ако някога се измъкна от там, всяка сутрин ще
наблюдавам целия изгрев на слънцето просто защото ми е дадена тази
възможност.
Сърцето ми се сви при мисълта за това, което му бях казала, че ме
контролира. Бях толкова безчувствена и жестока. Някой веднъж ми го
причини и аз никога няма да го сторя на друг човек. Не. Той не би го
сторил. Преглътнах, нещо стегнато и болезнено се придвижи в гърдите ми.
Разговорът за Бог ме караше да се чувствам неловко и малко неспокойно и
все пак умиротвореното изражение и непоклатимата сила на лицето на
Гейбриъл в същото време ме изпълваха с копнеж, който не знаех как да
определя. Може би това беше картината, изникнала в съзнанието ми, на
онази малка драскотина върху прозореца на неговия затвор и идеята, че
точно това е надеждата, само тънка нишка далечна светлина. Прочистих
гърлото си.
— И ти си се измъкнал – прошепнах.
Той ме погледна и се усмихна.
— Да, направих го. — Допи кафето си и се надигна от стола. – Искаш ли
да видиш временното ми ателие, Ели?
Ели.
Ти си толкова добро, умно момиче, Ели.
Потреперих, по вените ми се разля вълшебно усещане за топлина. Той
ме беше нарекъл Ели, когато се грижеше за мен по време на треската.
Дори не си спомнях, че съм му казала истинското си име. Не мислех, че
някога ще пожелая някой отново да ме нарича Ели. И въпреки това имах
чувството, че съм се завърнала у дома, когато името ми се отрони от
устните на Гейбриъл. У дома.
Усмихнах му се свенливо.
— Да, с удоволствие.
***
Гаражът беше голям и почти празен. Подът беше боядисан с тъмносива
боя, а дървените врати бяха отворени, за да пропускат светлината.
От дясната страна имаше дълъг дървен работен плот, върху който бяха
пръснати инструменти и градински пособия. А редом се виждаше маса,
върху която бе поставено голямо парче бял камък.
Закуцуках натам, следвайки Гейбриъл, и спрях до него пред нещо, което
приличаше на солиден мраморен къс. Целият беше покрит с малки
отломки, но ако трябваше да изобразява нещо, аз не можех да определя
какво беше.
— Какво е това?
Гейбриъл се засмя.
— Все още нищо. Но ще стане херувим. Ще бъде поставен пред входа на
музей във Франция.
Погледът ми отскочи към очите му.
— Музей във Франция? Наистина? Това звучи много отговорно.
Той само изхъмка, завъртайки въртящата се поставка, върху която бе
сложено парчето мрамор. Веждите му се смръщиха, докато го оглеждаше
от всички страни. Внезапно бе добил малко разсеяно и леко загрижено
изражение, очите му се стрелкаха между инструментите и това, което в
един момент щеше да стане херувим.
— Трябва ли да се захващаш за работа?
Гейбриъл вдигна очи, примигна насреща ми, сетне поклати леко глава и
върху устните му се появи усмивка.
— Извинявай. Понякога, когато започна нова творба, имам чувството, че
сякаш е заклещена вътре, чакайки да бъде…
Прокара ръка през косата си, внезапно изглеждайки засрамен.
— Освободена? – подсказах аз.
Той леко наклони глава.
— Да. Предполагам.
Плъзна ръце по камъка, пръстите му изследваха малките вдлъбнатини и
изпъкналости. Отново бях удивена от красотата на ръцете му, колко силни
и в същото време нежни изглеждаха, колко загоряла беше кожата му на
фона на белия мрамор. Това ми напомни за трескавия сън, в който ги
докосвах, изследвах линиите им, и аз потреперих, макар че в гаража не
беше студено.
Той движеше ръцете си с почти любовна ласка върху камъка, сякаш
четеше някаква особена брайлова азбука, която не означаваше букви, а
може би… потенциал.
— Имаш ръце, които да създават красота – промърморих.
Думите се отрониха от устните ми, преди да се замисля. И въпреки това
осъзнавах колко верни бяха.
Гейбриъл вдигна поглед към мен, топлите му лешникови очи бяха
пълни с нежност и някакво особено познание.
— Аз не създавам красота, Елоиз, аз просто я разбулвам.
Втренчих се в него за миг и онази връзка помежду ни запулсира с
неуловима енергия. Това ли се опитваше да направи той с мен? Да разбуди
някаква въображаема красота? Да издяла острите ръбове и грубите места,
докато не разкриеше моето Аз, което той си представяше, че е стаено
дълбоко в мен? Моето аз, което той се надяваше, че бях?
Извърнах се. Това беше толкова съкрушително. Не исках той да се
опитва да види нещо в мен, което не беше там. Това беше твърде голям
товар, а и той, така или иначе, грешеше. Аз не бях нищо повече от това,
което той виждаше. Нямаше красота, която да бъде разбудена. Моите
остри ръбове съществуваха поради една причина, аз ги харесвах. Те ме
защитаваха и проклета да съм, ако позволя на някого да се опита да ги
изглади.
— Гейбриъл…
Звукът от приближаващ към къщата автомобил ме застави да се извърна
към отворената врата на гаража. Отпред спираше червен пикап, редом с
пикапа на Гейбриъл. Извърнах се въпросително към Гейбриъл и той се
усмихна.
От пикапа излезе възрастен мъж с прошарена коса и се запъти към нас.
— Здрасти, Джордж! – извика Гейбриъл, приближавайки се до мястото,
на което стоях.
— Здрасти! – отвърна мъжът с топла усмивка на лице. – Отивам към
каменоломната. Реших да се отбия и да видя как са нещата. – Насочи
усмивката си към мен. — А това сигурно е Елоиз.
Протегна ръка.
Аз се поколебах за секунда, преди да поема голямата му мазолеста длан
в моята. Той я стисна леко, преди да я пусне.
— Ели – измърморих. – Можете да ме наричате Ели.
Чудех се какво ли бе казал Гейбриъл на този мъж за мен, кой може да е
той. Чувствах се неловко да стоя пред него с къси памучни шорти и
тениска, с насинено лице, рошава коса и облегната на патерици.
— Добре тогава, Ели. Аз съм Джордж и всеки приятел на Гейбриъл е и
мой приятел. – Той погледна към гипсирания ми крак. – Как се чувстваш?
Чух, че си имала отвратителен сблъсък с група диви животни.
Звукът, който издадох, беше нещо средно между смях и сумтене.
Противно на волята си, вече харесвах този мъж.
— Би могло да се каже.
— Истината е, Ели, че ми се ще да кажа нещо повече от това, но се
опитвам да сдържам езика си в присъствието на дама.
Той отново се усмихна. Дама. Не бях чувала да ме наричат така досега.
Джордж насочи вниманието си към каменния блок зад нас.
— Как напредва тя?
Гейбриъл се ухили.
— Откъде знаеш, че е тя?
Джордж се засмя.
— Предполагам, че не знам. Предполагам, че ти ще решиш.
Те се приближиха до каменния къс, а аз останах отзад и няколко секунди
ги наблюдавах, докато обсъждаха творбата. Джордж. В новинарската
статия, която бях прочела за Гейбриъл, се споменаваше бизнес партньорът
на баща му, който се бе погрижил за Гейбриъл и брат му след смъртта на
родителите им. Това навярно беше той.
— Кога се връща Дом? – попита Джордж.
В очите му се мярна тревожно изражение и аз се зачудих дали зад
думите му не се криеше нещо.
— Не знам точно. Може би в края на седмицата. Той си взе две седмици
отпуск, нали?
— Аха. Просто не бях сигурен дали през цялото време ще отсъства от
къщи.
Гейбриъл сви рамене, все още съсредоточил вниманието си върху
каменния къс пред него.
Джордж въздъхна.
— По-добре и аз самият да потеглям за работа.
Гейбриъл вдигна поглед.
— Благодаря, че намина. Утре ще ти се обадя. – Джордж кимна и се
извърна, когато Гейбриъл заговори: – О, хей, чул ли си някакви новини в
града за изчезналото момче, за Уайът Гелър?
Джордж се намръщи.
— Не, нито дума.
Сянка на дълбока тъга, почти болка, помрачи лицето на Гейбриъл, той
пъхна ръце в джобовете и наклони глава. Онази поза. Бях чула за
изчезналото момче по новините, когато бях в болницата. Съзнанието ми
едва регистрира новината, беше просто някъде на заден план, докато
сестрата мереше кръвното ми налягане, но сега си спомних. Дали мислите
за него изпълваха Гейбриъл със спомени за времето, когато той е бил
момчето във вестниците? Навярно. Как би могъл да остане равнодушен?
— Всяка сутрин преглеждам местните онлайн новини – рече Гейбриъл. –
Не съм видял нищо, но помислих, че може би ти си чул нещо ново в града,
което може да не е било публикувано…
— Щеше ми се да бях.
— Аха – въздъхна Гейбриъл. – На мен също.
Джордж кимна, очите му се задържаха за секунда върху Гейбриъл, преди
да ме дари с още една топла усмивка.
— Оздравявай, Ели. Скоро ще се видим.
Кимнах.
— Добре. Беше ми приятно да се запознаем.
Пикапът на Джордж потегли, оставяйки зад себе си облак прах, докато
се отдалечаваше надолу по шосето.
— Чух за Уайът Гелър, когато бях в болницата.
Гейбриъл кимна, тялото му сега изглеждаше по-сковано, отколкото
преди малко.
— Сигурна съм, че това… събужда спомени.
Чувствах се неловко, не знаейки какво точно да кажа.
— Така е – кимна той, после отново се извърна към неоформения и все
още неразбулен херувим.
ГЛАВА 12
Дръж се, дръж ce. Слънцето изгрява и за теб.
ГЕЙБРИЪЛ
След онази сутрин това се превърна в ритуал. Тя идваше при мен във
вътрешния двор, докуцуквайки до същия стол, с чаша с кафе в ръка,
докато слънцето поздравяваше настъпването на новия ден. Аз скришом я
наблюдавах, докато очите й бяха вперени в малката ивица сребристозлатиста светлина, която ставаше все по-голяма и по-голяма на хоризонта.
Обичах изражението на лицето й – плахо благоговение, сякаш не беше
сигурна, че може да си позволи да се влюби в нещо красиво, пък било то и
изгревът на слънцето.
Понякога ме болеше да я гледам, болеше ме да виждам, че е толкова
самотна, толкова уверена, че целият свят е опасно място за нея. Копнеех да
й покажа, че това не биваше да е така, ала засега й предлагах само
слънчевия изгрев и безопасно място, откъдето да го наблюдава. Молех се
един ден, много скоро, тя да повярва, че е заслужила тази красота.
Малко ме плашеше, че толкова много се наслаждавах на нашите утрини
заедно, защото знаех, че са обречени да свършат. Тя оздравяваше с всеки
изминал ден и скоро щеше да си замине.
За една седмица беше напълно зависима от мен за всяка своя нужда.
Толкова болна, че ми бе позволила да я храня и да й давам вода. Толкова
слаба, че нямаше сили да протестира, когато я държах, докато повръщаше.
Толкова мека, че имах чувството, че съм си въобразил коравата, упорита
жена, която нямаше нужда от никого и от нищо. И странно, но да се
почувствам нужен, беше като един вид катарзис за мен.
Дванайсет години с мен се бяха отнасяли много внимателно, с нежна
загриженост. Никой нямаше нужда от мен. Но Ели имаше и чувствах, че
това беше… правилно. Господи. Въпреки суровата й фасада, душата й беше
нежна и добра. И макар да разбирах, че тя навярно щеше да възненавиди
слабостта си, ако знаеше колко безпомощна в действителност е била, ако
си спомнеше какво ми бе позволила да видя, докато бълнуваше от
треската, упоена от лекарствата.
И тогава една сутрин, докато сменях превръзките около ребрата й, тя се
пресегна и погали ръцете ми, моите пръсти. Почувствах онова смущаващо
усещане за опасност, ала колкото по-дълго ме докосваше тя, толкова посилно се надигаше копнежът в душата ми, така силен, че дъхът ми секна.
За пръв път, откакто бях малко момче, се наслаждавах на допира на друг
човек. И въпреки че все още бях малко изплашен, в същото време не
можех да отрека, че жадувах за още. Исках отново да почувствам
докосването й. Исках тя да остане. Когато си отиде, исках тя да пожелае да
се върне. При мен. Дори само за да види изгревите…
Не се заблуждавай, Гейбриъл. Ти се влюбваш в нея. Може би вече си
влюбен.
Дали наистина бях? Това ли изпитваше човек, когато се влюби? Нещо
като мъчителна радост? Или просто усещах, че Елоиз щеше да направи
всичко по-трудно, отколкото досега, и аз го знаех, но въпреки това не ми
пукаше?
Елоиз.
Господи, имах чувството, че ще падна, когато тя ми каза името си. Какви
бяха шансовете да носи точно това име?
И какво беше странното привличане, което ме караше да се чувствам,
сякаш си принадлежахме един на друг? Глупак ли бях? И ако отговорът
беше „да“, интересуваше ли ме достатъчно, за да направя нещо за това? Не.
Някак си усещах, че да бъда глупак за Ели си струваше. Дори тези
вътрешни терзания ми напомняха, че бях жив. И не само това, аз живеех.
Рискувах, следвах сърцето си, бях готов да бъда наранен заради едно
съкрушено момиче, прекалено изплашено, за да пожелае каквото и да
било на този свят, особено мен.
Тя ще те нарани, Гейбриъл. Знаеш това, нали?
Да. Да, предполагам, че го знаех. И въпреки това не се отказвах.
Няколко дни след като Джордж се отби, намерих на тавана една от
любимите украси на мама и я окачих вечерта в стаята на Ели – знаех, че тя
държи щората вдигната, за да я събуди първата утринна светлина. На
следващата сутрин, тъкмо когато слънцето бе започнало да се показва над
хоризонта, вместо да се запътя направо към вътрешния двор, аз отидох до
стаята й и тихо почуках на вратата.
— Влез.
Открих я да стои в средата на стаята, облегната на патериците, с
изражение на радостно учудване върху лицето, докато оглеждаше
пъстроцветните дъги, танцуващи по стените. Погледът й улови моя.
— Как го направи?
Гласът й бе задъхан и мек.
Усмихнах се и посочих кристала, висящ от прозореца.
— Това е призма. Мама обичаше да я окачва в кухнята. – Облегнах се на
рамката на вратата и небрежно скръстих ръце, напълно запленен от
непринудената й радост. – Когато имаше треска, не спираше да бълнуваш
за дъги. Помислих… помислих, че може да ти хареса.
Тя наклони глава.
— Кое ги прави?
Усмихнах се, малко изненадан, че тя никога преди не беше виждала
призма. Едва не заговорих за пречупена светлина, но реших, че един
обикновен отговор съдържаше повече магия.
— Просто слънчева светлина.
Тя ме погледна, сякаш знаеше, че опростявах нещата, но при все това се
усмихна.
— Слънчева светлина – повтори с тъжна нотка в гласа.
Остана втренчена за секунда в мен, после се извърна, докуцука до
стената, където облегна патериците на леглото и вдигна ръце, за да улови
една от дъгите в дланите си. Погледна през рамо към мен и се усмихна.
Усмивката й беше по-голяма и по-светла от дъгата, сияеща в дланите й.
Ах, мили боже. Усмивката на Ели. Имах чувството, че не можех да си
поема дъх.
Усмивката й се стопи, ала мекотата в очите и бе останала, когато се
обърна и отново взе патериците.
— Благодаря ти.
— Няма защо.
След като си наляхме кафе, ние заехме обичайните си места край масата
във вътрешния двор и тя изпусна доволна въздишка, докато протягаше
внимателно гипсирания си крак, който лежеше на съседния стол. Приемах
го за добър знак, че заздравяваше добре и вече не я болеше толкова много.
Изражението й беше много по-умиротворено, отколкото предишните
утрини. Раните по лицето й с всеки изминал ден изглеждаха все по-добре,
красотата й вече се открояваше, въпреки нанесения жесток побой. Имаше
само една жълтеникава синина върху дясната скула и коричка върху
челюстта, където срязването зарастваше. И, господи, обичах лицето й без
грим, обичах чистата му неподправена хубост, фината му елегантност,
това, че можех да видя истинската Ели, а не някакъв фалшив продукт,
предназначен да подсили и подчертае нещо, което не се нуждаеше от това.
Елоиз беше красива по начин, който подсказваше, че тя винаги ще бъде
най-прекрасното сутрешно видение, окъпана от мекото сияние на зората, с
уязвими очи, все още замъглени от съня. Кръвта ми пламна при тази
картина. Но аз пропъдих тези мисли… те нямаше да донесат нищо добро,
не и сега – нито за мен, нито за нея.
— Време за работа? – попита тя.
Засмях се.
— Искаш да кажеш, че е време за теб да ме наблюдаваш как работя?
Безгрижното й изражение помръкна.
— Ако можех, щях да бъда по-полезна тук.
— Знам това, Ели. Само те дразнех. Не очаквам да правиш нищо повече,
освен да оздравяваш.
Тя изглеждаше несигурна и аз съжалих, задето я бях накарал да се
почувства така. Всъщност обичах тя да ми прави компания, докато
работех. Ваятелството може да е самотно занимание и макар че за мен
беше лесно да се потопя в работата си, когато не се изискваше особено
съсредоточаване, ми харесваше Ели да е с мен и да си говорим. И въпреки
че ние прекарвахме времето, най-вече обсъждайки какво правя и
предназначението на отделните инструменти, аз се надявах, че
интимността на тези моменти ще подтикне Ели да ми се довери малко –
накрая.
Бях занесъл в гаража едно удобно кресло и точно там седеше тя, докато
аз работех, с крака завити с одеяло. Все още беше слаба и аз виждах, че
ребрата още я боляха. Не че Ели се оплакваше. Опитвах се да й осигуря
колкото може повече удобства. Въпреки това тя обикновено издържаше
само два часа, преди да се върне в леглото, където проспиваше целия
следобед и се събуждаше за вечеря. Понякога гледаше някакво
телевизионно шоу и после отново си лягаше. Това, че можеше да спи
толкова много, означаваше, че тялото й се лекува.
Докато й помагах да се настани в креслото, се замислих за всички онези
неща, които тя бе казала, докато имаше треска и пиеше силни
успокоителни заради болките. Често зовеше майка си и говореше за
някаква жена, на име госпожа Холифийлд, червени ледени близалки и
дъги. Чудех се какво ли означава всичко това. Елоиз. Тя беше пълна с
толкова много загадки, толкова много болка. Долових го в изпълнения й
със страх глас, когато плачеше нощем и викаше хора, които сигурно
отдавна си бяха отишли. Хора, които някога беше обичала, ако можеше да
се съди по сълзите, които се стичаха по страните й, докато ги сънуваше.
Усмихнах й се и се заех да изсичам и извайвам херувима.
— Мисля, че е момче – заявих, прокарвайки ръце по камъка, който бе
придобил форма през последните няколко дни.
Тя наклони глава, очевидно тутакси разбрала за какво говорех.
— Да, и аз смятам така. Как ще го наречем?
Засмях се.
— Обикновено не давам имена на работите си.
— Не го ли правиш? Защо?
Свих рамене, внезапно изпълнен със смут. Това, което й бях казал, не
беше съвсем вярно. Веднъж бях дал име на своя творба… и никога
оттогава. Но онова беше различно.
— Просто никога не съм се замислял за това. Ти как би го нарекла?
Ели засмука пълната си горна устна и по гърба ми пробягаха тръпки, а
мускулите ми се напрегнаха. Прочистих гърлото си, опитвайки се да се
отклоня от опасните места.
— Уилям.
Усмихнах се.
— Уилям? Защо Уилям?
Тя повдигна едното си рамо, изглеждаше леко засрамена.
— Не знам. Просто винаги съм харесвала това име.
— Тогава нека бъде Уилям. Какво мислиш за името си, Уил? – сведох
глава, преструвайки се, че слушам. – Харесва му.
Ели тихо се засмя и сърцето ми изтръпна от радост.
— Добре.
Двамата поговорихме непринудено още известно време, докато оформях
пълничкото тяло на Уилям и изглаждах малкото му коремче. Хвърлих
поглед към нея и видях, че изглеждаше спокойна. Едната й ръка бе
подпряна зад главата, а гипсираният крак се подаваше изпод одеялото;
лицето й беше в профил, тя бе извърната към отворената гаражна врата и
жълтеникавата синина върху скулата й изпъкваше на слънчевата светлина.
Приличаше на паднала богиня и ако умеех да рисувам, бих искал да
пресъздам върху платното целия този калейдоскоп от сенки и светлини,
който излъчваше.
— Някога мислила ли си да станеш модел? — попитах. — Имаш
подходящата външност за модния подиум.
Ели извърна глава към мен и въздъхна.
— Веднъж отговорих на една обява за модели, преди да се захвана със
стриптийз. – Умълча се за миг и отново зарея поглед в далечината, преди
да продължи. – Отидох в онова студио и мъжът ми каза, че се нуждая от
портфолио, ако искам да работя. Няколко снимки стрували хиляда долара,
но ако не съм разполагала с парите, имало и други начини да платя
снимките, които щял да ми направи.
Погледна ме, значението на „други начини“ беше съвсем ясно. Стиснах
челюсти. Отвратителен мерзавец.
— Иска ти се да мислиш, че съм си тръгнала, нали?
Погледът й беше прям, предизвикващ. О, Ели.
Аз продължих да работя, ръцете ми се движеха така, както го бяха
правили хиляди пъти, откриваха дефектите, изглаждаха ги. Болката в
гърдите ми се разпростря до костите.
— Въпреки това така и не получих снимките. Поисках ги, но той ми каза
да го съдя. – Тя се засмя, звукът бе смесица от презрение и безпомощност,
които познавах, макар да ми се искаше да не беше така. – Като че ли беше
възможно – измърмори и предпазливо обви ръце около счупените си
ребра.
Отвори уста, за да каже нещо, сякаш щеше да обясни защо бе останала,
но сетне я затвори, веждите й леко се смръщиха, все едно не беше сигурна
защо изобщо й бе хрумнала тази мисъл. Отново отвърна поглед.
— Съжалявам, че това ти се е случило – казах накрая. – В ада има
специално място за хората, които съзнателно се възползват от другите,
които са по-безпомощни от тях.
Тя въздъхна.
— Аха, ами… предполагам, че в такъв случай адът трябва да е доста
голям.
— Добрите хора са много повече от лошите.
— Така ли мислиш? Точно ти?
— Да. Така мисля.
Ели се втренчи в мен, по лицето й се изписа гама от емоции: недоверие,
гняв, смущение и съвсем лек проблясък на… надежда. Зърнах я само миг
преди тя да я потуши и да надене последното си изражение на
безразличие, което бе решила да запази. Сви рамене.
Предполагам, че всички имаме право на свое мнение.
Гърдите ми се стегнаха от болка и чувство на безсилие, но тя говореше, а
това беше най-многото, което бях успял да изкопча от нея, откакто се
бяхме запознали, така че реших да рискувам и да изпробвам късмета си.
Довери ми се, Ели. Освободи цялата тази болка, натрупала се в душата
ти. Аз няма да те нараня, кълна се. Само че не можех да й кажа това,
защото тя и без това нямаше да ми повярва. Най-доброто, което можех да
сторя за Ели, беше да й покажа. Бих й давал дъги всеки ден, ако можех,
само за да видя усмивката, която тя ми бе дарила тази сутрин, да видя
онова чудо да блести в очите й по-дълго от минута.
Понякога, както сега, имах чувството, че се намирахме от
срещуположните краища на опънато въже и вървим един срещу друг. Една
погрешна стъпка и двамата щяхме да полетим надолу, надолу, надолу.
Погледнах крака й, не знаех дали това, което смятах да я попитам, беше
приемливо за нея, или не, но реших да опитам, реших да рискувам да
падна.
— Казала си на лекаря, че и преди си имала счупени кости. Когато си
била дете?
Ели леко присви очи и после въздъхна и се облегна назад.
— Баща ми обичаше да ме бие. – Хвърли ми още един предизвикателен
поглед. – Когато изобщо си спомнеше, че съществувам. На два пъти, след
като се напи, не прецени собствената си сила.
Тя сви рамене, като че ли току-що ми бе казала, че по-късно ще завали
дъжд.
Мамка му.
С бясна сила ме връхлетя още една гневна вълна. Тази жена беше
изпитала ада на земята. Аз също, но от друг вид. Внезапно ме осени
мисълта колко си приличахме ние двамата… и колко се различавахме.
Продължих да дялам мрамора, оформяйки малко вирнато носле,
закръглени бузки. Ели остана притихнала, наблюдаваше ме как работя, по
лицето й се сменяха различни изражения, докато съживяваше спомените в
главата си. Мрачно отчаяние се настани в очите й.
— Ти не можеш да ме поправиш, знаеш го.
Тя ми беше казала нещо подобно в „Платинената перла“ и тогава се бях
замислил за собствените си мотиви. Но като я гледах сега, бях сигурен, че
никога не съм имал подобно намерение. Аз исках тя да се излекува и се
надявах, че ще бъда част от нейното изцеление. Никой човек не можеше да
поправи някой друг. Ние можем да поправим единствено самите себе си.
— Да, ти си права. Аз не мога да те поправя.
Аз мога само да те обичам. И наистина искам да опитам. Тя вирна
брадичка по онзи неин типичен начин, малко преди нещо като уморено
примирение да я обгърне като тежка невидима мрежа. Бавно започна да се
надига.
— Днес съм уморена.
Оставих инструментите и свалих ръкавиците, преди да отида при нея и
да й помогна да се изправи. Грабнах патериците, за да може да стои сама.
— Ели, съжалявам, ако въпросите ми са били твърде лични и
настоятелни. Не исках да…
Тя махна пренебрежително, сякаш това, за което говорехме, нямаше
никакво значение за нея.
— Боли ме главата.
Отстъпих назад.
— Добре – промълвих тихо. – По-късно ще дойда да те видя.
Тя кимна и накуцвайки, излезе. Аз простенах, отидох при Уилям и
подпрях ръце на масата. По дяволите.
Иска ти се да мислиш, че съм си тръгнала, нали?
Баща ми обичаше да ме бие.
Ах, господи.
Чувствах се изпразнен, когато надянах ръкавиците, взех отново
инструментите и се захванах за работа. Когато мобилният ми телефон
иззвъня, изпухтях, свалих ръкавиците си и бръкнах в джоба, за да го
извадя.
— Ало?
— Гейбриъл? Клоуи се обажда.
Гласът й звучеше толкова бодро и весело, че се усмихнах.
— Здравей, Клоуи. Как си?
— Страхотно. Благодаря. Обаждам се, за да ти кажа, че ще пристигна в
града в понеделник сутринта. Ще отседна в „Мейпъл Трий“. Запазила съм
стая.
Господи, моментът не беше подходящ. При все това вече бях поел
ангажимент. Тя бе отговорила с толкова ентусиазъм и искрена
благодарност на имейла, който й изпратих, за да й съобщя, че съм съгласен
да ме интервюира. Беше посочила и приблизителни дати за пристигането
си. Бях я уверил, че ще съм на нейно разположение, когато й е удобно.
Нямаше начин да предвидя ситуацията с Ели, но беше невъзможно сега да
се откажа от срещата с Клоуи.
— О, добре, чудесно. Чувал съм наистина добри неща за „Мейпъл Трий“.
Хотелът предлага стаи със закуска, нали?
— Да. Изглежда толкова очарователно. Знам, че това е работно пътуване,
но трябва да призная, че очаквам с нетърпение да дойда в Морли. Струва
ми се красив малък град.
Прокарах пръсти през косата си, отидох до отворената гаражна врата и
зареях поглед към дърветата и шосето.
— Определено е красив. Цялата местност е красива. Радвам се, че ще се
срещнем.
— Аз също, Гейбриъл. Благодаря, че ми отделяш от времето си.
Оценявам го.
— Няма проблем. Ако се нуждаеш от нещо, което трябва да подготвя…
— Не. Нуждая се единствено от теб. – Тя тихо се засмя. – Знаеш какво
имам предвид.
Усмихнах се.
— Това когa да ти осигуря. Трябва ли да изработим някакъв график?
— Да, всъщност точно заради това ти се обаждам. Аз изцяло разполагам
с времето си, така че ще е супер, ако можеш да ми изпратиш имейл кога
ще е най-удобно за теб.
— Добре, ще го направя. Надявам се, че няма да е проблем, но аз се
грижа в дома си за една приятелка, а на нея в момента й малко трудно да
се оправя сама. Нали няма да имаш нещо против, ако се срещнем в дома
ми?
— О, не, разбира се, това е идеално. Честно, аз съм съгласна да се видим
където на теб ще ти е удобно. И аз… бих се радвала да видя дома ти.
— Благодаря, Клоуи. Добре, ще ти изпратя часовете, в които ще ми е
най-удобно, считано от понеделник.
— Страхотно. Ще се видим тогава. Отново ти благодаря, Гейбриъл.
Ние се сбогувахме, аз натиснах бутона за край на разговора и още
няколко минути продължих да се взирам в дърветата, замислен за Клоуи и
за това колко много неща се бяха променили, откакто се бях съгласил тя да
ме интервюира.
Клоуи.
Ели.
По свой начин и двете бяха отговорни за промените, настъпващи в мен.
На първо място Клоуи беше причината да си позволя да мечтая за
възможността да обичам, да създам семейство като това, което някога бях
имал. Нямах представа дали Клоуи беше жената, в която щях да се влюбя,
когато се запознаем, нито дали тя щеше да изпита привличане към мен.
Но аз исках да бъда цялостен мъж, когато се срещнем, а не някой
подплашен заек, който подскача всеки път щом някой навлезе в личното
ми пространство. Затова се озовах в „Платинената перла“. И се озовах в
една стая с… Ели. Въздъхнах. Не казваха ли хората, че да правиш планове,
е най-сигурният начин да накараш Бог да се смее?
Може би всички щяхме скоро да го разберем.
ГЛАВА 13
Заети ръце, остър ум. Винаги бъди нащрек.
ЕЛИ
Не знаех защо продължавам да разкривам пред Гейбриъл частици от
себе си. И се чувствах още по-объркана, защото той нито веднъж не ме
погледна различно. Не преставах да се опитвам да го шокирам с
истинското си Аз. Но лицето му запазваше все същото спокойно и ведро
изражение, а от очите му струеше доброта, сякаш нищо, което бях казала,
не можеше да го разтърси. Какво искаше този мъж от мен? Не се опитвах
да се преструвам на такава, каквато не бях, както бях правила с другите
мъже, макар че те и без това си отиваха. Не, Гейбриъл продължаваше да се
грижи за мен ден след ден. Защо? Защо аз все още бях тук, в неговата
красива къща, обгрижвана, дарявана с разноцветни дъги, като че ли бях
нещо специално?
Той очевидно не желаеше тялото ми. В това отношение нищо не можех
да му предложа, поне засега. А и той се напрягаше всеки път когато ме
доближеше, макар да бях забелязала, че сковаността му намаляваше с
всеки изминал ден. Не, не беше това. Беше нещо друго. Но какво? Не
можех да разбера мотивите на Гейбриъл и се чувствах изгубена и смутена,
почти изплашена от него. Страхът проникваше дълбоко в душата ми,
защото усещах, че беше заплаха за нещо жизненоважно, макар да не
разбирах какво.
Аз не създавам красота, Елоиз, аз просто я разбулвам.
След деня, когато му разказах за баща си, реших, че повече няма да седя
с него във вътрешния двор. И без това беше прекалено рано да ставам.
Въпреки това на следващата сутрин, когато онова златисто сияние освети
стаята ми и се появиха стотици дъги, аз станах от леглото. Съблазънта
беше твърде неустоима. Казах си, че ме теглят кафето и свежият въздух, и
спокойствието, което ме изпълваше, докато наблюдавах настъпването на
новия ден, ала знаех, че не съм напълно честна със себе си. Истината беше,
че това, което ме привличаше във вътрешния двор, беше самият Гейбриъл.
Гейбриъл с красивото си лице, с притворените клепачи, все още натежали
от съня, с широките рамене и онези красиви ръце на ваятел, със силата и
нежността, които излъчваше.
Когато отворих френските прозорци, очаквах, че той ще бъде изненадан
да ме види след вчерашния ни разговор, но той не беше. Само ми се
усмихна и ме поздрави, както винаги. Двамата отпивахме от кафето си,
докато дърветата се полюшваха от лекия порив на вятъра, а утринното
небе започваше да се обагря в нежнорозово.
Прекарахме следващите няколко дни, следвайки една и съща рутина, аз
го наблюдавах няколко часа, докато работеше над Уилям, разкривайки
частица по частица малкото сладко херувимско лице. Почукването по
длетото беше нашата фонова музика, докато малки каменни прашинки
танцуваха около него и изчезваха във въздуха. Бях като омагьосана, докато
гледах как Уилям добива форма, почти останала без дъх от чудото на
сътворението.
— Откъде знаеш? – попитах, докато той работеше.
— Да знам какво?
— Как трябва да изглежда той?
Гейбриъл сви рамене.
— Не знам. Той ми казва в процеса на работата. – Спря да работи. – Това
странно ли прозвуча? Исках да кажа, че в общи линии аз имам представа
за неговата форма и използвам това като контур, но например не знам как
точно ще изглеждат чертите му. – Той се върна обратно към работата си,
докато продължи да говори. — Предполагам, че и с много други творци е
същото, писатели, художници… Започваш със смътен образ, а детайлите
изплуват по време на работата. Колкото повече напредваш, толкова повече
се доверяваш на ръцете си да те водят в правилна посока.
Хареса ми обяснението. Харесваше ми увереността, с която той
работеше, вярата, която имаше в своя талант. И изпитвах завист. Как ли се
чувства човек, който притежава такава дарба? Да можеш да разкриваш
красотата със собствените си ръце? Аз не притежавах никакви умения. Не
и ако не броите плъзгането по пилон за постижение. Скръстих ръце пред
все още бодящите ме ребра, изпълнена с чувство на безполезност.
— Той има къдрава коса – рече Гейбриъл, изтръгвайки ме от
завладялото ме униние.
Наблюдавах го как движи длетото и чука, за да сътвори още една гладка
вълна над челото на Уилям. Нежността измести отчаянието, заплашващо
да ме погълне. Почувствах се почти безразсъдно привлечена от Уилям,
сякаш, наблюдавайки го да оживява, по някакъв начин ме правеше
отговорна за него.
Бях свидетел как Уилям постепенно се появява от квадратен мраморен
къс и ето че сега беше истински – пълничък малък мъж, със засмени очи и
сладка усмивка. Сърцето ми туптеше с любов към него. Аз едва не се
присмях на себе си, но не желаех да издавам звук, който би учудил
Гейбриъл. Не само съм съсипана и непотребна, но съм и луда. Обичам
този малък мраморен ангел, който ти създаде, повече от всичко, което
съм обичала от дълго, много дълго време.
— Ели, исках да ти кажа нещо.
Сериозният тон на Гейбриъл ме сепна и рязко извърнах очи към него.
— Добре.
— Преди ти да дойдеш тук, аз се уговорих с една студентка последна
година във Върмонтския университет да ме интервюира за дипломната си
работа. Тя ще пристигне в Морли в понеделник.
Наклоних глава и въпросително смръщих вежди.
— Дипломна работа?
— Да – кимна Гейбриъл. – Темата е отвлечените деца, които
впоследствие са избягали или са били спасени.
— О – преглътнах с усилие. – Ами това звучи… тежко. Няма ли да бъде?
Имам предвид няма ли да бъде тежко за теб?
Потреперих при мисълта какво би било да отговарям на съкровени
въпроси за най-лошите моменти от живота ми. Винаги съм се опитвала да
не мисля за нещата, които ме бяха наранили.
Той спря да работи, сякаш му бяха нужни няколко секунди истински да
обмисли въпроса ми.
— Не, не мисля така. Не говоря често за това, което ми се е случило, но
вече не го намирам за тежко.
Намръщих се отново, без да свалям поглед от него. Как, за бога, бе успял
да го постигне? Да не му е тежко при спомена за шестте години, които бе
прекарал заключен в онова мазе и е бил измъчван по ужасни начини,
които аз дори не желаех да узнавам? Как бе постигнал това?
Умните му, чувствителни очи срещнаха моите.
— Близостта е това, с което се опитвам да се преборя. Както сама знаеш.
— О, да – промълвих тихо, внезапно почувствала се… горда, че може би
бях единствената жена на земята, която го знаеше.
Сякаш беше като тайна, нещо лично и съкровено, което само аз знаех за
този мъж. Това ме изпълваше с топлина, караше ме да се чувствам
значима, задето съм била достойна за подобно доверие. И в същото време
си спомних как бях злоупотребила с това доверие, как бях изпратила Рита,
когато той очакваше мен. В гърдите ми се надигна срам, страните ми
пламнаха и внезапно ми прималя от обзелото ме разкаяние.
— Гейбриъл…
Ръцете му застинаха и той загрижено ме погледна.
— Какво има?
Зачоплих за секунда ноктите си, подбирайки думите, които трябваше да
изрека. Думи, които вече бяха закъснели.
— Извинявай. – Гласът ми прозвуча като дрезгав шепот и аз примигнах
насреща му. – За това, което направих в клуба… съжалявам.
Погледът му се плъзна по лицето ми, надолу до неспокойно шарещите
ми ръце и се върна към очите ми.
— Прощавам ти.
Наклоних глава, ръцете ми се укротиха.
— Защо? – отроних.
Усмивката му беше едва доловима, донякъде тъжна.
— Защото това, което ти направи, наистина ме нарани, но мисля, че
нарани и теб.
Издишах бързо, истината в думите му отекваше в мен. Господи, да, така
беше. Но как той го бе разбрал? При все това не ставаше дума за мен. Аз
съзнателно му бях причинила болка и бях наранена, защото точно това
заслужавах. Поклатих леко глава, неспособна да реша дали се радвах,
задето ми беше простил, или не. Исках да сменя темата и да се върнем към
предишния разговор. За интервюто. Прокашлях се.
— Ами както и да е, много мило от твоя страна, че си се съгласил на
онова интервю. Навярно каузата си струва. Принос към… хм, обучението и
тъй нататък.
Той остана втренчен в мен за няколко секунди, преди отново леко да се
усмихне и да насочи поглед към Уилям, ръцете му милваха къдриците на
херувима.
— Казах ти това, защото се уговорих с нея да дойде тук, в дома ми, за да
съм на разположение, ако имаш нужда от мен.
— О, наистина не е нужно ти да…
— Аз го исках. Но също така исках да ти съобщя предварително, за да
знаеш какво става.
— Благодаря.
Това беше неговият дом и той не беше длъжен да се съобразява с мен.
Знаех, че в много отношения разстройвах живота му и въпреки това той
беше толкова мил и грижовен. Защо? Това беше въпросът, който не
спираше да ме терзае, но не исках да го задавам, тъй като не знаех как ще
ми се отрази отговорът.
— След няколко дни вече ще мога да се прибера в жилището си…
Гейбриъл спря да работи.
— Защо ще го правиш, Ели? Защо искаш да изкачваш три етажа до един
празен апартамент, където никой няма да ти помогне, ако се нуждаеш от
нещо? Ти все още се възстановяваш. Минали са само две седмици.
— Не искам да завися от теб – смотолевих аз.
Гейбриъл въздъхна.
— Наистина ли е толкова лошо?
Отворих уста да кажа нещо, когато звукът от приближаващ автомобил
пресекна думите ми. Гейбриъл остави инструментите си и бавно свали
ръкавиците си. Гърбът му сякаш внезапно се скова и аз се запитах дали не
си въобразявам. Новодошлият спря отвън, но извън полезрението ми, и аз
чух как моторът угасна. Гейбриъл излезе, за да посрещне човека, чиито
стъпки чух да приближават по чакъла.
— Дом – чух да казва Гейбриъл.
Братът на Гейбриъл се бе върнал у дома.
— Здрасти, братко.
— Как беше рибата?
— Кълвяща. Хладилната чанта е пълна. Искаш ли по-късно да хапнем
пържена риба?
Двамата излязоха на светлината на отворената врата. Гейбриъл и мъжът,
който малко приличаше на него, но не чак толкова, колкото очаквах. Беше
с по-тъмна коса и с по-тесни рамене. Изглеждаше добре, но определено не
притежаваше поразителната красота на Гейбриъл. Когато ме видя, той се
закова на място и ме изгледа с присвити очи.
Челюстта на Гейбриъл изглеждаше скована.
— Доминик, това е Ели.
Взираше се в брат си с предупредителен поглед.
Доминик се смути за миг.
— Мислех, че ми беше казал, че името й е Кристъл.
Очите ми се стрелкаха между двамата мъже, докато се опитвах да
разбера какво ставаше. Гейбриъл очевидно беше разказал на брат си за
мен. Казал му беше, че идвам тук. Това ли беше причината той да замине?
— Кристъл е сценичното ми име – поясних тихо.
Част от мен се надяваше Гейбриъл да му е казал с какво се занимавам,
но останалата се надяваше той да не знае.
Лицето му изразяваше такова презрение, че аз се изкушавах да отместя
поглед, но не го направих. Очевидно мъжът отлично знаеше какво съм
правила.
— Ели – промърмори накрая с открито враждебен тон.
Вътрешно се свих, когато чух истинското си име, произнесено от
неодобрителния му глас. Надянах си непукистката усмивка, която толкова
отдавна бях усъвършенствала. Поради някаква причина ми се удаде доста
трудно. Изминали бяха само две седмици, а аз вече бях изгубила навика.
Чувствах се нервна и смутена, както в началото на всяка учебна година,
когато отивах на училище с моите стари, грозни дрехи и прекалено малки
обувки, а понякога и със синина, която се бях постарала да прикрия.
Студеното ми отчуждение винаги е било моята защитна броня и сега имах
чувството, че незнайно как съм я свалила. Исках я обратно. Имах нужда
да я надяна обратно.
— Доминик. Приятно ми е да се запознаем. Извини ме, че не ставам.
Посочих гипсирания си крак и ъгълчетата на устните ми леко
потрепнаха.
Доминик изсумтя и се извърна към Гейбриъл.
— Ще отида да разопаковам багажа си.
Завъртя се на пети и без да каже нищо повече, излезе през вратата на
гаража, водеща към къщата.
Гейбриъл издиша накъсано и прокара ръце през косата си. Погледна
отново към мен, като очевидно внимателно претегляше думите си.
— Той не е доволен, че съм тук – изпреварих го аз.
Гейбриъл изпусна лека въздишка.
— Дом… се държи закрилнически. Смята, че се грижи за моето
благополучие.
— Не е доволен, че ти правиш компания на стриптийзьорка.
Ненавиждах вълната от срам, която ме заля. Нима бях забравила каква
съм? Колко глупаво.
Гейбриъл заобиколи моето кресло и приседна на ръба на издължената
седалка. Близо. Толкова близо. Той пое дълбоко дъх и взе ръцете ми в
своите. Погледът ми се отмести към преплетените ни пръсти и сърцето ми
прескочи един удар. Неговите ръце леко трепереха, но той беше отпуснат,
въпреки че лицето му имаше решително изражение. О, Гейбриъл.
— Ели, той не те познава. Ще осъзнае, че е сгрешил.
Аз изпръхтях.
— Имаш предвид, след като опознае очарователната ми личност?
Гейбриъл се ухили и глупавото ми сърце прескочи още един удар. Ако
продължаваше така, щях да получа аритмия.
— Да.
Беше само една-единствена дума, но я изрече с такава убеденост.
Сама се изумих на тихия смях, отронил се от устните ми.
— Ти си… Боже, дори не знам какво си ти. – Отпуснах глава върху
облегалката на креслото. – Не е честно от моя страна да съм тук, ако това
го кара да се чувства неудобно. Това е неговият дом.
Гейбриъл нежно стисна ръката ми.
— Това е моят дом. Аз го притежавам. И напоследък си мислех, че
двамата с брат ми може би се нуждаем от известно пространство помежду
си.
— Не и заради мен.
Той поклати глава.
— Не, всъщност не е изцяло заради теб. Но ако той не приема моите
гости, това е още една причина.
Гейбриъл пусна ръцете ми и се изправи. Усетих липсата на топлото му
тяло до моето, на нежната му хватка. Той се върна отново към работата си,
съсредоточавайки се върху Уилям, ала изражението му остана напрегнато.
***
На следващия ден пристигна Клоуи Брайънт. Предишната вечер си
легнах рано. Реших, че е по-добре да дам възможност на Дом и Гейбриъл
да останат малко насаме. Бях започнала да се чувствам много по-удобно в
дома на Гейбриъл, но сега отново изпитвах онова неловко и странно
усещане – сякаш не принадлежах на това място. Всъщност наистина не
принадлежах и никога нямаше да принадлежа. Въпреки огромните
усилия, които полагаше Гейбриъл, за да ме накара да се почувствам
другояче, ако трябваше да съм откровена, бях съгласна с Доминик. Аз не
бях точно от този тип приятели, от които Гейбриъл се нуждаеше в живота
си. От мен, една стриптийзьорка, която нямаше какво да предложи. От
мен, едно момиче, което само беше вземало от него и нямаше никаква
надежда, че някога ще може да му даде нещо в замяна. От мен.
Както обикновено, прекарах ранната утрин с Гейбриъл, тъй като
очевидно Доминик не се събуждаше, преди да стане време да отива на
работа. Той бе излязъл, докато бях под душа, и аз бях щастлива, че нямаше
да го видя до вечерта. Може би щях да успея да го избягвам напълно,
докато се почувствах достатъчно добре, за да си тръгна.
Излизах, куцукайки от стаята си, когато входният звънец иззвъня.
Гейбриъл се показа от кухнята и ми се усмихна бегло, преди да отиде да
отвори вратата. Разтвори я широко. На прага стоеше млада жена, чието
лице тутакси се озари от широка усмивка.
— Гейбриъл?
— Да, здравей, Клоуи.
Когато той отстъпи назад, за да й даде път, тя направо влетя вътре –
дребничка и красива, с кестеняви къдрици и трапчинки на бузите.
— Толкова се радвам да се запозная лично с теб. – Усмивката й, колкото
и да бе невероятно, стана още по-широка. – Господи, местността е
прекрасна. А твоят дом… – Тя се огледа наоколо, докато Гейбриъл
затваряше вратата. – Невероятен е!
Докато продължаваше да се озърта, погледът й попадна върху мен. Аз
стоях полускрита зад една лампа.
