1
ЦАРУВАНЕТО НА ИВАН II АСЕН1
След бурните събития на Балканите в началото на XIII век – разсипването на
Византийската империя и създаването на Латинската, преминаването на България към
католическата църква и кратката й доминация на полуострова след битката при Адрианопол
(14.04.1205г.) – настъпва постепенно успокоение и относително равновесие на силите: макар и
със силно орязани територии, Латинската империя се стабилизира; благодарение на
Калояновите победи срещу нея, латинците са принудени да изоставят големите завоевателни
амбиции, което дава възможност на националните гръцки държави – епирската и никейската –
да се закрепят в незавоюваните ромейски земи; останала встрани от голямата балканска
политика, Сърбия постепенно укрепва и се усилва след борбата за власт между Вълкан и
Стефан Неман II.
Тези равновесни процеси, чието действие започва да се чувствува още приживе на
Калоян, набират скорост след неговата смърт, вероятно стимулирани в някаква степен и от
кратката борба за власт във фамилията на Асеневци, която се предполага, че избухва след
смъртта на Калоян и която довежда до отцепването на важни територии в Югозапада.
Отслабването на българската държава и постепенното й изместване встрани от фокуса на
балканските отношения през второто десетилетие на века не само обричат на неуспех военните
усилия на Борил (1207 – 1218), но и превръщат страната във второстепенна сила, изваждайки
на преден план амбициите на гръцките държави за възстановяването на Византия. Справедливо
е да се отбележи все пак, че – независимо от провалите – във втората половина от Бориловото
управление България също относително се стабилизира, благодарение както на благоприятната
за нея политическа обстановка2, така и на българската дипломация. В този смисъл може да се
твърди, че постепенното укрепване на страната започва още преди 1218г. или поне, че се
създават известни условия за такова укрепване3.
През 1217г.4 синът на стария Асен, Иван Асен, който бил прекарал десет години от живота
си в принудително изгнание извън страната, се завърнал начело на наемни войски от руси (а
може би и от кумани), за да се пребори с братовчеда си Борил за върховната власт. В България
започнала гражданска война. Обикновено се счита, че тя се проточила около седем месеца, но
никак не е изключено да е била доста по-продължителна5. В крайна сметка, след дълга обсада,
----------------------------------1.Въпреки, че съгласно среднобългарското произношение правилното име на този владетел е Йоан Асен, запазвам
утвърдената у нас под руско влияние форма Иван Асен заради широката популярност, която е придобила.
2.Имам предвид, че в периода 1213 – 1217г. никоя от балканските държави не показва териториални аспирации
към България и това обстоятелство охранява българските граници много по-добре от очевидно силно
редуцираните в този период български военни възможности. Голяма част от специалистите не споделят това
схващане поради доминиращото традиционно становище, че България е стабилна едва ли не само когато
преживява периоди на подем и могъщество. Стабилизация обаче може да се търси не само на най-високите нива
на развитието, но и на по-ниските.
3.Един обективен поглед върху ситуацията, незамъгляван от строгите присъди, произнесени срещу Бориловото
царуване от дълга поредица наши историци, води до такъв именно извод.
4.Доц. М. Спасова в една своя статия за Клокотнишката битка (Кога се е състояла Клокотнишката битка – В:
Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на проф. Веселин Бешевлиев. София, 2003, 435-444) датира
завръщането на Асеновите синове в България доста по-рано – към 1216г. Това датиране е резултат от нейното
становище за годината на споменатото сражение, което според нея се е разиграло през 1229г., а не през 1230г.
Мнението на Спасова за годината на битката, а оттук – и това за завръщането на Иван Асен в страната – е много
слабо аргументирано и неприемливо.
5.Седемте месеца, които се посочват в историографията, произлизат от едно коригирано още от В.Златарски
известие от историята на Георгий Акрополит, който споменава, че Иван Асен обсаждал Борил в Търново седем
години. Корекцията на Златарски е приемлива и не среща възражения, но явно гражданската война не може да се
е изразявала единствено в обсаждане на столицата, а това значи, че би трябвало да обхваща по-дълго време.
2
столицата била превзета, а Борил – арестуван, ослепен и подстриган в някакъв манастир край
Дунава. На трона се възкачил Иван II Асен (1218).
Несъмнено периодът на гражданската война разстроил страната поне в известна степен,
независимо от почти общоприетото схващане, че новият цар бил посрещнат едва ли не с
акламации от българското население. Самият факт на продължителната борба сочи, че Борил
далеч не се оказал в изолация още в самото й начало. От своя страна това означава, че
аристокрацията, а вероятно в някаква степен и народът са били разделени, че възцаряването на
Иван Асен неизбежно е свързано с репресии срещу негови противници и с известно
разместване на обществените пластове6. Липсата на преки известия в източниците налага да
приемем, че тези събития не са оставили трайни следи и общественото спокойствие е
възстановено сравнително бързо.
Иван Асен е единственият от българските владетели, който се радва на почти пълно
одобрение и симпатии в изворите. Това отчасти се дължи на политическите пристрастия на
средновековните автори, но без съмнение и на неговите впечатляващи качества като политик,
държавник и човек. Амбициозен, но трезв, балансиран и умерен, без да поема излишни
рискове, Иван II Асен успял не само да възстанови загубените позиции, но и да върне на
България доминиращото положение в Балканския регион, при това завършвайки изпълнението
на политическата програма на първите Асеневци.
Началото било поставено от едно твърде ниско ниво. Преди всичко българската държава
претърпяла значителни териториални загуби при предишното царуване: земите в Централна и
Източна Тракия преминали под властта на латинците; родопската област била откъсната от
деспот Алексий Слав; македонските земи – от Бориловия брат Стрез, а след смъртта му били
завзети от епирците; областите Белград и Браничево, обект на толкова усилия от страна на
първите трима Асеневци, отново попаднали под унгарска власт. От друга страна силно
намаляло българското участие и авторитет в международните отношения – държавата е просто
едно необходимо звено на унгарско-латинския политически съюз, но без самостоятелна или
особено значима роля в него. Същевременно латинските противници Никея и Епир очевидно не
считали българското царство за желан свой партньор и не демонстрирали стремежи да откъснат
България от добрите й отношения с Константинопол. Така в края на Бориловото и в първата
година на Иван Асеновото царуване България се оказва просто извън политическите сметки на
своите съседи. Но тази политическа сивота и тривиалност, доста нехарактерна за общо взето
бурната българска история през Средновековието, си има и своята положителна страна, която
новият владетел не само веднага схванал, но и много находчиво използвал. България живеела в
мир и на този етап спокойствието й зависело само от самата нея, т.е. тя можела да използва и да
поддържа това положение толкова, колкото й било необходимо, за да се усили отново и да се
намеси по-решително в балканската политика едва тогава, когато би имала всички гаранции за
успех. Изглежда, точно такава е била стратегията на Иван II Асен и, както се знае, тази
стратегия осигурила на българската държава, макар и за не много дълго време, блестящи
резултати.
Като запазил изцяло наследените от предшественика си мирни и съюзни отношения, Иван
Асен не пропускал да ги използува при всеки удобен случай в своя полза, но действувайки
много внимателно и единствено със средствата на дипломацията. Първият такъв случай му се
представил много скоро, около година след качването му на трона.
След приключването на слабоуспешния Пети кръстоносен поход (1217 – 1219), войските
на един от ръководителите му – краля на Унгария Андраш II (1205 – 1235) – поели към дома
през балканските земи. След добрия прием, оказан на унгарците в Константинопол от
кралската съюзница и тъща императрица Йоланта, Андраш II продължил пътя си към
българските граници. Но очевидно още в латинската столица той бил информиран за промяната
-------------------------------------6.Като вземем предвид и обичайните действия на наемните войски, както и необходимостта да им бъде заплащано, спокойно може да се предположи, че възцаряването на Иван II Асен поне в първия момент не е предизвикало овации в България.
3
на българския престол, което налагало започването на преговори за подновяване на
договора му с България. Тези преговори били водени от очевидно неравностойни за двете
страни позиции: унгарският крал бързал да прибере изтощената си и недоволна от похода
армия на своя територия, където също не липсвали проблеми, а българският цар преговарял на
собствена земя, разполагайки с достатъчно време за протакане, докато не постигне изгодни за
себе си условия, за да разреши на Андраш II да премине през България. Архидякон Тома
Сплитски разказва, че “след като пребродил гръцките земи, крал Андрей пристигнал в
България, където българският крал Оксан7 го задържал и не му позволил да си замине, докато
не му обещал с пълна сигурност, че ще му даде дъщеря си за жена.” Това, което архидяконът не
споменава, е, че като зестра на унгарската принцеса Иван Асен поискал връщането на
областите Белград и Браничево. Принуден от обстоятелствата, кралят подновил договора с
българите при поставените му условия и едва тогава получил възможност да премине през
българските земи. Продължителните дипломатически процедури се проточили чак до 1221г.,
когато, с благословията на папа Хонорий III (1216 - 1227), бракът бил осъществен. Вероятно по
същото време споменатите области били върнати под българско управление. По такъв начин
чрез първия си брак8 българският владетел не само затвърдил приятелските връзки на страната
с Унгарското кралство и Латинската империя9, наследени от Борил, но и постигнал мирно
териториално разширение за сметка на част от загубените изконни български земи.
