ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” Педагогически факултет Реферат по дисцплина: Семейна педагогока на тема: Детето в семейството Изготвил: Проверил: Мила С. Младенова Ф.№ 1523Б спец. ПНУП – магистър Доц. д-р Венка Кутева гр. Враца 2012г. Редица изследвания показват, че коефициентът на умственото развитие при детето зависи от степента на образованост на родителите, условията на осиновяване и отглеждане, броя на децата в едно семейство (В. Динев, 1993, 126) . Класически изследвания на Шахтър (1959) показват връзка между афилиативното поведение и поредността на раждането, като първородните и единствените деца в семейството са по-склонни към афилиация в сравнение с родените след това деца. Този факт може да ни накара да очакваме, че първородните деца ще са по-екстравертни от родените след тях. Това може също да означава, че те са по-невротични. Във всеки случай изследванията не потвърждават категорично нито едната, нито другата хипотеза. Някои довеждат до изцяло отрицателни резултати, а в други изводите са противоречиви (Х. Айзенк, 1987,317). Първородните момчета са по-екстравертни от родените след тях момчета, а първородните момичета - обратно - са по-интровертни. Друго интересно откритие в това изследване е, че децата от различен пол в едно семейство имат по-висок показател на невротизъм от еднополовите деца. Лесно обяснение на тези резултати не може да се намери изведнъж. Засега най-подходящото заключение, според Айзенк е, че влиянието на поредността на раждането върху личността е сложно, незначително и противоречиво, което е напълно логично, ако голяма част от изменчивостта на личността зависи от наследствеността (Х. Айзенк, 1987, 317). Особен проблем в това отношение представлява т. нар. недостатъчност на възпитателния авторитет - съвкупност от факти, характеризиращи личността на човек, лишен в детството си от необходимия за възпитание авторитет. Синдромът на недостатъчния възпитателен авторитет, описан през 1956 г. от Дж. М. Сатър и Х. Лучони, се проявява, когато детето живее в нестабилна, "хаотична", без правила и принципи среда. Той се характеризира преди всичко със слаб Аз, неспособен да води организиран живот; дълбоко чувство за несигурност (субектът няма ориентири, не знае как да се държи в живота); впечатление за крайна усамотеност, което затруднява или осуетява всяка трайна и дълбоко афективна връзка. Човекът, който проявява този синдром, е потиснат, плах в социалните отношения, затворен в себе си или - по-често - експанзивен предизвикателен, агресивен. Състоянието му може да се развие по посока на психична неуравновесеност (Н. Силами, 1996, 180). Отчуждението засяга не само икономическите, но и личните отношения, които се превръщат не в отношения между човешки същества, а между предмети. Вероятно най-важната и най-пагубната форма на духа на машиналност и отчуждение е отношението на личността към своето собствено Аз. Личността, колкото и да е убедена в своите качества, няма думата - всичко зависи от нейната популярност и успеха и на пазара. Търсят ли я, тя е някой, не се ли ползва с популярност - тя просто е никой. Тази зависимост на самомнението от пазарния успех на "личността" обяснява защо популярността има такова огромно значение за съвременния човек. Тя е условие не само за неговия напредък в практическата дейност, но и за запазване на самочувствието му или за пропадането му в бездната на комплекса за малоценност (Е. Фром, Бягство ..., 1992, 100). За хора с незначителна собственост и скромен обществен престиж семейството представлява източник на личен авторитет. В кръга на близките си човекът се чувства "някой". Съпругата и децата му изпълняват неговата воля, той е в центъра на вниманието и наивно приема ролята си като свое естествено право. Макар да е никой в обществения живот, мъжът е цар у дома си. Извън семейството националната гордост също му повишава самочувствието. Дори да е никой, той изпитва гордост от принадлежността си към група, която мисли, че се намира над другите обществени слоеве (Е. Фром, Бягство, 1992, 101). Афективните потребности на човека са също толкова важни, колкото и останалите и незадоволяването им може да има тежки последици. Когато малкото дете бъде отделено от своята майка, плачът и виковете изразяват безпомощността