— О, здравей! – поздрави ме тя весело и се запъти към мен. – Извини ме,
че не те забелязах веднага.
Закуцуках напред, стараейки се с все сили да не изглеждам толкова
жалка, колкото всъщност бях.
— Клоуи, това е Ели – изрече Гейбриъл зад гърба й.
Докато тя приближаваше към мен, усмивката й помръкна.
— О, боже, да не си претърпяла инцидент? Бедничката. Какво се е
случило? Добре ли си?
Аз се усмихнах вяло. Това момиче беше като вихрушка.
— Добре съм, благодаря. Да, беше инцидент.
Прокашлях се, надявайки се, че тя няма да задава повече въпроси.
Лицето й съчувствено се сгърчи.
— О, това е ужасно. Нека ти помогна да седнеш..
— О, аз съм добре, наистина. Цяла сутрин седя. Знам, че двамата с
Гейбриъл имате работа. Просто ще отида да си приготвя нещо за обяд и
повече няма да ви се пречкам.
Гейбриъл застана до Клоуи със спокойна усмивка.
— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре, докато разговаряме?
— Разбира се, да.
На вратата отново се почука и ние всички се извърнахме, веждите на
Гейбриъл леко се смръщиха.
— Не се сещам кой може да бъде – измърмори той. – Извинете ме.
Отвори вратата и Кейла се появи на прага. Беше издокарана с чифт
миниатюрни секси шорти, които едва покриваха дупето й, и тесен
прозрачен топ, под който съвсем ясно се виждаше черният й сутиен, и
яркорозови сандали с безумно високи тънки токчета. Абсолютна
противоположност на сладкото, благоприлично момиче, което само преди
минути бе влязло в къщата на Гейбриъл, облечено със скромна лятна
рокля и тъмносини сандали с нисък ток.
— Здрасти, Гейб – поздрави Кейла. Аз закуцуках към нея и очите й се
извърнаха към мен. – Здрасти, Кристъл.
Приятелката ми се усмихна, но когато я приближих, видях, че лицето й е
изпито и явно бе отслабнала.
— Здрасти, Кей.
Тя пристъпи вътре и Гейбриъл затвори вратата.
— Ние ще отидем в моята стая, за да не ви безпокоим – казах на
Гейбриъл и улових приятелката си за ръката.
Той кимна, а аз се усмихнах на Клоуи. Тя изглеждаше малко смутена, но
отвърна на усмивката ми, докато минавахме покрай нея.
Поведох Кейла към стаята си. Преди да затворя вратата зад нас, чух
Гейбриъл да пита Клоуи дали иска нещо за пиене.
Подпрях патериците на стената и се отпуснах на леглото. Кейла седна на
края и подгъна единия крак под себе си.
— Извинявай, че не те посещавам по-често. Напоследък е истинска
лудница. Откакто те няма, всички работим допълнителни смени.
— Няма нищо. Ти си добра приятелка, Кейла, и аз го оценявам. Как
вървят нещата?
Тя въздъхна.
— О, добре. Нали знаеш, обичайното. Спуках гумата на колата и
трябваше да я оправят.
Споменаването на колата й ми напомни за моята, която все още беше в
сервиза, навярно поправена, но неплатена и непотърсена. Трябваше да се
обадя на Рики, но откакто бях тук, напълно бях изключила за реалния си
живот. Не исках да мисля за това, не исках да си спомням за безбройните
проблеми, с които щях да се сблъскам, когато отново оздравея.
— Поне допълнителната заетост ми помогна да сваля няколко
килограма – изтъкна Кейла,
— Забелязах. Изглеждаш добре, само се постарай да се грижиш за себе
си, нали?
Тя кимна.
— Ще го направя.
Откъм всекидневната се разнесе звънливият кикот на Клоуи, последван
от плътния смях на Гейбриъл. Стомахът ми се сви от безпокойство и аз се
наместих върху леглото. Мили боже, да не би да ревнувах? Господи,
наистина ревнувах. Ревнувах от разговора, който очевидно Гейбриъл и
Клоуи водеха в другата стая. Чух го да казва нещо, гласът му се извисяваше
и спадаше с някакъв особен, развълнуван ентусиазъм, какъвто никога
досега не бях чувала. Защото да бъде около мен беше потискащо и
навяваше униние. Аз не предлагах нищо друго, освен скучни, безрадостни
теми за разговор и неловки признания. Мили боже.
— Добре ли си, скъпа?
Моите мисли навярно се бяха отразили върху лицето ми, защото Кейла
ме гледаше угрижено.
Издишах дълбоко.
— Да, добре съм. Просто… нали знаеш, болки.
Прокарах ръка през ребрата си, сякаш това беше мястото, което ме
болеше.
Кейла кимна съчувствено.
— Изпитах облекчение, когато чух за арестите. От полицията се обадиха
на Родни и той ни каза. Някои от момичетата се безпокояха, че онези
типове може да се върнат.
Поклатих глава.
— Не, това беше лично.
Кейла склони глава.
— Аха, предполагам. Обаче чух, че вече са ги освободили. Притесняваш
ли се?
Срещнах погледа й. От любезност детективът ми бе позвънил, за да ми
съобщи, че тримата мъже са пуснати под гаранция. Приех новината с
някакво вцепенено примирение. Детективът ме увери, че е в техен интерес
да се държат добре. Аз трябваше да свидетелствам на процеса, когато
насрочеха дата за гледане на делото, но в момента не желаех да мисля за
това.
— Дали се притеснявам, че ще се опитат да ме открият? – Поклатих
глава. – Не, никога не съм се замисляла за това: – Задъвках устната си. –
Тук се чувствам в… безопасност.
Тя кимна.
— Аз също бих се чувствала. Много е приятно. Никога не съм виждала
по-хубава къща. А и няма никакъв начин те да те намерят тук. Дори и да
искаха. Пък и това само би влошило нещата за тях.
— Axa.
Аз изучавах ноктите си, когато отново се разнесе мелодичният смях на
Клоуи.
— Той добре ли се отнася с теб, Крис?
— Да. Да. Той се отнася наистина много добре с мен. По-добре,
отколкото заслужавам, Кей.
Тя ми се усмихна.
— Не, аз мисля, че той е точно това, което ти заслужаваш.
Аз също й се усмихнах, макар да знаех колко грешеше.
Кейла остана около час. Побъбрихме си за това, което ставаше в
„Платинената перла“, за събитията в живота на Кейла, обсъдихме някои
клюки за другите момичета. Аз я слушах с едно ухо, а другото ми беше
насочено към съседната стая, откъдето продължаваше да се чува
приглушеният разговор между Гейбриъл и Клоуи. Питах се за какво
разговаряха, дали тя е започнала да го интервюира, или просто се
опознаваха един друг. Съдейки по това, което чувах, двамата сякаш си
бъбреха непринудено. Бях благодарна, че Кейла се бе появила точно сега.
Ако не беше тя, сигурно щях да стоя с долепено до вратата ухо като
някаква обсебена преследвачка.
Взех патериците, за да изпратя Кейла, и когато влязохме във
всекидневната, Клоуи също беше станала, очевидно готова да си тръгне. Тя
се усмихваше жизнерадостно, а Гейбриъл тъкмо довършваше изречението
си – изражението му беше открито и щастливо. Ревността отново надигна
глава, но аз побързах да я смажа. Той не беше мой.
Кейла се усмихна на двамата и им махна, докато минавахме край тях, а
аз я прегърнах за довиждане на вратата. Когато се върнах, Клоуи вървеше
насреща ми.
— Ели, много ми беше приятно да се запознаем. Утре ще дойда отново,
така че пак ще се видим.
— О, добре. Аз, хм… До тогава. На мен също ми беше приятно да се
запознаем.
— Довиждане, Гейбриъл.
Тя му се усмихна. Усмивката й бе изпълнена с нежност и безспорна
привързаност. Извърнах глава, чувствайки, че прекъсвам нещо лично.
— Довиждане, Клоуи. До утре.
Той задържа вратата отворена, тя прекрачи прага, обърна се и помаха и
на двама ни, преди Гейбриъл да затвори вратата зад нея. Ние постояхме
неловко един срещу друг за секунда, преди Гейбриъл да ми се усмихне със
своя сладък стеснителен маниер.
— Изглежда, е минало добре? – попитах аз.
— Да, добре мина.
В гласа му се долавяше щастлива нотка и гърдите ми се стегнаха.
— Добре – казах и прочистих гърлото си, тъй като думата бе прозвучала
прекалено дрезгаво. – Аз, ъ, трябва да си взема лекарството, а после ще
подремна.
— Хубаво. Добре ли си? Приятно ли си прекара с Кейла?
— Да, да, беше много приятно.
Обърнах се и закуцуках към стаята си. Исках да бъда сама, да потуша
емоциите, бушуващи в мен, защото не ги разбирах. Гейбриъл Долтън беше
недостижим за мен, а и без това аз никога не бих могла да имам сериозни
отношения с такъв като него. Добрите, нежните мъже като Гейбриъл
Долтън се събираха с красиви, почтени момичета като Клоуи Брайънт. А
момичетата като мен оставаха сами.
***
Събудих се в притихналата къща и сълзите се стичаха по лицето ми.
Озърнах се трескаво в тъмната стая, опитвайки се да се ориентирам.
Вървиш по грешния път. Трябва да се върнеш назад, скъпа.
Думите отекнаха в съзнанието ми, споменът за гласа на моята майка
събуди едновременно мъка и радост, които се стовариха отгоре ми.
Изхълцах и седнах в леглото.
Защо продължавах да чувам гласа й? Защо продължавах да сънувам този
сън? Господи, той ме караше да се чувствам толкова отчаяна и самотна.
Станах от леглото и отидох до банята, като не спирах да хълцам. Имах
нужда от чаша вода. Часовникът до леглото ми показваше десет вечерта.
Отворих колкото може по-тихо вратата и се ослушах, но от къщата не
идваше никакъв звук. Къде спяха Доминик и Гейбриъл? Щях да отскоча за
кратко до кухнята, а после да се върна право в стаята си. Досега бях
успявала да избягвам Доминик и възнамерявах да продължавам и
занапред.
Водата от крана беше студена и освежаваща и след като пресуших една
чаша, можех да дишам по-спокойно. Оставих чашата в миялната машина и
понечих да се отправя към стаята си. Когато погледнах към всекидневната,
нещо върху полицата над камината привлече вниманието ми и аз
приближих. Редом с вазата с цветя стоеше малък мраморен врабец.
Прокарах леко пръст по него и наклоних глава, за да разгледам поподробно изящната фигурка – нежните пера, малките очи, които
изглеждаха като живи, отворената човка, която сякаш чуруликаше.
Вратата зад гърба ми проскърца и аз се извъртях. На прага стоеше
Гейбриъл. Току-що ме бе забелязал и очите му бяха разширени от
изненада.
Беше само по боксерки.
Преглътнах с усилие, устата ми бе пресъхнала, докато изпивах с поглед
мъжествената красота на практически голото му тяло. Той беше…
божествен. Това беше думата, която тутакси изникна в съзнанието ми.
Божествен. Ангелски. Неземен.
Наслаждавах се на гледката на силните му, широки рамене, гладките
мускули и стегнатия корем. Привлечените ми като от магнит очи се
плъзнаха надолу по гърдите до стройните бедра, добре оформените
прасци, а сетне се върнаха отново към боксерките, под чийто тънък плат
едва забележимо се очертаваше мъжествеността му.
Най-съкровената ми част се стегна, между бедрата ми потече влага.
Примигнах, абсолютно непривикнала към подобна реакция, когато се
отнасяше до мъжко тяло. Исках едновременно да побягна и да пристъпя
към него, да се протегна и да прокарам пръст по гърдите му, както преди
малко по малката мраморна птица.
— Баща ми го направи.
— К-кое?
Господи, гласът ми звучеше прекалено задъхано, прекалено замаяно.
— Врабеца.
Той скръсти ръце пред гърдите си, очевидно смутен от голотата си.
Кимна кратко надолу.
— Извини ме, не знаех, че ще си станала.
Погледът ми отново се отмести към голите му гърди. Под пъпа му се
спускаше рядка пътечка от косъмчета, стигаща до боксерките. Очите ми
отскочиха припряно към неговите и аз направо преглътнах. Бях сигурна,
че той е чул, защото веждите му леко се извиха.
Извърнах глава, сърцето ми туптеше толкова силно в собствените ми
уши, че бях сигурна, че той е чул и това, дори от мястото си.
— Предполагам, че така е честно – промърморих.
— Кое е честно?
— Сега и двамата сме се виждали един друг полуголи.
Гейбриъл наклони глава, преценявайки ме по някакъв загадъчен начин.
Внезапно се обърна и се запъти към стаята си. Аз все още стърчах като
закована на мястото си, изпълнена със смут, когато той се върна също
толкова бързо, колкото си бе тръгнал, пътьом нахлузвайки тениска през
главата си. Направи няколко крачки и застана точно пред мен.
Изражението му беше отчасти срамежливо, отчасти закачливо.
— Надявам се… че ако отново се видим един друг голи, това няма да е
работа или случайност. А ще бъде, защото и двамата го искаме и защото
означава нещо.
Какво?
Неканени видения се стрелкаха в съзнанието ми: преплетени крайници,
усукани чаршафи. Горещина изпълни вените ми, кръвта пулсираше между
бедрата ми. Това беше прекалено много. Това беше… извън моя контрол и
ме изплаши. Не исках да мисля за Гейбриъл по този начин, не можех да
мисля за Гейбриъл по този начин. Истината е, че никога не съм мислила за
никой мъж по този начин.
— Означава нещо?
Гласът ми беше едва доловим шепот.
Той кимна, изражението му стана сериозно, а очите му се изпълниха с
внезапна тържественост. Ръката му бавно се придвижи към косата ми и
той отметна един кичур от лицето ми. Пръстите му се задържаха,
кокалчетата му бръснаха леко скулата ми. Дъхът ми секна при това леко
докосване. Устните му леко се разтвориха, онези ангелски очи обходиха
лицето ми, сякаш запомняше всяка черта, запомняше този момент. Аз бях
омагьосана, отново пленена от погледа му. Никой не ме беше гледал по
начина, по който сега ме гледаше Гейбриъл, никога през целия ми живот.
— Да.
Изрече само тази единствена дума, оставяйки ме да отгатна значението
й. Но разбира се, да се съблечеш гол, винаги означава нещо. Подкуп, чек,
принуда, постигане на цел… само че аз много добре знаех, че Гейбриъл
нямаше предвид нито едно от тези неща, и беше невъзможно да се убедя,
че би могъл. Вече го познавах достатъчно добре. И не исках да мисля какво
означаваше за Гейбриъл да се съблечем голи, защото самата идея ме
изпълваше с ужас, болка и неистова жажда. Ала най-вече с ужас.
Завъртях се рязко на патериците, обръщайки се отново към врабеца.
— Т-твоят баща, той също е бил скулптор, нали?
— Елоиз.
Стиснах очи, отказвайки да се извърна с лице към него.
— Бил е много добър.
Гейбриъл изпусна лека въздишка. Не бях сигурна дали беше на
разочарование, или не.
— Да, той беше много добър. – Ръката му докосна леко голото ми рамо,
докато се протягаше покрай мен, за да вземе фигурката. Сякаш, горещ
полъх парна кожата ми и аз исках да го изтрия, ала не го сторих. Не
можех. Извърнах се отново към него и видях, че изучваше малката птица.
Върху устните му играеше лека усмивка. – Когато бях на осем, отидох на
летен лагер. Бях изнервен, че ще спя далече от семейството си. Точно пред
прозореца на спалнята ми имаше дърво и врабците често кацаха на него и
чирикаха. Татко извая този приятел, за да взема със себе си един от
врабците. Така щях да имам при мен малка частица от родния дом, малък
талисман за утеха.
Наблюдавах го, докато говореше, и се чудех какво ли беше да имаш
подобни спомени. Спомени, които носеха щастие, вместо страх, самота и
печал. И не можех да не се запитам колко дълбоко трябва да е било
отчаянието на Гейбриъл, когато след всичките тези години, когато е бил
заключен в тъмното, самотно мазе, най-после е успял да се върне у дома,
само за да изпита отново загубата на онова щастие.
— Навярно е бил много добър човек – прошепнах.
Очите му срещнаха моите.
— Да, той беше най-добрият.
Силната любов, изписана на лицето му, докато говореше за баща си,
разтърси нещо в мен и за един кратък миг изпитах страх за него, заради
неговата уязвимост и чистото му сърце. Изплаших се колко силно можеше
да го нарани светът. Но това беше нелепо. Той вече е бил наранен по
възможно най-немислимия начин. Тогава как бе запазил нежността си?
Свенливата доброта? Откритата изява на чувствата? И защо би желал
това? Все още не можех да разбера.
Помежду ни се възцари тишина, тежка и неловка, сякаш и двамата
чакахме другият да заговори. Накрая аз кимнах.
— Е, лека нощ, Гейбриъл.
Понечих да се обърна.
Той пристъпи крачка напред.
— Не си ли гладна? Пропусна вечерята. Бих могъл да ти приготвя нещо.
Поклатих глава.
— Не, благодаря ти. Аз просто… днес съм особено изморена.
Извърнах се. Всъщност не бях изморена. Чувствах се объркана и
изплашена, и най-вече дълбоко разтревожена, че започвах да се влюбвам в
Гейбриъл. О, глупачка такава. Ти, наивна глупачке.
През онази нощ не сънувах тъмни коридори, които постепенно се
смаляваха. Вместо това сънувах лунна светлина върху гола кожа, милващи
ръце, уста, изследваща всички тайни кътчета на тялото ми, и големи
ангелски очи в мрака. Събудих се задъхана и изгаряща от страст, с вик на
удоволствие на устните, протягайки се към някого, който не беше до мен.
ГЛАВА 14
Не спирай да мечтаеш. Мечтите са това,
което поддържа живи сърцата ни.
ЕЛИ
На следващата сутрин се успах. През цялата нощ се въртях неспокойно,
неспособна да заспя след моите еротични сънища, и просто нямах сили да
стана от леглото на зазоряване. Когато най-после изкуцуках от стаята си
след един бърз душ, се отправих към гаража, където можех да чуя, че
Гейбриъл вече работеше.
— Добро утро.
Той ме погледна през рамо и тутакси се усмихна.
— Добро утро.
Приближих се бавно към масата, където бе поставен Уилям, чувствайки
се малко неудобно. Питах се дали Гейбриъл е мислил за случилото се
предишната нощ, както и дали лицето ми издаваше, че съм прекарала
нощта в сънища за него. Дали той долавяше, че се чувствах по-уязвима и
леко объркана, че толкова силно усещах присъствието му, че страните ми
се бяха изчервили. И при все това под цялата тази неловкост бълбукаше
странно вълнение, което не знаех как да определя. Дали той го знаеше?
Тъй като нищо не можех да отгатна по изражението на Гейбриъл, погледът
ми се отмести към Уилям.
— Той има уши.
Наведох се към едната страна на статуята, сетне към другата, за да
разгледам съвършените малки раковини.
Гейбриъл се засмя.
— И вежди. Трябва да отида до ателието си в каменоломната. Нуждая се
от някои неща, за да го завърша. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Каменоломната? О, ъ, добре. Разбира се.
Гейбриъл се усмихна.
— Само да взема ключовете. Намира се буквално на три минути път с
кола от тук. След като се приберем, можем да пием кафе и да закусим,
става ли?
Кимнах и когато Гейбриъл отново влезе вътре, прокарах ръка по
ръбестата глава на Уилям, устните ми се извиха нагоре, докато плъзнах
пръст по едно от новите му уши. За мен той беше истинско чудо. Все още
не можех да повярвам, че е бил създаден от нищото. Въпреки това, ето го
тук, пред мен.
— Сладък малък мъж – промърморих и тихо се засмях на себе си,
чувствайки се глупаво.
Изправих се и отдръпнах ръка, когато чух Гейбриъл да приближава
гаража. Няколко минути по-късно ние завивахме по алеята и се насочихме
към шосето.
Когато Гейбриъл ми помогна да се кача в кабината, той не изглеждаше
толкова скован, което ме накара да си спомня първия път, когато преди
две седмици той ми помогна да сляза от пикапа. Замислих се за всички
малки докосвания и как той с всеки изминал ден се чувстваше все поуверен близо до мен. Може би аз наистина представлявах някаква терапия
за него, макар да не беше съзнателна. Идеята ми хареса; караше ме да се
чувствам по-малко безполезна, по-малко… задължена към него.
След няколко минути ние отбихме от магистралата и навлязохме в
паркинг с голяма табела, на която пишеше: КАМЕНОЛОМНА „ДОЛТЪН
МОРГАН“. Гейбриъл спря точно пред административната сграда. Вдясно и
отзад нагъсто се издигаха дървета, вляво имаше друга, по-малка сграда, а
отвъд можех да зърна големия каньон, което сигурно беше каменната
кариера.
Гейбриъл се протегна и грабна патериците ми от задната седалка,
облегна ги на пикапа, а после пое ръката ми, когато стъпих долу. През
изминалите няколко седмици, с настъпването на есента, бе захладняло, но
слънцето топлеше кожата ми, докато Гейбриъл ме водеше по-надалече от
входната врата на сградата, в която навярно се помещаваха офиси и
изложбени зали, надолу по една странична пътека. В далечината чувах
боботенето на машини и виковете на мъжете, работещи в каменоломната.
Гласовете им се носеха във въздуха и отекваха в каньона.
Гейбриъл отвори вратата от другата страна на ателието и аз го последвах
в широко, открито пространство, с няколко маси, подредени наоколо. От
големия прозорец в дъното се откриваше гледка към дърветата отвъд.
Разхождах се бавно из помещението, оглеждайки изваяните предмети,
пръснати тук и там. Някои бяха върху масите, други – подпрени на
стените, а трети – наредени върху големите промишлени лавици. Една
част бяха недовършени, а други изглеждаха напълно готови. Направо бях
онемяла, докато ги изучавах, преглъщайки тежко и местейки поглед от
една творба към следващата. Гейбриъл беше… о, господи, не бях осъзнала
дълбочината на таланта му.
Спрях пред плоско парче камък с лице на момче, със затворени очи,
изникнало от средата, сякаш се промъкваше през голяма преграда,
отчаяно жадуващо да изскочи навън. Приличаше на младия Гейбриъл и аз
се запитах дали не беше нещо като автопортрет. Нещо във фигурата
накара гърлото ми болезнено да се стегне. Прокарах нежно пръст по бузата
на момчето, а после продължих, оглеждайки малко куче само с едно ухо и
една роза, чието стъбло изглеждаше прекършено.
— Повечето от тези неща съм правил, когато бях по-млад, все още се
учех – рече Гейбриъл зад гърба ми и аз леко се стреснах, почти забравила,
че той беше тук. Погледнах го – беше подпрял едното си бедро на масата,
пъхнал ръце в джобовете, наблюдавайки ме, докато разглеждах
творенията му.
— Красиви са. – Прекрасни. Удивителни. Невероятно магически. – Ти
си…
Едва не му казах, че той също беше красив, но навреме се възпрях,
думите останаха да висят във въздуха. Имах чувството, че той знаеше какво
смятах да изрека. Ти си красив. Докато се любувах на творбите, които
свидетелстваха за изключителния талант на Гейбриъл, се почувствах
незначителна, някак си нелепа. Отново се запитах какво беше видял този
мъж в мен и защо. Той притежаваше способността да кара камъка да
оживява, да изважда наяве красотата, скрита в глъбините му, а аз… аз
свалях дрехите си за мъжете и им позволявах да зяпат как циците ми
подскачат. Гейбриъл беше блестящ творец, а аз бях отвратителна,
бездарна карикатура.
Рязко се извърнах и очевидно сепнах Гейбриъл, който внезапно доби
изненадано изражение, оттласна се от масата и се изправи в цял ръст.
— Взе ли това, което ти трябваше?
Гласът ми прозвуча студено и аз вътрешно се свих.
Гейбриъл замислено ме погледна, преди устните му да се извият в
усмивка.
— Аха, достатъчно дялах Уилям. Вече е време да го изгладя.
— Да го изгладиш…
— Да, накрая той ще изглежда като това.
Той взе кучето и аз видях, че независимо от липсващото ухо, фигурата
беше идеално гладка, докато по Уилям все още се виждаха всички груби
места, където беше дялан и изсичан с длетото, ръбовете и вдлъбнатините
на сътворението му.
— О, добре. Готов ли си да тръгваме?
— Да. Ела с мен и аз набързо ще те разведа наоколо. Бих те завел в
каменоломната, но пътеката до там е прекалено стръмна за патерици.
Бихме могли да отидем с колата по шосето, но предпочитам да те заведа,
когато ще можеш да стоиш стабилно на ръба – усмихна се той. – Така ще
добиеш по-добра представа колко огромна е кариерата.
Гейбриъл заключи ателието и взе брезентовата торба, която сигурно бе
оставил до вратата, докато разглеждах вътре. Последвах го обратно до
входа на голямата сграда. Издрънча звънец, когато той отвори вратата и я
задържа, за да мина, а аз изкуцуках след него. Класическа музика звучеше
тихо през говорителите, монтирани някъде в стените, отляво имаше
фонтан и водата се изливаше надолу по стъклен панел, допринасяйки за
отпускащата атмосфера.
Целият интериор беше от камък, от подовете до стените, а върху високи
плотове с гранитни повърхности бяха подредени малки мостри и каталози.
Една двойка седеше край един от плотовете и тихо спореше за два
различни образеца.
Отдясно имаше врати, които навярно водеха към офисите. Тъкмо го бях
помислила и едната врата се отвори и оттам излезе Доминик, облечен в
панталон цвят каки, с официална риза и вратовръзка. Изражението му,
приветливо и непринудено, тутакси се смени с отвращение, когато ме
забеляза. Удостои ме с кратко кимване. Аз се наместих нервно на
патериците, чувствайки се още по-нелепо, отколкото в ателието на
Гейбриъл. Виждайки своята нищожност и непотребност, осъзнавах, че
нямаше какво да противопоставя на неприкритата неприязън на Доминик.
Телефонът иззвъня, Гейбриъл се пресегна през плота и го взе, кимайки
за поздрав към Доминик.
— Каменоломна „Долтън Морган“. – Той се заслуша за няколко секунди,
през които се постарах да гледам навсякъде другаде, но не и към Доминик
и Гейбриъл, който каза на този, който се обаждаше, че е отворено до пет и
е по-добре да си насрочи среща.
Звънецът над вратата отново издрънча и мъжът, с когото се бях
запознала по-рано през седмицата, Джордж, влезе. Когато видя двама ни с
Гейбриъл, върху лицето му се изписа любезна усмивка.
— Добре, почакайте за секунда да запиша…
Гейбриъл заобиколи бюрото, грабна една химикалка, после отново
заговори в телефона, докато аз поздравявах Джордж. Гейбриъл затвори и
пак мина от другата страна на бюрото.
— Виждам, че развеждаш Ели наоколо.
Гейбриъл се усмихна и се облегна на плота по познатия ми вече начин –
толкова небрежно мъжествен.
— Да. Нужни ми бяха някои материали, за да довърша херувима за
френския музей. До няколко дни ще е готов.
— Значи, е той – засмя се Джордж.
Сърцето ми се сви при споменаването, че Уилям е почти завършен. След
това щеше да бъде изпратен надалече. Щеше да замине. Стегни се, Ели.
Отново се размърдах неспокойно на патериците. Сянка на загриженост се
мярна по лицето на Гейбриъл и той пристъпи към мен.
— Мисля, че за днес ти стигат разходките.
Доминик издаде звук на възмущение и завъртя очи. Аз се изчервих от
унижение и се отдръпнах от Гейбриъл.
— Добре съм – смотолевих, опитвайки се да стоя колкото се може поизправена, без да натоварвам гръдния си кош.
Очите на Джордж бавно се отместиха от Доминик към мен, сетне се
върнаха обратно към Доминик. Той стисна устни и челото му се набръчка.
Когато отново погледна към мен, челото му се бе изгладило и той се
усмихна, преди да изрече:
— Аз и без това трябва да се връщам в каменоломната. Но ще се видим
на вечеря, нали?
— На вечеря? – попитах недоумяващо.
— Да – намеси се Гейбриъл. – Клоуи смята да приготви вечеря за всички
ни. Всъщност настоя. Тя е доста… ентусиазирана.
Той се подсмихна, но очите му излъчваха топлина.
Аз извърнах поглед и кимнах.
— Тогава, да, ще се видим на вечеря.
Доминик ми хвърли още един неодобрителен поглед, преди Гейбриъл да
ме изведе от сградата и да ми помогне да се кача в пикапа, карайки към
дома.
Към дома.
Не, Ели. Не започвай да мислиш за дома на Гейбриъл като за свой.
Това би било много, много глупаво. Не го прави.
Но въпреки разумното предупреждение, подозирах, че вече го мислех.
***
Клоуи и Гейбриъл прекараха още няколко часа заедно във
всекидневната, докато аз се опитвах да се залисвам с нещо в моята стая.
Позвъних в сервиза за колата и оттам ми казаха, че е готова да я взема.
Рики беше чул, че съм в болница, и щедро предложи да я задържи, докато
събера пари да платя ремонта, което беше облекчение, имайки предвид, че
в момента нямах нито един долар. А и без това известно време нямаше да
мога да шофирам.
Обадих се на моята хазайка и й обясних обстоятелствата и макар че тя
звучеше доста ядосана, се съгласи да ми даде отсрочка за плащането на
наема. Имах още един месец, а след това щях да й дължа два наема.
Въздъхнах, нямайки представа как ще се оправя, но реших да се тревожа за
това, когато му дойдеше времето. Бях свикнала да жонглирам с финансите
– изглежда, правех това през целия си живот.
Все още не се бях обадила на Родни, за да разбера как стои въпросът с
моята работа, но това щеше да остане за друг ден.
Той отлично бе запознат с положението ми. Не че бях получила от него
картичка с пожелание за бързо оздравяване. Шефът ми навярно беше
бесен, задето съм му създала допълнителни главоболия, след като съм
имала неблагоразумието да бъда пребита на неговия паркинг и съм дала
повод на полицията и местните медии да обсадят сградата. Ако имаше
нещо, което мъжете, редовно посещаващи стриптийз клубове, да
ненавиждаха, това беше към тях да са насочени светлините на
прожекторите и новинарските камери.
При мисълта за клиентите на „Платинената перла“ изтръпнах от
притеснение. Рано или късно, щеше да се наложи да се върна там и да се
захвана за работа. Въпреки че се питах дали Кейла беше права… чудех се
дали Родни щеше да ми позволи да работя на бара не само за известно
време, а да си сменя работата за постоянно. Ако наблюдавах внимателно,
бих могла да се науча да разбърквам питиета. Дали наистина бих могла?
През вратата до мен достигаше жуженето на разговора, водещ се във
всекидневната. Днес те не се смееха. Днес разговорът им звучеше
приглушено и лично. Представях си главите им склонени една до друга,
докато Клоуи научаваше най-дълбоките тайни на Гейбриъл, и неговите
изразителни очи, приковани в красивото й лице. Станах и включих
вентилатора в банята, като оставих вратата отворена. Не исках да ги чувам.
И въпреки това… завистта, която изпитвах, знаейки, че не аз, а Клоуи чува
най-съкровените мисли на Гейбриъл, караше гърдите ми да изгарят от
болка.
Ти би трябвало да го попиташ, Ели. Ако притежаваше достатъчно
смелост, би могла да го помолиш да сподели с теб.
Ала тогава той щеше да поиска и ти да му довериш своите тайни,
нашепна ми тъничко гласче.
Малко преди пет часа на вратата ми се почука, аз я отворих и видях
Клоуи да стои на прага. Усмивката й беше ослепителна.
— Здравей.
— Здравей, Клоуи.
— Не знам дали Гейбриъл е споменал, че довечера аз ще приготвя
вечерята?
— Да, спомена. Много мило от твоя страна.
Тя махна с ръка.
— За мен е удоволствие. Бих ви извела да вечеряме някъде навън, но
исках ти да се чувстваш колкото е възможно по-удобно и реших, че
домашно приготвената храна ще удовлетвори всички.
— Ти си много любезна…
— И освен това се надявах, че ще ми правиш компания, става ли? Не си
длъжна да помагаш, ако не желаеш, но аз бих се радвала да те опозная
малко по-добре. Ще те настаня на някой стол, ако не можеш дълго да
стоиш права.
— О, хм…
Мен? Защо тя ще иска да ме опознава?
Клоуи ме гледаше с такава надежда.
— Моля те!
— Добре.
Онази сияеща усмивка отново разцъфтя върху лицето й.
— Супер.
Седнах на един стол до кухненския остров, докато Клоуи вадеше
продуктите от торбата на плота, която навярно бе донесла със себе си,
когато бе дошла.
Гейбриъл влезе в кухнята и ни погледна. Очите му се задържаха за миг
върху мен, преди да се извърне към Клоуи.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да се заемеш с това? Бихме
могли просто да поръчаме храна.
— Господи, не. Толкова съм щастлива, че ми позволи да сготвя за теб.
Честно, Гейбриъл, след всичко, което правиш за мен, домашно
приготвената храна е най-малкото, с което мога да ти се отплатя. Не ме
лишавай от възможността да покажа благодарността си. Няма да е много
мило от твоя страна.
Тя му хвърли закачлива усмивка.
Той се засмя.
— Добре тогава. Благодаря ти. – Извърна се отново към мен. – Добре ли
си?
Очите му бяха нежни, докато преценяваше дали съм седнала удобно,
къде е подпрян кракът ми, погледът му ме сгряваше като топъл слънчев
лъч.
— Да, добре съм.
— Добре. Смятам да поработя малко на двора, докато вие двете действате
тук. Напоследък съм го занемарил и плевелите са го превзели.
— Шест часът! – подвикна Клоуи, докато той излизаше от кухнята.
— Ще бъда тук! – на свой ред подвикна и той.
Клоуи извърна усмихнатото си лице към мен, зарязвайки работата си.
— Той наистина е… Господи, той е просто изключителен, нали?
Изключителен. О, да, той наистина е такъв.
— Такъв е – измърморих аз.
Клоуи наклони глава, изучавайки ме.
— Трябва да призная, че когато за пръв път говорих с него по телефона,
не можех да не се зачудя дали е сам. – О. Прободе ме едно малко, странно,
ужасяващо предчувствие. – Но сега, като виждам начина, по който той те
гледа…
Рязко извърнах очи към нейните.
— О, не. Той е просто… искам да кажа, че ние сме просто приятели.
Ако отново се видим един друг голи…
Топла вълна се разля нагоре по шията ми при спомена за онези думи.
Клоуи поклати глава, устните и се извиха в усмивка,
— О, не, Ели. Начинът, по който той те гледа, означава много неща, но
приятелството не е сред тях. Той има чувства към теб. А щом този мъж има
чувства към теб, ти трябва да си много специална.
Също толкова бързо, както радостта бе плиснала в мен при заявлението
й, че Гейбриъл имал чувства към мен, сега ме обгърна пелена на
несигурност и поражение. Изсмях се безрадостно.
— Аз изобщо не съм специална, мога да те уверя в това.
Клоуи се извърна и остави върху плота зеленчуците, които току-що бе
извадила от хладилника. Лицето й доби разтревожено изражение, тя се
пресегна през кухненския остров и ме сепна, когато взе ръцете ми в своите.
— О, Ели, аз едва те познавам, но вече мога да заявя, че това не е вярно.
– Усмихна се и стисна ръцете ми, преди да ги пусне. Противно на волята
ми, страните ми поруменяха от удоволствие при комплимента й.
Момичетата никога не са били мили с мен и аз изпитах странен смут. Тя
беше всичко, което аз не бях; беше дружелюбна и открита, винаги готова
да се усмихне или разсмее. Чиста. Очарователна. – И така, с какво се
занимаваш?
Ето че се започва. Наблюдавах как Клоуи търсеше нещо в шкафовете,
после извади дъската за рязане и я сложи върху плота.
— Аз съм стриптийзьорка.
Застинах в очакване на реакцията й.
Тя заряза работата си и очите й леко се разшириха.
— Наистина ли? Боже, винаги тайно съм си фантазирала, че правя това.
Сигурно е освобождаващо да се чувстваш толкова волна с тялото си.
Грабна глава лук и започна да я реже.
Намръщих се.
— Хм, всъщност не е. Никога не съм го възприемала по този начин. Не
ми доставя удоволствие. Аз просто… така се случи, предполагам. –
Въздъхнах. – Няма да кажа, че не е било мой избор, защото всички правим
своите избори, нали?
Клоуи ме погледна и за миг спря да реже зеленчука.
— Предполагам, но думата „избор“ крие толкова много неща, нали?
Замислих се над думите й, но реших да отложа анализа за по-късно.
— Навярно.
— Както и да е, ако не ти харесва да бъдеш стриптийзьорка, може би
инцидентът ще бъде едно от онези неща, за които по-късно ще казваш, че
всяко зло е било за добро. Нали се сещаш, причината, която те е
подтикнала да поемеш по различна пътека.
Вървиш по грешен път. Трябва да се върнеш назад, скъпа.
Втренчих се в нея, мислейки колко уверено звучеше тя, колко подредени
и прости бяха заключенията й. Ако не си щастлив, направи промяна.
Няма проблем. Лесна работа. Това бяха заключения на човек, който
никога не се е борил истински с трудностите, не знаеше, че не само
юмруците са това, което те пречупва и те кара да кървиш – не, самият
живот можеше много лесно да го направи, дори по-успешно. Тя не бе
изпитвала опустошаващата душата агония на загубата, чувството да бъдеш
изоставен, тероризиран, отхвърлен, употребен. Тя не проумяваше, че
сърцето можеше да те боли толкова силно, че просто да поискаш да се
свиеш вътре в себе си и никога повече да не излезеш навън. И въпреки
всичко аз не можех да я презирам заради това. Аз й завиждах заради това.
— Не беше точно инцидент. Трима мъже ме нападнаха.
Ножът, който Клоуи държеше, изтрака върху гранитния плот.
— О, Ели! Това е абсолютно ужасно! Арестуваха ли ги?
Кимнах.
— Да.
Тя изглеждаше облекчена.
— О, слава богу. – Поклати глава, но лицето й бе помрачено от сянка на
състрадание и болка. – Господи, било е ужасно преживяване. Толкова
съжалявам.
Взе ножа и го вдигна, стискайки го здраво, сякаш възнамеряваше да го
използва като оръжие.
— Ще ми се да ме оставят сама в една стая с този нож и така наречените
мъже, способни да нападнат жена. Ще ги накълцам на парчета.
Клоуи завъртя ножа във въздуха и аз се сащисах за миг, сетне избухнах в
смях. Беше толкова странно да видиш това мило, невинно наглед момиче
да размахва остър готварски нож, сякаш беше женска версия на Зоро.
Клоуи застина, яростното й изражение се смени с широка усмивка и тя
също прихна на глас. Наведох се напред, опитвайки се да си поема въздух,
ребрата ме боляха от веселието, бълбукащо в мен.
— Оох – простенах и отново се засмях.
След няколко минути двете се овладяхме и Клоуи се зае отново да реже
лука, като от време на време изпускаше по някой кикот.
— Има ли още една дъска за рязане в шкафа?
— Да, ето.
Клоуи грабна друга дъска, нож и кошничка с гъби и ги сложи пред мен, а
аз започнах да режа.
— И така, Гейбриъл каза, че дипломната ти работа е за деца, които са
били отвлечени и после са се върнали у дома? – попитах след минута.
— Да, по-конкретно темата е за дълготрайните последици. – Тя наклони
глава. – Огромна част от моето проучване е извършено въз основа на
отделни случаи и аз наистина имах голям късмет, че Гейбриъл се съгласи
да го интервюирам. – Клоуи поклати глава, остави ножа, взе нарязания
лук в шепите си и го хвърли в големия тиган върху котлона на печката.
Обърна се, откъсна от кухненското рулото парче хартия и избърса ръцете
си. – Трябва да кажа, че очаквах някой… различен. Не толкова добре
приспособен, толкова…
— Стабилен – подсказах аз.
Очите й срещнаха моите и тя се усмихна.
— Да. Стабилен. Думата е подходяща да го опишеш. Има нещо толкова
изумително силно в него. Всъщност забележително. – Около минута двете
продължихме да работим в мълчание. – Аз съм запленена от причините,
поради които един човек се пречупва, докато друг, който е преживял
подобна травма, оцелява и преуспява в живота. Човешкият ум е толкова
невероятно нещо и винаги има толкова много възможни промени. Бих
могла цял ден да обсъждам психологията на индивида.
— Значи, ще станеш психолог, когато се дипломираш?
Тя се засмя.
— Ти навярно си мислиш същото, което баща ми казва. Как ще може
това момиче да мълчи достатъчно дълго, за да изслуша действително
някой, който й говори за проблемите си?
Клоуи се ухили, когато поклатих глава.
— Не, не мислех това.
Тя отново се засмя.
— И няма да сгрешиш, ако си го беше помислила. Наистина съм
приказлива и обичам да говоря. Но всъщност обичам и да слушам. –
Хвърли ми мила усмивка. – Така че, ако някога се нуждаеш от внимателен
слушател, аз съм насреща и ще ми е много приятно, ако ме смяташ за своя
приятелка.
Усмихнах се и продължих да режа. Ние си бъбрехме непринудено,
докато Клоуи готвеше, а аз й помагах.
Гейбриъл се беше прибрал малко по-рано и беше отишъл в стаята си.
Влезе в кухнята точно когато Клоуи се бе повдигнала на пръсти, за да
достигне голямата чиния за пилето марсала*, което ухаеше божествено.
Гейбриъл очевидно току-що си бе взел душ, косата му беше още леко
влажна и се бе преоблякъл. Той пристъпи зад Клоуи, свали с лекота
чинията и с усмивка й я подаде. Тя се втренчи с обожание в него и тихо се
засмя.
[* Оваляни в брашно и подправки пилешки гърди, запържени с лук, гъби
и вино „Марсала“. – Б.пр.]
— Благодаря.
Гейбриъл погледна към мен.
— Добре ли си?
Кимнах, а когато извърнах поглед към Клоуи, тя ни наблюдаваше с
усмивка на лицето.
Гейбриъл занесе чиниите в трапезарията и аз подредих пет чинии,
докато нашата лъчезарна готвачка довършваше приготовленията за
вечерята. Поставях приборите върху салфетките, когато входната врата се
отвори и Доминик влезе, отправи ни кратък поздрав и каза, че ще отиде в
стаята си, за да се преоблече. Хвърли ми един последен студен поглед,
преди да се обърне. Малкото щастливо балонче, което ме бе обгърнало, се
смали и за миг повече от всичко на света ми се прииска да се върна в
стаята си и да остана там през остатъка от вечерта. Но аз поех дълбоко дъх,
тъй като не желаех да провалям вечерята, която Клоуи толкова се беше
потрудила да приготви, и продължих да подреждам масата, куцукайки от
място на място.
Входният звънец иззвъня и Гейбриъл отвори вратата на Джордж, който
ни поздрави с топла усмивка.
Настанихме се край масата и през първите десет минути всички бъбреха
и обсипваха с комплименти Клоуи за вкусната храна. Това беше първата
семейна вечеря в живота ми и макар да знаех, че не съм добре дошла за
Доминик, аз се потопих в преживяването, докато наблюдавах как всички
се смеят и се наслаждават на компанията си. Стрелнах крадешком поглед
към Гейбриъл, който седеше до мен. Той се бе отпуснал на стола си, едната
му ръка беше небрежно сложена върху облегалката на моя, докато
участваше с лекота в общия разговор, а когато улови погледа ми и се
усмихна, аз се изчервих и се извърнах, сякаш ме бяха заловили да правя
нещо нередно.
Той има чувства към теб. А щом този мъж има чувства към теб, ти
трябва да си много специална… Чудех се защо той се грижи за мен, защо
може би ме харесва. Бих ли могла да приема, че просто ме харесваше?
Можеше ли да е толкова просто? Дали той виждаше у мен неща, които аз
дори не подозирах, че съществуват? Неща, които ме правеха добра и
достойна да бъда обичана?
Ти си толкова добро, умно момиче, Ели. Не забравяй това, става ли?
Каквото и да се случи, никога не забравяй това.
Вероятността ме изненада, мамеше ме, изпълваше душата ми с надежда,
която ме развълнува, и нещо, което смятах за отдавна мъртво и погребано,
започна да оживява. Имах чувството, че пред мен се люлееше вълшебна
примамка, блестяща и красива, и аз само трябваше да протегна ръка, за да
я сграбча.
Около мен разговорът се лееше с лекота, безгрижният смях на Клоуи се
извисяваше в малки изблици. Аз се включвах от време на време, следях
какво говорят, но най-вече просто наблюдавах, докато те общуваха,
запленена от непринудеността, която ги свързваше.
Гледах как Джордж и Доминик се усмихват на Клоуи, омагьосани от
чара й, и се питах какво би било усещането постоянно да си толкова
безгрижна, какво би било усещането да се смееш толкова лесно. Колко ли
прекрасно би било да те гледат така, както мъжете около масата гледаха
Клоуи? С усмивки и топли погледи. Аз също се усмихвах на искрящата й
жизнерадост, смеех се тихо на историята, която тя разказваше за един свой
професор.
Усетих под масата ръката на Гейбриъл, когато той преплете пръсти с
моите, докосването му беше едновременно нежно и солидно, също като
него, и ръката ми настръхна от обзелото ме вълнение. О, сякаш простена
сърцето ми. Ръцете ни бяха съединени по начин, който ме караше да
чувствам, че сме били създадени един за друг, че във всяка част от тялото
му може да се крие едно място само за мен, място, където аз ще пасна така,
както никой друг. Сякаш бяхме изваяни един за друг. Глупава идея. Дори
фантастична. Толкова неприсъща за мен. И въпреки това ми беше трудно
да я отхвърля, защото самата мисъл беше прекалено хубава. Бях
изпълнена с щастие и ме заля внезапно чувство на принадлежност, което
затанцува във вените ми. Кога за последен път бях чувствала, че
принадлежа някъде? Отдавна… толкова отдавна.
Погледнах към Гейбриъл и видях, че той ме наблюдаваше, от очите му
струеше нежност, а устните му бяха извити в сладка усмивка.
— Как е кракът ти, Ели?
