Моргън Хаузел
Психология на
забогатяването
Английска. Първо издание
Psychology of Money
Copyright © Morgan Housel, 2020
All rights reserved
Originally published in the UK by Harriman House Ltd in 2020
© Гриша Атанасов, превод
© Мира Минкова, художествено оформление на корицата
© Издателство ЕРА, София, 2021
https://4eti.me
ISBN: 978-954-389-607-3
2
На моите родители, които ме учиха,
Гретхен, която ме води,
Майлс и Рийз, които ме вдъхновяват
„Геният е човек, който може да направи нещо просто,
докато всички останали около него са си загубили ума“
Наполеон
„Светът е пълен с очевидни неща,
които никой никога не забелязва“
Шерлок Холмс
3
Съдържание
Съдържание ............................................................................................................................ 4
Анотация ................................................................................................................................. 5
Въведение. Най-великото шоу на Земята ........................................................................... 6
1. Никой не е луд ................................................................................................................. 11
2. Късмет и риск ................................................................................................................... 19
3. Никога не е достатъчно ................................................................................................... 26
4. Объркващото капитализиране ........................................................................................ 31
5. „Да станеш богат“ срещу „Да останеш богат“ ............................................................. 36
6. Редките събития печелят ................................................................................................ 43
7. Свобода ............................................................................................................................. 50
8. Парадоксът на човека в автомобила .............................................................................. 55
9. Богатството е това, което не виждаш ............................................................................ 56
10. Спести пари .................................................................................................................... 59
11. Разумен > Рационален ................................................................................................... 64
12. Изненада! ........................................................................................................................ 69
13. Място за грешки ............................................................................................................ 77
14. Ти ще се промениш ....................................................................................................... 83
15. Нищо не е безплатно ..................................................................................................... 87
16. Ти и аз ............................................................................................................................. 92
17. Съблазните на песимизма ............................................................................................. 97
18. Когато вярваш на каквото и да било ......................................................................... 105
19. Сега всички заедно ...................................................................................................... 113
20. Изповеди ....................................................................................................................... 117
Послепис. Защо потребителите мислят така, както мислят – кратка история ............ 122
4
Анотация
Парите са навсякъде. Те са неизменима част от ежедневието ни. За някои
са начин за оцеляване, за други – цел в живота. Независимо от
индивидуалното ни отношение към тях, никой не остава безразличен. Тази
тема вълнува и често обърква всеки от нас.
Богатството не се подчинява на строго определени закони – то зависи
изцяло от нашето поведение. Като използва дългогодишния си опит,
авторът ни дава универсални уроци, които други са пропуснали да споделят.
С тяхна помощ преобразуваме представите си за смисъла на успеха, парите
и благополучието:
 Най-важното е да предвидим, че не всичко върви по план;
 В стремежа си да имаме още и още, всъщност губим повече отколкото
получаваме;
 С по-малко, но постоянни усилия можем да постигнем по-високи и
трайни резултати;
 Не се доверявай сляпо на чуждия опит, хората са различни;
 Подхождай умно към рисковете и провалите;
 Не харчи пари, само за да покажеш, че ги имаш;
 Свободата да избираме какво да правим с времето си е най-високият
дивидент, който ни носят парите.
Моргън Хаузел е финансов консултант и двукратен финалист за наградата
Gerald Loeb. „Психология на забогатяването“ е първата му книга. В нея
Хаузел споделя универсални уроци за смисъла на успеха, парите и
благополучието. Много скоро след издаването ѝ, тя светкавично набира
популярност на световния пазар.
5
Въведение. Най-великото шоу на Земята1
През студентските си години работех като пиколо в един хубав хотел в Лос
Анджелис. Сред най-честите ни гости беше изпълнителен директор на технологична
фирма, гений, проектирал и патентовал ключов компонент от Wi-Fi рутерите още на
двайсет и няколко години. После основал и продал няколко компании, постигнал
изключителни успехи в професията си. В същото време бих описал неговото отношение
към парите като съчетание от неувереност и детинска глупост.
Човекът носеше у себе си пачка стодоларови банкноти, дебела няколко сантиметра.
Показваше я на всеки, който поискаше да я види, а и на мнозина, които не бяха
поискали. Често докато беше пиян, хвалеше се гръмогласно с богатството си и винаги
без повод.
Един ден той връчи на мой колега няколко хиляди долара в брой и му каза: „Иди до
съседния бижутериен магазин и ми купи няколко златни монети от 1000 долара“. Час
по-късно, стиснали златните монети в ръка, изпълнителният директор и приятелите му
се събраха на пристана с изглед към Тихия океан. Започнаха да хвърлят монетите във
водата, така че да подскачат като че ли са плоски камъчета, кикотеха се и спореха чия е
стигнала най-далеч. Просто така, за забавление.
Няколко дни по-късно той счупи лампа в ресторанта на хотела. Мениджърът му каза,
че тази лампа струва 500 долара и той ще трябва да я плати.
– Искаш петстотин долара? – попита недоверчиво изпълнителният директор, докато
вадеше бала пари от джоба си и я подаваше на управителя. – Ето ти пет хиляди долара.
Сега се махай от очите ми. И никога повече не ме обиждай така.
Навярно ще се попитате колко би могло да продължи такова поведение и отговорът е
„не много дълго“. Години по-късно научих, че се е разорил.
Идеята на тази моя книга е, че да се справяш добре с парите, няма много общо с това
колко си умен, но има много общо с това как се държиш. А поведението е нещо трудно
за усвояване, дори и от доказано умни хора.
Гений, който губи контрол над емоциите си, може да стигне до финансова
катастрофа.
Вярно е и обратното. Обикновените хора без специално финансово образование могат
да станат богати, ако притежават шепа поведенчески умения, които нямат нищо общо с
официалните критерии за интелигентност.
***
Моята любима статия в „Уикипедия“ започва така: „Роналд Джеймс Рийд е
американски филантроп, инвеститор, чистач и служител на бензиностанция“.
Роналд Рийд е роден в провинциален Върмонт. Той е първият човек в семейството,
завършил гимназия, нещо още по-впечатляващо поради факта, че всеки ден пътувал на
автостоп до кампуса. Онези, които познавали Роналд Рийд, нямат какво друго особено
да добавят. Животът му бил толкова скромен, колкото и техният. Рийд обслужва коли
на бензиностанция в продължение на 25 години и мие пода в универсалния магазин
„Джи Си Пени“ в продължение на 17 години. Купува къща с две спални за 12 000 долара
1
Това е заглавието и на една от най-популярните книги на Ричард Докинс. – Б. ред.
6
на 38-годишна възраст и живее в нея до края на живота си. Останал вдовец на 50годишна възраст и не се оженил повторно. Негов приятел си спомня, че основното му
хоби било цепене на дърва за огрев.
Рийд умира през 2014 г. на 92 години. И тогава скромният провинциален чистач влиза
във водещите заглавия на световните медии.
2 813 503 американци са починали през 2014 г. По-малко от 4000 от тях оставят над
8 милиона долара нето при смъртта си. Роналд Рийд е един от тях.
В завещанието си бившият чистач оставя 2 милиона долара на доведените си деца и
над 6 милиона долара на местната болница и библиотека.
Онези, които познавали Рийд, останали смаяни. Откъде е взел тези пари?
Оказва се, че загадка няма. Нито пък печалба от лотария или наследство. Рийд
спестявал малкото, което можел, и го инвестирал в акции на „сини чипове“. После
чакал – десетилетия – докато дребните му спестявания се увеличили на повече от 8
милиона долара.
Това е. От чистач до филантроп.
Няколко месеца преди смъртта на Роналд Рийд друг човек влиза в новините.
Ричард Фусконе е всичко онова, което Роналд Рийд не е. Той получил образование в
Харвард с магистърска степен по бизнес администрация. Фусконе прави толкова
успешна кариера във финансите, че се пенсионира на четиресет и няколко години, за да
стане филантроп. Бившият главен изпълнителен директор на „Мерил Линч“ Дейвид
Комански хвали „бизнес интелигентността, лидерските умения, здравата преценка и
личната почтеност на Фусконе.“ 2 Бизнес списанието „Крейнс“ го включва веднъж в
списъка на преуспели бизнесмени „40 под 40“.3
Но тогава – също както при онзи изпълнителен директор, хвърлящ златни монети, с
когото започна книгата, – всичко се разпада.
В средата на първото десетилетие на XXI век Фусконе взема големи заеми, за да
разшири своя дом в Гринуич, Кънектикът, на 18 000 квадратни метра. Има 11 бани, два
асансьора, два басейна, седем гаража, а поддръжката струва над 90 000 долара месечно.
После идва финансовата криза от 2008 г. Кризата, знаем, засегна почти всички
финанси. Очевидно е превърнала и средствата на Фусконе в прах. Поради големия дълг
и неликвидните си активи, изпада в несъстоятелност. „В момента нямам доходи“,
твърди той пред съдия по фалитите през 2008 г.
Най-напред е отнета къщата му в Палм Бийч.
През 2014 г. идва ред и на имението в Гринуич.
Пет месеца преди Роналд Рийд, чистачът филантроп, да остави богатството си за
благотворителност, домът на Ричард Фусконе – за който гостите си спомнят „тръпката
от храненето и танците върху прозрачното покритие на закрития плувен басейн на
дома“ – е продаден на търг заради задълженията му, и то за 75% по-малко, отколкото
била цената според застрахователната компания.4
Роналд Рийд бил търпелив, Ричард Фусконе бил алчен. Само това е достатъчно, за да
проличи огромната разлика в образованието и опита между двамата.
J. Pressler, “Former Merrill Lynch Executive Forced to Declare Bankruptcy Just to Keep a $14 Million
Roof Over His Head”, New York magazine (April 9, 2010).
3
Ibid.
4
L. Thomas Jr., “The Tale of the $8 Million ‘Bargain’ House in Greenwich”, The New York Times
(January 25, 2014).
7
2
Поуката не е да приличаш повече на Роналд и по-малко на Ричард – макар че и това
не е лош съвет. Завладяващото в тези истории е колко уникални са те за света на
финансите.
В коя друга индустрия някой без висше образование, без обучение, без основа, без
официален опит и без връзки, може да превъзхожда категорично друг с най-добро
образование, с най-добро обучение и с най-добри връзки?
Не мога да се сетя за такъв случай.
Невъзможно е дори да си представим как Роналд Рийд извършва сърдечна
трансплантация по-добре от хирург, обучен в Харвард. Или проектира небостъргач,
като превъзхожда най-добре образованите архитекти. Никога не би имало история за
чистач, надминал най-добрите световни ядрени инженери...
Но такива истории се случват в света на инвестициите.
Фактът, че Роналд Рийд може да съществува по едно и също време с Ричард Фусконе,
има две обяснения. Първото е, че финансовите резултати се определят от късмета,
независимо от интелигентността и усилията. Но това е вярно до известна степен и в тази
книга ще го обсъдим по-подробно. И второто (и мисля, по-разпространеното), че
финансовият успех не е трудна наука. Това е меко, деликатно умение, при което как се
държиш е по-важно от онова, което знаеш.
Наричам това меко умение психология на парите.
Целта на тази книга е да разкаже кратки истории, за да ви убеди, че меките умения са
по-важни от чисто техническата стойност на парите. Ще направя това по начин, който
да помогне на всички – от Рийд до Фусконе и онези между тях – да вземат по-добри
финансови решения.
Както сам аз успях да осъзная, тези меки умения са силно недооценени.
Финансите днес се преподават предимно като област, базирана на математиката,
където въвеждаш данни във формула, а формулата посочва какво да правиш и се
предполага, че просто отиваш и го правиш.
Например в личните финанси – за тях ти казват да си създадеш шестмесечен фонд за
спешни случаи и да спестяваш 10% от заплатата си. Същото е и при инвестирането,
където знаем точните исторически корелации между лихвения процент и оценката. Това
е вярно и за корпоративните финанси, при които финансовите директори могат да
измерват точната цена на капитала.
Не че някое от тези неща намирам за лошо или погрешно... Но знанието какво да
правиш, не ти казва нищо за онова, което се случва в мозъка ти, когато се опиташ да го
направиш.
***
Две теми засягат всички хора, независимо дали се интересуват от тях, или не –
здравето и парите.
Здравната индустрия е триумф на съвременната наука, очакваната продължителност
на живота нараства по целия свят. Научните открития заменят досегашните идеи за това
как работи човешкото тяло и поради това на практика всички са по-здрави.
Индустрията на парите – инвестиции, лични финанси, бизнес планиране, – е друга
история.
През последните две десетилетия финансите инкорпорират най-будните умове от
най-престижните университети. Преди едно десетилетие финансовият инженеринг
8
беше най-популярната специалност във Факултета за инженерни науки в Принстън.
Има ли доказателства, че това ни е направило по-добри инвеститори?
Не съм виждал такива.
Чрез колективните проби и грешки през годините се научихме как да станем по-добри
фермери, умели водопроводчици и квалифицирани химици. Но научиха ли ни опитите
и грешките как да управляваме по-добре личните си финанси? По-малко вероятно ли е
да затънем в дългове? По-вероятно ли е да спестим за черни дни? Да се подготвим за
пенсиониране? Имаме ли реалистични възгледи за това какво могат и какво не могат да
направят парите за нашето щастие?
Не съм виждал убедителни доказателства.
Основните причини според мен са, че ние мислим за парите и ни учат за парите по
начин, който повече прилича на физиката (с правила и закони), а недостатъчно на
психологията (с емоции и нюанси).
И това за мен е също толкова завладяващо, колкото е и важно.
Парите са навсякъде, те засягат всички нас и объркват повечето от нас, всеки мисли
за тях различно. Парите предлагат уроци за неща, които важат и за други области от
живота като риск, увереност и щастие. Малко са темите, предлагащи по-мощна лупа, за
да се обясни защо хората се отнасят към парите именно така. Те са едно от най-великите
шоу на Земята.
Моята собствена оценка за психологията на парите е оформена в течение на повече
от десетилетие писане по темата. Започнах да пиша за финанси в началото на 2008 г.
Беше в зората на финансовата криза и най-тежката рецесия от 80 години насам. За да
пиша за случващото се обаче, исках да разбера какво всъщност се случва. И първото
нещо, което научих след финансовата криза, беше, че никой не може да обясни точно
какво се е случило или защо, камо ли какво следва да се направи. Срещу всяко добро
обяснение се изправяше също толкова убедително опровержение.
Инженерите могат да определят защо се е срутил мост, тъй като се знае, че ако се
приложи определена сила към определена зона, в тази зона ще се получи счупване.
Физиката също не е противоречива, тя е подвластна на ясни правила. При финансите е
различно. Те се ръководят от поведението на хората. А това как се държа, може да има
смисъл за мен, но на теб да ти се струва откачено.
Колкото повече изучавах и пишех за финансовата криза, толкова повече разбирах, че
тя може да се обясни по-добре през обектива на психологията и историята, а не на
финансите.
За да схванеш защо хората затъват в дългове, не е нужно да проучваш лихвените
проценти; трябва да изучиш историята на алчността, несигурността и оптимизма. За да
проумееш защо инвеститори продават на дъното, на мечи пазар 5 , не е нужно да
изучаваш математиката на очакваната бъдеща възвръщаемост; трябва да помислиш за
агонията да гледаш семейството си и да се чудиш дали инвестициите не застрашават
неговото бъдеще.
Харесвам наблюдението на Волтер, че „историята никога не се повтаря, повтарят се
само хората“. То се отнася съвсем точно и за нашето поведение спрямо парите.
През 2018 г. написах доклад, в който очертах двайсет от най-важните недостатъци,
пристрастия и причини за лошо поведение, които съм виждал у хората при работата с
Т.нар. мечки са борсови играчи, залагащи на спад в цените на стоките, ценните книжа и др., които
печелят заради бъдеща разлика в цените. „Мечки“ илюстрира факта, че те „повалят“ цените надолу,
притискат ги. – Б. ред.
9
5
пари. Наричаше се „Психологията на парите“ и беше прочетен от над един милион
души. Тази книга е по-задълбочено потапяне в темата. Някои кратки пасажи от доклада
обаче присъстват непроменени и тук.
Пред вас са двайсет глави, всяка от които описва онова, което смятам за най-важни и
често неуловими интуитивно характеристики на психологията на парите. Главите се
въртят около една обща тема, но могат да се четат и самостоятелно.
Това не е дебела книга. Моля да не ми благодарите... Повечето читатели не довършват
книгите, които са започнали, тъй като повечето отделни теми изискват обяснения от 300
страници. Предпочитам да предложа 20 кратки точки, които ще довършите, отколкото
една дълга, от която ще се откажете.
Да започваме.
10
1.
Никой не е луд
Твоят личен опит с парите съставлява навярно 0,00000001% от
случващото се в света, и може би 80% от начина, по който си мислиш,
че светът работи
Нека да ви кажа какъв е проблемът. Така може да се почувствате по-добре заради
онова, което правите с парите си, и да осъждате по-малко онова, което правят другите
хора със своите. Хората вършат някои луди неща с парите си. Но никой не е луд.
Ето за какво става дума: хората от различни поколения, отраснали в различни
семейства, получаващи различни доходи и изповядващи различни ценности, хората в
различни части на света, родени в различни икономики, участници в различни пазари
на труда и с различни стимули и различна степен на късмет, научават различни уроци.
Всеки човек има свой уникален опит за това как работи светът. А преживяното от
самия теб е по-убедително от онова, което научаваш от втора ръка. Затова всеки от нас –
ти, аз, всички други – живее, като се придържа към набор от възгледи за това как работят
парите, а те – както казахме – се различават силно при отделните хора. Онова, което на
вас ви се струва откачено, може да има смисъл за мен.
Човекът, израснал в бедност, мисли за риска и за наградата по начин, който детето на
богат банкер не може да разбере, дори и да се опитва.
Човекът, израснал, когато инфлацията е била висока, е изпитал нещо, което човекът,
израснал във време на стабилни цени, никога не е изпитвал.
Брокерът, изгубил всичко по време на Голямата депресия, е преживял нещо, което
техническият работник, къпещ се в слава в края на 90-те години на XX век, не може
дори да си представи.
Австралиецът, който не е застигнат от рецесия от 30 години, е преживял нещо, което
американец никога не е изпитвал.
И още, и още... Списъкът с преживявания е безкраен.
Вие знаете за парите неща, които аз не знам, и обратното. Преминавате през живота
с различни убеждения, цели и прогнози от моите. Така е не защото единият от нас е поумен или има по-добра информация, а защото сме имали различен живот, изпълнен с
различни, но еднакво убедителни преживявания. Вашият личен опит с парите
съставлява може би 0,00000001% от случващото се в света, и може би 80% от начина,
по който си мислите, че действа светът.
Затова еднакво умни хора могат да се разминават по линия на това как и защо се
случват рецесиите, как трябва да инвестират парите си, какво да определят за
приоритет, колко рискове трябва да поемат и т.н.
В книгата си за Америка от 30-те години на ХХ в. Фредерик Люис Алън пише, че
Голямата депресия „беляза милиони американци – вътрешно – до края на живота им“.
Но има различни видове опит.
Двайсет и пет години по-късно, когато се кандидатира за президент, Джон Кенеди е
попитан от репортер какво си спомня за депресията. Той отговаря:
11
„Нямам познания от първа ръка за депресията. Семейството ми притежаваше
едно от най-големите богатства на света, а тогава това си струваше повече от
всякога. Имахме по-големи къщи, повече слуги, пътувахме повече. Едва ли не
единственото нещо, което видях пряко, беше как баща ми нае допълнителни
градинари, само за да им даде работа, за да могат да се прехранват. Наистина не
знаех за депресията, докато не прочетох за нея в Харвард.“
Това е ключов момент в изборите през 1960 г.
Как така, мислят си хората, може ли някой, който не разбира най-голямото
икономическо премеждие на последното поколение, да бъде поставен начело? В много
отношения тази липса на опит се компенсира от опита на Джей Еф Кей от Втората
световна война. Това пък е другото най-широко разпространено емоционално
преживяване на предишното поколение и нещо, което основният му опонент Хюбърт
Хъмфри не притежава.
За нас проблемът е, че никакво изучаване или отвореност на ума не могат да
пресъздадат истински силата на страха и несигурността.
Мога да прочета какво е било да загубиш всичко по време на Голямата депресия. Но
нямам емоционалните белези на онези, които са го преживели. А човекът, който го е
преживял, не може да схване защо някой като мен може да изглежда толкова
самодоволен заради притежаването на акции например. Ние виждаме света през
различна оптика.
Електронните таблици могат да моделират историята и статистическата честота на
големите спадове на фондовия пазар, но не могат да моделират чувството, с което се
прибираш вкъщи, гледаш децата си и се чудиш дали не си допуснал грешка, която ще
повлияе на целия им живот. Изучаването на историята те кара да се чувстваш сякаш
разбираш нещата. Но ако не ги преживееш и не почувстваш лично последиците, може
да не разбереш достатъчно, за да промениш поведението си.
Всички ние си мислим, че знаем как работи светът. Но всички ние сме изпитали само
малка част от това.
Както казва инвеститорът Майкъл Батник, „някои уроци трябва да бъдат изживени,
за да могат да бъдат разбрани“. Всички ние по различен начин сме жертви на тази
истина.
***
През 2006 г. икономистите Улрике Малмендие и Стефан Нагел от Националното
бюро за икономически изследвания изучават 50-те години на ХХ в. и Проучванията на
финансите на потребителите – подробен поглед върху това какво правят американците
с парите си.6
На теория хората би трябвало да вземат инвестиционни решения въз основа на своите
цели и инвестиционните възможности, достъпни за тях по същото време.
Но те не постъпват така.
Икономистите установяват, че решенията на хората за инвестиции са силно свързани
с преживяванията, които са имали заедно със собственото си поколение – особено с
опита в ранната младост. Израсналите във време, когато инфлацията е висока, по-късно
U. Malmendier, S. Nagel, “Depression Babies: Do Macroeconomic Experiences Affect Risk-Taking?”
(August 2007).
12
6
инвестират по-малко пари в облигации в сравнение с тези, които са израснали във време,
когато инфлацията е ниска. Ако пък сте израснали, когато фондовият пазар е бил силен,
по-късно ще инвестирате повече пари в акции, за разлика от тези, които са израснали,
когато акциите са били слаби.
„Нашите данни показват, че готовността на отделните инвеститори да поемат риск,
зависи от личната им житейска история“ – заключават повечето икономисти.
Не от интелигентността, от образованието или от придобития опит. Просто от
глупавия късмет кога и къде си роден.
„Файненшъл таймс“ интервюира през 2019 г. Бил Грос, мениджър на облигации.
„Грос признава, че вероятно не би стигнал нивото, на което е днес, ако беше роден
десетилетие по-рано или по-късно“, се казва в статията.
Кариерата на Грос съвпада почти напълно с поколенческия колапс на лихвените
проценти, който осигурява попътен вятър за цените на облигациите. Такива неща
влияят не само върху възможностите, които срещаш, те влияят и върху онова, което си
мислиш за тези възможности, когато ти се представят.
За Грос облигациите са машини, генериращи богатство.
За поколението на баща му, израснало с по-висока инфлация, те може да са
изглеждали като инсинератори, т.е. като съоръжения за изгаряне на богатство.
Разликите в опита на хората с парите не са малки дори сред онези, за които може би
си мислите, че доста си приличат. Да вземем например акциите. Ако си роден през
1970 г., оттогава рейтингът „Стандарт енд Пуърс 500“ се е увеличил почти 10 пъти, ако
се вземе предвид инфлацията през тийнейджърските и след 20-ата ти година. Това е
невероятна доходност. Ако си роден през 1950 г., пазарът буквално не е помръднал през
тийнейджърските и след 20-ата ти година, като се вземе предвид инфлацията.
Две групи хора, разделени от случайността поради годината на раждане, живеят с
напълно различен поглед за това как работи фондовият пазар – т.е. как са се държали
акциите през тийнейджърските и след 20-ата им година.
13
Фиг. 1. Какво стана с акциите през тийнейджърските
и след 20-ата година
Или пак да вземем инфлацията. Ако си роден през 60-те години на ХХ в. в Америка,
инфлацията през твоите тийнейджърски и след 20-ата ти година – твоите години на
младостта и трупането на впечатления, когато си създаваш база от знания за това как
работи икономиката – е повишила цените повече от три пъти. Това наистина е много.
Спомняш си опашките за бензин и получаването на заплати, с които може да се купи
значително по-малко. Но ако си роден през 90-те години на ХХ в., инфлацията е толкова
ниска, че вероятно никога не си се замислял за нея нито като тийнейджър, нито покъсно.
Фиг. 2. Какво направи инфлацията с цените през тийнейджърските
и след 20-ата година
Безработицата в Америка през ноември 2009 г. е около 10%. Но равнището на
безработица при мъжете афроамериканци на възраст от 16 до 19 г. и без диплома за
средно образование е 49%. При белите жени над 45-годишна възраст с висше
образование е 4%. Фондовите пазари в Германия и в Япония са унищожени по време на
Втората световна война. Цели региони са бомбардирани и разрушени. В края на войната
германските ферми произвеждат толкова храни, колкото да осигурят на населението
1000 калории на ден. Сравнете това със САЩ, където фондовият пазар нараства повече
от два пъти от 1941 до края на 1945 г., а икономиката е най-силна от почти двайсет
години вече.
Никой не трябва да очаква членовете на тези групи да прекарат живота си, мислейки
еднакво за инфлацията. Или за фондовата борса. Или за безработицата. Или за парите
като цяло.
14
Никой не трябва да очаква от тях да реагират на финансовата информация по един и
същ начин. Никой не трябва да допуска, че те се влияят от едни и същи стимули.
Никой не трябва да очаква от тях да се доверяват на съветите от един и същи
източник.
Никой не трябва да очаква от тях да са на едно и също мнение какво си струва, какво
ще се случи по-нататък и кой е най-добрият път напред.
Тяхното виждане за парите е формирано в различни светове. А когато случаят е такъв,
възгледите за парите, които една група хора смята за скандални, може да се приемат
като съвсем разумни в друга група хора.
Преди няколко години „Ню Йорк таймс“ публикува репортаж за условията на труд
във „Фокскон“, големия тайвански производител на електроника. Условията често са
ужасяващи и читателите с право са разстроени. Но тук идва забележителният отговор
на племенника на китайска работничка в раздела за коментари:
„Леля ми работи няколко години в това, което американците наричат „sweetshop“.
Работата ѝ беше тежка. Дълги часове, „малка“ заплата, „лоши“ условия на труд.
Знаете ли какво правеше леля ми, преди да започне работа в една от тези фабрики?
Беше проститутка.
Идеята да работиш в „sweetshop“, според мен не е подобрение в сравнение със
стария начин на живот. И знам, че леля ми би предпочела да бъде „експлоатирана“
от зъл капиталистически шеф за няколко долара, отколкото тялото ѝ да бъде
експлоатирано от много мъже срещу стотинки.
...Ето защо съм разстроен от мисленето на много американци. Ние нямаме същите
възможности като Запада. Нашата правителствена уредба е различна. Страната ни
е различна. Да, във фабриката трудът е тежък. Може ли да бъде по-добре? Може, но
само ако го сравнявате с работата в Америка.“
Не знам какво да кажа. От една страна, иска ми се да възразя яростно. От друга страна,
искам да разбера. Но най-вече това е пример как различните преживявания могат да
доведат до значително различаващи се гледни точки по теми, за които едната страна е
приела, че трябва да са черно-бели.
Хората вземат своето решение за парите въз основа на информацията, с която
разполагат в момента, и после я внасят в своя уникален мисловен модел за това как
работи светът. Тези хора могат да бъдат погрешно информирани. Те може да имат
непълна информация. Те може да не са силни по математика, може да бъдат убедени от
недобросъвестен маркетинг или да нямат представа какво правят. Те може да
преценяват погрешно последиците от своите действия. О, могат ли въобще...
Но всяко финансово решение, което човек взема, е обосновано от този момент и е
взето, след като е поставил съответните „чавки“ в квадратчетата, които трябва да се
отметнат. Човекът си създава свой разказ за това, което прави и защо го прави, и
разказът се основава на неговите собствени преживявания.
Да вземем един прост пример: лотарийните билети. Американците харчат за тях
повече, отколкото за филми, видео игри, музика, спортни събития и книги, взети заедно.
А кой ги купува? Предимно бедни хора.
Домакинствата с най-ниски доходи в САЩ харчат средно 412 долара годишно за
лотарийни билети, четири пъти повече, отколкото в групите с най-високи доходи. 40%
от американците заявяват, че не разполагат с 400 долара за спешни случаи. Което ще
15
рече, че тези, които купуват лотарийни билети за 400 долара, по принцип са същите
хора, които казват, че не са могли да намерят 400 долара за спешен случай. Те се
лишават от спасителни средства заради шанс едно на милиони за голяма печалба.
Това ми се струва откачено. Вероятно и на вас ви се струва така. Но аз не съм в
групата с най-ниски доходи. Вероятно и вие не сте. Затова за мнозина е трудно да
схванат подсъзнателните мотиви на купувачите на лотарийни билети с ниски доходи.
Но се напънете малко и ще можете да си представите нещо от сорта:
Ние живеем от заплата до заплата и да спестим нещо, изглежда непостижимо.
Перспективите за много по-висока заплата изглеждат недостижими. Не можем да
си позволим хубави почивки, нови коли, здравни осигуровки или домове в безопасни
квартали. Не можем да пратим децата си в колеж, без да затънем в дългове. Ние не
разполагаме с голяма част от нещата, които вие, четящите книги за финанси, или
вече притежавате, или имате голям шанс да получите. Купуването на билет за
лотария е единственият начин в живота ни да се докоснем до мечтата да получим
хубавите неща, които вие вече имате и приемате за даденост. Ние плащаме за мечта,
а вие може би не го разбирате, защото вече живеете в мечтата. Ето защо купуваме
повече билети от вас.
Не е нужно да се съгласявате с тези разсъждения. Все пак е лоша идея да купуваш
лотарийни билети, когато си разорен. Но мога да разбера защо продължават продажбите
на лотарийни билети.
А тази идея – „Това, което правите, изглежда налудничаво, но донякъде разбирам
защо го правите“ – разкрива корените на много от нашите финансови решения.
Малцина вземат финансови решения единствено въз основа на електронна таблица.
Вземат ги на масата по време на вечеря или на фирмена среща. На места, където личната
история, вашият уникален поглед към света, егото, гордостта, маркетингът и странните
подтици се съчетават в един разказ, който въздейства.
***
Друг важен момент, който помага да се обясни защо решенията за пари са толкова
трудни и защо има толкова много лоши решения, е да се признае колко е нова тази тема.
Парите съществуват отдавна. Смята се, че Алиат7, кралят на Лидия (на територията
на днешна Турция), е въвел първата официална валута през 600 г. пр.н.е. Но
съвременните основи на паричните решения – спестяването и инвестирането – се
базират на концепции, които са на бебешка възраст.
Да вземем например пенсионирането. В края на 2018 г. в пенсионните сметки в САЩ
има 27 трилиона долара, което ги прави основния двигател на решенията на
обикновения инвеститор.8 Но самата концепция за правото на пенсия е най-много на
две поколения.
Преди Втората световна война повечето американци са работили до смъртта си.
Такива са и очакванията, и реалността. Делът на мъжете на 65 и повече години в
работната сила е над 50% до 40-те години на ХХ в.
7
8
Алиат II (619–560 г. пр.н.е.) въвежда сеченето на монети. – Б. ред.
“How large are 401(k)s?” Investment Company Institute (December 2019).
16
Фиг. 3. Дял на мъжете над 65 години в работната сила
Социалното осигуряване има за цел да промени това, но първоначалните ползи от
него са далеч от достойната пенсия. Първият чек от Социалното осигуряване, който
Айда Мей Фулър осребрява през 1940 г., е за 22,54 долара или днешни 416 долара,
коригирано с инфлацията. Едва през 80-те години на ХХ в. средният чек от Социалното
осигуряване за пенсионерите надхвърля 1000 долара на месец, коригирани според
инфлацията. Над една четвърт от американците на възраст над 65 години са
класифицирани от Бюрото за преброяване като живеещи в бедност до края на 60-те
години на ХХ в.
Широко разпространено е убеждението, че „всеки е имал частна пенсия“. Но това е
силно преувеличено. Институтът за изследване на обезщетенията на служителите
обяснява: „Само една четвърт от хората на 65 или повече години са имали пенсионни
доходи през 1975 г.“ Дори сред това щастливо малцинство само 15% от доходите на
домакинствата идват от пенсия. „Ню Йорк таймс” пише през 1955 г. за нарастващото
желание, но продължаваща неспособност за пенсиониране: „Да преформулираме една
стара поговорка: всички говорят за пенсиониране, но очевидно малцина правят нещо по
въпроса.”9
Едва през 80-те години се утвърждава идеята, че всеки заслужава и трябва да има
достойно пенсиониране. А начинът за постигане на това достойно пенсиониране винаги
е бил в очакването, че всеки ще спести и инвестира собствените си пари.
Позволете ми да повторя колко нова е тази идея: планът 401 (k) – основният спестовен
инструмент на американското пенсиониране – не съществува до 1978 г. Планът Рот се
9
R. Butler, “Retirement Pay Often Is Scanty”, The New York Times (August 14, 1955).
17
ражда едва през 1998 г. Ако беше човек, той едва би достигнал възрастта за
консумиране на алкохол...
Никой не би трябвало да се изненадва, че мнозина от нас са слаби в спестяването и
инвестирането за пенсия. Ние не сме луди. Всички ние сме начинаещи.
Същото важи и за колежа. Делът на американците на възраст над 25 години с
бакалавърска степен се е увеличил от по-малко от 1 от 20 през 1940 г. до 1 от 4 през
2015 г.10 Средната такса за колеж през това време се е увеличила повече от четири пъти,
съобразено с инфлацията.11 Такава голяма и важна промяна, настъпила в обществото
толкова бързо, обяснява защо например толкова много хора вземат лоши решения за
студентските заеми през последните 20 години. Няма десетилетия натрупан опит, от
който дори да се опитаме да се поучим. Трупаме го самите ние.
Същото се отнася и за индексните фондове, които нямат още 50 години. И за хедж
фондовете, които възникват едва през последните 25 години. Дори широкото
използване на потребителските кредити – ипотеки, кредитни карти и лизинг на
автомобили – започва едва след Втората световна война, когато Законът за правата на
военнослужещите и ветераните улеснява милиони американци да вземат заеми.
Кучетата са опитомени преди 10 000 години, но все още запазват някои черти от
поведението на своите диви предци. А ние, с 20 до 50 години опит в съвременната
финансова система, се надяваме да се адаптираме перфектно.
За тема, която е толкова повлияна от емоциите, това е проблем, и помага да се обясни
защо не винаги правим това, което трябва, с парите.
Всички ние правим откачени неща с парите, защото всички ние сме сравнително нови
в тази игра, а това, което изглежда шантаво за вас, може да е разумно за мен.
Но никой не е луд – всички ние взимаме решения въз основа на нашите собствени
уникални преживявания, които сякаш ни се струват разумни в дадения момент.
Нека ви разкажа историята как Бил Гейтс стана богат.
10
11
“Higher education in the United States”, Wikipedia.
K. Bancalari, “Private college tuition is rising faster than inflation .... again”, USA Today ( June 9, 2017).
18
2.
Късмет и риск
Нищо не е толкова добро или толкова лошо,
колкото изглежда
Късметът и рискът са братя и описват как всеки резултат в живота се определя от
сили, различни от индивидуалните човешки усилия. Професорът от Нюйоркския
университет Скот Галоуей има идея по въпроса, която е важно да помним при
преценката за успеха – и своя, и чуждия: „Нищо не е толкова добро или толкова лошо,
колкото изглежда“.
***
Бил Гейтс попада в единствената гимназия в света, която разполага с компютър.
Историята за това как училището „Лейксайд“ край Сиатъл се сдобива с компютър, е
забележителна.
Бил Дъгъл е пилот във Военноморските сили по време на Втората световна война,
после става учител по математика и природни науки в гимназията. „Той вярваше, че
ученето по учебници не е достатъчно без опита от реалния свят. Също така той осъзна,
че трябва да знаем нещо за компютрите, когато отидем в колеж“, спомня си покойният
вече съосновател на „Майкрософт“ Пол Алън.
През 1968 г. Дъгъл предлага на Клуба на майките към частното училище „Лейксайд“
да използват приходите от годишната си благотворителна разпродажба – около 3000
щатски долара, – за да се наеме компютър „Телетайп модел 30“, свързан към главния
терминал на „Дженеръл илектрик“ за споделяне на компютърно време. „Цялата тази
идея за споделяне на времето бе измислена едва през 1965 г.“, казва по-късно Гейтс.
„Някой бе доста прозорлив“. Повечето висши училища не разполагат с толкова модерен
компютър, колкото онзи, до който Бил Гейтс има достъп в осми клас. И не може да му
се насити.
Гейтс е на 13 години през 1968 г., когато се среща със съученика си Пол Алън. Алън
също е обсебен от компютъра на училището и двамата се сближават.
Компютърът на „Лейксайд“ не е включен в основния учебен план, това е
допълнителна учебна програма. Бил и Пол получават възможност да се забавляват с
него в свободното си време, като оставят креативността си да се развихри – след
училище, късно през нощта, през уикендите. Те бързо се превръщат в компютърни
експерти.
По време на един от тези късни нощни сеанси, спомня си Алън, Гейтс му показал
списание „Форчън“ и попитал: „Как мислиш, какво е да управляваш компания от
Форчън 500?“ Алън отвърнал, че няма представа. „Може би някой ден ще имаме
собствена компютърна компания“, казал Гейтс.
Днес „Майкрософт“ струва над един трилион долара.
Няколко бързи сметки.
19
През 1968 г. в света има приблизително 303 милиона души в гимназиална възраст,
според ООН.
Около 18 милиона от тях живеят в САЩ.
Около 270 000 от тях живеят в щата Вашингтон.
Малко над 100 000 от тях живеят в района на Сиатъл.
И само около 300 от тях учат в гимназията „Лейксайд“.
Започваме с 303 милиона, завършваме с 300.
Един на милион ученици в гимназиална възраст учи в гимназията, която разполага
със съчетанието от пари и предвидливост, за да си купи компютър.
Бил Гейтс случайно е един от тях.
Гейтс не се съмнява какво означава това. „Ако го нямаше „Лейксайд“, нямаше да го
има и „Майкрософт“, казва той пред абитуриентите на училището през 2005 г.
Гейтс е невероятно умен и още по-трудолюбив, и като тийнейджър има визия за
компютрите, която дори повечето опитни компютърни мениджъри не могат да схванат.
Но той също така получава и преднината на един на милион, тъй като учи в „Лейксайд“.
Нека сега да разкажа за приятеля на Гейтс, Кент Евънс. Той получава също толкова
голяма доза от риска, брат на късмета.
Бил Гейтс и Пол Алън се прочуват благодарение на успеха на „Майкрософт“. Но в
„Лейксайд“ има и трети член на тази банда гимназисти компютърни вундеркинди. Кент
Евънс и Бил Гейтс стават най-добри приятели в осми клас. Както споделя самият Гейтс,
Евънс е най-добрият ученик в класа. Двамата прекарват в разговори по телефона „цели
часове“, спомня си Гейтс в документалния филм „Inside Bill‘s Brain“. „Все още помня
телефонния номер на Кент, казва той. 525-7851“.
Евънс е толкова „на ти“ с компютрите, колкото и Гейтс и Алън. В „Лейксайд“ се
затрудняват да съставят ръчно учебния график на училището – сложна задача да се
съчетаят уроците на стотици ученици, така че да не се застъпват с други курсове.
Училището възлага на Бил и Кент – които са още деца по обикновените мерки – да
създадат компютърна програма за решаването на проблема. И тя заработва.
За разлика от Пол Алън, Кент споделя бизнес нагласата и безкрайната амбиция на
Бил. „Кент винаги ходеше с едно голямо куфарче, като на адвокат“, спомня си Гейтс.
„Постоянно планирахме какво ще правим след пет или шест години. Дали ще станем
изпълнителни директори? Какво влияние ще имаме? Дали да не станем генерали? Или
да станем посланици?“ Каквото и да бъде, Бил и Кент знаят, че ще го направят заедно.
Докато си спомня за приятелството си с Кент, Гейтс се натъжава. „Щяхме да продължим
да работим заедно. Сигурен съм, че щяхме да отидем заедно в колежа.“
Кент би могъл да стане основател на „Майкрософт“ заедно с Гейтс и Алън. Но това
никога няма да се случи. Кент загива като алпинист, при злополука, преди да завърши
гимназия.
Всяка година в Съединените щати има около трийсет смъртни случая на алпинисти.12
Вероятността да загинеш при катерене в гимназията, е приблизително едно на милион.
Бил Гейтс има късмета едно на милион да постъпи в „Лейксайд“. Кент Евънс се
сблъсква с риск едно на милион и никога не успява да завърши онова, което с Гейтс
възнамерявали да постигнат.
Същата сила, същата величина, но действаща в противоположна посока.
Късметът и рискът описват една реалност – как всеки резултат в живота се определя
от сили, различни от индивидуалните усилия. Те са толкова сходни, че не можете да
12
“How Many People Die Rock Climbing?” The Rockulus.
20
вярвате в едното, без да зачитате в същата степен и другото. И двете се случват, защото
светът е твърде сложен, за да позволи на 100% от вашите действия да диктуват 100% от
вашите резултати. Те са задвижвани от едно и също нещо: вие сте един човек в игра със
седем милиарда други и безброй движещи се елементи. Влиянието на случайни
действия извън вашия контрол може да има по-голямо значение от тези, които
съзнателно предприемате. Но и двете са толкова трудни и за измерване, и за приемане,
че твърде често се пренебрегват.
Срещу всеки Бил Гейтс стои един Кент Евънс, който е също толкова умел и
мотивиран, но се озовава от другата страна на рулетката на живота.
Ако отдаваш на късмета и на риска дължимото уважение, ще осъзнаеш, когато
преценяваш финансовия успех на хората – както своя, така и чуждия, – че той никога не
е толкова добър или толкова лош, колкото изглежда.
***
Преди години попитах икономиста Робърт Шилър, който спечели Нобелова награда
за икономика, „Какво, което не можем да знаем за инвестирането, искаш да узнаеш?“
„Точната роля на късмета за успешните резултати“, отговори той.