и тревожността му. После настъпва примирие, но с него апатия и отказ да се храни. Ако никой не замести майката по време на продължително отсъствие, забелязва се спиране на физическото развитие и обща регресия. Наученото в последно време изчезва, езикът обеднява, става "бебешки". Понякога детето си причинява болка или се самонаранява. Органичните съпротивителни сили отслабват много. Р. Шпиц е доказъл вредата от ранната афективна недостатъчност. Тествайки редовно бебета, отглеждани от детегледачки в образцови детски ясли и сравнявайки ги с кърмачета, отглеждани от майките им в изправителен дом, той констатира, че вторите имат нормално психомоторно развитие (КР=105 в края на втората година), а развитието през първите постепенно деградира. Докато при началните тестове за бебета коефициентът им на развитие (КР) е 124, тази цифра слиза на 72 в края на първата година, а след втората година била едва 45. Освен това в образцовите ясли умират една трета от децата (по-точно 37,3%), а между децата на затворничките няма нито един смъртен случай. Шпиц и неговите последователи установяват, че нежеланите афекти от афективната недостатъчност са толкова по-тежки, колкото по-рано настъпи тя и колкото по-дълго продължи. При повече от петмесечна раздяла у децата се появават трайни личностни (интелектуални и афективни) разстройства. За да проверят тези твърдения други автори (Дж. Б. Баулби, А. Фройд) анализират миналото на социално дезадаптирани възрастни или юноши. Оказва се, че престъпността (най-вече кражбите и проституирането при малолетни) е от 4 до 5 пъти по-честа при субектите, лишени от афективност в детството, отколкото при отгледаните в нормални семейства. Има случаи, в които раздялата със семейството е наложителна. Тогава детето трябва да бъде подготвено за това тежко изпитание, за да разсее, доколкото е възможно, тревожността, която неизбежно ще настъпи. Все по-често в болниците и в детските медицински заведения майките могат да бъдат с децата си, ако желаят. В противен случай им се препоръчва да оставят на детето някаква своя вещ и да го посещават почесто. Потребността да обичаш и да бъдеш обичан е не по-малко важна в зрялата възраст. Когато задоволяването и се затруднява поради трудно установяване на социални връзки или житейски събития, субектът може да се отдаде на разнообразни заместващи дейности като посвещаването в благотворителност или колекционирането. Но когато афективната празнина не е запълнена, може да настъпи повече или по-малко депресивно състояние, което понякога води до самоубийство (Н. Силами, 1996, 27). "Чувството, че си ценен е съществено за психичното здраве и е основно за самодисциплината. То е пряк резултат от родителската любов. Това убеждение трябва да се придобие в детството, защото е много трудно то да бъде придобито в по-нататъшното развитие на индивида. След като децата веднъж са придобили това чувство вследствие на бащинска и майчина любов, то по-късно превратностите на съдбата не биха прекършили техния дух "(М. Пек, 1994, 21). Друго явление което се наблюдава е т. нар. „семеен роман” специален фантазъм, при който субектът си въобразява, че е роден от родители с високо социално положение, и презира своите, смятайки, че е осиновено дете. В други варианти на този фантазъм субектът може да подозира майка си в тайни любовни връзки или да се разглежда като единствено законно дете на своята майка. Тези преработки се появяват, когато детето се сблъсква с принудителна раздяла с родителския дом (Р. Шемама, 1998, 274). В отношението между родители и деца протичат много големи промени. До средата на ХVIII в. децата страдат много: една част от тях умират в детството си, често са подлагани на тежки побоища, много са изпращани в чужди семейства да се учат или да прислужват и често имат твърде далечни отношения с родителите си. По-късно детството е признато като обособен период от живота - между пеленачето и възрастния. В началото на ХIХ в. обаче родителите стават по-строги, по-малко толерантни и са убедени, че могат да създават от децата си "добри" възрастни. В този момент значението на религиозните идеи е голямо, в това число, че лошите навици на детето трябва да бъдат преодолени чрез заплахи за религиозно наказание и с акцент върху дълга и съзнанието (М. Аргайл, М. Хендерсън, 1989, 251). В нашия век идеите на психолозите имат силно влияние върху отношенията родител - дете посредством популярните книги за отглеждане на бебета и женските списания. Книгата на д-р Спок "Грижи за бебето и детето" предизвиква истинска революция. Тя препоръчва крайна търпимост и т. нар. "забавна нравственост" - смята се за правилно родителите да се забавляват с бебетата си. Американски изследвания установяват, че тенденцията към засилване на търпимостта достига своя връх през 1950 г. След това започва "отлив" от нея и последната "мода" е в по-голяма степен да се отчитат и потребностите на родителите, без крайности в търпимостта и с акцент върху ролята на бащата (М. Аргайл, М. Хендерсън, 1989, 252). Някои възрастни играят важна роля в отглеждането на децата, например бабата и дядото, а понякога и братът на майката. В Европа и Америка майките кърмят децата за по-кратък период от време, по-рано ги отбиват и започват да им създават хигиенни навици, отколкото в третия свят. В същото време майките в западните страни отделят много повече време, грижейки се за малките деца - те носят главното задължение да ги наглеждат. Множество изследвания правят сравнения на отношенията родител дете при различни социални и икономически условия. В селските общности, които съхраняват храна и отглеждат животни, върху децата се оказва по-силен натиск да бъдат послушни и отговорни - този тип поведение е необходим за ефективната селскостопанска работа. В примитивните общества, които ценят силата, момчетата и момичетата се отглеждат по-твърде различен начин (М. Аргайл, М. Хендерсън, 1989, 253). Американците от всички слоеве на населението днес считат, че ако родителите желаят децата им да израстнат силни, психически устойчиви, зрели хора, то те не трябва да ги изолират от сложния живот на нашето съвремие. И синът на обезпечените родители и дъщерята на безработните работят. Проблемите на инфантилността, с които така много ние се занимаваме, в САЩ не са актуални и занимават твърде малко хора. Ранното приобщаване на детето към труда възпитава в него практически усет и психична стабилност (М. Буянов, 1988, 98). Като начало съществуват : правила, регулиращи отношенията между родители и деца. Те могат да бъдат обобщени по следния начин (М. Аргайл, М. Хендерсън, 1989, 254): 1. Правото да решават къде и с кого детето ще живее и ще дружи. 2. Правото да определят образованието и задължението на детето да учи. 3. Правото на разумни наказания. 4. Правото и задължението да закрилят и издържат детето. 5. Правото да се разпореждат със собствеността на детето (но вероятно не и правото да претендират за изгода от това). 6. Правото да се обърнат с молба за издаване паспорт на детето. 7. Правото да поискат или откажат медицинско лечение за детето. 8. Правото да дадат съгласие за осиновяването на детето. 9. Правото да разрешат или да не разрешат сключването на брак от детето между 16 и 18 годишна възраст. 10. Правото да бъдат ищци или ответници по дело, свързано с действие на детето. 11. Правото да наследяват собствеността на детето при негова смърт без завещание. Най-важното измерение, по което се различават родителите се нарича условно "приемане - отхвърляне". Т. нар. "приемащи" родители обичат децата си, прекарват много време с тях, взаимодействията с децата са сърдечни и "възнаграждаващи", а не критични или враждебни. Ако родителите отхвърлят децата си, по-вероятно е децата да бъдат: с негативно отклоняващо се поведение, агресивни, невротични, шизофринични. По-малко вероятно е у тях да се формира приятелство, основаващо се на социални умения и поведения, мисъл и загриженост за другите, поведение на сътрудничество (Пак там, 255) Ако родителите са твърде строги, по-вероятно е детето да се държи зле извън дома, да бъде враждебно, непослушно и с противообществени прояви. Ако пък родителите проявяват твърде голяма търпимост, детето ще създава неприятности в къщи и навън, ще израства буйно и неподдаващо се на контрол. Погълнати от борбата за оцеляване (за запазване и утвърждаване в професията и на работното място), озлобени от житейските си несполуки, днес една част от родителите губят контрол над собственото си поведение. В надпревара с времето, те не отделят нужното внимание на детските проблеми и