Произнасянето на името ми ме изтръгна от мислите ми и аз примигнах,
докато отмествах поглед от Гейбриъл към Доминик, който бе задал
въпроса. Той наклони бутилката с бира и отпи дълга глътка. Две празни
бирени бутилки стояха на масата редом с тази, която остави. Забелязах, че
очите му блестят и леко заваля думите. Познавах този поглед. Той беше
пиян или почти.
— По-добре – отвърнах предпазливо.
Нещо зло се появи в очите му. Разпознах го, бях го виждала през целия
си живот, познавах го също както усещането на стриптийзьорския пилон,
плъзгащ се между дланите ми, познато и въпреки това нежелано. Събрах
сили за жестокостта, която бях свикнала да получавам от мъже като него.
Той бавно кимна.
— Това е хубаво. Не може да се изпълнява танц в скута само на един
крак. Или ти можеш? Може би някои мъже се наслаждават на подобни
гледки.
Дробовете ми внезапно се свиха и аз сведох поглед към чинията си,
изгубила апетит. Около мен разговорът замря.
— Доминик – изрече Гейбриъл.
Предупреждение.
— Какво? – попита брат му, отпивайки още една глътка от бирата. – Тя е
стриптийзьорка, нали? Извинете, тайна ли беше? Аз просто се интересувах
от способността й да си върши работата. По някое време тя ще трябва да се
върне на работа, нали?
— Доминик, достатъчно. Държиш се неуместно и го знаеш – намеси се
Джордж.
Знаех, че Джордж ме защитава от любезност, но това ме засрами,
подчертаваше още повече това, което Доминик правеше. Да ме застави да
се почувствам унизена от думите му. Докато само допреди минути бях
изпитала чувството на принадлежност, сега се чувствах чужда, далечна,
моите срамни различия бяха извадени на показ, за да бъдат обсъждани от
всички.
— Наистина, няма нищо, Джордж – промълвих тихо, приковала поглед в
Доминик. – Доминик е прав. Не мога да танцувам само с един здрав крак.
Пуснах ръката на Гейбриъл и стиснах моята под масата. Клоуи бе
замлъкнала и когато я стрелнах за кратко с очи, забелязах, че погледът й
се мести между всички нас. По лицето й се мярна безпокойство, преди
устните й да се стиснат в тънка линия.
Доминик вдигна ръце.
— Съжалявам, нямах намерение да обидя никого. Прости ми, Ели, ако
съм те поставил в неловко положение.
Нашите очи се срещнаха за частица от секундата, преди да сведа мойте,
но аз зърнах триумфалния блясък в неговите. Той не съжаляваше. Той
беше успял в замисъла си: да ме накара да осъзная, че мястото ми не беше
тук, не и в тази къща, не и с Гейбриъл. Почувствах се абсурдно, като
палячо, сякаш той бе прочел тайните мисли в главата ми, бе съзрял
покълналата надежда и беше дал ясно да се разбере колко глупава съм
била, за да си позволя дори за миг да тая подобни копнежи. Бях свалила
защитната си броня и той се бе възползвал. Защо трябваше да се
изненадвам? Само защото се чувствах… в безопасност. По-малко самотна.
— Надявам се, че всички имате място за десерта – заяви Клоуи със
свойствения си безгрижен, напевен маниер, очевидно опитвайки се да
смени темата и да разсее внезапно възцарилата се неловкост. – Двете с Ели
приготвихме нещо специално.
— Не съм подозирал, че имаш толкова много таланти, Ели – обади се
Доминик.
Изрече го с усмивка и сякаш се опитваше да се извини с комплимент,
задето преди няколко минути ме бе притеснил. Но аз долових
подигравката, скрита зад думите му, като че ли той много добре знаеше, че
аз нямах никакви таланти, и за пореден път се опитваше да ми го напомни,
за да се увери, че всички присъстващи ме възприемат така, както и той.
Отправих му кратка неискрена усмивка и се размърдах неспокойно на
стола.
Клоуи донесе нашето брауни със сладолед, което бяхме приготвили, и
отвсякъде се посипаха комплименти, докато всички го опитваха. Аз бях
изгубила апетит и исках единствено вечерята час по-скоро да свърши,
затова в секундата, когато ми се предостави възможност, се изправих,
събирайки няколко мръсни салфетки и пръстени за салфетки.
— Ели, ти седни. Ти няма да правиш нищо – нареди Клоуи.
— Мога да се справя с няколко неща – отвърнах, взех патериците и се
отправих към кухнята. Не желаех да прибавям и чувството за физическа
негодност към усещането за пустота, което коментарите на Доминик бяха
породили в душата ми. Дори и моята „помощ“ да е толкова нищожна и
жалка.
Гейбриъл стана.
— Вие, жените, сготвихте. Ние, мъжете, ще почистим.
— Не мога да възразя на това – засмя се Клоуи. – Ели, да отидем във
всекидневната.
Гейбриъл взе нещата, които държах в ръцете си, опитвайки се да улови
погледа ми. Аз се извърнах, усмихвайки се на Клоуи.
— Добре, само да отида до тоалетната и ще дойда.
— Ели… – рече Гейбриъл, но аз се престорих, че не съм го чула, и се
обърнах в другата посока.
Отидох в стаята си, седнах на леглото и поех дълбоко въздух. Защо се
чувствах по този начин? Само защото се бях залъгвала с мисли за…
принадлежност и бях свалена отново на земята. Но това беше добре.
Опасно беше да позволя на мислите си да се реят в онази посока.
Наистина, Доминик ми бе направил услуга с напомнянето. След няколко
минути се отправих към всекидневната.
Спрях точно пред моята врата, заставайки така, че да ми се открива
частична гледка към кухнята. Облегнах се на стената, наблюдавайки
Гейбриъл, който се смееше на нещо, което някой бе казал. Грабна една
чиния от нечия ръка и я сложи в миялната машина.
Чух гласовете на Джордж и на Клоуи. Те очевидно помагаха да се
разчисти масата. Не само мъжете. Онези, които пасваха на това място,
работеха дружно. И сцената изглеждаше съвършена, точно така, както би
трябвало. Гейбриъл отново се засмя, наклони леко глава назад и аз отново
изпитах същото усещане, че това беше мястото, на което той
принадлежеше, където беше спокоен, щастлив и уверен.
Усмивката ми помръкна, когато Доминик излезе от банята в коридора и
спря до мен. Очите му се насочиха към кухнята и Гейбриъл, когото
наблюдавах.
— Той невинаги се е смял така.
Застинах, отново насочвайки поглед към Гейбриъл. Той се бе преместил
вдясно и сега виждах съвсем малка част от него.
— Когато за пръв път се прибра у дома, той беше толкова… плашлив. –
Доминик замълча за миг. – Разбира се, всички ние бяхме на седмото небе
от радост, че се е върнал, но той не беше същият. Гейбриъл винаги е бил
хлапе, което навсякъде се справяше добре. С училище, със спорта. Всички
го обичаха. Просто притежаваше това… нещо, което привличаше всички,
някаква увереност, рядко срещана във възрастни хора, още по-малко у
дете. През последните няколко години той започна да си я възвръща. И
проклет да съм, ако ти му я отнемеш, Кристъл. Той е страдал достатъчно,
заслужава по-добър живот. Заслужава живот, който му е бил отреден, и
нищо по-малко. Само защото Гейбриъл винаги е проявявал особено
състрадание към отритнатите и безпомощните, не означава, че аз ще ти
позволя това да се превърне в нещо постоянно. Ясен ли съм?
Кристъл.
Той мислеше, че ме обижда, като използва името, но да го чуя, ми даде
сила, напомни ми, че имах защитна броня.
Дарих Доминик с моята най-флиртаджийска, неискрена усмивка и той
за миг се втрещи, преди да присвие очи и погледът му да се стрелне към
устата ми.
Разтри устната си с върха на показалеца.
— Макар че трябва да призная, че разбирам какво вижда той в теб. Ти
притежаваш красота, която кара мъжете да вземат глупави решения.
Заставя мъжете да губят контрол.
— Така ли, захарче? Звучи, сякаш знаеш нещичко за глупавите решения.
Очите му се присвиха още повече, докато ме оглеждаше от долу до горе.
— Разликата, Кристъл, е, че аз мога да си ги позволя. А Гейбриъл не
може. – Отново направи пауза. – Ти знаеш защо той отиде в онзи
стриптийз клуб, където работиш, нали?
Извърнах се, отказвайки да му отговоря, да му позволя да види, че
цялата треперех отвътре.
— Той искаше Клоуи, но беше дяволски несигурен, за да предприеме
първата крачка. Взираше се в снимката й, говореше с нея по телефона,
гледаше замечтано. Нуждаеше се от теб само за да се упражнява, Кристъл.
Тя беше тази, която той искаше. А после теб те пребиха и Гейбриъл
тутакси влезе в ролята на спасител.
Сърцето ми замря в гърдите ми и аз се съсредоточих върху усилието да
дишам спокойно, да запазя безстрастно изражение, да не му позволя да
разбере колко много ме заболя от думите му. Те бяха като нож, пронизал
ме в корема. Защото знаех, че Доминик не лъже.
Можеш да ми помогнеш да се упражнявам да бъда докосван от жена.
Самият Гейбриъл ми беше казал истината. Само дето не беше просто
жена, беше Клоуи. Клоуи, с хубавото й лице и искрящата жизненост.
Клоуи. Разбира се, че той би искал Клоуи.
Не мен. Той не искаше мен и никога не ме е искал. Или дори и да ме е
искал, то е било само защото все още не се чувстваше много удобно с жена,
не беше съвсем готов да се сближи с едно толкова невинно и мило момиче
като Клоуи. Колко идеално: аз бях упражнението, което му беше подръка.
Някоя, с която да се сближи зад затворените врати, под масите. Той беше
започнал да се чувства удобно с мен, защото в действителност аз нямах
значение. Аз щях да се върна в „Платинената перла“, а връзката му с Клоуи
щеше да прерасне в нещо повече и…
Усмихнах се отново на Доминик.
— Няма за какво да се тревожиш. Аз не съм ничий постоянен
ангажимент.
Той издаде звук, нещо средно между съгласие и отвращение, изучавайки
ме, сякаш се опитваше да разбере нещо. Олюля се леко и подпря ръка на
стената до мен, приклещвайки ме. Срещнах очите му, отказвайки да
отместя поглед, да му позволя да види колко бях наранена, колко
изнервена от близостта му. Той прокара пръст по скулата ми по същия
начин, както го бе сторил Гейбриъл онази нощ. Само че този път изпитах
студенина и неприязън. Този път исках да перна грубо ръката, която ме
галеше, а не да се притисна към нея. Вирнах брадичка.
— Толкова си красива… караш мъжа да пожелае да върши толкова
глупави, глупави неща…
И в този миг той се придвижи толкова бързо, че ме свари неподготвена.
Устните му смазаха моите и аз изненадано изскимтях. Езикът му нахлу в
устата ми, той ме притисна към стената, търкайки слабините си в корема
ми. Едва не вдигнах патерицата, за да го цапардосам, но тежестта на
думите му ме бе смазала, също като тялото му.
Нуждаеше се от теб само за да се упражнява…
Можеш да ми помогнеш да се упражнявам да бъда докосван от жена.
Застинах, позволявайки му да ме целуне, позволявайки на езика му да
завладее устата ми, а бедрата му да се търкат о моите, не ми пукаше.
Изобщо не ми пукаше за нищо. Или поне така си повтарях. На тавана
имаше пукнатина и аз се съсредоточих върху нея… умът ми се отнесе
надалече.
Устата на Доминик внезапно се откъсна от моята с пльокащ звук и аз
ахнах, върната обратно в настоящето, притиснала гръб към стената, докато
се опитвах да се опомня. Извърнах лице и стиснах очи, очаквайки удар или
нещо подобно.
— Какво, по дяволите, правиш? — прогърмя гласът на Гейбриъл,
изпълнен с гняв.
Отворих очи, отворих уста да отговоря. Какво правех? Аз… аз…
— Господи, успокой се. – Доминик се препъна назад, докато Гейбриъл
стоеше неподвижен. Едната му ръка висеше стисната в юмрук покрай
тялото, а другата тъкмо пускаше ризата на Доминик, която бе сграбчил
отзад на гърба му. Доминик се препъна още веднъж и се наклони напред. –
Просто се опитвах да разбера какво я прави толкова дяволски
привлекателна.
Отне ми секунда, за да разбера, че въпросът на Гейбриъл е бил насочен
към брат му, а не към мен.
Гърдите на Гейбриъл тежко се повдигаха и спускаха, сякаш не можеше
да си поеме дъх. Преди да успея да се оттласна от стената, където Доминик
ме беше притиснал, Гейбриъл заби юмрук в лицето на брат си.
Чух женски писък. Клоуи се бе втурнала в коридора, последвана от
Джордж. Доминик политна назад и се удари в стената зад гърба му, от носа
му бликна кръв и той високо изруга.
— Махай се от къщата ми – изръмжа през стиснати зъби Гейбриъл.
Доминик го погледна, в очите му се мярна изражение на шок и болка.
— Не можеш ли да видиш какво ни причинява тя? – изкрещя той.
— Ти си този, който ни причинява това! – извика Гейбриъл.
— По дяволите, Дом – промърмори Джордж, издърпа Доминик от
стената и буквално го повлече към кухнята.
Доминик не се възпротиви, притиснал с ръце кървящия си нос.
Клоуи местеше поглед между Гейбриъл и мен с удивено и объркано
изражение. Изглежда, преценяваше как да постъпи. След секунда се
обърна и последва Джордж и Доминик, очевидно решила, че е най-добре
да остави двама ни с Гейбриъл насаме.
Сърцето ми блъскаше в гърдите, главата ми бучеше. О, господи, как се бе
случило всичко това? Гейбриъл се обърна към мен с изтерзано лице.
Стисна очи за секунда и после ги отвори.
— Елоиз…
Гласът му ме пришпори да реагирам. Изправих се, завладяна от ужас,
светът се бе сгромолясал върху мен. О, господи, о, господи.
— Елоиз – повтори Гейбриъл, гласът му прозвуча като дрезгав шепот,
изпълнен с болка.
Окървавеният му юмрук висеше отстрани на тялото. Отмъщаващият
ангел. Сърцето ми заудря още по-лудешки в гърдите и за миг болката беше
толкова силна, че помислих, че ще заплача.
Поклатих глава, исках само да се махна – по-далече от измъчените му
очи, по-далече от срама, от болезненото отчаяние, раздиращо тялото ми,
заради това, която бях и винаги щях да бъда.
— Моля те – пророних, без да знам за какво молех.
За време? Пространство? Разстояние? Помощ? За всичко в едно?
Обърнах се към стаята си и закуцуках колкото бе възможно по-бързо
натам. Видях как Гейбриъл протяга ръка, но аз не спрях и тя падна надолу,
а главата му се наведе. Затворих вратата зад себе си, исках да изчезна,
исках просто да се разтворя в нищото.
Докуцуках до масичката до леглото, взех телефона си и изпратих на
Кейла есемес от шест думи:
Ще дойдеш ли да ме вземеш?
ГЛАВА 15
Нека изобщо не мислим. Нека просто
почерпим сили един от друг.
ЕЛИ
На утринната светлина клубът „Платинената перла“ изглеждаше мрачен
и запуснат. Измъкнах се от задната седалка на колата на Кейла, където
трябваше да седна, защото пасажерската й седалка беше счупена и не
можеше да се издърпа назад, за да наместя гипсирания си крак, и грабнах
патериците. Кракът ми щеше да остане в гипс поне още две седмици, но аз
вече чувствах, че заздравяваше добре. От два дни не бях вземала
обезболяващи хапчета и усещах само тъпа болка в ребрата.
— Имаш ли нужда от помощ? – попита Кейла, затръшна вратата на
колата и заобиколи отпред, за да ме пресрещне.
— Не. Добре съм. Вече съм експерт с тези неща.
Вдигнах едната патерица, преди да я опра на земята и да закуцукам към
нея.
Докато минавахме край боклукчийската кофа, аз извърнах глава, не
желаейки да мисля какво се бе случило зад нея през онази нощ. Струваше
ми се, че беше минала цяла вечност оттогава. Изненадах се, че не мисълта
за побоя предизвика мъчителната болка в гърдите ми, а споменът за
прекрасното лице на Гейбриъл, надвесено над мен в болничния коридор,
за това колко красив изглеждаше.
Гейбриъл…
Заставих се да го изтласкам от ума си. Мислите за него в този момент
нямаше да ми донесат нищо добро. След снощи беше станало безпощадно
ясно, че аз трябваше да се върна към моя живот, към моята работа. Щеше
да е нужно известно време, за да събера парчетата, но повече не можех да
се крия от реалността в света на Гейбриъл. Не беше честно към никого. И
със сигурност повече не бях желана. Несъмнено Гейбриъл беше отвратен
от мен не по-малко, отколкото бях аз.
Когато Кейла дойде да ме вземе, се изненадах да установя, че когато е
куцукане излязох от стаята си, къщата на Гейбриъл беше празна, но в
същото време изпитах облекчение. Все още се чувствах уязвима и
засрамена и не желаех да се срещам с никого. Прекарах безсънна нощ
върху кушетката на съквартирантката на Кейла.
Кейла задържа входната врата отворена, за да мина, сетне набързо се
сбогува с мен.
— Сигурна ли си, че ще се оправиш? Съжалявам, че не мога да остана.
Насилих се да се усмихна.
— Не се тревожи, добре съм. Ще се помотая тук няколко часа, докато се
освободиш и дойдеш да ме вземеш.
Всъщност се надявах, че ще мога да използвам времето, за да се уча да
смесвам питиета, или, ако Родни ми позволи, да опозная работата на бара.
— Добре. Ще ти изпратя есемес, когато потегля за насам.
— Благодаря, Кей.
Докуцуках във фоайето и се отправих към офиса на Родни. Само
минаването през клуба предизвика кисел вкус в устата ми. Противно на
волята ми, не можех да не сравня това унило, мръсно място с красивия дом
на Гейбриъл, толкова пълен с живот и светлина. Внезапно само това, че
бях тук, накара кожата ми да настръхне по начин, както никога досега.
Заставих се да пропъдя усещането.
Почуках тихо по вратата на офиса на Родни, чух излапващото: „Да?“, и
бутнах вратата с едната патерица.
Родни вдигна глава от документите, пръснати върху бюрото му, върху
тлъстото му лице се изписа изражение на искрена изненада. Той се
облегна назад в стола, докато куцуках към него.
— Кристъл. – Огледа ме от главата до петите, преди да се настаня на
стола пред бюрото му. – Как си?
Изсмях се безрадостно.
— Просто страхотно.
Благодаря, че дойде да ме видиш. Загрижеността ти направо стопли
сърцето ми.
— Изглеждаш ужасно.
— Е, благодаря ти, Родни. Чаровен, както винаги.
— Просто казвам истината.
Облизах устните си.
— Очевидно все още не мога да танцувам. Но се надявах, че бих могла да
поработя като барманка, докато се възстановя напълно, за да поема
обичайните си задължения.
— Нямаме нужда от барманка.
— Но аз трябва да се върна на работа. Нуждая се от парите.
— Това не е мой проблем.
Зяпнах го сащисано.
— Бях нападната и жестоко пребита от трима клиенти на излизане от
клуба.
— Съгласно правилата на компанията ти трябва да чакаш някой от
охраната да те придружи до колата ти. Ти не си ги спазила.
Поех дълбоко дъх, казвайки си да не избухвам и да запазя спокойствие.
— Осъзнавам, че съм пренебрегнала правилата. Но не може да
намекваш, че случилото се е по моя вина.
Той сви рамене.
— Може би вината не е твоя, но фактът остава, че не се нуждая от
барманка. А и дори да се нуждаех, никой не иска една саката да му сервира
питиетата. Съсипва удоволствието. – Очите му се отместиха към гърдите
ми. – Дори и да имаш готини цици.
Едва не се изсмях при цялата му абсурдност, но гневът потуши смеха,
клокочещ в гърлото ми.
— Ти наистина си просто един гадняр.
— Аз съм бизнесмен, скъпа. Бизнеса не го е грижа за чувствата ти.
Заставих се да остана спокойна и лепнах малката си скована усмивка.
— Сигурно има някаква работа, която бих могла да върша, докато
оздравея достатъчно, за да мога да танцувам.
Родни взе от претрупаното бюро нещо, което приличаше на използвана
клечка за зъби, и започна да чопли зъбите си, докато ме изучаваше.
— Мамка му, ти дори не можеш да миеш пода в твоето състояние. Нямам
нищо за теб. Почини си месец или два и се върни, когато вече не
изглеждаш като премазано плашило. — Той се засмя на шегата си. –
Тогава ще видя дали ще мога да те вместя в графика.
— Месец или два… – заекнах аз. – Ще видиш дали ще можеш? –
изкрещях. – Поемала съм смени винаги когато си искал, примирявала съм
се с обидите ти, гледала съм как си драпаш оная работа и съм се
преструвала, че не ме отвращава, и съм се смяла на тъпите ти шеги. И сега
ти не можеш да ми намериш някаква работа тук, докато оздравея?
Лицето на Родни се скова и върху челюстта му заигра един мускул.
— Изчезвай.
Изправих се и грабнах патериците. Исках да се вкопча в малкото гняв,
който бях насъбрала, но отчаянието и чувството за поражение надделяха.
Не можех да се заловя за нищо в просто всичко се изплъзваше между
пръстите ми. А и какво друго можех да сторя? Да умолявам Родни?
Господи, предпочитах да умра бездомна. Извърнах се и куцукайки,
излязох от офиса му.
На входа си спомних, че не бях опразнила шкафчето си, и се замислих да
се върна обратно. Но единствените неща в шкафчето ми бяха тези, от
които се нуждаех за работата си: гримове, няколко костюма и три-четири
чифта сандали. Оставих ги там, бутнах вратата и пристъпих на ярката
слънчева светлина.
И последната капчица енергия, която имах, когато влязох в
„Платинената перла“, се бе изцедила от мен. Отпуснах се върху тротоара до
вратата и извадих мобилния си телефон. Около минута се взирах в него,
сетне бавно го прибрах. Истината беше, че нямаше на кого да се обадя.
Кейла щеше да дойде по някое време, но точно в момента тя местеше
багажа си в дома на друга своя приятелка. Момичето, при което живееше,
я бе помолило да се изнесе, тъй като сестра й пристигнала в града и се
нуждаела от място, където да отседне.
Господи, всички ние бяхме полуголи номади, местещи се от едно
временно място на друго. Това беше изтощително. И болезнено.
Един пикап спря пред мен, закривайки слънцето. Присвих очи към
шофьора. Джордж. Издишах дълбоко, станах и се приближих до
шофьорския прозорец.
— Не очаквах да те видя тук, Джордж.
Джордж наклони глава.
— Не, предполагам, че ти изобщо не очакваш много неща, нали, Ели?
Изпуснах дъх и пригладих няколко кичура, измъкнали се от опашката
ми. Зареях невиждащ поглед в далечината, чувствайки се лишена от
всякаква сила. Толкова сломена, че дори нямах волята да излъжа.
— Не, предполагам, че не.
Никога не съм очаквала. Никога няма да очаквам. Надеждата е
прекалено опасна.
— Доколкото разбирам, нещата не са минали добре там.
— Не, не минаха.
Джордж остана мълчалив за момент, гледайки пред себе си, преди да
насочи поглед към мен.
— Доминик временно се премести да живее при мен.
— Добре.
Не знаех как да се чувствам при тази новина. Наистина, в този момент
не желаех да мисля за Доминик.
Той кимна с глава към мястото до себе си.
— Искаш ли да те закарам?
— Къде?
— У дома.
Очите ми се задържаха за секунда върху Джордж, преди бавно да кимна.
— Имаш ли нужда от помощ, за да се качиш?
— Не, мога да се справя.
Заобиколих отпред пикапа на Джордж, плъзнах патериците под
предната седалка и стъпих на малкото стъпало, за да се кача на
пасажерската седалка. Той потегли от паркинга и аз гледах през рамо,
докато сградата на „Платинената перла“ все повече и повече се смаляваше.
Някакво шесто чувство ми подсказваше, че за последен път бях тук, и аз не
знаех дали това беше за добро, или не. Наистина нямах други
възможности за работа и фактически никакви умения, които не включваха
голото ми тяло. Облегнах глава на седалката и оставих Джордж да реши
точно кой път водеше към дома.
Ние пътувахме в мълчание и аз бях благодарна, защото се чувствах
напълно изтощена. Предишната нощ не бях спала повече от половин час и
сега се възползвах от възможността да подремна, докато бръмченето на
мотора ме унасяше. Бях толкова скапана, че не можех да мисля за каквото
и да било, и бях благодарна да се откъсна от мислите си, благодарна, че
ударът от загубата на работата, като капак на всичко, ми се струваше
далечна тревога… поне в момента. Знаех, че чувството е временно, и затова
се отдадох на спокойствието, докато траеше.
Когато спряхме пред малка къща, тип ранчо, на тиха улица в жилищен
квартал на Морли, аз погледнах объркано към Джордж. Той кимна към
къщата.
— Ела. Няма да влизаме вътре. Само в гаража и аз ще оставя вратите
широко отворени. Доминик е на работа.
— Какво ще правим?
— Последвай ме.
Слязох нерешително от пикапа, грабнах патериците и огледах
спокойната улица с два реда дървета отстрани. Покрай нас мина една
жена. Малко куче, порода „Бигъл“, припкаше до нея. Тя се усмихна и
поздрави Джордж, а в отговор той й викна „Здрасти!“.
Джордж отвори гаража и влезе вътре, като пътьом извика името ми. Аз
се приближих нерешително и видях, че помещението беше чисто, помалко от това на Гейбриъл, но вътре имаше подобна работна маса,
заемаща едната цяла стена, а в дъното бръмчеше стар хладилник. В
средата на гаража от тавана висеше боксова круша.
Пристъпих вътре.
— Джордж, какво ще правим?
— Ще те науча как да се защитаваш.
— От кого? От Доминик?
Джордж, който обсипваше крушата с леки удари, отпусна ръце и ме
погледна с изражение, изразяващо разочарование и може би съжаление.
— Доминик не е лошо хлапе, Ели, не и в действителност, но, да, и от него
също. – Той въздъхна и изведнъж ми се стори по-възрастен, отколкото си
бях мислила. – Не всички мъже ще пожелаят да се възползват от теб,
защото имат възможност, но ти трябва да се научиш да различаваш онези,
които може да го сторят, и да стоиш по-далече от тях. Ти си се събрала с
лоши хора, Ели, момичето ми.
Изсумтях с горчива насмешка.
— Животът ме събра с лошите хора.
— Не се съмнявам в това. Но животът също така те събра с Гейбриъл. –
Той ме наблюдава около минута и начинът, но който ме гледаше, ме
накара да се почувствам някак си разголена, сякаш ме разбираше много
повече, отколкото би трябвало. – Сега, след като знаеш разликата, стой подалече от лошите хора. – Замълча за секунда. – Въпреки това понякога
някой може да те изненада, при това не по хубав начин. – Правилно. Като
Доминик. — Тогава трябва да знаеш как да ги повалиш, така че да не могат
да се изправят.
Повдигнах вежда.
— Смяташ да ме научиш как да се бия?
— Аха.
— Джордж, каква ще е ползата от това?
— Ще ти помогне да разбереш, че не си длъжна да понасяш удари. Аз
мисля, Ели, момичето ми, че ти от много дълго време си свикнала да
понасяш удари. Прав ли съм?
— И какъв избор съм имала? – промърморих аз.
Не знаех какво да мисля за този мъж, който стоеше пред мен.
— Може би не си имала много добри възможности за избор. Аз ще ти
открия някои. Ела.
Той се наведе, вдигна нещо и го хвърли към мен. Улових го с една ръка и
го притиснах към гърдите си, свеждайки поглед. Боксьорски ръкавици.
Цялата ситуация беше абсурдна.
— Аз съм с патерици.
— Можеш ли да се отпуснеш съвсем малко върху гипсирания крак?
Лекарят беше казал, че мога да започна да се опитвам, и аз го правех, но
не много. Предполагам, че най-вече само когато се налагаше да запазя
равновесие, както сега.
Джордж кимна.
— Засега остави патериците. Крушата ще ти послужи за подпора, когато
имаш нужда. – Кимна към ръкавиците. – Давай, сложи ги. Тайната на
добрия удар е да наведеш брадичка, така че ръката ти да се изстреля
направо. Хайде.
Сложих си бавно ръкавиците, а после докуцуках в гаража, докато
Джордж държеше здраво крушата. Оставих патериците на пода,
балансирайки върху здравия си крак и пръстите на гипсирания.
Предпазливо ударих крушата.
— Предполагам, че ти си научил Гейбриъл да се боксира. Спомних си
окървавения нос на Доминик, смаяното му изражение, болката. Лицето ми
едва не се сгърчи, когато гледката, която се опитвах да забравя, внезапно
оживя ярко в съзнанието ми.
— Аха. Научих и двете момчета. Казах им, че трябва да се бият само по
две причини: ако някой пръв ги удари или да защитят честта на жена.
Ха. Ударих крушата малко по-силно.
— Точно така. Забий юмрук по-здраво, Ели. Покажи кой е шефът.
Аз се засмях леко и последвах наставлението на Джордж. През
следващите десет минути той ме инструктираше, докато аз удрях крушата
все по-силно и силно, като внимавах за ребрата си и да не се нараня по
някакъв начин, което би забавило оздравяването ми. Докато удрях
крушата, в мен се разля вълна на могъщо задоволство. Чувствах се… силна
или сякаш бих могла да бъда. Може би.
Джордж задържа крушата и широко ми се усмихна.
— Достатъчно засега. Това е добро начало. Идвай веднъж в седмицата и
ще направим от теб професионален боксьор.
Отново се засмях и кимнах, докато свалях ръкавиците.
— Дадено, Джордж.
— Хубаво. – Той ме изгледа за миг. – А сега ми се струва, че имаш нужда
от работа.
Аз се сковах.
— Имаш работа за мен?
— Не е нещо вълнуващо. Но може би сигурно си забелязала, че се
нуждаем от някой, който да отговаря на телефона в приемната на
каменоломната. В момента, когато можем, вдигаме телефона, иначе се
включва гласова поща, но това не е много добре за бизнеса. Допреди
няколко месеца имахме на рецепцията една жена, която вършеше тази
работа, но тя напусна, за да гледа внуците си през целия ден. Просто все
още не сме се наканили да назначим някого. Изглежда, ще си направим
взаимна услуга, ако можеш да понесеш скуката.
Задъвках устната си.
— Нямам никакъв опит в отговарянето на телефон.
— Можеш да се научиш.
Можеш да се научиш.
При думите му стомахът ми нервно се сви. Въпреки това беше хубаво, че
някои имаше вяра в мен. Кога за последен път се бе случвало? Не можех да
си спомня. Почувствах се добре. Господи, наистина се почувствах добре.
Кимнах.
— Добре. Благодаря ти, Джордж.
Той се усмихваше, докато вървяхме обратно към пикапа му.
— Тогава се разбрахме. Отдели си още една седмица, докато се
възстановиш. Можеш да започнеш следващия понеделник в девет. Добре
ли ти звучи?
— Да, звучи добре. – Качих се в пикапа на Джордж и го стрелнах с
поглед, докато завърташе ключа в стартера. – Джордж, Доминик работи
там и…
— Няма да имаш отново проблеми с Доминик. – Челюстта на Джордж
леко се стегна. Той ме погледна многозначително. – Ясно?
— Ясно — кимнах аз. — Огледах силния му профил, загорилата кожа,
нашарена с по-светли гънки около очите, където се бяха образували
бръчици от смях, което подсказваше, че той се смееше често и от сърце.
Имаше гъста посивяла коса и най-яркосините очи, които бях виждала.
Беше красив мъж. Добър човек. Точно такъв мъж се бях надявала, че ще
застане на прага на онази грозна малка къща в онзи ден, когато двете с
мама бяхме почукали на вратата. — Защо си толкова мил с мен? —
попитах, преди да успея да се спра.
Той ми хвърли бърз поглед, преди да го насочи обратно към шосето.
— Защото се доверявам на Гейбриъл, а той заслужава да бъде щастлив.
Аз наклоних глава, обмисляйки отговора му. Да, той заслужаваше да
бъде щастлив. Но отговорът на Джордж съдържаше намек, че моето
щастие е свързано с това на Гейбриъл. Не бях сигурна дали това беше
истина и дори не бях сигурна, че исках да бъде. Струваше ми се
отговорност, която не би трябвало да ми поверяват.
— Не е нужно да наричаш неговия дом свой, ако не желаеш. Можеш
отново да си тръгнеш. Това е твое право. Но не по този начин, без нито
една дума или сбогом. Той заслужава нещо по-добро.
Кимнах, сведох поглед към сключените ми в скута ръце и зачоплих
ноктите си.
— Знам.
Ние пътувахме към къщата на Гейбриъл и нервността ми се усилваше,
колкото повече приближавахме. Започнах да мачкам подгъва на полата си.
Как щеше да реагира той на завръщането ми? Аз дори не се бях сбогувала с
него, просто бях изчезнала. Джордж беше прав: Гейбриъл заслужаваше
нещо много по-добро. По-добро от мен. И въпреки това аз все още се
чувствах дълбоко наранена от това, което Доминик ми беше казал за
Клоуи. В известен смисъл Гейбриъл беше мой приятел, какъвто не бях
имала никога досега. Може би точно върху това имах нужда да се
съсредоточа – приятелството с Гейбриъл. Той искаше Клоуи и честно, как
би могъл да не я иска? А и тя очевидно беше привлечена от него, а освен
това му се възхищаваше и го смяташе за изключителен човек. Така че
какво значение имаше, ако аз изпитвах по-силни чувства към Гейбриъл?
Щях да ги загърбя и да се фокусирам върху това, което беше най-добро за
него. Бих могла. Ще мога. Не спирах да си го повтарям, докато пътувахме,
надявайки се да се убедя, докато пристигнем в дома му.
ГЛАВА 16
Бъди смел, дори и в думите. Дори и в мислите.
ГЕЙБРИЪЛ
Чух пикапа на Джордж, преди да го видя, и излязох от гаража, сваляйки
ръкавиците си. Сърцето ми думкаше в гърдите.
О, господи, моля те, нека тя да е с него. Присвих очи, когато пикапът
наближи, и забелязах очертанията на две глави през предното стъкло.
Въздъхнах облекчено.
Пикапът спря и аз видях как Джордж изскочи, дарявайки ме с кратко
кимване и лека усмивка, и с жестове посочи, че ще помогне на Ели да
слезе. Тя стъпи долу и ми хвърли нервен поглед, докато нагласяше
патериците.
Джордж се отправи към шофьорската врата, подвиквайки набързо
„Довиждане!“ към двама ни.
— Благодаря ти, Джордж – отвърнах, надявайки се, че той е доловил
дълбоката искреност в думите ми.
Той кимна и се качи в кабината.
— Хей – извърнах се към Ели, която стоеше на алеята за коли и дъвчеше
устната си, с онази позната несигурност в очите, която ме изпълваше с
желание едновременно да я целуна и утеша в прегръдките си.
— Хей.
Кимнах към люлката на предната веранда.
— Ще поседнеш ли с мен?
Тя погледна зад гърба си.
— Аха.
Помогнах й да изкачи двете стъпала, макар че тя вече си служеше доста
умело с патериците. Двамата седнахме на люлката, за миг почувствали
някаква странна неловкост. Верандата беше в сянка и шоколадовата
мента, растяща от тази страна на къщата, изпълваше въздуха с упойващото
си ухание.
Чувствах се като юноша на първа среща с момиче, за което не бях
сигурен, че иска да бъде на среща с мен. И като мъж, който трябваше да се
извини, а нямаше представа как да започне. Въздъхнах бавно.
Предположих, че е най-добре да карам направо.
— Исусе, извинявай, Ели.
Тя ме погледна и леко изви тяло към мен, така че лицата ни се озоваха
почти едно срещу друго.
— Ти няма за какво да се извиняваш.
— Освен всичко друго, не те опазих…
— Ти не си отговорен за това. – Тя сведе поглед. – Истината е, че аз
предизвиках Доминик. Окуражих го да направи това, което той стори.
Очите й бяха пълни с вина и болка, и сърцето ми се сви, макар че не
можех да отрека острата ревност, която ме прободе, гореща и
неконтролируема. Тя ме накара да настръхна и да се изпълня с желание
отново да ударя нещо. Или по-скоро някого. Моят брат беше целунал Ели,
преди аз да съм я целунал.
— Ти искаше ли да го целунеш?
— Не.
Задъвках долната си устна между зъбите, наблюдавайки я за секунда и
питайки се защо му беше позволила. Накрая стигнах до заключението, че
може би дори тя не знае.
— Струва ми се, че би трябвало да стоварим цялата вина върху плещите
на Доминик и да забравим за цялата история. Какво ще кажеш?
Лека усмивка, кратко кимване.
— Но аз не желая да заставам между теб и твоя брат. Това не е редно.
Погледнах покрай нея, взирайки се в дърветата отвъд рамото й, към
слънцето, греещо високо на небето, и си спомних как стомахът ми се бе
преобърнал, когато видях Доминик, притиснат към Ели в коридора,
надвесил лице над нейното.
Стиснах за кратко очи, опитвайки се да залича картината, която все още
прогаряше мозъка ми.
— Това, което ти бях казал преди, е истина. Двамата с Доминик имахме
нужда да се отдалечим за кратко един от друг. Нашата връзка е доста
сложна, Ели, и това няма нищо общо с теб.
От известно време, може би от години, бях осъзнал, че в някои
отношения Доминик се смяташе за мой настойник. Аз се чувствах…
задушен, въпреки че никога не съм му признавал колко много. Той учеше
в местния колеж, когато купих къщата, и аз го бях попитал дали иска да
живее с мен за някой и друг месец. Месеците се превърнаха в години и ние
много отдавна имахме нужда от промяна.
Отдавна трябваше да заживеем отделно. Случилото се с Ели просто беше
пословичният последен камък, преобърнал колата. Всъщност много голям
и тежък камък, но все пак камък. Бях изритал Доминик от дома си заради
това, което беше причинил на Ели. Но трябваше да го помоля да си тръгне
дълго преди това. Това щеше да бъде по-добре и за двама ни.
Предпазливият поглед на Ели се плъзна по лицето ми за секунда, преди
тя да кимне.
— Джордж ми предложи работа в каменоломната. Аз… аз сега мога да се
прибера у дома. Вече мога да се оправям по-добре, а и колата ми е
поправена…
Тя леко се намръщи и извърна очи, сякаш имаше още нещо, което я
тормозеше.
— Остани тук. – Думите прозвучаха сериозно дори в собствените ми уши
и очите й отново се насочиха към мен. Аз бързо тръснах глава. – От тук до
каменоломната е само няколко минути път и мога да те карам и връщам от
там. Как ще можеш да шофираш час и половина всеки ден, докато левият
ти крак все още е гипсиран?
Ели сведе поглед към крака си.
— Мисля, че бих могла, но… предполагам, че няма да е най-безопасното
нещо.
— Не, няма.
Двамата останахме притихнали за минута, докато Ели чоплеше ноктите
си, навик, който бях забелязал, че имаше, когато беше нервна или
неспокойна.
— Гейбриъл, Доминик ми каза защо изобщо си дошъл в „Платинената
перла“. За Клоуи…
Ах, господи. Облегнах се назад и издишах, изпълнен с още по-голям гняв
към брат си, заради ненаситното му желание да прогони Ели. Заради
ненаситната му жажда да контролира всичко. С пръстите на краката си
леко залюлях люлката.
— Какво ти каза той?
— Каза ми, че си имал мечти за нея… че си дошъл и „Платинената
перла“, за да намериш някоя, която да те подготви за нея. Това… това е
била моята роля. И сега тя е тук и…
Издадох неясен звук, който се превърна във въздишка.
— Има известна истина в това. – Тя трепна леко и аз сведох за миг
поглед към ръцете си, за да събера мислите си. – Когато Клоуи се свърза с
мен, аз си позволих да помечтая за… възможностите. Но цялата истина,
Ели, е, че Клоуи ме застави да осъзная, че бях готов да възстановя и
последната част от себе си, онази част, която ми пречеше да търся връзки с
жени. Тя беше катализаторът, който ме изпрати в „Платинената перла“
през онази нощ. Идеята за нея… – Замълчах, представяйки си как
изглеждаше Ели през онази нощ, седнала срещу мен с тежкия си грим и
прекалено високите токчета. – И точно там те открих. Не съм те очаквал,
Елоиз, но ти беше там. И ти си тази, в която аз се влюбих.
Тя ме погледна и бързо премигна. Плахата надежда в очите й едва не
разтопи сърцето ми. Ала тя бързо бе заменена с несигурност, дори може би
с лека паника.
— Не, Гейбриъл.
— Какво „не“?
Ели поклати глава.
— Ти не бива да ме обичаш.
Въздъхнах,
— Прекалено е късно. Вече те обичам. Съжалявам, но не мога да спра да
те обичам.
Очите й обходиха лицето ми, сякаш се опитваше да открие някаква
неискреност в моите, някаква лъжа в изражението ми. Зърнах същия
мимолетен проблясък на надежда, който тя бе потушила преди малко.
Ели.
Подозирах, че и тя имаше чувства към мен, макар че може би не беше
готова да ги признае, дори и пред себе си. За пръв път го бях помислил
през онази нощ, когато тя гледаше врабеца върху камината. Бях съзрял
същия копнеж в очите й, който изпитвах и аз, видях как поруменя лицето
й, когато я докоснах, как се притиска към дланта ми, вместо да се
отдръпне. А после, по време на вечерята, тя бе наблюдавала всички изпод
полуспуснатите си клепачи със стеснително и щастливо изражение,
изглеждайки толкова уязвима. Бях уловил ръката й под масата и бях
забелязал как кожата й настръхна.
Тя ме погледна и ми се усмихна със същата ослепителна усмивка, с която
ме бе дарила, когато държеше дъгата в ръцете си, онази, която озаряваше
лицето й и очите й и я караше да сияе по един неописуем начин. Дъхът ми
отново бе секнал и в онзи миг осъзнах, че я обичам. Това ме бе изплашило
и наелектризирало, но в същото време бях отмалял от желание. Жадувах
да я докосна, да я опозная по всеки възможен начин, да я любя по всеки
възможен начин и това ме изпълни с изгарящо желание и тя да ме докосва
и люби.
Любовта ми към нея бе започнала да лекува и последната част от мен,
която все още беше счупена. Затова щях да чакам. Щях да чакам Ели
колкото й бе нужно.
— Аз…
Каквото и да възнамеряваше да каже, замря върху устните й.
Усмихнах й се.
— Всичко е наред. Не е нужно да казваш нищо, докато не си готова. Ала
животът ме накара да науча един урок. Никога да не пропускам случай да
казвам на хората, които обичам, какви са чувствата ми към тях. Сега това
се е превърнало в нещо като мото за мен.
Усмихнах й се отново, а тя склони глава и върху прекрасните й устни се
появи лека усмивка. Погледнах устата й, обзет от неудържимото желание
да я целуна. Но не днес. Не и след като моят брат бе отнел нещо от нея.
Тя се извърна от мен и погледна към пътя, преди отново да впери очи в
мен.
— Съжалявам, че си тръгнах, без да ти кажа. Аз просто… – Думите
заглъхнаха и тя поклати глава. – Предполагам, че просто ме бива в
бягството.
Наведох глава, опитвайки се да срещна очите й, да я накарам да се
усмихне.
— Аз нямам нищо против да те преследвам Ели. Само ми позволявай от
време на време да те хващам.
***
През следващата седмица ние се върнахме към предишния ритъм на
живот. Наблюдавахме заедно изгрева и Ели бъбреше с мен, докато
извайвах Уилям. След като признах чувствата си към нея, помежду ни
имаше определено напрежение, което не бе съществувало дотогава, нещо
неизречено витаеше във въздуха. Аз й бях казал какво изпитвам и сега
очаквах тя да стори същото. Надявах се. Следобедите я наблюдавах как
седи сама във вътрешния двор, втренчила поглед в дърветата. Оставях я на
спокойствие да се отдаде на мислите си, молейки се на Бог някои от тях да
са посветени на мен.
А нощем лежах в леглото и си мислех за нея, неспособен да възпра
фантазиите, стрелкащи се в съзнанието ми. Питах се какво ще е усещането
на кожата й под пръстите ми, какъв ще е вкусът на устата й, какво ще е
чувството, когато тялото ми се слее с нейното. Мислите за интимност вече
не ме плашеха, защото, когато си фантазирах, че докосвам някого, повече
не си представях непозната, безименна, безлика възможност. Сега си
представях конкретен човек, когото обичах. Представях си Ели.
Клоуи идваше в къщата почти всеки ден и ние непринудено
разговаряхме, както от самото начало. Въпреки че темата беше
изключително лична, Клоуи винаги ме предразполагаше и ме караше да се
чувствам спокойно с нея. Някой ден от нея щеше да излезе много добър
терапевт. Тя беше сърдечна и умееше да отгатва човешките чувства и
настроения и аз се надявах, че няма да изгубим връзка, когато проучването
й приключи.
Не мога да отрека, че се питах какво би станало, ако не бях срещнал Ели,
ако Клоуи се бе появила първа и аз бях готов да започна връзка с нея, и тя
бе откликнала на чувствата ми. Клоуи беше хубава, пълна с живот и с нея
се общуваше с такава лекота. Харесвах я и може би при много различни
обстоятелства бих могъл дори да я обичам. Предполагам, че това щеше да
бъде една спокойна, уравновесена обич. Но тя никога нямаше да
възпламени сърцето ми, както Ели. Никога нямаше да ме развълнува и
заплени, да ме накара да изпитам хиляди различни емоции наведнъж.
Знаех го така, както усещах мрамора под пръстите си, по същия начин
разбирах как да движа длетото и да извая заоблен ръб, вместо нещо
квадратно, колко натиск да приложа, за да изсека някоя грапавина, без да
счупя края. Защото Ели беше моя. Не за да я притежавам. А за да я
обичам.
Може би това беше нещо, което видях в очите й, и то ми напомни за
болката, която аз също бях изпитал. Може би това беше същата причина
да обичам всички неща, които обичах: защото то докосваше сърцето и
душата ми. Навярно не беше нещо, което можеше да се обясни, нито се
нуждаеше от обяснение.
Любовта ми към Ели беше като животворния дъх в дробовете ми.