През все същата 1221г. България имала възможността за пореден път да поднови
добросъседските си отношения с латинците. По това време наследникът на починалата през
1219г. императрица Йоланта, Робер дьо Куртене, избран за латински император, се придвижвал
с войска от Франция към Константинопол, за да заеме престола си. След като прекарал
известно време на гости на сестра си в Унгария10, Робер се отправил на юг с намерение да
премине през България, но явно това не е станало съвсем безпрепятствено. В своята “Римувана
хроника” френският поет от XIII век Филип Мускес намеква, че Робер е бил задържан известно
време на българската граница – точно както през 1219г. се случва на зет му, унгарския крал и
дори, че бракът между Иван Асен и унгарската принцеса Анна-Мария бил уреден именно във
връзка с необходимостта Робер дьо Куртене да премине през българските територии. Накрая
латинският император получил българското съгласие, на войските му били осигурени храни и
фураж, а сам той бил придружаван през цялото време от българския цар. Извън съмнение е, че
всичко това не било протоколна любезност, а споразумение между Робер и Иван Асен – по
всяка вероятност поредно подновяване на действуващия и по-рано българо-латински договор.
-----------------------------7.Иван ІІ Асен.
8.Болшинството специалисти считат, че унгарската принцеса Анна (или Мария, най-често споменавана в историографията като Анна-Мария) е втора съпруга на Иван Асен, тъй като се знае, че преди брака с нея той имал
две дъщери, а освен това в т.нар. Борилов синодик в списъка на българските царици се споменава една друга
Анна, монахиня Анисия. Тази Анна е спомената между съпругата на Иван I Асен и унгарката Анна-Мария и
се предполага, че тя е първата съпруга на Иван II Асен – може би рускиня, изпратена в манастир около 1221г.,
за да може той да сключи брак с унгарката. Това предположение обаче е твърде слабо, тъй като за посочените
по-горе дъщери изрично се казва, че са родени от негови наложници (или наложница), а не от съпруга.
Освен това, ако трябва да свързваме Анна (Анисия) с Иван II Асен, остава необяснимо защо в Синодика не е
спомената друга една царица, чието място е точно между съпругите на Иван І Асен и Иван ІІ Асен – жената
на Калоян и на Борил. Съображението, че като куманка тя не е вписана в многолетствията на Синодика не е
сериозно, тъй като в качеството си на българска царица (при това двойна) тази куманка със сигурност е била
покръстена в християнската вяра. Така че най-вероятно именно тя, а не някаква хипотетична първа съпруга на
Иван II Асен, се крие под името Анна, монахиня Анисия.
9.Както посочих по-горе, между Латинската империя и Унгария съществувал съюз и близки връзки, в т.ч. и родствени. Така че, подновявайки договора с Унгария, България относително се сближавала и с Константинопол.
Освен това българската държава още от началото на десетилетието имала договор и с Латинската империя,
който несъмнено още Борил е подновил при възшествието на императрица Йоланта в Константинопол (1217).
Макар да липсват преки известия, може да се предположи, че този договор също е бил потвърден от Иван Асен.
10.Йоланта дьо Куртене, втора съпруга на Андраш II и сестра на Робер дьо Куртене.
4
Според
някои
автори
по
това споразумение българската държава получила
обратно Пловдивската област от латинците (т.нар. Филипополско херцогство)11.
Разгледаните политически ходове, макар и внимателни, издават нарастващото
самочувствие на българския владетел. Интересно е обаче, че по това време той не прави
никакви опити да върне в границите на държавата си нито македонските земи, нито родопската
област12. Вероятната причина за тази въздържаност е фактът, че тези територии принадлежат
или пък са в сферата на влияние на опасно засилващата се през последното десетилетие
епирска държава.
Начело на Епир от 1214/15г. стоял Теодор Ангел Комнин Дука – енергичен владетел и
ловък политически играч. По негово време епирската държава отбелязала стремителен и
впечатляващ възход: през 1216г. войските му напреднали в Македония и отвоювали Дирахион;
на следващата той пленил новия латински император Пиер дьо Куртене граф д’Оксер (1217);
през 1222г. превзел Серес и обърнал в бягство латинските войски, изпратени от император
Робер срещу него, а две години след това овладял и Солун, ликвидирайки по този начин
латинското кралство, създадено от Бонифаций ди Монферато. Всички опити на враговете на
Теодор Комнин да ограничат размаха на действията му се проваляли, а успехите и
самочувствието му растели с главозамайваща бързина.През същата 1224г. решил да се обяви за
ромейски василевс, но понеже вселенският патриарх Герман II (1222 – 1240) резидирал в
Никея, той поискал от солунския митрополит Константин Месопотамит да го короняса.
Последният категорично отказал. Тогава охридският архиепископ Димитрий Хоматиан (1216 –
1235) извършил церемонията. Този акт бил ярка демонстрация на крайната цел на Теодор
Комнин – да стане възстановител и император на Византия, за което се считал достоен не само
поради успехите си, но поради произхода си от фамилиите Комнини, Ангели и Дука.
Но за константинополския престол имало още един ромейски претендент – никейският
василевс. Владетелят на Никея Теодор I Ласкарис (1204 – 1222), зет на Алексий ІІІ Ангел (1195
– 1203), бил обявен за автократор още през 1208г. и в продължение на 18 години упорито
отстоявал ту с оръжие, ту с дипломатически средства гръцките земи в Мала Азия, както и
правото да се нарича ромейски император. След неговата смърт и последвалата кратка
междуособица, Никейската империя оглавил неговият зет Йоан ІІІ Дука Ватацес – не по-малко
енергичен, но доста по-дипломатичен от Теодор Комнин василевс.
Така от двете страни на Босфора през 20-те години на XIII век се издигнали две мощни
сили, чиято цел била една и съща и чието съперничество по парадоксален начин продължавало
живота и дългата агония на Латинската империя.
В 1225 – 1227г. епирските войски постепенно овладели останалата част от Македония,
Централна и Беломорска Тракия, а в края на този период изгонили от Адрианопол никейците,
които били окупирали този важен град малко по-рано.
Приблизително по същото време13 между България и солунския император бил сключен
договор, за който съобщава Акрополит: “след като Теодор Комнин се издигнал с успехите си и
станал съсед на българите, той сключил договор с царя на българите Йоан Асен, за когото вече
казахме в разказа, че царувал след Борил над българската земя и се сродил с него, като взел за
своя брат Мануил дъщеря му Мария, която той имал от наложница.” Освен факта на
политическия брак нищо друго за този договор не е известно, но, имайки предвид балканската
обстановка, не е трудно да се разгадае неговият смисъл. Очевидно в стремежа си да унищожи
Латинската империя Теодор Комнин не е можел да не държи сметка за добрите българо----------------------------------11.А.Данчева-Василева, България и Латинската империя (1204 – 1261), С 1985, с.117. Според мен това предположение, което не намира никаква подкрепа в източниците, не отговаря на истината.
12.Последната продължава да е владение на деспот Алексий Слав, както личи от неговия сигилий от 1220г., а и
от проектодоговора между латинското регентство и Жан дьо Бриен от 1228г.
13.В българската историография няма единно мнение за времето на договора. Най-често се посочва 1225г., но не
липсват виждания и за 1224, и за 1226, и за 1227г.
5
латински отношения. Без споразумение с България епирският владетел не можел
спокойно да продължи настъплението си на изток, без да рискува тила си, което би поставило
под въпрос основната цел в неговата политика. Ето защо логично е да се приеме, че българоепирският договор трябвало да гарантира тила на солунския император, да осигури българския
неутралитет в битката му за Константинопол. По този начин България се превръщала във важен
антилатински съюзник на Солунската империя, дори Иван Асен да не поемел ангажимент да
съдействува срещу латинците с военни сили – както изглежда подобен ангажимент той
наистина не е поел. Но и без това подписването на този договор можело да се счита за
поредния крупен успех на Теодор Комнин. Веднага трябва да се отбележи, че – от другата
гледна точка – сключването на договора от българска страна би следвало да се тълкува като
отказ на Иван Асен от българските територии, отпаднали при Борил и владени по това време от
Солунската империя. Днес, знаейки какво се е случило няколко години по-късно, е ясно, че
българският цар всъщност не се отказвал от тези земи. Очевидно по времето на подписване на
договора обаче Иван Асен имал определен интерес да създаде у солунския император подобно
впечатление.
През 1228г. възможностите на Теодор Комнин се увеличили още повече. Преди всичко, в
началото на годината починал латинският император Робер дьо Куртене, оставяйки за свой
наследник 10-годишния си брат Бодуен II (1228 – 1261). Едва ли може да се смята, че смяната
на пълнолетния, но напълно неспособен Робер с малолетния Бодуен II допълнително
отслабвала позициите на Латинската империя, още повече като се има предвид, че
управлението преминало отначало в ръцете на властната и енергична регентка Мария дьо
Куртене, а по-късно – у доста гъвкавия и умел байул Нарийо дьо Туси. Положението на
латинците било вече толкова влошено, че само радикална намеса в тяхна полза би могла да
спаси Константинополската империя от Теодор Комнин, който през същата година превзел
Виза – на 110 км от латинската столица. По това време умрял и сръбският крал Стефан Неман
II (1196 – 1228) и на престола се възкачил Стефан Радослав (1228 – 1234), който бил женен за
дъщерята на Комнин Анна – по този начин влиянието на солунския владетел се настанило и в
Сърбия, а тилът му се укрепил още повече. Непосредствената кампания за превземането на
Константинопол от епирците била вече само въпрос на време.
