Джон Д. Сиймън
Дъглас Т. Кенрик
Психология
НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ
John G. Seamon, Douglas T. Kenrick
Psychology
Second Edition
Copyright 1994, 1992 by Prentice-Hall, Inc.,
A Paramount Communications Company
Englewood Cliffs, New Jersey 07632
All rights reserved. No part of this book may be reproduced, in any form or by any means,
without permission in writing from publisher.
Превод (по азбучен ред на малките имена):
Ангел Василев
Ангел Величков
Димитър Щетински
Енчо Герганов
Кимон Ганев
Лидия Василева
Людмила Андреева
Мария Радославова
Мила Паспаланова
Наум Якимов
Сийка Пенчева
Научен редактор: Елена Паспаланова
Редактор-. Искра Богданова
Коректор: Милена Братованова
Всички права върху тази книга на български език са запазени. Не е разрешено
публикуването на части от книгата под каквато и да е форма - електронна, меха­
нична, фотокопирна, презапис или по друг начин - без писменото разрешение на
Нов български университет.
ISBN 954-535-253-1
Издателска изработка и предпечат: *3^*„Планета-3“
е
Авторите
Джон Д. Сиймън е професор по
психология в универ­
ситета
„Уеслиън“.
След като се дипло­
мира в Колумбийския
университет,
през
1971 г. той получава
докторската си сте­
пен от университета
на Масачузетс в Амхърст. Следващата
година специализира в Нюйоркския университет и
след това започва работа като преподавател в „Уес­
лиън“ . Джон Сиймън е имал едногодишни творчески
командировки в университета „Рокфелер“ и в Йейлския университет и е ръководил катедрата по психоло­
гия в университета „Уеслиън“ в продължение на мно­
го години. Публикувал е изследвания върху паметта и
когнитивните процеси в списания като „Memory &
Cognition“ , perception & Psychophisycs“ и Journal of
Experimental Psycology: Learning, Memory and Cognition“ .
В този учебник изследванията му обхващат работната
памет, имплицитната памет и паметта за действия. В
университета „Уеслиън“ Джон Сиймън води семинар
за първокурсници по въведение в психологията и курс
за напреднали върху паметта, който комбинира когнитивната перспектива и тази на когнитивната невронаука. Резултат от преподавателската му дейност е
книгата ,.Memory and Cognition: An Introduction“ („Па­
мет и познание: въведение“) и редакцията на „Human
Memory: Contemporary Readings“ („Човешката памет:
съвременни текстове“).
Д ъ гл ас
Т.
К енрик е профе­
сор към програми­
те по психология
на околната среда
и социална психо­
логия в Щ атския
университет
на
Аризона. Получава
бакалавърската си
степен в Даулинг
колидж, а докторс­
ката - в Щатския университет на Аризона. Преди да се
завърне в Аризонския университет, четири години е
преподавал в Щатския университет на Монтана. Пуб­
ликувал е изследвания върху личността и социалното
поведение в списания като „Psychological Review“,
„Behavioral and Brain Sciences“, „American Psychologist“,
„Journal of Personality and Social Psychology“ и „Journal
of Experimental Social Psychology“. Голяма част от този
му изследователски труд е върху половите различия в
ухажването и социалното познание и върху взаимо­
действието човек - среда. Теоретичните му разработ­
ки включват интегрирането на еволюционните мо­
дели, на социалното учене и на социалното познание
в интеракционистка рамка (която осигурява основа­
та за една от организиращите теми в тази книга).
Общата психология е любимият му курс, а днес Д.
Кенрик води магистърски курс върху методиката на
преподаване на психологията.
III
На баща ми Джордж Джон Сиймън
Дж. Дж. С.
На сина ми Дейвид Лъндбърг Кенрик
Д. Т. К.