грижи. Като се задушава детската спонтанност, се предизвикват първите разочарования (М. Василева, 1994, 23). Отчуждението на родителската личност се пренася и задълбочава във всяко следващо поколение. Особено неблагоприятно е, когато двамата родители имат отрицателен опит от своите семейства. Трагично е и състоянието на децата, които израстват без родители. Създадените у нас обществени заведения са не само скъпо струващи, но са и малко ефективни. Детската безпомощност още през първите години се превръща в недоверие и враждебност към обкръжаващите. За това допринасят и сложните вътрешногрупови отношения с връстниците (М. Василева, 1994, 24). Х. Гинът счита, че най-важно средство за отслабване на недоверието са своевременните и искрени разговори с децата. Неговият кодекс на общуване изисква да не се накърнява нито детското, нито родителското самоуважение. Изказванията, изразяващи разбиране да предшестват изказванията, съдържащи съвети или наставления (Х. Гинът, 1988, 12). Изследвайки езикът на чувствата, Дейвид Вискът стига до извода, че отрицателните чувства могат да доведат до положителни резултати, ако знаем как да се справяме с тях. "Нашите чувства - пише той имат нужда от "естествен изказ", "от улавяне на момента", от откровеност със самите себе си" (Д. Вискът, 1993, 35). Родителството е сложна и отговорна социална функция. Тя се явява в живота на повечето младежи малко неочаквано и най-често ги намира неподготвени. Естествено е те да се опрат на семейните традиции, на личния си практически опит, който невинаги е положително емоционално обагрен. В първите стъпки на родителската отговорност, младият човек трябва да осъществи най-важната промяна отказ от насилие в общуването, доброволно да признае правото на детето на уважение, на приемането му такова, каквото е. Това означава спазването на няколко наглед банални изисквания: да не повишава тон, да не използва насилието; всеки контакт с детето да бъде съобразен с неговото емоционално състояние (По М. Василева, 1994, 31). Пропуските в семейната култура на общуване се проявяват в ситуации на повишено напрежение - при среща с нови хора, при промяна на околната среда. Чувствителният родител не само забелязва симптомите на емоционалното благополучие, но и предприема незабавни мерки. Отрицателните емоционални дразнители невинаги могат да бъдат изолирани, но затова пък човешката психика има съответните адаптационни възможности. Грижовният родител щади и собствената си психическа енергия, като не позволява на детския егоцентризъм да смущава естествените интеграционни процеси в семейството. Проблемите в общуването и симптомите на отчуждение в семейството се създават предимно от несъвършенствата, пропуските и слабостите в културата на общуването на родителите и техните близки. За съжаление самокритичността на възрастните не е често срещано явление, поради което детството в българското семейство много често е обременено от найразлични семейни слабости, които "добросъвестно" се прикриват. Покъсно, когато станат все по-очевидни, са и все по-трудно поправими. Отчуждението и недоверието в семейството се пренася отново в училище. Порочният кръг се затваря (По М. Василева, 1994, 32). Какво искат децата от родителите си? Д-р Б. Янгс формулира техните отговори по реда на значимост: 1. Искам родителите ми да мислят, че съм специален. 2. Искам родителите ми да са топли и дружелюбни с мен - такива, каквито са с тези, които им звънят по телефона или на вратата. 3. Искам родителите ми да са загрижени за мен. 4. Искам родителите ми да познават "онази част от мен, която никой друг не познава". 5. Искам да разговарям с родителите си за онова, което е важно за мен (и да ценят моите виждания). 6. Искам да съм част от щастливо семейство. 7. Искам родителите ми "да са по-ведри". 