Социална психология – проф. Крумов
Човекът може да е обект на изследване на много науки. Всяка наука обаче си има запазен
периметър на изследване. Тя изследва човека от свой ъгъл. Именно този запазен
периметър се нарича предмет на науката. Психологията като стара и нова наука е
променяла своя предмет на изследване. Психологията изобщо не съществува. Под
психология се разбира система на психични науки. Това е така защото през 17, 18 и 19в.
психическата наука е претърпяла голяма диференциация – има множество психологии,
десетки психологически области, всяка от които има свой собствен предмет на
изследване. Предмет на изследване на общата психология: общата психология се занимава
с психическите процеси, свойства и състояние на човека. Тя се интересува от същността и
особеностите на тези психични свойства и състояния на човека (от същността на паметта,
разновидности на паметта и други). Възрастовата психология – нейния предмет също са
психичните процеси, свойства и състояния на човека, но в конкретен период от неговото
развитие. Експерименталната психология също се занимава с тези феномени, но тя нито
разкрива тяхната същност, нито се интересува от тяхното развитие в конкретен възрастов
период. Тя ни дава инструментите с които се изследват тези феномени. Явлението е на
повърхността, но същността е скрита. Експерименталната психология ни дава
инструменти за разкриване на тази същност. И социалната психология си има свой
запазен периметър в изследването на човека – психическите свойства, процеси и
състояния.
Социалната психология ги изследва, но когато той се намира във взаимодействие с други
хора. Социалната психология се интересува кои са мотивите, които детерминират
груповото поведение на хората, говорим за социална мотивация. Социалната психология
се занимава с възприемането (перцепцията) на социалните обекти (човек, социална група,
социални институции, цялото общество). Социалната психология се интересува от
психичните механизми и ефекти, които се разгръщат при взаимодействието в групата, тя
се интересува от вътрешната групова динамика, от междуличностните отношения в
групата, от отношенията между ръководителите в групата, лидерството и т.н. За разлика
от социологията, която се занимава с големите социални общности, социалната
психология се занимава с малките социални общности.
Тема 2. Методи на социално-психологично изследване, общи теоретични постановки,
видове методи
Методология: философска – творческите начала на учения, които изграждат методиката
му; частна, научна методология – за всяка отделна частна наука. Съвкупността от
принципите и методите а всяка наука. Методиката представлява система от методи
използвани в съответните проучвания. Теоретични методи са моделиране, аналитичните
методи, а емпирични са тестовете, въпросници.
Социалната психология борави със свой категориален (категории – общи теми за различни
науки) и понятиен (понятия – термини на конкретна наука) апарат (социална мотивация,
социална нагласа, отношение и самооценка). Всяка наука разкрива типични за нея явления
и взаимовръзки. Използва и достиженията на другите науки. Социалната психология може
да използва системния подход. Това е да подхожда от системна гледна точка например да
разглежда малката група като система, социалната организация като система. Във всяка
частна наука се създават отделни научни школи които дават своите обяснения за групата
методи, модели и когато изследваните методи станат общи за голяма част от методите се
развива парадигма на тази наука (общо установено), но парадигмите непрекъснато се
променят и обновяват.
Методи на социално-педагогическото изследване: 1) наблюдение – структурирано
(целенасочено, има етапи, знаем какво наблюдаваме и търсим), неструктурирано,
непосредствено (сетивно), опосредствено (апаратно); 2) лабораторен експеримент:
независима променлива; зависима променлива; контрол на условията; вариране на
независимата или зависимата променлива; контролна група с която се сравняват
резултатите; експериментална група; планиране; маскиране на изследваните цели
(подставени лица); фалшива информация; 3) естествен експеримент; 4) интервю – метод
при който се събира информация в диалогична форма. Въпросите в интервюто не трябва
да са общи. Те биват отворени - с произволен отговор и затворени – с предварително
фиксирани отговори. Видовете интервюта са: свободно интервю – зададени са само
темите, прави се когато темата е непозната или обекта е непознат; стандартизирано –
фиксирано предварително въпроси; полусвободно – набелязани са част от въпросите; 5)
анкетен метод – предварителна теза и въпросите да се отнасят за понятийни причини.
Изискванията при въпросите трябва да са: ясни и точни; да не са двусмислени; да не
съдържа отговора в себе си; да не съдържа отговора в себе си; 6)социометрична анкета; 7)
теста – решаване на проблемна задача.
Тема 3. Етапи на социално-психологическото изследване
1. Осъзнаване на проблема: предмет на изследването, темата, тезата, която ще изследваме,
пътища за осъзнаване на общия проблем: липса на определено знание, тоест търсене на
информация, наличие на противоречиви твърдения, компрометиране на дадени научни
доктрини, въпрос, който самата практика поставя, интуиция, случайност. 2. Исторически и
логически анализ на проблема – библиографска справка по проблема, работа с научен
апарат, източници, които помагат за по-лесното откриване на истината; проверка дали
търсенето от нас не е открито вече. 3. Дефиниране на основните понятия и
операционализация – определяне на основните понятия с които ще се работи, например,
при изследване на интелигентността на българските политици – понятия като
интелигентност, социален статус и др. Номинално понятие – описва се чрез съдържанието
на думата, с която се обозначава. Видово понятие – чрез по-общо родово понятие. 4.
Операционализация – процес, при който теоретичния конструкт се разгражда на елементи,
от общо към единичното, от абстрактно към конкретно, от декомпозиция на цялото. 5.
Концептуален модел на изследваното явление – общ възглед за даден феномен, за научния
му статус: ясно определение за явлението/феномена; определяне на компонентите му;
вътрешна динамика помежду им; външна динамика (съотношение на явлението с други
явления); разглеждане на явлението в развитие; извеждане на закономерности. 6.
Теоретична постановка на проблема: извеждане на обща изследователска идея:
дефиниране на целта на изследването; формулировка на хипотезите – да се отхвърлят или
докажат чрез емпирично изследване; формулиране на задачите на изследването, свързани
с целта и хипотезата. 7.
Избор на обект на изследването – материален носител на характеристиката/свойството
което ни интересува: -генерална съвкупност –всички индивиди, които носят
характеристиката; -извадка – част от генералната съвкупност, закономерностите,
установени за извадката са валидни и за генералната съвкупност; -представителна извадка
– постига се по различни начини в зависимост от обема: малка – до 30души; средна – 30120души; голяма над 120души. 8. Подбор на методика – може да се създава или състави
като се използват познати методики; обикновено се избира комплексна – 2 отделни
инструмента. 9. Изработване на математико-статистически модел на изследване – за
обработка на данните от изследването, първична и вторична обработка. 10. Провеждане на
пробно/пилотно изследване – примерно върху 5% от цялата извадка – проверка дали
избраната методика работи, за допусната техническа грешка, за изчисляване
необходимото време за изследването. 11. Провеждане на генерално изследване. 12.
Обработка на емпиричните данни. 13. Анализ на получените резултати за доказване или
отхвърляне на хипотезите – доказване на научния принос. 14. Изводи и обобщения. 15.
Научен апарат на изследването.
Тема 4. Подходи при анализа на социално-психологическите феномени: системен подход
Искаме да изследваме, който и да е социален психически феномен. Трябва да разглеждаме
психиката като информация. По същия начин може да пристъпваме и от гледната точка на
теорията на системите. Познанията, които ни дава т.нар. системите на разкриване други
връзки и в тази връзка може да интерпретираме всяко явление като система. Трябва да
имаме познанията за закономерностите на теорията на системите.
Основни понятия на теорията на системите: система – понятие въвеждано от Берталански.
Системата е цялото разделено по части. Елемент – нещо е елемент на друго нещо, което е
цяло. Компонент – нещо във връзка с някаква единица от цялото.
Прави се паралел със социалната психика щом в теорията на системите най-важното е
взаимодействието, то е и най-важното в групата, т.е. социалната психология е също най-
важното. Без взаимодействие няма социална общност. Съществуването на системата е
невъзможно извън системата, следователно вселената също е една система.
Взаимовръзката е основна, тя се изгражда на базата на 2 принципа. Координационен – по
хоризонтала и субординационен – по вертикала.
Между елементите има пряка връзка: причина и следствие. При механичните системи
взаимодействието става пропорционално – причина и следствие, между които има пряка
връзка. При функционалните системи причината е едновременно следствие и обратно.
Елементите от едно равнище образуват подсистема и са част от цялото. Всяко подравнище
има субординиращо влияние спрямо системите от по-долните равнища.
Функционална динамична система се развива в точно определени граници т.е. своя
субстанция чрез нея тя се отделя от други системи и благодарение на своите граници
системата обособява и своите части. Свързаните части на системата образуват цялото и
представят неговата структура. И обратното поради същността на структурата е възможно
съществуване на всеки един елемент. Всяка система притежава свое собствено
пространство, в което са локализирани елементите, т.е. представляват протяжност.
Пространството което заема една система е движение на елементите във времето.
Структурите и са: системата в пространството; времева обусловеност. Тези два елемента
са свързани, ето защо когато говорим за системи трябва да говорим за нейния
пространствено времеви континиум, т.е. пространствени и времеви деменции.
Системата има екстензивна и интензивна структура. Пространствените характеристики
образуват екстензивната й структура, а времевите – интензивната структура.
Материалната основа на системата е субстрат (тяло) и се развива в нея. Тя има и енергия.
Субстрата и енергията образуват ресурс. Основанията за съществуването на всяка една
система лежат в обективните социални потребности (извън самата нея). Всяка система се
характеризира с определена самодостатъчност. Самодостатъчността на системата се
изразява в способността й да се самовъзпроизвежда при определени условия. Нито една
система не е абсолютно самодостатъчна за себе си (не е безкрайна), защото няма безкраен
ресурс. Човечеството се разкрива безкрайно динамично и непрестанно.
Принципи: 1) За необратимост в развитието на системата. Пред всяка една система има
две алтернативи: прогресивно (постъпателно развитие) деструктуриране. 2) Системата се
развива само нагоре и изключва развитието и в други посоки. 3) Функционално развитие
на системата е от типа условие-обусловеност (един елемент се обуславя и е условие за
развитие на други елементи). 4) Взаимозависимостта между елементите на една система
трябва да доминира над тяхната независимост. 5) Всички елементи на системата се
развиват синхронно и един елемент не може качествено да надскочи развитието на др. 6)
сходство – всички елементи на една система са сходни по между си.
Как се съотнасят елементите в една система. В системата съществуват три типа
отношения: координация, субординация и декомпозиция, съвместимост.
Фундаменталните функции на всяка система са 3 т.е. всяка система има най-малко
3елемента: отражатели функции, функции по ресурсното осигуряване, регулативни
функции. Всяка система притежава най-малко три елемента, които са свързани най-малко
с трите вида функции: отражателна функция – елементите на входа, състояние – ресурсно
обезпечаване, изхода – регулативна функция.
Всички системи са свързани по между си също чрез входовете и изходите си. Изход на
една система са входовете на другите системи.
Тема 5. Психологически анализ на човешката дейност
Социалните общности се обединяват, за да извършват определени социални дейности.
Самата дейност се простира между обекта и субекта и тя ги свързва, т.е. всяка дейност е
предметна, защото е насочена към предмет и притежава основания, поради които се
извършва. Дейността има две страни: субект и обект, т.е. човешката дейност е субектобектна категория. Човешката дейност има опосредстван характер. Тя е опосредствана
двойно: от психическото отражение и от оръдието. Директна опосредствана дейност не
съществува. Животните не извършват дейност, защото те целенасочено не произвеждат
оръдия на труда. Освен обекта и субекта се явява и трето звено. Дейността се извършва в
социален контекст (субект на дейността може да отделна личност или група). Дейността
не е нищо друго освен взаимодействие. Информацията е която се предава при
взаимодействието между субектите и комуникативния акт. Човешката дейност е процес,
който постоянно се развива. По време на този процес се получава според резултат от
дейността. Целия материален свят е резултат от човешката дейност. Той е във външна
(екзотермична) форма. Резултатът представен в интрапсихична форма е резултатът от
дейността на субекта (знания, интелект, дъх).
Резултатът от комуникативния акт зависи от отношението: ако е между двама души –
междуличностно отношение; ако е в обществото – социални структури.
В резултат от функционирането на дейностната система се натрупва различия в
интерсубективен план (това са междуличностни отношения, кристализиране на различни
социални структури). Колкото е по-съвършена една дейностна система, толкова по
съвършен ще е резултатът от нея и обратното.
Основни характеристики на човешката дейност: всяка дейност е материална, защото се
извършва с материални обекти; всяка дейност е предметна, защото има свой предмет;
всяка дейност е социална, защото се извършва в социален контекст; всяка дейност е
исторически обусловена, защото се извършва в точно определен исторически момент;
всяка дейност е мотивирана, немотивираната дейност не съществува. Човек може да
извърши немотивирана дейност (хипноза); всяка дейност е целенасочена; осъзната и
волева; формулираща, защото се формират определени личностни качества; съзидателна,
създава се определен продукт, концепция за психологическа структура на човешката
дейност. Има три компонента (операция – свързани с условията, които са вън и вътре;
действие, цел).