Именно време се стремял да печели байулът дьо Туси, който през 1228 и 1229г. развил
трескава дипломатическа дейност. Целите на латинското регентство били две: да отложи
колкото е възможно решителното настъпление на неприятелите (Ватацес, но особено Комнин)
и да осигури силни съюзници. Със сигурност на тези цели бил подчинен договорът, който през
1228г. латинците сключили с България и за който съобщава по-късния Марино Сануто: “…за
по-голяма полза бил сключен договор и с клетва било утвърдено, че дъщерята на загорския
крал, мъж славен и могъщ по това време в тези земи, ще встъпи в брак с невръстния, чрез което
родство споменатият Балдуин се надявал на големи дела, както и немалко да укрепи своята
власт. Преди споменатият император обещал на Балдуин да отвоюва със своя народ и със свои
собствени средства цялата земя на Романската империя, която предшествениците му били
изгубили в областите на Запада”14. Чрез сключването на този договор латинците вбили клин
между България и Солунската империя и се опитали да създадат проблеми в тила на Теодор
Комнин, за да го отклонят от Константинопол поне за известно време. Същевременно се водели
преговори и с Йоан Ватацес, а също и с иконийския султан Ал ад-дин Кай Кубад I (1219 –1237),
споразумението с когото трябвало да застраши тила на Никейската империя, попречвайки й да
действува против Латинската по същия начин, по който договорът с България трябвало да
скове действията на Теодор Комнин. Впрочем с последния също било подписано споразумение
за примирие от една година под формата на търговски договор (15.09.1228г.).
----------------------------------14.Както се вижда от цитата, според Марино Сануто малолетният латински император влагал някакви свои лични амбиции в този съюз с Иван Асен. Това, естествено, едва ли е било възможно за 10-годишния владетел,
още повече, че авторът на съобщението по-горе ясно дава да се разбере, че не сам Бодуен е работил за споразумението. То е било подготвено от регентството, оглавявано от байула Нарийо дьо Туси. Не е ясно за коя от
дъщерите на Иван Асен е бил проектиран този брак. Предположението, че става дума за Елена, която впоследствие се омъжила за бъдещия Теодор II Ласкарис, е допустимо, но не намира никаква опора в изворите.
6
В българската историография договорът с латинците от 1228г. се разглежда не съвсем
еднозначно. Според болшинството изследвачи той се интерпретира като първа стъпка в
амбицията на Иван II Асен да установи свое влияние, а в перспектива – и доминация над
Константинопол като тъст и опекун на малолетния Бодуен II. Това доста традиционно
становище, силно повлияно от едно историографско недоразумение15, обаче е твърде
неправдоподобно. Иван Асен никога не е бил канен за опекун, а още по-малко за съимператор.
В този смисъл сключеният от него договор с Латинската империя такъв, какъвто го представя
Марино Сануто, е изцяло в полза на латинците, ако не смятаме честта втора българска
принцеса да седне като съпруга на латинския престол. В териториално отношение този
договор, подобно на българо-епирския, представлява отказ на българската държава поне от
част от собствените й (в момента - бивши) владения, след като България поема ангажимент да
ги отвоюва от Теодор Комнин, но не в своя полза, а в полза на Латинската империя. Впрочем
според някои историци във връзка с договора българската държава получила незабавна
териториална компенсация от латинците – Пловдивската област (латинското Филипополско
херцогство)16.
Независимо от неяснотите, свързани с мотивите на Иван Асен по българо-латинското
сближение от 1228г. (мотиви, които последвалите събития ще направят съвсем очевидни), все
пак е напълно ясно, че този договор представлявал нарушение на онзи, който България била порано сключила със солунския император, тъй като неговият смисъл бил българската държава да
запази неутралитет в епирско-латинския конфликт, а смисълът на новия бил точно
противоположен – Иван II Асен поел задължението да воюва с Теодор Комнин.
Всъщност не е изключено регентството още от самото начало да е имало намерение да
денонсира договора с България, след като постигне преследваната чрез него цел. Това се
намеква и у Марино Сануто17, но конкретното доказателство са преговорите, които под
покровителството и внушението на папа Григорий IX (1227 – 1241) били поведени в Италия с
бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен18. Бил изготвен подробен проект за споразумение
между тях, а на 9.04.1229г. в Перуджия бил подписан и договор, според който една от
дъщерите му – Мария – трябвало да се ожени за Бодуен II, докато самият Жан дьо Бриен
-----------------------------------15.Историографското недоразумение предизвика навремето Макушев, който смяташе, че известният “Проект за
договор на Константинополската империя с крал Йоан” касае българо-латинските отношения и че този “крал
Йоан”, поканен за тъст, опекун и съимператор на Бодуен ІІ, е Иван ІІ Асен. Впоследствие се оказа, че става дума за бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен, но тезата за българското опекунство, подкрепяна поне на
пръв поглед от някои данни на домашните източници и оцветявана и от старите притезания на Симеон Велики
към престола на василевсите, беше набрала вече такава скорост и толкова привърженици, че се оказа невъзможно да бъде генерално ревизирана. Въпреки погрешността си тази теза се споделя и днес от мнозина и има патентовано място в учебниците по история.
16.Както по-горе споменах, според други Пловдивската област е била върната на България през 1221г. За такова
връщане в източниците няма никакви данни. Но понеже Клокотница се намира на територията на тази област,
а според всички специалисти знаменитата битка е станала на българска земя, те се стараят да установят кога
загубената (1208г.) от Борил Пловдивска област отново е могла да стане българска – т.е. тези становища са напълно умозрителни и не се подкрепят от факти. Настрани от този проблем остава изказаното напоследък
интересно, но спорно становище на К.Йорданов (Случаят ”S., Princeps Philippensis”: Две новооткрити писма на
папа Хонорий III от 1217 и 1218г. като извор за отношенията между Алексий Слав и латините – В: Bulgaria
mediaevalis, vol.8, 2017 (in memoriam Prof. Ivan Bozhilov), с.173-216, който смята, че в периода 1208-1217г.
Филипополската област е държана от Алексий Слав като латински фиеф.
17.По-нататъшният текст на известието гласи: “Тогава бароните, които се боели, че след като Балдуин укрепи
властта си, ще започне срещу тях предишната голяма борба, която те водели срещу неговия предшественик,
взели коварно решение, а именно: да не вземе дъщерята на загорския крал за жена, макар че тя била твърде
красива, а дъщерята на господин Йоан, тогава крал на Йерусалим…”
18.Жан дьо Бриен (р.1148; + 23.03.1237) произхожда от видна френска графска фамилия, тясно свързана с кръстоносното движение. През 1210г. той станал крал, оженвайки се за владетелната йерусалимска кралица Мария,
която починала две години по-късно. До 1225г. той управлявал Йерусалимското кралство от името на тяхната
дъщеря Изабел ІІ (Йоланта) (1212 – 1228). След нейния брак с германския император Фридрих ІІ Хоенщауфен
(1212 – 1250) през 1225г. изгубил йерусалимската корона и бил поставен от Григорий IX начело на папските
войски, воюващи срещу Фридрих II. През 1228г. като жест към неговата вярност към римския престол папата
го препоръчал на регентството за тъст и съимператор на Бодуен ІІ и спасител на Латинската империя.
7
получавал титлата император и цялата власт в Латинската империя до пълнолетието на зет
си. Били му определени като лично владение редица ленове, немалка част от които били бивши
вече владения на латинците19, но които се очаквало, че ще бъдат отвоювани обратно по време
на неговото управление.
Не може да се каже информиран ли е бил Иван II Асен за отмятането на латинците от
споразумението с него от 1228г., но дори и да е бил информиран това едва ли е променило с
нещо неговите намерения и действия, тъй като българската политика се ръководела от
собствени интереси и не представлявала проста функция от балканската политическа
конюнктура. Солунският император обаче очевидно узнал за преговорите в Италия и побързал
да вземе допълнителни мерки за засилването си. През 1229г. той започнал интензивни
преговори за съюз с германския император Фридрих II Хоенщауфен (1212 – 1250), които
навлекли и на двамата папска анатема20, но не могъл да постигне споразумение.
Междувременно едногодишното примирие с латинците изтекло в края на 1229г. Но
вместо подновяване на военните действия между Солунската империя и Константинопол, още
през зимата на 1230г. избухнала война между Солунската империя и България.
За тази война, започнала с прословутата Клокотнишка битка (9.03.1230г.21), най-подробни
сведения дава Георгий Акрополит: “А Теодор Ангел, понеже бил дързък и се държал своеволно
не само в императорските, но просто във всички държавни работи, постоянно престъпвайки
клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, скъсал договорите с Йоан Асен и
тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци. Той
минал край Адрианопол и вървял край горното течение на Еврос, търсейки да завърже
сражение с българите. А всъщност търсел собствената си гибел. Защото той смятал, че
българите ще се уплашат и не ще издържат изобщо дори първото нападение на войската му. Но
българите не мислели така. Йоан Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и
договорите от страна на Теодор Ангел, отколкото на войските си, взел малка помощ от
скитите22, която не наброявала хиляди и се понесъл смело в сражението, като закачил на
знамето, както казват някои, писмената клетва на Теодор. Войските се сблъскали някъде около
едно място край Еврос, което наричат Клокотница.
И за да ви изложа накратко всичко, Теодор бил решително победен от българите и
скитите. Бил пленен от враговете той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица
и знатните и всичките им вещи станали плячка на българите. Йоан Асен се отнесъл към
плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите
и сбирщината и ги отправил по селата и градовете им. С това той проявявал може би
човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като
премахне ромейската власт. В това той успял, защото когато после потеглил срещу тях, всички
--------------------------19.Сред тези ленове е посочено и херцогство Филипопол “et quisque eum teneat” (“който и да го владее”). Именно
този израз показва, че към времето на проекта и договора Пловдивската област вече не е под латинска власт.
Но тя не може да е към този момент в границите на България, както се приема в българската историография,
защото в края на списъка с леновете, определени за Жан дьо Бриен, е казано “и други, с изключение на това,
което Асен оттатък владее” (“excepto illud quod Assanus inde tenet”) – т.е. българските владения се изключват от
това разпределение. Оттук става ясно, че Филипополското херцогство трябва да е било в границите на Солунската империя.
20.Най-често се приема, че преговорите между солунския и германския император били насочени срещу българската държава, тъй като само няколко месеца по-късно между Теодор Комнин и Иван II Асен избухва война.