Харесвам този отговор, защото никой не мисли сериозно, че късметът няма роля във
финансовия успех. Но тъй като е трудно да се определи количествено, и е твърде грубо
да се допуска, че успехът на хората се дължи само на късмет, често той имплицитно се
игнорира като фактор за успех.
Ако аз кажа: „В света има един милиард инвеститори. Случайно да очакваш 10 от тях
да станат милиардери предимно заради късмет?“, вие ще отговорите: „Разбира се“. Но
тогава, ако ви помоля да назовете имената на тези инвеститори директно в лицето им,
вероятно ще откажете.
Когато преценявате другите, да се приписва успеха им на късмет, ви прави да
изглеждате завистливи и подли, макар да знаем, че и това се случва. Когато преценявате
себе си, да приписвате успеха си на късмета, може да е твърде деморализиращо, за да
го приемете.
Икономистът Башар Мазумдер показа, че между доходите на братя има по-голяма
корелация, отколкото по ръст или тегло. Ако си богат и висок, по-вероятно е брат ти
също да бъде богат, но не и да е също толкова висок. Според мен повечето от нас
интуитивно са убедени, че това е вярно – качеството на вашето образование и вратите,
които се отварят за вас, са силно свързани със социално-икономическия статус на
родителите ви. Но намерете ми двама богати братя и ще ви покажа двама мъже, които
не смятат, че констатациите от това проучване се отнасят за тях.
С неуспеха – който може да варира от фалит до отклоняване от личната цел – също
се злоупотребява.
Провалилите се фирми не са ли полагали достатъчно усилия? Не са ли били добре
обмислени и лошите инвестиции? Колебливата кариера на мързел ли се дължи?
Понякога да, разбира се.
Но доколко? Доста трудно е да се разбере. Всичко, към което си струва да се стремим,
има по-малко от 100% шанс да успее, а рискът е точно онова, което се случва, когато се
окажем от злощастната страна на това уравнение. Точно както при късмета, историята
става твърде трудна, твърде объркана, твърде сложна, ако се опитаме да разграничим
каква част от резултата се дължи на съзнателно решение и каква на риска. Например
21
купувам акция, но пет години по-късно тя не е мръднала. На първо място, възможно е
да съм взел лошо решение, като съм я купил. Възможно е също така да съм взел добро
решение, при което е имало 80% шанс да спечеля пари, но просто съм се оказал на
страната на злощастните 20%. Как да разбера кое кое е? Сгрешил ли съм, или просто
съм изпитал реалността на риска? Възможно е да се измери статистически дали някои
решения са били разумни, но в реалния свят, във всекидневието, ние просто не го
правим. Прекалено трудно е. Предпочитаме простите истории, които са лесни за
разбиране, но пък често са дяволски подвеждащи.
След като прекарах години в средата на инвеститори и бизнес лидери, осъзнах, че
чуждият неуспех обикновено се приписва на лоши решения, докато нашите собствени
неуспехи обикновено се дължат на „тъмната страна на риска“. Когато преценявам
вашите неуспехи, най-вероятно ще предпочета простата история за причината и
следствието, защото не знам какво се случва в главата ви. „Постигна лош резултат,
значи трябва да е причинен от лошо решение“, е историята, която ми звучи найсмислено. Но когато преценявам себе си, мога да измисля невероятен разказ,
оправдаващ предишните ми решения и приписващ лошите резултати на... риска.
На корицата на списание „Форбс“ няма снимки на слаби инвеститори, които са взели
добри решения, но са се озовали откъм нещастната страна на риска. Почти със
сигурност на корицата греят лицата на богати инвеститори, които са взели добри или
дори безразсъдни решения... и са имали късмет. И в двата случая е подхвърляна една и
съща монета, която случайно е паднала на различна страна. Опасното тук е, че всички
ние се опитваме да разберем какво работи и какво не работи в света на парите.
Кои инвестиционни стратегии работят? А кои не?
Кои бизнес стратегии работят? А кои не?
Как да забогатеем? Как да избегнем бедността?
Склонни сме да търсим поуки, като наблюдаваме успехите и неуспехите и си казваме:
„Прави това, което направи тя, избягвай това, което направи той.“
Ако имахме магическа пръчица, щяхме да разберем точно какъв дял от тези резултати
се дължи на действия, които могат да бъдат повторени, и не съвсем точно – ролята на
случайния риск или късмет, насочили тези действия по един или друг начин. Но ние
нямаме магическа пръчица. Имаме мозък, който предпочита лесните отговори и не
проявява особен апетит към нюансите. Така че идентифицирането на чертите, на които
трябва да подражаваме или които трябва да избягваме, може да е мъчително трудно.
Позволете ми да ви разкажа още една история за човек, който също като Бил Гейтс е
постигнал изключителни успехи, но е трудно да бъдат определени като дължащи се на
късмет или умения.
***
Корнелиус Вандербилт току-що е завършил поредица от бизнес сделки за
разширяването на железопътната си империя. Един от неговите бизнес съветници се
привежда, за да прошепне на Вандербилт, че всяка извършена от него транзакция
нарушава закона.
„Боже мой, Джон, казва Вандербилт, нали не предполагаш, че може да се управлява
железница в съответствие със закона на щата Ню Йорк?“13
A. T. Vanderbilt II, Fortune‘s Children: The Fall of the House of Vanderbilt (William Morrow
Paperbacks, 2012).
22
13
Първата ми мисъл, когато прочетох това, беше: „Заради такова отношение е
постигнал толкова успехи.“
Законите не толерират железопътните линии по времето на Вандербилт. Затова той
ги праща „по дяволите“ и въпреки всичко продължава напред.
Вандербилт е страхотно успешен магнат, така че е изкушаващо да разглеждаме
потъпкването на закона – прословуто и жизненоважно за успеха му – като дълбока
мъдрост. Този проклет визионер не позволява на нищо да му попречи!
Но не е ли опасен такъв анализ? Никой здравомислещ човек не би препоръчал
очевидното нарушаване на закона като предприемачески похват. Можете лесно да си
представите как историята на Вандербилт се оказва много по-различна – престъпник,
чиято млада компания е срината по съдебен ред.
И тук имаме проблем.
Може да хвалиш Вандербилт, задето пренебрегва закона със същата страст, с която
критикуваш „Енрон“, че правят същото. Може би единият е извадил късмет, като е
избегнал ръката на закона, докато другите са попаднали откъм страната на риска.
Джон Д. Рокфелер е подобен пример. Постоянното заобикаляне на закона – веднъж
съдия нарича компанията му „не по-добра от обикновен крадец“ – често е описвано от
историците като забележителна бизнес хитрост. Може би е така. Но кога историята
минава от „Не допускайте остарелите закони да попречат на иновациите“ към „Вие сте
извършили престъпление“? Или колко малко би било нужно да се промени, за да може
да се превърне от „Рокфелер беше гений, опитайте да се поучите от успехите му“, в
„Рокфелер беше престъпник, опитайте да се поучите от неговите бизнес провали“.
Съвсем малко трябва да се промени – „Какво ме интересува законът? – казва веднъж
Вандербилт. – Нямам ли власт?“
Той има власт и успява.
Но е лесно да си представим, че това са последните думи от една история със съвсем
различен резултат. Границата между смелост и безразсъдство може да бъде доста тънка.
А когато не даваме правилната оценка на риска и късмета, тя често е и невидима.
Бенджамин Греъм е известен като един от най-големите инвеститори на всички
времена, баща на инвестициите в стойност и ранен ментор на Уорън Бъфет. Но поголямата част от инвестиционния успех на Бенджамин Греъм се дължи на
притежаването на огромен дял от акции на GEICO, а това, по негово признание,
нарушава почти всяко правило за диверсификация, което самият Греъм е изложил в
известните си текстове.
Къде минава тънката граница между смело и безразсъдно? Не знам. Греъм пише за
своята лудост с GEICO: „Една късметлийска пауза или едно изключително хитро
решение – можем ли да ги разграничим?“ Не е лесно.
По същия начин смятаме Марк Зукърбърг за гений, защото през 2006 г. отказва
предложението на „Yahoo“ да купят компанията му за 1 милиард долара. Той е видял
бъдещето и се придържа към оръжията си. Но хората критикуват толкова разпалено
заради отказа на огромната оферта за изкупуване – тези глупаци трябваше да вземат
парите, докато можеха!
Какъв е урокът за предприемачите тук? Нямам представа, защото рискът и късметът
са трудни за определяне.
Има много примери за това.
Безброй богатства (и провали) са резултат от прилаганите лостове. Най-добрите (и
най-лошите) мениджъри притискат служителите си възможно най-силно.
23
„Клиентът винаги е прав“ и „Клиентите не знаят какво искат“ са две еднакво
популярни бизнес мъдрости.
Границата между „вдъхновяващо смело“ и „глупаво безразсъдно“ може да бъде
дебела милиметър и видима единствено след поглед назад.
Рискът и късметът са близнаци.
Този проблем не е лесен за решаване. Трудното идентифициране на какво е късмет,
какво е умение и какво е риск, е един от най-големите проблеми, с които се сблъскваме,
когато се опитваме да открием най-добрия начин за управление на парите, но две неща
могат да ви насочат в правилната посока.
Внимавай кого хвалиш и на кого се възхищаваш.
Внимавай кого гледаш отвисоко и като кого не искаш да станеш.
Или просто бъди внимателен, когато приемаш, че 100% от резултатите могат да се
дължат на усилията и решенията.
Когато ми се роди син, написах му писмо, в което се казваше:
„Някои хора се раждат в семейства, които насърчават образованието, други са
против. Някои се раждат в процъфтяващи икономики, насърчаващи
предприемачеството, други се раждат сред война и бедност. Искам да имаш успехи и
искам да ги заслужиш. Но осъзнай, че не всички успехи се дължат на упорита работа
и не цялата бедност се дължи на мързел. Имай това предвид, когато съдиш хората,
включително и себе си.“
Затова се фокусирайте по-малко върху конкретни индивиди и казуси,
а повече върху по-обхватни модели.
Изучаването на конкретен човек може да бъде опасно, тъй като сме склонни да
изучаваме примери за крайности – милиардерите, изпълнителните директори или
масовите провали, които преобладават в новините – подобни примери често са наймалко приложими в други ситуации предвид тяхната сложност.
Колкото по-екстремен е резултатът, толкова по-малко вероятно е да приложиш
неговите уроци в собствения си живот, защото е толкова по-вероятно резултатът да е
повлиян от екстремни върхове на късмета или риска.
Ще се доближите до приложимите изводи, ако търсите широки модели на успех и
неуспех. Колкото по-често срещан е моделът, толкова по-приложим е той за вашия
живот. Опитът да се подражава на инвестиционния успех на Уорън Бъфет, е труден, тъй
като резултатите му са толкова екстремни, че ролята на късмета в цялостните
постижения е много висока, а късметът не е нещо, на което можете надеждно да
подражавате. Но осъзнаването, както ще видим в глава 7, че хората, които поставят под
контрол своето време, обикновено са по-щастливи в живота, е достатъчно широко и
често срещано наблюдение, така че можете да направите нещо с него.
Любимият ми историк, Фредерик Луис Алън, през цялата си кариера описва живота
на средния американец – как са живели, как са се променяли, какво са работили, какво
са яли за вечеря и т.н. От подобни широки наблюдения могат да се извлекат по-важни
уроци, отколкото от изучаването на екстремните герои, които доминират в новините.
24
***
Бил Гейтс казва някъде: „Успехът е лош учител. Съблазнява умните хора да си
мислят, че не могат да загубят.“
Когато нещата вървят изключително добре, не забравяйте, че това не е толкова добре,
колкото си мислите. Не сте непобедими и ако разбирате, че късметът ви е донесъл успех,
трябва да вярвате и в близнака на късмета, риска, който може да преобърне историята
много бързо.
Но същото важи и в другата посока.
Неуспехът също може да бъде лош учител, защото съблазнява умните хора да мислят,
че решенията им са ужасни, докато понякога те просто отразяват безмилостните
реалности на риска. Номерът, когато се сблъскваш с неуспех, е да подредиш
финансовия си живот така, че лошата инвестиция тук или пропуснатата финансова цел
там да не те унищожат, за да можеш да продължиш да играеш, докато залозите не се
променят в твоя полза.
Но по-важното е, че щом признаваме ролята на късмета за успеха и ролята на риска
за провала, това означава, че трябва да си прощаваме и да оставяме място за
разбирането, когато преценяваме неуспехите.
Нищо не е толкова добро или толкова лошо, колкото изглежда.
Сега нека да разгледаме историите на двама мъже, които са си изпитали късмета.
25
3.
Никога не е достатъчно
Когато богатите хора вършат безумия
Джон Богъл, основателят на „Вангард“, който почина през 2019 г., веднъж разказа
една история за пари, открояваща нещо, за което не мислим достатъчно:
На празненство, организирано от милиардер на остров Шелтър, Кърт Вонегът
обръща внимание на приятеля си Джоузеф Хелър, че техният домакин, управител на
хедж фонд, е спечелил за един ден повече пари, отколкото Хелър с невероятно
популярния си роман „Параграф 22“, откакто е публикуван. Хелър отговаря: „Да, но
аз имам нещо, което той никога няма да има... на мен ми е достатъчно.“
“Достатъчно”. Бях зашеметен от простата красноречивост на тази дума –
зашеметен по две причини: първо, защото бях получил през живота си толкова много,
и второ, защото Джоузеф Хелър не би могъл да бъде по-точен.
За съществена част от нашето общество, включително за мнозина от найбогатите и могъщите, днес изглежда няма предел за достатъчно.
Толкова проницателно и толкова изразително.
Позволете ми да дам два примера за опасностите от това никога да не ти е достатъчно
и да споделя на какво могат да ни научат.
***
Раджат Гупта е роден в Калкута и осиротява като тийнейджър. Хората казват за
малцината привилегировани, че започват живота си от трета база, но Гупта дори не е
виждал стадион за бейзбол.
Постигнатото от него с такъв старт е феноменално.
На около четиресет и пет години Гупта вече е главен изпълнителен директор на
„Маккинси“, най-престижната консултантска фирма в света. Той се пенсионира през
2007 г., за да заеме постове в ООН и в Световния икономически форум. Партнира си в
благотворителната дейност с Бил Гейтс. Заседава в съветите на директорите на пет
публични компании. Тръгнал от бедните квартали на Калкута, Гупта става един от найуспешните живи бизнесмени.
Заедно с успеха идва и огромно богатство. Смята се, че към 2008 г. състоянието на
Гупта възлиза на 100 милиона долара.14 Това е непостижима сума за повечето хора. При
пет процента годишна доходност толкова пари генерират почти 600 долара на час 24
часа в денонощието.
Може да направи всичко, което иска в живота.
А по всичко изглежда, че той иска не просто да бъде обикновен притежател на сто
милиона. Раджат Гупта иска да бъде милиардер. И го иска силно.
14
D. McDonald, “Rajat Gupta: Touched by scandal”, Fortune (October i, 2010).
26
Гупта е член на съвета на директорите на „Голдман Сакс“, където е заобиколен от
някои от най-богатите инвеститори в света. Един инвеститор, цитирайки приходите на
магнатите на частния капитал, описва Гупта така: „Мисля, че той искаше да влезе в този
кръг. В кръга на милиардерите, нали така? „Голдман“ е кръг на стотиците милиони,
нали така?“15
Точно така. Ето защо Гупта си намира доходоносна странична сделка. През 2008 г.,
когато „Голдман Сакс“ се сблъскват с гнева заради финансовата криза, Уорън Бъфет
планира да инвестира 5 милиарда долара в банката, за да ѝ помогне да оцелее. Като член
на управителния съвет на „Голдман“ Гупта научава за тази транзакция преди
обществеността. Това е ценна информация. Оцеляването на „Голдман“ е под съмнение,
а при подкрепата на Бъфет със сигурност цената на акциите ѝ ще скочи.
Шестнайсет секунди, след като научава за предстоящата сделка, Гупта, на когото са
се обадили по време на заседанието на управителния съвет на „Голдман“, затваря
телефона, а после набира един мениджър на хедж фондове на име Радж Раджаратнам.
Обаждането не е записано, но Раджаратнам веднага купува 175 000 акции на „Голдман
Сакс“, така че можете да се досетите какво е обсъждано. Сделката на Бъфет с „Голдман“
е обявена публично часове по-късно. Акциите на „Голдман“ поскъпват. Раджаратнам
спечелва бързи 1 милион долара.
Това е само един пример за предварително известна тенденция. Комисията по
ценните книжа и борсите твърди, че съветите „от кухнята“ са донесли на Гупта печалба
от 17 милиона долара. Лесни пари. И още по-лесно дело за прокурорите.
Гупта и Раджаратнам влизат в затвора за търговия с вътрешна информация, кариерата
и репутацията им са разрушени безвъзвратно.
Сега да погледнем към Бърни Мадоф. Престъплението му е добре известно. Мадоф е
най-известният създател на „схема на Понци“ след самия Чарлз Понци. Мадоф мами
инвеститорите в продължение на две десетилетия, преди да бъде разкрито
престъплението му – по ирония на съдбата само седмици след акцията на Гупта.
Но се пренебрегва, че Мадоф, подобно на Гупта, е нещо повече от измамник. Преди
схемата на Понци, която прави Мадоф известен, той е изключително успешен и
законопослушен бизнесмен.
Мадоф е маркетмейкър, човек, който свързва купувачите и продавачите на акции. И
е много добър в това. Ето как „Уолстрийт Джърнъл“ описва посредническата компания
на Мадоф през 1992 г.:
„Той е изградил високорентабилна фирма за ценни книжа, „Бърнард Л. Мадоф
Инвестмънт Секюритис“, която отклонява голям брой борсови сделки от
Нюйоркската борса. Средният дневен обем от 740 милиона долара на сделките,
извършвани по електронен път от фирмата „Мадоф“ извън борсата, е равен на 9%
от оборота на борсата в Ню Йорк. Фирмата на г-н Мадоф може да извършва сделки
толкова бързо и евтино, че всъщност плаща на други брокерски фирми по един цент
на акция, за да изпълнява поръчките на техните клиенти, като се възползва от
разликата между цените за търсене и предлагане, на които се търгуват повечето
акции.“
Това съвсем не е неточно журналистическо описание на измамата, която предстои да
бъде разкрита. Посредническата фирма на Мадоф е легитимна. Бивш негов служител
15
“Did millionaire Rajat Gupta suffer from billionaire envy?” The Economic Times (March 27, 20ii).
27
споделя, че този клон от бизнеса на Мадоф е генерирал между 25 и 50 милиона долара
годишно. Легитимният, неизмамен бизнес на Бърни Мадоф е много успешен по всички
мерки. Благодарение на него той става изключително – и законно – заможен.
И все пак, измамата.
Въпросът, който трябва да зададем както на Гупта, така и на Мадоф, е защо човек със
състояние от стотици милиони долари ламти толкова отчаяно за още пари, че рискува
всичко, за да натрупа повече.
Престъпление, извършено от хора на ръба на оцеляването, е едно. Веднъж
нигерийски измамник заяви пред „Ню Йорк таймс“, че се чувства виновен, защото е
наранил другите, но „заради бедността не чувстваш болката“.16
Но стореното от Гупта и Мадоф е различно. Те вече имат всичко: невъобразимо
богатство, престиж, власт, свобода. И захвърлят всичко това, защото искат още.
Те нямат усещане за достатъчно.
Това са крайни примери. Но съществуват и некриминални версии на такова
поведение. В хедж фонда „Лонг търм кепитъл мениджмънт“ работят брокери с лични
състояния от десетки и стотици милиони долари, като по-голямата част от тяхното
богатство е инвестирано в собствени фондове. Но после те поемат толкова големи
рискове в стремежа си да спечелят още повече, че успяват да загубят всичко – през
1998 г., в разгара на най-големия бичи17 пазар и най-силната икономика в историята.
По-късно Уорън Бъфет казва:
„За да спечелят пари, които нямаха и от които нямаха нужда, те рискуваха това,
което имаха и от което имаха нужда. А това е глупаво. Просто е съвсем глупаво. Да
рискувате нещо, което е важно за вас, за нещо, което е маловажно за вас, просто
няма никакъв смисъл.“
Няма причина да рискувате това, което имате и от което имате нужда,
заради нещо, което нямате и от което не се нуждаете.“
Това е едно от онези неща, които са точно толкова очевидни, колкото са и
пренебрегвани.
Малцина от нас някога ще имат 100 милиона долара, както Гупта или Мадоф. Но
съществен процент от онези, които четат тази книга, в даден момент от живота си ще
спечелят от заплата или ще разполагат със сума, достатъчна, за да си позволят всяко
разумно нещо, от което се нуждаят, и много от онова, което желаят.
Ако сте един от тези читатели, запомнете няколко неща.
1. Най-трудното финансово умение е да накараш целта си да спре да се движи
Но то е и едно от най-важните. Ако очакванията нарастват с резултатите, няма логика
да се стремите към повече, защото ще почувствате същото и след допълнителните
усилия. Опасно е, когато усещането да имаш повече – повече пари, повече власт, повече
престиж – увеличава амбицията по-бързо от удовлетворението. В този случай една
J. Nicas, “Facebook Connected Her to a Tattooed Soldier in Iraq. Or So She Thought”, The New York
Times ( July 28, 2019).
17
Финансов сленг – „бикове“ означава борсови играчи, заложили на повишаване на курса на
продажба на ценни книжа, а после ги продават на по-висока цена. Т.е., стремят се да надуят цената, да
я вдигнат „на рогата“. – Б. ред.
28
16
крачка напред изтласква целта с две крачки напред. Имаш чувството, че изоставаш и
единственият начин да наваксаш, е да поемаш все повече и повече рискове.
Съвременният финансов капитализъм умее добре две неща: да генерира богатство и
да генерира завист.
Може би те вървят ръка за ръка; желанието да надминеш връстниците си може да
бъде стимул за упорит труд. Но животът не е никак забавен без усещането за
достатъчно.
Както се казва, щастието е просто резултатът минус очакванията.
2. Проблемът е социалното сравнение
Да вземем бейзболиста новобранец, който печели 500 000 долара годишно. По всички
мерки той е богат. Но да предположим, че той играе в един отбор с Майк Траут, който
има 12-годишен договор за 430 милиона долара. В сравнение с него новобранецът е
направо безпаричен. Но да помислим за Майк Траут. Трийсет и шест милиона долара
на година са безумно голяма сума пари. Но за да влезеш в списъка на десетте най-добре
платени мениджъри на хедж фондове през 2018 г., трябва да печелиш поне 340 милиона
долара годишно. 18 А мениджърът на хедж фонд, който прави 340 милиона долара
годишно, се сравнява с петте топ мениджъра на хедж фондове, които са спечелили поне
770 милиона долара през 2018 г. Тези топ мениджъри поглеждат към хора като Уорън
Бъфет, чието лично състояние се е увеличило с 3,5 милиарда долара през 2018 г. А някой
като Бъфет може би гледа напред към Джеф Безос, чиято нетна стойност се е увеличила
с 24 милиарда долара през 2018 г. – сума, която означава, че е печелил повече на час,
отколкото „богатият“ бейзболист за цяла година.
Става дума за това, че таванът на социалното сравнение е толкова висок, че на
практика никой не го достига никога. Което означава, че тази битка никога не може да
бъде спечелена, или че единственият начин да спечелиш, е за начало да не се биеш – да
приемеш, че може да имаш достатъчно, дори ако то е по-малко от онова, което имат
тези около теб.
Мой приятел отива всяка година на поклонение в Лас Вегас. Веднъж попитал един
дилър: „На какви игри играете и в какви казина залагате?“ Дилърът отговорил
убийствено сериозно: „Единственият начин да спечелиш в казино в Лас Вегас, е да
излезеш веднага, щом влезеш.“
Точно така стоят нещата и с играта да се опитваш да бъдеш в крак с богатството на
други хора.
3. „Достатъчно“ не значи твърде малко
Идеята да имаме „достатъчно“, може да изглежда като консерватизъм, загърбващ
възможностите и потенциала.
Не мисля, че е така.
„Достатъчно“ означава да осъзнаваш точно обратното – че ненаситният апетит за
повече ще те тласне до точката на съжаление. Единственият начин да разбереш колко
храна можеш да изядеш, е да се тъпчеш, докато не се поболееш. Малцина се опитват,
защото никоя наслада от ястие не си заслужава неприятното преживяване от
повръщането му. По някаква странна причина същата логика изобщо не се прехвърля
върху бизнеса и инвестициите. Мнозина престават да посягат за още, едва когато се
T. Maloney, “The Best-Paid Hedge Fund Managers Made $7.7 Billion in 2018”, Bloomberg (February
15, 2019).
29
18
разорят и са принудени да го направят. Това може да бъде нещо невинно, като
прегарянето в работата или рискованото затъване в инвестиции, които не можеш да си
позволиш. От друга страна, на света ги има такива като Раджат Гупта и Бърни Мадоф,
които прибягват до кражбата, защото според тях си струва да се посегне към всеки
долар, независимо от последиците.
Така или иначе, неспособността да се откажеш от някой потенциален долар в крайна
сметка ще ти се отрази.
4. Има много неща, които не си струва да рискуваме никога, независимо от
потенциалната печалба
След като излиза от затвора, Раджат Гупта казва пред „Ню Йорк таймс“, че си е
научил урока:
„Не се привързвайте прекалено към нищо – към своята репутация, към своите
постижения или нещо друго. Като си помисля сега, какво значение има? Окей, тази
история несправедливо унищожи репутацията ми. Но това щеше да бъде
притеснително само ако много държах на репутацията си.“
Това изглежда като възможно най-лошата поука от неговото преживяване и ми се
струва утешително самооправдание на човек, който отчаяно иска да си върне
репутацията, но знае, че я е загубил безвъзвратно.
Репутацията е безценна.
Свободата и независимостта са безценни.
Семейството и приятелите са безценни.
Да бъдеш обичан от онези, които искаш да те обичат, е безценно.
Щастието е безценно.
А най-добрият начин да запазите тези неща, е да знаете кога е време да спрете да
поемате рискове, които могат да им навредят. Да осъзнавате кога имате достатъчно.
Добрата новина е, че най-мощният инструмент да си създадеш усещане за
достатъчно, е удивително прост и не изисква поемане на рискове, които могат да
нанесат щети на някое от тези неща.
30
4.
Объркващото капитализиране
81,5 милиарда долара от нетното състояние на Уорън Бъфет с общ
размер от 84,5 милиарда са натрупани след 65-ия му рожден ден.19
Нашите умове не са създадени да се справят с подобни абсурди
Уроците от една област често могат да ни разкрият нещо важно за други, несвързани
области. Да вземем милиардите години на ледниковите епохи и това, което те ни учат
за умножаването на парите ни.
***
Нашите научни познания за Земята са по-скорошни, отколкото си мислите. За да
разберем как е устроен светът, често се налага да правим сондажи дълбоко под
повърхността, нещо, което доскоро не бяхме в състояние да правим. Исак Нютон
изчислява движението на звездите стотици години, преди да разберем някои от
основните закони на нашата планета.
Едва през XIX век учените постигат съгласие, че Земята е била покрита с лед през
много периоди.20 Събрани са прекалено много доказателства, за да се твърди друго. По
цялата планета са разпръснати следи от замръзнал някога свят: огромни камъни,
разхвърляни на произволни места, скални масиви, нацепени на тънки слоеве. От
доказателствата става ясно, че не е имало един ледников период, а пет отделни, които
можем да измерим. Количеството енергия, необходимо за замразяването на планетата,
разтопяването ѝ наново и пак замразяването ѝ, е потресаващо. Какво на Земята може да
е причинило тези цикли? Това би трябвало да е най-мощната сила на нашата планета.
И е. Но не така, както бихме очаквали.
Съществуват различни теории защо е настъпила ледниковата епоха. Поради нейното
огромно геоложко влияние, теориите са също толкова мащабни. Смята се, че издигането
на планински вериги може да е изместило земните ветрове така, че да се промени
климатът. Други подкрепят идеята, че заледяването е естественото състояние,
прекъснато от масивни вулканични изригвания, довели до затоплянето.
Но никоя от тези теории не може да обясни цикъла на ледниковите епохи. Растежът
на планински вериги или някакъв голям вулкан могат да обяснят една ледникова епоха.
Не могат да обяснят цикличното повторение на пет.
В началото на ХХ век сръбският учен Милутин Миланкович изучава позицията на
Земята спрямо други планети и развива теорията за ледниковите епохи, за която сега
знаем, че е точна:
S. Langlois, “From $6,000 to $73 billion: Warren Buffett’s wealth through the ages”, Market Watch
(January 6, 2017).
20
S. Weart, “The Discovery of Global Warming”, https://history.aip.org/climate/cycles.htm (January
2020).
31
19
Гравитационното привличане между Слънцето и Луната влияе меко на движението и
наклона на орбитата на Земята спрямо Слънцето. По време на някои части от този
цикъл – който може да продължи десетки хиляди години – всяко полукълбо на Земята
получава малко повече или малко по-малко слънчева радиация, отколкото преди.
И оттук започва забавната част.
Теорията на Миланкович първоначално предполага, че наклонът на земните
полукълба причинява сурови зими, достатъчно студени, за да се покрие планетата с лед.
Но руският метеоролог Владимир Копен се вглежда по-задълбочено в проучванията на
Миланкович и открива забележителен нюанс.
Умерено хладните лета, а не студените зими, са виновниците за заледяването.
То започва, когато през лятото никога не се затопля достатъчно, за да се стопи снегът
от предишната зима. Остатъчната ледена основа улеснява натрупването на сняг през
следващата зима, което увеличава шансовете снегът да остане и през следващото лято,
а това води до още повече натрупвания през следващата зима. Постоянният сняг
отразява повечето от слънчевите лъчи, което усилва охлаждането, а това пък води до
повече снеговалежи и т.н., и т.н. В рамките на неколкостотин години сезонното снежно
покритие прераства в континентален леден пласт.
Същото се случва и в обратен ред. Когато поради наклона на орбитата пада повече
слънчева светлина, която стопява по-голямата част от зимната снежна покривка, тя ще
отразява по-малко светлина през следващите години, а това увеличава температурите и
води до по-малко сняг през следващата година и т.н. Цикълът е такъв.
Удивителното е колко значим резултат може да се получи от относително малка
промяна в условията. Започва се с тънък слой сняг, останал от прохладното лято, за
който никой не би се загрижил, а след това, докато ти мигне окото, цялата Земя е
покрита с лед с километри дебелина. Както казва глациоложката Гуен Шулц: „Не
непременно количеството сняг причинява ледената покривка, а фактът, че снегът, макар
и малко, остава траен.“
Големият извод от ледниковите епохи е, че не се нуждаеш от огромни усилия, за да
постигнеш огромни резултати.
Ако нещата се съчетаят – ако малкият растеж послужи като гориво за бъдещ растеж –
малката начална база може да доведе до толкова необикновени резултати, че сякаш
противоречат на логиката. Може да противоречат до такава степен, че да подцениш
какво е възможно, откъде идва растежът и до какво може да доведе.
Същото е и с парите.
***
Над 2000 книги са посветени на това как Уорън Бъфет е натрупал своето състояние.
Много от тях са прекрасни, но малко от тях обръщат достатъчно внимание на найпростия факт – богатството на Бъфет не се дължи само на това, че е добър инвеститор,
а на това, че е добър инвеститор още буквално откакто е бил дете. В момента, в който
пиша, нетната стойност на състоянието на Уорън Бъфет е 84,5 милиарда долара. От тях
84,2 милиарда долара са натрупани след 50-ия му рожден ден, 81,5 милиарда долара –
след като достига пенсионна възраст, на около 65 години.
Уорън Бъфет е феноменален инвеститор. Но ще пропуснете съществен момент, ако
припишете целия успех на инвеститорската му проницателност. Истинският ключ към
успеха му е, че той е феноменален инвеститор в продължение на три четвърти век. Ако
32
беше започнал да инвестира на 30 години и се беше пенсионирал на 60, малко хора щяха
да са чували за него.
Да направим един малък мисловен експеримент.
Бъфет започва да инвестира сериозно, когато е на 10 години. По времето, когато става
на 30, нетната стойност на състоянието му е 1 милион долара, или 9,3 милиона долара,
коригирани с инфлацията.
Ами ако той беше по-нормален човек и беше прекарал младостта си в изучаване на
света и в търсене на призванието си, а на 30 години нетната му стойност е, да речем, 25
000 долара?
И да приемем, че той пак постига същата изключителна годишна доходност на
инвестициите, която успява да генерира (22% годишно), но се отказва да инвестира и се
оттегля на 60-годишна възраст, за да играе голф и да прекарва времето си с внуците.
Каква би била приблизителната оценка на неговата нетна стойност днес?
Не 84,5 милиарда долара.
А 11,9 милиона долара.
99,9% по-малко от настоящата му нетна стойност.
На практика целият финансов успех на Уорън Бъфет може да се свърже с финансовата
база, която изгражда през юношеството си, и с дълголетието на инвестирането, което
поддържа на по-стари години.
Умението му е да инвестира, но тайната е времето.
Ето как действа капитализирането.
Да помислим за това по друг начин.
Бъфет е най-богатият инвеститор на всички времена. Но той всъщност не е найдобрият – поне когато това се измерва със средната годишна доходност.
Джим Саймънс, ръководител на хедж фонда „Ренесанс Текнолоджис“, постига 66%
годишно от 1988 г. насам. Никой дори не се доближава до този рекорд. Както току-що
видяхме, Бъфет постига приблизително 22% годишно, т.е. три пъти по-малко.
В момента, в който пиша, нетната стойност на състоянието на Саймънс е 21 милиарда
долара. Той е – и знам колко нелепо звучи това, предвид цифрите, с които си имаме
работа – със 75% по-малко богат от Бъфет.
Защо е такава разликата, щом Саймънс е по-добър инвеститор? Защото Саймънс
открива своя инвестиционен подход едва на 50-годишна възраст. Той е разполагал с помалко от половината години на Бъфет, за да прилага капитализирането. Ако Джеймс
Саймънс беше печелил по 66% годишно през 70-годишния период, за който Бъфет
натрупва своето богатство, той би струвал – моля, не дишайте! – шейсет и три
квинтилиона деветстотин квадрилиона седемстотин осемдесет и един трилиона
седемстотин и осемдесет милиарда седемстотин четиридесет и осем милиона и сто и
шейсет хиляди долара.
Това са умопомрачителни и фантастични цифри. Става дума за това, че изглеждащите
малки промени в предположенията за растеж могат да доведат до фантастични цифри.
И така, когато изучаваме защо нещо е станало толкова могъщо, колкото е – защо е
настъпил ледников период или защо Уорън Бъфет е толкова богат – ние често
пренебрегваме ключовите двигатели на успеха.
Чувал съм много хора да казват, че първият път, когато видели таблица със сложни
лихви – или някоя от онези истории за това колко повече бихте имали при
пенсионирането, ако започнете да спестявате през 20-ата си година, а не от 30-ата, – е
променило живота им. Но вероятно не е. Това, което е можело да направи, е да ги
33
изненада, защото резултатите интуитивно не изглеждат правилни. Линейното мислене
е много по-интуитивно от експоненциалното. Ако ви помоля да изчислите 8 + 8 + 8 + 8
+ 8 + 8 + 8 + 8 + 8 на ум, можете да го направите за няколко секунди (сборът е 72). Ако
ви помоля да изчислите 8x8x8x8x8x8x8x8x8, главата ви ще се пръсне (отговорът е 134
217 728).
През 50-те години „Ай Би Ем“ създава твърд диск с капацитет 3,5 мегабайта. Към 60те години на ХХ век се стига до няколко десетки мегабайта. Към 70-те години
устройството „Уинчестър“ на „Ай Би Ем“ съдържа 70 мегабайта. По-нататък дисковете
стават експоненциално по-малки по размер и с повече място за съхранение. Типичният
компютър в началото на 90-те години на ХХ век разполага с 200–500 мегабайта.
А после... Бум. Истинска експлозия.
1999 г. – „Ай Мак“ на „Епъл“ се предлага с твърд диск от 6 гигабайта.
2003 г. – 120 гигабайта в „Пауър Мак“.
2006 г. – 250 гигабайта в новия „Ай Мак“.
2011 г. – първи твърд диск с 4 терабайта.
2017 г. – твърд диск от 60 терабайта.
2019 г. – твърд диск от 100 терабайта.
Да обобщим: от 1950 до 1990 г. ръстът е 296 мегабайта. От 1990 г. до днес е 100
милиона мегабайта.
Ако си бил технологичен оптимист през 50-те години, може би си предвидил, че
практическият капацитет за съхранение ще стане 1000 пъти по-голям. Може би 10 000
пъти по-голям, ако гадаеш смело. Малцина биха казали „30 милиона пъти по-голям през
живота ми“. Но става тъкмо това.
Контраинтуитивният характер на капитализирането кара дори и най-умните от нас да
пренебрегват неговата сила.
През 2004 г. Бил Гейтс критикува новата поща „Джимейл“, чудейки се защо на някого
ще му трябва цял гигабайт памет. Стивън Леви пише: „Въпреки неговата съпричастност
към модерните технологии, манталитетът му е вкоренен в старата парадигма на
капацитета за съхранение като стока от първа необходимост, която трябва да бъде
пестена.“
Трудно е да свикнем с това колко бързо могат да нарастват нещата. Опасността е, че
когато капитализирането не е интуитивно, ние често пренебрегваме неговия потенциал
и се фокусираме върху решаването на проблемите чрез други средства. Не защото
прекаляваме с мисленето, а защото рядко се спираме, за да обмислим възможностите за
капитализиране.
Нито една от двете хиляди книги, посветени на успеха на Бъфет, не е озаглавена „Този
човек инвестира последователно в продължение на три четвърти век“. Но знаем, че
тъкмо това е ключът към по-голямата част от успеха му. Просто е трудно да схванеш
тази математика, защото не е интуитивно.
Има книги за икономическите цикли, за търговските стратегии и секторните залози.
Но най-въздействащата и важна книга трябва да се казва „Мълчи и чакай“. Тя има само
една страница с дългосрочна диаграма на икономическия растеж.
Практическият извод е, че на контраинтуитивността на капитализирането може би се
дължат повечето разочароващи сделки, лоши стратегии и успешни опити за
инвестиране.
34
Не можем да обвиняваме хората, че посвещават всичките си усилия – усилия да
научат и да направят нещо – на опитите да постигнат най-висока възвръщаемост на
инвестициите си. Интуитивно това е изглежда най-добрият начин да забогатееш.
Но сполучливото инвестиране не означава задължително да се постигне най-висока
доходност, тъй като най-високата доходност обикновено е еднократно попадение. Не
може да се повтори. Сполучливото инвестиране означава да постигнеш доста добра
възвръщаемост, към която можеш да се придържаш и която може да се повтаря за найдълъг период от време. Тогава се развихря капитализирането.
Обратното – постигането на огромна възвръщаемост, която не може да бъде
удържана – води до някои трагични истории.
35
5.
„Да станеш богат“ срещу „Да останеш богат“
Доброто инвестиране не означава
задължително да вземаш добри решения.
То означава никога да не се издънваш
Има милион начини да забогатееш и купища книги по въпроса.
Но има само един начин да останеш богат: някаква комбинация от пестеливост и
параноя.
И това е тема, която не обсъждаме достатъчно.
Нека започнем с една бърза история за двама инвеститори, които не се познават, но
чиито пътища се пресичат по интересен начин преди почти век.
***
Джеси Ливърмор е най-големият търговец на фондовите пазари по онова време.
Роден през 1877 г., той става професионален търговец още преди повечето хора да
узнаят, че може да се прави нещо подобно. На 30 години той вече струва коригирания с
инфлацията еквивалент на 100 милиона долара.
Към 1929 г. Джеси Ливърмор вече е един от най-известните инвеститори в света.
Сривът на фондовия пазар през тази година, когато започва Голямата депресия,
затвърждава наследството му в историята. Повече от една трета от стойността на
фондовия пазар е заличена през октомври 1929 г., в дните, които по-късно са наречени
Черния понеделник, Черния вторник и Черния четвъртък. Съпругата на Ливърмор
Дороти се бои от най-лошото, когато съпругът ѝ се връща у дома на 29 октомври. Из
Ню Йорк се разпространява вестта за самоубийства на спекуланти от Уолстрийт. Тя и
децата ѝ посрещат разплакани Джеси на вратата, а майка ѝ е толкова разстроена, че се
скрива в другата стая с писъци. Според биографа Том Рубитън Джеси застива объркан
за няколко мига, преди да осъзнае какво се случва.
След това той съобщава новината на семейството си: с гениален усет и късмет, той
застанал на къси позиции на пазара, като заложил на спад на акциите.
„Искаш да кажеш, че не сме разорени?“, пита Дороти.
„Не скъпа, току-що имах най-добрия си борсов ден – ние сме страхотно богати и
можем да правим каквото ни харесва“, казва Джеси.
Дороти хуква при майка си, за да ѝ каже да млъкне.
За един ден Джеси Ливърмор спечелва еквивалента на днешни над 3 милиарда
долара.
През един от най-лошите месеци в историята на фондовия пазар той се превръща в
един от най-богатите хора в света.
Докато семейството на Ливърмор празнува своя невероятен успех, един друг мъж
обикаля отчаяно улиците на Ню Йорк.
Ейбрахам Джърмански е мултимилионер, предприемач в областта на недвижимите
имоти, който натрупва състояние през бурните 20 години от началото на ХХ век. Докато
36
икономиката процъфтява, той прави това, което на практика правят всички други
преуспяващи нюйоркчани в края на 20-те години: инвестира сериозно на растящия
фондов пазар.
На 26 октомври 1929 г. „Ню Йорк таймс“ публикува статия, която представя в два
абзаца един трагичен край:
Бърнард Х. Сандлър, адвокат с кантора на „Бродуей“ 225, беше помолен вчера
сутринта от г-жа Ейбрахам Джърмански от Маунт Върнън да ѝ помогне да намери
съпруга си, изчезнал от четвъртък сутринта. Сандлър каза, че Джърмански, който е
на 50 години и търгува с недвижими имоти, е инвестирал масивно в акции. Според
Сандлър, г-жа Джърмански споделила, че нейна приятелка е видяла съпруга ѝ късно в
четвъртък на „Уолстрийт“, близо до борсата. Според информаторката съпругът ѝ
късал на малки парченца телеграфна лента и ги разпръсвал по тротоара, докато
вървял към „Бродуей“.