Съдържание
1 Науката психология 1
Въведение /1
Какво представлява психологията? /3
Карта за общ поглед върху психологията /3
Основи: Корените на научната психология /5
Основни теоретични перспективи /7
Еволюционна перспектива /8
Биопсихологична перспектива /9
Психодинамична перспектива /10
Бихевиористична перспектива /11
Когнитивна перспектива /12
Хуманистично-феноменологична перспектива /13
Перспективи /14
Взаимодействия: Свързване на различните перспективи /14
Методи на изследване /16
Описателни (дескриптивни) техники /17 Дескриптивните техники предоставят
свидетелства за наличието на корелации /21 Експериментиране /23
Изследвания и приложение: Етика на експериментирането /24
Комбиниране на изследователските методи /27
Някои конкретни изследователски въпроси в психологията /29
Базисни (фундаментални) и приложни изследвания /30 Изследователските въпроси в
психологията в техния по-широк интелектуален контекст /31
Връзки /33
Резюме /33
2 Биологични
основи на поведението 35
Въведение /35
Основи: Биопсихология /37
Организация на нервната система /39
Основни подразделения /40
Основни нервни процеси
Структура на неврона /43 Нервни импулси и тяхното предаване /45
Нарушения на функциите: Епилепсия /46
Влияние на опита върху невронното развитие /50
Мозък и поведение: Структури и функции /50
Мозъчен ствол и свързани с него структури /57
Лимбична система /54
Изследвания и приложение: Психохирургия за контролиране на агресията /55
Мозъчна кора: полета и функции /57 Церебрална латерализация на функциите /63.Ендокринна система /67
Функции на ендокринните жлези /67 Невроендокринна интеграция /67
Перспективи /69
Взаимодействия: Когнитивна невронаука и пол /69
Връзки /71
Резюме /71
СЪДЪРЖАНИЕ V
3 Усещане 73
Основи: Психофизика и сензорна физиология /74
Стимулация и сензорни преживявания /76
Ограниченията на нашите сетива /76 Измерване на усещанията /78 Сензорни преценки:
откриване на сигнала и адаптация /79 Сензорни рецептори: Общи принципи /83
Зрение /83
Физични свойства на свелината /96
Физиология на зрението /84
Психологични характеристики на светлината /98
Изследвания и приложение: Създаване на изкуствено око /91
Цветно зрение /92
Слух /96
Физични свойства на звука /96
слуха /98
Психологични качества на звука /98
Механизъм на
Нарушения на функциите: Глухота /100
Другите сетива /102
Обоняние /102
Вкус /104 Кожна сетивност (осезание) /105
Кинестезия и равновесие /107 Стимулация по екстрасензорни канали /107
Перспективи /108
Взаимодействия: Усещане и адаптация на поведението /109
Връзки /110
Резюме /110
4 Възприятие 113
Въведение /113
Основи: Възприятие и знание /115
Възприемане на форма /116
Перцептивна организация /117 Константност на формата /119
възприятието на форма /117
Разпознаване на образи /122
Анализ на признаци /122
Нарушения на функциите: Зрителна агнозия /124
Възходяща и низходяща преработка на информацията /125
Илюзии, свързани с
Изследвания и приложение: Четенето като перцептивно умение /126
Подпрагово възприятие и несъзнавани процеси /129
Възприятие на дълбочина, размер и движение /131
Информация за дълбочина и перцептивни инварианти /131 Константност на размер и
илюзии /134 Реално и мнимо движение /137
Възприятие и опит /139
Възприятие и необикновени преживявания /139 Възприятие след зрителна депривация /141
Реорганизация на възприеманото пространство /142
Перспективи /143
Взаимодействия: Константност на
възприятието /143
Връзки /145
Резюме /146
VI
СЪДЪРЖАНИЕ
5 Съзнание 149
Въведение /149
Основи: Изучаване на съзнанието /151
Активно съзнание /153
Внимание /154
Променени състояния на съзнанието /156
Фантазиране /157
Сън и сънуване /158
Нарушения на функциите: Инсомния, нарколепсия и сънна апнея /161
Хипноза /164
Манипулиране на съзнанието /168
Дрога 168
/171
Изследвания и приложение: Злоупотреба с алкохол
Медитация /176
Перспективи /177
Взаимодействия: Значение на съзнанието /178
Връзки /179
Резюме /179
6 Учене 181
Въведение /181
Основи: Асоциативно учене /183
Класическо обуславяне /185
Теоретични постановки на Павлов /185 Процеси при класическото обуславяне /186