Човек си поставя различни цели зад които стоят определени действия. Съвкупността от
действия образува същинската дейност. Всяка дейност съдържа определена съвкупност от
действия. Дейността е свързана с мотива. Една и съща дейност може да е детерминирана
от различни мотиви. Дейността може д0а се разглежда като система, която се намира в
константа – процес на равновесие. Дейността константа като преход на целта в мотив и
обратно. Как се извършва трансформацията от един вид дейност върху друг.
Игровата дейност е най-простия начин за усвояване на социалния опит. С течение на
времето физическия, интелект, и духовните възможности на индивида нарастват и влизат
в противоречие с игровата форма. В резултат игровата форма отстъпва място на учението.
Този нов вид дейност е адекватна и социалния опит се усвоява ефективно. В последствие
учението отстъпва място на друг вид дейност трудът. Той е най-адекватната форма за
присвояване на социален опит. Тези три вида дейност взаимно се предполагат и
преплитат, но в определен възрастов период всяка една от тях доминира.
Тема 6. Генезис на дйностната система
Дейностната система се разгръща във времето и пространството. Онтологията на
дейността е и на човека, т.е. всички компоненти са възникнали и са се развили
едновременно. Колкото примитивна е човешката дейност, толкова примитивен е и човека
и обратно. Компонентите са: 1) когниция – елементарен сбор от познавателни единици,
които човекоподобните са отразявали в психиката си; 2) оръдието, с което субекта е
развивал дейността си; 3) обменяна е примитивна информация – комуникативен акт.
Когнициите са свързани с жизнено важни външни ситуации, от които зависи
съществуването и са свързани с елементарните инстинкти за продължение на рода,
оцеляване, самосъхранение. Те са стимулирали направата на оръдия – оръжие, което се
отразява като цел - от интрапсихичен (интрасубективен) план (цел) преминава в обективен
план. С течение на времето това оръдие-оръжие отминава и се заменя и целта се пренася
във вътрешен план. Това е механизъм за унаследяване на цели. Това е най-замаскирания и
най-значим механизъм за социално унаследяване. Целите се натрупват в 3 плана: 1)
материален външен продукт като резултат на дейностната система; 2) има резултат в
субективен план – развиват се психичните функции на човека и личностните структури; 3)
има резултат и в субект-субектен план – има обособяване на междуличностни отношения.
В по-късен план се натрупват и още елементи: от когниции към съзнание; от оръдия към
знакови системи – числови системи (количествени отношения между предмети и явления)
и писменост (отразяват качествени характеристики). По-нататък те правят още един скок:
съответно, личност, сложна система на човешка култура, общество.
Във филогенетичен план нещата се повтарят: когниция – съзнание – личност.
Тема 7. Категорията “личност” в социално-психологическите теории за личността
І. Определения – личност е основна категория в СП. Терминът личност произхожда от
латинското персона, с което в древността са обозначавали маската, с която са играели
актьорите. В последствие така са наричали самите хора. Този термин се използва от
всички езици. Индивид, човек личности и индивид – синоними в гражданския език за
разлика от научния език. Човек – използва се свободно (човек на настоящето, бъдеще и
минало). Това е най-широкото понятие, под човек можем да разбираме същество
придобило или не социален опит следователно от новородено до човек с тежка
олигофрения; Индивид – човекът като представител на биологичния вид хомосапиенс,
като носител на всички биологически характеристики на този вид, подчертава се
биологичната същност на човека; Личност – основна категория в СП, имаме предвид
преди всичко неговите социални качества, всички онези социални характеристики, които
човек е придобил по време на своята дейност. Съществуват множество определения на
личността в психологията: личност – човекът като носител на съзнание, но и това
определено е непълно; човекът като активен субект на определена социална дейност
следователно когато човек активно участва в дадена дейност той присвоява натрупания
социален опит; Индивидуалност – в литературата се използва понятието, с което се
обозначава неповторимото съчетание между физически интелект и духовни качества,
което съчетание всеки човек носи в себе си. Всеки човек има своя собствена
индивидуалност. Ние можем да притежаваме характеристики които да притежава
средностатистическата личност, но всеки от нас има собствени неповторими
индивидуални характеристики.Личност: свойства на индивида, това е нещо съвсем
различно от индивидуални свойствана личността. Личностните свойства са онези
социални характеристики, свойства които го правят човешка личност. Индивидуалните
свойства на личността са нещо което различават всяка личност от друга. Персона –
използва се в гражданския език – в него се влага ироничен смисъл, за да се иронизират
някои страни на дадена личност.
ІІ. Теории за човешката личност: Уилям Джеймс пространна теория за личността.
Собствената личност, тя има два основни компонента. Неразчленим компонент на
личността, човекът като тотално цяло, като рефлексия, която отразява противостоящия на
него свят. Мене – разчленено, сложно образувание; то се състои от материално аз на
човека – всеки човек има свое материално Аз, това са всички материални неща, които
човек смята, че му принадлежи (имоти, дрехи и др.); духовно Аз – включват се всички
духовни компоненти на човека – ценности, интереси, умения, навици – всичко което е
социално придобито; социално Аз – човек има множество социални Аз, то е свързано с
функциите, ролите, които човек може да се изпълнява в различни ситуации, той попада в
различни ситуации, общува с различни хора, той се разкрива пред всеки човек с различен
Аз и постъпва по различен начин в ситуациите. Но това не означава, че човек е раздвоен, а
само че е способен да изпълнява различни социални функции следователно, колкото побогато е социалното Аз на човека, толкова по-богата е неговата личност, диференциране
на Аз.
Човешки действия – състои се и е свързано с емоциите. Има два полоса – положителен и
отрицателен, в зависимост от ситуацията.
З. Фройд – човешката личност се състои от 3 основни компонента: Супер его –
изискванията, които налага обществото, отразява дължими модели на поведение, които са
валидни за всяко общество. Его – изразява същността на човека, неговата природа, човека
такъв, какъвто е. То – тъмните, подсъзнателни импулси на човека, от тях извира либидото,
сексуална енергия, която според Фройд обуславя неговия живот, тя доминира през
детството. Особеното е, че Егото се поставя под двоен натиск, т.е. подсъзнателни импулси
принуждават Егото съгласно тези импулси, а Супер Егото принадлежи но да действа
съгласно изискванията на обществото следователно човешкото его е в една постоянна
перманентна ситуация на напрежение, от която се стреми да се освободи, защото то не
може да действа само по една посока и бяга чрез т. нар. защитни механизми.
Курт Левин бащата на СП работи в Америка. Според него личността е диференциране и се
състои от няколко пласта. Може да се представи като вписани една в друга концентрични
елипси и в пространството на тези елипси се образуват пластовете на личността. Найвъншен пласт – видимите зони, които всеки носи в себе си, моторика, движения, жестове,
тембър, всичко което се вижда. Вътрешен – останалите характеристики, интереси,
потребности, навици, привички. Най- вътрешен – ядрото на личността, тук се намира
мотивационната сфера, следователно мотивационното ядро на личността. То е найскритата, интимна част на личността, която може да не се разкрие и след дългогодишно
общуване с личността.
Концептуацията се изгражда на базата на общата теория на полето – т.е. всеки човек
живее в собственото психическо поле, а не в абстрактен свят.
Автори, съотнесени към различни направления в психологията: 1) Психодинамичното
направление – А. Адлер – основател на т. нар. индивидуална психология, посочва, че
основното в човека не са неговите индивидуални или биологически инстинкти, а неговото
обществено чувство; основна детерминираност в развитието на личността е чувството за
превъзходство и то е вродено у човека и още от раждането си човек търси изява на това
чувство. В повечето случаи обаче това чувство не може да се задоволи адекватно, тъй като
усещането за непълноценност може да е и от незадоволителна социална среда и т.н. За да
избяга от него човек развива свръх компенсаторни механизми, т.е. търси начини за
компенсация за това чувство. Според Адлер в миналото в много случаи човек развива
успешно чувство за компенсация на свързаната непълноценност – чрез общи механизми,
но в много случаи не може да ги намери следователно търси свръх компенсации, като се
насочва единствено към една сфера, в която успява. Ако и в двата случая няма успех
следователно третия модел свързан с описването в болестта. 2) Бихевиористично – Теория
за социалното учене на личността. Според него личността се формулира, изгражда се чрез
разучаване на реакциите на други хора, това социално учене се осъществява чрез
наблюдаване на поведенчески модели, които прилагат другите, ако тези модели са
положителни ние ги заучаваме, ако не ги елиминираме. 3) Хуманистично поведение –
разбиране на личността, която се намира на границата на нормата и патологията.
Подхожда към тези хора от хуманистична гл.т., съсредоточава вниманието си върху
личностите на своите пациенти, като не ги разглежда като пациенти, а като партньори, с
които си взаимодейства и това взаимодействие е на основата на взаимно уважение.
Централно място в теорията на личността заема понятието самооценка – най-важното в
структурата на личността, за да се чувства човека добре трябва да има адекватна висока
самооценка за себе си.
Тема 8. Процесът на социализация
Социализацията е процес на формиране, изграждане на човешката личност. Теории за
социализация: 1)Социогенетична – човешкото съзнание е чиста “дъска” върху която
обществото пише. Човешките индивиди се раждат равни в зависимост от социалната
среда се изгражда рличността. 2)Бихевиризаторска – наследствените дадености. 3) Теория
за двата фактора – и социалната среда и наследствеността са два важни фактора от чието
съчетание зависи вътрешното формиране на личността. Реалният процес на живот и
дейност на човека е този, който изгражда, формира човешката личност. Социализацията
на личността се извършва в дейностния процес. Резултатите от дейностния процес се
натрупват в 3 плана: интрапсихичен, материален, релационен. Висшите психични
функции се формират в дейностния подход който е материален (боравене с материални
предмети). В процеса на дейността при който се манипулират с външни материални
предмети се извършва едно пренасяне на тези външни действия (манипулации) във
вътрешен (умствен) план. Този пренос се нарича интериоризация. Това е най-общо казано
социализацията, обратния процес е екстеоризация. Той доминира в по-късен етап от
човешкото развитие. Изнасят се идеи, чувства мисли. Те заемат външна (материална)
екзотерична форма. Целият предметен свят, който ни заобикаля е застинал в
екзотеризационна форма.
Най- общо казано в резултат на социализацията се изграждат атрибутите на
индивидуалното съзнание. Три са основните атрибути: знания ,отношения, чувство –
емоция. Заедно с човешкото съзнание се формират и самосъзнанието на човека.
Съзнанието насочено навътре е самосъзнание: самопознание, самоотношение,
самочувствие. Съзнанието е пределно общо и не може да се изследва, затова се изследват
конкретни феномени следователно в реалния процес на човешката дейност се формират
човешки способности, интелект, реч, мислена. Формират се различните личностни сфери.
Човек се включва в определена дейност поради определена своя потребност с
удовлетворяването на потребността съществуващо вътрешно противоречие се снема, но
снетото противоречие на свой ред поражда друго противодействие. То подтиква човека
към извършване на нова дейност и така до безкрайност. Връзката между потребност и
дейност означава, че е налице още един процес на създаване на все нови и нови дейности.
Тема 9. Просоциално поведение
Просоциалното поведение е дейност, насочена към благополучието на другите.
Алтруизъм – друг израз на същото понятие, помощ за която не се очаква награда.
Медиатори (мотиватори) на подпомагането в просоциалното поведение. Идентификация
на Аз-а, процес на емпатия – в основата на просоциалното поведение.
К. Роджърс за емпатията – да съпреживееш без да напускаш своята собствена позиция.
Емпатията е основен ресурс за дейността. Насочени към хората – консултация,
подпомагане. Още акцентация (реално подпомагане) – това е почти равнозначно на
емпатия. Чувство за вина към пострадалия – при конкурентност, в процеса на социална
промяна, социална диференциация, когато монополът върху ресурсите е в ръцете на
ограниченото предлагане, когато има чувство на несправедливост, ощетеност.
В рамките на този тип промяна има директната и индиректната вина, които мотивират
елитарните слоеве, тези които имат монопол върху ресурсите, за да възстановят
нарушеното чувство за справедливост. Психичния механизъм тук е снемане на
когнитивния дисонанс (познавателен стимул).
Форми на просоциалното поведение: система за подпомагане; чувство за справедливост –
причинителят на вредата редуцира напрежението, възстановяване на психическото
равенство чрез реинтерпретиране на ситуацията (отричане на отговорността,
минимизиране на страданието на другите); възстановяване на реалното равенство – даване
на компенсация, налагане на самонаказание.
Социални норми, свързани с просоциалното поведение: те имат автоматичен закономерен
характер. Има две социални норми свързани с подпомагането – норма на социална
отговорност – оказване на помощ, когато нуждаещия се е в зависимост от подпомагащия.