Няма обаче никакво съмнение, че проектираният съюз е насочен против Латинската империя, тъй като анатемата на Григорий IX е отправена не само срещу двамата императори, но и по принцип срещу всеки друг, който би им съдействал да вредят на латинците.
21.Датата на битката при Клокотница бе посочена от Васил Златарски на базата на неговото тълкуване на триумфалния Иван Асенов надпис от църквата “Св.Четиридесет мъченици” в Търново. В споменатата по-горе
нейна публикация (вж. тук, бел. 4), доц. Мария Спасова се опита да опровергае датировката на Златарски и да
докаже, че сражението се е провело през април 1229г. Слабите й аргументи обаче правят нейната теза за
времето на битката напълно несъстоятелна.
22.В случая се имат предвид куманите.
8
му се подчинявали без кръвопролития и под негова власт паднал Адрианопол, скоро след
това Димотихон, после целия Волерон, Серес, Пелагония и Прилеп и земите около тях. Той
опустошил и Велика Влахия, завладял и Алванон и плячкосвал чак до Илирик. След като
изпълнил голяма част от плана си и уредил своите работи както желаел, той се върнал в своите
земи.”
В българската историография това сведение е интерпретирано буквално: може би
информиран за българо-латинското споразумение от 1228г., Теодор Комнин решил да нападне
и неутрализира България преди решителния щурм срещу Константинопол и, нарушавайки
съществуващия договор, внезапно нахлул в българската държава. Изненадан и неподготвен за
това нашествие, Иван II Асен събрал набързо малка войска, с която устроил засада на
Солунския император при Клокотница, където му нанесъл на 9.03.1230г. пълно поражение.
По всяка вероятност обаче историята на обстоятелствата около това знаменито сражение
е доста по-различна от христоматийния й вариант, който току що изложих. Редица
съображения от фактологически и политически характер не позволяват възприемането на
традиционната версия23.
Много по-приемливо е да се смята, че Иван II Асен, който отлично умеел да се възползува
от благоприятните за България обрати в балканските политически отношения, е избрал удобния
за него момент за активна намеса. Изчаквайки началото на настъплението на солунската армия
срещу Константинопол, той нахлул неочаквано за Теодор Комнин в дълбокия му тил. Със
сигурност България е била великолепно подготвена за тази война и войските й не са били никак
малобройни (включително и т.нар. помощ от скитите) – в противен случай Иван Асен едва ли
би могъл да завоюва и най-вече да удържи внушителните територии, които поставил под
властта си в хода на военните действия.
Възползувайки се пълноценно от победата си над Теодор Комнин, Иван II Асен
осъществил настъпление на широк фронт, както съобщават всички източници. Като се има
предвид добре премерената му постъпка с освобождаването на обикновените войници, пленени
---------------------------------23.Ето тези съображения: 1.Ако Теодор Комнин е имал намерение да напада България, той наистина трябва да е
знаел за споразумението от 1228г. Защо тогава не е използувал примирието с латинците, за да воюва с българите? Защо е трябвало да напада България във време, когато тилът му откъм Константинопол (за чийто съюз
с България е бил наясно) е оставал незащитен, при ясното съзнание, че именно латинците са най-заинтересувани от разгрома му? 2. След като в похода си срещу българите Теодор Комнин е “минал край Адрианопол и
вървял край горното течение на Еврос”, това значи, че се е отправил на запад от район, който стои на изтокюгоизток или на юг-югоизток от Адрианопол. Какво е правил там, ако кампанията не е насочена против Константинопол, а срещу България? 3.Преговорите с германския император през 1229г. не може да са водени с
оглед на запланувана война с България – това личи от папската анатема срещу Теодор Комнин и Фридрих II.
Тези преговори доказват, че през 1229г. солунският василевс се е готвил за войната с латинците и нямал никакви намерения срещу България. 4.Акрополитовият израз “търсейки да завърже сражение с българите” подсказва, че войската на Иван Асен се е намирала в близост до границата. Защо е била там, ако войната е започнала неочаквано за българския владетел? 5. В случай, че Теодор Комнин е нахлул на българска територия, както се смята, как е било възможно Иван Асен да го изпревари при Клокотница, за да му устрои там засада? До
полесражението ромейската армия е изминала максимум 120 км по удобен път. В същото време новината за
нахлуването трябва да е изминала 180 км, за да стигне до Търново, Иван Асен трябва да е имал време да изпрати отвъд Дунава, за да иска военни подкрепления от куманите, тези подкрепления трябва да са пристигнали при него и след това българският цар трябва да изминал 180-те км от столицата си до Клокотница и да е
пристигнал там преди противниковата армия, защото на полесражението той устройва засада. 6.Защо, след
като е имал времето да вземе “малка помощ от скитите”, Иван Асен не е взел “голяма помощ”? 7. Ако събитията, които се разиграват, са неочаквани и внезапни за България, защо Г.Акрополит твърди, че Иван Асен
“искал да бъде техен господар” и че изпълнявал някакъв план? Отбранителната война не се развива по планове – поне в началото. 8.Не Теодор Комнин нарушава българо-епирския договор, а Иван Асен – чрез споразумението с латинците, по което поема ангажимент да воюва със Солунската империя. 9.За разлика от Георгий Акрополит, останалите източници (включително българските) не хвърлят вината за конфликта върху Теодор Комнин. Някои от тях (напр. Евтимий Търновски и една по-късна хроника) представят Иван Асен като инициатор
на военните действия (“като намери сгодно време, той смело скочи…”). От друга страна Акрополит в качеството си на висш никейски сановник демонстрира крайно отрицателно отношение към солунския император и това
може да обясни защо преиначава истината в този случай. 10.Пловдивската област (Филипополското херцогство), на чиято територия е Клокотница, както личи от проекта за договора с Жан дьо Бриен по това време не е
в български ръце. Следователно епирската армия не е нахлувала в България.
9
в сражението, част от които вероятно са били българи, може да се приеме, че това настъпление
е имало доста високи темпове и не е срещнало големи затруднения. В резултат от него
българският владетел поставил под своя власт не само всички български земи в Тракия и
Македония, които дотогава все още оставали извън българската държава, но и обширни
територии с гръцко и албанско население. Солунската империя била унищожена и – поне
официално погледнато – погълната от България24. Така в резултат от сражението при
Клокотница българската държава удвоила територията си и се превърнала в първа политическа
и военна сила в региона. Трябва да се отбележи, че никоя друга битка в българската история не
е имала толкова значителна роля и последици.
Независимо от главозамайващия си успех Иван II Асен проявил реализъм. По-голямата
част от новозавоюваните гръцки земи заедно със Солун той оставил под управлението на зет си
– деспот Мануил Комнин. Това обстоятелство обаче едва ли е основание да се смята, че
солунската държава била съхранена, макар с ранг на деспотат. Несъмнено солунският деспот
бил непосредствено подчинен на Иван Асен и властвал в гръцките територии на царството от
негово име. Точно такъв смисъл има промяната в титлите: управникът в Солун загубил статута
на василевс, т.е. всякаква самостоятелност, а българският владетел усвоил титула “цар на
българи и гърци”, който стои във Ватопедската и Дубровнишката му грамота, както и в
Станимашкия надпис.
Колкото до онези земи, които били населени с българи, но до тогава не се намирали в
българските граници, изглежда че в тях Иван Асен просто назначил нови управители. Приема
се, че в хода на тези събития е ликвидирана и самостоятелността на деспот Алексий Слав 25.
Големите си успехи българският владетел увековечил чрез триумфалния надпис, изсечен на
една от колоните в търновската църква “Св. Четиридесет мъченици”, която по това време се
зографисвала26.
По същото време Иван Асен уредил и някои църковни въпроси: били сменени някакви
католически (?) епископи; обдарени били атонските манастири27, които може би той е посетил
лично в хода на военната кампания.
Предполага се, че през 1230 или 1231г. е издадена и известната Дубровнишка грамота на
българския цар, с която се дават големи търговски привилегии на Дубровнишката република.
Грамотата е свидетелство за живия стопански интерес, проявяван от чужденците към
българската държава и за развитието на международната търговия на Балканите28.
________________________
24.Всъщност Солунската империя се разпаднала на части: северните й земи били включени в новите български
граници; Епир и Тесалия се откъснали като самостоятелни владения, управлявани от двама племенници на
Теодор Комнин; териториите около Солун останали подвластни на Мануил Комнин, но макар да се наричал
отначало василевс (но титлата била сменена с „деспот“), той се намирал под сюзеренитета на българския цар.
25.Последното му споменаване в изворите е в проектодоговора с Жан дьо Бриен от 1228г., когато той все още
владее Родопската област. Така че не е съвсем ясно нито кога е умрял, нито какво е станало с него след това
време. Намереният пръстен-печат с името “Слав, столник царев”, който някои специалисти свързват с Алексий
Слав, е недостатъчен, за да се твърди, че след 1230г. бившият самостоятелен владетел е кооптиран в търновската дворцова аристокрация.
26.В самия надпис се твърди, че Иван II Асен е издигнал тази църква “из основи” и поради това в науката се приемаше, че тя е построена в чест на неговата победа при Клокотница. След откриването на Калояновия гроб в цър
ковния притвор (1972г.) обаче бе лансирана нова хипотеза: че църквата е съществувала още през 1207г., а при
Иван Асен е била само зографисвана. Оттогава насам въпросът кога е строен този храм е спорен. През 2000г.
в спора се намеси и М.Спасова. Според нея църквата е строена по време на Иван Асеновото царуване, но пък
патронът й (“Св.Четиридесет мъченици”) нямал нищо общо със сражението при Клокотница.