Нарушения на функциите: Фобии и обусловени страхове /188
Същност на класическото обуславяне /192
Инструментално обуславяне /194
Подход на Скинър към обуславянето /195 Процеси при инструменталното обуславяне /196
Същност на подкреплението /198 Методи за поведенческа промяна /202
Изследвания и приложение: Поведенческа медицина /206
Когнитивни аспекти на ученето /208
Познание при човека и познание при животните /208 Когнитивни карти и латентно учене /208
Пространствена памет при животните /210 Учене чрез наблюдение /211
Очакване /212
Перспективи /214
Взаимодействия: Учене и адаптация /214
Връзки /215
Резюме /216
7 Памет 219
Въведение /219
Основи: Подходи към паметта /221
Постъпване на информация в паметовата система /223
Сетивна памет /224
Краткосрочна памет /226
Формиране на видовете дългосрочна памет /229
Повторение наум и дългосрочна памет /229 Паметови кодове /232
Организация и памет /234
Изследвания и приложение: Фотографска памет, мнемонисти
и квалифицирана памет /236
Припомняне /238
Какво се припомня? /238 Грешки и деформации при припомнянето /241
Забравяне /243
Причини за забравянето /243
Нарушения на функциите: Корсаков синдром и амнезия /246
СЪДЪРЖАНИЕ
VII
Значение на опорите за извличането на информация /243
Биологични основи на паметта /248
Експлицитна и имплицитна памет /248
Механизми на паметта /249
Перспективи /251
Взаимодействия: Конекционизъм и памет /252
Връзки /253
Резюме /254
8 Език и мислене 257
Въведение /257
Основи: Познание и когнитивна наука
/258
Свойства на езика и езикови процеси /261
Език и общуване /262
Единици на речта и езикови процеси /264
Усвояване на езика /267
Детето в доезикова възраст /268
Началото на речта /268
езика /269
Езикът като социално взаимодействие /271
шимпанзета? /271
Нарушения на функциите: Социална изолация и език /272
Мисловни процеси /274
Образно мислене /275 Решаване на проблеми /277
Изследвания и приложение: Изкуствен интелект /283
Разсъждение /285 Вземане на решения /288
Перспективи /292
Взаимодействия: Думи и идеи /292
Връзки /294
Резюме /294
Теории за усвояването на
Усвояване на езика при
9 Интелигентност 297
Въведение /297
Как се дефинира интелигентността? /297 Какво влияе повече върху интелигентността наследствеността или средата? /298 Как се измерва интелигентността? /298
Основи: Начало на тестирането на интелигентността /302
Измерване на интелигентността /302
Съвременни тестове за интелигентност /302 Важни критерии за определяне на ползата
от тестовете /305
Екстремни стойности на интелигентността /310
Нарушения на функциите: Надарени изоставащи /313
Генетични и средови влияния върху интелигентността /314
Представа за наследствеността /314 Групови различия в оценките по тестовете за
интелигентност /317
Изследвания и приложение: Проект „Начален старт“ /319
Дефиниране на интелигентността /320
Психометричен подход: Интелигентността е това, което се измерва /321
Когнитивен подход: Интелигентността като умствена преработка на информация /322
Подходът на имплицитната теория: Интелигентността е това, което се използва
всекидневно /324
Интегриране на различните подходи /329
Перспективи /331
Взаимодействия: Гени, среда и индивидуални различия /331
Връзки /332
Резюме /333
VIII
СЪДЪРЖАНИЕ
10 Мотивация и емоции 335
Въведение /335
Основи: Човешката природа /337
Мотивация /338
Естественоисторически подход към биологичната мотивация /338 Нагони: Глад, жажда и
физиологичен баланс /340 Сексът: биологичен или научен? /340 Редуциране на
нагоните или търсене на стимулация /349 Когнитивни и социални мотиви /351
Изследвания и приложение: Мотивация за постижение и трудова мотивация /352
Емоции /356
Еволюционни подходи: Универсално ли е изразяването на емоциите? /356
Когнитивни
подходи: Каква е връзката между емоциите и мисленето? /358
Нарушения на функциите: Противоположни процеси и пристрастяване /364
Мотивационно-емоционалните системи включват противоположни психични състояния /366
Перспективи /367
Взаимодействия: Интегриране на мотивацията и емоциите /368
Връзки /369
Резюме /369
11 Развитие на бебето и детето
371
Въведение /371