Отговорността поражда зависимост от другите. Закономерността на нормата е
следователно колкото нуждаещия се е по-безпомощен (не носи вина за своето положение),
толкова околните се чувстват по-мотивирани (ангажирани) да помагат. Ако зависимостта
ограничава личната свобода на подпомагащия, склонността към помощ намалява. Норма
на взаимността – тя описва реакцията когато получаваме помощ, чувство на
признателност. Ако този, които получават се чувства твърде задължен е възможно да
реагира чрез враждебност. Трябва да има баланс между двете норми.
Теоретични подходи към просоциалното поведение
Ситуативен подход – значение на ситуацията. Лотан и Дарли задават в своя публикация
въпроса: защо човек помага? Те са впечатлени от случай в Ню Йорк на човек, който е
нападнат и малтретиран. Виковете му са чути от 38 души, но никой не е помогнал. Те си
задават въпроса, кои са факторите които са повлияли на това поведение. Първо събитието
трябва да бъде забелязано като такова. Второ да бъде интерпретирано като успешен
случай. Трето, човек да прецени, че носи лична отговорност да помага. Четвърто, вземане
на решение как да се помогне. Лотан и Дарли смятат, че неясната ситуация води до
неуверена атрибуция. Авторите описват двата ефекта във връзка с интерпретацията: 1)
ефект на множествената неосведоменост – дали ситуацията е критична, трябва повече
информация. Тук има общо въздействие. Ако поведението е спокойно се счита, че
ситуацията не е критична; 2) ефект на дифузия на отговорността – личността на такава
отговорност, обратнопропорционална на броя на хората в групата (по-голяма група – помалка отговорност). Когато има яснота, човешкото поведение е умерено подпомагащо.
Модел на награди и загуби – човек помага, ако разчита на ползи за себе си. Отговор
намалява с увеличаването на загубите.
Мотивационен модел- Авин предлага 5 фактора свързани с мотивацията за помощ:
1)сериозност на спешния случай; 2)яснота; 3)физическа близост; 4)степен на
идентификация с жертвата; 5) продължителност на времето в което се наблюдава
ситуацията.
Тема 10. Аз-схеми и самооценка
Формира се Аз-концепцията на личността, което е много важно. Ние винаги формираме
представата за други хора и на тази база представата за себе си. Човека винаги подхожда
към други хора с определени схеми към тях (един доброжелателно, друг скептично).
Нашия подход може да се различава напълно от действителността. По същия начин
формираме определени възгледи за себе си.
Аз-образ и Аз-концепция: Аз-образът е актуалната представа, която човек има за себе си.
Олимпийски шампион, позитивен Аз-образ – моментното състояние на нещата. Той е
нещо динамично (променящо се). Аз-концепцията е по консервативно състояние то е
свързано не само с настоящето, но и с миналото и бъдещото състояние на личността. Азконцепцията е свързана със социална група, идеите и позициите. Един временен успех не
може да я промени. Аз-образът и Аз-концепцията са елементи на самооценяването, т.е.
човек си казва, аз съм добър, аз печеля или аз съм лош, аз губя.
Има 3 основни теории: 1) Уилям Джеймс – самооценката е равна на успехите върху
претенциите; 2) Теория на Хайман за референтната група. Човек може да членува в дадена
група, но той си има група от хора чрез която се измерва (някаква ученичка завършва с
тройки, но е доволна защото референтната група е в същото положение и се чувстват
също добре); 3) теория на Фестингер за социалното сравнение: основни постулати: а)
човек има вродена потребност да се самооценява и то позитивно; б) за да я удовлетвори
тази потребност човек търси информация от обективни източници; в) ако човек не открие
обективни източници за своята самооценка той търси информация от други хора като се
сравнява с тях; г) хората търсят информация за своята самооценка сравнявайки се с
подобни на тях хора.
Тема 11. Социални нагласи: атитюдна организация на личността
Преди повече от 60-70г. американския психолог Олпорд отбелязва, че атитюдите са
крайъгълен камък на американската психология. Терминът социална нагласа се определя
като готовност на лицето за реакция. Това понятие се въвежда от Томас и Знаниецки.
Правят изследване на полската емиграция в САЩ, за тяхната адаптация – в която за пръв
път се използва това понятие. Социалните нагласи са предварителни схеми и
преддиспозициум за даване на определен вид отговори на дадени класове от стимули.
Всички тези термини (преддиспозиция, отношение, предразположеност, сложност) взети
заедно могат да ни покажат какво е атитюд или социални нагласи. Атитюд – комплекс от
следните значения: нагласа, предразположеност, готовност, отношение.
Социалните нагласи притежават три основни страни – когнитивна, емоционална и
поведенческа страна. Свързани са с три измерения, които разграничават човешкия опит –
мисъл, чувство и действие. Социалната нагласа не е реалното поведение, а е готовност за
неговото извършване. Социалните нагласи се формират чрез опита на човека, от
поведението: наблюдение а собственото поведение.
Функции на социалните нагласи: защита на личността, оценъчна – чрез нея хората се
примиряват с някои свои недостатъци; инструментална – това е приспособителна
функция, социалните нагласи ни помагат да достигнем някаква цел; организационна – в
състояние са да структурират и организират нашето поведение, така че да ни помагат за
нашата саморегулация.
Атитюдите се измерват чрез скали, т.нар. Ликертови скали – представляват от 3 до11
степени, скали (5степенна скала е най-добра за използване).
Тема 12. Социална мотивация
Ядрото на човешката личност са нейните мотиви. Те са най-любопитната част от
психологията на личността. Мотивацията стои зад всяка част от психология на личността.
Мотивацията стои зад всяка човешка дейност, той я детерминира. Самото определение за
мотивацията ни подсказва, че той служи за мотивация на поведението. Мотивацията от
латински означава движа. Той посочва, подтиква поведението. Мотивът е подбуда
(вътрешна) за действие. Той е вътрешна подбуда, защото е вътрешното, идеалното, за
разлика от стимула, който е външен материалното.мотивацията има връзка с потребноста.
Човешкото съзнание е бимодално – отразява едновременно външния и вътрешния свят.
Ако в човека възникне някаква жажда, тя се отражава като дефицит. В еден момент
субекта се среща с предмета и разбира че това е от което има нужда. В момент на сеща
между субекта и предмета е исторически акт, при който възникналата потребност се
изпълва със съдържание, тя се опредметява и външния предмет придобива притегателна
сила и отразявайки се в съзнанието се превръща в мотивация. Мотивацията може да се
уподоби на идея, мисъл. Когато говорим за мотивите на личността имаме предвид, че
човек притежава съвкупност от мотиви, която не е разположена хаотично, а мотивите са
обособени в система, която е мотивационна сфера с точно определена динамична и
йерархизирана структура. На върха са разположени доминиращите мотиви, които
направляват личността. В един период от живота на човека доминират едни мотиви, в
друг момент други и т.н. По-този начин мотивите от основата могат да отидат на върха и
обратно. Ммаслоу счита, че мотивите могат да са разположени в една йерархична
структура от 5 равнища, всяко по-долно равнище е предпоставка за функционирането на
следващото равнище. Първи са мотивите: физиологични, сигурност, за принадлежност и
любов, утвърждаване, в обществото, самоактуализация. Ако физиологичните мотиви не са
задоволени, мотивите са безопасност ги няма. Мотивите за самоактуализация не зависят
от задоволяване на предходните мотиви.
Леонтиев – 2 вида мотиви: 1) смисловообразуващи, свързани със жизнените стратегии на
личността, с доминиращата дейност и 2) мотивите стимули – служат като емоционален
фон за реализацията на човешката дейност, всяка наша дейност е взаимодействие с други
хора, което е детерминирано от особен вид мотиви, които се наричат социални. Терминът
социални мотиви могат да се срещнат като социална мотивация или социална насоченост.
Социалните мотиви детерминират взаимодействието между личностите при извършване
на определена социална дейност. Съществуват 3 разновидности на социална мотивация: те
са се обособили около изключително важната деметция – корективизъм, индивидуализъм.;
индивидуалистични (егоцентрични) мотиви – човек постъпва преди всичко от гледна
точка на собствените си интереси, пренебрегвайки интересите на други хора; -
колективистични – човек постъпва, съобразявайки се с интериоризацията на групата, на
общността, към която принадлежи собствените си интереси; делова мотивация –
хармонично съчетание между първите две разновидности. При нея човек постъпва
съобразявайки се със собствените си интереси, но в същото време зачита интересите на
групата.
В групите с които ще работи могат да се открият и трите вида мотивация, но при всеки
случай те ще се намират в различно съотношение, а може и да са равностойни.
Тема 13. Конформизъм и социално подчинение
І. Социалното влияние и поведенчески промени – пръв изследването провежда Соломон
Аш. Кои са факторите които принуждават индивида да се подчинява на груповия натиск?
Експериментът е следния: група от 9 човека, като 1 от тях е изследваното лице – наивен
субект, който не знае, че е изследван. Останалите членове играят специална роля. Пред
групата се показват 3 отсечки, с различна големина. Участниците трябва да изравнят с
еталон модел, който е несъмнено равен на средната отсечка. Изследваното лице последен
дава отговор, като преди това всички останали дават грешни отговоли, целящи да окажат
натиск върху него. 33% от отговорите на наивния субект са съгласие и приема идеите на
грешащото множество. По този начин Аш доказва, че феномена конформизъм не се
свързва с познавателни фактори, а със стремежа индивида да се причисли в групата.
Идеята за социалното влияние Аш свързва с поведението.
Термини – социално влияние, власт, конформизъм, подчинение. Когато се използва
социално влияние се има предвид социални ситуации, свързани със съгласието. Терминът
конформизъм се свързва с подчинение на груповата норма, което лишава личността от
активност. Мишел Фуко – според него властта не е насилие или подчинение, не е отказ от
свобода. Насилието и подчинението са границите, вътре в които се реализира власт.
Властта е действие, което влияе върху действията на другите. Всяка власт се
конституционализира чрез насилието, но ситуацията на власт не е ситуация на насилие, а
на съгласие. Свободата е предпоставка за наличието на властта.
Карл Гуитила – размишлява върху терминът конформизъм, като го определя като
неавтентично отношение към другите. Конформизмът е стремежа на личността да бъде
подобен на другите, но външно, избягва се солидарността или опозицията с другите. Той
твърди, че личността лишава себе си от възможността да се реализира в общността.
Човека – личност позволява на общността да вземе него самия. Конформизма носи
уеднаквяване на индивида и е в основата на трагедията на новото време.
Социално психологически определения на конформизма:
Процес, в който индивида променя своята нагласа, за да бъде в хармония. Стремят се да
придадат позитивно отношение на конформизма. Описват промяна на поведението на
индивида, за да се извърши пряка заповед по легитимен авторитет. Конформизма е
промяна в поведението или мнението на личността, в следствие на въображаемо или
действително влияние. Социално понятие – промяна, оказано от пряк социален натиск.
Личностни и социални фактори: характеристики на индивида, който е изложен на натиск;
характеристики на групата; характеристики на индивида и групата.
Счита се, че жените са по податливи, мъжете са по-независими. По отношение на
националността Милграм сравнява конформизма във Франция и Норвегия и норвежците
са по-конформни, за разлика от държащите на своето мнение французи. Елиът Арансън в
книгата си “Човекът социално животно” твърди, че хора с по-ниско самочувствие са
склонни повече към конформизъм. Когато личността е сигурна в групата, тя повишава
своята независимост. За конформизма се говори като личностна характеристика.
Характеристики на групата: значим фактор е броя на членовете на групата, които оказват
натиска. Броят е правопропорционален на степента на конформизма. Ефекта на социална
подкрепа се свързва с по-малък. Отношението група-индивид се свързава със стимулите в
група-поощрение-наказание. По-голям конформизъм има в групите, които работят за
обща награда. Друга закономерност е свързана с привлекателността на групата – ако е
висока, висок е конформизма. Има връзка между конформизъм и групово членство – ще
разделим на няколко етапа груповото членство: проучване – т.нар. потенциален член на
групата – нисък конформизъм; социализация – нов член на групата – с8реден
конформизъм; консервация – член на групата – максимален конформизъм;
ресоциализация – маргинален член – понижаване на конформизма; бивш член – нисък
конформизъм.
Стенли Милграм – 1974г. експериментира верификация на връзката между социално
подчинение и авторитета. Верификация – процес на установяване на истината.
Експеримента се провежда в Йелския университет. Наивния субект среща в лабораторията
човек на средна възраст, който заявява, че ще е доброволец в експеримента. Изследваното
лице след тегленето на жребий се оказва в робота на учител. Ученика е вързан на стол, на
ръката му фиксират електродиод. Експериментатора обяснява че въпреки че
електричеството може да бъде болезнено, няма да му навреди. Учителя е изведен в друга
стая, която е със стълко. Той трябва да чете двойки думи и да проверява дали ученика ги е
запомнил. При грешка подава импулси, които имат различна степен на сила като се стига
до 450 волта (действително ток не е пуснат). Докато трае експеримента учителя е нервен и
иска да спре, експериментатора започва от “моля продължете” до “трябва да продължите”.
