ДОЦ. Д-Р АНТОН ГИРГИНОВ
НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО
НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
ОБЩА ЧАСТ
Курс лекции
СЪДЪРЖАНИЕ
УВОД.....................................................................................9
ОБЩА ЧАСТ
НАКАЗАТЕЛНИЯТ ЗАКОН.....................................................17
№ 1. ЗАКОНЪТ КАТО ИЗТОЧНИК НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ .... 17
№ 2. ВИДОВЕ И СТРУКТУРА НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ...........27
№ 3. ТЪЛКУВАНЕ, ПРИЛАГАНЕ И ФУНКЦИИ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ЗАКОН .. 38
№ 4. ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ ПО ВРЕМЕ............45
№ 5. ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ НОРМИ ПО МЯСТО...............54
НАКАЗАТЕЛНООТГОВОРНИЛИЦА.........................................68
N2 6. СУБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО........................................................68
№ 7. ВМЕНЯЕМОСТ И НЕВМЕНЯЕМОСТ...................................................80
№ 8. МАЛОЛЕТНИ И НЕПЪЛНОЛЕТНИ......................................................94
ОБЩО ПОНЯТИЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО.............................106
№ 9. ОБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО........................................................ 106
№ 10. СЪСТАВ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО..................................................... 112
№11. ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО КАТО ДЕЯНИЕ................................................ 118
№ 12. ПРИЧИННА ВРЪЗКА МЕЖДУ ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ
И ОБЩЕСТВЕНООПАСНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ...................................... 128
№ 13. ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ.................. 133
№ 14. ПРОТИВОПРАВНОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ.......................... 139
№ 15. НЕИЗБЕЖНА ОТБРАНА И ЗАДЪРЖАНЕ НА ПРЕСТЪПНИК.............. 144
N516. КРАЙНА НЕОБХОДИМОСТ И ОПРАВДАН РИСК.............................. 156
№ 17. ВИНА НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ................................................. 163
№ 18. УМИСЪЛ...................................................................................... 169
№19. НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ.....................................................................172
№ 20. ИЗКЛЮЧВАЩИ ВИНАТА ОБСТОЯТЕЛСТВА.................................... 177
№ 21. НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ..................................186
№ 22. ПРИГОТОВЛЕНИЕ......................................................................... 190
№23. ОПИТ........................................................................................... 197
№ 24. СЪУЧАСТИЕ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.....................................................204
№ 25. ИЗВЪРШИТЕЛСТВО...................................................................... 211
№ 26. ПОДБУДИТЕЛСТВО......................................................................214
№ 27. ПОМАГАЧЕСТВО...........................................................................216
№ 28. НАКАЗУЕМОСТ НА СЪУЧАСТНИЦИТЕ............................................220
№ 29. ЕДИНСТВО И МНОЖЕСТВО НА ДЕЯНИЯТА И ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА .. 227
№30. СЪВКУПНОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ................................................234
№31. РЕЦИДИВ.....................................................................................243
НАКАЗАНИЕТО...................................................................252
№ 32. ПОНЯТИЕ ЗА НАКАЗАНИЕТО........................................................252
№ 33. НАКАЗАНИЕТО ПО БЪЛГАРСКОТО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО..............257
N5 34. СИСТЕМА НА НАКАЗАНИЯТА ПО БЪЛГАРСКИЯ НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС..........................................262
№35. ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА И ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР........................266
№ 36. НАКАЗАНИЯ БЕЗ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА..................................272
№ 37. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НАКАЗАНИЕТО..................................................282
№ 38. ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯ НА НАКАЗАНИЕТО.................................... 286
№ 39. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ИЗТЪРПЯВАНЕ
НА НАЛОЖЕНО НАКАЗАНИЕ.........................................................304
№ 40. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ
И АМНИСТИЯ...............................................................................320
№41. ДАВНОСТ.....................................................................................329
№ 42. РЕАБИЛИТАЦИЯ...........................................................................354
Настоящото издание представлява лекции по наказателно право, които авторът изнася пред
студентите по право от различни юридически факултети. То има за предназначение да даде 6
достъпна форма познания за българското наказателно право на всички, които желаят да изучат неговите основни положения.
Курсът лекции отговоря на системата на наказателното право и на наказателното законодателство (Наказателния кодекс), което се дели на обща и особена част.
УВОД
Наказателното право в широк смисъл включва три правни клона (отрасъла) - материално
наказателно право, наказателно процесуално право и наказателно изпълнително право. В тесен (собствен) смисъл наказателното право означава само материално наказателно право
(англ.: substantive criminal law), което е един от клоновете на правото във всяка държава.
Оттук нататък наказателното право се употребява в този смисъл.
Както всеки друг клон на правото, така и наказателното право се състои от правни разпоредби (правни норми). Правните норми, които съставляват наказателното право, имат строго установено предназначение. Те служат за определяне на престъпленията и наказанията за
тях.
Нормите на наказателното право очертават най-напред проявите, които се смятат за престъпления. С оглед на това наказателното право се наименува още като право за престъплението: criminalrecht (нем.), droit criminal (фр.), criminal law (англ.) - от латински „crimen" (престъпление).
Нормите на наказателното право предвиждат и наказанията за различните престъпления. Те
сочат също така, кога наказанията могат да не бъдат наложени или поне да не бъдат изпълнени, като вместо тях се ползват други мерки на въздействие. Когато именно наказанието доминира, макар условно, в определяне характеристиката на правния клон, той се наименува
като право за наказанието, т. е. като наказателно право: strafrecht (нем.), droit penal (фр.), penal
law (англ.) - от латински „poena" (наказание). Такъв нюанс съдържа и терминът углавно право
(рус: уголобное право), използван у нас до средата на миналия Век, доколкото той означава
засягане на престъпника по главата. В крайна сметка, носейки осно8ната идея на правния
клон — за неизбежност (неотвратимост) на наказанието при извършване на престъпление,
наименованието наказателно право е като че ли по-сполучливото.
Наказателното право, предвиждайки наказания за различните престъпления, забранява всички тях под страх от наказание и задължава органите на съдебната власт да накажат онзи,
който избърши някакво престъпление. По този специфичен начин наказателното право
решава своята задача – да защитава държавата, обществото и отделната личност от престъпни
посегателства. Все пак наказателното право защитава държавата, обществото и отделната
личност не само като забранява под страх от наказание престъпленията, които могат да ги
застрашат или увредят, и като задължава съдебната власт да наказва участниците в тях. В
немалко случаи наказателното право насърчава гражданите да защитават сами държавните,
обществените, своите или на другиго лични интереси. То позволява т. нар. самозащита под
формата на неизбежна отбрана, на задържане на престъпник, на деяние при крайна необходимост. Предвиждането на различни форми на самозащита също не изчерпва ролята на наказателното право дори само в осигуряването на самостоятелна защита на държавата, обществото
и отделната личност от престъпни посегателства. В някои случаи наказателното право
стимулира самия престъпник да предприеме дейност за предотвратяване, ограничаване или
възстановяване на вредите от своята престъпна проява. Затова наказателното право служи не
само за наказване на престъпника, но все повече и за защита на интересите на пострадалия от
престъплението.
Що се отнася до науката за наказателното право (наказателноправната наука), тя има за
задача, изучавайки наказателното право като правен клон, да препоръча неговото усъвършенстване и най-точно прилагане съобразно правната логика и обществените нужди за ефективна
борба срещу (противопоставяне на, контрол над) престъпността. Затова, от една страна,
наказателноправната наука се съобразява с концепциите на общата и правна логика - техните
концепции й дават т. нар. вътрешна сила. От друга страна, наказателноправната наука следи
развитието на обществения живот, за да определи с помощта на криминологията
необходимостта и възможностите за защита на държавата, обществото и отделната личност
от новопоявили се общественоопасни деяния, каквито са например компютърните
посегателства, биотехнологичните злоупотреби, различните усъвършенствани форми на
тероризъм. Нуждата от тяхното възпиране дава т. нар. външна сила на наказателно правна та
наука.
Наказателноправната наука обаче далеч не се свежда само до точно и изчерпателно описание
на общественоопасните деяния, които е подходящо да бъдат забранени от наказателното право, като се криминализират (обявят за престъпления) - това е по-скоро задача на
криминологията. Основният проблем на наказателноправната наука е как тези деяния да
бъдат забранени и наказвани^ че да се стигне до максималното им възпиране. Следователно
наказателноправната наука трябва не просто да повтаря криминологичните описания, а да
препоръча онзи присъщ на наказателното право предписателен текст, лишен от прекомерни
усложнение, който да залегне в наказателноправните норми и да позволи те да бъдат лесно и
недвусмислено разбирани и точно прилагани от органите на съдебната власт.
Наказателноправната наука следи не само необходимостта от криминализация на новопоявили се общественоопасни деяния. В нейната задача влиза и това да следи за
необходимостта от декриминализация на онези деяния, за които не е оправдано да се смятат
за престъпления.
По този начин се избягва претоварването на наказателната дейност (репресия) и нейното
разсредоточаване към второстепенни прояви, за които са достатъчни административни, дисциплинарни или дори само граждански санкции. Наказателноправната наука следователно
трябва да се ръководи от мисълта на Ш. Монтескъо, че „безполезните закони отслабват
необходимите закони". Това, разбира се, важи в още по-голяма степен и за самия
законодател.
Макар възможностите на държавата да наказва да са поначало неограничени, тя не ги използва произволно и безразборно в борбата с престъпността. Наказването за извършени престъпления е възложено на съдебната власт. Тя наказва при строго определени от законодателната власт условия и ред. Условията за налагане на наказания се определят с наказателното
право (материалното наказателно право), а редът за налагането им - с наказателнопроцесуалното право. Изпълнението на насложените наказания се урежда от наказателноизпълнителното право. Затова всички, които се занимават с противодействие на престъпността, е нужно
да изучат добросъвестно всеки от трите клона на наказателното право в широк смисъл, като
започнат от основополагащото материално наказателно право.
Така субективното право на държавата да наказва (лат.: jus puniendi) чрез своята съдебна
власт се урежда от нормите на обективното наказателно право (лат.: jus poenale). Понеже
активният субект е държавата, това право спада към публичното право (лат.: jus publicum).
Преди обаче наказателното право да оформи своя публичноправен характер с прякото ангажиране на държавата, то преминава в своето историческо развитие през определен частноправен период. Наказателната репресия се проявявала най-напред под формата на частно наказание - като кръвна родова мъст срещу виновния и роднините му, а след това и като
помиряване между тях и пострадалия („композиция") чрез откуп. Едва по-късно, в ранното
робовладелство се стига до публични наказания за престъпника от страна на държавната
власт. Първоначално публичното наказание се определяло по принципа на талиона (закона на
Мойсей) за отвръщане със същото: „Око за око, зъб за зъб." Отчитал се само обективно
причиненият вредоносен резултат и никога субективното отношение на дееца към него неговата вина.
Тази самоцелност била преодоляна през късното средновековие, когато се приело, че личността на дееца също подлежи на отчитане, защото с наказанието се цели най-вече неговата
промяна. Така основната линия, която наказателното право следва и днес в своето развитие, е
от потискане към поправяне на дееца. С непрекъснатото усложняване на обществения живот,
с неотклонното развитие в тези условия на отделния човек, включително на участниците в
престъпления, става все по-невъзможно и нереалистично да се разчита само или дори
главно на обезвреждането им отвън, без да се държи сметка поне за тяхната общонарастваща
информираност и интелектуално усъвършенстване. Затова в съвременните виждания за развитието на наказателното право се определя все по-голям относителен дял на въздействието
върху онези престъпници, на чийто морал може да се разчита. Те не трябва само да се
изолират от обществото, а да бъдат все по-често ангажирани по подходящ начин с труд в
него. Все повече от онези участници в престъпления, които са по-малко разложени морално и
по-развити интелектуално, трябва само да възстановят причинените вреди и да бъдат
подложени на публично порицаване, без да се лишават от свобода, с цел всеки от тях да
стигне до действително и чистосърдечно разкаяние за своето престъпление.
Като цяло системата на наказателното право в широк смисъл съвпада със системата на наказателното законодателство. Нормите на материалното ни наказателно прабо се намират
само и изцяло в Наказателния кодекс от 1968 г., нормите на наказателно процесуално то ни
право - в Наказателнопроцесуалния кодекс от 1974 г., а нормите на нашето
наказателноизпълнително право - в Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. и
Правилника за прилагането му от 1990 г. По този начин всеки от трите наказателноправни
клона е обхванат в свой единен (кодификационен) закон.
Най-сетне трите наказателноправни клона са част от нашето вътрешно право. Все повече и
все по-често обаче ще се налага изучаването и на международното наказателно право. Това
право урежда както пряката дейност по разследване и наказване на международната престъпност от междудържавни съдебни органи -съвместни групи за разследване, международни
наказателни съдилища, а така също и международната правна помощ по наказателни
въпроси, която отделните държави оказват помежду си и 8 полза на междудържавните
съдебни органи -екстрадиция, събиране на доказателства, връчване на книжа (документи),
изпращане на материали за наказателно преследване на гражданин на замолената страна,
прехвърляне на наказателни дела, изпълнение на чужди присъди, трансфер на осъдени лица в
собствената им страна. Във всички случаи обаче международното наказателно право може да
бъде разбрано едва след добро осмисляне и на трите вътрешни наказателноправни клона,
което започва неминуемо от изясняване на нашето материално наказателно право.
Авторът
ОБЩА ЧАСТ
НАКАЗАТЕЛНИЯТ ЗАКОН
№ 1. ЗАКОНЪТ КАТО ИЗТОЧНИК НА НАКАЗАТЕАНОПРАВНИТЕ НОРМИ
Източници на наказателноправните норми. Законът и неговото значение за българското наказателно право. Законоустановеност на престъпленията и наказанията по нашето право.
Видове наказателни закони с оглед на техния обхват; значение на наказателната кодификация.
1. Три са исторически известните източници на право изобщо и на наказателно право в частност. Това са правният обичай, съдебният прецедент и законът.
— Правният обичай! представлява правило, което се е оформило и наложило (получавайки и
държавно признание) в резултат на продължително осъществяване на неговото съдържание.
Положителното в него е абстрактният му характер
— това, че не се отнася само до някакъв отделен случай, а е замислен като едно общо правило
за неограничен брой случаи. Той се отнася до всички тях и в този смисъл се прилага за свои, а
не за чужди случаи. Отрицателното на правния обичай е това, че, от една страна, той
Възниква повече или по-малко хаотично, а, от друга страна - неговата недостатъчна
определеност, дори когато е намерил писмено отражение. Тези му недостатъци са се оказали
несъвместими с нуждата да се търси максимална сигурност в областта на наказателната
репресия. Защото с този вид правно уредена репресия не само се защитават, но и засягат найголеми интереси. Това довело до изоставянето на правния обичай като източник на
наказателното право.
Сравнен с него, съдебният прецедент има противоположната характеристика. Той представлява такова правило, което се изважда от решение на съда за някакъв отделен случай, но се
прилага след това за други подобни нему случаи, макар те изобщо да не са били отчитани при
вземане на решението. Следователно съдебният прецедент е конкретен по своя характер. В
противовес на правния обичай той отнася само до един отделен случай - онзи, заради който е
било Взето залегналото 8 него съдебно решение, и се явява чужд за всички други случаи, по
отношение на които се прилага след това в качеството му на съдебен прецедент. В този
смисъл той се прилага не за свои, а за чужди нему случаи, които не са се имали предвид при
изработването му. Това е и отрицателното на съдебния прецедент. Положителното при него е
това, че - пак в противовес на правния обичай, - основавайки се на едно съдебно решение, от
една страна, не възниква хаотично, а е добре обмислен, а, от друга страна, и по същата
причина има ясно определено съдържание.
Все пак, въпреки тези свои достойнства, недостатъкът на съдебния прецедент — да се прилага по отношение на случаи, за които не е бил замислен, също го направил несъвместим с
нуждата от максимална сигурност в областта на наказателната репресия, която не само защитава, но и засяга най-големи интереси. Това довело и до неговото изоставяне като източник
на наказателното право.
— Законът се е наложил като единствен източник на наказателно право, защото с него са
били запазени достойнствата и същевременно са били преодолени недостатъците и на
правния обичай и съдебния прецедент.
На първо място, законът има достойнството на правния обичай да бъде'абстрактен по своя
произход. Той не е свързан с някакъв индивидуален случай, а е замислен за неограничен брой
случаи. Поради това законът се прилага поначало само за свои случаи, които са се имали
предвид при неговото изработване, и никога за чужди случаи. По този начин законът няма
недостатъка на съдебния прецедент, за който важи обратното - да бъде конкретен по своя
произход и да се прилага за чужди нему случаи, т. е. по отношение на случаи, които не са се
имали предвид при вземане на онова индивидуално съдебно решение, от което е произлязъл
съдебният прецедент като правило.
На второ място, законът има достойнството на съдебния прецедент да бъде добре обмислен
при своето приемане - в един сложен законодателен процес. Той следователно няма недостатъка на правния обичай да се оформя и налага хаотично.
На трето място, законът има и другото достойнство на съдебния прецедент — да бъде изписан ясно и точно. Той следователно не разкрива и другия недостатък на правния обичай да няма ясно и точно определено съдържание.
2. По всички тези съображения, запазвайки достойнствата и преодолявайки недостатъците на
другите два исторически познати източника на право, законът се е наложил като единствено
пригоден и незаменим гарант за сигурност в областта на наказателната репресия. Затова днес
само той и никакъв друг източник не служи за определяне на престъпленията и на наказанията за тях.
Следва най-сетне да се има предвид, че тук под закон като източник на наказателното право
се разбира законът в тесен смисъл - не всеки нормативен акт, а само онзи, който е издаден от
Народното събрание. Защото единствено той се изработва и приема с онази обмисленост и сериозност, която гарантира сигурност на неговото прилагане, а оттук и нужната сигурност в
осъществяването на наказателната репресия.
3. Следователно само законът е източник на наказателно право. Това означава преди всичко и
най-вече, че единствено законът определя престъпленията и наказанията. От обратната позиция това ще рече, че престъпленията и наказанията са определени винаги и само в закона, т.
е., че те са законоустановени.
А) Законоустановеността на престъпленията значи, че "едно извършвано деяние може да се
смята за престъпление само ако вече е обявено за такова (ако е било криминализирано);
значи, че няма престъпление без закон. Този принцип намира израз и потвърждение в
следните три положения:
Първо, само законът може да бъде източник на наказателното право, поне що се отнася до
криминализацията на деянията. Иначе, ако някой от другите два източника на право - правният обичай или съдебният прецедент, също можеше да служи за криминализация, щеше да
се говори още за обичайноустановеност на престъпленията или за тяхна прецедентоустановеност, а не непременно за нужда от (за принцип на) законоустановеност на престъпленията. За
да не се изпада в противоречие с този принцип, е прието, че, що се отнася до
криминализацията на деянията, само законът може да бъде източник на наказателното право.
Разбира се, това не означава, че подзаконови нормативни актове изобщо не се ползват за описание на престъпленията. Вярно е обратното, те се ползват - това по необходимост става при
т. нар. бланкетни диспозиции, които очертават отделни престъпления с помощта най-често на
подзаконоби нормативни актове (например чл. 342 и 343 НК, и ППЗДП). Ползването им става
обаче по силата на наказателния закон - когато и защото той повелява да бъдат ползвани.
Иначе те не могат да служат за решаване на нито един наказателноправен въпрос По тези
съображения източник на наказателното право остава винаги и само наказателният закон и
никога подзаконовите нормативни актове.
Второ, от принципа за законоустановеност на престъплението следва, че разпоредба, която
криминализира определено деяние, не може да се прилага по аналогия. Иначе, ако такава
аналогия на правото бъде допустима, излиза, че, от една страна, деянието не е обявено от
закона за престъпление, а стои извън сферата на наказателноправното регулиране, щом
предпоставя правоприлагане по аналогия. От друга страна, Въпреки че не е предвидено 6
наказателния закон, това деяние пак ще се смята за престъпление 6 резултат на
правоприлагането по аналогия. За да не се изпада по този начин 6 противоречие с принципа
за законоустановеност на престъплението, приема се, че разпоредба, която криминализира
определено деяние, не може да се прилага по аналогия.
И трето, от принципа за законоустановеност на престъплението следва, че разпоредба, която
криминализира определено деяние, не може 1да има обратно действие и оттук да се прилага
за деяния, извършени преди нейното влизане В сила. Иначе, ако обратното действие на такава
разпоредба бъде допустимо, излиза, че, от една страна, деянието, към което тя се прилага, по-
начало не е било престъпление, когато се е извършвало, а е стояло извън сферата на
наказателноправното регулиране. От друга страна обаче, въпреки че при своето извършване
деянието не е било предвидено в наказателния закон, то пак се смята за престъпление заради
обратното действие на криминализиралата го по-късно (впоследствие) разпоредба. За да не се
изпада по този начин в противоречие с принципа за законоустановеност на престъплението,
приема се, че разпоредба, която криминализира определено деяние, не може да има обратно
действие и оттук да се прилага за деяния, извършени преди нейното влизане в сила.
Б) Законоустановеността на наказанията значи, че не може да бъде налагано, а още по-малко
да се търпи такова наказание, което не е било предвидено в наказателния закон - и по вид, и
по размер, за определено престъпление; значи, че наказание без закон. Този принцип също
намира израз и потвърждение в три положения:
Първо, само законът може да бъде източник на наказателното право, що се отнася до наказанията. Иначе, ако някой от другите два източника на право - правният обичай или
съдебният прецедент, също можеше да служи за определяне на наказанията, щеше да се
говори още за тяхна обичайноустанобеност или за тяхна прецедентоустановеност, а не
непременно за нужда от (за принцип на) законоустановеност на наказанията. За да не се
изпада в противоречие с този принцип, е прието, че само законът може да бъде източник на
наказателното право и в частта за наказанията.
Второ, от принципа за законоустановеност на наказанията следва, че разпоредба, която
предвижда някакво наказание за определено престъпление, не може да бъде прилагана по
аналогия, като се отнася към друго престъпление. Иначе, ако такава аналогия на правото бъде
допустима, излиза, че, от една страна, наказанието не е предвидено от закона за едно
престъпление, щом изобщо се е стигнало до правоприлагане по аналогия. От друга страна,
въпреки че не е предвидено в наказателния закон за същото престъпление, това наказание все
пак е било наложено за него в резултат на правоприлагането по аналогия. За да не се изпада
по този начин в противоречие с принципа за законоустановеност на наказанието, се приема,
че разпоредба, която предвижда някакво наказание за едно престъпление, не може да бъде
прилагана по аналогия, като се отнася към друго престъпление.
И трето, от принципа за законоустановеност на наказанията следва, че разпоредба, която
предвижда някакво наказание, не може да има обратно действие и оттук да се прилага за
престъпления, извършени преди нейното влизане в сила. Иначе, ако обратното действие на
такава разпоредба бъде допустимо, излиза, че, от една страна, предвиденото в нея наказание
не е било определено и за извършваното тогава престъпление, към което тя се е приложила.
От друга страна обаче, въпреки че наказанието не е било предвидено 6 наказателния закон за
извършваното престъпление, то се налага за него заради обратното действие на определилата
го по-късно (впоследствие) разпоредба. За да не се изпада по този начин 6 противоречие с
принципа за законоустановеност на наказанията, приема се, че разпоредба, която определя
някакво наказание, не може да има обратно действие.
В крайна сметка смисълът на законоустановеността на престъпленията и наказанията е в това,
че превръща Наказателният кодекс във Велика харта на свободата - човек може да бъде
наказан само за такива престъпления и с тези наказания, които са предвидени в НК и никога
за нещо друго или с нещо друго.
4. Според своя обхват наказателните закони биват два вида - некодификационни закони и кодификационни закони, наричани още наказателни кодекси. Първите обикновено се отнасят до
отделни категории престъпления, докато вторите уреждат цялостно наказателноправната,
материя, обхващайки пълно наказателното право.
Наказателноправната кодификация се е наложила отдавна в континентална Европа - първият
Наказателен кодекс е приет още през 1813 г. в Бавария. Сега действащият у нас НК представлява една абсолютна наказателна кодификация. Защото той включва в себе си всички наказателноправни норми - правни норми, с които се решава един или друг въпрос с
наказателноправно значение, и няма нито една наказателноправна норма, която да е извън
него.
За да се говори за наказателна кодификация обаче, не е достатъчно само събиране на
наказателнопрабните норми на едно място — това може да стане и в сборник от закони. За да
се получи кодификация, нужно е още нормите да бъдат подредени логически, да се
систематизират. Това най-напред позволява наказателното право да бъде по-добре изучавано,
разбирано и прилагано, а също така да бъде по-успешно критикувано и усъвършенствано.
Същевременно кодификацията позволява да се избягват празноти и противоречия. Ако
имаше само отделни наказателни закони — един за престъпленията против властта, друг за
престъпленията против личността, трети за престъпленията против собствеността и пр,,
тогава поне общите наказателноправни въпроси като тези за обстоятелствата, изключващи
престъплението, за опита, за съучастието, за определяне на наказанието, за освобождаването
от наказателна отговорност и други нямаше как да бъдат уредени на едно място. Това
можеше до доведе до непълнота на правната им уредба или до различно уреждане в
отделните закони. Така в крайна сметка едни и същи принципни въпроси можеха да се
разбират и прилагат различно - 6 отклонение на онези идеи, които господстват В наказателното право. Неминуемо би се застрашила и правната сигурност в областта на наказателната репресия. За да се избегне Всичко това, държавите от континентална Европа за избрали
кодификационния подход в наказателното законодателство. Това важи и за България. Тя
неотклонно се е придържала към него, като винаги след 1896 г. е имала кодификационен
закон, независимо че първият се е наричал Наказателен закон (приет през 1896 г.), а
първоначално и вторият (приет 1951 г.) е имал такова наименование и едва през 1956 г. е
преименуван на Наказателен кодекс. Само сега действащият НК (приет през 1968 г.) се
нарича така още с приемането си.
№ 2. ВИДОВЕ И СТРУКТУРА НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ
Норми на общата част и норми на особената част. Видове норми на общата част. Норми
на особената част и тяхната структура. Видове диспозиции и санкции.
1. Наказателноправните норми могат да са наказателноправни норми на общата част и
наказателноправни норми на особената част.
Нормите на обидата ,част не се отнасят до някакви отделни видове престъпления, а формулират само някакви общи положения на наказателното право.
За нормите на особената част Важи обратното - те Визират отделните видове престъпления и
определят наказанията за тях.
2. Нормите на общата част се съдържат В Общата част на Наказателния кодекс и биват два
вида - декларативни и определителни.
А) Декларативните норми, макар също да са императивни и следователно задължителни, не
служат за пряко решаване на наказателноправни въпроси, а се ползват само за тълкуване на
останалите норми - от общата и от особената част. Те сочат основните принципи и идеи, Върху които се гради българското наказателно право. Затова декларативните норми осигуряват
точното му и еднакво приложение. Пример за такава норма дава още чл. 1, ал. 1 от
Наказателния кодекс. Според нейния текст „Наказателният кодекс има за задача да защитава
от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в
страната правов ред".
Б) Другият вид норми на общата част са определителните. Те са преобладаващите на брой
норми на общата част. Тези норми дават законово описание на нещо - понятие или обстоятелство, което има наказателноправно значение и служат поради това за решаването на въпроса,
дали то е налице или не е осъществено. Такава например е разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от
Наказателния кодекс, която дава общото определение на престъплението. Според нея:
„Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е
извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо." Тази норма позволява сама по себе
си да се направи заключението, дали една или друга проява е престъпление или не е.
Определителна норма е и разпоредбата на чл. 18, ал. 1 НК: „Опитът е започнатото
изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено
или макар да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца
общественоопасни последици на това престъпление." Тази норма позволява да се разбере,
има или няма опит.
3. Нормите на особената част се съдържат в особената част на Наказателния кодекс. Те
визират отделните видове престъпления и сочат наказанието, което се налага на дееца за
извършването му. Нормите на особената част служат за определяне на престъпленията и
наказанията и в този смисъл са също определителни.
Първият елемент на тези норми, отнасящ се до престъплението, е тяхната диспозиция, а
вторият им елемент, отнасящ се до следващото се наказание, представлява тяхната санкция.
Диспозицията на наказателноправните норми от особената част сочи деянието, което по този
начин се обявява за престъпление - убийство, кражба, пътнотранспортно престъпление и пр.
Тя следователно се отнася до някакъв определен вид престъпления.
Трябва да се има предвид, че за разлика от диспозицията на класическата правна норма
(известна от общата теория на правото), диспозициите на наказателноправните норми от особената част най-напред не сочат дължимото поведение, а обратно — очертават забраненото, и
то престъпното поведение. Освен това, пак за разлика от класическата правна норма, наказателноправните норми от особената част нямат самостоятелна хипотеза. Това е така, защото
престъпленията, които определят, се извършват най-често във всякаква обстановка, а когато
един вид престъпления все пак се извършват само В някаква специфична обстановка,
описанието й се помества в диспозицията редом със самото престъпно деяние и евентуално
посочените последици от него. Така диспозицията се оказва достатъчна за описване и на
специфичната обстановка за извършване на престъплението и не се налага описанието й да
бъде обособявано като един отделен елемент на нормата.
Що се отнася до санкцията на наказателноправните норми от особената част, тя отговаря и
по съдържание и по обхват на санкцията от класическата правна норма.
4. А) Диспозициите имат за предназначение да отразят престъпления, които са много и разнообразни. Затова няма и единен подход във формулирането на диспозициите - те са по
необходимост различни. С оглед на метода, който законът използва за отразяване на
престъплението, диспозициите биват следните няколко вида:
- Проста диспозиция. С нея престъплението не се описва, а само наименува. За целта се
използва термин, чието съдържание се приема за общоизвестно. Този вид диспозиции не
позволяват достатъчна точност в тълкуването и прилагането и застрашават спазването на
принципа за законоустановеност на престъплението. Поради това действащият Наказателен
кодекс поначало не ги използва в техния чист вид. Той си служи с минимален брой от т. нар.
опростени диспозиции, в които редом с наименованието на самото престъпление „фигурира с
цел по-голяма правна сигурност и някакъв негов признак. Такава опростена диспозиция се
среща 6 чл. 329, ал. 2 НК. Според нея: „Който системно се занимава с просия, се наказва ..."
Диспозицията щеше да бъде проста, ако беше 8 смисъл: „За просия наказанието е ..."
- Описателна диспозиция. Тя преодолява неопределеността на простата диспозиция и е найчесто срещаната. Видно още от използвания за нея термин, тя писва, при това изцяло и пряко
престъплението, за което се отнася, отразявайки изрично особеностите му. Пример за такава
диспозиция дава чл. 194, ал. 1 НК: „Който отнеме чужда движима вещ от владението на
другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за
кражба...”
- Препращаща диспозиция. Тя също описва престъплението, за което се отнася. За разлика
обаче от описателната диспозиция препращащата диспозиция не описва пряко цялото
престъпление, понеже не отразява изрично всички негови особености. Една или повече от
особеностите му се разкриват чрез позоваване на друга наказателноправна норма от същия
закон, т. е. от НК. Тази друга норма може да бъде не само от особената, но и от общата част
на НК - някоя от определителните и норми: чл. 28, чл. 29, чл. 93 НК.
Обикновено това препращане е изрично - с посочване на точната номерация на ползваната
друга норма. Пример за такова изрично препращане дава чл. 97 НК, който насочва към чл.
349 и чл. 350 НК.
Препращането може да бъде и мълчаливо - без да се сочи точната номерация на ползваната
друга норма. Такова препращане се получава по отношение на легалните определения от
общата част (например чл. 29 НК за опасния рецидив) или от особената част (например чл.
104, ал. 2 НК за държавната тайна като предмет на шпионството). Когато диспозицията
ползва такива легални определения, тя препраща мълчаливо към тях - например чл. 116, ал. 1,
т. 11, пр. II НК, визирайки убийство при условията на опасен рецидив, препраща към
общоизвестното му определение по чл. 29 НК, без обаче да сочи изрично този член, защото
би било ненужно; или чл. 357, ал. 1 НК, визирайки издаването на държавна тайна, препраща
към определението му по чл. 104, ал. 2 НК, също без да я сочи изрично, понеЖе това се е
сметнало за излишно.
- Бланкетна диспозиция. По подобие на препращаща диспозиция тя също не описва пряко
цялото престъпление, за което се отнася, понеже не отразява изрично всички негови особености. Една или повече от особеностите му се разкриват пак помощта на друга правна норма.
Тя обаче не е от същия закон, т.е. от НК.
Тази друга ползвана норма е от друг законов или подзаконов нормативен акт. Тя допълва
съдържанието на бланкетната диспозиция. Бланкетната диспозиция насочва към запълващия
(допълващия) я нормативен акт и осигурява намирането му или като изписва неговото
наименование (например чл. 356г, ал. 1 НК), или като сочи неговия предмет на правно
регулиране — самостоятелно (чл. 342 и 343 НК) или заедно с издалия го държавен орган, т. е.
със субекта на правното регулиране (чл. 313 НК).
Бланкетната диспозиция признава и отчита нормативния акт, към който насочва и който
вследствие на това допълва нейното съдържание, такъв какъвто той е с всички негови промени. Предвид на това, ако такъв нормативен акт бъде изменен и допълнен, не се налагат
никакви промени и в самата бланкетна диспозиция. Тя остава стабилна, но е същевременно и
гъвкава, съобразявайки се автоматично с направените промени в нормативния акт, към който
насочва и който на свой ред служи да допълва (запълва) нейното съдържание за пълноценно
описване на престъплението. Тази диспозиция следователно се ползва, не когато няма нужда
от повтаряне на друг законов текст, както е с препращащите диспозиции. Бланкетната
диспозиция се ползва, когато не е нито възможно, нито оправдано НК сам да прави опити да
описва такива престъпления, които посягат на прекалено бързо менящи се обществени
отношения, щом може да разчита на други правни клонове (най-вече на административното
право), за които е присъща по-бързата и детайлна реакция на промените.
Б) Исторически са познати три вида санкции на наказателноправните норми от особената
част - абсолютно неопределени, абсолютно определени и относително определени.
- Абсолютно неопределената санкция предвижда само наличие на някакво наказание, без да
определя каквото и да е за съдържанието му. Тя не сочи нито неговия вид, нито неговия
размер. Тази санкция изчерпва своето предназначение, като формулира задължение за налагане на някакво наказание за Визираното от същата норма престъпление. Тя е изписана така, че
задължава деецът да бъде наказан „с цялата строгост на закона", „по-справедливост" или има
друга подобна формулировка. Употребата на този вид санкция е практикувана във феодалното право. Тя лишава от смисъл принципа за законоустановеност на наказанията; дезангажира
законодателя и възлага всичко на съда при определяне на наказанието.
Неблагоприятните последици от ползването на този Вид санкция се заключават в това, че
изобщо не се дава общо и задължително предписание относно наказанията за Визираните от
същата норма престъпления. Вследствие на това за престъпления от един и същи вид могат
да бъдат налагани неоправдано различаващи се едно от друго наказания - все едно, че тези
престъпления нямат нищо общо помежду си.
- Абсолютно определената санкция установява за предвиденото в диспозицията престъпление едно-единствено, точно фиксирано по вид и размер наказание. Това най-често е било
смъртно наказание. В сравнение с абсолютно неопределената санкция тук положението е
обратното - всичко се поема от законодателя, а съдът се дезангажира при определяне на
наказанието.
Неблагоприятните последици от ползването на този вид санкция се заключават в това, че се
дава такова общо и задължително предписание относно наказанията за визираните престъпления, което изключва всякаква индивидуализация. Вследствие на това всички тези
престъпления може да бъде наложено само едно и също наказание - все едно, че отделните
престъпления нямат никакви различия помежду си.
- Относително определената санкция преодолява посочените недостатъци. За разлика от
абсолютно неопределената санкция тя сочи вида и размера на наказанието за визираните" от
същата норма престъпления. Същевременно, за разлика този път от абсолютно определената
санкция, относително определената установява известни рамки, в които съдът да се движи,
индивидуализирайки наказанието за отделните извършени престъпления. Този вид санкция
придава смисъл на изискването за законоустановеност на наказанието, като едновременно с
това позволява и налага индивидуализация на наказанието за отделните случаи.
Българското наказателно законодателство днес използва само относително определените
санкции. То обаче не формулира относителната им определеност по един и същи начин.
Когато санкцията е проста, съдържайки само един вид наказание (най-често лишаване от
свобода), то е винаги такова, че може да има различен размер, понеже за него се установяват
някакви рамки. Тук хипотезите са различни:
а) санкция със специален минимум, като максимумът остава този, който е предвиден 6 общата част за съответното наказание (напр. чл. 115 НК - лишаване от свобода от десет до
двадесет години);
б) санкция със специален минимум и максимум (чл. 118 НК - лишаване от свобода от 1 до 8
или от 3 до 10 години);
в) санкции със специален максимум, като минимумът остава, установеният в общата част;
този вариант е особено често практикуван (чл. 290 НК - лишаване от свобода до 5 години и
следователно от три месеца лишаване от свобода).
Освен проста относително определената санкция може да бъде и усложнена - алтернативна
или кумулативна. Алтернативна е тази санкция, която дава възможност за извършеното престъпление да се наложи едно измежду два или повече различни вида наказания. Докато
кумулативна санкция е онази, при която за извършеното престъпление могат да бъдат
наложени едновременно два или повече различни вида наказания. Тези два вида усложнена
санкция също запазват своята относителна определеност, защото дават винаги възможност за
избор.
Широкото използване на алтернативните санкции е характерно за Наказателния кодекс. Тук
възможността за избор следва по определение. Хипотезите са различни:
а) две относително определени наказания (чл. 147 НК);
б) „алтернативно" предвидени повече от две относително определени наказания (чл. 194, ал. 3
НК);
в) едно относително определено и две сами по себе си абсолютно определени наказания (чл.
97 НК);
г) три сами по себе си абсолютно определени наказания (чл. 96, ал. 1 НК).
Изборът при кумулативната санкция следва най-напред от предвидените в нея отделни наказания - те никога не са едновременно абсолютно определени. Възможни са следните
хипотези:
а) две относително определени наказания (чл. 156, ал. 1 НК);
б) едно относително определено и едно абсолютно определено наказание (чл. 286, ал. 1 НК);
в) други съчетания на повече от две наказания (чл. 114 НК).
Същевременно възможността за избор при кумулативните санкции следва и от това, че освен
първото, по-тежкото по вид наказание другото, по-лекото по вид наказание се налага
задължително само в изключителни случаи (чл. 203, ал. 2 НК). Най-често налагането му е
факултативно.
№ 3. ТЪЛКУВАНЕ, ПРИЛАГАНЕ И ФУНКЦИИ НА НАКАЗА ТЕЛНИЯ ЗАКОН
Естество и видове тълкуване. Правоприлагане пра разширително тълкуване и правоприлагане по аналогия. Превантивна функция — общовъзпитателно и предупредително възпиращо
действие на наказателно правните норми. Регулираща функция на наказателно правните
норми.
1. А) Тълкуването на наказателноправните норми е изясняване на тяхното действително
съдържание и смисъл, което да осигури най-вече > правилното им прилагане. Тълкуването
следователно не е дейност, а мисловен, познавателен процес. Въпреки това той е правно
уреден. На него е посветена разпоредбата на чл.46; ал. 1 от Закона за нормативните актове.
Според нея „разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а
ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на
целта на тълкувания акт, на основните начала на правото на Република България и на
моралните норми".
Б) Предвид на използвания способ тълкуването бива езиково (разкриващо „буквата на закона") и логическо 8 широкия смисъл, наричано още функционално (разкриващо „духа на
закона").
- Езиковото тълкуване се занимава с текста на закона. То включва в себе си неговото
лексикално и граматическо тълкуване.
Лексиката е наука за думата, а граматиката - за изречението. Затова лексикално тълкуване
означава: с помощта на значенията за изработването и възприемането на думата като елемент
на речта да се разберат отделните думи, с които наказателноправните норми обозначават
използваните понятия. Тълкуването им започва от изясняването на изразената по този начин
мисъл. Понятията в българския наказателен закон се използват най-често в смисъла на
обикновения език - с онова съдържание, което се влага в тях при ежедневната им употреба.
Що се отнася до граматическото тълкуване, то съответно означава: с помощта на знанията за
изграждане и възприемане на изречението като съвкупност от думи, да разберем онези
изречения, които са залегнали в текста на наказателноправните норми. Вследствие на това се
изяснява текста на закона.
- Функционалното тълкуване се занимава със смисъла на закона. То включва в себе си
логическото (в тесен смисъл), систематичното и историческото тълкуване.
Логическото тълкуване позволява текстът на нормата да се разбере по-пълно и задълбочено,
като за разкриване на нейното съдържание се имат предвид формалната, диалектическата и
правната логика. Например, че изключенията не трябва да се разбират широко (чл. 19 НК).
Систематичното тълкуване позволява да се разкрие действителното съдържание на нормата,
като се отчете нейното място 6 НК и се изхожда от смисъла на други норми, подобни или
свързани с нея (чл. 9, ал. 2 спрямо ал. 1 НК). Най-после историческото тълкуване позволява
да се разкрие смисълът на нормата, като се имат предвид други, предхождали я норми със
същото или сходно предназначение и (или), като се изхожда от социалната обстановка,
продиктувала създаването й заедно с преследваните от законодателя цели. След
приключването и на това тълкуване се стига до смисъла на закона.
Според своя обем тълкуването може да е буквално, стеснително и разширително. Буквалното
тълкуване означава, че езиковото и функционалното тълкуване имат един и същи резултат функционалното тълкуване потвърждава по обем езиковото. То съвпада с него по обем,
понеже текстът на закона разкрива напълно смисъла на закона, без при това да включва нещо
друго или да изключва нещо от съдържанието на закона.
Стеснителното и разширителното тълкуване означават, че езиковото и функционалното
нямат един и същи резултат - функционалното тълкуване не потвърждава, а напротив, поправя обема на езиковото тълкуване, за да се осигури съответствие с действителния смисъл на
закона. При стеснителното тълкуване се разбира, че текстът на закона обхваща и нещо, което
не следва от смисъла му. Това налага първоначалният резултат, получен при езиковото
тълкуване, да се намали по обем, като се ограничи до окончателния резултат, получен при
функционалното тълкуване, което разкрива действителния смисъл на закона (например от
новия и по-благоприятен за дееца закон относно заварените случаи по чл. 2, ал. 2 НК, който
има обратно действие, се изключват ненаказателните закони, които запълват бланкетните
диспозиции; или отрицателното изискване за крайната необходимост по чл. 13 НК да няма
друг начин за избягване на опасността се свежда до това, да няма само друг безвреден начин
за избягване на опасността, с което съответно се разширява приложното поле на чл. 13 НК
6Ж. и с. 156-157). Обратното се получава при разширителното тълкуване. При него се
разбира, че текстът на закона не обхваща изцяло всичко онова, което следва от смисъла му.
Това налага първоначалният резултат, получен при езиковото тълкуване, да се увеличи по
обем, като нарасне до окончателния резултат, получен при функционалното тълкуване, което
разкрива действителния смисъл на закона (например в движимата вещ като предмет на
кражбата по чл. 194 НК се включва и енергията; или признакът в негово присъствие - за
пострадалия от обидата по чл, 146 НК, се разбира само като насочена към него, а не, че той
трябва да се намира непременно по същото време и на същото място). И в двата случая
следователно — и при стеснителното и при разширителното тълкуване, то се привежда в
съответствие със смисъла на закона..
Според своята задължителност и субекти тълкуването бива два Вида - официално и неофициално.(научно).
а) Официалното тълкуване е задължително и се извършва от органите на властта.
Органите на съдебната власт - съдът, прокурорът, следователят, дознателят и инспекторът
бършат тълкувателна дейност при прилагане на наказателното право за нуждите на своето
дело. Тълкуването на всеки от тях по казуса е задължително, без обаче то да обвързва другиго.
Обратното важи за Общото събрание на Наказателните колегии на ВКС. Съгласно чл. 86, ал.
2 от Закона за съдебната власт неговите тълкувателни решения са задължителни по всички
казуси за всички органи на съдебната и изпълнителната власт.
б) Неофициалното тълкуване не е задължително. То може да бъде направено от всеки За разлика от официалното тълкуване това тълкуване може да има стойност не заради своята
задължителна сила, а само заради своята добра обоснованост.
Това тълкуване на наказателно правните норми може следователно да се извършва и от частни лица - както заради критика и усъвършенстване на нормите, така също и с оглед на точното им прилагане 6 конкретни случаи, като например тълкуване от обвиняем в наказателния
процес.
2. Правоприлагането при разширително тълкуване и правоприлагането по аналогия на закона
си приличат по това, че след като приключи езиковото тълкуване на приложената норма,
изглажда, че и в двата случая тя не се отнася до факта, който е уредила (по оценка и
последици) — той, изглежда, стои извън нейния обсег. Разликата между двата случая
проличава, след като приключи и функционалното тълкуване на приложената норма. След
приключването му се разбира, че в случая с разширителното тълкуване приложената норма се
отнася и до факта, който тя е уредила - той също попада в нейния обхват. Докато в случая с
правоприлагането по аналогия се получава обратното: и след приключване на
функционалното тълкуване на приложената норма се потвърждава първоначалният извод, че
тя не се отнася до факта, който е уредила (по оценка и последици) - той наистина стои извън
нейния обсег.
Правоприлагането по аналогия не е абсолютно забранено в наказателното право. Действително такава забрана за правоприлагане по аналогия съществува, но тя има за предназначение
да гарантира принципите за законоустановеност на престъплението и на наказанието. С оглед
на тяхното спазване е необходимо и достатъчно да не се прилагат по аналогия само онези
норми, които криминализират деяния или утежняват наказанието за някакво престъпление.
По довод за противното в случай на празнота са приложими по аналогия останалите наказателноправни норми и в частност благоприятните за дееца норми. На тази основа още от
римско бреме се е оформил принципът, че наказателното право е неприложимо по аналогия
„откъм лошата му страна" (ин малам партем), но е приложимо по аналогия „откъм добрата му
страна "ин бонам партем". Такива случаи ще се разгледат по-нататък.
3. Функциите на наказателното право са неговите насоки на въздействие.
Първата от тях е превантивната функция. ,,Тя се проявява преди извършване на престъплението. Забранявайки го под страх от наказание, наказателното право възпира гражданите от
неговото извършване. Тази функция е адресирана до всички и им въздейства с две свои части
- с общовъзпитателно и с предупредителновъзпиращо действие.
В частта си със своето общовъзпитателно действие превантивната функция на наказателното
прабо упражнява Въздействие върху интелекта на гражданите. Обявявайки самото престъпление, наказателното право разкрива неговата обществена опасност и укоримост, а следователно и необходимостта те да се въздържат от извършването му.
В частта си със своето предупредителновъзпиращо действие превантивната функция на
наказателното право упражнява въздействие и върху волята на гражданите. Обявявайки, че
престъплението е заплашено от наказание, наказателното право формира интерес то да не се
извършва, т. е. контрамотив срещу неговото извършване.
Следователно превантивната функция се осъществява до извършване на престъплението и е
адресирана до всички субекти, за да ги предпази (възпре) от извършването му.
4. Обратното важи за другата функция на наказателното право - регулиращата. Тя се
осъществява след престъплението и е адресирана само до неговия субект, защото урежда
онези отношения между него и държавата в лицето на съдебната й власт, които са възникнали
заради извършеното престъпление. Тези регулирани от наказателното право отношения
съдържат наказателноправните последици на престъплението за неговия субект. Последиците
за субекта на престъплението са три:
а) наказателна отговорност като компетенция (Възможност) за налагане на наказание на
субекта с присъда;
б) самото наказание, което след налагането му подлежи поначало на изпълнение (изтърпяване
от субекта);
в) фактът на осъждането (съдимостта) на субекта.
№ 4. ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕАНОПРАВНИТЕ НОРМИ ПО ВРЕМЕ
Влизане в сила и излизане от сила на наказателния закон и наказателно правните норми.
Действие на наказателноправните норма по време (чл. 2, ал. 1). Обратно действие - на поблагоприятния за дееца закон (чл. 2, ал. 2) и на по-неблагоприятния за него закон.
1. Няма вечни наказателни закони. Всеки един наказателен закон е временен - той е
ограничен във времето, защото има значение само за определен срок (период от време). Това
е срокът (периодът) на неговото действие. Тогава законът действа, в смисъл че трябва да се
прилага за решаването на всички възниквали през това време въпроси, визирани от него.
Периодът на действие на един наказателен закон е заключен между два крайни момента; той
е ограничен във времето от тях. Както всеки друг закон, така също и наказателният закон
започва да действа от един начален момент и прекратява своето действие в друг краен момент. Първият, началният момент на действието е моментът на влизането на закона в сила;
вторият, крайният момент е моментът на излизането на закона от сила.
За да влезе един закон в сила, не е достатъчно той да бъде приет от Народното събрание. Необходимо е още, първо, законът да бъде публикуван в „Държавен Вестник" и второ, да е
изтекъл след това т. нар. срок „vacation legis". Съгласно чл. 5, ал. 3 от Конституцията този
срок е в размер на три дни след публикацията в „Държавен вестник", ако самият закон не
предвижда друго. Тук първи е денят след публикацията. След изтичането на три пълни дни,
законът започва действието си. Това става на четвъртия ден. Такъв срок, когато законът е
публикуван но все още не действа, се предвижда по няколко съображения:
- за да имат възможност гражданите и длъжностните лица да се запознаят със съдържанието
на новия закон;
- за да може новият закон да влезе едновременно в сила навсякъде, където е предвидено да
действа - на цялата територия на Република България и извън нея;
- за да могат да бъдат създадени и евентуално необходимите материално-технически предпоставки за прилагането на новия закон.
Законът (изцяло или само частично — една или повече негови отделни норми) прекратява
своето действие, т. е. излиза от сила в следните случаи:
Първо, след като бъде изрично отменен. Трябва да се прави разлика между прекратяване на
действието на закона и продължителното му неприлагане. Във вторият случай продължителното неприлагане, наказателноправната норма не губи своята правна сила само
поради факта, че не е била прилагана за известен период от време.
Второ, законът ще прекрати своето действие, след като бъде мълчаливо отменен — когато
една нова норма урежда същата материя по начин, различен от този, по който тя е била уредена със старата норма. В този случай е необходимо цялостно и действително припокриване на
правните норми по отношение на урежданата материя. Иначе двете норми ще се отнасят като
обща към специална и ще остават да действат, но с тази особеност, че специалната ще
изключва приложимостта (ще дерогира) общата.
2. Както вече се посочи, между момента на своето влизане в сила и момента на излизането си
от сила законът е в действие; той действа. Законът обаче не действа като една работеща
машина. За разлика от нея той не дава автоматически онзи краен резултат, заради който е бил
изобретен. Законът действа, в смисъл че задължава органите на съдебната власт да прилагат
само него и никога друг закон за визираните от него деяния, извършени през периода от
влизането му до излизането му от сила. По-общо казано, законът намира единствен
приложение за" решаването на всички уредени от него въпроси, които"Възникват по време на
неговото действие. Друг закон - предходен или последващ, поначало не може да се ползва за
тяхното решаване, независимо и дори въпреки това, че той също дава решение на
възникналите въпроси. Това е смисълът на чл. 2, ал. 1 от Наказателния кодекс. Тази
разпоредба гласи: „За всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по
време_на извършването му.” Има обаче спорни случаи, в които деянието се извършва при
действието на един закон, а последиците му настъпват при действието на друг закон. В тези
случаи се прилага законът, който е действал при извършване на деянието, а не законът, който
е действал по време на настъпване на последиците. Важи следователно не принципът на
резултата, а принципът на дейността. Съображението за този избор е, че човек може да
съобразява своето поведение само по бремето, когато го осъществява, а не и по-късно - след
като е приключил дейността си, макар последиците още да не са настъпили. Затова, щом
деецът вече е приключил със своето поведение, няма да бъде справедливо да бъде наказан
вследствие прилагането на един нов и изненадал го закон.
Възможно е най-сетне самата престъпна дейност да бъде усложнена и да се осъществи през
един повече или по-малко продължителен период от време. При това положение по време на
нейното извършване могат да действат два или дори повече визиращи я закона (норми).
Прието е за най-справедливо в такъв случай да се прилага онзи закон, който е бил в действие
по време на довършването на усложнената престъпна дейност.
Следователно приложимият наказателен закон се определя по самата дейност, а не по последиците от нея. Ако тя е усложнена и се осъществява през един по-продължителен период
от време, то меродавен е моментът на нейното довършване - ще намери приложение онзи
Визиращ я закон, който тогава е бил В сила. Така времето на извършване на престъплението,
по което се определя приложимият закон, е времето на довършване на престъпната дейност.
Приложим е онзи наказателен закон, който е действал по това време.
3. Поначало всеки закон, Включително наказателният, може да има обратно действие - да се
приложи за решаване на въпроси, които са Възникнали, преди той да влезе в сила. Съгласно
чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове на един закон може по изключение да се даде
обратно действие, но само с изрична разпоредба. Според чл. 35, ал. 1 от Указ № 833 за
прилагането му тази разпоредба, която придава обратно действие на един закон, са нарича
заключителна разпоредба. Така един закон ще има обратно действие, когато съдържа за целта
изрична заключителна разпоредба, която му придава такова действие. Тя е общото условие за
обратно действие на наказателния закон.
Ако обаче новата наказателноправна норма („новият закон") е по-благоприятна за дееца и се
отнася едновременно с това до т. нар. висящ (нерешен) случай, то изрична заключителна
разпоредба за придаване обратно действие на нормата не е нужна. Тя се оказва излишна.
Вместо нея обратно действие й придава чл. 2, ал. 2 от Наказателния кодекс. Тази разпоредба
гласи: „Ако до влизане на присъдата в сила последват различни закони, прилага се законът,
който е най-благоприятен за дееца." Поставят се две условия:
1. за извършеното деяние да няма влязла в сила осъдителна присъда;
2. приложен към това деяние, новият закон да се окаже по-благоприятен за неговия деец.
Законът ще е „по-благоприятен" в следните хипотези:
— когато деецът престава да бъде наказателноотговорен;
— когато извършеното от него деяние се декриминализира;
— когато се предвижда по-леко наказание;
— когато се предвиждат по-добри условия за освобождаване от наказателна отговорност или
от изтърпяване на наказанието;
- когато се въвежда по-изгоден за дееца режим за реабилитация и пр.
Възможно е за един висящ случай новият закон да е по-благоприятен за дееца, но за друг —
да не е. Това не съставлява пречка за прилагане на новия закон, щом в индивидуалния случай
той се оказва по-добър за дееца. Следователно не е нужно новият закон да бъде винаги и във
всички случаи по-благоприятен за дееца; достатъчно е той да се окаже по-благоприятен за
него в един определен случай, за да има обратно действие, прилагайки се към него. В този
смисъл по-благоприятният закон не се определя абстрактно, като се сравнява само
съдържанието на двете норми - старата и новата. Той се определя конкретно, като се сравнят
резултатите от тяхното прилагане към извършеното деяние, при което новият закон ще се
окаже по-благоприятен за дееца, ако неговото приложение дава в индивидуалния случай подобри последици за него.
Не е изключено също така до присъдата да влязат в сила няколко по-благоприятни за дееца
закона. В тези случаи се прилага най-благоприятният измежду тях закон.
Според чл. 2, ал. 2 НК новият, по-благоприятен за дееца закон може де се приложи по отношение на по-рано извършено деяние, само до Влизане на присъдата в сила. Когато присъдата
вече е влязла в сила и случаят не е висящ, а е решен, чл. 2, ал. 2 НК не може да обоснове
приложимост на новия, по-благоприятен за дееца закон, понеже не обхваща и тази хипотеза.
В такъв случай, ако законодателят желае да му придаде и обратно действие, нужно е да
предвиди в него изрична заключителна разпоредба в такъв смисъл. Тази разпоредба ще
побелява, чековият, по-благоприятен за дееца закон действа и по отношение на определени
деяния, за които вече има влязла в сила осъдителна присъда. Благодарение на тази разпоредба
новият закон ще преуреди наказателноправните последици на престъплението и присъдата по
изгоден за дееца начин. Такава беше например разпоредбата на чл. 422 НК. Тя бе предвидена
още с влизане в сила на сега действащия Наказателен кодекс и гласеше: „Смъртното наказание на лица, осъдени (по предходния НК - б. м.) за престъпления, за които такова
наказание не се предвижда по този кодекс, се заменя с лишаване от свобода за срок двадесет
години." Понеже се касае до решени случаи, каквито чл. 2, ал. 2 НК не визира, то ако не беше
предвиден чл. 422 НК, наложените смъртни наказания трябваше да бъдат изпълнени, макар
новият Наказателен кодекс вече да не предвиждаше такова наказание за определени
престъпления. За да не се стигне до изпълнението му, а да се приложи новият, по-
благоприятен за дейците им Наказателен кодекс, законодателят създаде и разпоредбата на
цитирания чл. 422 НК.