27.Известно е, че Иван Асен е обдарил пет от атонските манастири (Великата Лавра, Протата, Ватопед, Зограф и
Ивирон). От грамотите, с които са направени даренията, е запазена само тази, която той дал на “Св.Богородица
Ватопедска”. Несъмнено тези дарения, направени, както се приема, все през 1230г., са едно съзнателно продължаване на традицията, създадена от ромейските василевси и следвана от всички балкански владетели.
28.Между другото високата оценка за даването на привилегии на дубровнишките търговци, която присъства в
българската историография, е резултат по-скоро на установена традиция всяко действие на Иван II Асен да се
възхвалява, отколкото на задълбочен анализ. Не е излишно да се спомене, че в резултат на също толкова щедро
раздавани привилегии на италианските търговски републики през XI – XII век, Византия губи икономическата
си доминация в Източното Средиземноморие и буквално изпада в бедност.
10
Последиците на българо-епирската война неочаквано
променят
баланса
на
политическите
отношения в региона. Военният успех при Клокотница и политическите му измерения рязко
засилват респекта от българския владетел не само в чужбина, но и в страната. Разбира се, в
националната ни историография господства схващането, че още в началото на управлението си,
едва ли не при възшествието си на трона, Иван II Асен усилва и стабилизира разклатения по
времето на Борил авторитет на короната. Това твърдение обаче е резултат по-скоро на навика
да се представя този владетел неизменно успешен всякога и във всичко, отколкото на данни
или дори на съображения. Периодът между 1218 и 1229г. вероятно е допринесъл за
популярността на царя сред обикновеното население, поради чисто икономическите резултати,
които обикновено са свързани с продължителното спокойствие по границите. За
аристокрацията обаче, просперитетът на която произтича не толкова от бавния
феодализационен процес, колкото от военните придобивки и разрастването на системата на
привилегиите, дългият мир никога не е бил фактор за възвисяване на владетелския авторитет.
Разгромът на Теодор Комнин и присъединяването на значителна част от империята му към
България по толкова категоричен, бърз и ефектен начин, сбъднало и дори надхвърлило и
очакванията, и мечтите на всички социални прослойки в страната, а това не може да не е
изиграло решаваща роля в отношението към царската институция въобще и особено към
олицетворяващата я в момента личност на Иван II Асен. В тази връзка заслужава да се
отбележи, че той е единственият български венценосец през целия XIII век, срещу който
нямаме данни за заговор, с изключение на едно доста мъгливо споменаване у Акрополит във
връзка с пленения Теодор Комнин29.
Стопанските последици от събитията през 1230г. също са много съществени. На първо
място голямата плячка, натрупана със сигурност в хода на военните действия, превърнала Иван
Асен в много богат владетел, а завоюването на икономически добре развитите беломорски и
южномакедонски земи, както и удвояването на населението на царството обещавало
внушителни данъчни и митнически постъпления. С тези нараснали финансови възможности се
обяснява и активната строителна дейност, регистрирана по време на това царуване, особено в
столицата, която се превърнала в голям и добре уреден град30, прочут със своите укрепления,
дворци, манастири и църкви31, а също и културния напредък на страната32. Разширяването на
вътрешния пазар, колкото и относително да били развити стоково-паричните отношения в
старите български земи северно от Балкана, предполагало производствено и търговско
оживление, еднакво полезни както за държавата, така и за поданиците. Отсичането на първите
национални монетни емисии (няколко медни и поне две сребърни, с висок модул, тегло и проба
______________________
29. За съдбата на солунския император след пленяването му Г.Акрополит отбелязва „И тъй, след като Теодор
Ангел, както разказахме, станал заедно с други роднини и знатни мъже пленник на Асен, той бил държан от
него под стража. И това продължавало дълго време. Но когато бил изобличен, че се занимава със заговори
срещу държавата, Асен го ослепил.” С какви антидържавни заговори би могъл да се занимава Комнин, след
като е бил държан „под стража”, т.е. в изолация като затворник, не е ясно. Във всеки случай българската
историография единодушно приема горното известие не поради наличието на някакви подкрепящи го факти
или аргументи, а просто защото то великолепно се съчетава с контрастните образи на българина (или на
българския владетел) и ромея (или на ромейския василевс), наложени и утвърдени у нас като класически:
българинът (българският владетел) е добър, смел, великодушен и благороден, а ромеят (василевсът) – лош,
страхлив, отмъстителен и вероломен.
30.Според приблизителни изчисления в Търново по това време живеели около 30-40 хиляди души, което за епохата било внушително.
31.Приема се, че в годините на управлението на Иван II Асен са правени преустройства в двореца на Царевец
(тронната зала) и в патриаршеския комплекс на върха на хълма. По негово време е оформен манастирският
комплекс около “Св.Четиридесет мъченици” (т.нар. Велика Лавра), а вероятно и манастирите на хълма Света
гора.
32.За културата от този период може да се съди главно по косвени данни, защото са съхранени съвсем малко литературни образци. В българската историография обаче културният подем в този период се счита за несъмнен.
Това становище е резултат по-скоро от схващането, че царуването на Иван II Асен представлява във всяко отношение връх в историята на Второто българско царство, отколкото от анализ на разполагаемите данни.
11
и с много добра иконография), от които са намерени доста екземпляри33, свидетелстват за
оживени търговски отношения. Вероятно монети са сечени още от първите Асеневци, но
тяхното монетосечене (пълно с неизяснени моменти и спорове дали намерените образци са
всъщност техни) било в най-добрия случай само имитативно. В него няма български елементи.
През 1204г. в булата, която изпратил заедно с кралската корона, скиптъра и знамето, папата
изрично дал на Калоян правото “да сече държавна монета”, но очевидно последният не се
възползвал от това – неясно по какви точно причини. Активното монетосечене на Иван II Асен
сочи, че то не е било подчинено единствено на царствена суета и представителност, а и на
практическите нужди на пазара и монетната циркулация. Характеристиките на монетите, които
посочих по-горе, са много по-добри от тези на останалите балкански държави по същото
време34, което е категорично доказателство за стабилност и стопански просперитет.
Този именно икономически ресурс, съсредоточен поне на първо време след
Клокотнишкото сражение изключително в държавната хазна, т.е. в ръцете на владетеля,
представлявал важен властови инструмент както във вътрешната, така и във външната
политика в един регион, който хронически страдал от разстроени финанси през последното
столетие. В този смисъл придобитото богатство осигурявало на Иван II Асен не по-малка
възможност да доминира балканските отношения отколкото респектът, вдъхван на съседите му
от неговата армия.
Разпадането на Солунската империя не подобрило ни най-малко положението на
Латинската – не само защото българският цар не й върнал никакви територии, но и защото
посредством сключения на 9.04.1229г. договор с Жан дьо Бриен регентството вече било
нарушило споразумението с България. Тъй като съимператорът все още не бил пристигнал,
Латинската империя била крайно уязвима и можела да се опасява от реакцията на българите.
Ето защо Нарийо дьо Туси бил готов на всякакви отстъпки, за да задържи войските на Иван
Асен по-далече от латинските граници. Поради това когато българският самодържец поискал
да получи мощите на Света Параскева Епиватска, те му били незабавно доставени, като
латинците “уверяваха, че и душата си биха дали, ако би било възможно” (патриарх Евтимий
Търновски, “Житие на Св.Петка Търновска”). С получаването на тези мощи (според
източниците те били положени в “Св.Четиридесет мъченици”, но не е изключено впоследствие
да са преместени в дворцовата църква на Царевец), Иван Асен не само демонстрирал своята
мощ и влияние, но и спазил една установена още от първите Асеневци традиция, много
разпространена впрочем през цялото европейско Средновековие: да снабдява престолния град с
мощи на прочути светци и всякакви християнски реликви35. От този момент нататък
Св.Параскева Епиватска започва да се нарича Св.Петка Търновска36.
Независимо от принудената любезност на Константинопол, демонстрирана при
предаването на мощите на споменатата светица, добрите българо-латински отношения не
___________________
33.Известна е и една златна монета (ок. 4,33 г), която носи Иван Асенова легенда и която е основание за част от
специалистите по нумизматика да твърдят, че той е сякъл и перпери. Относно тази монета обаче са изказани
резерви и има много логични предположения, че става въпрос за твърде късен фалшификат. Освен това тя е напълно изолиран представител на златното монетосечене в този период – от Българското Средновековие друга
златна българска монета въобще не е известна и това засилва съмненията във фалшификация. Ето защо се въздържам да я вземам предвид в разсъжденията си около икономическото състояние на България във втората
половина на Иван Асеновото управление. Според мен вероятно българските владетели въобще не са имали
златно монетосечене и мнението ми по този въпрос остава такова поне до откриването на друга българска перпера, но при редовни археологически разкопки, т.е. при ясни обстоятелства.
34.От намираните от този период монети в региона, единствено венецианските матапани са сравними по характеристика със сребърните монети на Иван II Асен.
35.Още преди това в Търново били пренесени мощите на Св.Иван Рилски и на Св.Михаил Воин, а Иван Асен
донесъл там и тия на Св.Иларион Мъгленски.
36.Мощите на Св.Петка останали в Търново повече от 150 години, радвайки се на нечувано преклонение и почит.
Някое време след превземането на града от турците ги поискал и получил видинският цар Иван Срацимир. За
целта той изпратил специална мисия в Търново, оглавявана от неговия син и съвладетел Константин и митрополит Йоасаф Бдински. Впоследствие, след падането и на Видин, мощите били пренесени в Сърбия, а по-късно
в дн. румънски град Яш, където се намират и до днес.