И въпреки това в известно отношение се чувствах малко странно да
споделям интимни подробности от живота си с една жена, когато
единствената жена, за която бленувах, седеше някъде другаде, в друга част
на същата къща.
Един ден, след като Клоуи си тръгна, открих Ели да седи във вътрешния
двор. Когато чу стъпките ми, тя се извърна към мен и ми се усмихна.
— Седях тук и си мислех.
— Мисленето е добро занимание – засмях се аз.
— Кой е любимият ти десерт?
Намръщих се леко, смутен от въпроса й.
— Ъ, лимонов пай с целувки.
Тя склони глава.
— О.
— Грешен отговор ли беше? – подкачих я аз.
— Не. – Тя прехапа устна. – Макар че навярно не е лесно да се направи.
— Ти искаш да ми направиш десерт?
— Помислих, че бих могла. Ако не възразяваш. Също и вечеря.
— Разбира се, че не възразявам. Щом искаш.
Тя се усмихна и този път усмивката й беше по-широка.
— Имаш ли нещо против набързо да отскочим с пикапа до магазина, за
да напазаруваме?
Засмях се, сърцето ми се изпълни с надежда. Тя щеше да ми сготви
вечеря и да направи пай. Все нормални неща, които ме накараха да се
почувствам толкова добре.
— Ни най-малко.
Наклоних глава и се ухилих.
Подкарахме към бакалията в Морли. Аз бутах количката между
редовете, докато Ели четеше съставките от рецептата в телефона си.
Стараех се да потисна усмивката си, която постоянно напираше, но ми
беше трудно да я сдържа. Да наблюдавам как Ели се разхожда из
магазина, дори с патерици, ме изпълваше с щастие по начин, който
съзнавах, че е малко прекален. При все това изпитвах усещането, че сме
двойка, и си позволих да му се насладя. Чувствах се удобно редом с нея,
открих, че ми е приятно лекото докосване на ръката й, вместо да понеча да
се отдръпна.
Докато бяхме на опашката пред касата, забелязах погледите, хората
говореха и както винаги, ме поглеждаха неловко. Забелязах, че това не бе
убягнало и от вниманието на Ели, макар че тя мълчаливо продължаваше
да вади продуктите от количката и да ги трупа върху лентата. Изглеждаше
засрамена, предположих, че заради мен, и това внезапно помрачи малкото
ни приключение. Нещо в изражението на лицето й ме разтревожи, макар
да не бях сигурен точно защо.
Погледът ми се отмести към стойката за вестници, където видях малка
статия за случая на Уайът Гелър. Историята дори вече не беше на първите
страници. При тази мисъл стомахът ми натежа. Вместо всяка сутрин да
проверявам онлайн новините, аз някак си бях успял да се заставя да не
мисля за това. Чувствах се напълно безпомощен и само можех да се
надявам и да се моля полицията да се натъкне на следа и да има пробив по
случая. Да се терзая постоянно за това, нямаше да е от полза за никого,
най-малкото за мен.
Ели беше мълчалива на връщане, но когато пристигнахме у дома, тя
отново изглеждаше нормално. Помогнах й да разопакова продуктите,
преди да изляза на двора, за да довърша работата, с която се бях захванал
предишния ден.
Бях работил около час, когато входната врата се отвори с трясък и аз
вдигнах глава от лехата, върху която изсипвах тор от една торба. Бавно се
изправих, погледът ми се придвижи по Ели – от бялата й блуза, изцапана с
нещо зелено, по лицето й, изплескано с брашно, и нагоре до разрошената
й коса, напръскана със същия зелен сос, който красеше блузата й.
— Ели? Добре ли си?
Съдейки по лицето й, в кухнята бе имало истинска катастрофа, но не
проумявах защо тя изглеждаше толкова невероятно съсипана.
Тя слезе, куцукайки по стъпалата, застана пред мен и изпусна дълга,
треперлива въздишка, докато приглаждаше с ръка омазаната си с храна
коса. Очите й бяха пълни с толкова огромна болка, че аз загубих дар слово.
Сърцето ми мъчително се сви, докато се взирах в нея.
Какво ставаше тук?
— Когато бях на дванайсет, един от приятелите на баща ми дойде в
стаята ми през една нощ, докато спях.
О, не. Ах, господи. Продължих да се взирам в нея, неспособен да откъсна
взор от разширените й, изпълнени със страдание очи.
Тя се бе провалила в приготвянето на вечерята и това беше реакцията й.
Защо? Защо един съвсем обикновен неуспех бе извадил наяве толкова
дълбоко заровена болка? Дали тя отново се опитваше да ме шокира с нещо
от миналото си, което вярваше, че я прави отвратителна и недостойна за
любов? Стоях замръзнал, очаквайки тя да изрече на глас друго признание,
което тя си мислеше, че ще успее да ме накара да изпитам същата погнуса
към нея, каквато тя очевидно изпитваше към себе си? Кажи ми, сладко
момиче. Аз мога да се справя.
Ели пое дълбоко дъх и цялото й тяло потрепери.
— Ние бяхме заедно. – Вирна брадичка, сякаш събираше сили за това,
което щеше да последва. Аз не реагирах. Ти си била изнасилена, Елоиз.
Защо не го наричаш така? Тялото й отново бе разтърсено от силен трепет,
раменете й се повдигнаха и очите й се затвориха за миг. – Той ми носеше
бонбони, а после се смееше и казваше, че навярно е моят з-захарен т-татко.
Захарче.
Съжалявам, но картата ми с танци в скута е запълнена за вечерта,
захарче.
И така, какво води готин мъж като теб в това свърталище на греха,
захарче?
О, боже. О, господи. Имах чувството, сякаш някой бе стегнал стомаха ми
с менгеме. Той е бил достатъчно възрастен, за да й бъде баща, а тя е била
просто едно малко момиченце.
Ели пое отново мъчително дъх и на мен ми струваше огромно усилие на
волята, за да не се протегна към нея. Но аз знаех, че жестът ми ще
пресекне думите й, а в момента тя имаше нужда да ги излее.
— Баща ми ни хвана един път и аз помислих… помислих… Ами на него
не му п-пукаше. Никога не му е пукало. Това продължи една година и
тогава мъжът з-започна да се среща с някаква жена в другия край на града
и престана да идва в дома на баща ми. Предполагам, че беше грешно, но
когато той престана да идва при мен, аз отидох в к-къщата му и го помолих
да се върне. Умолявах го. – Изплю последното, сякаш беше отрова. –
Мислех, че той ме обича, и го умолявах да не ме изоставя. Разбира се, той
все пак ме заряза, но не и без едно последно чукане, за да ме запомни.
От гърлото й се изтръгна звук – не точно въздишка, нито ридание, а
нещо, което бе свидетелство за дълбока покруса, звук, който навярно
прекалено дълго е бил стаен в душата й.
Имах чувството, че моето тяло, моята душа излъчват болка. Тя ме
изгледа шокирано, сякаш току-що бе изплувала от някаква странна мъгла,
сетне рязко се извърна и куцукайки, се отдалечи – по-бързо, отколкото я
бях виждал да се движи, като че ли в момента болката в крака беше
последната й грижа.
О, Исусе. Сега, след като тя вече не можеше да ме чуе, аз простенах
високо заради изповедта й, заради начина, по който се бе разголила,
оставайки абсолютно уязвима пред мен. Тя е била използвана – насилвана
— толкова ужасно и се ненавиждаше, задето бе сбъркала това с любов.
Господи, сладка Елоиз. Аз познавах тази болка, знаех какво е да изпитваш
толкова отчаяна нужда от любов, че се опитваш да я намериш навсякъде.
Да я измислиш, ако се налага. Но разликата между нея и мен беше, че аз
никога не бях насилван и захвърлен от хората, които се предполагаше, че
трябва да ме обичат и закрилят. Сърцето ме болеше за нея. И аз отново
осъзнах каква нежна душа беше тя, колко неистово бе копняла за любов,
че дори се бе опитала да я открие в най-грозните места, в първото мъжко
внимание, което някога е получила.
Ели, моята Ели.
Изведнъж ме сграбчи страстно желание да я защитя и утеша, толкова
непреодолимо, че пулсираше в мен като дълбока, болезнена потребност. И
аз разбрах, че копнежът да я обичам беше по-голям, по-могъщ, отколкото
беше страхът ми. Не от упражнения се нуждаех. А от любов. Да почувствам
сърцето си толкова пълно с любов, че да няма място за нищо друго.
Сложих ръце на тила си, наклоних глава назад и се втренчих в чистото
есенно небе, молейки се моята любов да е достатъчна за двама ни.
ГЛАВА 17
Била ти е отредена тази болка, защото
си достатъчно силен, за да я понесеш.
ЕЛИ
Треперех толкова силно, че едва смогвах да си поема дъх. О, господи,
какво направих? И защо? Не можех да мисля ясно. Чувствах се смазана от
болка, ужас и мъка, които бяха толкова силни, че сякаш извираха от
глъбините на душата ми.
Аз само исках да приготвя вечеря и десерт за Гейбриъл. Мислех, че мога
да се справя с това, което Клоуи беше направила толкова лесно – просто да
сготвя храна. В действителност никога не съм готвила, винаги съм
използвала полуфабрикати, които пъхаш в микровълновата, но си бях
помислила: Колко трудно би могло да бъде? Едно обикновено ястие и
един глупав пай. Но всичко толкова ужасно се обърка. Първо започнах с
пая, но белтъченият крем беше воднист и не можах да направя целувките,
така че си помислих: Е, поне ще има основно блюдо. Но после загорих
спагетите, което не подозирах, че е възможно, а сосът песто, който пасирах
в блендера, се взриви в лицето ми като зелена бомба.
Избухнах в сълзи, провалът и нещастието заседнаха като ужасна буца на
гърлото ми. Нищо не можех да направя правилно. Никога нищо не правех
правилно. Бях толкова негодна за каквото и да било, а Гейбриъл ми беше
казал, че ме обича, но аз не го заслужавах. Клоуи беше приготвила вечеря
и всичко изглеждаше толкова лесно, толкова изпълнимо, ала не и за мен.
Когато бяхме в магазина, всички ме гледаха толкова презрително.
Спомних си думите на Доминик за това как Гейбриъл заслужава живот,
който му е бил отреден. Очевидно хората в града не смятаха, че съм
подходяща за него, но аз реших да не обръщам внимание на това. Но после
паят и вечерята, и всичките ужасни решения, които бях взела през живота
си, фактът, че никога нищо не правех правилно, дори едно-едничко нещо,
всичко това се сгромоляса върху мен и…
— Хей.
Думата беше толкова гальовна и нежна и аз погледнах зад себе си,
внезапно изтръгната от болезнените си, налудничави мисли. Гейбриъл ми
отправи лека, тъжна усмивка, докато затваряше френския прозорец към
вътрешния двор, където бях избягала. Извърнах се, отпускайки ръце
покрай тялото си. Не бях сигурна какво да направя, какво да кажа. Знаех,
че той щеше да ми каже да си вървя, че повече не ме обича. Макар че
щеше да го направи толкова мило, защото такъв си беше Гейбриъл. Щеше
да ми предложи да ме закара, щеше да ми каже да не се тревожа за
мръсната кухня. И всичко това щеше да боли, о, щеше да боли, но…
Почувствах го да приближава зад мен, едрото му тяло до моето,
топлината му се просмука в мен, прогонвайки студа, течащ във вените ми.
Потреперих. Той се притисна към мен и аз изненадано поех дъх, когато
ръцете му ме обгърнаха и той ме притегли към гърдите си, накланяйки
главата си напред, така че бузата му се озова до слепоочието ми. Аз
застинах при допира. О. О, Гейбриъл. Той беше толкова стабилен, толкова
сигурен, толкова уверен и макар че ми призляваше при мисълта за това,
което му бях признала, нещо в мен се присъедини към радостта за тази
негова победа. Той ме държеше. Ние бяхме толкова близо, колкото можеха
да бъдат двама души, и аз не долових колебание в прегръдката му.
Затворих очи, развълнувана от силата на този миг, сълзите бликнаха и
потекоха по страните ми.
— Съсипах вечерята – прошепнах.
Усетих как се усмихва над ухото ми.
— Видях.
Кимнах, рязко движение на главата ми до гърдите му.
— И пая също.
— И това видях.
— О.
Двамата останахме мълчаливи за момент, докато тялото ми започна да
трепери в топлата люлка на ръцете му. Той продължаваше да ме прегръща
и дишането ми се успокои.
— Трябва да съм те изтощила – промълвих, долавяйки нотката на
отчаяние в гласа си.
Трябваше да му дам извинение, за да ме изостави, но толкова жестоко
болеше. Той беше казал, че ме обича, че ме иска, но със сигурност не би
могъл да желае това. Не биваше да желае това. Мен.
— Не. Но това ли беше най-лошото за днес?
Отново усетих усмивката му. Осъзнах, че той ме дразнеше, и това
едновременно ме изуми и успокои. Той не беше ужасен. Защо!
— Аз… за днес – изрекох и съвсем леко извърнах глава, прекалено
засрамена, за да срещна погледа му.
Чувствах се празна и много, много уязвима.
Той тихо се засмя и този път аз потръпнах от удоволствието да усетя
прекрасния мъжествен звук на смеха му точно до ухото ми, до кожата ми.
Гейбриъл. Също като ангела. Моят ангел. Искам той да бъде моят
ангел. Затворих очи и си представих ръцете му като могъщи крила да се
обвиват около мен, защитавайки ме от света, и картината извика усмивка
на устните ми.
Истината беше, че това, което му бях казала, беше най-лошото от всичко.
Това, от което най-много се срамувах. Това, което се бе загнездило дълбоко
в мен като тайна болест. Тайната, която досега не бях споделяла с нито
една жива душа на този свят.
— Обичам те, Елоиз. И това няма да се промени.
Отворих очи. Той беше единственото стабилно нещо в целия свят и аз се
отпуснах на гърдите му, малък задавен звук изскочи от гърлото ми.
— Защо любовта те плаши толкова много?
— Защото… защото се боя, че ще си я вземеш обратно.
— Приличам ли ти на мъж, който обича лекомислено или безразсъдно?
— Не.
Думата прозвуча като пресекнал шепот. Гейбриъл не приличаше на
мъж, който вършеше нещо лекомислено или безразсъдно.
— Няма да я взема обратно.
Изрече го с такава решителност, толкова убедено, сякаш изобщо не
съществуваше подобна вероятност. Исках да повярвам, Господи, толкова
много исках, ала не знаех как да го сторя.
— Може ли да ти покажа нещо? – прошепна Гейбриъл.
Чувствах се толкова объркана, смутена и изплашена. Толкова изцедена.
Толкова несигурна защо Гейбриъл продължаваше да ме обича и защо
изобщо се бе влюбил в мен.
— Д-добре.
Той се отдръпна, улови ръката ми, вдигна патериците, които бях пуснала
на земята, и ми ги подаде. Аз го последвах през кухнята, която приличаше
на зелено и жълто бойно поле на пейнтбол.
— Може ли само набързо да се преоблека?
— Разбира се.
Мушнах се в стаята си, извадих чиста блуза и с помощта на мокра кърпа
в банята избърсах, доколкото бе възможно, лепкавата каша от лицето и
косата си. Когато свърших, се присъединих към Гейбриъл, който ме
чакаше в коридора, и двамата се запътихме към входната врата и пикапа
му.
— Къде отиваме?
— Изчезваме от тук, вместо да почистим кухнята.
За моя изненада, избухнах в смях, а Гейбриъл се ухили. Пътувахме в
мълчание около десетина минути. Аз все още се опитвах да успокоя бясно
препускащото си сърце, опитвах се да разбера и приема емоционалния си
срив, изпитвах известен срам и неувереност, но и усещането, сякаш нещо в
мен се бе издуло до краен предел и най-сетне бе изритало на воля.
Чувствах особена лекота, която не знаех как да си обясня.
Гейбриъл ме погледна и се усмихна, пресегна се към ръката ми и я
държа, докато стигнахме до отбивка, водеща към тесен черен път.
Замислих се за един друг черен път, където бях наскоро – как Томи Хъл бе
настоял да получи „заплащане“ за превоза, а после ме бе зашлевил.
Смътно усещане за гняв ме сграбчи при спомена и аз съжалих, че не се бях
борила с него, щеше ми се да го бях ударила така, както Джордж ме беше
научил. Ала най-много ми се искаше изобщо да не се бях качвала в пикапа.
Не всички мъже ще пожелаят да се възползват от теб, защото имат
възможност, но ти трябва да се научиш да различаваш онези, които
може да го сторят, и да стоиш по-далече от тях.
Предполагам, че ми беше трудно да ги различавам. Мъжете, които се
възползваха, ми бяха познати. Нормални за мен. Тези, които ми бяха
непознати и чужди, бяха добрите мъже. Каква ирония, но тъкмо добрите
мъже ме плашеха. Като Гейбриъл.
Гейбриъл направи серия от завои и спря пикапа. Усмихна ми се, преди
да скочи долу и да дойде от моята страна, за да ми помогне и аз да сляза.
Огледах се наоколо, докато заобикаляхме предницата на пикапа.
Намирахме се сред гъста гора, листата на дърветата преливаха с толкова
много цветове – искрящо златисто, алено и малки пурпурни пръски.
Отпред се виждаше тъмночервен, дървен, покрит мост над малко
поточе. Докато вървяхме към моста, аз вдишвах дълбоко свежото ухание
на есен и течаща вода.
— Това ли искаше да ми покажеш?
— Всичко наоколо. Кракът ти добре ли е?
— Да, всичко е наред.
Изучавах моста, докато го приближавахме. За мен винаги е имало нещо
необикновено и старомодно в покритите мостове, нещо чудато и
романтично. Но досега много не се бях замисляла за романтиката. Не и
докато не срещнах Гейбриъл.
Той ме поведе към края на моста и ние продължихме да вървим отвъд по
брега, където имаше малък перваз, точно над плитката ромоляща вода,
засенчен от надвисналия покрив на моста. Аз го погледнах въпросително,
а той изу обувките си и започна да навива крачолите на дънките си.
Наблюдавах го, леко смръщила вежди, а сетне, следвайки примера му,
изритах едната си обувка. Той седна долу, потопи краката си във водата и
се засмя. Вдигна глава към мен и ми се усмихна, присвивайки едното си
око. В стомаха ми запърхаха пеперуди, докато сядах до него, извивайки
едното си бедро настрани, за да не докосне гипсът водата, и потопих босия
си крак в потока. В гърлото ми заклокочи смях, когато студената вода обля
пръстите ми.
— О, студено е! – засмях се отново.
Но усещането беше прекрасно, сякаш хладна коприна се разпростря
върху кожата ми и погъделичка глезена ми. Почувствах се невероятно
жива.
Гейбриъл се облегна на стената на моста и посочи надолу пред себе си.
Под нас се простираше долина, осеяна с диви цветя във всички оттенъци,
заобиколена от високи дървета в различна премяна. За миг дъхът ми секна
при тази пъстроцветна прелест. Бях прекарала целия си живот във
Върмонт, но никога не бях отделила повече от минута, за да се полюбувам
на красотата на пейзажа. Седнала до Гейбриъл, аз бях поразена – почти
омагьосана от нея.
— Навсякъде има дъги – рече Гейбриъл, склони глава и ми се усмихна.
Засмях се тихо и го погледнах, внезапно почувствала свян от близостта
му, от начина, по който ме гледаше. Лек полъх запрати кичур коса върху
лицето ми, аз го отметнах и затворих очи, вдъхвайки дълбоко уханието на
дивите цветя, достигащо до нас.
— Искам да ти дам всичко това – каза Гейбриъл тихо.
Отворих очи и го погледнах, запленена от сериозното изражение върху
красивото му лице, от очите, които сякаш надничаха право в душата ми. От
удивителната способност да знае всичко за мен. И сега предполагах, че
наистина знаеше. Поне по-голямата част.
Ударите на сърцето ми се ускориха и аз се извърнах, когато страните ми
пламнаха от близостта му, от любовта, струяща от лицето му. Още не бях
сигурна как да я приема, тъй като никога не я бях познала. Отново се
потопих в красотата на пейзажа, усещайки бързея под крака си, докато
лениво го люлеех в кристалночистата вода, тихия полъх на вятъра,
милващ лицето и рошеше косата ми.
— Не можеш да подариш на някого вятъра, Гейбриъл – отроних нежно и
отново впих очи в него, хипнотизирана от погледа му.
Той протегна ръка и обхвана страната ми, а сърцето ми притихна, когато
инстинктивно се притиснах към дланта му. Също както във вътрешния
двор по-рано, в докосването му нямаше колебание, само любяща
увереност. Устните му се извиха в сладка усмивка.
— Мога да опитам. Позволи ми да опитам, Ели.
Въздъхнах едва чуто и моите устни също се извиха в усмивка. Знаех
какво искаше да ми каже. Гейбриъл искаше да ми подари покоя на този
момент, поезията на това място, романтиката, уханията, звуците и ведрата
красота, които ни заобикаляха. Той искаше да ми подари любов. И,
господи, аз исках да я приема, просто бях прекалено уплашена, за да се
протегна и да я сграбча. Все още се страхувах, че ще ми бъде отнета. А ако
това се случеше, никога нямаше да мога да продължа. Никога нямаше да
се съвзема.
Няколко листа се отрониха от дърветата, завъртяха се лениво,
подхванати от лекия бриз, и аз усетих в душата си нежна премала. Зачудих
се как дърветата знаеха кога да се отърсят от нещата, които повече не им
бяха нужни, и се запитах дали аз бих могла да направя същото.
— Как го постигаш? — попитах. – Как се отърсваш от страха?
Той също е бил нараняван преди. Толкова, толкова дълбоко.
Как бе могъл да забрави, когато аз, изглежда, дори не можех да го
проумея? Все още се бях вкопчила толкова здраво в него.
— Страха? — попита Гейбриъл и погледът му се плъзна по лицето ми.
— Страха да обичаш.
Очите му добиха изражение на тъжно разбиране.
— Защото, Ели — подхвана той и гласът му се изпълни с такава
непоколебимост, че аз изненадано примигнах, – аз побеждавам всеки път
когато дръзвам да обичам. Искам да кажа, че побеждавам стотици пъти на
ден, хиляди пъти, като обичам изгрева и вятъра, и трополенето на
дъждовните капки по прозореца ми. — Той замълча, палецът му се плъзна
нежно по скулата ми, милвайки лицето ми, сякаш беше безценно
съкровище. – И теб, най-много от всичко на света, теб. Искам да те
погледна и да кажа, че един зъл човек не ми е попречил да подаря моето
сърце на момичето, което го е пожелало. Ти получи сърцето ми, Елоиз. Ти.
И, господи, надявам се, че го искаш. Ала дори и да не го желаеш, аз при все
това няма да съжаля, че съм ти го дал. Дори и тогава няма да съжаля, че те
обичам, защото това означава, че съм победил.
Усетих как сърцето ми подскочи в гърдите и издадох тих стон. Думите
му, начинът, по който толкова настойчиво се взираше в мен, ме разпиляха
на парченца, разкъсаха ме на хиляди частици и в същото време ме
съединиха в едно цяло. О, Гейбриъл.
Палецът му продължи да се движи по скулата ми, допирът му беше
толкова мъчително нежен, че ми се искаше да се разридая. Той беше
дошъл при мен като мъж, който изпадаше в паника всеки път когато някой
го приближеше, а сега ме докосваше с такава увереност, такава сила и
убеденост. Боже, гордеех се с него, но повече от всичко се чувствах
невероятно щастлива, задето той бе избрал мен, безкрайно благодарна, че
той бе узнал най-лошото за мен и въпреки това ме обичаше. Дъхът ми
секва пред това истинско чудо.
Погледът на Гейбриъл се отмести към устата ми и се задържа. Видях го
как преглътна и разбрах, че ще ме целуне. Пеперудите в стомаха ми отново
запърхаха с крила в мига, когато той се наведе към мен, изглеждайки
едновременно нерешителен и сигурен, и по-красив от всеки друг мъж на
света. Устните му леко се разтвориха и сетне се притиснаха към моите,
топли и меки, и аз простенах от удоволствие, когато нашите устни се
срещнаха. Той се придвижи към мен, докато не остана разстояние
помежду ни, а аз бавно обвих ръце около шията му, плъзвайки пръсти в
копринената гъстота на косата му.
Наклоних глава и отворих уста, за да посрещна целувката му, той
изпъшка и между краката ми избухна искра на желание. Гейбриъл прие
поканата ми и бръсна плахо езика си по моя, а после с много по-голяма
увереност нашите езици се вкусиха, преплитайки се в нежен танц.
Когато той най-сетне се отдръпна, въздишайки тихо, ми трябваше
минута, за да осъзная къде се намирах, колко съм се изгубила в него. Върху
лицето ми се разля усмивка дори преди да отворя очи, а когато го сторих,
той се взираше в мен с щастливо и леко замаяно изражение. Устните му
все още бяха разтворени, влажни и зачервени от нашата целувка, а скулите
му бяха поруменели. Очите му бяха меки и пълни с желание, а аз си
помислих: Аз съм първата целувка на този красив мъж. Неговите устни
са докосвали само моите. И ми се искаше тази целувка да е първата и за
мен; макар че, в някои отношения, се питах дали наистина някога съм
целувала други мъже, защото в момента не можех да си спомня нито един
от тях.
Може би се чувствах така, защото това беше първата целувка, на която
изцяло се бях отдала, не само с тялото, но и с ума и сърцето си.
Гейбриъл протегна ръка и избърса с палец влагата върху долната ми
устна, а аз тихо се засмях. Никога в живота си не съм се чувствала пощастлива, опиянена от почти непоносимата сладост на момента, от него.
Двамата останахме още дълго, потопили крака във водата. Гейбриъл
обхвана моя глезен с неговия и аз отново се засмях, и се облегнах на
гърдите му. Наблюдавахме как дърветата свалят своята премяна,
разноцветните листа летяха към земята и ние бъбрехме за незначителни
неща, наслаждавайки се на спокойствието на мига, на радостта да сме
заедно.
Дали някога съм мечтала за романтика и рицари на бели коне? Дали
като малко момиче съм си представяла, че някой ден един прекрасен
принц ще вземе лицето ми в шепи и ще ме целуне със сияещи от любов
очи? Сега не можех да си спомня, но ми се щеше да можех, защото исках да
вярвам, че онова малко момиче все още е скътано някъде в мен и че този
момент беше за двете ни, за всички мечти, които смятах за изгубени.
Изгубени за човек като мен.
Оставихме слънцето да изсуши краката ни, после се изкачихме на пътя.
Аз продължавах да се дивя как този ден от болка, сълзи и съсипана вечеря
се бе превърнал в щастие, покой и разходка по покрит мост. И нашата
първа целувка. Най-красивата целувка, която някога съм изживявала.
ГЛАВА 18
Всички притежаваме свръхсила. Коя е твоята?
ГЕЙБРИЪЛ
Ние прекарахме заедно всеки миг от дните през този уикенд –
наблюдавахме изгрева, обикаляхме наоколо с пикапа, посетихме моите
любими места в района, отидохме до две малки градчета, където
побродихме из очарователните улички в центъра, съхранили атмосферата
на миналото, и обядвахме в уютни семейни ресторантчета.
Купихме няколко вида върмонтски кленов сироп, а на сутринта аз й
приготвих палачинки за закуска и пробвахме всичките. Капки от сиропа
бяха останали върху устните й и тя се смееше, докато ги изтривах с
целувка. Кръвта ми кипна, когато желанието като гореща лава се разля по
тялото ми.
Наслаждавах се на новооткритата физическа близост, отначало все още
малко нервен, но най-вече опиянен от всички усещания, които тя ми
помагаше да опозная. Не само моята любов ме караше да копнея за поголяма интимност, но и през изминалите седмици аз бавно бях свикнал с
близостта й и това правеше всичко много различно. Дори и сега Ели ме
докосваше почти толкова плахо, колкото и аз нея, и това ми помогна да
добия увереност във всяко едно нещо, което някога ме бе карало да се
чувствам толкова безпомощен. Нямаше начин да го зная, със сигурност не
би било възможно да се досетя, но аз имах чувството, че съм бил
привлечен от Ели, защото нашето минало и нашите сърца са се преплели
така, че сме били предопределени от съдбата да се излекуваме един друг.
В неделя си устроихме пикник за обяд и ядохме на поляната под
огромния бук, чиито златисти, оранжеви и червени листа хвърляха
отблясъци върху косата на Ели, която искреше като златен водопад. Моята
любима лежеше върху одеялото, което бяхме донесли, а шарената
слънчева светлина, процеждаща се през листата, танцуваше върху лицето
й, секвайки дъха ми. Беше толкова красива, че ме болеше само да я гледам.
Изглеждаше отмаляла и щастлива, а очите и бяха пълни с нещо, което се
надявах, че може би е любов. Наведох се и я целувах, целувах, докато вече
мислех, че ще полудея. Но бях сигурен, че Ели трябва да е тази, която да
придвижва нещата между нас. Знаех, че трябва да я оставя тя да ни води в
тази посока, ако му е дошло времето. Исках да й предоставя този избор,
затова се претърколих настрани и се взрях в небето, прозиращо през
пролуките между листата, и се опитах да си поема дъх, да охладя страстта,
бушуваща в кръвта ми, да заставя тялото си да се успокои.
Иронията на ситуацията не ми убягна. Бях отишъл при нея, за да ми
помогне да се почувствам удобно с женската близост, а сега умирах от
разочарование, задето се налагаше да се сдържам заради нея. Спомних си
разговора с Джордж, че трябва да следвам интуицията си, и осъзнах, че
точно това съм знаел дълбоко в себе си: че Ели се нуждаеше от мен също
толкова силно, колкото аз от нея. И аз бях готов на всичко, за да се увери
тя колко е ценна за мен – и тялото, и душата й.
Тя подпря ръце на гърдите ми, усмихвайки се насреща ми, а аз се засмях.
— Какво? – попитах.
Тя сви леко рамене, усмивката й стана още по-широка.
— Не знам. Просто съм… щастлива.
Едно листо се понесе надолу и кацна върху косата й, аз го взех, усмихнах
се и срещнах погледа й. Омъжи се за мен – исках да кажа. — Остани
завинаги с мен.
— Аз също – прошепнах вместо това.
Двамата полежахме още няколко минути, заслушани в чуруликането на
птиците, шумолящи в клоните над главите ни.
Ели прокара пръст около копчето на ризата ми и това небрежно
движение ми се стори особено еротично – изящният й пръст обикаляше
бавно около малкия диск. Едва се сдържах да не простена.
— Когато ходихме в магазина в Морли, хората ни гледаха… странно.
Затова ли през този уикенд посетихме други градове? За да не видиш
някого, когото познаваш?
Тя се втренчи въпросително в мен, някаква несигурност се мярна в очите
й, сякаш се питаше дали техните погледи не са били заради нея.
— Това няма нищо общо с теб, Ели.
Тя склони глава, пръстът й продължи да чертае кръгове около копчето.
— Тогава… защо? Защо всички те гледаха по онзи начин?
Около минута останах мълчалив.
— Мисля, че най-вече, защото ги карам да се чувстват неудобно. – В
погледа й се мярна объркване. – В началото, когато се върнах у дома,
всички бяха наистина щастливи. Където и да отидех, бях център на
вниманието. Бях нещо като местен герой. – Замислих се отново за онова
време, как всичко беше прекалено ярко, как светът сякаш трептеше около
мен всеки път щом излезех от къщата, като че ли нищо не беше реално.
Сякаш ми беше трудно да повярвам, че най-после бях избягал от мрака,
където бях. – Бях стеснителен, нервен…
— Естествено – тихо рече Ели.
— Не само че внезапно се бях озовал отново на свобода във външния
свят, но ми беше много трудно да приема смъртта на родителите си. Аз
тъгувах за тях. Опитвах се да се преборя с мисълта, че бях отнел човешки
живот. – Погледнах я, но изражението й не се промени. Тя знаеше това.
Всички го знаеха. – Наистина ми беше много тежко. – Отново замълчах. –
Един ден Джордж ни заведе двамата с Доминик на местен панаир. Той
мислеше, че бих могъл малко да се забавлявам, да се почувствам като
истински тийнейджър. Отидохме там, но светлините и цялата шумна
тълпа… имах чувството, че всичко сякаш ме захлупвал и аз… малко
превъртях. Изгубих контрол над емоциите си, паникьосах се и се проснах
на земята, като че ли наоколо се водеше война и ме бяха простреляли.
Изнесоха ме на ръце оттам.
— О, Гейб…
— След този случай повече не исках да излизам на публични места.
Потопих се във ваенето на мрамора, в спокойствието на хората и
обстановката, които познавах.
Ели остана притихнала, докато си спомнях онова време.
— След като отново започнах да ходя в града, хората се държаха
предпазливо с мен. Не знаеха как да ме възприемат, нито как да общуват с
мен и затова просто… страняха от мен. Предполагам, че се питаха дали
може отново да превъртя. Дори и сега.
Засмях се тихо, но в смеха ми нямаше веселие и той заглъхна във
въздишка.
Веждите й се смръщиха очарователно и Ели разбиращо кимна.
— Но все пак е било много отдавна. Тогава си бил тийнейджър. Те е
трябвало… да опитат.
— Може би аз също трябваше да опитам по-настойчиво.
— Може би – промълви тя тихо.
Въздухът беше хладен и аз я придърпах по-близо, за да я стопля. Тя
усука здравия си крак около моя.
— А ти все още… бориш ли се с мисълта, че си отнел човешки живот?
Гласът й бе нежен и нерешителен.
— Не. Това вече не ме измъчва. Споменът не ми е приятен, но бих го
направил пак, ако се наложи. В някои отношения това беше най-лесното
нещо, с което свикнах. Тъкмо заради това всички ме възхваляваха, задето
съм намерил смелост да избягам, независимо от това, което е трябвало да
направя. Това беше темата, която никой не се страхуваше да засегне. Наймъчителни бяха нещата, за които никой не желаеше да говори, които
всички избягваха, тези, които си стаил дълбоко в душата си като мръсна
тайна, че може би някак си вината е твоя.
Тя ме погледна.
— Но вече не се чувстваш по този начин.
Поклатих глава.
— Не, вече не.
Двамата се умълчахме за няколко минути, главата й почиваше спокойно
върху гърдите ми, там, където туптеше сърцето ми. Питах се дали тя
мислеше за своите тайни, за нещата, които бе таила в себе си прекалено
дълго.
— Ще ми разкажеш ли за родителите си? – попита накрая.
Усмихнах се.
— Те бяха най-прекрасните родители на света. Татко беше тих, мислител.
А мама беше страхотна бърборана. Където и да отидеше, нямаше начин да
не спре и да не поприказва поне с десетина души.
— Какво друго?
Гласът й прозвуча тъжно.
— Тя обичаше да чете. Винаги носеше в чантата си книга. Понякога по
време на мач поглеждах към нея, когато другият отбор водеше, а тя седеше
на трибуните, забила нос в книгата.
Усмихнах се при спомена и мисълта, че бях наследил любовта си към
книгите от нея.
Ели помълча малко, преди да прошепне:
— Сигурно е бил страшен, ужасен шок да откриеш, че те са починали,
докато ти си отсъствал.
Отсъствал.
— Аха. – Беше по-скоро въздишка, отколкото дума и аз застинах при
спомена за Джордж, съобщаващ ми новината в онази студена стая в
полицейския участък, за мъчителната скръб, която ме бе обхванала. – Но
по-късно… по-късно се зачудих дали това, че имах още два ангела да бдят
над мен, не ми беше помогнало да избягам от онова мазе, разбираш ли?
Тя изви глава към мен и шокираното й изражение ме накара да направя
пауза. Дали мислеше за своите собствени ангели? Които бе изгубила? Тя
сведе отново поглед и положи буза върху гърдите ми.
— За какво мислиш, Ели?
— А-Аз… – Тя поклати леко глава. – За нищо. Това е просто… хубава
мисъл.
— Ами ти? Твоите родители още ли са живи?
Помня какво бе казала за отношението на баща й към нея и замрях,
докато чаках отговора й. Мигът беше изпълнен с такова спокойствие и аз
не исках да го съсипя. Ала копнеех да знам всичко за нея – всичко, доброто
и лошото, всички неща, които я бяха направили такава, каквато беше.
— Предполагам, че баща ми още е жив – отвърна тя. – Няма как да знам.
Напуснах дома му веднага след като завърших гимназия и оттогава не съм
говорила с него.
В гърлото ми заседна буца. Забелязах, че тя изобщо не бе споменала
майка си.
— Съжалявам.
— Няма за какво. Превъзмогнала съм го.
Дали наистина си го превъзмогнала, Ели? Не вярвам в това и не
мисля, че и ти го вярваш. Сърцето ми натежа, а напоследък доста ни се бе
насъбрало, затова аз се претърколих отгоре й. Тя се сепна и се засмя.
Усмихнах й се, преди бързо да я целуна, и настроението се разведри.
Отново се претърколих и двамата се озовахме лице в лице, облегнали
лакти на одеялото и подпрели глави на ръцете си. Зарових пръсти в косата
й и потърках един кичур между пръстите си, възхищавайки се на
копринената му мекота. Огряна от слънчевите лъчи, косата й преливаше в
златисти и червени оттенъци.
— Искам нашите деца да имат твоята коса – промърморих. – Прекалено
е красива, за да не се предаде на потомците ни.
Тя се слиса за миг и примигна насреща ми.
— Аз, майка?
Поклати леко глава и медно-златистият водопад се разпиля върху
раменете й, докато се смееше. Но смехът й беше кух и безрадостен.
Изгледах я замислено.
— Защо не? Не искаш ли деца някой ден?
— Аз… не знам. Никога не съм мислила за това.
Тя прехапа устната си, зареяла поглед над рамото ми. В очите й се
четеше страх. Но защо?
— Мисля, че ти ще бъдеш страхотна майка – промълвих тихо, наклоних
се напред и отново я целунах. Вярвах, че сърцето й е пълно с любов, която
да дари, независимо дали го осъзнаваше, или не. Аз бях видял нежността в
нея, бях опознал нежната й душа. Опознавах я и в този миг.
Отдръпнах се назад и погледът й омекна.
— Как върви интервюто ти с Клоуи? – попита тя след минута. – Все още
ли се чувстваш добре, след като работата вече напредна?
Разбирах, че тя сменяше темата, но нямах нищо против. Бях научил, че
ще ми се довери, когато бъде готова, нито секунда по-рано.
— Аха. Все още се чувствам добре. – Обмислих въпроса й още няколко
секунди. – Чувствам се добре да говоря за това, което ми се е случило, и да
изпитвам искреното усещане, че съм продължил напред. Някои от нещата,
за които говорим, събуждат тежки спомени, но след час вече съм наред,
вярваш ли? В началото ми беше нужно толкова дълго време, за да се
съвзема, когато ме връхлетеше един или друг спомен. Сега… имам
чувството, че аз контролирам всичко.
Тя кимна и аз не можех да не забележа гордостта в очите й. Тя ме
стопли, накара ме да се почувствам добре, сякаш моето оцеляване беше
постижение, с което можех да се похваля. Ели отвори уста, за да каже
нещо, но я затвори, очевидно размислила. Наблюдавах как върху лицето й
се смениха няколко емоции.
— Ели, можеш да ме питаш за всичко. Нещата, които съм казал на
Клоуи, не са тайна за теб, ако пожелаеш да ги узнаеш. Няма нещо, което
съм споделил с нея, което не бих споделил с теб.
Тя се усмихна тъжно.
— Аз просто не съм сигурна какво да питам. Опитвам се да отгатна… да
отгатна просто как си оцелял след онзи ужас?
Облизах устни, загледан в полето зад нея, мислейки колко познато ми
изглежда, по един странен, изкривен начин. Да лежа с Елоиз сред
полетата с нарциси.
— Когато бях отвлечен, бях ужасно изплашен, разбира се. Бях
травмиран, объркан и отчаяно копнеех да се измъкна от там. Но след
известно време еднообразието и скуката бяха това, което започна да ме
разяжда. Знаех, че ако се надявах някой ден да избягам от там, трябваше
да запазя разсъдъка си. Трябваше да ангажирам ума си. Смятах много
наум, но математиката не помагаше на самотата.
Замълчах, замислен за онова време, припомняйки си най-тъжните и
мрачни дни, които бях прекарал там долу.
— Един ден драсках по стената с една монета, която бях намерил на
пода, когато се откърти голямо парче мазилка.
— Започнал си да копаеш тунел? – попита тя и очите и се разшириха.
Засмях се.
— Не. Аз бях заключен в мазе. Можех петдесет години да дълбая стената
и пак щях да съм под земята.
Лицето й помръкна, очите й потъмняха от ужас и болка, очевидно
представяйки си – може би за пръв път – подробности от ситуацията, в
която съм бил.
— Дялах предмети с татко още от малък. Притежавах някои умения,
необичайни за дете, обещаващи талант. Имах монета, а след като намерих
и един кламер, ги използвах, за да издялам фигурка, отначало доста груба,
но разполагах с много време, за да я изгладя и оформя. Продължих с помалки парчета, които откъртвах от различни места, зад радиатора, зад
някакви кашони със стари дрехи, които той държеше там в тъмните ъгли,
така че да не се забележи, и направих комплект от фигурки, които нарекох
с нещата, които обичах. Толкова се страхувах, че ще забравя какво е
любовта, а те ми помагаха да запомня. Те бяха придворни в замъка на
надеждата и мои приятели. Моите единствени приятели. Те бяха
причината, за да не се срина. Те поддържаха ума и ръцете ми заети и
надеждата жива. Те ми напомняха, че на света имаше врабци по дърветата,
полета с нарциси и най-добри приятели, че макар да бях заключен в
студена мръсна кутия, може би един ден щях отново да видя тези неща, и
тази вяра ме поддържаше жив, докато го постигнах.
— О, Гейбриъл – прошепна тя и в очите й заблестяха сълзи. – Те са ти
вдъхнали кураж, когато не си имал нищо друго.
Усмихнах се меко.
— Да. – Склоних глава и се замислих. – Може би беше по-лесно да
приемеш кураж от герои, дори и от герои, измислени от мен самия,
отколкото да почерпя смелост директно от себе си. Странно, но се получи.
Сякаш те въплъщаваха хората и нещата, които обичах, и ми помогнаха да
си спомня техните мъдри слова, нещата, които биха ми казали, ако
можеха.
Една сълза се търкулна по бузата й и аз я улових с палеца си.
— Моля те, не се натъжавай. Така оцелях. Така се спасих. Това е
причината сега да лежа тук с теб.
Ели се наведе, целуна устните ми и обхвана лицето ми в длани.
— Клоуи те нарече „изключителен“. И сега съвсем точно знам защо.
Усмихнах й се, доволен, че тя не попита за повече подробности. Щях да й
кажа, но поради някаква причина не мислех, че сега е подходящият
момент. Тя също е била заключена в тъмно мазе. Не от незнаен мъчител, а
от обстоятелствата. Обстоятелства, които ме бяха накарали да почувствам,
че тя не принадлежеше на „Платинената перла“, когато за пръв път я
срещнах. Нейните обстоятелства се бяха променили, но аз усещах, че в
някои отношения Ели все още се опитваше да избяга от своя затвор.
ГЛАВА 19
Красивите неща се случват, когато най-малко ги очакваш.
ЕЛИ
Клоуи бе останала през уикенда в Морли, за да посети някои местни
забележителности. Тя дойде същия ден преди вечеря, за да се сбогува и да
благодари на Гейбриъл за времето, което й бе отделил.
Излязох от стаята, за да им дам няколко минута да поговорят насаме, и
когато се върнах във всекидневната, двамата се прегръщаха. Клоуи беше
обърната към мен и аз успях да зърна изражението на обич и тъга върху
лицето й. Очите й бяха здраво стиснати и за миг аз просто ги наблюдавах –
острото жилване на ревността ме накара да се почувствам дребнава и
нищожна. Извърнах поглед, когато те се отдръпнаха един от друг, а когато
Клоуи ме забеляза, тя се спусна към мен и сърдечно ме прегърна.
— Ние не прекарахме достатъчно време заедно, Ели. Може би следващия
път?
Тя отстъпи назад, улови ръцете ми в своите, стисна ги и ми се усмихна.
— Ще дойдеш ли пак? – попитах аз.
— О, определено. Смятам лично да донеса публикувания екземпляр от
дипломната ми работа, когато я завърша. – Усмивката й се разшири. – Ще
накарам Гейбриъл да се гордее с общия ни труд.
— Сигурна съм, че ще се гордее – усмихнах се на свой ред.
Тя се поколеба за миг, лицето й доби неуверено изражение.
— Говорих с Доминик за това, което направи. Мисля, че той
действително е объркан и представите му са изкривени…
— Всичко е наред, Клоуи, наистина.
— Не е наред. Няма нищо наред в това. Аз просто… просто ми се иска да
помогна.
Усмихнах й се.
— Ти ми помогна с това, че си ми приятелка.
Усмивката й беше лъчезарна и заразителна.
— Обади ми се, ако някога ти се прииска да поговориш с някого, става
ли? Ако се нуждаеш от внимателна слушателка, Гейб има телефонния ми
номер.
Гейб.
— Ще го направя.
Тя отново се усмихна.
— Хубаво. Грижи се за себе си.
— Ти също, Клоуи.
Тя се извърна отново към Гейбриъл, повдигна се на пръсти и леко го
целуна по бузата.
— Благодаря ти отново – прошепна.
Имаше толкова много чувство в тона й, че аз почти се засрамих, задето
стърчах в стаята.
Той те обича, Ели – напомних си аз.
Само защото не е срещнал първо Клоуи смъмри ме онзи тънък,
подигравателен глас в главата ми. Опитах се да го блокирам с все сили.
Ни най-малко не обвинявах Клоуи за привличането, което очевидно
изпитваше към Гейбриъл, може би дори любов. Тя знаеше това, което и аз
знаех, че той бе оцелял шест години в ада, заобикаляйки се с любов. С
надежда. Колко силен трябва да си, колко прекрасно да е сърцето ти, за да
ги съхраниш? Отново и отново да избираш любовта пред страха? Разбира
се, той е бил щастлив, задето е имал толкова много любов, от която да
черпи. Не всички са били толкова благословени. В същото време имах
чувството, че Гейбриъл би използвал всяка малка искрица на любов, на
надежда, за да остане силен. Той просто беше устроен така.
Гейбриъл, момчето, което не си беше позволило да забрави какво
чувство е любовта и аз, момичето, което се беше постарало да не си
спомня.