Иначе, нямаше ли такава изрична заключителна разпоредба, то осъдените лица мижеха да
бъдат само помилвани от президента на републиката, като наказанието им бъде опростено пълно или частично.
Възможно е обаче новият закон да се окаже по-неблагоприятен за дееца. Тогава на още поголямо основание трябва да бъде изпълнено общото условие за обратно действие на новия закон - да се предвиди изрична заключителна разпоредба, която да му придаде такова действие.
Извън това, когато новият закон се оказва по-неблагоприятен за дееца, съществуват и две
конституционни пречки за неговото обратно действие. Този по-неблагоприятен за дееца
закон не може да има обратно действие, ако се отнася до престъплението, криминализирайки
някакви деяния, или до наказанието, определяйки по-тежко по вид или размер наказание за
някакви престъпления. Такова обратно действие би било недопустимо. То ще противоречи на
принципа за законоустановеност на престъплението, провъзгласен в чл. 5, ал. 3 от
Конституцията или съответно на принципа за законоустановеност на наказанието, който
следва от чл. 15, ал. 1, изречение второ на Международния пакт за граждански и политически
права на ООН във връзка с чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Затова ако новият закон е понеблагоприятен за дееца поради това че криминализира деяния или увеличава наказанието за
определено престъпление, той не може никога да има обратно действие. Дори да съдържа
изрична заключителна разпоредба, с която цели да си придаде обратно действие, тази
разпоредба би била противоконституционна по чл. 5 от Конституцията и следователно би
била без правно значение.
Следователно дори един неблагоприятен за дееца закон може да има обратно действие. За да
бъде обаче осъществена тази Възможност, нужно е най-напред да бъде изпълнено общото
условие за това, като за целта да се предвиди изрична заключителна разпоредба, която да му
придаде такова действие Същевременно трябва да не е налице и някоя от двете конституционни пречки за обратното му действие, а именно — да не се отнася до престъплението или до
съдържанието на наказанието, бодейки до криминализация на определени деяния или
увеличавайки наказанието за определени престъпления. Затова новият, деблагоприятен за
дееца закон може да има обратно действие само ако се отнася до други въпроси освобождаване от наказателна отговорност или от изтърпяване на наложено наказание,
давност, реабилитация и пр.
№ 5. ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕАНОПРАВНИ НОРМИ ПО МЯСТО
Принципи, възприети от НК за обосноваване действието на наказателноправните норми по
място: териториален (чл. 3, ал. 1 и 2), личен (чл. 4, ал. 1), реален (чл. 5) и универсален (чл. 6).
Екстрадиция на обвиняеми и осъдени лица и трансфер на осъдени лица.
1. Както наказателният закон не е Вечен, а ограничен във времето, така също той няма повсеместна приложимост В пространството. Той ме действа навсякъде, а е ограничен и по
място. А) Всеки един наказателен закон, 8 това число и българският Наказателен кодекс, е
национален по своето действие закон - той действа преди всичко и най-вече на територията
на държавата, която го е издала. В този смисъл е и чл. 3, ал. 1 от Наказателния кодекс, която
налага т. нар. териториален принцип за действието на наказателния закон по място.
Разпоредбата гласи: „Наказателният кодекс се прилага за всички престъпления, извършени на
територията на Република България." Тази разпоредба подлежи на разширително тълкуване приема се, че престъплението е извършено на територията на Република България, дори само
когато неговите последици са настъпили в България, а то самото е било изцяло извършено зад
граница. Следователно, за да се обоснове приложимостта на българския Наказателен кодекс
съобразно териториалния принцип, необходимо и достатъчно е който и да е елемент на
престъплението да бъде осъществен в страната.
Територията на Република България се определя от нашето международно публично и административно право. Тя включва:
- земното пространство в международно признатите граници на републиката;
- намиращите се в тях водни басейни;
- териториалните води;
- континенталния шелф;
- въздушното пространство над земната територия;
- плаващите в открито море под български флаг плавателни съдове.
Българският Наказателен кодекс намира изключително приложение на територията на Р
България - за решаването на всички наказателноправни въпроси, възникнали на българска
територия, се прилага единствено той и никога чужд наказателен закон.
Във връзка с това следва да се има предвид, че не са изключени от българската територия и
помещенията на акредитираните у нас чужди посолства и консулства. И обратно - българските посолства и консулства в чужбина не допълват българската територия.
Навсякъде помещенията на чуждите посолства и консулства се ползват само от имунитет
срещу действия на наказателно преследване (оглед, претърсване, изземване). Те обаче не се
ползват никога и с „екстериториалност" - за сметка на държавата, където се намират. Заради
това и извършените в тях престъпления се смятат за извършени не на територията на
изпращащата (тяхната) държава, а на територията на приемащата държава.
Българският Наказателен кодекс се прилага по отношение на всички лица, извършили престъпление на българска територия, независимо от това дали са български граждани или
чужденци. Не правят изключение и чужденците с имунитет. Израз потвърждение на това е
разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от Наказателния кодекс. Тя гласи: „Въпросът за отговорността на
чужденци, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на
Република България, се решава съобразно приетите от нея норми на международното право."
Това ще рече, че чужденците с имунитет не може да бъдат само съдени у нас съобразно
българския Наказателнопроцесуален кодекс. Разискването на този въпрос обаче се
предпоставя от възможността за прилагане на нашия Наказателен кодекс и спрямо техните
деяния. Иначе, ако у нас съществуваше т. нар. капитулационен режим, какъвто определено
няма - за престъпленията на всички или на някаква категория чужденци да се прилага само
собственото им наказателно право, тогава изобщо не би се стигало до въпроса, могат ли те
или не могат да бъдат съдени в България.
Въпреки че по отношение на чужденците с имунитет у нас не може да се налагат и изпълняват наказания за извършените от тях престъпления на наша територия, това не обезсмисля
приложимостта на българския Наказателен кодекс. Тяхното поведение у нас се оценява съобразно българския Наказателен кодекс; с тази оценка се обосновава и евентуалната международноправна реакция на нашата държава срещу тях (например обявяването им за персона нон
грата); ако собствената им държава по изключение свали техния имунитет и те могат да бъдат
съдени у нас, то ще се приложи българският Наказателен кодекс.
Б) Българският Наказателен кодекс моЖе да се прилага и „зад граница" - за деяния, които са
били извършени изцяло в чужбина. Съществуват три хипотези, в които се стига до такова
прилагане на българския Наказателен кодекс:
а) Съгласно чл. 4, ал. 1 НК: „Наказателният 'кодекс се прилага към българските граждани и за
извършените от тях престъпления в чужбина" Това е т. нар „личен принцип" за обосноваване
на задграничното~дейст6ие на българския наказателен кодекс. Без значение са характерът и
тежестта на извършеното престъпление, включително и това дали е от общ или от частен характер. Няма значение дали с него се засягат интересите на нашата страна или български
граждани, или на някаква чужда страна или чужди граждани Без значение е също така, дали
деянието представлява престъпление и по местното законодателство, т. е. по закона на
неговото местоизвършване. Българският гражданин никъде и при никакви условия не се
освобождава законите на своята държава, включително от Наказателния кодекс. Той е
длъжен да се съобразява с тях и зад граница и да се грижи за спазването им - точно така,
както българската държава е длъжна да се грижи за него съгласно чл. 25, ал. 5 от
Конституцията.
Следва да се има предвид, че разгледаният личен принцип не се конкурира с предходния,
териториалния принцип за прилагане на българския Наказателен кодекс. Той има помощно
(субсидиарно) значение спрямо него. Затова, ако един български гражданин извърши
престъпление на българска територия, то българският НК ще намери приложение винаги и
само съобразно териториалния и никога съобразно личния принцип. Личният принцип се
ползва, единствено когато приложението на българския НК не може да бъде обосновано от
териториалния принцип, т. е. в случаите, когато българският гражданин е извършил своето
престъпление в чужбина.
Впрочем всички тези принципи, които обосновават приложимостта на българския НК, са
подредени така, че да се съотнасят помежду си по същия начин: предходните да са водещи
(първични), а последващите - помощни (субсидиарни) принципи. Затова позоваването на
който и да е принцип ще се явява допустимо, само когато (и защото) не може да се ползва
никой от предходните принципи, за да се обоснове приложимостта на българския НК.
За да се приключи с личния принцип, нужно е да се посочи и това, че българският Наказателен кодекс съдържа три правила, във връзка с престъпленията, извършени от български
граждани в чужбина:
- Съгласно чл. 25, ал. 4 от Конституцията и чл. 4, ал. 2 НК българските граждани не се предават на чужда държава нито за съдене, нито за изтърпяване на наложено им наказание,
Включително заради извършено на нейна територия престъпление - екстрадицията на
български гражданин е недопустимо, като гражданството му се определя поначало не към
момента на извършване на престъплението, заради което се иска неговото предаване, а към
момента, когато се решава, дали той да бъде предаден.
- Съгласно чл. 7 НК предварителното задържане и изтърпяно наказание в чужбина за същото
престъпление подлежат на задължително приспадане от наказанието, което се налага тук, или
поне се вземат задължително предвид, ако са разнородни с него.
- Съгласно чл. 8 НК присъдата на чуждестранния съд няма значение 8 България с изключение на случаите на трансфер (съгласно чл. 448 НПК), който ще бъде разгледан след малко.
6) Втората хипотеза на действие на българския Наказателен кодекс в чужбина е предвидена 6
чл. 5 НК: „Наказателният кодекс се прилага и към чужденци, извършили в чужбина
престъпления от общ характер, с които се засягат интересите на Република България или на
български гражданин." Това е т. нар. „реален принцип" за обосноваване на задграничното
действие! на "българския Наказателен кодекс. Касае се до случаи, при които приложимостта
на българския Наказателен кодекс не може да бъде обоснована с някой от предходните
принципи - териториален или личен принцип.
Реалният принцип по чл. 5 НК съдържа две кумулативни изисквания. Те се отнасят до характера на извършеното престъпление и до неговия обект.
Изисква се най-напред извършеното зад граница престъпление от чужденец да не е от частен
характер според нашия Наказателен кодекс. То трябва да бъде от общ характер - да се преследва служебно, по инициатива на държавата в лицето на прокуратурата, а не по искане на
пострадалия. Ако престъплението е от частен характер, то нашият Наказателен кодекс няма
да намери приложение. Във връзка с това ограничение е нужно да се има предвид, че
престъпленията в българския Наказателен кодекс са поначало от общ характер и тяхното
наказателно преследване става по инициатива на държавата в лицето на прокуратурата.
Престъпленията от частен характер са изключения; те са изрично и изчерпателно посочени в
отделните глави от Особената част на Наказателния кодекс. За целта в края на отделните
глави се предвижда т. нар. Особена разпоредба. Тя представлява пълен списък на
престъпленията от частен характер, предвидени 6 главата. Всички останали престъпления са
от общ характер и позволяват позоваването на обсъждания реален принцип, за да се обоснове
приложимостта на българския Наказателен кодекс. Ако в края на главата изобщо няма
Особена разпоредба, значи, че всички престъпления са от общ характер и до едно позволяват
позоваване на реалния принцип по чл. 5 НК.
Второто изискване, което реалният принцип съдържа, се отнася до обекта на престъплението.
Той трябва да бъде свързан с България, за да оправдава прилагането на българския Наказателен кодекс. Този обект е определен алтернативно - интерес на българската държава или интерес на български гражданин. Предвид на това реалният принцип е разчленим на две. Когато
престъплението посяга на интерес на българската държава, се говори за т. нар. защитен принцип, а когато престъплението посяга на интерес на български гражданин, се говори за т. нар.
пасивен личен принцип - при него, за разлика от „активния" личен принцип по чл. 4 НК,
българският гражданин не е субект, а пострадал. И двата принципа са обобщени с
разгледания реален принцип по чл. 5 НК.
в) Третата хипотеза на задгранично действие на българския Наказателен кодекс е предвидена
в чл. 6, ал. 1, НК: „Наказателният кодекс се прилага и по отношение на чужденци, извършили
в чужбина престъпление против мира и човечеството, с което се засягат интересите на; друга
държава или чужди граждани." Ал. 2 на същия член гласи: „Наказателният кодекс се прилага
и за други престъпления, извършени от чужденци в чужбина, когато това е предвидено в
международно съглашение, в което участва Република България." Това е т. нар. универсален
принципна обосноваване на задграничното действие на българския Наказателен кодекс.
Касае се до случаи, при които приложимостта на българския Наказателен кодекс не може да
бъде обоснована с никой от предходните принципи - териториален, личен или реален
принцип.
Следователно универсалният принцип по чл. 6 НК има подчертано помощно значение. В него
е залегнала идеята да се гарантира във всички случай преследването и наказването на
определени родове престъпления, независимо къде, от кого и спрямо кого те са били
извършени. Той гарантира възможността за съдене на участниците в тях от държавата по
местозалавянето им, обосновавайки приложимост на собствения й наказателен кодекс, дори
когато техните престъпления са извършени В чужбина, субектите им не са нейни граждани и
не са били също така засегнати нейни интереси или интереси на собствени й граждани. По
този начин универсалният принцип обосновава приложимостта на българския Наказателен
кодекс не заради някаква връзка на престъплението с България, а заради характера на самото
престъпление. С универсалния принцип следователно се имат пряко предвид определени
видове престъпления, които не трябва да останат без наказание.
Универсалният принцип е замислен, за да гарантира преследването и наказването най-вече на
престъпленията против мира и човечеството. Това са престъпленията, предвидени в едноименната Глава четиринайсета (и последна) от Особената част на Наказателния кодекс. Този
подход към тях следва от международно правните задължения, които нашата държава е поела
след Втората световна Война за борба с престъпленията против мира и човечеството. Универсалният принцип може да се отнесе и към други престъпления, ако нашата държава поеме
такива международноправни задължения. Засега обаче България не е поемала такива
задължения, по силата на които да разпростре прилагането на своя НК и спрямо други
престъпления. Във връзка с това може да се прогнозира, че е най-Вероятно тези други
престъпления да бъдат престъпления, свързани с наркотици. Защото те се очертават като
следващите престъпления, които в най-голяма степен налагат мобилизиране общите усилия
на Всички държави за борба с тях.
2. Екстрадиция на престъпници е продължение на проблемите относно действието на наказателния закон по място.
Разгледаните четири принципа на действие на наказателния закон по място определят предметния обхват на българския Наказателен кодекс - по отношение на кои престъпления той
следва да бъде приложен за наказване на участниците в тях. Всяка държава решава самостоятелно кой и какви да са принципите за действие по място на нейния наказателен кодекс. Така
всяка държава сама и суверенно, без съгласуване с други държави очертава собствената си
наказателна компетенция. Определяйки действието на своя наказателен кодекс по място,
държавата не се съобразява и с евентуалната конкуренция, която може да се получи с чужди
наказателни кодекси по отношение на едни и същи деяния, защото органите на нейната
съдебна власт прилагат винаги и само нейния собствен НК. Евентуалната му конкуренция с
кодекс на друга държава може да има значение единствено в случаите на екстрадиция от
трета държава; когато тази трета държава трябва да реши, на коя от двете молещи я за
предаване на престъпник държави има по-силна наказателна компетенция спрямо
извършеното от него престъпление -дали на тази, която прилага своя НК въз основа например
на личния принцип, или на онази, която прилага своя НК въз основа например на реалния
принцип.
Определяйки действието на своя НК, българската държава също не се съобразява с това, че и
други НК може да се окажат приложими към престъпленията, които попадат В неговия обсег.
Още по-малко такава конкуренция е необходима, за да може да се приложи българският НК.
Той намира приложение и спрямо извършени престъпления в чужбина съобразно личния,
реалния или универсалния принцип по чл. 4-6 НК, без да се държи сметка дали друг НК и в
частност този на държавата по местоизвършване също определя извършеното за
престъпление.
Държавата не само определя суверенно наказателната си компетенция, но сама се грижи да я
осъществи, като със силите на собствените си административни и съдебни органи осигурява
прилагането на своя наказателен кодекс. Тя обаче невинаги е в състояние да се справи самостоятелно. Ако участник в престъплението, по отношение на което се прилага нейния наказателен кодекс, е избягал в чужбина, държавата трудно може да го Върне обратно със
собствени сили. За целта тя трябва да разчита на държавата, където се намира избягалото
лице - да се обърне към нея с молба то да й бъде предадено, за да го съди или ако вече го е
осъдила, за да изпълни наложеното му наказание В съответствие със собствения си
наказателен кодекс. Ако замолената държава се съгласи, тя екстрадира лицето В молещата
държава, съдействайки й тя да осъществи наказателната си компетенция. По този начин
екстрадицията на престъпник води, за разлика от експулсирането на едно нежелано лице, не
само дотам, че държавата, където той се намира, да се освобождава от него. Екстрадицията
му не е някакъв суверен акт на избавяне от лицето, а служи и на една друга, молеща държава
да го съди или да приведе в изпълнение наказание/което вече му е наложила.
Следователно екстрадицията (предаването на престъпника) позволява на молещата държава
да осъществи собствената си наказателна компетенция спрямо избягалия престъпник. По това
екстрадицията и в частност екстрадицията за изпълнение на наложено наказание се различава
от трансфера на едно осъдено лице. Неговият трансфер означава прехвърлянето му в родната
държава, но не с цел тя да осъществи някаква собствена наказателна компетенция. Тъкмо
обратното - прехвърлянето на лицето означава отказ от наказателна компетенция от страна на
трансфериращата го държава, където е било осъдено, за да се чувства то по-добре в своята
държава. За тази цел трансфериращата осъденото лице държава превъзлага на отечествената
му държава изпълнението на последиците на своята присъда и така пратената и присъда става
като нейна собствена. Това важи и за България. Съгласно чл. 448 от НПК в случай на
трансфер присъдата на трансфериращата страна има сила и действие на присъда, постановена
от съд на Република България.
Право на убежище противостои на екстрадицията То се предоставя на чужди граждани, с
което те, без да стават български граждани, също получават определена закрила от Р България.
Правото на убежище представлява възможността на чужд гражданин да поиска, а нашата
държава - да разреши влизането и пребиваването на нейната територия на чужденец, който е
преследван заради своята политическа или друга дейност или ориентация. Правото на убежище осигурява защита като на български граждани. Затова, ако от международен договор с
участие на нашата страна не следва противното, лицата, получили убежище у нас, не
подлежат на екстрадиция.
НАКАЗАТЕЛНООТГОВОРНИ ЛИЦА
№ 6. СУБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Понятие за субекта на престъплението и неговото съотношение с наказателноотговорното лице; място на тези проблеми в общата част на наказателното право. Основни и
допълнителни наказателноправно релевантни качества на наказателноотговорното лице.
1. По нашето право обикновено се поставя знак за равенство между субекта на престъплението и наказателноотговорното лице. Смята се, че те са две страни на едно и също нещо. Субектът на престъплението е неговата генетична страна, разкривайки, че става дума за лице,
което е извършило (участвало в) някакво престъпление. Докато наказателноотговорното лице
е другата, функционалната страна на същото нещо. Тя сочи, че става дума за субект, който
носи наказателна отговорност заради извършено престъпление.
Във връзка с това следва да се има предвид, че наказателната отговорност се поражда само от
престъпление; и обратно - всяко престъпление поражда наказателна отговорност. Оттук се
прави и изводът, че всяко наказателноотговорно лице е по необходимост и субект на престъпление и обратно - щом някой е субект на престъпление, той неминуемо е и наказателноотговорно лице. Оформило се е поради това разбирането, че само онзи, който може да носи
наказателна отговорност и следователно да е наказателноотговорно лице, само той може да
бъде и субект на престъпление.
Проблемите, които разглеждаме, произтичат от това, че далеч не Всеки може да носи наказателна отговорност и да се смята за субект на престъпление. Наказателноправната репресия е
най-тежката и сложна форма на държавна репресия, което изключва нейната универсална
приложимост. Тя е приложима само по отношение на строго определени субекти. Тези
именно добре премислени лица се'определят от наказателното право за способни да избършат
престъпление и пригодни да понесат наказателноправните му последици. Затова, когато
говорим по темата за субекта на престъплението и наказателноотговорното лице ние търсим
отговор на въпроса: кой изобщо може, имайки нужните качества, да извърши някакво
престъпление и да носи наказателна отговорност за него. Става дума следователно за лица,
които имат качества да вършат престъпления и да носят наказателна отговорност за тях. Тези
им качества са необходими за всички престъпления и за всякакви наказания - без
едновременното наличие на тези качества не може да бъде извършено нито едно
престъпление и не може да се наложи и търпи нито едно наказание.
Очевидно е, че въпросът за качествата, които са нужни, за да има субект на престъпление и
наказателноотговорно лице, е въпрос за Възможността да се избърши престъпление и да
Възникне наказателна отговорност; за това, възможно ли е да се стигне до пораждане на
наказателна отговорност - възможност, която индивидуално извършеното престъпление като
основание за наказателната отговорност превръща в действителност. Следователно разискваните проблеми на субекта на престъплението и наказателноотговорното лице са проблеми
на възможността да се носи наказателна отговорност, а проблемите на самото престъпление
са проблеми на нейното превръщане в действителност. С оглед на това и по съображения за
логическата последователност се налага най-напред да бъдат изследвани проблемите на субекта на престъплението и наказателноотговорното лице, за да се изясни дали по отношение
на едно или друго лице е изобщо възможно да се породи наказателна отговорност. Защото,
едва когато такава възможност бъде установена по отношение на определено лице, има понататък смисъл да се изследва, кога то превръща тази своя възможност да носи наказателна
отговорност в действителност, вършейки някакво престъпление. Заради това проблемите на
престъплението се разискват след тези на субекта на престъплението и
наказателноотговорното лице.
Субект на престъплението и наказателно-отговорно лице може да бъде само човек, който е
достигнал определена възраст и се намира в състояние на вменяемост. Това определение
съдържа три основни качества: човек, определена възраст и вменяемост.
На първо място, субект на престъпление и наказателноотговорно лице може да е само човек
(гражданин, физическото лице). Кой е човек и кой не е, се определя от биологията и
медицината - наказателното право само ползва техните резултати.
Качеството „човек" има двояко разграничително значение. От една страна, то показва, че
субект на престъпление или наказателноотговорно лице не може да бъде и най-умната одушевена или неодушевена вещ - дори най-интелигентното Животно или най-съвършеният робот
не може да извърши престъпление и да носи наказателна отговорност. От друга страна,
качеството „човек", наричан по-често „физическо лице", показва, че субекти на престъпления
и наказателноотговорни лица по нашето право могат да бъдат само индивидуалните и никога
колективните правни субекти - юридическите лица.
Във връзка с това следва да се има предвид, че невъзможността юридическите лица да бъдат
засега субекти на престъпления и наказателно-отговорни лица е въпрос само на
законодателен избор. Не става Въпрос за принципна невъзможност юридическите лица да
бъдат субекти на престъпления и наказателноотговорни лица. Не са верни често лансираните
съображения, че щом юридическите лица не могат да проявяват вина и са колективни правни
субекти, те, ако бъдат обявени за субекти на престъпления и наказателноотговорни лица, ще
се стигне до създаване на невиновни престъпления и до колективна наказателна отговорност.
Ако се приеме, че „корпоративното" престъпление на юридическото лице се върши само от
онези негови ръководни служители, които формират и изразяват волята му, ще следва да се
заключи, че не само тяхното поведение 6 интерес на юридическото лице е и негова собствена
дейност, но и това, че тяхната вина е и негова вина. Предвид на тава юридическото лице би
носило своята корпоративна наказателна отговорност за собствено, виновно извършено
корпоративно престъпление. Няма следователно наказателна отговорност за някакво чуждо
поведение, нито колективна наказателна отговорност. Колективната наказателна отговорност
предполага за едно престъпление да отговаря както неговият субект, така и останалите
членове на колектива, към който той принадлежи. Колективната наказателна отговорност
очевидно Включва отговорности и за собствено и най-вече за чуждо поведение. Тя е по
изключение лична и по правило отговорност за другиго. Това обаче не е присъщо за
кооперативната наказателна отговорност. Тя не е отговорност за длъжностните престъпления
на своите ръководни служители, които сами ще отговарят за тях. Корпоративната наказателна
отговорност е отговорност на юридическото лице за собственото му корпоративно престъпление. Тя не е индивидуална, но е все пак лична отговорност - на самото юридическо лице, на
самата юридическа личност, защото тази отговорност е насочена пряко само срещу юридическото лице, а не и срещу индивидите, които работят за него.
На второ място, за да може един чо8ек да бъде субект на престъпление и да се окаже
наказателноотговорен, той трябва да е навършил такава минимална възраст, в която да е
достатъчно психически и социално зрял, че да бъде способен да извърши престъпление и да е
пригоден да понесе следващото се за него наказание. Възрастта, която му гарантира тези
Възможности и тази му Възприемчивост към наказателната репресия, е 14 години. Ако едно
лице не е навършило тази Възраст и следователно е малолетно, то не може никога да бъде
подложено на наказателна репресия - налице е обща необорима презумпция за липса на
зрелост, защото нито обществото като цяло, нито то самото може да Възприеме нормално
наказването му за престъпление.
Ако обаче лицето е навършило 14 години, но още не е навършило 18 години и следователно е
вече непълнолетно, то въпросът за неговата психическа и социална зрелост подлежи на
индивидуално изследване и изрично установяване. Не бъде ли тя изрично установена, лицето
не може да бъде субект на престъпление и да се окаже наказателноотговорно. Предвид на
нуждата от изрично установяване на тази зрелост може да се каже, че по отношение на
непълнолетните е налице индивидуално оборима презумпция за липса на такава зрелост,
оборима презумпция за незрелост. Оборването на тази презумпция става съгласно чл. 31, ал. 2
НК: „Непълнолетно лице навършило 14 години, но ненавършило 18 години - е
наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да
ръководи постъпките си." Ако заради свое относително по-бавно индивидуално развитие,
което за тази възраст е в границите на нормалното, непълнолетният не е в състояние да
разбира свойството или значението на своето деяние или да ръководи постъпките си, смята
се, че той, макар нормален и здрав, не е навършил онази минимална възраст, която би го
правила достатъчно зрял и би позволила подлагането му на наказателна репресия. В такъв
случай въпросът за неговата Вменяемост не се поставя на разискване.
След 18 години въпросът за зрелостта на лицето не се"изследва. То е пълнолетно и се смята
винаги за достатъчно зряло. По отношение на него е налице необорима презумпция за
зрелост и остава да се разисква само въпросът за неговата вменяемост.
Така, на трето място, за да може един човек да бъде субект на престъпление и да се окаже
наказателноотговорен, трябва той, освен навършил нужната минимална възраст, да е и
вменяем.
Преди обаче да се разгледа въпросът за Вменяемостта на субекта на престъплението и
наказателноотговорното лице, налага се, поне с няколко думи, да бъде отбелязано, че тези две
понятия, макар тясно свързани, все пак не са и напълно равностойни.
Може да бъде субект на престъпление онзи човек, които има индивидуалната способност да
прояви вина и да извърши престъпление. Докато наказателноотговорно лице може да бъде
само онова, което и от своя гледна точка и най-вече от обществена гледна точка е пригодно за
наказване. При това, за разлика от способността за вина и престъпление, тази негова
пригодност не е индивидуално присъща, а нормативно определена - В наказателното право. И
всеки, който проследи историята на българското наказателно право, ще забележи, че през XX
век, в условията на бурна акселерация у децата, когато индивидуалните им способности,
включително за вина и престъпление се проявяват във все по-ранна възраст, минималната
възраст за тяхната наказателна отговорност не ги следваше - тя не спадаше, а обратно,
нарастваше. В средата на миналия век минималната възраст за наказателна отговорност стана
от 12 на 13, а скоро след това и на 14 години. По този начин поради все по-голямата
обществена сдържаност към ползването на наказателната репресия, поради все по-голямата и
социална неприемливост спрямо децата, те се защитаваха от нея във все по-висока възраст,
въпреки че заради своята акселерация те можеха във все по-ранна възраст да вършат
престъпления. Получи се така, че все по-трудно се става правно определеното
наказателноотговорно лице и все по-лесно - индивидуално проявимия субект на
престъпление. Затова фигурата на наказателноотговорното лице се оказва по-трудно
постижима. Макар всяко наказателноотговорно лице да е по необходимост и субект на
престъпление, обратното не е вярно, понеже наказателното право не позволява на всеки
субект на престъпление да се окаже и наказателноотговорно лице. По тези съображения може
в заключение да се каже, че наказателно-отговорното лице съдържа в себе си субекта на
престъплението - бъдат ли изпълнени изискванията за наказателноотговорното лице, неминуемо се изпълват и изискванията за субекта на престъплението.
Изводът, че наказателноотговорното лице съдържа винаги в себе си субекта на престъплението, следва и от режима за налагане на наказания. За да може да се наложи наказание на
един субект на престъпление, той трябва да бъде наказателноотговорно лице не само в
момента, когато върши престъплението си, но и в момента, когато се произнася присъдата
му. Ако още в момента, когато бърши своето престъпление субектът на престъплението се
оказва по изключение наказателнонеотговорен (неизпълвайки по-трудно постижимите
изисквания за наказателноотговорно лице), то по отношение на него няма изобщо да може да
възникне наказателна отговорност, т. е. възможността да му бъде наложено наказание с
влязла в сила осъдителна присъда. Ако пък към момента, когато трябва да се произнесе
присъда, субектът на вече извършеното престъпление, заради което по отношение на него
вече е възникнала наказателна отговорност, престане да бъде наказателноотговорно лице, то
на него пак няма да бъде наложено наказание - осъществяването на неговата наказателна
отговорност се блокира. Това следва от чл. 33, ал. 2 НК: „Не се налага наказание на] лице,
което е извършило престъпление, когато! до произнасяне на присъдата изпадне в
разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или
значението на своите постъпки или да ги ръководи. Такова лице подлежи на наказание, ако
оздравее." Тук, разбира се, не става дума за способност или неспособност да се разбират и
ръководят някакви постъпки - това са проблеми само на субекта на престъплението. Тук
става дума за непригодност за наказване; за лична невъзприемчивост и най-вече за
обществена неприемливост на ползването на наказателната репресия по отношение на
пострадал по-късно от психическа болест субект на престъпление, който заради нея престава
да бъде наказателноотговорно лице.
Следователно един субект на престъпление може да не се окаже наказателноотговорно лице,
както в момента, когато бърши своето престъпление, така също и в момента, когато трябва да
му се наложи наказание за него. Обратното разминаване обаче е невъзможно — щом едно
лице е наказателноотговорно, то няма как да не е било и субект на престъпление. Затова във
Всички случаи е необходимо и достатъчно да се установи, че както в момента, когато се
върши престъплението, така и в момента, когато трябва да се наложи наказание за него, са
били изпълнени изискванията за наказателноотговорно лице. Това значи, че трябва да се
работи преди Всичко и най-Вече с понятието за наказателноотговорно лице; още повече че то
включва в себе си субекта на престъплението и по този начин гарантира наличието му. Така
трите основни качества, които трябва да бъдат установени, за да се направи заключението, че
има наказателноотговорно лице, а оттук и субект на престъплението, са следните: първо,
наличие на човек; второ, той да е достигнал определена възраст, която позволява да бъде
пригоден за наказване, и трето, психическото му здраве също да позволява това - да е
вменяем за наказание.
2. Освен своите три основни качества наказателноотговорното лице може да има и някои
допълнителни наказателноправно релевантни качества.
Разгледаните вече три основни качества на наказателноотговорното лице не са свързани с
определено престъпление - убийство, кражба, пътнотранспортно престъпление, и затова не
служат за характеризирането му. Те се отнасят до всички престъпления, защото без тях не
може да бъде извършено и да се носи наказателна отговорност за нито едно престъпление.
Има, разбира се, и други, предвидени в закона качества на наказателноотговорното лице, които също не са свързани и не слушкат за характеризиране на определено престъпление. Тези
качества обаче са такива, че не са нужни за самото извършване на престъпления и за носенето
на наказателна отговорност за тях. Въпросните качества са от .значение единствено за
наказанието, което (за разлика от т. нар. смекчаващи и отегчаващи обстоятелства) самият
закон определя - дали то да бъде по-тежко или най-често по-леко. Те следователно са от
значение още за диференциацията на наказанието, а не само за индивидуализацията му.
Такова значение има де леге лата непълнолетието, а де леге ференда - намалената
вменяемост. Това именно са допълнителните наказателноправно релевантни качества на
наказателноотговорното лице.
Предвид на тази разлика в значението между основните и допълнителните наказателноправно
релевантни качества на наказателноотговорното лице може да се определи, че те, макар тясно
свързани, имат диаметрално противоположно място В процеса на прилагане на наказателното
право. Докато основните наказателноправно релевантни качества се изследват, преди да се
изяснява дали проявата, привлякла наказателноправно внимание, е престъпление, то за
допълнителните наказателноправно релевантни качества важи противното. Те се изследват,
след като бъде изяснено, че проявата, привлякла наказателноправно внимание, е
престъпление, понеже се имат предвид само за наказанието.
Нямайки връзка с едно или друго престъпление и неслужейки за характеризирането му, тези
качества (също както и основните качества) се отличават от признаците на неговия субект, за
които важи обратното и които поради това спадат към състава му, т. е. към законовото му
описание в наказателноправната норма от Особената част на НК. Такива признаци например
са длъжностното лице, органът на власт и пр. Заради връзката им с отделните престъпления,
за които са присъщи, те се разглеждат в особената част - при изясняване съставите на отделните престъпления.
№ 7. ВМЕНЯЕМОСТ И НЕВМЕНЯЕМОСТ
Понятие за вменяемостта; предпоставки и значение. Невменяемост, критерии (чл. 33, ал. 1)
- психиатричен (медицински) и психологически (юридически) критерий. Психично
разстройство след престъплението (чл. 33, ал. 2). Пълна и частична невменяемост;
намалена вменяемост. Принудителни медицински мерки.
1. Достигането до определена Възраст предполага нормална психика и води до придобиването на вменяемост. В този смисъл може да се каже, че по отношение на индивидуално зрелите
непълнолетни и по отношение на пълнолетните е налице оборима презумпция за Вменяемост.
Тези лица се оказват вменяеми, когато и защото притежават способността да разбират
свойството и значението на своите деяния и да ръководят постъпките си. Вижда се, че
вменяемостта има същите показатели като зрелостта за подлагане на наказателна репресия
при непълнолетните. Това, от една страна, е добре, защото позволява показателите им да
бъдат разгледани заедно. Обикновено те се разглеждат общо при изясняване на
вменяемостта. От друга страна обаче, трябва да се държи сметка и за това, че между
зрелостта за наказване и вменяемостта има съществена разлика. Докато зрелостта на
непълнолетния за наказване свидетелства за едно относително по-ускорено индивидуално
развитие, то вменяемостта свидетелства за нормално психическо състояние. Затова липсата
на зрелост за наказване, не разкрива нищо ненормално у непълнолетния, а липсата на
вменяемост сочи на едно ненормално, болестно състояние.
2. Възможно е едно лице, макар и достигнало индивидуалната възраст, която му позволява да
бъде психически и социално зрял, да страда от психическа аномалия или разстройство, което
да го лишава от способността да разбира свойството или значението на своите деяния или да
ръководи постъпките си. В такъв случай деецът няма да бъде субект на престъпление и
наказателноотговорно лице, а ще се третира като невменяем. Това следва от разпоредбата на
чл, 33, ал. 1. Тя гласи: „Не е наказателноотговорно лицето, което действа в състояние на
невменяемост - когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно
разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното
или да ръководи постъпките си."
Вижда се, че не Всяка неспособност да се разбира свойството или значението на своите деяния или да се ръководят постъпките значи невменяемост; невменяемостта е налице, само
когато тази неспособност е причинена от ненормално психично състояние. Вярно е и обратното — не всяко ненормално психично състояние значи невменяемост; невменяемостта е
налице, само когато ненормалното психическо състояние Води и до неспособност да се
разбира свойството или значението на своите деяния или да се ръководят постъпките.
На тази основа невменяемостта се очертава от два кумулативни критерия:
А) Психиатричен (или още медицински), който сочи на какво, на каква психична аномалия
може да се дължи невменяемостта.
В) Психологически (или още юридически), който показва в какво, в каква неспособност може
да се прояви невменяемостта.
А) Медицински критерий
Според този критерий болестните състояния, които могат да доведат до невменяемост, са
систематизирани в следните три групи:
а) Умствена недоразвитост - олигофрения.
Олигофренията е задържане на умственото развитие без възможност за подобрение. Тя се
получава вследствие повреждане на плода или заради въздействие в ранна детска възраст. С
оглед степента на слабоумие, което съдържа, умствената недоразвитост бива:
- идиотия - това е пълна липса на интелект и на членоразделна реч; безпомощност и неспособност за планомерни действия;
- имбецилност — това е много нисък интелект, тежко разстройство на речта, но със способност за придобиване на известни знания и за елементарен физически труд под чуждо
ръководство.
- дебилност - това е състояние на сравнително развита реч, на способност за елементарна
практическа ориентация и за известна планомерна дейност; но неспособност за абстрактно
мислене и за оценка на относително по-сложни положения.
Страдащите от идиотия и имбецилност са във всички случаи невменяеми. Докато страдащите
от дебилност са поначало вменяеми, освен ако не се касае до деяния, които налагат абстрактно мислене.
б) Продължително разстройство на съзнанието - хроническа душевна болест.
Продължителните разстройства на съзнанието са свързани най-често с прогресивно нарушаване на дейността на главния мозък. При тях също няма възможност за подобрение. Тези
разстройства могат да се систематизират в следните две групи:
- шизофрения - тя води до загуба единството на личността и до нарушаване на единството и
целенасочеността на психичните процеси. Болестното състояние е свързано с изменения в
мисленето, емоциите, волята, а също така и с халюцинации и налудни идеи;
- епилепсия — това е заболяване, изразено в конвулсивни припадъци, придружени със загуба
на съзнанието; в периодични остри психически разстройства и постепенно настъпваща тежка
деградация.
в) Краткотрайни разстройства на съзнанието — временно разстройство на психическата
дейност.
Факторите, които могат да обусловят такова състояние на временно разстройство на
душевната дейност, са различни. Касае се до различни въздействия върху организма на
човека, които засягат само правилното функциониране на мозъка и поради това поначало са
преходни и излечими. Тези разстройства на съзнанието могат да се дължат на соматични и
общи инфекциозни заболявания, на алкохолни и други наркотични отравяния и т. н.
От значение за вменяемостта на дееца са следните краткотрайни разстройства на съзнанието:
- патологично алкохолно опиване - качествено различно е от обикновеното опиване с алкохол, което за разлика от него не е болестно състояние; характеризира се с остро кратковременно разстройство на съзнанието, възникнало под Влиянието на приемане на алкохол и
отнасящо се към категорията на изключителните състояния; може да се прояви в две форми:
епилептоидна и параноидна;
- патологичен ефект - кратковременно болестно разстройство на съзнанието, възникващо
Внезапно, по външен повод; съпроводено е с дълбоко помрачаване на съзнанието и бурна
двигателна възбуда, с автоматически, безцелни движения и немотивирани постъпки;
- патологично просънно състояние - такива са хипнотичните състояния;
- реактивни състояния - преходни психически травми, които могат да се изразят в
параноидна или халюцинаторна форма - параноидни, депресивни или истерични реакции.
Останалите възможни по-леки психически отклонения не могат да представляват основание
за изключване на вменяемостта, а оттук -и на наказателната отговорност, въпреки че биха
могли евентуално да имат значение при индивидуализирането на наказанието. Такива са
например психопатиите, неврозите, половите извращения и т.н.
Б) Юридически критерий на невменяемостта
Според този критерий лицето не е наказателноотговорно, когато не е могло да разбира
свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. Вменяемостта
предполага кумулативно наличие на двете психически способности на дееца - да разбира
свойството и значението на своето деяние, което се определя като интелектуален момент на
Вменяемостта, и да може да ръководи постъпките си, което се определя като волеви момент
на вменяемостта. В противен случай, без кумулативното наличие на посочените способности,
деецът се оказва невменяем.
Така деецът може да се окаже невменяем най-напред заради неизпълването на интелектуалния (възприятийния) момент на вменяемостта — когато не може да разбира свойството или
значението на извършеното (разстройство на съзнанието). За да е вменяемо, лицето трябва
преди всичко да има способността да се ориентира правилно, като разбира свойството и
значението на своите деяния. Лицето разбира свойството на деянието, което извършва, когато
е наясно с технологичната му страна, а именно: с неговите фактически закономерности и
резултат — до какво боди то. Например наясно е, че като бутне една маса, тя ще се премести.
Лицето разбира значението на своето деяние, когато е наясно с неговата социологическа страна, а именно: може да му даде правилна социална оценка — дали то е добро, лошо или
безразлично за обществото. Затова например лицето няма да е вменяемо, ако смята, че
запалването на купа сено служи само за забавление, а не носи загуба за собствениците и
опасност за околните имоти.
Деецът може също така да се окаже невменяем и заради неизпълване на волевия
(реактивния) момент на вменяемостта - когато не може да ръководи постъпките си
(разстройство на волята).
Вменяемостта предполага нормална воля, възможност за нормално насочване и контролиране
на собствената дейност, т. е. възможност лицето да владее своето тяло. В противен случай,
ако поради болестно разстройство на своята боля лицето не може да се противопостави на
импулса за извършване на едно деяние, то макар да схваща неговото значение, се оказва невменяемо. Такова е например положението при прояви на наркомани в състояние на
абстиненция.
Роля на съдебната експертиза
Значението на съдебната експертиза е консултативно. Съдът може и да не я приеме и
съответно да не се съобрази с нея при вземане на решението си.
3. Психическо разстройство след извършване на престъплението - чл. 33, ал. 2 НК
Докато разгледаният чл. 33, ал. 1 НК определя, че невменяемостта е само онази неспособност
да се разбира свойството или значението на извършеното или да се ръководят постъпките,
която се дължи на ненормално психично състояние, то по довод за противното от чл. 33, ал. 2
НК следва и друго условие, за да се говори за невменяемост. Според тази разпоредба „не се
налага наказание на лице, което е извършило престъпление, когато до произнасяне на
присъдата изпадне В разстройство на съзнанието, Вследствие на което не може да разбира
свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи". Тук законът не говори за
невменяемост, а само за психично разстройство. По довод за противното следва, че според
нашия законодател за невменяемост може да се говори само по време на извършване на онази
общественоопасна проява, която се изследва дали е престъпление. Така че невменяемостта е
онази неспособност на дееца да разбира свойството или значението на извършеното или да
ръководи постъпките си, която не само се дължи на неговата ненормална психика, но и е^
налице по Времето, когато той извършва своята общественоопасна проява.
Вижда се, че за нуждите на наказателното право Въпросът за вменяемостта не се поставя
въобще. За да се постави този въпрос, нужно е най-напред и преди всичко да има извършена
някаква общественоопасна проява. Защото само такава проява може да съставлява престъпление и да обоснове подвеждането на дееца под наказателна отговорност. Следователно
вменяемостта на дееца се отнася до едно индивидуално определено негово общественоопасно
деяние. Наличието на такова деяние обаче е само необходимо, но не и достатъчно условие, за
да има смисъл да се говори за вменяемост за нуждите на наказателното право. Защото, за да
може изобщо да избърши престъпление и да прояви вина 8 частност, деецът трябва да
притежава качеството Вменяемост по бреме на извършване на своето общественоопасно
деяние. Неговите психически отклонения след извършване на престъпното деяние,
включително и преди настъпване на последиците от него, а още повече психическите
отклонения у дееца преди извършване на престъплението, са без значение за това, дали има
проявена вина и извършено престъпление или не. Достатъчна е вменяемостта на дееца по
време на извършване на деянието. Вярно е и обратното - ако по време на извършване на
своето общественоопасно деяние деецът не притежава качеството вменяемост, той няма да
прояви вина и извърши престъпление, независимо и въпреки това, че преди и след
престъплението е бил в нормално психическо състояние.
В този най-често ползван смисъл вменяемостта се явява качество на субекта на престъплението и се определя като предпоставка за вината му; тази му вменяемост е за вина и престъпление.
След извършване на престъплението, до момента на произнасяне на присъдата за него може
да се проявява само онази вменяемост, която се явява качество единствено на
наказателноотговорното лице и предпоставя възможността за осъществяване на
наказателната му отговорност с налагане на следващото се за престъплението наказание.
— Психическото разстройство след извършване на престъплението е последващо състояние
на невменяемост за наказване, което не засяга наличността на извършено престъпление и породената от това престъпление наказателна отговорност за дееца. Това състояние е пречка
само за провеждане на наказателен процес с цел налагане на наказание и изпълнение на
наложено наказание. Едно такова последвало психическо разстройство може да бъде
различно по характер и продължителност. Такива са:
- остро Временно разстройство, което е без Връзка с извършеното престъпление и наказателното преследване;
- остро разстройство, обусловено от въздействието, оказано върху дееца от престъплението и
възбуденото против него наказателно преследване, задържане под стража и т. н.
- изменение в психиката, в следствие на развитие на хроническа душевна болест, появила се
след престъплението или съществувала и преди него, но довела по-късно да влошаване на
състоянието на лицето.
4. Понеже невменяемостта в строгия смисъл се отнася до индивидуално определено
общественоопасно деяние, тя не налага сравнение с други проявени или потенциални
невменяемости на същия деец — спрямо други такива негови деяния, които той действително
е извършил или моЖе да извърши. Заради това различните възможни и действително
проявени невменяемости на едно и също лице не подлежат и на обобщение. Все пак, ако се
пристъпи към сравнения и обобщения, ще се откроят две хипотези. Лицето може да бъде (за
цял Живот или за определен период от време) невменяемо по отношение на всички свои
деяния, при което се говори за негова пълна невменяемост. Но лицето може да се окаже (през
същото време) невменяемо само по, отношение на определени сбои деяния, при което се
говори за негова частична невменяемост.
Пълна невменяемост
Пълната невменяемост може да е дадена като:
- трайно, хабитуелно (обикновено) за дееца състояние, характеризиращо въобще неговите
психически способности;
- периодично настъпващи кризисни моменти — при хроническите болести, придружени с
пристъпи;
- изключително и поради това временно и преходно психическо състояние на лицето.
Частична невменяемост
Частично невменяеми са страдащите от дебилност или от налудни идеи. Тези лица са
невменяеми само за своите деяния, които налагат абстрактно мислене или по отношение на
онези предмети и явления, които са източник на налудничави идеи, например пироманите за
палежа. В останалите случаи частично невменяемите лица са вменяеми.
Частичната невменяемост трябва да се различава от намалената вменяемост, която не е
обобщение, а се отнася само до определено деяние. Освен това намалената вменяемост не е
невменяемост. Тя е вид вменяемост.
Намалената вменяемост е състояние на отрицателни количествени изменения в способностите на субектите да разбират свойството и значението на деянието и да ръководят постъпките си. Такива изменения затрудняват дееца, но не препятстват способностите му да разбира
свойството и значението на своето деяние и да ръководи постъпките си. Измененията са в
рамките на вменяемостта; те не водят до качествена промяна към невменяемост на дееца, за-
ради което не изключват вината, престъплението и наказателната му отговорност. В някои
държави, например Германия, на намалената вменяемост е придадено значението на едно допълнително наказателноправно релевантно качество на наказателноотговорното лице. Това е
така, защото тя обосновава предвиждане в самия закон на по-леко наказание — самият закон
определя за дееца, който страда от него, по-леко наказание.
5. Принудителни медицински мерки
Когато едно лице изпадне в психическо разстройство и представлява опасност за околните и
за самия себе си, тогава могат да му бъдат наложени принудителни мерки. За разлика обаче
от принудителните мерки по Закона за народното здраве тези по Глава единайсета от Общата
част на НК се вземат само по отношение на лице, което е извършило предвидено в НК
общественоопасно деяние. Така НК осигурява държавна реакция поначало срещу всяка
проява, която го нарушава.
По подобие на наказанието тези мерки също се налагат от съда. За разлика от наказанието
обаче те не се вземат винаги, когато деецът извърши предвидено в НК общественоопасно деяние. Принудителните медицински мерки се
вземат само ако и докато деецът продължава да бъде опасен.
А) Когато психическото разстройство на такъв деец е довело до неговата невменяемост -за
престъпление или само за наказване, принудителните мерки се вземат самостоятелно, без да
се налага и (или) изтърпява наложено наказание. Тези мерки се вземат вместо или поне с
приоритет по отношение на наказанието — ако изпълнението му е започнато, но деецът е
станал невменяем, то се прекъсва, за да се изпълнят принудителните медицински мерки.
Съгласно чл. 89 НК тези мерки са:
- предаване на дееца на близките му, ако те поемат задължението за лекуването му под наблюдение на психоневрологичен диспансер;
- принудително лекуване в обикновено психоневрологическо заведение;
- принудително лекуване в специална психиатрична болница или в специално отделение в
обикновено психоневрологическо заведение.
Б) В останалите случаи, когато психическото разстройство на дееца не води до негова невменяемост - за престъпление или само за наказание, принудителните мерки се вземат кумулативно с налагане на наказание. Тези мерки следователно не изключват налагането и (или)
изпълнението на наказанието. Съгласно чл. 92 НК обаче принудителните медицински мерки
не могат да се вземат при всяко психическо разстройство. Те се вземат единствено когато
вменяемият деец страда от алкохолизъм или друга наркомания. Освен това принудителните
мерки по чл. 92 НК се заключават само В принудителното лекуване на дееца. Възможни са
няколко хипотези:
— когато е наложено наказание, различно от наказанието лишаване от свобода, принудителното лекуване се извършва в медицински заведения със специален лечебен и трудов режим;
— по отношение на осъдените на лишаване от свобода, принудителното лекуване се
привежда през 8реме на изпълнението на наказанието, като неговият срок се приспада от
срока на лишаване от свобода;
— сред освобождаване на осъдения от мястото за лишаване от свобода, съдът може да
постанови, когато това е необходимо, лекуването да продължи в медицинските заведения със
специален лечебен и трудов режим.
№8. МАЛОЛЕТНИ И НЕПЪЛНОЛЕТНИ
Значение на Възрастта за наказателната отговорност. Положение на малолетните.
Наказателноправен режим на наказателноотговорните непълнолетни. Освобождаване от
наказателна отговорност и от наложено наказание. Цели на наказанието, видове и
отграничения в наказанията за непълнолетните. Институти, методи, мерки за борба срещу
противообществените прояви на малолетни и непълнолетни по ЗБППМН (Закон за борба с
противообществените прояви на малолетни и непълнолетни).
1. Има три възрастови групи, с оглед на това дали включените в тях субекти могат да носят
наказателна отговорност:
- малолетни - до 14 години, за които се смя-та, че никога не са достигнали нужната възраст за
психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат подложени на наказателна репресия;
- непълнолетни - от 14 години до 18 години, за които се предполага, че не са достигнали
нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат подложени на
наказателна репресия;
- пълнолетни — след 18 години, за които се смята, че Винаги са достигнали нужната Възраст
за психическа и социална зрелост, която им позволява да бъдат подложени на наказателна
репресия.
Следователно възрастта и в частност ниската възраст има много голямо значение в наказателното право. Тя служи най-напред и преди всичко за определяне наличието на субект на
престъпление и наказателноотговорно лице. По нея се решава дали е изпълнено второто им
основно качество, след чието установяване подлежи на изследване само вменяемостта.
Ниската възраст също така може да обоснове предвиждане в самия закон на по-леко
наказание, както и други предвидени в закона облекчения. Тя следователно може да служи за
диференциация както на наказателната отговорност, така и на наказанието.
Друга възраст и в частност високата възраст на дееца няма такова наказателноправно
значение. Те не може да обосновава нито наказателна неотговорност, нито дори предвиждане
В самия закон на по-леко наказание или на друго облекчение. Високата възраст може да
обоснове само налагане на по-леко наказание от съда и следователно може да служи само за
индивидуализация на наказанието.
2. Малолетните са във всички случаи и безусловно наказателнонеотговорни. НК действа и по
отношение на тях, но главно със своята благоприятна разпоредба на чл. 32, ал. 1. Тя гласи: Не
е наказателноотговорно малолетно лице навършило 14-годишна възраст." Няма значение
какво е извършило то.
Разбира се, дори проявите на такива лица не се оставят без последици. Съгласно следващата,
Втора ал. на същия чл. 32 „по отношение на малолетни лица, извършили общественоопасни
деяния, могат да бъдат приложени съответни възпитателни мерки". Според чл. 13, ал. 1,
ЗБППМН спрямо тях, както Впрочем и спрямо наказателнонеотговорните непълнолетни,
могат да се Вземат следните Възпитателни мерки:
а) мъмрене;
б) задължение да се извини на пострадалия;
в) предупреждение;
г) предаване на родителите или на лицето, което ги замества, със задължението за полагане на
особени грижи;
д) поставяне под възпитателен надзор на съответния трудов колектив;
е) поставяне под възпитателен надзор на обществен възпитател;
ж) задължаване на непълнолетния да отстрани със свой труд причинената вреда, ако това е в
неговите възможности;
з) задължение да извърши общественополезна дейност;
и) настаняване в социално-педагогически интернат;
к) предупреждение за настаняване Във Възпитателно училище - интернат, с изпитателен срок
до 6 месеца;
л) настаняване във възпитателно училище - интернат.
3. Непълнолетните не носят наказателна отговорност, ако не могат да разбират свойството
или значението на деянието или да ръководят постъпките си. В такъв случай по отношение на
тях, също както и спрямо малолетните, се налагат изброените възпитателни мерки по чл. 13,
ал. 1 ЗБППМН. Това следва и от разпоредбата на чл. 31, ал. 3 НК. Според нея „непълнолетните, на които деянието не може да се Вмени във вина, се настаняват по решение на съда във
Възпитателно училище - интернат, или в друго {подходящо заведение, ако това се налага от
обстоятелствата на случая".
За разлика от малолетните обаче, по отношение на които са приложими същите мерки,
непълнолетните все пак биха могли да разбират свойството и значението на деянието и да ръководят постъпките си и следователно да носят наказателна отговорност.
За разлика от пълнолетните обаче, за които това се презюмира, за непълнолетните се
презюмира обратното, а именно, че не биха могли да разбират свойството или значението на
деянието или да ръководят постъпките си. Наред с това, докато при пълнолетните въпросната
презумпция за способност да разбират свойството и значението на деянието и да ръководят
постъпките си може да бъде изключена само от невменяемостта, то при непълнолетните Въпросната презумпция може да бъде изключена и от индивидуално недостигане на възрастта за
психическа и социална зрелост.
А) Следователно непълнолетният може по две причини да не е в състояние да разбира
свойството и значението на своето деяние или да ръководи постъпките си. Тези две възможни
причини за неспособността му са: възрастова незрелост или душевна болест, обосноваваща
невменяемост. Докато пълнолетният може да не е в състояние да разбира свойството и
значението на своето деяние или да ръководи постъпките си единствено заради втората
причина - невменяемостта.
Възможното наличие на тези две причини при непълнолетните налага изричната проверка за
способността им да разбират свойството и значението на своите деяния и да ръководят
постъпките си. Тези две причини налагат да се провери, дали ще бъде оборена
съществуващата за целта презумпция 6 обратен смисъл, че непълнолетният поначало няма
способността да разбира свойството и значението на своите деяния и да ръководи постъпките
си.
Тази презумпция обаче далеч не изчерпа привилегиите на непълнолетните спрямо пълнолетните дейци.
Привилегиите на непълнолетния деец продължават и след като тази презумпция бъде оборена
и се окаже, че е бил в състояние да разбира свойството и значението на своето
общественоопасно деяние и да ръководи постъпките си, заради което извършеното от него
може да му се вмени и той може да носи наказателна отговорност.
Б) Първата привилегия оттук нататък се заключава в по-облекчения режим за освобождаване
на вменяемия непълнолетен деец от възникналата по отношение на него наказателна отговорност. Тази първа привилегия на наказателноотговорните непълнолетни е предвидена в
чл. 61, ал. 1 НК. Тази разпоредба гласи: „По отношение на непълнолетен, извършил поради
увлечение; или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена
опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното
предварително производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде
осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по ЗБППНМ."