И това, доколкото е известно, е краят на Ейбрахам Джърмански.
Тук имаме контраст.
Катастрофата през октомври 1929 г. прави Джеси Ливърмор един от най-богатите
хора в света. Тя съсипва Ейбрахам Джърмански и може би отнема живота му.
Но щом прескочим четири години напред, историите отново се пресичат.
След удара си през 1929 г. Ливърмор, преливащ от увереност, прави все по-големи
залози. Надхвърля все повече собствения си капитал, дълговете му набъбват и накрая
губи всичко на фондовия пазар. Разорен и опозорен, той изчезва за два дни през 1933 г.
Съпругата му тръгва да го търси. „Джеси Л. Ливърмор, оператор на фондовата борса от
Парк авеню 1100, е изчезнал и не е виждан от 15,00 часа вчера“, пише „Ню Йорк таймс“
през 1933 г.
Връща се, но съдбата му е предопределена. В крайна сметка Ливърмор отнема живота
си.
Времената са различни, но Джърмански и Ливърмор имат нещо общо в характерите
си: и двамата са много умели в забогатяването, но еднакво неумели в това да останат
богати.
Дори ако „богат“ не е определение, което бихте употребили за себе си, уроците от
тази история важат за всички, на всякакви равнища на доходите.
Да спечелиш пари, е едно.
Да ги запазиш, е друго.
***
Ако трябва да обобщя успеха с парите с една дума, тя би била „оцеляване“.
Както ще видим в глава 6, 40% от компаниите, които са били достатъчно успешни, за
да станат публично търгувани, загубват ефективно цялата си стойност с течение на
времето. Списъкът на „Форбс 400“ с най-богатите американци се обновява средно с 20%
на десетилетие по причини, които не са свързани със смърт или прехвърляне на парите
на друг член на семейството.
Капитализмът е труден. Но част от причините това да се случва, е, че печеленето на
пари и запазването на пари са две различни умения.
Печеленето на пари изисква поемане на рискове, оптимизъм и самоотверженост.
37
Но запазването на парите изисква да не се поемат рискове. Изисква смирение и
опасения, че това, което си постигнал, може да ти бъде отнето също толкова бързо.
Изисква пестеливост и приемане, че поне част от това, което си постигнал, се дължи на
късмета, така че не може да се разчита досегашният успех да се повтаря до безкрай.
Майкъл Мориц, милиардерът начело на „Секуола Кепитъл“, отговаря на въпрос на
Чарли Роуз защо „Секуола“ е толкова успешна. Мориц изтъква дълголетието, като
отбелязва, че някои фирми за рисков капитал постигат успехи за пет или десет години,
а „Секуола“ процъфтява в продължение на четири десетилетия и Роуз пита защо е така.
Мориц: Мисля, че винаги сме се страхували да не изпаднем от бизнеса.
Роуз: Наистина ли? Значи е заради страха? Само параноиците ли оцеляват?
Мориц: В това има много истина... Ние смятаме, че утре няма да е като вчера. Не
можем да си позволим да почиваме на лаврите си. Не можем да бъдем самодоволни. Не
можем да се надяваме, че вчерашният успех ще се превърне в утрешен късмет.
Тук отново става дума за оцеляване.
Не за „растеж“, за „мозъци“ или за „прозрения“, а за способността да издържиш дълго
време, без да отстъпиш, или да бъдеш принуден да се откажеш. Това трябва да е
крайъгълният камък на твоята стратегия, независимо дали става въпрос за инвестиране,
кариера или собствен бизнес.
Две са причините, поради които способността за оцеляване е толкова важна при
парите.
Едната е очевидна: малко печалби са толкова големи, че да си струва да се откажеш
от себе си заради тях.
Другата, както видяхме в глава 4, е контраинтуитивната математика на
капитализирането.
Капитализирането действа само ако можеш да дадеш възможност на актива да расте
година след година. Това е като засаждането на дъбови дървета: за една година растеж
никога няма да проличи голям напредък, след 10 години може да се види значителна
разлика, а за 50 години може да се създаде нещо абсолютно необикновено.
Но постигането и запазването на този необикновен растеж изисква да оцеляваш през
всички непредсказуеми възходи и падения, които всеки неизбежно изпитва с течение на
времето.
Можем да прекараме години, опитвайки се да разберем как Бъфет е постигнал такава
възвръщаемост на инвестициите си – как е намерил най-добрите компании, найевтините акции и най-добрите мениджъри. Това е трудно. Не толкова трудно, но също
толкова важно е да видим какво не е направил.
Той не задлъжнява.
Той не се паникьосва и не продава по време на 14-те рецесии, които преживява.
Той не опетнява бизнес репутацията си.
Той не се обвързва с една стратегия, един светоглед или една временна тенденция.
Той не разчита на парите на другите (управлението на инвестиции чрез публична
компания означава, че инвеститорите не могат да изтеглят капитала си).
Той не прегаря, не се оттегля, не се пенсионира.
Той оцелява. Оцеляването му носи дълголетие. А дълголетието – да инвестираш
последователно от 10-годишна възраст до поне 89-годишна възраст – е онова,
38
благодарение на което капитализирането прави чудеса. Този единствен момент е найважният, когато описваме успеха на Бъфет.
За да покажа какво имам предвид, трябва да чуете историята на Рик Герен.
Вероятно сте чували за инвестиционното дуо Уорън Бъфет и Чарли Мънгър. Но преди
четиресет години в групата им има и трети член, Рик Герен.
Уорън, Чарли и Рик инвестират заедно и интервюират бизнес мениджъри заедно.
После Рик някак се изгубва, поне спрямо успеха на Бъфет и Мънгър. Инвеститорът
Мониш Пабрай веднъж пита Бъфет какво се е случило с Рик. Мониш си спомня:
[Уорън каза] „Чарли и аз винаги сме знаели, че ще станем невероятно богати. Не
бързахме да забогатеем, знаехме, че ще се случи. Рик беше също толкова умен като
нас, но бързаше.“
Това, което се случва, е, че при спада през 1973–1974 г. Рик взема маржин заеми. А
фондовият пазар спада с почти 70% през тези две години, така че той получава
повиквания за маржин. Продава своите акции от „Беркшайър“ на Уорън – Уорън
всъщност казва „Аз купих акциите на Рик от „Беркшайър“ – под 40 долара за брой. Рик
е принуден да продава, защото му липсват средства да покрие маржина“. 21
Чарли, Уорън и Рик са еднакво умели в забогатяването. Но Уорън и Чарли притежават
и едно допълнително умение – да остават богати. Което с времето се оказва найзначимото умение.
Насим Талеб, авторът на „Черния лебед“22, го изразява така: „Да достигнеш „върха“
и да оцелееш, са две различни неща: първото изисква второто. Трябва да избегнете
разоряването. На всяка цена.“
***
Прилагането на нагласата за оцеляване в реалния свят се свежда до това да приемеш
три неща.
1. Повече, отколкото искам големи доходи, искам да бъда финансово неуязвим.
А ако съм неуязвим, мисля, че ще постигна най-голямата доходност, защото ще
мога да се задържа тук достатъчно дълго, за да може капитализирането да извърши
чудесата си.
Никой не иска да държи пари в брой по време на бичи пазар. Всички искат да
притежават активи, които растат много. Изглеждаш и се чувстваш консервативно, ако
държиш пари в брой по време на бичи пазар, защото осъзнаваш остро от каква
доходност се отказваш, като не притежаваш добра стока. Да кажем, че парите в брой
печелят 1%, а акциите са с доходност 10% годишно. Тази разлика от 9% ще те гризе
всеки ден.
Но ако тези пари ти помогнат да не продаваш своите акции по време на мечи пазар,
действителната доходност, която си спечелил от тази парична наличност, не е 1%
годишно – тя може да бъде многократно повече, тъй като с предотвратяването на
21
22
M. Pabrai, https://www.youtube.com/@mohnishpabrai
Вижте книгите на Насим Талеб на https://4eti.me/
39
отчаяни, ненавременни продажби на акции можеш да направиш повече за доживотната
си доходност, отколкото ако избереш десетина големи победители на пазара.
Капитализирането не разчита на постигането на голяма доходност. Просто добрата
доходност, поддържана непрекъснато за възможно най-дълъг период от време –
особено във времена на хаос и смут – винаги ще е печеливша.
2. Планирането е важно, но най-важната част от всеки план е да планираш план
за момента, когато нещата не тръгват по план
Как се казваше? Ти планираш, а Бог се смее 23 . Финансовото и инвестиционното
планиране са от решаващо значение, защото те подсказват дали текущите ти действия
са в рамките на разумното. Но малко планове от всякакъв вид оцеляват при първата им
среща с реалния свят. Когато прогнозираш приходите си, лихвения процент на
спестяванията и възвръщаемостта на пазара през следващите 20 години, помисли за
всички големи неща, случили се през последните 20 години, които никой не е могъл да
предвиди: 11 септември, жилищният балон и спукването му24, заради което 10 милиона
американци загубиха домовете си, финансовата криза от 2008 г., заради която почти
девет милиона загубиха работата си, последвалият рекорден ръст на фондовата борса и
коронавирусът, разтърсващ света, докато пиша това.
Планът е полезен само ако може да оцелее в реалността. А бъдещето, изпълнено с
неизвестни, е реалността на всеки. Добрият план не претендира, че това не е истина, той
го приема и оставя непременно място за грешки. Колкото повече се стремите към това
всички конкретни елементи на даден план да са точни, толкова по-уязвим става вашият
финансов живот. Ако оставите достатъчно място за грешка в доходността на
спестяванията, ще можете да кажете: „Би било чудесно, ако пазарът е с доходност 8%
годишно през следващите 30 години, но ако е само 4% годишно, пак ще съм добре“, и
толкова по-стойностен ще бъде вашият план.
Много залози се провалят не защото са погрешни, а защото са правилни в ситуация,
изискваща нещата да стават съвсем точно. Мястото за грешки – често наричано марж
на безопасност – е една от най-недооценените сили във финансите. То има много
форми: пестелив бюджет, гъвкаво мислене и свободен график – всичко, което ти
позволява да живееш щастливо с различни резултати.
Това е различно от консервативността. Консервативният избягва определено
равнище на риск. Маржът на безопасност умножава шансовете за успех при дадено
равнище на риск, като увеличава шансовете за оцеляване. Неговата магия е в това, че
колкото по-висок е твоят марж на безопасност, толкова по-малко преимущество е
нужно, за да постигнеш благоприятен резултат.
3. Жизненоважно е да бъдеш уравновесена личност, оптимистично настроена за
бъдещето, но параноична за онова, което може да ти попречи да се добереш до това
бъдеще.
Оптимизмът обикновено се определя като вяра, че нещата ще тръгнат добре. Но това
е непълно определение. Разумен оптимизъм е вярата, че шансовете са на твоя страна, а
с времето всичко ще се уравновеси и ще доведе до добър резултат, дори ако случващото
се междувременно е изпълнено със страдания. А всъщност знаеш, че ще бъде изпълнено
със страдания. Може да бъдеш оптимист, че дългосрочната траектория на растежа сочи
23
24
Аналогичната поговорка на български е „Човек предполага, Господ разполага“. – Б. ред.
Има се предвид кризата от 2006–2011 г. – Б. ред.
40
нагоре и надясно, но и да бъдеш също толкова сигурен, че пътят между сега и тогава е
осеян с противопехотни мини и че винаги ще бъде така. Тези две неща не се изключват
взаимно.
Идеята, че нещо може да е печелившо в дългосрочен план, докато е на пълна загуба
в краткосрочен план, не е интуитивна, но така се получава с много неща в живота. До
20-годишна възраст средният човек може да загуби приблизително половината от
синапсните връзки, които е имал в мозъка си на две години, тъй като неефективните и
излишни нервни пътища се изчистват. Но средният 20-годишен е много по-умен от
средния двегодишен. Унищожаването в името на напредъка е не само възможно, но е и
ефективен начин да се отървеш от излишното.
Представи си, че си родител и можеш да надникнеш в мозъка на детето си. Всяка
сутрин забелязваш по-малко синапсни връзки в главата му. Би се паникьосал! Би казал:
„Това не може да е правилно, тук имаме загуби и разрушаване. Нужна е намеса. Трябва
да отидем на лекар!“ Но не го правиш. Това, което виждаш, е нормалният ход на
напредъка.
Икономиките, пазарите и кариерите често следват подобен ход – растеж на фона на
загуби. Така се развива и икономиката на САЩ през последните 170 години.
Фиг. 4 Реален БВП на глава от населението
Но знаеш ли какво се е случило през този период? Откъде да започнем...
• 1,3 милиона американци загиват по време на девет големи войни.
• Приблизително 99,9% от всички създадени компании затварят.
• Четирима американски президенти са убити.
41
• 675 000 американци умират за една година заради пандемията на грипа.
• При 30 отделни природни бедствия загиват поне по 400 американци.
• 33 рецесии продължават общо 48 години.
• Броят на прогнозистите, предвидили някоя от тези рецесии, се равнява на нула.
• Фондовият пазар пада най-малко 102 пъти с повече от 10% от доскорошен връх.
• Акциите губят една трета от стойността си поне 12 пъти.
• Годишната инфлация надвишава 7% през двайсет отделни години.
• Според „Гугъл“ думите „икономически песимизъм“ се появяват във вестниците
поне 29 000 пъти.
Нашият стандарт на живот се увеличава двайсет пъти през тези 170 години, но едва
ли има ден, в който да липсват осезаеми причини за песимизъм.
Нагласа, която да бъде едновременно параноична и оптимистична, е трудно да се
поддържа, защото виждането на нещата в черно и бяло отнема по-малко усилия,
отколкото възприемането на нюансите. Но се нуждаете от краткосрочната параноя,
която да ви поддържа жив достатъчно дълго, за да се възползвате от дългосрочния
оптимизъм.
Джеси Ливърмор го разбира по трудния начин.
Той решава, че настъпването на добри времена означава край на лошите времена.
Забогатяването го кара да се чувства сякаш е неизбежно да си остане богат и е
непобедим. След като губи почти всичко, той разсъждава: „Понякога си мисля, че за
спекуланта не е прекалено висока никоя цена, за да научи онова, което ще попречи да
му се замае главата.“
Голяма част от провалите на брилянтни мъже са свързани пряко със замаяната глава.
„Това е скъпоструваща болест, казва Ливърмор, навсякъде и за всички.“
По-нататък ще разгледаме друг начин, по който растежът в условията на несгоди
може да се окаже много труден за разбиране.
42
6.
Редките събития печелят
Може да грешиш през половината време
и пак да спечелиш състояние
„Сблъсквам се с това вече 30 години. Според мен простата истина е, че някои
проекти работят, а други не. Няма защо да се тормозите с който и да е.
Просто преминете към следващия.“
Брад Пит, при получаването на наградата
на Гилдията на филмовите актьори
Хайнц Бергрюен бяга от нацистка Германия през 1936 г. Той се установява в
Америка, където учи литература в Калифорнийския университет в Бъркли. Според
повечето свидетелства той не показва особени дарби през младостта си. Но към 90-те
години на ХХ век Бергрюен вече е един от най-успешните търговци на изкуство за
всички времена.
През 2000 г. Бергрюен продава за повече от 100 милиона евро част от огромната си
колекция от произведения на Пикасо, Брак, Клее и Матис на германското правителство.
Сделката е на такава ниска цена, че германците на практика я смятат за дарение.
Пазарната стойност на колекцията е над 1 милиард долара.
Това, че един човек е успял да събере огромни количества шедьоври, е поразително.
Изкуството е нещо извънредно субективно. Как е могъл някой да предвиди, още в
младостта си, кои ще станат най-търсените произведения на века?
Можеш да кажеш „умения“.
Можеш да кажеш „късмет“.
Инвестиционната компания „Хорайзън рисърч“ има трето обяснение. И то е много
подходящо за инвеститорите.
„Големите инвеститори купуват огромни количества произведения на изкуството“,
пише в анализ на фирмата25. „Част от колекциите се оказаха отлични инвестиции и те
бяха запазени за достатъчно дълъг период, за да позволи това доходността на
портфолиото да се доближи до доходността на най-добрите елементи в портфолиото.
Случва се тъкмо това.“
Големите търговци на изкуство действат като индексни фондове. Купуват всичко,
което успеят. И го купуват в портфолиа, а не като отделни произведения, които
харесват. После седят и чакат появата на няколко победителя.
Случва се тъкмо това.
Може би 99% от произведенията, които хора като Бергрюен придобиват през живота
си, се оказват не много ценни. Но това няма особено значение, ако останалият 1 процент
се окаже дело на някой като Пикасо. Бергрюен може да греши през повечето време и
все пак да се окаже невероятно прав.
Много неща в бизнеса и инвестициите работят по този начин. Стратегията на редките
събития – в най-отдалечените краища на разпределението на резултатите – има огромно
25
“Art Dealers: The Other Vincent van Gogh”, Horizon Research Group ( June 2010).
43
влияние във финансите, където на малък брой събития може да се дължи по-голямата
част от резултатите.
Може да е трудно да се възприеме това, дори ако разбираш принципа. Не се схваща
интуитивно, че инвеститорът може да греши през половината време и все пак да натрупа
състояние. Ето защо не осъзнаваме колко е нормално много неща да се провалят, и
реагираме драматично, когато това се случи.
***
С „Параходът Уили“ Уолт Дисни се утвърждава като аниматор. Бизнес успехът обаче
е друга история. Първото студио на Дисни фалира. Филмите му са чудовищно скъпи за
производство и са финансирани при непосилни условия. Към средата на 30-те години
на ХХ век Дисни вече е произвел повече от 400 филма. Повечето от тях са
късометражни, повечето са обикнати от зрителите и повечето са на загуба.
„Снежанка и седемте джуджета“ променя всичко. Спечелените през първите шест
месеца на 1938 г. 8 милиона долара са в пъти повече от всички предишни приходи на
компанията.
Това преобразява студията на Дисни. Всички дългове на компанията са изплатени.
Ключовите служители получават поощрителни премии. Компанията купува ново
модерно студио в Бърбанк, където остава и до днес. „Оскар“-ът превръща Уолт от
известна личност в голяма звезда. До 1938 г. той е продуцирал неколкостотин часа
филми. Но от бизнес гледна точка са важни 83-ите минути на „Снежанка“. Всяко
огромно, печелившо, прочуло се или повратно постижение е резултат от рядко
събитие – изпъкващо сред хиляди или милиони събития. А по-голямата част от
вниманието ни се насочва към неща, които са огромни, печеливши, прочути или
повратни. Когато повечето неща, на които обръщаме внимание, са резултат от такова
събитие, лесно е да се подцени колко редки и мощни са те.
За някои индустрии е очевидно, че са задвижвани от редките събития. Да вземем
рисковия капитал. Ако фонд за рисков капитал направи 50 инвестиции, вероятно
очакването е половината от тях да се провалят, 10 да се развият доста добре, и една или
две да бъдат удари, които носят 100% от доходността на фонда. Инвестиционният
посредник „Корелейшън Венчърс“ веднъж обобщава цифрите така. 26 От над 21 000
рискови финансирания от 2004 до 2014 г.:
 65% губят пари
 2,5% от инвестициите постигат 10–20 пъти възвръщаемост
 1% постигат над 20-кратна доходност
 0,5% – около 100 компании от 21 000 – са спечелили 50 пъти или повече.
Оттук идва по-голямата част от доходността в бранша.
Може би си мислите, че това прави рисковия капитал толкова рисков. А всички, които
инвестират в рисков капитал, знаят, че това е рисковано. Повечето стартиращи
компании се провалят, но светът е достатъчно любезен, за да позволи няколко
мегауспеха.
26
Вж. https://collabfund.com/uploads/venture-returns.png
44
Ако искате по-безопасна, по-предсказуема и по-стабилна възвръщаемост,
инвестирайте в големи публични компании.
Или поне може би си мислите така.
Не забравяйте, че редките събития задвижват всичко.
Разпределението на успеха при акциите на големите публични компании за големи
периоди не е много по-различно от това при рисковия капитал. Повечето публични
компании се провалят, малко се справят добре, а се броят на пръсти превърналите се в
необикновени победители, на които се пада по-голямата част от доходността на
фондовия пазар.
Веднъж „Джей Пи Морган Асетс Мениджмънт“ публикува разпределението на
възвръщаемостта при индекса „Ръсел 3000“ – голяма, обхватна база от публични
компании, поддържана от 1980 г. Акциите на 40% от включените в „Ръсел 3000“ губят
поне 70% от стойността си и никога не се възстановяват през този период. Ефективно
цялата обща възвръщаемост на индекса идва от 7% от включените компании, които
надхвърлят поне две стандартни отклонения.
Бихте очаквали това от рисковия капитал. Но то се случва в скучния диверсифициран
индекс.
Това пропадане при повечето публични компании не пощадява никоя индустрия.
Повече от половината от всички публични технологични и телекомуникационни
компании губят по-голямата част от стойността си и никога не се възстановяват.
Дори сред комуналните услуги честотата на неуспехите е повече от 1 на 10:
45
Фиг. 5 Процент на компаниите, претърпели „катастрофални загуби“, 1980-2014 г.
Интересното тук е, че трябва да постигнеш определено равнище на успех, за да
станеш публична компания и член на „Ръсел 3000“. Това са утвърдени корпорации, а не
стартиращи еднодневки, макар че повечето имат продължителност на живота,
измерваща се в години, а не в поколения.
Да вземем за пример една от тези компании: „Каролко“, бивш член на индекса „Ръсел
3000“.
Тя продуцира някои от най-големите филми през 80-те и 90-те години на ХХ век,
включително първите три филма за Рамбо, „Терминатор 2“, „Първичен инстинкт“ и
„Зов за завръщане“.
„Каролко“ става публична през 1987 г. Тя е изключително успешна и произвежда хит
след хит. През 1991 г. реализира половин милиард долара приходи, което довежда до
пазарна капитализация от 400 милиона долара – тогава това са големи пари, особено за
филмово студио.
А после се проваля.
Блокбъстърите свършват, няколко проекта с големи бюджети пропадат и към средата
на 90-те години „Каролко“ вече е история. Фалира през 1996 г. Акциите падат до нулата,
приятен ден. Катастрофална загуба. Същата, до каквато с времето стигат 4 от 10
публични компании.
Историята на „Каролко“ си струва да се разказва не защото е уникална, а защото е
често срещана.
А ето най-важната част от тази история: индексът „Ръсел 3000“ е нараснал повече от
73 пъти от 1980 г. досега. Това е грандиозна доходност. Това е успех.
40% от компаниите в индекса на практика са се провалили. Но 7% от участниците,
които се представят изключително добре, са повече от достатъчни, за да компенсират
неуспелите. Точно като Хайнц Бергрюен, но с „Майкрософт“ и „Уолмарт“ вместо
Пикасо и Матис.
Не само по-голямата част от доходността на пазара се дължи на малко компании, но
в рамките на тези компании се срещат още повече редки събития.
През 2018 г. на „Амазон“ се падат 6% от доходността на индекса „Стандарт и Пуърс
500“. А растежът на „Амазон“ се дължи почти изцяло на „Прайм“ и „Амазон уеб
сървисис“, които сами по себе си са редки събития в компания, експериментирала със
стотици продукти, от „Файърфон“ до туристически агенции.
На „Епъл“ се падат почти 7% от доходността на индекса през 2018 г. Това се дължи
предимно на „Айфон“, който в света на технологичните продукти е възможно най-рядко
събитие.
А кой работи в тези компании? Коефициентът на приемане на работа в „Гугъл“ е
0,2%.27 При „Фейсбук“ е 0,1%.28 При „Епъл“ е около 2%.29 Така че хората, работещи по
тези проекти с малка вероятност, които носят доходност с малка вероятност, имат
кариера с малка вероятност.
L. Eadicicco, “Here’s Why You Probably Won’t Get Hired At Google”, Business Insider (October 23,
2014).
28
“What is the offer acceptance rate for Facebook software engineering positions?” Quora.com.
29
W. Fulton, “If You Want to Build a Great Team, Hire Apple Employees”, Forbes (June 22, 2012).
46
27
Идеята, че на малко неща се дължат повечето резултати, е вярна не само за
компаниите във вашия инвестиционен портфейл. Тя също е важна част от собственото
ви поведение като инвеститор.
Определението на Наполеон за военен гений е: „Човек, който може да направи нещо
просто, докато всички около него са си загубили ума.“
Същото е и при инвестирането.
Повечето финансови съвети се отнасят за днешния ден. Какво трябва да направиш в
момента, кои акции изглеждат като добра покупка днес?
Но през повечето време днешният ден не е толкова важен. В целия ти живот като
инвеститор решенията, които вземаш днес, утре или следващата седмица, няма да имат
такова значение като онова, което правиш през малко на брой дни – вероятно през един
процент от времето си или по-малко – когато всички други наоколо полудяват.
Помислете какво би станало, ако спестяват по един долар всеки месец от 1900 до
2019 г.
Може да инвестирате този един долар на американския фондов пазар всеки месец, в
дъжд или на слънце. Без значение дали икономистите крещят за задаваща се рецесия
или за нов мечи пазар. Просто продължавате да инвестирате. Нека наречем инвеститора,
който действа така, Сю.
Но може би да се инвестира по време на рецесия е твърде плашещо?! Така че може
би инвестирате вашия един долар на фондовия пазар, когато икономиката не е в
рецесия, продавате всичко, когато е в рецесия, спестявате месечния си долар в брой, а
инвестирате всичко обратно на фондовия пазар, когато рецесията приключи. Ще
наречем този инвеститор Джим.
Или пък трябва да минат няколко месеца, докато рецесията ви изплаши, а след това
отнема известно време, за да си върнете доверието, преди да излезете отново на пазара.
Инвестирате един долар в акции, когато няма рецесия, продавате шест месеца след
началото на рецесията и инвестирате обратно шест месеца след края на рецесията. Ще
го наречем Том.
С колко пари ще се окажат тези трима инвеститори с течение на времето?
Сю завършва с 435 551 долара.
Джим има 257 386 долара.
Том – 234 476 долара.
Сю води с една обиколка.
Между 1900 и 2019 г. има 1428 месеца. Едва през малко повече от 300 има рецесия.
Така че като запазва хладнокръвие само през 22% от времето, когато икономиката е във
или близо до рецесия, Сю се оказва с почти три четвърти повече пари от Джим или Том.
Нека да дам по-скорошен пример: това как се държите като инвеститор през
няколкото месеца в края на 2008 г. и началото на 2009 г. вероятно ще има по-голямо
въздействие върху доходността ви през целия живот, отколкото всичко, което сте
правили от 2000 до 2008 година.
Една хубава мъдрост на летците гласи, че тяхната работа се състои в „дълги часове
на скука, прекъсвани от моменти на чист ужас“. Същото е и при инвестирането. Вашият
успех като инвеститор ще се определя от начина, по който реагирате в кратките мигове
на ужас, а не през годините, прекарани на автопилот.
47
Добро определение за инвестиционен гений е – мъж или жена, които могат да
направят нещо просто, докато всички около тях са си загубили ума.
Редките събития задвижват всичко.
Когато приемете, че те движат всичко в бизнеса, инвестициите и финансите,
осъзнавате, че е нормално много неща да се объркат, да се счупят, провалят и пропаднат.
Ако сте добър в избора на акции, ще бъдете прав може би за половината от времето.
Ако сте добър бизнес лидер, може би половината от вашите идеи за продукти и
стратегии ще работят.
Ако сте добър инвеститор, повечето години ще бъдат добри, а много ще са лоши.
Ако сте добър работник, ще намерите правилната компания в правилната област след
няколко проби и грешки.
Всичко това, ако сте добър.
Питър Линч е един от най-добрите инвеститори на нашето време. „Ако сте страхотни
в този бизнес, вие ще сте прави шест пъти от десет“, казва той веднъж.
Има области, в които трябва да си перфектен всеки път. Ако управляваш самолет
например. Следват областите, в които е нужно да бъдеш поне доста добър почти през
цялото време. Да кажем, шеф в ресторант.
Инвестирането, бизнесът и финансите не са като тези области.
Научих както от инвеститорите, така и от предприемачите, че никой не взема добри
решения през цялото време. Дори на най-впечатляващите хора им хрумват ужасяващи
идеи, по които често се действа.
Да вземем „Амазон“. Не е интуитивно да мислим, че е нормално и приемливо да има
неуспешно пускане на продукт от голяма компания. Интуитивно бихте помислили, че
изпълнителният директор трябва да се извини на акционерите. Но главният
изпълнителен директор Джеф Безос казва малко след катастрофалното лансиране на
„Файърфон“ от компанията:
„Ако смятате, че това е голям провал, в момента работим по много по-големи. Не
се шегувам. Някои от тях ще направят „Файърфон“ да изглежда като точка на
хоризонта.“
За „Амазон“ е нормално да загуби много пари от „Файърфон“, защото това ще бъде
компенсирано от нещо като „Амазон уеб сървисис“, което ще донесе десетки милиарди
долари.
Редките събития спасяват.
Изпълнителният директор на „Нетфликс“ Рийд Хейстингс обявява веднъж, че
компанията му отменя няколко продукции с големи бюджети. Той заявява:
„В момента делът на хитовете е твърде висок. Винаги притискам екипа за
съдържание. Трябва да поемаме повече рискове. Трябва да опитваме повече шантави
неща, защото като цяло трябва да имаме по-висок процент на отменяне.“
Това не са заблуди или безотговорност, а интелигентно потвърждение, че редките
събития водят до успех. Знае се със сигурност, че на всеки „Амазон прайм“ или
„Оранжевото е новото черно“ ще се падат няколко неуспеха. Част от причините да не
го възприемаме интуитивно, е, че в повечето области виждаме само крайния продукт, а
не предишните загуби, довели до рядкото събитие успешен продукт.
48
Крис Рок, когото гледам по телевизията, е смешен, безупречен. Крис Рок, който се
изявява цяла година в десетки малки клубове, е просто добър. Така е замислено. Никой
комедиен гений не е достатъчно умен, за да знае предварително какви шеги ще се
приемат най-добре. Всеки голям комик тества материала си в малки клубове, преди да
го използва пред голяма аудитория. Веднъж питат Рок дали не му липсват малките
клубове. Той отговаря:
„Когато имам турне, не започвам направо в големи зали. Преди последното турне
участвах на едно място в Ню Брънзуик, наречено „Стрес фактори“. Изнесох около 40
или 50 представления, подготвяйки се за турнето.“
Един вестник публикува репортаж за тези представления в малки клубове. Той описва
как на сцената Рок прелиства страниците с бележки и се рови в материалите си. „Ще
трябва да изрежа някои от тези шеги“, казва той по средата на скеча. Добрите шеги,
които виждаме по „Нетфликс“, са редките събития, отсеяни сред стотици опити.
Подобно нещо се случва и при инвестирането. Лесно е да се открие каква е нетната
стойност на състоянието на Уорън Бъфет или средната му годишна доходност. Или найдобрите, най-забележителните му инвестиции. Те са пред очите на всички и хората
говорят за тях.
Много по-трудно е да прегледате всяка инвестиция, която е направил през кариерата
си. Никой не говори за несполучливите избори, за пропаднал бизнес, за лоши
придобивания. Но те съставляват голяма част от историята на Бъфет. Те са обратната
страна на задвижваната от редките събития възвръщаемост.
На събранието на акционерите на „Беркшайър Хатауей“ през 2013 г. Уорън Бъфет
казва, че притежавал 400 до 500 вида акции през живота си, а е спечелил по-голямата
част от парите си от 10 от тях. Чарли Мънгър допълва: „Ако оставим настрана само
няколко от най-добрите инвестиции на „Беркшайър“, дългосрочните му постижения са
доста посредствени.“
Когато обръщаме специално внимание на успехите на образците за подражание, ние
пропускаме, че печалбите им идват от малък процент от действията им. Заради
собствените ни провали, загуби и неуспехи, това ни кара да се чувстваме така, сякаш
правим нещо нередно. Но е възможно да грешим или да сме прави донякъде, точно
толкова често, колкото и майсторите. Може да са били по прави, когато са били прави,
но може и да грешат точно толкова често, колкото и ние.
„Не е важно дали си прав или не, важното е – казва веднъж Джордж Сорос – колко
пари правиш, когато си прав и колко губиш, когато грешиш.“ Може да грешиш през
половината от времето и пак да спечелиш състояние.
***
В нашата галактика има 100 милиарда планети и само една, доколкото знаем, с
разумен живот.
Фактът, че четете тази книга, е резултат от най-рядкото събитие, което можете да си
представите.
Ето нещо, заради което можем да бъдем щастливи. Нека да видим как парите могат
да ви направят още по-щастливи.
49
7.
Свобода
Да разполагаш с времето си, е най-високият дивидент,
който носят парите
Най-висшата форма на богатство е възможността да се събуждаш всяка сутрин и да
си казваш: „Днес мога да правя каквото си искам“.
Хората искат да станат по-богати, за да бъдат по-щастливи. Щастието е сложна тема,
защото всеки е различен. Но ако има общ знаменател на щастието – някакво
универсално гориво на радостта – то е, че хората искат да контролират живота си.
Възможността да правиш каквото искаш, когато искаш, с когото искаш, толкова
дълго, колкото искаш, е безценна. Това е най-високият дивидент, който носят парите.
***
Ангъс Кембъл е бил психолог в Мичиганския университет. Роден е през 1910 г. и
изследването му е проведено в епоха, когато психологията се съсредоточава предимно
върху психичните разстройства като депресия, тревожност, шизофрения.
Кембъл иска да разбере какво прави хората щастливи. Неговата книга от 1981 г.
„Чувството за благополучие в Америка“ започва с твърдението, че хората обикновено
са по-щастливи, отколкото предполагат много психолози. Но някои очевидно се справят
по-добре от другите. При това не бихме могли непременно да ги групираме по доход,
местоживеене или образование, защото мнозина във всяка от тези категории са
хронично нещастни.
Най-мощният общ знаменател на щастието е прост. Кембъл го обобщава така:
наличието на силно усещане, че контролираш живота си, е по-надеждна предпоставка
за чувството на благополучие в сравнение с всяко друго обективно условие на живот,
което разглеждаме.
Повече от заплатата ти. Повече от размерите на дома ти. Повече от престижността на
работата ти. Да контролираш какво искаш да правиш, кога искаш да го правиш, с кои
хора, е най-съществената променлива в начина на живот, която прави хората щастливи.
Най-голямата присъща стойност на парите – и това не може да бъде надценено – е
способността им да ти осигурят контрол над времето ти. Да постигнеш, малко по малко,
равнището на независимост и автономност, идващо от неизразходваните активи, което
ти дава по-голям контрол върху това какво можеш да правиш и кога можеш да го
правиш.
Да разполагаш с известни средства, означава да имаш възможност да си вземеш
няколко почивни дни, когато си болен, без да излезеш на червено. Придобиването на
тази възможност е нещо огромно, ако не си я имал.
Малко повече средства означават да можеш да чакаш след уволнението да се появи
добра работа, вместо да се налага да постъпиш на първата, която намериш. Това може
да промени живота ти.
50
Резервни средства за шест месеца означават да не се страхуваш от шефа си, защото
знаеш, че няма да се разориш, ако се налага да почакаш малко, докато си намериш нова
работа.
Означават също възможност да започнеш работа с по-ниско заплащане, но с гъвкаво
работно време. Или с по-кратко пътуване до работното място. Или да можеш да си
позволиш спешна медицинска помощ, без допълнителното бреме на притесненията как
ще платиш за нея.
А освен това го има и пенсионирането, когато поискаш, вместо когато трябва.
Да използваш парите си, за да си купиш време и възможности, носи ползи за начина
на живот, с които малко луксозни стоки могат да се конкурират.
В колежа исках да стана инвестиционен банкер. Причината беше само една: те
печелеха много пари. Такъв беше единственият ми мотив и бях 100% сигурен, че ще
бъда по-щастлив, когато това стане. Приеха ме за летен стаж в инвестиционна банка в
Лос Анджелис през първата ми година и ми се стори, че съм спечелил от лотарията в
кариерата. Това бе всичко, което някога съм искал.
Още първия ден разбрах защо инвестиционните банкери правят много пари: те
работеха по-дълго, повече задължителни часове, отколкото човешко същество би могло
да издържи. Всъщност повечето не издържаха. Да си отидеш у дома преди полунощ, се
смяташе за лукс и в офиса имаше поговорка: „Ако не дойдеш на работа в събота, не се
притеснявай да се върнеш в неделя.“ Работата беше интелектуално стимулираща, добре
платена и ме караше да се чувствам значим. Но щом се събудя, се превръщах в роб на
желанията на моя шеф във всеки миг, което беше достатъчно, за да стане едно от найнещастните преживявания в живота ми. Стажът беше четиримесечен. Издържах един
месец.
Най-трудното беше в това, че харесвах работата. И че исках да работя усилено. Но да
правиш нещо, което обичаш който е извън твоя контрол, може да те накара да се
чувстваш сякаш правиш нещо, което мразиш.
Това чувство си има име. Психолозите го наричат реактивност.
Джона Бъргър, професор по маркетинг в университета в Пенсилвания, го обобщава
точно:
„Хората обичат да чувстват, че те контролират нещата – че са зад волана.
Когато се опитваме да ги принудим да направят нещо, те се чувстват безсилни.
Вместо да се чувстват така, сякаш те са направили избора, те се чувстват сякаш ние
сме го направили вместо тях. Тогава те казват „не“ или започват да правят нещо
друго, дори когато първоначално биха били щастливи да продължат“.30
Когато осъзнаеш колко е вярно това твърдение, осъзнаваш, че приравняването на
парите към живот, който ти позволява да правиш това, което искаш, когато искаш, с
когото искаш, където искаш, толкова дълго, колкото искаш, има невероятна
възвръщаемост.
Дерек Сивърс, успешен предприемач, веднъж писа за свой приятел, който го помолил
да му разкаже как е забогатял:
„Имах постоянна работа в центъра на Манхатън за около 20 000 долара годишно –
близко до минималната заплата... Никога не ходех на ресторант и не вземах такси.
30
J. Berger, “How to Change Anyone’s Mind”, The Wall Street Journal (February 21, 2020).
51
Разходите ми за живот бяха около 1000 долара на месец, а аз печелех по 1800 долара.
Продължих така две години и спестих 12 000 долара. Бях на 22 години.
След като имах 12 000 долара, можех да напусна работа и да стана музикант на
пълен работен ден. Знаех, че мога да си осигуря по няколко участия на месец, за да си
покрия разходите за живот, така че бях свободен. Напуснах месец по-късно и никога
повече не постъпих на работа.
Когато свърших разказа, приятелят ми попита за още. Няма, отвърнах, това беше
всичко. Той каза: „Не, ами когато продаде компанията си?“ Отвърнах, че не, тогава
не се е случило нищо особено в живота ми. Това бяха просто още пари в банката.
Особеното се случи когато бях на 22.“31
***
САЩ са най-богатата страна в историята на света. Но са малко доказателствата, че
нейните граждани са средно по-щастливи днес, отколкото през 50-те години на ХХ век,
когато богатството и доходите били много по-ниски – дори на медианно равнище и
коригирани с инфлацията. Според проучване на „Галъп“ за 2019 г. сред 150 000 души в
140 страни около 45% от американците заявяват, че са се чувствали „много притеснени“
предишния ден.32 Средната величина на това усещане в световен мащаб е 39%. 55% от
американците заявяват, че са изпитали „силен стрес“ предишния ден. В останалия свят
35% дават същия отговор.
Част от причините да стане така, са, че използваме по-голямото си богатство, за да
купуваме по-големи и по-хубави вещи. Но едновременно с това се отказваме да получим
по-голям контрол над времето си. В най-добрия случай тези две неща се обезсилват едно
друго.
Средният доход на семейство, коригиран с инфлацията, е 29 000 долара през 1955 г.33
През 2019 г. е малко над 62 000 долара. Използвали сме това богатство за живот, който
е немислим за американеца от 50-те години, дори за медианно семейство. Средният
американски дом се е увеличил от 91 квадратни метра през 1950 г. до 226 квадратни
метра през 2018 г. Средностатистическият нов американски дом днес има повече бани,
отколкото обитатели. Нашите автомобили са по-бързи и по-икономични, нашите
телевизори са по-евтини и по-тънки.
От друга страна, случващото се с нашето време едва ли изглежда като напредък. И
много от причините са свързани с вида работа, която повечето от нас вече имат.
Джон Д. Рокфелер е един от най-успешните бизнесмени на всички времена. Той също
така е отшелник, прекарващ по-голямата част от времето си в самота. Рядко говори,
умишлено се прави на недостъпен и мълчи, дори когато си привлякъл вниманието му.
Веднъж работник в рафинерия, който понякога общувал с Рокфелер, отбелязва:
„Оставя всички останали да говорят, докато той седи и не казва нищо.“
Когато го питат защо мълчи по време на срещи, Рокфелер често рецитира едно
стихотворна притча:
D. Sivers, “How I got rich on the other hand”, sivers.org (October 30, 2019).
N. Chokshi, “Americans Are Among the Most Stressed People in the World, Poll Finds”, The New York
Times (April 25, 2019).
33
Russell Sage Foundation–Chartbook of Social Inequality.
52
31
32
Седял на дъба мъдър стар бухал,
колкото повече виждал, толкова по-малко говорел,
колкото по-малко говорел, толкова повече чувал,
защо ли не постъпваме и ние като старата мъдра птица?
Рокфелер е странен човек. Но той осъзнава нещо, което сега се отнася за десетки
милиони работници.
Работата на Рокфелер не е да пробива кладенци, да товари влакове или да
транспортира цистерни с петрол. Работата му е да мисли и да взема добри решения.
Продуктът на Рокфелер – неговият добив – не е това, което той прави с ръцете си,
нито дори с думите си. А онова, което измисля с главата си. Така че изразходва за това
по-голямата част от времето и енергията си. Въпреки че седи тихо през по-голямата част
от деня и това може би изглежда като свободно време или почивка за повечето хора, той
непрекъснато работи в съзнанието си, обмисля проблемите.