Същата вечер приготвихме вечеря – замразена лазаня, която трябваше
само да се претопли и която не можеше да се обърка, макар че, ако
зависеше само от мен, може би щях да се проваля, и я изядохме във
вътрешния двор. Вечерите бяха станали студени, затова Гейбриъл включи
топлинната лампа и я премести по-близо до масата.
След като разтребихме кухнята, ние се сгушихме на дивана и гледахме
някакво шоу, но аз реших да угася по-рано телевизора, тъй като на другата
сутрин започвах работа в каменоломната и исках да съм добре отпочинала.
Освен това бях малко нервна. Ами ако не успеех да се справя с телефонната
апаратура и се изложа?
Досега през живота си бях работила само на две места. Когато се изнесох
от дома на баща ми, работих в киносалон за по-малко от година, но с
парите, които печелех, не можех да си позволя нищо повече освен наема
на малка стая, която намерих по обява във вестника. Когато отидох там,
разбрах защо все още беше свободна. Хазайката гледаше около двайсет и
пет котки и цялото място вонеше на риба и мръсни котешки тоалетни. Но
това беше всичко, което можех да си позволя, и беше по-добре, отколкото
къщата на баща ми, така че наех стаята.
На следващата година се запознах с Кейла чрез мои познати и тя ми каза
за „Платинената перла“. Ненавиждах да свалям дрехите си заради когото и
да било, но успях да спестя петстотин долара за кола, да внеса депозита за
наем на апартамент и да се махна от котешката къща.
Така че досега професионалният ми опит включваше метенето на
пуканки и плъзгането гола по пилон.
Легнах си, ала не можех да заспя и след като двайсет минути се въртях в
леглото, станах и отворих прозореца, за да вдъхна свежестта на нощния
въздух. Сложих ръце върху перваза и няколко минути се взирах в ясното,
обсипано със звезди небе, опитвайки се да попия тази красота в себе си,
което с такава лекота се удаваше на Гейбриъл. Ала вместо това красотата
на нощта ми се струваше някак си болезнена и ме накара да се почувствам
още по-празна отвътре.
Въздъхнах, затворих прозореца, излязох, куцукайки от стаята си, и
колкото се може по-тихо влязох в гаража. Уилям беше там, гладък и бял –
при вида на засмяното му лице малко ми олекна на сърцето.
Прокарах пръст по главата му, удивявайки се за пореден път как
изглеждаше само допреди месец. Колко бързо Гейбриъл бе вдъхнал живот
на този привидно мъртъв мраморен къс. Имах чувството, че познавах това
малко момче, сякаш то може би притежаваше свой характер и
индивидуалност. Въздъхнах.
— Ами ако утре не се справя? Ако се изложа?
Уилям продължаваше да ми се усмихва и да се взира в мен с тези
окуражаващи очи. Издишах.
— Е, разбира се, че ще кажеш това.
Чух лек шум и бързо се извърнах. Гейбриъл стоеше на прага в тениска и
широко долнище на анцуг, облегнал бедро на рамката на вратата, и ме
наблюдаваше с любопитство. Почувствах как по шията ми плъзва топлина
и се засмях – срамежлив звук, приличащ по-скоро на дихание. Гейбриъл се
усмихна. Побързах да се обърна, когато топлината достигна страните ми.
Усетих Гейбриъл да идва зад гърба ми и след секунда той прокара длани
по ръцете ми и ме целуна по темето.
— Ще се справиш чудесно.
Извих глава настрани, ала не го погледнах.
— Откъде знаеш?
— Защото ти си умна и можеш да се научиш на всичко.
Ти си умна и можеш да се научиш на всичко.
Ти си толкова добро и умно момиче, Ели. Не забравяй това, става ли?
Каквото и да се случи, никога не забравяй това.
Остра болка прониза сърцето ми и аз прогоних думите, не желаех в
момента да мисля за тях или за този, който ги бе изрекъл, не и когато се
чувствах толкова уязвима.
Погалих малката твърда глава на Уилям, усещайки стабилността и
силата на Гейбриъл зад мен. Болката в мен се надигна толкова внезапно,
че признанието се изтърколи от устните ми.
— Винаги съм се преструвала, че съм направена от камък, но истината е,
че чувствам, че по-скоро съм формирана от пясък и сякаш всеки миг ще се
изроня.
Чувствах се по този начин отдавна, толкова отдавна и това болеше.
Гейбриъл ме прегърна, докато все още беше зад мен, както беше
направил през онзи ден, след като съсипах вечерята. Пресегна се и отпусна
ръка върху моята, която все още лежеше върху главата на Уилям.
— Но точно от това е направен твърдият камък, Елоиз. Пясък, натиск… –
Той ме стисна с ръката, която все още ме обгръщаше. – И време. Това е
всичко, моя сладка любима. Само пясък, натиск и време.
Аз оставих думите му да проникнат в мен, толкова отчаяно жадуваща
натиска, любовта на ръцете му около мен да ми помогнат да добия вярата в
себе си, която Гейбриъл, изглежда, имаше в мен. Само частта с времето ме
тревожеше. Колко дълго? Колко време беше нужно, за да се почувствам
отново стабилна и уверена? Колко време трябваше да мине, за да не се
преструвам?
Гейбриъл ме беше научил на толкова много уроци и всички те бяха
важни за мен, защото самият той честно ги бе усвоил. Думите, които ми бе
казал, не бяха просто приказки или банални фрази – те бяха истини, до
които той бе достигнал чрез собствените си болка и страдание.
Само пясък, натиск и време.
— Опитах се да погледна звездите – промърморих след малко, защото
исках той да знае, че се бях вслушала във всяка дума, която ми бе казал.
Исках той да разбере, че му се възхищавах повече, отколкото на всеки друг,
дори и невинаги да можех да претворя думите му в действия така, както
той го бе направил. – Опитах се да оценя красотата около мен, но не
мисля, че го сторих правилно.
Гейбриъл въздъхна.
— Благодарността не е лейкопласт, Ели. Ти трябва да опознаеш
чувствата си, да ги осъзнаеш. Благодарността е това, което ги прави
поносими. Понякога благодарността ти помага да преживееш деня, а
понякога просто те води от един момент към следващия. Това е всичко.
— Аз наистина търся нещо повече от лейкопласт – измърморих,
опитвайки се да придам шеговитост в тона си.
Той се засмя и това ме стопли.
И двамата се умълчахме за миг.
— Ти сигурно мислиш, че съм луда, задето си говоря с една статуя.
— Не. Те са добри слушатели. Но също и аз – прошепна той в косата ми,
притегляйки ме, така че тялото ми да се облегне на неговото. – Защо си
толкова сурова към себе си? Не бива да е така.
Не знаех как да отговоря на това, затова само се усмихнах и го
погледнах.
— Благодаря ти.
Той кимна, очите му обходиха лицето ми, сякаш се опитваше да отгатне
мислите ми. Накрая просто ме целуна, сетне улови ръката ми и ме поведе
обратно в къщата, към моята стая. Легнах си и най-после заспах.
***
Започнах работа на следващата сутрин. Джордж просто ми връчи
ръководството за работа с вътрешнофирмената телефонна централа, преди
да се запъти към каменоломната, откъдето вече се разнасяше боботенето
на машините и камионите. Работният ден бе започнал.
Гейбриъл се засмя меко, когато видя изненаданото ми изражение, и
рече:
— До момента никой не отговаряше на телефоните. Дори да поемеш
поне половината от обажданията, ще бъде добре за нас.
Знаех, че го казваше, за да ме успокои, но се получи и след като той
излезе, за да отиде в ателието си, аз отворих ръководството и започнах да
го изучавам.
Доминик се появи около девет и половина и сърцето ми подскочи от
притеснение, но той само ми се усмихна сковано и влезе в офиса си.
Нямаше извинение, нищо.
Денят мина бързо, докато усвоявах системата, отговарях на
обажданията, като пропуснах само няколко и затворих само на две. Преди
да се усетя, Гейбриъл отново влизаше през входната врата, за да ме попита
дали искам да обядвам с него, а няколко часа по-късно дойде да ме вземе,
за да ме закара у дома.
Когато се озовахме в кабината на пикапа, той ме стрелна с поглед и
широко се усмихна.
— Хареса ли ти първият работен ден?
Кимнах. Усещането за добре свършена работа ме изпълваше с щастие и
лекота.
Седмицата неусетно отлетя и въпреки че с всеки изминал ден се справях
все по-добре със задълженията си, научих се как да боравя с факса и
копирните машини и станах експерт в съставянето на графика на срещите,
като използвах онлайн календара, студенината на Дом помрачаваше
удоволствието ми от работата. Освен че не ми говореше, той буквално ми
обръщаше гръб, щом влезех в малката стая за почивка, за да си налея чаша
кафе, докато беше там, или се преструваше, че не чува, ако му зададях
някой въпрос. Опитвах се да не обръщам внимание на детинското му
поведение, но усещах презрението му и това нямаше как да не ми се
отрази. Не желах да казвам на Гейбриъл, надявайки се, че на Доминик ще
му писне от училищните номера и ще се откаже.
Но всяка вечер Гейбриъл изминаваше краткото разстояние до
приемната, за да ме вземе. Винаги когато можех, намирах убежище в
ателието му и се любувах на красивите му ръце, докато ваеха мрамора,
знаейки, че скоро бездушният къс щеше да се превърне в нещо
невероятно.
Докато наблюдавах как ръцете му се движат по мрамора, цялата
потръпвах, чудейки се какво ли ще бъде да ги почувствам как обхождат
всеки сантиметър от тялото ми.
Вечер, след като се нахранехме, двамата се целувахме и милвахме на
дивана като тийнейджъри, а аз мислено го подтиквах да свали блузата ми,
да ме съблече, да докосне кожата ми, да освободи насъбралото се желание,
което ме изгаряше като адски пламък. Ала всяка вечер той се отдръпваше,
макар че възбудата му беше очевидна, и аз си казвах, че просто още не
беше готов.
В петък същата седмица Гейбриъл ме закара след работа в кабинета на
лекаря, при когото имах записан час. Той ме прегледа и реши, че гипсът
може да се свали. Засмях се на глас, когато кракът ми най-после се
измъкна от тежестта.
— Свобода! – възкликнах и Гейбриъл ми се усмихна от другия край на
кабинета.
— Сега ти буквално вече можеш да стъпиш на двата си крака – каза той.
Усмихнах се, ала от думите му ме прониза тръпка на страх и несигурност.
На път за къщи спряхме и купихме шампанско, за да отпразнуваме
моята отново придобита независимост. Решихме да поръчаме пица за
вечеря.
Чувствах се щастлива, че повече не се налагаше да влача наоколо един
крак, който тежеше два пъти повече от другия, но и изпълнена със смътна
тъга. Той беше прав. Аз буквално бях стъпила на двата си крака. Повече
нямаше реална причина да оставам в къщата на Гейбриъл. Изтиках засега
мисълта. Исках да прекарам този уикенд с него, дори и да беше
последният.
Щом прекрачихме прага, заявих на Гейбриъл, че смятам да избръсна
крака си. Когато го видях на ярката светлина в лекарския кабинет, разбрах,
че отдавна се нуждаеше от това. Всъщност и двата ми крака имаха нужда
от известно внимание. През последните седмици не ме беше грижа за
външния ми вид. Това беше приятна почивка от постоянното гримиране и
издокарване, което беше част от работата ми като стриптийзьорка, но в
момента не желаех да мисля и за това. Не се бръснех от естетични
съображения. Бръснех се, защото, съвсем откровено, усещах краката си
отвратителни.
— Позволи ми да ти помогна – предложи Гейбриъл.
Засмях се.
— Да избръсна краката си?
Устните му се извиха в крива усмивка.
— Да.
Свих рамене.
— Щом искаш.
Вечерята продължи малко по-дълго, полята обилно с няколко чаши
шампанско. Гейбриъл избухна в смях, когато на два пъти станах, за да
демонстрирам новопридобитото си умение да марширувам наоколо,
просто защото можех, а и трябваше да раздвижа мускулите си. Заклех се,
че никога повече нямаше да приемам тялото си за даденост.
След като почистихме кухнята, той ме дръпна за ръката.
— Ела с мен.
Последвах го в неговата спалня, оглеждайки семплите мебели, лавиците,
наблъскани с книги в твърди и меки корици, малкото бюро с отворения
лаптоп, леглото, постлано с тъмносиня пухена завивка, и купчината
възглавници, подредени до таблата откъм главата.
Гейбриъл ме поведе право към банята, където имаше голяма вана. Той
пусна водата и аз седнах от едната страна, навих клина си и спуснах
краката си.
— Това определено е нещо, което никога досега не съм правила.
Гейбриъл се ухили, нави крачолите на дънките си, влезе във ваната и
коленичи. Отново се засмях.
— Ще си намокриш дънките.
— Не ме е грижа. Ти стой спокойно. Позволи ми да те поглезя.
Облегнах се на стената, наблюдавайки го, докато сваля опаковката на
чисто нова самобръсначка за еднократна употреба и насапунисва ръцете
си. Въздъхнах. Само усещането да потопя краката си в топлата вода беше
прекрасно. Той нежно разтърка сапуна по единия ми крак, а аз гледах как
ръцете му се плъзгат по кожата ми. Неволно се замислих за неговата
работа. Навярно така се чувстваха кученцата, зайците и херувимите.
Обгрижени. Оценени. Съживени. Това изпитваха всички онези цветя,
листа и виещи се лози, някога били квадратни мраморни късове. Чувство
на освобождение. На пробуждане за живот. Една оживяла красота,
сътворена от умелите му ръце.
Преглътнах, мигът внезапно ми се стори толкова емоционален, толкова
интимен, толкова еротичен, докато ръцете му се движеха по краката ми,
леко масажирайки ги, докато не простенах. Видях как се движи адамовата
ябълка на Гейбриъл, когато и той преглътна. Изражението му беше
толкова напрегнато, толкова съсредоточено в работата, която вършеше.
Той ме погледна, когато взе самобръсначката, зениците му изглеждаха
леко разширени. Хрумна ми, че това не само беше първият път, когато той
докосваше кожата ми с ръцете си, това беше първият път, когато той
докосваше жена. В гърдите ми избухна нежност, докато наблюдавах как
бавно прокарваше самобръсначката по крака ми. Дъхът ми секна.
Самобръсначката се движеше внимателно по кожата ми, пръстите му я
следваха, за да се уверят, че не е пропуснал нито едно място. Сега дънките
му бяха мокри до коленете, но той сякаш не забелязваше. Във въздуха се
носеше пара и аз осъзнах, че никога не съм била докосвана по този начин.
Нито веднъж. Галена. Обичана.
Гейбриъл вдигна самобръсначката и обърна крака, за да го избръсне
отстрани, преценявайки работата си, както когато извайваше някоя статуя.
Пръстите му се придвижиха до глезените ми, сетне надолу по ходилата и
нежно ги разтриха. Усещането беше толкова приятно, че аз отново
простенах, този път по-продължително. Очите на Гейбриъл се стрелнаха
към мен, изражението им беше леко изцъклено.
— Толкова си красива, Елоиз. Всяка част от теб. – Отново прокара пръст
по глезена ми, по извивката на ходилото. – Ти си произведение на
изкуството.
Ти си произведение на изкуството.
И преди ми бяха казвали, че съм красива. Бяха ми казвали, че съм
прекрасна, секси, неустоима, но някак си никога не съм позволявала на
онези думи да проникнат в мен. Те бяха просто… думи. Сякаш оставаха
върху повърхността на кожата ми. Но думите на Гейбриъл се просмукваха
през порите ми, в кръвта ми, до мозъка на костите. До глъбините на
душата ми. Чувствах ги като благословия. А той говореше само за глезена
ми.
Пеперудите запърхаха в стомаха ми, а дрехите ми станаха твърде тесни,
кожата – прекалено чувствителна. С всяко движение тениската се търкаше
в зърната ми, правейки ги твърди и болезнени. Най-съкровената ми част
запулсира от мъчителна възбуда, а бельото ми беше влажно и прекалено
стегнато.
— Гейбриъл – прошепнах.
Копнеех той да ме целуне. Копнеех да излезе от плитката вода във
ваната, да се надвеси над мен, да ме целуне, сетне да ме вземе на ръце и да
ме отнесе в леглото, ала не знаех как да го поискам.
Той също изглеждаше силно възбуден, тогава защо не правеше нищо?
Не беше нужно да се притеснява дали вземам хапчета против
забременяване. Гейбриъл знаеше всичко за мен, след като толкова време
се беше грижил за мен, докато бях прекалено болна, за да го правя сама.
Тогава какво имаше? Какво го спираше? Тревожеше се дали бях здрава?
Дали съм спала с прекалено много мъже от клуба? Че бях заразена?
Направила бях много грешки в живота си, ала никога не бях проявявала
нехайство, що се отнасяше до безопасността. Дали би трябвало да му го
кажа?
Или той се колебаеше заради собствената си неопитност? Дали се
притесняваше, че ще му откажа? Че нямаше да знае какво да прави?
Той прокара насапунисаните си ръце по другия ми крак, а после плъзна
самобръсначката. Исках да извия гръб от божественото усещане, внезапно
се почувствах толкова възбудена, че едва се сдържах да не се плъзна във
водата и сама да го целуна. Ала ме завладя несигурност и аз стоях
неподвижна, докато той довърши работата си, изплакна краката ми,
изправи се и излезе от ваната. От мокрите му дънки капеше вода върху
постелката за баня.
Грабна една кърпа и когато извадих крака от ваната и ги преметнах през
ръба, Гейбриъл ги подсуши.
Наблюдавах лицето му, докато го правеше, той изглеждаше толкова
напрегнат, толкова съсредоточен. Бях сигурна, че ще ме помоли да остана
с него през нощта или ще предприеме нещо. И когато се наклони, целуна
ме по бузата и прошепна: „Лека нощ!“, аз застинах и премигнах.
Гейбриъл се изправи и излезе сковано от банята. Аз го последвах.
— Лека нощ, Гейбриъл! – прошепнах, докато минавах покрай него на
път към вратата на спалнята му.
Поколебах се малко, давайки му възможност да ме помоли да остана.
Двамата се взирахме един в друг няколко секунди, преди да извърна глава
и да изляза. Зад гърба си чух пресекливата му въздишка.
Върнах се в стаята си, взех студен душ, после си легнах, чувствайки се
разочарована и объркана. Докато лежах и тишината, осъзнах, че никога
досега не съм знаела какво е да желаеш толкова силно някого. Никога не
съм изпитвала нещо подобно. Никога дори не съм познала истинската
страст, не и в действителност, и внезапно бях… удивена. Нещо топло и
нежно премина през мен. О, господи. Гейбриъл ми беше дал това. И макар
малко да ме подлудяваше, в същото време ме караше да се чувствам силна
и жива.
Седнах в леглото и бавна усмивка разцъфна върху лицето ми, докато
притеглях чаршафа до гърдите си. Дали той чакаше аз да бъда готова?
Дали това беше още един дар, който Гейбриъл се опитваше да ми даде?
Преживяването да пожелая един мъж и аз да му се отдам, вместо, както
винаги, да бъда обладана? Но не беше ли същото и за него? Изпъшках.
Разбира се, че би било типично за Гейбриъл да бъде готов от седмици, но
да чака, докато аз също осъзная, че съм готова.
Скочих от леглото, нервна и несигурна, но в същото време изпълнена с
толкова силен копнеж, че цялата ме изгаряше.
Отворих тихо вратата и излязох в коридора, поглеждайки към
затворената врата на спалнята му. Нервите сякаш жужаха във вените ми и
аз едва не се върнах, но събрах смелост, приближих с бързи стъпки до
вратата му, завъртях дръжката и пристъпих вътре.
Стаята беше полутъмна, светеше единствено нощната лампа до леглото
му. Той лежеше под завивката, с голи гърди и книга в ръка. Когато ме
видя, челото му разтревожено се смръщи. Надигна се и се подпря на лакът.
— Ели? Добре ли си?
Кимнах рязко, сърцето ми туптеше толкова забързано, че ударите
отекваха в ушите ми.
— Ти четеш…
Той остави книгата настрани.
— Не – поклати глава. – Вече за петнайсети път чета едно и също
изречение.
— О…
Гласът ми излезе като прегракнал шепот и аз се прокашлях. Гейбриъл
беше толкова неподвижен, очакващ.
— Желая те – изтърсих припряно. – Помислих, че може би ти…
навярно… също… ме желаеш.
Преглътнах, притискайки длани към затворената врата зад гърба ми.
Върху лицето му се изписа израз на толкова неподправена чиста
нежност, че за секунда спрях да дишам, преди задъхано да поема въздух.
— Желая те – промълви той. – Аз също те… желая.
При вида на леко кривата му усмивка, любяща и закачлива, раменете ми
се отпуснаха.
Той отметна завивката и стана от леглото. Беше по боксерки и пулсът ми
се ускори, когато видях очертанията на възбудената му мъжественост през
тънкия плат. Отново преглътнах, красотата му сега ме развълнува два пъти
по-силно, отколкото първия път, когато го видях полугол. Този път… о,
този път, щях да го докосна и много повече.
Ако отново се видим един друг голи, това няма да е работа или
случайност. А ще бъде, защото и двамата го искаме и защото означава
нещо.
Да.
О, да.
Той нежно ме притисна към вратата с бедрата си, вдига ръце към лицето
ми и ме целуна, докато аз се разтапях в него, тялото ми омекваше
навсякъде, за да пасне на неговата твърдост.
— Двамата сме създадени един за друг, нали? – пророни той и при
думите му кръвта ми пламна от възбуда.
Гейбриъл обсипваше с целувки шията ми, устните му милваха като
нежни перца кожата ми и аз усетих нещо, което не бях почувствала преди:
този път той не се сдържаше. В докосването му нямаше резервираност,
нито пък следа от съмнение в целувките му. Аз му се отдавах без задръжки
и той смяташе да ми се отдаде целият.
Отведе ме до леглото и се надвеси над мен, когато легнах по гръб.
— Може би ще се наложи да ми покажеш какво да правя. Досега никога
не ми се е случвало – прошепна той, върху устните му трепна плаха
усмивка, а в очите му се мярна сянка на уязвимост.
Вдигнах ръка към бузата му.
— Не мисля, че аз също съм го правила досега. Не и по този начин. Нека
просто сами да отгатнем какво да правим.
Той се взря толкова сериозно в мен, преди отново да ме целуне.
Двамата се съблякохме бавно един друг на меката светлина на
настолната лампа. Нито за секунда не изпитах срам, когато погледът му
обходи голото ми тяло, и за миг липсата на свян ме смути. Но сетне ме
осени прозрението: това трябваше да означава да се почувстваш жена.
Никога не съм имала никаква представа.
Ние се докосвахме и целувахме с любящи ръце и открити сърца и аз бях
права да мисля, че никога не бях преживявала нещо подобно. Беше нежно
и щедро, беше всичко. Всичко, което никога не бях изпитвала.
Исках да докосна всяка част от него, да опозная тялото му така, както
бях опознала сърцето му. Изследвайки с желание за пръв път един мъж, с
широко отворени очи и съзнание, съсредоточено върху момента, защото не
исках да бъда никъде другаде. Исках действително да изпитам
удоволствие, вълнението да отдам пълното си доверие на човека, с когото
бях.
Започнах от краката му и той тихо се засмя, когато прокарах ръце по
пръстите и нагоре по прасците. Аз също се усмихнах не само защото той се
бе засмял, а защото никога не съм подозирала, че смехът и радостта могат
да бъдат част от секса. Всичко беше ново и прекрасно и аз изпитах някакво
безумно благоговение от откриването на собствената си страст. Чувствах я.
Страстта, която никога не бях познала. О, никога не бях познала.
Смехът на Гейбриъл се превърна в стон, когато продължих нагоре по
бедрата му, масажирайки мускулите му, без да откъсвам поглед от лицето
му. Знаех, че той приемаше с наслада всяко мое докосване, видях как
мъжествеността му набъбна и се втвърди и почувствах ответния прилив на
влага между бедрата ми.
Придвижих се нагоре, прокарвайки ръце по твърдите му гърди, по
широките рамене, плъзнах пръст по стегнатия корем и чух как той рязко
пое дъх и приближи устни към моите.
Гейбриъл ме претърколи и погали с ръце кожата ми, сякаш бях
съкровище, което той току-що бе открил – с онези красиви ръце на творец,
които притежаваха силата да изваждат красотата наяве. И точно така се
чувствах: красива, обожавана, обичана.
Той целуна и докосна всяка част от мен и аз изпитах смътното усещане,
че той сякаш ме възраждаше, както и аз възраждах него. Ние се
изучавахме, както имах чувството, с часове, докато цялата станах влажна,
отчаяно копнееща за освобождение, а почти мъчителното изражение на
лицето му ми подсказваше, че и той изпитваше същото.
Когато проникна в мен, двамата ахнахме, очите ни се срещнаха в
полумрака на стаята, същата онази връзка, която първоначално толкова ме
бе изплашила, все още съществуваше, но хилядократно по-силна.
Опитах се да се фокусирам върху лицето му, върху красивата
съсредоточеност в изражението му, в стиснатите клепачи и миглите,
оформящи тъмни полумесеци върху страните му, в устните,
полуразтворени от удоволствие. Опитах се да го наблюдавам, докато той се
люлееше, първо бавно, откривайки ритъма, и сетне ускорявайки темпото,
но собственото ми удоволствие беше толкова могъщо, че се изгубих, когато
ме връхлетя и подхвана във водовъртежа си, заставяйки ме отново и
отново да крещя името на Гейбриъл. Сграбчих чаршафите в юмруците си и
притиснах глава към възглавницата.
— Да, Елоиз – чух го да казва. – Да.
Точно преди да простене и да потръпне, срутвайки се отгоре ми. Усещах
плиткото му, накъсано дишане до шията ми и нежното пулсиране там,
където телата ни все още бяха слети.
Когато по-късно лежах в прегръдките му, а пръстите му лениво се
спускаха надолу по ръката ми, изпитах желание да се засмея от радост. Бях
права: във всяка част от тялото му имаше място, сякаш създадено
специално за мен.
После, докато се взирах в тавана, заслушана във все по-спокойното и
равномерно дишане на Гейбриъл, осъзнах, че той ми бе дал точно това,
което ми бе обещал. Неговият дъх до шията ми беше успокояващ вятър,
усмивката му – слънчев лъч, докосването – хиляди дъги, танцуващи върху
кожата ми. Обичах го толкова много, че сърцето ми щеше да се пръсне.
ГЛАВА 20
Ще бъда одеяло от любов, което да те топли.
ГЕЙБРИЪЛ
Бавно отворих очи, протягайки тяло, когато споменът за изминалата
нощ ме връхлетя като внезапна вълна на сънлива възбуда; появата на Ели
в стаята ми, начинът, по който сърнето ми прималя от щастие, когато я
видях да стои на прага ми, думите, които изрече, които бях чакал да чуя.
Желая те.
Ели седеше от едната страна на леглото, взирайки се в светлината на
зората, надничаща изпод щорите. Погледът ми се плъзна по женствените
линии на гладкия й гръб, по талията, която хлътваше навътре и се
разширяваше в заоблени бедра, и аз отново почувствах нежно пулсиране в
слабините, при все че я бях любил през по-голямата част от нощта.
— Не си отивай.
Гласът ми бе дрезгав от съня.
Тя се извъртя, очите й бяха нежни и уязвими, а устните подути от
безбройните ни страстни целувки. Тя изглеждаше мека; Господи,
изглеждаше толкова мека. И аз бях прав – тя беше най-красива при
първите утрини лъчи, особено след една нощ, когато е била обичана.
— Слънцето започва да изгрява – рече тихо, отмятайки косата си през
рамото. – Не искам да го пропуснеш само защото аз съм тук.
Усмихнах се.
— Вдигни щорите. Можем да го наблюдаваме от това легло също толкова
добре, колкото от двора.
Тя погледна към прозореца, после обратно към мен, стана и вдигна
щорите, разкривайки гледката към голямото огнено кълбо, надничащо
над гората зад къщата ми. Стаята се окъпа в бледо златисто сияние, върху
голата й кожа сякаш преливаха всички цветове на дъгата. Ели се върна
към мен, плъзна се под завивките и ми се усмихна, разтваряйки бедрата си
под мен – идеална люлка за моите. И отново ме прие в тялото си, докато
слънцето ни поздравяваше с настъпването на новия ден.
И аз най-после разбрах какво означава да обичаш една жена: тялото,
сърцето и душата.
***
Прекарахме този уикенд във взаимно изследване на телата си, учехме се
как да си доставяме удоволствие един на друг. Не можех да й се наситя,
едновременно задоволен и въпреки това постоянно гладен. В събота не
напуснахме леглото, станахме само за да хапнем и да се изкъпем, но в
неделя излязохме на разходка, за да раздвижи Ели крака си и да почувства
свободата и радостта да ходи, без патериците да я забавят. Тя леко
накуцваше, но лекарят ни бе уверил, че с времето това ще изчезне.
Ние се държахме за ръцете, докато вървяхме по друг покрит мост, не
този, който бяхме посетили миналия уикенд. Облегнах се на старото грубо
дърво, притеглих я към гърдите си и я целунах. Тя се засмя и също ме
целуна, а аз имах чувството, че целият свят бе застинал и съществувахме
само ние двамата.
Бях изтръгнат от блажения си унес, когато поехме по моята алея за коли
и аз видях, че там е паркирана непозната кола. Ние слязохме и двама мъже
в костюми излязоха от колата и се отправиха към нас.
— Гейбриъл Долтън? – попита русокосият мъж в тъмносин костюм,
протягайки ръка.
Аз я разтърсих и кимнах.
— Да.
— Аз съм детектив Котерил.
Бях леко смутен, но предположих, че ставаше дума за случая на Ели,
затова, когато тя приближи до мен, аз я представих, но той й хвърли само
бегъл поглед.
— Надявах се, че ще мога да ви задам няколко въпроса.
Другият мъж бе заобиколил колата и се представи като детектив
Барбоса. Ние се ръкувахме с него, преди аз да отговоря на детектив
Котерил.
— Разбира се. Ами заповядайте вътре.
Поведох ги към входната врата и когато влязохме, посочих към
всекидневната.
— Желаете ли нещо за пиене?
И двамата отклониха предложението и ние седнахме. Погледнах към
Ели и видях, че тя изглеждаше малко нервна.
— Предполагам, че се отнася за случая на Ели?
Детектив Котерил поклати глава.
— Не. Става дума за момчето, което бе отвлечено в града.
— Уайът Гелър?
Детектив Котерил вдигна глава от бележника си.
— Познавате ли го?
— Знам за него. Следя случая му отблизо.
Той ме изгледа някак странно.
— Разбирам. И има ли някаква конкретна причина за това?
Намръщих се, местейки поглед между него и детектив Барбоса, който се
бе облегнал назад на дивана. Едната му ръка бе отпусната върху
облегалката, а глезенът на крака му беше подпрян върху коляното.
— Ако не знаете, аз самият бях отвлечен, когато бях…
— Да, запознати сме с това.
Какво ставаше тук?
— Добре, тогава може би разбирате защо бих бил заинтересован от
случилото се с Уайът Гелър.
Нито един от двамата детективи не отговори на това, вместо това се
обърнаха към Ели.
— Вие ли сте Елоиз Кейтс?
— Да – промърмори тя и се придвижи по-близо до мен.
Аз сложих закрилнически ръка върху коляното й, а детектив Котерил
задържа за секунда погледа си върху нея, преди отново да го извърне към
мен.
— И вие работите в „Платинената перла“, ъ, клуб за джентълмени?
Използва доста благовъзпитано определение, макар да я гледаше
отвратено, изразявайки с погледа си какво точно мислеше за работата й.
Тесногръдо копеле. Гневът прониза като волтова дъга гръбнака ми.
— Работех. Вече не работя там – отвърна Ели.
— Там ли се запознахте с господин Долтън?
— Да.
— Колко често посещавате „Платинената перла“, господин Долтън?
— Вече не го посещавам.
— Хмм – процеди детектив Котерил. – Ние говорихме с управителя на
клуба. – Той прелисти бележника си. – Родни Толър. Той каза, че сте били
доста обсебен от госпожица Кейтс и сте притеснили няколко от останалите
момичета, като почти се е наложило два пъти да бъдете изведен от клуба.
Ели поклати глава.
— Не, това не е вярно.
— Това е доста неточна версия на случилото се. Извинете, детектив, но
каква е целта на всички тези въпроси?
— Има доста сходни неща между вашия случай и този на Уайът Гелър.
Ние просто се опитваме да установим защо. Вие имате ли някаква
представа на какво се дължат тези прилики, господин Долтън?
— И какво е сходството между нашите случаи?
— На този етап не можем да споделим тази информация. Просто се
чудехме дали вие вече не сте запознат с това.
Не отговорих веднага.
— Ако намеквате, че аз знам нещо за изчезването на онова малко момче,
което не съм казал на полицията…
— Никога не сме казвали това, господин Долтън. В крайна сметка
вашият похитител е мъртъв. Вие сте го намушкали, нали така?
Изражението на лицето му подсказваше, че той отлично знаеше това.
Високомерно копеле. До него детектив Барбоса чоплеше зъбите си.
Сърцето ми бе започнало ускорено да бие и аз положих усилия да не
издам какво въздействие имаше всичко това върху мен. Бях объркан и
разстроен, че ме разпитваха по този случай, сякаш бях заподозрян.
— Имам ли нужда от адвокат?
— Защо смятате, че имате нужда от адвокат?
Изпуснах дълго сдържания си дъх.
— Чуйте, детективи, не знам абсолютно нищо за случая на Уайът Гелър,
освен това, което съм чел в новините. И не мога да правя предположения
защо има сходства между нашите два случая, освен ако не ми кажете какви
са те.
Детектив Котерил затвори бележника си и го пъхна във вътрешния джоб
на сакото си заедно с химикалката, която държеше.
— Благодарим за отделеното време, господин Долтън, госпожице Кейтс
– рече той и се изправи.
Това ли беше? Аз също се изправих и разтрих длани по бедрата си.
Детектив Котерил проследи движението и ме удостои със скована усмивка.
— Ако се сетите за нещо, което би трябвало да знаем, обадете ни се.
Детектив Барбоса извади визитна картичка от джоба си и ми я подаде.
— За какво беше всичко това? – попита Ели, приближавайки се към мен
до вратата, където стоях.
— Нямам представа. – Погледнах я и окуражително й се усмихнах. –
Предполагам, че просто проучват всичко, което би могло да им е от полза,
за да разрешат случая.
Въпреки това кръвта се бе вледенила във вените ми при новината, че
нашите случаи бяха сходни. По какъв начин? И защо? И на какво беше
подложено онова малко момче в същата тази минута? Господи, не желаех
да мисля за това. Ала не можех да престана.
Аз съм бил на неговото място.
Аз вече знаех.
ГЛАВА 21
Ние сме един отбор.
Ако ти си наранен, мен също ме боли.
ЕЛИ
Седмиците минаваха без повече посещения от полицията. Би трябвало
да съм наясно, че те просто са си вършили работата, като разпитваха
Гейбриъл, макар че начинът, по който го направиха, и фактът, че замесиха
и „Платинената перла“, ме бяха шокирали и засрамили.
Те се бяха отнесли с Гейбриъл, сякаш беше някакъв перверзник, когато
нищо не би могло да бъде по-далече от истината. Дори аз бях разбрала, че
мястото му не беше в клуба, в секундата, в която го видях там.
Детективите бяха изопачили нещата и бяха изкарали Гейбриъл съвсем
друг човек, а това ме изпълваше с гняв и изгаряща нужда да го защитя.
Той беше всичко за мен. Ако можех да се пъхна под кожата на Гейбриъл
и да живея там, щях с радост да го направя. Чувствах се най-цялостна,
когато той беше дълбоко заровен в тялото ми, със затворени очи и
полуотворени устни от удоволствие. Никоя друга жена никога не беше
извиквала това изражение върху лицето му. Той беше мой и само мой.
Слънцето изгряваше и залязваше в очите му и любовта ми беше толкова
дълбока и всеобхватна, че не исках нищо друго, освен да прекарвам всяка
будна секунда в прегръдките му. Единствено там намирах пълен покой.
Гейбриъл притежаваше всички неща, които му носеха спокойствие и
радост. Работата си, изгрева, вятъра и дъждовните капки по прозореца.
Ала аз не се нуждаех от всичко това. За мен той беше всички тези неща —
аз се нуждаех само от него и нищо друго.
Гейбриъл ме беше помолил да остана в дома му и аз го направих.
Предполагах, че по някое време трябваше да се върна в апартамента си, но
нашата връзка беше толкова нова и толкова прекрасна, че не желаех да
прекарам нито една секунда далече от него. За мой късмет, нямаше нужда,
тъй като работехме заедно.
Винаги когато беше възможно, вземах телефонните слушалки със себе
си и приемах обажданията в ателието му, където го наблюдавах как
работи. Ако шумът и разсейването пречеха на съсредоточаването му, той
никога не го каза. Работеше върху друга поръчка за библиотека в
Германия, флорален капител, както той го нарече, който щеше да краси
фасадата на сградата. Беше великолепно творение, със сложно преплетени
лози, цветя и пеперуди. Ако присвиех очи, можех да се закълна, че
пеперудите щяха да запърхат с крила и да оживеят. Точно така
изглеждаха.
Понякога бях в приемната с Доминик и макар че го избягвах доколкото
бе възможно, държанието му оставаше студено. Повечето пъти той ме
игнорираше, но понякога се чувствах уязвима и безпомощна. Като че ли
любовта ми към Гейбриъл някак си бе разкрила най-болезнените места в
мен и аз се чувствах изложена на показ, разголена по начин, който не бях
очаквала. Или може би бях. Може би тъкмо заради това толкова силно й се
бях противопоставяла. Но сега… сега бях като творенията, които Гейбриъл
извайваше: всеки остър ъгъл бе изсечен, така че онези части, скрити в мен,
които ме правеха уязвима и чувствителна, бяха извадени наяве, докато
преди бяха покрити с твърдата обвивка на камъка. Каква ирония! Аз се
събличах, за да изкарвам прехраната си, но никога не се бях чувствала
толкова гола, колкото сега, когато бях с дрехи. Имах чувството, че един
остър поглед щеше да ме накара да прокървя.
Някога бях закалена срещу присмеха и обидите, но внезапно
презрението на Доминик някак си бе съживило всички болки, които бях
изтърпяла, и вече нямах броня, за да се защитя от спомените. Бях напълно
уязвима. Когато Доминик ме гледаше унищожително, сякаш бях боклук,
имената, с които ме бяха наричали, когато бях стриптийзьорка, не спираха
да отекват високо в главата ми – долнопробна курва, евтина
проститутка, измет. И достигаха още по-надълбоко, до кътчета в
съзнанието ми, които нес бях преброждала от години – тъмни, болезнени
места, които не желаех никога повече да посещавам.
И въпреки това, когато Доминик се извръщаше, за да не ме погледне, не
можех да не си спомня колко наранена се чувствах, когато виждах
момичетата в училище да дават покани на всички други съученички в
класа с изключение на мен; колко упорито се стараех да не го забелязвам,
да се преструвам, че това нямаше значение. Как тайно копнеех да ме
приемат, да ме харесват, колко дълбоко заседнала беше болката в душата
ми, която никога не стихваше.
Споменът ме накара отново да се почувствам непохватна и грозна.
Припомних си как се питах дали парцаливите ми и умалели дрехи бяха
причината да ме пренебрегват, или това беше фактът, че бях непохватна и
срамежлива и се стеснявах първа да ги приближа. Или най-лошото: дали
те виждаха, че съм необичана и нежелана от човека, който би трябвало
безусловно да ме обича, и заради това не желаеха да общуват с някой,
който не можеше да спечели дори одобрението на родителите си?
Припомних си как мечтаех, че един ден някой ще ме покани на своя
рожден ден, аз ще отида и всички ще ме харесат, и внезапно ще се сдобия с
приятели, и животът нямаше да бъде толкова мъчителен през цялото
време.
Измислях си цели сценарии, докато се връщах у дома след училище,
моето въображение беше единствената ми компания. И изведнъж се
разтревожих – ами ако някога ме поканеха на рожден ден, откъде щях да
намеря пари за подарък? Не можех да се появя с празни ръце. И така, една
вечер, когато баща ми потъна в пиянски сън върху дивана, аз откраднах
пет долара от портфейла му и с парите си купих малък комплект гримове
от близката дрогерия. Понякога вадех комплекта с гримовете и го гледах,
беше като малък огън, който продължаваше да гори в мен, символ на
моята момичешка мечта, че един ден ще ме приемат. Че един ден ще бъда
обичана.
И тогава приятелят на баща ми, Кори, стори онова с мен. След това
изпълзях от леглото, изгаряна от болка, все още миришеща на него, на пот
и бира, и извадих комплекта от чекмеджето, където го държах. Седнах
пред огледалото, отворих кутията и наплесках грима по лицето си – по
клепачите, по страните и по устата, така че заприличах на грозния,
крещящ, тъжен клоун, какъвто се чувствах отвътре. Дълго, много дълго се
взирах в отражението си, докато се изморих толкова, че повече не можех
да стоя будна. Върнах се в леглото, без да ме е грижа, че чаршафите ми
бяха изцапани с кръв, а възглавницата с грима.
И, о, боже, споменът ме разкъсваше като нажежен до червено нож.
Искаше ми се да падна на колене и да закрещя. Не желаех да си
припомням всички онези неща. Исках да ги пропъдя, да ги забравя, но
най-вече не желаех да изживявам емоциите, които те бяха събудили. Не се
чувствах достатъчно силна.
Изкушавах се да застана малко зад Гейбриъл, докато вървяхме през
света, за да може той да ме защити от нещата, които си представях, че
може да ме наранят. Моят рицар в блестящи доспехи. И може би,
помислих си аз, предназначението на любовта беше точно това. И да
обели пластовете в душата ти и да открие всичките болезнени места, за да
може да бъдат излекувани. Проблемът беше, че аз не знаех как да направя
това. И затова, вместо да се излекувам, раната в мен оставаше отворена и
кървяща.
През един студен следобед влязох в ателието му, обгръщайки се поплътно с пуловера. Поривът на вятъра ме последва, аз затворих плътно
вратата и се засмях, когато се извърнах към него.
— Господи, навън внезапно стана толкова студено.
Гейбриъл извърна глава, ръцете му продължиха да се движат по
предмета, върху който работеше.
— Довечера ще трябва да запалим камината.
Кимнах и заех мястото си на стола, където обикновено седях. Няколко
минути го наблюдавах как работи, как нежните му умели ръце се движат
по мрамора, ръце, които сега се движеха по същия начин и върху мен.
Сега беше по-различно да наблюдавам ръцете му, отколкото когато
работеше върху Уилям. Тогава само се чудех какво би било усещането да ги
почувствам върху себе си. Сега вече знаех и това ме изпълваше с щастлив
трепет, докато го наблюдавах как твори.
Погледнах към полицата, където стоеше Уилям, и видях, че не беше там.
Намръщих се.
— Гейбриъл, къде е Уилям?
Гейбриъл спря да работи и ме погледна.
— О, от транспортната компания го взеха тази сутрин, за да го изпратят.
Предполагам, че екстериорът на музея е почти завършен.
Болезненият шок ме вцепени, сякаш ледена вода потече във вените ми.
— Ти не си ми казал.
Гейбриъл ме гледаше странно.
— Ти беше в града, купуваше онези неща за Джордж… Ели, добре ли си?
Той тръгна към мен.
В стомаха ми заседна усещане за толкова огромна загуба, че ме изплаши.
Обвих ръце около себе си, опитвайки се да овладея емоциите си. О,
господи, това беше нелепо. Това беше само една статуя… просто…
— Хей – каза Гейбриъл нежно, придърпвайки ме със стола, и ме
прегърна. – Съжалявам. Не мислех, че ще го приемеш така. Съжалявам.
Сгуших се до него и обвих ръце около шията му. Притиснах лице към
гърдите му, вдъхвайки аромата му – спокойствие, утеха, – и поклатих
глава.
— Не, аз… аз съжалявам! – смънках. – Не знам защо…
Той се наклони назад и ме отдръпна, за да погледна в очите му. Неговите
ме гледаха с толкова много разбиране, сякаш знаеше как се чувствам. Той
винаги знаеше.
— Трябваше да ти дам възможност да се сбогуваш. Съжалявам.
Отново поклатих глава, насилвайки се да се усмихна.
— Не, не, държа се глупаво. Предполагам… аз просто… аз се влюбих в
теб, докато Уилям… – Не знаех как да довърша изречението. Оживяваше?
Беше роден? Да не би да мислех за Уилям като за дете или нещо подобно?
Физически символ на любовта ми към Гейбриъл? Поех дълбоко дъх. – Аз
се влюбих в теб, докато създаваше Уилям. Той беше специален за мен.
Отново се опитах да се засмея и този път прозвуча по-естествено, макар
че в гърлото ми все още беше заседнала буца.
—Ти ме обичаш?
Гласът му бе изпълнен с възторжено удивление.
Примигнах.
— Господи, ти не знаеше ли?
Той се усмихна, толкова щастливо и малко стеснително, че сърцето ми се
преобърна. Почувствах се засрамена, когато осъзнах, че никога не бях
изричала думите, дори през всички нощи, през които той ме любеше и ме
държеше в обятията си, докато сърцето ми изгаряше от любов към него.
— Аз… надявах се. Но е хубаво да чуя думите.
Привлякох го към себе си.
— О, Гейбриъл, обичам те. Толкова много те обичам.
Почти бях шокирана при мисълта, че не бях казвала тези думи, но
докато го прегръщах, осъзнах, че се бях сдържала не защото не съм била
сигурна дали го обичам, а защото думите не са ми се стрували достатъчно
силни, за да опишат това, което чувствах. Боготворя те? Възхищавам ти
се? Нуждая се от теб? Завися от теб? Как можеш да събереш всичко
това и да го изразиш само с две малки думи? Не трябваше ли любовта да
бъде умиротворяваща и успокояваща? При все това моята любов към
Гейбриъл беше… отчаяна.
Той ме целуна сред неговите красиви творения, родени от сърцето му, а
радостта, загубата и несигурността се преплетоха в мен. Любовта не
биваше да поражда такова отчаяние. Нали? Нима бях толкова увредена, че
дори не можех да обичам правилно?
— Мисля, че трябва да отидем на гости на Уилям и да му съобщим
голямата новина – рече той шеговито.