Непълнолетните се освобождават от наказателна отговорност (т. е. от осъждане, от налагане
на наказание) при един по-благоприятен за тях режим отколкото пълнолетните, чието
освобождаване от наказателна отговорност е уредено 6 чл. 78а НК. Ще се убедим в това,
когато, изучавайки освобождаването от наказателна отговорност, сравним чл. 61 с чл. 78а
НК.
Ако наказателноотговорният непълнолетен не бъде освободен от наказателна отговорност, и
на него трябва да му се наложи наказание, той ползва следващата си привилегия в сравнение
с пълнолетните наказателноотговорни лица.
На първо място, на непълнолетните не може да се наложат всички 13 вида наказания, които
съгласно чл. 37 НК се налагат на пълнолетните. Съгласно чл. 62 НК на непълнолетните могат
да се наложат само следните три вида наказания:
— лишаване от свобода, което при това се изтърпява не 6 затвор, а В поправителен дом;
— обществено порицание;
— лишаване от право за упражняване на определена професия или дейност по чл. 37, т. 7 НК.
Затова, ако непълнолетният е извършил престъпление, в чиято санкция има предвидено друг
вид наказание, то или се заменя с по-леко по вид съгласно чл. 63 НК, или, ако там няма
предвидена замяна, отпада изобщо - това се получава например с конфискацията по чл. 37, т.
3 НК и с лишаването от право на местоживеене в определено населено място по чл. 37, т. 8
НК.
На второ място, на непълнолетния деец не се налага същото по размер наказание, каквото би
се наложило на пълнолетния за същото престъпление. Това по-специално важи за наказанието лишаване от свобода. Наказанието за непълнолетния се редуцира (намалява) по силата на
самия закон, съгласно чл. 63 НК. При това намалението е диференцирано - пак съобразно възрастта на дееца. Когато непълнолетният не е навършил 16 години, законът предвижда поголямо намаление съгласно ал. 1 на чл. 63 НК. Ако обаче непълнолетният е навършил тази
възраст, то законът предвижда по-малко намаление на неговото наказание съгласно ал. 2 на
чл. 63 НК.
- Тези редукции във вида и размера на наказанието водят на свой ред и до скъсяване на
давностните срокове съгласно чл. 80, ал. 2 НК.
- На трето място, макар наказанието на непълнолетните да има същите цели, както по
отношение на пълнолетните, а именно предвидените в чл. 36 НК, възпитателната цел
притежава по-голям относителен дял отколкото при пълнолетните. Съгласно чл. 60 НК
„наказанието на непълнолетните се налага с цел преди всичко те да бъдат превъзпитани и
подготвени за общественополезен труд". Това налага при индивидуализацията на наказанието
им да се държи сметка много повече (отколкото при пълнолетните) за тяхната лична
превенция. отколкото за генералната превенция.
На четвърто място, по-големи са и възможностите за освобождаване на непълнолетния от
изтърпяване на наложено му наказание. Това важи както за пълното, така и за частичното
освобождаване на непълнолетния.
Така, когато осъденият непълнолетен не бъде освободен напълно от изтърпяване на
наложеното му наказание по общия текст на чл. 66 НК (условно осъждане), за него е
предвидена и допълнителна възможност за пълно освобождаване в лицето на чл. 64 НК. Този
член се отнася само до непълнолетните. Неговата идея е да гарантира, щом на непълнолетен
се налага наказание по-малко от една година лишаване от свобода, той да не го търпи
ефективно.
— Освен това по-големи са възможностите и за частично и по-специално за предсрочно
освобождаване на непълнолетния от изтърпяване на остатъка от наложеното му наказание
лишаване от свобода. Това личи най-добре от разпоредбата на чл. 71, ал. 1 НК. Тя предвижда,
че за да може да бъде освободен от остатъка, достатъчно е непълнолетният да е изтърпял
само 1/3 от своето наказание; не е нужно той да е изтърпял 1/2 от него, както предвижда за
пълнолетните чл. 70, ал. 1 НК.
Наказателноправно положение на наказателнонеотговорните лица до 18 години малолетни и непълнолетни.
По отношение на такива лица методите на наказателноправното въздействие не се прилагат
— те са свободни от наказателна репресия. Те могат да са субекти на общественоопасни деяния, но тези им деяния не се смятат за престъпления и не обосновават наказателна отговорност.
В тези случаи обаче лицата не се оставят без последствия. За тях са предвидени мероприятия
по ЗППМН. Такива са:
- Изглаждане и поставяне в действие на специални институти: 1. Комисия за борба срещу
противообществените прояви на малолетни и непълнолетни; 2. Детски педагогически стаи; 3.
Социално-педагогически интернати; 4. Възпитателни училища - интернати; 5. Домове за временно настаняване на пълнолетни и непълнолетни; 6. Приюти за бездомни.
- Установяване на възможност за вземане по отношение на отделни подрастващи на общи и
специални мерки на възпитателно-поправително въздействие и на защита.
Комисиите за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни
имат съответно разграничение по компетентност. Включват се общи задачи — по
координиране дейността на държавните и обществените организации, по упражняване на
обществен контрол върху специалните институти, предвидени в закона и др.
Детските педагогически стаи се откриват към общинските съвети, завеждат се от инспектори с педагогическо образование.
В социално-педагогическите интернати се настаняват малолетно, над 7-годишна възраст и
непълнолетни, които нямат подходящи условия за живот в семейството или са лишени от
родителски грижи и надзор и са извършили или съществуват предпоставки за извършването
на противообществени прояви.
Във възпитателните училища - интернати се настаняват малолетни над 8-годишна възраст и
непълнолетни, извършили противообществени прояви, към които възпитателните мерки по
чл. 13, б. „а"-„к" не са се оказали достатъчни и за нормалното им възпитаване няма
подходяща социална среда. Максималният престои във възпитателните училища - интернати,
не може да бъде повече от 3 години. По желание на непълнолетния и с решение на
педагогическия съвет, престоят може да бъде удължен до завършване на съответната
образователна степен.
Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни се създават от
Министерството на вътрешните работи, което определя и техният район на действие. В
домовете се настаняват малолетни и непълнолетни; на които не може да бъде установено
местожителството; заловени 6 скитничество, просия, проституция, злоупотреба с алкохол;
разпространение или употреба на наркотични или други упойващи вещества; самоволно
напуснали заведенията за задължително лечение; извършили противообществена проява и
изпаднали 8 такова състояние на безпризорност, което прави нецелесъобразно оставането им
при родителите или при лицата, които ги заместват.
Приютите за безнадзорни деца са заведения за социални грижи, в които се подслоняват
бременно безнадзорни деца, докато бъдат прибрани от своите родители или лицата, които ги
заместват или бъдат настанени в подходящо здравно-социално или учебно-възпитателно
заведение.
ОБЩО ПОНЯТИЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
№9. ОБЕКТНА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Понятие за обекта на престъплението. Общ обект на престъплението. Родов и
непосредствен обект на престъплението. Отношение между обекта и предмета на
престъплението.
1. Обект на престъплението е онова, което изпитва неблагоприятното му въздействие. И
понеже онова, което изпитва неблагоприятното въздействие на престъплението, са обществените отношения, приема се, че те са и неговият обект.
Обществените отношения могат да бъдат определени най-кратко като обмен на дейност (на
действия и бездействия) между правните субекти. Престъпленията посягат, смущават този
обмен на дейност между правните субекти, като го застрашават (поставят в опасност) или
като го засягат (увреждат реално).
Докато престъпленията посягат на обществените отношения като техен обект, то наказателното право, обратно, има задачата съгласно чл. 1 НК да противодейства на престъпленията, за да защити обществените отношения като техен възможен обект. Следователно престъплението посяга на своя обект, а наказателното право го защитава.
Обектът на престъплението не е единно понятие. Той се разбира в няколко смисъла - като
общ, като родов, като непосредствен обект.
2. Под общ обект на престъплението се разбират всички онези обществени отношения, на
които престъпленията могат да посегнат и които чрез криминализацията на престъпните
деяния (чрез забраната им под страх от наказание) са защитени от наказателното право.
Следователно това, от една страна, не са всички съществуващи обществени отношения, а
само онези, които попадат в обхвата на НК. От друга страна, това са обществените
отношения, които може да бъдат застрашени или засегнати от всякакви възможни
престъпления, а не само онези, които наистина се застрашават или засягат от действително
извършвани престъпления.
3. А) Родовият обект на престъплението е съставна част на общия му обект. Докато общият
обект се защитава от цялото наказателно право, т. е. от целия НК, то родовият обект на едно
престъпление е онзи, който се защитава от онази отделна глава на Особената му част, в която
то е предвидено.
Родовите обекти на престъпленията обикновено фигурират в заглавията (наименованията) на
отделните глави от Особената част на НК. Родовият обект се отбелязва В наименованието на
главата след думите „Престъпления против ...". Така например родовият обект на
престъпленията по Глава втора - „Престъпления против личността", е личността, а родовият
обект на престъпленията по Глава пета -„Престъпления против собствеността", е собствеността.
Следователно родов обект на престъплението е онзи кръг от обществени отношения, който се
защитава от една отделна глава на Особената част на НК. Това са онези обществени отношения, които могат да бъдат застрашени или засегнати от всички предвидени в главата на
Особената част престъпления.
Б) Непосредственият обект на престъплението има диаметрално противоположно значение.
За разлика от общия и от родовия обект той най-напред не съставлява възможни за
застрашаване или за засягане, а действително застрашени или засегнати обществени
отношения. Наред с това, докато общият и родовият обект обхващат определено от целия НК
или от негова глава множество от обществени отношения, то за непосредствения обект на
престъплението важи обратното. Той не обхваща някакво множество от обществени
отношения, при това на възможни престъпления — непосредствен обект на едно
престъпление е само онзи, на който посяга едно индивидуално извършено престъпление.
Най-често престъплението посяга на едно обществено отношение и е в този смисъл еднообектно. Има обаче престъпления, които посягат на повече, най-често на две различни обществени отношения. Такива престъпления се наричат двуобектни. Те имат основен обект, който
определя систематическото им място в Особената част на НК (главата и раздела) и друг,
допълнителен обект. Така например изнасилването по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК е двуобектно: съдържащата се в него принуда посяга на личната свобода (свободата на Воля), а заедно със
съдържащото се в него съвкупление - и на половата неприкосновеност.
Според значението на допълнителния обект за престъплението той може да бъде задължителен (необходим) или факултативен (възможен). Така например за грабежа по чл. 198 НК,
чийто основен обект се явява чуждата собственост, е неминуемо и засягането на личната
свобода (свободата на Воля) чрез съдържащата се 8 него принуда; затова личната свобода е
такъв допълнителен обект, който е задължителен, за да има изобщо грабеж. Докато при
взломната кражба по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК, чийто основен обект също се явява чуждата
собственост, засягането и на собствеността върху взломената вещ не е задължително, за да
има изобщо кражба; затова собствеността върху взломената вещ е само факултативен
допълнителен обект.
4. Смята се, че предметът на престъплението е част от неговия обект. Предметът на престъплението е онази материална съставка на обекта" му - вещ, информация, човешко тяло и
пр., чрез допирът с която се оказва неблагоприятно въздействие и върху самия обект. Макар
обаче да води до неблагоприятното въздействие Върху обекта на престъплението, самият
предмет не претърпява по необходимост неблагоприятни промени. Такива промени с него са
само възможни, но не и във всички случаи задължителни. Така например в случай на
унищожаване или повреждане на чужда вещ, тя като предмет и съставка на собствеността обект на престъплението по чл. 216 НК, търпи и сама по себе си неблагоприятни промени. В
случай на кражба обаче откраднатата вещ като предмет на престъплението по чл. 194 НК
сама по себе си не търпи неблагоприятни промени, макар това да не води до по-малко
неблагоприятно въздействие върху собствеността на нейния притежател, чиято собственост
представлява обекта на същото престъпление.
Освен че невинаги търпи промени, предметът се различава от обекта на престъплението и по
това, че невинаги е задължителен за определението на отделния вид престъпление (за състава
на престъплението), което се извежда от диспозицията на съответната разпоредба от Особената част на НК. Няма обаче състав на престъпление, в който да не фигурира обектът му.
Предметът на престъплението, Влизайки в обекта му, трябва да бъде разграничаван и от
възможното средство на престъплението, което се явява външно на обекта. Докато предметът на престъплението е част от обекта му, то средството на престъплението е част от
съставляващото го деяние - то влиза в механизма на осъществяване на деянието, с което се
извършва престъплението. По този начин средството увеличава възможностите на самото
деяние, заради което позволява или изобщо извършване на престъплението и посягане върху
обекта му (например имотната облага при подкупа) или поне по-ефективно осъществяване на
престъплението и по-тежко или по-сигурно засягане на обекта му (например кражба с
използване на техническо средство).
Разграничаването на предмета от средството на престъплението има и свой практически
смисъл. Той следва от чл. 53, ал. 1 НК. Тази разпоредба въвежда различен режим на отнемане
в полза на държавата за средството и за предмета на умишлените престъпления. Според нея
„независимо от наказателната отговорност отнемат се 8 полза на държавата:
а) вещите, които принадлежат на виновния и са били предназначени или са послужили за извършване на умишлено престъпление;
б) вещите, които принадлежат на виновния и са били предмет на умишлено престъпление - в
случаите, изрично предвидени в особената част на този кодекс".
Така принадлежащото на дееца средство на извършеното умишлено престъпление подлежи
на отнемане във всички случаи (на общо основание) - без да се гледат разпоредбите на
Особената част за извършеното престъпление, докато принадлежащият на дееца предмет на
престъплението подлежи на отнемане само в изрично и изчерпателно определените случаи
(на специално основание) - само ако това следва от разпоредба на Особената част за
извършеното престъпление.
№ 10. СЪСТАВ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Понятие за състава на престъплението. Общо определение на престъплението (чл. 9, ал. 1)
и съставът на отделното престъпление. Елементи и признаци от състава на престъплението. Съставомерност и наказателноправна квалификация на деянието.
1. Съставът на престъплението се определя като съвкупност от обективни и субективни
признаци, които очертават особеностите на определен вид престъпление и служат за неговото
установяване. Съставът следователно е легалното определение на някакъв отделен вид
престъпление — описанието, което самият наказателен закон му дава. Няма някакъв общ състав; има отделни видове престъпления и всяко има свой собствен състав. Състав
следователно има всеки един вид престъпления - убийство, кражба, измама, палеж и пр. Не
съществува и не може да съществува нито едно престъпление, което да не е описано 6 закона
- да няма свой състав, който да разкрива неговите съществени (типични) особености. Щом
престъплението е законоустановено, то неминуемо има и предвиден за целта състав - законов
състав. В негов противовес е фактическият състав на индивидуалното престъпление — онези
негови типични обективни и субективни обстоятелства, които са визирани съвкупно от
признаците на законовия състав и ги осъществяват поотделно.
Следователно законовият състав спада към правото, а фактическият състав — към действителността.
Законовият състав на престъплението не бива да бъде уеднаквяван с диспозицията на онази
наказателноправната норма от особената част, чрез която е осъществена криминализацията
на същото престъпление. Макар двете да се отнасят до един отделен вид престъпление, те не
са едно и също нещо. Докато диспозицията е само текстът на закона, то съставът на
престъплението е смисълът на закона, изведен след напълно приключилото негово тълкуване.
Диспозицията пресъздава престъплението в един съкратен вид - тя не съдържа целия законов
състав Диспозицията съдържа само необходимото и достатъчното за изваждане на законовия
състав, който сам по себе си очертава престъплението в един пълен, развърнат вид. При това,
диспозицията се отнася към състава точно така, както съставът се отнася към самото
престъпление. Защото както диспозицията съдържа само необходимото и достатъчното за
възпроизвеждане на състава, така и съставът на свой ред съдържа само необходимото и
достатъчното за установяване на престъплението. Съставът съдържа само типичните
особености на отделния вид престъпление, а не всички възможни негови особености.
2. По това съставът на престъплението се различава и от общото определение на престъплението по чл. 9, ал. 1 НК. Съгласно тази разпоредба „престъпление е това общественоопасно
деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо". Това общо определение съдържа пет основни (атрибутивни) свойства — деяние,
обществена опасност, противоправност, вина и наказуемост. Те в своята съвкупност са
присъщи на всяко едно престъпление. Затова не може да има нито един вид престъпление,
независимо от състава му, което да не притежава едновременно всички тези пет основни
свойства, включени в общото определение на престъплението.
Следователно общото определение на престъплението по чл. 9 НК и съставът на престъплението си приличат по това, че и двете очертават необходими, а не случайни белези на престъплението. Все пак докато общото определение по чл. 9 НК очертава онова, което е присъщо
на всички видове престъпления, то съставът на престъплението очертава онова, което е
присъщо само на отделния вид престъпление, за който се отнася - неговите типични
особености, по които този вид престъпления се различава от другите видове престъпления;
тези особености, които съвкупно са налице единствено при престъпленията от този вид и
никога при престъпления от какъвто и да е друг вид.
Има престъпления, за които е предвиден само един състав. Ако бъде изпълнен, следва да се
наложи предвиденото наказание. Ако не бъде изпълнен, деянието не може да обуслови
неблагоприятни последици за дееца.
Понякога за едно престъпление са предвидени повече състави. Предвижда се един основен
състав, а останалите са квалифицирани и (или) привилегировани състави. Квалифицираните
са един или няколко състава, които са за по-тежко наказуеми случаи на престъплението.
Привилегированите състави, обратно, са за по-леко наказуеми случаи на същото
престъпление.
3. Съставът на престъплението се състои от обективни и субективни признаци. Обективните
признаци отразяват обективните особености на престъплението - тези, които са извън
психическите преживявания на дееца; докато субективните признаци на престъплението
отразяват субективните му особености - тези, които спадат към (са част от) психическите
преживявания на дееца.
Взети съвкупно, обективните признаци формират обективната страна на престъплението в
широк смисъл, а субективните признаци -субективната му страна. Обективната страна в
широк смисъл се подразделя на три: обект, обективна страна в тесен смисъл и субект. Тези
три части на състава заедно с четвъртата му част - субективната страна, се наричат елементи
на състава на престъплението. Всеки от тези четири елемента се състои от един или повече
признаци:
- Обектът на престъплението включва един или повече признаци, които обозначават
единственото или различните обществени отношения, върху които то посяга, в т. ч.
предметът на престъплението като тяхна материална съставка.
- Обективната страна на престъплението включва признаците, които обозначават: а) евентуално описаната обстановка за неговото извършване (време, място и други условия) —
единият или повече признаци за нея не са задължителни за всички престъпления; б) самото
престъпно деяние, чрез което се извършва (изпълнява) престъплението, в т. ч. евентуално
определения му метод (начин или средства за извършване) - признаците за него се определят
като „изпълнително деяние" и са задължителни за всички престъпления; и в) евентуално
посочените последици на престъплението - единият или повече признаци за него се
определят като „престъпен резултат" и не са задължителни за всички престъпления, но се
ползват за пълноценното описание на повечето от тях.
— Субектът на престъплението включва един или повече признаци на онзи деец, които би
могъл да го извърши, като те са задължителни не за всички престъпления, а само за онези от
тях, които не могат да бъдат извършени от всяко наказателноотговорно лице, т. е. от общ
субект, а само от особен субект (длъжностно лице, военнослужещ и пр.)- Тези признаци
следователно допълват основните качества на субекта - човек, необходима Възраст и
вменяемост, като сами по себе си са също обективни, защото не отразяват психически
преживявания на дееца, а действително съществуващи негови лични особености.
— Субективната страна включва поне един признак относно вината и в частност относно
нейната форма и вид (ако няма обичайните алтернативи и се налага признаците да са повече),
който признак е задължителен, както и други, незадължителни (факултативни) признаци,
наричани още специални субективни признаци -относно цел, мотиви и пр., които законодателят е решил да посочи изрично, защото е сметнал, че само така може да опише пълноценно
престъплението.
3а пълнота е нужно да се изтъкне, че за всеки един вид престъпление може да има три вида
състави - основен, квалифициран и привилегирован. Основният състав очертава типичните
особености на всички престъпления от този вид. Квалифицираният състав съдържа всички
признаци на основния състав заедно с един или повече други обективни или субективни
признаци, които придават по-голяма обществена опасност или съответно обществена
укоримост на престъплението и обосновават налагане на предвидено в закона по-тежко
наказание на всички престъпления от този вид.Привилегированият състав съдържа всички
признаци на основния състав заедно с един или повече други обективни или субективни
признаци, които придават по-малка обществена опасност или съответно обществена
укоримост на престъплението и обосновават налагане на предвидено в закона по-леко наказание.
4. Съставомерността означава, че определено деяние осъществява (изпълва) всички признаци на някакво престъпление. Така наличието на съставомерност означава положителен
отговор на въпроса дали е осъществен състав на престъпление, но не и отговор на въпроса
какъв състав, т. е. на кое престъпление съставът е бил осъществен. На този втори въпрос
отговаря наказателноправната квалификация на деянието — убийство, измама, палеж и пр.
Отговорът на този въпрос включва в себе си и положителния отговор на първия: щом
деянието има наказателноправната квалификация на определено престъпление, щом то е
съставомерно по отношение на неговия състав в частност, значи, няма как то да не е
съставомерно изобщо. Затова само и направо се сочи правната квалификация на съставомерните деяния, а понятието състабомерност не се ползба като излишно. Ползва се само
понятието несъставомерност, което означава, че деянието няма правната квалификация на
нито едно престъпление.
№ 11. ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО КАТО ДЕЯНИЕ
Обща характеристика на деянието; неговите елементи. Видове деяния: действие и бездействие. Деяние и изпълнително деяние; общественоопасни последици и престъпен резултат.
Видове престъпления с оглед наличието на престъпен резултат: резултатни (материални) и
безрезултатни (формални, на просто извършване). Довършеност на различните видове
престъпления.
1. Макар че далеч не Всяко деяние е престъпление, то Всяко престъпление е преди всичко и
най-напред някакбо деяние. Няма ли деяние, никога не може да има и престъпление.
Престъплението винаги е вид деяние, което има и други основни свойства съгласно чл. 9, ал.
1 НК: „Престъпление е това общественоопасно ; деяние (действие или бездействие), което е
из- , вършено Виновно и е обявено от закона за наказуемо."
Видно от текста на чл. 9, ал. 1 НК, деянието обхваща действието и бездействието. То следователно е родовото им понятие. — Деянието се отличава най-напред със своя човешки
произход. За наказателното право само хората могат да извършват деяния.
Деянието по-нататък не е някакъв мисловен процес на човека. Според своето най-кратко определение деянието е волеизява; то е такъв индивидуален (конкретен) човешки акт, който
представлява външен израз на човешката воля - то е външен израз на волята на своя субект.
Така деянието като определен човешки акт има два елемента: вътрешен, който се заключава
в неговата волева основа, и външен, който го характеризира като намеса във външния свят.
У отделния човек първо се формира волята (вътрешният елемент), а след това се стига и до
нейната изява, като намеса във външния свят (външния елемент на деянието). Тези елементи
на деянието му обаче се констатират от останалите я обратната поредност. Най-напред се
забелязва Външният елемент, като намеса на някакъв човек във външния свят. Намесата би
могла да има много и различни форми. Тя може да се заключава в това, че човекът
осъществява едно или повече телодвижения или се въздържа от телодвижения по отношение
на определен предмет. Това поставя в ход или оставя в ход някакви процеси (природни или
социални), които водят до определена промяна. Възможна е обратната последица - да не се
стигне до определена промяна, а заради бездействие, включително действие в друга посока, и
незадвижване на процесите, които водят до нея, да се получи застой. Няма ли обаче изобщо
такъв елемент, няма ли определена човешка проява, която да поставя в ход или оставя в
действие някакви процеси, не може изобщо да се говори за деяние.
Не всяка човешка проява е деяние. За да бъде деяние, тя трябва да има и неговия вътрешен
елемент - волевата основа. Защото деяние е само такава човешка проява, която се
осъществява по волята на своя субект. Самото деяние е единствено външен израз на тази
негова воля. Затова няма ли човешката проява тази волева основа, тя не може да е деяние.
Човешката проява (външната намеса) може да бъде лишена от волева основа на собствения
си субект и да не представлява поради това деяние заради различни причини. Вследствие на
всички тях обаче външната намеса не се осъществява по волята на своя субект. По своя
източник причините, които изключват (препятстват) волевата основа, могат да бъдат външни
или вътрешни по отношение на субекта.
Към външните причини за изключване на волевата основа на една човешка проява спадат непреодолимата сила и физическата принуда.
Непреодолимата сила е налице, когато тялото на човек се оказва 6 плен на природната стихия
— то бива изтласкано или заклещено, наподобявайки действие или бездействие (например от
силна вълна или силен вятър, заставящ тялото на човек да се задвижи въпреки волята му или
съответно земетресение или наводнение, Вследствие на което тялото на човека се оказва блокирано и неподвижно въпреки волята му). Тук тялото се контролира не от волята на субекта,
а само и изцяло от природната сила. Тя изцяло е подчинила тялото му, изключвайки напълно
(елиминирайки) неговата воля.
Физическата принуда има същото въздействие да поставя в плен тялото на субекта, но тя не е
с природен, а с човешки произход - човешката проява е осъществена под физическия натиск
на друг човек. физическият натиск спрямо субекта на проявата е такъв, че води не само до
пречупване, а до пълно елиминиране на волята му (например бутане Върху другиго или
върху някакъв предмет). Вследствие на физическия натиск проявата се осъществява не по
волята на своя субект, а само и изцяло по волята на друг човек, упражнил физическия натиск.
Човешката проява може да бъде лишена от волева основа и по вътрешни причини - когато са
сработили такива биологични механизми в човешкото тяло, които не се контролират от волята. Такива са инстинктивните реакции и рефлекторните прояви. Тук, от една страна,
субектът е пак вменяем - иначе няма смисъл да се изследва налице ли е престъпление изобщо
и деяние в частност. От друга страна обаче, вътрешната природа на този вменяем субект е намерила такава външна проява, в която не участва волята му.
Следва да се има предвид, че както за деянието, така и за дейността е присъща волеизявата.
Дейността обаче е по-общо понятие. Както деянието включва в себе си действието и бездействието, по подобен начин дейността обхваща на свой ред едното деяние и множеството деяния. При дейността следователно стои въпросът: колко са деянията на брой - едно или
повече. Отговорът зависи от това, дали са изпълнени едновременно следните три изисквания:
а) едно решение; б) единна цел; и в) относителна неизменност на условията. Когато
извършените едно или повече телодвижения или въздържането от тях е осъществено по едно
решение, в изпълнение на единна цел и при относителна неизменност на условията им,
деянието е едно. В противен случай дейността се състои от повече деяния.
2. Видовете деяния са два - действие и бездействие:
- Действието представлява едно телодвижение или най-често някаква система от
телодвижения по отношение на определен предмет. То най-често води до определена
промяна. Не е изключено обаче да не се получи до определена промяна - тя да бъде
пропусната заради действието и вместо нея да има застой (например военнослужещият,
бягайки от казармата, пропуска да предизвика нещо). Отделен въпрос, че тук действието
Всъщност говори за неминуемо бездействие, на което застоят се дължи непосредствено. Така
или иначе човешкото поведение се представя като действие.
- Самото бездействие представлява въздържане от телодвижения по отношение на определен
предмет. То най-често води до пропускане на промяна, т. е. до непромяна (застой). Не е
изключено обаче заради бездействието да се получи промяна, например претърпяване на
загуба от личен характер (смърт на човек) или от имуществен характер (ръждясване на
машини).
3. Деянието е част от обективната действителност, а изпълнителното деяние - част от
правото. Изпълнителното деяние очертава дейността (едното или повече деяния - действия и
бездействия), с която се извършва някакво опре делено по вид престъпление. Всяко
престъпление се извършва с дейност, която има свои специфични особености. Затова и всяко
престъпление има по необходимост свое изпълнително деяние.
Общественоопасните последици и престъпният резултат се съотнасят по същия начин както
деянието и изпълнителното деяние - като обективна действителност към право.
Общественоопасните последици настъпват след и поради извършване на престъпното деяние,
очертано от законовия състав чрез изпълнителното деяние, докато престъпният резултат спада към законовия състав и служи за тяхното очертаване. Така В крайна сметка престъпното
деяние осъществява изпълнителното деяние, а общественоопасните последици - престъпния
резултат.
За разлика от първото съотношение обаче, където са задължителни и двете страни — и деянието, и изпълнителното деяние, тук, при съотношението между общественоопасните последици и престъпния резултат тези две страни не са задължителни. Задължителни са само
общественоопасните последици, но не и престъпният резултат.
Общественоопасни последици има всяко престъпление, защото именно те му придават обществена опасност, която е негово основно (атрибутивно) свойство съгласно чл. 9 НК. Затова
не може да има престъпление без общественоопасни последици. Има обаче отделни
престъпления, които са без престъпен резултат, защото техният законов състав не очертава
общественоопасните им последици.
Един законов състав на престъпление може да не очертава общественоопасните последици и
следователно да няма престъпен резултат по две съображения. Те могат да са налице кумулативно или алтернативно. Законовият състав може да не очертава общественоопасни последици, зайчото според виждането на законодателя това не е възможно или защото това не е
нужно. То няма да бъде възможно, когато общественоопасните последици са толкова много и
разнообразни (с оглед на своя характер и съдържание; с оглед на степента на застрашаване
или засягане на обществените отношения, с оглед ценността на тези обществени отношения и
пр.), че не могат да бъдат обхванати и отразени пълноценно в признаци от състава на
престъплението законовото очертаване на общественоопасните последици няма да бъде
нужно, когато тяхното настъпване е неизбежно, ако се осъществят залегналите В състава на
престъплението обективни признаци за субекта, обстановката и деянието. Виждането на
законодателя е, че щом такъв субект извърши в такава обстановка такова деяние, то
неминуемо настъпват и такива общественоопасни последици, които са присъщи на
престъплението, придавайки му предвидената В чл. 9 НК обществена опасност. Така
описаните в състава обективни особености се явяват достатъчни, за да гарантират, поне
принципно, настъпването на сериозни общественоопасни последици и висока степен на
обществена опасност на самото деяние, заради което не е нужно те да се сочат изрично, за да
бъдат задължително откривани от правоприлагащите органи на съдебната власт.
4. Според наличието на престъпен резултат в своя законов състав престъпленията биват
резултатни и безрезултатни.
а) Резултатни (материални) са престъпленията, в чийто състав има и престъпен резултат. На
свой ред съобразно съдържанието на престъпния си резултат тези престъпления се подразделят на две подгрупи:
- увреждащи престъпления - престъпният резултат се изразява в определено засягане (реално
увреждане) на обекта, например убийството по чл. 115 НК, където престъпният резултат е
смъртта на пострадалия, или унищожаването или повреждането на чужда вещ, където престъпният резултат е негодността на вещта; и
- престъпления на поставяне в опасност -престъпният резултат се изразява в застрашаване на
обекта, например злепоставянията по чл. 136 и сл. НК.
б) Безрезултатни (формални по конструкцията на състава си, престъпления на просто
извършване) са онези.престъпления, в чийто състав няма престъпен резултат, например участието в опит за преврат, бунт или въоръжено въстание по чл. 95 НК или управлението МПС в
пияно състояние по чл. 3436 НК. Тези престъпления са формални заради конструкцията на
своя законов състав, а не заради това, че нямат присъщото на престъплението социално
съдържание - висока степен на обществена опасност (т. е. то да бъде престъпление само по
своята юридическа форма), в какъвто случай деянието, макар съставомерно, няма изобщо да
бъде престъпление, а само малозначително деяние съгласно чл. 9, ал. 2 НК: „Не е престъпно
деянието, което, макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона
престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата
обществена опасност е явно незначителна."
5. Въпросът за довършеността се решава различно при резултатите и при формалните по
конструкцията на състава си престъпления.
Щом резултатните престъпления съдържат в своя състав и признак за общественоопасните
последици - престъпен резултат, то за пълното осъществяване на техния състав е нужно да се
изпълни и този престъпен резултат чрез настъпване на предвидените ж него общественоопасни последици. Иначе престъплението няма да бъде довършено, а може да е налице само
опит.
Обратно е положението с формалните по конструкцията на състава си престъпления. Щом те
не съдържат в своя състав признак за общественоопасните последици - престъпен резултат,
то за пълното осъществяване на техния състав няма да е нужно да настъпват никакви
общественоопасни последици. Общественоопасните последици поради това нямат значение
за пълното осъществяване състава на престъплението, т. е. за пълната съставомерност на из-
вършеното деяние. Тези престъпления ще са довършени, изпълвайки всички свои признаци,
още след като приключи осъществяването на тяхното изпълнително деяние.
Това, разбира се, не означава, че общественоопасните последици нямат никакво значение.
Ако съставът е изпълнен, но индивидуалното деяние, макар съставомерно, по изключение не
е предизвикало такива последици, то няма да бъде престъпление, а само малозначително
деяние съгласно цитирания чл. 9, ал. 2 НК.
12.
ПРИЧИННА
ВРЪЗКА
МЕЖДУ
ПРЕСТЪПНОТО
ДЕЯНИЕ
И
ОБЩЕСТВЕНООПАСНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ
Същност на отношението на причинност и неговото значение за наказателното право.
Причинната връзка в конструкцията на престъплението. Причинна връзка при действието
и бездействието, при резултатните и безрезултатните престъпления.
1. Отношението на причинност е една обективно съществуваща връзка между два факта. Тя,
определяна още като причинна връзка, може да съществува само между такива два факта,
които са последователно настъпили. За наличието на причинна връзка между тях обаче не е
достатъчно те да са настъпили един след друг. Необходимо е още настъпването на Втория да
се дължи на първия факт. Това се получава, когато вторият факт настъпва не само след, но и
заради първия факт.
Причинността (причинната връзка) е философска категория. Тя се ползва в наказателното
право така, както е изучена 6ъВ философията. Причинната връзка обединява престъпното деяние и общественоопасните последици. Това обединяване става като най-напред очертаното с
признаците на изпълнителното деяние престъпно деяние се приема за водещо. След това се
отчитат (броят) винаги и само онези обществено-опасни последици - съставомерни или
несъставомерни, които се дължат на него, и никога общественоопасни последици съпътстващи или единствени, които не произтичат от него, а от нещо друго.
За да се приеме наличието на такава причинна Връзка е необходимо и достатъчно да се установи, че, ако престъпното деяние не е било извършено и в частност - ако не бе допуснато
съдържащото се в него правонарушение, нямаше да настъпят и общественоопасните последици. По довод за противното онези общественоопасни последици, които биха се получили и
без извършване на престъпното деяние, няма да са в причинна връзка с него.
Възможно е, но не се изисква причинната връзка между престъпното деяние и
общественоопасните последици да се характеризира с каквато и да е типичност,
необходимост, същественост, непосредственост и пр. Защото нито може, нито дори е нужно
наказателното право да изработва критерий за такава характеристика. Имат се предвид найнапред всички общественоопасни последици на престъпното деяние
- всички онези, които се намират в някаква причинна връзка с него. Деецът обаче не се
ангажира с всички тях,а само с онези, по отношение на които е проявил вина. По довод за
противното той се дезангажира от онези други общественоопасни последици, макар В
причинна връзка със собственото му престъпно деяние, по отношение на които не е проявил
вина.
Така че дори причинната връзка на деянието с общественоопасните последици да е непосредствена, ако деецът няма Вина по отношение на тях (например добросъвестно убеден, че ги
предизвиква при неизбежна отбрана, каквато се оказва, че няма), те не биха го ангажирали. И
обратно - дори причинната връзка на деянието с общественоопасните последици да е
опосредствена, ако деецът има вина по отношение на тях, защото е предвиждал и планирал
протичането на причинната връзка, тези последици биха го ангажирали.
2. Причинната връзка е обективен признак на резултатните престъпления и е извън законовия
състав на безрезултатните. Щом при безрезултатните престъпления има признаци само
относно престъпното деяние и няма признаци относно общественоопасните последици, не би
могло да има и признак относно причинната връзка с тях.
3. А) Действието най-често води до определена промяна. Не е изключено обаче да не се
получи определена промяна - тя да бъде пропусната заради действието и вместо нея да има
застой (например военнослужещият, бягайки от казармата, пропуска да направи нещо).
Отделен въпрос е, че тук действието всъщност говори за неминуемо бездействие, на което
застоят се дължи непосредствено. Така или иначе обаче човешкото поведение се представя
като действие.
Самото бездействие най-често води до пропускане на промяна, т. е. до непромяна (застой). Не
е изключено все пак заради бездействието да се получи някаква промяна, например претърпяваме на загуба от личен характер (смърт на човек) или от имуществен характер (ръЖдясване
на машини).
Б) Щом резултатните престъпления съдържат в своя състав и признак за общественоопасните
последици - престъпен резултат, то за пълното осъществяване на техния състав е нужно да се
изпълни и този престъпен резултат чрез настъпване на предвидените в него
общественоопасни последици. Иначе ще е налице само опит.
Не е достатъчно обаче самото настъпване на предвидените в престъпния резултат
общественоопасни последици. Нужно е те да са и в при-чинна връзка с общественоопасните
последици. Иначе, макар и настъпили (но поради друга причина), пак ще е налице само опит.
С оглед на това се определя, че и самата причинна връзка е обективен признак на всяко
резултатно престъпление. Защото без нейното изпълване съставът на престъплението няма да
бъде осъществен в цялост и може да има само опит.
Обратно е положението с формалните по конструкцията на състава си престъпления. Щом те
не съдържат в своя състав признак за общественоопасните последици - престъпен резултат,
то за пълното осъществяване на техния състав няма да е нужно да настъпват никакви
общественоопасни последици. Общественоопасните последици поради това нямат значение
за пълното осъществяване състава на престъплението, т. е. за пълната съставомерност на извършеното деяние. Тези престъпления ще са довършени, изпълвайки всички свои признаци,
още след като приключи осъществяването на тяхното изпълнително деяние. При това
положение, щом няма признаци относно общественоопасните последици, не би могло да има
и признак относно причинната връзка с тях.
Това, разбира се, не означава, че обществено-опасните последици и причинната връзка на
съставомерното деяние с тях нямат никакво значение. Ако съставът е изпълнен, но
индивидуалното деяние, макар съставомерно, по изключение не е предизвикало такива
последици, то няма да бъде престъпление, а само малозначително деяние съгласно чл. 9, ал. 2
НК.
Следователно причинната връзка е от значение и при безрезултатните престъпления. Тя
обаче не служи за определяне на състабомерността, а се разисква едва след установяване на
съставомерността. Причинната връзка е от значение за определяне наличието на достатъчно
висока степен на обществена опасност на съставомерното деяние, за да може то да се третира
като престъпление.
№ 13. ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ
Понятие и особености на обществената опасност. Характер и степен на обществената
опасност. Обстоятелства, които определят степента на обществена опасност и нейното
значение. Малозначителност на деянието (чл. 9, ал. 2). Обществената опасност като
основна особеност на престъплението.
1. Обществената опасност е основно (атрибутивно) свойство на престъплението съгласно чл.
9, ал. 1 НК. Тя е свойство на онова деяние, което се намира в отношение на противоречие с
поддържаните от държавата обществени отношения. Съгласно чл. 10 НК „общественоопасно
е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността,
установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото".
По довод за противното от вече цитирания текст на чл. 9, ал. 2 НК за престъплението е присъща не всяка, а винаги и само високата степен на обществена опасност. Затова оттук нататък
ще се има предвид единствено такава обществена опасност.
Обществената опасност се отличава с две свои характеристики - тя е обективно и материално
(неюридическо) свойство.
а) Обществената опасност е обективно свойство, защото се намира извън психическите
преживявания на дееца.
б) Обществената опасност е също така и неюридическо свойство, защото нейното наличие не
зависи от закона — законодателят нито я създава, нито я премахва; той трябва само да се
съобразява с нея: да забранява общественоопасните деяния и обратно, когато деянията са
общественополезни, да ги позволява, и най-сетне да остави общественонеутралните деяния
правнонерегулирани.
2. А) Характерът на обществената опасност е качественото своеобразие на деянието, което я
притежава. Той показва върху какво и как се въздейства неблагоприятно. Характерът на обществената опасност има значение за законодателя, който да определи най-подходящия
наказателноправен подход в борбата срещу общественоопасното деяние.
— Степента на обществената опасност е нейната количествена определеност, която я прави
сравнима с обществената опасност на всякакви други деяния. Тя показва колко се въздейства
неблагоприятно.
Степента на обществената опасност се определя от множество фактори. Най-важни от тях
обаче са два:
- ценността на обекта на посегателството;
- дълбочината на неблагоприятното въздействие, т. е. дали обектът е само поставен в
опасност (застрашен) или е увреден (засегнат).
Степента на обществената опасност има значение в две направления — за законодателя и за
органите, които прилагат наказателния закон.
а) За законодателя високата степен на обществената опасност играе най-напред ролята на
основно съображение за криминализация. Един или друг вид деяние се криминализира,
когато, защото и доколкото разкрива висока степен на обществена опасност. Няма случаи,
когато едно деяние не разкрива висока степен на обществена опасност, а е криминализирано.
Следва обаче винаги да се има предвид, че обществената опасност е основното, но не и единственото законодателно съображение за криминализация. Затова, макар и да няма никога случаи да се криминализират деяния без обществена опасност, обратното не е вярно — не всяко
деяние, което разкрива обществена опасност, бива непременно криминализирано. Така че
обществената опасност е необходимо, но не и достатъчно съображение за криминализация.
Наред с наличието на обществена опасност у деянието има и други законодателни
съображения. Такива съображения са: достатъчната разпространеност на деянието,
приемливостта на неговата криминализация от населението, практическата възможност за
разкриване и наказателно преследване на деянието, по-ниската ефективност на другите
правни средства за борба с него.
На второ място, степента на обществена опасност на криминализираното деяние е основно
законодателно съображение и за тежестта и определеността на санкцията. Колкото по-голяма
е степента на обществена опасност, толкова по-тежка е санкцията и обратно; а колкото
повече варира степента на обществена опасност, толкова в по-широки граници се определя
санкцията и обратно.
На трето място, степента на обществена опасност на криминализираното деяние е основно
законодателно съображение и за начина на наказателното му преследване - дали да бъде
престъпление от общ характер и преследването му да става служебно, от прокурора, или да
бъде престъпление от частен характер и преследването му да става само по искане на пострадалия, с тъжба до съда. Степента на обществена опасност е основното законодателно
съображение за диференциацията и на всички други наказателноправни последици на
престъплението, макар и формално те да се определят чрез вида и размера на наказанието -
давностните срокове, режимите за освобождаване от наказателна отговорност и за
освобождаване от изтърпяване на наложено наказание, режимът на реабилитацията. Във
всички случаи по-голямата степен на обществена опасност води до по-неблагоприятен за
дееца режим и обратно - по-ниската степен на обществена опасност води до по-благоприятен
за дееца режим.
б) За органите на съдебната власт, които прилагат Наказателния кодекс, степента на
обществена опасност на индивидуално извършеното деяние, предвидено в НК, е от значение
най-напред, за да се реши дали това деяние е престъпление или, макар съставомерно, но
неразкривайки висока степен на обществена опасност, не е изобщо престъпление, а
малозначително деяние по чл. 9, ал. 2 НК. Такова деяние не може никога да бъде
престъпление, а само друго правонарушение.
На второ място, ако съставомерното деяние все пак е престъпление, то по степента на неговата обществена опасност може да се определи дали деецът да бъде освободен от
наказателна отговорност. Ако степента на обществена опасност не е голяма, той може да бъде
освободен от наказателна отговорност. Така, съгласно чл.61, ал. 1 НК, „по отношение на
непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не
представлява голяма; обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или
да прекрати образуваното предварително производство, а съдът да реши; да не бъде предаван
за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно
възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните
и непълнолетните".
- На трето място, ако деецът не бъде освободен от наказателна отговорност, а следва да му
бъде наложено наказание, то степента на обществена опасност на неговото престъпление ще
е основният критерий (показател) за индивидуализация на наказанието. По-високата степен
на обществена опасност ще обусловя относително по-тежко наказание и обратно - по-ниската
степен на обществена опасност ще обуславя относително по-леко наказание.
3. Малозначителното деяние е предвидено 6 чл. 9, ал. 2 НК. Тя гласи: „Не е престъпно
деянието, което макар формално да осъществява признаците на предвидено в закона
престъпление, поради своята малозначителност, не е общественоопасно или неговата
обществена опасност е явно незначителна."
Този текст е израз и потвърждение, от една страна, на принципа за законоустановеност на
престъплението. От друга страна обаче, горният текст е израз и потвърждение и на това, че
формалното криминализиране на едно деяние не е достатъчно само по себе си, за да бъде то
престъпление. Необходимо е още това деяние съдържателно да разкрива висока степен на
обществена опасност. Така, за разлика от другите правонарушения престъплението е
едновременно:
а) от юридическа гледна точка - предвидено в НК;и
б) от фактическа (материална) гледна точка - разкриващо висока степен на обществена опасност.
4. Обществената опасност на престъпното деяние се явява основна негова особеност. Тя има
водещо положение спрямо другите му свойства - противоправност, вина и наказуемост. Водещото й положение спрямо тях, ще се изясни по-нататък — при тяхното разглеждане.
№ 14. ПРОТИВОПРАВНОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ
Понятие и особености на противоправността. Изразяване на наказателната противоправност в общото определение на престъплението (чл. 9, ал. 1). Формулиране на
наказателната забрана и извеЛдане на наказателната противоправност. Противоправност
при действието и при бездействието. Отношение на противоправността към
обществената опасност и към вината.
1. Както обществената опасност, така и противоправността е основно (атрибутивно) свойство
на престъплението. За разлика обаче от обществената опасност, определена като свойство на
онова деяние, което се намира в отношение на противоречие с поддържаните от държавата
обществени отношения, противоправността е свойство на онова деяние, което се намира в
отношение на противоречие с наказателноправните норми.
Посочи се, че за престъплението е свойствена не всяка обществена опасност, а само висока
степен на обществена опасност. По същия начин следва да се определи, че за престъплението
е свойствена не всяка противоправност, а само наказателната противоправност - то противоречи не на какъв да е закон, а винаги и само на наказателния закон (НК). Затова оттук
нататък ще се има предвид единствено такава противоправност.
Противоправността има две характерни особености - тя е обективно и юридическо свойство.
а) По подобие на обществената опасност противоправността е също обективно свойство,
защото се намира извън психическите преживявания на дееца.
б) За разлика от обществената опасност обаче противоправността е юридическо свойство,
защото нейното наличие зависи от закона: законодателлт я създава чрез криминализация на
деянието - забранявайки го под страх от наказание. Така противоправността на деянието се!
получава вследствие на противоречието му с (нарушаването на) предвидената от
законодателя наказателноправна забрана.
2. За разлика от другите основни свойства на престъплението противоправността не е посочена изрично в общото му определение по чл. 9, ал. 1 НК: „Престъпление е това
общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е
обявено от закона за наказуемо." Противоправността обаче се съдържа мълчаливо в това
легално определение и може да бъде изведена от него.
Щом най-напред престъплението „е обявено от закона", значи, че то е правнорегулирано. От
това следва, че престъплението е позволено или забранено.
Щом обаче престъплението „е обявено от закона" именно „за наказуемо", излиза, че то фигурира в него, за да бъде забранено. Този извод се потвърждава още от това, че престъплението
е и „общественоопасно деяние".
3. Наказателноправните забрани са предвидени б НК. Те обаче не са формулирани изрично, а
чрез състав. Обективните признаци (обективната страна 6 широк смисъл) от състава на престъплението са тези, които единствени сочат забраненото деяние, заради което те в своята
съвкупност очертават самата наказателноправна забрана.
Поради това всяко деяние, което осъществява обективните признаци от състава на някакво
престъпление, нарушава и формулираната чрез тях (чрез обективната страна в широк смисъл)
наказателноправна забрана. По тези съображения, за да бъде едно деяние
наказателнопротивоправно, необходимо и достатъчно е то да^ осъществява обективните
признаци от състава на някакво престъпление. Възможно е, но не и нужно деянието да
противоречи и на правни норми извън наказателното право (НК).
Следователно законовият състав на престъплението откъм своята обективна страна (в широк
смисъл) съдържа в себе си наказателноправна забрана. Неговото осъществяване и в частност
осъществяването на обективните му признаци сочи на нарушаване на съдържащата се в тях
наказателноправна забрана, т. е. сочи на наказателна противоправност. Затова едно деяние ще
бъде наказателнопротивоправно, ако съответства на формулиращата наказателно-правна
забрана обективна страна на престъпление и нейната приложимост не е изключена от някаква
специална по отношение на нея, дерогираща я позволителна правна норма, предвидена
във или извън НК.
4. Правните забрани, които се съдържат в наказателноправните норми, са две категории:
— такива, които забраняват действието и задължават гражданите да бездействат, като не
извършват определени действия;
— такива, които забраняват бездействието и задължават гражданите да извършат, т. е. да не
пропускат извършването на определени действия.
В първата категория случаи е противоправно действието, а във втората - бездействието.
5. А) Противоправността бива много често определяна като „юридически израз" на обществената опасност. По този начин се подчертава връзката на производност между тях, а именно,
че противоправността произтича от обществената опасност. Това е правилно, като се има
предвид, че действително обществената опасност е основното законодателно съображение за
криминализацията на едно деяние изобщо и за обявяване на противоправността му в частност.
Същевременно обаче е фразата „юридически израз" е била ползвана, в смисъл че
противоправността произтича пряко от обществената опасност и поради това я следва
непосредствено. По тези съображения за пряка производност на противоправността от
обществената опасност, тя нерядко се е поставяла в скоби след нея - като нейна неотменна
производна. Този смисъл на фразата „юридически израз" е неправилен. Вярно е, че
противоправността се явява производна от обществената опасност. Тази производност обаче
не е никога пряка - тя винаги е опосредствена от законодателя. Той реагира на обществената
опасност по специфичен начин - като създава противоправност за деянието, което я има, и
обратно, като премахва (отменя или изключва) противоправността на онова деяние, което
няма обществена опасност.
Нужно е също така да се има предвид, че обществената опасност е водеща спрямо
противоправността само за нуждите на законодателя. За нуждите на органите, които прилагат
закона, поредността е обратната. Понеже законодателят ги сигнализира за обществената
опасност не с прякото и обявяване, а чрез противоправността, те на свой ред работят найнапред и най-вече с противоправността. Тези органи изясняват преди всичко дали деянието е
криминализирано и в частност - противоправно, и едва впоследствие, ако наистина е
противоправно, се проверява да не би това деяние, макар по изключение, да се окаже лишено
от присъщата за престъплението висока степен на обществена опасност и да съставлява само
малозначително деяние по чл. 9, ал. 2 НК.
Б) Противоправността и вината не зависят една от друга - това ще се изясни при разглеждането на вината. Практически обаче установяването на противоправност е необходимо условие, за да се стигне до търсене на вина. Защото ако едно общественоопасно деяние не е
противоправно, то дори да се извърши виновно, не може да съставлява престъпление.
№ 15. НЕИЗБЕЖНА ОТБРАНА И ЗАДЪРЖАНЕ НА ПРЕСТЪПНИК
Обща характеристика на обстоятелствата, изключващи обществената опасност и
противоправността. Основания и предели на неизбежната отбрана; превишаване на
пределите й. Основания и предели на задържането на престъпник.
1. Поначало всяко вредоносно деяние е общественоопасно. Има обаче и изключения, при
които заради специфичната обстановка на извършване вредоносни деяния се явяват
общественополезни, понеже причинените от тях вреди предизвикват на свой ред някаква поголяма, оправдаваща ги полза — възможна или действителна.
В тези случаи, където от вредата има полза, и то по-голяма, деянието, макар вредоносно, се
оказва по изключение общественополезно. По тези съображения то не заслужава правна забрана, а напротив - правно позволение. При това за най-типичните случаи на такива
вредоносни, но общественополезни деяния правните позволения са предвидени в самия НК.
Така заради своята вредоносност тези специфични деяния, от една страна, попадат в обхвата
на някаква обща наказателноправна забрана (формулирана чрез обективната страна от състав
на престъпление) за причиняване на вредите - на убийство, ако става дума за смърт; на
причиняване на телесна повреда, ако става дума за телесна повреда, на унищожаване или
повреждане на чужда вещ, ако става дума за увреждане на такава вещ. От друга страна обаче,
обществената полезност на тези деяния заради специфичната им обстановка на извършване е
накарало законодателя да предвиди за тях в НК и специални правни позволения
(формулирани също чрез състав) - чл. 12, 12а, 13 и 13а НК. Тези специални правни
позволения изключват приложимостта (дерогират) на общите наказателноправни забрани, в
чиито обхват деянията попадат. Тези деяния не са противоправни, а съставляват упражняване
на право. Предвид на това и за разлика от изпълнението на задължения, където е нужно и
„намерение за изпълнение" (лат.: animus solvendi), разглежданите деяния нямат субективна
страна - не се изисква те да бъдат извършени с каквото и да е намерение или цел.
Тези деяния се оказват в крайна сметка общественополезни и правомерни, а обстановката, т.
е. обстоятелствата, при които те се извършват, им придават всъщност обществена полезност
и обосновават правомерност. Тези обстоятелства се определят поради това и като
оправдателни основания (оправдания).
2. По своята същност/неизбежната отбрана-представлява обезвреждане на нападател. Той
бива увреден, за да се пресече осъществявано от него противоправно нападение.
Неизбежната отбрана е очертана в чл. 12, ал. 1 НК. Тази разпоредба гласи: „Не е
общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от
непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността
или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в
рамките на необходимите предели."
А) Всяко от специално позволените вредоносни деяния, предвидени в НК, се очертава чрез
изисквания за допустимост и изисквания относно начина на извършване. Това важи и за
неизбежната отбрана.
Тя е допустима при противоправно нападение, т. е. когато е налице такова нападение, което
се явява противоправно. То съставлява т. нар. състояние на неизбежна отбрана.
а) Нападениетр само по себе си има две особености. От генетична гледна точка то е човешка
проява, която от функционална гледна точка е годна да окаже неблагоприятно въздействие
върху някакво правно охраняемо обществено отношение и свързания с него интерес (правноохраняем интерес).
Вижда се най-напред, че субект на нападението може да бъде само човек. Машината или
животното не може да напада по смисъла на чл. 12 НК — вещите (неодушевени или
одушевени) могат да бъдат само средства на нападението, използвани от човек, и никога
нападатели сами по себе си.
Нападението също така е проява, насочена към засягане на правноохраняем интерес. За да се
изпълни това условие, достатъчно е да бъде
- създадена непосредствена опасност от засягане на интереса; не е нужно да е започнало и
увреждането му. Необходимо е само нападението все пак да е 6ече_започнало и още да не е
довършено заради пълното обезвреждане на нападателя, негов окончателен отказ или
приключило увреждане на обекта на нападението. Опасността за обекта може да бъде
създадена и следователно нападението върху него може да бъде осъществено не само с
действие, но и с бездействие (например недаване на животоспасяващо лекарство или
неоткарване на тежко ранен до болницата, за да бъде спасен от смърт). Обект на нападение
могат да бъдат всякакви интереси - държавни, обществени и лични, при това независимо от
стойността им. Те могат да бъдат както на самия отбраняващ се, така и на всяко трето лице —
физическо, юридическо или на държавата. Няма значение дали нападението е извършено
виновно или не; от наказателноотговорно или от наказателнонеотговорно лице.
б) Нападението трябва да бъде винаги противоправно. За целта е достатъчно то да противоречи на някаква повелителна (непозволителна) правна норма. Не е нужно тази норма да
бъде от НК и нападението да се отличава непременно с наказателна противоправност.
Поначало всяко нападение е противоправно. Има обаче и изключения. Така самоувреждането
е правнонерегулирано нападение (макар специално самоубийството да е правнорелевантно,
позволявайки предотвратяването му), а задържането на престъпник - правомерно нападение.
За да се установява, че не е налице някое от тези изключения, при които неизбежната отбрана
не е допустима, предвижда се изрично, че нападението, което я обосновава, трябва да бъде
противоправно.
Б) Когато е налице противоправно нападение и неизбежната отбрана се явява допустима, поставя се въпросът: как тя трябва да бъде извършена. Чл. 12, ал. 1 НК определя насоката на
неизбежната отбрана, а ал. 2 - нейните предели.
а) Щом неизбежната отбрана има за предназначение да пресече едно осъществявано
противоправно нападение, тя следва да бъде насочена срещу неговия субект - нападателя.