Основи: Детска психология /373
Генетика и пренатално развитие /375
Генетика /375
Пренатално развитие/377
Нарушения на функциите: Фетален алкохолен синдром (ФАС) /378
Ранно детство /379
Новороденото дете /380
Перцептивни процеси и когнитивно развитие /380
Социално знание в ранното детство /383 Привързаност /384
Детство /387
Когнитивно развитие в детството /387 Процеси на социализация /391
Изследвания и приложение: Практики за отглеждане на детето /392
Социално знание в детската възраст /394 Влияние на пола върху развитието
на детето /395
Перспективи /397
Взаимодействия: Индивидуални различия в развитието /397
Връзки /398
Резюме /398
12 Развитие в юношеска
и в зряла възраст 401
Въведение /401
Основи: Психология на жизнения цикъл /403
Юношество /404
Пубертет и съзряване /405 Когнитивно развитие /407 Развитие на моралното
разсъждение /409 Личност и социално развитие /412
Изследвания и приложение: Сексуални взаимоотношения през юношеството /415
Зряла възраст /417
Процес на стареене /417
Ранна зрелост и търсене на интимност /418 Средна
възраст и ориентация към генеративност /421 Старост и чувство за интегритет /422
Нарушения на функциите: Болест на Алцхаймер /426
Перспективи /428
Взаимодействия: Преходи в половото съзряване /429
Връзки /430
Резюме /430
СЪДЪРЖАНИЕ
IX
13 Личност 433
Въведение /433
Описване и оценяване на личността /434 Обясняване на причините за личностните
различия /435
Основи: Концепции за личността /435
Психодинамична перспектива към личността /437
Развитие на личността: Биологично програмирани социални кризи /438 Други
психодинамични гледни точки: неофройдисти /439
Свидетелства от изследвания
на случаи /441 Оценка на психодинамичната перспектива /442
Подходи на чертите /443
Олпорт, Кетъл и факторният анализ /443
„Големите пет“ личностни фактора /444
Изследвания и приложение: Оценка на чертите и успех в работата /445
Оценка на подхода на чертите /447
Биологични подходи към личността /448
Еволюционни корени на индивидуалните различия /449
Нарушения на функциите: Срамежливост /450
Наследственост и физиология на личностните черти /451
Оценка на биологичната перспектива /452
Поведенческа и социокогнитивна перспектива към личността /453
Теории за социалното учене /454 Полемиката човек - ситуация /455
Оценка на поведенческата перспектива: Уроците от полемиката човек - ситуация /458
Феноменологична и когнитивна перспектива към личността /460
Хуманистичният акцент върху човешкия потенциал/460 Аз-ът/461
феноменологичната перспектива /464
Перспективи /466
Взаимодействия: Свързване на различните перспективи /466
Оценка на
Връзки /468
Резюме /468
14 Стрес, справяне и здраве 471
Въведение/471
Основи: Психология на здравето/473
Същност на стреса/475
Категоризиране на стресовите събития: Основни жизнени промени и второстепенни
всекидневни проблеми/475 Характерни особености на стресовите събития:
Несигурност и липса на контрол/479
Стрес, здраве и соматични симптоми/482
Стрес и психично здраве/482
Психофизиологични разстройства/483
разпознаване на симптомите /485
Стрес и имунни реакции/484
Болка и
Нарушения на функциите: Масова психогенна болест /488
Стрес и организационно поведение /489
Стресогенни трудови дейности /490 Стрес и трудово поведение /491
податливи на стрес: Тип А и устойчиви на стрес ръководители /492
Изследвания и приложение: Управление на стреса /495
Справяне със стреса /495
Социална подкрепа /496
Когнитивни стратегии /498
Перспективи /500
Взаимодействия: Двупосочната улица между мозъка и тялото /500
Връзки /502
Резюме /502
X
СЪДЪРЖАНИЕ
Служители,
15 Психични разстройства 505
Въведение /505
Основи: Променящи се модели на разстройството /507
Дефиниране на психичното разстройство /510
Критерии за абнормност /510
Изследвания и приложение: Душевната болест като етикет /513
Класификация на психичните разстройства /515
Разстройства на настроението /515 Тревожни разстройства /519 Дисоциативни
разстройства /522 Соматоформни разстройства /523
Органични психични
разстройства /524 Шизофрении разстройства /524 Личностни разстройства /529
Свързване на различните психични разстройства /531