По негово време това е уникална стратегия. Тогава на почти всички работни места се
изисква да правиш нещо с ръцете си. През 1870 г. 46% от работните места са в селското
стопанство, а 35% са в занаятите или в производството, според икономиста Робърт
Гордън. Малко професии разчитат на мозъка на работника. Не мислиш, а се трудиш без
прекъсване, и работата ти е видима и осезаема.
Днес е обратното.
38% от работните места сега се определят като „мениджъри, длъжностни лица и
специалисти“. Това са работни места, на които се вземат решения. Други 41% са
работни места в услугите, при които често се разчита както на мислите, така и на
действията.
Повечето от нас имат работа, която изглежда по-близка до тази на Рокфелер,
отколкото до типичния работник в производството от 50-те години, което означава, че
работният ни ден не приключва, когато станем и излезем от завода. Непрекъснато
работим с главите си, което означава, че се чувстваме сякаш работата никога не
свършва.
Ако твоята работа е да сглобяваш автомобили, не можеш да направиш много, ако не
си на поточната линия. Откъсваш се от работата и оставяш инструментите си във
фабриката. Но ако твоята работа е да създадеш маркетингова кампания – базирана на
мисли и решения – твоят инструмент е твоята глава, която никога не те напуска. Може
да обмисляш проекта си по време на пътуването до работното място, докато приготвяш
вечеря, докато приспиваш децата си и когато се събуждаш стресиран в три сутринта.
Може задължителното работно време да е по-малко, отколкото през 1950 г., но
усещането е, че работиш денонощно.
Дерек Томпсън от „Атлантик“ веднъж го описва по следния начин:
„Ако през 21 век оперативното оборудване е преносимо устройство, това означава,
че модерната фабрика изобщо не представлява място. Това е самият ни ден.
Компютърната ера освободи инструментите за производство от офиса. Повечето
интелектуални работници, чиито лаптопи и смартфони са преносими универсални
машини за медийно производство, теоретично могат да бъдат еднакво продуктивни
53
в 14,00 ч. в главния офис, в 2 часа сутринта в токийска зала за споделена работа или в
полунощ на дивана“.34
В сравнение с предишните поколения нашият контрол върху времето ни е намалял.
А тъй като да контролираш времето си е толкова ключов фактор, който влияе на
щастието, не бива да се изненадваме, че хората не се чувстват много по-щастливи,
въпреки че средно сме по-богати от всякога.
Какво правим по въпроса?
Проблемът не е лесен за решаване, защото всеки е различен. Първата стъпка е просто
да се признае какво прави и какво не прави почти всички щастливи.
В книгата си „30 урока за живот“ геронтологът Карл Пилемер интервюира хиляди
възрастни американци, за да открие най-важните уроци, които те са научили от
десетилетията житейски опит.
Той пише:
„Никой – нито един човек от хиляди – не каза, че за да бъдеш щастлив, трябва да се
стремиш да работиш колкото се може повече, за да спечелиш пари и да си купиш
нещата, които желаеш.
Никой – нито един човек – не каза, че е важно да си поне толкова заможен, колкото
хората наоколо, а истинският успех е да имаш повече от тях.
Никой – нито един човек – не каза, че трябва да избираш работата си въз основа на
желаната бъдеща възможност за печалба.“
Това, което тези хора ценят, са неща като истинско приятелство, да бъдат част от
нещо по-голямо от тях самите, да прекарват пълноценно неограничено време с децата
си. „Децата ви искат много повече, не вашите пари (или това, което се купува с парите),
а самите вас. По-конкретно, те искат да бъдете с тях“, пише Пилемер.
Да го възприемем от онези, които са преживели всичко: да контролираш времето си,
е най-високият дивидент, който носят парите.
А сега, кратка глава за един от най-ниските дивиденти, който носят парите.
D. Thompson, “Why White-Collar Workers Spend All Day at the Office”, The Atlantic (December 4,
2019).
54
34
8.
Парадоксът на човека в автомобила
Никой не се впечатлява от притежанията ти толкова,
колкото самият ти
Най-хубавото в това да си пиколо, е, че можеш да караш някои от най-страхотните
автомобили, които някога са докосвали паважа. Гостите пристигаха с „Ферари“,
„Ламборджини“, „Ролс-Ройс“ – с целия аристократичен флот.
Мечтаех да притежавам някоя от тези коли, защото (мислех си) те изпращаха толкова силен
сигнал към другите, че си преуспял. Ти си умен. Ти си богат. Имаш вкус. Ти си важен. Я ме
вижте.
Иронията е, че рядко, дори почти никога не поглеждах тях, шофьорите.
Когато видиш някой да кара хубава кола, рядко си мислиш: „Еха, човекът, който кара тази
кола, е готин.“ Вместо това си мислиш: „Еха, ако имах такава кола, хората щяха да си мислят,
че съм готин.“ Подсъзнателно или не, така мислят хората.
Тук има парадокс: хората са склонни да желаят богатство, за да сигнализира то на другите,
че трябва да ги харесват и да им се възхищават. Но в действителност тези други хора често
пропускат да ти се възхитят не защото не смятат, че богатството е за възхищение, а защото
използват богатството ти като еталон за собственото си желание да бъдат харесвани и да им се
възхищават.
В писмото, което написах след раждането на сина ми, се казваше: „Може би си мислиш, че
искаш скъпа кола, моден часовник и огромна къща. Но ти казвам, че не е така. Това, което
искаш, е уважението и възхищението на другите хора и смяташ, че наличието на скъпи вещи
ще ти го донесе. Почти никога не става така, особено с хората, които искаш да те уважават и
да ти се възхищават.“
Научих го като пиколо, когато се замислих за всички хора, които пристигаха в хотела със
своите ферарита и ме виждаха как зяпвам. Навсякъде, където се появяваха, околните трябваше
да зяпват, и съм сигурен, че това им харесваше. Сигурен съм, че се чувстваха обожавани.
Но знаеха ли, че не ми пука за тях и дори не ги забелязвах? Знаеха ли, че гледам само колата
и си представям как аз съм на шофьорската седалка?
Дали си бяха купили „Ферари“, мислейки, че това ще им донесе възхищение, без да
осъзнават, че аз – а вероятно и повечето други, които се впечатляваха от колата, – всъщност
не си и помислят за тях, за шофьорите?
Отнася ли се същата идея за живеещите в големи домове? Почти сигурно.
За бижутата и дрехите? Аха.
Тук нямам предвид, че трябва да изоставим стремежа към богатство. Или към изисканите
коли. Харесвам и двете.
Опитвам се да подскажа, че хората обикновено се стремят към уважение и възхищение, но
да използваш парите за купуване на скъпи вещи, може да ти донесе по-малко, отколкото си
представяш.
Ако твоята цел са уважението и възхищението, внимавай как се стремиш към тях.
Смирението, добротата и съпричастността ще ти донесат повече уважение, отколкото конските
сили.
Не сме приключили разговора за „Ферари“. Друга история за парадокса на бързите коли – в
следващата глава.
55
9.
Богатството е това, което не виждаш
Да харчиш пари, за да покажеш на хората колко имаш,
е най-бързият начин да останеш с по-малко пари
В притежаването на пари има много ирония. Например: богатството е това, което не
виждаш.
Работех като пиколо в средата на първото десетилетие на XXI век в Лос Анджелис,
когато материалната видимост имаше предимство във всичко, освен за кислорода.
Ако виждаш някого да кара „Ферари“, може интуитивно да предположиш, че
собственикът на колата е богат – дори и да не му обръщаш особено внимание. Но тъй
като опознах някои от тези хора, разбрах, че не винаги е така. Мнозина от тях нямаха
особени успехи, но харчеха огромен процент от заплатата си за колата.
Спомням си един познат, когото ще наречем Роджър. Беше на моята възраст. Нямах
представа с какво се занимава Роджър, но той караше „Порше“, което бе достатъчно, за
да могат хората да направят някои предположения.
Веднъж Роджър пристигна със стара „Хонда“. Следващата и по-следващата
седмица – също.
„Какво стана с твоето „Порше“?“, попитах го. Отговори, че са му го взели заради
пропуснати вноски по лизинга. Нямаше и намек за срам. Отговори ми, сякаш
разказваше за следващия мач. Всичко, което може би бяхме предполагали за него, бе
погрешно. Лос Анджелис е пълен с такива като Роджърс.
Ако някой кара кола за 100 000 долара, може и да е богат. Но единствената
информация за богатството му е, че той има със 100 000 долара по-малко, отколкото
преди купуването на колата (или 100 000 долара повече в дълг). Това е всичко, което се
знае за него.
Склонни сме да съдим за богатството по това, което виждаме, защото това е
информацията, която имаме пред себе си. Не можем да видим банковите сметки на
хората или извлеченията от търговията с акции. Затова разчитаме на външните изяви,
за да преценим финансовия успех. Автомобили. Домове. Снимки в „Инстаграм“.
Съвременният капитализъм помага на хората да фалшифицират финансовия успех,
докато не го превърнат в ценена индустрия. Но истината е, че богатство е това, което не
виждаш.
Богатството са хубавите коли, които не са купени.
Диамантите, които не са купени.
Часовниците, които не са носени, дрехите, които са отказани и пропуснатите
първокласни обновявания. Богатство са финансовите активи, докато все още не са
превърнати в нещата, които се виждат.
Не мислим така за богатството, защото не можем да поставим в контекст онова, което
не можем да видим. Певицата Риана едва не фалира, след като направи преразходи и
започна да съди финансовия си съветник. Съветникът отговори: „Наистина ли беше
56
необходимо да ѝ кажа, че ако харчи парите си за вещи, накрая ще остане с вещите, но
без парите?“35
Сигурно се смеете, моля, може да го правите. Но отговорът е, да, на хората наистина
трябва да им се казва. Когато повечето хора казват, че искат да станат милионери, те
всъщност имат предвид: „Бих искал да похарча един милион долара“. А то е буквално
обратното на това да бъдеш милионер.
Инвеститорът Бил Ман пише:
„Няма по-бърз начин да се почувстваш богат от харченето на много пари за
наистина хубави неща. Но начинът да бъдеш богат, е да харчиш пари, които имаш, и
да не харчиш пари, които нямаш. Наистина е толкова просто.“36
Това е отличен съвет, но може да се окаже недостатъчен.
Единственият начин да бъдеш богат, е да не харчиш парите, с които разполагаш. Това
не просто е единственият начин за натрупване на богатство, това е самото определение
за богатство.
Трябва да внимаваме, когато дефинираме разликата между заможен и богат. Тук
има нещо повече от семантика. Незнанието за разликата е източник на безброй лоши
парични решения.
Заможен си с текущия доход. Някой, който кара кола на стойност 100 000 долара, е
почти сигурно заможен, защото дори ако я е купил с кредит, има нужда от определено
равнище на доходи, за да си позволи месечните вноски. Същото е и с онези, които
живеят в големи домове. Не е трудно да се забележат заможните хора. Те често се
стараят да се изявят.
Но богатството е скрито. То е неизхарчен доход. Богатството е все още
неизползвана възможност да се купи нещо по-късно. Ценността му е в това, че ти
предлага възможности, гъвкавост и растеж, за да купиш някой ден повече, отколкото
можеш да си позволиш точно сега.
Диетата и упражненията предлагат една полезна аналогия. Известно е колко е трудно
отслабването дори за онези, които се занимават с интензивни упражнения. В книгата си
„Тялото“ Бил Брайсън обяснява защо:
„Едно проучване в Америка установи, че хората надценяват четири пъти
количеството на изгорените калории по време на тренировка. След това те
консумират средно около два пъти повече калории, отколкото току-що са изгорили...
факт е, че можете бързо да заличите ефекта от многото упражнения, като изядете
много храна, и повечето от нас го правят.“
Упражненията са като да си заможен. Мислиш си: „Свърших работата и сега
заслужавам да се поглезя с голяма порция.“
Богатството обаче е да се откажеш от това ястие и нетно да изгаряш калории. Трудно
е и изисква самоконтрол. Но създава разрив между това, което би могъл да направиш, и
това, което решаваш да направиш, който се увеличава с времето.
35
36
“Rihanna’s ex-accountant fires back”, News24 (March 24, 2014).
B. Mann, “Want to Get Rich and Stay Rich?” The Motley Fool (March 7, 2017).
57
Проблемът за мнозина от нас е, че е лесно да се намерят заможни образци за
подражание. По-трудно е да се намерят богати, защото по дефиниция успехът им не се
демонстрира.
Има, разбира се, богати хора, които също харчат много пари за вещи. Но дори в тези
случаи това, което виждаме, е тяхната заможност, а не тяхното богатство. Виждаме
колите, които са избрали да купят, и може би училището, в което са избрали да изпратят
децата си. Не виждаме спестяванията, пенсионните сметки или инвестиционните им
портфейли. Виждаме домовете, които са купили, а не домовете, които биха могли да си
купят, ако се поизръсят.
Опасността тук е, че според мен повечето хора искат дълбоко в себе си да бъдат
богати. Те искат свобода и гъвкавост, а тъкмо това могат да дадат финансовите активи,
които все още не са изразходвани. Но в нас е толкова вкоренено, че да имаме пари,
означава да харчим пари, че не виждаме сдържаността, която е необходима, за да бъдем
всъщност богати. А тъй като не можем да го видим, е трудно да научим за него. Хората
умеят да учат най-добре чрез имитация. Но скритата природа на богатството затруднява
имитирането на другите и ученето от техните пътища.
След като почина, Роналд Рийд стана финансов образец за много хора (виж
„Въведение“-то). Той беше героизиран в медиите и хвален в социалните медии. Но той
не стана финансов модел за подражание, докато беше жив, защото всяка стотинка от
богатството му беше скрита, дори за онези, които го познаваха.
Представете си колко трудно би било да се научите как да пишете, ако не можете да
четете произведенията на велики автори. Кой би бил ваше вдъхновение? На кого бихте
се възхитили? Чии нюансирани трикове и съвети бихте следвали? Така онова, което вече
е трудно, бе станало още по-трудно. Трудно е да се научиш от нещо, което не можеш да
видиш. Това обяснява защо за мнозина е толкова трудно да натрупат богатство.
Светът е пълен с хора, които изглеждат скромни, но всъщност са богати, и с хора,
които изглеждат заможни, но живеят на ръба на несъстоятелността. Имайте това
предвид, когато преценявате набързо успеха на другите и си поставяте собствени цели.
***
Ако богатството е нещо, което не харчиш, каква полза от него? Е, нека ви убедя да
спестявате пари.
58
10.
Спести пари
Единственият фактор, който можете да контролирате,
генерира едно от единствено важните неща.
Колко прекрасно
Позволете ми да ви убедя да спестявате пари.
Няма да отнеме много време.
Но това е странна задача, нали?
Трябва ли хората да бъдат убеждавани, за да пестят пари?
Моите наблюдения са, че да, мнозина го правят.
След определено равнище на доходите хората попадат в три групи: тези, които
спестяват, тези, които не мислят, че могат да спестят, и тези, които не мислят, че им е
нужно да спестяват.
Ще говоря за последните две групи.
Първата идея – проста, но лесна за пренебрегване –
е, че създаването на богатство няма много общо
с твоите доходи или възвръщаемост
на инвестициите, а има много общо
с нормата на спестяване
Една бърза история за силата на ефективността.
През 70-те години на ХХ век изглеждаше, че сякаш петролът в света свършва.
Изчислението не беше трудно: глобалната икономика използва много петрол,
глобалната икономика расте, а количеството петрол, което можем да добием, не
достига.
Не останахме без петрол, слава богу. Но не само защото открихме още петрол или
пък защото подобрихме добива му от земните недра.
Най-съществената причина, че преодоляхме петролната криза, е, понеже започнахме
да произвеждаме автомобили, да строим фабрики и домове, които бяха енергийно поефективни от преди. Днес САЩ използват 60% по-малко енергия на долар от БВП,
отколкото през 1950 г.37 Средно изминаваните километри на литър от всички превозни
средства на пътя са се удвоили от 1975 г. „Форд Таурус“ (седан) от 1989 г. харчеше
средно 10-15 литра на 100 км. Потреблението на „Чеви Събърбън“ от 2019 г. (абсурдно
голям SUV) е приблизително същото. Светът е увеличил своето „енергийно богатство“
не чрез увеличаване на произвежданата енергия, а чрез намаляване на енергията, от
която се нуждае. Производството на нефт и газ в САЩ се е увеличило с 65% от 1975 г.,
докато запазването и ефективността са удвоили онова, което можем да направим с тази
енергия. Лесно е да се види кое е по-важно.
“U.S. energy intensity projected to continue its steady decline through 2040”, U.S. Energy Information
Administration (March i, 2013).
59
37
Важното тук е, че намирането на повече енергия е до голяма степен извън нашия
контрол и е забулено в несигурност, защото разчита на нестабилната комбинация от
правилната геология, география, климат и геополитика.
Но да използваме по-ефективно енергията, с която разполагаме, до голяма степен
зависи от самите нас. Решението да купиш по-лека кола или да караш колело си е твое,
а така имаш 100-процентов шанс да подобриш ефективността.
Същото важи и за нашите пари.
Възвръщаемостта на инвестициите може да те направи богат. Но дали дадена
стратегия за инвестиране ще проработи, колко дълго ще работи и дали пазарите ще
допринесат за това, винаги е под съмнение. Резултатите са забулени в несигурност.
Личните спестявания и пестеливостта – съхраняването и ефективността на
финансите – са части от уравнението на парите, които са повече под твой контрол и
имат 100-процентов шанс да бъдат толкова ефективни в бъдеще, колкото са днес.
Ако разглеждаш създаването на богатство като нещо, което ще изисква повече пари
или голяма възвръщаемост на инвестициите, може да станеш такъв песимист, каквито
бяха прогнозиращите енергийна катастрофа през 70-те години на ХХ век. Пътят напред
изглежда труден и извън твоя контрол.
Ако го разглеждаш като нещо зависещо от собствената ти пестеливост и ефективност,
съдбата е по-ясна.
Богатството е просто натрупаният остатък, след като похарчиш това, което си
вложил. А тъй като можеш да създадеш богатство без високи доходи, но нямаш шанс
да създадеш богатство без висока норма на спестяване, ясно е кое е по-важно.
По-важното е, че ценността на богатството
зависи от това от какво се нуждаеш
Да кажем, че ние с вас имаме една и съща нетна стойност.
И да кажем, че вие сте по-добър инвеститор от мен. Аз мога да постигна 8% годишна
доходност, а вие можете да постигнете 12% годишна доходност.
Но аз се разпореждам по-ефективно с парите си. Да приемем, че имам нужда от
наполовина по-малко пари, за да бъда щастлив, докато разходите при вашия начин на
живот нарастват толкова бързо, колкото и вашите активи.
По-добре съм от вас, въпреки че съм по-лош инвеститор. Получавам по-голяма полза
от инвестициите си въпреки по-ниската възвръщаемост.
Същото важи и за доходите. Да се научиш да бъдеш щастлив с по-малко пари, създава
луфт между това, което имаш, и това, което искаш – подобно на разликата, която се
получава при нарастването на заплатата ти, но по-лесно и по-контролирано от самия
теб.
Високата норма на спестяване означава да имаш по-ниски разходи, отколкото би
могъл иначе, а по-ниските разходи означават, че спестяванията ти нарастват в по-голяма
степен, отколкото ако харчиш повече.
Обмислете го в контекста на това колко време и усилия са необходими за постигането
на 0,1% повишаване на годишната ефективност на инвестициите – милиони часове
изследвания, десетки милиарди долари усилия от професионалисти – и е лесно да
видите какво е потенциално по-важно или си струва да се преследва.
Има професионални инвеститори, които работят по 80 часа на седмица, за да добавят
една десета от процента към възвръщаемостта си, докато във финансите им има два или
60
три пълни процента, зависещи от начина им на живот, които могат да бъдат използвани
с по-малко усилия.
Голямата възвръщаемост на инвестициите и тлъстите заплати са великолепни, когато
могат да бъдат постигнати, а някои могат да ги постигат. Но фактът, че от едната страна
на финансовото уравнение се влагат толкова много усилия, а от другата – толкова
малко, е добра възможност за повечето хора.
След определено равнище на доходи се нуждаеш само от онова,
което не е предназначено да задоволи егото ти
Всеки има основни нужди. След като бъдат задоволени, има друго равнище на нужди
от удобство, а след това идват нужди, които са едновременно за удобство, забавление и
просветление.
Но разходите отвъд доста ниското равнище на материалното са най-вече отражение
на приближаващите се до егото доходи, стремеж да харчиш пари, за да покажеш на
хората, че имаш (или си имал) пари.
Приеми го така и ще установиш, че един от най-действените начини да умножиш
спестяванията си, не е да повишиш доходите си, а да увеличиш скромността си.
Когато дефинираш спестяванията като разлика между его и доходи, осъзнаваш защо
много хора с прилични доходи спестяват толкова малко. Това е всекидневна борба с
инстинкта да разпериш пауновата си опашка до краен предел и да не изоставаш от
другите, които правят същото.
На хората с устойчив личен финансов успех – не непременно тези с високите
доходи – обикновено не им пука какво мислят другите за тях.
Така че способността на хората да спестяват
е в по-голяма степен под техен контрол,
отколкото може би си мислят
Можеш да спестяваш, като харчиш по-малко.
Можеш да харчиш по-малко, ако желаеш по-малко.
А ще желаеш по-малко, ако по-малко те интересува какво мислят другите за теб.
Както често твърдя в тази книга, при парите става дума повече за психология,
отколкото за финанси.
И не ти е необходима конкретна причина,
за да спестяваш
Някои хора спестяват пари за първоначална вноска за къща, за нова кола или за
пенсия.
Това е страхотно, разбира се.
Но за да спестяваш, не е нужно да имаш за цел да купиш нещо конкретно.
Можеш да спестяваш заради самото спестяване. И наистина трябва. Всеки трябва да
го прави.
Да спестяваш само с конкретна цел, има смисъл в един предсказуем свят. Но нашият
не е такъв.
61
Спестяването е защита срещу неизбежната способност на живота адски да те
изненада във възможно най-лошия момент. Друга полза от спестяванията, които не са
свързани с някаква цел за разходи, е онова, което обсъдихме в глава 7 – възможността
да се разпореждаш с времето си.
Всеки знае какви осезаеми неща могат да се купят с пари. Нематериалните неща потрудно се побират в главата, затова обикновено остават незабелязани. Но
нематериалните ползи от парите могат да бъдат много по-ценни, да умножават твоето
щастие повече, отколкото материалните неща, очевидните цели на спестяването.
Спестяванията без цел за харчене предоставят варианти и гъвкавост, възможност да
изчакаш и възможност да настъпиш. Дават време да помислиш. Позволяват ти да
промениш курса според условията.
Всяка частица от спестяванията е като да спечелиш в бъдещето точка, която би била
присъдена на някой друг, и да си я върнеш.
Тази гъвкавост и контролът върху времето
са невидимата възвръщаемост на богатството
Каква е доходността на парите в банката, които ти дават възможност да промениш
кариерата си, да се пенсионираш по-рано или да се освободиш от притесненията?
Бих казал, че е неизчислима.
Неизчислима е по два начина. Толкова е голяма и важна, че не можем да ѝ определим
цена. Но също така е буквално неизчислима – не можем да я измерим, както измерваме
лихвените проценти, – а сме склонни да пренебрегваме онова, което не можем да
измерим.
Когато нямаш контрол над времето си, ти си принуден да приемеш всичко, което
лошият късмет стоварва на пътя ти. Но ако притежаваш гъвкавост, ти имаш и време да
изчакаш, докато безпроблемните възможности паднат в скута ти. Това е скритата
доходност на спестяванията ти.
Спестяванията в банката, дори и да носят 0% лихва, всъщност могат да генерират
изключителна доходност, ако ти дадат гъвкавостта да се заемеш с работа с по-ниска
заплата, но с по-висока цел, или да изчакаш възможности за инвестиции, които ще се
появят, когато онези, на които им липсва гъвкавост, вече са се отчаяли.
И тази скрита доходност става все по-важна
Преди светът беше свръхлокален.
Само преди 100 години 75% от американците нямаха нито телефони, нито редовни
пощенски услуги, според историка Робърт Гордън. Това правеше конкуренцията
изключително местна. Само средно интелигентен работник можеше да е най-добрият в
своя град и към него да се отнасят като към най-добрите, тъй като не бе нужно да се
състезава с по-умния работник в друг град.
Това вече е променено.
Свръхсвързан свят означава, че съвкупността от таланти, с които се състезаваш, вече
обхваща не стотици или хиляди от твоя град, а милиони или милиарди по целия свят.
Това важи особено за работните места, на които се разчита на работата с главата, а не с
мускули: в преподаването, маркетинга, анализа, консултациите, счетоводството,
програмирането, журналистиката и дори медицината все повече се конкурират
62
световните съвкупности от таланти. Все повече области ще попадат в тази категория,
тъй като цифровизацията заличава глобалните граници – тъй като „софтуерът изяжда
света“, както се изразява рисковият капиталист Марк Андрийсън.
Въпросът, който трябва да си зададеш с разширяването на обхвата на конкуренцията,
е: „Как да се откроя?“ „Аз съм умен“ става все по-лош отговор на този въпрос, защото
по света има много умни хора. Почти 600 души получават максимална оценка на SAT
всяка година. Още 7000 ги следват на няколко точки. В глобализирания свят, в който
победителят печели всичко, хора като тези се превръщат все повече в твои преки
конкуренти.
Интелигентността не е надеждно предимство в толкова взаимосвързан свят, какъвто
е нашият.
Но гъвкавостта е.
В свят, в който интелигентността е свръхконкурентна, а много предишни технически
умения са автоматизирани, конкурентните предимства се отместват към нюансираните
и меки умения като комуникацията, съпричастността и може би най-вече гъвкавостта.
Ако притежаваш гъвкавост, можеш да изчакаш добрите възможности както в
кариерата, така и за инвестициите си. Ще имаш по-голям шанс да усвоиш ново умение,
когато е необходимо.
Няма да се чувстваш толкова притиснат да догонваш конкуренти, умеещи да правят
неща, които ти не можеш, и ще разполагаш с повече свобода да откриеш своята страст
и своята ниша със свое собствено темпо. Можеш да намериш нова рутина, по-бавно
темпо и да възприемаш живота с различен набор от подходи.
Умението да правиш неща, които повечето от останалите не умеят, ще те откроява в
свят, в който интелигентността вече не е устойчиво предимство.
Да имаш повече контрол върху времето и вариантите пред теб, се превръща в една от
най-ценните валути в света.
Ето защо повече хора могат и повече хора трябва да спестяват пари.
Знаете ли какво още трябва да направят? Да престанат да се опитват да бъдат толкова
рационални. Позволете ми да ви кажа защо.
63
11.
Разумен > Рационален
Стремежът да бъдеш предимно разумен,
работи по-добре от опитите да бъдеш студено рационален
Вие не сте електронна таблица. Вие сте личност. Притесняващ се, емоционален човек.
Отне ми време да го осъзная, но щом ми просветна, разбрах, че това е една от найважните страни на финансите.
С това разбиране идва и нещо, което често се пренебрегва: не се стремете да бъдете
студено рационални, когато вземате финансови решения. Стремете се да бъдете просто
разумни.
Да останеш разумен, е по-реалистично и имаш по-голям шанс да се придържаш към
това в дългосрочен план, което е най-важно при управлението на парите.
За да покажа какво имам предвид, позволете ми да ви разкажа историята на човека,
който се опита да лекува сифилис с малария.
***
Юлиус Вагнер-Яурег е психиатър от XIX век, който притежава две уникални умения:
умее да разпознава закономерности и смята за „смело“ онова, което другите виждат като
„лудост“.
Негова специалност са пациентите с тежък невросифилис – по онова време фатална
диагноза без лечение. Той започва да забелязва закономерност: пациентите със сифилис
обикновено се възстановяват, ако са имали допълнително продължителна треска,
дължаща се на несвързани заболявания.
Вагнер-Яурег предполага, че това се дължи на нещо, което е наблюдавано от векове,
но лекарите не са разбирали добре: високата температура помага на организма да се
пребори с инфекцията. Затова той стига до едно логично заключение.
В началото на ХХ век Вагнер-Яурег започва да инжектира на пациенти отслабени
щамове на тиф, малария и едра шарка, за да предизвика достатъчно висока температура,
която да убие сифилиса. Това наистина е толкова опасно, колкото и звучи. Някои от
пациентите му умират от лечението. В крайна сметка той се спира на лека форма на
маларията, тъй като тя може да бъде овладяна ефективно с хинин след няколко дни
треска.
След доста трагични проби и грешки експериментът му проработва. Вагнер-Яурег
съобщава, че 6 от 10 пациенти със сифилис, лекувани с „малариотерапия“, са се
възстановили, в сравнение с около 3 от 10 пациенти без лечение. Той спечелва
Нобеловата награда за медицина през 1927 г. Днес организацията отбелязва: „Главното
дело на Вагнер-Яурег през целия му трудов живот е стремежът да лекува психични
заболявания чрез предизвикване на треска“.38
38
Julius Wagner-Jauregg–Biographical, https://www.nobelprize.org/
64
Слава богу, в крайна сметка пеницилинът измества малариотерапията на пациенти
със сифилис. Но Вагнер-Яурег е един от малцината лекари в историята, които не само
признават ролята на треската в борбата с инфекцията, но и я предписват като лечение.
Хората винаги са се страхували от треската, която им се струвала загадъчна. Древните
римляни почитали Фебрис, богинята, която предпазва хората от треска. Те оставят в
храмовете амулети, за да я умилостивят, надявайки се да избегнат следващия пристъп
на тръпки.
Но Вагнер-Яурег се натъква на нещо много важно. Треската не е случайна
неприятност. Тя наистина има роля в процеса на възстановяване на организма. Сега
разполагаме с по-качествени научни доказателства за ползата от треската в борбата с
инфекцията. Доказано е, че повишаването на телесната температура с един градус
забавя скоростта на репликация на някои вируси 200 пъти. „Много изследователи
установяват по-добри резултати при пациенти, които са имали треска“, се казва в един
доклад за NIH.39 Детската болница в Сиатъл има на своя уебсайт раздел за обучение на
родителите, които могат да изпаднат в паника при най-малкото повишаване на
температурата на детето си: „Високата температура включва имунната система на
организма. Тя помага на организма да се пребори с инфекцията. Нормално високата
температура между 37,5 и 40 градуса е полезна за болните деца.“40
Но тук свършва науката и започва реалността.
Почти повсеместно треската се смята за нещо лошо. Лекуват я с лекарства като
„Тайленол“, за да бъде преодоляна веднага, щом се появи. Въпреки милионите ѝ години
еволюция като защитен механизъм, нито един родител, нито един пациент, малцина
лекари и със сигурност никоя фармацевтична компания не разглеждат треската като
нещо друго, освен като неприятност, която трябва да бъде премахната.
Тези възгледи не съответстват на съвременната наука. Едно проучване го казва
откровено: „Лечението на треската е често срещано в интензивните отделения, което
вероятно е свързано със стандартни догми, а не с доказана практика.“41 Хауърд Маркел,
директор на Центъра за история на медицината, казва за фобията от треска: „Това са
културни практики, разпространени толкова широко, колкото и инфекциозните
болести, които стоят зад тях.“42
Защо става така? Ако треската е полезна, защо се борим с нея толкова всеобхватно?
Не мисля, че е сложно да се отговори: треската е болезнена. А хората не искат да ги
боли.
Това е.
Целта на лекаря не е само да излекува болестта. Тя е да излекува болестта в рамките
на онова, което е разумно и поносимо за пациента. Треската може да носи известна
полза в борбата с инфекцията, но тя е мъчителна. А аз отивам на лекар, за да спре да ме
боли. Не ми пука за двойно-слепите изследвания, когато треперя под одеялото. Ако
имате хапче, което може да свали температурата, дайте ми го сега.
Може да е рационално да искате да имате треска, ако страдате от инфекция. Но не е
разумно.
Тази философия – стремежът да бъдеш разумен, а не рационален – е още нещо, което
човек трябва да има предвид, когато взема решения за парите си.
J. M. Cavaillon, “Good and bad fever”, Critical Care 16:2 (2012).
“Fever–Myths Versus Facts”, Seattle Children’s.
41
J. J. Ray, and C. I. Schulman, “Fever: suppress or let it ride?” Journal of Thoracic Disease 7:12 (2015).
42
A. LaFrance, “A Cultural History of the Fever”, The Atlantic (September 16, 2015).
65
39
40
***
Финансовата наука си поставя за цел да намира математически оптимални
инвестиционни стратегии. Моята собствена теория е, че в реалния свят хората не желаят
математически оптимални стратегии. Те искат стратегия, която максимизира
възможността да спят добре през нощта.
Хари Марковиц печели Нобелова награда за изследването на математическия
компромис между риск и възвръщаемост. Веднъж го питат как инвестира собствените
си пари и той описва разпределението на портфолиото си през 50-те години на ХХ век,
когато разработва моделите си за първи път:
„Визуализирах скръбта си, ако фондовият пазар се издигне нагоре, а аз не съм на
него – или ако падне много надолу, а за съм изцяло на него. Намерението ми беше да
минимизирам бъдещото ми съжаление. Затова разделих инвестициите си 50/50 между
облигации и акции.“
В крайна сметка Марковиц променя инвестиционната си стратегия и диверсифицира
портфолиото си. Но тук са важни две неща.
Първо, „минимизирането на бъдещото съжаление“ е трудно да се рационализира на
хартия, но е лесно да се оправдае в реалния живот. Рационалният инвеститор взема
решения въз основа на числа и факти. Разумният инвеститор го прави в конферентна
зала, заобиколен от колеги, на чието мнение за себе си държи, със съпруг, когото не
иска да подведе, или под осъдителния поглед на глупави, но реалистични конкуренти
като неговия зет, съсед или собствените му съмнения.
В инвестирането има социален компонент, който често се пренебрегва, когато се
гледа през строго финансова призма.
Второ, това е нормално. Джейсън Цвайг, който провежда интервюто, в което
Марковиц описва как е инвестирал, по-късно разсъждава:
„Моето мнение е, че хората не са нито рационални, нито ирационални. Ние сме хора.
Не обичаме да мислим повече, отколкото трябва, а и много неща непрестанно
изискват нашето внимание. Погледнато в тази светлина, няма нищо изненадващо във
факта, че пионерът на съвременната теория на портфолиото отделя толкова малко
внимание на собствените си изследвания, когато изгражда първоначалното си
портфолио. Както не е изненадващо и че поправя това по-късно.“43
Марковиц не е нито рационален, нито ирационален. Той е разумен.
При финансите често се пренебрегва, че нещо може да бъде технически вярно, но
контекстуално безсмислено. През 2008 г. двама изследователи от Йейл публикуват
проучване, в което се твърди, че при покупка на акции младите спестители трябва да
попълват пенсионните си сметки, като използват марж две към едно (два долара дълг за
всеки долар собствени пари). Те предлагат инвеститорите да намаляват този ливъридж
с напредването на възрастта си, което позволява да поемат по-голям риск, когато са
млади и могат да се справят с големи колебания на пазара, и по-малък, когато станат
по-възрастни.
43
J. Zweig, “What Harry Markowitz Meant”, jasonzweig.com (October 2, 2017).
66
Изследователите доказват, че дори ако заради използването на ливъридж
инвеститорите се окажат заличени от пазара, когато са млади (при марж две към едно
при 50% спад на пазара те ще останат без нищо), те все още ще бъдат по-добре в
дългосрочен план, стига да се вземат в ръце, да следват плана и да продължат да
спестяват в сметка с ливъридж две към едно още на следващия ден, след като са били
заличени.
Математиката работи на хартия. Това е рационална стратегия.
Но тя е почти абсурдно неразумна.
Никой нормален човек не би могъл да наблюдава как 100% от пенсионната му сметка
се изпаряват и да остане толкова безстрастен, че да продължава упорито със
стратегията. Той ще се откаже, ще потърси други варианти и може би ще съди
финансовия си съветник. Изследователите твърдят, че когато се използва тяхната
стратегия „очакваното пенсионно богатство е с 90% по-високо в сравнение със
средствата, натрупвани по време на жизнения цикъл“. Но тя също така е 100% по-малко
разумна.
***
Всъщност има рационална причина да се предпочитат изглеждащите ирационално
решения.
Ето една: позволете ми да предположа, че харесвате инвестициите си.
Това не е традиционен съвет. Едва ли не е въпрос на чест за инвеститорите да твърдят,
че не изпитват емоции за своите инвестиции, защото това изглежда рационално.
Но ако липсата на емоции относно вашата стратегия или акциите, които притежавате,
увеличава шансовете да се отдръпнете от тях, когато станат неизгодни, това, което
изглежда като рационално мислене, се превръща в бреме. Разумните инвеститори, които
харесват своите технически несъвършени стратегии, имат предимство, защото е повероятно да се придържат към тези стратегии.
Малко са финансовите променливи, повече свързани с ефективността, отколкото
придържането към дадена стратегия през слабите години – както за величината на
ефективността, така и за шансовете да бъде удържана за даден период от време.
Историческите шансове да спечелиш пари на американските пазари са 50/50 за
еднодневен период, 68% за едногодишен период, 88% за 10-годишен период и (засега)
100% за 20-годишен период. Всичко, което те оставя в играта, има количествено
измеримо предимство.
Ако гледаш на „прави това, което харесваш“ като на ръководство за по-щастлив
живот, то звучи като празен съвет от курабийка с късмети. Ако го разглеждаш като
нещо, което ти осигурява необходимата издръжливост, за да обърнеш количествено
измеримите шансове за успех в своя полза, значи осъзнаваш, че това трябва да е найважната част от всяка финансова стратегия.
Инвестирай в обещаваща компания, която не те вълнува, и ще можеш да се радваш,
когато всичко върви добре. Но когато приливът неизбежно се обърне, изведнъж се
оказва, че губиш пари от нещо, което не те интересува. Това е двойно бреме и пътят на
най-малкото съпротивление е да се насочиш към нещо друго.
Но ако първоначално си запален по компанията – харесваш мисията, продукта, екипа,
идеята, каквото и да е – неизбежните моменти, когато губиш пари или компанията се
нуждае от помощ, ще са смекчени от факта, че поне се чувстваш като участник в нещо
67
смислено. Това може да стане необходимата мотивация, която те спира да се откажеш
и да се прехвърлиш другаде.
Има и много други случаи, в които е добре да бъдеш разумен, а не рационален с
парите.
Документирано е много добре „пристрастието към родното“, при което хората
предпочитат да инвестират в компании от страната, в която живеят, като пренебрегват
останалите 95% на планетата. Не е рационално, докато не осъзнаеш, че инвестирането
всъщност означава да даваш пари на непознати. Ако близостта ти помага да преодолееш
липсата на вяра, която е необходима, за да продължиш да подкрепяш тези непознати,
това е разумно.
Всекидневната търговия и купуването на отделни акции не са рационални за повечето
инвеститори – шансовете са в голяма степен срещу твоя успех. Но и двете са разумни в
малки количества, ако ти начесват крастата достатъчно, за да оставиш на мира
останалите си по-разнообразни инвестиции.
Инвеститорът Джош Браун, който се застъпва за и притежава най-вече
диверсифицирани фондове, веднъж обясни защо притежава и малко отделни акции: „Не
купувам отделни акции, защото мисля, че ще постигна алфа [превъзходство]. Просто
обичам акциите откакто бях на 20 години. А и това са мои пари, мога да правя каквото
си искам.“ Доста разумно.
Повечето прогнози за това накъде отиват икономиката и фондовият пазар са ужасни,
но даването на прогнози е разумно, трудно е да се събуждаш сутрин и да си казваш, че
нямаш представа какво крие бъдещето, дори и да е така. Да действаш според
инвестиционните прогнози, е опасно, но разбирам защо хората се опитват да
предскажат какво ще се случи през следващата година. Такава е човешката природа.
Това е разумно.
Джак Богъл, покойният основател на „Вангуард“, през цялата си кариера води
кръстоносен поход за насърчаване на евтиното пасивно инвестиране в индексни
фондове. Мнозина смятат за интересно, че синът му избира кариера като мениджър на
активен хедж фонд с високи такси и на взаимен фонд. Богъл – човекът, който казва, че
фондовете с високи такси нарушават „скромните правила на аритметиката“ – инвестира
част от собствените си пари във фондовете на сина си. Какво е обяснението?
„Правим някои неща по семейни причини“, казва Богъл пред „Уолстрийт джърнъл“.
„Може да не е последователно... добре, но животът не винаги е последователен.“44
Всъщност рядко е така.
L. Pleven, “In Bogle Family, It’s Either Passive or Aggressive”, The Wall Street Journal (November 28,
2013).
68
44
12.
Изненада!
Историята е изследване на промените, по ирония на съдбата
използвано като карта на бъдещето
Веднъж професорът от Станфорд Скот Сейгън каза нещо, което всеки, който се
занимава с икономика или инвестиционни пазари, трябва да закачи на стената си:
„Непрекъснато се случват неща, които не са се случвали никога преди“.
Историята представлява предимно изследване на изненадващи събития. Но често се
използва от инвеститори и икономисти като неоспоримо ръководство за бъдещето.
Виждате ли иронията?
Виждате ли проблема?
Разумно е да вникваме дълбоко в икономическата и инвестиционната история.
Историята ни помага да оформим нашите очаквания, да проучим в какво са склонни да
грешат хората и предлага приблизителни насоки какво работи обикновено. Но тя
въобще не е карта на бъдещето.
Капан, в който падат много инвеститори, е онова, което наричам заблудата на
„историците като пророци“. Това е прекаленото разчитане на данни от миналото като
сигнал за бъдещите условия в област, в която иновациите и промяната са движещата
сила на прогреса.
Не можем да обвиняваме инвеститорите, че го правят. Ако разглеждаме
инвестициите като строга наука, историята би била идеално ръководство за бъдещето.
Геолозите могат да изучат историческите данни за милиарди години и да създадат
модели за това как се държи Земята. Могат го и метеоролозите. И лекарите – бъбреците
функционират през 2020 г. по същия начин, както през 1020 г.
Но инвестирането не е строга наука. Тук има голяма група от хора, които вземат
несъвършени решения въз основа на ограничена информация за неща, които ще окажат
огромно влияние върху тяхното благосъстояние, а това може да направи дори умните
хора нервни, алчни и параноични.