Това следва и от текста на чл. 12, ал. 1 НК, който сочи, че неизбежната отбрана се
осъществява „чрез причиняване вреди на нападателя". Все пак с цел по-голяма ефективност
на защитата за неизбежна отбрана се смята и увреждането на евентуално използваното от
нападателя чуждо средство (оръдие) за осъществяване на нападението - иначе следва да се
приложат по-строгите правила за деянието при крайна необходимост по чл. 13 НК. За да се
включи и този случай в обхвата на неизбежната отбрана, за нейно приложно поле се определя
противоправното нападение като цяло.
б) Чл. 12, ал. 2 НК гласи: „Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато
защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението." Характерът на
нападението се определя от ценността на обекта на посегателство - на общественото отношение (интереса), което нападението застрашава. Докато опасността на нападението се определя от Вероятността за увреждане на така застрашения интерес.
Тук всичко е подчинено на общата идея за съразмерност на отбраната спрямо нападението.
При това не е нужно да има някакво пълно съответствие; достатъчно е отбраната да не изпадне в явно несъответствие с нападението — да не се направи нещо излишно или неразумно.
Първоначално неизбежната отбрана се основавала на разбирането, че тя е като отбранителната Война - колкото по-опасно е нападението заради ангажираните сили, средства, обстановка и пр., толкова по-опасна може да бъде и защитата, която му противостои. Иначе тя
няма да е успешна.
Следва да се има предвид-, че опасността на нападението не е нито равнозначна с обществената му опасност, нито се определя само по нея - обществената опасност на нападението зависи преди всичко от ценността на нападнатия интерес, т. е. от характера на нападението, а
едва след това и от опасността му.
Следва също така да се има предвид, че изискването за съразмерност на отбрана и нападение
по опасност е подчинено на идеята за успешност на защитата. Това обаче дава само възможност за успех, но не създава и задължение за успех — неизбежната отбрана е оправдана и
когато тя не успее да защити нападнатия интерес. Ако например се счупи ръката на крадец,
но той все пак открадне чантата, причиняването му на телесна повреда ще бъде въпреки това
оправдано като съставляващо неизбежна отбрана.
Дълго време идеята за успешност на неизбежната отбрана - без да се държи сметка за ценността на нападнатия и на увредения от защитата интерес, се приемала за задоволителна. В
началото на XX век обаче се стигнало до извода, че не е нормално нападателят да бъде убит,
за да се защити някакъв дребен интерес (например плод или вестник). Затова се приело, че не
е достатъчно неизбежната отбрана да бъде успешна, а е необходимо тя да бъде и справедлива.
Така се наложила идеята за справедливост на неизбежната отбрана и пределите й били
допълнени. Вследствие на това днес се изисква тя да е съразмерна на противоправното
нападение не само по опасност, но и по характер. Изисква се не само да няма явно
несъответствие на отбраната с нападението по опасност, но да не се стига до явно
несъответствие на отбраната с нападението и по характер. По довод за противното следва, че
за да има превишаване пределите на неизбежната отбрана, несъответствието на защитата
спрямо нападението трябва да бъде явно — по опасност или по характер. Явното
несъответствие на защитата спрямо нападението по опасност е налице, когато причинените с
нея вреди са излишни. Докато явното несъответствие на защитата спрямо нападението по
характер е налице, когато ценността на засегнатия от нея интерес надхвърля неприемливо
тази на нападнатия интерес и следователно неизбежната отбрана се оказва неразумна.
Следователно пределите на неизбежната отбрана са съобразени с необходимостта да се осигури успешност и справедливост на защитата срещу противоправното нападение. За разлика
от наказанието тя не се съразмерява главно с обществената опасност на противоправното
нападение, която на свой ред се определя от характера (ценността на нападнатия интерес), а
след това и от опасността му (вероятността от засягане на нападнатия интерес). За да не се
стига до смесване на подхода към неизбежната отбрана с този към наказанието, нужно е чл.
12, ал. 2 НК да не се тълкува буквално: „Превишаване пределите на неизбежната отбрана
има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението." Найточно е този текст да се тълкува, в смисъл че „превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на опасността или характера на нападението".
Ако пределите на неизбежната отбрана бъдат превишени, тя става противоправна и може на
свой ред да бъде пресечена чрез неизбежна отбрана. Ако превишаването на пределите на
неизбежната отбрана бъде и Виновно извършено, то поначало ще съставлява престъпление,
фактът обаче, че то служи за пресичане на противоправно нападение, се отчита в полза на дееца по два начина.
В най-типичните случаи на увреждане, а те се получават при умишлено превишаване пределите на неизбежната отбрана — убийство или причиняване на телесна повреда, фактът, че
престъплението служи за пресичане на противоправно нападение, се отчита като
привилегироващо обстоятелство, обосновавайки налагане на предвидено в самия закон полеко наказание.
В останалите случаи фактът, че престъплението служи за пресичане на противоправно нападение, се взема предвид за индивидуализация на наказанието от съда като смекчаващо обстоятелство.
Деецът обаче изобщо не се наказва, макар виновно да превиши пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха (силен страх) или смущение (значително объркване). Чл.
12, ал. 4 НК обявява по компромисни съображения това неизключващо Вината психическо
състояние на силно занижени способности за субективно обстоятелство, изключващо
наказуемостта. Деянието има Всички други особености на престъплението, но без последното
му основно свойство по чл. 9 НК - наказуемостта, т. е. заплашеността му от наказание по НК.
То обаче остава правонарушение по другите правни клонове, обосновавайки и присъщата за
тях санкция.
В заключение следва да се посочи, че има две хипотези на неизбежна отбрана, в които тя
изобщо няма предели. Съгласно чл. 12, ал. 3 НК „няма превишаване пределите на
неизбежната отбрана, ако: ...
3. нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище, ...
6. нападението не може да бъде отблъснато по друг начин".
Всички останали точки бяха обявени за противоконституционни от Конституционния съд
през 1997 г.
В хипотезата по т. 3 рискът за несъразмерност на защитата с нападението е малък. Щом се
прониква със сила в чуждо Жилище, нападението ще е достатъчно сериозно, че да може да се
отблъсква с всякакви средства и няма да се стига до явно несъответствие на защитата спрямо
нападението по опасност. Наред с това нападнатите блага ще са най-често три — неприкосновеността на Жилището, Животът или здравето на обитателя му и негово имущество, заради което дори нападателят да бъде убит, няма да се стигне до явно несъответствие на защитата спрямо нападението и по характер.
В хипотезата по т. 6 обаче, когато ползваният начин за защита е единствено възможният, тя
се съразмерява с нападението само по опасност и никога по характер — ценността на нападнатото и на засегнатото от защитата благо нямат значение. При това положение нападателят може да бъде убит в защита и на незначително по стойност благо. Това налага отмяна
поне на т. 6.
3. Задържането на престъпник е предвидено в чл. 12а, ал. 1 НК. Според неговия текст „не е
общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление, при неговото
задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за
извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при
това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки."
А) Така описаното общественополезно и правомерно увреждане е допустимо по отношение
на бягащ или укриващ се престъпник, който по този начин се отклонява от съдене или от из-
пълнение на вече наложено му наказание. С тази своя дейност престъпникът, също като при
състоянието на неизбежна отбрана, извършва своеобразно нападение — той напада
правноохраняемия интерес на държавата да осъществи наказателна репресия спрямо него. За
разлика от състоянието на неизбежна отбрана обаче тоба негово нападение не е
противоправно, а се явява правнонерегулирано. Защото, макар престъпникът да няма правото
да бяга и да се укрива от властта, на него не е и забранено да осъществява такава дейност —
той не е длъжен да съдейства на властта за собственото си наказателно репресиране. Неговата
дейност е правнонерегулирана, но същевременно и правнорелевантна, пораждайки право в
полза на всеки гражданин да го задържи (лиши от свобода).
Следователно задържането на престъпник е допустимо при такова негово нападение, което не
е противоправно, а се явява правнонерегули-рано. Затова неговото нападение Върху интереса
на държавата за наказателна репресия не може да съставлява състояние на неизбежна отбрана. Оттук и самото му противодействие не може да бъде неизбежна отбрана и да се
обхваща от чл. 12 НК. Това именно е наложило за задържането на престъпник да се предвиди
самостоятелна наказателноправна уредба в лицето на чл. 12а НК.
Следва също така да се има предвид, че задържането на престъпник включва две съставки:
задължителна - лишаването на престъпника от свобода, и факултативна - други евентуално
необходими негови увреждания. Осъществяването на задължителната съставка е допустима
при всяко бягство и (или) укриване на престъпника, а факултативната съставка - само когато
отклонението му не може да се пресече по безвреден начин извън лишаването му от свобода.
Б) Що се отнася до пределите на задържането на престъпник, те,се сочат в чл. 12а, ал. 2 НК:
„Необходимите мерки за задържане на лице, извършило престъпление, се превишават тогава,
когато има явно несъответствие между характера и степента на обществена опасност на
извършеното от задържаното лице престъпление и обстоятелствата по задържането, както и
когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда."
Пределите на задържането на престъпник са различни съобразно двете негови съставки. Задължителна съставка, заключавайки се в лишаване на престъпника от свобода, може да бъде
ограничена само по време - до възможното заради липса на давност или амнистия предаване
на лицето на властта. Докато факултативната съставка, заключавайки се в други евентуално
необходими увреждания на бягащия и (или) укриващ се престъпник, се ограничава от
цитираната ал. 2 на чл. 12а НК до съразмерност с обществената опасност на извършеното
престъпление и с обстановката на задържане. Защото колкото по-голяма е обществената
опасност на извършеното престъпление и колкото по-трудна е обстановката на задържане,
толкова по-голямо увреждане на бягащия и (или) укриващ се престъпник се оказва
оправдано, и обратно.
№ 16. КРАЙНА НЕОБХОДИМОСТ И ОПРАВДАН РИСК
Основания и предели на деянието при крайна необходимост. Сравнение с неизбежната
отбрана. Основания и предели на деянието при оправдан риск; сравнение с деянието при
крайна необходимост.
1. Крайна необходимост е предвидена в чл. 13 НК. Неговата ал. 1 гласи: „Не е
общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост - за да
спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни
блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако
причинените от деянието Вреди са по-малко значителни от предотвратените."_
А) Както състоянието на неизбежна отбрана, така също и състоянието на крайна необходимост отговаря на две изисквания.
а) Крайната необходимост най-напред е едно състояние на непосредствена опасност за някакви правноохраняеми интереси. Тя застрашава с увреждане държавни или обществени
интереси, лични или имотни блага. Непосредствената опасност не е ограничена по своя
произход. Тя може да възникне по всякакви причини — обществено бедствие с природен или
социален произход (например земетресение или война); внезапни остри болестни състояния
или злополуки; нападения от страна на хора или опасност от животни и т. н. Крайната
необходимост съществува, докато трае състоянието на непосредствена опасност и се
прекратява с преминаването на опасността или с окончателното увреждане на застрашените
от нея интереси (т. е. с осъществяване на опасността).
б) Второто изискване за наличие на крайна необходимост е да не съществува друг начин за
избягване на опасността. При това е достатъчно само да няма друг безвреден начин за
избягването и. Не е нужно изобщо да липсва всякакъв начин за нейното предотвратяване. Ако
съществува друг, но вредоносен начин за отстраняването на опасността, той не съставлява
пречка за използване на настоящия (избрания), стига, разбира се, използването му да не
доведе до превишаване пределите на деянието при крайна необходимост.
Б) Както самата неизбежна отбрана, така също и деянието при крайна необходимост има
изисквания относно своята насока и относно своите предели.
а) Деянието при крайна необходимост трябва най-напред да има такава насоченост, че да
служи за отстраняване на неизбежната по безвреден начин непосредствена опасност. Иначе
{произтеклите от него вреди не могат да бъдат оправдани. Например, ако тежко болен трябва
да се откара до болницата, за да се спаси неговият живот, допустимо е да се отнеме за
ползване чуждо МПС без съгласие на владелеца, но не и да се причини по пътя средна или
тежка телеса на повреда другиму.
б) Деянието при крайна необходимост е ограничено и по своите последици. Те се ограничават
чрез установените за него предели: то следва да причини такива вреди, които са по-малки от
предотвратените — намесата на дееца трябва да доведе до намаляване на съвкупния обем на
настъпващите вреди. В противен случай, ако причинените вреди са равни или по-големи от
предотвратените и не се получи намаляване на съвкупния обем на настъпващите вреди, стига
се до превишаване пределите на деянието при крайна необходимост.
2. Неизбежната отбрана и деянието при крайна необходимост си приличат преди всичко по
това, че и двете деяния са вредоносни, но общественополезни, защото служат за защита на
правноохраняеми интереси.
А) И двете деяния са допустими само при опасност за някакъв правноохраняем интерес. Но
докато за неизбежната отбрана се изисква опасността да идва винаги и само от противоправно нападение, то за деянието при крайна необходимост няма никакви ограничения
относно произхода на опасността - тя може да е всякаква по своя произход.
Същевременно за неизбежната отбрана не се поставя изискване да няма безвреден начин за
избягване на противоправното нападение - дори когато нападнатият може да избяга, неизбежната отбрана остава допустима. Обратното важи за деянието при крайна необходимост - то не
е допустимо и изобщо няма крайна необходимост, щом има безвреден начин за избягване на
опасността.
Б) Различия има и в изискванията относно начина на извършване на двете защитни деяния.
а) Нужно е най-напред да се знае, че за разграничителен критерий между двете деяния служи
тяхната насока и приложно поле - дали то е противоправно нападение или не. За неизбежна
отбрана говорим винаги и само когато защитното деяние има за свое приложно поле някакво
противоправно нападение. Иначе може да е налице само деяние при крайна необходимост.
б) На следващо място е нужно да се има предвид, че има разлика и в пределите на двете защитни деяния. Докато за неизбежната отбрана е достатъчно само да няма явно несъответствие с нападението по опасност и по характер, то за деянието при крайна необходимост се
изисква причинените от него вреди да са непременно по-малки от предотвратените. Така
докато пределите на неизбежната отбрана се определят на равнище дейност и са в смисъл да
не се направи нещо излишно, то тези на деянието при крайна необходимост се определят на
равнище резултат и са във всички случаи по-строги, защото налагат Винаги намаляване на
съвкупния обем на настъпващите вреди.
в) На трето място, за неизбежната отбрана не се изисква да бъде непременно успешна. Защото дори причинените на нападателя вреди да не доведат пресичане на осъществяваното от
него противоправно нападение, защитното деяние пак ще бъде признато за
общественополезно и правомерно. Тук ползата от причинената вреда може да бъде както
действителна, така и само възможна.
Обратното важи за деянието при крайна необходимост — изисква се то да бъде непременно
успешно: да послужи за отстраняване на неизбежната по безвреден начин опасност, и то като
причини такива вреди, които са по-малки от предотвратените. Тук ползата от причинената
вреда може да бъде само действителна. В противен случай, ако не се стигне до такъв резултат, защитното деяние няма да бъде признато за общественополезно и правомерно по силата на чл. 13 НК. Остава само възможността за такова признаване по силата на чл. 13а НК като деяние при оправдан риск.
3. Деянието при оправдан риск, макар само в частта за оправдан стопански риск, е предвидено в чл. 13а НК. Неговата ал. 1 гласи: „Не е общественоопасно деянието, което е извършено
при оправдан стопански риск - за да се постигне съществен общественополезен резултат или
да се избегнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с
нормативен акт, отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит, не поставя
в опасност Живота и здравето на другиго и деецът е направил всичко, зависещо от него, за
предотвратяване на настъпилите вредни последици." Всяко едно такова деяние - във или
извън сферата на икономиката, представлява по своята същност такова начинание, което, от
една страна, има благоприятна за обществото цел (постигане на някаква полза или избягване
на загуба), но, от друга страна, е съпроводено от възможност за неуспех и настъпване на
вредни последици. Същевременно деянието при оправдан риск е едно неуспешно деяние. Тук
следователно ползата от причинената вреда е винаги и само възможна и никога действително
осъществена. За да не бъде обаче авантюра такова едно деяние, трябва да съставлява разумен
риск. На критериите за неговата разумност е посветена ал. 2 на чл. 13а НК. Тя гласи: „При
решаване на въпроса, дали рискът е оправдан, се взема предвид и съотношението между
очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността
за тяхното настъпване."
Следователно, за да се реши дали рискът е бил разумен и си е заслужавало да се рискува,
изследват се две съотношения:
1. съотношението между абсолютните стойности на целения положителен резултат и възможния отрицателен резултат;
2. съотношението между вероятностите от настъпване на целения положителен резултат и
възможния отрицателен резултат.
Колкото съотношението между абсолютните стойности е в полза на целения положителен
резултат, толкова по-разумен е рискът и обратно - колкото съотношението между тях е в полза на възможния отрицателен резултат, толкова и рискът става по-недопустим. Също така
колкото съотношението между Вероятностите от настъпване е в полза на целения положителен резултат, толкова по-разумен би бил рискът и обратно - колкото съотношението между
тях е в полза на възможния отрицателен резултат, толкова и рискът е по-недопустим.
Тези две съотношения се преценяват съвкупно — не е нужно те да действат еднопосочно и да
обосновават поотделно един и същи извод: за разумност или неразумност на риска.
№ 17. ВИНА НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ
Понятие за вината; вина и виновност, основание за наказателна отговорност. Вина, субективен елемент на деянието и субективна страна на престъплението. Схващания за вината
-психологическа и оценъчна теория, форми на вината и видове вина (чл. 11). Отношение на
вината към вменяемостта на дееца и към обществената опасност на деянието.
1. Престъпление е само онова предвидено В НК общественоопасно деяние, което е
извършено виновно (чл. 9, ал. 1 НК) - под формата на умисъл или непредпазливост (чл. 11, ал.
1 НК). Вината следователно е едно от основните свойства на престъплението - основанието за
наказателна отговорност. „
При това вината служи не само като основа, но и като предел на ангажирането на дееца с
онези общественоопасни последици, които се намират в причинна връзка с извършеното от
него деяние. Той може да бъде ангажиран само с онези последици, по отношение на които е
проявил Вина. Липсва ли Вина по отношение на определени общественоопасни последици основни или само допълнителни с оглед характера на престъплението, деецът не отговаря за
тях по НК. Това следва и от чл. 11, ал. 5 НК. Според нея „когато законът квалифицира
деянието като по-тежко престъпление поради настъпването на допълнителни
общественоопасни последици, ако не се изисква умисъл за тези последици, деецът отговаря
за по-тежкото престъпление, когато по отношение на тях е действал непредпазливо". В този
смисъл може да се определи, че принципът на вината е абсолютизиран за наказателната
отговорност. В това отношение сега действащият НК се различава от Наказателния закон от
1896 г. (отм.), по който деецът се ангажира за допълнителните общественоопасни последици
и без вина по отношение на тях.
А) Вината е психическото отношение на дееца към обществената опасност на своето извършвано деяние и най-вече към неговите общественоопасни последици. Тя е налице, когато
деецът е съзнавал или поне могъл да съзнава обществената опасност и най-вече
общественоопасните последици на своето деяние и въпреки това е решил да го извърши.
Поради това вината може да бъде налице само при общественоопасните деяния, като се
проявява по време на тяхното извършване. Тя се проявява от началото до довършването на
общественоопасното деяние.
Както всички други особености на престъплението, така и вината подлежи на установяване.
За разлика от вината в гражданското право тя не се презюмира, а доказва.
По подобие на обществената опасност и противоправността вината също има две характерни
особености - тя е субективно и неюридическо свойство.
а) За разлика от обществената опасност и противоправността е субективно свойство, защото
е част от психическите преживявания на дееца. Тя е конкретен факт, но не от обективната, а
от субективната реалност (действителност).
б) Наред с това вината неюридическо (материално) свойство, защото нейното наличие не
зависи от закона: законодателят не може нито да я създаде, нито да я премахне — той само се
съобразява с нея като криминализира онези общественоопасни деяния, които се извършват
виновно, и то при определена форма и вид на вината.
Вината не зависи и от противоправността. За нейното наличие не се изисква деецът да е
съзнавал или поне да е могъл да съзнава, наред с обществената опасност, и
противоправността на своето деяние и въпреки това да се решава да го извърши - необходимо
и достатъчно е действителното или възможно съзнаване на обществената му опасност и
решение за неговото извършване. Отделен въпрос, че в процеса на правоприлагане
установяването на противоправност е необходимо практическо условие, за да се стигне до
търсене на вина. Защото ако едно общественоопасно деяние не е противоправно, то дори да
се извърши виновно, не може да съставлява престъпление.
Б) Вината е материалноправно понятие и трябва да се различава от виновността, която е
процесуалноправно понятие и означава установена връзка на едно лице, намерено за виновно
с определено престъпление. Може да се направи заключението, че вината като основно
свойство на престъплението обуславя виновността на дееца за извършването му.
В) Вината не е основание за наказателна отговорност. Основанието за наказателна отговорност е престъплението, на което вината е само едно от петте основни свойства.
2. А) Вината е тясно свързана и е в определен смисъл продължение на субективния елемент
на деянието. Защото, ако човешката проява, макар да причинява общественоопасни
последици, изобщо не се осъществява по волята на своя субект, немислимо е наличие и на
вина.
Все пак между тези две психически преживявания на дееца има и съществена разлика. Докато
субективният елемент на деянието има генетична насоченост и значи, че осъществяващият го
деец владее своето тяло - по своя воля е осъществил или се е въздържал от телодвижения, то
вината има функционална насоченост, понеже се отнася до общественоопасните последици.
Тя означава, че деецът предвижда или поне може да предвиди общественоопасните последици на своето деяние и въпреки това решава да го извърши.
Б) Вината сама по себе си е нещо отделно от субективната страна на престъплението. Тя
обаче винаги се конкретизира по форма и вид в задължителния признак от субективната
страна на всяко престъпление. Освен това субективната страна на престъплението може да
съдържа и други, специални субективни признаци - за цел, мотив и др., които освен
незадължителни (факултативни), отразяват психически преживявания извън вината.
Следователно, дори конкретизирана в определен субективен признак, вината може да не
изчерпва субективната страна на престъплението.
3. Съществуват две схващания (теории) за вината. Едното от тях, току-що разгледано като
застъпено и у нас, е психологическото схващане. Според него вината има само и изцяло психическо съдържание.
На това психологическо схващане за вината противостои оценъчното схващане за вината. То
е в смисъл, че за наличието на вина се изисква оценка за съществуването й под формата на
външен укор - обвинение от страна на съдебната власт или самообвинение от страна на самия
деец. Според едни виждания този укор трябва да бъде заедно, а според други — дори вместо
психическите преживявания, изискуеми съобразно психологическо схващане за вината.
Според българската теория и законодателство вината се поражда само и изцяло в психическите преживявания на дееца. За нейното наличие не е нужен никакъв външен укор от
когото и да било. Такъв укор е наистина възможен, но той не създава, а само отразява
проявената вина.
4. За да има вина, не е достатъчно деецът да съзнава или поне да може да съзнава
обществената опасност и най-вече общественоопасните последици на своето деяние и
въпреки това да се решава да го избърши. Нужно е още психическите преживявания на дееца
да имат изрично и изчерпателно определените от НК форми. Съгласно чл. 11, ал. 1 НК те са
две - умисъл и непредпазливост. Не е ли налице някоя от тях, вина няма.
Всяка от тези две форми на вината се подразделя на свой ред на два изрично и изчерпателно
определени вида. Според чл. 11, ал. 2 НК умисълът бива пряк и евентуален (косвен), а според
чл. 11, ал. 3 НК непредпазливостта бива самонадеяност (съзнавана непредпазливост) и
небрежност (несъзнавана непредпазливост).
5. А) Вменяемостта е качество на самия деец. Тя се употребява в два смисъла - като пригодност за наказване и като способност за вина („капацитет за вина"). Първият смисъл е
логически водещ и по-строг, включвайки в себе си и втория, който се явява предпоставка за
вина. За това, ако деецът се окаже невменяем, не само няма смисъл да се изследва за наличие
на престъпление изобщо и на вина б частност, но и не е възможно те изобщо да съществуват
и по-специално — да се прояви вина.
Б) Вината има за свое приложно поле обществената опасност на извършваното деяние - тя се
проявява винаги и само по отношение на нея. Поради това за наличието на вина трябват: найнапред деяние, което се отличава с общественоопасни последици, а след това и умисъл или
непредпазливост по отношение на тях — възможните форми за нейното проявление.
№ 18. УМИСЪЛ
Определение (чл. 11, ал. 2). Психическо съдържание - интелектуален и волеви момент. Видове умисъл: пряк и евентуален, предумисъл и внезапен умисъл.
1. Умисълът е първата от двете форми на вина. Той е положително субективно отношение на
дееца към общественоопасните последици на своето деяние. Умисълът се определя в чл. 11,
ал. 2 НК. Тази разпоредба гласи: „Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал
общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е
искал или допускал настъпването на тези последици."
В този текст се открояват ясно два момента на умисъла — интелектуален и волеви.
Интелектуалният момент на умисъла се изразява В това, че деецът е наясно с обществената
опасност на своето деяние:
- деецът съзнава общественоопасния характер на своето деяние, в смисъл че го разбира като
условие за настъпване на някакви обществено-опасни последици (очертани или неочертани в
закона чрез престъпния резултат);
- деецът предвижда определени обществено-опасни последици и по-специално тези, които са
очертани в закона чрез престъпния резултат (съставомерните общественоопасни последици),
когато знае, че няма и пречки за тяхното настъпване.
Интелектуалният момент предпоставя и следващия, волевия момент на умисъла, който може
да се прояви в два варианта - деецът или пряко да иска, или съзнателно да допуска настъпването на съставомерните общественоопасни последици на своето деяние.
Съобразно това, дали престъплението е безрезултатно (на просто извършване) или е резултатно и как при резултатните престъпления, се проявява волевият момент на умисъла и се
разграничават и неговите два основни вида:
- пряк - когато престъплението е на просто извършване или когато престъплението е резултатно и деецът Желае (цели) настъпването на съставомерните общественоопасни последици,
той е извършил своето деяние заради тяхното настъпване, например стреля в някого, за да
причини смъртта му;
- евентуален - когато престъплението е резултатно, но съставомерните общественоопасни
последици не са целени от дееца, а са само възможен, допълнителен резултат на неговото деяние, с чието настъпване той се съгласява, преследвайки своята цел/Например кара бързо лек
автомобил, за да може неговият спътник да хване влака, като пресича пътека тип „зебра" с
минаващ пешеходец, когото прегазва/Деецът следователно е извършил своето деяние не за да
се стигне до настъпилите общественоопасни последици, а за да постигне нещо друго. Той е
бил наясно, че преследването му може да доведе до общественоопасните последици и няма
нищо, което да изключи настъпването им. Въпреки това деецът не се отказва от
преследването на своята цел, защото той не е против общественоопасните последици, а е
безразличен към настъпването им. Следователно тук думата „дописка" има Волево
съдържание - тя означава, не предположение (което като общоупотребима дума има
интелектуално съдържание), а безразличие.
Съществуването и основните видове на умисъла (пряк и евентуален) не зависят от психическото състояние на дееца по време на формиране и изпълнение на решението за
извършване на умишленото престъпление.
Други видове умисъл обаче зависят от психическото състояние на дееца. Те са:
- обикновен умисъл;
- афектен умисъл - когато решението за извършване на умишленото престъпление се е породило и е осъществено б състояние на силно душевно вълнение;
- предумисъл - когато решението за извършване на престъпление е взето в сравнително спокойно душевно състояние, след известно обмисляне на съществените моменти на престъплението.
Накрая в зависимост от това, дали решението за извършване на умишлено престъпление е
взето по-рано или пък непосредствено преди неговото изпълнение, се говори съответно за
предварителен и Внезапен умисъл. - С изключение на престъпленията, за които законът
изрично предвижда непредпазливост, всички останали престъпления са умишлени. Опитът и
приготовлението, като стадии на престъпната дейност, са възможни само при умишлените
престъпления. Същото важи и за съучастието.
№ 19. НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ
Определение (чл. 11, ал. 3). Видове непредпазливост. Евентуален умисъл и самонадеяност;
непредпазливост и „случайно деяние" Наказуемост на непредпазливите деяния.
1.
Непредпазливостта
представлява
отрицателно
отношение
на
дееца
към
общественоопасните последици. Той е бил против настъпването им. Деецът все пак има вина,
защото общественоопасните последици са причинени от неговото деяние в такова
психическо състояние, което позволява тяхното субективно предвиждане и обективно
избягване.
Непредпазливостта е уредена в чл. 11, ал. 3 НК. Тази разпоредба гласи: „Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но
е . бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези
последици, но е мислил да ги предотврати." Текстът очерта-6а последователно двата основни
вида непредпазливост - несъзнавана (наричана още небрежност) и съзнавана (наричана още
самонадеяност).
2. А) Най-напред ще се разгледа съзнаваната непредпазливост (самонадеяността) като поблизка до умисъла.
Самонадеяност е налице, когато деецът, от една страна, разбира, че извършваното от него
деяние е условие за настъпване на обществено-опасните последици, но, от друга страна, е
убеден- че съществува и някаква пречка, която изключва настъпването им. Следователно
деецът има субективна представа, че в неговия конкретен случай принципно възможните
общественоопасни последици няма да настъпят заради наличието на определен изключващ ги
фактор — собствените си възможности (оттук - „самонадеяност"), възможностите на
пострадалия или някакъв друг блокиращ ги фактор. Уповавайки се на него, деецът е
надценил необосновано неговото препятстващо действие, като се има предвид, че
общественоопасните последици са настъпили. Например водач на МПС предприема
изпреварване при ограничена видимост и се удря във внезапно появило се насрещно
движещо се МПС. Водачът знае, че в подобна обстановка е принципно възможно да се стигне
до настъпилите последици. Същевременно обаче, водачът е убеден, че в неговия конкретен
случай те са изключени от собствените му възможности и тъкмо заради това свое убеждение
той си е позволил опасната маневра. Тук са характерни два важни момента. От една страна,
деецът лекомислено е приел, че е налице сигурна пречка за настъпването на
общественоопасните последици. Но, от друга страна, той все пак е бил в състояние да
разбере, че такава пречка няма. Иначе ще липсва самонадеяност и вина изобщо.
Б) Небрежността (несъзнаваната непредпазливост) е налице, когато деецът изобщо не разбира, че извършваното от него деяние е условие за настъпване на общественоопасните
последици. Същевременно обаче, за да е налице поне небрежност, нужно е деецът все пак да
е бил в състояние да предвиди настъпването им по времето, когато е извършвал своето
деяние - не само по принцип, но и в конкретния случай. Той трябва да е бил длъжен да
предвиди общественоопасните последици, в смисъл че заради неговото професионално и
социално положение се очаква да има принципната възможност да ги предвиди. Той трябва
също така да е можел да предвиди общественоопасните последици, в смисъл че и в конкретната обстановка на своето деяние нищо не изключва принципната му възможност да ги
предвиди; налице е следователно и конкретна възможност деецът да предвиди настъпването
на общественоопасните последици. Например ловец стреля по неясен силует, който се оказва,
че не е на животно, а на човек.
3. А) Евентуалният умисъл и самонадеяност-та си приличат по това, че и при двата вида вина
деецът от интелектуална гледна точка разбира принципната възможност за настъпване на
общественоопасните последици, а от волева гледна точка не иска настъпването им. Тези
прилики налагат ясното разграничаване на двата вида вина.
От интелектуална гледна точка разликата е в това, че докато при евентуалния умисъл деецът
е наясно и с конкретната възможност за настъпване на общественоопасните последици,
понеже няма нищо, което да го убеди в изключването им, то при самонадеяността
положение-то е обратното. Оттук следва и разликата между двата вида вина от волева гледна
точка: докато при евентуалния умисъл деецът, макар наясно и с конкретната възможност за
настъпване на общественоопасните последици, извършва въпреки това своето предизвикващо
ги деяние, защото е безразличен към настъпването им, то при самонадеяността той не е
безразличен, а е против настъпването им - деецът извършва своето предизвикващо ги деяние
само и единствено защото е убеден, че те няма да настъпят.
Б) Непредпазливостта и „случайното деяние" по чл. 15 НК си приличат по това, че и в двата
случая по времето, когато извършва своето деяние, деецът не разбира поне конкретната
възможност за настъпване на общественоопасните последици.
При непредпазливостта обаче деецът е бил в състояние да я разбере - заедно с това, че
съзнава принципната възможност за настъпване на общественоопасните последици (при
самонадеяността) или въпреки това, че не съзнава принципната възможност за настъпване на
общественоопасните последици (при небрежността). Докато при „случайното деяние" деецът
дори да съзнава принципната възможност за настъпване на общественоопасните последици,
не стига никога до разбиране и на конкретната възможност за тяхното настъпване. Това
следва от чл. 15 НК, който гласи: „Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил
длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици
(случайно деяние)."
4. Според чл. 11, ал. 4 НК „непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи". Това значи, че не на всяко умишлено престъпление отговаря непредпазливо
престъпление от същия вид. Затова няма кражба по непредпазливост (вж. чл. 194 НК) или
лъжесвидетелстване по непредпазливост (вж. чл. 290 НК). Следователно съответните
непредпазливи посегателства се криминализират само по изричната воля на законодателя.
Нужно е накрая да се има предвид и законодателният подход в криминализацията на посегателствата, извършени по непредпазливост. Непредпазливите престъпления са само резултатни, и тона реално увреждане. Като голямо изключение може да се предвиди такова
непредпазливо престъпление, чийто престъпен резултат е само на поставяне в опасност
(например това по чл. 136, ал. 2 НК). Никога не се предвиждат непредпазливи престъпления
на просто извършване - тези престъпления се извършват винаги и само с пряк умисъл.
Недовършената престъпна дейност - приготовлението и опитът, както и съучастието също не
е възможно да се осъществят по непредпазливост. Те са пак само умишлени.
№ 20. ИЗКЛЮЧВАЩИ ВИНАТА ОБСТОЯТЕЛСТВА
Обща характеристика. Грешка (чл. 14) - същност и значение. „Случайно деяние" (чл. 15). Изпълнение на противоправна заповед (чл. 16)- изключване на вината и наказуемостта.
1. За разлика от обстоятелствата, изключващи обществената опасност и противоправността
на деянието, обстоятелствата, изключващи вината, препятстват осъществяването не на
обективната страна, а само на субективната страна на престъплението. Затова докато първите
обстоятелства оправдават, т. е. придават обществена полезност и обосновават правомерност
на вредоносното деяние, то вторите обстоятелства не му придават такива свойства и
следователно не го оправдават, а само извиняват. Вредоносното деяние, извършено при
изключващи вината обстоятелства, осъществява подобно на престъплението обективната
страна от състава на някакво престъпление и разкрива висока степен на обществена опасност
- то е противоправно и може да бъде пресечено чрез неизбежна отбрана. Това деяние обаче не
осъществява и субективната страна на съответното престъпление, понеже не изпълва онзи
спадащ към нея признак, който конкретизира вината по форма и вид.
2. Най-типичното от обстоятелствата, изключващи вината, е грешката по чл. 14 НК. Както
Всяка грешка, така и тази по чл. 14 НК представлява несъзнаване на нещо — било поради
липса на всякакви представи за него, било поради неверни представи за него.
За да има обаче грешка по чл. 14 НК, то онова, за което се греши (което не се съзнава), трябва
да бъде някое от „фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението". Така например онзи, който отнема от другиго без негово съгласие чужда движима
вещ, не разбира, че вещта е чужда, вземайки я погрешно за своя, или не разбира, че отнема
вещта без съгласие на предходния владелец, смятайки, че има съгласието му.
При всяко деяние, което осъществява обективните признаци на някакво престъпление, деецът
може да изпадне в толкова различни по своето съдържание грешки, колкото на брой са
визираните от тези признаци обективни факти (обстоятелства).
Фактическа грешка следователно има, когато липсва вярна представа относно онези типични
за престъплението и затова съставомерни факти, които в своята съвкупност обуславят
обществената му опасност. Липсата на верни представи относно неговата наказателна
противоправност или наказуемост е без значение. Защото за наличието на Вина е необходимо
и достатъчно деецът да съзнава или поне да може да съзнава обществената опасност на
своето деяние и въпреки това да се реши да го избърши. Възможно е, но за наличието на вина
не е нужно той да съзнава или поне да може да съзнава още неговата и наказателна
противоправност или наказуемост. Затова по довод за противното за изключването на вината
е необходима и достатъчна фактическата грешка; възможна е, но не нужна и юридическа
грешка - деецът да не разбира, че това, което Върши, е престъпление. Тази грешка само вреди
на дееца, понеже го подвежда, без да изключва вината.
Наказателноправно релевантна е грешката' във всяко едно от обстоятелствата, визирани! от
обективните признаци на престъплението. Такава грешка, независимо от причината, на която
се дължи, изключва винаги умисъла. Ако бъде установена, следва да се изясни, дали същото
посегателство е криминализирано и за случаите, когато бъде извършено по непредпазливост.
Ако престъплението е само умишлено, извършеното деяние не може изобщо да съставлява
престъпление. Например ако онзи, който отнема чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение да я присвои, не съзнава, че вещта е чужда, вземайки я за
своя, той ще осъществи едно несъставомерно деяние, понеже няма непредпазлива кражба и
не може да осъществи субективната страна на никакво престъпление. Ако обаче има и
съответно непредпазливо престъпление, поставя се въпросът за вида на грешката - дали тя не
изключва и непредпазливостта. Например някой причини смъртта на друг човек.
Грешката е извинима изключвайки и непредпазливостта, ако тя сама по себе си не се дължи
на непредпазливост - когато деецът не би могъл да я избегне и при най-голямо Внимание и
грижа за интересите на другите правни субекти. Тогава липсва Всякаква вина, заради което
не може да се осъществи субективната страна на никакво, дори на непредпазливо
престъпление~И обратно, грешката ще е неизвинима и няма да изключи непредпазливостта,
когато деецът може да я избегне, ако прояви по-голямо Внимание и грижа за околните. Така
че неизвинимата грешка не пречи да се осъществи субективната страна и на съответното
непредпазливо престъпление.
Във всички случаи обаче грешката изключва умисъла - тя пречи на пълното покритие между
обективно осъщественото от дееца и неговия умисъл.
Грешката Води най-често до недостиг на умисъл за обективно осъщественото. В тези случаи
тя свежда наказателната отговорност само за онова, за което има пълно покритие между обективно осъщественото и умисъла. - Първата причина, за да има недостиг на умисъл по
отношение на обективно осъщественото, е деецът да не узнае за съществуващо квалифициращо обстоятелство. В такъв случай отговорността за умишлено престъпление не може да
бъде по квалифицирания състав - тя ще е само по основния състав, тъй като само за него има
пълно покритие между обективно осъщественото и умисъла. Това се получава например при
умишлено убийство на бременна жена (чл. 116, ал.1, т. 4, пр. I НК), за която деецът не знае, че
е бременна. Затова убийството ще може да се квалифицира само по основния състав (чл. 115
НК)/
Втората причина, за да има недостиг на умисъл по отношение на обективно осъщественото, е
деецът да измисли несъществуващо привилегироващо обстоятелство. В такъв случай отговорността за умишлено престъпление не може да бъде по основния състав — тя ще е само по
привилегирования състав, тъй като само за него деецът има умисъл и пълно покритие между
обективно осъщественото и умисъла му. Това се получава например при умишлено убийство
в афекнтно състояние на лице, за което деецът погрешно приема, че е предизвикало афекта с
противоправно поведение. Макар друг да е предизвикал афекта, умишленото убийство пак
ще се квалифицира по привилегирования състав за убийство в афектно състояние, тъй като
деецът има умисъл само за него.
Липсата на пълно покритие между обективно осъщественото и умисъла обаче може да се
дължи не само на недостиг на умисъл за обективно осъщественото. Не е изключено тя да се
дължи и на излишък на умисъл за обективно осъщественото. Това се получава в случаите,
когато деецът си навреди, като измисли неблагоприятно за себе си съставомерно
обстоятелство, каквото всъщност няма. Във всички тези случаи деецът ще отговаря за опит
по състава — основен или квалифициран, който включва измисленото обстоятелство. Опитът
се разглежда по-нататък.
Чл. 14 НК има предвид само фактическите грешки относно обективните факти от състава на
престъплението, които поради това са условия за обществената опасност на извършеното
деяние. Той обаче не обхваща и онези обективни факти и по-специално липсата на онези
обективни факти, които могат да са пречка за обществената опасност на извършеното деяние.
Тези факти са оправдателните основания (обстоятелствата, изключващи обществената
опасност и противоправността на деянието) - неизбежната отбрана, крайната необходимост и
пр. Затова, когато деецът греши относно тяхната липса, мислейки, че е налице някое от тях,
той стига до неправилното заключение, че вредоносното деяние, което извършва, не е
общественоопасно, а общественополезно, понеже вредата от него принася някаква по-голяма,
оправдаваща я полза - пресичане на противоправно нападение, отстраняване на неизбежна по
безвреден начин непосредствена опасност и пр.
Следователно както грешката, че липсва някой от онези обективни факти, които се визират от
състава на престъплението, така и грешката, че е налице някое от оправдателните основания,
води до несъзнаване на обществената опасност на извършваното деяние и изключва умисъла.
Ако тази грешка е била неизбежна, т. е. извинима, тя изключва и непредпазливостта.
3. Случайното деяние е предвидено в чл. 15 НК. Текстът на тази разпоредба гласи: „Не е
виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди
настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние)." За разлика от грешката,
която е причина, за да липсва вина, „случайното деяние" е само последица от липсата на вина
- наименование на съставомерното и общественоопасно деяние, което не е извършено
виновно.
Чл. 15 е израз и потвърждение на това, че за да има вина, деецът трябва по време на извършване на своето деяние да предвижда или поне да е бил в състояние да предвиди конкретната
възможност за настъпване на общественоопасните му последици. Това важи и за двата вида
непредпазливост. При всяка от тях деецът е бил в състояние да предвиди конкретната
възможност за настъпване на общественоопасните последици - заедно с това, че съзнава
принципната възможност за настъпването им (при самонадеяността) или въпреки това, че не
съзнава принципната възможност за настъпване на общественоопасните последици (при
небрежността). Иначе е налице „случайно деяние" - деецът дори да съзнава принципната
възможност за настъпване на общественоопасните последици, не стига никога до разбиране и
на конкретната възможност за настъпването им.
Следователно „случайното деяние" може да се разглежда както като обратна страна на самонадеяността, така и като обратна страна на небрежността. Случайното деяние ще е обратната
страна на самонадеяността, когато деецът съзнава принципната възможност за настъпване на
общественоопасните последици, но не съзнава и конкретната възможност за настъпването им
по причина на това, че е убеден в противодействието на изключващ ги фактор, чиято
ненадеждност той не е бил в състояние да разбере. Случайното деяние обаче ще е по-често
обратната страна на небрежността — когато деецът не съзнава още принципната възможност
за настъпване на общественоопасните последици, като същевременно не е В състояние да
разбере и конкретната възможност за настъпването им.
Следва да се знае, че за да се определи дали има непредпазливо или „случайно деяние",
нужно е винаги да се изясни дали деецът е бил в състояние да предвиди конкретната
възможност за настъпване на общественоопасните последици към момента, когато той е
довършвал своето общественоопасно деяние. За довършването му се съди по това, че е
започнал онзи причинно-следствен процес, който води до осъществяване на престъпния
резултат. Следователно, за да има „случайно деяние", необходимо и достатъчно е до за-!
почване на този причинно-следствен процес деецът да не е бил в състояние да предвиди
конкретната възможност за настъпване на общественоопасните последици. Последващото,
възможно или действително предвиждане, макар преди те да настъпят, няма значение и не
може да породи някаква непредпазливост.
4. Изпълнението на противоправна заповед като обстоятелство, изключващо наказуемостта, е
предвидено в чл. 16 НК. Текстът на тази разпоредба гласи: „Не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по
установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца,., престъпление."
Тук става дума за специфична грешка относно едно от обстоятелствата, изключващи обществената опасност и противоправността на деянието, което при това не е предвидено б НК
- изпълнението на заповед. Грешката по чл. 16 НК се заключава 6 това, че деецът не разбира
нищожността на отдадената му заповед, дължаща се на противоречието й с НК по същество.
Деецът следователно мисли, че се подчинява на изпълнима заповед, каквато всъщност няма.
Тази грешка изключва във всички случаи умисъла. Ако грешката по чл. 16 НК е извинима, тя
изключва и непредпазливостта. Възможно е обаче грешката по чл. 16 НК да се окаже
неизвинима
- деецът да е бил в състояние да разбере, че тя му налага да извърши престъпление. В такъв
случай грешката му не би могла да изключи непредпазливостта и вината изобщо, както
определя чл. 16 НК. Онова, което би могъл да постигне наказателният закон, не е да изключи
Вината, а само наказуемостта на деянието. Затова както чл. 12, ал. 4 НК се разбира, В смисъл
че уплахата или смущението изключват наказуемостта на всяко виновно (умишлено или
непредпазливо) превишаване пределите на неизбежната отбрана, така също и чл. 16 НК
следва да се разбира, в смисъл че неизвинимата грешка относно наличието на изпълнима
заповед изключва наказуемостта на непредпазливото й изпълнение.
№21. НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ
Значение на наказуемостта като основно (атрибутивно) свойство на престъплението.
Противоправност и наказуемост. Принципната наказуемост и изключенията; обективни и
субективни обстоятелства, изключващи наказуемостта. Изключване на наказуемостта и
отпадане на наказателната отговорност.
1. Наказуемостта е свойство на онова деяние, което е в отношение на съответствие с наказание по НК (за което има предвидено наказание по НК); тя следователно е свойство на онова
деяние, което е заплашено от наказание по НК, т. е. от „углавно" наказание.
За престъплението е свойствено винаги и само „углавното" наказание. Това преди всичко е
наказание, предвидено в НК. Не всяко наказание, предвидено в НК, обаче е за престъпление.
Наказанието, предвидено в НК, е за престъпление, когато се налага по съдебен ред. Поначало
всяко наказание, предвидено в НК, се налага по този ред. Все пак има и изключения, като за
отделни наказания (главно глоби) НК предвижда да се налагат по административен ред. Но
тези наказания са административни и са за административни нарушения, а не за
престъпления.
Следователно поначало всяко предвидено в НК наказание е „углавно" - налага се по съдебен
ред, с изключение на онези изрично и изчерпателно определени случаи, за които е предвиден
административен ред за налагане. Когато такова изключение липсва, деянието, за което
наказанието се предвижда в НК, се явява заплашено от „углавно" наказание, притежавайки и
петото основно свойство на престъплението по НК.
2. Наказуемостта прилича в много голяма степен на наказателната противоправност. Като нея
тя е обективно и юридическо свойство.
а) Наказуемостта е също обективно свойство, защото се намира извън психическите
преживявания на дееца.
б) Наказуемостта е и юридическо свойство, защото нейното наличие зависи от закона: законодателят я създава чрез криминализация на деянието - забранявайки го под страх от наказание.
Все пак между двете основни свойства на престъплението има и съществена разлика.
Противоправността е „юридически израз" на обществената опасност - основното
законодателно съображение за противоправността на едно деяние е обществената му
опасност. Докато наказуемостта е „юридически израз" на липсата на компромис от страна на
законодателя; законодателят не е намерил съображения да я изключи и да придаде
непрестъпен характер на едно съставомерно и разкриващо висока степен на обществена
опасност деяние.
3. Щом едно деяние е обявено от закона за наказуемо, то преди това има всички други основни свойства на престъплението и 8 частност - висока степен на обществена опасност,
наказателна противоправност и вина. Нещо повече, деянието не само, оказвайки се
наказателнопротивоправно, осъществява обективната страна на някакво престъпление, но
осъществява и субективната му страна. Предвид на това не просто е налице вина - тя се явява
в онази своя форма и вид, който субективният признак за нея определя. Ако субективната
страна на престъплението съдържа и други, специални субективни признаци, деянието
осъществява и тях. Така че щом едно деяние е обявено от закона за наказуемо, то по
необходимост се явява съставомерно и разкриващо висока степен на обществена опасност
деяние.
Поначало всяко такова съставомерно и разкриващо висока степен на обществена опасност
деяние е и наказуемо. Има обаче изключения, когато деянието е съставомерно и разкрива
висока степен на обществена опасност деяние, но въпреки това не е наказуемо и не
съставлява престъпление. По компромисни съображения законодателят може да предвиди
такива обективни или субективни обстоятелства, които изключват наказуемостта на това
деяние.
Вече бяха разгледани обстоятелства, изключващи наказуемостта на деянието - уплахата и
смущението по чл. 12, ал. 4 НК, които изключват наказуемостта на всяко виновно (умишлено
или непредпазливо) превишаване пределите на неизбежната отбрана, а така също и
неизвинимата грешка по чл. 16 НК относно наличието на изпълнима заповед, която изключва
наказуемостта на непредпазливото й изпълнение. Тези обстоятелства са субективни. Има
обаче и обективни обстоятелства, изключващи наказуемостта на деянието. Такова например е
близкото родство при личното укривателство по чл. 294 НК. Според неговата ал. 3 деецът не
се наказва, ако е близък роднина на укриваното лице - независимо и въпреки това, че
извършва такова деяние, което е съставомерно и разкрива висока степен на обществена
опасност. По този начин законодателят е решил да направи компромис с онези лица, които
укриват свои близки - съпруг, майка, баща, брат, сестра и пр.
4. Наказуемостта е основно свойство на престъплението. Нейното изключване по отношение
на съставомерното и общественоопасно деяние означава липса на престъпление. Затова
изключването на наказуемостта става винаги и само при извършване на онова деяние, за
което се разследва дали е престъпление. Оттук и обстоятелствата, които изключват
наказуемостта на деянието, са налице винаги и само при извършването му. Иначе те не могат
да изключат наказуемостта и да придадат непрестъпен характер.
Следователно обстоятелствата, изключващи наказуемостта на деянието, му придават непрестъпен характер, изключвайки по този начин и пораждането на наказателна отговорност.
Обратното важи за обстоятелствата, които предизвикват отпадане на наказателната
отговорност. Те са посткриминални обстоятелства, които поради това не могат да препятстват осъществяването на самото престъпление и пораждането на наказателна отговорност.
Тези последващи обстоятелства обаче обосновават прекратяването й. Така смъртта, давността
и амнистията погасяват възникналата Вече наказателна отговорност, а т. нар. самоволен отказ
на дееца води до отпадане на наказателната отговорност. Най-сетне по решение на прокурора
или на съда е възможно да се стигне и до освобождаване от наказателна отговорност.
№ 22. ПРИГОТОВЛЕНИЕ
Същност, обективни и субективни елементи (чл. 17, си. 1); видове приготовителни
действия. Отговорност за приготовление (чл. 17, ал. 2). Самоволен отказ (чл. 17, ал. 3; чл.
19).
1. А) Нито едно престъпление не се извършва моментално (наведнъж) - за неограничено
малко време. Осъществяването на всяко престъпление е процес с по-малка или по-голяма
продължителност Във времето. Такъв процес е присъщ за всички престъпления - умишлени и
непредпазливи, увреждащи и застрашаващи, резултатни и на простото извършване. За да се
стигне до пълното осъществяване на всички тях, престъпната дейност преминава през
различни стадии.
Наказателното право обаче не се интересува от стадиите в осъществяване на всички престъпления - то се интересува само от стадиите в осъществяване на умишлените престъпления.
Освен това наказателното право не придава значение на всеки възможен стадии в осъществяването на умишлената престъпна дейност. Самостоятелно значение имат само три нейни
стадия - приготовление, опит и довършено престъпление.
Б) Приготовлението е първият от тези стадии в осъществяване на умишлената престъпна
дейност. То е определено в чл. 17, ал. 1НК. Тази разпоредба гласи: „Приготовление е
подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за
извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение."
За да има приготовление, нужно е най-напред да се изпълнят две обективни изисквания едно положително и едно отрицателно изискване.
Положителното обективно изискване е да бъде довършено създаването на поне едно условие
за извършване на определено умишлено престъпление. От една страна, въпреки употребеното
множествено число в законовия текст, достатъчно е да се създаде само едно условие за
извършване на определено умишлено престъпление. От друга страна, необходимо е това
условие да бъде довършено. Иначе приготовление няма -приготовлението към приготовление
и дори опитът към приготовление са без значение за наказателното право.
Отрицателното обективно изискване, за да има приготовление, е: да не започне извършването
на престъплението, т. е. да не се е стигнало до опит. Деецът трябва да не е започнал да осъществява изпълнителното деяние на това престъпление и да не застраши по този начин
обекта му.
Наред с това, за да има приготовление, трябва да се изпълнят и две субективни изисквания. 1
Първото от тях е задължително. То се свежда до наличието на пряк умисъл не само за
извършване на престъплението (т. е. да има намислено престъпление), но и пряк умисъл за
приготовлението към него - деецът трябва да иска онова, което прави, да му послужи за
извършване на намисленото престъпление, т. е. да иска да се улесни в извършване на своето
бъдещо престъпление Второто от субективните изисквания, за да има приготовление, е да
бъдат изпълнени и евентуално предвидените специални субективни признаци на намисленото
престъпление. Нужно е те да са осъществени още при извършване на приготовлението. Иначе
то няма да е приготовление към това престъпление, а към някакво друго, по-леко наказуемо и
съдържащо се в него престъпление. Така например, за да има приготовление към
терористичен акт по чл. 96, ал. 1 НК - убийство на държавен или обществен деятел с
противодържавна цел, нужно е деецът да си я поставя още при извършване на приготовлението. Иначе то няма да е приготовление към терористичен акт по чл. 96, ал. 1 НК, а само
към обикновено убийство по чл. 115 или 116 НК.
В) Вижда се, че приготовлението се основава върху взето решение за извършване на
определено престъпление и го обективизира. По това приготовлението се различава от
заканата с престъпление (чл. 144 НК), за която не се изисква действително да е било взето
решение за извършването му - достатъчна е само демонстрацията, че е Взето такова решение.
Освен това не всяко обективизиране на взето решение за извършване на определено престъпление е приготовление. За разлика от случаите, когато деецът съобщава, че е взел такова
решение, приготовлението го обективизира по такъв начин, че и улеснява извършването му
— то създава едно или повече условия за извършване на намисленото престъпление. Текстът
на чл. 17, ал. 1 НК съдържа примерен списък с двете най-типични условия за извършване на
намисленото престъпление - подготвяне на средство за извършването му или намиране на
съучастник за извършването му.
Първото от тези две условия е физическо по своето съдържание. То е материална промяна за
създаване, пригаждане, придобиване или завладяване на някакво изделие, с което става
изобщо възможно да се осъществи посегателство върху обекта на престъплението или което
осигурява по-голяма ефективност на това посегателство. Във всички случаи трябва да бъде
довършено създаването на това условие за извършване на намисленото престъпление. Не е
достатъчно например просто да се изработва средството за извършване на намисленото
престъпление; нужно е то вече да бъде направено, намирайки се в готов вид.
Второто възможно условие за извършване на намисленото престъпление е интелектуално по
своето съдържание. То представлява договор между две или повече наказателноотговорни
лица за участие в намисленото престъпление. И създаването на това условие за извършване
на намисленото престъпление трябва да бъде довършено. Предвид на това няма да е
достатъчно просто да се търси съучастник за извършване на намисленото престъпление;
нужно е той да бъде и намерен, давайки своето съгласие да участва в престъплението.
Условията, съставляващи приготовление, не са изброени изчерпателно в чл. 17 НК.
Възможни са и много други условия за извършване на намисленото престъпление примамване на пострадалия, получаване на информация за обекта и пр.
2. Наказателната отговорност за приготовление е, от една страна, субсидиарна - тя има
значение, доколкото не е извършено самото намислено престъпление или не е налице опит за
него. От друга страна, не се носи наказателна отговорност за приготовленията към всички
престъпления, а само за приготовленията към определени престъпления. Такъв е и смисълът
на чл. 17, ал. 2 НК, според която „приготовлението е наказуемо само в предвидените от
закона случаи". Приготовленията в тези случаи се обявяват за наказуеми чрез изрична
разпоредба в Особената част.
Освен това наказанието за такова приготовление не се извежда от санкцията за довършеното
престъпление. То се дава отделно - в изричната разпоредба, която обявява приготовлението за
наказуемо. "Така според чл. 200 НК „за приготовление към грабеж по чл. 198 наказанието е
лишаване от свобода до две години, а по чл. 199 - лишаване от свобода до три години".'