Предварително е помолено психолози да направят прогноза учителите ще стигнат до 180
волта (10% от тях) и никой няма да продължи по-нататък. Почти всички стигат до 255
волта, а 65% до край прилагайки масиран електрически ток на някой, който не реагира
вече. Милграм въвежда 18 експеримента: близост на жертвата в пространството – когато
има звукова връзка % се намаляват до 62,5%, а когато са в една стая 40% стигат до края, а
когато има тактилна връзка % спадат на 30%; източници на власт и авторитет – когато
експериментаторът отсъства от стаята подчинението е 20,5%, експериментът се провежда
не в университет, а в изоставен завод – подчинението също спада; влияние на групата –
когато индивидът има 2-3 съучастници. Данните показват механизма на социално
подчинение при авторитет.
Тема 14. Социални, ролеви и междуличностни отношния
Отношенията, при които хората общуват по между си в процеса на производство се
наричат производствени отношения. Производствените отношения са: 1) обективни
отношения - производствените отношения не зависят от субективните предпочитания на
хората; 2) материални отношения – става въпрос за парично-стокови отношения между
хората.
Социалните (обществени) отношения са съвкупност от идеологически, правни, морални,
религиозни отношения, в които влизат помежу си хората и социалните групи. Социалните
отношения зависят от производствените отношения. Те не надстройват/определят от тях.
Социалните отношения са: 1) обективни отношения както и производствените, тъй като се
надстроиват над тях; 2) идеални отношения, тъй като се надстройват над материалните.
Всички тези отношения са отношения между хората и социалните групи. От гледна точка
на тези типове отношения хората се разкриват като изпълнители на предварително
предписани роли. За да изпълни със съдържание социалните и производствени отношения
човек изпълнява предварително предписана роля, например банкер, управител на фирма и
т.н. Освен в социални и производствени отношения хората влизат и в ролеви отоношения.
Те влизат в ролеви отношения, за да могат да изпълнят със съдържание социалните и
производствени отношения.
Освен тези обективни социални, производствени и ролеви отношения съществуват и
междуличностни отношения. По своята същност това са субективни личностни
отношения на предпочитание/непредпочитание, харесване/нехаресване,
симпатия/антипатия, в които влизат хората помежду си в процеса на своята дейност. Те са
от емоционално-психологическо естество поради което не са обективни. Тези отношения
зависят от самият човек. Самите междуличностни отношения са тези, които позволяват да
се изпълнявят съответните роли. И обратното – благодарение на съществуването на
социалните и ролеви отношения се разгръщат и междуличностните отношения.
Следователно социалните отношения не могат да съществуват без междуличностните
отношения. Реален израз на връзката между социалните и междуличностните отношения е
общуването. Извън него е невъзможно съществуването на тези отношения. Именно
живият контакт между хората прави възможно съществуването на социалните и
междуличностните отношения.
Тема 15. Психология на общуването: информационна страна на общуването
Един от основните елементи на общуването е информационния (предаване, приемане,
съхраняване на информация). Това е най-елементарното равнище. Характерно за
общуването е, че се губи информация, има способността да управлява. Една от основните
характеристики на информация е интенционална – независима по отношение на своя
материален носител, съдържанието не се променя, източника може да промени
въздействието си. Губенето на информация е следствие от дефицит на управление.
Естеството на информационния резултат е такова, че той има няколко звена, при които се
губи информация. Дължи се на различните медиатори, които опсредстват възприемането
на информация – фактори от външната среда (светлина, шум и др.), преноса на
информация чрез неврологичната система до главния мозък (защото е материална). След
преноса в главния мозък има т.нар. конструктивен процес (има зависимост от опит,
възможност за реконструиране на образи).
Тема 16. Интерактивна страна на общуването
Не се обменя само информация, а и действие (interaction - взаимодействие). Предполага се
взаимодействие или обмен на действие. Взаимодействието може да има положителен
(коопериране, сътрудничество, взаимопомощ) или отрицателен (противодействие,
конкуренция, противоборство) момент (план).
Принцип на когнитивна консистентност – познавателна непротиворечивост и
съвместимост. Когато хората си взаимодействат, то когнициите им обикновено са
свързани с положителни действия. На този принцип е изградена Теорията за баланса
(Хайнер), т.е. има сътрудничество. Ако две лица се харесват, то те са в единство по между
си, ако не се харесват – няма да са в единство. Взаимодействията са: 1) балансирани – не
се харесват, не са в единство, но няма конфликт; 2) небалансирани – харесват се, но не са в
единство или не се харесват, но са в единство по принуда, а не доброволно. При
взаимодействието между общуващите има т.н. механизъм на саморазкриване – хората при
общуване се саморазкриват по между си. Закономерности (тенденции): 1) жените се
саморазкриват повече от мъжете; 2) жените са способни да поемат повече саморазкриване;
3) ефект на диадата – колкото повече едната страна се саморазкрива, толкова пвече и
другата също и обратно
Тема 17. Социална перцепция и атрибуция. Фундаментална атрибутивна грешка (ФАГ)
Третата страна на общуването е перцептивната – процес на междуличностно възприятие.
Когато си взаимодействаме с някой той е не само изпълнител на роля, но и личност с
индивидуални характеристики. Търсят се причини за нашите и на другите постъпки,
понякога се намират, а може и да са грешни. Този процес на търсене и намиране е процес
на приписване на причинност на поведението (атрибутивен процес). Тък се губи много
информация, ако атрибуцията е погрешна. Причини за погрешна атрибуция: 1)
категоризация – при възприемането на социални обекти се влияем от опита, към коя
когнитивна категория да отнесем обекта. При категоризация обекта “попива”
характеристики на категорията на индивидуалносто съзнание. Колкото е по-голям опита,
толкова е по-малка възможността обекта да “попие” неадекватни характеристики.
Прекаленото уповаване на категориите е стереотипизация.
Винаги търсим причини за поведението и приписваме причини, при което се правят и
грешки. ФАГ – погрешн приписване на причини, което води до някакво действие и
резултата му. Причиността се приписва на субекти, но не на обективните обстоятелства,
условия. Тенденсията причинността да се приписва на субекта е ФАГ. Има:
персонализация (приписване на причината на едно лице) и деперсонализация (приписване
само на ситуацията).
Тема 18. Ефект на първенството и ефект на ореола
Действието на тези ефекти се явява при общуването, при което субектите се възприемат
като личности. Резултат на тези ефекти е загубата на информацията.
І.Ефект на първенството – открит е от американсият психолог Аш, който в своите
експерименти констатира, че първоначално получената информация оформя
познавателната (когнитивна) рамка, през която приминава всяка по-следваща информация
и по такъв начин оказва влияние на последващата информация. По съвременните
изследвания доказват, че за непознат социален субект се оказва най-важна първоначалната
информация постъпваща за него. Всичката останала информация се пречупва през
първоначално постъпилата информация. Обратното – за познат субект най-важно се явява
последната информация постъпила за него. Именно тя се явява определяща.
ІІ. Ефект на ореола - тенденцията е около първоначално създадения позитиван образ да се
трупа само положителна информация, а негативната да се елиминира. Това се нарича
ефект на ореола. Това е ореол създаден върху някакъв положителен образ.
Тема 19. Психологически детерминанти на асоциирането
І. Същност – хората се обединяват в групи, защото така по-лесно биха постигнали
опеделена цел. Човекът е създал държавата, за да му служи, да прави живота му по-лесен.
Хората се обединяват поради рационални причини. Наред с тези рационални
детерминанти съществуват и причини с чисто психологически характер. Наричат се още
ирационални
ІІ. Психологически детерминанти: 1.Феномен – социално улеснение: въвежда се от
Трайплет, който наблюдава много групи и открива, че когато хората са в група те постигат
по-големи резултати. В групата се генерира латентна енергия, която помага за по-високото
напрежение. Ефектите, който са основани на присъствието на другите Трайплит нарича
социално улеснение. 2. Комфортност спрямо социалните влияния (Шери): когато станат
членове на дадена група хората приемат нормите на тази група, т.е стават комфортни.
Шери прави следния експеримент: залага на автокенетичния ефект (когато
продължително гледаме в една неподвижна точка, започваме да си мислим, че тя се
движи, променя големината си и пр.). Вкарва изследваните лица в една аудитория и им
поставя за задача да гледат продължително една точка, която е абсолютно неподвижна.
Въпросът, който им задава е “Какви движения извършва точката?”. Във втората част на
ескперимента в групата има поставени лица, които казват как се движи точката. Това,
което се наблюдава е, че останалите в групата се съгласяват с поставените лица. В третата
част всички от групата влизат по отделно и тенденцията е същата като във втората част –
всички казват, че точката се движи; 3. Потребност от социално сравнение (Феслингер
“Теория за социалното сравнение”). Според него човек има потребност да се сравнява с
други хора, защото му е нужно да поддържа една позитивна оценка за себе си. Човек може
да се сравнява с други хора като се асоциира с другите в група. 4. Социално сравнение на
емоциите: освен, че сравняват способностите си хората сравняват и емоциите си (Шахтер).
Шахтер прави следният експеримент: наема поставени лица, които разказват в какво се
състои даден експеримент. Извода е, че тези, които участват в експеримента не питат
поставените лица по-отделно, а заедно, т.е хората се асоциират в групи и сравняват своите
емоции 5. Референтност (Хаймън): у хората е налице тенденцията да сравняват своите
действия с действията и поведението на хората членуващи в други атрактивни групи,
който служат като пример за подръжание. 6. Идентичност: съществува его-идентичност и
социална идентичност. Социалната идентичност е в основата на асоциирането. Теорията
за идентичността е свързана с името на Х. Тейфъл. Той обособява две групи: 1)група на
лицата надценили и 2)подценили точките. Той нарича тези групи минимални групи (хора
обединени под несъществени признаци). След това кара членовете на двете групи да
раздават награди и открива, че хората са по склонни да награждават хора от тяхната група.
Това той нарича вътрешно-групово фаворитизиране. Извода е, че човек има нужда да се
идентифицира в дадена група. Поради необходимостта от повишаване на самооценката
човек се асоциира с референтна група. 7. Ефект на радост от обявената слава (Р.
Циалоини). Дава на първата група изследвани лица тест за интелигентност. Обособява
изследваните лица на две групи: 1)успели и 2)неуспели. След това им казва да опишат
последната футболна среща. Извода е, че групата на успелите описват футболната среща с
неутрални термини. Другата група описва футболната среща с термини, в които личи
желание за асоцииране с победилият отбор. Следователно човек се асоциира с
атрактивната група, т.е отразява славата; 8. Индивидуалните потребности – има много
такива, които карат хората да се асоциират. Мърей говори за: 1) амбиции, реализация,
престиж; 2) упражняване на човешка воля – домониране, противопоставяне; 3) потребност
свързана с увреждане на другите – агресия, унижение; 4) от любов към хората –
афилитивна – присъединяване, взаимопомощ.
Тема 20. Общуване и защитни механизми. Основни методи за защита
Взаимодействието, общуването между хората се разгръща от действието на т.нар.
защитни механизми. Това произтича предимно поради факта, че човек иска да се
самооценява в позитиван план и процесът на взаимодействие винаги определя
самооценката, т.е човек иска да се представи в позитивна светлина. Самооценката е
предопределено от бинодалността. Бинодалността на човека се изразява в способността му
да съотнася обективната реалност със субективната реалност (рефлексия и
саморефлексия). Позитивната самооценка се гради на желанието да се представи човек в
конструктивна светлина. Това произтича от бягството от тревожността и стреса. Друго
обяснение на защитните мехнизми се гради въз основа на психоанализата и его-защитите.
Поведенчески стратегии: 1) Научена безпомощност: в детството на детето, когато е
безпомощно (например ако е болно) му се обръща повече внимание. От тук то се научава,
че когато е безпомощно може да привлече вниманието на другите; 2) Стигма (петно,
белег, клеймо): някой хора са стигматизирани (заклеймени). Именно поради наличието на
тази стигма, носителите и се ползват с някакъв преоритет. Когато тя се осъзнае почва да се
афишира, за да привлече вниманието и респективно да се извлекат девиденти от това; 3)
Самозатрудняващя поведенческа стратегия: налице е когато хората не са стигматизирани,
но симулират стигма, за да привлекат внимание.
Методи на защита: 1) Отричане на спомени, минали действия и постъпки, т.е на всичко,
което може да причини тревожност. При отричането този, който го използва изпада едва
ли не в неволна загуба на паметта. Това е самозалъгване; 2) Маскиране – истинските
(реалните) мотиви на поведението се маскират и се заменят с други. При това положение
човек сам вярва на себе си
Защитни механизми: 1. Рационализация – при нея не е налице рационална постъпка, а
човек се самозалгва, че постъпва рационална постъпка. Пример за това е
предпочитането/непредпочитането като извинение за действителното състояние на
нещата. Друг пример е обвиняването на обстоятелствата за несполуките. Това се прави в
случайте, когато човек иска да запази самооцинката си. Затова той винаги поддържа тази
тенденция – той си обяснява определено поведение или събитие с външни фактори, на
действието на външни причини като съдба и пр. Такива хора притежават външна
локализация на контрола. Интелигентните хора, например притежават като външна, така и
вътрешна локализация на контрола. Това, обаче е различно от генерализираната
тенденция да се приписва причинността на обстоятелствата (като защитен механизъм).