Общи процеси при различните психични разстройства /532 Различни теории за различните
разстройства /533
Перспективи /534
Взаимодействия: Свързване на различните възгледи за разстройството /535
Връзки /537
Резюме /537
16 Лечение на поведенческите
разстройства 539
Въведение /539
Основи: Променящите се дефиниции на леч ен и е“/541
Лечения на биологична основа /537
Психоактивни лекарства /543 Психохирургия /544 Електроконвулсивна терапия /545
По-леки биомедицински лечения /543
Терапия с емоционален инсайт /546
Психоанализа /546 Хуманистичен подход /548
Нарушения на функциите: Негативни изходи о т психотерапията /550
Поведенчески подходи /550
Терапии с класическо обуславяне /551 Терапии с оперантно обуславяне /553 Подходи на
социалното научаване /554
Когнитивно лечение /555
Рационално-емотивна терапия /555 Съчетаване на когнитивния подход и подхода на
научаването при лечение на депресията /557
Социално-системни подходи към лечението /559
Семейна терапия /559
Психология на общността /560
Оценка на ефективността о т лечението /561
Изследване на изхода: Помага ли наистина терапията? /562
Изследвания и приложение: Оценка на комерсиализираните
терапии за самопомощ /566
Някои терапевти по-добри ли са от други? /567
ли са за някои проблеми? /568
Някои терапии по-добри
Перспективи /569
Взаимодействия: Промяна на човека, на средата или на познавателните
процеси /569
Връзки /571
Резюме /571
СЪДЪРЖАНИЕ
XI
17 Социални нагласи и социално
знание 573
Въведение /573
Основи: Ранни изследвания върху социалното възприемане /575
Преработка на социалната информация /577
Насочване на вниманието и подбор на социалната информация /577
Интерпретиране на
социалната информация /578
Приппмняне на социалната информация /580
Изследвания и приложение: Предразсъдъци и стереотипизиране /581
Атрибутивни процеси /583
Кой е отговорен: човекът или ситуацията? /584
провали /586
Обяснения на собствените ни успехи и
Социални нагласи /587
Компоненти на нагласата /587
Когнитивен дисонанс: Когато убежденията и
действията си противоречат /588
Как атрибуциите и преработката на информация
влияят върху нагласите /590
Промяна на социалните нагласи: Задълбочено
обмисляне или евристичен подход /596
Автоматична социална перцепция /594
Несъзнавана преработка на информацията за другите хора /595
Нарушения на функциите: Мозъчно увреждане и социално разпознаване /595
Информацията за хора се преработва различно от другите видове информация /595
Перспективи /596
Взаимодействия: Емоции и социално знание /597
Връзки /598
Резюме /599
18 Междуличностни отношения 601
Въведение /601
Основи: Източници на социалното поведение /602
Привличане и любов /604
Първоначално привличане /605
Формиране на връзки /608
Агресия /613
Фактори на средата /613
Насилие по медиите /614
Фрустрация и отмъщение /614
Хормони, пол и агресия /617
Алтруизъм /619
Намеса (и безразличие) на околните /619
Настроение и оказване на помощ /621
Социално влияние /622
Авторитарност и самооценка /622
Нарушения на функциите: Подражаване на самоубийството /623
Подчинение пред авторитета /625
Конформизъм: Нормативно и информационно социално влияние /627
Изследвания и приложение: Триковете, които използват професионалистите /628
Перспективи /631
Взаимодействия: О т генетичните структури до настоящите социални отношения /631
Връзки /633
Резюме /633
XII
СЪДЪРЖАНИЕ
19 Психологията и глобалните
социални проблеми 635
Въведение /635
Глобалните проблеми са резултат о т поведението на отделните индивиди /637
Психологични последствия о т глобалните проблеми върху отделните хора /638
Основи: Тълпа /630
Пренаселеност: гъстота и стълпябане /641
Биологични последици о т високата гъстота при животните /641 Влияние на
пренаселеността в големите градове върху хората /643 Стълпяване в
институционална среда /644
Полеви и лабораторни изследвания на гъстотата /646
Контрол върху раждаемостта: прилагане на психологичните принципи към проблема за
пренаселеността /647 Влошаване на средата /649 Психологични последствия от
влошаването на околната среда /650
Нарушения на функциите: Социални капани /650