Ричард Файнман, великият физик, казва: „Представете си колко по-трудна би била
физиката, ако електроните имаха чувства.“
Е, инвеститорите имат чувства. Не малко от тях. Ето защо е трудно да се предскаже
какво ще правят по-нататък само въз основа на това, което са правили в миналото.
Крайъгълен камък на икономиката е, че нещата се променят с течение на времето,
защото невидимата ръка45 мрази всичко, което остава твърде добро или твърде лошо за
неопределено време. Инвеститорът Бил Бонър описва как работи г-н Пазар: „Той е с
тениска с надпис „Капитализъм в действие“ и ковашки чук в ръка“.
Малко неща си остават неизменни много дълго време, което означава, че не можем
да се отнасяме към историците като към пророци.
Най-важният двигател на всичко, свързано с парите, са историите, които хората си
разказват, и предпочитанията, които имат към стоки и услуги. Тези неща не са склонни
45
... на пазара – по израза на Адам Смит (1723–1790). – Б. ред.
69
да стоят на едно място. Те се променят с културата и с поколенията. Те винаги се
променят и винаги ще се променят.
Психологическият номер, който прилагаме на себе си тук, е прекомерното
възхищение от хора, които са стигнали еди-къде си, направили са еди-какво си що се
отнася до парите. Да си преживял дадени събития, не означава, че непременно ще знаеш
какво ще се случи по-нататък. Всъщност това става рядко, защото опитът води по-скоро
до свръхувереност, отколкото до способност да прогнозираш.
Инвеститорът Майкъл Батник го обяснява добре. Сблъсквайки се с аргумента, че
малко инвеститори са подготвени за повишаването на лихвените проценти, защото
никога не са го изпитвали – последният голям период на покачване на лихвените
проценти е бил преди почти 40 години – той възразява, че това няма значение, защото
да преживееш или дори да изучаваш случилото се в миналото, може въобще да не
послужи като ориентир за това какво ще стане, когато ставките се повишат в бъдеще:
„И какво? Ще изглежда ли текущото увеличение на лихвите като предишното или
пò предишното? Дали различните класове активи ще се държат по подобен, по
еднакъв или по точно обратния начин?“
От една страна, хората, които са инвестирали по време на събитията от 1987,
2000 и 2008 г., имат опита от много различни пазари. От друга страна, не е ли
възможно това преживяване да доведе до прекалено самочувствие? Да не могат да
признаят, че грешат? Да се вкопчват в предишни резултати?
Две са опасностите, ако разчитате твърде много на историята на инвестициите като
ръководство за това какво ще стане по-нататък.
1. Вероятно ще пропуснете извънредните събития, които влияят най-много
Най-важните събития при историческите данни са големите отклонения, събитията,
поставящи рекорди. Те тласкат икономиката и фондовия пазар. Голямата депресия.
Втората световна война. Дотком балонът. 11 септември. Сривът в цените на жилищата
от средата на първото десетилетие на XXI век. Шепа извънредни събития играят
огромна роля, защото повлияват на толкова много несвързани събития след тях.
През XIX и XX век са родени 15 милиарда души. Но опитайте се да си представите
колко различна би била глобалната икономика и целият свят днес, ако само седем от тях
никога не бяха съществували:
• Адолф Хитлер
• Йосиф Сталин
• Мао Дзъдун
• Гаврило Принцип
• Томас Едисън
• Бил Гейтс
• Мартин Лутър Кинг
Дори не съм сигурен, че това е най-значимият списък. Но почти всичко в света днес –
от границите до технологиите и социалните норми – би било различно, ако тези седем
души не бяха оставили своя отпечатък.
Друг начин да се изрази това, е, да се каже, че 0,00000000004% от хората са отговорни
може би в най-голяма степен за посоката, в която се движи светът през последния век.
70
Същото важи и за проектите, иновациите и събитията. Представете си миналия век
без:
• Голямата депресия
• Втората световна война
• Проектът „Манхатън“
• Ваксините
• Антибиотиците
• АРПАНЕТ
• 11 септември
• Разпадането на Съветския съюз
Колко проекта и събития се случват през 20 век? Милиарди, трилиони – кой знае. Но
само тези осем повлияват на световния ред в пъти повече от другите.
Лесно е да бъдат подценени редките събития, защото често се пренебрегват
взаимовръзките между нещата. Как, например, 11 септември подтиква Федералния
резерв да намали лихвените проценти, което помага за раздуването на жилищния балон,
което довежда до финансова криза, която довежда до свиване на пазара на работни
места, което кара десетки милиони да решат да постъпят в колеж, което довежда до 1,6
трилиона долара студентски заеми с 10,8% лихва по подразбиране. Не е интуитивно да
свържеш 19 похитители с текущата тежест на студентските заеми, но тъкмо това се
случва в един свят, задвижван от няколко редки извънредни събития.
Повечето от случващото се във всеки един момент в глобалната икономика може да
бъде свързано с малко на брой минали събития, които е било почти невъзможно да се
предвидят.
Най-често срещаният сюжет в икономическата история е ролята на изненадите.
Причината да се случват изненади, не е в това, че нашите модели са погрешни или
нашата интелигентност е ниска. Така е, защото шансовете родителите на Адолф Хитлер
да се скарат вечерта девет месеца преди той да се роди, са същите като да заченат дете.
Трудно е да се предвиди пробивът в технологията, защото Бил Гейтс можеше да е
починал от полиомиелит, ако Джонас Салк се беше ядосал и се бе отказал да разработва
ваксина. Причината, поради която не можахме да предвидим ръста на студентските
заеми, е, че охранителят на летището можеше да е конфискувал ножа на похитителя на
11 септември.
Това е всичко.
Проблемът е, че често се опираме на събития като Голямата депресия и Втората
световна война, когато си представяме най-лошите сценарии за възвръщаемост на
бъдещите инвестиции. Но тези извънредни събития не са имали прецедент, когато са се
случвали. Така че прогнозиращият, който приема, че най-лошите (и най-добрите)
събития от миналото ще съвпадат с най-лошите (и най-добрите) събития в бъдещето, не
следва историята, а приема произволно, че историята на безпрецедентните събития не
се отнася за бъдещето.
Насим Талеб пише в книгата си „Надхитрени от случайността“:
„В Египет на фараоните... книжниците следят най-високите равнища на Нил и въз
основа на това прогнозират бъдещия най-лош сценарий. Същото може да се види при
ядрения реактор във Фукушима, който претърпява катастрофа през 2011 г., когато е
ударен от цунами. Построен е така, че да устои на земетресение като най-силното в
71
миналото, а строителите не са си представяли много по-лошо – и не са смятали, че
най-лошото минало събитие би било изненада, тъй като не е имало прецедент.“
Това не е провал на анализа. Това е провал на въображението.
Осъзнаването, че бъдещето може да не изглежда като нещо минало, е специален вид
умение, което обикновено не е ценено особено високо от общността за финансови
прогнози.
На вечеря, на която присъствах в Ню Йорк, през 2017 г., Даниел Канеман беше
попитан как трябва да реагират инвеститорите, когато прогнозите ни са грешни. Той
каза:
„Винаги, когато сме изненадани от нещо, дори ако признаем, че сме сгрешили,
казваме: „О, никога повече няма да допусна тази грешка.“ Но всъщност онова, което
трябва да научите, когато сгрешите, защото не сте предвидили нещо, е, че е трудно
светът да се предвиди. Това е правилният урок, който трябва да извлечем от
изненадите: че светът е изненадващ.“
Правилният урок, който трябва да извлечеш от изненадите, е, че светът е
изненадващ. Не че трябва да използваме миналите изненади като ориентир за бъдещите
граници, а че трябва да използваме миналите изненади, за да приемем, че нямаме
представа какво може да се случи по-нататък.
Най-важните икономически събития в бъдещето – онези, които най-много ще
отместят стрелката – са неща, за които историята не ни дава почти никакви насоки. Те
ще бъдат безпрецедентни събития. Тяхната безпрецедентна същност означава, че няма
да сме подготвени за тях, а тъкмо това ги прави толкова въздействащи. Това важи както
за плашещите събития като рецесии и войни, така и за великите събития като
иновациите.
Уверен съм в тази прогноза, защото изненадите, които отместват стрелката наймного, са на практика най-точните прогнози във всеки момент от историята.
2. Историята може да бъде подвеждащо ръководство за бъдещето на
икономиката и фондовия пазар, тъй като не отчита структурните промени,
които са от значение за днешния свят
Да разгледаме няколко големи промени.
Пенсионният план 401 (k) е на 42 години. Планът Рот ИРА е по-млад, създаден е през
90-те години. Така че личните финансови съвети и анализи за това как американците да
спестяват за пенсия днес не са пряко сравними с онова, което е имало смисъл само преди
едно поколение. Имаме нови опции. Нещата се промениха.
Или да вземем рисковия капитал. Той почти не съществуваше преди 25 години. Днес
някои отделни фондове за рисков капитал са по-големи, отколкото цялата индустрия
преди едно поколение. 46 В мемоарите си основателят на „Найк“ Фил Найт пише за
ранните си дни в бизнеса:
„Нямаше такова нещо като рисков капитал. За един амбициозен млад предприемач
имаше много малко места, към които да се обърне, а всички тези места бяха
46
C. Shapiro and M. Housel, “Disrupting Investors’ Own Game”, The Collaborative Fund.
72
охранявани от противници на рисковете с нулево въображение. С други думи,
банкери.“
Това всъщност означава, че всички исторически данни, датиращи от преди няколко
десетилетия само, за начина на финансиране на стартиращи фирми, са остарели. Онова,
което знаем за инвестиционните цикли и процентите неуспешни стартирания, не е
дълбока историческа основа, от която да се учим, защото начинът, по който компаниите
се финансират днес, е съвсем нова историческа парадигма.
Или да вземем публични пазари. „Стандарт и Пуърс 500“ не включва финансови
акции до 1976 г., а днес финансовите акции съставляват 16% от индекса.
Технологичните акции на практика не съществуват преди 50 години. Днес те са повече
от една пета от индекса. Счетоводните правила се променят с течение на времето. Както
и оповестяванията, одитът и размерът на ликвидността на пазара. Нещата се променят.
Периодите между рецесиите в САЩ се променят драстично през последните 150
години:
Фиг. 6 Икономиката на САЩ в рецесия
Средното време между рецесиите нараства от около две години в края на 19 век до
пет години в началото на 20 век и до осем години през последния половин век.
Докато пиша това, изглежда, че навлизаме в рецесия – 12 години след началото на
последната рецесия през декември 2007 г. Това е най-големият интервал между
рецесиите от Гражданската война насам.
Има много теории за това защо рецесиите стават по-редки. Едната е, че Федералният
резерв е по-добър в управлението на бизнес цикъла или поне в удължаването му.
Другата е, че тежката промишленост е по-податлива на кризи на свръхпроизводство от
индустриите на услугите, които доминират през последните 50 години.
73
Песимистичният възглед е, че сега имаме по-малко рецесии, но когато те настъпят, са
по-мощни от преди. За нашите разсъждения няма особено значение какво е причинило
промяната. Важното е, че нещата явно са се променили.
За да покажем как тези исторически промени влияят на инвестиционните решения,
да разгледаме дейността на човек, когото мнозина смятат за един от най-големите
инвестиционни умове на всички времена: Бенджамин Греъм.
Класическата книга на Греъм „Интелигентният инвеститор“ е повече от теория. Той
дава практически насоки като формулите, които инвеститорите могат да използват, за
да вземат интелигентни решения за инвестиране.
Прочетох книгата на Греъм, когато бях тийнейджър и от нея научих за първи път за
инвестирането. Формулите, представени в книгата, бяха привлекателни за мен, защото
представляваха буквално инструкции стъпка по стъпка как да забогатея. Просто следвай
инструкциите... Изглеждаше толкова лесно.
Но когато се опиташ да приложиш някои от тези формули, става ясно: малко от тях
действително работят. Греъм предлагаше да се купуват акции, търгуващи се за по-малко
от нетните им оборотни активи – основно пари в банката минус всички дългове. Това
звучи чудесно, но малко акции вече се търгуват толкова евтино – освен т.нар. penny
stock, на обвинени в счетоводни измами.
Един от съветите на Греъм предписва на консервативните инвеститори да избягват
акции, търгуващи се над 1,5 пъти над балансовата им стойност. Ако някой следваше
това правило през последното десетилетие, нямаше да притежава почти нищо, освен
застрахователни и банкови акции. Няма свят, в който това да е достатъчно.
„Интелигентният инвеститор“ е една от най-значимите инвестиционни книги за
всички времена. Но не познавам нито един инвеститор, който да се е справил добре с
прилагането на публикуваните формули на Греъм. Книгата е изпълнена с мъдрост –
може би повече от всяка друга книга за инвестициите, публикувана някога. Но като
практическо ръководство, в най-добрия случай е съмнителна.
Какво става? Беше ли Греъм шоумен, който звучи добре, но чиито съвети не
действат? Съвсем не. Самият той е изключително успешен инвеститор.
Но той беше практичен. И истински антиконформист. Не беше толкова обсебен от
инвестиционните си идеи, че да се придържа към тях дори когато твърде много други
инвеститори се хващат за тези теории и ги правят толкова популярни, че стават
безполезни.
Джейсън Цвайг, който коментира по-късна версия на книгата на Греъм, пише:
„Греъм непрекъснато експериментираше, изпитваше своите предположения и
търсеше какво дава резултати – не онова, което е работило вчера, а това, което
работи днес. Във всяко преработено издание на „Интелигентният инвеститор“
Греъм отхвърляше формулите, представени в предишното издание, заместваше ги с
нови и сякаш заявяваше, че „тези вече не работят или не работят така добре, както
преди, а това са формулите, които изглежда работят по-добре сега.“
Една от често срещаните критики към Греъм е, че всички формули в изданието от
1972 г. са остарели. Единственият правилен отговор на тази критика е:
„Разбира се, че са! Той ги използва, за да замени формулите от изданието от 1965 г.,
които заменят формулите от изданието от 1954 г., които от своя страна заменят
74
тези от изданието от 1949 г., които са използвани за допълнение към оригиналните
формули, които той представя в „Анализ на ценни книжа“ през 1934 г.”
Греъм умира през 1976 г. Ако формулите, които той предлага, са отхвърлени и
актуализирани пет пъти между 1934 и 1972 г., доколко според вас те ще са подходящи
през 2020 г.? Или през 2050 г.?
Точно преди да умре, питат Греъм дали подробният анализ на отделните акции –
тактика, с която той се прочува – си остава за него предпочитана стратегия. Той
отговаря:
„Като цяло, не. Вече не съм привърженик на сложните техники за анализ на
сигурността, за да намеря възможности за извличане на максимална печалба. Това
беше полезна дейност преди, да речем, 40 години, когато учебникът ни беше
публикуван за първи път. Но ситуацията се промени много оттогава.47
Промените бяха такива: конкуренцията нарастваше, докато възможностите ставаха
все по-добре известни, технологията направи информацията по-достъпна, а
индустриите се промениха, когато акцентът в икономиката се премести от
индустриалния към технологичния сектор, който има различни бизнес цикли и
използване на капитала.
Нещата се промениха.
Интересна особеност на историята на инвестирането е, че колкото по-назад
поглеждаш, толкова по-вероятно е да изследваш свят, който вече не се съотнася с
днешния ден. Много инвеститори и икономисти се успокояват с факта, че техните
прогнози са подкрепени от данни от десетилетия, дори векове. Но тъй като икономиките
се развиват, скорошната история често е най-доброто ръководство за бъдещето, защото
е по-вероятно да включва важни условия, които се съотнасят в бъдещето.
В инвестирането има един често срещан израз, обикновено използван
подигравателно: „Този път е различно“. Ако трябва да опровергаеш някого, който
предсказва, че бъдещето няма да бъде идеално отражение на миналото, можеш да
кажеш: „О, значи мислите, че този път е различно?“ и да оставиш микрофона. Според
инвеститора Джон Темпълтън „четирите най-опасни думи при инвестирането са: „Този
път е различно.“
Темпълтън обаче признава, че наистина е различно поне през двайсет процента от
времето. Светът се променя, разбира се. И тези промени са най-важните във времето.
Майкъл Батник казва: „Десетте най-опасни думи при инвестирането са: „Четирите найопасни думи при инвестирането са „този път е различно.“
Това не означава, че трябва да пренебрегваме историята, когато мислим за пари. Но
има важен нюанс: колкото по-назад в историята поглеждаш, толкова по-общи трябва да
бъдат твоите изводи. Общите неща като отношението на хората към алчността и страха,
как се държат под стрес и как реагират на стимули, обикновено са устойчиви във
времето. Историята на парите е полезна в този случай.
Но конкретните тенденции, конкретните сделки, конкретните сектори, конкретните
причинно-следствени връзки относно пазарите и това, което хората трябва да правят с
парите си, винаги са пример за продължаващо развитие.
47
Вж. https://www.bylo.org/
75
Историците не са пророци. Тогава въпросът е как трябва да мислим за бъдещето и да
го планираме?
76
13.
Място за грешки
Най-важната част от всеки план е да планираш какво да правиш, ако
планът не върви според плана
Някои от най-добрите примери за интелигентно финансово поведение могат да бъдат
намерени на място, където не очакваме: казината в Лас Вегас.
Не при всички играчи, разбира се. Но малка група играчи на блекджек, които
практикуват броенето на карти, могат да научат обикновените хора на нещо
изключително важно за управлението на парите: значението на мястото за грешки.
***
Основите на броенето на карти в блекджека са прости:
• Никой не може да знае със сигурност каква следваща карта ще изтегли дилърът.
• Но като проследиш какви карти вече са раздадени, можеш да изчислиш какви карти
остават в тестето.
• Това може да ти подскаже какви са шансовете дадена карта да бъде изтеглена от
дилъра.
Когато играеш, залагаш повече, ако шансовете за получаване на картата, която искаш,
са в твоя полза, и по-малко, когато са срещу теб.
Механизмите как се прави това в случая не са от значение. Важното е, че играчът на
блекджек, който брои картите, знае, че играе с шансове, а не със сигурни възможности.
При всяка конкретна ръка той смята, че има голям шанс да бъде прав, но знае също, че
има немалък шанс да сгреши. Може да звучи странно предвид професията му, но
стратегията му разчита изцяло на смирението – смирение, че не знаеш и не можеш да
знаеш какво точно ще се случи по-нататък, така че изиграваш ръката си. Системата за
броене на карти работи, защото леко накланя везните от казиното към играча. Но ако
залагаш твърде високо, дори когато шансовете изглеждат в твоя полза, и ако сгрешиш,
може да загубиш толкова, че да нямаш достатъчно пари, за да продължиш да играеш.
Никога няма такъв момент, в който си толкова прав, че можеш да заложиш всеки чип
пред себе си. Светът не е толкова любезен към никого – не и последователно. Трябва да
си оставиш място за грешки. Трябва да планираш какво да правиш, ако планът не върви
според плана.
Кевин Луис, успешен брояч на карти, описан в книгата „Да разбиеш казиното“,
обяснява тази философия:
„Въпреки че е доказано статистически, че броенето на карти работи, това не
гарантира, че ще спечелиш всяка ръка – да не говорим за всяко посещение на казиното.
Трябва да сме сигурни, че разполагаме с достатъчно пари, за да издържим на всякакви
превратности на лошия късмет. Да предположим, че имаш приблизително 2%
предимство пред казиното. Това все още означава, че казиното ще печели в 49% от
времето. Следователно трябва да разполагаш с достатъчно пари, за да устоиш на
всякакви варианти и обрати срещу теб. Основното правило е, че трябва да имаш поне
77
сто основни единици. Ако приемем, че започваш с десет хиляди долара, можеш
спокойно да играеш със стодоларова единица.“
Историята е пълна с добри идеи, приети твърде буквално, поради което не се
различават от лошите идеи. Мъдростта, когато оставяме място за грешки, е в
приемането, че несигурността, случайността и шансът – „неизвестните“ – са постоянно
присъстваща част от живота. Единственият начин да се справиш с тях, е като
увеличаваш луфта между това, което смяташ, че ще се случи, и това, което може да се
случи, но все пак ще те остави способен отново да се бориш на следващия ден.
***
Бенджамин Греъм е известен със своята концепция за маржа на безопасност. Той я
описва нашироко и с математически подробности. Но любимото ми резюме на теорията
е казаното от него в едно интервю, че „целта на маржа на безопасност е да направи
прогнозата ненужна“. Трудно е да се преоцени колко сила се крие в това просто
твърдение.
Маржът на безопасност – можеш също да го наречеш място за грешки или резерв – е
единственият ефективен начин за безопасна навигация в свят, който се управлява от
шансове, а не от сигурност. А почти всичко, свързано с парите, съществува в такъв свят.
Точното прогнозиране е трудно. Това е очевидно за брояча на карти, тъй като никой
не би могъл да знае къде се намира конкретна карта в разбърканата колода. По-малко
очевидно е за някой, който пита: „Каква ще бъде средната годишна доходност на
фондовия пазар през следващите 10 години?“ или „На коя дата ще мога да се
пенсионирам?“ Но всъщност става дума за еднакви неща.
Най-доброто, което можем да направим, е да мислим за шансовете.
Маржът на безопасност на Греъм е просто напомняне, че не е нужно да гледаме на
света пред нас като на черен или бял, предсказуем или измамен. Сивата зона –
преследването на цели, при които са приемливи редица потенциални резултати – е
интелигентният начин на действие.
Но хората подценяват необходимостта от място за грешки в почти всичко, свързано
с пари, което правят. Фондовите анализатори дават на своите клиенти ценови цели, а не
ценови диапазони. Икономическите прогнозисти предвиждат точни цифри, рядко
широки вероятности. Коментаторът, който говори с непоклатима увереност, привлича
повече последователи от онзи, който казва: „Не можем да знаем със сигурност“ и излага
вероятности.48
Правим го при всякакви финансови начинания, особено свързаните със собствените
ни решения. Психологът от Харвард Макс Базерман веднъж показа, че когато
анализират плановете за домашен ремонт на други хора, повечето хора изчисляват, че
проектът ще надхвърли бюджета между 25 и 50%.49 Но когато става въпрос за собствени
проекти, хората смятат, че ремонтите ще приключат навреме и според бюджета. О,
вероятно е разочарование.
Две неща ни карат да избягваме мястото за грешки. Едното е идеята, че все някой
трябва да знае какво носи бъдещето, пораждана от неудобството да признаем обратното.
Washington State University, “For pundits, it’s better to be confident than correct”, Science Daily (May
28, 2013).
49
“Daniel Kahneman’s Favorite Approach For Making Better Decisions”, Farnham Street ( January 2014).
78
48
Второто е, че ще си причиниш вреда, като не предприемаш действия, които се опират
изцяло на точното виждане за това бъдеще.
Мястото за грешки обаче остава недооценено и неразбрано. Често се разглежда като
консервативен инструмент, използван от онези, които не искат да поемат много рискове
или не са уверени в своите възгледи. Но когато се използва подходящо, е точно
обратното.
Мястото за грешки позволява да издържиш при редица потенциални резултати, а
издръжливостта позволява да продължаваш стратегията си достатъчно дълго, за да
могат шансовете да се възползваш от малко вероятен резултат да се обърнат в твоя
полза. Най-големите печалби се получават рядко или защото не се случват често, или
защото отнема време факторите да се съчетаят. Така че онзи с достатъчно място за
грешки като част от стратегията си (пари в брой), за да може да издържи на трудностите
при други (акции), има предимство пред онзи, който бива разорен, край на играта,
пуснете още жетони...
Бил Гейтс го разбира добре. Когато „Майкрософт“ е още млада компания, той казва:
„приложих невероятно консервативен подход, исках да разполагам с достатъчно пари в
банката, за да плащам заплати цяла година, дори ако нямахме никакви приходи“. Уорън
Бъфет изразява подобна идея, когато казва на акционерите на „Беркшайър Хатауей“
през 2008 г.: „Обещах – на вас, на рейтинговите агенции и самия себе си, винаги да
управлявам „Беркшайър“ с повече от достатъчно пари... Когато съм принуден да
избирам, няма да разменя дори нощния си сън срещу шанса за допълнителни печалби.“50
Има няколко конкретни феномена, при които инвеститорите трябва да помислят за
място за грешки.
Единият е волатилността. Можеш ли да оцелееш, ако активите ти поевтинеят с 30%?
Счетоводно, може би, да, по линия на действителното плащане на сметките и
поддържането на положителен паричен поток. Ами психически? Лесно е да подцениш
какво причинява на психиката ти спад от 30%. Твоето самочувствие може да се окаже
смачкано в момента, в който възможността е на най-високо равнище. Ти – или твоят
съпруг/съпруга – може да решиш, че е време за нов план или за нова кариера. Познавам
няколко инвеститори, които се отказват след загуби, защото са изтощени. Физически
изтощени. Електронните таблици могат да ти кажат кога и дали сметките излизат или
не. Но не са подходящи при моделирането на това как ще се чувстваш, когато завиваш
децата си през нощта и се питаш дали инвестиционните решения, които си взел, не са
грешка, която ще навреди на бъдещето им. Да осигуриш луфт между това, което
технически можеш да издържиш, и това, което е емоционално възможно, е една
пренебрегвана версия на мястото за грешки.
Другият феномен е спестяването за пенсия. Можем да разгледаме историята и да
видим например, че в САЩ фондовият пазар е имал средна годишна доходност от 6,8%
след инфлацията още от 70-те години на XIX век. Разумно първо приближение е да
използваш това като оценка какво да очакваш от собственото си диверсифицирано
портфолио, когато спестяваш за пенсиониране. Можеш да използваш тези
предположения за доходността, за да прецениш каква сума ще трябва да спестяваш
всеки месец, за да постигнеш целевите си спестявания.
Но какво става, ако бъдещата доходност е по-ниска? Или ако дългосрочната история
е подходяща за оценка на дългосрочното бъдеще, но твоята целева дата на
пенсиониране в крайна сметка се пада насред брутален мечи пазар като 2009 г.?
50
W. Buffett, Letter to the Shareholders of Berkshire Hathaway Inc. (2008).
79
Какво ще стане, ако бъдещият мечи пазар те изплаши, освободиш се от акциите и в
крайна сметка пропуснеш бъдещия бичи пазар, така че доходността, която си постигнал,
се окаже по-малка от средната за пазара? Какво ще стане, ако се наложи да осребриш
пенсионните си сметки, докато си на трийсет и няколко години, за да платиш за
медицински разходи след злополука? Отговорът на тези „ами, ако“ е: „Няма да можеш
да се пенсионираш, както си предвиждал някога“. Което може да бъде катастрофа.
Решението е просто: използвай мястото за грешки, когато оценяваш бъдещите си
доходи. Това е повече изкуство, отколкото наука. За моите собствени инвестиции, които
ще опиша по-подробно в глава 20, допускам, че бъдещата доходност, която ще постигна
през живота си, ще бъде с една трета по-ниска от историческата средна стойност. Така
че спестявам повече, отколкото ако допусках, че бъдещето ще наподобява миналото.
Това е моят марж на безопасност. Бъдещето може да е по-лошо, да е по-ниско от една
трета в сравнение с миналото, но никой марж на безопасност не предлага 100процентова гаранция. Буфер от една трета е достатъчен, за да мога да спя спокойно през
нощта. А ако се окаже, че бъдещето наподобява миналото, ще съм приятно изненадан.
„Най-добрият начин да постигнеш щастието, е да се целиш ниско“, казва Чарли Мънгър.
Чудесно.
***
Важен роднина на мястото за грешки е онова, което наричам предразсъдък на
оптимизма при поемането на риск, или синдрома „статистически руската рулетка
трябва да работи“ – т.е. пристрастеността към благоприятните шансове, когато
провалът е неприемлив при каквито и да било обстоятелства.
Насим Талеб казва: „Може да обичаш рисковете и въпреки това да си неуязвим за
провалите“. И наистина трябва да бъде така. Идеята е, че трябва да поемаш рискове, за
да продължаваш напред, но не си струва да поемаш никой риск, който може да те
унищожи. Когато играеш на руска рулетка, шансовете са в твоя полза. Но
потенциалният успех не си струва възможния провал. Няма марж на безопасност, който
да компенсира такъв риск.
Същото е и с парите. Шансовете за много доходоносни сделки са в твоя полза. Цените
на недвижимите имоти се покачват през повечето години, а и през повечето години ще
получаваш заплата на всеки две седмици. Но ако при нещо има 95% шанс да си прав,
5% шанс да грешиш означават, че почти сигурно ще преживееш спад в даден момент от
живота си. А ако цената на този спад е разоряването, растежът през останалите 95
процента от времето вероятно не си струва риска, колкото и привлекателен да изглежда.
Тук дяволът е в ливъриджа. Ливъриджът – поемането на дългове, за да подтикнеш
парите си да продължат да работят – тласка рутинните рискове към нещо, което може
да доведе до провал. Опасността тук е, че рационалният оптимизъм през повечето време
прикрива шансовете за разорение в някои случаи. Резултатът е, че ние систематично
подценяваме риска. Цените на жилищата паднаха с 30% през последното десетилетие.
Някои компании просрочиха дълговете си. Това е капитализмът. Случва се. Но тези с
висок ливъридж бяха унищожени двойно: не само, че бяха разорени, но и беше заличен
всякакъв шанс да се върнат в играта в момента, в който възможността узрее. Собственик
на недвижимост, фалирал през 2009 г., нямаше шанс да се възползва от ниските лихвени
проценти през 2010 г. „Леман Брадърс“ нямаха шанс да инвестират в евтин дълг през
2009 г. С тях беше свършено.
80
За да заобиколя тази опасност, прилагам за собствените си пари стратегията тип
„щанга“. Рискувам с една част, а за другата се страхувам. Тук няма противоречие, но
психологията на парите би те накарала да повярваш, че има. Аз просто искам да съм
сигурен, че мога да издържа достатъчно дълго, за да се изплатят рисковете ми.
Трябва да оцелееш, за да успееш.
Нека да повторя извода, до който стигаме няколко пъти в тази книга: възможността
да правиш каквото искаш, когато искаш, толкова дълго, колкото искаш, дава безкрайна
възвръщаемост на инвестициите.
***
Мястото за грешки не само отваря по-голям хоризонт за онова, което мислиш, че
може да се случи. То също така помага да се предпазиш от неща, които никога не би си
представил, от най-тревожните събития, с които можем да се сблъскаме.
Битката при Сталинград по време на Втората световна война е най-голямата битка в
историята. От нея можем да научим и множество изумителни истории за това как хората
са се справяли с риска.
В края на 1942 г. германски танков отряд стои в резерв в полето извън града. Когато
танковете стават крайно необходими на фронтовите линии, се случва нещо, което
изненадва всички: почти всички били извън строя. От 104 танка в частта, по-малко от
20 се оказали годни за експлоатация. Инженерите бързо откриват проблема. Историкът
Уилям Крейг пише: „По време на седмиците на бездействие зад фронтовата линия в
машините са се заселили полски мишки и са изгризали цялата изолация на
електрическите системи.“
Германците разполагат с най-усъвършенстваното въоръжение в света. И все пак са
победени от мишките. Можете да си представите тяхното изумление. Почти сигурно
никога не им е минавало през ума нищо такова. Кой конструктор на танкове мисли за
защитата от мишки? Никой разумен. И никой, който е изучавал историята на танковете.
Но такива неща се случват през цялото време. Можеш да планираш всеки риск, с
изключение на нещата, които са твърде откачени, за да ти хрумнат. Но тези откачени
неща могат да навредят най-много, защото се случват по-често, отколкото си мислиш,
а нямаш план как да се справиш с тях.
През 2006 г. Уорън Бъфет обяви, че търси евентуален заместник. Каза, че се нуждае
от някого, който е „генетично програмиран да разпознава и избягва сериозни рискове,
включително такива, каквито не са срещани никога преди“.51
Виждал съм това умение в действие при стартъпите, които моята фирма
„Колаборейтив фънд“ подкрепяше. Помолете някой основател да изброи най-големите
рискове, пред които е изправен, и той ще спомене обичайните заподозрени. Но освен
предвидимите трудности за стартъпите, при компаниите от нашето портфолио имаше и
други проблеми, с които се налагаше да се справим:
• Спукана тръба, наводнен и съсипан офис на компанията.
• Разбиват офиса на една компания три пъти.
• Фирма е изгонена от завода, в който е производството.
• Магазин е затворен, след като клиентка се обажда в здравния отдел, защото не ѝ
харесва, че друг клиент е влязъл с куче.
51
W. Buffett, Letter to the Shareholders of Berkshire Hathaway Inc. (2006).
81
• Имейл на изпълнителен директор е разбит по време на набиране на средства, което
изисква цялото му внимание.
• Един основател получава психически срив.
Някои от тези събития са съдбоносни за бъдещето на компаниите. Но никой не може
да ги предвиди, тъй като никога по-рано не са се случвали на изпълнителните
директори, занимаващи се с тези проблеми – или на някой друг, когото познават. Това
е неизследвана територия.
Избягването на такива неизвестни рискове е почти невъзможно по дефиниция. Не
можеш да се подготвиш за нещо, което не можеш да си представиш.
Ако има начин да се предпазиш от щетите от тях, той е в избягване на единичните
точки на възможна повреда. Добро правило за много неща в живота е, че всичко, което
може да се счупи, в крайна сметка ще се счупи. Така че ако много неща разчитат на едно
работещо нещо и това нещо се счупи, вие ще броите дните до катастрофата. Това
представлява единичната точка на повреда.
Някои хора са забележително умели в избягването на единичните точки на повреда.
Повечето критично важни системи в самолетите имат резервни копия, а резервните
копия често също имат резервни копия. Съвременните реактивни самолети имат четири
резервни електрически системи. Можеш да летиш с един двигател и технически да
кацнеш без нито един, тъй като всеки самолет трябва да може да спира на пистата само
със спирачките си, без обратната тяга от двигателите. По същия начин окачените
мостове могат да изгубят много от въжетата си, без да паднат.
Най-значимата единична точка на повреда при парите представлява да разчиташ
единствено на заплатата за финансиране на краткосрочните разходи, без спестявания,
които да създадат буфер между предвижданите от теб разходи и това какви биха могли
да се окажат в бъдеще.
Трикът, който често се пренебрегва – дори от най-богатите – е това, което видяхме в
глава 10: да осъзнаеш, че не ти е нужна конкретна причина, за да спестяваш. Добре е да
спестяваш за кола, дом или пенсия. Но също толкова важно е да спестяваш за неща,
които не можеш да предвидиш или дори да си представиш – финансовият еквивалент
на полските мишки.
Да предсказваш за какво ще използваш спестяванията си, предполага, че живееш в
свят, в който знаеш точно какви ще бъдат бъдещите ти разходи, което съвсем не е така.
Спестявам много, а нямам представа за какво ще използвам спестяванията в бъдеще.
Малко финансови планове, съобразени само с известните рискове, имат достатъчен
марж на безопасност, за да оцелеят в реалния свят.
Всъщност най-важната част от всеки план е да планираш план за момента, когато
нещата не тръгват по план.
Нека сега да ви покажа как всичко това се отнася за вас.
82
14.
Ти ще се промениш
Дългосрочното планиране е по-трудно, отколкото изглежда,
защото целите и желанията на хората се променят с течение на времето
Израснах с приятел, който нито произлизаше от привилегирована среда, нито бе
надарен с природен интелект, но беше най-трудолюбивият човек, когото познавам. Тези
хора имат какво да ни научат, защото познават до болка всеки сантиметър от пътя към
успеха.
Мисията и мечтата му като тийнейджър бяха да стане лекар. Да се каже, че всички
шансове бяха срещу него, би било милостиво. По онова време никой разумен човек не
би допуснал такава възможност.
Но той се бори. И – с десет години по-възрастен от състудентите си – в крайна сметка
стана лекар. Какво удовлетворение носи да започнеш от нищото, да си проправиш път
до върха в медицинското училище и да придобиеш една от най-благородните професии
въпреки всички шансове?
Говорих с него преди няколко години. Разговорът протече по следния начин:
Аз: Отдавна не сме се виждали! Какво правиш...
Той: Ужасна кариера.
Аз: Ха-ха, добре ...
Той: Ужасна кариера, човече.
Това продължи десет минути. Стресът и извънредните часове го бяха съсипали.
Изглеждаше точно толкова разочарован от това къде се намира днес, колкото беше
устремен преди 15 години към мястото, където искаше да бъде.
Основно положение в психологията е, че хората предвиждат лошо своето собствено
бъдеще.
Да си поставиш цел, е лесно и забавно. Да си поставиш цел в контекста на
реалистичните житейски премеждия, които стават все по-тежки с нарастването на
конкуренцията, е нещо съвсем различно.
Това оказва голямо влияние върху способностите ни да планираме бъдещи
финансови цели.
***
Всяко петгодишно момче иска да кара трактор, когато порасне. Малко работни места
изглеждат по-привлекателни в очите на момченце, чиято представа за хубава работа
започва и завършва с „Бръм, бръм, бип-бип, голям трактор, ето ме!“
После мнозина порастват и осъзнават, че да караш трактор, може би не е най-добрата
кариера. Че може би искат нещо по-престижно или доходоносно.
Затова като тийнейджъри мечтаят да станат адвокати. Сега си мислят – знаят –
планът им е готов. Юридическо училище и твоите такси, с една дума, ето ни, случи се!
83
А след това, като адвокати, ги очаква толкова дълго работно време, че рядко виждат
семействата си.
Може би затова приемат по-нископлатена работа, но с гъвкаво работно време. Тогава
пък осъзнават, че грижите за деца са толкова скъпи, че поглъщат по-голямата част от
заплатата им, и решават да бъдат родители, които си стоят вкъщи. Заключават, че найнакрая са стигнали до правилния избор.
А после, на 70-годишна възраст, осъзнават, че да стоиш цял живот вкъщи, означава,
да не си подготвен да излезеш в пенсия.
Мнозина от нас преминават през живота по подобна траектория. Само 27 процента
от завършилите колеж имат работа, свързана с тяхната специалност според Федералния
резерв. 52 Двайсет и девет процента от родителите, които стоят вкъщи, имат висше
образование. 53 Малцина вероятно съжаляват за образованието си. Но трябва да
признаем, че новият родител на трийсетина години може да си поставя такива житейски
цели, каквито тяхното 18-годишно „Аз“ с мечти за кариера никога не би си представило.
Дългосрочното финансово планиране е от съществено значение. Но нещата се
променят – както светът около теб, така и твоите собствени цели и желания. Едно е да
се каже: „Не знаем какво ни носи бъдещето.“ Друго е да признаеш, че ти самият не
знаеш днес какво изобщо ще искаш в бъдеще. И истината е, че малко от нас знаят.
Трудно е да се вземат трайни дългосрочни решения, когато възгледите ти за това, какво
ще искаш в бъдеще, вероятно ще се променят.
Психолозите наричат „илюзия за Край на историята“ склонността на хората да
разбират колко са се променили в сравнение с миналото, но да подценяват колко
вероятно ще се променят техните личности, желания и цели в бъдеще.
Психологът от Харвард Даниел Гилбърт казва:
„На всеки етап от живота си ние взимаме решения, които ще окажат дълбоко
влияние върху живота на хората, които ще станем, а след това, когато станем тези
хора, не винаги сме доволни от решенията, които сме взели. Затова младите хора
плащат големи пари, за да премахнат татуировките, за които като тийнейджъри са
платили големи пари. Хората на средна възраст напират да се разведат с онези, за
които като млади са бързали да се оженят. Възрастните работят усилено, за да
загубят онова, за което на средна възраст са работили усилено, за да спечелят. И така
нататък, и така нататък.“54
„Всички ние, смята той, живеем с една илюзия – илюзията, че историята, нашата
лична история, току-що е приключила, че съвсем наскоро сме станали такива хора,
каквито винаги е трябвало да бъдем и ще бъдем до края на живота ни.“ Сякаш никога
не научаваме този урок. Изследванията на Гилбърт показват, че хората от 18 до 68
години подценяват факта колко ще се променят в бъдеще.
Можете да видите как това влияе върху дългосрочните финансови планове. Чарли
Мънгър казва, че първото правило на капитализирането е никога да не го прекъсваш
B. Plumer, “Only 27 percent of college grads have a job related to their major”, The Washington Post
(May 20, 2013).
53
G. Livingston, “Stay-at-home moms and dads account for about one-in-five U.S. parents”, Pew Research
Center (September 24, 2018).
54
D. Gilbert, “The psychology of your future self”, TED2014.
84
52
ненужно. Но как да не прекъснеш паричния план – кариера, инвестиции, разходи,
бюджет, всичко останало – когато се променя това, което искаш от живота? Трудно е.
Някои от причините хора като Роналд Рийд – богатия чистач, за когото разказах порано в книгата – и Уорън Бъфет да постигнат такива успехи, са, че те продължават да
правят едно и също нещо в продължение на десетилетия и оставят капитализирането да
се разгърне. Но мнозина от нас се развиват толкова много през целия си живот, че не
искат да правят едно и също нещо в продължение на десетилетия. Или нещо подобно
на него. Така че вместо продължителност на живота от 80 и няколко години, при нашите
пари хората имат може би четири отделни 20-годишни етапа.
Познавам млади хора, които целенасочено живеят скромно, с малко доходи, и са
напълно доволни от това. А има и такива, които се скъсват от работа, за да си позволят
луксозен живот, и са напълно доволни от това. И при двата вида има рискове – първите
рискуват да се окажат неподготвени да създадат семейство или да финансират
пенсионирането си, вторите рискуват да съжаляват, че са прекарали младите си и здрави
години в офисна кабинка. Няма лесно решение на този проблем. Кажете на
петгодишното момче, че трябва да стане адвокат вместо тракторист и то ще бъде против
с цялото си сърце.
Но трябва да имате предвид две неща, когато вземате решения, които смятате за
дългосрочни.
Трябва да избягваме крайностите при финансовото планиране. Ако приемем, че ще
бъдете доволен от много ниски доходи или ако решите да работите безкрайни часове в
преследване на високи, увеличавате шансовете един ден да се окаже, че съжалявате.