12
можели да бъдат задълго съхранени при тези обстоятелства. Споразумението от 1228г., найвероятно неискрено от самото начало37, не било спазено. Регентството разбрало това скоро след
битката при Клокотница, а българският владетел – най-късно по времето, когато в
Константинопол с войски пристигнал Жан дьо Бриен и дъщеря му се омъжила за Бодуен II
(1231г.). Така че въпреки възлаганите на съимператора надежди, Латинската империя отново
имала насреща си двама силни противници – Йоан Ватацес и Иван ІІ Aсен, който бил много посилен от Теодор Комнин, макар че нямал неговите болезнени амбиции. Появата на Жан дьо
Бриен, неговото възцаряване в Константинопол и брака на дъщеря му се оказали важна
предпоставка за постепенна, но радикална промяна в българо-никейските отношения. Йоан III
Ватацес бил респектиран от шумно прокламираните надежди за реконкиста, които бароните и
папата възлагали на Жан дьо Бриен, тъй като тяхното реализиране би могло да провали
плановете му за възстановяването на Византия, станали много по-реални след провала на
епирския му съперник. Евентуалното усилване на Латинската империя изправяло никейския
василевс пред необходимостта да намери силен и надежден съюзник. От своя страна Иван Асен
имал всички основания да се чувства пренебрегнат и засегнат от брака на Бодуен II за Мария
дьо Бриен, който окончателно денонсирал неговото споразумение с регентите от 1228г.38
Първата реакция на Иван Асен последвала вероятно скоро. Настроен срещу папа
Григорий IX, който бил изиграл толкова важна роля в провалянето на брака на дъщеря му,
българският цар отстранил и изпратил на заточение на Атон униатския примас Василий II. Не е
изключено още тогава Иван Асен да е обезсилил и самата уния. Този ход обаче довел до
конфликт между България и Унгария: крал Андраш II по искане на папата, изпратил войски
срещу своя зет и доскорошен съюзник. Унгарците окупирали Белград, Браничево, значителна
част от отвъддунавските български земи и обсадили Видин (1232/33). Макар че българите,
предвождани от царския брат, ги принудили да свалят обсадата и ги изтласкали от териториите
южно от реката, унгарците задържали под властта си земите на север от Дунава, където скоро
бил създаден т.нар. Северински банат, а Андраш II прибавил към титлите си още една –
Bulgariae et Cumaniae rex”. Унгаро-българо-латинският съюз фактически престанал да
съществува. Несъмнено променената обстановка изисквала и промяна в насоките на
българската политика. Тези обстоятелства се оказали добра основа за българо-никейско
политическо сближаване.
Според изричното указание на Георгий Акрополит, първата крачка към това сближение
направил Йоан Ватацес. Не е съвсем ясно в коя точно година е установен контактът между
Никея и Търново, но през 1232г. изглежда вече са поведени преговори, които се проточили
около две години. Тази продължителност очевидно се дължала на българската страна, тъй като
Йоан Ватацес нямал интерес да протака. Но срещу стремежа на никейския василевс да получи
военната подкрепа на България, Иван Асен противопоставил искането за възстановяване на
българската патриаршия – една цел, която си поставяли още първите трима Асеневци, но която
не успели да постигнат въпреки усилията си39. За нейното реализиране било необходимо поне
съдействието на вселенския патриарх Герман II (1222 – 1240), който резидирал в Никея, ако не
на всички източни патриаршии.
Най-сетне през 1234г. споразумението било постигнато: България и Никейската империя
сключили военно-политически антилатински съюз, скрепен с политически брак между сина на
Йоан Ватацес – Теодор Ласкарис и Елена – дъщеря на Иван II Асен от брака му с унгарката.
_____________________________
37.Самият Марино Сануто свидетелства за неискреността на латинските барони ако не при, то наскоро след като това споразумение било постигнато. Колкото за Иван Асен, най-вероятно той също не е имал намерение да
върне на кръстоносната империя бившите й територии в Тракия, които всъщност не били латински, а български и гръцки.
38.Фактът, че Иван Асен не върнал на Латинската империя нищо от завоюваните от него земи на солунския император, макар че договорът от 1228г. го задължавал да направи това, очевидно ни най-малко не му попречил
ако не да се чувства, то поне да се представя за потърпевш от произтеклите в 1231г. в Константинопол знаменателни събития.
39.Опитът да бъде възстановена унищожената през 1018г. от Василий II Българска патриаршия, предприет от Калоян при контактите му с римската курия през 1202 – 1204г., както е известно, не постига желания резултат.
13
Определени били сферите на влияние в Източна Тракия, а императорът поел ангажимента да
съдейства пред Герман II за възстановяването на Българската патриаршия. Като имаме предвид
обичайния за ромейската империя цезаропапизъм, напълно съхранен и в никейския период, без
съмнение този ангажимент бил достатъчна гаранция за българския владетел. Разбира се,
официалното връщане на България към православието било задължително условие не само за
възстановяването на статута на българската църква, но дори и за най-елементарно канонично
общение с патриаршията. Както казах по-горе, възможно е Иван Асен фактически да е
обезсилил подписаната от Калоян уния още през 1232г., но не е изключено официалното й
скъсване да се е състояло по-късно – именно във връзка с българо-никейския съюзен договор40.
Около това време начело на българския клир за архиепископ бил издигнат прочулия се със
светостта си монах Йоаким. Той бил хиротонисан от Герман II, което от една страна
възстановявало общението на българската църква с вселенската патриаршия, но от друга било
гаранция за твърдата позиция на Иван Асен в полза на православието.
През пролетта на 1235г. царят на българитe пристигнал в Калиполис на Галиполския
полуостров със семейството си и новия архиепископ. Тук той бил посрещнат от никейския
император, а след срещата Йоан Ватацес отвел царицата, архиепископа и бъдещата си снаха в
Лампсак на азиатския бряг, докато Иван Асен останал в Калиполис41. В Лампсак вселенският
патриарх извършил бракосъчетанието между Теодор Ласкарис и Елена, макар че те били все
още деца. Същевременно било издадено синодално решение42, подписано от Герман II и
представители на източните църкви, което давало патриаршески сан на архиепископ Йоаким I.
Реставрирането на самостоятелната българска църква в пълния й блясък с право се счита
за успешен финал в изпълнението на политическата програма на Асеневци43. С него царуването
на Иван II Асен достигнало зенита си. Междувременно, докато още се водели преговорите с
Никея, българската държава усилила влиянието си на Балканите още повече, простирайки го и
върху Сърбия. Лишен от авторитета на могъщия си тъст Теодор Комнин, сръбският крал
Стефан Радослав (1228 – 1233/4) бил детрониран през 1233/4г. от собствения си брат Стефан
Владислав (1233/4 – 1243) – може би не без известна подкрепа от страна на българския цар, зет
на когото той станал около това време. Известните факти от сръбско-българските отношения
_____________________
40.По въпроса кога точно е прекъсната унията с Римската църква в науката няма единно мнение.
41.Този факт най-често се обяснява с някакъв никейски закон, който забранявал чужди владетели да стъпват на
имперска земя. Никъде не съм срещал данни за съществуването на подобен закон – както преди, така и след
1204г. Това обяснение звучи нелепо и по друга причина: както знаем, основен (и единствен в този период)
законодател в империята е василевсът. Като имаме предвид заинтересоваността на Йоан Ватацес от съюза с
България, изключено е той да е рискувал да засегне своя партньор, оставяйки го в Калиполис заради действието
на някакъв закон, който е можел да отмени когато пожелае или най-малкото от който е могъл да направи изключение предвид важността на случая. Направените разсъждения върху проблема са впрочем само банално
логическо упражнение, защото има твърде недвусмислено доказателство, че никакъв закон не е препятствал
присъствието на Иван Асен на територията на Никейската империя. Онези специалисти, които поддържат
твърдението за митичния закон като причина, явно въобще не са обърнали внимание на факта, че Калиполис, а
и целият Галиполски полуостров въобще, е точно имперска територия и следователно, ако Иван Асен е можел
да пребивава там, никакъв закон не е пречел да отиде и в Лампсак. И понеже причината да не го стори едва ли е
липсата на любезност у неговия домакин (основанията посочих), остава да приемем, че става въпрос за естествена българска предохранителна мярка.
42.Доколкото гръцката дума “”, употребена във връзка с църковните дела, се превежда обикновено като
“събор”, в българската историография се твърди, че в Лампсак е бил свикан специално събор на всички ортодоксални църкви, който провъзгласил българския архиепископ за патриарх. Изворовите данни обаче не подкрепят подобно тълкуване на въпроса. Преди всичко за тази цел общ православен събор не е бил необходим –
знаем, че в 927г. патриаршеското достойнство на българския църковен предстоятел е било признато само от
Вселенската патриаршия и това се е оказало напълно достатъчно. Могат да се посочат и други подобни примери, които не са свързани с българската история. Така че по всяка вероятност употребеният от Акрополит
израз “синодално решение” не трябва да се схваща като решение на събор, а само на Вселенския патриарх,
приподписано от викариите на другите ортодоксални патриарси.
43.Естествено, за тази програма може да се говори само условно и със съответната предпазливост. Документално в източниците тя не е засвидетелствана – извежда се при научния анализ на действията на Петър, Асен и
Калоян.
14
и особено унизителното за краля посещение в Търново през 1236г., когато той трябвало дълго
да умолява тъста си, докато получи мощите на своя чичо – известния Св.Сава Сръбски44, който
починал и бил погребан в българската столица скоро преди това – недвусмислено
характеризират положението на Стефан Владислав спрямо Иван II Асен като васално.
Ролята на хегемон на Балканите скоро изправила страната на нов политически кръстопът,
защото, макар че доминирала региона, България си оставала извън основния фокус на
политическите му отношения и интереси, а именно – съдбата на Константинопол. По силата на
българо-никейския съюзен договор Иван II Асен трябвало да съдейства на Йоан Дука Ватацес
за възстановяването на Византия, но този ангажимент слабо кореспондирал с интересите на
българската държава. Най-вероятно Иван II Асен разбирал добре, че реставрацията на Византия
в перспектива означава реставриране и на ромейските претенции към ония балкански
територии, които в момента се намирали в българските граници и че влизането на Ватацес в
старата столица на василевсите рано или късно ще доведе до охладняване и пореден сблъсък
между българи и ромеи. В този смисъл съхраняването на Латинската империя като
политически и териториален буфер между двамата мощни съюзници можело да бъде по-добра
гаранция за хегемонията на България.