При децата съществува тази тенденция (генерализиране), т.е да се приписва положителна
причинност на себе си и негативна причинност на обстоятелствата – това е защитен
механизъм. Друг аспек от рационализацията е проектирането; 2. Проектиране – свързано е
с непризнаването на собствените отрицателни качества и проектирането им върху други
хора. Минимализиране на стигмата чрез максимализирането и при други хора. 3.
Идентификация - този проблем се среща често в социален план. В социалната психология
се говори за социална идентичност. Наред с идентичността съществува и понятието
идентификация: 1) Идентификация – понятие, което се използва в два смисъла: а) когато
става дума за защитен механизъм, т.е за анализ на проблеми извън нормата. Това
всъщност е уподобяване, стремежа на личността да прилича на друг човек. При него
личността, която се уподобява не просто копира модела, а във въображението си се
превръща в личността, която моделира. Защитен механизъм е, защото идентификацията се
появява когато човек не може да приеме собствената си личност; б) идентификацията в
норма е съвсем адекватен процес, присъщ на човека индивид. Този процес се разгръща от
ранният период на развитие на човека. Тогава човека се стреми да прилича на значимите
за него взрастни хора. В този париод чавека търси себе си, истинския си образ. В крайна
сметка, в резултат на този процес, той намира своята истинска същност, личността му
става постоянна, т.е той достига до идентичност. 2) Идентичност – този въпрос е важен не
само в социален план, но и в личностен. Това може да се открие още в трагедията на
Софокъл “Едип цар”. Акцентира се върху търсенето на същността. Проблемът на
съвременния човек не е в фрустрираната сексуалност (Фройд), а в фрустрираната
екзистенциалност, т.е липсва смисъл в живота на хората и следователно съвременният
човек трудно стига до своята идентичност. Говори се за различни видеове идентичност:
социо-етническа, национална и професионална. Всичко това се нарича его-идентичност.
Формирането и поддържането на идентичността става посредством когниции (символи) –
примерно националния флаг, гербът и т.н. Ако тези символи се подменят се губи
идентичността. За изграждане на идентичност е необходима социалиална матрица, която
се изгражда посредством символи. Его-идентичност (Ериксон): а) предрешаване на
идентичност; б) мораториум – набляга се върху отлаганито на процеса на
идентификацията; в) фаза на объркване на идентичността – личността става апатична,
неуправляема, конфликтна; г) етап на постигане на идентичност. 3. Дисоциаиция –
единството между думи и дела означава консистентност на поведението. Дисоциация
значи точно обратното – разделяне между думи и дела. Дисоциацията е защитен
механизъм, защото човек не е способен да извърши това, което иска. Типичен пример е
преносното теоритизиране. 4. Подтискане - задържане на импулси, които се отричат
обективно. Дадено общество решава, че нещо не е позволено, че дадена потребност не
трябва да бъде удоволетворявана. Така хората подтискат импулса, за да избегнат
(например) санкция. Това е защитен механизъм, при който хората бягат от себе си. 5.
Заместване - има три разновидности: а)
сублимация – това е процес, при който социално неприетите потребности намират израз в
социално приета норма; б) компенсация – не всички хора са с еднакви способности. За да
се преживяват като успешен, човек се стреми да компенсира своите недостатъци чрез
полагане на усилия в други области; в) свръхкомпенсация – това е полагане на усилия
точно в тази област, в която човек е слаб.
Извод: Защитните механизми се реализират, за да де запази личността. Има и друг
момент. Реализацията на защитните механизми ни предпазва от вътрешен конфликт, но не
ни предпазва от конфликта с другите.
Тема 21. Видове социални общности
І. В зависимост от предмета на дейността могат да се обособят много социални общности.
Много автори предлагат различни критерии, по които може да се обособят групите. Ще
използваме два подхода: 1) Социологически подход: а) условни социални общности – не
съществуват в действителност, а са обособени за нуждите на някакво изследване, анализ,
те са абстрактни, например, група на алкохолиците у нас; б) реални социални общности –
всички социални общности, които независимо от характеристиките си извършват реални
дейности, имат цел, локализирани са и др., далят се на: лабораторни общности
(необходими са обективна и субективна потребност) и естествени общности (зад
възникването на каквато им лежи определена социална потребност. Естествената общност
възниква от обективна потребност: 1) неорганизирани естествени социални общности –
онези, при които няма разделение на властта, те не са структурирани; 2) организирани
естествени социални общности – съществуват отношения на зависимост.
Неорганизираните и организираните естествени социални общности се делят на големи и
малки. Пример за неорганизирани големи естествени социални общности е Тълпата.
Пример за организирани големи естествени социални общности са партиите. Малките
естествени социални групи са основен предмет на изследване на социалната психология.
Социалната психология изследва динамиката на поцесите, които се извършват в малките
групи); 2) Психологически подход - съществуват три основни класификации: а)
класификация на Чарлз Кули – критерии за тази класификация са контактите между
членовете на групата. В този смисъл групите са: първични групи (в които контактите
между членовете са директни, непосредствени) и вторични групи (контактите между
членовете са опосредствани, индиректни); б) класификация на Елтън Мейо – критерии за
тази класификация е разпределението на власта. В този смисъл групите са: формални
групи (налице е предварително разпределение на властта, което става по официален
начин,налице е формален лидер) и неформални групи (при тях отсъстват официалните
властови зависимости). Съществува неформален лидер наричан още емоционален
лидер.Една и съща група може да притежава формална и неформална структура; в)
Класификация на Хайман – критерий е формалната принадлежност на хората към дадена
група: група на членството (това са групите, в които хората реално членуват) и
референтна група (тя е еталон за поведение, може да съществува вътре в групата на
членството или извън нея, съществува позитивна и негативна референтна група,
референтната група притежава сравнитителни и нормативни функции).
Тема 22. Неорганизирани социални общности. Класификация и механизми на образуване
І. Причини за възникване на неорганизирани социални общности – причините за
възникването им лежат извън самите неорганизирани социални общности и са стихийни.
Могат да се обособят няколко причини: 1) обективни, които лежът извън обществото
(бедствия); 2) от емоционален (личностен)характер – могат да са положителни или
отрицателни (масова скръб, радост); 3) социални причини – свързани с масова
нетърпимост към определен социален проблем.
Определение за неорганизирани социални общности: група от хора, която се явява субект
на неорганизирано явление, което се осъзнава по неопределен признак и въз основа на
този признак изгражда своето единство. При неорганизираните социални общности може
да се открие и елемент на организираност
ІІ. Видове неорганизирани социални общности: 1) Публика - налице е общ интерес,
предмет на обсъждане, който заслужава обществено внимание, реализира се по
определени правила. Може да има обсъждане, дискусия; 2) Тълпата – случайно множество
от хора обединени от дадена емоция, която по принцип е негативна, т.е. има отрицателни
нагласи. Тази тълпа се обединява под общ признак и от него произтича единството им.
Тълпата действа единодушно и целенасочено, безкритична и конформна, не допуска
обсъждане; 3) Маса – многочислена група, която е преди всичко аморфна. Причините за
нейното възникване са преди всичко социални. Няма контакт мецду членовете. Има поголяма или по-малка общност на интереса. Характеризира се с клсови признаци. В
определен момент и условия масата може да придобия организационни характеристики.
От публиката към масата изчезва възможността за контрол на личното поведение. Това се
дължи на два феномена – причина за две поведенчески стратегии: 1) отсъствие на
отговорност; 2) присъствие на анонимност – всички са анонимни и равни. Първата
поведенческа стратегия е: човек в условията на тълпа прави неча, които в обикновени
условия не би правил. Втората поведенческа стратегия е: човек не прави онова, което в
обикновени условия би правил.
ІІІ. Механизми на образуване на неорганизирани социални общности – в началото
аморфна статична човешка група може да стане активна на принципа на късо съединение
– доминиране на отрицателна емоция, колективно осъзнаване на отрицателен факт, за
който се появява отрицателно действие. Механизмите са: 1. Механизъм на заразяване –
пример масови сцени на смърт и радост; 2. Механизъм свързан с неефективността на
средствата за масова комуникация; 3. Механизъм на недоверието в средствата за масова
комуникация, остър дефицит на информация; 4. Механизъм на слуховете и мълвите,
събиране на хора с цел обмен на инфирмация; 5. Комбиниран механизъм.
Тема 23. Тълпа: същност и класификация
Видове тълпи: 1) Случайна тълпа – формира се инцидентно в следствие на случайни
събития; 2) Експресивна – представлява множество от хора изразяващи радост или скръб;
3) Конвенциална – пример са зрителите на стадиона. Между хората съществува
конвенция, т.е те приемат общи за всички правила, има елемент на организираност; 4)
Действаща - субект, реализиращ определени целенасочени действия и бива: а)
възстанническа – субекта на метеж/агресия спрямо определен социален обект, има класов
елемент и може да стане организиран акт на социална борба; б) агресивна – причините са
от емоционално-личностен характер, акцента се поставя върху неубозданата и необяснима
агресия; в) спасяваща – причините за нейното възникване са природни, но могат да бъдат
и социални; г) грабителска; д) екстазна – възниква поради наличието на определени
ритуали, молитви и др., може да има различни резултати; 5. Паника – крайна форма на
масово неорганизирано поведение, което съдържа в себе си импулсивни действия на
безпорядък и хаос. При нея няма организираност. Причините са различни: от природно
естество, социални, субективни. Поведението на индивида в тълпата е различно.
Действието на паниката се прекратява, когато стимула, който я е предизвикал започва да
се възприема осмислено и адекватно.
Тема 23А. Разгръщане на поведението на тълпата
Неорганизираната социална общност е лишена от лидери, от структура. Когато се
включват механизмите за образуване тези групи се превръщат в динамични. Временно
може да се появи един или повече ситуативни личности. Поведението на тълпата се
разгръща. Това разгръщане минава през: 1) Спонтанна идентификация на общия стимул,
свързана с определена потребност – често има отрицателна емоция, идентификацията е
свързана с определена потебност, която всеки сам осъзнава; 2) Разгръщане на циркулярна
реакция, обединяваща множеството под един знаменател. Всеки се самоидентифицира; 3)
Етап на лутане – множеството занае, че всички мразят стимула, но не знаят какво да
правят, започват разговори, ескалация на чувства, етап на подготовка за съвместно
действие; 4) Създаване на общ образ на обекта (често неадекватен), спрямо който ще се
извърши действието. Това е резултат от общото творчество; 5) Етап на активация към
действие – самоподканяне, самонасърчаване, на този етап възникват т.нар. спонтанни
лидери; 6) Етап но конкретно действие – агресията, която обикновено е изместена; 7) Етап
на заглъхване на фрустрационното състояние –постепенно агресията отшумява; 8) Етап на
разпадане на тълпата.
Емоционалното състояние на индивидите в условията на тълпата: 1) Повишена
емоционалност; 2) Повишена впечатлителност и внимание към отделни факти; 3)
Повишена внушаемост и комфортност; 4) Намалена критичност спрямо действието на
другите; 5) Понижена адекватност в преработката на на информация;
6) Наличие на безотговорност на собственото поведение; 7) Чувство за могъщество и
идентификация с тълпата (защото е силна, могъща); 8) Чувство за безпомощност и
анонимност; 9) Използване на стериотипно модели и агресивно поведение; 10) Пълно
блокиране на механизмите за самовъзприемане и самоконтрол.
Тема 24. Управление на впечатлението
І. Социална среда – условие и фактор за развитието на личността по отношение:
Биологично направление – биологичното и физическото ни развитие са
предопределени;
Теория за ученето – залага се на попълването на белия лист, тоест на наученото;
Теория на Виготски и Леонтиев – благодарение на социалната среда се формират
определени качества на личността, които отговарят на изискванията на обществото, т.е.