Горивото на Илюзията за краx на историята е, че хората се адаптират към повечето
обстоятелства, така че ползите от екстремния план – простотата да имаш почти нищо
или тръпката от почти всичко – се изчерпват. Но недостатъците на тези крайности –
невъзможността да си позволиш пенсия или погледът назад към живота, посветен на
преследването на долари – водят до трайни съжаления. Съжаленията са особено
болезнени, когато изоставиш предишен план и чувстваш, че трябва да бягаш в другата
посока два пъти по-бързо, за да компенсираш загубеното време.
Капитализирането работи най-добре, когато можеш да оставиш на плана години или
десетилетия, за да се развива. Това важи не само за спестяванията, но и за кариерата и
връзките.
Издръжливостта е ключът.
А когато обмислите склонността ни да се променяме с времето, балансът във всеки
момент от живота ви се превръща в стратегия за избягване на бъдещото съжаление и
насърчаване на издръжливостта.
Стремежът във всеки момент от вашия трудов живот да имате умерени годишни
спестявания, умерено свободно време, не повече от умерено време за пътуване до
работното място и поне умерено време със семейството си, води до по-големи шансове,
че ще се придържате към плана и ще избегнете съжалението, отколкото ако някое от
тези неща попадне в крайните страни на спектъра.
Също така трябва да приемем реалността, че мнението ни се променя. Някои от
най-нещастните работници, които съм срещал, са хора, останали верни на кариерата си
само защото това е областта, която са избрали, когато на 18 години са взели решение за
специалността си в колежа. Когато приемеш Илюзията за края на историята, осъзнаваш,
че шансовете да избереш (когато не си достатъчно възрастен, за да пиеш алкохол),
85
професия, която все още ще ти харесва, когато си достатъчно възрастен (за да имаш
право на социално осигуряване), са ниски.
Номерът е да приемеш реалността на промяната и да продължиш нататък възможно
най-скоро.
Джейсън Цвайг, коментатор по проблемите на инвестициите в „Уолстрийт джърнъл“,
е работил с психолога Даниел Канеман върху книгата на Канеман „Мисленето. Да
мислиш, бързо и бавно“55. Цвайг разказва една история за личностните странности на
Канеман, които му служат добре: „Нищо не ме изумяваше у Дани повече от
способността му да взривява това, което току-що сме изградили“, пише Цвайг. Той и
Канеман може да са работили безкрайно върху дадена глава, но:
„Веднага след това [Канеман] изпраща версия, която е толкова променена, че е
неузнаваема: започва по различен начин, завършва по различен начин, включва анекдоти
и доказателства, за които никога не би се сетил, основава се на изследвания, за които
никога не си чувал.“
„Когато попитах Дани как може да започва отново, сякаш никога не сме писали поранен вариант, продължава Цвайг, той каза нещо, които никога не забравям: „Нямам
невъзвръщаеми разходи.“ 56 Невъзвръщаемите разходи – приковаващи решенията ни
към предишни усилия, които не могат да бъдат компенсирани – са дяволът в свят, в
който хората се променят с течение на времето. Те превръщат бъдещите ни „Аз“ в
заложник на нашите предишни, различни „Аз“. Това е все едно непознат да взема важни
житейски решения вместо вас.
Приемането на идеята, че финансовите цели, поставени по време, когато си бил
различен човек, трябва да бъдат изоставяни без милост, вместо да се крепят и протакат
до живот, може да бъде добра стратегия за минимизирането на бъдещи съжаления.
Колкото по-бързо го направите, толкова по-скоро можете да се върнете към
капитализирането.
Нека сега да поговорим за цената на влизане в капитализирането.
55
56
Вижте книгите на Даниъл Канеман на https://4eti.me
J. Zweig, “What I Learned From Daniel Kahneman”, https://jasonzweig.com/ (March 30, 2014).
86
15.
Нищо не е безплатно
Всичко си има цена,
но не всички цени се виждат на етикета
Всичко си има цена и ключът към много неща при парите е просто да разберем каква
е тази цена и да сме готови да я платим.
Проблемът е, че цената на много неща не е очевидна, докато не сте ги изпитали от
първа ръка, когато сметката е просрочена.
***
„Дженерал електрик“ е най-голямата компания в света през 2004 г., на стойност една
трета от трилион долара. Тя е или първа, или втора всяка година от предходното
десетилетие, блестящ пример на капитализма за корпоративна аристокрация.
После всичко се разпада.
Финансовата криза от 2008 г. хвърля в хаос финансовия клон на „Дженерал
електрик“, който осигурява повече от половината печалба на компанията. В крайна
сметка е продаден на безценица.
Последвалите залози на нефта и енергетиката са катастрофални, което довежда до
отписването57 на милиарди. Акциите на „Дженерал електрик“ падат от 40 долара през
2007 г. на 7 долара през 2018 г.
Обвиненията към главния изпълнителен директор Джеф Имелт, който управлява
компанията от 2001 г., са незабавни и остри. Той е критикуван за управлението,
придобиванията, намаляването на дивидента, уволнението на работници и – разбира
се – за пропадащата цена на акциите.
Правилно: възнаградените с династично богатство, когато времената са добри,
поемат тежестта на отговорността, когато приливът се отдръпне. Той се оттегля през
2017 г., но Имелт казва нещо проницателно при напускането си.
В отговор на критиците, които твърдят, че действията му са били погрешни, а онова,
което е трябвало да направи, е било очевидно, Имелт казва на своя наследник: „Всяка
работа изглежда лесна, когато не я вършиш ти“.
Всяка работа изглежда лесна, когато не я вършиш ти, защото предизвикателствата,
пред които е изправен някой на арената, често са невидими за публиката.
Да се справиш с противоречивите изисквания на разрастването, краткосрочните
инвеститори, регулаторите, синдикатите и вкоренената бюрокрация, не просто е трудно,
трудно е дори да разпознаеш сериозността на проблемите, докато ти не се изправиш
пред тях. Наследникът на Имелт, който издържа 14 месеца, научава и това.
Повечето неща са по-трудни на практика, отколкото изглеждат на теория. Понякога,
защото сме прекалено самоуверени. По-често, защото не умеем добре да определим
цената на успеха, което пък ни пречи да я платим.
57
Милиарди долари са отнесени към загубите и са снети от балансовия отчет. – Б. ред.
87
***
До 2018 г. индексът „Стандарт и Пуърс 500“ нараства 119 пъти за 50 години. Всичко,
което е трябвало да направиш, е било да седиш и да оставиш парите си да се
капитализират. Но, разбира се, успешното инвестиране изглежда лесно, когато не го
правиш ти. „Задържай акциите за дълъг период“, ще чуеш. Това е добър съвет.
Но знаеш ли колко е трудно да се поддържа дългосрочна перспектива, когато акциите
се сриват?
Както всичко останало, което си заслужава, успешното инвестиране си има цена. Но
валутата му не са долари и центове. Тя се нарича изменчивост, страх, съмнение,
несигурност и съжаление – всичко това е лесно да се пренебрегне, докато не си имаш
работа с тях в реално време.
Неспособността да признаем, че инвестирането си има цена, може да ни изкуши да се
опитаме да заменим нещо за нищо. Което, подобно на кражбата от магазин, рядко
завършва добре.
Фиг. 7. Нарастване на индекса „Дау Джоунс“
Да кажем, че искаш нова кола. Тя струва 30 000 долара. Имаш три възможности: 1)
Плащаш 30 000 долара за нея, 2) Намираш по-евтина на старо, или 3) открадваш я. В
този случай 99% от хората знаят, че трябва да избягват третия вариант, тъй като
последиците от кражбата на кола надвишават положителните страни.
88
Но да кажем, че искаш да постигнеш 11% годишна доходност през следващите 30
години, за да можеш да се пенсионираш спокойно. Безплатно ли е това постижение?
Разбира се, че не. Светът никога не е толкова хубав. Има си ценоразпис, сметка, която
трябва да бъде платена. В този случай това са неспирните заплахи на пазара, който дава
голяма възвръщаемост, но и я отнема също толкова бързо. С включени дивиденти,
индустриалният индекс „Дау Джоунс“ носи доходност около 11% годишно от 1950 до
2019 г., което е страхотно. Но цената на успеха през този период е страшно висока.
Сивите линии на диаграмата показват кога тя е била поне 5% под предишния си рекорд
за всички времена.
Това е цената на възвръщаемостта на пазара. Таксата. Цената за влизане. И тя боли.
Както повечето продукти, колкото по-голяма е възвръщаемостта, толкова по-висока
е цената. Акциите на „Нетфликс“ са с възвръщаемост 35 000% от 2002 до 2018 г., но се
търгуват под предишния си рекорд през 94% от дните. „Монстър бевъридж“ са с
възвръщаемост от 319 000% от 1995 до 2018 г. – сред най-високите доходности в
историята, – но се търгуват под предишните си най-високи стойности 95% от времето
през този период.
Какъв е важният момент. Както с автомобила, имаш няколко възможности: можеш да
платиш тази цена, приемайки волатилността и сътресенията. Или можеш да намериш
актив с по-малка несигурност и по-ниска печалба, еквивалентен на употребяваната
кола. Или можеш да пробваш еквивалента на кражбата на кола: да се опиташ да
получиш доходност, като същевременно избегнеш волатилността, която върви с нея.
Много хора избират третия вариант при инвестирането. Подобно на крадец на
автомобили – макар и добронамерени и спазващи закона – те прилагат трикове и
стратегии, за да получат доходност, без да плащат цената. Те купуват и продават.
Опитват се да продават преди следващата рецесия и да купуват преди следващия бум.
Повечето инвеститори, дори онези с малко опит, знаят, че волатилността е реална и
често срещана. Ето защо мнозина предприемат онова, което им изглежда като
следващата логична стъпка: опитват се да я избегнат.
Но боговете на парите не ценят високо онези, които искат награда, без да платят
цената. Някои крадци на автомобили ще се измъкнат. Много повече ще бъдат хванати
и наказани.
Същото е и с инвестирането.
Компанията „Морнингстар“ разглежда представянето на тактически взаимни
фондове, чиято стратегия е да се прехвърлят от акции на облигации в подходящи
моменти и да получават пазарна възвръщаемост с по-нисък риск от спад.58 Те се стремят
към печалба, без да плащат цената. Изследването обхваща периода от средата на 2010 г.
до края на 2011 г., когато американските фондови пазари полудяват от страх от нова
рецесия и „Стандарт енд Пуърс 500“ спада с повече от 20%. Тъкмо в такава среда трябва
да действат тактическите фондове. Това е техният момент да блеснат.
Според „Морнингстар“ през този период съществуват 112 тактически взаимни фонда.
Само девет постигат по-добра възвръщаемост, коригирана с риска, отколкото
обикновения фонд, поддържащ съотношение акции облигации 60/40. По-малко от една
четвърт от тактическите фондове имат по-ниски максимални усвоявания от индекса
„leave-it-alone“. „Морнингстар“ пишат: „С малки изключения, [тактическите фондове]
са спечелили по-малко, били са по-волатилни или подложени на също толкова голям
риск от спад“, колкото обикновените фондове.
58
J. Ptak “Tactical Funds Miss Their Chance”, Morningstar (February 2, 2012).
89
Същото се случва и с индивидуалните инвеститори, когато правят свои собствени
инвестиции. Средният инвеститор в акционерни фондове губи от инвестираните
средства половин процент годишно, според „Морнингстар“ – резултат от това, че е
купувал и продавал, когато е трябвало само да купува и да задържа.59
Иронията е, че като се опитват да избегнат цената, инвеститорите в крайна сметка
плащат двойно.
Да се върнем към „Дженерал електрик“. Една от многото им грешки датира от
епохата на бившия изпълнителен директор Джак Уелч. Уелч става известен с това, че
осигурява тримесечни печалби на акция, надвишаващи оценките на Уолстрийт. Той е
гросмайсторът. Ако анализаторите на Уолстрийт очакват 0,25 долара на акция, Джак
постига 0,26 долара, независимо от състоянието на бизнеса или икономиката. Той го
прави като „масажира“ числата – това определение е доста меко – и често прехвърля
печалби от бъдещите тримесечия в текущото тримесечие, за да накара послушните
числа да отдадат чест на своя господар. Сп. „Форбс“ посочва един от десетките
примери: „[„Дженерал електрик“] в продължение на две години „продава“ локомотиви
на неназовани финансови партньори вместо на крайни потребители с транзакции, които
оставят повечето рискове от владеенето у „Дженерал електрик“.“60
Уелч никога не е отричал тази игра. Той пише в книгата си „Направо от сърцето“:
„Реакцията на нашите бизнес лидери при кризите беше типичен за културата на
„Дженерал електрик“. Въпреки че отчетите за тримесечието бяха приключени,
мнозина веднага предложиха да участват, за да покрият разликата [в печалбите].
Някои казаха, че могат да намерят допълнителни 10 милиона, 20 милиона и дори 30
милиона от собствения бизнес, за да компенсират изненадата.“
Резултатът е, че под ръководството на Уелч на акционерите не им се налага да плащат
цената. Те получават последователност и предсказуемост – акции, които растат година
след година без изненадите на несигурността. Но после сметката пристига, както винаги
става. Акционерите на „Дженерал електрик“ претърпяват за едно десетилетие гигантски
загуби, от които преди това са били защитени със счетоводни маневри. Центовете
печалба от ерата на Уелч днес се превръщат в долари загуби.
Най-странният подобен пример идва от фалиралите ипотечни гиганти „Фреди Мак“
и „Фани Мей“, които през първото десетилетие на XXI век са уличени, че не отчитат
изцяло текущи приходи от милиарди долари с намерението да разпределят тези печалби
в бъдещи периоди, за да внушат на инвеститорите илюзията за гладко и предсказуемо
развитие.61 Илюзията, че не е нужно да плащаш цената.
***
Въпросът е: защо толкова много хора, които са готови да платят цената на
автомобилите, къщите, храната и почивките си, се опитват толкова упорито да избегнат
плащането на цената за добрата възвръщаемост на инвестициите?
R. Kinnel, “Mind the Gap 2019”, Morningstar (August 15, 2019).
M. Desmond. “Accounting Tricks Catch Up With GE”, Forbes (August 4, 2009).
61
A. Berenson, “Freddie Mac Says It Understated Profits by Up to $6.9 Billion”, The New York Times
(June 25, 2003).
90
59
60
Отговорът е прост: цената на успеха при инвестирането не става очевидна веднага.
Това не е етикет с цена, която можеш да видиш, така че когато трябва да се плати
сметката, не се възприема като такса, защото си получил нещо хубаво. Възприема се
като глоба, защото си извършил нещо нередно. А докато хората обикновено не са
против плащането на такси, глобите трябва да се избягват. Предполага се, че трябва да
вземаш решения, с които да изпреварваш и да избягваш глобите. Пътните или
данъчните глоби означават, че си направил нещо нередно и заслужаваш да бъдеш
наказан. Естественият отговор на всеки, който наблюдава как богатството му намалява
и гледа на това като на глоба, е да избягва бъдещи глоби. Звучи тривиално, но
приемането на волатилността на пазара като такса, а не като глоба, е важно за
формирането на нагласи, които позволяват да се задържиш на пазара достатъчно дълго,
за да инвестираш печалбите така, че да работят в твоя полза.
Малцина инвеститори са склонни да кажат: „Всъщност ще съм добре, дори ако загубя
20% от парите си“. Това е два пъти по-вярно за новите инвеститори, които никога не са
преживявали спад от 20%.
Но ако разглеждаш волатилността като такса, нещата изглеждат по различен начин.
Билетите за „Дисниленд“ струват 100 долара. Но получаваш страхотен ден с децата
си, който никога няма да забравиш. Миналата година над 18 милиона души са решили,
че си струва да се плати таксата. Малцина смятат, че 100-те долара са наказание или
глоба. Че таксата си заслужава, става очевидно, когато е ясно, че плащаш такава.
Същото е и с инвестирането, където волатилността е почти винаги такса, а не глоба.
Печалбата на пазара никога не е безплатна и никога няма да бъде. Изисква се да
платиш цената, както при всеки друг продукт.
Никой не те принуждава да платиш тази цена, точно както никой не те принуждава
да отидеш в „Дисниленд“. Можеш да отидеш на местния панаир, където билетът е 10
долара, или да си стоиш вкъщи, без да харчиш нищо. Пак може да си прекараш добре.
Но обикновено получаваш това, за което си платил. Същото е и с пазарите. Таксата за
волатилност/несигурност – цената на печалбата – е цена за вход, за да получиш поголяма печалба, отколкото в парковете с евтини билети, каквито са парите в брой, или
облигациите.
Номерът е да убедиш самия себе си, че таксата на пазара си заслужава. Това е
единственият начин да се справиш успешно с волатилността и несигурността – не
просто да се примириш, а да осъзнаеш, че това е такса за вход, която си струва да се
плати. Няма гаранция, че винаги ще бъде така.
Понякога в „Дисниленд“ вали.
Но ако гледаш на таксата за вход като на глоба, никога няма да се насладиш на
вълшебството.
Открий цената, след което я плати.
91
16.
Ти и аз
Внимавай, когато приемаш финансови съвети от хора,
които играят различна игра от теб
Имплозията на дот-ком балона в началото на XXI век (1997–2000 г.) намали
богатството на домакинствата с 6,2 трилиона долара.
Краят на балона на пазара на жилища заличи над 8 трилиона долара.
Трудно е да се надцени колко социално опустошителни могат да бъдат финансовите
балони. Те съсипват живота.
Защо се случват тези неща?
И защо продължават да се случват?
Защо не можем да си научим уроците?
Често срещаният отговор е, че хората са алчни, а алчността е неизлечима черта на
човешката природа. Това може да е вярно и е достатъчно добър отговор за повечето
хора. Но помнете казаното в глава 1 – никой не е луд.
Хората вземат финансови решения, за които съжаляват, а често го правят с оскъдна
информация и без логика. Но решенията са имали смисъл за тях, когато са ги вземали.
Ако обвиним балоните за алчността и спрем дотук, ще пропуснем важни уроци за това
как и защо хората смятат за разумни решения, които със задна дата се оказват
продиктувани от алчност.
Трудно се учим от балоните отчасти защото те не са като рака, при който биопсията
дава ясно предупреждение и диагноза. Те са по-близо до възходите и паденията на
политическите партии, при които резултатът става известен, но никога не се постига
съгласие за причините и вината.
Конкуренцията за възвръщаемост на инвестициите е ожесточена и всеки актив трябва
да бъде притежаван от някого във всеки момент от времето. Това означава, че самата
идея за балони винаги ще бъде спорна, защото никой не иска да мисли, че притежава
надценен актив. Поглеждайки назад, сме по-склонни да сочим цинично с пръст,
отколкото да научаваме уроци.
Не мисля, че някога ще можем да обясним изцяло защо възникват балони, все едно
да попиташ защо се случват войните – почти винаги има няколко причини, много от
които противоположни, а всички противоречиви. Това е твърде сложна тема, за да има
прости отговори.
Но позволете ми да посоча една причина да се случват, която хем се пренебрегва, хем
се отнася лично до вас: инвеститорите често невинно заимстват решения от други
инвеститори, които играят своя различна игра.
***
Във финансите е разпространена представа, която изглежда безобидна, но е нанесла
неизмерими щети.
Това е схващането, че активите имат една рационална цена в свят, в който
инвеститорите имат различни цели и времеви хоризонти.
92
Задайте си въпроса: колко трябва да платя за акциите на „Гугъл“ днес?
Отговорът зависи от това кой си „ти“.
Поставяте ли си трийсетгодишен хоризонт? Тогава интелигентната цена за плащане
включва трезв анализ на дисконтираните парични потоци на „Гугъл“ за следващите 30
години.
Смятате ли да изтеглите пари в рамките на десет години? Тогава цената, която трябва
да платите, може да бъде установена чрез анализ на потенциала на технологичната
индустрия през следващото десетилетие и дали ръководството на „Гугъл“ може да
осъществи своята визия.
Смятате ли да ги продадете в рамките на една година? Тогава обърнете внимание на
текущите цикли на продажбите на продукти на „Гугъл“ и дали ще имаме мечи пазар.
Дневен трейдър ли сте? Тогава интелигентната цена, която трябва да платите, е „на
кого му пука?“, защото просто се опитвате да спечелите няколко долара от всичко, което
се случва отсега до обяд, а това може да бъде постигнато на всякаква цена.
Когато инвеститорите имат различни цели и времеви хоризонти, а това е така при
всеки клас активи – цените, които изглеждат смешни за един човек, могат да имат
смисъл за друг, тъй като факторите, на които инвеститорите обръщат внимание, са
различни.
Да вземем дот-ком балона през 90-те години.
Хората могат да погледнат акциите на „Yahoo“ през 1999 г. и да си кажат „Това беше
безумие! Доходност милион пъти! Оценката нямаше смисъл!“
Но много инвеститори, които притежаваха акции на „Yahoo“ през 1999 г. си
поставяха толкова кратки времеви хоризонти, че за тях имаше смисъл да платят тази
смешна цена. Дневният трейдър може да постигне целта си независимо дали цената на
„Yahoo“ е 5 долара за акция, или 500 долара за акция, стига през този ден тя да се движи
в правилната посока. И това се случва в продължение на години.
Желязното правило на финансите е, че парите преследват възвръщаемостта в найголямата степен, в която могат. Ако даден актив има инерция – движи се
последователно нагоре за определен период от време – не е лудост за група
краткосрочни трейдъри да приемат, че той ще продължи да се движи нагоре. Не
безкрайно, а само за краткия период от време, от който се нуждаят.
Инерцията привлича краткосрочните търговци по разумен начин.
След това започва надпреварата.
Балоните се образуват, когато инерцията на краткосрочната възвръщаемост привлече
достатъчно пари, така че съставът на инвеститорите да се промени от предимно
дългосрочни на предимно краткосрочни.
Този процес подхранва сам себе си. Когато трейдърите повишават краткосрочната
възвръщаемост, те привличат още повече трейдъри.
Не след дълго, – а често не отнема много време – сред определящите цените на пазара
започват да доминират с най-голяма власт тези с по-кратък времеви хоризонт.
Балоните не са толкова свързани с нарастващите оценки. Това е просто симптом на
нещо друго: времевите хоризонти се свиват, когато на игралното поле навлязат повече
краткосрочни трейдъри.
Често се казва, че дот-ком балонът е бил време на ирационален оптимизъм за
бъдещето. Но едно от най-често срещаните заглавия от онази ера беше обявяването на
рекордни обеми на търговията, а това се случва, когато инвеститорите купуват и
продават в рамките на един ден.
93
Инвеститорите – особено тези, които определят цените – не мислеха за следващите
20 години. Средният взаимен фонд имаше 120% годишен оборот през 1999 г., което
означава, че те са мислили най-много за следващите осем месеца. Същото беше и при
индивидуалните инвеститори, които купуваха дялове в тези взаимни фондове. Маги
Махар пише в книгата си „Бик!“:
„Към средата на деветдесетте години пресата замени годишните показатели с
доклади, излизащи на всеки три месеца. Промяната подтикна инвеститорите да
преследват резултати и да бързат да купуват дялове от фондовете в горната част
на класациите, точно когато те бяха най-скъпи.“
Това беше ера на дневната търговия, на краткосрочните опционни договори и на
коментарите минута по минута на пазара. Не бе нещо, което би се свързвало с
дългосрочни намерения.
Същото се случи по време на жилищния балон в средата на първото десетилетие на
XXI век. Трудно е да се оправдае плащането на 700 000 долара за къща с две спални във
Флорида, в която да живееш със семейството си през следващите десет години. Но е
напълно логично, ако планираш след няколко месеца да превъртиш имота на пазара с
нарастващи цени, за да извлечеш бърза печалба. Точно това правеха много хора по
време на балона.
Данните от „Атом“, компания, която проследява сделки с недвижими имоти, показват
как броят на къщите в Америка, които са се продавали повече от веднъж за 12-месечен
период – те са превъртани – се увеличава пет пъти по време на балона, от 20 000 през
първото тримесечие на 2000 г. до над 100 000 през първото тримесечие на 2004 г.62
Превъртанията спадат след балона до по-малко от 40 000 на тримесечие и оттогава си
остават приблизително толкова.
Смятате ли, че тези майстори на превъртанията са се вълнували от дългосрочните
съотношения цена-наем? Или дали цените, които са платили, са подкрепени от
дългосрочен ръст на доходите? Разбира се, че не. Тези цифри нямаха отношение към
играта им. Единственото, което имаше значение за превъртанията, беше, че цената на
имота следващия месец щеше да бъде по-висока, отколкото този месец. И в
продължение на много години беше така.
Можеш да кажеш много неща за такива инвеститори. Можеш да ги наречеш
спекуланти. Можеш да ги наречеш безотговорни.
Можеш да поклатиш глава заради тяхната готовност да поемат огромни рискове.
Но не мисля, че можеш да наречеш всички тях ирационални.
Образуването на балони не е толкова важно за хората, които нерационално участват
в дългосрочно инвестиране.
То засяга преминаващите донякъде рационално към краткосрочна търговия, за да
уловят инерцията, която се подхранва сама.
Какво очаквате да правят хората, когато инерцията създава голям краткосрочен
потенциал за печалба? Да седят и да гледат търпеливо? Никога. Не така е устроен
светът. Винаги ще се гонят печалби. А краткосрочните трейдъри оперират в област, в
която правилата, регулиращи дългосрочното инвестиране – особено около оценката –
се игнорират, тъй като те нямат отношение към тази игра.
Тук нещата стават интересни и започват проблемите.
62
“U.S. Home Flipping Rate Reaches a Nine-Year High in Qi 2019”, Attom Data Solutions (June 4, 2019).
94
Балоните нанасят щети, когато дългосрочните инвеститори, които играят една игра,
започнат да заимстват решенията си от тези краткосрочни търговци, които играят друга
игра.
Акциите на „Сиско“ нараснаха с 300% през 1999 г. – до 60 долара на акция. На тази
цена компанията беше оценена на 600 милиарда долара, което е безумно.
Всъщност малцина смятаха, че струва толкова много, дневните трейдъри просто се
забавляваха. Икономистът Бъртън Малкиел веднъж посочи, че предполагаемият темп
на растеж на „Сиско“ при тази оценка означава, че компанията ще стане по-голяма от
цялата американска икономика в рамките на 20 години.
Но ако сте дългосрочен инвеститор през 1999 г., 60 долара бе единствената цена, на
която можете да купите. И много хора купуваха на тази цена. Така че може би сте се
огледали и сте си помислили: „Еха, може би другите инвеститори знаят нещо, което аз
не знам“. Може би сте се съгласили. Дори сте се почувствали умен заради това.
Но не сте осъзнавали, че търговците, които определяха пределната цена на акциите,
играеха различна игра от вашата. Шейсет долара на акция бе разумна цена за тях, тъй
като те планираха да продадат акциите преди края на деня, когато цената им вероятно
щеше да бъде по-висока. Но шейсетте долара бяха катастрофа за вас, защото планирахте
да държите акциите дългосрочно.
Тези двама инвеститори дори рядко знаят за съществуването един на друг. Но те са
на едно и също поле и тичат един срещу друг. Когато пътищата им се пресекат на сляпо,
някой страда. Много финансови и инвестиционни решения се коренят в това да
наблюдаваш какво правят другите хора и или да ги копираш, или да залагаш срещу тях.
Но когато не знаеш защо някой се държи така, няма да знаеш и колко дълго ще
продължи да действа по този начин, какво ще го накара да промени мнението си или
дали някога ще научи урока си.
Когато коментаторът на Си Ен Би Си казва: „Трябва да купиш тези акции“, имайте
предвид, че той не знае кой сте. Тийнейджър, търгуващ за забавление? Възрастна
вдовица с ограничен бюджет? Управител на хедж фонд, който се опитва да се отчете
преди края на тримесечието? Трябва ли да мислим, че тези трима души имат едни и
същи приоритети и че независимо от равнището, на което се търгуват определени
акции, то е подходящо и за тримата?
Това е лудост.
Трудно е да се разбере, че целите на другите инвеститори са различни от нашите,
защото в психологията да не осъзнаваш, че рационалните хора може да виждат света от
различен ъгъл в сравнение с вашия, е ключов момент. Нарастващите цени убеждават
всички инвеститори по начин, на който могат да завидят и най-добрите анализатори на
пазарите. Те са наркотик, който може да превърне инвеститорите със съзнание за
стойностите в оптимисти с розови очила, откъснати от собствената си реалност чрез
действията на някой, който играе различна игра от тяхната.
Под влиянието на хора, които играят различна игра, може да се измени и представата
ви за това как трябва да харчите парите си.
Толкова много потребителски разходи, особено в развитите страни, са социално
мотивирани: неуловимо повлияни от хора, на които се възхищаваш, и направени,
защото подсъзнателно се стремиш хората да ти се възхищават.
Но макар че можем да видим колко пари харчат другите хора за коли, къщи, дрехи и
ваканции, ние не виждаме техните цели, тревоги и стремежи.
95
На младия адвокат, който се стреми да стане партньор в престижна адвокатска
кантора, може да му се наложи да поддържа външен вид, от който аз, писателят, който
може да работи и по анцуг, нямам нужда. Но ако неговите покупки задават моите
собствени очаквания, значи съм тръгнал по пътя към потенциално разочарование,
защото харча парите си, без да постигна тласък в кариерата, в което той успява. Може
и да нямаме различни стилове, но ние просто играем различна игра. Отне ми години да
го разбера.
Изводът е, че при парите малко неща имат по-голямо значение от това да осъзнаеш
собствения си времеви хоризонт и да не се оставяш да бъдеш убеден от действията и
поведението на хора, които играят различни игри от твоята.
Основното нещо, което мога да препоръчам, е да се постараете да определите каква
игра играете. Изненадващо е колко малко от нас го правят. Наричаме всички, които
инвестират пари, „инвеститори“, сякаш са баскетболисти и играят една и съща игра с
едни и същи правила. Когато осъзнаете колко погрешна е тази представа, ще видите
колко жизненоважно е просто да определите каква игра играете. Как инвестирам
собствените си пари, е описано подробно в глава 20, но преди години написах: „Аз съм
пасивен инвеститор, оптимист за способността на света да генерира реален
икономически растеж, и съм уверен, че през следващите 30 години този растеж ще
умножи моите инвестиции“.
Може да изглежда странно, но след като си запишеш това изявление, разбираш, че
всичко, което няма връзка с него – как се държи пазарът тази година или дали ще имаме
рецесия следващата година – е част от игра, която не играя. Така че не ѝ обръщам
внимание и няма опасност да бъда убеден от нея.
Нека сега поговорим за песимизма.
96
17.
Съблазните на песимизма
Оптимизмът звучи като търговец от врата на врата.
Песимизмът звучи като някой, който се опитва да ти помогне
„По причини, които никога не съм разбирал, хората обичат да чуват,
че светът отива по дяволите.“
Деирдре Маклоски
Оптимизмът е най-подходящият залог за повечето хора, защото в повечето случаи
светът става по-добър за повечето хора.
Но песимизмът заема специално място в сърцата ни. Песимизмът не е просто по-често
срещан от оптимизма. Той звучи по-умно. Той е интелектуално завладяващ и му се
обръща повече внимание, отколкото на оптимизма, за който често се смята, че не взема
предвид риска.
Преди да продължим по-нататък, трябва да определим какво е оптимизъм.
Истинските оптимисти не вярват, че всичко ще бъде страхотно, всъщност това е
самодоволство. Оптимизмът е убеждението, че шансовете за добър резултат са в твоя
полза с течение на времето, дори когато по пътя ще има пречки. Простичката идея, че
повечето хора по-скоро се събуждат сутрин, опитвайки се да направят нещата малко подобри и по-продуктивни, а не с желание да създават проблеми, е в основата на
оптимизма. Не е сложно, но и не е гарантирано. Това е само най-разумният залог за
повечето хора през повечето време. Покойният статистик Ханс Рослинг го казва по
различен начин: „Не съм оптимист. Аз съм много сериозен възможнист.“
Сега можем да обсъдим по-съблазнителния брат на оптимизма – песимизма.
***
29 декември 2008 г.
Най-лошата година за икономиката в съвременната история е към своя край.
Фондовите пазари по света са се сринали. Глобалната финансова система се поддържа
ден за ден. Безработицата расте. Когато изглежда, че положението няма накъде да се
влоши повече, „Уолстрийт джърнъл“ публикува текст, в който се твърди, че още нищо
не сме видели. Вестникът поставя на първа страница статия с прогнозите на руски
професор на име Игор Панарин, чиито икономически възгледи си съперничат с усета на
авторите на научна фантастика. Вестникът пише:
„Към края на юни 2010 г. или в началото на юли, казва [Панарин], САЩ ще се
разпаднат на шест части – Аляска ще се върне под руски контрол... Калифорния ще
стане ядро на „Калифорнийската република“, както я нарича той, и ще бъде част от
Китай или под китайско влияние. Тексас ще бъде сърцето на „Тексаската република“,
група щати, които ще преминат към Мексико или ще попаднат под мексиканско
влияние. Вашингтон, окръг Колумбия, и Ню Йорк ще бъдат част от „Атлантическа
Америка“, която може да се присъедини към Европейския съюз. Канада ще заграби
97
група северни щати, които проф. Панарин нарича „Централна северноамериканска
република“. Той предполага, че Хавай ще бъде протекторат на Япония или Китай, а
Аляска ще бъде включена в Русия.63
Това не са празни приказки на конспиративен блог или бюлетин на носещи шапчици
от станиол. Това е първата страница на най-престижния финансов вестник в света.
Нормално е да бъдеш песимист по отношение на икономиката. Дори е нормално да
бъдеш апокалиптично настроен, нали историята е пълна с примери за държави,
преживели не просто рецесии, а и разпадане.
Интересното при историите като тази на Панарин е, че тяхната пълна
противоположност – прогнозите с невъздържан оптимизъм – рядко се приемат толкова
сериозно, колкото пророчествата за гибел.
Да вземем Япония в края на 40-те години на ХХ век. Страната е претърпяла пълно
поражение през Втората световна война във всички области – икономическа,
индустриална, културна, социална. През суровата зима на 1946 г. се стига до глад, при
който хранителните продукти са ограничени до по-малко от 800 калории на човек на
ден.64
Представете си, че по онова време японски учен беше написал статия във вестник, в
която се казва:
„Горе главите! В рамките на нашия живот нашата икономика ще нарасне почти
15 пъти над размера от преди края на войната. Продължителността на живота ни
почти ще се удвои. Нашият фондов пазар ще донесе такава възвръщаемост, каквато
рядко е виждала някоя страна в историята. Ще минат повече от 40 години без
безработицата да надхвърли 6%. Ще се превърнем в световен лидер в електронните
иновации и корпоративните системи за управление. Не след дълго ще сме толкова
богати, че ще притежаваме едни от най-ценните недвижими имоти в САЩ. Между
другото, американците ще бъдат най-близкият ни съюзник и ще се опитат да копират
нашите икономически прозрения.“
Щяха да го прогонят с подигравки и да го посъветват да иде на лекар. Имайте
предвид, че по-горе е описано какво наистина се случва в Япония за едно поколение
след войната. Но огледалната противоположност на анализа на Панарин изглежда
абсурдно, докато прогнозата за гибел не изглежда така. Песимизмът просто звучи поумно и по-правдоподобно от оптимизма.
Кажи на някого, че всичко ще бъде чудесно и най-вероятно или ще вдигне рамене,
или ще те изгледа скептично. Кажи на някого, че е в опасност, и ще получиш пълното
му внимание.
Ако умен човек ми каже, че има подбор от акции, които ще поскъпнат 10 пъти през
следващата година, веднага ще отпиша думите му като пълни глупости.
Ако някой, който обикновено говори пълни глупости, ми каже, че акции, които
притежавам, са на път да се сринат, защото има счетоводна измама, ще си освободя
място в графика и ще изслушам всяка негова дума.
A. Osborn, “As if tings Weren’t Bad Enough, Russian Professor Predicts End of U.S.”, Tve Wall Street
Journal (December 29, 2008).
64
“Food in the Occupation of Japan”, Wikipedia.
98
63
Да кажем, че сме в голяма рецесия и вас ви потърсят от вестниците. Да кажем, че сме
се насочили към среден растеж и никой не се е загрижил особено. Да речем, че се
приближаваме към следващата Голяма депресия и ще се явите по телевизията. Ако
споменете, че предстоят добри времена, или че пазарите имат накъде да растат, или че
някоя компания има огромен потенциал, често срещаната реакция както на
коментатори, така и на зрители е, че сте или търговец, или комично далеч от
разбирането за рисковете.
Издателите на инвестиционни бюлетини го знаят от години, затова те сега са пълни с
пророци на Апокалипсиса, макар че работят в среда, в която фондовият пазар е нараснал
17 000 пъти през последния век (включително дивидентите).
Това важи не само за финансите.
Мат Ридли пише в книгата си „Рационалният оптимист“:
„Постоянният барабанен бой на песимизма обикновено заглушава всяка
триумфална песен... Ако твърдите, че светът се оправя, може да ви нарекат наивен
и безчувствен. Ако кажете, че светът ще продължава да се оправя, ще ви смятат за
досаден луд. От друга страна, ако кажете, че предстои катастрофа, можете да
очаквате наградата за гении „Макартър“ или дори Нобелова награда за мир. През
целия ми съзнателен живот... модните причини за песимизъм се променяха, но
песимизмът си оставаше постоянен.“
„Всяка група хора, които попитам, смята, че светът е по-плашещ, по-жесток и побезнадежден – накратко, по-драматичен – отколкото е в действителност“, пише Ханс
Рослинг в книгата си „Фактологичност“65.
Когато осъзнаете какъв напредък във всичко могат да постигнат хората през живота
си – от икономически растеж до медицински пробиви, от печалби на фондовия пазар до
социално равенство, ще си помислите, че оптимизмът би трябвало да печели повече
внимание, отколкото песимизмът. Но не е така.
Интелектуалната привлекателност на песимизма е известна от векове. Джон Стюарт
Мил пише през 40-те години на XIX век: „Забелязах, че не човекът, който се надява,
когато другите се отчайват, а човекът, който се отчайва, когато другите се надяват,
печели възхищение като мъдрец от голям брой хора“.
Въпросът е защо? И как влияе на това как мислим за парите?
***
Нека повторим предпоставката, че никой не е луд.
Има основателни причини, поради които песимизмът е съблазнителен, когато става
дума за пари. Просто ще ни помогне да знаем какви са, за да сме сигурни, че няма да
затънем в него.
Част от тези причини са инстинктивни и неизбежни. Канеман казва, че
асиметричното неприемане на загубите е еволюционен щит. Той пише:
„При директно сравняване или претеглени една спрямо друга, загубите изглеждат
по-големи от печалбите. Тази асиметрия между силата на положителните и
отрицателните очаквания или преживявания има еволюционна история. Организмите,
65
Вижте книгата „Фактологичност“ на Ханс Рослинг на https://4eti.me/faktologia/
99
които третират заплахите като по-спешни от възможностите, имат по-голям шанс
да оцелеят и да се възпроизведат.“
Но някои други неща правят финансовия песимизъм по-достъпен, често срещан и поубедителен от оптимизма.
Едното е, че парите са разпространени повсеместно, така че ако се случи нещо
лошо, то засяга всички и привлича вниманието на всички
Това не е така, да речем, за времето. Ураганът над Флорида не представлява пряк риск
за 92% от американците. Но рецесията, обхващаща икономиката, може да повлияе на
всеки човек – включително и на вас, така че бъдете внимателни.
Това важи и за нещо толкова специфично като фондовия пазар. Повече от половината
от всички американски домакинства притежават пряко акции. 66 Но колебанията на
фондовия пазар се отразяват толкова широко в медиите, че индексът „Дау Джоунс“
може да се окаже най-популярният икономически барометър и за домакинство без
акции.
Ако акциите поскъпват с 1%, това може да бъде споменато накратко във вечерните
новини. Но спадът от 1% ще бъде описан с удебелен шрифт с големи букви, обикновено
в кърваво червено. Трудно е да се избегне асиметрията.
И докато малцина се питат или се опитват да обяснят защо пазарът се е покачил – а
не трябва ли да се покачва? – почти винаги има опити да се обясни защо е спаднал.
Инвеститорите притесняват ли се за икономическия растеж?
Федералният резерв отново ли е объркал нещата?
Вземат ли политиците лоши решения?
Да очакваме ли още неприятности?
Разказите за това защо е настъпил спад, улесняват обсъжданията, притесненията и
създаването на истории около това, което смятаме, че ще се случи по-нататък –
обикновено в стил още от същото. Дори да не притежаваш акции, такива неща ще
привлекат вниманието ти. Само 2,5% от американците са притежавали акции в
навечерието на големия срив от 1929 г., предизвикал Голямата депресия. Но поголямата част от американците – ако не и светът – с изумление наблюдават как пазарът
се срива, чудейки се как това ще се отрази на собствената им съдба. Това важи за всеки,
независимо дали е адвокат, фермер или автомобилен монтьор.
Историкът Ерик Рочуей пише:
„Този спад на стойността засегна незабавно само малцина американци. Но
останалите толкова внимателно наблюдаваха пазара и го разглеждаха като
показател за съдбата си, че изведнъж прекратиха голяма част от икономическата си
дейност. Както по-късно писа икономистът Йозеф Шумпетер, „хората усещаха, че
земята под краката им потъва“.67
Има две теми, които влияят върху живота ви, независимо дали се интересувате от тях
или не: парите и здравето. Докато здравните проблеми обикновено са индивидуални,
J. M. Jones, “U.S. Stock Ownership Down Among All but Older, Higher-Income”, Gallup (May 27,
2017).
67
E. Rauchway, The Great Depression and the New Deal: A Very Short Introduction (Oxford University
Press, 2008).
100
66
паричните въпроси са по-системни. В свързана система, в която решенията на един
човек могат да засегнат всички останали, е разбираемо защо финансовите рискове са в
светлината на прожекторите и привличат вниманието така, както малко други теми
могат.
Другото е, че песимистите често екстраполират настоящите тенденции, без да
отчитат как се адаптират пазарите
През 2008 г. природозащитникът Лестър Браун пише: „До 2030 г. Китай ще се нуждае
от 98 милиона барела петрол на ден. В момента светът произвежда 85 милиона барела
на ден и никога няма да може да произведе много повече от това. Край със световните
петролни запаси.“68
Той е прав. При този сценарий светът ще остане без петрол.