Аз подсмръкнах, засмях се и преглътнах напиращите в очите ми сълзи.
— Във Франция?
— Защо не?
Свих рамене.
— Не знам. Искам да кажа, може би някой ден. – Аз просто исках Уилям
да бъде тук. С мен. Където можех да го виждам винаги когато пожелаех. –
И без това смятам, че той знае. Мисля, че той беше първият, който узна.
— Ах, Ели – въздъхна Гейбриъл. – Обичам те.
Двамата останахме така известно време, докато се почувствах по-добре,
обгърната от топлата сила на ръцете му.
— А междувременно аз ще ги помоля да ми изпратят снимка от новото
му жилище, става ли?
Кимнах, но болката в мен отново се надигна. Не исках снимка на Уилям
от онази непозната страна. И макар че беше глупаво, не можех да спра да
се питам дали той не беше самотен.
— Добре.
— Добре – прошепна той, наклони се напред и обсипа с целувки
клепачите, носа и устните ми, докато не се засмях.
Окопитих се, а Гейбриъл се върна към своята работа. След малко вдигна
глава и рече:
— В града всяка година се провежда есенен фестивал. Нали се сещаш,
лов на ябълки*, обиколка с каруца, седнал върху разстлано сено, ей такива
забавления. – Той погледна за миг към работата си. – Ще бъде този
уикенд. Чудех се дали не би искала да отидем? – Замълча и додаде: – Нали
помниш, че говорихме, че трябва да се постарая повече да общувам с
хората в града. Мислех, че това би било добро начало.
[* Традиционна игра в САЩ и Канада, обикновено на Хелоуин,
състояща се в опит да се улови със зъби ябълка от кофа с вода и да се
извади навън. – Б.пр.]
Наклоних глава.
— Струва ми се, че идеята е добра. С удоволствие ще отида.
По устните му пробяга лека усмивка.
— Добре. – Той отново замълча и сбърчи вежди. Аз го изчаках да
заговори. – Тази сутрин във вестника имаше статия за Уайът Гелър.
Споменали са и моето име.
Примигнах.
— Как са го споменали?
Гейбриъл поклати глава.
— Просто, че съм бил разпитван, че имало някои прилики между моя
случай и неговия.
Той изсумтя, сякаш това не беше важно, но аз отново се зачудих дали
полицаите щяха да бъдат толкова враждебни към него, ако той не беше
свързан по някакъв начин с „Платинената перла“. С мен. Останах
мълчалива, докато го обмислях, стомахът ми се сви на топка. Поклатих
глава. Господи, част от него сигурно проклинаше деня, в който беше
стъпил в „Платинената перла“. Дали връзката му с мен щеше да му създаде
още проблеми? Дали и без това несигурното му положение в обществото
щеше още повече да се влоши заради близостта му с мен? Зачоплих
ноктите си и смръщих чело.
— Не го прави – рече Гейбриъл.
Рязко вдигнах очи към него.
— Да не правя какво?
— Каквото и да мислиш в момента, престани.
Издишах дълбоко и издухах кичур коса от лицето си. Не можах да
потисна усмивката, която се появи върху устните ми.
— Откъде знаеш…?
Гейбриъл ми се усмихна от работния си стол.
— Познавам те, Елоиз,
В гласа му имаше толкова много любов, че за секунда дъхът ми секна и
по тялото ми се разля топлина. Да, той ме познавайте и въпреки това ме
обичаше.
Отпуснах ръце и кимнах в знак на съгласие.
Той взе един инструмент и за миг застина.
— О, освен това Клоуи ще дойде за два дни. Иска да ми даде някакъв
тест, за който твърди, че щял да подкрепи някаква хипотеза в дипломната
й работа. Отначало не смяташе, че е необходимо, но сега е решила да го
включи поради някаква причина.
Той сви рамене.
— О, добре. Нужно ли е тя да пътува чак до тук, за да ти го даде?
— Тя каза, че трябва да бъде лично доставено. – Той направи кратка
пауза. – Мисля, че и на нея тук й харесва. Струва ми се, че се привърза към
мястото.
Запитах се дали не се е привързала към един конкретен човек, на име
Гейбриъл, но пропъдих ревността. Харесвах Клоуи и й вярвах.
— Добре тогава. Нека покажем на местните жители колко си страхотен и
колко… изключителни са уменията ти в лова на ябълки. – Ухилих се. –
Щом можеш да спечелиш такъв тежък случай, какъвто съм аз, значи,
можеш да спечелиш всеки.
Гейбриъл се засмя и на сърцето ми малко олекна. Макар че, когато
погледнах към мястото, където Уилям стоеше до вчера, усещането за
загуба се завърна, сякаш част от мен си беше отишла заедно с малкия
херувим.
ГЛАВА 22
Не губи надежда. Никога не знаеш
какво ще ти донесе утрешният ден.
ЕЛИ
Утрото на Есенния фестивал в Морли беше свежо и студено. Не ми се
искаше да напускам топлия пашкул на леглото на Гейбриъл, но бях малко
притеснена от отиването до града с него, така че, вместо да лежа и да се
тревожа за това, се измъкнах изпод ръцете му и се вмъкнах на пръсти в
банята.
Тъкмо изплаквах шампоана от косата си, когато Гейбриъл плъзна
настрани стъклената врата и се присъедини към мен. Засмях се и от
изненада едва не се нагълтах с вода. Но смехът ми много скоро се превърна
в тихи стенания, докато той галеше тялото ми под топлата струя,
разсънвайки ме окончателно по възможно най-възхитителния начин.
Облякох чифт модно накъсани дънки и свободен виненочервен пуловер,
с широка дантелена ивица по края. Положих особени грижи за косата си,
изсуших я и я оформих на големи вълни, както Гейбриъл най-много я
харесваше.
— Цялата тази коса – случваше се да прошепне той в тишината на
нашето легло. – Бих могъл да се обвия с нея.
А начинът, по който ме гледаше, когато беше разпусната и падаше
свободно върху гърдите ми, ме караше да се чувствам като най-красивата
жена на земята.
Когато излязох от банята, усмивката на Гейбриъл ме изпълни с щастие,
че бях отделила допълнително внимание на външния си вид. Знаех, че той
смяташе, че съм еднакво красива със и без грим и че може би ме
предпочиташе без грим.
— Готова ли си?
Кимнах, улових ръката му и излязохме от къщата. Изминахме с пикапа
десетте минути до града и спряхме на голямата тревиста площ, която бяха
определили да служи за паркинг по време на събитието.
Из парка, където щеше да се състои фестивалът, се разхождаха двойки в
дънки и пуловери, с шалове и леки якета. Лекият вятър разнасяше във
въздуха уханието на пуканки и карамел и аз стиснах ръката на Гейбриъл,
изпълнена с вълнение, което смътно ми се струваше познато — сякаш
някога много отдавна го бях изпитала и после бях забравила усещането.
Щастливо очакване, ето какво беше. Наистина ли беше минало толкова
много време, откакто за последен път го бях почувствала?
Погледнах към Гейбриъл, който оглеждаше околната тълпа, минаваща
покрай нас. Той улови погледа ми и ми се усмихна, макар че в
изражението му се долавяше известна нервност. Стиснах отново ръката му,
изпълнена с надежда. Може би всичко щеше да мине добре. Моля те,
Боже, нека всичко бъде добре.
Чух възторжен женски вик, озърнах се и видях Клоуи да тича към нас
със засмяно лице и широко разтворени ръце. Засмях се, леко сепната,
когато тя ме сграбчи в прегръдката си, после ме пусна и се хвърли на врата
Гейбриъл, който се усмихна и я прегърна.
— Господи, нима този ден не е най-прекрасният? – възкликна тя и
отстъпи назад.
Страните й бяха поруменели, очите й искряха, блестящите й къдрици
подскачаха около лицето. Беше облечена в тъмни дънки и бял пуловер,
обута във високи кафяви ботуши, а около врата й беше увит шал със
зелени, оранжеви и жълти оттенъци. Изглеждаше стилна и красива, като
модел от корицата на някое списание за есенна мода.
Сведох поглед към собствените си дрехи, в които се чувствах добре само
допреди половин час, и внезапно ми се сториха евтини и безвкусни. Не се
бях сетила да си купя някакви нови дрехи. Пристъпих смутено от крак на
крак, искаше ми се да се скрия зад Гейбриъл, но се заставих да не го правя.
— Отново ти благодаря, Гейбриъл, задето отдели време за мен през този
уикенд. Ще ти отнема само час, обещавам. Просто страшно се радвам, че
избрах точно този уикенд да бъда тук. Това е удивително. – Тя направи
широк жест с ръка към сергиите, смеещите се хора, купчините тикви. –
Есента е най-любимият ми сезон.
Гейбриъл леко се подсмихна.
— Няма за какво да ми благодариш. Радвам се, че си тук. Видя ли се вече
с Джордж?
— Да. Той е там с Доминик.
Погледът й се стрелна за секунда към мен и лицето й доби угрижено
изражение, преди да посочи зад себе си и да махне. Стомахът ми нервно се
присви при споменаването на името на Доминик. Гейбриъл не ми беше
казал, че той ще бъде на фестивала. Но съдейки по изражението на лицето
му, той явно също не е знаел или не е бил сигурен.
— Ще им кажеш ли, че сме тук? – попита той Клоуи. – Аз ще отида да
купя на моето момиче едно тиквено лате.
— Разбира се — ухили се Клоуи.
Сложи ръка върху моята, окуражително ми се усмихна и отлетя като
волна птичка.
— Ти знаеше ли, че Доминик ще бъде тук?
Гейбриъл ме погледна и поклати глава.
— Не ми е казвал, че ще бъде. Но аз мислех, че отношенията между вас
вече са по-добри. Да не би той да те е притеснявал?
Веждите му се смръщиха.
Поклатих глава.
— Не. Той просто не ме харесва.
Гейбриъл повдигна брадичката ми, за да го погледна в очите.
— Ели, проблемът е в него, не в теб. Той ще превъзмогне това, което се
върти в главата му, разбра ли? Обещавам. Моля те, не се измъчвай заради
Доминик.
— Знам. Няма – излъгах. Погледнах към хората, които се разхождаха
наоколо, и забелязах, че някои от тях ни зяпаха втренчено. – Щеше ми се
да бях облякла нещо по-хубаво. Трябваше да си купя някоя нова дреха.
Той отново се намръщи и сведе поглед към облеклото ми.
— Изглеждаш красива.
Аз изсумтях и зачоплих ноктите си,
— Ти смяташ, че съм красива и по анцуг.
— Хей – рече той нежно и обви ръце около мен, така че бях принудена да
зарежа чопленето. – За какво е всичко това? Щях да ти купя нови дрехи,
ако беше поискала…
Вдигнах рязко поглед към него.
— Не желая да ми купуваш дрехи.
Той замълча за миг.
— Тогава ти можеш да си купиш нови дрехи. Исках само да кажа, че щях
да те заведа на пазар.
Кимнах, чувствайки се дребнава и незначителна, мрънкаща и навярно
дразнеща. Насилих се да се усмихна.
— Извинявай. Просто исках този ден да бъде хубав за теб. А ето ме тук,
хленча за себе си. Наистина съм добре. Мисля, че просто се нуждая от
малко кофеин. Латето, което спомена, звучи страхотно.
Той се усмихна, но тревогата в очите му не изчезна. Аз се ухилих още пошироко, за да го уверя, и той взе ръката ми в своята.
— Щом моята жена има нужда от кофеин, моята жена получава кофеин.
Ела.
Той ми купи тиквено лате, което ми приличаше по-скоро на десерт,
отколкото на кафе. Докато чакахме на опашката, забелязах няколко
втренчени погледа. Опитах с все сили да ги пренебрегна. Гейбриъл ме
беше уверил, че те просто изпитват любопитство към него. Но все пак
вниманието и страхът, че те навярно ме съдят, помрачиха настроението ми
и ме накараха да се почувствам неловко.
Ние взехме кафетата си и се настанихме върху една от балите сено,
пръснати наоколо като украса и за сядане, и аз се почувствах по-добре,
докато се смеехме и отпивахме от питиетата си.
Няколко минути по-късно Джордж, когото зърнахме да стои с Клоуи и
още няколко двойки, ни махна да се присъединим към тях. Разпознах
неколцина мъже от каменоломната и предположих, че навярно бяха
дошли на фестивала със семействата си.
— Искаш ли да отидем да ги поздравим? – попита Гейбриъл.
— Ти върви – кимнах към тях. – Аз ще поседя тук и ще оставя кофеина и
захарта да проникнат в кръвта ми – додадох с усмивка.
Честно, беше ми приятно да седя на това място, откъдето можех да
наблюдавам всичко ставащо наоколо, а и в момента не бях в настроение за
приказки.
— Сигурна ли си?
— Аха. – Сръчках го в ребрата. – Върви. А когато се върнеш, можеш да
ми демонстрираш онези свои таланти на ловец на ябълки, с които толкова
се фукаш.
Гейбриъл се засмя и стана.
— Дадено.
Хвърли ми усмивка през рамо, докато се отдалечаваше, и сърцето ми
подскочи. Наблюдавах го как се присъединява към компанията и усетих
как устните ми леко се повдигат в усмивка. Обичах да го виждам с други
хора, обичах умението му да обръща задълбочено внимание на
събеседниците си, искрената му усмивка. И осъзнах, че въпреки думите на
Доминик, че оказвах лошо влияние на брат му, ми се струваше, че
Гейбриъл беше много по-спокоен и сигурен, откакто двамата се бяхме
сближили.
Можех да си представя какъв е бил някога – тихо, уверено момче, което
всички толкова много са харесвали – и знаех, че той винаги е щял да бъде
такъв, ако животът му не е бил така ужасяващо преобърнат, когато е бил
малко дете. Той е щял да бъде „готиният тип“, за когото момичетата са
щели да си шепнат в коридорите, който нямаше да изглежда реален,
приличащ по-скоро на герой от филмите, толкова очарователен, толкова
завладяващ и при все това естествен и мил. Дали щеше да бъде привлечен
от мен, ако бе отраснал, както му е било предопределено? Щеше ли тогава
изобщо да ме забележи? Едва ли, помислих си и остра болка прониза
сърцето ми.
Наблюдавах как Клоуи говори оживено с него и се усмихнах на нейната
жизнерадост, удивена, че мога да я почувствам дори през гъстата тълпа.
Гейбриъл доближи глава до нейната, докато внимателно я слушаше,
сетне се отдръпна и избухна в смях. Тя също се засмя, сграбчи раменете му
и му каза нещо друго, от което и двамата прихнаха още по-силно. Те
изглеждаха толкова красиви заедно: щастливи и безгрижни. Усетих
бодване на ревност да прерязва стомаха ми.
— Тя е влюбена в него, знаеш го.
Извърнах рязко глава наляво. Там стоеше Доминик и също
наблюдаваше Гейбриъл и Клоуи. Думите му накараха сърцето ми да спре
за миг, но в изражението му нямаше злоба, а по-скоро… тъга. Защо?
Мислех, че той искаше Гейбриъл и Клоуи да са заедно. Преглътнах и се
извърнах към мястото, където Клоуи и Гейбриъл все още се бяха склонили
един към друг, кестенявите им коси имаха почти еднакъв оттенък.
Забелязах как Клоуи се възползваше от всяка възможност да докосне
Гейбриъл, как погледът й все отскачаше към него, дори някой друг от
групата да се включеше в разговора им. Разбира се, че беше влюбена в
него. Той беше красив по начин, който беше почти невъзможно да се
обясни, освен ако човек не го познаваше. Гейбриъл беше добър и щедър,
умен и талантлив. Господи, коя жена не би се влюбила в него?
— Знам – отвърнах тихо.
Погледнах обратно към Доминик и видях, че той се взираше замислено в
мен, макар и не неприязнено, и аз останах изненадана от липсата на
враждебност в погледа му. За пръв път той ме гледаше с нещо друго, освен
с презрение. Изглежда, се овладя, изпъна рамене и се озърна наоколо.
— Умирам от глад. Ще отида да видя какво предлагат онези сергии.
Искаш ли нещо?
— Не, благодаря – отвърнах, сащисана от предложението.
Той ми кимна, обърна се и изчезна в тълпата. Аз погледнах отново към
мястото, където стояха Гейбриъл, Клоуи, Джордж и групата мъже от
каменоломната със семействата си. Гейбриъл улови погледа ми, усмихна
ми се и леко ми махна. Аз му се усмихнах в отговор и вдишах чашата си с
кафе като за наздравица.
Той насочи вниманието си отново към компанията, докато Джордж
казваше нещо, а аз забелязах как една двойка мина наблизо, стрелвайки
любопитни погледи към Гейбриъл, а сетне съпругата се усмихна леко,
когато Гейбриъл се засмя на нещо казано.
Точно от това се нуждаеше той – местните хора да го опознаят, да видят
как общува непринудено с тези, с които се чувстваше удобно. Беше нужно
само да разберат какъв в действителност беше той, за да се влюбят също в
него. И как биха могли да не го обикнат?
Докато Гейбриъл седеше с мен, двамата получавахме любопитни
погледи, хората от Морли очевидно бяха запознати с историята му. Но
сега, когато седях сама върху балата сено и отпивах от кафето си, бях почти
анонимна.
Отделих още една минута да оглеждам насъбралото се множество,
усмихнах се на едно дребосъче, което държеше една тиква, прекалено
тежка за него. Детето се олюля и едва не падна, преди баща му да вземе
тиквата, смеейки се, докато го държеше здраво. Тихо се засмях при тази
проява на бащина обич.
Наблизо шумна тайфа играеше на някаква игра и когато изригнаха в
колективни викове и ръкопляскания, аз извърнах поглед към тях. Този,
който играеше, очевидно беше спечелил, защото всички го поздравяваха.
Те се разделиха и победителят се извърна. Хилеше се с усмивка, която бях
виждала и преди. Кръвта ми се смрази и сцената се размаза пред очите ми.
Беше единият от мъжете, които ме бяха пребили на паркинга през онази
нощ. Освободен под гаранция. О, не. О, господи. Аз все още не знаех името
му, никога не си бях дала труд да го науча, всъщност не желаех да мисля за
него като за конкретна личност.
Изправих се, политнах напред и понечих да се обърна, когато очите ни
се срещнаха. О, господи, о, господи, повдигна ми се. Сладкото кафе, което
току-що бях изпила, се надигна в гърлото ми и аз притиснах длан към
устата си, изплашена, че тутакси ще повърна.
Инстинктите ми крещяха да побягна, да го избегна на всяка цена, но
мъжът се наведе напред и прошепна нещо на жената, стояща до него, и тя
се запъти право към мен. Примигвах, скована от смут и ужас. Господи,
моля те, нека това да не се случва. Не и тук.
— Ти, тъпа уличнице! — изкрещя тя към мен и спря на няколко крачки
от мястото, където стоях.
Наоколо сякаш всичко притихна, когато хората се обърнаха, местейки
погледи от мен към нея. Погледнах към Гейбриъл, но той явно бе погълнат
от историята, която разказваше един от работниците в каменоломната.
Започнах да се обръщам. Може би ако просто си тръгнех, всички щяха да
се завърнат към заниманията си.
— Не смей да си тръгваш! — изкрещя тя. — Въобразяваш си, че можеш
да излъжеш за моя приятел и да се измъкнеш безнаказано? Само защото
той те е отблъснал? Напълно си заслужила това, което си получила!
Това ли й бе казал той? Че съм го сваляла и той е направил какво… бил е
принуден да ме пребие до смърт? Едва не се изсмях на налудничавото
твърдение, но сърцето ми бумтеше толкова силно, че дори не можах да се
усмихна.
Обгърнах гърдите си с ръце, когато мъжът, който ме бе пребил,
приближи и застана до нея.
—
Да си вървим. Аз не трябва да я приближавам.
Слава богу. Стрелнах поглед към мястото, където стоеше Гейбриъл, но
не го видях. По гръбнака ми плисна тревожна вълна, когато чух гласа му.
— Изчезвай веднага от тук.
Думите бяха изречени с високо ръмжене и аз подскочих, сепната от
студения му заповеднически тон. Гейбриъл стоеше съвсем близо зад мен и
аз се извърнах и примигнах, когато той застана пред мен.
—Гейбриъл, всичко е наред – смотолевих.
Приятелката на мъжа продължаваше да ме обсипва с отвратителни
обиди, но аз не я слушах, вперила поглед в Гейбриъл, който закрачи
напред, сякаш се готвеше да се нахвърли с юмруци върху мъжа. О, господи,
о, не. Какво да правя?
— Не приближавай към мен, човече — рече мъжът и отстъпи назад.
Хората в тълпата, които доскоро не гледаха към нас, сега се извърнаха,
за да видят какво става, и наоколо се понесе тихо шушукане.
В усилието си да се отдалечи, мъжът се препъна, но тутакси възстанови
равновесието си, после направи още една крачка назад. Вдигна ръце във
въздуха.
— Това беше просто случайно съвпадение — избъбри той. — Тръгваме си.
Не можех да видя лицето на Гейбриъл, но усетих гнева в тона му, когато
процеди:
— Ако това нямаше да нарани Ели още повече, щях да ти причиня точно
това, което си й причинил ти, гнусна отрепко!
Притиснах ръце към устата си. Не бях осъзнала, че по страните ми се
стичаха сълзи, докато не почувствах влагата върху пръстите си.
— Стой, хей!
Джордж притича, следван от Доминик, двамата уловиха Гейбриъл за
ръцете и го издърпаха по-далече от мъжа. Клоуи беше по петите им и
изглеждаше ужасена.
Мъжът продължи да отстъпва, явно облекчен да види, че Гейбриъл е
принуден да спре. Въпреки това, което ми бе сторил, той беше страхливец.
Ако не го бях знаела досега, сега го осъзнах.
Но независимо от това, цялата се тресях от страх и срам. Някой ден щях
да се срещна с онези мъже в съда. Как щях да се справя? Не мисля, че бих
могла. Не бях достатъчно силна. Никога нямаше да бъда достатъчно
силна.
В този момент шепненията, клюките около мен проникнаха в
съзнанието ми.
— …това се е случвало и преди, когато беше дете. Помниш ли онзи
панаир…?
— …изглежда мил, но тогава… се разбесня…
— …понякога жертвите се превръщат в престъпници. Имало
проучвания…
— Чу ли, че бил заподозрян в онзи случай…?
— Кое е момичето с него? Чу ли как я нарече онази жена?
Курва.
Уличница.
Боклук.
Тръснах глава, опитвайки се да заглуша думите, премаляла от ужас,
заради току-що разигралата се сцена.
Гейбриъл се изтръгна от ръцете на Джордж и Доминик, докато мъжът,
приятелката му и останалите, които бяха с него, се отдалечаваха, като
ругаеха и плюеха върху земята.
— Ако още веднъж посмееш да се приближиш до нея, това ще е
последното нещо, което ще направиш на тази земя, жалко подобие на
мъж! – извика Гейбриъл след него.
Приятелката се извърна и показа среден пръст високо във въздуха, но
мъжът се престори, че не чува Гейбриъл, и изчезна сред множеството.
— О, мили боже, какво беше това? – прошепна Клоуи. – Добре ли си? –
попита ме тя.
Кимнах нервно. За няколко секунди Гейбриъл остана втренчен в
посоката, в която бе изчезнала групата, после се обърна към мен и шумно
изпусна въздуха от дробовете си.
— Ели, Исусе, съжалявам. Добре ли си?
Поклатих глава, очите ми се стрелкаха обезумяло наоколо. Бях
потресена от всичките погледи, прошепнатите думи, осъждането.
— Може ли да си вървим? Може ли просто да си тръгнем?
Доминик се извърна към брат си.
— Кой…?
— Един от мъжете, които са я нападнали – отвърна Гейбриъл.
Почувствах как топлината от срама плъзва нагоре по шията ми, обагря
страните ми и ми се зави свят. Обърнах леко тялото си към Гейбриъл,
изгаряйки от желание да се разтопя в него.
Не погледнах към Доминик. Не можех. Знаех точно какво щях да видя
върху лицето му, ако го бях направила. Изражение, което щеше да ми
казва, че всичко това беше по моя вина, че моето присъствие в живота на
Гейбриъл не му беше донесло нищо друго, освен болка и бъдещо
отхвърляне.
— Може ли просто да си тръгнем? – повторих. – Моля те.
— Ели… – промърмори Гейбриъл, пристъпи по-близо и избърса една
сълза от бузата ми. – Никога нямаше да те оставя сама, ако само за миг
дори бях помислил…
— Ти не би могъл да знаеш. Никога не ми бе хрумнало…
Поклатих отново глава.
— Гейбриъл, защо просто не се приберете? – намеси се Джордж. –
Отведи Ели у дома, починете си и просто забравете за случилото се, става
ли?
Той ме гледаше многозначително, сякаш аз бях тази, която изглеждаше
по-травмирана. Може би наистина бях. Предполагам, че бях.
— Добре.
Гейбриъл продължаваше да се взира тревожно в мен, докато отмяташе
кичур коса от лицето ми.
— Да вървим.
Кимна на Джордж, Доминик и Клоуи, взе ръката ми в своята и ме поведе
към паркинга.
Почти не помнех как се прибрахме у дома и когато спряхме на алеята за
коли пред къщата на Гейбриъл, се изненадах – не бяхме ли си тръгнали
само преди две минути от фестивала?
Когато влязохме вътре, Гейбриъл ме поведе към дивана, където аз се
свих в единия край. Той седна до мен, притегли ме в прегръдките си и ме
целуна по темето.
— Съжалявам за това, което се случи. Прости ми, че не се справих добре.
Той съжаляваше? Аз го бях подложила на този срам, а той се
извиняваше?
Поклатих глава.
— Няма за какво да съжаляваш. Благодаря ти, че ме защити.
Отново.
Той изпусна дълга въздишка.
— Бих те защитавал до смърт, Елоиз.
Наклоних глава, за да го погледна.
— Знам, че би го направил.
Задъвках устната си. Бях напълно разтърсена. Вината ме смазваше и аз
стиснах здраво очи.
— Толкова много съжалявам.
— Ели, не обвинявай себе си.
Сведох поглед, припомняйки си ненавистта и очите на онази жена,
докато ме наричаше с отвратителни имена.
— Защо момичетата са толкова зли едно към друго? – прошепнах.
— Не всички са такива. Виж Клоуи.
Да, виж Клоуи. Сърцето ми се сви. Никак не ми хареса завистта, която
изпитах само при споменаването на името на Клоуи, след като тя винаги се
бе държала толкова мило с мен. Това ме накара да се почувствам злобна и
подла.
— Аха.
Гейбриъл ме привлече по-близо и ние поседяхме известно време
смълчани. Потънах в мислите си, прехвърляйки събитията от сутринта.
Бях отишла на фестивала, изпълнена с толкова плаха надежда. Заля ме
огромна печал, когато вдигнах глава и се взрях в очите на Гейбриъл.
Никога няма да бъда достатъчно добра за него.
— Исках днешният ден да бъде хубав за теб. Исках…
— Шшт, това няма значение. Не ми пука за това. Онези хора… те могат
да мислят каквото си искат. Ти си единствената, която има значение за
мен.
Възнаградих го с треперлива усмивка, притиснах се до него и обвих ръце
около кръста му.
— Аз просто… Доминик е прав. Ти заслужаваш живота, който ти е бил
отреден.
Той се намръщи.
— Какво означава това?
— Само това, че би трябвало да имаш живота, който би водил, ако не те
бяха отвлекли.
Гейбриъл остана мълчалив около минута, преди да заговори.
— Аз живея живота, който ми е бил отреден, Елоиз. Моят живот точно
какъвто е, за добро или лошо, е животът, който е трябвало да имам. Бих
могъл по цял ден да бродя наоколо, потънал в мисли колко жестоко съм
бил ограбен, но каква полза бих имал от това? Аз живея моя живот – този,
който ми е бил даден. Това важи за всички нас. Да си представяме нещо
друго, означава да отречем, че има смисъл в страданията, които може да
преживеем. Да, аз изпитах болка, но може би… може би смисълът е, че
благодарение на моите действия никой друг повече не е бил наранен от
мъжа, който ме отвлече. Не знам. Не се опитвам да разбера. Просто
вярвам, че този живот, моят живот, е животът, който ми е бил отреден, и
намирам утеха в това.
Любовта ми към него се надигна толкова мощно в гърдите ми, че за миг
не можех да дишам. Той беше толкова добър и толкова позитивен, но аз се
питах дали Гейбриъл би приел почти всичко за себе си, защото можеше да
намери утеха в последствията от всяко едно преживяване – това беше
неговата дарба. Това се дължеше на нежността в душата му, на желанието
и способността му винаги да избира щастието, без значение какво щеше да
му струва това. На умението да зърне нишката светлина, когато другите
можеха да видят само заобикалящия ги мрак. Може би Доминик беше
прав, може би трябваше хората около него, онези, които го обичаха, да
желаят за него повече, отколкото самият той би пожелал за себе си.
ГЛАВА 23
Няма нищо лошо в сълзите.
Така сърцето ти изплаква своята болка.
ГЕЙБРИЪЛ
Ели изглеждаше толкова безпомощна, повече от всякога, и явно нищо
не можех да направя или да кажа, за да я утеша.
Клоуи дойде у дома, за да ми даде теста, който трябваше да направя.
Беше ми неудобно, че се налагаше да я отпратя набързо, след като тя бе
изминала целия път до Морли, ала начинът, по който Ели ни
наблюдаваше, докато бяхме заедно, ме притесняваше. Тя ни гледаше с
някаква многозначителна печал, почти скръбна решителност. Не бях
сигурен какво означаваше това, но не смятах, че беше на добро. Да не би тя
да мислеше, че имах чувства към Клоуи?
— Обичам те – шепнех й поне по сто пъти на ден. – Единствено теб.
Нима не го виждаше в очите ми? Не можеше ли да го почувства с всеки
удар на сърцето ми?
— Ало? – извика Джордж, докато влизаше в ателието с кашон в ръце.
— Хей, Джордж.
Обърнах се, изправих се и разкърших рамене.
— Ето мраморния къс, който искаше — кимна той към кашона, докато го
оставяше на масата до вратата.
— Благодаря.
Джордж приближи и погледна капитела, който беше почти завършен.
Прокара ръка по творбата.
— Красиво е. Тези пеперуди са като истински.
Усмихнах се и свих рамене.
— Надявам се, че ще ги харесат.
— Направо ще се влюбят в тях.
Той замълча, облягайки се на масата зад гърба му.
— Как е Ели?
Леко се намръщих.
— Имаш предвид след фестивала?
— Аха, и изобщо.
Стиснах устни и после въздъхнах.
— Не знам, Джордж, тя изглежда толкова… крехка. – Отново смръщих
вежди. – Не знам как точно да го опиша.
— Ти я промени, Гейбриъл. Трудно й е да разбере коя е тя в момента. –
Изглеждаше обезпокоен, докато внимателно ме изучаваше. — Притеснен
съм, че тя не смята, че е завършена личност без теб. Ти се превърна в
целия й свят.
Поех дълбоко дъх, докато думите му отекваха в мен. Заболя ме от тях, но
бяха верни. Част от мен искаше аз да съм целият й свят, но друга, по-
разумна част, знаеше, че това не е добре за нея.
— Какво мога да направя?
— Аз я окуражих да се научи как да се боксира. Мислех, че това може да
й вдъхне малко увереност и сила. Тя не дойде отново, макар че я помолих.
Предполагам, че е била заета.
Заета. С мен. Усмихнах се, ала ми стана тъжно. Помнех как Джордж ме
учеше да се боксирам, когато се върнах у дома. Бях на петнайсет и
прекарвах цели часове в гаража му, подскачайки около боксовата круша,
изливайки яростта си върху нея, вместо върху света или върху себе си. И
ми беше помогнало. Ала това беше само част от моето възстановяване.
— Какво друго?
Той поклати глава.
— Ах, Гейбриъл, щях да ти кажа, ако знаех. Просто… се опитай да си
спомниш как се чувстваше с години, след като се прибра у дома.
Той се изправи и се усмихна меко, преди да се обърне и да се насочи към
вратата,
— Благодаря, Джордж! – подвикнах след него.
Останах да седя, замислен за онова време, за това как се бях затворил в
себе си, как имах нужда да се науча отново да вярвам на себе си, как
трябваше да преоткрия своето място в света, как се съмнявах дали изобщо
имам такова. И как трябваше сам да се потрудя, за да успея. Никой не
можеше да го направи вместо мен, дори и да искаше.
Въздъхнах. Не, не можех да направя това, което Ели трябваше да
направи сама, но можех да я обичам, докато търсеше верния път към себе
си и света. И точно това щях да направя. Ако тя се нуждаеше от сила, аз
щях да бъда нейната скала, ако имаше нужда от утеха, аз щях да я приютя
в обятията си. Щях да бъда за нея всичко, което и бе нужно. Ала нещо в
това ми се струваше опасно, исках Ели да открие своя собствен свят, а не да
оставя моята любов да го реши вместо нея. Така тя никога нямаше да бъде
истински щастлива. Зарових от безсилие пръсти в косата си.
Ти не можеш да ме поправиш, знаеш го – беше ми казала тя. Не –
помислих си, – аз мога само да те обичам. И това беше правилно. Всичко,
което можех да направя, беше да я обичам.
Следващият ден беше мрачен и дъждовен. Седях в ателието и довършвах
последните детайли върху флоралния капител за библиотеката в
Германия, като от време на време спирах, за да погледна към дъждовния
пейзаж навън. Вратата се отвори и усмихната, Ели се вмъкна, приведена,
вътре, затваряйки чадъра, с пакет под мишница.
— Здрасти – усмихнах й се аз.
— Здрасти. Доминик ходи до града и е взел поръчката ти от железарския
магазин.
— О, благодаря. – Съвсем бях забравил за поръчката. – Той каза ли как е
Сал?
Тя смръщи вежди.
— Доминик? – Поклати глава. – Доминик не разговаря много с мен.
Страните й леко се изчервиха и аз се намръщих. Бях я питал дали
Доминик се отнася зле към нея и тя бе отрекла, но аз не й повярвах
напълно.
Стиснах устни, а Ели сякаш прочете мислите ми.
— Казах ти, че всичко между нас е наред. Той просто… е мълчалив,
когато е около мен.
Мълчалив? Доминик? Това не ми звучеше наред. Въздъхнах.
— Ели, мога да говоря с него, ако решиш, че има нужда. Не бива да се
чувстваш неудобно на работното си място.
Тя се усмихна, ала очите й останаха сериозни.
— Не желая да говориш с него. Всичко е наред. Наистина. – Отново се
усмихна и този път усмивката й беше искрена. – Изглежда, че вече почти
си го завършил – смени темата тя и кимна към мраморния капител пред
мен.
— Аха. Още няколко часа и ще е готов.
Съсредоточих се върху работата, докато Ели се зае да разопакова
кутията. Бях погълнат от детайлите и когато след няколко минути вдигнах
глава, се изненадах, когато я видях да стои пред отворения шкаф.
Изправих се точно в мига, в който тя се обърна. Изражението й беше
леко смаяно. Тя примигна насреща ми.
— Това онези…
Погледът ми се насочи зад нея и чак сега разбрах кой шкаф бе отворила.
Станах от стола и се приближих към нея. Бавно извадих фигурките и ги
оставих една по една върху масата до нас.
Широко отворените й очи, пълни със състрадание, срещнаха моите.
— Те са – развълнувано промълви тя.
Аз се взрях за миг в тях, отдавайки се на чувствата, които пробудиха в
мен. Взех първата фигурка и заговорих:
— Името му е Рейсър, рицарят на врабците. Рейсър беше прякорът, с
който татко ме наричаше. Започна да ми казва така, след като в първи клас
спечелих състезанието по бягане*. Той каза, че аз съм най-бързото хлапе,
което бил виждал.
[* На английски „рейсър“ (racer) означава „състезател“. – Б.пр.]
Тя стоеше неподвижно, устните й бяха леко разтворени, докато местеше
поглед между статуетката и мен.
— Рицарят на врабците… наречен е на птиците, които чуруликат под
прозореца на спалнята ти.
Усмихнах се леко.
— Да. – Погледнах фигурката, бронята и малката птичка, кацнала на
рамото му. – Както можеш да видиш, той е красавец. Поради очевидни
причини.
Отправих й широка усмивка, а тя примигна насреща ми и после тихо се
засмя.
— Той… той въплъщава теб?
Замислих се за миг.
— Така мисля, да.
Оставих Рейсър и взех втората фигурка, вглеждайки се в постоянно
усмихнатото му лице.
— Сянката, барон Уишбон. Сянката беше нашето куче.
Замълчах, всмуквайки долната си устна.
— Предполагам, че е Уишбон* заради страстта му да заравя кокали, но и
заради спомена как след всеки Ден на благодарността мама сушеше ядеца
на пуйката върху перваза на прозореца и как после брат ми и аз го
дърпахме. Винаги съм смятал за много важно да спечеля тази игра.
[* Уишбон (wishbone) – „ядец“, но може да се преведе и като съчетание
от „искам, желая“ (wish) и „кокал, кост“ (bone). – Б.пр.]
Усмихнах се при спомена, преди да оставя статуетката върху масата и да
взема следващия си приятел, изучавайки устните му, извити в насмешлива
усмивка, дяволития израз в очите му.
— Гамбит, херцогът на крадците. Двамата с брат ми някога
колекционирахме комикси. Гамбит беше един от любимите ми герои от
„Х-Мен“. Той е бивш крадец, който притежава способността да зарежда
предметите с кинетична енергия, да засилва бързината, сръчността и
хипнотичния чар.
Ухилих се и го оставих.
— Има стикер с него върху скрина в стаята за гости.
— Да. Този скрин беше в моята детска стая.
Взех следващата фигурка и се вгледах в мъдрото й майчинско лице.
— Лемън Феър, кралицата на целувките. Лемън Феър беше реката,
където татко ни водеше за риба, когато бяхме деца. Спяхме в палатка… Той
го наричаше „мъжко време“.
Прочистих гърлото си, защото споменът ме задави за секунда.
Ели бе застинала, втренчена в мен.
— Лимоновият пай с целувки е любимият ти десерт.
— Да – въздъхнах аз. – Мама го приготвяше при специални случаи.
Погледнах последната кукла, внезапно притеснен. Вдигнах поглед към
полицата, върху която стоеше кошничката, в която бяха създадените от
мен малки предмети – малки самуни хляб, мечове, гребени и книги.
Смятах първо тях да покажа на Ели, но знаех, че те всъщност не бяха
важни. Последната кукла беше важна и това беше причината за моето
колебание.
Преглътнах, върнах на мястото й Лемън Феър и взех последната
фигурка.
— Лейди Елоиз – промълвих тихо, – дамата от полетата с нарциси. –
Челото й се смръщи объркано, докато Ели местеше поглед от каменното
момиче към мен и обратно. – Мама колекционираше детски книжки.
Четеше ми историите за малко момиче, на име Елоиз. Татко носеше на
мама нарциси през пролетта. Те бяха любимите й. Казваше, че били найщастливите от всички цветя.
Сведох очи към куклата в ръката ми.
— Тя, лейди Елоиз, беше тази, която улавяше ръката ми и ме отвеждаше
надалече, когато той слизаше в мазето. – Ели изглеждаше потресена.
Леко клатеше глава, сякаш едновременно се опитваше да отрече нещо и да
го проумее. — Мисля… мисля, че я обичах най-много от всички тях, защото
точно тя беше моето спасение, когато най-много се нуждаех от него.
Наблюдавах как шокът и объркването върху лицето на Ели се смениха с
изражение на тъга и болка. Очите й се насочиха към мен и аз съзрях в тях
толкова дълбока мъка, че протегнах ръка към нея.
— Това ли е причината? — задавено прошепна тя.
Обзе ме смут.
— Причината за какво?
— За да ме обичаш? Заради… ? — Кимна към куклата и една сълза се
търкулна по бузата й. — О — тя издаде пресеклива въздишка, — сега вече
има смисъл.
— Господи, не, Елоиз. Обичам те заради самата теб. Обичах те още преди
да знам истинското ти име.
— Но… – Тя изглеждаше толкова нещастна, че стомахът ми се сви на
топка. Господи, никога не си бях представял, че тя ще реагира по този
начин, че ще си помисли, че аз съм направил… какво… въобразил съм си,
че тя е жива, дишаща версия на статуетката, която държах в ръката си?
Протегнах я към нея, пристъпих напред и я сложих в ръцете й,
обвивайки моите около нейните.
— Това е само кукла, Ели. Парче камък.
Пуснах ръцете й, а тя я задържа, изучавайки детайлите на малкото
момиче – ведрата усмивка, дългата развята коса, цветята, които стискаше
в изящните си ръце. Тя беше последната, която бях сътворил, и тъй като
уменията ми се бяха усъвършенствали с всяка фигурка, която извайвах, тя
беше най-красивата, най-съвършената. Виждах как ръцете на Ели
трепереха, докато я държеше.
Тя изхълца сподавено, отстъпи назад и куклата се изплъзна от дланите
й. Всичко сякаш се случи като в забавен кадър. Очите на Ели се
разшириха, когато пристъпи напред и се опита да улови лейди Елоиз. За
секунда ми се стори, че успя, но пръстът й само я докосна, тя отскочи подалече от ръката й и тупна на пода, където се счупи и разпиля на стотици
парченца. Аз замръзнах на мястото си.
Ели издаде сърцераздирателен вик и се свлече на колене пред отломките
от статуетката.
— О, мили боже. О, не. Гейбриъл, аз… аз… толкова съжалявам. Не исках
да го направя.
Тя трескаво събра всички парченца в малка купчинка. Ръцете й
трепереха толкова силно, че аз се зачудих как изобщо успя да го направи.
Приближих се и понечих да коленича до нея, когато тя внезапно скочи и
изтича до масата близо до входната врата, където имаше найлонова торба.
След това притича обратно, отново коленичи, загреба счупените парчета и
ги изсипа в торбата.
— Аз ще я поправя. Аз… аз… мога да я поправя. Ако…
От устните й се изтръгна ново ридание.
Аз излязох от странния транс, в който явно бях изпаднал, светът ми се
избистри и се отпуснах на колене до нея.
— Ели, любима, престани. Моля те. Това няма значение. Всичко е наред.
Тя рязко разтърси глава.
— Има значение. Тя беше…
Притеглих я в обятията си, милвайки косата й.
— Шшт. Това няма значение – повторих.
— Ти винаги казваш това. Винаги просто приемаш всичко. Но това има
значение. Има. – Тя пое пресекливо дъх и избухна в сълзи. – Съжалявам.
Толкова съжалявам.
В гърдите ми се надигна мъчителна болка при вида на дълбокото й
страдание. Изглеждаше прекалено бездънно и безгранично, за да се
дължи единствено на една счупена кукла. Господи, какво да правя? Как да
облекча мъката й? Погалих косата й и целунах мокрите й от сълзи страни.
— Ели, сладка, моя любима, ти разбиваш сърцето ми.
Тя зарови лице на гърдите ми и се разплака още по-силно, а аз можех
единствено да я държа в прегръдките си, докато риданията й най-сетне
стихнаха и сълзите й пресъхнаха. Накрая, след, както ми се стори, цяла
вечност, й помогнах да се изправи на крака. Тя настоя да вземе
найлоновата торба със счупените парчета със себе си и я притисна към
гърдите си. Обадих се и казах на Джордж, че не се чувства добре, и я
отведох у дома.
Ти не можеш да ме поправиш, знаеш го.
Не, аз мога само да те обичам.
***
Същата нощ я любих, опитвайки се да й покажа с тялото си цялата
любов, която изпълваше сърцето ми. Държах я в преградките си и й
шепнех в мрака страстни, любовни слова, а тя се сгуши в мен, приемайки
утехата, която толкова отчаяно исках да й дам. Ала мълчанието й ми
подсказваше, че Ели се бе отдръпнала в себе си, и ми оставаше единствено
надеждата, че на сутринта отново ще се върне при мен.
Когато слънцето изгря и аз отворих очи, видях, че тя бе придърпала
тапицирания стол до прозореца. Беше се свила на него и наблюдаваше
малката ивица светлина, докато слънцето изплуваше над хоризонта.
— Добро утро – поздравих я, подпирайки се на лакът.
Тя се изправи и се обърна. Погледна ме с нежност, примесена с тъга.
— Добро утро – прошепна.
— Какво правиш там?
Ели прехапа уста и за секунда извърна лице към прозореца. После стана,
дойде до леглото и приседна на ръба. Изражението й излъчваше такава
скръб, че сърцето ми започна да бие по-бързо.
— Мисля, че знаеш, че трябва да си отида, Гейбриъл.
— Да си отидеш? Да отидеш къде?
Паниката нахлу в гърдите ми и аз седнах в леглото.
Тя си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се успокои.
— През цялата нощ бях будна, просто мислих…
— Ели, ако става дума за онази фигурка…
Тя поклати глава.
— Не, не е това, наистина. Имам предвид, че знам, че чувствата ти към
мен не са заради това, че имам същото име като каменната статуетка,
която си изваял. – Въздъхна. – Аз просто не мога да продължавам да ти
причинявам това, Гейбриъл. Не мога да продължа да причинявам това на
себе си.
В гърлото ми се оформи буца, придвижих се на колене към нея и я
прегърнах. Тя не се възпротиви; тъкмо напротив, сгуши се до гърдите ми,
както винаги.
— Толкова много те обичам – пророни. – Знам, че и ти ме обичаш, ала
не мога да спра да се питам защо. Положих толкова много усилия, но
всичко в мен просто… боли. Чувствам се толкова изгубена и не мисля, че
тук ще мога да се намеря. А аз трябва да направя това, Гейбриъл. Трябва да
намеря себе си. Трябва да разбера коя съм аз без теб. Трябва да разбера
какво да задържа и с какво да се разделя.
— Господи, Ели – задавено промълвих. – Моля те…
Притиснах я по-силно до гърдите си, паника и огромна мъка се бореха в
мен. Болката да изгубя още един човек в живота си преряза като с остър
нож сърцето ми. Остани. Позволи ми да ти помогна да преживееш това.
Не е нужно да го правиш сама. Исках да й кажа тези думи, да я умолявам
да не си отива, ала при все това нещо ме възпря – може би споменът за
разговора с Джордж или защото може би разбирах как се чувстваше тя.