Въпреки тези очевидни обстоятелства и прогнози, българският цар изпълнил
задължението си на никейски съюзник или най-малкото дал вид, че го изпълнява. През есента
на 1235г. били започнати общи действия срещу Константинопол, но те не пожънали успех и се
наложило да бъдат прекъснати поради напредването на зимата. В този случай Жан дьо Бриен се
оказал на висотата на очакванията – под негово командване отбраната на града била отлично
организирана и латинците отблъснали всички атаки на съюзниците, а венецианският флот,
който охранявал столицата откъм морето, провалил опитите на никейския да проникне в
пристанищата45.
Тези събития предизвикали изключително острата реакция на папата. Опасявайки се за
съдбата на Латинската империя, Григорий IX побързал отново да подтикне унгарското
кралство срещу България и Никея, но Бела IV се въздържал да започне война срещу зет си.
Тогава римският първосвещеник отправил до Иван II Асен заплашително писмо, с което го
призовавал под страх от отлъчване да скъса съюза си с Ватацес. Това писмо вероятно стигнало
до адресата през втората половина на 1236г., когато вече военните действия против латинците
били подновени, но главно по море46. Липсват известия за българско участие, от което
обикновено се прави заключението, че българо-никейските отношения по това време вече били
поохладнели и най-вероятната причина трябва да търсим именно в тази тяхна
безперспективност от гледна точка на интересите на България, която по-горе посочих. След
смъртта на Жан дьо Бриен, настъпила през март 1237г., Иван II Асен радикално променил
политиката си. Промяната започнала с връщането на Елена в Търново: царят помолил
никейския си съюзник дъщеря му да бъде доведена, за да се срещне с нея, но след срещата
____________________
44.Св.Сава е първият архиепископ на автокефалната сръбска църква и брат на сръбския крал Стефан Неман II
Първовенчани (1196 – 1228). Изключително влиятелен и популярен, той минавал за светец още приживе. Отбил се в Търново през 1235г. на връщане от Атон и Константинопол и бил посрещнат с големи почести там,
но през зимата се разболял и починал в българската столица. Иван II Асен наредил тялото му да бъде положено в специален гроб в “Св.Четиридесет мъченици” и отказал на пратениците на зет си Стефан Владислав да му
предаде мощите на светеца. Наложило се лично сръбският крал да пристигне в България (което е само по себе
си забележително) и дълго да увещава и да моли тъста си за тези мощи. Накрая българският цар се съгласил
да ги даде, макар и с подчертано неудоволствие и така те били пренесени в Сърбия.
45.В някои изследвания за тези събития стои твърдението, че заедно с флотата на Йоан Ватацес действали и
български кораби. Такива данни наистина присъстват в изворите, но са доста оскъдни и неясни, което оставя
въпроса за създаване на български военен флот проблематичен. Във всеки случай не е невъзможно Иван Асен
да е разполагал с кораби. Фактът, че българската държава никога не е била известна като морска сила, не е основание да приемаме, че мореплаването въобще й е било чуждо – още повече, че страната притежавала достатъчно пристанища на Черно море, а в периода 1230 – 1241г. – и на Егейско, и на Адриатическо море.
46.Тези действия също нямали успех поради подкрепата, оказана на Жан дьо Бриен от флотата на неговия васал
принца на Морея Жофроа II дьо Вилардуен (1218 – 1246).
15
вместо да я изпрати обратно при съпруга й, я отвел в столицата си едва ли не насила 47. След
това скъсал съюза с Никея, подхванал преговори с папството за възстановяването на унията
чрез епископа на Перуджия и сключил антиникейски съюзен договор с Латинската империя.
Най-често тази смяна на политическия фронт се обяснява със смъртта на Жан дьо Бриен,
която според повечето специалисти откривала нови възможности за Иван II Асен да установи
влиянието си в Латинската империя. В тази посока се интерпретира и прибирането на Елена от
Никея в Търново. На тази база се създава впечатлението, че на обстановката през 1237г.
българският владетел гледал по същия начин и със същите амбиции, които му се приписват във
връзка с договора с латинското регентство от 1228г.
Според мен подобни тълкувания са не само твърде пресилени, но и повлияни от редица
презумпции, натрупвани дълго време в историческата наука48. По-вероятната причина за резкия
обрат е прагматичният подход, който Иван Асен има към политическата действителност на
Балканите: за да съхрани достигнатите позиции, България нямала интерес да способства за понататъшното засилване на Никейската империя, а още по-малко – за възстановяването на
Византийската и в този смисъл съюзът с Ватацес за Иван Асен бил политически напълно
консумиран и изчерпан.
_____________________
47.Във връзка с това Акрополит заявява, че никейският василевс подозирал неискреността на Иван Асен, но въпреки това разрешил срещата да се състои. Тази бележка показва, че по него време над българо-никейските отношения вече е тегнела някаква сянка и че за Ватацес развоят им е бил също предвидим. Възможно е обаче той
да е разчитал поне донякъде на привързаността на снаха си към нейния съпруг и свекърва й. За тази привързаност ярко свидетелства Акрополит.
48.Най-ярката между тях е приписваната на редица български владетели след Симеон I (а дори и преди него) почти параноична идея за властване или поне за влияние в Константинопол. Такава идея се долавя в някои отделни
случаи, това е вярно, но нашата историография от началото на ХХ век, намирайки се под влиянието на национално-обединителните тежнения, я превърна в натрапчива перманентна амбиция, оцветяваща едва ли не цялата
българска външна политика през Средните векове. Точно това обстоятелство направи объркването между Иван
Асен и Жан дьо Бриен от проектодоговора с латинските регенти възможно и поддържа заблудата и до ден днешен. В дадения случай най-често се предполага, че българският цар възнамерявал да ожени Елена за латинския
император и така да заеме позицията, която имал Жан дьо Бриен до смъртта си. Основен аргумент в тази схема
са два факта: а) промяната била направена едва след смъртта на дьо Бриен; б) прибирането на Елена в Търново.
Само че схемата не отчита някои други факти: 1. Жан дьо Бриен бил мъртъв, но Мария дьо Бриен – съпругата
на Бодуен II – си била съвсем жива и при това с консумиран брак. За да сключи латинският император втори
брак (с Елена) трябвало най-напред да се разведе, което било изключително трудна процедура, минаваща на
това отгоре през папско разрешение, а опакият Григорий IX, ментор и приятел на покойния Жан дьо Бриен, не
бил никак лесен за убеждаване и Иван Асен добре го знаел. Освен това развод трябвало да получи и Елена, а
при дадените обстоятелства това било още по-трудно. 2. По това време българския владетел разполагал поне с
още една неомъжена дъщеря (Тамара, която си останала вероятно без брак въобще) и това обстоятелство правело напълно излишно прибирането на Елена от Никея, ако намерението на Иван Асен е било да стане непременно тъст на латинския император. 3. Трябва да се отбележи и фактът, че бракът с неомъжвана принцеса се ценял
много повече в международните отношения от брак с разведена, при това съпруга (евентуално – бивша) на сина
на основния враг на латинците; 4. През 1237г. Бодуен II вече не бил десетгодишното дете, нуждаещо от опекуни
и регенти както през 1228, а почти 20-годишен мъж. Едва ли си струвало усилията да бъде развеждан и повторно бракосъчетаван с българска принцеса, след като баща й нямало как да се разпорежда в империята на зет си,
подобно на Жан дьо Бриен.
Така че най-вероятно Иван Асен не е кроял никакви брачни планове и не е имал никакви намерения да управлява Латинската империя от сянката на нейния титуляр. Намеренията му са били и по-прости, и по-практични: да
не позволи на никейския василевс да седне на престола в “Св.София” и да заплаши българската хегемония на
полуострова.
Колкото до връщането на Елена в България, това събитие е възможно да се обясни не само със сложни политически замисли и ходове, но и с най-обикновени човешки чувства, на каквито знаем, че Иван II Асен е бил способен (пример: любовта му към Ирина Комнина). Предстоящото скъсване на договора със сигурност щяло да навреди на положението на дъщеря му и не е изключено именно това да го е мотивирало предварително да я прибере от Никея. Пак неговите и нейните чувства е възможно да са продиктували и връщането й обратно по-късно през същата година, когато българският цар отново сменя политическата позиция, още повече че в този случай държавните и емоционалните императиви напълно съвпаднали.
16
През лятото на 1237г. латинските и българските войски започнали съвместна обсада на
намиращия се в никейски ръце Цурулон в дн.Източна Тракия, но тя била внезапно прекъсната:
от Търново до царя пристигнало известие, че някаква епидемия (изворите говорят за чума, но
така средновековните автори наричат почти всяка смъртоносна епидемична болест) е отнесла
мнозина жители на столицата, в т.ч. царицата, търновския епископ и едно от царските деца.
Според Акрополит Иван II Асен приел събитието като Божие наказание за това, че отнел
дъщеря си от съпруга й и престъпил дадените на Йоан Ватацес клетви и, разкаян, изгорил
обсадните си машини, снел обсадата и поел към столицата си с най-голяма възможна бързина, а
известно време след това подновил съюза с Никея и върнал там Елена. Изоставени, латинските
отреди били принудени да се оттеглят и обсадата на Цурулон пропаднала. Този пореден остър
завой се отдава на неуспеха на царя в преговорите с папата. Как са протичали тези преговори и
за какво точно са били водени всъщност не е известно и се правят единствено предположения.