обществото формира личността; тази личност активно взаимодейства със средата, в
резултат на което тя избира различни модели на поведение, откъдето и различни видове
дейности. Развитието и смяната на дейности бележи и развитие на личността. Още в
ранната детска възраст общуването като вид дейност директно или индиректно присъства
във всеки възрастов етап. До 1г. общуването има функционален характер, без нео човек не
може да оцелее, но ако е налице емоционален комфорт действието не разглежда средата
като враждебна и у него се формира сигурност. От 1 до 3г. – заражда се предметна
манипулативна дейност и общуването. От 3 до 7г. се заражда играта, където се учи на
сътрудничество и в нов тип отношения, в които има управление и подчинение. От 7 до
11г. водеща е учебната дейност. От 11 до 15г. водеща е общуващата дейност, изгражда се
сътрудничество за постигане на общи цели. В процеса на преработката на външни
влияния се развива личността и Аз-концепцията – за изгражданото й от значение са:
семейството; училището; приятелския кръг; оценката която личността дава сама за себе
си. Чрез всичките фактори се стига до Аз-концепцията, която обикновено е далече от
желания образ. Аз-концепцията се дели на идеално Аз и реално Аз. Идеалното Аз може да
служи като мотиватор за развитие на личността, то е еталон с който се сравнява реалното
Аз. Идеалното Аз го създаваме ние и съобразно него ние оценяваме реалното. В резултат
от това нашата оценка обикновено е завишена – тя е стимул, мотив за осъществяване на
целите. Понякога оценката е малко занижена – личността се формира като конформист
(човека няма собствено мнение) и тя е лесно податлива на манипулация. Ниската
самооценка води и до липса на самочувствие. Това води и до социална изолация.
ІІ. Управление на впечатлението – то е единство от перцептивни, емоционални и
когнитивни елементи при прием на информация. Те се изграждат на основата на
недостатъчна информация и в основата лежи междуличностно възприятие. Съществува
парадокс на възприятието, които могат да се пренесат в социалния контекст.
Гещалтпсихологията говори за това че възприятното поле се формира от образи, фигури и
другите са фон. Те формират функционалното единство, т.е. фона влия върху образа.
ІІІ. Техники за конструиране на впечатления – средства: вербално представяне на човека,
невербални сигнали; арт ефекти – дрехи, ситуационен контекст, в който се представяме, те
подкрепят или влизат в противоречие с образа, който искаме да представим; целенасочени
поведения – това са тактики за формиране на желаното предразположение. Действията за
формиране на впечатления могат да дадат спонтанни или целенасочени (предварително
планирани). Формиране на впечатление – има своя мотивация. Силата на тази мотивация
се определя от целта, която искаме да постигнем, както и от разликата, която съществува
между реалния и желания образ.
ІV. Ефекти на възприятието: 1) Ефект на ореола – създаден от друг човек, от
постиженията на човека; 2) Ефект на поредността – получава информация на части и те си
противоречат, тогава обръщаме внимание на първата. Ако информацията е
непротиворечива – то се обръща внимание на нея.; 3) Ефект на неудачника – когато човек
претърпи неуспех в дадено дело и той се възприеме от другите като неудачник, това
снижава външната му оценка и настъпва разминаване между външната му оценка и
вътрешната самооценка; 4)Ефект на проекцията – приписваме на хората, които са ни
симпатични качества, които те обикновено нямат; 5)Ефект на междуличностното
разстояние – зависи от възрастта.
Тема 25. Видове организирани социални общности
Класификация на Макс Вебер – според него организираната общност трябва да е
регламентирана – взаимоотношенията и др., т.е. една съвършенна форма, която наричаме
бюрокрация. В основите на класификацията той поставя типа власт или контрола. Той
говори за три типа власт: традиционна – включва нравите и обичаите: харизматична –
лидерът притежава харизма, хората се подчиняват на персоналните качества на лидера;
легална – организиана от бюрократичния тип, в която правилата се легитимират
предварително, т.е. правилата се обявяват предварително, одобряват се и се приемат. Тези
правила са безлични.
Според принадлежността на резултата – организациите се делят на: частни, печеливши –
печалбата е от производство на стоки или услуги; частни непечеливши – непроизвеждат
нито стоки, нито услуги и се финансират отвън; държавни или общински организации –
средствата са държавни, получения продукт е предназначен за държавата, за обществото;
организации от смесен тип – държавата участва в дейността и разпределянето на
печалбата заедно с частните организации.
Класификация на Е. – той използва съгласието, на базата на него извежда: власт,
включеност, като ги съчетава. Той обособява видове власт и търси такава включеност
съответства и на базата на съответствието той обособява видовете организации.
Обособяват се три вида организации: принудителна; възнаграждаваща, свързана с
манипулирането на ресурсите; нормативна, при която се манипулират духовните
символните награди. На всеки вид власт съответства включеност: отчуждена включеност
– отговаря на първата принудителната; калкулативна, съответства на възнаграждаващата;
морална – при която е налице убеденост и доброволност при включването. На базата на
съчетанието се образуват 9 вида организации, които обаче са нереални, защото не може да
има организации, в които да господства принудителната власт и моралната
характеристика. затова той определя 3 организации: принудителни, утилитарни,
нормативни.
Тема 26. Същност на малките групи. Граници и класификации
Уилям Джеймс изследва множество малки групи за да изследва каква трябва да бъде
границата на тези малки групи. Според него това е 7+/- 2. Това се свързва с т.нар.
магическо число на Милър – това е числото, което отговаря на броя на предметите, които
могат да се задържат в кратковременната памет. В последствие тази концепция се променя
като долната граница се свежда до 2-3 човека. Горната граница варира между 30-40 до 5060 човека, защото малка социална общност е тази, в която отделните индивиди се намират
в непосредствен контакт, връзка по между си; между тях има някакви отношения от
субективно-личностен характер. Ефективна в действителност е тази група която е между
3-11. Групата трябва да е от нечетен брой хора съобразно гласуването.
Видове малки групи: 1) според контакта между членовете са първични и вторични – тази
класификация поставя акцент върху непосредствения контакт между членовете на
групата, т.е. ако контактите са опосредствени, индиректни говорим за вторични, а ако са
непосредствени става въпрос за първични; 2)Елтън Мейо – прави класификация на
основата на разделението на властта в групите, т.е. ако тя е разпределена по официален
начин, то групата е формална (организирани общности, с ясни задължения и роли за
всички); неформални са групи при които взаимодействието между членовете не е
регламентирана официално, няма официална властова структура. Дадена група може да
има официална (формална – отразява деловите взаимодействия между членовете на
групата) и неофициална (неформална – междуличностни емоционални отношения)
структура; 3) според Хаймън ние можем да обособим групи и според принадлежността на
нейните членове. Той обособява две групи: групи на членството – в нея човек членува
официално; референтни групи – нея човек използва като еталон, съотнася своето
поведение, референтната група изпълнява нормативни и сравнителни функции без да иска
да налага норма на поведение. Този референт може да бъде и самото членство, може да
изпълнява положителни функции, когато влияе върху изграждането, усъвършенстването
на личността, нарича се позитивна референтна група. Има и негативна група.
Тема 27. Основни характеристики на малката социална общност
Всяка малка група има основни параметри, които детерминират нейната същност. Тя
съществува в някакви граници, т.е тя притежава размер. Важна е композицията, състава на
малката група. Друг параметър на малката група е нейната сруктура.
І. Основни белези на малката група: 1) трябва да са налице обективни социални
потребности. Ако такива не съществуват не може да възникне малка група; 2) всяка малка
група се изгражда на базата на определени общи ценности, които са общи за всеки член на
групата. Това са т.нар групови ценности. Всяка група се характеризира с типични за нея
групови ценности; 3) по посока на груповите ценности се композират т. нар. групови
интереси; 4) съобразно груповите ценности се изработва и нормативна база на малката
група, т.е изработват се груповите норви. Всяка група има различни групови норми;
5)съобразно груповите ценности и груповите норми се намират и т.нар. групови роли.
Всеки член изпълнява предварително предписана му социална роля, предварително
предписани му социални функции. Тези роли образуват т.нар. социална структура.
Съобразно всеки член съществуват очаквания, ме той ще изпълнява тези функции
съобразно предписаната роля; 6) групови очаквания: ако даден член на групата изпълнява
своята раля съобразно груповите очаквания, той ще бъде възприеман в благоприятна
светлина и съответно ще приема по-голяма позиция в групата. Позицията, която всеки
член заема в групата се нарича групов статус. Груповият статус не е едно и също със
социалния статус. Социален статус ще рече мястото на човека в обществото, следователно
двете понятия не съвпадат.. По принцип би трябвало, но не е задължително груповата
санкция да е по посока на груповите ценности и груповите норми. Груповата сплотеност и
груповият климат също иват значение; 7) групови санкции – въз основа на груповите
ценности и норми, прилагат се от лидери, желано е от подчинените. Неприлагането им
води до деструктуриране на групата.
Тема 27А. Структуриране на междуличностните отношения
В малките групи има предварително разпределение на ролите и следователно можем да
кажем че групите предварително се структурират. В групата освен ролеви отношения има
и друг вид отношения – производствените. Те зависят от формата на собственост, начина
на произвеждане на благата; тези отношения са обективни – не зависят от желанието на
отделния индивид. Над тези отношения се надграждат социалните отношния – съвкупност
от идеологически, правни, политически и т.н. отношения в които встъпват хората и
социалните групи. По своя характер са идеални, също са обективни оправдават
обективните производствени отношения. Ролевите отношения също са безлични и
регламентират функциите, които трябва да изпълнява всеки член от общността. Тук няма
чувства а правила които се изпълняват. Във всяка човешка общност съществуват още един
тип отношения, които са емоционални по своя характер. С изпълнението на ролите в една
група се зараждат още един вид отношения – междуличностните. Изразяват се с харесване
и не харесване, симпатии и антипатии, защото зависят от характерните особености на
всеки човек. Те не представлява никакъв ред отношения, които се надграждат над
социалните, а са взаимно свързани по между си. Това е така защото социалните се
реализират благодарение на междуличностните отношения.
Ролеви отношения оформят официалната структура на групата. Всяка група притежава и
неформална структура. Тя не е зададена предварително, а се формира в процеса на
съвместната дейност. Тази неформална структура също включва отношенията на
зависимост, която е от емоционално психическо естество също разкрива типа отношения
между личностите, както и лидерите, които се наричат неформални. За да е ефективна
една група основно изискване е нейния официален и неофициален лидер да са едно и
също лице.
Тема 26. Лидерство и лидерски стилове
Ефективността на организацията зависи от лидера. Има две основни понятия: говори се за
лидер и мениджър. Има разлика между тях. Не всеки лидер е мениджър и обратното.
Лидерът увлича след себе си хората, докато менъджерът има специално образование.
Лидера може и да е мениджър. Има 3 основини теории:1) Теория за великия човек развива са до 50 те години на ХХ век. Лидерите имат типични черти, които ги отличават
от другите хора, от последователите им. Те имат набор от черти и качества благодарение
на които стават лидери. Изследванията доказват категорично тази теория, но лидерите
имат няколко специфични качества, които им помагат (потребност от власт, постижения,
доминиране, способност за самоконтрол, по голяма самоувереност); 2) Ситуативни теории
– постулират, че ситуацията е от решаващо значение за възникване на лидера, ситуацията
трябва да я има, за да се изяви лидера; 3) Съчетание от теорията за великия човек и
ситуативната теория – лидери са онези, които имат съответните качества и ги проявяват в
определени ситуации
Стилове на ръководство: 1) Вероятностна теория на Фийдлър (изследва съответствието
между лидера и и значимите му качества и съответната ситуация). Според него найважното нещо за всеки лидер е отношението му към аутсайдера в групата (найнеуспешният, непредпочитан човек). На тази основа Фийдлър обособява два типа лидери,
при които доминират два типа отношения (ориентация към аутсайдера): 1 – лидери, които
го възприемат в отрицателна светлина и имат отрицателно отношение към него са лидери,
които имат ориентация към задачите, изпълнението, структурата на групата,
ефективността. 2 – Този тип лидери се характеризират с положително отношение към
аутсайдерите и ги приемат в положителна светлина (съчувстват му). Тези дименсии стават
основа при изследването на лидерството. Те се отнасят както за чертите на лидера, така и
за ситуацията. Фийдлър не постурира кой от двата типа е по-добър. Трябва да се отчите и
ситуацията, в която лидера управлява, за да видим дали той е ефективен, дали има
ситуационен контрол, който от своя страна може да е висок – когато лидера абсолютно
контролира ситуацията, хората, организацията; нисък – когато лидера не може да
контролира каквото и да е; и среден. В резултат на изследванията са Фийдлър разбира, че
насочеността към задачите трябва да е съчетана с много нисък/висок контрол, за да е
ефективен лидера. Когато ситуативният контрол е на средно равнище най-ефективен е
стилът “насоченст към човека”.2) Теория на когнитивните ресурси – доразвиване на
теорията на Фийдлър, който заедно с Гарсия създава теорията за когнитивните ресурси,
които влияят на интелектуалните способности на лидера, върху неогвите ефективност.
Зависи, интелигентността не е 100% гаранция за лидерство. Зависи от: 1) степен на
директивност на лидерите ( директивност – възможност на лидера да дава заповеди
непрекъснато, пряко да участва в управлението) – авторите доказват, че при висока
интелигентност и директивност лидерите са ефективни. Ако е ниска директивната
ситуация по ефективни са ниско интелигентните лидери. 2) степен на стреса, който
предизвиква ситуацията – най – добре е средното равнище на стреса. Авторите доказват,
че ситуации с висок стрес са по-подходящи за ниско интелигентните лидери.