Вероятно и двете. В думите й имаше истина и аз инстинктивно осъзнавах,
че да я спра би било отчасти проява на моя егоизъм. Но, господи, колко
болеше. Болеше толкова дяволски нетърпимо.
— Къде ще отидеш? – едва успях да попитам.
Как ще мога да се възпра да не ти помагам? Как ще оцелея, докато се
терзая от мисълта дали си добре?
Тя леко поклати глава. Усетих влагата от сълзите й върху голите си
гърди.
— Ще се върна в апартамента си. След това… не знам.
— Не бива…
Тя отдръпна глава и ме погледна с очи, пълни със сълзи и нежност.
— Не, вече не съм Кристъл. Не мога да бъда Кристъл, никога повече. Ще
си намеря друга работа.
Дъхът излезе със свистене от дробовете ми и аз изтрих една сълза от
бузата й. Тя замълча, преди тихо да попита:
— Ти си платил болничната сметка, нали?
Отворих уста и я затворих, сварен неподготвен от въпроса, не знаех дали
ще се разсърди, или не. Тя притисна два пръста върху устните ми, сетне ги
отдръпна, за да ме целуне.
— Благодаря ти.
Въздъхнах облекчено. Разбирах, че приемайки моя дар, тя също ми
правеше подарък. Любовта ми към нея в този миг беше толкова силна, че
цялото ми тяло трепереше.
— Ще се върнеш ли?
Гласът ми беше дрезгав шепот, плаха молба.
Тъга забули лицето й и устната й потрепери.
— Искам… – Ели стисна очи за секунда, сякаш думите й причиняваха
физическа болка, – искам ти да продължиш напред, ако не го направя.
Имам нужда от това.
Отвори очи и още една сълза се търкулна по бузата й. Съкрушена. Имах
чувството, че душата ми е съкрушена.
Наведох се, притиснах чело в нейното и за миг диханията ни се сляха.
Исках да я моля. Исках да крещя и да я умолявам да остане. Да я умолявам
да поиска да се върне при мен. Изобщо да не ме напуска, ала не можех.
Дали Ели разбираше, че като не се борех тя да остане, аз се борех за нея да
се излекува?
— Остани поне днес. Ще останеш ли само днес с мен?
Тя се взря в очите ми за кратко, преди да отговори.
— Да.
Изрече го толкова тихо, че беше по-скоро въздишка, отколкото звук.
Ние легнахме отново в леглото и се сгушихме под завивките, решени да
забравим за останалия свят през този последен ден.
Любихме се със страст и печал, отчаяно опитвайки се да съберем
милувките за цял един живот в една-единствена сутрин. Чувствах се
съсипан, с разбито сърце, ала дълбоко в душата си знаех, че да й попреча
да си отиде, означаваше да я заключа в друг вид клетка, а това беше нещо,
което никога не бих направил. И така ние намерихме временно убежище
от болката на раздялата, наслаждавайки се на момента, на нашата
топлина, на нашите преплетени тела. На нашата любов.
Не разговаряхме. Това щеше да боли повече и не мислех, че бих могъл
да го понеса, нито исках тя да страда. Когато Ели най-после се изтръгна от
обятията ми, аз я оставих да си тръгне. Лежах там и слушах, докато
събираше багажа си в другата стая. Вече ми липсваха топлината на кожата
й, уханието на косата й, усмивката, която беше като отворен прозорец през
слънчев летен ден.
Чувах тихите й ридания и исках да бъда този, който изтрива сълзите й.
Но знаех, че това само ще направи раздялата по-тежка. Освен това знаех,
че Ели трябваше да открие щастието и ако се налага да го направи сама, би
било погрешно да я спра. Опитах се да открия утеха в мисълта, че го правя
за нейно добро, ала не успях.
Стомахът ми беше стегнат на възел, когато станах от леглото, което
бяхме споделяли през последните две седмици. Нахлузих дънките, които
предишната нощ бях захвърлил върху стола. Отидох в банята и когато
излязох, Ели тъкмо излизаше от стаята за гости, понесла сака си.
— Обадих се на Джордж и го помолих да ме закара – каза тя.
Радвах се, че го беше направила. Не мислех, че можех да издържа повече
от едно сбогуване. Усмихнах й се тъжно, взех сака и я изпратих до входната
врата. Беше ме завладяло толкова силно униние, че ми се струваше, че ще
се задуша.
Отворих вратата. Пикапът на Джордж вече чакаше отвън, макар че той
бе извърнал глава настрани, навярно за да ни предостави уединението, от
което смяташе, че се нуждаехме.
Облегнах се на рамката и пъхнах ръце в джобовете си, за да не я сграбча
в прегръдките си, умолявайки я да остане.
— Ще ми липсваш.
Изглежда, това беше единственото, което можех да изрека, и по
изражението на лицето й разбрах, че тя бе усетила цялото ми сърце в тези
три думи.
Ели отметна кичур коса от очите ми, сетне сложи длан върху бузата ми и
ми се усмихна толкова нежно, че едва не я задуших в обятията си, въпреки
че си бях обещал да не го правя.
— Ти завинаги ще останеш голямата любов на живота ми, Гейбриъл
Долтън.
И след тези думи тя се обърна и си тръгна.
Затворих вратата зад гърба й и се облегнах на нея, плъзгайки се надолу,
докато не седнах на пода. Оброних глава в шепите си и оставих
мъчителната болка да ме обгърне.
ГЛАВА 24
Каквото и да правиш, прави го с цялото си сърце.
ЕЛИ
През първите няколко дни не правех почти нищо друго, освен да плача.
Когато влязох в апартамента си, се почувствах сюрреалистично – като че
ли мястото беше съществувало в някакъв друг живот. И в някои
отношения, предполагам, че беше вярно.
Болката от напускането на Гейбриъл беше толкова остра, че я усещах
физически, сякаш тялото и душата ми бяха затиснати под тежък каменен
блок. Навсякъде ме болеше, плътта и костите, до глъбините на цялото ми
същество. В сърцето си знаех, че това, което бях направила, беше правилно
и за двама ни, но това не означаваше, че беше по-малко мъчително.
Чувствах се изплашена и толкова невероятно самотна, че имах
усещането, че потъвам. Но докато седях в мрака в спалнята на Гейбриъл,
заслушана в тихото му дишане, бях разбрала, че сама трябваше да се
измъкна от блатото на несигурност и страх, в което бях затънала. Бях
изгубена и единственият човек, който можеше да ме спаси, бях самата аз.
Не беше честно спрямо нито един от двама ни да се крия зад гърба на
Гейбриъл – и физически, и емоционално, вместо да се изправя пред света.
Освен това трябваше да го освободя да избере Клоуи, ако тя беше
жената, с която му е било отредено да бъде, ако нещата в живота му се бяха
подредили по друг начин. Представях си ги отново заедно, както в деня на
есенния фестивал в Морли – така щастливи и красиви, и дълбоко в себе си
знаех, че би било егоистично да го лиша от подобен живот. Аз го обичах,
сърцето и душата му, и поставях неговото щастие над моето.
Въпреки това сякаш остър нож се забиваше в най-чувствителните ми
места при представата как той я люби, как ръцете му се движат по тялото
й, както се движеха по моето, да ги видя женени, заобиколени от малки
деца с кестеняви коси. Стиснах очи, за да прогоня надалече образа.
Нямаше полза да мисля за тези неща.
Щом пристигнах в апартамента, се обадих на моята хазайка, за да й
благодаря за проявеното търпение и да я уведомя, че съм й изпратила чека
с просрочения наем за двата месеца. Бях получила заплата само за две
седмици от работата си в офиса на каменоломната и трябваше да
разпределя парите така, че да имам достатъчно, за да платя ремонта на
колата и да купя продукти, докато си намеря нова работа. При мисълта за
сметките и търсенето на работа ме заля нова вълна на страх и самота, но аз
бях решила да се справя. Трябваше да успея, господи, трябваше. Ако
Гейбриъл ме бе научил на нещо, то това беше, че животът не бива
постоянно да бъде изпълнен с болка и съмнения. Сигурно в мен имаше
нещо, заради което си струваше да бъда обичана; Гейбриъл ми бе показал
и това. Просто трябваше да разбера какво беше то и може би, о, господи,
може би да намеря пътя към себе си.
Целият ми живот се бе разлюлял под краката ми и аз не знаех за какво
да се хвана, за да не падна. Нямах представа как да се ориентирам и накъде
да поема. И така аз се бях заловила за единственото стабилно нещо в
живота ми: Гейбриъл. Бях станала емоционално зависима от него по
начин, който не беше здравословен и за двама ни. Дори най-дребните
неща ми причиняваха болка и ме караха да се съмнявам, измъчвах се от
хиляди страхове, които дори може би не бяха реални. Вече не можех да
различа кое е истина и дълбоко в сърцето си осъзнавах, че моята отчаяна,
прилепчива любов един ден щеше да се превърне в друг вид затвор за
Гейбриъл. Обичах го прекалено много, за да го осъдя за втори път в този
живот. Той вече бе преживял една присъда. Да си тръгна, беше найтрудното нещо, което някога бях правила, но знаех, че е правилно.
И затова след два дни, в които си позволих да се отдам изцяло на
болката, станах и изчистих апартамента, изтърках всяка ниша и всяко
ъгълче и отворих за малко прозорците, така че студеният есенен въздух да
проветри жилището.
Обадих се в сервиза, където беше колити ми, и казах на момчето, което
вдигна телефона, че идвам да я взема. Обух маратонки, нахлузих якето и
изминах пеша близо трите километра до там. Бях се събудила със схванат
врат и докато вървях, мускулите ми се сковаха още повече. Кракът ме
болеше и крачката ми ставаше все по-бавна и по-бавна, но въпреки всички
болежки, беше страхотно раздвижване, а свежият въздух прочисти
дробовете ми.
Когато влязох в малката приемна на сервиза, Рики беше на рецепцията.
Лъхна ме ухание на кафе, примесено с миризмата на машинно масло, а
топлината на помещението тутакси ме сгря. Рики топло ми се усмихна.
— Виж ти, кой е дошъл. Изглеждаш страхотно.
Усмихнах му се, а Рики заобиколи бюрото и ме дари с кратка прегръдка.
— Здравей, Рики. Много ти благодаря, задето остави колата ми в
сервиза. Извинявай, че толкова се забавих, докато дойда.
Той поклати глава, върна се на бюрото, разрови се в едно чекмедже и
извади ключ, на който беше закачена голяма табелка, върху която беше
надраскано моето име. Подаде ми го през плота.
— Когато казах на баща ми, че идваш, той ми каза да не ти искам пари.
Заяви, че вече и без това достатъчно си преживяла.
Примигнах изненадано.
— Благодаря ти. О, аз… ами… не бих могла…
— Можеш. И сериозно, измитай се от тук, преди онази скръндза, баща
ми, да размисли.
Той се засмя и нещо топло се надигна в гърдите ми. Сложих ръка там,
където биеше сърцето ми, сякаш можех да почувствам топлината,
излъчваща се отвътре.
— Благодаря ти, Рики. Не мога да ти опиша колко много означава това
за мен. И… ще благодариш ли на баща си от мое име?
— Разбира се. Колата ти е в дъното, вляво на паркинга. Грижи се за себе
си, става ли?
Кимнах, опитвайки се с все сили да сдържа напиращите сълзи.
— Ще го направя.
И наистина го мислех. Или поне щях дяволски здравата да опитам.
След като се настаних в колата, завъртях ключа в стартера и се заслушах
в тихото равномерно мъркане на мотора. Облегнах глава на седалката и се
замислих. Парите, които Рики и баща му ми бяха спестили, в този момент
означаваха много за мен.
Докато минавах през центъра на града на път за къщи, зърнах табела,
която рекламираше промоция за десет долара за педикюр в салона, който
някога посещавах, когато имах малко излишни пари. Това беше малка
екстравагантност, с която от време на време се глезех. В момента със
сигурност нямах излишни пари, но въпреки това паркирах колата върху
малкото свободно място срещу салона и разкърших схванатия си врат.
Господи, да седя на масажния стол, докато кисна краката си в топла вода,
ми се струваше като истински рай; взрях се с копнеж през витрината,
сякаш вървях през пустиня, а салонът беше тучен зелен оазис.
Не биваше да пръскам двайсет и пет долара за нещо, което не беше
необходимост, но вече се бях приготвила да се разделя с двеста и петдесет
долара за ремонта на колата, които сега се гушеха в джоба ми. Със
сигурност Рики и баща му нямаше да имат нищо против да похарча малка
част от тях за един час блаженство. Само това, нищо повече.
Прекосих улицата и влязох в оживения салон. Лиън Май ми викна за
поздрав от масата за маникюр, където моделираше с електрическа пила
акрилните нокти на по-възрастна жена.
— Отдавна не сме се виждали, Кристъл. Имаш нужда от педикюр?
— Здравей, Лиън. Да, но изглежда, сте заети.
— Не. Една клиентка отмени часа си. Седни. – Тя кимна към големия
черен масажен стол в края на редицата.
Ах, блажени небеса. Аз се приближих. Привлекателно момиче с дълга,
права, черна коса ми се усмихна любезно и започна да пълни ваната за
педикюр с топла сапунена вода. Седнах, включих стола за масаж на гърба и
се отпуснах, като потопих крака във водата.
— Какъв цвят? – попита момичето, имайки предвид лака.
Затворих очи.
— Все ми е едно. Ти избери.
Тя тихичко се изкиска.
— Май доста имаш нужда от това, а?
Аз се усмихнах, без да отварям очи.
— Да.
Когато тя започна да втрива мазния ексфолнантен гел върху стъпалата и
прасците ми, в гърдите ми се надигна толкова остра болка, че едва не
простенах. Представих си красивите ръце на Гейбриъл да се движат по
кожата ми и за секунда мъчителният копнеж по него беше толкова силен,
че не бях сигурна дали сърцето ми няма да се пръсне. Съсредоточих се
върху дишането си и след пет минути най-лошото отмина и аз успях да се
окопитя.
Заслушах се в околното бъбрене, потапяйки се в оживлението на салона,
докато мускулите ми се отпускаха под машинния масаж. Телефонът
постоянно звънеше и понякога някой го вдигаше, но в повечето случаи
обажданията оставаха неприети.
— Нямате ли някой, който да обслужва телефона? – попитах момичето,
седящо на малката табуретка при краката ми.
Тя поклати глава.
— Не. Лиън смята да назначи някого, но е прекалено заета.
В гърдите ми се надигна вълнение.
— Аз имам опит в обслужването на телефони.
Тя вдигна очи към мен.
— О, нима? – Извърна се към Лиън. – Лиън, тя иска да обслужва
телефона.
Лиън тъкмо се сбогуваше с жената пред нея и двете се изправиха, като на
Лиън й струваше по-голямо усилие. След като вече тялото й не бе скрито
от масата, забелязах огромния й корем, сякаш беше бременна в
четиринайсетия месец. Очите ми се разшириха.
— О, така ли? Искаш работата, Кристъл?
Тя се приближи до стола ми и застана до него, сложила ръка отзад на
кръста си.
— Да. С удоволствие. Имам опит в обслужването на телефони.
Последната ми работа беше на рецепцията в каменоломната в Морли.
Мога да представя препоръки.
— Хмм. Добре. Ела утре и ще те пробваме.
Стомахът ми притеснено се присви, но аз се усмихнах и кимнах. Можех
да се справя. Можех да опитам. Това беше като възможност, паднала от
небето в скута ми, сякаш предопределена от съдбата.
— В кой месец е? – прошепнах на момичето, когато Лиън се отдалечи.
— Остават й още два месеца.
Потиснах смаяното си ахване. О, боже. Изглеждаше почти невъзможно
малкото й тяло да стане още по-голямо, отколкото беше сега.
На следващия ден, когато се върнах в салона, бях нервна, но след около
час вече се справях много добре с телефонната система, сякаш бях
работила тук с месеци. Беше напрегнато и телефонът постоянно звънеше,
но аз не пропуснах нито едно обаждане.
С напредването на деня, се чувствах все по-умела и когато Лиън
приближи в три часа до бюрото ми, ми каза да отида в кабинета в дъното,
за да подпиша документите за постъпване на работа. Направо ми се зави
главата от щастие и първата ми мисъл беше: Трябва да се обадя на
Гейбриъл и да му кажа! Но в следващия миг реалността ме връхлетя, аз
неволно се олюлях и стиснах очи пред обзелата ме тъга. Отбих се за кратко
в тоалетната, преди да отида в кабинета на Лиън.
— Лиън, трябва да ти кажа нещо, преди да попълня и подпиша
документите за работа.
— Какво е то?
— Ами моето име всъщност не е Кристъл. Казвам се Елоиз. За кратко
Ели.
Тя ме изгледа за миг, сетне кимна.
— Това е добре. Ели ти подхожда много повече!
В гърлото ми забълбука смях. Господи, надявах се да е така. Наистина се
надявах.
ГЛАВА 25
Нещо ми подсказва, че ще те обичам завинаги.
ЕЛИ
Постепенно свикнах с моята нова работа в салона за педикюр на Лиън
Май и след две седмици на практика го ръководех. Не само приемах
обажданията, но поръчвах материали и отговарях за склада. Обичах
непринудената атмосфера в салона, бъбренето, което ту се усилваше, тук
стихваше, едновременно на английски и виетнамски, харесваше ми как
дните неусетно се изнизваха и вечерно време се строполявах в леглото,
уморена до смърт.
В една студена петъчна нощ се събудих, опитвайки се да си поема дъх, и
седнах в леглото. Отново сънувах онзи сън, в който гласът на майка ми ме
зовеше, докато се движех в мрака. Само че този път стените се
разширяваха вместо да се стесняват, и тя ме окуражаваше да продължавам
напред. Той ме чака. Отново и отново повтаряше. Той? Единственият той,
когото исках, беше Гейбриъл. Сънувах и друг сън, в които бях с него. Само
дето, изглежда бях вървяла по погрешен път, защото накрая се озовах пред
него, ала помежду ни все още се издигаше бариера. Трябваше да се обърна
за да поема по пътеката, която щеше да ме отведе обратно при него, по
пътеката, в чийто край нямаше нищо да ни разделя. Не бях сигурна дали
дори можех да се осмеля да се надявам, но във всеки случай пътеката на
която се намирах, сякаш изцеждаше живота от мен. И аз се обърнах не
само заради Гейбриъл, но и заради себе си.
Дълго останах в плен на съня и не можах отново да заспя. Станах от
леглото, треперейки, и леко засилих отоплението. Навън беше започнало
да ръми и аз постоях няколко минути пред прозореца, вперила поглед в
тъмнината. Само светлината на уличните лампи се отразяваше в локвите
на паркинга под сградата.
Обърнах се, зърнах сака, който още не бях изпразнила, откакто се бях
върнала от дома на Гейбриъл, и въздъхнах. Изглежда, трябваше да вървя с
много малки стъпки и това, предполагам, беше една от тях.
Докато изпразвах съдържанието на сака и мятах дрехите в панера,
ръката ми докосна някакъв найлон и аз се сепнах. Извадих найлоновата
торба, за която напълно бях забравила сред цялото ми страдание. Вдигнах
я и я притиснах към гърдите си. Лейди Елоиз, дамата от полетата с
нарциси. Навярно безнадеждно строшена. Но може би… може би…
Оставих я върху малкото бюро до прозореца и включих лампата в ъгъла.
Грабнах една кърпа за ръце от банята и после много внимателно,
изключително внимателно, изсипах съдържанието върху кърпата,
разпръсвайки парчетата, за да видя дали нещо можеше да се разпознае.
Да, малък крак и букет цветя, две половини на хубаво лице. Надежда.
Седнах до бюрото и рових из чекмеджетата, докато не намерих малко
шишенце със суперзалепващо лепило, което бях купила с някаква цел, но
вече бях забравила с каква.
Чувствах се напълно объркана, но реших, че навярно е най-добре една
работа да се започне отначало, затова взех малкото парче от крака и
започнах от там. Не можех да не си представям онова строшено малко
момиче като хиляди късчета от мен и докато работех, напасвайки малките
парчета, се питах дали работата, която вършех с ръцете си, не беше
въплъщение на работата, която трябваше да извърша върху душата си.
Останах наведена над масата, докато първите лъчи на зората проникнаха
през завесите, замислена за всички неща в живота ми, които ме бяха
смазали и разтрошили.
Мислех за майка си и това беше най-тежкото от всичко. Припомних си
деня, когато ме бе оставила при Брад – празнотата и мъката, които все още
бяха прилепнали към мен като втора кожа, болката и гнева да бъда
зарязана, да бъда захвърлена изплашена и сама.
Докато ръцете ми се движеха, откриваха парчетата и се опитваха да ги
съединят, отделяха онези, които не ставаха, и вземаха нови, докато
линиите и ръбовете прилегнеха съвсем точно, мислите ми не спираха да
блуждаят. Нещо в постоянното, ритмично движение на ръцете и
съсредоточаването на ума ми върху работата ме караше да се чувствам в
безопасност. Не можех да заглуша мислите за Гейбриъл и се чудех дали и
той е намирал подобна утеха и покой в работата, когато се е завърнал у
дома.
Не направих опит да спра или да контролирам броженията на ума си.
Нищо не се опитах да блокирам. Мислех за всичко и не бягах от болката.
Сълзите мокреха страните ми и аз ги триех с ръкава си, когато прекалено
замъгляваха очите ми и ми пречеха да работя, но онази нощ не станах от
бюрото нито веднъж.
Мислех за това как бе изглеждала майка през онзи ден – колко болна,
колко паникьосана – и в гърлото ми се оформи буца, толкова голяма, че се
изплаших да не ме задуши. Но не стана така. Аз продължих да работя и
болката продължи да ме терзае.
Как ли се е чувствала тя? Какво ли отчаяние е изпитвала да знае, че
умира и последната й възможност е била да остави единственото си дете
при един непознат? Тя не би могла да знае, че Брад ще се държи така с
мен. Съдейки по спомените си, мама почти не е познавала Брад. Решила е
да рискува и е заплатила цената. Но не е знаела. Осланяла се е единствено
на надеждата. Това е било всичко, което й е останало.
Господи, дай ми сили. Нямам избор, нямам избор.
— О, мамо! – пророних, гласът ми прозвуча като на онова изоставено
малко момиче, което някога бях. – Прощавам ти. И съжалявам за всичко,
което и ти си изстрадала.
Седмица след като бях оставена в дома на Брад, той ми каза, че са
намерили мама мъртва под някаква веранда. Била се свила там, за да умре
като изгубено животно. Той ми съобщи новината с безразличен глас,
докато отпиваше от бирата си, сякаш това изобщо нямаше никакво
значение. В онзи момент голяма част от сърцето ми сякаш се откъсна и
разпадна на безброй късчета.
Научих се да се обграждам с привидно корава черупка, за да не може
никой да ме нарани отново така, както моята майка го бе сторила,
изоставяйки ме, без дори да се сбогува. Ала тази обвивка всъщност беше
толкова тънка, толкова тънка и толкова лесно можеше да бъде строшена.
И тогава се появи приятелят на баща ми. Кори, който ме бе обладал и
използвал – изнасилил – макар че никога досега не бях произнасяла тази
дума, дори пред себе си. Мислех, че го обичам, защото той беше първият
човек от толкова дълго време, който, изглежда, ме искаше, който ме бе
забелязал.
Чувствата ми към Кори бяха различен вид отчаяна, прилепчива любов,
но аз не желаех по този начин да отдам сърцето си. Исках да предложа
нещо цялостно – може би съединено отново, но въпреки това цялостно.
Чак когато настъпи зората, огледах работата си и осъзнах, че съм
възстановила две малки боси крачета. Засмях се от почуда. Все още имаше
малки пукнатини от липсващи късчета, които сигурно се бяха превърнали
в прах, но всяко малко пръстче беше напълно разпознаваемо. Нещо в мен
обичаше и онези липсващи частички. За мен те въплъщаваха нещата,
които трябваше да оставя да си отидат — болката, която бях пазила
прекалено дълго, гнева, страданието, самообвиненията. И онези празнини
бяха също толкова важни, колкото частите, които ме правеха цялостна.
Усмихнах се тържествуващо, изтрих последните сълзи и разкърших
схванатия си гръб и врат.
Вдигнах щората и се взрях в далечното сияние, издигащо се над
хоризонта. Замислих се отново за историята на Гейбриъл, за способността
му да вижда златистия отблясък, процеждаш се през драскотина върху
прозореца на онова мазе – само тънка нишка далечна светлина. И за мен
онази сутрин беше точно това.
***
Животът ми навлезе в едно постоянно русло – работа в салона за
педикюр и работа върху каменната статуетка. Прекарвах повечето уикенди
будна до зори, слепвах счупените късчета на момичето и преосмислях
живота си, страданията си, вглеждайки се във всички кътчета на сърцето
ми, строшени на прах.
Беше изтощително и тежко, но аз продължавах, подкрепяна от мисълта
за това, което символизираше моята работа: изкуството, което преди
толкова много години е било единствената надежда на Гейбриъл. И тъкмо
заради това имах чувството, сякаш той беше тук, с мен. Не бях напълно
сама. Всъщност въпреки силната болка, а някои отношения нощите, които
прекарах, наведена над бюрото, ми носеха най-голямата утеха.
Ти не можеш да ме поправиш, веднъж бях казала на Гейбриъл. И съм
била права. Аз трябваше сама да се поправя. А той ме обичаше достатъчно,
за да ми вдъхне вярата, че това беше възможно. Че аз заслужавах да бъда
поправена.
Есента премина и настъпи зимата, а дните станаха по-къси; оголените
дървета отвън пред прозореца ми приличаха на скелети.
Отпразнувах Деня на благодарността и Коледа с Лиън Май и
семейството й, като заведох и Кейла. Сбирките бяха изпълнени със същото
виетнамско бърборене, което извикваше усмивка на лицето ми, и аз
изпитвах едновременно болезнен копнеж, докато се питах какво прави
Гейбриъл, и топла съпричастност и привързаност към моите нови
приятели.
Няколко дни след Коледа проверих пощенската си кутия, което не бях
правила от седмица, и с изненада открих нещо, което приличаше на
коледна картичка, от Джордж, с обратен адрес в ъгъла. Разкъсах плика с
треперещи ръце и прочетох кратката бележка.
Скъпа, Ели,
Надявам се тази Коледа да донесе мир на душата ти. Ти ни липсваш.
Клоуи дойде за Коледа и ще прекара две седмици с нас, на нея също й е
мъчно за теб. Аз много мисля за теб, Ели, момичето ми, и се надявам, че
всичко в живота ти е наред.
С обич,
Джордж
Прочетох картичката, докато се изкачвах по външната стълба към
апартамента си, притискайки я към гърдите си. Стиснах очи, за да възпра
напиращите сълзи, сетне седнах на най-горното стъпало, за да си поема
дъх. Нe знаех дали щях да мога да го понеса. Клоуи дойде за Коледа. Като
че ли нож прониза сърнето ми. Със сигурност тя беше дошла заради
Гейбриъл. Работата по дипломната й работа навярно бе приключила, а и
тя не се нуждаеше от две седмици с Гейбриъл, за да получи допълнителна
информация. Не, посещението й трябваше да е по лични причини.
Дадох воля на сълзите си, болката беше толкова непоносима, сякаш
дълбаеха и душата ми, но аз трябваше да приема, че Гейбриъл и Клоуи
може би сега са заедно. Бях им го пожелала. Бях му дала възможност той
да се вгледа в собственото си сърце.
Ще се върнеш ли?
Искам ти да продължиш напред, ако не го направя.
Поседях там известно време, докато сълзите ми изсъхнаха от студения
вятър, зареяла поглед надолу към паркинга. Тук-там все още се виждаше
малко сняг, който не се беше стопил след бурята, която ни бе връхлетяла
предишната седмица. Зърнах нещо пурпурно и наклоних удивено глава,
присвивайки очи в опит да го различа, ала беше твърде далече.
Слязох по стъпалата, приклекнах в снега и затаих дъх, когато го видях.
Беше пурпурно цвете, пораснало в снега.
— Как е възможно? – промърморих, прокарвайки пръст по нежното
венчелистче.
Благодарността не е лейкопласт, Ели. Ти трябва да опознаеш
чувствата си, да ги осъзнаеш. Благодарността е това, което ги прави
поносими. Понякога благодарността ти помага да преживееш деня, а
понякога просто те води от един момент към следващия. Това е всичко.
Чух думите, сякаш бяха прошепнати в съзнанието ми, и затворих очи, за
да възпра отново нахлулите сълзи. След секунда погледнах отново към
цветето, черпейки спокойствие от мига, откривайки благодарност и
надежда в едно деликатно цвете, което някак си бе намерило начин да
разцъфне дори в тъмния, леден студ.
В новогодишната нощ изпих прекалено много шампанско с Кейла,
докато гледахме по телевизията как се спусна топката на Таймс Скуеър,
Едва не се обадих на Гейбриъл, но се заставих да не го правя. Представях
си го как целува Клоуи, докато часовникът отброява дванайсетия час, и се
разридах толкова неутешимо, че Кейла ме попита дали не трябва да
извика линейка на „Бърза помощ“. Това ме накара да се засмея през сълзи,
после си поплаках още малко и се смях, преди да заспя от изтощение.
На трети януари Лиън Май роди здраво момченце и аз я посетих в
болницата с „букет“ сини балони. Седнах на стола до леглото, поех малкото
вързопче в ръце, вгледах се в съвършеното кръгло личице на Джеймс Алън
Нгуен и мигом се влюбих в него.
— Някой ден и ти ще имаш бебе – рече Лиън. – Не може да вземеш
моето.
И после младата майка се засмя с многозначителен блясък в очите,
докато се хилеше насреща ми, съзерцавайки ме с нейния син на ръце.
Аз също се засмях, а бебето сграбчи пръста ми и аз рязко поех дъх.
— О, виж, Лиън, той не е съгласен.
Лиън прихна.
— Добре де, ще си го поделим.
И в известен смисъл така и стана. След две седмици отпуск по
майчинство, Лиън водеше Джеймс в салона два дни в седмицата, от девет
до обед, когато майка й идваше да го вземе. Джеймс спеше в столчето си в
кабинета в дъното, който беше много добре проветрен, и ако денят не беше
толкова натоварен, а Лиън беше заета, аз седях при него, хранех го с
биберона, взирах се в красивите му скосени очи и приглаждах назад
мастиленочерния му кичур коса от челото. Обичах го толкова много, че
изпитвах физическа болка.
Мислех за много неща, докато бях там в тишината и се грижех за бебето
на моята приятелка. Изглежда, това правеше любовта с мен – изваждаше
на повърхността всичко, насъбрало се в душата ми, за да мога да го
изследвам бавно и внимателно. Изхвърлях това, от което бях готова да се
отърва, и съхранявах останалото за тъмните нощи, когато сглобявах отново
лейди Елоиз.
Замислих се дали исках да разбера какво бе станало с баща ми и реших,
че нямам нужда да зная. Той беше малка, липсваща част във
възстановяването на сърцето ми и аз намирах покой в мисълта, че така
трябва да бъде. Толкова силно се бях надявала да ме обикне, бях копняла
да ме приеме, ала той не беше способен да ми даде това. И сега знаех, че
вината е била в него, а не в мен.
Освен това мислех много за това какво исках да направя с живота си,
докато хранех Джеймс.
Ти и твоите вечни мечти – бях заявила презрително някога на
Гейбриъл.
Имам няколко – бе отвърнал той и се бе усмихнал с онази негова
красива усмивка. – Обзалагам се, че ти също.
Всъщност проблемът беше, че аз никога не бях имала. Никога не бях
дръзвала да мечтая, защото смятах, че мечтите никога не се сбъдват. Беше
прекалено болезнено да мечтаеш, да се надяваш за нещо, което никога
няма да стане, и за това, което не вярвах, че мога да постигна. Дори
книгите, които обичах като малко момиченце, историите, които с часове
четях в училищната библиотека след часовете, вдъхваха прекалено много
мечти, затова се отказах от тях. Но сега… сега открих, че позволявам на ума
и сърцето си да обединят сили, докато бродеха заедно в мъглявината на
надеждите и мечтите. С какво да се заема, ако изобщо мога да правя
нещо? Какво да бъде то?
Мислех за майка си и как исках да я излекувам, как бих направила
всичко, за да й осигуря спокойствие. Мислех за сладкия малък мъж в
прегръдките ми, за радостта и щастието, които изпитвах, докато го хранех,
и се питах дали бих могла да бъда медицинска сестра. Дали щях да съм
добра в работата си? Дали щях да мога да завърша необходимите курсове?
Винаги съм се справяла добре в училище, въпреки трудностите вкъщи.
Имах отлични оценки; учех прилежно и получих диплома за завършено
средно образование. Имах поне това.
Разбира се, записването в медицинско училище щеше да струва пари.
Пари, с каквито не разполагах. Въздъхнах, не се отказвах от мечтата си,
просто я слагах в категорията на бъдещите възможности. Честно казано,
на прага ми трябваше да се появи чудо, ако наистина исках да сбъдна тази
своя мечта.
През февруари чудото се появи тъкмо когато грабвах чантата си, за да
отскоча до бакалията. На входната врата се почука и аз се намръщих. Кой,
за бога, би могъл да бъде? Единственият човек, който идваше в
апартамента ми, беше Кейла, а тя беше на работа.
Отворих вратата и видях на прага възрастна жена с дълга до брадичката
ягодово руса коса, подстригана на черта. Нещо в нея ми се струваше
смътно познато.
— С какво мога да ви помогна?
Тя се покашля.
— Вие ли сте Елоиз Кейтс?
— Да.
Жената изпусна дъха си.
— О, добре. Аз съм Мерибет Холифийлд.
Холифийлд.
— О – поех дълбоко въздух аз. – Ъ… – Отстъпих назад. – Бихте ли
желали да влезете?
Мерибет поклати глава.
— Не, разполагам само с минута. – Погледна надолу към стълбата и
бялата кола „Хонда Акорд“, чакаща на паркинга. Отвори чантата си и
извади чек. – Това е за вас – каза и ми го подаде.
Аз го поех и озадачено се намръщих. Сведох поглед и видях, че чекът е
издаден на мое име и сумата беше десет хиляди долара. Примигнах.
— Това не е мое – изпелтечих и понечих да й го върна.
Жената поклати глава.
— Не, ваш е. Трябваше да бъде ваш. Моята майка ви завеща пет хиляди
долара. Това са били всичките пари, които е имала на нейно име, когато е
починала. Била похарчила почти всичко от пенсионните си спестявания и
през последните години от живота си е живяла от лихвите, всъщност
дребни суми на малкото останали й пари, и от социалната пенсия, която е
получавала. – Мерибет сведе поглед и лицето й доби засрамено
изражение. – Ние оспорихме завещанието й и спечелихме. Предполагам,
че никога не сте били уведомена. Изглежда, нямаше начин да бъдете
открита…
Погледнах я слисано.
— Не, предполагам, че не е имало. Моята майка почина… аз отидох… –
Думите ми заглъхнаха, докато клатех глава.
— Ами, както и да е, винаги съм се чувствала виновна заради това.
Двамата с брат ми никога не сме се отнасяли добре с нашата майка. Това
винаги ще тежи на съвестта ми. Вече не мога да направя нищо за това. Но
преди няколко месеца видях името ви във вестника и оттогава тази мисъл
не ми дава мира. Не бях сигурна как да пресметна лихвата, така че удвоих
сумата. Надявам се единствено мама да знае, че съм постъпила правилно.
Съжалявам, че ми отне толкова дълго време.
Тя ме дари с тъжна усмивка и се обърна, за да си тръгне.
Погледнах надолу към чека в ръката си, после към Мерибет.
— Благодаря ви! — подвикнах след нея.
Не знаех какво друго да кажа.
Мерибет се спря и отново се извърна към мен.
— Майка ми много ви обичаше – промълви тя.
След тези думи слезе по оставащите стъпала, качи се в колата си и
потегли от паркинга.
Краката ми трепереха като желе, когато затворих вратата на
апартамента и се свлякох на стола пред бюрото.
През този ден не отидох в бакалията. Вместо това работих върху ръцете
на лейди Елоиз, докато мислите ми се рееха към червени ледени близалки
и разноцветните дъги, които се бяха образували върху дъждовните локви
не само заради мръсотията, а въпреки нея. Но най-много мислех за
жената, която ме беше обичала, която в този живот беше моето спасително
въже, при това не само веднъж, а два пъти. И си припомних думите на
Гейбриъл за двата допълнителни ангела, които са бдели над него. Може би
аз също бях имала, но просто съм била прекалено изпълнена с болка, за да
разпозная нежните им любящи побутвания.
***
Приблизително седмица след идването на Мерибет, на вратата на моя
апартамент отново се почука. И ако мислех, че съм била шокирана от
онова посещение, то това ме смая още повече: Доминик.
Когато отворих вратата, застинах от изумление. Той беше увит в дебело
зимно палто, с шапка на главата и за момент не го познах. Беше пъхнал
ръце в джобовете си и върху лицето му беше изписано несигурно, нервно
изражение. За миг просто го зяпах втрещено.
— Здравей, Ели – рече той накрая.
Прободе ме чувство на несигурност и аз смръщих вежди.
— Доминик? Какво правиш тук?
Неочакваният ми гост погледна през рамо, сякаш за да спечели секунда,
после извърна поглед отново към мен и издиша. Дъхът му образува облаче
пара сред мразовития въздух и изчезна в нищото.
— Надявах се, че може да поговорим.
— За какво?
— Би ли излязла за малко навън? Не очаквам да ме поканиш да вляза,
но ако ми отделиш само няколко минути… ние бихме могли, ъ… да
поседим на стълбата.
Прехапах устна, изкушавайки се да го пратя по дяволите, но той
изглеждаше толкова смутен, толкова различен от начина, по който го бях
виждала преди, а и честно казано, исках да чуя какво щеше да ми каже.
Отчаяно копнеех за новини от Гейбриъл, но знаех, че не биваше да питам.
Исках го, но в същото време осъзнавах, че това навярно щеше да бъде
емоционална крачка назад, и не желаех да рискувам. Толкова усилено се
бях борила за всяка стъпка напред.
— Почакай малко – смънках, обърнах се, грабнах зимното си палто от
закачалката и го облякох.
Пъхнах ръце в дълбоките джобове и затворих вратата зад гърба си.
Доминик седна на едно стъпало по-надолу и се обърна, когато аз се
отпуснах на най-горното.
— Дължа ти извинение.
Опитах се да прикрия изненадата от думите му и просто чаках да
продължи.
Той отново издиша.
— Отнесох се несправедливо с теб, Ели, и съжалявам.
— Откъде се взе всичко това? Изминаха месеци, откакто си тръгнах.
Какво те накара да го осъзнаеш чак сега?
— Клоуи. Клоуи ме накара да го осъзная.
Повдигнах вежда.
— Клоуи?
Той кимна и леко се усмихна.
— Аха, ние бяхме, ъ, прекарваме доста време заедно. Тя отседна при мен
за Коледа.
Той изглеждаше доволен и леко смутен.
Примигнах. Клоуи беше дошла заради… Доминик? О. Затова ли бях
доловила тъга в изражението му, когато бе отбелязал, че Клоуи е влюбена
в Гейбриъл? Защото самият Доминик се бе влюбил в нея? Дали Клоуи
изпитваше сестринска привързаност към Гейбриъл, а мъжът, когото
действително обичаше, беше Доминик? Не можех да отрека облекчението,
което изпитах, макар да не бях сигурна дали беше честно. Трябваше ли да
се радвам, че Гейбриъл не е намерил любовта, когато го бях лишила от
своята?
Доминик сякаш прочете мислите ми и каза:
— Клоуи обича Гейбриъл, но не е влюбена в него. Не биваше да ти
казвам онези неща. Не само бяха жестоки, но и неверни.
Примигнах за секунда насреща му, преди да кимна.
— Няма нищо… всичко е наред.
— Не, не е.
Леко се усмихнах.
— Добре, не е. Как започнаха нещата между теб и Клоуи?
— Тя дойде разгневена при мен след онзи ужасен инцидент в дома на
брат ми. – Лицето му се сгърчи. – Известно време бях бесен и на нея. – Той
поклати глава. – Но единственият човек, който заслужаваше презрение,
бях аз.
Аз го изгледах изпитателно за кратко. Доминик изглеждаше искрен,
изражението му беше смирено, леко засрамено. За миг ми напомни за
Гейбриъл, за първата ни среща, когато той ме помоли да му помогна да
понесе близостта на друг човек, и аз изпитах остра болка в гърдите.
— Аз… е, благодаря ти за извинението. Прощавам ти, Доминик. Можеш
съвсем официално да ме изтриеш от гузната си съвест.
Той замълча, за секунда погледът му пробяга по лицето ми. Почувствала
се неловко, аз отместих очи.
— Може ли да обясня постъпките си? Защо се отнесох толкова ужасно с
теб?
Очите ми отново се срещнаха с неговите.
— Разбира се.
Доминик бавно кимна. Гледаше напред, така че аз виждах профила му.
От този ъгъл той приличаше повече на Гейбриъл. Двамата имаха едни и
същи носове, същите високи скули, същите уши. За миг ме заболя да го
гледам. Но после той отново се извърна с лице към мен и аз видях
очебийните разлики в чертите им, това, което ги правеше неповторими.
— Аз бях с Гейб в деня, когато го отвлякоха. Сигурно знаеш това, ала
това, което не ти е известно, е, че Гейбриъл дойде на онзи изоставен
паркинг, защото аз бях отишъл там, въпреки че мама ми беше казала да не
ходя. Аз бях опърничаво малко хлапе и не бях послушал майка си и тя бе
изпратила Гейбриъл да ме намери. Той пое дълбоко дъх и го изпусна през
носа си. През онзи ден той беше там заради мен. Ако бях послушат мама,
ако не бях твърдоглав малък глупак, брат ми никога нямаше да бъде
отвлечен.
Аз го изучавах за миг, начина, по който стискаше устните си, болката в
очите му, докато си припомняше онзи ден. Не желаех толкова лесно да го
оправдавам, ала въпреки това разбирах как нещата, в които човек се
вкопчва, могат да разядат душата му отвътре и да го заставят да излее
болката и гнева си върху онези, които не го заслужават.
Избор е толкова тежка дума, нали?
И, да, точно това е имала предвид Клоуи. Изборите, макар и наши, са
били толкова обременени от всички неща, случили се преди, толкова
опорочени от бъркотиите в миналото. Нима аз не знаех това по-добре от
всеки друг?
— Нямало е как да го знаеш – подхванах меко. – Било е просто ужасно
стечение на обстоятелствата. Ти си бил само едно дете. Не си искал той да
пострада.
Доминик се взря за дълго в мен. Видях благодарността в очите му,
секунда преди да отвърне поглед.
— Да, това казва и Клоуи. Знам го с разума си, но просто с години таях в
себе си тази ужасна вина. Имам чувството, че съм я носил през целия си
живот. – Той замълча отново, преди да продължи. – След като го
отвлякоха, той се превърна в нещо като знаменитост. – Доминик поклати
глава и смръщи лице. – Един вид ужасна знаменитост, но… – Той отново
млъкна, присвил очи, загледан в далечината. – Родителите ми бяха
толкова съсипани от мъка и всички говореха само за Гейбриъл, а аз някак
си просто… останах в сянка.
— Ревнувал си – промърморих, изпълнена със съчувствие към
осемгодишното момче, което е бил тогава, детето, което сигурно е било
толкова изплашено и объркано, когато целият му свят се е преобърнал с
краката нагоре. Това чувство ми бе познато.
Той кимна.
— Да. Ревнувах, разкъсван от болка и вина. – Въздъхна дълбоко. –
Обвинявах себе си, задето е бил отвлечен, ненавиждах се заради завистта,
която ме разяждаше, че той се бе превърнал в център на вниманието, а аз
бях станал невидим. Затова по-късно поех отговорността да му помогна да
си върне живота обратно. Имах чувството, че това може би ще изкупи
греха ми към него. През годините направих всичко по силите си, за да го
насърчавам да води живота, който му е бил отреден, живота, за който се
чувствах отговорен, че съм му откраднал. Но това се превърна в
своеобразен изопачен контрол. Когато ти се появи… ами знаеш какво си
помислих. Показах го достатъчно ясно. – Доминик поклати глава и се
намръщи. – Не ти дадох шанс. Осъдих те, без изобщо да те опозная.
Нараних те, когато вече беше наранена. Опитах се да те прогоня и успях, а
сега толкова много съжалявам за това.
— Ти не си ме прогонил, Дом. Макар че ти с нищо не улесни оставането
ми в къщата, признавам това. Аз си тръгнах поради свои собствени
причини.
Спомних си, че Доминик беше пиян през онази ужасна нощ, когато ме
целуна, ала той не се опита да използва това като оправдание и заради
това извинението му беше още по-ценно за мен.
Събеседникът ми стисна устни.
— Какво мога да кажа, за да те накарам да се върнеш обратно?
Издишах тежко и поклатих глава.
— Нищо. Не и сега. Благодарна съм ти, че дойде тук. – Усмихнах се. –
Постъпката ти изисква смелост и аз наистина ти прощавам. Но има някои
неща, над които трябва да поработя, и аз се опитвам с всички сили да го
направя.
Доминик кимна.
— Разбирам това. Господи, ако някой го разбира, това съм аз. Аз също
работя върху себе си. Искам да го знаеш.
— Благодаря, Доминик.
Той ми се усмихна.
— Грижи се себе си, става ли?
Изправи се и аз последвах примера му.
— Аха, ти също. Хей, Дом?
— Да?
Наклоних глава.
— Гейбриъл ми каза нещо веднъж. Каза ми, че животът, който има, е
животът, който му е бил отреден. Той не се чувства ограбен или измамен,
той е благодарен за това, че е жив, въпреки болката, която е преживял. Той
го вярва искрено, Дом, намерил е умиротворение в това. И аз мисля, че
хората, които го обичат, трябва да направят същото. И не само заради него,
но и заради себе си.
Той ме гледа замислено за секунда, докато превърташе думите в ума си.
После се усмихна.
— Мисля, че си права. Довиждане, Ели.
— Довиждане, Доминик.
През онази нощ отново сънувах, че вървя по тъмната алея. Само че този
път ръцете ми бяха протегнати настрани и когато присвих очи, можех да
видя тънка нишка светлина в далечината. Продължавай да вървиш, любов
моя. Вече почти стигна, чух шепот и се подчиних.