Запазване на енергията: прилагане на психологичните принципи към проблемите на
околната среда/652
Международен конфликт /654
Разграничението между вътрешна и външна група /654
Отново за социалните капани: как може да ескалира спираловидно груповият конфликт /656
Перцептивни дилеми: когато спиралите на конфликта се срещат с предразсъдъците към
външните групи /658
Изследвания и приложение: Засилване на междугруповото сътрудничество /659
Перспективи /661
Взаимодействия: Избягване на примитивните решения на съвременните проблеми /662
Връзки /665
Резюме /665
Приложение
Използване на статистика
в психологията 667
Въведение /667
Организиране и описване на данни /668
Наблюдения, изразени чрез числа /668
Мерки за оценка на централна тенденция /669
Мерки за разсейване /670
Разпределения и криви /672
Корелация /674
С татисти чески извод /678
Популации и извадки /679
Статистически тестове /680
Резюме /682
Речник 683
Литература 695
СЪДЪРЖАНИЕ
XIII
Предговор
рез последните няколко години учебниците по въведение в психологията
изминаха дълъг път. Когато преди време ние двамата слушахме този
курс, се сблъскахме със сухи, енциклопедични томове, които отбелязваха фак­
тите от 15-20 поддисциплини, без особен опит да се обобщи материалът или да
се привлече интересът на студентите. Днешните учебници определено са по-ангажиращи, по-добре структурирани и по-лесни за ползване, отколкото събратя­
та им в миналото, но в едно съществено отношение те не са се променили мно­
го. Авторите им все още не полагат достатъчно усилия да свържат предметна­
та материя в едно общо цяло. На студентите все още се представят най-новите
резултати от 15-20 поддисциплини, като връзките между тях остават до голяма
степен неизследвани. К акто често сме чували да се оплакват нашите студенти,
психологията все още изглежда като серия от миникурсове.
Основната ни цел при написването на този учебник беше интеграцията - да
покажем на студентите как се свързват помежду си всички части на психологи­
ята, за да формират една цялостна дисциплина. Напълно сме убедени, че те
учат най-добре, когато виждат връзките между фактите и идеите. Не само че
ясно показваме връзките между материала от различните глави, но и постепен­
но включваме шест основни теоретични перспективи, за да покажем как те,
взаимодопълвайки се, осигуряват по-пълно разбиране на предмета на психоло­
гията. Целта ни като психолози и преподаватели е да осигурим на читателите
този интегриран, многоперспективен подход към науката психология.
За да помогнем на студентите да учат още по-добре, сме използвали много от
нововъведенията при структуриране на учебниците - например в контекста на
директния разказвателен подход. В резултат на това читателите би трябвало да
установят, че текстът е ясен за възприемане, зрително привлекателен и изпълнен
с интересни примери. Те ще се възползват от цяла серия педагогически средства,
чиято цел е да им помогнат да разберат, да организират и да запаметят прочете­
ния материал. Целите ни при написването на учебника бяха три: 1) да интегри­
раме материала във и между отделните глави и да дадем на студентите цялостен
поглед върху психологията; 2) да направим ученето по-лесно за студентите и да
им помогнем да запаметят прочетеното; 3) да ги мотивираме да продължат да
четат и да направим така, че психологията да придобие реален образ за тях. За да
постигнем тези цели, използвахме различни специални елементи.
П
Раздели, които интегрират информацията
Има една стара приказка за група слепци, всеки от които докосва различна част от
слона и след това описва представата си за това същество. Слушателите били убе­
дени, че всеки незрящ човек се е срещнал с различно същество. За много препода­
ватели не би бил учудващ фактът, че студентите твърде често имат сходни прежи­
вявания, когато четат главите от учебници по обща психология. За да избегнем
това и да представим на студентите един пълнокръвен портрет на психологията,
сме включили три специални елемента в нашия учебник. Наричаме тези раздели
Перспективи, Връзки и Основи.
