Приказка за моето детство „Свобода” Беше есента на 2002 година, живеех сякаш в друга реалност - нямаше ги колите, шумът, замърсеният въздух и нестихващите разговори. Къщата ни беше стъпила сякаш на границата между морето и планината, така че усещах близостта и на двете - нещо, от което се нуждая през всеки ден от живота си на “възрастен”. Родителите ми търсиха близостта на природата ежедневно, независимо дали ще е с разходка по брега на морето, или безцелно скитане по пътеки из Странджанската джунгла, сред храсти, дървета, гъби, коприва и всичко, което може да предложи гората. Та и аз така - откакто се помня, все си ме влече натам първо без да разбирам, а сега вече като напълно осъзната необходимост. Не помня какво е била представата ми за време (със сигурност по-различна от сегашната ми), но затваряйки очи сега, се улавям за усещането за безвремие от онези дни. Баща ми често използваше тази дума, когато бяхме до морето - гледаше към хоризонта, сякаш пренасяйки се някъде другаде, и с полуусмивка казваше: “Гледай, лапе - безвремие”. Тази дума ме преследва и до днес, най-често, когато съм сред природата и ме завладее онова чувство, което ми е трудно да опиша на останалите. Има и друга дума, която е била близка до сърцето ми, но без да я разбирам напълно “свобода”. Какво разбира едно малко момиче от свободата? Тя обаче беше там - при всеки изгрев, при всеки залез. Всеки път, когато гледах към нощното небе, без да знам какво точно търся. Винаги, когато усещах вятъра по кожата си, капките от краткия летен дъжд, нощната августовска прохлада или ноемврийския морски студ. Свобода на мислите, свобода на емоциите, свобода на изборите, свобода на душата. Именно тази магия на свободата ме притегли през онзи есенен следобед. Всичко беше притихнало, необичайно за мястото, на което живеехме. Небето се багреше в странни цветове и форми, облаците започваха да се тъмнеят и сякаш излъчваха електричество. Макар и малка, бях прекарала достатъчно време сред природата, че да разпознавам промените на времето. Помня, че с родителите ми влязохме в някакъв глупав спор - днес дори не помня какъв беше поводът. Никога не съм била проблемно дете, но инатът често ми играеше лоша шега, силните емоции също. Знаех добре, че малко време насаме ще ми помогне да си събера мислите и хукнах. Поех по близката пътека и бягах с все сили към любимото си място. Знаех, че ще успея да уловя и залеза и тогава всичко ще се нареди. Усещах миризмата на озон във въздуха - онази, която се появяваше преди всяка буря - но нямаше сила, която да ме накара да спра в този момент. Тичах, плачех, спъвах се, засмивах се - възвръщайки баланса си, колкото и парадоксално да звучи. Стигнах до познатата поляна с дървото и просто се стоварих на тревата. Затворих очи, свързвайки се със земята, и усетих първите силни пориви на вятъра. Когато погледнах небето, бързо разбрах, че залез днес няма да видя - небето беше притъмняло съвсем, облаците се струпваха заплашително, препречвайки пътя на светлината. Бурята сякаш се изви за секунди - пороят образуваше непробиваема стена, вятърът се извиваше и виеше заплашително, светкавици започнаха да раздират въздуха. Не си признах по-късно, но нещо в тази стихия ме караше да се чувствам жива - сякаш гледах проявление на собствената си същност. Усещането за опасност, която идва изцяло от природата, гъделичкаше сетивата ми. Първата ми мисъл беше за това как ще се притеснят родителите ми. Често чувах, че съм самонадеяна, някак обаче и до днес не го приемам като негативно качество - на моменти рисково, но не и лошо. Отново щяха да се окажат прави - знаех, че предстои буря и въпреки това реших да изляза. Именно мисълта за притеснението на мама и тате ме накара да хукна обратно към вкъщи. Знаех за закрита беседка наблизо, можех да се скрия там, но не исках да им го причинявам, а и не се бях отдалечила чак толкова. По пътеката навръщане не се виждаше почти нищо, защото дърветата не