8. Искам да ходя на училище с деца, с които имам нещо общо. (Децата разглеждат родителите като имащи контрола върху това, защото определят в какъв квартал ще живеят). Главно от психологически изследвания, пък и от наблюдения е установено, че възпитателния стил на родителите оказва определено влияние и върху развитието и формирането на техните деца. Често се срещат случаи, когато строгият и подчертано автократичен стил на възпитание на родителите, ограничаването на самоиниациативността на децата, води до формиране на трайни характеристики на отпуснатост, липса на инициативност, затвореност на характера. Особено големи различия във възпитателния стил съществува между представители на различни народи, които живеят в рамките на дадено общество - например емигрантите, "гастарбайтерите" и местните жители. Дори на пръв поглед правят впечатление различния тон на общуване между родители и деца, на взаимодействието между тях. Тези различия са особено важни за установяване на контакти, за намаляване на възникнали напрежения (Г. Бижков, 1994, 41). Диагностиката на различията на стила на възпитание се осъществява чрез наблюдения, с помощта на оценъчни скали, чрез анкетиране. В най-общ план под "възпитателен стил на родителите" се разбират всички начини на поведение на родителите, които са свързани с децата. Това са групи от характеристики на родителското поведение, които оказват съществено влияние върху формирането и възпитанието на децата,особено в ранна и най-ранна възраст. За изясняване на тези характеристики (детерминанти) на възпитателен стил са проведени много и различни по съдържанието и организацията си изследвания, най-вече в областта на психологията, на предучилищната педагогика и психологията на възпитанието (Г. Бижков,1994, 41). Както от практиката, така и при изследвания е установено, че родителското отношение към действията на детето, изказаните от тях похвали, предупреждения и наказания, имат определено въздействие върху поведението на децата, като положителното подкрепление стимулира честотата на проявите, докато отрицателното (напр. забрана, наказание, задържа проявата на съответно поведение). Върху тази основа Е. Шефър още в края на 50-те и началото на 60-те години предлага две основни димензии на възпитателния стил на родителите, които са степенувани дихотомно, полюсно: емоционално отношение, което се простира между любов и студенина и свобода на действията, съответно поляризирана в полюсите "контрол" и "автономия" (Г. Бижков, 1994, 42). Авторът обобщава характеристиките на няколко стила на възпитание: кооперативно (демократично) възпитание, прекалено покровителстващо, индиферентно, авторитарно възпитание. Разбира се, налице са също така и междинни, смесени стилове. Други автори пък вземат за основа на класификацията на възпитателния стил на родителите честотата на положителните, подкрепящите потвърждения на действията на детето, както и отрицателните, отхвърлящи, неприемащи, т. е. степента, с която родителите поощряват, подкрепят потвърждават, от една страна и интензивността на налаганието от тях забрани, наказания, строгост. Авторите извеждат четири основни възпитателни стилове на родителите : а) силно подчертано родителско подкрепление, подръжка или още по – слаба степен на строгост от тяхна страна; б) слабо подчертано родителско подкрепление, също при средна или ниска степен на строгост от тяхна страна; в) силно изразена родителска строгост при средна или слаба степен на подкрепление от тяхна страна; г) слабо изразена родителска строгост при средна или слаба степен на подкрепление от тяхна страна (По Г. Бижков, 1994, 43). Могат да са обобщят следните стилове на родителско поведение (М. Аргайл, М. Хендерсън, 1989, 258): 1. Най-голям успех има "демократичния" надзор. Тук детето дава свободно своя принос в разискването на въпросите, които го засягат и може само да взима решения. В същото време окончателното решение трябва да бъде одобрено от неговите родители. Родителите трябва да поставят определени граници, но не бива да забравят, че нещата сигурно са се променили от времето на тяхната младост. 2. Сърдечното, "възнаграждаващото" поведение на родителите има множество благоприятни последици, в т.ч. по-добро формиране на идентичност, самочувствие и самооценка. 