3. Когато приготовлението е наказуемо, за дееца възниква наказателна отговорност. Той
обаче може да се „самоосвободи" от нея, ако предприеме последващата положителна дейност
по чл. 17, ал. 3 НК. Според нея „деецът не се наказва когато по собствена подбуда се е
отказал да из-[ върши престъплението". Това обратно поведение се нарича самоволен
(доброволен) отказ от приготовление.
От обективна страна този самоволен отказ се заключава във въздържане на дееца от извърна
намисленото престъпление. Деецът трябва да прояви пасивност, като не започне да
осъществява изпълнителното деяние на това престъпление и по този начин не застрашава
обекта му.
От субективна страна тази пасивност спрямо изпълнителното деяние трябва да бъде проявена
по собствена подбуда - защото окончателно и доброволно се е отказал да извърши престъплението. Отказът е окончателен, когато деецът не просто е решил да отложи извършването на престъплението за по-подходящо време, а е решил независимо от всичко да не го извършва никога. Отказът е доброволен, когато деецът е сметнал, че прави избор между
извършване и неизвършване на престъплението, предпочитайки втората алтернатива. При
това не се изисква действително да е имало възможност за извършване на престъплението.
Отказът обаче няма да е доброволен, ако деецът е бил възпрепятстван от такива трудности,
които не е могъл да преодолее (съпротива на пострадалия, намеса на трети лица, материални
препятствия); ако е бил обхванат от страх, че ще бъде разкрит; ако погрешно е мислил, че
целеният резултат вече е настъпил.
Самоволният отказ от наказуемото приготовление води до отпадане на наказателната
отговорност само за него. Затова ако подготвителната дейност осъществява признаците на
престъпление от друг вид (например набавяне на средство за извършване на намисленото
престъпление чрез кражба), наказателната отговорност за него няма да отпадне.
№ 23. ОПИТ
Същност, обективни и субективни елементи (чл. 18, ал. 1). Разграничаване от
приготовлението и от довършеното престъпление. Видове опит, наказуемост на опита и
особености при определяне на наказанието за него (чл. 18, ал. 2; чл. 58, б. „а"). Самоволен
отказ (чл. 18, ал. 3; чл. 19).
1. Опитът е вторият стадий в осъществяването на умишлената престъпна дейност. Той е
очертан 6 чл. 18, ал. 1 НК. Тази разпоредба гласи: „Опитът е започнатото изпълнение на
умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар да е
довършено, -не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни
последици на това . престъпление."
Опитът не засяга обекта на престъплението. Той обаче е насочен обективно и субектибно1
към довършване на престъплението. С това опитът застрашава обекта на престъплението и
притежава определено изразен общественоопасен характер.
— От обективна страна за наличието на опит има, също както за приготовлението, две изисквания - положително и отрицателно.
Положителното обективно изискване е да започне извършването на престъплението. За неговото започване има два критерия – формален и материален. Формалният критерий е
изпълнителното деяние. Той се изпълва, когато започне осъществяването му. Този критерий
за започване на престъплението е основният. Освен него има и друг, допълнителен критерий.
Той служи за доизясняване на основния критерий - изпълнителното деяние, когато то е
формулирано прекалено общо и невинаги се разбира дали предприетата дейност го изпълва.
Този допълнителен критерий е материалният и се заключава в застрашаване обекта на
престъплението. Така, щом този критерий бъде изпълнен, може да се приеме, че се
осъществява изпълнителното деяние на престъплението и е налице поне опит.
Отрицателното обективно изискване, за да има опит, е: престъплението да не е довършено, т.
е. да не се е стигнало до третия и последен стадий в осъществяване на умишлената престъпна
дейност.
- Наред с това, за да има опит, трябва по подобие на приготовлението да се изпълнят и две
субективни изисквания. Първото от тях е задължително. То се свежда до наличието на пряк
умисъл — текстът на чл. 18, ал. 1 сочи изрично, че състовомерните общественоопасни
последици са „искани от дееца". Второто от субективните изисквания, за да има опит, са
изпълнени и евентуално предвидените специални субективни признаци на намисленото
престъпление. Нужно е те също да са осъществени. Иначе то няма да има опит за това
престъпление, а за някакво друго, по-леко наказуемо и съдържащо се в него престъпление.
Така например, за да има опит към провокационен терор по чл. 99, ал. 1 НК - убийство на
чужд представител с предателска цел, нужно е деецът да си я поставя още при извършване на
опита. Иначе няма да има опит към провокационен терор по чл. 96, ал. 1 НК, а само към
обикновено убийство по чл. 115 или 116 НК.
2. Може да се определи, че опитът се различава от приготовлението по това, че осъществява
изпълнителното деяние на престъплението.
Опитът наред с това е първичен спрямо наказуемото приготовление, а то на свой ред се явява
субсидиарно спрямо него.
Що се отнася до разликата между опита и довършеното престъпление, тя се свежда до това,
че опитът не изпълва, а довършеното престъпление изпълва всички признаци от състава на
престъплението. Ако престъплението е на просто извършване - необходимо и достатъчно е да
се доведе докрай изпълнителното деяние. Ако престъплението е резултатно, за довършването
му е нужно настъпване и на престъпния резултат, и то по причина на осъщественото изпълнително деяние. В противен случай, ако престъпният резултат изобщо не е настъпил или
макар настъпил, това не се дължи на осъщественото изпълнително деяние, а на друга
причина, ще е налице само опит.
Опитът наред с това се поглъща от довършеното престъпление. Затова, ако престъплението
бъде довършено, деецът отговаря само за него и никога за опит.
3. А) Чл. 18 НК предвижда два вида опит според това дали изпълнителното деяние е осъществено докрай - довършен и недовършен опит:
- Недовършният опит е налице, когато изпълнителното деяние не е доведено докрай — за
недовършването му се съди по това, че не може да започне онзи причинно-следствен процес,
който боди до престъпния резултат, или макар изпълнителното деяние да е доведено докрай,
деецът не е имал умисъл да довърши своето престъпление.
- Довършен опит е налице, когато изпълнителното деяние е доведено докрай и деецът е имал
умисъл да довърши своето престъпление, но въпреки това не се е стигнало до настъпване на
престъпния резултат 6 причинна връзка с опита.
Нужно е да се има предвид, че докато недовършеният опит е възможен при всички престъпления - резултатните и престъпленията на просто извършване, то довършеният опит има
място само при резултатните престъпления. Той няма място при престъпленията на просто
извършване. Защото ако изпълнителното деяние на някое такова престъпление бъде
обективно и субективно завършено, което се получава с довършения опит, няма какво повече
да се осъществява и ще става дума единствено за поглъщащото всеки опит довършено
престъпление.
Б) Докато приготовлението е наказуемо само за изрично определени 6 НК престъпления, то
опитът за ..всяко престъпление е поначало наказуем. Изключение прави само т. нар.
абсолютно негоден опит, който е разновидност на малозначителното деяние по чл. 9, ал. 2
НК.
Негоден опит е налице, когато престъплението не може да бъде довършено заради негодно
средство или негоден предмет. Най-често опитът е относително негоден, защото средството
или предметът се оказва относително негоден — престъплението е останало недовършено
заради неефективността им 6 конкретния случай. По принцип обаче средството или предметът са такива, че могат да обусловят довършване на престъплението. Иначе, ако те са такива,
че не могат никога да обусловят довършване на престъплението, ще става дума за абсолютно
негодно средство или абсолютно негоден предмет, а оттук и за абсолютен негоден опит. Така
опитът ще е абсолютно негоден заради абсолютна негодност на използваното средство,
когато се прави опит за убийство чрез заклинания. А опитът ще е абсолютно негоден заради
абсолютна негодност на предмета, когато се прави опит за аборт на мъж.
Освен че поначало всеки опит е наказуем, той пак за разлика от приготовлението се наказва
не по самостоятелно предвидена санкция, а по санкцията, предвидена за довършеното
престъпление.
Чл. 18, ал. 2 НК гласи: „При опит деецът се наказва с наказанието, предвидено за
довършеното престъпление, като се взема предвид степента на осъществяване на
намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено." Така
законодателят се е съобразил с това, че обществената опасност на опита е по-ниска от тази на
съответното довършено престъпление. Поради това съдът определя по-леко наказание за
опит, като задължително изхожда от две обстоятелства:
- от_степента на осъществяване на престъпното намерение и най-вече от това, дали опитът е
довършен или не; и
- от причините, поради които престъплението не е било завършено - съпротива на пострадалия, колебание на дееца и пр. Нужно е обаче причината да не е самоволен отказ от опит по
чл. 18, ал. 3 НК, защото в такъв случай наказателната отговорност отпада и няма никакво
наказание.
Извън това всеки от двата вида опит - не само недовършения, но и довършения, има значение
на изключително смекчаващо обстоятелство (чл. 58, б. „а" НК). Този въпрос ще се разгледа
по-късно, като се изяснява индивидуализацията на наказанието.
4. Както самоволният отказ от приготовление, така също и самоволният отказ от опит
обосновава отпадане на вече възникнала наказателна отговорност - деецът се
„самоосвобождава" от нея, предприемайки едно обратно поведение.
Съгласно чл. 18, ал. 3 НК „при опит деецът не се наказва, когато по собствена подбуда:
а) се е отказал да довърши изпълнението на престъплението; или
б) е предотвратил настъпването на престъпните последици."
Положението със субективната страна на самоволния отказ от опит е същото, както със
субективната страна на самоволния отказ от приготовлението - нужна е разгледаната вече
„собствена подбуда". Различна е само обективната страна на самоволния отказ от опит.
Ако опитът е още недовършен и следователно не е започнал онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, достатъчно е деецът да прояви пасивност по отношение на изпълнителното деяние, като обаче за разлика от самоволния отказ от
приготовлението се въздържи само от довършване на неосъществената му част.
Ако обаче опитът е довършен и следователно вече е започнал онзи причинно-следствен
процес, който води до престъпния резултат, тогава пасивността (оттеглянето) на дееца няма
да бъде достатъчна. Ще е нужно той да прояви активност, като се намеси в започналия
причинно-следствен процес и успее при това да предотврати настъпването на престъпния
резултат. Ако не успее, независимо и въпреки евентуално проявеното усърдие от страна на
дееца, няма да му се зачете самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност няма да
отпадне, а ще му се наложи само по-леко наказание.
Самоволният отказ както от наказуемо приготовление, така и от опит води до отпадане на
наказателната отговорност само за него. Затова, ако с опита се осъществяват признаците на
престъпление от друг вид (например блудство с опита за изнасилване), наказателната
отговорност за него няма да отпадне.
№ 24. СЪУЧАСТИЕ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
Същност, предпоставки и основания за отговорността на съучастниците. Основни видове
съучастие (чл. 20); особени форми на задружна престъпна дейност: „необходимо
съучастие" и престъпни общности. Акцесорно съучастие и „причастност"—
допустителство, недоносителство и укривателство (лично и вещно).
1. А) Съучастието е задружно умишлено участие на две или повече лица в осъществяването
на едно умишлено престъпление.
Съучастието има място само при умишлените престъпления и никога при непредпазливите
престъпления. Съучастие в непредпазливо престъпление няма и не може да има. Ако две или
повече непредпазливи престъпления имат общ престъпен резултат, казва се, че между тези
отделни престъпления има независимо съпричиняване на този резултат. Такъв резултат найчесто се получава от пътнотранспортни престъпления, например водач на автомобил кара
през нощта с превишена скорост, застига и блъска отзад каруца, която няма запален фенер;
вследствие на това се причинява смъртта на лице, пътувало до каруцаря. Тук шофьорът и
каруцарят вършат две отделни непредпазливи престъпления, които обаче предизвикват общ
престъпен резултат при условията на независимо съпричинителство.
Б) Три са предпоставките (изискванията) за наличието на съучастие в едно умишлено престъпление - две обективни и една субективна.
Първата обективна предпоставка за наличие на съучастие в едно умишлено престъпление, е
количествена. Тя е да има поне две лица, които са наказателноотговорни, като поне едно от
тях извършва самото престъпление. Ако наказателноотговорното лице е само едно, съучастие
не може да се получи - би могло да се стигне единствено до т. нар. посредствено
извършителство, при което едно наказателноотговорното лице ползва друго,
наказателнонеотговорно лице, за да извърши престъплението. Посредственото
извършителство ще се разгледа по-нататък. Наред с това, за да се получи съучастие, нужно е
поне едно от минимално необходимите две наказателноотговорни лица да извърши
престъплението. Защото ако никой не извърши самото престъпление, т. е. ако няма
престъпление, не може да се получи и съучастие в него.
Втората обективна предпоставка за наличие на съучастие в едно умишлено престъпление, е
качествена. Тя е да има задружност в усилията на участниците. Задружността ще е налице,
когато дейността на съучастниците се намира в причинна връзка с (служи за) осъществяване
на изпълнителното деяние и на евентуално предвидения престъпен резултат. Ако връзката на
една дейност не е причинна спрямо (не допринася за) осъществяването на изпълнителното деяние и на евентуално предвидения престъпен резултат, тази дейност не може да бъде съучастническа, а може да съставлява само отделно вторично престъпление на т. нар. „причастност" допустителство, недоносителство или укривателство (лично или вещно).
Третата предпоставка за наличие съучастие в едно умишлено престъпление, е субективна. Тя
е поначало всеки от участниците да има умисъл не само за престъплението, но и за
съучастието в него — за това, че иска или поне допуска задружното му осъществяване.
Възможен следователно е не само пряк, но и евентуален умисъл за съучастие. Има и
изключения от изискването за умисъл за съучастието - те ще се разгледат по-нататък.
Общото правило обаче е, че щом липсва умисъл за съучастие, отделните деяния няма да бъдат включени в едно престъпление, а ще съставляват отделни престъпления, дори да имат
общ престъпен резултат. Ако имат общ резултат, пак ще е налице независимо
съпричинителство, но този път между умишлени престъпления.
В) Съучастникът отговаря не за чужда престъпна дейност, а затова, че той лично, със своето
собствено деяние способства за извършване на определено престъпление. Той следователно
отговаря за своя личен принос в осъществяване на престъплението.
2. А) Чл. 20 НК определя три основни вида съучастие, които имат място при всички престъпления - извършителство, подбудителство и помагачество. Съгласно чл. 20, ал. 1 НК „съучастници в извършването на умишленото престъпление са извършителите, подбудителите и помагачите".
Според ал. 2 на същия член „извършител е този, който участва в самото изпълнение на
престъплението".
Според ал. 3 „подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши
престъплението".
Според ал. 3 „подбудител е този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието отстраняване на
спънки, набавяне на средства или по друг начин".
Б) Посочените видове съучастие са присъщи само за обикновеното („възможното")
съучастие. То обаче не изчерпва всички възможни форми на задружна престъпна дейност.
Съществуват и други нейни форми. Вече се разгледа една от тях
- намирането на съучастник като вид приготовление. То представлява договор между две или
повече наказателноотговорни лица за участие в едно намислено от тях престъпление.
Друга особена форма на задружна престъпна дейност е т. нар. „необходимо съучастие". То е
налице, когато от фактическа гледна точка престъпната дейност не може да се избърши еднолично (самостоятелно). Такива са участието в опит за преврат, бунт или въоръжено въстание
по чл. 95 НК, кръвосмешението по чл. 153 НК, подкупът по чл. 301 и сл. НК. По-важното за
„необходимото съучастие" обаче е това, че от юридическа гледна точка то не е съучастие в
едно умишлено престъпление, защото тук „съучастниците" не участват само в едно
престъпление. При „необходимото съучастие" всеки от „съучастниците" бърши свое отделно
престъпление. Затова техните отделни престъпления могат да имат и различни правни
квалификации. Така например приемането на подкуп (пасивният подкуп) се квалифицира по
чл. 301 НК, а даването на подкуп (активният подкуп) - по чл. 304 НК.
Престъпните общности също спадат към „необходимото съучастие". Наред с това те са и
особени форми на предварителна престъпна дейност, които за разлика от обикновеното
приготовление по чл. 17 НК са оформени като самостоятелни завършени престъпления.
Престъпните общности са два вида: престъпно сдружение и престъпна тълпа.
Престъпното сдружение (организация или група, предназначена да върши престъпления) се
получава, когато три или повече наказателноотговорни лица се сговорят да извършат
множество (две или повече) престъпления - сговаряне-то за едно престъпление е само
намиране на съучастник като вид приготовление съгласно чл. 17, ал. 1, пр. II НК. Освен това,
пак за разлика от този вид приготовление, не е нужно договорените престъпления да са
конкретизирани — като индивидуални престъпления (по пострадал, предмет и пр.);
достатъчно е те да се уговорят по принцип - като вид престъпления. общият текст на
престъпното сдружение е този по чл. 321 НК. Съгласно неговата ал. 1 „който образува или
ръководи група, съставена с цел да върши престъпления в страната или в чужбина, се наказва
с ...". А според ал. 2, „който участва в такава група, се наказва с ...". НК предвижда и други,
„специални" престъпни сдружения: по чл. 109 НК - за престъпления против републиката, по
чл. 246 НК - за престъпления против паричната и кредитната система, и други.
Що се отнася до престъпната тълпа, тя е налице, когато множество лица са събрани по едно и
също време на едно и също открито място, за да извършат едно или повече най-често
насилствени престъпления. Такава например е престъпната тълпа по чл. 162, ал. 3 и 4 НК - за
престъпление против националното или расовото равенство. Съгласно ал. 3, „който образува
или ръководи организация или група, която си поставя за цел извършването на деяние по
предходните алинеи, се наказва с ...". А според ал. 4, „който членува в такава организация или
група, се наказва с ...".
Същественото за престъпната тълпа е това, че при нея за разлика от престъпното сдружение
липсва организационната връзка - тълпата не е резултат на договор, който да определя целите
и участниците. Връзката между участниците в престъпната тълпа е само функционална - те са
свързани с това, че се намират заедно на едно общодостъпно място, където всеки може да
отиде и откъдето всеки може да си отиде.
3. Отличаваме главни и акцесорни съучастници, като всички те осъществяват (участват в
осъществяването на) престъплението. Главен съучастник е извършителят - той прави,
извършва престъплението. Докато акцесорните съучастници са подбудителят и помагачът - те
не извършват, а само осъществяват престъплението, като допринасят за извършването му, без
обаче да навлизат в сферата на изпълнителното деяние.
Все пак акцесорните съучастници осъществяват своите деяния в рамките на престъплението,
допринасяйки (съдействайки) за извършването му. По това дейността на акцесорните
съучастници се различава от тази на „причастните" или още „вторичните" престъпления
(допустителство, недоносителство, укривателство - лично и вещно). Тези престъпления не
само не навлизат в сферата изпълнителното деяние на водещото ги първично престъпление
(допуснато недонесено или укрито), но и изобщо не се осъществяват в рамките му, защото не
допринасят за неговото извършване, а съставляват отделни, макар зависими от него
престъпления.
№25. ИЗВЪРШИТЕЛСТВО
Същност, обективни и субективни елементи; разграничаване от помагачеството критерии. Непосредствено и посредствено извършителство. Съизвършителство.
1. Според чл. 20, ал. 2 НК „извършител е този, който участва в самото изпълнение на
престъплението". За извършителство като вид съучастие се говори, когато умишленото
престъпление не е осъществено еднолично, а от две или повече лица.
Въпросът дали една дейност е извършител-ска, съставлявайки обективно изпълнение на
престъплението, се решава по същите критерии, които вайкаха, за да се определи има ли опит
като започнато изпълнение на престъплението. Критериите са два - формален и материален.
Формалният критерий е изпълнителното деяние. За неговото изпълване е достатъчно да се
осъществи какъвто и да е елемент на изпълнителното деяние; не е нужно да се стига до
цялостното му осъществяване. Този критерий за наличието на извършителство е основният.
Освен него има и друг, допълнителен критерий. Той служи за доизясняване на основния
критерий в лицето на изпълнителното деяние, когато то е формулирано прекалено общо и
невинаги се разбира дали предприетата дейност го изпълва. Този допълнителен критерий е
материалният и се заключава в застрашаване обекта на престъплението. Така, щом този
критерий бъде изпълнен, може да се приеме, че се осъществява изпълнителното деяние на
престъплението и е налице извършителство. Изпълнителното деяние на определено
престъпление може да не се осъществи по две причини защото изобщо не е възможно деецът
да го осъществи, нямайки евентуално нужните качества на особен субект (например на
длъжностно лице, за да избърши длъжностно присвояване по чл. 201 НК или на
военнослужещ, за да избърши съпротива срещу военачалник по чл. 376 НК), или*"защото,
макар да е възможно, деецът не е осъществил изпълнителното деяние на извършеното
престъпление.
Наред с това, за да има извършителство, нужно е от субективна страна деецът да има умисъл
за участие в самото изпълнение на престъплението — да знае и също така да иска или да
допуска да осъществи тъкмо онова, което спада към изпълнителното деяние, и да застраши
по този начин обекта на престъплението.
В противен случай, ако не се осъществят както от обективна, така и от субективна страна
изискванията за извършителство, деянието може да съставлява само помагачество в същото
умишлено престъпление.
2. Обикновено както едноличното, така и съучастническото извършителство се осъществява
собственоръчно. В тези случаи сме изправени пред непосредствено извършителство. Не е изключено обаче извършителят да осъществи изпълнителното деяние чрез друго лице, което не
участва и не отговаря за същото умишлено престъпление. Това друго лице се нарича
посредник, а ползвалият го - посредствен извършител.
Следователно, за да има посредствено извършителство, нужно е, от една страна/извършителят да ползва друг човек, а не вещ (одушевена или неодушевена). От друга страна, нужно е
този друг човек да не участва и да не отговаря за същото престъпление. Причината може да
бъде, че той изобщо не може да отговаря за никакви престъпления, понеже е
наказателнонеотговорен (малолетен или невменяем); или макар поначало да може да
отговаря за престъпления, явявайки се наказателноотговорен, той не отговаря за участие в
извършваното престъпление, понеже е в положение например на крайна необходимост по чл.
13 НК или на грешка по чл. 14 НК.
3. Съизвършителството е налице, когато от обективна страна поне двама от участниците ;в
умишленото престъпление осъществяват изпълнителното му деяние. Наред с това, за да има
съизвършителство, нужно е у всеки съизвършител да има умисъл за съвместно
осъществяване на изпълнителното деяние с останалите един : или повече съизвършители.
Съизвършителството се определя като просто съучастие - без „юридическо" разпределяне на
ролите.
№26. ПОДБУДИТЕЛСТВО
Същност, обективни и субективни елементи; средства за подбуждане. Наказуемост.
Сравнение с интелектуалното помагачсство.
1. А) Според чл. 20, ал. 3 „подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да избърши
престъплението".
Б) От обективна страна за наличието на подбудителство се изисква психическо въздействие
върху друго наказателноотговорно лице, В резултат на което то бива склонено да извърши
определено умишлено престъпление. Упражненото въздействие трябва да се окаже решаващ
мотив и да предизвиква у подбуждания решение за умишлено извършване на
престъплението, към което е насочван, след което той да пристъпи към неговото извършване.
Не е нужно подбудителят лично да притежава особените качества, които законът изисква при
някои престъпления за тяхното извършване.
От субективна страна подбудителството е умишлена дейност. Подбудителят трябва да
съзнава, че въздейства психически върху лице, което не е имало решение да извърши
определено престъпление, като го мотивира да Вземе такова решение. Умисълът може да
бъде пряк или евентуален.
Макар възможно и обичайно, не е задължително извършителят на свой ред също да има умисъл за съучастие - да знае и да иска или допуска своето склоняване от другиго.
В) За това психическо Въздействие, което съставлява подбудителство, могат да бъдат използвани най-различни средства и начини. Тук от значение е това тяхно разграничаване, което
Води до подразделяне на подбудителската дейност на два вида:
- такава подбудителска дейност, която сама по себе си е престъпна (съставлява друго престъпление), например подбуждане чрез даване на подкуп;и
- такава подбудителска дейност, която сама по себе си не е престъпна (не съставлява друго
престъпление).
Практическото значение на подобно разграничаване се заключава в това, че първият Вид
подбуждане обосновава наказателна отговорност за две престъпления - за подбуденото и за
другото престъпление, осъществено чрез подбудителската дейност, докато вторият вид подбуждане обосновава наказателна отговорност само за едно - подбуденото престъпление.
2. Поначало подбудителството като вид акцесорно съучастие се наказва, когато и защото се е
стигнало до извършителска дейност. Няма ли извършителска дейност, налице е т. нар. неуспяло (неудало се) подбудителство, което по-|начало не обосновава наказателна
отговорност. Такова подбудителство може по изключение да обоснове наказателна
отговорност само в два случая:
- ако подбужданият се съгласи да извърши престъплението, което съставлява намиране на
съучастник като типичен вид приготовление по чл. 17, ал. 1 НК, и самото приготовление е
обявено за наказуемо съгласно чл. 17, ал. 2 НК; или
- ако неуспялото подбудителство е обявено изрично за наказуемо, например подбудителството към лъжесвидетелство по чл. 293 НК.
3. За да има подбудителство, нужно е най-напред склоняваният още да не е решил да
избърши престъплението, за което е подбуждан, а след това — да бъде мотивиран и да
избърши престъплението именно заради осъщественото от подбудителя склоняване. Иначе
няма да е налице дейност, която способства да се вземе решение за извършване на
престъплението, а може да е налице само дейност, която способства за изпълнението му и
съставлява поради това помагачество съгласно чл. 20, ал. 4 НК.
№27. ПОМАГАЧЕСТВО
Същност, обективни и субективни елементи; видове помагачество. Наказуемост и
особеност при определяне на наказанието за него (чл. 58, б. „б"). Разграничаване от
допустителството и укривателството.
1. А) Според чл. 20, ал. 4 НК „помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на
престъплението чрез съвети, разяснения, обещания да се даде помощ след деянието,
отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин".
Б) От обективна страна, както подбудителят, така също и помагачът не участва в изпълнителното деяние на престъплението. Както за подбудителя, така и за помагача не е
нужно още лично да притежава особените качества, които законът изисква за извършването
на някои престъпления - български гражданин по чл. 100 НК, длъжностно лице по чл. 201 НК
и пр. Липсата на такова качество следователно не е пречка лицето да бъде подбудител или
помагач - липсата на въпросното качество е пречка само за това, лицето да участва в
изпълнителното деяние на престъплението, т. е. да бъде извършител. В този смисъл липсата
на особеното качество за извършване на определено престъпление се оказва своеобразно
условие деецът да може да бъде подбудител или помагач.
Помагачът, вече за разлика от подбудителя, допринася за осъществяването на изпълнителното деяние, като улеснява онзи извършител, който вече е решил да извърши престъплението.
Следователно за разлика от подбудителя помагачът съдейства на извършителя не да вземе
решението за извършване на определено престъпление, а само да изпълни взетото вече решение за извършване на престъплението.
По подобие на приготовлението помагачеството също създава условия за извършване на определено престъпление, като при това не осъществява нищо от изпълнителното му деяние. За
разлика от приготовлението обаче помагачеството обслужва не предстояща собствена дейност, а една чужда дейност, и то не до нейното започване, а до приключването й - до пълното
осъществяване на изпълнителното деяние. Следователно помагачеството може да
предшества, но може да е налице и по време на извършителската дейност. Не може да има
само помагачество след извършителството - нито за настъпване на престъпния резултат, а
още по-малко след настъпването му. Онази дейност, която би била извършена след
осъществяване на изпълнителното деяние и също като него би способствала за настъпването
му, ще съставлява друго умишлено престъпление, извършено при условията на независимо
съпричинителство с първото (например след като един е дал отрова на пострадалия, друг
стреля в него, за да ускори смъртта му). Онази пък дейност, която би била извършена след
настъпване и на престъпния резултат, може да съставлява единствено последваща престъпна
дейност, каквато е укривателската (лично или вещно укривателство) или престъпление по
изпиране (срв. чл. 253 НК).
От субективна страна както подбудителството, така също и помагачеството, е умишлена
дейност. Помагачът трябва да съзнава, че съдейства на лице, за да изпълни своето решение да
извърши определено престъпление. Умисълът може да е пряк или евентуален.
Макар възможно и обичайно, не е задължително извършителят на свой ред също да има умисъл за съучастие - да знае и да иска или допуска своето улесняване от другиго.
В) Както приготовлението, така също и помагачеството може да бъде по своето съдържание
физическо и интелектуално.
— Физическото помагачество е промяна в материалния свят - отстраняване на спънки (т. е.
премахване на съществуващи препятствия, каквото е например изключване на алармена
инсталация), набавяне на средства (т. е. създаване на несъществували предпоставки) или на
други, като например подмамване на пострадалия.
— Интелектуалното помагачество е промяна в психиката на решилия да избърши
престъплението - даване на съвети (какво да прави), на разяснения (как да го направи) или
окуражаването му, като му обещава помощ (лично или вещно укривателство) след
престъплението или го подбужда, след като е решил да извърши престъплението.
2. Както подбудителството, така и помагачеството е вид акцесорно съучастие и като такова се
наказва, когато и защото се е стигнало до извършителска дейност. Няма ли извършителска
дейност, налице е т. нар. неуспяло (неудало се) помагачество, което поначало не обосновава
наказателна отговорност. Такова подбудителство може по изключение да обоснове наказателна отговорност само в два случая:
- като съставляващо приготовление, ако самото приготовление е обявено за наказуемо съгласно чл. 17, ал. 2 НК; или
— ако неуспялото помагачество е обявено изрично за наказуемо, например неуспялото
помагачество към подкуп по чл. 305а НК, което по този законов текст е криминализирано
заедно с неуспялото подбудителство в т. нар. посредничество към подкуп.
3. Докато помагачеството съдейства за осъществяване на изпълнителното деяние от извършителя, то допустителството, а още повече укривателството само не противодейства за
осъществяване на изпълнителното деяние от извършителя. Затова помагачеството, намирайки
се в причинна връзка с извършването на престъплението е вид съучастие, докато
допустителството и укривателството, нямайки причинна връзка с извършването на
престъплението, не са съучастие, а само видове вторична престъпна дейност.
№28. НАКАЗУЕМОСТ НА СЪУЧАСТНИЦИТЕ
Принципът (чл. 21, ал. 1 и 2). Отговорност насъучастниците при особени обстоятелства
(чл.21, ал. 3 и 4). Самоволен отказ.
1. А) Всички съучастници се наказват, защото обективно и умишлено са допринесли за
осъществяване на определено умишлено престъпление.
На първо място, всеки съучастник се наказва с наказанието, което законът предвижда за осъщественото престъпление. Той се наказва поначало, все едно че еднолично е извършил
престъплението.
На второ място, съучастникът се наказва за своя умишлен принос в осъществяване на
престъплението.
От обективна страна приносът на съучастника е определим качествено и количествено. Това
следва и от чл. 21, ал. 1 НК. Тази разпоредба гласи: „Всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се вземат предвид характерът и
степента на тяхното участие."
Характерът на участието е качественият определител на съучастническия принос; той е видът
на съучастническата дейност - извършителство, подбудителство или помагачество. Степента
на участие е количественият определител на съучастническия принос; той е относителният
дял в задружната престъпна дейност. Обикновено най-тежко се наказва извършителя, след
това подбудителя и най-леко - помагачът. Степента на участие обаче може да смени местата
им.
От субективна страна се брои винаги и само умишленият принос и никога непредпазливият
принос в престъплението. Това положение важи както за простото съучастие
(съизвършителството), така и за сложното съучастие. Израз и потвърждение на това е и чл.
21, ал. 2 НК. Според тази разпоредба „подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за
което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя". Ето защо, ако извършителят
осъществи нещо повече от това, към което е бил умишлено подбуждан или подпомаган
(количествен ексцес), другите съучастници не носят отговорност за него, а само за онова, за
което умишлено са допринесли. Ако пък извършителят осъществи някое друго престъпление,
а не това, към което е бил подбуждан или подпомаган (качествен ексцес), останалите
съучастници няма изобщо да носят отговорност за него.
На трето място, Всеки от съучастниците отговаря съобразно личния принцип. Това следва от
чл. 21, ал. 4 НК. Тази разпоредба гласи: „Особените обстоятелства, поради които законът
изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците, не се вземат
предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице.
Така например ако брат и приятел укрият заедно лице, извършило престъпление, това, че чл.
294, ал. 3 НК изключва наказанието за брата, не може да ползва и приятеля на укривания,
щом той не му е близък роднина съгласно чл. 294, ал. 3 НК.
Също така, ако майка и баща убият заедно току-що роденото си дете, това че чл. 120 НК
намалява наказанието за майката, не може да ползва и бащата.
Най-сетне ако длъжностно лице, Възползвало се от служебното си положение, и обикновен
деец избършат заедно кражба, това че чл. 195, ал. 1, т. 6 НК увеличава наказанието за
длъжностното лице, не може да вреди на другия деец, щом той не е длъжностно лице.
Б) Извън тези общи принципи за наказването на акцесорните съучастници (подбудители и
помагачи) важат и някои особени правила.
На първо място, тези съучастници отговарят, при условие че има извършителство.
Няма ли изобщо извършителство, налице е неуспяло подбудителство или неуспяло
помагачество, които се наказват само по изключение — в изрично и изчерпателно
определени от НК случаи.
На второ място, акцесорните съучастници отговорят само в рамките на извършителството.
Те не могат да отговарят за нещо повече, дори умишлено да са подбуждали или подпомагали
за него. Така например ако акцесорните съучастници са допринасяли умишлено за причиняване на тежка телесна повреда, но извършителят е причинил само средна телесна повреда, те
ще отговарят само в рамките на средната и никога за тежка телесна повреда.
На трето място, акцесорните съучастници отговарят винаги и изцяло за своя умишлен принос
В извършеното престъпление, независимо дали сами могат да го избършат. Според чл. 21, ал.
3 НК, „когато поради определено лично свойство или отношение на дееца законът възвежда
извършеното деяние в престъпление, за това престъпление отговарят и подбудителят, и
помагачът, за които тези обстоятелства не са налице".
2. Отговорността на съучастниците при особените обстоятелства по чл. 21, ал. 3 и 4 НК бяха
изяснени. За пълнота е нужно да се посочи, че докато ал. 4 се отнася до всички съучастници и
конкретизира личния принцип на наказателната отговорност, то ал. 3 се отнася само до
акцесорните съучастници (подбудителите и помагачите) и утвърждава пълнотата на
акцесорния принцип - те отговарят за всичко онова, за кое-то са допринесли умишлено, дори
тогава, когато сами не биха могли да извършат престъплението.
Наред с това нужно е още да се има предвид, че ал. 3 изключва провъзгласяващата личния
принцип ал. 4, като определя наличие на посочената едностранна юридическа зависимост на
акцесорните съучастници от главния съучастник. Извън тази зависимост по ал. 3 обаче други
случаи на зависимост между съучастниците няма. По общото правило на ал. 4 всеки отговоря
за себе си независимо от останалите.
3. Съгласно чл. 22, ал. 1 НК „подбудителят и помагачът не се наказват, ако по собствена подбуда се откажат от по-нататъшно участие и попречат да се извърши деянието или предотвратят настъпването на престъпните последици".
Както самоволните откази от приготовление и опит, така също и самоволният.отказ от
съучастие обосновава отпадане на вече възникнала наказателна отговорност - съучастникът
се „самоосвобождава" от нея, предприемайки едно обратно поведение.
Положението със субективната страна на този самоволен отказ е същото, както със субективната страна на самоволните откази приготовление и опит - нужна е разгледаната вече
„собствена подбуда", т. е. доброволност и окончателност на решението за отказа. Различна е
само обективната страна на самоволния отказ. Най-напред и във всички случаи деецът трябва
да преустанови своята дейност в рамките на престъплението. Това просто оттегляне обаче е
необходима, но не и достатъчна стъпка, за да се стигне до самоволен отказ. Нужно е още
деецът да предприеме активно поведение за противодействие на престъплението. Това
поведение на дееца зависи от това, дали изпълнителното деяние е осъществено докрай. —
Когато изпълнителното деяние не е осъществено докрай и следователно не е започнал онзи
причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, деецът трябва успешно да
възпрепятства останалите съучастници. Той трябва да им попречи да се довърши деянието, а
не, както гласи чл. 22, ал. 1 НК, „да се извърши деянието". Защото ако деянието не е започнато, няма съучастие, а оттук и самоволен отказ от него. Ако, от друга страна, деецът не успее
да попречи на довършването на престъплението, то независимо и въпреки евентуално
проявеното усърдие, няма да му се зачете самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност
няма да отпадне, а ще му се наложи само по-леко наказание.
Когато обаче изпълнителното деяние е осъществено докрай и следователно вече е започнал
онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, тогава деецът трябва да
се намеси в започналия причинно-следствен процес и да успее при това да предотврати
настъпването на престъпния резултат. Ако не успее, то независимо и въпреки евентуално
проявеното усърдие, няма да му се зачете самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност
няма да отпадне, а ще му се наложи само по-леко наказание.
Самоволният отказ както от наказуемо приготовление и от опит, така също и от съучастие в
определено умишлено престъпление води до отпадане на наказателната отговорност само за
него. Затова ако съучастническата дейност осъществява признаците на престъпление от друг
вид (например активен подкуп по чл. 304 НК с подбудителството или издаване на служебна
тайна по чл. 284 НК с помагачеството), наказателната отговорност за него няма да отпадне.
Накрая интерес представлява съучастникът, който може да осъществи самоволен отказ по чл.
22 НК и по този начин да се самоосвободи от наказателна отговорност. Разпоредбата на чл.
22, ал. 1 сочи само подбудителя и помагача, но не и извършителя. Поставя се въпросът: каква
да бъде съдбата на онзи съизвършител, който по собствена подбуда се откаже от понататъшно участие и попречи на другия или другите съизвършители да довършат
престъплението. От една страна, този въпрос не е уреден в НК, макар да е с
наказателноправно значение – налице е празнота в закона; законът мълчи, въпреки че трябва
да говори. От друга страна, в лицето на чл. 22, ал. 1 НК има наказателноправна разпоредба,
която урежда близък до неуредения случай - самоволния отказ на акцесорния съучастник.
При това тази разпоредба ползва дееца, понеже обосновава отпадане на наказателната му
отговорност. По тези съображения налице са всички условия за прилагане на чл. 22, ал. 1 НК
по аналогия - за самоволния отказ на съизвършителя.
№ 29. ЕДИНСТВО И МНОЖЕСТВО НА ДЕЯНИЯТА И ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА
Общи положения. Усложнено престъпление и усложнена престъпна дейност. Трайно
(продължено) престъпление; съставно престъпление; двуактно престъпление;
престъпления на системно извършване (същински и несъщински) и по занаят. Проблемът с
продължаваното престъпление.
1. Докато съучастието означава едно престъпление и множество дейци, тук положението е
обратното - има един деец и множество престъпления. Затова специалните правила относно
множеството престъпления - съвкупностите на престъпления и рецидива, намират
приложение само когато едно лице извърши две или повече престъпления.
Най-често деецът извършва едно деяние и с него осъществява едно престъпление. Възможно
е обаче с много (две или повече) деяния да се осъществява само едно престъпление и обратно
- с едно деяние да се осъществят много (две или повече) престъпления.
Това налага най-напред да се изясни, кога е налице едно деяние и кога са налице повече деяния.
Налице е едно деяние, когато има система от телодвижения или въздържане от тях, осъществено: първо, в изпълнение на едно общо решение; второ, за постигане на една-единна цел и
трето, при относителна неизменност на условията. Не се ли изпълни макар само едно от тези
три изисквания, деянията стават повече.
2. За да се определи, дали са налице едно или повече престъпления, нужно е преди всичко да
се изясни, кога има усложнено престъпление - то може да създаде впечатление за множество
престъпления, но В действителност престъплението е само едно.
- Възможно е най-напред да има само фактически усложнения при извършване на иначе
„прости" по своята юридическа конструкция престъпления (например убийство с даване на
отрова на няколко пъти). Тези усложнения са нетипични за престъплението и поради това не
се отразяват в състава му.
Обратното важи за юридическите усложнения. Тези усложнения са типични за престъплението и поради това се отразяват в състава му. Юридическите усложнения могат да се
отнасят до изпълнителното деяние или до престъпния резултат.
. ,
А) Престъпленията, характеризирани с усложнения в изпълнителното деяние, се наричат
усложнена престъпна дейност. Те могат да бъдат подразделени в следните две групи:
- продължени престъпления, при които изпълнението не обхваща задължително два или
повече акта (те може да са, но може и да не са отделни деяния);
- престъпления, при които изпълнението задължително обхваща два или повече акта (които
също може да са, но може и да не са отделни деяния).
Продължените престъпления са първата група усложнена престъпна дейност. Те се характеризират с това, че изпълнението им представлява трайно, непрекъснато продължаващо осъществяване на състава, докато не настъпят някакви обстоятелства, които да го прекратят.
Такова е неплащането на издръжка по чл. 183 НК, недоносителството по чл. 248 НК,
членуването в престъпно сдружение по чл. 321 НК, завладяване на въздухоплавателно
средство по чл. 3416 НК.
Към втората група усложнена престъпна дейност спадат следните видове престъпления:
— Съставните престъпления — те включват в своето изпълнително деяние два или повече
разнородни акта, всеки от които осъществява сам по себе си състав на престъпление.
Осъществени обаче в определена обективна и субективна връзка, тези актове придобиват
значително по-висока степен на обществена опасност и са обявени общо за едно сложно
престъпление. При съставните престъпления обективната връзка между отделните актове е
функционална, като се изразява най-често в това, че единият акт способства (като средство,
начин, условие) за осъществяване на другия акт (явяващ се на свой ред като цел). От
субективна страна тази връзка трябва да бъде съответно отразена 8 умисъла на дееца. Пример
за такова престъпление е взломната кражба по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК: „За кражба наказанието
е лишаване от свобода от една до десет години ..., ако е извършена чрез разрушаване,
повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот."
Поначало актът-цел (улесненият акт) определя систематическото място на цялото съставно
престъпление, а актът-средство (улесняващият акт) играе ролята на квалифициращо
обстоятелство.
- Двуактните престъпления имат сходна характеристика със съставните престъпления,
понеже също включват в своето изпълнително деяние два разнородни и функционално
свързани акта. Тук също актът-цел определя систематическото място на цялото двуактно
престъпление. Неговите два акта обаче никога едновременно не осъществяват и сами по себе
си състави на отделни престъпления. При типичните двуактни престъпления нито един от
актовете не осъществява сам по себе си състав на престъпление. Такова например е
двуактното престъпление по чл. 137 НК: „Който изложи лице, лишено от възможността да се
самозапазва ..., по такъв начин, че животът му може да бъде в опасност, и като съзнава това,
не му се притече на помощ, се наказва ..." Докато при нетипичните двуактни престъпления
единият от актовете осъществява, а другият не осъществява сам по себе си състав на
престъпление. Такова например е двуактното престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК
(изнасилване): „Който се съвъкупи с лице от женски пол, ... като го принуди към това със
сила или заплашване ..." Добър пример за двата вида двуактно престъпление дава чл. 255 НК
- престъпно неплащане на данъци. Текстът гласи: „Който избегне плащането на данъчни
задължения в големи размери, като не подаде декларация, която се изисква по силата на
закон, или потвърди неистина или затаи истина В подадена декларация, се наказва с ..." При
първия вариант двуактното престъпление е типично: както недекларирането, така и
неплащането са сами по себе си непрестъпни. Докато при втория вариант по чл. 255 НК става
дума за нетипично двуактно престъпление: първият акт - лъжливото деклариране е сам по
себе си престъпен съгласно чл. 313, ал. 2 НК и само вторият акт не е.
— Престъпленията на системно извършване (системни престъпления) включват в своето
изпълнително деяние поне три акта, при това от един и същи вид. В едни случаи
системността (т. е. поне три пъти) е нужна, за да има изобщо престъпление - тя е признак от
основния състав на престъплението, например предоставяне на помещение за развратни
действия по чл. 155, ал. 2 НК; просия по чл. 329, ал. 2 НК. В други случаи системността не е
нужна, за да има изобщо престъпление; а е необходима само за да има по-тежко наказуемо по
закон престъпление - тя е признак от квалифицирания му състав, например системно
отнемане на чужди МПС за ползване по чл. 346, ал. 2, т. 2, пр. II НК.
- Престъпленията по занаят са частен случай на системните престъпления. Те са такива
системни престъпления, които са източник на доходи, например неразрешена банкова,
застрахователна или друга финансова дейност по чл. 252 НК.
- Продължаваното престъпление - там, където е предвидено, представлява подобно на несъщинското престъпление на системно извършване множество последователни деяния от
един и същи вид, които и сами по себе си са престъпления, например серия от квартирни
кражби или серия от измами. За разлика обаче от несъщинското престъпление на системно
извършване (като отнемането повече от два пъти на чуждо МПС за ползване по чл. 346, ал. 2,
т. 2, пр. II. НК) продължаваното престъпление не следва задължително да включва поне три
престъпни деяния; достатъчни са и две. Наред с това всяко несъщинско престъпление на
системно извършване съдържа винаги в себе си и в този смисъл поглъща продължаваното
престъпление. По тези съображения престъпленията, които имат квалифициран състав на
системно извършване, могат да образуват и продължавано престъпление, но единствено
когато са само две на брой. Иначе, станат ли три, осъществява се квалифицираният състав за
системно извършване, който поглъща продължаваното престъпление. Във всички останали
случаи обаче - извън малкото престъпления, които имат квалифициран състав на системно
извършване, продължаваното престъпление е налице, щом се извършат последователно, през
непродължителни периоди от бреме и при една и съща форма на вина две или повече престъпления.
Б) Накрая някои резултатни престъпления могат да се характеризират с усложнения в своя
престъпен резултат. Тук са възможни два вида усложнения.
Първият вид усложнения в престъпния резултат е налице при т. нар. продължителни престъпления. Това са такива престъпления, чийто престъпен резултат е един, но продължава
(трае) относително по-дълго време, например тежка телесна повреда.
Вторият вид усложнения в престъпния резултат е налице при престъпленията, които имат
повече от един престъпен резултат. Това са такива престъпления, чийто квалифициран състав
предвижда (като квалифициращо обстоятелство) допълнителен престъпен резултат. Например при пожар, когато освен запалването на предмета настъпва и смърт на човек (чл. 330,
ал. 3, пр. II НК) или когато след изнасилване пострадалата се самоубива (чл. 152, ал. 4, пр. II
НК).
В тези случаи, за да се осъществи квалифицираният състав, не е достатъчно от обективна
страна да бъде осъществен допълнителният престъпен резултат. Нужно е още от субективна
страна, ако съставът на престъплението не изисква умисъл за допълнителния престъпен резултат, да е налице поне непредпазливост за него. Това следва от чл. 11, ал. 5 НК. Според
тази разпоредба, „когато законът квалифицира деянието като по-тежко престъпление поради
настъпването на допълнителни общественоопасни последици, ако не се изисква умисъл за
тези последици, деецът отговоря за по-тежкото престъпление, когато по отношение на тях е
действал непредпазливо".
Всяко от усложнените престъпления, независимо от сложността на изпълнителната дейност
или на престъпните последици, остава едно-единствено престъпление, за което се налага само
едно-единствено наказание.
№ 30. СЪВКУПНОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ
Разграничаване на съвкупността от рецидива. Идеална съвкупност; случаи на привидна идеална съвкупност. Реална съвкупност; случаи на привидна реална съвкупност. Наказване при
съвкупност на престъпления (чл. 23-25).
1. Множеството престъпления, извършени от един деец, предполагат две възможности:
- деецът да извърши две или повече престъпления, преди да е бил осъден за някое от тях; в
тези случаи е налице съвкупност от престъпления;
- деецът да извърши ново престъпление, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за някое от тях; в тези случаи е налице рецидив.
Следователно съвкупност на престъпления е налице, когато деецът извърши мноЖество престъпления, неразделени" по време с влязла в сила присъда за някое от тях. Ако те бъдат
разделени по време с влязла в сила присъда за някое от тях, получава се рецидив — за това
престъпление или за тези престъпления, които са били извършени след влизане на присъдата
в сила.
2. Текстът на чл. 23, ал. 1 очертава двата вида съвкупност. Той гласи, че съвкупността е налице: „Ако с едно деяние са извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило
няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях
..." В първата хипотеза, където'съвкупността от престъпления е осъществена само с едно
деяние, става дума за идеална съвкупност, а във втората хипотеза, където всяко от
престъпленията се осъществява с отделно деяние, става дума за реална съвкупност.
Следователно идеалната съвкупност от престъпления е налице, когато няколко престъпления
са извършени с едно-единствено деяние. Възможни са следните типични случаи на идеална
съвкупност от престъпления:
- Когато деянието предизвиква причинно-следствени (каузални) процеси в няколко насоки и
води не до един, а до два или повече фактически резултата, Всеки от които има собствено
наказателноправно значение и обосновава едновременното осъществяване на съставите на
повече престъпления - различни по обект и наказателноправна характеристика. Например
повреда на машина (чл. 216 НК) чрез кражба на детайл от нея (чл. 194-195 НК).
- Когато деянието причинява само един фактически резултат, но с него осъществява едновременно съставите на повече престъпления -различни по обект и наказателноправна характеристика. Например кражба на пистолет (чл. 194-195 НК), с което се придобива огнестрелно
оръжие без разрешение (чл. 339 НК).
Във всички случаи на идеална съвкупност деянието не само съответства, но и осъществява
два или повече състава на различни престъпления.
За да бъдат осъществени обаче, тези съответстващи на деянието състави трябва да не се
изключват помежду си. Иначе е налице привидна идеална съвкупност и само едно престъпление, което осъществява само изключващия състав и никога изключения състав.
Два състава могат да се изключат помежду си, когато се намират един спрямо друг в отношение на специалност, на поглъщане или на субсидиарност.
Два състава са в отношение на специалност, когато се отнасят до едно и също престъпление
и единият, наричан специален, има същите признаци като другия, наричан общ, заедно с още
един - квалифициран или привилегирован признак. В такова отношение са квалифицираните
и привилегированите състави спрямо основните състави на едно и също престъпление.
Неговите квалифицирани и привилегировани състави се явяват общи и изключват
приложимостта на основния състав на престъплението, който се явява общ. Затова ако едно
деяние съответства на квалифициран състав на някакво престъпление, а поради това и на
неговия основен състав, то няма да осъществи и двата състава. Деянието ще осъществи само
квалифицирания състав и никога основния състав на престъплението. Например взломната
кражба изключва обикновената кражба
Два състава са в отношение на поглъщане, когато се отнасят до различни престъпления и
единият, наричан поглъщащ, съдържа в себе си Всички признаци на другия, наричан
погълнат. При това положение поглъщащият състав няма как да бъде осъществен, без да се
премине през осъществяването на погълнатия състав. Затова ако едно деяние съответства на
поглъщащ и на погълнат състав, то няма да осъществи и двата състава. Деянието ще
осъществи само поглъщащия състав и никога погълнатия състав. Например убийството
поглъща телесната повреда, а довършеното престъпление — опита.
Два състава са в отношение на субсидиарност, когато се отнасят до различни престъпления и
единият, наричан субсидиарен, се прилага само когато и защото не намира приложение
другия, наричан първичен. Затова ако едно деяние съответства на първичен и на субсидиарен
състав, то няма да осъществи и двата състава. Деянието ще осъществи само първичния
състав. Например вредителството по чл. 107 НК е първично спрямо умишлената
безстопанственост по чл. 219, ал. 3 НК.
Най-сетне идеалната съвкупност се изключва и от състава на онова съставно престъпление,
чиито актове (съставки) се осъществяват с едно деяние. Такова например е престъплението
по чл. 124 НК - причиняване смърт по непредпазливост Вследствие на умишлено нанесена
телесна повреда. Тук се осъществява изключващ състав, който обаче, за разлика от
предходните случаи, се отнася и до двата акта, изключва едновременно два съответни им
състава - на причиняване другиму смърт по непредпазливост (чл. 122 НК) и на умишлено
нанасяне на телесна повреда (чл. 128-130 НК).
3. Докато при идеалната съвкупност връзката между престъпленията идва още от единството
на деянието, то при реалната съвкупност връзката между престъпленията идва само от
единството на субекта - едно лице, с няколко отделни деяния, извършва две или повече отделни престъпления - еднородни (например Върши няколко измами) или разнородни
(например краде, убива и изнасилва).
Реалната съвкупност предполага също така наличие на няколко престъпления. Затова отделните деяния не само съответстват, но и осъществяват два или повече състава на различни
"престъпления, които не се изключват помежду; си. Иначе е налице привидна реална
съвкупност и едно престъпление, което осъществява само изключващия и никога изключения
състав.
I. Привидна реална съвкупност най-напред е налице, когато две отделни деяния съответст-ват
на два такива състава, които помежду си са в отношение на субсидиарност. Тогава само
деянието, което съответства на първичния състав ще го осъществи; другото деяние, което съответства на субсидиарен състав, няма да го осъществи. По този начин ще се избърши само
престъплението по първия, първичния състав и никога престъплението по втория,
субсидиарния състав. Така например, ако се избърши наказуемо приготовление и самото
престъпление, той ще отговоря само за престъплението (като довършено или поне опит) и
никога за приготовлението, или някой изготви неистински официален документ и след това
го употреби, той ще осъществи само първичния състав на първото престъпление (по чл. 308
НК) и никога субсидиарния състав на второто престъпление (по чл. 316 НК). Тук
осъщественият изключващ състав е един от тези, които съответстват на извършените деяния.
II. Привидна реална съвкупност обаче може да е налице и когато осъщественият изключващ
състав не се отнася само до едно от деянията, а обхваща всички тях. Това се получава при
осъществимите с две деяния съставни престъпления, каквито са повечето от тях и при
несъщинските престъпления на системно извършване (където отделните актове са също
престъпни).
Такова значение впрочем има и продължаваното престъпление - там, където и тогава, когато
то е предвидено в наказателноправната система. Защото продължаваното престъпление се
смята за единно престъпление, и то, все едно че всичко, например осем последователни
грабежа, е осъществено с едно деяние. Това единно престъпление изключва реалната
съвкупност на (от) съставляващите го последователно извършени престъпления от един и
същи вид.
Вижда се, че онази евентуално съществуваща наказателноправна норма, която предвижда
продължавано престъпление, служи основно да изключва приложението на разпоредбите за
съвкупността (чл. 23-25 НК) и да осигурява наказване на цялата престъпна дейност. Заради
това и обратно - няма ли предвидено продължавано престъпление, разпоредбите за
съвкупността се деблокират и деецът може да бъде наказван не за всичко, а само за едно от
своите престъпления, макар най-тежкото и с възможност наложеното за него наказание да
бъде увеличено съгласно вече изяснения чл. 24 НК.
4. Съгласно чл. 26 НК съвкупността от онези престъпления, всяко от което съставлява опасен
рецидив, не се наказва по специалните правила, предвидени за съвкупността в чл. 23-25 НК.
За тези престъпления се налагат отделни наказания, поради което деецът търпи сбора на
наложените от съда наказания.
В останалите случаи обаче, колкото и престъпления да са извършени, на дееца се налага само
едно наказание. Това е най-тежкото от всички наказания, определени за отделните престъпления. Съгласно чл. 23, ал. 1 „съдът, след като определи наказание за всяко престъпление,
налага най-тежкото от тях". Няма значение дали съвкупността е идеална или реална, нито
дали престъпленията са по отделни дела и наказанията за тях са определени с отделни
присъди или всички те са по едно дело и една присъда (чл. 25 НК).
Наложеното най-тежко наказание се допълва задължително с евентуално определените за
другите престъпления наказания задължително заселване, обществено порицание и лишаване
от права - те се присъединяват към него (чл. 23, ал. 2 НК). Ако обаче определените за другите
престъпления наказания са конфискация или глоба, те се присъединяват към наложеното найтежко наказание по преценка на съда (чл. 23, ал. 3 НК).
Когато определените наказания са от един и същ вид или, възможно е, пак по преценка на
съда, наложеното най-тежко наказание да бъде увеличено. За това увеличение обаче има три
предела, всеки от който следва да бъде спазен (чл. 24 НК).
На първо място, увеличеното наказание не може да надхвърля с повече от една втора (150%)
първоначално наложеното най-тежко наказание.
Например, ако наложеното най-тежко наказание е 4 години лишаване от свобода,
увеличението му може да бъде до 6 години лишаване от свобода.
На второ място, увеличеното наказание не може да надхвърля сбора от отделните първоначално определени наказания. Например ако те са 3 и 1 година лишаване от свобода, то
увеличението може да бъде до 4 години лишаване от свобода.