позволяваха на и без това оскъдната светлина да премине. Бях изминавала това разстояние толкова много пъти, че се движех като на магия. Малко преди да изляза от гората обаче, чух някакъв звук вляво от себе си. Беше отчаяно писукане, сякаш някой плачеше, и аз, разбира се, последвах звука - по-мокра нямаше как да стана така или иначе. Не след дълго видях, че в близките храсти нещо се движи. Приближих се достатъчно, че да видя малкото същество - пепелявосиво врабче, което някак се беше оплело в тръните. Нямах време за губене, защото дъждът започваше да покрива дори скритите от шумата места, затова извадих гъбарското ножче, което винаги носех в джоба си, и започнах да разплитам храстите около птичката. Очаквах да отлети веднага щом я измъкна от капана и, но забелязах, че не може да движи добре едното си крило. Взех врабчето внимателно в ръце, и го скрих под якето си, докато изтичам последните метри до вкъщи. Родителите ми за пореден път ме изненадаха - по лицата им се четеше притеснение, очите на мама бяха насълзени, но облекчението, че се прибирам и съм добре отложи “карането” за… друг път. Когато измъкнах внимателно животинчето от якето си, вниманието се насочи изцяло към опитите да му помогнем. Тате бързо натрупа платове и слама в импровизирано гнездо, в което положихме малкото същество, мама му даде трохички и така Врабчо заживя с нас за известно време. Привързах се много, както често ми се случва, затова и беше толкова трудно, когато настъпи денят, в който да пуснем птичката да отлети. Смесени емоции бяха обгърнали детското ми сърце, но дълбоко в себе си знаех, че това е правилното нещо. Отворих шепи и Врабчо веднага излетя, надавайки весело писукане. Погледнах родителите си и се учудих, че не реагират… Само аз ли бях чула, че птичката извика “Свобода!”?! Интерпретация: Ако трябва да бъда напълно откровена, до последно се колебаех дали да представя история, която ми е по-лесно да тълкувам след това, или просто да пиша от сърце, а после да му мисля. Избрах втория вариант - нямах идея от гледна точка на коя теория ще интерпретирам приказката си, нито пък дали тя ще бъде удобна за целта. Прочитайки написано обаче, не мога да не видя в историята на моето детство трите основни компонента на логотерапията на В. Франкъл - свободна воля, волята да има смисъл и смисъла на живота. Докато пишех, ми беше доста трудно да разгранича настоящата аз от тогавашната - всъщност може би и не успях изцяло, защото осъзнах, че връщайки се назад, пак съм си аз. Ще се постарая да го направя, доколкото мога, в тълкуването. Що се касае до свободната воля като възможност на хората да действат автономно в контекста на определени условия, тя се наблюдава в решението на момичето от приказката да потърси спокойствието на природата след спречкването с родителите си. В случая възрастта на героинята, спречкването, както и очакваното влошаване на времето, играят ролята на тези “определени условия”. Макар неосъзнато, тя сякаш усеща този порив на свободната воля и затова предприема действия, така че да му отговори. Волята да има смисъл, както и търсенето на този смисъл, може са се открие в хода на цялата представена история. Малкото момиче отново неосъзнато търси този смисъл - в изгревите, залезите, небето, цялата природа - сякаш този смисъл търсят и неговите родители. То не знае какво точно търси, прави го някак инстинктивно. Посочен от Франкъл начин, по който човек може да направи живота си смислен, е именно “преживяването, което ни дава съзерцанието на природата”. Според логотерапията смисълът не се измисля от човека - човек го открива в света около себе си и този смисъл може да се трансформира. В представената история героинята открива смисъл в природата и нейните проявления - чувства се “най себе си” именно в развилнялата се буря. Не след дълго обаче смисъл се открива и другаде - в срещата с птичето и последващата грижа за него - доказателство как смисълът може да приема различни форми.