3. Подобен ефект има обяснението на причините за правилата и за очакванията на родителите. Сравненията на поведението на семейства на нормални юноши със семейства на юноши с негативно отклонено поведение при лабораторни експерименти - дискусии показват, че тези два типа семейства се различават и в някои други аспекти. В семействата с нормални юноши има повече шеги и смях, сътрудничество, обмяна на информация и повече съгласие, въпреки възможността да възникнат приятелски несъгласия (М. Аргайл, М. Хендерсън, 1989, 258). Дейностите на родителите и децата - въпреки, че са твърде познати представляват интерес за нас, тъй като са от значение за изясняване на цялостното отношение между родители и деца (По М. Аргайл, М. Хендерсън, 1989, 230-232). Хранене - това е едно от основните неща които родителите правят за децата си. Храненето, независимо дали е естествено или изкуствено, отнема голяма част от времето през първите месеци. Достигайки 4 годишна възраст, децата започват да приемат нормални ястия, но при много от тях възникват проблеми с храненето поради което са необходими големи усилия за изграждане на правилни поведенчески навици при хранене. По време на юношеството това може да се окаже единственото време в което се срещат родители и деца, и да бъде източник на големи конфликти. Надзор - родителите посвещават много усилия, за да наглеждат заниманията на децата. Детето трябва да бъде облечено, преоблечено, изкъпано, съблечено, поставено в количката, да бъде убедено да легне да спи и като цяло - постоянно да бъде под око. През периода на детството на детето трябва да се дават играчки, книги, хартия, трябва да му се създаде обстановка за игра в къщи или да се изведе навън с приятели. При юношите наглеждането епо-трудно, но родителите се стремят да ги убедят, че децата трябва да ходят редовно на училище, да си пишат домашните, да се връщат в къщи навреме. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Разговори - майките говорят много на децата си - първоначално това е монолог, но в него детето започва да взима все по-голямо участие и така се учи да говори. Родителите четат на малките деца, децата задават много въпроси, на които получават или не получават точни отговори. През годините на юношеството разговорите намаляват, тъй като децата предпочитат да разговарят с връстниците си. Те стават "майстори" на "некомуникацията" от следния тип: Родителят: "Къде беше?" Юношата: "Навън". Родителят: "Какво прави?" Юношата: "Нищо". Изразяване на привързаност и усещана за радост от присъствието на другия. Майките с малки деца отделят много време за физически контакти с тях. На 4 годишна възраст повечето деца искат да бъдат милвани и целувани, а 95% от майките правят това с удоволствие. През първите години между родителите и децата е налице високо равнище на телесни контакти. Децата все още се притискат към майките си или се стремят да бъдат по-близо до тях, когато са на непознати места или се срещат с непознати хора. На 7 годишна възраст децата и родителите все още се радват взаимно на присъствието си и си разменят много привързаност, особено майките и дъщерите. От своя страна момчетата имат повече общи интереси с бащите си и прекарват повече време заедно например отивайки на футболен мач. Подпомагане - родителите правят много за своите бебета и деца, въпреки че децата не могат да им се "реваншират" с много неща. Когато навършат 7 годишна възраст, от повечето деца се очаква да подреждат и поддържат играчките си - било сами, било с помощта на майките си. В тези общи за родители и деца основни дейности можем да видим корените на дейностите в другите отношения през по-късни периоди на живота - храненето като "фокус" на контактите в техните отношения, взаимната близост на майките и дъщерите, общите интереси на бащите и синовете - всичко това отразено в образците на мъжкото и женското приятелство. Особено място във възпитанието на децата заемат традициите и ритуалите. Ритуалите днес не се използват толкова, колкото в миналото, може би защото изглеждат старомодни и ненужни или защото нямаме достатъчно време. Има много примери как те могат да бъдат използвани, за да ни улеснят в трудни периоди и непознати ситуации. Ритуалите са полезни и могат да бъдат от голяма помощ във време на промяна като: смяна на сезоните, лягането вечер, времето за хранене, раждането и смъртта, напускането на дома, болестта (Дж. Пиърс, 1997, 111). Дори ако мислите, че са до голяма степен безмислица, продължава Дж. Пиърс, рутините и ритуалите могат да бъдат изключително полезни за растящите деца, които трябва да се справят с толкова много промени. Ако се замислите за детството си, вероятно ще откриете, че някои от спомените, които ви доставят най-голямо удоволствие, са тези, включващи ритуали (Дж. Пиърс, 