На трето място, увеличеното наказание не може да надхвърля и максималния размер, който
НК предвижда за този вид наказание. Така за наказанието лишаване от свобода чл. 39, ал. 2,
пр. II НК предвижда до 30 години. Затова и увеличението може да бъде само до този срок.
В заключение следва да се посочи, че извън случая със съвкупност на престъпления,
представляващи опасен рецидив, няма други случаи, в които да се изключват прашилата за
съвкупността по чл. 23-25 НК, според които деецът се наказва не за всички свои
престъпления, а само за едно от тях - най-тежкото. Това важи и за т. нар. продължавано
престъпление - две или повече престъпления от един и същи вид, извършени през
непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на
вината. Тази усложнена престъпна дейност съществуваше по стария текст на чл. 26 НК - до
1997 година. То изключваше правилата на съвкупността по чл. 23-25 НК и обосноваваше
отговорност не само за едно от престъпленията, а за цялата престъпна дейност. След
премахването на продължаваното престъпление, обаче правилата за съвкупността по чл. 2325 НК се оказаха деблокирани. Вследствие на това деецът не може да се наказва за цялата си
престъпна дейност, а само за едно от своите престъпления - най-тежкото.
№ 31. РЕЦИДИВ
Понятие. Видове рецидив. Рецидив преди и рецидив след изтърпяване на наказанието за
предходното престъпление - принципът и изключенията (чл. 27). Общ и специален рецидив специалният рецидив и повторността (чл. 28). Опасен рецидив: случаи (чл. 29) и режим (чл.
26, чл. 27, ал. 2, чл. 48, ал. 1, чл. 70, ал. 2).
1. Рецидивът е налице, когато деецът извърши множество престъпления, разделени по време
с влязла в сила присъда за някое от тях - това престъпление или тези престъпления, които са
били извършени след влизане на присъдата в сила за предходно или предходни престъпления,
представляват рецидив.
2. Съществуват различни видове рецидив:
а) С оглед времето на извършване на престъплението, представляващо рецидив:
- преди да е завършило изтърпяването на наказанието по предходното осъждане; или
- след като това наказание е било изцяло изтърпяно.
б) С оглед на вида престъпление, представляващо рецидив:
- еднородно с онова, за което деецът е бил вече осъден (специален рецидив); или
- различно по вид от него (общ рецидив).
в) С оглед на значението на рецидива за квалификацията на извършеното престъпление:
- квалифициращо обстоятелство, което обосновава осъществяването на по-тежко наказуем
състав; или
- такова обстоятелство, което остава да се отчете само за индивидуализацията на наказанието.
3. Делението на рецидива с оглед времето на извършване на престъплението, представляващо
рецидив, е от значение за това, дали от предходното и новото наказание, когато са все лишаване от свобода, се определя едно общо наказание лишаване от свобода.
Ако предходното наказание вече е било изтърпяно, то и новото наказание не могат да бъдат
групирани в едно общо наказание. Новото наказание се изтърпява отделно и изцяло. Този
извод следва от изричния текст на чл. 27, ал. 3 НК: „Когато лицето е извършило престъпление
след изтърпяване на наказанието по предишната присъда, наложеното наказание за това
престъпление се изтърпява изцяло."
Ако обаче предходното наказание още не е изтърпяно (защото изпълнението му изобщо не е
започвало или макар и започнато, не е било изпълнено докрай), то от неизтърпения остатък
на предходното наказание - и то към момента на извършване на престъплението,
представляващо рецидив (а не към момента на налагане на наказанието за него), и от тоба
ново наказание за него се определя едно общо наказание. Този извод следва от чл. 27, ал. 1
НК. Според изр. I на тази алинея, „когато едно лице извърши престъпление, след като е
осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, но преди да е изтърпяло това
наказание, съдът присъединява към неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по
втората присъда, ако то (също — б. а.) е лишаване от свобода". Нужно е да се знае, че за
разлика от съвкупността по чл. 23-25 НК тук общото наказание не е само едно от наказанията
за множеството престъпления, макар и най-тежкото от тях. Общото наказание се получава
като сбор от две наказания - неизтърпяното предишно наказание и налаганото сега наказание.
Нужно е също така да се знае, че това групиране в едно общо наказание важи само за случаите, когато и двете наказания са лишаване от свобода. За другите видове наказания
групиране не се предвижда — те се търпят отделно и изцяло.
Преди да събере двете наказания лишаване от свобода, съдът може по своя преценка да
намали размера на второто наказание — за рецидивиращото престъпление. От една страна,
намаляването му ще се окаже дори- задължително, защото за сбора от двете наказания има
един абсолютно определен максимален предел — 30 години лишаване от свобода (чл. 39, ал.
1, пр. II НК). И ако сборът от двете наказания го надхвърля, съдът трябва да намали второто
дотолкова, че сборът да се включи в предела от 30 години. От друга страна, намалявайки
второто наказание, съдът трябва да държи сметка и за един относително определен
минимален предел на сбора от двете наказания. Съдът не може да намали дотолкова второто
наказание, че сборът от двете наказания да се окаже по-малък от това второ наказание. Така
например, ако първото наказание е 1 година, а второто наказание (за рецидивиращото
престъпление) е 3 години лишаване от свобода, това второ наказание не може да бъде
намалено дотолкова, че сборът да се окаже по-малък от него самото. Затова второто наказание не може да стане по-малко от 2 години лишаване от свобода; иначе ще се стигне до
сбор под 3 години, т. е. по-малко от възлизащото на 3 години второ наказание.
От общото правило, че съдът може да намали размера на второто наказание има три изключения. Съгласно чл. 27, ал. 2 НК „наказанието по втората присъда се присъединява изцяло
(към това по първата присъда — б. а.), ако е лишаване от свобода повече от пет години или
ако е наложено за престъпление, извършено повторно или представляващо опасен рецидив".
Няма значение, че сборът от двете наказания може да надхвърли 30 години.
4. Повторността е предвидена в чл. 28 НК. Тя е съчетание между специален и квалифициран
рецидив. Съгласно чл. 28, ал. 1 НК „предвиденото! в особената част на този кодекс наказание
за престъпление, извършено повторно, се налага, ако деецът е извършил престъпление, след
като е бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление". Следователно
повторността е онзи специален рецидив, който е възведен в квалифициращо обстоятелство за
определени престъпления и обосновава налагането на предвидено в закона по-тежко
наказание (например неплащането на издръжка по чл. 183, ал. 4 НК, незаконното
преминаване на границата-чл. 279, ал. 2 НК). Няма ли престъплението квалифициращ
признак за повторност, може да се получи само специален рецидив и никога повторност.
5. А) Опасният рецидив също представлява такъв рецидив, който е възведен в квалифициращо обстоятелство за определени престъпления и обосновава налагането на предвидено в
закона по-тежко наказание (например убийството по чл. 116, ал. 1, т. 11, пр. I НК). За да се
изпълни квалифициращият признак за него, нужно е не просто предишно осъждане на дееца
за същото престъпление, а такива едно или повече предишни осъждания, които са
предвидени алтернативно в чл. 29, ал. 1 НК. Според тази алинея „предвидените в особената
част на този кодекс по-тежки наказания за престъпления, представляващи опасен рецидив, се
налагат, когато деецът:
а) извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на
лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл.
66;
б) избърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от
свобода за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на
наказанието не е отложено по чл. 66".
а) В първата хипотеза е достатъчно едно предишно осъждане.
Наред с това обаче осъждането трябва да бъде най-напред за умишлено престъпление.
Нужно е също така осъждането да бъде и тежко престъпление. Съгласно чл. 93, т. 7 НК
„тежко престъпление" е това, за което по закон е предвидено наказание лишаване от свобода
повече от пет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна". Тук се гледа
максимумът на предвиденото в закона наказание - достатъчно е той да надхвърля пет години
лишаване от свобода; не е нужно и минимумът на предвиденото в закона наказание да
надминава пет години лишаване от свобода.
Изисква се по-нататък определен минимум и за индивидуално наложеното от съда наказание
- то да бъде поне една година лишаване от свобода.
Нужно е накрая това наказание да бъде наложено ефективно, а не условно - осъденият да не е
бил освободен от изтърпяването му под отла-гателно условие съгласно чл. 66 НК (условно
осъждане, което се разглежда по-нататък).
б) Във втората хипотеза на опасен рецидив е необходимо да има поне две^предишни
осъждания за престъпления, които при това и помежду си не са в отношение на съвкупност, а
на рецидив, т. е. второто от осъжданията да е за рецидивиращо престъпление. Това налага и
самото престъпление по тази хипотеза на опасен рецидив да бъде втори рецидив.
Тук престъпленията също трябва да бъдат умишлени. Не е нужно обаче те да са и тежки
съобразно предвидените в закона наказания за тях; достатъчно е те да са от общ характер
(преследването им да става служебно - по инициатива на прокурора, което е общото правило). Не е нужно също така наказанията за тях да са в размер на една година лишаване от
свобода; достатъчно е само те да са наказания от този вид.
Необходимо е най-сетне поне едно от тези две предишни наказания да е било наложено
ефективно, а не условно - по чл. 66 НК. Най-често това е второто наложено наказание.
В заключение следва да се отбележи, че повторността (чл. 28 НК) и опасният рецидив (чл. 29
НК) си приличат по това, че и двете имат значението на квалифициращи обстоятелства за
определени престъпления - обосновават налагането на предвидено в самия закон по-тежко
наказание. Тези рецидиви си приличат и по това, че изтичането на пет години от изтърпяване
на наказанието за предишното осъждане (или от неизпълнимостта му по друга причина) е
пречка за отчитане на това осъждане, за да се определи дали има повторност или опасен
рецидив. Съгласно чл. 30, ал. 1 НК „правилата на чл. 28 и 29 не се прилагат, ако са изтекли
пет години от изтърпяване на наказанието по предходните присъди". Съгласно ал. 2 „при
условно осъждане и при условно предсрочно освобождаване срокът по ал. 1 започва да тече
от деня, в който е изтекъл изпитателният срок", т. е. когато наказанието е станало
неизпълнимо по причина на изтичането на този срок.
За разлика от повторността обаче при определяне на опасния рецидив не се вземат предвид
престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен (чл. 29, ал. 2 НК). Конкуренцията
между повторността и опасния рецидив се решава в полза на опасния рецидив. Съгласно чл.
29, ал. 3 НК, „когато за дадено престъпление са предвидени едновременно състави за
повторно извършване и за опасен рецидив и деянието осъществява признаците на двата
състава, прилага се разпоредбата за опасния рецидив".
Б) Последиците от окачествяването на извършеното престъпление като „опасен рецидив" са
следните:
- във всички случаи на опасен рецидив нормите на Особената част на НК предвиждат повисок размер наказание лишаване от свобода, при това винаги със специален минимум;
- във всички случаи на опасен рецидив правилата за съвкупност не се прилагат — деецът търпи поотделно всички наказания (чл. 26 НК);
- ако престъплението, представляващо „опасен рецидив", е извършено, преди да завърши изпълнението на наказанието по предходната присъда, наказанието за него не може да бъде
намалено - това ново наказание ще се присъедини изцяло към неизтърпяното, и то
независимо от това, какъв общ размер ще се получи (чл. 27, ал. 2, пр. III НК);
— във всички случаи на опасен рецидив се налага кумулативно и „задължително заселване",
което може да бъде до 5 години (чл. 48, ал. 1, изр. II НК);
— по отношение на осъдените за опасен рецидив не може да има условно осъждане (чл. 66,
ал. 1 НК), предсрочно освобождаване (чл. 70, ал. 2 НК) -наказанията за престъпления,
извършени при опасен рецидив, се търпят винаги и изцяло ефективно.
НАКАЗАНИЕТО
№ 32. ПОНЯТИЕ ЗА НАКАЗАНИЕТО
Наказателноправните последици на престъплението и наказанието; наказателна отговорност и наказание. Наказание и принудителна мярка. Наказуемост и наказание. Особености
на наказанието за извършено престъпление.
1. А) Наказанието е заедно с наказателната отговорност и съдимостта една от трите наказателноправни последици на престъплението.
Първа от тези последици се поражда наказателната отговорност. Тя е възможност да се
наложи наказание на дееца с влязла в сила осъдителна присъда.
Втората от наказателноправните последици е самото наложено наказание, което се получава
като непосредствена и първична последица на осъществяването на наказателната отговорност
с осъдителната присъда. Оттук се поражда възможността наказанието да бъде изпълнено.
Третата от наказателноправните последици е съдимостта (фактът на осъждането, с което се
налага наказание) на дееца. Това е пак непосредствена, но вторична последица на осъдителната присъда. Съдимостта обосновава определени ограничения и тевести в правното
положение на осъдения деец.
Родовият белег на наказанието като вид наказателноправна последица на престъплението се
заключава в това, че: първо, се следва винаги и само заради извършено престъпление и
никога за мисли или дори за предвидено в НК административно правонарушение; второ
характеризира се със законоустановеност, превръщайки НК във Велика харта на свободата деецът може да бъде наказан само за това и с това, което се предвижда в НК и никога с нещо
друго; трето,"има личен характер — отнася се винаги и само до дееца и не може да се
прехвърля другиму (нито по договор, нито по наследство);' четвърто, то се налага и
осъществява винаги и; само от държавата в лицето на съда; и пето," с него се осъществява
регулативната функция на наказателното право, включваща генералната и частната
превенция.
Наказанието като наказателноправна последица на престъплението се отличава с това, че
представлява санкцията по наказателното право - някое от 13 вида засягане на права и
законни интереси, определени в чл. 37 НК. Тя е една осъществена от държавата оправна
принуда по отношение на дееца, която се свежда до определено в закона неблагоприятно
физическо или психическо въздействие върху него.
Б) По този начин наказателната отговорност и наказанието се отнасят като възможност към
действителност. Онова, което превръща наказателната отговорност (като възможност) в
наказание (като действителност), е осъдителната присъда.
2. Наказанието и принудителната мярка по НК (чл. 53 - срещу имуществото, а чл. 89 и сл.
срещу личността) са все осъществявана от държавата правна принуда по отношение на дееца,
и то по повод на такова извършено от него общественоопасно деяние, което е предвидено в
НК. Заради своя принудителен характер и двете се осъществяват независимо и въпреки
волята на своя адресат - дееца.
Разликата между принудителна мярка и наказание се заключава в това, че докато принудителната мярка има за предназначение да противостои на своето основание - на онази съществуваща опасност, която я обосновава (да я предотврати или премахне), то наказанието няма
такова предназначение по отношение на своето основание. Наказанието оставя своето
основание в миналото и е насочено само към бъдещи промени - в самия деец и в останалите
членове на обществото.
Наред с това принудителната мярка по НК невинаги се налага по повод на правонарушение
изобщо и престъпление в частност - те могат да се наложат и по повод на невиновно
извършени от невменяеми лица деяния по НК (чл. 89, пр. I НК). Обратното важи за
наказанието по НК -то се обосновава винаги и само от извършено престъпление, като освен
това се налага на деец, който е продължил да бъде „вменяем" за наказване (довод за
противното от чл. 33, ал. 2 НК).
Следва да се има предвид, че за да говорим за такова наказание, не е достатъчно то да фигурира в НК. Нужно е също така това наказание да се налага по съдебен ред, а не да е
предвидено, макар по изключение, че се налага по административен ред (както е за някои
глоби). Иначе, ако се предвижда налагане по административен ред, наказанието ще е
административно и ще се следва не за престъпление, а за административно нарушение.
3. Наказуемостта е петото и последно основно (атрибутивно) свойство на престъплението
като основание за наказанието - тя е заплашеност от наказание; докато наказанието е главната
правна последица на престъплението.
Понеже наказуемостта е основно свойство на престъплението, невъзможно е да има престъпление без наказуемост. Не е изключено обаче да има престъпление, включително
наказуемост, без наказание - няма да се стигне до наказание, ако след извършване на
престъплението наказателната отговорност бъде прекратена и по този начин се отстрани
възможността за налагане на наказанието.
4. Наказанието за извършено престъпление е от категорията на репресивните санкции. Поради това за разлика от репаративните санкции по гражданското право, наказанието по НК не
е насочено към пострадалия и не служи за поправяне на причинените му вреди. Тук от значение е промяната в самия санкциониран. Поради това наказанието по НК като вид репресивна
санкция се налага и изпълнява не заради някакви промени в правоимащата държава, а с оглед
на промяна в самия санкциониран престъпник, а след това и 6 останалите членове на
обществото.
Нещо повече, при репаративната санкция промяната е удовлетворяване на пострадалия за
причинените му вреди и тя като цяло изчерпва и целта на санкцията. Докато за репресивната
санкция, каквото е и наказанието по НК, важи обратното - предизвикваната промяна не съвпада с целта на санкцията. Тук целите са по-далечни и се заключават в частната и генерална
превенция. За да ги постигне, репресивната санкция има по-тясно приложно поле и изхожда в
по-голяма степен от особеностите на санкционирания. Ето защо за разлика от репаративните
санкции тя е немислима без вина на нарушителя (срв. чл. 50 ЗЗД), нито може да бъде
наложена другиму, (срв. чл. 47-49 ЗЗД).
Следователно наказанието по НК е насочено към дееца и служи да предизвика положителни
промени у него и у останалите членове на обществото. Тези промени съставляват нелеко
постижимите цели на наказанието (по чл. 36 НК), които се свеждат до частната и генералната
превенция. Тъкмо по тези съображения за трудна постижимост на целите на наказанието не
всеки деец, а само определени субекти могат да бъдат наказателноотговорни лица.
№ 33. НАКАЗАНИЕТО ПО БЪЛГАРСКОТО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО
Принципи във Връзка с наказанието по нашето право (чл. 35). Диференциация на наказателната отговорност и на наказанието. Цели на наказанието (чл. 36). Мерките по чл. 53 НК.
1. На първо място, както всяка друга наказателноправна последица на извършено престъпление наказанието по НК се следва само заради предвидено в закона престъпление и никога
заради мисъл, нито дори заради административно нарушение (чл. 35, ал. 2 НК). При това
наказанието се следва задължително за всяко престъпление - то е негова неотвратима
(неизбежна) последица. В този смисъл наказанието е едно необходимо възмездие за
престъплението.
На второ място, престъплението е не само основание, но и задължителна мярка за наказанието. Като всяка санкция (репаративна или репресивна) наказанието по НК е съответно на
онова нарушение, което го обосновава. Това следва и от изричния текст на чл. 35, ал. 3 НК:
„Наказанието е съответно на престъплението." Така че тежестта на наказанието трябва даотговаря на тежестта на престъплението, която на свой ред се определя от обществената му
опасност и укоримост. Иначе, липсва ли такава съразмерност с престъплението, деецът се
лишава от контрамотив срещу извършване на най-тежки престъпления и най-вече на тези,
придружени с убийство. Така например, ако за обикновено изнасилване и за изнасилване,
придружено с убийство на изнасилената, се налага едно и също наказание, независимо дали
то е най-тежкото или не, деецът ще има Винаги интерес да убие пострадалата. Тази разлика
забелязва и Шарл Монтескьо, сравнявайки налаганите наказания в средновековен Китай и в
средновековна Русия. „В Китай - отбелязва той, - разсичат грабителите на части, а простите
крадци - не. Благодарение на това различие там .крадат, но не убиват." „В Московската
държава - продължава Ш. Монтескьо, — където крадците и убийците се наказват еднакво,
грабежът винаги е придружен с убийство." Следователно съответствието между
престъпление и наказание се оказва въпрос не само на чиста справедливост, но и на
ефективност 6 борбата с престъпността.
На трето място, както всяка друга наказателноправна последица на извършено престъпление и както всяка репресивна санкция наказанието има личен характер (чл. 35, ал. 1 НК) - отнася се винаги и само до дееца и не може да се
•прехвърля другиму (нито по договор, нито по наследство).
На четвърто място, като всяка правна принуда за общественоопасно деяние, предвидено в
НК, наказанието по НК се налага винаги и само от съда (чл. 35, ал. 4 НК).
2. Диференциацията е такава дейност на законодателя, с която той обособява отделни хипотези. Оттук диференциацията на наказателната отговорност означава такова обособяване
на различни законови хипотези, в които се стига до различни разрешения за нея - до
необходимост от нейното осъществяване с налагане на наказание или до необходимост или
поне възможност за нейното прекратяване поради самоволен отказ, смърт, давност или
амнистия или поради освобождаване от нея по решение на съдебната Власт.
Що се отнася до диференциацията на наказанието, тя означава такова обособяване на различни законови хипотези за някакво престъпление, в които се стига до предвидено в самия
законов текст по-леко или по-тежко наказание.
3. Целите на наказанието не са нещо, което спада към самото наказание. Те стоят извън и
след него. Целите на наказанието са онези резултати, който трябва да бъдат постигнати чрез
неговото налагане и изпълнение.
Макар наказанието да се обосновава от извършеното престъпление и да е необходимо възмездие за него, то все пак не е и някакво голо, самоцелно възмездие на принципа на талиона „око за око, зъб за зъб". Наказанието не се изчерпва с това да отговори на вече извършеното
престъпление. Наказанието е един мост между миналото и бъдещето. То има за
предназначение постигането на бъдещи резултати. Нуждата от постигането им обаче идва от
неговото основание - вече извършеното престъпление, което се явява израз на определен
конфликт между неустойчивата личност и държавата. За неговото ликвидиране и за
предотвратяването на други възможни конфликти от страна на субекта на престъплението,
както и от страна на други неустойчиви лица, държавата ползва наказанието като една
специфична правна мярка. Наказанието следователно е необходимо, за да определи бъдещото
поведение на престъпника, както I и дейността на другите лица в желана за обществото
посока. Тези именно резултати съставляват целите на наказанието.
Целите на наказанието са предвидени в чл. 36, ал. 1 НК. Според нея „наказанието се налага с
цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване на законите и добрите нрави; 2) да
се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други
престъпления; и 3) да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове
на обществото".
Вижда се, че по отношение на самия осъден целите са три и са обхванати в т. нар. частна
превенция. Тези три цели са:
Първо, поправително-възпитателна цел — да се въздейства на интелекта на осъдения, за да
му се обясни обществената опасност и укори-мост на извършеното престъпление, и оттук необходимостта да се въздържа от извършване на нови престъпления. По този начин у осъдения ще се отстранят съществуващите отрицателни черти и ще се изградят положителни
моменти в неговата психика.
Второ, предупредителна цел - да се въздейства и върху волята на осъдения, за да бъде
сплашен от наказанието и да се създаде контрамотив у него срещу извършването на нови
престъпления.
Трето, препятстваща цел - да се въздейства физически върху осъдения, за да бъде той ограничен в извършването на нови престъпления.
По отношение на останалите членове на обществото целите са само две. По разбираеми
причини липсва третата от разгледаните цели, която изисква физически ограничения. Двете
цели, обхванати в т. нар. генерална превенция, са само с психическа насоченост. Те са: първо,
възпитателна цел - да се въздейства на интелекта на другите граждани, за да им се обясни по
нагледен начин обществената опасност и укоримост на извършеното от осъдения престъпление, и оттук - необходимостта те самите да се въздържат от извършване на престъпления. И
второ, предупредителна цел - да се въздейства върху волята на другите граждани, за да бъдат
сплашени от наказанието на осъдения и да се създаде контрамотив у тях срещу извършване
на престъпления.
4. Мерките по чл. 53 НК са принудителни, но са с имуществена насоченост за разлика от тези
по чл. 89 и следващите от НК. Те имат за предназначение да отнемат от виновния онези средства, предмети или облаги на^извършено от него умишлено престъпление, които, ако останат
у него, могат да обусловят извършване на други престъпления.
Най-същественото за чл. 53 НК е, че въвежда различен режим на отнемане в полза на държавата за средството и за предмета на умишлените престъпления. Според неговата ал. 1
„независимо от наказателната отговорност отнемат се в полза на държавата:
а) вещите, които принадлежат на виновния и са били предназначени или са послужили за извършване на умишлено престъпление;
б) вещите, които принадлежат на виновния и са били предмет на умишлено престъпление -в
случаите, изрично предвидени в особената част на този кодекс".
Освен това, съгласно ал. 2 на чл. 53 НК, „отнемат се в полза на държавата и:
а) вещите, предмет или средство на престъплението, притежаването на които е забранено, и
б) придобитото чрез престъплението, ако не подлежи на връщане или възстановяване. Когато
придобитото липсва или е отчуждено, присъжда се неговата равностойност."
№ 34. СИСТЕМА НА НАКАЗАНИЯТА ПО БЪЛГАРСКИЯ НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС
Същност и значение на системата на наказанията. Отношение меАду наказанията, свързани с лишаване от свобода и наказанията без лишаване от свобода. Видове наказания (чл.
37). Наказанията, които могат да се налагат на непълнолетните (чл. 62).
1. Системата от наказания е изчерпателен списък на.всички видове наказания, които могат да
бъдат наложени и (или) изпълнявани у нас.
Следва да се има предвид, че у нас има две системи от наказания. Първата от тях е обща,
отнася се за пълнолетните и е предвидена в чл. 37 НК, като включва 13 вида наказания.
Втората система от наказания е особена, отнася се за непълнолетните и е предвидена в чл. 62
НК, като включва само 3 вида наказания.
Ако се въведе наказателна отговорност и за юридическите лица, най-вероятно е за тях да бъде
създадена отделна, трета система от наказания - така се подхожда в другите държави, където
има наказателна отговорност и за юридическите лица.
Системата от наказания като изчерпателен списък на всички видове наказания гарантира
принципа за законоустановеност на наказанието. Тя служи, за да изключи възможността да се
наложи и (или) изпълни друго, непредвидено в НК наказание.
Така в онези изключителни случаи, където е допустимо да се наложи по-леко по вид наказание от предвиденото в санкцията за извършеното престъпление (чл. 55, ал. 1, т. 2 НК), това
ново, по-леко по вид наказание не се избира произволно. То се избира винаги и само измежду
наказанията, предвидени в българската система от наказания по чл. 37 НК.
На второ място, българската система от наказания ограничава отчитането на изтърпените в
чужбина наказания. Според чл. 7 НК изтърпяното в чужбина наказание се приспада от
наложеното у нас наказание, а ако двете наказания са разнородни, изтърпяното в чужбина се
взема предвид, за да бъде приспадано. Следователно отчитането на търпени в чужбина наказания не става произволно, а винаги и само съобразно българската система от наказания по
чл. 37 НК, като се приспособява към изчерпателно предвидените в нея наказания.
На трето място, българската система от наказания определя вида, размера и съдържанието на
наказанието, което може да се търпи у нас в случай на трансфер на български гражданин.
След като той бъде приет у нас, наложеното му в чужбина наказание се приспособява, преди
да започне неговото изпълнение, винаги и само към съответното му или съответните му по
българската система от наказания съгласно чл. 444 НПК.
Българската система от наказания се гради върху два принципа: за разнообразие и за избягване на жестокостта. Първият принцип допринася за постигане на по-голямо съответствие
между престъплението и наказанието, както и за по-успешно постигане на целите му по чл.
36 НК. Вторият принцип - за избягване на жестокостта, държи сметка за казаното от Чезаре
Бекария, че не жестокостта, а неотвратимостта (неизбежността, непредотвратимостта) на
наказанието позволява успешна борба с престъпността. Това бе и едно от основните
съображения за отмяната на смъртното наказание у нас
през 1998 г.
2. Различните видове наказания се делят най-често съобразно това, дали съставляват или не
съставляват принудително задържане и настаняване в затвор. Според този разделителен критерий наказанията биват съответно: свързани с лишаване от свобода и наказанията без
лишаване от свобода. В първата група наказания влизат доживотният затвор без замяна,
обикновеният доживотен затвор и лишаването от свобода, което за разлика от първите две е
срочно наказание. Във втората група влизат Всички останали десет вида наказания по чл. 37
НК.
Двете групи наказания се намират в специфично съотношение. От една страна, преобладават
статистически наказанията, свързани с лишаване от свобода. От друга страна обаче, за да се
избегнат съществените им недостатъци, боди се политика за относително нарастване на
наказанията, несвързани с лишаване от свобода. Пътищата за това ще се разгледат след
малко.
3. Другото важно деление на наказанията е съобразно това, дали могат или не могат да бъдат
налагани самостоятелно. Според този критерий наказанията се делят на основни, които могат
да бъдат налагани самостоятелно, и допълнителни, които не могат да бъдат налагани
самостоятелно.
Основни наказания са трите свързани с лишаване от свобода, поправителният труд и глобата,
а допълнителни - конфискацията, лишаването от права и общественото порицание.
4. Наказанията, които могат да се налагат на непълнолетните представляват отделна система
от наказания. Тук меродавен за непълнолетието момент е този на извършване на престъплението, а не на самото налагане на наказанието.
Наказанията за непълнолетни са предвидени в чл. 62 НК. Те са само три: лишаване от
свобода, лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност и обществено
порицание.
№ 35. ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА И ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР
Обща характеристика на лишаването от свобода. Ограничаване на приложеното му поле
— пътища и значение. Режим на това наказание. Доживотен затвор (чл. 38 и 38а).
1. Наказанието лишаване от свобода е уредено w чл. 39-41 НК. С него осъденият се лишава от
възможността за свободно придвижване, предвидена 6 чл. 35, ал. 1 от Конституцията. Според
нея „всеки има праwо свободно да избира своето местожителство и да се придвижва на
територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава
само със закон ..."
Наказанието лишаване от свобода съставлява принудително задържане и настаняване (изолиране) в пенетенциално учреждение за определен срок.
Това наказание се търпи в затвори - за пълнолетните осъдени, и поправителни домове - за
непълнолетните осъдени.
Размерът на наказанието „лишаване от свобода" може да бъде минимум 3 месеща и с общ
максимум от 20 години (чл. 39, ал. 1 НК). По изключение за това наказание се предвижда
специален максимум за срок до 30 години (чл. 39, ал. 2 НК). То се отнася до три случая:
- за някои особено тежки умишлени престъпления в случаите, специално указани в особената
част на НК (например кражба по чл. 196а НК, длъжностно присвояване по чл. 203 НК и
други);
- при съвкупност от престъпления и в частност при увеличаване на наложеното най-тежко
наказание, съгласно чл. 24 НК;
- при рецидив преди изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за предходното престъпление (чл. 27, ал. 1 НК), като новото наказание не е лишаване от свобода повече от пет години, нито е наложено за престъпление, извършено повторно или представляващо опасен рецидив, защото в тези три случая ограничения в размера няма, съгласно чл. 27, ал. 2 НК.
2. А) Наказанието лишаване от свобода ограничава не само възможността за свободно придвижване в пространството, но и възможността за свободно определяне на начина на живот. За
неговото изтърпяване са предвидени четири отделни режима: лек, общ, строг и усилено
строг. Както размерът на това наказание, така и първоначалният му режим се определят от
съда при неговото налагане.
Наказанието лишаване от свобода има две основни достойнства. На първо място, поради
голямата разлика между възможния минимален и максимален размер и поради своите четири
вида режим то позволява в най-голяма степен да се постигне съответствие с престъплението,
заради което се налага. На второ място, това наказание позволява да се работи за постигане
на всичките пет цели на наказанието, предвидени в чл. 36 НК.
Наред с това обаче наказанието лишаване от свобода разкрива и някои твърде съществени
недостатъци.
Първо, затворническата среда създава неправилни убеждения за света и за мястото на осъдения в него.
Второ, изолацията прекъсва емоционалните връзки с близки — роднини и познати, и
притъпя-ва чувството за срам.
Трето, готовото получаване на всичко нужно намалява способностите за ориентация и работа
и води до загуба на навиците за нормално общуване след излизане на свобода.
Четвърто, това наказание, особено в условията на безработица, е твърде скъпо за държавата и
обществото като цяло.
Пето, заради изолацията на осъдения се засягат в една или друга степен правата на третите
лица, свързани с него, понеже той трудно изпълнява насрещните си задължения към тях.
Б) По тези съображения се търсят пътища за избягване на наказанието лишаване от свобода.
Този резултат най-напред се постига, като за някои по-леки престъпления законът изобщо не
предвижда наказание лишаване от свобода. На второ място, наказанието лишаване от свобода
се избягва, като в санкцията за извършеното престъпление се предвижда алтернативно наказание без лишаване от свобода и съдът наложи него. На трето място, наказанието лишаване
от свобода може да бъде избегнато, макар по изключение, и когато в санкцията за
извършеното престъпление се предвижда само то, но без специален минимум. НК определя,
че, ако тримесечният общ минимум на наказанието лишаване от свобода би се оказал
несъразмерно тежък за извършеното престъпление, съдът може да премине към по-леко по
вид наказание, което не е свързано с лишаване от свобода (чл. 55, ал. 1, т. 2 и чл. 58 НК).
3. Съгласно чл. 23 от Закона за изпълнение на наказанията „лишените от свобода могат да се \
ползват от всички установени от законите права с изключение на:
а) правата, от които са лишени с присъда;
б) правата, които им са отнети или ограничени изрично със закон или с друг нормативен акт
(например избирателното право - чл. 42, ал. 1 от Конституцията - б. а.);
в) правата, чието упражняване е несъвместимо с изпълнението на наказанието (например
родителските права - б. а.)".
Изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода" е съпроводено с образователна и възпитателна работа. То е съпроводено и с подходящ, съответно заплатен общественополезен
труд, чрез който също се цели превъзпитаване на осъдените, както и създаване и повишаване
на тяхната професионална квалификация.
Положеният труд се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се
смятат за три дни лишаване от свобода. Когато осъденото лице при изтърпяване на
наказанието системно се отклонява от полагането на общественополезен труд, извърши
умишлено престъпление или тежки нарушения на установения ред и с това докаже, че не се
поправя, съдът може да постанови изцяло или частично отмяна на зачитането на работните
дни от последните две години преди извършване на последното нарушение.
4. Българският НК предвижда два вида доживотен затвор - без замяна по чл. 38 НК и
обикновен доживотен затвор по чл. 38а НК. Общото между тях е, че осъденият се изолира в
затвор безсрочно — до края на своя живот предвид личния характер на всяко наказание по
НК.
А) Доживотният затвор без замяна с по-леко - в частност с лишаване от свобода, всъщност
замени смъртното наказание. Затова доживотният затвор без замяна е едно изключително не
само по тежест, но и по своето приложно поле наказание. В такъв смисъл е и чл. 37, ал. 2 НК.
Тази разпоредба гласи: „За най-тежките престъпления, които застрашават основите на
републиката, както и за други особено опасни умишлени престъпления като временна и
изключителна мярка се предвижда доживотен затвор без замяна." Ако временният характер
на това наказание е само пожелание на законодателя без особен юридически смисъл, то
неговият изключителен характер има конкретен юридически израз и потвърждение.
На първо място, изключителният характер на наказанието „доживотен затвор без замяна"
намира израз и потвърждение в това, че се предвижда за малко на брой престъпления.
На второ място, изключителният характер на наказанието „доживотен затвор без замяна"
намира израз и потвърждение в това, че се налага само ако индивидуално извършеното
престъпление е изключително тежко и наред с това цевите на наказанието не могат да бъдат
изпълнени чрез налагане на по-леко наказание.
На трето място, изключителният характер на наказанието „доживотен затвор без замяна"
намира израз и потвърждение и в това, че не може да се наложи на лице, което по време на
извършване на престъплението не е било навършило 20г години, а по отношение на
военнослужещите, както и във военно време - 18 години. Наказанието „доживотен затвор без
замяна" не може също така да се наложи и на жена, която се е намирала в състояние на
бременност по време на извършване на престъплението или на постановяване на присъдата.
Б) Наказанието „доживотен затвор" няма тези особености. То също така може да бъде заменено с наказание „лишаване от свобода" за срок от 30 години, ако осъденият вече е
изтърпял поне 20 години.
По време на изтърпяване на наказанието „доживотен затвор" работните дни не се зачитат. Те
могат да бъдат зачитани едва след замяната му с наказанието „лишаване от свобода".
№ 36. НАКАЗАНИЯ БЕЗ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА
Характер и значение на теза наказания. Видове: поправителен труд без лишаване от свобода (чл. 43); задължително заселване (чл. 48); имуществени наказания - конфискация (чл. 4446) и глоба (чл. 47); лишаване от различни права (чл. 49-51); обществено порицание.
1. В НК са предвидени следните наказания без лишаване от свобода:
- поправителен труд без лишаване от свобода;
- конфискация на налично имущество;
- глоба;
- задължително заселване без лишаване от свобода;
- лишаване от право да се упражнява определена държавна или обществена длъжност;
- лишаване от право да се упражнява определена професия;
- лишаване от право на получаване ордени, почетни звания и отличия:
- лишаване от право да се живее на определено място;
- лишаване от военно звание;
- обществено порицание.
Тези наказания позволяват на осъдения да продължи своето участие в нормалния трудов и
обществен Живот и да не бъде подлаган на онази деформация, която се получава от
наказанието лишаване от свобода.
2. Поправителният труд без лишаване от свобода е предвиден в чл. 43 НК. Това наказание се
изтърпява на мястото, където осъденото лице работи, а за лица, които не работят в
учреждение, предприятие, кооперация или обществена организация - на друга подходяща
работа в района на местоживеенето им. Наказанието е срочно - от 3 месеца до една година.
Наказанието „поправителен труд без лишаване от свобода" се различава от обикновената
работа по няколкото си репресивни момента.
Първо, наложеното наказание се обявява там, където осъденият ще работи (чл. 43, ал. 4 НК).
Второ, от възнаграждението на осъдения се удържа съгласно с постановената присъда в рамките от 10 до 25 на сто в полза на държавата (чл. 43, ал. 3, пр. I НК).
Трето, времето, през което се изтърпява наказанието „поправителен труд", не се зачита за
трудов стаж (чл. 43, ал. 3, пр. II НК и чл. 136, ал. 1 ЗИН).
Четвърто, по времето, когато осъденият търпи наказанието „поправителен труд", той не може
да ползва своя платен годишен отпуск (чл. 136, ал. 2 ЗИН).
Пето, осъденият не може да се отклонява от работа. Ако той откаже да работи без
основателна причина, съдът заменя задължително наказанието му с лишаване от свобода,
като за 3 дни поправителен труд определя 1 ден лишаване от свобода. В тези случаи не се
спазва минималният срок от три месеца, предвиден за наказанието „лишаване от свобода"
(чл. 43, ал. 7 НК). Същата замяна може да бъде направена, но вече само по преценка на съда,
когато осъденият напусне своята месторабота, където изтърпява наказанието, и 8 срок от
един месец не уведоми изпълняващия присъдата прокурор за своята нова месторабота или
ако понастоящем няма работа, не поиска от него да определи, къде да изтърпи останалата
част от наказанието (чл. 43, ал. 8 НК).
В тези случаи наказанието „поправителен труд" се заменя поради виновно поведение на осъдения.
Съществуват обаче и други основания за замяна на това наказание, които не са свързани с
виновно поведение на осъдения. Така, ако осъденият е нетрудоспособен или не може по
друга причина да бъде настанен на работа (най-често заради липса на свободни работни
места), наказанието „поправителен труд без лишаване от свобода" се заменя от съда с глоба
от 50 лева или с „обществено порицание".
3. Задължителното заселване без лишаване от свобода е предвидено в чл. 48 НК. То
представлява установяване на осъдения на досегашното му местоживеене или на друго
определено населено място за срок от 1 до 3 години. В случаите на опасен рецидив, изрично
посочени в закона, този срок може да бъде до 5 години.
В някои случаи съдът е длъжен да определи досегашното местоживеене на осъдения като
място за изтърпяване на наложеното му наказание „задължително заселване". Така,
бременните жени и майките с малолетни деца, могат да бъдат задължително заселени само по
досегашното им местоживеене. Същото важи и за бащата, който единствен упражнява
родителските права спрямо малолетно дете.
Когато съдът може и реши да определи друго населено място за изтърпяване на наказанието
„задължително заселване", той не го избира произволно. Местата, където това наказание
може да бъде изтърпяно, се избират по списък на министъра на правосъдието, съгласуван с
министъра на вътрешните работи и главния прокурор на Р България (чл. 145 ЗИН).
Задължителното заселване се изтърпява без лишаване от свобода. Когато то е наложено
заедно с наказание „лишаване от свобода", неговото изпълнение започва след освобождаване
на осъдения от мястото за лишаване от свобода.
По подобие на поправителния труд без лишаване от свобода задължителното заселване също
е придружено с подходяща работа. Когато осъденият сам не постъпи на подходяща работа,
местните държавни органи задължително му съдействат да си намери и (или) го устройват на
такава работа (чл. 148 ЗИН). Ако осъденият без основателна причина откаже да работи, съдът
заменя наказанието „задължителното заселване" с наказание „лишаване от свобода", като за 3
дни задължително заселване определя 1 ден лишаване от свобода. В този случай срокът на
наказанието „лишаване от свобода" може да бъде и под установения минимум от 3 месеца
(чл. 48, ал. 6 НК). За разлика от поправителния труд обаче задължителното заселване не се
заменя, ако по една или друга причина осъденият не може да постъпи на работа - поради
настъпила нетрудоспособност, липса на свободни работни места и пр. Това би могло да
обоснове само неговото преместване в друго населено място с постановление изпълняващият
присъдата прокурор по досегашното местоизпълнение на наказанието. Най-често за ново
населено място се избира постоянното местожителство на осъдения. -—Задължителното
заселване се свежда също така до ограничаване движението на осъдения в рамките на
населеното място, където е заселен. На осъдения се забранява да излиза извън района му без
разрешение - на районния прокурор или на началника на местното РПУ. Ако осъденият
напусне без разрешение мястото, където е задължително заселен, то пак за разлика от поправителния труд наказанието не се заменя. Напускането без разрешение обаче е само по себе
си престъпление - по чл. 300 НК, и обосновава налагането на наказание „лишаване от
свобода". След неговото изтърпяване лицето се връща обратно, за да доизтърпи остатъка от
задължителното заселване.
4. Имуществените наказания също са насочени в крайна сметка срещу личността на осъдения,
защото с тях също се преследват целите на наказанието по чл. 36 НК. Тези наказания са две конфискация и глоба.
А) Конфискацията на налично имущество е предвидена чл. 44-46 НК. Тя представлява принудително и безвъзмездно отчуждаване в полза на държавата на принадлежащото на
виновния имущество или на част от него, на определени негови имущества или на части от
такива имущества; конфискацията ги прехвърля в патримониума на държавата.
Тук под имущество се разбират имуществените активи на виновния - неговите вещни права и
неговите облигационни права (вземания).
Конфискацията засяга само наличните имуществени активи - тези, които виновният
притежава към момента на постановяване на присъдата. Предишните негови имуществени
активи, които вече не му принадлежат, както и евентуалните негови бъдещи активи, не могат
да бъдат обект на конфискация. Затова конфискацията не се постановява, ако виновният не
притежава налично имущество, което не може да бъде предмет на такова наказание.
По своя обхват конфискацията бива:
- пълна, когато се конфискува цялото имущество на осъдения;
- частична, когато се конфискува само част от имуществото; в този случай е възможно да се
конфискува идеална част от цялото имущество, индивидуално определен имуществен актив
(Вещ или вземане) или част от него.
Дори пълната конфискация обаче не е абсолютна, обхващайки всички имуществени активи
на виновния. Не подлежат на конфискация и необходимите на осъдения и на неговото
семейство вещи за лично и домашно потребление; предметите, необходими за упражняване
на занятието му, които са посочени в списък, приет от Министерски съвет 1, както и
средствата за издръжка на семейството му за една година.
Конфискацията като вид наказание по НК има само депресивно, а не и репаративно
предназначение. Това обаче не значи, че интересите на пострадалия, а и на други лица трябва
да бъдат пренебрегнати. Напротив, съгласно чл. 46 НК при конфискация държавата отговаря
до размера на стойността на конфискуваното имущество за възстановяване на вредите,
причинени с престъплението, и след това - и за задълженията на осъдения, възникнали за
възбуждане на наказателно преследване, когато останалото негово налично имущество не е
достатъчно за възстановяване на вредите и за изплащане на задълженията. Тези кредитори
следователно са привилегировани по отношение на държавата за конфискуваното имущество.
В одобрения с РМС № 280 от 1968 г. (ДВ, бр. 59 от 30 юли 1968 г.) СПИСЪК НА ВЕЩИТЕ,
ПРИНАДЛЕЖАЩИ ПА ВИНОВНИЯ, КОИТО НЕ ПОДЛЕЖАТ НА КОНФИСКАЦИЯ, са включени:
„1. Вещи за лично употребление:
а) по едно горно зимно палто, едно горно есенно палто, два костюма за мъжете и четири рокли (съответно поли
и блузи) за жените;
б) употребяваните обуща и бельо.
2. Всички детски дрехи и принадлежности.
3. Вещи за домашно употребление:
по един креват с постелки и завивки за Всеки член от семейството; обикновените маси и столове, един кухненски бюфет, един гардероб и кухненски прибори, които се употребяват ежедневно, с изключение на луксозните и
имащите художествена стойност.
4. Горивото, необходимо за приготвяне на храната и за отопление В течение на една година, както и
необходимите печки за отопление и една печка за готвене.
5. Инструментите, оръдията, пособията и книгите, необходими лично на осъдения за упражняване на професията или занятието му, с изключение на случаите, когато с присъдата на съда осъденият е лишен от правото да ги
упражнява или когато инвентарът е използван за упражняване на непозволено занятие или професия.
6. Ако основното занятие на осъдения е земеделие — една крава или една биволица, 5 овце или 1 коза, 1 свиня, 5
пчелни кошера и домашните птици.
7. Храната за неподлежащия на конфискация добитък на осъдения земеделски стопанин до новата реколта или
до пускането му на паша.
1
8. Необходимите семена за посев, когато осъденият е земеделски стопанин.
9. Дяловите вноски в кооперативните организации, където осъденият членува."
Б) Глобата е предвидена в чл. 47 НК. Тя се изразява в създаване на парично задължение за
осъдения в полза на държавата.
Размерът на глобата трябва да бъде съобразен с имотното състояние, с доходите и семейните
задължения на дееца. Тя не може да бъде по-малка от 100 лв.
За разлика от конфискацията глобата няма прехвърлитилен, а само учредителен ефект. Затова, от една страна, с нея държавата не получава някакво налично, съществувало към момента на постановяване на присъдата имущество на виновния. От друга страна, създаденото с нея
държавно вземане може да бъде събрано и от имуществото, останало след смъртта на осъдения, стига присъдата е влязла в сила преди това.
Във всички случаи обаче вещите, които не подлежат на конфискация, не могат да се продават
за принудително събиране на глобата.
5. НК предвижда като наказание лишаване от следните права:
- право да се заема определена държавна или обществена длъжност (чл. 37, ал. 1, т. 6);
- право да се упражнява определена професия (чл. 37, ал. 1, т. 7)
- право на местоживеене в определено населено място (чл. 37, ал. 1, т. 8);
- право на получаване ордени, почетни звания и отличия (чл. 37, ал. 1, т. 9);
- от военно звание (чл. 37, ал. 1, т. 10);
Лишаването от посочените права не следва от факта на осъждането, а се налага изрично с
присъда като наказание за предвидени от закона престъпления.
Лишаването от права по чл. 37, т. 6-7 НК (право да се упражнява определена държавна или
обществена длъжност; право да се упражнява определена професия; право да се живее на
определено-място-), когато се налагат самостоятелно или с друго наказание, несвързано с
лишаване от свобода, се постановяват за определен срок до 3 години. Когато лишаването от
такова право се налага заедно с лишаване от свобода, неговият срок може да надминава срока
на наказанието „лишаване от права" най-много с три години. Срокът започва да тече от
влизане па присъдата в сила, но осъденият не може никога да се ползва от правата си, от
които е лишен, преди да е изтърпял наказанието лишаване от свобода.
Срокът на лишаването от права се намалява с толкова време, с колкото е намален срокът на
наказанието „лишаване от свобода" поради помилване, работа или приспадане на
предварителното задържане.
Осъденият на доживотен затвор без замяна се лишава от указаните в присъдата права
завинаги.
Наказанията лишаване от права по чл. 37, т. 6 и 7 (право да се упражнява определена
държавна или обществена длъжност; право да се упражнява определена професия) се налагат
в предвидените от закона случаи, ако заемането на съответната длъжност или упражняването
на съответната професия или дейност е несъвместимо с характера на извършеното престъпление.
По същите социални съображения, които важат за определяне мястото на задължителното
заселване, лишаването от право да се живее на определено място не се прилага по отношение
на бременна жена или майка с малолетно дете, както и по отношение на баща, който
единствен упражнява родителските права спрямо малолетно дете.
Повечето наказания „лишаване от право" са срочни. Но наказанията лишаване от право на
получаване ордени, почетни звания и отличия (чл. 37, ал. 1, т. 9) и от военно звание (чл. 37,
ал. 1, т. 10) могат да бъдат наложени само при осъждане за тежки престъпления. След
изтичане на срока, осъденият може отново да упражнява тези си права, които могат да бъдат
придобити отново само по установения за това ред.
6. Най-сетне общественото порицание се състои в публично порицаване на виновния, което
се обявява пред съответния колектив, чрез печата или по друг подходящ начин, съобразено с
указаното в присъдата.
N° 37. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НАКАЗАНИЕТО
Значение на законосъобразното и правилно определяне на наказанието; ролята на съда.
Принципи за определяне на наказанието (ч.л. 54). Определяне на наказанието при опит и
помагачество (чл. 58). Особени правила за непълнолетните (ЧЛ. 63).
1. Законосъобразното и правилно определяне (отмерване) на наказанието допринася за съответствието му с престъплението и за постигане на неговите цели по чл. 36 НК.
Ролята на съда е да прилага закона за определяне (индивидуализацията) на наказанието. Той
трябва да определи наказанието в рамките на закона и съгласно закона.
2. Два са принципите на определяне на наказанието за едно престъпление - законност и индивидуализация.
А) Законността означава, от една страна, да се имат предвид законовите рамки, в които наказанието може да се определи (индивидуализира).
Това най-напред са рамките на санкцията за извършеното престъпление, предвидена в Особената част на НК.
Тези рамки обаче могат да бъдат допълнително коригирани от евентуално приложими норми
на Общата част на НК. Тази корекция може да се направи по силата на чл. 58 Във връзка с чл.
55 НК - ако деянието е опит или помагачество, или по силата на чл. 63 НК - ако деецът е
непълнолетен. Във всички тези случаи се стига до редукция на наказанието — до по-леко по
вид или поне до по-малко по размер наказание.
Извън това, когато са налице множество престъпления, имат се също предвид и онези норми
на Общата част на НК,-които уреждат наказанията за тях. Ако става дума за съвкупност от
престъпления, прилагат се разпоредбите на чл. 23-25 НК, а ако става дума за рецидив - разпоредбите на чл. 27 НК.
От друга страна, законността означава да се приложат онези правила, които уреждат самата
индивидуализация. Това са общите правилата по чл. 54 и следващите от НК, както и евентуално приложимите особени правила за опит по чл. 18, ал. 1 НК и за съучастие по чл. 21 НК
или при налагане на отделни наказания като лишаване от свобода 6 частта за режима (чл. 41,
ал. 6 НК и чл. 42 и сл. от ЗИН), глоба в частта за размера (чл. 47, ал. 1 НК).
Вижда се, че индивидуализацията не просто следва, но е и подчинена на законността. Законността има приоритет спрямо нея, защото законът определя не само рамките, но и начина за
осъществяването на индивидуализацията в тези рамки. Например определените в НК рамки
за наказанието „поправителен труд без лишаване от свобода" са от 3 месеца до две година.
Затова, когато наказанието „поправителен труд без лишаване от свобода" бъде налагано,
неговият размер не може никога да е под 3 месеца или над 2 година.
Б) Индивидуализацията сама по себе си означава съобразяване на наказанието с
неповторимите особености на случая, които не е било възможно да се предвидят от
законодателя и да залегнат в закона. Тя държи сметка за направеното от законодателя, като
обаче го продължава по отношение на конкретното извършено престъпление и конкретния
деец.
Съгласно чл. 54, ал. 1 НК „съдът определя наказанието в пределите, предвидени от закона за
извършено престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и
като взема предвид:
- степента на обществената опасност на деянието и дееца,
- подбудите за извършване на деянието и
- другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства".
3. НК съдържа правила за индивидуализацията на наказанието при опит и съучастие. Чл. 58
НК предвижда по-леко по вид или размер наказание - при Всеки опит (довършен и
недовършен) и при онова помагачество, където степента на участие е малка. В тези случаи се
стига до редукция на наказанието заради самото деяние, а не заради дееца, както е с
непълнолетните съгласно чл. 63 НК.
На непълнолетните може да се наложат само три вида наказания:
- лишаване от свобода, което при това се изтърпява не в затвор, а в поправителен дом;
- обществено порицание;
- лишаване от право за упражняване на определена професия или дейност по чл. 37, т. 7 НК.
Затова, ако непълнолетният е извършил престъпление, В чиято санкция има предвидено друг
вид наказание, то или се заменя с по-леко по вид съгласно чл. 63 НК, или, ако там няма
предвидена замяна, отпада изобщо - това се получава например с конфискацията по чл. 37, т.
3 НК и с лишаването от право на местоживеене в определено населено място по чл. 37, т, 8
НК.
Освен това на непълнолетния деец не се налага същото по размер наказание, каквото би се
наложило на пълнолетния за същото престъпление. Това по-специално важи за наказанието
лишаване от свобода Наказанието за непълнолетния се редуцира (намалява) по силата на самия закон, съгласно чл. 63 НК. При това намалението е диференцирано - пак съобразно
възрастта на дееца. Когато непълнолетният не е навършил 16 години при извършване на
своето престъпление, законът предвижда по-голямо намаление съгласно ал. 1 на чл. 63 НК.
Ако обаче непълнолетният е навършил тази възраст, то законът предвижда по-малко
намаление на неговото наказание съгласно ал. 2 на чл. 63 НК.
№ 38. ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯ НА НАКАЗАНИЕТО
Диференциация и индивидуализация на наказанието. Значение на индивидуализацията като
принцип за определяне на наказанието. Смекчаващи и отегчаващи обстоятелства (чл. 55) положение при алтернативните и при кумулативните санкции (чл. 57).
1. Диференциацията и индивидуализацията на наказанието са двата етапа, през които преминава определянето на наказанието.
Диференциацията на наказанието се осъществява от законодателя. Тя означава обособяване
на законови хипотези, за които законът предвижда различни наказания. Законодателят осъществява диференциация, като изхожда от типичните особености на възможните случаи на
престъпления. За по-тежките случаи той предвижда по-тежки наказания и обратно, за по-леките случаи на престъпления предвижда и по-леки наказания. По този начин законодателят
очертава отделни хипотези на престъпления и предвижда санкция за всяка от тях.
Индивидуализацията на наказанието се осъществява от съда. Тя означава конкретизация на
наказанието за един отделен случай на престъпление в рамките на предвидената за него
санкция. Съдът осъществява индивидуализация, като, налагайки наказанието, изхожда от
нетипичните и затова неотчетени от законодателя особености на извършеното престъпление.
2. Следователно индивидуализацията е дейност на съда, с която се довършва по отношение
на един конкретен случай започнатото от законодателя за определяне на наказанието, за да
може то да съответства най-пълно на извършеното престъпление.
Индивидуализацията не просто следва, но е и подчинена на законността. Законността има
приоритет спрямо нея, защото законът определя не само рамките, но и начина за осъществяването на индивидуализацията 8 тези рамки. 3. Индивидуализацията се осъществява найнапред съобразно общите правила по чл. 54 и следващите от НК. Според тях наказанието се
индивидуализира съобразно т. нар. смекчаващи и отегчаващи обстоятелства (.по чл. 56 ПК) и
съобразно целите на наказанието (по чл. 36 ИК).
А) Смекчаващи и отегчаващи са поначало онези обстоятелства относно престъплението и дееца, които, макар да имат значение за определяне на наказанието, не фигурират в закона.
Тези обстоятелства имат най-напред значение за определяне на наказанието. Обстоятелствата, които обуславят по-малка обществена опасност на деянието и дееца и по-малка укоримост на неговото престъпно поведение, са наречени от закона смекчаващи, а тези, които
обуславят по-висока степен на обществена опасност и укоримост - отегчаващи.
Макар обаче да има значение за определяне на наказанието, разглежданите обстоятелства
трябва да се различават от привилегироващите и квалифициращите обстоятелства. Смекчаващи и отегчаващи обстоятелства могат да бъдат само тези, които не се визират от признаци
на състава на съответното престъпление. Затова съгласно чл. 56 НК „не са смекчаващи и
отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление".