Но пазарите не работят така.
В икономиката има железен закон: изключително добрите и изключително лошите
обстоятелства рядко остават такива дълго, тъй като търсенето и предлагането се
адаптират по трудно предвидими начини.
Да видим какво се случва с петрола веднага след прогнозата на Браун.
Цените на петрола нарастват през 2008 г., тъй като глобалното търсене нараства – в
голяма степен от Китай – до границата на потенциалното производство.
Барел нефт се продава за 20 долара през 2001 г. и за 138 долара през 2008 г.69
Новата цена означава, че да добиваш нефт, е все едно да вадиш злато от земята.
Стимулите за производителите на петрол се променят драстично. Трудните за
разработване находища на петрол, които не си струват усилията при 20 долара за
барел – цената на сондажите не компенсира цената, на която може да се продаде – се
превръщат в извор на богатство за цял живот, след като барелът може да се продава за
138 долара.
Това предизвиква прилив на нови технологии за фракинг и хоризонтално сондиране.
Земята има приблизително едно и също количество петролни запаси през цялата
човешка история. А от известно време знаем къде са големите нефтени находища.
Онова, което се променя, е, че технологията вече позволява икономичен добив.
Историкът на петрола Даниел Йергин пише: „86% от петролните резерви на
Съединените щати са резултат не от оценките по време на откриването на находищата,
а от ревизиите“, които се извършват, когато технологията се подобри.
Тъкмо това се случва, когато фракингът навлиза през 2008 г. Само в Съединените
щати добивът на петрол от приблизително пет милиона барела на ден през 2008 г.
достига 13 милиона през 2019 г.70 Световното производство на петрол вече е над 100
милиона барела на ден – около 20% над най-високата граница, допускана от Браун.
За песимиста, екстраполиращ петролните тенденции през 2008 г., нещата изглеждат
зле. За реалиста, който разбира, че необходимостта е майка на всяко изобретение, те не
са толкова плашещи.
Да допуснеш, че нещо грозно ще си остане грозно, е лесна прогноза. И е убедителна,
защото не изисква да си представяме, че светът ще се променя. Но проблемите се
решават и хората се приспособяват. Заплахите същевременно стимулират решенията.
68
L. R. Brown, Plan B3.0: Mobilizing to Save Civilization (W. W. Norton & Company, 2008).
FRED, Federal Reserve Bank of St. Louis.
70
“U.S. Crude Oil Production–Historical Chart”, Macro Trends.
101
69
Това е често срещан сюжет в икономическата история, който твърде лесно се забравя
от песимистите, прогнозиращи едностранчиво.
Трето, напредъкът се случва твърде бавно, за да го забележим, но неуспехите се
случват твърде бързо, за да ги игнорираме
Много трагедии стават за една нощ. Рядко стават чудеса за една нощ.
На 5 януари 1889 г. „Детройт фрий прес“ отхвърля отдавнашната мечта човек да
полети като птица един ден. Самолетите, пише вестникът, „изглеждат невъзможни“:
„Най-малкото възможно тегло на летателен апарат, с необходимото гориво и
оборудване, не може да бъде по-малко от 140–180 кг... но има горна граница на
теглото, със сигурност не много по-голяма от 25 кг, отвъд която е невъзможно
животно да лети. Природата е достигнала тази граница и не е успяла да я премине и
с най-големи усилия.“
Шест месеца по-късно Орвил Райт напуска гимназията, за да помага на брат си,
Уилбър, да построи печатница в бараката в задния двор. Това е първото съвместно
изобретение на братята. Но не е последното. Ако трябва да направим списък с найважните изобретения на ХХ век, самолетът ще бъде най-малко сред първите пет, ако не
и номер едно. Самолетът променя всичко. Започва световни войни, слага край на
световни войни. Той свързва света, преодолявайки пропастите между градове и селски
общности, между океани и страни. Но в историята за стремежа на братя Райт да
построят първия самолет, има завладяващ обрат. След като овладяват летенето,
изглежда, никой не го забелязва. Сякаш никого не го интересува. В книгата си от 1952 г.
за американската история Фредерик Луис Алън пише:
„Минават няколко години, преди обществеността да схване какво правят братя
Райт. Хората са толкова убедени, че летенето е невъзможно, че повечето от онези,
които ги виждат да летят край Дейтън [Охайо] през 1905 г., решават, че видяното
трябва да е някакъв трик без значение – донякъде както повечето хора днес биха
възприели демонстрация, да речем, на телепатия. Едва през май 1908 г. – почти
четири години и половина след първия полет на Райт – са изпратени опитни
репортери да наблюдават какво правят те, опитни редактори оказват пълно доверие
на развълнуваните телеграми на тези репортери и светът най-сетне се събужда с
новината, че полетът на човек е осъществен успешно.“
Дори след като хората се уверяват в чудото на самолета, те го подценяват с години.
Най-напред се разглежда главно като въоръжение. После като играчка за богати. След
това, може би, се използва за транспортиране на няколко души.
„Вашингтон пост“ пише през 1909 г.: „Никога няма да има такова нещо като
въздушни товарни кораби. Товарните превози ще продължават да влачат бавно теглото
си по търпеливата земя“. Първият товарен самолет излита пет месеца по-късно.
Сега сравнете бавното, дългогодишно пробуждане, докато станем оптимисти за
самолета, с това колко бързо хората обръщат внимание на носителите на песимизъм
като корпоративния фалит.
Или като голяма война.
102
Или като самолетна катастрофа. Някои от първите споменавания за самолета на
Райт са през 1908 г., когато лейтенант Томас Селфридж загива по време на
демонстрационен полет.71 Растежът е движен от капитализирането, което винаги отнема
време. Разрушаването е движено от единичните точки на повреди, които могат да се
случат за секунди, и загубата на увереност, която може да се случи за миг.
По-лесно е да се създаде повествование въз основа на песимизма, защото сюжетите
обикновено са по-свежи и по-нови. Оптимистичните разкази изискват разглеждане на
дълъг отрязък от историята и развитието, които хората са склонни да забравят, и им
отнема повече усилия, за да ги обединят.
Да вземем напредъка на медицината. Ако разгледаме последната година, няма да
видим много хубави неща. Няма да е по-добре и с всяко отделно десетилетие. Но
погледът към последните 50 години ще разкрие нещо необикновено. Например,
коригираната с възрастта смъртност на глава от населението от сърдечни заболявания е
спаднала с повече от 70% от 1965 г. насам, според Националния здравен институт.72 70процентният спад на смъртността от сърдечни заболявания е достатъчен, за да запази
живота на около половин милион американци годишно. Представете си население
колкото на Атланта, спасено всяка година. Но тъй като този напредък се случва толкова
бавно, той привлича по-малко внимание, отколкото бързите, внезапни загуби от
тероризъм, самолетни катастрофи или природни бедствия. Може да има урагани като
„Катрина“ пет пъти седмично, всяка седмица – представете си колко внимание ще
получи това – и жертвите пак няма да надхвърлят броя на животите, съхранени годишно
поради спада на сърдечните заболявания през последните 50 години.
Същото се отнася и за бизнеса, където са необходими години, за да осъзнаем колко е
важен даден продукт или компания, но провалите могат да се случат за една нощ.
И за фондовите пазари, където спад от 40%, случил се за шест месеца, ще доведе до
разследвания в Конгреса, но печалба от 140%, която се осъществява за шест години,
може да остане практически незабелязана.
И за кариерата, където изграждането на репутация отнема цял живот, а един имейл е
достатъчен тя да бъде унищожена.
Надделява краткото ужилване на песимизма, докато мощният импулс на оптимизма
остава незабелязан.
Това подчертава важния извод, направен по-рано в тази книга: при инвестирането
трябва да определите цената на успеха – волатилност и загуби на фона на
продължителен растеж – и да сте готови да я платите.
През 2004 г. „Ню Йорк таймс“ интервюира Стивън Хокинг 73 , ученият, който е
парализиран и не може да говори заради неизлечима болест от 21-годишна възраст. Чрез
компютъра си Хокинг казва на интервюиращия колко е развълнуван, че книгите му се
купуват от обикновените хора. „Винаги ли сте толкова весел?“, питат от „Таймс“.
„Очакванията ми бяха сведени до нула, когато бях на 21. Всичко оттогава насетне е
подарък“, отговаря той.
Да очакваш нещата да бъдат страхотни, е сценарий за най-доброто, който изглежда
безнадежден. Песимизмът намалява очакванията, заличава разликата между възможни
резултати и резултати, при които се чувстваш чудесно. Може би затова той е толкова
“Tomas Selfridge”, Wikipedia.
Вж. https://www.nhlbi.nih.gov/
73
Вижте книгите на Стивън Хокинг на https://4eti.me/ – Б. ред.
103
71
72
съблазнителен. Да очакваш нещата да са лоши, е най-добрият начин да бъдеш приятно
изненадан, когато не са. А това, по ирония на съдбата, е нещо, за което трябва да бъдеш
оптимист.
Сега, една кратка история за историите.
104
18.
Когато вярваш на каквото и да било
Привлекателни измислици
и защо историите са по-силни от статистиката
Представи си извънземен, изпратен на Земята. Неговата задача е да следи
икономиката ни.
Той кръжи над Ню Йорк, опитвайки се да определи мащабите на икономиката и как
тя се е променила между 2007 и 2009 г.
В навечерието на Новата 2007 г. той се носи над „Таймс Скуеър“. Вижда десетки
хиляди весели купонджии, заобиколени от ярки светлини, чудовищни билбордове,
фойерверки и телевизионни камери.
Връща се на „Таймс Скуеър“ в навечерието на Новата 2009 г. Вижда десетки хиляди
щастливи купонджии, заобиколени от ярки светлини, чудовищни билбордове,
фойерверки и телевизионни камери.
Всичко изглежда почти същото. Той не вижда голяма разлика.
Вижда приблизително същия брой жители на Ню Йорк, които се суетят из града. Тези
хора са заобиколени от същия брой офис сгради, в които се помещават еднакъв брой
бюра с еднакъв брой компютри, свързани към същия брой интернет връзки.
Извън града вижда същия брой фабрики и складове, свързани с едни и същи
магистрали, по които се движат същия брой камиони.
Той се приближава малко до земята и вижда същите университети, в които се
преподават едни и същи теми и се раздават същите дипломи на същия брой хора.
Вижда същия брой патенти, защитаващи същите новаторски идеи.
Забелязва, че технологиите са се усъвършенствали. През 2009 г. всички носят
смартфони, които не са съществували през 2007 г. Компютрите вече са по-бързи.
Медицината е по-добра. Автомобилите имат по-голям пробег със същото количество
бензин. Соларната и фракинг технологиите са напреднали. Социалните медии се
разрастват експоненциално.
Докато лети из страната, вижда същото. Около земното кълбо, още от същото.
Икономиката е в приблизително същата форма, а може би дори и в по-добра, през
2009 г., както през 2007 г., заключава извънземният.
След това поглежда числата.
Той е шокиран, че през 2009 г. домакинствата в САЩ са с 16 трилиона долара победни, отколкото през 2007 г.
Смаян е, че още 10 милиона американци са станали безработни.
Не му се вярва, когато научава, че фондовият пазар струва наполовина в сравнение с
преди две години.
Не може да повярва, че очакванията на хората за техния икономически потенциал са
спаднали.
„Не разбирам, казва си той. Видях градовете. Разгледах фабриките. Вие имате същите
знания, същите инструменти, същите идеи. Нищо не се е променило! Защо сте победни? Защо сте по-големи песимисти?“
105
Между 2007 и 2009 г. има една промяна, която извънземният не можа да види:
историите, които си разказвахме за икономиката.
През 2007 г. разказвахме историята за стабилността на цените на жилищата,
предпазливостта на банкерите и способността на финансовите пазари да определят
точно ценовия риск.
През 2009 г. престанахме да вярваме на тази история.
Това е единственото нещо, което се промени. Но то направи различно всичко в света.
След като разказът, че цените на жилищата ще продължават да се увеличават, се
провали, неизпълнението на задълженията по ипотечните кредити се увеличи, банките
загубиха пари, затова намалиха отпускането на заеми за други бизнеси, което доведе до
съкращения, което доведе до по-малко потребление, което доведе до повече съкращения
и т.н.
Освен придържането към нов разказ, през 2009 г. ние имахме идентичен – ако не и
по-голям – капацитет за богатство и растеж, както през 2007 г. И все пак икономиката
претърпя най-лошия удар от 80 години насам.
Беше различно от Германия през 1945 г., да речем, чиято производствена база беше
унищожена. Или от Япония през първото десетилетие на XXI век, чието население в
трудоспособна възраст намаляваше. Беше осезаема икономическа вреда. През 2009 г. си
нанесохме повествователни щети и това беше ужасно. И тези разкази са една от наймощните съществуващи икономически сили.
Когато става дума за растежа на икономиките, на бизнеса, на инвестициите и на
кариерата, ние сме склонни да мислим за материалното – колко неща имаме и на какво
сме способни?
Но историите са най-мощната сила в икономиката. Те са горивото, което може да
позволи на осезаемите части на икономиката да работят, или спирачката, която
ограничава нашите възможности.
Има две неща, които трябва да имате предвид в ориентирания към разказите свят,
когато управлявате парите си.
***
1. Колкото повече искаш нещо да е истина, толкова по-вероятно е да повярваш
на история, която надценява вероятността това да е истина
Кой беше най-щастливият ден в живота ти?
Документалният филм „Как да живеем вечно“ задава този невинен въпрос на една
столетница, която дава забележителен отговор.
„Денят на примирието“, казва тя, като има предвид споразумението от 1918 г.,
сложило край на Първата световна война.
„Защо?“, пита продуцентът.
„Защото знаехме, че повече няма да има войни“, казва тя.
Втората световна война започва 21 години по-късно и в нея загиват 75 милиона души.
В живота има много неща, които смятаме за истина, защото отчаяно искаме те да са
истина. Наричам тези неща „привлекателни измислици“. Те имат голямо влияние върху
начина, по който мислим за парите – особено за инвестициите и икономиката.
Привлекателната измислица се получава, когато си умен, искаш да намериш решения,
но се сблъскваш с комбинация от ограничени възможности за контрол и високи залози.
106
Привлекателните измислици са изключително мощни. Могат да те накарат да
повярваш почти на всичко.
Да видим един кратък пример.
Синът на Али Хаджаджи бил болен. Старейшините в неговото йеменско село
предложили народно лекарство: да забие обгорения връх на пръчка в гърдите на сина
си, за да източи болестта от тялото му. След процедурата Хаджаджи казва пред „Ню
Йорк таймс“: „Когато нямаш пари и синът ти е болен, ще повярваш на всичко.“74
Такива лечения се практикуват от хиляди години. Преди научните методи и
откриването на микробите е имало пускане на кръв, лекуване с глад, пробиване на дупки
в тялото, за да излезе злото и др., които не постигали нищо друго, освен да ускорят
смъртта.
Изглежда безумно. Но ако отчаяно се нуждаеш от решение, а правилното не е
известно или лесно достъпно за самия теб, пътят на най-малкото съпротивление е да
започнеш да разсъждаваш като Хаджаджи: готов си да повярваш на всичко. Не просто
да опиташ нещо, но и да повярваш.
В хрониките си за Голямата чума в Лондон Даниел Дефо пише през 1722 г.:
„Хората бяха по-склонни да вярват на пророчества и астрологически заклинания,
сънища и всякакви бабини деветини, отколкото преди или след чумата... народът бе
страшно наплашен от книги като „Алманах“... гредите на къщите и ъглите на
улиците, облепени с докторски обяви и листчета на невежи шарлатани, които
твърдяха, че разбират от лечение и канеха хората да отидат при тях за лекарства;
тези листчета бяха надписани с цветисти изрази като следните: „Сигурно
предпазващи от чума хапове“, „Сигурни предпазни средства срещу зараза“, „Найефикасни настойки срещу зараза на въздуха“.75
Чумата убива една четвърт от лондончани за 18 месеца. Бихте повярвали почти на
всичко, когато залогът е толкова висок.
Сега помислете как същото съчетание от ограничена информация и високи залози
влияе върху нашите финансови решения. Защо хората слушат телевизионните
коментатори на инвестициите, които не са известни с особени предишни успехи?
Отчасти защото в инвестирането залогът е много голям. Направи няколко правилни
избора на акции и може да забогатееш без много усилия. Ако има 1% вероятност нечия
прогноза да се сбъдне и това да промени живота ти, не е лудост да обърнеш внимание –
за всеки случай.
А има толкова много финансови варианти, че щом избереш стратегия или страна, ти
се обвързваш с тях както финансово, така и психологически. Ако искаш дадени акции
да поскъпнат 10 пъти, другите като теб са твоето племе. Ако смяташ, че определена
икономическа политика ще предизвика хиперинфлация, това е твоята страна. Това може
да са залози с малка вероятност. Проблемът е, че зрителите не могат или не искат да
възприемат ниски коефициенти като шанс 1%. Мнозина по подразбиране вярват твърдо,
74
75
D. Walsh, “The Tragedy of Saudi Arabia’s War”, The New York Times (October 26, 2018).
Д. Дефо, „Дневник на чумавата година“, превод Васил Атанасов, 2020 г., изд. „Апостроф“. – Б.
пр.
107
че това, което те искат да бъде истина, е недвусмислено вярно. Но го правят само защото
съществува вероятност за огромна печалба.
Инвестирането е една от малкото сфери, предлагащи всекидневни възможности за
екстремни възнаграждения. Хората вярват във финансовото шарлатанство така, както
никога не биха го направили за метеорологичното шарлатанство например, защото
възнагражденията при правилно прогнозиране какво ще стане на фондовата борса през
следващата седмица са различна вселена от възнагражденията за прогнозирането дали
следващата седмица времето ще бъде слънчево или дъждовно.
Имайте предвид, че 85% от активните взаимни фондове не са надхвърляли найвисокия си показател през последните 10 години, до 2018 г. 76 Тази цифра е доста
стабилна от поколения насам. Човек би си помислил, че отрасъл с толкова ниски
постижения би бил нишова услуга и трудно би останал в бизнеса. Но в такива фондове
са инвестирани почти пет трилиона долара.77 Дай на някого шанс да инвестира заедно
със „следващия Уорън Бъфет“ и той ще повярва толкова силно, че милиони хора ще
заложат на него всичките си спестявания.
Или да вземем Бърни Мадоф. Като се върнем назад, неговата схема на Понци би
трябвало да е очевидна. Той декларира доходност, която никога не варира, одитира го
сравнително неизвестна счетоводна къща и отказва да публикува много информация за
това как са постигнати доходностите. Въпреки това Мадоф привлича милиарди долари
от някои от най-умелите инвеститори в света. Той разказва хубава история, а хората
искат да му вярват.
Именно поради тези причини мястото за грешки, гъвкавостта и финансовата
независимост – важни теми, обсъдени в предишните глави – са необходими.
Колкото по-голям е разривът между това, което искаш да бъде истина, и това, което
трябва да бъде истина, за да получиш приемлив резултат, толкова повече ще се
предпазваш от това да станеш жертва на привлекателна финансова измислица.
Когато оставяш място за грешки в дадена прогноза, изкушаващо е да решиш, че
потенциалните резултати варират от това да си достатъчно точен до това да си много,
много точен. Но най-големият риск е толкова силно да искаш нещо да е вярно, че
обхватът на прогнозата ти дори не е в същата плоскост като реалността.
На последното си заседание за 2007 г. Федералният резерв прогнозира какъв ще бъде
икономическият ръст през 2008 г. и 2009 г. 78 Но той вече е отслабен от спада в
икономиката и предвиждането не е оптимистично. Прогнозира се диапазон на
потенциален растеж от 1,6 до 2,8%. Това е запасът за безопасност, мястото за грешки.
В действителност икономиката се свива с повече от 2%, което означава, че оценката на
Федералния резерв за ниското равнище е надхвърлена почти трикратно.
За политиците е трудно да предсказват пълна рецесия, защото рецесията би
усложнила кариерите им, затова прогнозите дори в най-лошия случай рядко очакват
нещо по-малко от просто „забавен“ растеж. Ето това е привлекателна измислица и е
лесно да се повярва в нея, защото да очакваш нещо по-лошо, е твърде потискащо.
Политиците са лесна мишена за критика, така че всички ние го правим понякога. И
го правим в двете посоки. Ако смяташ, че предстои рецесия и изпреварващо
прехвърлиш акциите си в пари, погледът ти към икономиката изведнъж ще бъде
B. Pisani, “Active fund managers trail the S&P 500 for the ninth year in a row in triumph for indexing”,
CNBC (March 15, 2019).
77
2019 Investment Company Factbook, Investment Company Institute.
78
“Minutes of the Federal Open Market Committee”, Federal Reserve (October 30-31, 2007).
108
76
изкривен от това, което искаш да се случи. Всяко потрепване, всеки анекдот ще
изглеждат като знак, че гибелта е настъпила – може би не защото е така, а защото ти го
искаш.
Подбудите са мощен мотиватор и ние винаги трябва да помним как те влияят върху
нашите собствени финансови цели и перспективи. Така че няма по-голяма сила във
финансите от мястото за грешки и колкото по-висок е залогът, толкова по-широко
трябва да бъде това място.
2. Всички имаме непълна представа за света. Но си създаваме цялостен разказ,
за да запълним празнините
Дъщеря ми е на около година, докато пиша това.
Любопитна е към всичко и се учи много бързо. Но понякога си мисля за всички неща,
които тя не може да разбере. Тя няма представа защо баща ѝ отива на работа всяка
сутрин.
Понятия като сметки, бюджети, кариера, повишения и спестявания за пенсиониране
са ѝ напълно чужди.
Представете си, че се опитвате да ѝ обясните Федералния резерв, кредитните
деривати или НАФТА. Невъзможно.
Но в нейния свят не е тъмно. Тя не се лута объркано.
Дори и само на годинка, тя вече си е създала свой собствен вътрешен разказ за това
как работи всичко. Одеялата те топлят, прегръдката на мама те предпазва, а фурмите са
вкусни.
Всичко, с което се сблъсква, се вписва в един от няколкото десетки мисловни модели,
които е усвоила. Когато отида на работа, тя не застива объркана, питайки се какво значи
заплата и сметки. Тя има кристално ясно обяснение на ситуацията: татко не си играе с
мен, а аз исках той да си играе с мен, затова съм тъжна.
Макар че знае малко, тя не го осъзнава, защото си разказва последователна история
за това какво се случва въз основа на малкото, което знае.
Всички ние, независимо от възрастта си, правим същото.
Точно като дъщеря ми, и аз не знам какво не знам. Така че съм също толкова склонен
да обяснявам света чрез ограничения набор от мисловни модели, с които разполагам.
Подобно на нея, и аз търся най-разбираемите причини за всичко, което срещам. И като
нея греша за много от тях, защото знам много по-малко за това как работи светът,
отколкото си мисля, че знам.
Това важи за темите, основани в най-голяма степен на факти.
Да вземем историята. Тя е просто преразказ на неща, които вече са се случили. Би
трябвало да е ясна и обективна.
Но както пише Б. Х. Лидъл Харт в книгата си „Защо не се учим от историята?“:
„[Историята] не може да се тълкува без помощта на въображението и
интуицията. Самото количество доказателства е толкова поразително, че подборът
е неизбежен. Там, където има селекция, има изкуство. Тези, които четат история, са
склонни да търсят това, което им доказва, че са прави и потвърждава личните им
мнения. Те защитават лоялността. Те четат с цел да потвърдят, или да атакуват.
Те се противопоставят на неудобната истина, тъй като всеки иска да бъде на
109
страната на ангелите. Точно както започваме войни, за да сложим край на всички
войни.“
Даниел Канеман веднъж ми спомена за историите, които хората си разказват, за да
осмислят миналото. Той каза:
„Погледът назад, способността да обясняваме миналото, ни създава илюзията, че
светът е разбираем. Това ни създава илюзията, че светът има смисъл, дори когато
няма смисъл. Това е голям проблем, водещ до допускане на грешки в много области.“
Повечето хора, когато се сблъскат с нещо, което не разбират, не осъзнават, че не го
разбират, защото могат да дадат обяснение, което има смисъл за тях въз основа на
собствената им уникална гледна точка и преживявания, колкото и ограничени да са тези
преживявания. Всички искаме сложният свят, в който живеем, да има смисъл. Така че
ние си разказваме истории, за да запълним празнините, които на практика са слепи
петна.
Това, което тези истории правят с нас във финансово отношение, може да бъде
едновременно завладяващо и ужасяващо.
Ако съм сляп за някои страни на това как работи светът, може да разбера напълно
погрешно защо фондовата борса се държи по определен начин и да придобия твърде
силна увереност в способността си да предвидя какво може да стане по-нататък.
Една от причините, поради които прогнозирането на фондовия пазар и икономиката
е толкова трудно, е, че ти си единственият човек в света, който смята, че светът работи
така, както смяташ ти. Когато вземаш решения по причини, които дори не мога да
разбера, мога само да те последвам сляпо в решението, което е подходящо за теб, но
пагубно за мен. Както видяхме в глава 16, така се образуват балоните.
Да се примириш колко не знаеш, означава да се примириш колко от това, което се
случва в света, е извън твоя контрол. А това може да бъде трудно за приемане.
Да вземем пазарните прогнози. Ние сме много, много зле с тях. Веднъж изчислих, че
ако просто предположиш, че пазарът нараства всяка година с историческата си средна
стойност, твоята прогноза ще е по-точна, отколкото ако следваш средногодишните
прогнози на двайсетте най-добри пазарни стратези от големите банки на „Уолстрийт“.
Способността ни да предсказваме рецесии не е много по-развита. А тъй като големите
събития изникват от нищото, прогнозите могат да донесат повече вреда, отколкото
полза, създавайки илюзия за предсказуемост в свят, в който повечето резултати зависят
от непредвидими събития. Карл Ричардс пише: „Рискът е това, което остава, когато
мислите, че сте помислили за всичко.“
Хората го знаят. Не съм срещал инвеститор, който наистина да смята, че пазарните
прогнози като цяло са точни или полезни. Но все още има огромно търсене на прогнози
както в медиите, така и от финансовите съветници.
Защо?
Психологът Филип Тетлок пише: „Имаме нужда да вярваме, че живеем в
предсказуем, контролируем свят, затова се обръщаме към авторитетни хора, които
обещават да задоволят тази нужда“.
„Удовлетворяване на нужда“ е чудесен израз. Желанието да вярваш, че контролираш
нещо, е емоционален сърбеж, който трябва да бъде почесан, а не аналитичен проблем,
който да бъде изчислен и решен. Илюзията за контрол е по-убедителна от реалността
110
на несигурността. Така че ние се придържаме към истории за резултати, които са под
наш контрол.
Част от това е свързано с объркване на полетата на прецизност с полетата на
несигурност. Космическата сонда на НАСА „Ню хърайзънс“ премина покрай Плутон
преди две години. Разстоянието от около 4,83 милиарда километра е изминато за девет
години и половина. Според НАСА пътуването „е отнело около минута по-малко от
предвиденото, когато сондата е изстреляна през януари 2006 г.“79
Помислете за това. При неизпитвано дотогава десетгодишно пътуване прогнозата на
НАСА е с точност 99,99998%. Все едно да прогнозираш пътуване от Ню Йорк до Бостън
и да бъдеш точен до четири милионни от секундата.
Но астрофизиката е поле на прецизност. Не се влияе от капризите на човешкото
поведение и емоции като финансите. Бизнесът, икономиката и инвестициите са полета
на несигурност, преобладаващо задвижвани от решения, които не могат да бъдат
обяснени лесно с чисти формули като пътуването до Плутон. Но ние отчаяно искаме да
бъдат като пътуването до Плутон, защото представата за инженера от НАСА, който
контролира 99,99998% от резултата, е красива и успокояваща. Толкова успокояваща, че
се изкушаваме да си разказваме истории колко голям контрол имаме над други части от
живота си, например парите.
Канеман представя така пътя на тези истории:
• Когато планираме, ние се фокусираме върху това, което искаме да правим и можем
да правим, пренебрегвайки плановете и уменията на другите, чиито решения могат да
повлияят на нашите резултати.
• Както при обяснението на миналото, така и при предсказването на бъдещето, ние се
фокусираме върху причинно-следствената роля на уменията, а пренебрегваме ролята на
късмета.
• Фокусираме се върху онова, което знаем и пренебрегваме онова, което не знаем,
което ни прави прекалено уверени в нашите възгледи.
Канеман описва как това влияе на бизнеса:
„Имал съм възможност да задам на основатели и на участници в иновативни
стартъпи въпроса: до каква степен резултатът от вашите усилия ще зависи от това,
което правите във вашата фирма? Това очевидно е лесен въпрос, отговорът идваше
бързо и никога не бе по-малък от 80%. Дори когато не са сигурни, че ще успеят, тези
смели хора смятат, че съдбата им е почти изцяло в собствените им ръце. Със
сигурност грешат: резултатите на стартъпите зависят както от постиженията на
конкурентите, така и от промените на пазара, освен от собствените им усилия.
Въпреки това, предприемачите естествено се фокусират върху това, което знаят
най-добре – своите планове и действия и най-непосредствените заплахи и
възможности като наличието на финансиране. Те знаят по-малко за своите
конкуренти и затова е естествено да си представят бъдеще, в което конкуренцията
играе малка роля.“
Всички го правим до известна степен.
И като дъщеря ми, това не ни притеснява никак.
79
Вж. https://www.nasa.gov/
111
Ние не се лутаме наоколо слепи и объркани. Трябва да си представяме, че светът, в
който действаме, има смисъл въз основа на онова, което знаем. Би било твърде трудно
да станеш от леглото сутрин, ако се чувстваш по друг начин.
Но кръжи ли извънземният над Земята?
Същият онзи, който е уверен, че е наясно какво се случва въз основа на видяното, но
се оказва, че изцяло греши, защото не може да знае историите в главите на всички
останали.
Е, той е като всички нас.
112
19.
Сега всички заедно
Какво научихме за психологията на твоите собствени пари
Поздравления, вие все още четете.
Време е да свържем няколкото неща, които научихме.
Тази глава е малко резюме, няколко кратки и полезни урока, които могат да ви
помогнат да вземете по-добри финансови решения.
Нека най-напред да разкажа историята за едно посещение при зъболекар, завършило
злополучно. Тя ни учи на нещо жизненоважно относно опасностите да даваш на някого
съвети какво да прави с парите си.
***
През 1931 г. Кларънс Хюз отива на зъболекар. Изпитва нетърпима болка. Зъболекарят
му го поставя под пълна анестезия, за да облекчи болката. Когато Кларънс се събужда
часове по-късно, има 16 зъба по-малко и сливиците му са отстранени.
И тогава всичко се обърква. Кларънс умира седмица по-късно от усложнения след
операцията.
Съпругата му съди зъболекаря, но не заради грешки при операцията. През 1931 г. при
всяка операция има опасност от смърт.
Кларънс, заявява тя, никога не е давал съгласие за тези процедури и не би го направил,
ако го бяха попитали. Делото се разглежда в съдилищата, но не стига доникъде. През
1931 г. не се изисква съгласие между лекар и пациент черно на бяло. Един съд
заключава, че лекарите се нуждаят от свобода, за да вземат най-добрите медицински
решения: „Иначе не бихме могли да се възползваме от напредъка на науката.“
През по-голямата част от човешката история етосът на медицината е, че задачата на
лекаря е да излекува пациента, а какво мисли пациентът за плановете за лечение на
лекаря, не е от значение. Д-р Джей Кац пише за тази философия в книгата си „Тихият
свят между лекар и пациент“:
„Лекарите смятаха, че за да постигнат тази цел, те са длъжни да се съобразяват
с физическите и емоционалните нужди на пациентите си и да го правят
самостоятелно, без да се консултират със своите пациенти относно решенията,
които трябва да бъдат взети. Представата, че пациентите също могат да имат
право да споделят тежестта на решенията със своите лекари, никога не е била част
от етоса на медицината.“
И не заради его или зъл умисъл, а заради вяра в две точки:
1. Всеки пациент иска да бъде излекуван.
2. Има универсален и правилен начин да бъде излекуван.
Да не искаш съгласието на пациента относно плановете за лечение, има смисъл, ако
вярваш в тези две точки. Но медицината не работи така.
113
През последните 50 години медицинските училища постепенно преминаха при
преподаването от лечение на болести към лечение на пациенти.
Това означава да се изложат възможните планове за лечение, а след това да се остави
на пациента да реши как е най-добре да се продължи.
Тази тенденция е обусловена отчасти от законите за защита на пациентите, отчасти
от влиятелната книга на Кац, която твърди, че пациентите имат коренно различни
възгледи за това какво си заслужава в медицината, така че техните убеждения трябва да
бъдат взети под внимание.
Кац пише:
„Опасна глупост е да се твърди, че в практикуването на своето изкуство и наука
лекарите могат да разчитат на своите добри намерения, на способностите си да
преценяват какво е правилно да се направи... Не е толкова лесно. Медицината е сложна
професия и взаимодействията между лекари и пациенти също са сложни.“
Важен е последният ред. „Медицината е сложна професия и взаимодействията между
лекари и пациенти също са сложни.“
Знаете ли при коя професия е същото? При финансовите съвети.
Не мога да ви кажа какво да правите с парите си, защото не ви познавам.
Не знам какво искате. Не знам кога го искате. Не знам защо го искате.
Така че няма да ви казвам какво да правите с парите си. Не искам да се отнасям с вас
както зъболекарят се отнесе с Кларънс Хюз.
Но лекарите и зъболекарите очевидно не са безполезни. Те имат познания. Те знаят
какви са шансовете. Те знаят какво може да проработи, дори ако пациентите стигат до
различни заключения относно това какъв вид лечение е подходящ за тях.
Същото е и с финансовите съветници. При парите има универсални истини, дори ако
хората стигат до различни заключения за това как искат да приложат тези истини към
собствените си финанси.
С това предупреждение предвид, нека разгледаме няколко кратки препоръки, които
могат да ви помогнат да вземете по-добри решения за парите си.
***
Старай се да проявяваш смирение, когато нещата вървят както трябва, и
прошка/състрадание, когато се объркат. Защото никога нищо не е толкова добро или
толкова лошо, колкото изглежда. Светът е голям и сложен. Късметът и рискът са реални
и трудни за идентифициране. Имай го предвид, когато съдиш както себе си, така и
другите. Уважавай силата на късмета и риска и ще имаш по-голям шанс да се
съсредоточиш върху онова, което наистина можеш да контролираш. Така ще имаш и
по-голям шанс да откриеш достойните модели за подражание.
По-малко его, повече богатство. Спестените пари са разликата между егото и
доходите ти, а богатството е това, което не виждаш. Така че богатството се създава, като
се въздържиш да купиш това, което можеш да купиш днес, за да имаш повече неща или
повече възможности в бъдеще. Без значение колко печелиш, никога няма да натрупаш
богатство, освен ако не се откажеш да извличаш удоволствие от парите си тъкмо днес,
точно сега.
114
Управлявай парите си така, че да можеш да спиш спокойно през нощта. Това не
означава, че трябва да се стремиш да постигнеш най-висока доходност или да спестиш
определен процент от доходите си. Някои хора няма да спят добре, ако не постигнат
най-високата доходност, а други ще почиват спокойно само ако са инвестирали
консервативно. Всекиму своето. Но основното – „помага ли ми това да спя през
нощта?“, е най-добрият универсален ориентир за всички финансови решения.
Ако искаш да постигнеш повече като инвеститор, най-действеното нещо, което
можеш да направиш, е да увеличиш времевия си хоризонт. Времето е най-могъщата
сила при инвестирането. С времето малките неща порастват, а големите грешки се
заличават. То не може да неутрализира късмета и риска, но приближава резултатите към
онова, което хората заслужават.
Приеми, че много неща ще се объркват. Можеш да грешиш през половината време и
все пак да спечелиш състояние, тъй като малка част от нещата носят по-голямата част
от резултатите. Без значение какво правиш с парите си, трябва да оставаш спокоен,
когато много неща не работят. Такъв е светът. Така че винаги трябва да измерваш как
си се справил, като разглеждаш цялото си портфолио, а не отделните инвестиции.
Нормално е да имаш голям дял слаби инвестиции и няколко изключителни. Това
обикновено е най-добрият сценарий. Ако преценяваш как си се справил, като се
фокусираш върху отделните инвестиции, победителите ще изглеждат по-блестящи,
отколкото са всъщност, а губещите ще изглеждат по-достойни за съжаление, отколкото
би трябвало.
Използвай парите, за да контролираш времето си, защото липсата на контрол върху
времето е огромно и универсално препятствие пред щастието. Възможността да правиш
каквото искаш, когато искаш, с когото искаш, стига да искаш, носи най-високия
дивидент, който съществува във финансите.
Бъди по-мил и по-малко предизвикателен. Никой не се впечатлява от притежанията
ти толкова, колкото самият ти. Може би си мислиш, че искаш моден автомобил или
хубав часовник. Но вероятно искаш всъщност уважение и възхищение. И е по-вероятно
да си ги спечелиш чрез доброта и смирение, отколкото чрез конски сили и блестящ
метал.
Спестявай. Просто спестявай. Не ти е нужна конкретна причина, за да спестяваш.
Страхотно е да спестяваш за кола, или за първоначална вноска, или за спешна
медицинска помощ. Но спестяването за неща, които е невъзможно да се предскажат или
дефинират, е една от най-добрите причини за спестяване. Животът на всеки е
непрекъсната поредица от изненади. Спестяванията, които не са предвидени за нищо
конкретно, са защита срещу неизбежната способност на живота да те изненада дяволски
във възможно най-неподходящия момент.
Определи цената на успеха и бъди готов да я платиш. Защото нищо, което си струва,
не е безплатно. И не забравяй, че повечето финансови разходи нямат видими етикети с
цена. Несигурността, съмнението и съжалението са често срещани разходи във
финансовия свят. Често си струва да бъдат платени, но трябва да ги разглеждаш като
такси (цена, която си струва да платиш, за да получиш нещо хубаво в замяна), а не като
глоба (наказание, което трябва да избягваш).
Уважавай мястото за грешка. Разминаването между това, което може да се случи в
бъдеще, и това, което трябва да се случи в бъдеще, за да се справиш добре, ти дава
издръжливост, а издръжливостта позволява на капитализирането да направи магията си
115
с времето. Мястото за грешки често изглежда като консервативна преграда, но ако то те
задържа в играта, може да се изплати многократно.
Избягвай крайните финансови решения. Целите и желанията на всеки ще се променят
с течение на времето и колкото по-крайни са били твоите предишни решения, толкова
повече може да съжаляваш за тях, когато се промениш.
Трябва да харесваш риска, защото той се изплаща с времето. Но трябва да бъдеш
параноик към разрушителния риск, защото той ти пречи да поемеш бъдещи рискове,
които ще се изплатят с времето.
Определи каква е играта, която играеш, и се увери, че твоите действия не се влияят
от хора, които играят друга игра.
Уважавай разногласията. Умните, информирани и разумни хора могат да се
разминават относно финансите, защото хората имат много различни цели и желания.
Няма еднозначен верен отговор, има само отговор, който работи за теб. Нека ти кажа
сега какво работи за мен.
116
20.
Изповеди
Психологията на собствените ми пари
Казват, че Санди Готсман, инвеститор милиардер, основал консултантската група
„Фърст Манхатън“, задавал един въпрос, когато интервюирал кандидати за своя
инвестиционен екип: „Какво притежаваш и защо?“
Не „Кои акции смяташ, че са евтини?“ или „В коя икономика ще има рецесия?“
Просто ми покажи какво правиш със собствените си пари.
Харесвам този въпрос, защото той откроява често широката километър пропаст
между онова, което има смисъл – което хората предлагат на теб да направиш – и това,
което им се струва правилно – и което всъщност правят.
***
Половината от мениджърите на портфейли във взаимните фондове в САЩ не
инвестират и цент от собствените си пари във фондовете си, според „Морнингстар“.80
Това може да изглежда ужасно и статистиката със сигурност разкрива известно
лицемерие.
Но такива неща се срещат по-често, отколкото бихте си помислили. Кен Мъри,
професор по медицина в Университета на Южна Калифорния, написа през 2011 г. есе,
озаглавено „Как умират лекарите“, което показва до каква степен лекарите избират
различни лечения за себе си в края на живота, за разлика от онези, които препоръчват
на своите пациенти.81
„[Лекарите] не умират като всички нас, пише той. Необичайното при тях е не колко
повече лечение получават в сравнение с повечето американци, а колко по-малко. След
цялото време, което прекарват в борба със смъртта на другите, те обикновено са доста
спокойни, когато самите те се изправят пред смъртта. Те знаят точно какво ще се случи,
знаят какъв избор имат и най-често имат достъп до всякакъв вид медицинска помощ,
която биха могли да пожелаят. Но те подхождат сдържано“.
Лекарят може да хвърли всички средства срещу рака на пациента си, но да избере за
себе си палиативните грижи.
Разликата между това, което някой ти предлага да направиш, и това, което той прави
за себе си, не винаги е нещо лошо. Тя просто показва, че когато трябва да се справиш
със сложни емоционални проблеми, които засягат теб и твоето семейство, няма единединствен верен отговор. Няма универсална истина. Има само такава, която работи за
теб и за твоето семейство, като поставяш отметки в квадратчетата, в които искаш, така
че да ти е удобно и да спиш добре нощем.
Съществуват основни принципи, които трябва да се спазват – това важи и за
финансите, и за медицината, но важните финансови решения не се вземат според
електронните таблици или учебниците. До тях се стига на масата за вечеря. Те често не
80
81
A. Ram, “Portfolio managers shun investing in own funds”, Financial Times (September 18, 2016).
K. Murray “How Doctors Die”, Zocalo Public Square (November 30, 2011).
117
се вземат със стремеж за максимална печалба, а с намерение за минимален шанс да
разочароват съпруг или дете. Подобни неща се обобщават трудно в диаграми или
формули, те варират в широки граници от човек на човек. Онова, което работи за един
човек, може да не работи за друг. Трябва да намериш това, което работи за теб. Ето
какво работи за мен.
Как се отнася към спестяванията моето семейство
Чарли Мънгър казва: „Не възнамерявах да забогатявам. Просто исках да стана
независим“.