***
Съдебната зала притихна, когато извикаха името ми и аз се запътих към
свидетелското място. Ръцете ми леко трепереха, докато оставях листа
върху катедрата пред мен, приглаждайки гънките. Поех дълбоко дъх, за да
се подготвя, преди да погледна към мъжете, седнали до масата с
адвокатите си. Заставих се да погледна всеки един от тях в очите, но
единственият, който срещна погледа ми, беше брюнетът, този, който беше
предал себе си и приятелите си. Изражението му беше неразгадаемо, но
това не ме притесняваше. Аз не желаех нищо от тях. Дори нямах
намерение да се опитвам да повлияя върху присъдите им, щях да оставя
това на съда. Аз бях тук поради много по-важни причини.
Прочистих гърлото си, свеждайки поглед към думите, които бях
написала върху листа предишната нощ, докато седях зад бюрото си пред
наполовина завършената каменна статуетка на момичето, почиваща върху
една кърпа в ъгъла.
— Преди няколко месеца мъжете, изправени пред съда днес, ме пребиха
толкова жестоко, че не знаех дали ще оцелея. Те премазаха с юмруци
лицето ми, така че дори аз не можех да се позная. Счупиха ребрата и крака
ми, прекършиха духа ми. И направиха всичко това зад една боклукчийска
кофа. Споменавам това, защото има значение – разбирате ли, те ме
смятаха за боклук и в интерес на истината, и аз мислех за себе си по този
начин.
Поех дълбоко дъх, вдигнах глава и видях три чифта очи, вперени в мен.
Обходих с поглед мъжете един по един, после го извърнах.
— Искам те да получат наказанието, което заслужават, но що се отнася
до това, аз не съм тук заради тях. Тук съм заради себе си. Тук съм, защото
трябваше едва ли не да умра, за да осъзная, че аз не съм ненужен боклук.
Аз съм жена със сърце и душа, преживяла болки и съжаления. Правила
съм грешки и погрешни избори, но не заслужавам да бъда пребита. Не
заслужавам да ме използват. И не заслужавам да бъда оставена да умра в
локва кръв на празен паркинг. Трябваше почти да умра, за да осъзная, че
думите, с които ме наричахте, ме нараняваха само защото аз бях съгласна с
тях. Но вече не съм съгласна. Не знам какво ви е накарало да стигнете
дотам, че да се чувствате в правото си да пребиете една жена до
безсъзнание, и се надявам, че сами ще го разберете. Но това не е моя
грижа. Ще го повторя отново: аз съм тук не заради вас. Аз съм тук заради
себе си.
Сгънах листа хартия и кимнах на съдията, който също ми кимна.
Обърнах се и закрачих надолу по пътеката към изхода. Когато се озовах на
улицата, издишах дълбоко и се облегнах на стената, изпълнена с чувство
на удовлетворение и гордост. Бях го направила. Всичко беше приключило.
Звукът от отваряща се врата вдясно привлече вниманието ми и аз видях
мъж с посивяла коса, който тъкмо излизаше. Нещо в походката му ми се
стори познато и аз се зачудих за миг дали не беше Джордж. Но аз реших да
не го последвам. Реших, че този ден беше за мен и за никого другиго.
ГЛАВА 26
Знаеш какво трябва да направиш, нали?
Длъжен си. Това е единственият ти избор.
ГЕЙБРИЪЛ
Пролетта дойде по-рано. Дърветата напъпиха и цветята поникнаха от
омекналата земя. Бях благодарен, че каменоломната отново е отворена за
сезона и през повечето дни работех толкова усилено, че едва имах сили да
мисля. После отивах в ателието и се потапях във ваенето на поредния
предмет.
Мъката по Ели беше толкова силна, че се бе загнездила като постоянна
болка в гърдите ми. Празниците идваха и си отиваха и аз се питах дали тя
беше самотна, дали изобщо ги отбелязваше. Изпълваше ме такава тъга, че
ми се струваше, че няма да я понеса.
Дали тя се криеше от света в защитен пашкул и не допускаше никого
близо до себе си? Или още по-лошо, дали допускаше хора, които могат да я
наранят? Дали имаше работа? Хранеше ли се? Отчаяно исках да я проверя
по някакъв начин, по какъвто и да е начин. Дори обмислях да мина с
колата покрай апартамента й само за да видя светлините в прозорците й,
но не го направих. Знаех, че ако отидех там, нямаше да мога да си тръгна,
знаех, че щях да се озова на прага й, а тя не искаше това. Затова се възпрях.
Но, ах, по дяволите, колко го исках! Исках го толкова много, че
желанието разкъсваше вътрешностите ми, сякаш бавно ги разяждаше.
През такива дни живеех от мига за мига, намирайки нещо, за което да
бъда благодарен, нещо красиво, което да ме накара да повярвам, че
болката няма винаги да бъде толкова непоносима.
Ходех в града по-често и макар че хората клюкарстваха още повече след
случилото се през есента и заради статиите във вестниците, където
продължаваха да споменават моето име, установих, че все по-малко ме
беше грижа, и това ми помагаше да изтърпя хорското любопитство.
В един мек мартенски ден спрях на паркинга пред железарията. Във
въздуха се носеше уханието на влажна пръст и лек намек на дъжд. Щеше
да вали, макар че буреносните облаци все още бяха в далечината.
Когато влязох, звънчето над вратата издрънча и ме блъсна познатата
миризма на прах и машинно масло. Беше събота и помещението беше
пълно с народ, клиентите се подготвяха за пролетно почистване на
домовете и градините си.
Бях дошъл само да взема една поръчка, затова се наредих на опашката
пред касата. Докато чаках, мислите ми бяха заети с работата, която
трябваше да свърша по къщата. Планирах да почистя основно двора и да
го подготвя за прекопаването и торенето, с които трябваше да се заема със
затоплянето на времето.
Един мъж на касата се засмя на нещо, което Сал беше казал, и аз
застинах, а цялото ми тяло се скова. И сякаш се движех през черен тунел,
внезапно се озовах отново там, в усойното мазе, заслушан в стъпките над
мен и в същия далечен смях, придружен с влажна, хриплива кашлица.
Примигнах и бавно се изтръгнах от спомена, все едно изплувах към
повърхността на вода, в която току-що се бях гмурнал.
Познавах този смях.
Надникнах иззад клиента пред мен и огледах мъжа пред касата. Беше
над шейсетте, висок, с каубойска шапка и каубойски ботуши с шпори.
Смръщих вежди под бейзболната шапка, нахлупена над челото ми. Кой
носеше каубойски ботуши във Върмонт?
Ще нащърбиш первазите на дюшемето с тези неща. Престани да се
разхождаш близо до стените ми.
Споменът за думите се стовари отгоре ми, сякаш бях цапардосан по
главата с тежка тояга, и аз политнах назад. Бяха странни думи и по-късно
размишлявах върху тях, чудейки се какво означаваха. Възможно ли е…
Мъжът, чакащ на опашката пред мен, се обърна назад, намръщи се и
отново се извърна напред. Ах. Исусе. Не можеше да бъде… или можеше?
Моят похитител, Гари Лий Дюи, беше имал посетител — само веднъж — и
аз помнех онази влажна, хриплива кашлица, странното потракване на
обувките му, какво му бе казал Гари. Кухнята се намираше точно над
главата ми и аз слушах, докато водата течеше, а откъслеците от разговора
достигаха до мен през въздухопроводите за отоплението. Бях удивен да чуя
гласове и ми бяха нужни няколко минути, за да реша какво да правя,
преди да започна да крещя: „Помощ! Помощ!“. Вратата се затръшна и
гласовете стихнаха. Предположих, че който и да е бил там, не ме е чул. Но
може би ме беше чул. Може би той е знаел, че съм там и не му е пукало,
защото той е бил същият като Гари Лий Дюи. Или е искал да бъде.
Господи, но това беше само смътен спомен. Нищо реално. Само…
Мъжът с ботушите благодари на Сал, извърна се от касата и се запъти
към вратата. Докато минаваше покрай мен, усетих силната миризма на
тютюнев дим – вероятно причината за онази ужасна хриплива кашлица.
Без да се замисля, аз се обърнах и го последвах, мотаейки се отзад, за да
не ме забележи. Мъжът се качи в невзрачен черен пикап, а аз подкарах
след него, когато излезе от паркинга.
Движех се няколко коли по-назад и продължих да карам, когато той сви
по алеята към една къща, намираща се на около десет пресечки от онази,
където бях прекарал шест нещастни години от живота си.
Спрях до тротоара няколко улици по-нататък и се замислих какво да
предприема. Трябваше ли да се обадя в полицията? Дали един смях,
звукът на обувки и няколкото запомнени думи бяха достатъчни, за да
накарат властите да направят проверка? Припомних си начина, по който
детективите ме разпитваха, и ме изпълни още по-голяма несигурност. Ако
това се окажеше празно подозрение, както най-вероятно беше, щях да
изглеждам още по-откачен.
Но аз бях пренебрегнал инстинктите си преди заради гордостта си и това
беше причината Ели да свърши окървавена и пребита зад една
боклукчийска кофа. Издишах шумно, обърнах пикапа и се насочих
обратно към къщата, където навярно живееше онзи мъж. Този път нямаше
пикап на алеята. Реших, че той може би го е вкарал в гаража, но аз го бях
видял да слиза от автомобила, когато отминавах. Дали се бе върнал в дома
си и почти веднага бе излязъл, или това просто не беше неговата къща?
— Исусе – простенах. – Помогни ми, ако не си много зает в момента.
Задминах къщата и паркирах в страничната улица, слязох и се върнах
назад, опитвайки се да изглеждам като нормален пешеходец. Една жена
във ватиран анцуг вървеше от другата страна на улицата. Забавих крачка и
тя мина покрай мен, а аз свих по алеята към къщата, в която беше влязъл
мъжът. Свалих бейзболната шапка, пъхнах я в задния си джоб и надзърнах
през прозореца на гаража. Помещението беше тъмно, а прозорецът
затъмнен, но не видях паркирана кола вътре. Въздъхнах с облекчение.
Между тази къща и съседната растяха нагъсто хвойнови дървета и аз
обиколих наоколо, напълно скрит от тях. Последното, от което се нуждаех,
беше да цъфне полицията, докато шпионирах къщата. Ако досега за тях не
бях обект на по-задълбочен интерес по случая на Уайът Гелър, то след
подобна изцепка определено щях да стана такъв.
Под нивото на двора имаше малки прозорци с тъмни стъкла, с извити
ламаринени обшивки пред тях, които образуваха тесни заграждения.
Прозорците бяха покрити с решетки. Сърцето ми започна да бие по-бързо.
Предполагам, че не беше необичайно да има решетки пред прозорците на
мазето, но когато ги видях в допълнение с тъмните стъкла, кръвта ми се
смрази.
Погледнах надолу към малкото чакълесто заграждение, за да преценя
дали ще се побера. Трябваше само да надзърна в мазето. Ако не видех
нищо, щях да си тръгна и да реша дали да се обадя в полицията.
Предпочитах да го направя, когато разполагах с повече информация от
един далечен спомен и шесто чувство. Не бях сигурен доколко полицаите
са готови да откликнат на подобни неща.
Озърнах се наоколо, за да се уверя, че съм напълно извън полезрението
на минувачите по улицата и съседите, промуших се в едно от
ламаринените заграждения и приклекнах, за да погледна през прозореца,
засенчвайки очи срещу светлината. Вътре беше толкова тъмно, че се
наложи да долепя чело до решетката.
Съзрях някакво движение от другата страна на прозореца. Притиснах
още по-плътно лице към твърдия метал. Затъмненото стъкло приличаше
на онова, което беше върху прозорците на Гари Лий – шумозаглушаващо и
устойчиво на удар. О, господи. Господи. Една сянка се мярна зад стъклото,
малка, като на дете.
Чух някакъв шум зад гърба си и подскочих, когато нещо твърдо се
стовари върху главата ми. Всичко потъна в мрак.
***
Светът се въртеше около мен, цветовете и светлината проникваха през
мъглата на кратки болезнени импулси. Простенах и се опитах да обхвана
главата си, ала ръцете ми бяха вързани. Напрегнах всичките си сили, за да
не изгубя съзнание, и притокът на адреналин ме измъкна от мъглата на
припадъка.
Повдигнах клепачи, огледах се и мигом видях изплашеното момче,
седнало в другия край на дивана, върху който лежах. Лицето му беше
бледо, изпито и ужасено. Отворих по-широко очи.
— Уайът Гелър? – изграчих аз.
Неговите очи също бяха широко отворени и той кимна.
— Дявол да те вземе, довлечи се тук и ми помогни да се измъкна от тази
каша – чух мъжки глас над главата си. – На компютъра ми има достатъчно
информация, за да цъфне полицията на прага ти след петнайсет минути. –
Мъжът млъкна, сякаш слушаше някой, който му говореше по телефона. –
Знам какво си ми казал. Ще се отърва от това, само ми помогни.
Отново настъпи тишина, сетне той смънка нещо за довиждане и затвори.
За миг всичко беше тихо, после го чух да кръстосва, разпознах
потракването на каубойските ботуши.
Задърпах въжетата, омотани около ръцете ми, чувствайки прилив на
бодрост и енергия. Главата ми пулсираше от болка. Краката ми също бяха
завързани, а аз бях захвърлен върху дивана в странна поза, от която гърбът
също ме болеше. Изправих се доколкото можах и се заех трескаво да
дърпам въжетата.
— Имам нужда от помощ – казах на Уайът.
— Той каза, че ще остане горе само за секунда. Ще ме убие, ако ти
помогна. Ще убие и родителите ми.
Погледнах към стълбите, страхът се разпростря по гръбнака ми. Вече го
бях преживял. О, господи, вече го бях преживял. Опитах се да овладея
бясното препускане на сърцето ми, неистовата нужда да се освободя. От
опит знаех, че колкото по-дълго оставахме тук, толкова повече намаляваха
шансовете ни да избягаме.
Мъжът горе беше изненадан от присъствието ми и аз трябваше да се
възползвам от това предимство, ако исках да се освободим. Ако ли не, той
щеше да измисли някакъв план, щеше да се окопити, подкреплението му
щеше да пристигне – може би всички тези неща вкупом – и ние нямаше да
имаме шанс. Знаех го. Знаех го по-добре от всеки друг. Беше сега или след
шест години. А най-вероятно никога.
Извърнах очи към Уайът.
— Той ще убие и двама ни, ако не го направиш. Помогни ми да се
освободя от въжетата и аз ще ти помогна да избягаш от тук.
Момчето цялото се тресеше, устните му трепереха.
— Аз само искам да си отида у дома.
— Знам, Уайът. Господ ми е свидетел, че знам. Родителите ти те чакат –
Брент и Робин, те много искат да се прибереш у дома. Моля те, помогни
ми.
Той остана неподвижен за миг, а аз затаих дъх. После се плъзна към мен,
като още веднъж хвърли поглед към стълбите. Аз с облекчение изпуснах
дълго сдържания въздух, обърнах се и протегнах ръце към него, за да
развърже възлите.
— Аз… аз бях бойскаут. З-знам как да развързвам възли.
— Това е добре, Уайът. Това е идеално. Само го направи по-бързо, моля
те.
Бяха изминали около трийсетина секунди, откакто той се бе заел с
въжетата, когато стъпките внезапно започнаха да се чуват по-силно и
вратата в горния край на стълбите се отвори с трясък. Уайът отскочи от
мен към предишното място, където се бе свил, а аз бързо се извърнах,
отпуснах назад глава и изпъшках, сякаш току-що идвах в съзнание.
Мъжът в каубойските ботуши изникна пред нас. Беше свалил шапката.
— Ти си буден – отбеляза.
Лицето му беше зачернено и върху светлосинята риза под мишниците
му се виждаха тъмни кръгове от пот.
— Кой си ти?
— Няма значение за теб. – Той замълчи. Ще се наложи да те очистя.
Дяволски много съжалявам за това. Не биваше да слухтиш наоколо.
Мамка му, по дяволите. Той се обърна, прокара ръка през рядката си
посивяла руса коси и няколко минути крачи напред-назад. Аз трескаво се
опитвах да измъкна ръцете си от разхлабеното въже. Мамка му, мамка му,
мамка му – продължи да ругае мъжът.
Метнах поглед към Уайът. Лицето му беше побеляло от страх и той се бе
притиснал към дивана, сякаш се опитваше да изчезне във възглавниците.
Очи те му се стрелкаха ужасено между мъжа и мен.
Въжето се доразхлаби, аз измъкнах едната си ръка, но тутакси застинах в
секундата, когато мъжът отново се извърна към мен.
— Смяташ да ме убиеш? – попитах, за да печеля време.
Вече знаех отговора.
— И какъв шибан избор имам?
Бесните удари на сърцето ми отекваха гръмко в ушите ми. Трябваше да
направя нещо, преди съучастникът, на когото се беше обадил, да
пристигне тук. Навярно имах шанс да съборя един мъж със завързаните си
крака, но никога нямаше да се справя с двама. Щяха отново да ме приспят
и знаех, че този път нямаше да се събудя. Трябваше да го направя сега,
защото, Бог ми е свидетел, че предпочитах да умра, отколкото да допусна
шансът на Уайът да се провали.
Докато се опитвах да успокоя ударите на сърцето си, си представих
Елоиз, представих си усмивката й, озарила лицето й, когато призмата
разпръсна разноцветните дъги по стените, как се опитваше да улови
едната в дланта си. Ако не успея да се измъкна от това мазе, ако никога
не разбера дали ще се върнеш при мен, не спирай да ловиш дъгите, Ели.
Дръж ги в ръцете си и знай, че съм те обичал до последния си дъх.
Нашепвах го наум, надявайки се, че любовта, стаена в думите ми, ще
достигне – някак си, по някакъв начин право до сърцето й.
Внезапно изтрещя гръмотевица, разтърсвайки къщата, и всички се
сепнахме, а мъжът се извърна към прозореца. Това беше моят шанс.
Стиснах въжето в ръка и се хвърлих върху него с цялата мощ на тялото си.
Изненадан, мъжът изкрещя, когато цялата ми тежест се стовари отгоре
му. И двамата се строполихме на пода, но той пое силата на удара,
омекотявайки падането ми. От гърдите му се изтръгна силно ръмжене,
когато се надигнах на колене редом с него колкото можах по-бързо с
вързаните си крака. Стиснах въжето в ръце и го увих около врата му.
— Бягай! – изкрещях на Уайът, докато пристягах със сетни сили въжето.
Стори ми се, че с периферното си зрение зърнах движение – Уайът
изтича покрай мен и затрополи нагоре по стълбите. Господи, моля те, нека
да избяга. Ала не можех да проверя. Борех се за живота си с мъжа под мен.
Той се опитваше да откопчи въжето около гърлото си, докато аз стисках с
цялата си мощ, отчаяно надявайки се да прекъсна достъпа на кислород до
дробовете му. Мъжът беше едър и силен, но аз използвах цялата сила на
ръцете и бедрата си, силата, с която се бях сдобил, докато вдигах каменни
блокове и вървях нагоре и надолу в каньона, сякаш съм се подготвял точно
за този момент
Двамата се борехме, преплели тела, както ми се стори цяла вечност, а аз
се молех да го задържа достатъчно дълго, за да се измъкне Уайът от тук.
Мускулите ми се напрягаха толкова силно, че ръцете ми трепереха от
умора. В един миг, с внезапен изблик на енергия, той се метна напред и ме
събори на пода. Озова се отгоре ми, спечелвайки надмощие. Плъзнах
поглед към дивана. Уайът го нямаше. Благодаря ти, Господи, благодаря
ти, Господи! Дали беше успял да избяга от къщата? Дали бе успял да
стигне до дома на съседите?
Мисълта, че Уайът се е измъкнал, ми вдъхна нови сили, аз изревах,
повдигнах завързаните си крака и забих коленете си в мекия му корем. Той
изохка от болка и леко се олюля назад. Но когато се опитах да се измъкна
изпод него, мъжът заби юмрук в лицето ми. Навсякъде около мен
избухнаха звезди и главата ми се удари в твърдия бетонен под. За секунда
помислих, че пак ще припадна, но не изгубих съзнание. С последни сили
го сграбчих за ризата, претеглих го към себе си и го претъркулих настрани,
за да мога да замахна към него. Ударът, който му нанесох, беше слаб и
безполезен, след като и двамата се въргаляхме на пода, но аз замахнах
отново и юмрукът ми се стовари върху лицето му. Чу се зловещо пращене
на кости и бликна кръв. Той изрева, внезапно се разнесоха стъпки, врата се
блъсна с оглушителен трясък и отгоре проехтяха силни викове.
Двама чернокожи мъже изневиделица връхлетяха върху нас, крещейки,
издърпаха мъжа от мен и го притиснаха към пода, докато аз останах да
лежа по гръб, опитвайки се да си поема дъх.
— Момчето е добре – каза единият, обръщайки се към мен, докато повъзрастният мъж се бореше неуспешно да се освободи. Енергията му бе на
изчерпване, както и волята му за съпротива. Върху шията му имаше
яркочервен белег от въжето, с което се бях опитал да го удуша, а погледът
му блуждаеше. – Полицаите идват насам.
При тези думи мъжът направи последен опит да се отскубне, но
усилието му се оказа напразно. Двамата мъже го държаха здраво като
лайнбекъри*. Чух далечен вой на сирени, а по малкия прозорец
затрополиха дъждовни капки.
[* Защитници в американския футбол. – Б.пр.]
Усещах струйката кръв, стичаща се по бузата ми; знаех, че едното ми око
е много подуто, и не можех да го отворя, но не ми пукаше. Помощта бе
дошла.
— Малкото момче е в безопасност — повтори единият от тях. — Той е с
приятелката ми.
Аз се усмихнах немощно и вдигнах палец във въздуха. Това бе всичко, за
което ми бяха останали сили.
***
Дъждът удряше по болничния прозорец, шумът потъваше сред суетнята
в коридора зад вратата ми. Лежах върху възглавницата и се наслаждавах
на първия миг насаме с мислите си, откакто парамедиците ме изнесоха
нагоре по стълбите на мазето, което по-късно узнах, че било собственост на
Нийл Хардиган, задържан понастоящем в местния полицейски участък.
Главата ми се маеше от всичко, което се бе случило, откакто предишния
следобед влязох в железарията на Сал. Все още ми беше трудно да
повярвам, че всичко не е било някакъв странен, неясен, откъслечен сън.
При все това радостта, която ме обземаше при мисълта, че точно в тази
минута Уайът Гелър си е у дома с родителите си, беше изумително реална.
Те бяха дошли същата сутрин в стаята ми и едва смогваха да говорят.
Майка му ме прегръща толкова дълго и силно, че натъртеното ми и
насинено тяло се сгърчи от болка, ала това нямаше значение. Синът им се
беше върнал при тях. Аз нямах щастието да се събера с моите родители в
деня, когато се появих в болницата, след като бях преживял същата травма
като Уайът. Но той имаше. Той имаше това щастие, а аз бях участвал в
спасяването му и това ми даваше огромно удовлетворение.
Двамата пристигнахме заедно в болницата и по-късно разбрах, че след
като Уайът изтичал нагоре по стълбите на мазето, той изскочил през
входната врата и хукнал по улицата, размахвайки като обезумял двете си
ръце, прекалено ужасен, за да крещи.
По случайност трима студенти се прибирали у дома след игра на
баскетбол в кварталното игрище и точно в този момент вървели на
отсрещната страна на улицата. Те спрели, когато видели Уайът, и
единственото момиче в групата останало с него и се обадило в полицията,
докато другите двама хукнали към къщата, за да ми помогнат. Уайът се
окопитил, след като тримата се спуснали да му помогнат, възвърнал дар
слово и им казал къде да ме намерят.
— Добрият мъж е с вързаните крака – не спирал да повтаря като в
мантра той.
В мига, в който Уайът изскочил от къщата, една кола завила по алеята –
несъмнено мъжът, на когото Нийл Хардиган се бе обадил – и когато
студентите затичали към нея, колата бързо дала на заден и отпрашила
надолу по улицата. Информацията, която полицаите открили в компютъра
на Нийл Хардиган, по-късно им помогнала да арестуват мерзавеца, докато
се опитвал да избяга с колата си.
Освен това полицаите ми намекнаха, че информацията, която в момента
конфискували от твърдия диск на компютъра на Нийл Хардиган, не само
щяла да го тикне за много дълго време зад решетките, но и благодарение
на нея бил разкрит цял педофилски кръг в района, включително и данни
за Гари Лий Дюи. Гари не бе държал подобна информация в дома си, но
Нийл бе имал глупостта да го направи, така че това беше направо шестица
от тотото за властите. В момента по цялото Източно крайбрежие се
провеждаше акция по арестуването на мъжете, свързани с двамата.
Предния ден полицаите ме бяха разпитвали надълго и нашироко и ме
бяха осведомили, че представителите на медиите през цялата нощ били
окупирали входа на болницата. Всичко беше сюрреалистично. И познато.
Вратата се отвори и Джордж влезе с пакет в ръце. Остави го върху
масичката до леглото ми, отпусна ръка върху рамото ми и нежно го стисна.
Предишната нощ бях видял него и Доминик съвсем за кратко. И двамата
бяха зашеметени и притихнали, а в очите на Джордж блестяха сълзи,
когато каза:
— Това е вторият път, когато бягаш от мазе и се озоваваш в болница.
Нека повече да не се случва, какво ще кажеш?
Аз се засмях и се съгласих с цялото си сърце.
— Как се чувстваш тази сутрин?
Намръщих се леко, когато раздвижих врата си.
— Като човек, който иска да се махне от тук.
Джордж се усмихна.
— Сестрата отвън ми каза, че лекарят ще дойде с документите ти за
изписване след няколко минути.
Кимнах и погледнах към пакета, който Джордж бе оставил.
— Какво е това?
— Не съм сигурен. Служителката в сестринската стая казала, че са го
предали за теб.
Повдигнах вежди.
— Хм.
Взех го и забелязах, че отгоре е написано само името ми. Беше толкова
лек, че се зачудих дали вътре изобщо имаше нещо.
Оставих го в скута си и развързах канапа, обвиващ кафявия плик. Вътре
имаше обикновена кутия и аз внимателно повдигнах капака. Върху бялата
опаковъчна хартия лежеше сгънат лист. Отворих го и прочетох
единствения ред, а после отново го прочетох.
На Гейбриъл, откривател на красота, спасител на души.
Сърцето ми започна да бие по-силно, когато оставих бележката настрани
и отгърнах допълнителната опаковъчна хартия, за да открия онова, което
грижливо се гушеше в гнездото си от памук.
Ахнах пресекливо, когато вдигнах лейди Елоиз, дамата от полетата с
нарциси, дивейки се, докато я въртях в ръце и я изучавах от всички страни.
Статуетката беше старателно залепена, частица по частица, отломък по
отломък, така че отново беше цялостна, макар и несъвършена. По цялата
фигурка, от пръстите до косата, имаше едва забележими пукнатини и
малки липсващи парченца, но някак си, о, някак си, тя беше дори още покрасива.
Ели. Господи, Ели.
Положих обратно куклата върху мекото й ложе и взех отново бележката.
Погледът ми се плъзна по всяка линия и извивка на ръкописно изписаните
думи. Почеркът на Ели. Никога досега не го бях виждал, но сега знаех как
изглеждаше и жадно го изучавах, отчаяно попивайки малката частица от
нея, която не бях имал досега.
— Ели? – попита Джордж тихо.
Аз само кимнах. След минута вдигнах поглед към него.
— Ами ако тя не се върне, Джордж?
Очите на Джордж бяха пълни с болезнено съчувствие. Той остана
мълчалив толкова дълго, че не бях сигурен дали ще отговори на въпроса
ми. Но накрая каза:
— Тогава, предполагам, че трябва да намериш смисъл в тези, които са
останали.
Завладя ме огромна тъга, всепоглъщащата любов, която изпитвах към
Ели, се надигна, за да се смеси с безбройните емоции от последните
двайсет и четири часа. Исках повече от една кукла. Исках нея. Липсваха ми
усмивките й, добротата й, вътрешната й красота, будният й ум, меката
кожа, тялото й, което всяка нощ се сливаше с моето. Тъй като прекалено
дълго бях лишен от всичко това, за да го имам после за толкова кратко,
сега докосването ми липсваше. Нейното докосване. И в този миг
отсъствието й беше непоносимо болезнено.
Оброних глава в шепи, докато Джордж стискаше рамото ми, а неговото
утешително присъствие усмири сърцето ми. И аз заплаках.
ГЛАВА 27
Сега или никога. Прицели се в сърцето.
Забий го дълбоко.
С цялата си сила, любов моя.
Вярвам в теб. Бъди смел. Заради мен. Заради нас.
ГЕЙБРИЪЛ
Април беше вихрушка от интервюта и церемонии. Аз дадох само едно
интервю за голяма телевизионна мрежа съвместно с Уайът и родителите
му. Страхът в очите на Уайът беше изчезнал и той беше напълно различен
от хлапето, което за пръв път бях видял в онова мазе преди милион
години, както сега ми се струваше. Той имаше силна воля. Щеше да бъде
добре. А ако някога се нуждаеше от някого, с когото да поговори, аз винаги
щях да бъда на разположение.
В моя чест се организираха няколко вечери и аз ги приех като
възможност за ново начало в отношенията ми с хората от Морли.
Притеснявах се да не се отнасят към мен като към герой, но въпреки това
отидох, а след като приключиха, бях доволен, че съм го направил.
При все това се почувствах облекчен, когато нещата се уталожиха, и се
зарадвах да се върна към обикновения живот, който водех.
Доминик ме изненада един ден с малко черно кутре, което каза, че бил
намерил да скита около каменоломната, очевидно изоставено от някого.
Не повярвах на историята му – той мислеше, че съм самотен, и се
опитваше да ми осигури другарче.
— Не си длъжен да го вземеш – рече той. – Просто реших да ти
предложа. Изборът е твой.
Усмихнах се на старанието му да бъде изключително предпазлив, за да
не си помисля, че той се опитва да ръководи мен или живота ми по
какъвто и да било начин. Бях благодарен, задето Доминик сега съзнаваше
колко арогантен е бил в миналото и проблемите, които това бе причинило
върху нашите отношения, но също така знаех, че той бе донесъл кутрето,
защото беше загрижен за мен.
— Хей, Дом, не е нужно да стъпваш на пръсти около мен. Ще ти кажа,
ако сметна, че прекаляваш, става ли?
Той кимна и смутено се засмя.
— Да, добре.
Насочих отново вниманието си към кученцето, което местеше поглед
между мен и Дом, очаквайки да разбере дали вече имаше нов дом.
Предполагах, че един приятел щеше да ми се отрази добре. И така взех
малкото кученце с тъжни очи и го нарекох Дъсти.
През един безоблачен пролетен ден бях отзад и поправях оградата,
когато Дъсти започна да лае пронизително. Бавно се изправих, свалих
бейзболната шапка и пригладих назад влажната си от потта коса, преди да
я нахлупя обратно на главата си.
Дъсти преследваше някаква пеперуда наблизо, лудуваше и подскачаше
сред нарцисите, които растяха в полето зад моя двор. За минута застинах
неподвижно, сякаш попивайки този момент в кожата си – странната
смесица от тъгата, която носех в душата си, и умиротворението от гледката
на палуващото кученце сред жълтото поле. Колко необикновен може да
бъде животът: толкова пълен с великолепна красота и мъчително
отчаяние. Двете толкова често се преплитаха, че беше трудно да ги
отделиш.
Дъсти внезапно изгуби интерес към пеперудата и хукна в друга посока.
Извърнах се и видях Елоиз да върви към мен откъм предната част на
къщата.
Сърцето ми прескочи един удар и дъхът ми секна. Застинах, без да
мигам, сякаш тя може би беше привидение, сън, който щеше да се разсее и
да изчезне като дим, ако дори за миг затворех очи.
Но не, тя беше истинска и се усмихваше, докато се приближаваше. В
едната си ръка държеше някаква чанта, а в другата – малка кутия,
привързана с шнур. Беше облечена в лятна рокля на цветя, която се
полюшваше около прасците й, докато вървеше. Косата й, цялата тази
красива, променяща цвета си коса, беше разпусната и падаше на вълни
върху гърдите и гърба й. Слънцето хвърляше отблясъци върху нея и в
съзнанието ми за миг се мярна споменът за първия път, когато я видях под
светлините на сцената. Цветът на косата й тогава ми бе напомнил на
буркан с мед, оставен върху перваза на прозореца, и сега си помислих
същото. Само че този път в очите й имаше нещо, което никога досега не
бях виждал, нещо като спокойна решителност.
— Здравей – промълвих задъхано, когато тя спря пред мен.
Свалих шапката си и без да погледна, я захвърлих към мястото, където
обикновено върху земята стоеше кутията с инструментите. Очите ми
обходиха лицето на Ели, докато я изпивах с поглед, а сърцето ми
препускаше заради тази неочаквана поява, заради нея.
— Здравей – отвърна тя. Усмихна се нервно и мило, докато протягаше
към мен това, което сега видях, че беше хладилна чанта и кутия за
сладкиш. – Приготвих ти вечеря. Паста с песто и пилешко. И ти изпекох
пай – лимонов, с целувки. – Усмивката й стана по-широка. – Нужни ми
бяха само два опита, преди да се получи идеално. Ти беше прав, мога да
направя много неща, ако се постарая достатъчно упорито. – Прехапа
устната си. – Понякога вторият път е този, който е важен.
В гърдите ми разцъфна надежда, аз тихо се засмях и кимнах.
— Аха.
Дъсти притича към нея, размахваше опашка и щастливо джафкаше в
краката й. Тя остави хладилната чанта върху тревата и сложи кутията с пая
отгоре й. Засмя се, наведе се, обхвана муцуната му с длани и го почеса по
брадичката.
— Здравей. Кой си ти?
Аз се покашлях.
— Казва се Дъсти. Доминик го донесе.
— Дъсти – промърмори тя и помилва черната му козина. – Хубаво име.
Кутрето се претъркули на земята и легна по гръб, предоставяйки
коремчето си, а Ели се засмя и го почеса, преди да се изправи. Аз
преглътнах.
— Прочетох всяка статия за теб. Аз… – Тя замълча, поклати глава и за
миг погледна в далечината, когато очите и се наляха със сълзи. – Запазих
всяка една от тях. Гледах интервюто ти заедно с Уайът и семейството му…
и аз… Боже, бях толкова изплашена, когато научих какво си направил.
Изплашена, но най-вече горда. Толкова горда…
Думите й заглъхнаха, тя облиза устни и пристъпи по-близо.
— Благодаря.
Бях замръзнал от нерви, сякаш стоях на ръба на пропаст и чаках Ели да
ми каже дали щях да полетя, или да падна. Не знаех дали беше дошла, за
да ми каже, че остава. Страхът, че отново ще си тръгне, набъбваше в мен.
Гърдите ми бяха стегнати от отчаяние и копнеж. Кажи ми, че ще полетя,
Ели. Моля те.
Тя кимна.
— Толкова много имам да ти казвам. Искам да ти разкажа за майка си. –
Усмихна се съвсем леко, по-скоро тъжно изкриви устни. – Искам да ти
кажа колко много бях обичана и как се разпаднах на хиляди малки
късчета, когато по най-жесток начин изгубих тази любов. – Ели замълча,
склони глава и косата й се плъзна по рамото. – Искам да ти разкажа
всичко това, но най-вече искам да ти кажа как осъзнах, че съм прекарала
толкова много време да остана цялостна, когато всъщност съм имала
нужда да се разчупя. Благодарение на теб станах достатъчно силна, за да го
сторя. И толкова съжалявам, че трябваше да го направя сама, толкова
съжалявам, че ти причиних болка. – Тя пое пресекливо дъх и сведе поглед
за миг. – Исках да дойда при теб в болницата, толкова силно исках. Но
тогава още не бях готова и нямах сили да те видя, а после отново да си
тръгна. Не можех да причиня това на теб или на себе си.
— Елоиз – промълвих, гласът ми прозвуча задавено заради емоциите,
бушуващи в мен. – Върна ли се?
Тя примигна изненадано.
— Ако все още ме искаш.
Издадох звук, който беше отчасти въздишка, но най-вече стон, и я
притеглих в обятията си. Облекчение и благодарност се разля до всяка
частица на тялото ми като топла слънчева светлина. Прималя ми от
щастие.
— Дали те искам? Господи, аз те чаках. Щях вечно да те чакам.
Тя изхлипа и се притисна по-силно в мен, заравяйки лице на гърдите
ми.
— Никога не съм спирала да те обичам, нито за минута, нито за секунда.
Никога. Искам да те обичам, ако ми позволиш, Гейбриъл. Искам да те
обичам с любов, каквато заслужаваш.
— Да ти позволя? О, господи, Елоиз. Аз също те обичам. Обичах те
тогава, обичам те и сега. Винаги ще те обичам.
Тя ми се усмихна през сълзи, с отсянка на благоговение, преди леко да
поклати глава.
— Аз все още работя върху себе си. Предполагам, че винаги ще е така.
— Всички го правим, скъпа. Всички ние.
Моята любима наклони глава назад, а аз приближих устни към нейните
и я целунах, сякаш беше за пръв път, без да бързам, за да си припомня
вкуса й – онази сладост, която никога нямаше да знам как да нарека, дори
и да се опитах.
— Ти беше с мен през цялото това време – прошепна тя между
целувките. — Твоята любов, твоите думи, чувствата, които събуди в мен. —
Усмихнах се и обсипах с целувки страните й, клепачите, гладкото й чело. –
Аз трябваше да… – Ели изскимтя тихо, когато отново впих устни в
нейните, езикът й се преплете задълго с моя, преди тя леко да се отдръпне.
– Искам да разбереш, за да ми простиш.
— Няма какво да ти прощавам.
Целунах шията й и тя треперливо въздъхна.
— Това е просто… аз трябваше да… ох… – Засмя се задъхано. – О,
господи, отведи ме вътре.
Аз също се засмях и я вдигнах на ръце. Дъсти започна да джафка в
краката ми и хукна напред, като че ли искаше да ни покаже пътя към
къщата.
— Почакай, храната.
Ели отново се засмя.
Наведох се и хванах шнура на кутията и дръжката на чантата с ръката,
която бях пъхнал под коленете й. После запристъпвах внимателно сред
нарцисите, опитвайки се да не ги смачкам.
Оставих чантата и кутията върху кухненския плот и отнесох Еди в
спалнята. Пуснах я на пода и затворих вратата пред муцуната на Дъсти.
— Съжалявам, приятелче, но не бива да виждаш това, което ще се
случи тук – заявих.
Той изпъшка и аз чух дращенето на ноктите му по пода, докато се
отдалечаваше от стаята ми, навярно, за да съсипе още един чифт обувки,
но не ме беше грижа.
По-късно, когато Елоиз и аз най-сетне се откъснахме един от друг с
отмалели крайници и дишането ни се успокояваше, аз пригладих назад
косата й и й прошепнах всички думи на любов, скътани в сърцето ми.
Казах й колко много ми е липсвала и тя ми отвърна със същото.
Разказа ми за болките от миналото си, за разбитото си сърце, но найвече говореше за изцелението, за бавния процес да съединяваш отново
разпилените парчета.
— Веднъж – рече тя и плъзна пръст по скулата ми – ти ми каза, че
здравият камък не е нищо повече от пясък, натиск и време. – Ръката й се
отпусна и легна върху гърдите ми. – Аз бях пясъкът, който толкова лесно
се разпадаше. Ти осигури натиска, Гейбриъл, здравината, любовта. Цялата
вяра, която имаше в мен, беше това, от което се нуждаех, за да си дам
шанс. И тогава ти ми подари най-безкористния подарък: време, за да мога
най-после да се разчупя, за да събера отново парчетата в едно цяло.
Докато лежахме в тишината на моята стая, притиснали голите си тела
едно до друго, аз надникнах в откритите й очи и видях силата, която само
се бе мярвала в тях преди. И макар да ми се струваше невъзможно, аз я
обикнах още по-силно. Чух същия шепот в душата си, както при първата
ни среща: тя е моя.
Моя, за да се грижа за нея. Моя, за да я обичам.
След много време двамата излязохме от спалнята и отидохме в кухнята,
където заварихме лимоновия пай с целувки разпилян на пода, разкъсана
кутия и едно неразкаяно кутре.
Застинах и се извърнах към Ели, която притискаше чаршафа към
гърдите си. Тя се наведе напред и избухна в смях.
— Мога да направя друг – заяви.
Привлякох я в прегръдките си и двамата се впуснахме в танц, аз – по
боксерки, а тя, увита с чаршафа, върху изплескан с пай под. Обичах я с
цялата си душа.
— Стани моя съпруга – измърморих в ухото й.
Тя се отдръпна, за да ме погледне, в очите й сияеше нежност, а върху
устните и трептеше усмивка.
— Защото мога да правя лимонов пай с целувки?
Засмях се.
— Ами не, но това няма да навреди.
Ели също се засмя, обви ръце около шията ми и се притисна към мен.
— Аз посещавам училище за медицински сестри.
Килнах глава, изненадан, но щастлив.
— Тогава бъди медицинска сестра и моя съпруга.
Тя се усмихна.
— Не трябва ли да почакаме малко? Не трябва ли да си дадем още
време?
— Аз не се нуждая от още време. А ти?
Ели се наклони настрани, ясните й очи искряха от любов и тя поклати
глава с щастливо и може би малко удивено изражение.
— Не – промълви. – Не. – Вдигна ръка към лицето ми, усмивката й беше
още по-нежна. – Ти винаги си бил толкова сигурен за мен. Благодаря ти за
този подарък! Благодаря ти, задето ме чака, за да добия вяра в себе си!
Целунах я, сърцето ми преливаше от емоции. Отвън, пред прозореца,
нарцисите се бяха ширнали като жълт килим и този път Елоиз беше в
обятията ми, а ръцете ми сякаш бяха създадени за нея, единствено за нея.
Вече не изпитвах съжаление за годините, през които толкова се страхувах
да се сближа с някого. В моята самота, в моя страх аз някак си се бях
съхранил за Елоиз. Тя беше моята едничка, единствена любов. Двамата
заедно щяхме да изваем своето бъдеще. И за пръв път от толкова дълго
време аз наистина си бях у дома.
ЕПИЛОГ
ЕЛИ
— Хей прошепна Гейбриъл, навеждайки се да ме целуне, – тя пречи ли
ти да заспиш?
Той плъзна нежно пръст по копринено меката бузка на дъщеря ни Мила.
Въпреки че тя спеше, допирът я накара инстинктивно да започне да суче
отново, докато лежеше до гърдата ми. След две леки всмуквания малката
й, като розова пъпка, устичка се отпусна.
— Не. – Усмихнах се на дъщеря си, която обичах с всеки удар на сърцето
си. – Просто още не ми се иска да я сложа обратно в люлката. А и слънцето
изгрява.
След два дни щях да се върна на работа на половин работен ден и исках
да се насладя на всяка будна секунда от времето, която прекарвах у дома, с
моето семейство. Макар че обичах работата си като медицинска сестра и тя
ми носеше удовлетворение, каквото не бях изпитвала досега, последните
няколко месеца у дома с новородената ми дъщеря бяха най-прекрасните
дни в живота ми.
Гейбриъл работеше у дома, както в началото, когато дойдох да живея в
къщата му. Тогава аз седях с него и малки части от тялото и душата ми се
лекуваха, докато наблюдавах неговите красиви, любящи ръце да се движат
по на пръв поглед непроменимия камък. Но сега аз държах в ръцете си
нашата дъщеря, докато го наблюдавах как работи, и ние разговаряхме за
нашите планове и мечти за бъдещето.
Ходехме на дълги разходки по покрити мостове, бутайки бавно детската
количка по черните пътища. Дремехме, докато бебето спеше, за обяд си
устройвахме пикници в задния двор, нашата дъщеря лежеше между нас
върху одеялото, докато двамата се взирахме в чудото, което заедно бяхме
създали.
Гейбриъл седна на стола до мен и се загледа в тънката ивица дневна
светлина, току-що затрептяла над дърветата.
Светлина. Надежда.
— Да отидем днес да вечеряме в града? – попита той.
Усмихнах се и кимнах.
— Звучи добре.
— Искаш ли да я взема?
Бих държала Мила през целия ден, но също така обичах да я гледам в
прегръдките на баща й, затова кимнах и му я подадох. Той я притисна
нежно до гърдите си, взрян в спящото й личице, а аз се опивах от обичта и
благоговението, които струяха от очите му. Понякога, докато ги
наблюдавах заедно, сърцето ми толкова внезапно се изпълваше с емоции,
че трябваше забързано да си поема дъх, защото имах чувството, че ще се
задуша. Всепоглъщаща любов.
Той помилва нежно с длан прасковеното пухче на темето й и ми се
усмихна.
— Продължавам да мисля, че е твоят – рече той, имайки предвид цвета
на косата й.
Аз тихо се засмях.
— Ще трябва да почакаме да пораснат още малко кичурчета, преди да
сме сигурни.
Обичах го още повече заради тази му вяра, задето ме караше да се
чувствам толкова красива, да чувствам толкова красиви не само тялото,
лицето или косата ми, но и сърцето, и душата ми.
Той беше мъжът, който непоколебимо ме обичаше.
Толкова безусловно.
Мъжът, който ме обичаше достатъчно, за да чака, докато аз обикна себе
си.
Мъжът, който ми помогна отново да стана стабилна и цялостна.
И също толкова важно, мъжът, който ми помогна да видя, че има
красота дори в липсващите парчета.
Слънцето продължаваше да се издига, разпръскваше светлина върху
земята, осветяваше мрака и прогонваше сенките на миналото. И с всеки
нов ден ми напомняше, че макар понякога животът да беше самотен и
тежък, той при все това беше пълен с дъги върху водата, полета с нарциси
и с ангели, родени от камък. Беше изпълнен с нежни цветя, които колкото
и да беше невероятно, намираха сила да извърнат лице към слънцето и да
разцъфтят. Беше пълен с чудеса, които се случваха, когато най-малко ги
очакваш, и с трудно извоюваното познание, че оздравяването, също като
камъка, е само пясък, натиск и време.
Mia Sheridan – Most of All You (2017)
Мия Шеридан – Само ти
Американска. Първо издание
Преводач: Диана Кутева
Редактор: Преслава Колева
Коректор: Соня Илиева
Технически редактор: Симеон Айтов
Корица: Златина Зарева
Издателство „Ибис“ (2018)
ISBN 978-619-157-270-0
Сканиране: Sunshine
Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e (2019)