1997, 112). Семейните ритуали около времето за лягане и тези по празниците обикновено са събитията, които оставят най-скъпите спомени, счита Дж. Пиърс. По време на ваканциите, прекарани всяка година на едно и също място, децата често си създават свои ритуали, при които всеки път трябва да се повтарят същите неща, иначе ваканцията не минава нормално. Днес съществуват някои доказателства, че те наистина играят важна роля в предпазването на хората от увреждащия стрес, правейки ги поспособни да се справят с трудностите на живота. Ритуалите са особено полезни за децата, защото помагат да се осигури чувството на сигурност, от което те се нуждаят, за да са уверени в себе си, посочва Дж. Пиърс. Ето някои примери на прости ритуали, които родителите често използват у дома (Дж. Пиърс, 1997, 113-114): - Време за ядене - извикване на семейството на масата по определен начин; седенето на едно и също място на масата всеки път; сервиране по определен ред; казване на молитва. - Време за лягане - събличане и миене в определена последователност; лягане в леглото по определен начин в един и същи час; казване "лека нощ" по точно определен начин всяка вечер; казване на молитва. - Края на седмицата - различна рутина от тази през работните дни; приготвяне на специални ястия; лягане по-късно; ставане по-късно. - Рождени дни - приготвяне на едни и същи специални ястия или лакомства; пеене "Честит рожден ден"; потупвания и целувки; получаване на картички и духане на свещи. Не е трудно да започнете нов ритуал. Всичко, което трябва да направите, е да го измислите и след това да го повтаряте отново и отново, докато другите членове на семейството не започнат да го правят, без да им се напомня. Просто е въпрос на упорство, докато ритуалът не стане фиксирана част от вашия живот( Дж Пиърс, 1997, 114). Независимо от всички полезни неща по отношение на ритуалите, те могат и да започнат да пречат на всекидневния живот, да препятстват развитието на гъвкаво и вариативно мислене, да станат доста досадно задължение. Ето някои примери на безполезни ритуали (Дж. Пиърс, 1997, 115): настояването винаги да се пътува по един и същи маршрут; ресането или въртенето на косата отново и отново; много честото оглеждане в огледалото;използването на една и съща фраза, преди да се направи нещо; настояването да се носят един и същи дрехи; извършването на едни и същи движения отново и отново; докосването на повърхности или на части от тялото многократно; настояването нещо маловажно да се прави по един и същ начин всеки път. Детето не бива да израства съвсем диво. Това, от което то се нуждае за своето развитие е респект от страна на лицата, с които влиза във взаимоотношения, толерантност към неговите чувства, чувствителност към неговите потребности и боледувания, честност на неговите родители. Добросъвестните родители отделят голямо внимание, за да научат децата си на процедурите, ритуалите и развлеченията, съответстващи на общественото им положение в живота, и със същата грижа подбират училищата, колежите и църквите, където наученото ще се затвърди. Те обаче до известна степен пренебрегват въпроса за игрите, които са основата на емоционалната динамика във всяко семейство и които децата научават от първите си месеци чрез значими преживявания във всекидневието(По Е. Бърн, 1996, 61). Детето се нуждае от духовно и телесно съпровождане от страна на възрастните и то в значителна степен. За да стане възможно пълното разгръщане на детето, това съпровождане трябва да притежава следните характеристики: 1. Внимание към детето; 2. Респект към неговите права; 3. Толерантност към неговите чувства; 4. Готовност да се научава от неговото поведение: а) за същността на това отделно дете, б) за собственото време, когато родителите са били деца, което ще позволи да се доверим на работата им, в) за закономерността на чувствения живот, който при детето може да се наблюдава много по-ясно, отколкото при родителите, понеже детето може да изживява много по-интензивно и в оптималния случай неприкрито своите чувства, отколкото възрастният. Опитът на новите поколения показва, че подобна готовност е възможна и при хора, които сами са били жертва на възпитанието (Miller, Alice Am Anfang war Erziehung, Suhrkamp Verlag, Frankfurt am Main, 1983, s. 119-122).