Интелигентните лидери са ниско ефективни във висока стресова ситуация и по-ефектифни
при нисък стрес.
Тема 27. Авторитет, власт и влияние
Власт – съществена характеристика на лидерската роля, чрез нея лидера управлява.
Членовете на групата също притежават власт, с която контролират лидера. Властта е
способност да се променя поведението на другите. Особенното при властта е, че тя не
винаги е легитимна и при нея целите не винаги са общи. Властта е възможност за промяна
на поведението на другите.
Авторитет – това е способност за въздействие върху другите хора. Налице е сила, мощ. За
разлика от властта, обаче авторитета е легитимен и целите винаги са общи.
Влияние – също може да се определи като способност да се промени поведението на
другиете хора, но то е по-слабо и по-малко надеждно. Влиянието се основава на следните
фактори: а) когато лицето върху което се влияе е убедено, че ще бъде наградено или ще
избегне наказанието. Това е поведение на съгласие, на сервилност;б) когато лицето се
идентифицира с източника на влияние;в) когато лицето, върху което се влияе споделя
дейностите на източника на влияние.
Източници на власт (видове власт):1) Възнагараждаваща власт – притежава я този, който
контролира наградите, колкото по-големи са наградите, толкова по-голяма е властта; 2)
Принудителна (наказателна) власт – може да е по-незабележима. Може да се изразява в
критика, отказ от емоционална подкрепа, отказ от приятелство. Тя е необходима и
очаквана от членовете на организацията (явява се като санкция). Ако не се прилага
ефективно – групата е неефективна, ако не се прилага въобще – групата се разпада; 3)
Легитимна власт – произтича от готовността на другите хора да приемат ръководството.
Съществуват две предпоставки за наличието и а) най-ранно детство (пдчинение на
значимите други); б)свързана с посочването и назначаването от човек, който има
легитимна власт; 4) Референтна власт – притежава се от хора, които имат обаяние,
магнетизъм, които са самоуверени и благодарение на тези свои качества карат другите да
им се подчиняват, т.е . референтна власт притежават харизматичните личности. Харизмата
е съвкупност от качества свързани с обаянието, интелигентността и т.н.; 5) Експертна
власт – притежава се от хора, които се възприемат като знаещи, компетентни в дадена
област; 6) Информационна власт – притежава е този, който контролира информационните
ресурси, този който контролира процесите на приемане, предеване и съхранение на
информацията. Тази власт е снета от всички видове власти – е определена степен я има
във всички други видове власт.
Всеки лидер притежава и шестте вида власт. Възнагараждаващата, принудителната и
легитимната власт са по формални по своята същност. Референтната, експертната власт са
по неформални, но по-ефективни.
Тема 28. Власт и зависимост
Власт - свързана е със зависимостта. Властта се отнася до възможността лицето А да
влияе върху поведението на лицето Б, така, че лицето Б да извърши нещо, което в други
условия то не би извършило. Извода от всичко това е: 1) Лицето А има властови ресурси и
потенциал; 2) Властта е функция на зависимост. Колкото по-голяма е зависимостта,
толкова по-голяма е властта и обратно. Този, който властва притежава или контролира
силно желан от нас ресурс, но ако и други имат този ресурс, то първият няма власт; 3)
Свобода на действието, относителност на властта. Няма абсолютна зависимост, което
значи, че няма и абсолютна власт. Властта е функция на зависимостта и зависимостта е
ключ към властта.
Зависимост - тя се появява, когато ресурсите, които се контролират отговарят на следните
характеристики: 1) Значимост на ресурса – трябва да е значим; 2) Недостатъчност на
ресурса – ресурса трябва да се възприема като недостатъчен, за да се създаде зависимост;
3) Незаменимост на ресурса – колкото по малко заместители има даден ресурс, толкова
по-голяма е властта на този, който контролира ресурса. Това се обясняма с т.нар.
еластичност на властта.
Тема 29. Легитимно и нелегитимно поведение в групите
Когато говорим, че една група търси нисша, в която да прилагат своите властови расурси
се казва, че тя има политическо поведение. Такова поведение могат да имат и членовете
на група. Всеки член има предварително предписани официални функции и дейности.
Хората имат политическо поведение когато има съответна ситуация. Това поведение няма
нищо общо с официалната роля, която членовете изпълняват в групата. Това е още
“организационна политика”. Има два вида политическо поведение: 1) Легитимно реализира се чрез позволени средства (оплаквания, формиране на коалиции, създаване на
делови контакти извън фирмата); 2) Нелигитимно – нарича се още крайно политическо
поведение (разпространение на клюки, саботажи). Не се прилага често от членовете на
групата поради страха от санкции. Нелегитимното политическо поведение е свързано с
т.нар. дистанция на властта – тази от която всъщност зависи реализацията на
политическото поведение. В егалитарните общества “дистанцията на властта” е много
висока, тъй като основен принцип е равенството между хората. За реализация на
нелегитимното политическо поведение са валидни следните фактори: 1) Индивидуални
фактори – доказано е, че хората склонни да поемат риск, с по-голяма потребност от
автономия, висок статус са по-склонни да имат нелегитимното политическо поведение;
към тях спадат: а) инвестиции на индивида в групата – имат се впредвид не материалните,
а духовните инвестиции. Колкото повече надежда, труд, време е вложил индивида,
толкова по-малка е вероятността от реализация на нелегитимното политическо поведение;
б) алтернативи – колкото повече алтернативи има индивида пред себе си, толкова е по
склонен на нелегитимното политическо поведение; в) очакванията за успех – индивиди,
които имат голям опит в реализацията на нелегитимното политическо поведение, при
наличието на подходяща ситуация ще се включат в реализирането на нелегитимното
политическо поведение. 2) Фактори свързани с организационният статут: а) когато
организационните ресурси намалеят, когато организационната схема претърпи радикална
промяна; б) когато групите функцонират в култура, характеризираща се с ниско доверие в
обществото опасността от реализация на нелегитимно политическо поведение е поголяма; в) когато групите функцонират в общество, което се характеризира с ролева
амбивалентност, т.е не са известни правилата в обществото; г) когато групите
функцонират в култура, прилагаща неясна оценка на поведението – субективни критерии
за оценка и голяма времева дистанция между конкретната постъпка и санкция; д) когато
организацията (групата) функционира в култура, в която се наблюдава тенденция за
намаляване на автокритичността в организацията.
Тема 30. Позитивни и негативни поведенчески тактики в групите
Легитимното и нелегитимното политическо поведение се реализират с прилагането на
няколко тактики: І. Позитивни тактики : 1. Спечелване на благолазположението - в
социалните науки това поведение се свързва с поятието “социална реципрочност”, т.е на
позитивното поведение се очаква да се реагира позитивно. В групата/организацията това
поведение се реализира от подчинени към висшестоящи; 2. Формиране на коалиции и
мрежи – има официални канали, по които протича информацията. Освен тези официални
канали има и неофициални наричани коалиции и мрежи, чиято цел е контрол и
управление на другите; 3. Управление на впечетлението – свързано е с контрола върху
информацията, която протича по официалните и неофициални канали.. Трябва да знаем
как да насочим информационните процеси към точното време и място; 4. Подкрепяне на
опозицията – опозицията трябва да се подкрепя в публичното пространство. ІІ. Негативни
тактики – съпътстват нелегитимното политическо поведение: 1. Елиминиране на
противодействието – тази тактика означава, че трябва да бъдат грубо елиминирани
всички, които ще се съпротивляват на непопулярните управленски решания (напр.,
съкращения); 2. “Разделяй и владей” – създаване на вражда между потенциалните наши
противници. Това се прави, за да не могат те да обединят усилията си; 3. Изключване на
опозицията – става дума за реално изключване на опозицията от значими социални
събития. ІІІ. Политически грешки (гафове): 1. Нарушаване на веригата от команди – в
западните общества е грешка да се оплачеш от своя началник на неговия началник; 2.
Загуба на самообладание и самоувереност; 3. Отказ на висшестоящият началник; 4.
Поставяне на лидера в неизгодна позиция; 5. Предизвикателство към възприетите
ценности в групата – да не се критикува публично.
Тема 31. Агресия и агресивно поведение
Общуването може да е сътудничество и взаимодествие, но може да е конкуренция и
противодействие. При втория момент, разгръщащ се на интерактивно равнище на
общуването, има и конфликти. Конфликтите възникват най-напред в личностен план
(вътреличностен конфликт). Курт Левин обособява три вида мотиви: 1. когато има борба
между две еднакви алтернативи – когато алтернативите са с положителен знак; 2. когато
има борба между две еднакво непривлекателни алтернативи; 3. когато алтернативите са
едновременно и позитивни и негативни. Двойната алтернатива се нарича амбивалентна и
поражда амбивалентни атитюди.
Понякога конфликтите прерастват в агресия или т.нар. агресивно поведение. Агресивното
поведение се свързва с релацията “агресия-фрустрация”. Фрустрацията е вътрешно
напрежение, тревожност, която трябва да се преодолее. Освобождението от фрустрация се
осъществява чрез реализацията на агресията. Въпросът е “Кой на фрустрира?”.
Фрустрират ни силните социални агенти. Следователно агресията трябва да бъде насочена
към тях. Те, обаче могат да ни санкционерат. Затова агресията обикновенно се насочва
към заместител. Заместителят трябва дя бъде подобен на оргинала – нарича се изместена
агресия. Не винаги човек е способен да намери заместител на фрустрирания обект. При
тези случаи агресията се насочва навътре, към себе си – нарича се изместена агресия
насочена навътре .
Тема 38. Социална идентичност
Идентичността има два смисъла: 1) за обозначаване на нормален процес на усвояване на
подходящи социални роли през детството чрез копиране (несъзнателно отчасти) на
значими възрастни; процес на търсене на себе си, на истинското си Аз чрез копиране на
поведение; 2) в клиничен смисъл – вид защитен механизъм, човек се уподобява на друга
личност за да избяга от себе си – крайна степен на непоносимост към себе си; използва се
за да се избегне занижаване на самооценката, депресии и др.
Теория за егоидентичността (личностна идентичност) на Ериксон – през детството си
човек се стреми към консистентност (вътрешна непротиворечивост), към постигане на
идентичност, към вътрешен интегритет на личнстта. Процеса има 4 основни етапа: 1)
предрешаване – напр., родителите казват на детето че ще стане музикант и то се изживява
така (6-7 години); 2) мораториум – включва отлагане на идентичността, човек
експериментира със себе си, защото още не може да реши идентичността си; 3) объркване
на идентичността свързана с вътрешна конфронтация със себе си, неуправляема апатия; 4)
постигане на идентичност – постига се интегритет на личността, оформя се окончателна
Аз-концепция.
Теория за социалната идентичност на Тейфъл. Създадена 70те год. на 20ти век. Свързва се
с разкриване на психологическите детерминанти, лежащи в основата на асоциирането
между хората. Тейфъл прави следните експерименти: прожектира диапозитиви с бели
кръгчета и кара студентите си да ги преброят, но ги сменя бързо. Оформят се 2 групи
преброители: подценяващи и надценяващи броя на кръгчетата. На тази база обособява 2
групи на основата на случайните критерии (така обособените групи са “минимални
групи”). След това ги кара да разпределят и се оказва, че се стремят да облагодетелстват
собствената си група. Този феномен е “вътрешно групово фаворитизиране” – тенденция да
се облагодетелстват членовете на своята група. Така Тейфъл изгражда теорията си, според
която човек се стреми да се асоциира с предварително избрани от него атрактивни и
успешни социални групи. Тенденцията към афилиране (присъединяване) към тези групи е
свързана с потребността от повишаване на самооценката. Застрашената самоценка
повишава необходимостта от вътрешно групово фаворитизиране, защото то повишава
самооценката.
УПРАЖНЕНИЯ
Тема 1. Предмет и задачи на социалната психология. Връзка с другите науки.
Предмет на една наука е специфичната гледна точка, която е присъща само на нея и така
се квалифицира като частна. Наука психология изобщо няма, има конкретни
психологични дисциплини, система на психологическата наука. Всяка дисциплина има
свои предмет на изследване. Напр. Общата – същността на психологичните
феномени,особености и разновидности; Възрастова – особеностите в конкретна възраст;
Трудова – психологични феномени, но в контекста на трудова дейност;Педагогическа –
феномените в контекста на учебно-възпитателната дейност.
Соц. психология – най-общо: изследва психичните феномени в социален контекст,
интересува се от психичните процеси, свойства и състояния на човека в условията на
взаимодействието му с другите хора, изследва психологичните механизми, които се
разгръщат на равнището на групата: вътрешногрупово взаимодействие, структуриране на
междуличностните отношения в групата, особеностите на психичните феномени, които
възникват в резултат на груповата динамика, общуване в групата, начини на
междуличностно възприемане и т.н.