Все пак не е изключено едно обстоятелство от значение за определяне на наказанието да
фигурира в закона и въпреки това да бъде (да остане) смекчаващо или отегчаващо. За целта е
необходимо и достатъчно то да бъде изрично обявено от закона за такова обстоятелство.
Пример за това дава чл. 104, ал. 2 НК. Според нея „деецът (извършил шпионство по
предходната алинея - б. а.) доброволно разкрие пред органите на властта извършеното
престъпление, наказва се при смекчаващи обстоятелства".
Не е изключена и обратната възможност -едно или повече обстоятелства от значение за
определяне на наказанието да не фигурират в закона и въпреки това да не бъдат смекчаващи
и отегчаващи. Такива са обстоятелствата по чл. 93, т. 8 НК, визираща „особено тежък случай"
и по чл. 93, т. 9 НК, визираща „маловажен случай".
Според чл. 93, т. 8 НК „особено тежък случай" е този, при който извършеното престъпление с
оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива
изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца". При това
положение, ако едно или повече нефигуриращи в закона (отегчаващи) обстоятелства се
вземат предвид, за да обосноват квалификация на престъплението като „особено тежък
случай", не може след това те да се Вземат отново предвид, този път за индивидуализация на
наказанието.
Според чл. 93, т. 9 НК „маловажен случай" е този, при който извършеното престъпление с
оглед липсата или незначителността на Вредните последици или с оглед на други
смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в
сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид". При това положение,
ако едно или повече нефигуриращи в закона (смекчаващи) обстоятелства се вземат предвид,
за да обосноват квалификация на престъплението като „маловажен случай", не може след
това те да се вземат отново предвид, този път за индивидуализация на наказанието.
Следователно онези обстоятелства, които са взети предвид за определяне на квалификацията
на престъплението, не може след това да се отчитат и за определяне на наказанието, независимо и дори въпреки това, че те не фигурират в закона. В заключение може да се посочи, че
смекчаващи и отегчаващи са само тези обстоятелства относно престъплението и дееца, които
не са послужили за обосноваване на наказателно-правната квалификация на престъплението.
По довод от чл. 54, ал. 1 НК смекчаващите и отегчаващите обстоятелства могат да се отнасят
до самото престъпление, представлявайки негови обективни или субективни особености, или
до личността на самия деец. Когато тези обстоятелства се отнасят до субективни особености
на престъплението, те се наричат „смекчаващи или отегчаващи вината обстоятелства".
Следователно тези обстоятелства са само една трета от всички възможни смекчаващи и
отегчаващи обстоятелства.
Б) Ако отчитането на тези обстоятелства за индивидуализацията на наказанието е несъмнено
и не се забравя, то същото не може да се каже за другото съображение за определяне на
наказанието - целите по чл. 36 НК. За да се изключи самоцелността на наказанието, то трябва
да се индивидуализира така, че определеният му вид и размер да способства в най-голяма степен за постигане на целите на наказанието по чл. 36 НК.
4. А) Съгласно чл. 54 НК основната идея, от която се ръководи съдът, за да индивидуализира
наказанието, е: то да съответства на тежестта на извършеното престъпление (обществена
опасност, разпространеност и укоримост), на личността на дееца и на целите по чл. 36 НК за
частна и генерална превенция. Съдът обаче не е суверен в търсенето на това съответствие.
Той определя наказанието въз основа на закона - чл. 54 и сл. НК, и в рамките на закона. Като
се има предвид, че санкциите за всички престъпления, предвидени в Особената част на НК, са
относително определени, става ясно, че те дават онези граници, в които съдът следва да
направи своя избор. При определяне на наказанието той може да се движи само в тях и да се
спре на такъв вид и размер на наказанието, каквито му позволява законът. В този смисъл
може да се каже, че принципът за законност има предимство спрямо принципа за
индивидуализация на наказанието.
Затова съдът трябва да индивидуализира наказанието в пределите на относително определената санкция; той не може да излиза извън тях, дори наложеното наказание да се окаже
несъразмерно на извършеното престъпление, личността на дееца и целите по чл. 36 НК. Така,
дори когато максимумът на предвиденото в закона наказание е прекалено лек с оглед на
извършеното престъпление, личността на дееца и целите по чл. 36 НК, съдът не може никога
да наложи по-тежко наказание, независимо и въпреки това, че то би се оказало заслуженото
наказание. Законът не предвижда даже по изключение такава възможност Тя не е и
наложителна, като се има предвид, че още от времето на Чезаре Бекария проблемът не е в
тежестта, а в непредотвратимостта (неотбратимостта) на наказанието.
Друго е положението в противната хипотеза, където минимумът на предвиденото В закона
наказание би бил прекалено тежък с оглед на извършеното престъпление, личността на дееца
и целите по чл. 36 НК. Проблемът е в това, че ако се допусне налагането на такова наказание,
би се влязло б противоречие с безспорната и неотклонно следвана идея на Чезаре Бекария за
избягване на излишната наказателна репресия и ограничаването й само до най-необходимия
обем. Същевременно обаче, заради принципа за законоустановеност на наказанието,
прокарването на тази идея може да стане само по силата на закона и никога в противоречие с
него. Затова в нашата наказателноправна система винаги е имало законови текстове като тези
по коментирания чл. 55 НК за налагане от съда на по-леко и от минимално предвиденото б
закона наказание.
Подобни текстове, които позволяват на съда да наложи по-леко и от най-малкото предвидено
в закона наказание, са не само оправдани, но и
неизбежни. Защото, очертавайки санкцията, законодателят няма предвид всички възможни
деяния и дейци, които съответната диспозиция включва. Той се съобразява само с типичната
им същност, но не и с техните нетипични проявения. Тези им проявления не се отчитат от
него. Иначе санкцията трябва да бъде формулирана прекалено широко. Това би намалило
нейната относителна определеност, ролята на принципа на законността в определяне на
наказанието от съда и би застрашило в крайна сметка равенството на гражданите пред
наказателния закон. Законодателят практически би се отказал от участие в отмерване на
наказанието на своето абстрактно равнище - чрез неговата диференциация, предвид
принципната характеристика на визираното от състава деяние и деец, и би оставил всичко в
ръцете на съда. Така отделните съдилища биха се нагърбили с непосилната задача да отчитат
не само конкретните особености на деянието и дееца, изправен пред тях, но и общите им
моменти с визирани в същия състав други възможни деяния и дейци, Въпреки че тяхната
точна и еднаква оценка може да бъде направена само от законодателя. За да се избегне това
несъответствие в задачите, законодателят не формулира санкцията прекалено широко и не си
поставя за цел да обхване всички проявления на визирания вид престъпление. Той се
ограничава по необходимост с типичните му проявления — с обикновените случаи на
престъпления от този Вид, съобразявайки се само с тях при установяване пределите на
относително определената санкция, без да има предвид и „не-обикновените" случаи.
Същевременно, за да отрази и тези случаи, когато едно или друго престъпление се отклонява
съществено от типичната за своя вид характеристика, законодателят предвижда
изключителни правила като тези на чл. 55 НК, които осигуряват индивидуално наказание,
съобразено и с конкретните особености на деянието и дееца.
Съгласно чл. 55, ал. 1 НК „при изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства,
когато и най-лекото предвидено в закона наказание се окаже несъразмерно тежко, съдът:
1. определя наказанието под най-ниския предел;
2. заменява:
а) доживотния затвор — с лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години;
б) лишаването от свобода, когато не е предвиден най-ниският предел — с поправителен труд
или с глоба от петдесет до хиляда лева, а за непълнолетните - с обществено порицание;
в) поправителният труд и задължителното заселване — с глоба от петдесет до петстотин
лева".
За да се стигне до налагане от съда на по-леко и от минимално предвиденото в закона наказание, нужно е да бъдат изпълнени едновременно и двете условия по чл. 55 НК.
Първото условие е алтернативно - наличие на изключително или на многобройни смекчаващи
обстоятелства. Трябва следователно да има най-напред смекчаващи обстоятелства, т. е.
такива поначало несъставомерни обстоятелства, които предпоставят относително поблагоприятна за дееца оценка на извършеното престъпление и съгласно чл. 54, ал. 2, пр. I НК
„обуславят налагането на по-леко наказание". Същевременно е нужно да има сред тях макар
само едно, но изключително смекчаващо обстоятелство или многобройни такива
обстоятелства.
Въпреки че в текста на чл. 55, ал. 1 се говори за „изключителни" смекчаващи обстоятелства,
тук множественото число не е изискване, а само отразява възможното многообразие на
Визираните обстоятелства. По това обсажданият текст прилича например на чл. 17, ал. 1 НК,
който, макар да определя приготовлението като „създаване на условия за извършване на
намисленото престъпление", се разбира, в смисъл че, за да има приготовление, достатъчно е
наличието само на едно такова условие. Самото смекчаващо обстоятелство е изключително,
когато, от една страна, променя необичайно характеристиката на престъплението, а, от друга
страна, ако е обективно по съдържание, не придава малозначителност на деянието, която да
изключва престъпния му характер съгласно чл. 9, ал. 2 НК. Изключителни смекчаващи
обстоятелства могат да бъдат превишаването пределите на крайната необходимост,
намалената вменяемост и пр.
Докато изключителните смекчаващи обстоятелства са необичайни по своето качество, то
многобройните смекчаващи обстоятелства са необичайни само като количество и единствено
в своята съвкупност водят до съществена промяна в оценката на извършеното престъпление в
сравнение с обикновените случаи на престъпления от същия вид. Тези обстоятелства нямат
предварително определен брой. Те обаче трябва да са Във Всички случаи толкова много, че
със своето значително натрупване да обосноват същата преоценка за престъплението както
едно изключително смекчаващо обстоятелство.
Наличието на някакво изключително или на многобройни смекчаващи обстоятелства е необходимо, но не и достатъчно, за да се стигне до по-леко и от минимално предвиденото в закона
наказание. Чл. 55, ал. 1 НК не задълбава съда, а само му дава възможност да наложи такова
наказание. Тази възможност обаче не се ползва произволно, а зависи от изпълването изрично
формулираното второ условие в чл. 55, ал. 1 НК - дори минимално предвиденото В закона
наказание да се оказва прекалено тежко с оглед на извършеното престъпление. Оценката, че и
най-лекото предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко, е нещо отделно
от факта, че има изключително или многобройни смекчаващи обстоятелства, и не може да се
основава само на него. Тази оценка е цялостна и следва да се основава на всички особености
на деянието и дееца, включително на липса на отегчаващи обстоятелства. Очевидно е, че
изключителното или многобройните смекчаващи обстоятелства са само повод да се обсъди,
но не и причината да се приеме, че наказанието трябва да бъде по-леко дори от минималната
предвидена в закона санкция. За да се приеме, че наказанието трябва да бъде по-леко и от
минималната предвидена в закона санкция, нужно е в крайна сметка да се направи оценката,
че случаят като цяло е съществено по-лек от обхванатите в съответния състав на
престъпление и затова дори най-лекото по закон наказание се явява несъразмерно тежко.
Б) Чл. 57 НК е израз и потвърждение на това, че правилата за определяне на наказанието от
съда, залегнали В разгледаните чл. 54 и чл. 55 НК, имат всеобщата приложимост. Те важат не
само за простите санкции, но и за усложнените - алтернативните и кумулативните санкции.
Съгласно чл. 57, ал. 1 НК, „когато в особената част на този кодекс е предвидена възможност
за извършеното престъпление да бъде наложено едно измежду две или повече наказания,
съдът определя най-подходящото по вид и размер наказание, като се ръководи от правилата
на предходните членове".
Според ал. 2 на същия чл. 57 НК, „когато в особената част на този кодекс е предвидена
възможност за дадено престъпление да бъдат наложени едновременно две или повече
наказания, съдът, като се ръководи от правилата на предходните членове, определя размера
на всяко едно от тях така, че в своята съвкупност да отговарят на целите, посочени 6 чл. 36".
Чл. 57 утвърждава идеята за единство на всяка санкция по НК. Единни са както съдържащите
само едно наказание прости санкции, така и усложнените санкции, които включват множество наказания, налагани избирателно (за алтернативните санкции) или съвкупно (за
кумулативните санкции).
Във визираните от ал. 1 на чл. 57 НК алтернативни санкции е налице предвидено в закона
единство на два или повече Вида наказания, а във визираните от ал. 2 на същия член
кумулативни санкции - и определяно от съда (задължително или факултативно) единство
между тях.
Щом най-напред в случая с алтернативната санкция е налице единство между съдържащите
се в нея два или повече различни вида наказания, значи, че за престъплението не са
предвидени някакви отделни и несвързани помежду си наказания и изборът на вида
наказание, което следва да се наложи, не може да става произволно - преди и независимо от
самата индивидуализация. След като алтернативната санкция е единна, то и изборът на вида
наказание, което следва да бъде наложено, трябва също да стане в рамките на
индивидуализацията и да се подчини на нейните правила.
Алтернативните санкции се предвиждат в НК, не защото законодателят е безразличен към
това, кое от съдържащите се в тях различни видове наказания съдът ще избере и наложи на
дееца. Тъкмо обратното - законодателят предвижда алтернативни санкции, за да предложи на
съда и за да гарантира избор на такова наказание от него, което да отговаря на тежестта на
извършеното престъпление и на личността на дееца, и да служи пълноценно за постигане на
целите по чл. 36 НК - на частната и генералната превенция. За да осигури тези възможности,
когато степента на обществена опасност на съответния вид престъпление и особеностите на
неговия деец варират значително и се проявяват в такива граници, които не могат да бъдат
обхванати само от един вид наказание, законодателят предвижда санкция с множество
наказания, от които вече съдът да избере най-подходящото. Обществената опасност на престъплението и особеностите на дееца варират така, че предпоставят една специфична амплитуда на предвиденото в закона наказание, която дава възможност да се наложи различно не
само по размер, но и по вид наказание. Тя изисква от съда да реши два въпроса: да определи
най-напред вида на налаганото наказание, а след това и неговия размер. При това, както при
избора на вида на налаганото наказание, така и при определяне на размера му се вземат
съвкупно предвид всички обстоятелства, които имат значение за индивидуализацията на
наказанието. В чл. 57, ал. 1 НК не залегна например разбирането, че „при избора на
алтернативата съдът се ръководи от обективните, а при определяне размера в рамките на
избраната алтернатива - от субективните обстоятелства".
Следователно алтернативната санкция има тази единствена особеност, че заради широтата и
спецификата на границите, в които варират степента на обществена опасност на съответния
вид престъпление и особеностите на неговия деец, тя предоставя на съда не просто
количествено по-широка основа за индивидуализация, а такава основа за индивидуализация,
която съдържа и качествени различия в лицето на множеството видове включени наказания.
Във връзка с това ал. 1 на чл. 57 НК е призвана да изясни, че изборът не само на размера, но
преди това и на вида налагано наказание подлежи на индивидуализация по формулираните
като за проста санкция правила на предходните чл. 54 и сл. от НК.
Всъщност ал. 1 на чл. 57 даде само законов израз и потвърждение на вече изработеното
становище на Върховния съд относно избора на вида наказание от една алтернативна
санкция. Становището му беше, в смисъл че (р. 85-60-ОСНК, сб., с. 33) алтернативните
санкции са също относително определени санкции и при индивидуализацията на
наказанието се прилагат общите правила за нея.
В случая няма две дейности - първо, съдът произволно да се спира на едното или другото
наказание, както е приемал бившият ВКС, и след това да обсъжда въпроса за
индивидуализацията на наказанието в рамките на едното или другото алтернативно
наказание. Има една-единна оценителна дейност, при която съдът, след като е определил
степента на обществена опасност на деянието и дееца и се е съобразил с това, кое от
алтернативно предвидените наказания ще изпълни по-добре ролята на наказателна репресия,
индивидуализира наказанието както по вид, така и по размер, като се ръководи от следното:
Преди всичко съдът, след като квалифицира деянието, трябва да изходи от пределите на наказанието, предвидено за конкретно извършеното престъпление. След това, преценявайки
всички обстоятелства, характеризиращи обществената опасност на деянието и на виновния, а
също така и поставените от закона цели в закона на наказанието, съдът при отегчаващи или
преобладаващи отегчаващи обстоятелства определя по-тежкото наказание, при смекчаващи
или преобладаващи смекчаващи обстоятелства — по-лекото. Когато е налице изключително
или многобройни смекчаващи обстоятелства, съдът излиза извън пределите на санкцията,
като слиза под долния предел на по-лекото наказание, ако има минимум. Ако е без минимум,
тогава наказанието се заменя със съответно по-леко по вид наказание.
Посочи се, че при кумулативната санкция е налице единство не само между предвидените в
закона, но и между налаганите от съда отделни видове наказания. По тези съображения
множеството налагани наказания за извършеното престъпление не са без връзка помежду си и
няма нужда всяко от тях, поотделно и независимо от останалите, да бъде определено така, че
неговият размер и сам по себе си да се подчинява на правилата за индивидуализация,
съгласно чл. 54 и сл. от-НК. Затова чл. 57, ал. 2 НК не възприе съществувалите до
изработването му през 1968 г. указания, според които „и при кумулативни санкции съдът
трябва да се ръководи от общите принципи, че при каквито обстоятелства ще бъде
определено лишаването от свобода, при същите следва да бъде определено и наказанието
глоба" (Т. р. № 100-63-ОСНК, сб., с. 33). Щом отделните наказания са само част от една
комплексна санкция, всичко това не е нужно. Достатъчно е в своята съвкупност наказанията
да бъдат по своя вид и размер такива, че да отговарят на тежестта на извършеното престъпление (неговата обществена опасност, разпространеност и морална укоримост), на личността
на дееца и да служи пълноценно за постигане на целите по чл. 36 НК - на частната и генералната превенция. За да осигури тези възможности, когато степента на обществена опасност на
съответния вид престъпление и (или) особеностите на дееца разкриват такава специфика, че
за постигане целите на наказанието съдът трябва задължително или по своя преценка да
наложи повече от един вид наказание, законодателят предвижда кумулативна санкция. Ето
защо няма никакъв смисъл да се търси нещо повече и по-различно, включително някаква
Вътрешна хармония между отделните налагани наказания вследствие съответствието на
всяко от тях с извършеното престъпление. Няма пречки, когато това се окаже подходящо, пониският размер на едното наказание да се комбинира с по-висок размер на другото —
например да се наложи по-кратък срок лишаване от свобода и по-продължителен срок на
лишаване от права или по-голям размер глоба или конфискация на налично имущество.
Важното е комплексната санкция като цяло да съответства на индивидуално извършеното
престъпление, личността на дееца и да отговаря на целите по чл. 36 НК.
За пълнота е нужно да се посочи, че българското наказателно право познава два вида кумулативни санкции: такива, при които съдът е длъжен да наложи двата или повече вида предвидени наказания (например по чл. 203 НК), и такива, при които съдът ги налага по своя
преценка (например по чл. 201 НК) - той решава дали и кога да наложи заедно със
задължителното основно наказание и друго допълнително, което може и да не бъде
наложено. Но дори при втория вид кумулативна санкция, когато съдът реши да наложи
другото наказание, пак е достатъчно двете наказания да бъдат по вид и размер такива, че да
отговарят съвкупно на тежестта на извършеното престъпление (неговата обществена
опасност, разпространеност и морална укоримост), на личността на дееца и да служат пълноценно за постигане на целите по чл. 36 НК - на частната и генералната превенция. Не е
нужно наложените наказания да отговарят и поотделно на тежестта на извършеното
престъпление, на личността на дееца и да служат пълноценно за постигане на целите по чл.
36 НК.
№ 39. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ИЗТЪРПЯВАНЕ НА НАЛОЖЕНО НАКАЗАНИЕ
Обща характеристика. Отделни случаи. Условно осъждане - предпоставки и действие (чл.
66-68); положение на непълнолетните (чл. 68). Предсрочно освобождаване - предпоставки и
действие (чл. 70 и 72); положение на непълнолетните (чл. 71). Помилване (чл. 74).
1. Обикновеното развитие и приключване с наказателноправните последици на престъплението се свежда до осъществяване на наказателната отговорност с налагане наказание на дееца с присъда, изтърпяване на така наложеното наказание и заличаване на съдимостта (факта
на осъждането) на дееца.
В някои хипотези обаче законът позволява наложеното на дееца наказание да не бъде изпълнено. По отношение на него се осъществява наказателната отговорност, като с влязла в сила
присъда му се налага наказание, деецът също така се смята и за осъждан, но той не търпи
наложеното му с присъдата наказание. Осъденият се освобождава изцяло или частично от изтърпяването му.
2. Три са типичните случаи на освобождаването на осъдения от изтърпяване на наложеното
му с присъда наказание:
- условно осъждане, при което осъденият се освобождава изцяло от изтърпяване на
наложеното му наказание;
- предсрочно освобождаване, при което осъденият се освобождава частично от изтърпяване
на наложеното му наказание;
- помилване, при което освобождаването на осъдения от изтърпяване на наложеното му наказание може да бъде и в двата варианта -пълно и частично.
Извън тези типични случаи на освобождаване на осъдения от изтърпяване на наложеното му
наказание съществуват и други, нетипични случаи. Те са два и се отнасят до наказание лишаване от свобода.
Първият от тях е по чл. 64 НК и се отнася до непълнолетен деец, когато наложено му наказание лишаване от свобода е В размер под една година. Според чл. 64, ал. 1 НК, „когато
определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една година и неговото
изпълнение не е отложено по чл. 66, непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и
съдът го настанява във възпитателно училище — интернат, или му налага друга възпитателна
мярка ..."
Другият нетипичен случай на освобождаване на осъдения от изтърпяване на наложеното му
наказание лишаване от свобода е по чл. 42 НК. Той се отнася до лице, което във военно
Време се праща В действащата армия. Съгласно чл. 42, ал. 1 НК: „Във военно време военният
съд може да отложи до края на военните действия изпълнението на наложеното наказание
лишаване от свобода, като изпрати осъдения в действащата армия. Отлагането на
изпълнението може да се отмени, ако осъденият избърши ново престъпление."
3. Съгласно чл. 66, ал. 1 НК, „когато съдът налага наказание лишаване от свобода до три години, задължително заселване или лишаване от право на местоживеене в определено
населено място заедно или поотделно, той може да отложи изпълнението на наложеното
наказание за срок от три до пет години, ако лицето не е осъждано на лишаване от свобода за
престъпление от общ характер и ако съдът намери, че за постигане целите на наказанието и
преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието". Според
ал. 2 на същия член „изпитателният срок не може да надминава срока на наложеното
наказание лишаване от свобода или поправителен труд с повече от три години".
А) Вижда се най-напред, че условното осъждане има три предпоставки. Те не са
диференцирани съобразно вида наказание. Предпоставките са общи за всички видове
наказания, по отношение каквито се допуска условно осъждане.
Първата от трите предпоставки се отнася до вида и размера на наложеното с присъдата
наказание. Предвиденото в закона наказание за престъплението, извършено от осъдения, е без
значение.
Условното осъждане може да бъде допуснато само за три вида наложено от съда наказание:
- лишаване от свобода в размер до три години включително;
- задължително заселване, чийто срок също не може да надминава три години, като се има
предвид, че съгласно втората предпоставка осъждането не може да бъде за опасен рецидив,
което единствено позволява размерът на задължителното заселване да бъде до пет години'(чл.
48, ал. 1 НК); или
- лишаване от право на местоживеене в определено населено място, чийто срок също не може
да надминава три години съгласно чл. 49, ал. 1 НК. Ако обаче лишаването от право е
наложено заедно с лишаване от свобода и поради това неговият срок надминава три години
съгласно чл. 49, ал. 2 НК, тогава условното осъждане става за него недопустимо.
Няма значение дали тези три наказания са наложени заедно или поотделно. Условното
осъждане за тях е допустимо във всички случаи, стига да са налице другите две
предпоставки. Отделен, разбира се, е въпросът, че ако наложените наказания са повече от
едно, може да бъде отложено изпълнението само на някое, а не на всички тях. Затова чл. 66,
ал. 3 НК гласи: „Когато са наложени две или повече наказания, съдът ... може да отложи
изпълнението на всички или само на някои от тях."
Втората предпоставка за условно осъждане се отнася до съдебното минало на осъдения деец.
Тя изисква деецът да не е бил осъждан преди настоящото си осъждане на наказание
„лишаване от свобода" за престъпление от общ характер.
Тази предпоставка ще бъде изпълнена, ако деецът изобщо не е бил осъждан на лишаване от
свобода за престъпление от общ характер или макар осъждан на лишаване от свобода за такова престъпление, е бил след това реабилитиран по това свое осъждане. Понеже, за разлика
например от чл. 30 НК, коментираният чл. 66 не съдържа изричен текст, според който
реабилитацията е без значение за допускане на условно осъждане, не се налага тя да бъде
пълна (чл. 88а НК). За да се заличи предходното осъждане за нуждите на условното
осъждане, достатъчна е и непълна реабилитация.
Няма също така пречки за условното осъждане на онзи деец, който е бил осъден не на лишаване от свобода, а на по-леко наказание и (или) За престъпление от частен характер.
Третата и последна предпоставка за условно осъждане визира, за разлика от първите две, не
минали факти, а очаквани бъдещи промени. Тя се заключава в прогнозата, че целите на
наказанието по чл. 36 НК могат да бъдат постигнати и без ефективното му изтърпяване.
Условното осъждане трябва най-напред и преди всичко да позволява поправянето на самия
осъден. Настоящата му личностна характеристика трябва да бъде такава, че осъдителната
присъда и наказателноправните последици на условното осъждане да се оказват сами по себе
си достатъчни за неговата лична превенция. Извън това обаче, като се има предвид и
характерът на извършеното престъпление, условното осъждане трябва да позволява 8 някаква
степен и постигане на целите, включени в генералната превенция. То не може да бъде
постановено, ако изключва напълно постигането им.
Б) По своето действие условното осъждане по чл. 66 НК не отговаря на своя термин. Защото
като термин условно осъждане всъщност означава „отсрочване на присъдата" за определен
период от бреме, с което се отлага окончателното осъждане на виновния.
Тук обаче няма такива последици -окончателното осъждане не се отлага, за да бъде изпитан
Виновният дали действително го заслужава. Са- г мото осъждане е безусловно. Наистина пак
се поставя отлагателно условие, но то е единствено за изтърпяване на наложеното с присъдата наказание. Затова условното осъждане по чл. 66 НК представлява всъщност едно
безусловно осъждане, но придружено с отлагане изпълнението на наложеното наказание, за
да се изпита осъденият дали действително заслужава да го търпи. Отлагателното условие за
изтърпяване на отложеното наказание може да настъпи само в определен период от време изпитателен срок. То е оформено като установени 8 закона изпитания: да работи или учи и да
не върши нови престъпления- Ако осъденият неустои на тези изпитания, пред които е
изправен по време на изпитателния срок, той търпи отложеното наказание - задължително
или по преценка на съда.
Следователно непосредственото действие на условното осъждане е отлагане на изпълнението
на наложеното наказание. Отлагането обаче е условно, а отлагателното условие може да настъпи само в определен период от време. Изпитателният срок се установява с оглед на характеристиката на осъдения, неговото поведение и мотивирането му срещу бъдещи противообществени прояви. Той може да е от 3 до 5 години и се определя от съда с присъдата, но не
може да надминава срока на наложеното наказание с повече от 3 години.
Ако до изтичане на определения от съда изпитателен срок осъденият извърши друго умишлено престъпление от общ характер, за което макар и след този срок му бъде наложено
наказание „лишаване от свобода", той изтърпява и отложеното наказание — задължително и
изцяло, без каквато и да е преценка на съда. Тук меродавен е моментът само на извършване
на престъплението, а не и на налагане на наказанието. Новото престъпление представлява
рецидив преди изтърпяване на наказанието по предишната присъда - отложеното наказание.
Въпреки че отложеното наказание е най-често „лишаване от свобода", никога няма да се
приложи чл. 27, ал. 1 НК за определяне на общо наказание между него и новото наказание
„лишаване от свобода". Съгласно чл. 68 НК двете наказания се търпят поотделно^ по реда на
тяхното налагане (чл. 157 ЗИН), т. е. първо се търпи отложеното, а след това и новото
наказание „лишаване от свобода".
Ако в изпитателния срок осъденият извърши непредпазливо престъпление, съдът може да
постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или
отчасти
- всичко зависи от преценката на съда. Ако той реши условно осъденият да не бъде
освобождаван втори път от изтърпяване на цялото отложено наказание, а да изтърпи изцяло
или частично отложеното наказание, то пак не може да се обединява с новото наказание - чл.
27, ал. 1 НК е пак неприложим.
Най-сетне, ако в изпитателния срок осъденият в продължение на три месеца не работи или не
учи без основателна причина, заради което му бъде предложена подходяща работа или
учебно заведение и той пак без основателна причина откаже да работи или учи, тогава
правното му положение е междинно. За разлика от случая с новото умишлено престъпление
условно осъденият не търпи задължително цялото отложено наказание. За разлика обаче от
случая с новото непредпазливо престъпление той не може да бъде освободен втори път от
изтърпяване на цялото отложено наказание. Тук съдът не преценява дали осъденият изобщо
да изтърпи отложеното наказание, а само как (в какъв обем) да го изтърпи.
Във всички случаи, когато не се стига до пълно изтърпяване на отложеното наказание и деецът за втори път бъде освободен изцяло или отчасти от изтърпяването му, за това наказание
(изцяло или за неизпълняваната му част) първоначално определеният от съда изпитателен
срок продължава да тече. И ако по-късно в този срок условно осъденият избърши каквото и
да е ново престъпление от общ характер, за което му се наложи наказание лишаване от
свобода (независимо кога), или продължи да не работи или да не учи без основателна
причина, той ще изтърпи задължително всичко онова, което не е изпълнено от отложеното
наказание. Това следва от изричната разпоредба на чл. 69а НК.
В) Чл. 69, ал. 1 НК гласи: „По отношение на лице, осъдено условно за престъпление, което то
е извършило като непълнолетно, изпитателният срок е от една до три години." Според ал. 2
на същия член по отношение на такова лице, при извършване на умишлено престъпление от
общ характер 6 изпитателния срок, съдът може да постанови то да бъде освободено отчасти
или изцяло от изтърпяване на отложеното наказание.
Следователно непълнолетните осъдени се ползват от едно твърде благоприятно правно
положение.
На първо място, достатъчно е, за да се ползват от него, осъдените да са непълнолетни по
бреме на извършване на престъплението. Не е нужно те да бъдат непълнолетни и по време на
налагане на наказанието, чието изтърпяване се отлага.
На второ място, изпитателният срок за тях е по-къс - само до три години.
На трето място, изпитанието в рамките на този срок, което съставлява основание, за да се
стигне до изтърпяване на отложеното наказание, е само едно - осъденият като непълнолетен
да извърши друго (ново) умишлено престъпление от общ характер, за което, макар и след
този срок, му бъде наложено наказание „лишаване от свобода".
И на четвърто място, за разлика от пълнолетните осъдени, непълнолетните дори 6 този
случай не търпят задължително и изцяло отложеното наказание. Тук всичко зависи от съда —
дали и как то да се изтърпи. Положението им следователно е същото като на условно осъден
пълнолетен, извършил в изпитателния срок непредпазливо престъпление.
4. За разлика от условното осъждане предсрочното освобождаване отговаря на своя термин.
То представлява частично освобождаване от изтърпяването на наложено наказание — от
онази негова част, която още не е изпълнена.
Предсрочното освобождаване е възможно за същите три вида наказания, по отношение на
които може да има условно осъждане. За разлика от него обаче предсрочното освобождаване
няма единен режим. Режимът му е диференциран: за наказанието „лишаване от свобода" (чл.
70-71 НК) и за другите два вида наказание – „задължително заселване” и „лишаване от право
на местоживеене в определено населено място” (чл. 72 НК).
А) Предсрочното освобождаване от наказанието „лишаване от свобода" е уредено в чл. 70
НК. Неговата ал. 1 гласи: „Съдът може да постанови условно предсрочно освобождаване от
изтърпяване на останалата част от наказанието лишаване от свобода по отношение на осъден,
който |с примерно поведение и честно отношение към труда е дал доказателства за своето
поправяне {и е изтърпял фактически не по-малко от половината от наложеното наказание."
Ал. 2 и 3 на същия член изискват лицето да не е било осъдено за престъпление,
представляващо опасен рецидив и да не е било условно предсрочно освобождавано, освен ако
е било реабилитирано за съответното престъпление.
От тези текстове могат да бъдат откроени четири предпоставки за предсрочно освобождаване
от изтърпяване на останалата част от наказанието „лишаване от свобода" — две положителни
предпоставки и две отрицателни предпоставки (изискващи липса на определени пречки).
4 Първата от положителните предпоставки е осъденият да е изтърпял фактически (по календар) поне половината от наложеното му наказание. Втората положителна предпоставка е той
да дава доказателства за своето поправяне с примерно поведение, а ако е работоспособен и
има работа - и с честно отношение към труда.
Първата от отрицателните предпоставки за предсрочно освобождаване от изтърпяване на
останалата част от наказанието „лишаване от свобода" е престъплението, за което това наказание е било наложено, да не представлява опасен рецидив. Тук намира израз и потвърждение
разбирането, че щом наказанието е за опасен рецидив, то се търпи винаги и изцяло
ефективно.
Втората от отрицателните предпоставки за предсрочно освобождаване е осъденият друг път
да не е бил предсрочно освобождаван по чл. 70 НК, макар от друго наложено му наказание
„лишаване от свобода".
Действието на постановеното предсрочно освобождаване се изразява в освобождаване на
осъдения от изтърпяване на остатъка от наказанието „лишаване от свобода". Така всъщност
се отлага изпълнението на наложеното наказание. Също както при условното осъждане по чл.
66 НК отлагането е условно, като отлагателното условие може да настъпи само в определен
период от време. Изпитателният срок се установява в размер на неизтърпяната част от
наложеното наказание, но не по-малко от шест месеца.
Ако в този срок предсрочно освободеният извърши ново умишлено престъпление, за което се
предвижда наказание лишаване от свобода, той изтърпява отделно и неизтърпяната част от
наказанието — задължително и изцяло, без каквато и да е преценка на съда. Както при
условното осъждане, така и тук меродавен е моментът само на извършване на новото
престъпление, а не и на налагане на наказанието за него. За разлика от условното осъждане
обаче тук е достатъчно за извършеното умишлено престъпление законът да предвижда
наказание „лишаване от свобода"; не е нужно нито престъплението да е непременно от общ
характер, нито и наложеното от съда наказание за него да е също „лишаване от свобода".
Новото престъпление представлява рецидив преди изтърпяване на наказанието по предишната присъда — отложеното наказание. Въпреки това, дори за него също да бъде наложено
наказание „лишаване от свобода", пак няма да се приложи чл. 27, ал. 1 НК за определяне на
общо наказание между неизтърпения остатък и новото наказание „лишаване от свобода".
Съгласно чл. 70, ал. 7 НК двете наказания се търпят поотделно — по реда на тяхното
налагане (чл. 157 ЗИН), т. е. първо се търпи неизтърпеният остатък, а след това и новото
наказание „лишаване от свобода".
Ако в изпитателния срок предсрочно освободеният извърши непредпазливо престъпление,
съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно
1 изцяло или отчасти - всичко зависи от преценката на съда. Ако той реши предсрочно
освободеният да не бъде освобождаван от изтърпяване на целия остатък, а да го изтърпи
изцяло или отчасти, този остатък пак не може да се обединява с новото наказание — чл. 27,
ал. 1 НК е пак неприложим.
Чл. 71, ал. 1 НК гласи: „Съдът може предсрочно да освободи осъдения на лишаване от
свобода непълнолетен, ако се е поправил, след като е изтърпял фактически не по-малко от
една трета от наложеното му наказание." Според ал. 2 на същия член по отношение на лице,
осъдено за престъпление, което то е извършило като непълнолетно, след навършване на
пълнолетието относно действието на предсрочното освобождаване се прилагат разпоредбите
на чл. 70 НК.
Вижда се, че и тук непълнолетните се ползват от едно по-благоприятно правно положение. За
тях най-напред се предвиждат по-облекчени предпоставки за предсрочно освобождаване.
Тези по-облекчени предпоставки са само две на брой:да е изтърпял фактически само 1/3 от
наложеното му наказание и да е дал доказателства за своето поправяне, без за целта да се преценява дали е проявил и честно отношение към труда.
Освен това, ако лицето остане непълнолетно до своето предсрочно освобождаване, то няма да
бъде условно. Освобождаването му ще е безусловно и окончателно - за него няма и не може
да се предвижда никакъв изпитателен срок и освободеният непълнолетен никога не би могъл
да изтърпи остатъка. Предсрочното освобождаване на лицето ще остане условно само ако то
на-бърши междувременно пълнолетие — преди да бъде освободено по чл. 71, ал. 1 НК.
Тогава за него ще важи общото действие по чл. 70 НК на предсрочното освобождаване на
наказанието „лишаване от свобода".
Следователно, за разлика от условното осъждане по чл. 66 НК, тук, за да се ползва в пълен
обем от всички възможни облекчения, лицето не е достатъчно да бъде непълнолетно само по
време на извършване на своето престъпление; нужно е то да остане непълнолетно и до своето
предсрочно освобождаване.
Б) Предсрочното освобождаване от другите две наказания е уредено в чл. 72 ИК. Според него
„съдът може да постанови предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част от
наказанието задължително заселване или лишаване от право на местоживеене в определено
населено място на осъден, който с примерно поведение и честно отношение към труда е
доказал, ;че се е поправил".
Тези две наказания могат да бъдат наложени :само на пълнолетни. Поради това за тях има
само един режим.
Предпоставките за предсрочно освобождаване от тези две „пространствени" наказания са
значително по-лесно постижими от тези за предсрочно освобождаване от наказанието
„лишаване от свобода". Тя всъщност е само една и отговаря на втората предпоставка за
предсрочно освобождаване от наказанието „лишаване от свобода". Тук не се изисква
осъденият да е изтърпял определен срок от наказанието. Необходимо и достатъчно е само да
докаже, че се е поправил: с примерно поведение, а ако е работоспособен и има работа - и с
честно отношение към труда.
По своето действие предсрочното освобождаване от задължително заселване и от лишаване
от право на местоживеене в определено населено място също така не е условно.
Освобождаването е безусловно и окончателно - за него няма и не може да се предвижда
никакъв изпитателен срок и освободеният никога не би могъл да изтърпи остатъка.
5. В своя чл. 98, т. 11 Конституцията предоставя на президента на републиката да упражнява
право на помилване - да опрощава изцяло или отчасти наложено от съда наказание.
НК не определя предпоставки за помилването - това е един изцяло политически акт на висшата държавна Власт за облекчаване положението на осъдения.
По своето действие помилването е пълно или частично опрощаване (освобождаване от изтърпяване) на наказанието, наложено на дадено лице за определено престъпление.
Освобождаването е също така безусловно и окончателно.
Указът за помилване на президента (или на вицепрезидента, упълномощен да помилва) е
индивидуален акт. С него се сочи лицето, извършеното, от него престъпление и наложеното
за това престъпление наказание, което се опрощава. Помилването засяга индивидуално
определеното лице, но не е изключено с един указ да се опрости наказанието на повече
поименно указани лица. Помилването засяга наказанието само за визираното от указа
престъпление или престъпления.
Самото опрощаване на наказанието може да се изрази в различни форми и обем. То може да
бъде:
-цялостно освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание или от всички
кумулативно наложени наказания;
- частично освобождаване чрез намаляване на срока на наказанието;
- частично опрощаване чрез освобождаване от изтърпяване на остатъка на наказанието;
- частично опрощаване чрез заменяне на наложеното по-тежко наказание с по-леко по вид.
№40 ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ И АМНИСТИЯ
Обща характеристика. Отделни случаи. Освобождаване на пълнолетни от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание (чл. 78а). Освобождаване на
непълнолетни от наказателна отговорност с прилагане на възпитателни мерки (чл. 78 във
връзка с чл. 61). Амнистия (чл. 83), разлика от помилването.
1. Освобождаването от наказателна отговорност е вид прекратяване на наказателната отговорност, а оттук и на всички наказателно-правни последици на престъплението - щом деецът бъде освободен от наказателна отговорност, която е възможност за налагане на наказание
с присъда, той неминуемо ще се освободи и от онова, което би последвало от неосъщественото му осъждане: самото наложено наказание и вторичните последици на осъждането за дееца (съдимостта). Деецът следователно се поставя в положение не само на изтърпял (изцяло
или само от части) на наложеното му наказание, както бе при освобождаването от изтърпяване на наложеното наказание. Тук деецът изпада в положение на изобщо не извършил
престъпление.
Извън този свой родов белег като едно прекратяване на наказателната отговорност
освобождаването от наказателна отговорност има и своя видова отлика. С нея то се
разграничава от другите хипотези на прекратяване на наказателната отговорност - заради
някакъв самоволен отказ на дееца, който води до отпадане на наказателната му отговорност,
заради негова смърт или изтекла преследвателна давност, всяка от които води до погасяване
на наказателната отговорност.
Освобождаването от наказателна отговорност като вид нейно прекратяване се отличава с
това, че съставлява правен акт на съдебната власт - решение на съда или постановление на
прокурора. То не е нито друго правно действие, което не съставлява правен акт, какъвто е са-
моволният отказ на дееца, нито правно събитие, каквито са смъртта на дееца или изтеклата
преследвателна давност.
При това актът на съдебната власт за освобождаването на дееца от наказателна отговорност е
самият правопрекратяващ юридически факт, а не само негово потвърждение и признание на
последиците му. Този акт следователно има конститутивно значение, внасяйки сам промяна в
съществуващото правно положение. Той няма само декларативно значение, каквото имат
решението на съда или постановлението на прокурора в случаите на самоволен отказ на
дееца, на негова смърт или на изтекла преследвателна давност. Защото в тези други случаи
правният акт на съдебната власт само констатира наличието на някой от тези
прабопрекратяващи юридически факти и вече осъщественото прекратяване на наказателната
отговорност вследствие на тях.
2. Понастоящем НК предвижда само два случая на освобождаване от наказателна отговорност: освобождаване на пълнолетни от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, уредено в чл. 78а НК, и освобождаване на непълнолетни от наказателна
отговорност с прилагане на възпитателни мерки, уредено в чл. 61 НК. Пълнолетието се
определя към момента на извършване на престъпление, а не към момента на освобождаване
от наказателна отговорност за него.
3. Освобождаването на пълнолетни дейци от наказателна отговорност с налагане на административно наказание е предвидено в чл. 78а НК. Неговата ал. 1 гласи: „Пълнолетно лице се
освобождава от наказателна отговорност от съда и му се налага наказание от 500 до 1000
лева, когато са налице едновременно следните условия:
а) за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до две години или друго
по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до три години или друго полеко наказание, когато е непредпазливо;
б) деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна
отговорност по реда на този раздел;
в) причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени."
Вижда се, че освобождаването на един пълнолетен от наказателна отговорност има четири
предпоставки.
д/ Първата предпоставка се отнася до извършеното от пълнолетния престъпление. Понеже не
се стига до осъждане и следователно до налагане на наказание от съда, мерило за извършеното престъпление остава да бъде само предвиденото от закона наказание за него и в частност
неговият максимум. При това се подхожда диференцирано: ако престъплението е умишлено,
изисква се максимумът на предвиденото в НК наказание да не надхвърля 2 години, а ако
престъплението е непредпазливо - 3 години.
П Втората предпоставка за освобождаване на един пълнолетен деец от наказателна отговорност се отнася до личността му и в частност до неговото съдебно минало. Изисква се едновременно той да не е бил осъждан за престъпление от общ характер, независимо на какво наказание, и да не е вече освобождаван като пълнолетен от наказателна отговорност, макар за друго
престъпление. По довод за противното няма пречки за освобождаване на пълнолетния деец от
наказателна отговорност, ако той е бил осъден за престъпление от частен характер или е бил
освобождаван като непълнолетен от наказателна отговорност на основание чл. 61 НК.
Третата предпоставка за освобождаване на един пълнолетен деец от наказателна отговорност
разкрива нуждата от последващо (пост-криминално) положително поведение в случаите,
когато с престъплението са били причинени имуществени вреди. Изисква се тези вреди да
бъдат поправени и пострадалият - удовлетворен. При това е възможно, но не и задължително
субект на това последващо положително поведение да бъде самият деец. За разлика от различните случаи на самоволен отказ тук е достатъчно да се стигне до удовлетворяване на пострадалия, включително от трето лице, което ще облагодетелства и дееца, откривайки
възможност за освобождаването му от наказателна отговорност. Това Впрочем е и основната
идея на освобождаването на дееца от наказателна отговорност - освобождаването да има своя
цена и тази цена да бъде поправяне вредите на пострадалия.
Четвъртата и последна предпоставка за освобождаване на един пълнолетен деец от наказателна отговорност е процесуална по своето съдържание. Тя изисква досъдебното
производство за престъплението да бъде завършило и делото да е внесено в съда. По този
начин се създава достатъчна сигурност, че деецът изобщо е извършил престъпление и има
място за освобождаване от наказателна отговорност.
4. Освобождаването на непълнолетни дейци от наказателна отговорност с прилагане на
възпитателна мярка е предвидено в чл. 61 НК. вата ал. 1 гласи: „По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява
голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати
образуваното ; предварително производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене
или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по
Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните."
Вижда се, че режимът за освобождаване на непълнолетните от наказателна отговорност е
значително по облекчен от този за пълнолетните.
На първо място, няма никакво изискване относно наказанието, което законът предвижда за
престъплението, извършено от непълнолетния деец. Няма нужда по-специално неговият
максимум да не надхвърля някакъв предел; достатъчно е индивидуално извършеното
престъпление да не представлява голяма обществена опасност. При това няма никакво
значение какво е предвиденото по закон наказание - престъплението може да бъде дори
тежко и следователно максимумът на предвиденото в закона наказание за него да надхвърля 5
години.
На второ място, няма никакво значение съдебното минало на непълнолетния деец. Той може
да е бил осъждан за престъпления от общ характер и (или) освобождаван от наказателна
отговорност по чл. 61 НК. Миналите му осъждания и освобождавания обаче не пречат за
неговото ново освобождаване от наказателна отговорност.
На трето място, не се изисква никакво последващо положително поведение - от самия деец
или от трето облагодетелстващо го лице. Това важи и за случаите, когато с престъплението са
били причинени имуществени вреди. Очевидно тук съдбата на непълнолетния деец се оказва
по-важна от имуществените интереси на пострадалия, заради което тя не е поставена 6
зависимост от защитата им.
Най-сетне, не се изисква досъдебнота производство за престъплението да бъде завършило и
делото да бъде внесено в съда. Прокурорът може още след приключване на предварителната
проверка по случая да се произнесе с постановление за отказ да образува предварително
производство, като сам освободи непълнолетния деец от наказателна отговорност. Идеята е
да се ограничи и по възможност да се изключи допира на непълнолетните със съдебните
органи.
5. А) Амнистията е уредена В чл. 83 НК. Той гласи: „Амнистията заличава престъпния
характер на определен Вид извършени деяния или освобождаване от наказателна отговорност
и от последиците на осъждането за определени престъпления."
Както освобождаването от наказателна отговорност, така и амнистията е правен акт, с който
се прекратява наказателна отговорност, а оттук и всички други възможни наказателно-правни
последици на престъплението. Освобождаването от наказателна отговорност обаче се
постановява с индивидуален акт на съдебната власт, докато амнистията се оформя с нормативен акт на законодателната власт и в частност със закон на Народното събрание. Освен
това освобождаването от наказателна отговорност е възможно само до нейното осъществяване, когато на дееца се наложи наказание с влязла в сила осъдителна присъда. Докато
амнистията е възможна по всяко време - няма значение дали за обхванатите от нея
престъпления има Влязла в сила осъдителна присъда или не. Ако се е стигнало до такава
присъда, амнистията ще заличи не възможното, а действително наложено наказание, както и
не възможната, а действителна съдимост на дееца.
Амнистията обаче се отнася винаги и само до вече извършени престъпления. Това важи и за
двата вида амнистия. Първият от тях е т. нар. декриминализираща амнистия, при която се
заличава и престъпният характер на обхванатите деяния. Понеже и този вид амнистия се отнася до вече извършени престъпления, той може да бъде отличен от една декриминализация,
която действа поначало занапред — по отношение на бъдещи деяния. Декриминализираща
амнистия, освен прекратяване на наказателните отговорности, води и до преоценка на самите
обосноваващи ги деяния - те престават да се смятат за престъпления. Това, разбира се, няма
юридическо, а само политическо значение – така или иначе наказателноправните последици
от извършените престъпления са прекратени. Ето защо този вид амнистия е изключение.
Най-често се използва другият вид амнистия - т. нар. помилваща амнистия. Нейната специфика като прекратяващ наказателната отговорност юридически факт се заключава в това, че
наказателната отговорност се прекратява не за в бъдеще, а с обратна сила. Тази амнистия
действа не занапред, а още от момента на пораждането на наказателната отговорност - с
довършване на обосноваващото я престъпление. По този начин помилващата амнистия е
единственото обстоятелство, което изключва с обратна сила наказуемостта на деянието.
Б) Помилващата амнистия трябва добре да се различава от помилването.
Първо, Всяка амнистия се приема със закон, докато помилването става с указ на президента.
Второ, амнистията е нормативен акт, а помилването - индивидуален акт.
Трето, амнистира се цял вид престъпления, а се помилва отделно определен деец.
Четвърто, за да се амнистира едно престъпление, достатъчно е то да бъде извършено, а за да
се помилва определен деец, нужно е той да бъде осъден — да му е наложено наказание с
влязла в сила осъдителна присъда.
И пето, амнистията освобождава дееца (осъден или не) от всички наказателноправни последици на извършеното от него престъпление, а не само от изтърпяване на наложеното му наказание - изцяло или отчасти, както е при помилването. По този начин амнистираният се
поставя в положение на неизвършил престъпление, а не като помилвания, който се поставя в
положението само на изтърпял (изцяло или отчасти) своето наказание.
№ 41. ДАВНОСТ
Същност - действие и видове давност. Прекъсване и спиране на различните видове давност.
Обикновена и абсолютна давност.
1. Наказателната давност, т. е. давността по наказателното право, е вид погасителна давност.
А) По своето съдържание (предпоставки) тази давност означава определен период от време
на бездействие от страна на правоимащия - на държавата в лицето най-вече на съдебната й
власт за осъществяване на наказателноправните последици от някакво престъпление по
отношение на неговия деец.
Бездействието, което наказателната давност предполага, е по-конкретно:
а) за престъпленията от общ характер — на следователя или дознателя, на прокурора, или на
съда;и
б) за престъпленията от частен характер -на пострадалия или неговите наследници или на
съда.
Б) Действието на наказателната давност е правопрекратяващо. За разлика от разгледаните
дотук правопрекратявани юридически факти (самоволен отказ, амнистия, освобождаване от
наказателна отговорност) обаче тя невинаги заличава всички наказателнопрабни последици
на извършеното престъпление. В зависимост от своя вид наказателната давност погасява или
наказателната отговорност, или наложеното наказание.
Освен това, за разлика от погасителната давност в гражданското право, наказателната
давност заличава не само възможността за принудително осъществяване на
наказателноправните последици на престъплението, но и самите тези последици. Те не
остават в някакъв „естествен вид", като „естествено право" на държавата, което да може да
бъде осъществено със съгласие на дееца. Затова Всякаква наказателна репресия по повод на
същото престъпление би била неоснователна и противозаконна.
Нужно е все пак да се има предвид, че наказателната давност не е универсална по своето
приложно поле - тя не важи за всички престъпления. Съгласно чл. 31, ал. 7 от Конституцията
и чл. 79, ал. 2 НК давността не се отнася до престъпленията против мира и човечеството по
Глава четиринайсета от Особената част на НК.
В) Наказателната давност бива два вида: давност за наказателно преследване и давност за
изпълнение на наложено наказание.
Първият вид давност е уреден в чл. 80 и 81 НК. Според чл. 80, ал. 1 НК „наказателното
преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение на:
1. двадесет години за деяния, наказуеми с доживотен затвор без замяна, доживотен затвор, и
35 години за убийство на две или повече лица;
2. петнадесет години за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от десет години;
3. десет години за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години;
4. пет години за деяние, наказуемо с лишаване от свобода повече от една година, и
5. две години за всички останали случаи".
Давността за наказателно преследване (преследвателната давност) не отговаря на своя термин. Тя не е срок за възбуждане на самото наказателно преследване (производство) на дееца
въпреки изричния текст в този смисъл на чл. 80, ал. 1 НК. Защото съдържащият се в
преследвателната давност срок няма да изтече, не когато започне наказателното преследване
срещу дееца, а едва когато се осъществи наказателната му отговорност чрез налагане на
наказание с влязла в сила осъдителна присъда. Иначе давността може да тече и дори да
изтече независимо и дори въпреки евентуалното висящо наказателно производство, при което
то ще подлежи на прекратяване.
Затова преследвателната давност не е за наказателното преследване на дееца, а всъщност
давност за неговото осъждане. Ако срокът, който се съдържа в нея, бъде пропуснат, ще се
попречи преди всичко и най-вече на неговото осъждане. И едва вследствие на
невъзможността за осъждане на дееца ще стане безпредметно и недопустимо боденето
единствено на наказателно производство срещу него.
Следователно преследвателната давност погасява най-напред наказателната отговорност на
дееца - той не може да бъде осъден, като му се наложи наказание за извършеното престъпление. По тези именно съображения за погасена наказателна отговорност на дееца и
безпредметност на наказателното производство срещу него, то се обявява за недопустимо в
чл. 21, ал. 1, т. 3 НПК. Според тази точка „не се започва налазателно производство, а
започнатото се прекратява, когато ... наказателната отговорност е погасена поради изтичане
на предвидената в закона давност".
Вижда се, че както при смърт на дееца и при последвала амнистия, така също и тук процесуалните последици са само един последващ резултат от пряката материалноправна последица
на давността - погасяването на наказателната отговорност. Затова всъщност не изтичането на
самия дабностен срок, а само неговата материалноправна последица — погасяването на
наказателната отговорност, е онзи юридически факт, който пряко обосновава изключването
на наказателното преследване.
Има все пак такъв срок, чието изтичане наистина изключва самото наказателно преследване,
макар единствено за престъпленията от частен характер. Но този срок не е давностен, а е
един действително процесуален срок, предвиден в чл. 84, ал. 1 НК: „За престъпления, които
се преследват по тъжба на пострадалия, наказателното преследване не се възбужда, макар
давността да не е изтекла, ако не се подаде тъжба в шестмесечен срок от деня, когато
пострадалият узнае, че престъплението е извършено." Ако този шестмесечен срок бъде
спазен и пострадалият подаде тъжба преди неговото изтичане, никакво просрочване оттук
нататък не може да предизвика пряко недопустимост на наказателното производство и да
наложи прекратяването му.
Следва още да се има предвид, че както изтичането на давностния срок прекратява опосредствено наказателното производство, като, погасявайки наказателната отговорност, го прави
недопустимо, по същата схема, но в обратна последователност изтичането на процесуалния
срок по чл. 84, ал. 1 НК води най-напред до недопустимост на наказателното производство, а
след и заради това — до невъзможност за осъществяване и в крайна сметка до погасяване на
самата наказателна отговорност. Така че, ако ще се прави разлика между двата
правопрекратителни срока, нужно е да се посочи, че само изтичането на давностния срок, а
не и на този за частната тъжба засяга непосредствено правните последици на извършеното
престъпление.
Преследвателната давност е определен срок от време. Затова нейният начален момент има
съществено значение.
Първоначално много наказателни законодателства са определяли, че преследвателната
давност започва да тече едва след откриване на престъплението. Днес това разбиране е
изоставено. Съвременното наказателно право приема, че преследвателната давност тече и се
брои още след осъществяване на престъплението. Различия има главно в това, дали се
Възприема принципът на дейността - преследвателната давност да започва да тече веднага
щом бъде приключено изпълнителното деяние (независимо дали престъплението е
резултатно или формално по конструкцията на своя състав), или се възприема принципът на
резултата - при резултатните престъпления, които са значително повече на брой,
преследвателната давност да започва да тече едва след настъпване на престъпния резултат, а
приключването на изпълнителното деяние да е нейно необходимо начало единствено при
формалните престъпления.
Българският законодател възприема категорично принципа на резултата. Видно от чл. 80, ал.