Можем да оставим настрана богатството, но личната ми финансова цел винаги е била
независимостта. Не ме интересува особено преследването на най-високата доходност
или използването на активите ми, за да живея най-луксозно. И двете ми изглеждат като
игри, които хората играят, за да впечатлят приятелите си, и при двете има скрити
рискове. Най-вече, просто искам да се събуждам всеки ден с увереността, че
семейството ми и аз можем да правим каквото искаме да правим според нашите
условия. Всяко финансово решение, което вземаме, се върти около тази цел.
Родителите ми преживяха зрелите си години на два етапа: в дълбока бедност и
умерено добре. Баща ми стана лекар, когато беше на 40 години и вече имаше три деца.
Получаването на лекарска заплата не промени пестеливия му манталитет, необходим,
когато издържаш три гладни деца, докато си в медицинското училище, тъй че
родителите ми прекараха добрите си години, живеейки далеч под възможностите си, с
висока степен на спестяване. Това им осигуряваше известно ниво на независимост.
Баща ми беше лекар в Спешно отделение, една от най-стресиращите професии, които
мога да си представя, изискваща болезнено превключване на циркадните ритми между
нощната и дневната смяна. След две десетилетия реши, че му е достатъчно, затова спря.
Просто напусна. Премина към следващата фаза от живота си.
Това ми остана от него. Способността да се събудиш една сутрин и да промениш това,
което правиш според твоите условия, веднага щом си готов, ми се струва майката на
всички финансови цели. За мен независимостта не означава да престанеш да работиш.
Означава да вършиш само работа, която харесваш, с хора, които харесваш, тогава,
когато искаш, толкова дълго, колкото искаш.
За да постигнеш някакво равнище на независимост, не са нужни непременно
доходите на лекар. Въпросът е най-вече да контролираш очакванията си и да живееш
под възможностите си. Независимостта на всяко равнище на доходи се определя от
равнището на спестявания. А след определено равнище на доходите, процентът на
спестяванията ти се управлява от способността ти да не допускаш очакванията си за
начина на живот да се увеличат стремително.
Със съпругата ми се срещнахме в колежа и живяхме заедно години, преди да се
оженим. След колежа и двамата постъпихме на първа работа с първоначално заплащане
и водехме умерен начин на живот. Съществуват различни начини на живот и онова,
което е прилично за един човек, може да изглежда на друг като кралски живот или като
бедност. Но с нашите доходи си позволявахме, както ни се струваше, приличен
апартамент, прилична кола, прилични дрехи, прилична храна. Удобно, но нищо близко
до лукса.
Въпреки че доходите ни растат повече от десетилетие – моите във финансите, на
съпругата ми в здравеопазването – оттогава се придържаме горе-долу към този начин
на живот. Така равнището ни на спестявания непрекъснато се повишава. Почти всеки
118
долар в повече отива в спестяванията – нашият „фонд за независимост“. Сега живеем
значително под възможностите си, което говори малко за доходите ни и повече за
решението ни да се придържаме към начина си на живот, установен след 20-ата ни
година.
Ако във финансовия план на нашето домакинство има нещо, с което се гордея, то е,
че успяхме още на млада възраст да възпрем желанията си за начина на живот да се
разрастват. Нашият процент на спестяване е доста висок, но рядко се чувстваме
потискащо пестеливи, тъй като желанията ни за повече неща не са се засилили особено.
Не че нямаме стремежи – и ние обичаме хубавите неща и живеем комфортно. Просто
успяхме да спрем разрастването на стремежите си.
Този подход няма да работи за всеки, той действа само за нас, защото и двамата го
приемаме еднакво – никой от нас не прави компромиси заради другия. Повечето неща,
които ни доставят удоволствие – разходките, четенето, подкастите – не струват много,
така че рядко се чувстваме ощетени. В редките случаи, когато поставям под въпрос
нивата ни на спестяване, се сещам как родителите ми си извоюваха независимост след
години голямо спестяване, и бързо се успокоявам. Независимостта е нашата основна
цел. Второстепенна полза от поддържането на начин на живот под този, който можеш
да си позволиш, е, че така слизаш от психологическата бягаща пътека на надпреварата
с околните.
Комфортният живот под онова, което можеш да си позволиш, без особено желание за
повече, премахва огромния социален натиск, на който се подлагат много хора в
съвременния първи свят.
Насим Талеб обясни: „Истинският успех е да се измъкнеш от надпреварата на
плъхове, за да модулираш дейностите си така, че да ти носят спокойствие на духа“.
Харесва ми тази мисъл.
Толкова сме отдадени на стремежа към независимост, че сме правили неща, които
нямат много смисъл на хартия. Притежаваме къщата си без ипотека, най-лошото
финансово решение, което някога сме вземали, но най-доброто решение за пари, което
сме вземали. Ипотечните лихвени проценти бяха абсурдно ниски, когато купихме
къщата си. Всеки рационален съветник би препоръчал да се възползваш от евтините
пари и да инвестираш допълнителните си спестявания в активи с по-висока
възвръщаемост като акциите. Но нашата цел не е да бъдем студено рационални, а просто
психологически разумни.
Чувството за независимост, което изпитвам заради притежаването на нашата къща,
далеч надхвърля известната финансова печалба, която бих получил, като използвам
активите си с евтина ипотека. Избягването на месечните плащания ми действа по-добре
от максимизирането на дългосрочната стойност на нашите активи. Кара ме да се
чувствам независим.
Не се опитвам да защитавам това решение пред онези, които сочат недостатъците му
или пък никога не биха направили същото. На хартия то е незащитимо. Но работи за
нас. Харесва ни. Това е важното. Добрите решения не винаги са рационални. В някакъв
момент трябва да избереш между това да бъдеш щастлив, или да си „прав“.
Също така държим в пари по-висок процент от нашите активи, отколкото биха
препоръчали повечето финансови съветници – около 20% от нашите активи извън
стойността на къщата ни. Това също е почти незащитимо на хартия и не го препоръчвам
на други. Точно то работи за нас. Правим го, защото парите са кислородът на
независимостта и – по-важното – не искаме никога да се окажем принудени да
119
продаваме акциите, които притежаваме. Искаме вероятността да се изправим пред
огромни разходи и да се наложи да ликвидираме акции, за да ги покрием, да бъде
възможно най-близо до нулата. Може би просто имаме по-ниска търпимост към
рисковете от други.
Но всичко, научено за личните финанси, ми говори, че всички – без изключение – в
крайна сметка се сблъскват с огромен разход, който не са очаквали, а не планират
конкретно тези разходи, защото не са ги очаквали. Малцината, които знаят подробности
за нашите финанси, питат: „За какво спестявате? За къща? За яхта? За нова кола?“ Не,
за нито едно от тях. Спестявам за свят, в който спадовете са по-често срещани,
отколкото очакваме. Да не си принуден да продаваш акции, за да покриеш разходи,
означава също, че увеличаваш шансовете да позволиш на притежаваните акции да
участват в капитализирането за най-дълъг период от време. Чарли Мънгър го изразява
добре: „Първото правило на капитализирането е никога да не го прекъсваш излишно“.
Как се отнася семейството ми към инвестирането
Започнах кариерата си с подбор на акции. По това време притежавахме само
индивидуални акции, предимно на големи компании като „Беркшайър Хатауей“ и
„Проктър и Гембъл“, смесени с по-малки акции, които смятах за инвестиции с голяма
стойност. Когато бях на двайсет и няколко години, държах във всеки момент по около
25 индивидуални акции.
Не знам как се справих с подбора на акции. Победих ли пазара? Не съм сигурен. Както
повечето, които се опитват, и аз не постигнах добър резултат. Така или иначе, промених
възгледите си и сега всяка притежавана от нас акция е на индексен фонд с ниски
разходи. Нямам нищо против активното събиране на акции, или самостоятелно, или
като повериш парите си на активен мениджър на фондове. Мисля, че някои хора могат
да надминат средните стойности на пазара – просто е много трудно, по-трудно,
отколкото повечето хора си мислят.
Ако трябва да обобщя вижданията си за инвестирането, те са следните: всеки
инвеститор трябва да избере стратегия, при която има най-голям шанс за успешното
постигане на целите си. И мисля, че за повечето инвеститори усредняването на
доларовите разходи в индексен фонд с ниски разходи ще осигури най-висок шанс за
дългосрочен успех.
Това не означава, че инвестирането в индексни фондове винаги ще работи. Това не
означава, че то е за всеки. И не означава, че активното събиране на акции е обречено да
се провали. Като цяло, тази индустрия се вкопчва твърде много в едната или в другата
страна – особено онези, които яростно се противопоставят на активното инвестиране.
Победата над пазара трябва да бъде трудна, шансовете за успех трябва да са ниски.
Ако не бяха, всички щяха да го правят, а ако всички го правеха, нямаше да има
възможности. Така че никой не трябва да се изненадва, че мнозинството от опитващите
се да победят пазара не успяват да го направят. (Статистиката показва, че 85% от
активните мениджъри с голяма капитализация не са победили „Стандарт и Пуърс 500“
през десетилетието, приключило 2019 г.)82 Познавам хора, които смятат, че е безумно
да се опитваш да победиш пазара, но насърчават децата си да посегнат към звездите и
да се опитат да станат професионални спортисти. Всекиму своето. Животът е опитване
на шансове, а всеки мисли за шансовете малко по-различно от другите.
B. Pisani, “Active fund managers trail the S&P 500 for the ninth year in a row in triumph for indexing”,
CNBC (March 15, 2019).
120
82
С течение на годините стигнах до виждането, че ще имаме голям шанс да постигнем
всички финансови цели на нашето семейство, ако последователно инвестираме пари в
индексен фонд с ниски разходи в продължение на десетилетия, оставяйки парите сами
да се капитализират. Този възглед идва до голяма степен от нашия начин на живот с
пестеливи разходи. Ако можеш да постигнеш всичките си цели, без да се налага да
поемаш допълнителния риск, който произтича от опитите да победиш пазара, тогава
какъв е смисълът дори да опиташ? Мога да си позволя да не бъда най-големия
инвеститор в света, но не мога да си позволя да бъда лош инвеститор. Когато го
разглеждаме по този начин, изборът да купим дялове от индексен фонд и да ги
задържим, е безпроблемен за нас. Знам, че не всеки ще се съгласи с тази логика, особено
моите приятели, чиято работа е да побеждават пазара. Уважавам това, което правят. Но
ето какво работи за нас.
Инвестираме пари от всяка заплата в тези индексни фондове – комбинация от
американски и международни акции. Нямаме поставена цел – просто каквото остане,
след като покрием разходите си. Ние увеличаваме пенсионните сметки в същите
фондове и допринасяме за инвестиционните планове за спестяване за колеж на нашите
деца.
И това е всичко. На практика цялата ни нетна стойност се състои от къща,
разплащателна сметка и някои индексни фондове на „Вангуард“.
Не ни е необходимо нищо по-сложно. Харесва ми простотата. Едно от най-дълбоките
ми инвестиционни убеждения е, че има малка връзка между инвестиционните усилия и
инвестиционните резултати. Причината е, че светът се движи от редките събития –
няколко променливи носят по-голямата част от доходността. Колкото и да се опитваш
да инвестираш, няма да се справиш добре, ако пропуснеш онези две или три неща, които
тласкат напред твоята стратегия. Вярно е обратното. Простите инвестиционни
стратегии могат да работят отлично, стига да улавят малкото неща, които са важни за
успеха на тази стратегия. Моята инвестиционна стратегия не разчита на избора на
правилния сектор или на отгатването на следващата рецесия. Тя разчита на висок
процент на спестявания, на търпение и оптимизъм, че глобалната икономика ще създава
стойност през следващите няколко десетилетия. Почти всичките ми инвестиционни
усилия се състоят в мислене за тези три неща – особено първите две, които мога да
контролирам.
В изминалите години съм променял инвестиционната си стратегия. Така че, разбира
се, има шанс да я променя и в бъдеще.
Без значение как спестяваме или инвестираме, аз съм сигурен, че винаги ще имаме за
цел независимостта и винаги ще правим всичко възможно, за да спим добре през нощта.
Смятаме, че това е крайната цел – овладяването на психологията на парите. Но
всекиму своето. Никой не е луд.
121
Послепис.
Защо потребителите мислят така,
както мислят – кратка история
За да схванете психологията на съвременния потребител и накъде би могъл да се
насочва, трябва да разберете как е стигнал дотук.
Как всички ние стигнахме дотук.
Ако си заспал през 1945 г. и се събудиш през 2020 г., няма да познаеш света около
себе си. Размерът на икономическия растеж, осъществен през този период, е буквално
безпрецедентен. Ако видиш равнището на богатство в Ню Йорк и Сан Франциско, ще
бъдеш шокиран. Ако го сравниш с бедността в Детройт, ще бъдеш шокиран. Ако видиш
цената на жилищата, на ученето в колеж и на здравеопазването, ще бъдеш шокиран. Ако
видиш какво мислят средностатистическите американци за спестяванията и за
разходите като цяло, ще бъдеш шокиран. А ако се опиташ да си дадеш разумно
обяснение за това как се е случило всичко, предполагам, че ще сгрешиш напълно.
Защото то не е интуитивно и не е предвидимо.
Случилото се в Америка след края на Втората световна война е история на
американския потребител. Това е история, която помага да се обясни защо хората
мислят за парите по начина, по който го правят днес.
Кратката история е следната: нещата бяха много несигурни, после станаха много
добри, после доста лоши, след това наистина добри, после наистина лоши и ето че сега
сме тук. И мисля, че има обяснение, което свързва всички тези събития в едно. И не
подробен разказ, а история за това как си пасват нещата.
Тъй като това е опит да се свържат големите събития, той оставя настрана много
подробности за случилото се през този период. Вероятно ще се съглася с всеки, който
посочи какво съм пропуснал. Целта тук не е да се опише всеки гейм, а да се види как
един мач повлиява на следващия.
Ето как съвременният потребител стигна дотук.
***
1. Август 1945 г. Завършва Втората световна война
Капитулацията на Япония е „най-щастливият ден в американската история“, пише
„Ню Йорк таймс“.
Но както се казва: „Историята е само една беда след друга“.
Радостта от края на войната бързо се сблъсква с въпроса „Какво ще стане сега?“
Шестнайсет милиона американци – 11% от населението – са се сражавали във
войната. Около осем милиона са в чужбина в нейния край. Средната им възраст е 23
години. В рамките на 18 месеца всички, без 1,5 милиона, ще си бъдат вкъщи, свалили
униформата.
А сега какво?
Какво ще правят по-нататък?
Къде ще работят?
Къде ще живеят?
122
Това са най-важните въпроси на деня по две причини. Първо, никой не знае
отговорите. Второ, ако не им се отговори бързо, най-вероятният сценарий – според
много икономисти – е, че икономиката ще потъне отново в дълбините на Голямата
депресия.
Три фактора действат веднага след войната:
1. Преустановеното строителство на жилища, тъй като на практика целият
производствен капацитет е прехвърлен към военното производство. През 1943 г. са
строени по-малко от 12 000 жилища на месец, което се равнява на по-малко от един нов
дом на американски град. Връщащите се войници са изправени пред сериозен недостиг
на жилища.
2. Специфичните работни места, създадени по време на войната – в производството
на кораби, танкове и самолети – изведнъж стават ненужни след нея и се стопяват със
скорост и обхват, рядко срещани в частния бизнес. Не е ясно къде ще могат да работят
войниците.
3. Броят на браковете нараства по време на войната и непосредствено след нея.
Войниците не искат да се връщат в сутерена на майка си. Те искат веднага да създадат
семейство в собствен дом с добра работа.
Това тревожи политиците, особено след като Голямата депресия все още е скорошен
спомен, приключил само преди пет години.
През 1946 г. Съветът на икономическите съветници представя на президента Труман
доклад, в който предупреждава за „пълномащабна депресия през следващата една до
четири години“.
В отделна записка от 1947 г. след среща с Труман се обобщава:
„Възможно е да сме в период на някаква рецесия, в който трябва да стъпваме на
много здрава почва, защото рецесионните сили заплашват да излязат извън контрол...
Съществува значителна перспектива, която не бива да се пренебрегва, че понататъшният спад може да увеличи опасността от низходяща спирала в условия на
депресия.“
Този страх се засилва от факта, че за растежа не може да се разчита веднага на износа,
тъй като две от най-големите икономики – на Европа и на Япония – са в руини и трябва
да се справят с хуманитарни кризи. А самата Америка е затънала в повече дългове от
всякога и ограничава преките правителствени стимули.
Така че какво направихме по въпроса?
2. Ниските лихвени проценти и предизвестеното раждане на американския
потребител
Първото нещо, което направихме, за да поддържаме икономиката на повърхността
след войната, беше да запазим ниски лихвените проценти. Това не е лесно решение, тъй
като войниците се прибират вкъщи при недостиг на всичко – от дрехи до автомобили, а
това временно прави инфлацията двуцифрена.
123
Федералният резерв не е политически независим преди 1951 г. 83 Президентът и
Федералният резерв могат да координират политиката си. През 1942 г. Федералният
резерв обявява, че ще поддържа краткосрочни лихви от 0,38%, за да подпомогне
финансирането на войната. Лихвите не помръдват с нито една базова точка през
следващите седем години. Тримесечната доходност на хазната остава под 2% до средата
на 50-те години.
Изричната причина за задържането на лихвените нива е да се поддържат ниски
разходите за финансирането на еквивалента на 6 трилиона долара, които са похарчени
за войната.
Но ниските нива допринасят и нещо друго за всички завръщащи се войници. Те
правят кредитите за купуване на жилища, коли, уреди и играчки наистина евтини.
Което от гледна точка на параноидния политик е страхотно. Потреблението се
превръща в целенасочена икономическа стратегия в годините след Втората световна
война.
Ерата на насърчаване на пестеливостта и спестяванията за финансиране на войната
бързо преминава в ера на активно насърчаване на разходите. Историкът от Принстън
Шелдън Гарън пише:
„След 1945 г. Америка отново се отклонява от моделите на насърчаване на
спестяванията в Европа и Източна Азия... Политиците, бизнесмените и лидерите на
синдикатите насърчават американците да харчат, за да стимулират икономическия
растеж.“84
Две неща усилват този тласък.
Едното е законопроектът за ветераните от войната, който предлага небивали
възможности за ипотеки. Шестнайсет милиона ветерани могат да си купят жилище,
често без заделени пари, без лихва през първата година и с толкова ниски фиксирани
лихви, че месечните вноски по ипотеката са по-ниски от наема.
Второто е взривното нарастване на потребителските кредити благодарение на
разхлабването на регулациите от ерата на депресията.
Първата кредитна карта е въведена през 1950 г. Кредити за покупки, разсрочено
плащане, лични заеми, заеми до заплата – всичко лети нагоре. А лихвите по всички
дългове, включително по кредитните карти, се приспадат от данъците по това време.
Прекрасно е на вкус. Така че се яде много. Проста история в проста таблица:
Година
1945
1955
1965
Обща задлъжнялост на домакинствата в САЩ
29,4 милиарда долара
125,7 милиарда долара
331,2 милиарда долара
Дългът на домакинствата през 50-те години нараства 1,5 пъти по-бързо, отколкото по
време на експлозията на задлъжнялостта през първото десетилетие на XXI век.
“Treasury-Fed Accord”, https://www.federalreservehistory.org/
S. Garon, “Beyond Our Means: Why America Spends While the World Saves”, Federal Reserve Bank
of St. Louis ( July 1, 2012).
124
83
84
3. Задържаното търсене на стоки, подхранено от кредитния бум и скрития ръст
на производителността от 30-те години, довежда до икономически подем
30-те години на ХХ век са най-трудното икономическо десетилетие в американската
история. Но има и скрита награда, която е забелязана едва след две десетилетия: по
необходимост Голямата депресия презарежда находчивостта, производителността и
иновациите.
Не се обръща особено внимание на бума на производителността през 30-те години,
защото всички са фокусирани върху това колко зле е икономиката. Не се обръща
внимание на това през 40-те, защото всички са фокусирани върху войната.
После настъпват 50-те години и изведнъж идва осъзнаването: „Еха, имаме някои
невероятни нови изобретения. И сме наистина добри, когато ги осъществяваме.“
Уреди, автомобили, телефони, климатици, електричество.
По време на войната е почти невъзможно да се купят много домакински стоки, защото
фабриките са преустроени, за да произвеждат оръжия и кораби. Това създава задържано
търсене на стоки от ветераните след края на войната. Създали семейства, нетърпеливи
да продължат живота си и окуражени с нови евтини потребителски кредити, те започват
да купуват така, както страната никога не е виждала.
Фредерик Луис Алън пише в книгата си „Голямата промяна“:
„През тези следвоенни години фермерът купува нов трактор, комбайн за царевица,
електрическа доилна машина. Всъщност той и съседите му събират страхотен
комплект от селскостопански машини за съвместно използване. Съпругата на
фермера получава блестящ бял електрически хладилник, за който винаги е мечтала и
никога не е била в състояние да си позволи по време на Голямата депресия, както и
модерна пералня, и фризер. Семейството в предградията инсталира миялна за съдове
и инвестира в мощна косачка. Градското семейство става клиент на пералня и се
сдобива с телевизор за хола. Кабинетът на съпруга е климатизиран. И така до
безкрай.“
Трудно е да се преувеличи колко голям е този скок.
Производството на лични автомобили и камиони на практика е спряно от 1942 до
1945 г. А после, от 1945 до 1949 г., са продадени 21 милиона автомобила. Още 37
милиона са продадени до 1955 г. Малко под два милиона домове са построени от 1940
до 1945 г. А след това, от 1945 до 1950 г., са построени седем милиона. Други осем
милиона са построени до 1955.
Задържаното търсене на стоки и нашата новооткрита способност да произвеждаме
стоки, създават работни места, благодарение на които ветераните от войната се връщат
на работа. И то на добра работа. Прибавете това към потребителския кредит и
капацитетът на Америка за харчене експлодира.
През 1951 г. Федералният резерв пише на президента Труман: „Към 1950 г. общите
потребителски разходи, заедно с жилищното строителство, възлизат на около 203
милиарда долара, или около 40% над равнището от 1944 г.“85
Отговорът на въпроса: „Какво ще правят всички тези ветерани след войната?“ е
очевиден. Те ще си купуват стоки с пари, спечелени от работата им, като произвеждат
нови стоки, подпомогнати от евтините заети пари, за да купуват още повече стоки.
85
“Economic Report of the President”, FRASER, St. Louis Federal Reserve (1951).
125
4. Печалбите се разпределят по-равномерно от всякога
Определящата характеристика на икономиката през 50-те години е, че страната
забогатява, като прави бедните по-малко бедни.
Средната работна заплата се удвоява от 1940 до 1948 г., след което отново се удвоява
до 1963 г. А тези печалби се насочват към онези, които са били пренебрегвани в
продължение на десетилетия преди това. Разликата между богатите и бедните се свива
неимоверно.
Луис Алън пише през 1955 г.:
„Огромната преднина на заможните в икономическата надпревара е намалена
значително. Промишлените работници се справят най-добре като група –
семейството на металург преди е живяло с 2500 долара, а сега получава 4500 долара,
или семейството на висококвалифицирания стругар, което преди е разполагало с 3000
долара, а сега може да похарчи годишно 5500 или повече долара.
Що се отнася до горния един процент, наистина заможните и богатите, към които
бихме могли да отнесем приблизително групата с доходи над 16 000 долара, техният
дял в общия национален доход, след данъците, спада до 1945 г. от 13 процента на 7
процента.“
Това не е краткосрочна тенденция. Реалният доход на най-долните двайсет процента
от наемните работници нараства с почти идентична сума както горните 5% от 1950 до
1980 г.
Равенството не се изчерпва със заплатите.
Рекорден брой жени работят извън дома. Техният дял в работната сила се увеличава
от 31% след войната до 37% до 1955 г. и до 40% до 1965 г. Печелят и малцинствата.
След встъпването в длъжност през 1945 г. Елинор Рузвелт пише за един репортер
афроамериканец, който ѝ казал:
„Давате ли си сметка какво стана за дванайсет години? Ако на приема през 1933 г.
толкова цветнокожи хора бяха минали по пътеката и бяха се смесили с всички
останали, както го направиха днес, всеки вестник в страната щеше да го напише. А
ние дори не смятаме, че това е новина и никой от нас няма да го спомене.“
Правата на жените и малцинствата все още са далеч от това, което са днес. Но
напредъкът към равенство в края на 40-те и 50-те е изключителен.
Сближаването на класите означава и сближаване на начина на живот. Обикновените
хора карат „Шевролет“. Богатите хора карат „Кадилак“. Телевизията и радиото
изравняват забавленията и културата, на които хората се наслаждават независимо от
класата. Каталозите за поръчки по пощата изравняват дрехите, които носят хората, и
стоките, които купуват, независимо къде живеят. „Харпърс магазин“ отбелязва през
1957 г.:
„Богатият пуши същата марка цигари като бедния, бръсне се със същата самобръсначка, използва същия тип телефон, прахосмукачка, радио и телевизор, има същия
вид осветление и отопление в къщата си и така до безкрай. Разликите между авто-
126
мобила му и този на бедняка са незначителни. По същество те имат подобни двигатели, подобни принадлежности. В ранните години на века е имало йерархия на автомобилите.“
Пол Греъм описва през 2016 г. как нещо толкова просто, колкото наличието на само
три телевизии, успява да изравни културата:
„Трудно е да си го представим сега, но всяка вечер десетки милиони семейства
сядаха заедно пред телевизора си, гледаха едно и също предаване, по едно и също време
като съседите си. Това, което се случва сега с финала за „Супер Боул“, се случваше
всяка вечер. Бяхме буквално в синхрон.“86
Това е важно. Хората измерват благосъстоянието си спрямо своите връстници. И през
по-голямата част от периода 1945-1980 г. хората имат много неща, подобно на
връстниците си, с които да се сравняват. Много хора – повечето хора – живеят живот,
който е или равен, или поне достъпен за околните. Идеята, че животът на хората се
изравнява колкото доходите им, е важен момент от тази история, към която ще се
върнем.
5. Дълговете нарастват неимоверно. Но доходите също, така че това не е голям
проблем
Задлъжнялостта на домакинствата се увеличава пет пъти от 1947 до 1957 г. поради
комбинацията от новата култура на потребление, новите дългови продукти и лихвените
проценти, субсидирани от правителствените програми и задържани ниски от
Федералния резерв.
Но ръстът на доходите е толкова силен през този период, че въздействието на
дълговете върху домакинствата не е съществено. А веднага след войната
задлъжнялостта на домакинствата е много ниска. Голямата депресия заличава голяма
част от нея, а разходите на домакинствата са толкова свити по време на войната, че се
ограничава и натрупването на дългове. Така че ръстът на дълга и на доходите на
домакинствата през 1947-1957 г. е управляем.
Съотношението дълг-доход на домакинствата днес е малко над 100%. Дори след
покачването през 50-те, 60-те и 70-те години, то се задържа под 60%. Голяма част от
този бум на дълга е заради нарастването на собствеността на жилищата.
Делът на собствените жилища през 1900 г. е 47%. Остава си същият през следващите
четири десетилетия. След това излита нагоре, като достига 53% до 1945 г. и 62% до
1970 г. Значителна част от населението сега използва дълг, до който предишните
поколения нямат – и не биха могли – да имат достъп. И като цяло няма нищо против.
Дейвид Халбърстам пише в книгата си „Петдесетте“:
„Те бяха сигурни в себе си и в своето бъдеще по начин, който [онези], израснали в потрудни времена, намират за поразителен. Те не се страхуваха от дълга, както
родителите им... Те се различаваха от родителите си не само по това колко печелеха
и какво притежаваха, но и по вярата си, че бъдещето вече е настъпило. Като първи
собственици на домове в семействата си, те носеха ново вълнение и гордост със себе
си в магазина, докато купуваха мебели или уреди – в други времена младите двойки
86
P. Graham, “Hie Refragmentation”, paulgraham.com (2016).
127
проявяваха такива чувства, когато купуваха дрехи за първото си бебе. Сякаш самото
постижение да притежаваш дом, представляваше такъв огромен пробив, че си
заслужаваше да купуваш само най-хубавото за него.“
Сега е подходящият момент да обобщим няколко неща, тъй като те ще стават все поважни:
• Америка процъфтява.
• Процъфтява заедно, както никога досега.
• Процъфтява с дълг, който по това време не е голям проблем, защото все още е нисък
спрямо доходите и има обществено съгласие, че дългът не е страшно нещо.
6. Нещата започват да се влошават
1973 г. е първата година, в която става ясно, че икономиката върви по нов път.
Рецесията, започнала през тази година, довежда безработицата до най-високата
стойност от 30-те години. Инфлацията нараства. Но за разлика от следвоенните скокове,
си остава висока.
Краткосрочните лихвени проценти достигат 8% през 1973 г. в сравнение с 2,5%
десетилетие по-рано.
А всичко това трябва да се постави в контекста на страховете, събудени от Виетнам,
бунтовете и убийствата на Мартин Лутър Кинг, на Джон и Боби Кенеди.
Става мрачно.
Америка доминира в световната икономика през двете десетилетия след войната.
Индустриите на много от най-големите страни са в руини след бомбардировките. Но с
настъпването на 70-те години това се променя. Япония процъфтява. Китайската
икономика се отваря. Близкият изток надува петролните си мускули.
Съчетанието на щастливи икономически предимства и култура, споделяни от найголямото поколение – закалено от депресията и усвоило системното сътрудничество
през войната – се изменя, когато родените след войната започват да навлизат в
пълнолетието. Новото поколение има различен поглед към света, а в същото време
затихват много от икономическите попътни ветрове от предишните две десетилетия.
Всичко във финансите е данни в контекста на очакванията.
Една от най-големите промени през миналия век се случва, когато икономическите
ветрове започват да духат в различни и непостоянни посоки, а очакванията на хората
все още се крепят на следвоенната култура на равенство. Не непременно равенство на
доходите, въпреки че го има и това. Но равенство в начина на живот и консумация,
представата, че животът на някой, който е в 50-и процентил по доходи, не трябва да
бъде драстично различен от онези в 80-и или 90-и процентил. И че някой от 99-ия
процентил живее по-добър живот, но все пак живот, който някой от 50-ия процентил
може да разбере.
Ето как работи Америка през по-голямата част от периода 1945-1980 г. Няма значение
дали смяташ, че това е морално правилно или погрешно. Важното е, че се е случило.
Очакванията винаги се движат по-бавно от фактите. А икономическите факти от
годините между началото на 70-те и началото на XXI век са, че растежът продължава,
но става по-неравномерен, а очакванията на хората за това как трябва да се сравнява
начинът им на живот с този на техните връстници, не се променят.
128
7. Бумът се възобновява, но е различен от преди
В рекламата на Роналд Рейгън от 1984 г. „Утро над Америка“ се заявява:
„Над Америка отново е утро. Днес на работа ще тръгнат повече мъже и жени от
всякога в историята на страната ни. С лихвени проценти на около половината от
рекордно високите стойности от 1980 г., близо 2000 семейства днес ще си купят нови
жилища, повече отколкото по всяко време през последните четири години. Този
следобед 6500 млади мъже и жени ще бъдат женени, а с инфлация по-малка
наполовина от преди четири години само, те могат да очакват с увереност
бъдещето.“
Това не е хипербола. Ръстът на БВП е най-висок от 1950 г. насам. Към 1989 г. има
шест милиона по-малко безработни американци, отколкото преди седем години.
Индексът „Стандарт и Пуърс 500“ е нараснал почти четири пъти между 1982 и 1990 г.
Общият реален растеж на БВП през 90-те години е приблизително равен на този от 50те години – 40% срещу 42%.
Президентът Клинтън се хвали в речта си „За състоянието на Съюза“ през 2000 г.:
„Започваме новия век с над 20 милиона нови работни места, с най-бързия икономически растеж от повече от 30 години, с най-ниските равнища на безработица от 30
години насам, с най-ниските равнища на бедност от 20 години насам, с най-ниските
регистрирани равнища на безработица при афроамериканци и латиноси, първите
преки излишъци от 42 години насам, а следващия месец Америка ще постигне найдългия период на икономически растеж в цялата ни история. Изградихме нова икономика.“
Последното му изречение е важно. Това е нова икономика.
Най-голямата разлика между икономиката от периода 1945-1973 г. и тази от периода
1982-2000 г. е, че един и същ по размер растеж пълни съвсем различни джобове.
Вероятно сте чували тези цифри, но си струва да се припомнят. „Атлантик“ пише:
„Между 1993 и 2012 г. доходите на най-горния 1% нарастват с 86,1%, докато при
най-долните 99% се отчита само 6,6% ръст.“
Джоузеф Стиглиц през 2011 г.:
„Докато през последните десет години доходите на най-горния 1% са се увеличили
с 18%, доходите на тези в средата всъщност намаляват. При мъжете със средно
образование спадът е рязък – 12% само през последния четвърт век.“
Това е почти обратното на изравняването, настъпило след войната.
Защо се случва това, е един от най-неприятните дебати в икономиката, надминат
единствено от дебата за това какво трябва да направим по въпроса. За щастие, за целите
на нашето обсъждане той няма значение.
Важното е само, че рязкото неравенство се превръща в сила през последните 35
години и това се случва през период, в който в културно отношение американците се
129
придържат към две идеи, с корени в икономиката след Втората световна война: че
трябва да поддържаш начин на живот, подобен на повечето други американци, и че
поемането на дългове за финансиране на този начин на живот е приемливо.
8. Голямото напъване
Ръстът на доходите при малка група американци довежда до това, че тази група се
откъсва от другите по начин на живот.
Те купуват по-големи домове, по-хубави коли, учат в скъпи училища и почиват на
модни курорти. А всички останали гледат – подтиквани от рекламистите от „Медисън
Авеню“ през 80-те и 90-те години и от интернет след това.
Начинът на живот на малка част от законно богатите американци раздува стремежите
на повечето американци, чиито доходи не нарастват.
Културата на равенство и сплотеност, която доминира от 50-те до 70-те години,
неусетно е подменена от ефекта „бъди в крак с Джо“.
Сега можете да видите проблема.
Джо е инвестиционен банкер, който печели 900 000 долара годишно, купува си къща
с площ от 4000 квадратни метра и два мерцедеса и изпраща три от децата си в частното
училище „Пепърдайн“. Той може да си го позволи.
Питър, управител на банков клон, който печели 80 000 долара годишно, гледа Джо и
изпитва подсъзнателното усещане, че има право да живее по подобен начин, защото
родителите на Питър са вярвали – и са му внушили, – че начинът на живот на
американците не е толкова различен, дори и да работят различни неща. Родителите му
са били прави за своето време, тъй като доходите са били строго разпределени. Но това
е било тогава. Питър живее в различен свят. А очакванията му не са се променили много
в сравнение с очакванията на родителите му, макар че фактите са се променили.
И така, какво прави Питър?
Той взема огромна ипотека. Има 45 000 долара дълг по кредитната карта. Взема на
лизинг две коли. Децата му ще завършат с тежки студентски заеми. Не може да си
позволи нещата, които Джо може, но е подтикван да се напъне, за да постигне същия
начин на живот.
Това е голямото напъване.
То би изглеждало нелепо за някого през 30-те години.
Но ние цели 75 години след края на войната насърчаваме културното приемане на
задлъжнялостта на домакинствата.
По времето, когато медианата на заплатите е равна, медианното ново американско
жилище се разширява с 50%.
Средностатистическото ново американско жилище вече има повече бани, отколкото
обитатели. Почти половината имат четири или повече спални, в сравнение с 18% през
1983 г. Средният заем за автомобили, коригиран с инфлацията, се е увеличил повече от
два пъти между 1975 и 2003 г., от 12 300 на 27 900 долара.
И знаете какво става с разходите за колеж и студентските заеми.
Съотношението дълг-доходи на домакинствата остава почти неизменно от 1963 до
1973 г. После започва да се покачва и се покачва, и се покачва, от около 60% през 1973 г.
до над 130% към 2007 година.
Дори когато лихвените проценти спадат от началото на 80-те до 2020 г., процентът от
доходите за плащания по обслужване на дълга нараства. И това се задълбочава при
групите с по-ниски доходи. Делът от доходите, отиващ за плащания по дългове и лизинг
130
е малко над 8% за групите с най-висок доход – тези с най-голям прираст на доходите, –
но е над 21% за тези под 50-ия процентил. Разликата между този нарастващ дълг и
увеличаването на дълга, настъпило през 50-те и 60-те години, е, че скорошният скок
започва от висока база. Икономистът Хайман Мински описва началото на дълговите
кризи:
„Моментът, в който хората поемат повече дългове, отколкото могат да обслужват.
Това е неприятен, болезнен момент. Все едно Уили Койота, който търчи във въздуха, да
погледне надолу, да осъзнае, че е прецакан, и да падне стремително.“
Което, разбира се, се случва през 2008 г.
Фиг. 8 Медианна площ в кв. м. на новите американски жилища
9. Щом една парадигма се наложи, много е трудно да я промениш
След 2008 г. са отписани много дългове. И тогава лихвените проценти спадат.
Плащанията на домакинствата по дълговете като процент от дохода сега са на найниските равнища от 35 години насам. Но реакцията на 2008 г., колкото и необходима да
е била, увековечава някои от тенденциите, които ни доведоха дотук. Количественото
облекчаване предотврати икономическия колапс и повиши цените на активите изгодно
за тези, които ги притежават – предимно богати хора.
Федералният резерв подкрепи корпоративния дълг през 2008 г. Това помогна на тези,
които притежаваха този дълг – предимно богати хора.
Намаляването на данъците през последните 20 години засяга предимно хората с повисоки доходи. Те изпращат децата си в най-добрите колежи. Тези деца могат да
продължат да получават по-високи доходи и да инвестират в корпоративен дълг, който
ще бъде обезпечен от Федералния резерв, в собствени акции, които ще бъдат
подкрепени от различни правителствени политики и т.н.
Нито едно от тези неща не е проблем само по себе си, поради което те продължават.
Но те са симптоми на нещо по-голямо, което се случва от началото на 80-те години:
131
икономиката работи по-добре за някои хора, отколкото за други. Успехът не е толкова
меритократичен, както преди, а когато се постигне успех, той се възнаграждава с повисоки печалби от предишните епохи.
Не е нужно да мислите, че това е морално правилно или грешно.
И отново, в тази история няма значение защо това се е случило.
Просто е важно, че се е случило и е накарало икономиката да се отклони от
очакванията на хората, формирани след войната: че има широка средна класа без
системно неравенство, където съседите до теб и на няколко мили по улицата живеят
живот, който е доста подобен на твоя.
Донякъде причината тези очаквания да се запазват в продължение на 35 години, след
като са изчезнали от реалността, е, че са се отразявали добре на много хора, когато са
били валидни. Не е лесно да се откажеш от нещо толкова хубаво – или поне от
впечатлението, че е било толкова хубаво.
Затова някои хора не се отказват. Те си го искат обратно.
10. Чаеното парти, Окупирай Уолстрийт, Брекзит и Доналд Тръмп
представляват групи, всяка от които крещи: „Спрете влака, искам да сляза“
Подробностите са различни, но всички те викат – поне отчасти, – защото в контекста
на следвоенното очакване, че нещата трябва да работят приблизително еднакво за
приблизително всички, при тях не се получава.
Може да се присмееш на свързването на възхода на Тръмп единствено с
неравенството в доходите. Така и трябва. Но в тези неща винаги има и по-дълбоки
слоеве.
И тъкмо това кара хората да си мислят: „Не живея в света, който очаквах. Това ме
вбесява. Така че майната му. Майната ти и на теб! Ще се боря за нещо съвсем различно,
защото това – каквото и да е – не работи.“
Вземете този манталитет и го снабдете със силата на „Фейсбук“, „Инстаграм“ и
кабелните канали – където хората са запознати по-добре от всякога с това как живеят
другите хора. Все едно да гасиш с бензин огъня.
Бенедикт Евънс казва: „Колкото повече нови гледни точки предлага на хората
Интернет, толкова повече се ядосват те, че съществуват различни възгледи“. Това е
голямата промяна в сравнение със следвоенната икономика, където диапазонът на
икономическите мнения беше по-малък, защото действителният диапазон на доходите
беше по-тесен, и защото не беше толкова лесно да се види и научи какво мислят другите
хора и как живеят.
Не съм песимист. Икономиката е история от цикли. Нещата идват, нещата си отиват.
Равнището на безработица сега е най-ниското от последните десетилетия. Заплатите
всъщност растат по-бързо за работниците с ниски доходи, отколкото за богатите. 87
Разходите за колеж като цяло са спрели да растат, като се вземат предвид грантовете.88
Ако всички проучат напредъка в здравеопазването, комуникациите, транспорта и
гражданските права в сравнение със славните 50-те, предполагам, че повечето не биха
искали да се върнат там.
Но централната тема на тази история е, че очакванията се променят по-бавно от
реалността на терен. Докато хората се придържаха към очакванията от 50-те години,
P. Davidson, “Jobs in high-wage industries are growing fastest”, USA Today (December 14, 2019).
R. Channick, “Average college costs flat nationwide, at just under $15 K, as universities increase grants”,
Chicago Tribune (October 16, 2018).
132
87
88
икономиката се променяше през следващите 35 години. А ако бумът на средната класа
започваше днес, очакванията, че шансовете са срещу всички, освен онези на върха,
може би щяха да се запазят.
Затова ерата на „Това не работи“ може да продължи.
И ерата на „Имаме нужда от нещо коренно ново, точно сега, каквото и да е“ може да
продължи.
Което в известен смисъл наподобява началото на събития, довели до неща като
Втората световна война, откъдето започна тази история.
Историята е просто една беда след друга беда.
А пък „светът е пълен с очевидни неща, които никой никога не забелязва“...
133
Моргън Хаузел
Психология на
забогатяването
Английска. Първо издание
Psychology of Money
Copyright © Morgan Housel, 2020
All rights reserved
Originally published in the UK by Harriman House Ltd in 2020
© Гриша Атанасов, превод
© Мира Минкова, художествено оформление на корицата
Илияна Велева, редактор
© Издателство ЕРА, София, 2021
https://4eti.me
ISBN: 978-954-389-607-3
Издателство ЕРА, София
Тел. 02/9801629
E-mail: era@erabooks.net
134