Методи на социално-педагогическото изследване. Общи и теоретични постановки
Има разлика между методи на изследване и принципи – ръководни начала служещи за
ориентации. Фундаментални ръководни принципи. Служи като фундамент върху който
стъпва учения, за да анулира дадения проблем. Частно- научна методология – ръководни
принципи, но в рамките на определената наука. Пространството на това явление трябва да
е върху някакъв фундамент, ръководни принципи, имайки тези ръководни принципи
казваме, че имаме частно научна методология. Философската методология предполага
също съвкупност от принципи, но общо. При частно научната методология е тясно и
конкретно. Методиката представлява съвкупност от множество конкретни, отделни
методи, прийоми за изследване. Има два вида прийоми: теоретични и емпирични.
Теоретичните са логически операции, мисловни, докато емпиричните са експерименти,
проектиране, анализ на документи.
Подходи – подходите са включени в предмет на всяка една наука. Интерпретацията на
едно явление само със средствата на една наука не е достатъчно, затова трябва да
анализираме от различни гледни точки. Има видове подходи един от които е
обяснителния модел а друг наричаме дейностен подход, системен подход,
информационен. Бихме могли да използваме различни подходи, за да достигнем до
дълбочината на това което искаме да разкрием.
Видове методи за социално-психологическо изследване  ТЕМА 2
Наблюдението – характерно е с избирателност и целенасоченост. Избираме и насочваме
вниманието към това което ще наблюдаваме. Видовете наблюдение са: структурирано
(цялата процедура е на етапи и знаем какво ще наблюдаваме точно); неструктурирано;
непосредствено; опосредствено (апаратно).
Лабораторен експеримент – има независима и зависима променлива. Трябва да е налице
контрол върху условията. Трябва да имаме възможност да променяме независимата
променлива. Трябва да има контролна група за сравняване на получените резултати. Често
се използват подставени лица, които са част от експеримента и са свързани с фалшивата
обратна информация. С това се постига зависимост и се изследва конформизъм в обектите
на изследване.
Естествен експеримент – използва се в естествени условия.
Интервю – информацията се събира в диалогична форма. Отсъстват въпросниците и
адресните карти. Въпросите, които се задават не трябва да бъдат общи , а да бъдат преки
или директни, но да са съобразени с обекта към който са зададени. Въпросите могат да
бъдат открити и затворени. Откритите са трудни за обработка. Има различни видове
интервю: свободно интервю (зададена е само темата); стандартизирано (всички въпроси са
фиксирани); полусвободно интервю (набелязани са темите и наред с тях са формулирани
въпросите).
Анкетен лист – цели разкриване на точно определено познание. Това е интервю с
предварително формулирани и подредени въпроси на хартия. Първо трябва да има
теоретичен модел (концепция) за явлението – раздробяваме явлението, за да се видят
точните му проявления.
Етапи на социално-педагогическото изследване
І. Етапи свързани с извеждането на изследвания проблем, който ще се изследва. Предмет
на изследването е темата , проблематиката, тезата, която ще се проучва и анализира. С
осъзнаването на това дали има проблем за изследване. Изследва се “бяло петно”, нещо
което не е изследвано, подбужда интерес. Има различни пътища: 1)свързано с определено
незнание – нужно е определено знание, за да се обясни дадено явление, процес,
взаимовръзка, но то не съществува в литературата; 2) свързано с противоречието между
дадено твърдение (концепция), която е противоположна; 3) свързано с компрометиране на
дадена доктрина (научна концепция) – отричане, доизясняване, противоречие в
доктрината; 4) свързано с въпроса, който поставя практиката; 5) свързан със случайността,
интуицията и т.н.
ІІ. Историческа справка (логически анализ) – проучване на литературата за да видим има
ли някой, който е направил нещо по проблема и ако има – какво.
ІІІ. Детерминиране на основните понятия – ако едно понятие има много определения
можем да изберем най-адекватното за нас или да дадем свое като отхвърлим останалите.
ІV. Етап на операционализация на понятията – изпълваме понятията с конкретно
съдържание – характеристики на понятията. Абстрактно –конкретно, теоретично –
емпирично, общо – частно. Раздробяване на цялото (декомпозиция).
Емоционален статус – емоции, чувства, минали преживявания, темперамент
Изработване на концептуален модел на изследваното явление – представя се една
завършена концепция, която е по-обща. Включва: обособяват се отделните компоненти
или разновидности на явлението; представянето му в динамика, развитие; разкриване на
външни и вътрешни връзки на явленията между компонентите, явленията и други
явления, закономерности на явленията.
Теоретична постановка на проблема – има едно извеждане на общата изследователска
идея; формулировка на целта – да проверим на емпирично равнище дали е така;
формулиране на хипотезите – научно предположение за съществуване на закономерност
или връзка, която трябва да се докаже на емпирично равнище; формулиране на
изследователските задачи.
Подбор на методика за изследването – често се използва комплексна методика.
Изработване на математико-статистически модел за обработка на данните
Пилотно изследване
Провеждане на генерално изследване
Обработка на емпиричните резултати
Анализ на резултатите – доказване или отхвърляне на хипотезите.
Изводи и обобщения – насочени към социалната практика.
Научен апарат – библиография.
ИЗСЛЕДВАНЕ НА СЛУЧАЙ
Методите за събиране и представяне на детайлна информация за човек или малка група.
Качествен метод е описателния, използва конкретен случай, на базата на който се правят
изводи само за изследвания индивид или група само в конкретен контекст. Не се търси
обща истина, причинно-следствени връзки. Това е предпочитан метод, когато
изследователя има малък контрол над събитията, използва се индуктивната логика (частно
– общо). Целта е да се предложи нови промени и въпроси за други изследвания.
Описателния метод се обявява за ненаучен. Позитивистите през 30-те години на миналия
век набират скорост и критикуват метода, тъй като той не може да даде неоспорими данни
и има нестандартизиран характер, на позволява обобщения. През 50-те години
доминиращи стават количествените методи.
Етапи: 1)събират се всички данни за случая (документация, въпросници, интервюта); 2)
организиране на данните така, че да отразяват същността на случая; 3)писане текст на
случая – да е добре разказана четивна история и да интерпретира информация; 4)може да
се валидизира, ако има забележки, ако е необходимо да се допълни; 5)анализ на случая и
може да се сравнява.
ПОДХОДИ ПРИ АНАЛИЗА НА СОЦИАЛНО-ПСИХИЧНИТЕ ФЕНОМЕНИ:
СИСТЕМЕН ПОДХОД
Може да използваме закономерности, понятия, закони и други науки. При анализа на
системния подход можем да използваме и науката за теорията на системите и те да се
обясняват като системи обекти, т.е. да разглеждат психическите явления като системи за
които са валидни всички закономерности на системи изобщо. Човешката личност,
мотивация, потребности и други са системи. Личността е система от подсистеми на
ценности, потребности, мотивация. Мотивацията е динамична система от мотиви в
динамично равновесие и взаимовръзка. За да можем да прилагаме системния подход
трябва да имаме понятие за система и присъщите й закономерности.
Берталанти е един от основателите на този подход: цяло от части, едно от много. Елемента
е във връзка с други елементи на цялото. Той се използва само във връзка с това (по
отношение на някакво цяло). Взаимодействие между елементите, частите, хората,
компоненти, подсистеми. Взаимовръзка по хоризонтала и съподчиненост на елементите
по вертикала. При механичните системи взаимодействието става пропорционално,
причина и следствие, между които има пряка връзка. Функционални системи – има
функционална зависимост следствие и обратно е причината. Елементите от първо
равнище образуват подсистема. Даден компонент може да се разглежда като подсистема
на по-голямо цяло, ако съдържа елементи от едно и също равнище. Всяка система от погорно равнище има субординиращо действие, според по-долните които са в подчинено
състояние. Независимо от промените всяка система съществува в точно определени
граници, т.е. тя има своя субстанция. Благодарение на границите се обособява елементите
на системата. Субстанцията предполага наличие на свързаност между частите. Свързаните
части образуват цялото и представят структурата му. Благодарение на структурата е
възможно съществуване на всеки елемент. Цяло и части са пространствено локализирани,
т.е. имат протяжност – системата е някъде, има и собствено пространство и границите й
могат да се разширяват. Структурата на всяка система е исторически обусловена – зависи
от времето. Има връзка между структура и генезис на система (движение на елементите
във времето). Взаимовръзката между структурата и генезиса е “пространствено-времеви
континиум” , т.е. тя има и пространствени и времеви характеристики. Те съществуват във
взаимна връзка. Затова говорим за интензивна (време) и екстензивна (пространство)
структура на системата.
Материалната основа на системата е “субстрат” (тяло) и се развива в нея. Тя има и
енергия. Субстрата и енергията образуват “ресурс”. Основанията за съществуването на
всяка система лежат извън нея, т.е. първопричината за възникването и функционирането
на всяка система е извън нея. Всяка система се характеризира с определена
самодостатъчност, която се изразява в способността й да се възпроизвежда в определени
условия. Нито една система не е самодостатъчна на себе си, т.е. не може да съществува
въз основа на самата себе си без оглед на външните условия, и безкрайно, защото всички
ресурси са крайни, няма безкраен ресурс.
Основни принципи:
За необратимостта в развитието на системата – когато една система се развива, тя има
два пътя – да се развива прогресивно, или да деструктурира;
Системата се развива само нагоре – изключва се едновременното развитие на системата
в други направления;
Функционалното развитие е от типа условие-обусловено, т.е. един елемент се обуславя
и е условие за развитието на друг елемент;
Взаимната зависимост между елемента и системата трябва да доминира над
независимостта им;
Всички елементи на системата по принцип се развиват синхронно, т.е. развитието на
един елемент не може да надскочи качествено друг елемент;
Принцип на сходството – всички елементи на една система са сходни помежду си.
Функциите, които изпълняват елементите в една система са:
Отражателни функции на системата – всяка система трябва да изпълнява отражателни
функции или най-малко един елемент трябва да изпълнява тази функция;
Поресурсното осигуряване – системата трябва да консумира ресурси;
Регулативна
Минималния брой на елементите е три, за да говорим за система, т.е. има вход, състояние
и изход. Елементите, които оформят входа на системата изпълняват отражателна функция;
елементите, свързани със състоянието на системата изпълняват функцията по ресурсното
осигуряване; елементите на изхода изпълняват регулативна функция. Входовете на всяка
система са и изходи на други системи.
Сравнение на методите на Социалната психология
Упражнение
Лабораторен експеримент: цел – проверка; примери; предимства – контрол над
променливите, най-добре установява каузалност, измерва поведението най прецизно,
повтаря се лесно; недостатъци – липса на реализъм, някои явления не могат да се
изследват в лаборатория, има ограничени възможности за пренос в реалността.
Полеви експеримент: вариране на факторите в естествената среда; има реализъм, може да
се установи каузалност, изводите лесно се пренасят в живота, могат да се изследват много
поведения в естествени условия; малък контрол върху променливите.
Изследване: описание, обяснение, събиране на колкото може повече информация;
вариативност на методите, много хора могат да участват, резултатите могат да доведат до
хипотези, естествени условия; скриване или изкривяване на истината, изследваните могат
да откажат, не винаги измерването съвпада с реалното поведение, почти никакъв контрол
над променливите, изводите се правят на база сложни статистически анализи; нагласи,
потребности, ценности, мотивация.
Изследване на случай
Наблюдение: описание на процеси, реална ситуация; трябва специално обучение,
наблюдатели, трябва точно да се категоризира наблюдаваното поведение, трудности при
интерпретация, риск от субективизъм.
Интервю: събиране на информация чрез устно зададени въпроси и директен контакт;
наблюдението е невербална комуникация, по-пълна информация за човека, гъвкавост;
субективизъм, представяне в желана социална роля, сложна обработка, много време.
Грешки, трудности, проблеми
Избирателно възприятие – когато вниманието на изследователя е насочено към
отговори наблюдения свързани с предварителните му нагласи. Избягване преглед преди
това на личността, избор на подход, предварително подробни записки, търсене на
противоречаща информация.
Свръхгенерация – обобщаване и пренос на данни върху друга група, която не са
свързани с изследваната популация. Избягване – използване на много тестове към една
теория, на репрезентативни извадки, да се отчитат ограниченията на метода.
Скалъпена информация – когато човек допълва детайли без научни основания.
Хипотези посфактум – издигане на хипотези след изследването. Избягване – корелация
различна каузалност, човек не е длъжен да тестира хипотези.
Частично възприятие – свързано със запомняне и възпроизвеждане. Избягване –
съставяне план на изследването, фокусиране върху задачата, подробни записки,
използване на формули, трениране, практика, обучение.
Нелогично мислене – избягване: решенията в изследването да се основават на
предишни изследвания и теория, проверка от други хора.
Еговключеност в разбирането – когато изследователя си позволява да действа личното
му отношение върху изследването.
Ранно прекратяване на изследването – решаваме, че вече знаем достатъчно. Избягване –
продължаване на търсенето, дори ако е необходима смяна на подхода.
Мистификации – когато резултатите се приписват на свръхестествени сили.