3 НК, „давността за преследване започва от довършването на престъплението, при опит и
приготовление — от деня, когато е извършено последното действие, а за престъпленията, които траят непрекъснато, ... - от прекратяването им".
Най-после, що се отнася до размера на срока за преследвателната давност, той се определя
диференцирано по чл. 80, ал. 1 НК, като се съобразява с (изхожда от) максимума на
предвиденото по закон наказание за извършеното престъпление. Така например, ако
предвиденото по закон наказание е от пет до дванадесет години лишаване от свобода, има се
предвид максимумът от 12 години, който надвишавайки десет години, обосновава
приложението на чл. 80, ал. 1, т. 2 НК - за петнадесетгодишен давностен срок. Ако деецът е
бил непълнолетен, наказанието във всички случаи най-напред се редуцира съгласно чл. 63
НК. След тази редукция се определя максимумът на наказанието и едва тогава се прилага
съобразно него и чл. 80, ал. 1 НК за размера на давностния срок.
Другият вид давност е за изпълнение на наложеното наказание (изпълнителската давност). Тя
е уредена в чл. 82 НК. Според неговата ал. 1 „наложеното наказание не се изпълнява, когато
са изтекли:
1. двадесет години, ако наказанието е доживотен затвор без замяна или доживотен затвор;
2. петнадесет години, ако наказанието е лишаване от свобода повече от десет години;
3. десет години, ако наказанието е лишаване от свобода от три до десет години;
4. пет години, ако наказанието е лишаване от свобода по-малко от три години, и
5. две години за всички останали случаи".
По своето правно действие тази давност също е погасителна. Въпреки своя термин тя
погасява не просто възможността за принудително изпълнение, а самото наложено наказание.
То В а наказание не остава дори само като някакво незащитимо по принудителен ред право
на държавата спрямо осъдения. Ето защо наказанието вече не може да бъде изпълнено при
никакви условия, включително при проявена „готовност" от страна на осъдения за
изтърпяването му.
Вижда се, че материалноправните последици на изпълнителската давност са доста по-различни от тези на преследвателната давност. Изпълнителската давност „освобождава" не от
наказателната отговорност, а само от наложеното наказание. Затова, макар и при двата вида
наказателна давност да не се стига до изтърпяване на наказание, обемът на техните правни
последици не е един и същи. Докато преследвателната давност изключва осъдителната присъда и налагането на наказание чрез нея, то изпълнителската давност, която тече след тях, не
би могла да води до изключването им. Тя изключва само основната последица на осъждането
- наложеното наказание.
Наред с това изпълнителската давност не заличава по никакъв начин — нито с обратна сила,
нито само занапред - Вторичните последици на осъждането (факта на осъждането, съдимостта). Изпълнителската давност предизвиква само отпадане на наложеното наказание. След
като изтече, тя поставя дееца в положението на изтърпял своето наказание. Ето защо нейните
правни последици са В много по-малък обем от тези на преследвателната давност, която след
своето изтичане, погасявайки наказателната отговорност, т. е. възможността да се наложи
наказание с влязла в сила осъдителна присъда, поставя дееца (макар пак само за в бъдеще) в
положението на изобщо неизвършил престъпление.
Изпълнителската давност започва да тече не след всяка влязла в сила осъдителна присъда онази присъда, с която не се налага ефективно наказание, не поставя началото на изпълнителската давност. В това има немалко логика: не може да се изсрочва изпълнението на нещо,
преди още то да стане изпълнимо.
По тези съображения се предвижда, че за да започне изсрочването на едно наказание по давност, не е достатъчно само неговото налагане с влязла в сила осъдителна присъда.
Необходимо е то да бъде изпълнимо — по силата на самата присъда, с която то е било
ефективно наложено, или поне впоследствие, когато със следващ съдебен акт при условията
на чл. 68 НК се постановява изтърпяване на отложеното по чл. 66 НК наказание.
С оглед на това, когато присъдата е ефективна, срокът на изпълнителската давност започва да
тече от деня на нейното влизане в сила. При положение че присъдата е условна и наказанието
става изпълнимо по силата на следващ съдебен акт - друга осъдителна присъда или определение, изпълнителската- давност започва да тече едва от деня на неговото влизане в сила.
2. Наказателната давност не тече безпрепятствено - тя подлежи на прекъсване и спиране.
А) Преследвателната давност се прекъсва съгласно чл. 81, ал. 2 НК. Според тази разпоредба
„Давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване, и
то само спрямо лицето, срещу което е насочено преследването. След свършване на
действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност."
Преследвателната давност се прекъсва, в смисъл че се губи изцяло. Не се запазва дори онзи
неин срок, който вече е изтекъл. Тъкмо поради това, след като основанието за прекъсването й
отпадне, започва да тече изцяло ноВа дабност. Следователно прекъсването изключва давността, Все едно че тя никога не е текла.
Основанията за прекъсване на преследвателната давност са изведими от нейното определение. Щом тя е време на бездействие от страна на органите на съдебната Власт за осъществяване на наказателно преследване срещу дееца, то по довод за противното следва, че
предприетите от тях действия за наказателното преследване на дееца изключват давността.
По Времето, когато тези действия биват извършвани, давност не може да има: тя се прекъсва
и е спряна при изтекъл срок, равен на „нула", докато преследвателните действия траят.
Основанията за прекъсване на преследвателната давност се отличават с четири характерни
особености.
Те са най-напред действия на онези органи на съдебната власт, които са компетентни да
водят наказателно производство - следовател, дознател, инспектор, прокурор, наказателен
съд. При това не е достатъчно самите органи да имат някаква компетенция в осъществяване
на наказателното преследване. За да прекъсне давността, необходимо е те да са компетентни
за извършване на предприетото от тях преследвателно действие. Иначе преследвателната давност ще продължи да тече безпрепятствено.
На Второ място, действието на компетентния орган, прекъсващо давността, следва да бъде
процесуално, като се подчинява на правилата, определени в НПК. Другите действия на
компетентните органи на съдебната Власт, които имат само административно-технически
характер, дори да са свързани с разкриване на престъплението и (или) разобличаване на
дееца, не прекъсват преследвателната давност. Затова не е възможно например изпращането
на едно писмо, с което се искат нужни нормативни актове, да доведе до прекъсване на
давността.
На трето място, процесуалното действие, прекъсващо давността, трябва да бъде предприето в
рамките на наказателното производство. Не могат да прекъснат преследвателната давност
другите процесуални действия, които не са предприети в наказателното, а в други, макар и
обслужващи го производства. Затова например действията по едно екстрадиционно
производство, което не е част от съответното наказателно производство, а само форма на обслужваща го международна правна помощ, не прекъсват давността.
На четвърто място, процесуалното действие, прекъсващо давността, следва да бъде конкретизирано по своята предметна и персонална насоченост. С него трябва да се осъществява
наказателно преследване не само за индивидуално определено престъпление, а и срещу
индивидуално определено лице. Всички други процесуални действия, които нямат такава
насоченост, дори и да способстват за разкриване на престъплението и (или) разобличаване на
дееца, не прекъсват преследвателната давност. Следователно давността не може да се
прекъсне от онези т. нар. „действия по разследване на делото" (фр.: actes d’instruction), които
обаче не са и „преследвателни действия" (фр.: actes de poursuite), понеже са насочени
единствено към престъплението, но не и срещу самия деец, заради което са мислими даже
срещу неизвестен автор: оглед, ексхумация, претърсване, изземване, разпит на свидетел.
Вижда се, че действията, прекъсващи давността, са само онези, които се предприемат срещу
конкретно лице. Такива са: образуване на предварително производство срещу определено
лице, привличане на лицето като обвиняем, призоваване на обвиняемия за участие 8
следствени действия, провеждането на неговия разпит, изготвяне на обвинително
заключение, изготвяне на обвинителен акт, изпращане на делото в съда, насрочването на
съдебно заседание и пр. При престъпленията от частен характер такова действие е и
подаването на тъжбата до съда. Това следователно са действия, които свидетелстват за
запазения интерес у съдебната Власт или пострадалите лица за търсене на наказателна
отговорност от дееца. Поведението на самия деец е без значение. Дори да извърши ново престъпление, то не е в състояние да прекъсне преследвателната давност, която погасява наказателната му отговорност за предишното престъпление.
Но основанията за прекъсване на преследвателната давност са индивидуализирани не само с
оглед на необходимата си персонална насоченост. Те са индивидуализирани и по своите
правни последици, тъй като прекъсват преследвателната давност само за онова престъпление
и по отношение на онзи деец, за когото се отнасят. Никое от тях не може да прекъсне
преследвателната давност за друго престъпление на дееца (даже да е извършено със същото
деяние) или дори за същото престъпление, но по отношение на друго участвало в него лице
(съучастник).
Б) Преследвателната давност спира съгласно чл. 81, ал. 1 НК. Според тази разпоредба
давността спира, когато започването или продължаването на наказателното преследване
зависи от разрешаването на някой предварителен въпрос с влязъл в сила съдебен акт".
Преследвателната давност спира, в смисъл че се запазва онзи неин срок, който вече е изтекъл,
но тя по-нататък не може да тече. Нейното изтичане се преустановява, докато основанието за
спирането й трае. След като то отпадне, давността продължава да тече, като се брои и
бремето, изтекло до настъпване на основанието за спиране.
Следователно спирането на преследвателната давност означава, че тя самата съществува
непрекъснато, но от нейния срок се приспада онова време, през което основанието за спирането й е траело.
За да могат да се разберат самите основания за спиране на преследвателната давност, нужно е
да се знае, че има две системи на тези основания.
Едната е френската система. Според нея основание за спиране на преследвателната давност е
всяка пречка за възбуждане или продължаване на наказателното преследване. По своето
предметно съдържание тези пречки, които обосновават спиране на преследвателната давност,
биват два вида:
- фактически пречки (фр.: obstacle de fait), обуславящи фактическа невъзможност
(impossibilite) за провеждане на наказателно преследване, като например окупация от
неприятелска войска, земетресение, наводнение и пр.; и
- юридически пречки (фр.: obstacle de droit), обуславящи юридическа невъзможност
(impossibilite de droit) за провеждане на наказателно преследване.
Юридическите пречки, които обосновават спиране на преследвателната давност, се свеждат
до различни случаи, в които липсват определени публичноправни актове, без които деецът не
може да бъде привлечен към наказателна отговорност или да се докаже, че неговото деяние
съставлява престъпление. Това са случаите, когато започването или продължаването на наказателното производство зависи от получаването на определено позволение от изпълнителната
власт или от разрешаването на някакъв правен спор от съдебната власт в отделно производство. В тези случаи — от започване до приключване на налагащото се друго
административно или правораздавателно производство, преследвателната давност спира.
Тези именно пречки са признати и от другата система на основанията за спиране на преследвателната давност - немската. Тя не признава фактическите пречки, а придава само на
посочените юридически пречки значението на основания за спиране на преследвателната давност.
С цитирания чл. 81, ал. 1 НК е Възприета немската система на спиране на преследвателната
давност. Затова в наказателното право фактическите трудности за водене на дело срещу дееца
не спират давността; такива трудности са от значение и могат да спрат изтичането на
давността само в гражданското право - чл. 115 от ЗЗД.
Следва обаче да се отбележи и това, че чл. 81, ал. 1 НК не обхваща всички възможни
основания за спиране на преследвателната давност, познати на немската система. Той не
Визира случаите, когато започването или продължаваното на наказателното производство
зависи от получаването на определено позволение от изпълнителната власт. Чл. 81, ал. 1 НК
има предвид само онези случаи, където започването или продължаването на наказателното
производство зависи от разрешаването на някакъв свързан с неговия предмет правен спор от
съдебната власт в отделно производство. Затова преследвателната давност няма да спре,
когато, за да се допусне наказателно преследване на дееца - народен представител или
магистрат, е нужно и се изчаква разрешение по чл. 70 от Конституцията или съответно по чл.
134 от ЗСВ.
Следователно преследвателната давност спира само за издаването на такъв съдебен акт,
който след произнасяне по правен спор случки за установяване на обстоятелство от значение
за възникването или осъществяването на наказателната отговорност.
Вярно е, че 8 рамките на образуваното наказателно производство трябва да бъдат изяснени
всички обстоятелства, които имат значението за възникване или осъществяване на наказателната отговорност. Но когато по такива въпроси възникне правен спор, той остава от изключителната компетенция на гражданския съд и се дава за решаване на него. През това време
обаче - от момента на сезирането на гражданския съд до момента на произнасянето му с влязло в сила решение, когато самото наказателно производство е блокирано, преследвателната
давност не тече.
Не може да бъде доказан например палежът по непредпазливост съгласно чл. 331 НК, докато
не се опровергае в едно отделно гражданско дело евентуалната собственическа претенция на
дееца върху запаления от него имот. Не може да бъде доказан и откупът по чл. 178, ал. 1 НК
или по чл. 192, ал. 1 НК, ако в гражданско дело не се докаже, че оспорващият деец е и
родител на детето, заради чието встъпване в брак или заживяване съпружески с другиго е
получил откупа. Същото важи и за престъпленията по Глава пета от Особената част
(„ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ СОБСТВЕНОСТТА"), чийто предмет е най-често движима
вещ — наказателното преследване за тях е немислимо, докато не се опровергае в едно
отделно гражданско дело евентуалната собственическа претенция на дееца върху предмета на
неговото посегателство. Затова щом спорът за движими вещи е бил преди своето решаване
пречка за възбуждане или продължаване на наказателното производство за кражба например,
той също съставлява основание за спиране на наказателното преследване.
Следователно чл. 81, ал. 1 НК се отнася винаги и само до такива въпроси, които влизат 6
предмета на доказване на разследването, но въпреки това не могат да бъдат изяснени в
неговите рамки, а по изключение и задължително се изваждат извън него и изясняват като
краен резултат на друго производство. Такъв въпрос например относно дело за клевета по чл.
147, ал. 1, пр. II НК е този за неистинността или истинността на приписаното престъпление.
Той е решим само в отделното производство за приписаното престъпление - като негов краен
резултат. Съобразно неистинността или истинността на приписаното престъпление ще може
да се определи има ли извършена клевета или съответно няма. Така че, за да се стигне до
спиране на преследвателната давност, нужно е обстоятелство от значение за наказателната
отговорност на дееца да може да бъде изяснено единствено като краен резултат на друго производство. В противен случай, ако другото производство няма за предмет проверяваното обстоятелство или макар това обстоятелство да влиза в неговия предмет, отделното производство не е единствената възможност, а само един от начините да се установи проверяваното
обстоятелство, тогава давността няма да спре.
В) Що се отнася до изпълнителската давност, тя може да бъде само прекъсвана и единствено
докато трае основанието за нейното прекъсване - и спирана.
Съгласно чл. 82, ал. 3 НК „давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи,
предприето спрямо осъдения за изпълнение на присъдата. След свършване на действието, с
което се прекъсва давността, започва да тече нова давност".
Както прекъсването на преследвателната, така също и прекъсването на изпълнителската
давност е изведимо от нейното определение.
Щом тя е време на бездействие от страна на надлежните органи на власт за изпълнение на
наложеното наказание, то по довод за противното следва, че действията им В тази посока я
обезсмислят фактически и изключват юридически.
Наред с това и самите действия, които прекъсват изпълнителската давност, наподобяват по
своята характеристика онези, които съгласно чл. 81, ал. 2 НК прекъсват преследвателната
давност.
Те най-напред представляват действия на онези органи на Властта, които са компетентни да
осъществяват наказателно изпълнение -прокурор, наказателен съд и административен орган,
натоварен с изпълнение на наказанието по чл. 3 ЗИН. Затова действия на други органи не
могат да прекъснат изпълнителската давност. Още по-невъзможно е тя да бъде прекъсната от
действия на отделни граждани, дори да допринасят за изпълнението на наложено наказание.
Затова задържането на осъден престъпник от граждани (чл. 12а НК) също не прекъсва
обсъжданата давност за изпълнение на наложеното му наказание. Няма значение, че точно
благодарение на това задържане наказанието може да бъде изпълнено.
На второ място, действието на компетентния орган, прекъсващо давността, следва да бъде
процесуално, като се подчинява на правилата, определени в НПК и ЗИН. Другите действия от
административно-техническо естество, макар и предприети от компетентните органи, не
прекъсват преследвателната давност. Така например не прекъсва давността даденият от прокурора съвет на органа по чл. 3 ЗИН, натоварен с изпълнението на наложеното наказание,
относно подробности, свързани с изпълнението му.
На трето място, действието, прекъсващо давността, трябва да бъде предприето в рамките на
наказателно-изпълнителното производство. Не могат да прекъснат преследвателната давност
другите процесуални действия, които са предприети в други, макар и обслужващи го
производства. Затова например действията по едно екстрадиционно производство, което не е
част от съответното наказателно производство, а само форма на международна правна помощ, не прекъсват давността.
На четвърто място, действието, прекъсващо давността, следва да бъде конкретизирано по
своята предметна и персонална насоченост. С него трябва да се осъществява изпълнението на
индивидуално определено наказание и срещу индивидуално определено осъдено лице.
Всички други действия, които не са насочени към него, а към друго лице или пък не са
насочени към никого, не прекъсват давността за изпълнение на неговото наказание.
За да се изясни, кои именно действия прекъсват изпълнителската давност, нужно е да се има
преди всичко предвид, че наказателно-изпълнителното производство не е единно. То обхваща
много и различни процедури, които са пригодени към твърде разнообразните изпълнявани
наказания. Най-често обаче наказателното изпълнение се свежда до следните четири
момента:
- изпращане на влязлата в сила осъдителна присъда от съда на прокурора;
- нареждане от страна на прокурора до административния орган, натоварен с изпълнението на
наложеното наказание, да изпълни наказанието по присъдата;
- разпореждане от страна на този орган да се пристъпи към изпълнение на наложеното наказание;
— самото фактическо изпълнение на наказанието.
Във всички случаи, ако след осъществяване на изброените действия, не се стигне до
последното от тях - фактическото изпълнение на наложеното наказание, започва да тече нова
изпълнителска давност.
3. Разглежданата досега обикновена наказателна давност се определи като време на бездействие по отношение на дееца от страна на съдебната власт за осъществяване на
наказателноправните последици от негово престъпление.
Прекъсването и спирането на всяка от двата вида наказателната давност води неизбежно до
удължаването на нейния срок. Това удължаване обаче не може да бъде безкрайно. То е ограничено по време с т. нар. абсолютна давност.
А) Абсолютната преследвателна давност е предвидена в чл. 81, ал. 3 НК. Според тази
разпоредба „независимо от спирането или прекъсва-нето на давността наказателното
преследване се изключва, ако е изтекъл срок, които надвишава с една втора срока, предвиден
в предходния член".
Абсолютната преследвателна давност по чл. 81, ал. 3 НК има четири съществени особености.
Първо, тя не се спира, нито прекъсва от разгледаните основания по чл. 81, ал. 1 и 2 НК, а
напротив — елиминира наказателноправното значение както на спирането, така и на
прекъсването на обикновената преследбателна давност. Второ, абсолютната преследвателна
давност важи за всички престъпления, за които има давност, не-зависимо от
продължителността на предвидения за тях срок на обикновена преследвателна давност.
Трето, и абсолютната преследвателна давност не се определя общо за всички престъпления,
без оглед на предвидения за тях срок на обикновена преследвателна давност; тя е определена
диференцирано за отделните видове престъпления - като 1 и 1/2 от срока на предвидената за
тях обикновена преследвателна давност. Четвърто, абсолютната преследвателна давност е и
безусловна; тя изключва възможността за наказване на дееца винаги и независимо от
настъпването или ненастъпването на каквито и да е други обстоятелства, например неизвърщване на ново престъпление от дееца. Иначе абсолютната преследвателна давност като вид
преследвателна давност тече от момента на довършване на престъпното поведение до
момента на влизане на осъдителната присъда в сила. Нейното междувременно изтичане също
погасява наказателната отговорност - възможността да се наложи наказание на дееца с влязла
в сила осъдителна присъда.
Щом абсолютната преследвателна давност не се прекъсва от процесуалните действия, предприети от надлежните органи на съдебната власт за наказателно преследване на дееца, то на
нея не приляга определението за общата преследвателна давност - Време на бездействие от
страна на органите на съдебната власт.
Но абсолютната преследвателна давност все пак е вид преследвателна (погасителна) давност,
т. е. време на някаква пасивност от страна на правоимащия в лицето на съдебната власт. Затова се налага да бъде изяснено: в какво именно се заключава пасивността на органите на
съдебната власт, заради която абсолютната преследвателна давност изтича.
Няма съмнения, че единственото, което е необходимо и достатъчно да не настъпи, за да може
да изтече и абсолютната преследвателна давност, е осъждането на дееца с влязла в сила
присъда. Тя е единственото, което лишава от по-нататъшен смисъл всяка преследвателна давност, включително абсолютната. Влязлата в сила осъдителна присъда срещу дееца изключва
дори течащата в негова полза абсолютна преследвателна давност и в този смисъл обосновава
прекъсването й. А щом осъждането на дееца води до нейното прекъсване, то по довод за
противното следва, че онази пасивност, заради която може да се стигне до изтичане и на
абсолютната преследвателна дажност, е именно и само неосъждането на дееца. В този смисъл
може да се определи, че докато обикновената преследвателна давност представлява само
Време на бездействие от страна на органите на съдебната власт, то абсолютната
преследвателна давност е време на безрезултатност от тяхна страна по осъждането на дееца.
Б) Абсолютната изпълнителска давност е предвидена в чл. 82, ал. 4 НК. Според тази разпоредба „независимо от спирането или прекъсването на давността наказанието не се изпълнява,
ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в ал. 1", т. е. за обикновената изпълнителска давност.
Абсолютната изпълнителска давност има и същите четири особености като абсолютната
преследвателна давност. Първо, тя не се спира, нито прекъсва от разгледаните основания по
чл. 82, ал. 3 НК, а напротив - елиминира наказателноправното значение както на спирането,
така и на прекъсването на обикновената изпълнителска давност. Второ, абсолютната
изпълнителска давност важи за всички престъпления, за които има давност, независимо от
продължителността на предвидения за тях срок на обикновена изпълнителска давност. Трето,
и абсолютната изпълнителска давност не се определя общо за всички престъпления, без оглед
на предвидения за тях срок на обикновена изпълнителска давност; тя е определена
диференцирано за отделните видове престъпления - като 1 и 1/2 от срока на предвидената за
тях обикновена изпълнителска давност. Четвърто, абсолютната изпълнителска давност е и
безусловна; тя изключва възможността за наказване на дееца винаги и независимо от
настъпването или ненастъпването на каквито и да е други обстоятелства, например
неизвършване на ново престъпление от дееца. Иначе абсолютната изпълнителска давност
като един вид изпълнителска давност тече от момента на Влизане 8 сила на съдебния акт,
който постановява изпълнимост на наложеното наказание, до момента на изпълнението му.
Нейното междувременно изтичане също погасява наказанието.
Щом абсолютната изпълнителска давност не се прекъсва от действията, предприети от
надлежните органи на властта за изпълняване на наказанието, то на нея не приляга
определението за общата изпълнителска давност - време на бездействие от страна на
надлежните органи.
Но абсолютната изпълнителска давност все пак е вид изпълнителска (погасителна) давност,
т.е. време на някаква пасивност от страна на правоимащия в лицето на властта. Затова се
налага да бъде изяснено: в какво именно се заключава пасивността на нейните органи, заради
която абсолютната изпълнителска давност изтича.
Няма съмнения, че единственото, което е възможно, необходимо и достатъчно да не настъпи,
за да може да изтече и абсолютната изпълнителска давност, е привеждането В изпълнение на
наложеното наказание. То единствено лишава от по-нататъшен смисъл всяка изпълнителска
давност, включително абсолютната. Започнатото изпълнение на наложеното наказание
изключва дори течащата в негова полза абсолютна изпълнителска давност и в този смисъл
обосновава прекъсването й. А щом изпълнението на наказанието води до нейното прекъсване, това по довод за противното следва, че онази пасивност, заради която може да се стигне
до изтичане и на абсолютната изпълнителска давност, е именно и само непривеждането в
изпълнение на наложеното наказание. В този смисъл може да се определи, че докато
обикновената изпълнителска давност представлява само бреме на бездействие от страна на
надлежните органи на властта, то абсолютната изпълнителска давност е време на
безрезултатност от тяхна страна по изпълнението на наказанието. Тя е време на неизпълнение
на наложеното наказание.
№ 42. РЕАБИЛИТАЦИЯ
Същност и действие. Видове реабилитация. Абсолютна реабилитация.
1. Реабилитацията е определена в чл. 85 НК. Според неговата ал. 1 „реабилитацията заличава
осъждането и отменя за б бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане,
освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното". Съгласно ал. 2 на
същия член няма реабилитация за престъпленията против мира и човечеството, т. е. за
същите престъпления, за които няма и давност.
Вижда се, че без да засяга осъдителната присъда и основателността на наложеното с нея
наказание, реабилитацията води до отпадане за напред на нейните последици.
Следователно реабилитацията заличава третият елемент от правните последици на престъплението - съдимостта (фактът на осъждане, вторичните последици на осъждането). Тя е
последният елемент от правните последици на престъплението. Макар да възниква заедно с
техния втори елемент - наказанието като първична последица на осъждането, съдимостта
трае и след неговото прекратяване. Нещо повече, съдимостта може да бъде заличена само
след като наказанието бъде изтърпяно или стане неизпълнимо по друга причина. Затова
реабилитацията има смисъл, едва когато и защото бъдат прекратени първите два елемента от
правните последици на престъплението - както наказателната отговорност, така също и
наложеното вследствие на осъществяването и наказание.
Реабилитацията обаче не само следва по Време прекратяването на първите два елемента от
правните последици на престъплението - наказателната отговорност и наложеното наказание.
Докато всеки от тези два елемента може да бъде прекратен отделно по множество начини заради своето осъществяване (изпълнение), заради своето погасяване по давност и пр., то
съдимостта е прекратима самостоятелно единствено по силата на реабилитацията. Така реабилитацията се явява единственият начин за заличаване само на съдимостта.
Пак за разлика от наказателната отговорност и наказанието съдимостта е с междуотраслово
значение. Затова и нейното заличаване по силата на реабилитацията има междуотраслово
правопрекратително действие. Така, щом едно лице бъде реабилитирано, никой не може да се
позовава на неговото осъждане — не само когато се прилага НК, но и когато се прилага друг
нормативен акт. Следователно реабилитацията заличава (по принцип или напълно) Всички
вторични правни последици на осъждането.
2. По своето основание реабилитацията бива два вида: по право, която погасява осъждането,
и по съдебен ред, която снема осъждането.
А) Реабилитацията по право е предвидена в чл. 86 НК. Според ал. 1 на този член „реабилитацията настъпва по право в следните случаи:
1. когато лицето е осъдено условно, ако в изпитателния срок не е извършило друго престъпление, поради което следва да изтърпи отложеното наказание;
2. когато е осъдено на лишаване от свобода до три години, на поправителен труд или на
задължително заселване, ако в течение на три години от изтичане на срока на наложеното с
присъдата или намаленото с работа или помилване наказание не е извършено друго
престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание;
3. когато е осъдено заедно или поотделно на глоба, обществено порицание или лишаване от
права, ако в течение на една година от изпълнение на наказанието не е извършило друго престъпление от общ характер; и
4. когато е осъдено като непълнолетно, ако в течение на две години от изтърпяване на наказанието не е извършило друго престъпление от общ характер, за което му е наложено
наказание лишаване от свобода".
По своите автоматично настъпващи погасителни последици в полза на дееца реабилитацията
по право прилича на изпълнителската давност. Реабилитацията по право прилича на нея и по
това, че:
- първо, има смисъл само ако не са отпаднали в цялост всички правни последици на
престъплението заради настъпила смърт или амнистия;
- второ, както за изтичането на изпълнителската давност, така също и за настъпването на
реабилитацията по право е нужно да изтече диференцирано определен в НК период от време;
- трето, и двете - изпълнителска давност и реабилитация по право, са по своето съдържание
все време ни бездействие;
- четвърто, това време на бездействие започва да тече, след като е приключил предходният
елемент от наказателноправните последици на престъплението (наказателната отговорност е
осъществена и на подсъдимия деец е наложено наказание с Влязла В сила присъда, за да има
място за изпълнителска давност и съответно — наказанието е било изпълнено или то е престанало да бъде изпълнимо по друга причина, за да има място за реабилитация);
- пето, по своето правно действие и двете - изпълнителската давност и реабилитацията по
право, погасяват само една от последиците на осъждането;
- шесто, и двете - изпълнителската давност и реабилитацията по право, не намират приложение спрямо лицата, осъдени за престъпление против мира и човечеството по Глава
четиринайсета от Особената част на НК.
За разлика от изпълнителската давност обаче реабилитацията по право не е време на
общественовредно бездействие на съдебните или административни Власти, които не
предприемат нужните действия спрямо осъдения за изпълнение на наложеното с присъдата
наказание. Обратно, реабилитацията по право представлява бреме на едно
общественополезно бездействие на самия осъден, който не върши ново престъпление. Освен
това по своя резултат реабилитацията по право погасява, за разлика от изпълнителската
давност, не наложеното наказание като първична последица на осъждането, а неговата
вторична последица - съдимостта.
Следователно изпълнителската давност се отнася до наказанието, което най-често е делимо, а
реабилитацията по право - до неделимата никога съдимост. Оттук се получава и следващата
разлика: докато изпълнителската давност може да има и частично действие, погасявайки само
някаква неизтърпяна част от наказанието (просто или кумулативно), то реабилитацията има
винаги и само цялостно действие, като погасява (по принцип или напълно) факта на
осъждането.
Извън това, макар да се отнасят до едновременно възникващи с осъдителната присъда правни
последици — наложеното с нея наказание и следващата от нея съдимост, изпълнителската
давност и реабилитацията по право не ги погасяват едновременно, а последователно. Срокът
на изпълнителската давност трябва да изтече и наложеното наказание да бъде погасено, за да
започне да тече и срокът на реабилитацията по право. И едва след като изтече и той, може да
се стигне до погасяване на съществувалата и по времето, когато наказанието е било
изпълнимо, съдимост.
Друга съществена разлика на реабилитацията по право от изпълнителската давност се заключава в това, че не се отнася до Всякакви осъждания. Реабилитацията по право може да настъпи само за лицата, осъдени (условно или ефективно) на лишаване от -свобода до три
години или на друго по-леко наказание.
Освен това, докато пречките за изпълнителската давност са кодифицирани в една - тя се
изключва от всяко действие на надлежните държавни органи, предприето спрямо осъдения за
изпълнение на наложеното с присъдата наказание без оглед особеностите на осъденото лице,
Вида и размера на наложеното му наказание и на това дали осъждането е условно или
ефективно, то, обратно, пречките за реабилитацията по право са диференцирани В
зависимост от особеностите на осъденото лице, от вида и размера на наложеното наказание,
от това дали осъждането е условно или ефективно.
Така, ако осъденият е бил вече реабилитиран по право за престъпление, което е извършил
като пълнолетен, той не може да бъде реабилитиран по право втори път. Ако обаче осъденият
е извършил като непълнолетен престъпление, за което е бил и реабилитиран по право, няма
пречки той да бъде отново реабилитиран по право за следващо свое осъждане. Освен това,
когато едно лице е осъдено ефективно на лишаване от свобода като пълнолетно, срокът за
неговата реабилитация е три години; а ако е осъдено като непълнолетно — само две години.
Във Всички случаи за да бъде реабилитирано по право лице, осъдено като пълнолетно, е
необходимо 6 срока за реабилитация то да не извърши друго престъпление от общ характер,
за което по общо правило законът предвижда наказание „лишаване от свобода". Ако обаче
лицето е било осъдено като непълнолетно, то за неговото реабилитиране по право е
достатъчно само да не му се наложи такова наказание.
Наред с така посочените особености на осъдения важно значение има и самото наложено му
наказание. Ако то е ефективно наложено лишаване от свобода до три години, задължително
заселване или поправителен труд, срокът за настъпване на реабилитацията по право е три години, а ако лицето е било осъдено като непълнолетно - две години. Когато осъждането е на
глоба, лишаване от права и (или) обществено порицание, срокът за реабилитация възлиза
само на една година.
Ако лицето е било осъдено на наказание, което позволява условно осъждане и съдът е постановил такава присъда съгласно чл. 66 НК, тогава пречката да настъпи реабилитация по право
е извършването само в определения от съу изпитателен срок на ново престъпление, което
обосновава изпълнение и на отложеното наказание.
При това текстът на чл. 86, ал. 1, т. 1 НК визира такова ново престъпление, поради което
осъденият задължително „следва да изтърпи отложеното наказание".
По тези съображения, ако в изпитателния срок осъденият като пълнолетен избърши непредпазливо престъпление или осъденият като непълнолетен извърши умишлено
престъпление от общ характер, за което му се налага наказание лишаване от свобода, но
съдът реши отложеното наказание изобщо да не бъде изтърпявано (чл. 68, ал. 2, пр. I и
съответно чл. 69, ал. 2, пр. I НК), тогава няма основания за изключване и на реабилитацията
по право. Тя следва да се смята за настъпила в момента, когато изпитателният срок е изтекъл
дори съдът след това да освободи осъдения от отложеното наказание. При това положение и
В съответствие с чл. 69а НК реабилитацията по право ще се изключва, единствено ако преди
изтичане на изпитателния срок осъденият избърши второ престъпление, което е от общ
характер и за което му бъде наложено наказание лишаване от свобода. В такъв случай той
задължително търпи отложено наказание, Вследствие на което и реабилитацията по право
няма да настъпи. По този начин новото престъпление 6 изпитателния срок може да има само
двойно правно действие - да изключва реабилитацията по право единствено когато
предизвиква изтърпяване на отложеното наказание.
Подобно на реабилитацията по право при условното осъждане е и положението с реабилитацията по право при условно предсрочно освобождаване. Съгласно чл. 70, ал. 9 НК „срокът за
реабилитация по чл. 86 при условното предсрочно освобождаване започва да тече от момента
на изтичане на изпитателния срок". Това най-на-пред значи, че по подобие на условното
осъждане и тук наложено наказание не се изпълнява, а срокът на реабилитацията по право не
тече, докато наказанието не престане да бъде изпълнимо. За разлика от условното осъждане
обаче тук реабилитацията по право няма как да се изключва от ново престъпление в
изпитателния срок, което обосновава по решение на съда изтърпяване на неизпълнения
остатък съгласно чл. 70, ал. 7 НК, а именно - ново умишлено престъпление, за което се
предвижда наказание лишаване от свобода, или ново непредпазливо престъпление, ако съдът
не реши да освободи изцяло лицето от изтърпяване на остатъка. Щом срокът за реабилитация
тече след изпитателния срок, то и новото престъпление, което би я изключило, може да се
извърши също само след изпитателния срок.
Следва накрая да се има предвид и това, че ефективно наложено наказание може да стане
неизпълнимо, без изобщо да е било изпълнявано. Това става в хипотезата, когато наказанието
е погасено по давност съгласно чл. 82 НК. Тази хипотеза също не е в цитирания чл. 86 НК.
Интересното обаче е, че Върховният съд на Р България се е занимал с погасено по давност
наказание, макар по повод само на съдебната реабилитация, предвидена в следващия чл. 87
НК. Той е решил (Р. 31-72-И, сб., с. 137), че щом ефективно наложеното наказание е станало
неизпълнимо като погасено по давност, осъденият пак може да бъде реабилитиран,
независимо че това не следва от текста на закона. Същите съображения, разбира се, важат
напълно и за разглежданата реабилитация по право.
Въпреки че Върховният съд не сочи изрично, тук става дума за правоприлагане по законова
аналогия (лат.: analogia legia) на чл. 86 или 87 НК. Такава аналогия е възможна и необходима.
Това е така, защото, от една страна, случаят с ефективно наложено, но погасено по давност
наказание не е предвиден 8 НК, макар да представлява безусловно въпрос от
наказателноправно значение относно последващото заличаване па съдимостта; по отношение
на него е налице една празнота —наказателното право „мълчи", макар че трябва да „говори".
От друга страна, в лицето на чл, 86 и 87 НК съществуват разпоредби, които, отнасяйки се пак
до заличаване факта на осъждането (реабилитация по право или по съдебен ред) след
неизпълнимост на наложеното наказание, безусловно визират близки до неуредения случай
на реабилитация с погасено по давност наказание. При това положение действително са
налице и двете условия за правоприлагане на чл. 86 или 87 НК по законова аналогия съществуваща празнота и разпоредба, близка до неуредения случай. Наред с това липсва и
изключителната пречка чл. 86 НК да бъде прилаган по аналогия - да се явява неблагоприятен
за дееца (срв. и чл. 46, ал. 1, пр. I от ЗНА). Тъкмо обратното - чл. 86, както и чл. 87 НК го
ползва, понеже обосновава заличаването на неговата съдимост. По така изложените
съображения чл. 86, както и чл. 87 НК може и следва да се прилага относно заличаването
факта на осъждането, включително за погасяването му чрез реабилитация по право, щом
наложеното наказание е било преди това погасено по давност.
Вижда се, че в настоящата хипотеза изпълнителската давност и реабилитацията по право
проявяват още едно различие. Макар да се отнасят до едновременно възникващи с
осъдителната присъда правни последици наложеното с нея наказание и следващата от нея
съдимост, изпълнителската давност и реабилитацията по право не ги погасяват
едновременно, а само последователно. Срокът на изпълнителската давност трябва да изтече и
наложеното наказание да бъде погасено, за да започне да тече и срокът на реабилитацията по
право. И едва след като изтече и той, може да се стигне до погасяване на съществувалата и по
времето, когато наказанието е било изпълнимо, съдимост.
Очевидно е, че и в тези случаи трябва да има място за реабилитация. Тя обаче следва да се
обосновава не чрез правоприлагане по аналогия. Подходящо и нормално е тази реабилитация
да получи още по-пълна и кодифицирана правна уредба, като се предвиди общо, че срокът на
реабилитацията по право започва да тече, щом наложеното на осъдения наказание се окаже
неизпълнимо.
Б) Следващият вид реабилитация е по съдебен ред. Този вид реабилитация е предвиден в чл.
87 НК. Според ал. 1 на този член „вън от случаите по предходния член (на реабилитация по
право — б. а.) всеки осъден може да бъде реабилитиран от съда, който е издал присъдата като
първа инстанция, ако в течение на три години от изтичане на срока на наложеното с
присъдата или намалено с работа или помилване наказание не е извършил друго
престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание:
1. ако е имал добро поведение и
2. ако при умишлено престъпление е възстановил причинените вреди".
Вижда се най-напред, че цитираната ал. 1 на чл. 87 НК провъзгласява изрично субсидиарното
значение на съдебната реабилитация спрямо реабилитацията по право - съдебната реабилитация има място само когато и защото не е настъпила реабилитация по право. Затова съдебната реабилитация не се конкурира по приложно поле с тази по право - тя не може никога
да я замести, а само я допълва. Не е възможно поради това да се иска съдебна реабилитация
по съображения, че още не е настъпила реабилитация по право; съдебната реабилитация става
възможна и нужна в онези случаи, където не може да настъпи реабилитация по право. Така
субсидиарността между двата вида реабилитация трябва да се разбира не като разрешение на
някаква съществуваща конкуренция между тях, а като съотнасяне по закона за изключеното
трето. Съдебната реабилитация не застъпва вместо реабилитацията по право, а я следва по
своето приложно поле.
За разлика от реабилитацията по право обсъжданият вид реабилитация се постановява от
съда. Актът, с който съдът я постановява, има не декларативно, а конститутивно значение за
заличаването на съдимостта. Затова, докато реабилитацията по право погасява съдимостта от
само себе си, то съдебната реабилитация я снема. Снемането на съдимостта обаче не става
служебно, а зависи от волята на осъдения - той решава дали, кога и за какво осъждане да
поиска реабилитиране от съда, който се произнася само в рамките на направеното искане и
никога извън него. След неговата смърт реабилитацията му също не може да стане служебно.
Съгласно чл. 88 НК „реабилитация може да се иска и от наследниците на осъдения след
неговата смърт, ако той е имал право на това".
Наред с това, докато реабилитацията по право е предвидена единствено за лицата, които са
осъдени за престъпления с по-ниска степен на обществена опасност и нямат трайни
престъпни наклонности, то съдебната реабилитация има място за всякакви нереабилитирани
по право лица и престъпления с изключение, разбира се, на осъдените за престъпления
против мира и човечеството - чл. 85, ал. 2 НК.
За да може обаче да бъде постановена такава реабилитация, трябва преди всичко наложеното
с присъдата наказание да е било изтърпяно или да е станало неизпълнимо по друга причина да няма нищо повече за изтърпяване.
Ефективно наложеното наказание може също така да стане неизпълнимо, без изобщо да е
било изпълнявано. Това става в хипотезата, когато наказанието е погасено по давност
съгласно чл. 82 НК. Както вече се изясни, проблемът тук се решава чрез правоприлагане по
законова аналогия (лат.: analogis legis) на чл. 87 НК.
Следва да се отбележи, че Върховният съд е застъпвал и обратната теза. В свое по-ново решение 25-89-Н (сб., с. 24) той приема, че щом наложеното наказание не е било изпълнено
заради погасяването му по давност, то съдебната реабилитация става излишна, понеже
давността „обуславя липсата на правен интерес за подсъдимия от съдебното му
реабилитиране".
Този довод, разбира се, е несъстоятелен. Изпълнителската давност погасява само наказанието, а не и факта на осъждането, който самостоятелно обосновава ограничения и тежести
във вреда на осъдения. Заради тяхното отпадане той има правния интерес да бъде реабилитиран. Очевидно е, че проблемът за съдебната реабилитация стои и в невизирания от чл. 87
НК случай на неизпълнимост на наложеното наказание заради изтекла давност. Налице е
празнота, която може и трябва да бъде преодоляна. Единственият начин за това остава
прилагането на чл. 87 НК по аналогия.
Когато санкцията е кумулативна и съдържа като оснобно наказание лишаване от свобода или
поправителен труд, тригодишният срок за съдебната реабилитация започва да тече още от
момента, когато то стане неизпълнимо. Според чл. 87, ал. 3 НК, „когато наред с наказанието
лишаване от свобода или поправителен труд е наложено и наказание лишаване от права по
чл. 37, точки 6-8, или задължително заселване, за да се постанови реабилитация, трябва да е
изтекъл срокът на това наказание".
За да започне да тече тригодишният срок за съдебна реабилитация, не е нужно, за разлика от
реабилитацията по право, да е станало неизпълнимо и допълнителното наказание, а още помалко да е изтекъл какъвто и да е срок след това. Неизпълнимостта и на допълнителното
наказание е нужна не за да започне изтичането на тригодишния срок, а за постановяване на
самата съдебна реабилитация.
Самият тригодишен срок за съдебна реабилитация започва да тече още в момента, когато
основното наказание стане неизпълнимо и той (заедно с настъпване неизпълнимостта на
допълнителното наказание) трябва да изтече до решението на съда. Това означава, че между
момента на неизпълнимост само на основното наказание и момента на постановяване на
реабилитацията от съда трябва да изтече период от Време 6 размер на поне три години, през
който осъденият се е въздържал от извършване на престъпление, наказуемо с лишаване от
свобода или с по-тежко наказание, и същевременно е показал добро поведение.
Пак за разлика от реабилитацията по право срокът на обсъждания вид реабилитация е един винаги и само в размер на три години. Той не е диференциран нито съобразно възрастта и съдебното минало на осъдения деец, нито съобразно вида и размера на наложеното наказание.
За да изтече този тригодишен срок, трябва най-напред осъденият да не извърши такова ново
престъпление, за което по закон се предвижда поне лишаване от свобода. Извършването на
такова престъпление по-малко от три години преди решението за съдебната реабилитация
изключва допустимостта й. Както при реабилитацията по право, така и при обсъжданата
съдебна реабилитация достатъчно е за нейната недопустимост това престъпление да е било
започнато в този срок; не е нужно то да е било и довършено до изтичането му. Затова съдебна
реабилитация не може да се постанови по съображения, че например новото престъпление е
продължено и е траело след необходимия й тригодишен срок. Още повече че и след неговото
изтичане осъденият не бива да върши престъпления, за да може да бъде реабилитиран от
съда.
Тук няма значение какво наказание ще наложи съдът за евентуално извършено ново престъпление. Дори то да е по-леко от наказанието „лишаване от свобода", съдебната
реабилитация няма да стане допустима. Единствено когато самият закон предвижда
извършеното престъпление да се наказва по-леко, едва тогава то няма да се окаЖе пречка за
постановяване на реабилитацията. Отделен въпрос е, че в такъв случай много по-трудно се
изпълнява второто условие относно поведението на осъдения в разисквания тригодишен срок
- да е имал добро поведение. Това Все пак не бива да се смята за напълно изключено, особено
когато новото престъпление е извършено по непредпазливост. Иначе, ако бъде прието, че
доброто поведение е налице, единствено когато не е извършено каквото и да е престъпление,
се стига по същество до промяна на законовия текст в такъв смисъл. Излиза, че осъденият не
бива да върши не само престъпление, наказуемо с лишаване от свобода, а всякакво престъпление.
Извън изпълнението или неизпълнимостта на допълнителните наказания по друга причина за
допускане на съдебна реабилитация се изисква и последващо положително поведение от
осъдения за умишлено престъпление, с което да поправи причинените на пострадалия вреди.
Това изискване следователно не се отнася до всички случаи, а само до осъжданията за такова
престъпление, което е извършено умишлено и има пострадал.
Следователно, щом престъплението е извършено умишлено и има пострадал от него, нужно е
причинените вреди да бъдат поправени. За разлика от освобождаването на пълнолетен от наказателна отговорност по чл. 78а НК, където се изисква поправяне само на имуществените
вреди от престъплението, при това не само от дееца, но и от всяко трето лице, което желае да
го облагодетелства, тук се изисква поправяне и на неимущеетвените вреди от
престъплението, и то само от осъдения деец. Същевременно обаче това изискване за
поправяне на вредите не е абсолютно. Осъденият деец може да не направи нищо в полза на
пострадалия, ако за това има уважителни причини. Това следва от изричния текст на чл. 87,
ал. 2 НК.
Обезщетяването на пострадалия от умишленото престъпление става най-често преди делото
за реабилитация. Същото се отнася и до настъпването на уважителните причини за необезщетяването му. Защото към молбата за реабилитация трябва да се приложат доказателства, че са налице всички условия по чл. 87 НК, включително тези относно обезщетяването на
пострадалия или относно уважителните причини за неовезщетяването му.
Все пак няма пречки поправянето на вредите да стане и по време на делото - докато събирането на доказателства приключи. Спазването на този краен срок, разбира се, не е юридическо
задължение. То представлява правен интерес за молителя. С него се отчита една фактическа
необходимост, каквато впрочем е налице и за Възстановяването (връщането или заместването) на предмета на престъплението с оглед осъществяване на привилегирован състав на престъпление против собствеността - кражба (чл. 197 НК), длъжностно присвояване (чл. 205 НК),
обсебване (чл. 206, ал. 6 НК), документна измама (чл. 212а НК), както и с оглед
освобождаването от наказателна отговорност по реда на чл. 78а НК. В противен случай, ако
вредите се поправят по-късно, това обстоятелство няма как да се вземе предвид от съда.
3. Разгледаните дотук два случая на реабилитация са по своето правно действие случаи на
непълна (обща) реабилитация. Съгласно чл. 85, ал. 1 НК съдимостта се заличава не Винаги и
в пълен обем, а само доколкото не следва обратното от разпоредба в закон или указ.
Във връзка с това е нужно да се отчита, че такава законова разпоредба, която изключва
правопрекратяващото действие на общата реабилитация, се съдържа в самия НК. Това е неговият чл. 30, ал. 1, изр. II. Според тази
разпоредба реабилитацията не се взема предвид при определяне наличието на повторност по
чл. 28 НК и опасен рецидив по чл. 29 НК 8 петгодишния срок по чл. 30 НК, откогато
наказанието по предишните присъди е престанало да бъде изпълнимо.
Освен НК има и други закони, които изключват правопрекратяващото действие на общата
реабилитация. Така според чл. 126, т. 3 от Закона за съдебната власт не може да постъпи на
работа като магистрат (съдия, прокурор или следовател) лице, осъдено на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер, дори да е било след това реабилитирано.
Същото ограничение за постъпване на работа е предвидено и за военизираните служители на
МВР — чл. 193, ал. 2, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи. Тези законови
ограничения също налагат в свидетелствата за съдимост, издавани на кандидатите за такаВа
работа, да се отбелязват и осъжданията им на лишаване от свобода за умишлени
престъпления от общ характер, за които те са били реабилитирани.
Що се отнася до издадените по силата на Конституцията от 1971 г. (отм.) нормативни укази,
които изключват правопрекратяващото действие на общата реабилитация, то най-важният
такъв указ е под № 1074 от 1974 г. (ДВ, бр. 41 от 1974 г.) за ограничаване заемането на отчетнически, материалноотговорни и други длъжности от осъдени лица. В неговите чл. 3 и 4
във връзка с чл. 1 се предвиждат диференцирано различни ограничения за постъпване на
такива длъжности, независимо от последвалата реабилитация. С оглед на тези ограничения и
на основание чл. 4 от Наредба № 63 на Министерство на финансите и Министерство на
правосъдието от 1975 г. (ДВ, бр. 19 от 1975 г.) на кандидатите за такива длъжности се издава
свидетелство за съдимост с отбелязване и на осъжданията, за които те са реабилитирани. В
него се сочат престъпленията им по чл. 1 от указа, за които са били осъдени, заедно с датата
на евентуално настъпилата реабилитация по право или на евентуалното определение за
съдебна реабилитация.
Всички тези последици се заличават без изключение с пълната (абсолютната) реабилитация.
Тя е предвидена в чл. 88а НК. Неговата ал. 1 гласи: „Когато от изтърпяването на наказанието
е изтекъл срок, равен на този по чл. 82, ал. 1 и осъденият не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода, осъждането
и последиците му се заличават независимо от предвиденото в друг закон или указ."
Съгласно ал. 5 на същия член пълната реабилитация не може да настъпи както за престъпленията против мира и човечеството по Глава четиринайсета от Особената част, така също и
за престъпленията против републиката по Глава първа от Особената част на НК, което е
тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.
Тази реабилитация е пълна по своето правопрекратително действие. За разлика от очертаната
в чл. 85 НК непълна реабилитация — и по право (чл. 86 НК), и по съдебен ред (чл. 87 НК), тя
заличава не само по принцип, а без каквото и да е изключение и в пълен обем всички
наказателноправни последици на осъждането.
За сметка на това обаче обсъжданата реабилитация има по-тесен предметен обхват от
непълната реабилитация по чл. 85 НК. За разлика от нея тя не се отнася, освен за престъпленията против мира и човечеството по Глава четиринайсета, и за онези престъпления против
републиката по Глава първа от Особената част на НК, които са тежки по смисъла на чл. 93, т.
7 НК — максималното предвидено в закона наказание за тях надхвърля пет години лишаване
от свобода. По отношение на такива престъпления е възможна само непълна реабилитация, и
то по съдебен ред.
Пълната реабилитация също настъпва по право - без да е нужен конститутивен акт на съда.
Тя прилича на непълната реабилитация по право (чл. 86 НК) и с оглед на това, че изисква
подобно общественополезно бездействие от страна на осъдения - да не извърши за определен
период от време ново умишлено престъпление от общ характер, наказуемо с лишаване от
свобода.
Главната особеност на пълната реабилитация се заключава в това, че нужният срок за общественополезно бездействие е обикновено по-дълъг. Той се равнява на срока за общата
изпълнителска давност (чл. 82, ал. 1 НК), макар сама по себе си пълната реабилитация да е
твърде различна от нея по своето правно действие. Защото давността по чл. 82 НК погасява
наказанието, а реабилитацията по чл. 88а НК — осъждането.
Извън това престъплението, което осъденият не бива да извършва, не е едно и също за непълната и за пълната реабилитация. Непълната реабилитация по право се изключва диференцирано от различни престъпления, като нито едно от тях не съвпада изцяло с онова единно
престъпление, което препятства обсъжданата пълна реабилитация - умишлено престъпление
от общ характер, наказуемо с лишаване от свобода.
По това свое условие — осъденият да не извърши ново умишлено престъпление, наказуемо с
лишаване от свобода, пълната реабилитация е като цяло по-благоприятна за осъдения отколкото непълната реабилитация по право, която може да бъде изключена и от негово непредпазливо престъпление, както и от престъпление от частен характер. Затова пълната
реабилитация може да настъпи и без предхождаща я непълна реабилитация по право за
същото осъждане, оказала се изключена заради ново непредпазливо престъпление или такова
от частен характер.
Режимът на пълна реабилитация е по-неблагоприятен от този на непълната реабилитация
само 6 случая, когато лицето е било осъдено като
непълнолетно и новото му престъпление е умишлено. В този случай условието за пълна
реабилитация е по-неблагоприятно за осъдения - за нейното настъпване не е достатъчно за
новото престъпление да не бъде наложено от съда наказание „лишаване от свобода", нужно е
законът изобщо да не предвижда за него такова наказание. За непълната реабилитация по
право важи точно обратното — за нейното настъпване е достатъчно само съдът да не наложи
наказание „лишаване от свобода" за новото престъпление; не е нужно законът изобщо да не
предвижда такова наказание за него.
Подобно на непълната реабилитация по право (чл. 86 НК) и за разлика от съдебната реабилитация (чл. 87 НК), срокът за настъпване на обсъжданата пълна реабилитация е диференциран
съобразно наложеното наказание. Този неин срок се определя по две правила:
а) правилото по чл. 88а, ал. 1 НК, което е общо и относително - при всяко осъждане срокът за
пълната реабилитация зависи от вида и размера на наложеното наказание и се определя чрез
препращане към чл. 82, ал. 1 НК: точно както срока на общата давност за изпълнение на същото наказание;
б) правилото по чл. 88а, ал. 2 НК, което е частно и абсолютно - когато осъждането е ефективно и на повече от една година лишаване от свобода, за срока на пълната реабилитация се
определя и долен праг (минимум) от 10 години.
Определяйки началото на срока за пълната реабилитация, законодателят се е придържал
неотклонно към принципа, че нейният срок започва да тече, след като наложеното наказание
е станало неизпълнимо. За разлика от непълната реабилитация по право този принцип не е
изключен дори когато осъждането е било условно. Така, за да се стигне до пълна
реабилитация след условно осъждане, нужно е поведението на осъдения да бъде такова, че да
позволи последователното изтичане на два различни срока с две различни по своето
съдържание пречки: изпитателният срок - за превръщане на отложеното наказание в
неизпълнимо наказание, чието изтичане може да бъде възпрепятствано от всяко ново
престъпление, което налага изтърпяване на отложеното наказание; и след това срокът за
настъпване на самата пълна реабилитация, чието изтичане може да се възпрепятства само от
ново умишлено престъпление, наказуемо с лишаване от свобода.
Сроковете по чл. 88а, ал. 1 във връзка с чл. 82, ал. 1 НК се отнасят и до ефективните
осъждания на задължително заселване и (или) поправителен труд. По аргумент от чл. 82, ал.
1, т. 5 НК обаче срокът за тяхната пълна реабилитация е само две години. Тя следователно
настъпва една година преди непълната им реабилитация, чийто срок е три години - чл. 86, ал.
1, т. 2 НК. Понеже пълната реабилитация е и по-благоприятна за осъдения деец, несъмнено
ще се има предвид именно тя, което обезсмисля следващата я непълна реабилитация по право
за същите ефективни осъждания на задължително заселване и (или) поправителен труд.
Правилно или не, непълната реабилитация по право остава със самостоятелно значение само
за ефективното осъждане на лишаване от свобода, защото единствено при него тригодишният
й срок се оказва по-къс от този за пълната - поне пет години съгласно чл. 88а във връзка с чл.
82, ал. 1, т. 1-4 НК.
За разлика от непълната реабилитация по право тук няма изискване за еднократност на
реабилитацията. Едно лице може да получи многократно обсъжданата пълна реабилитация.
За сметка на това обаче нейното настъпване е обвързано с изпълването на още едно условие,
предвидено в ал. 4 на чл. 82 НК: ако лицето има и други осъждания, то трябва да е получило
реабилитация, и по отношение на тях — да има или непълна реабилитация или да е
настъпила обсъжданата пълна реабилитация и за тези други осъждания „след изтичане на
предвидените 6 предходните алинеи срокове за всички осъждания".
Следователно пълна реабилитация на едно осъждане няма да настъпи, щом няма поне непълна реабилитация за другите осъждания на същото лице.