Но, възстановявайки приятелските отношения с Никейската империя, Иван Асен не поел
никакви обязаности да й съдейства против латинците. От този момент нататък той твърдо влиза
в позицията на балансиращ наблюдател и я следва старателно до края на царуването си,
поддържайки добри отношения с всичките си съседи, но избягвайки да се ангажира пряко с
когото и да било от тях. Едва ли може да се спори, че този тип политика при дадените
обстоятелства бил най-сполучливият за държавата, а и в него българският владетел обладавал
завиден талант. Възможно е, както често се предполага, тази позиция да е отчитала и
евентуалните усложнения, които на север би могло да създаде (както и създало) монголското
нашествие в Европа49.
Отмятането на България от военния съюз с латинците и възстановяването на отношенията
й с Никея, предизвикали истинска ярост у папата. Вбесеният Григорий IX буквално заповядал
на Бела IV (1235 – 1270) да нападне България, а същевременно се заел да организира нов
кръстоносен поход в подкрепа на Латинската империя. Българското царство се оказало под
заплахата на двоен военен удар. Опасността била избягната както поради дипломатическата
ловкост на Иван Асен, така и благодарение на случая. Кралят на Унгария не успял да изпълни
искането на папата, а може би нямал и особено желание, защото монголите, които били вече
съсипали южноруските княжества, наближавали собствените му граници, а малобройната
войска на кръстоносците, събрана в Западна Европа, българският цар пропуснал мирно през
земите си (1239-1240г.).
С този ход Иван Асен не само избягвал усложнения със Запада, но и фактически прикрито
подпомагал Латинската империя срещу никейците. Още преди това обаче, през 1238г., той бил
принуден да насочи вниманието си на север, откъдето все по-заплашително и все по-отблизо
долитал екът от помитащите всичко монголи на внука на Чингиз хан Бату. Живеещите северно
от Дунава кумани, традиционни български съюзници, не могли да устоят на удара им и над 10
хиляди семейства от тях потърсили убежище в България, а много скоро след това монголската
вълна заляла и унгарското кралство (1240г.), подлагайки го на пълно опустошение в
продължение на повече от година. Бела IV бил принуден да се скрие в силно укрепения
Естергом на Дунава, откъдето наблюдавал унищожението на държавата си, без да може да
попречи на нашествениците с каквото и да било. Естествено, в такава тревожна обстановка
царят на България не можел да се обвързва с никаква политическа активност на юг. Не е съвсем
ясно дали в този период (1238/9 – 1241) българите са имали стълкновение с монголите, въпреки
че у Филип Мускес има известие, че Иван Асен почти ги бил разбил. В нашата историография
се приема, че става дума не за основните сили на Бату, а за някаква немногобройна част от
войските му, която на връщане от Унгария на изток преминала през българските земи на север
от Дунава и която Иван Асен сполучливо отблъснал.
____________________
49.Макар че приемам като логично това предположение, все пак се налага да отбележа, че подобен мотив Иван
Асен не може да е имал през 1237г., когато протичат посочените събития. Този мотив се явява не по-рано от
1238/9г.
17
Междувременно в края на 1237г. овдовелият български владетел се оженил повторно.
Едва ли трябва да търсим някакви държавни съображения и перспективни политически
замисли в тази женитба – по-скоро обратното: Иван II Асен се оженил за Ирина Комнина,
дъщеря на пленения солунски император. Както изглежда и както свидетелства Акрополит,
става дума за истински романтичен брак по любов50, независимо от опитите на отделни
историци да видят в него и тънки политически сметки. Наистина, наскоро след брака, а може
би и още преди него, слепият император бил освободен и не без мълчаливото съдействие на
новия си зет се завърнал в Солун, където свалил брат си Мануил и го изпратил на заточение чак
в малоазийския град Аталия, а съпругата му Мария изпратил в Търново при баща й.
Възстановявайки своята Солунска империя поне номинално, Теодор Комнин увенчал за нейн
василевс големия си син Йоан, а сам останал в неговата сянка51.
Тези факти представляват основание за някои специалисти да търсят отново политика в
женитбата на Ирина – в смисъл, че Иван Асен реставрирал или подкрепил реставрирането на
Солунската империя, за да я използва като противотежест на Никейската 52. Според мен този
извод е лишен от основания, защото – поне докато българският самодържец бил жив –
солунската държава не се ползвала с никаква политическа самостоятелност и не можела да
играе роля на балансьор срещу продължаващото издигане на Никейската империя.
Според непотвърдени сведения на брака на Иван Асен с Ирина се противопоставил
патриарх Висарион – вероятно поради близката им роднинска връзка по сватовство53, която не
допускала бракосъчетание в такива случаи. Тази пречка обаче била преодоляна54.
Вторият брак на царя, дори да е бил, както изглежда, щастлив за него самия, се оказал
династическа грешка. Освен двете дъщери, които имала от Иван Асен, Ирина му родила и син
на име Михаил – несъщ брат на престолонаследника Каломан. Това обстоятелство, както и
твърде младата възраст на тези двама сина по времето на бащината им смърт, се превърнало
във фактор за политически интриги и борба за власт, които за по-малко от две десетилетия
унищожили почти без остатък династията.
________________________
50.Знаменит е изразът на никейския историк, че Иван Асен “обичал Ирина не по-малко, отколкото Антоний –
Клеопатра”. Не трябва обаче да се забравя, че в римската и ромейската епоха на Клеопатра не се гледало с
възхищението, с което се отнасяме днес към нея. В онези времена египетската царица минавала за опасна и
фатална жена, любовта към която носи гибел. Така че цитираният израз, който за нас звучи като комплимент,
е всъщност завоалиран укор към Иван Асен.
51.Теодор Комнин упражнявал влияние върху солунските дела не само при големия си син Йоан (1237 – 1242),
но и при по-малкия – Димитрий (1242-1246). Последното известие за него се отнася за 1253г. По това време,
понеже Солун вече бил подчинен от Йоан III Ватацес, той живеел в Едеса (Воден).
52.Този извод се прави предвид събитията след смъртта на Иван II Асен, когато никейският император на два пъти
трябвало със сила да налага своята власт над Солун. Тези събития обаче се разиграват при съвършено други
обстоятелства, които не са налице приживе на Иван Асен.
53.Както споменах в началото, една незаконна дъщеря на Иван Асен била женена за Ирининия чичо Мануил
Комнин, което правело брака кръвосмесителен.
54.Има мнение, че за дързостта си да се противопостави на царската воля, патриарх Висарион бил наказан със
смърт. Известно е, че църквата е обявила този архиерей за мъченик. Но подобна крайна мярка никак не
съответства на характера на Иван II Асен. От друга страна обаче изобщо не може да се счита за изяснена тази
история с патриарх Висарион, при положение че Йоаким I, който е починал чак през 1246г., би трябвало да е
българския църковен глава към момента на брака. Крайно невероятно би било той да е бил сменен със споменатия Висарион толкова скоро след реставрацията на патриаршията, а пък Висарион – сменен или премахнат
едва ли не незабавно след възшествието си на патриаршеската катедра. Така че дали въобще патриарх Висарион
в светителствал по време на Иван Асеновото царуване е въпрос, който не може да се счита решен, въпреки
направените до днес опити и предложените хипотези.
Не е невъзможно именно в този проблем относно втория брак на владетеля да се крие обяснението за събитията
в Солун през 1237г. Заточавайки своя брат в Мала Азия и връщайки съпругата му в българската столица, Теодор Комнин de facto разкъсал брачните им връзки. Разбира се, трудно е да се каже доколко този развой е изиграл положителна роля за бракосъчетанието на Иван Асен с Ирина, защото – погледнато строго и от църковна
гледна точка – ситуацията не се изменяла коренно.
18
Според едно съобщение на Алберих Иван II Асен починал около 24 юни 1241г. Както
често се случва в българската история, когато забележителна личност слезе от политическата
сцена, смъртта му се оказала предвестник на вътрешни трусове, външни неблагополучия и
териториални загуби, които сравнително бързо довели до отслабването на страната и до
изместването й от положението на първа балканска сила. Основната причина за тези по-резки
или по-плавни обрати вероятно се крие във факта, че българските възходи в повечето случаи се
дължали по-скоро на енергията, талантите и амбициите на конкретния владетел, отколкото на
развитието на държавата или на трайното действие на определени политически императиви и
традиции в нея. Впрочем, в контактната зона между класическото европейско Средновековие и
Ориента, където се намирала България, това не било изключение.
Точно поради тази причина обаче царуването на Иван II Асен оставило доста трайна следа
в съзнанието на българите както от XIII, така и от XIV век. Крайно ласкавите отзиви за този
венценосец, които – според твърдението на Акрополит – били всеобщо споделяни, военната му
слава, добита при Клокотница, както и неговите авторитет и сила изобщо, го превърнали в
почти легендарен образ, до който се стремяли да се докоснат и с който се стараели да
демонстрират връзка както владетелите55, така и обикновени хора56. Всичко това ясно показва,
че изключително високата оценка, на която се радва сега този период от националната история,
известен като време на най-голямото териториално разширение и политическо надмощие през
Второто българско царство, е дадена всъщност от самите съвременници и за нас не остава
друго, освен да се присъединим към нея.
Теодор Йончев
_____________________
55.Добре е известно, че българските царе от средата на петдесетте години на XIII век нататък не пропускат да
посочват или дори да си приписват родствена връзка с Иван II Асен. На практика именно той, а не баща му и
двамата му чичовци, направили името на фамилията толкова прочуто и тачено, че то да се използва като
средство за легитимация във властта.
56.Дори цяло столетие и повече след събитията, българите използвали прочутата битка, за да дразнят гърците и да
им припомнят не без злорадство за поражението. В сатирична поема от XIV в. Йоан Катрарис споменава един
български монах, който “щом те срещне, непременно той “Клокотница” ще каже”.