ПЕРСПЕКТИВИ
ПЕРСПЕКТИВИ
Според нас това е най-уникалната и
интересна част в нашия учебник. Тя
свързва много от съществените ре­
зултати и идеи, които твърде често
остават откъснати едни от други за
начинаещите студенти. В края на вся­
ка глава показваме как дискутирани­
те в нея изследвания са свързани с
една или с повече от шестте основни
теоретични перспективи - еволюци­
онната, биопсихологичната, бихевиористичната, когнитивната, психодинамичната и хуманистичната - за ко­
ито споменаваме в текста. След това
отиваме още крачка напред и показ­
ваме как различните перспективи
осигуряват по-пълно разбиране на да­
ден въпрос, когато се използват заед­
но. Например в глава 13 „Личност“
дискутираме как всяка от основните
перспективи би обяснила срамежливостта и след това показваме как раз­
личните обяснения могат да се ком­
бинират, за да осигурят по-пълно раз­
биране на това явление. В последната
глава (19) върху глобалните социални
проблеми използваме този раздел, за
да свържем основните теоретични
перспективи още веднъж, като пра­
вим преглед на пътешествието на
студента през различните теми, пред­
ставени в главите на този учебник от устройството на нервната клетка
до прага на другите социални науки.
Във всички основни перспективи, обсъждани в тази кни
га, са разработени теории за личността и мно­
го о т връзките би трябвало да са очевид
ни. При междукултурното изследване
на Уайт върху универсалността на
доминацията и солидарността
като личностни описания е из­
ползвана еволюционната пер­
спектива - според нея днеш­
ното поведение може би от­
разява натиска, на който са
били подложени предците
ни в тяхната социална и фи­
зическа среда. Изследвания­
та на поведенческата генети­
ка върху личностните черти
при семейства и близнаци при­
ем ат биопсихологичната перс­
пектива, която свързва биохимия­
та, телесната структура и поведение­
то. Изследванията на личностните схеми
се спират върху начините, по които различните
хора организират информацията за себс си от гледна
точка на когнитивната перспектива. Хуманистичната,
психодиналшчната и поведенческата пе/кпектива са представени в гази глава в от­
делни раздели.
Коя теоретична перспектива е
правилна? Д ал и Винсент ван
Гог е бил срамежлив, а Пол Гоген - дружелюбен и отзивчив,
защ ото са имали различни
гени и хормони, защ ото са
имали различни преживява­
ния през детството или по­
ради начина, по който са
мислели за себе си като въз­
растни? Вместо да избира
само една от тези перспекти­
ви, интсракционистката перс­
пектива се опитва да ги обедини
(Kenrick, M ontello, M acFarlane,
1985). В раздела „Взаимодействия“
разглеждаме как характеристики като
срамежливостта и физическата привлекател­
ност могат да илюстрират този подход.
Взаимодействия: Свързване на различните перспективи
Е д и н о т начините да си представим свързването на
всички теории за личността, е да си спомним континуума непосредственост/отдалеченост във времето,
който обсъдихме в глава 1. Н епосредствените обясне­
ния се заним ават със събитията такива, каквито се по­
явяват (непосредствените причини), докато отдалече­
ните се заним ават с фундаменталните причини за с ъ ­
битията в м омента (дълговрем енните причини). Т аб­
лица 13.5 показва как различните теории за личност­
та м огат да се подредят по този континуум.
Забележ ете, че психичните черти, например срам еж ливост, м огат да се обяснят във всяка една от пер
спективитс. К акто отбелязахме преди, изследователи­
те на личностните черти се интересуват главно от опи­
сат елни въпроси: „Кои са основните измерения, кои-
по-непосредствените обяснения м огат да се свърж ат с
по-отдалечените на континуума на времето. Следова­
телно различните теории не си противоречат, а прос­
то им ат различен фокус - близките (непосредствени­
те) обяснения осигуряват по-конкретни микроснимки,
а по-отдалечените във времето д ават фундаментална­
та фонова перспектива.
Защ о един човек развива когнитивна тенденция да
обръщ а внимание на възм ож ните социално неловки
ситуации (близка/непосредствена причина за срамежливостта)? Вероятно поради предишните си преживя­
вания, свързани с ученето, които са вклю чвали нака­
зание за социалната неловкост. Д ец ата, чиито родите­
ли са ги карали да се чувстват неудобно заради сексу­
алните или гневните си чувства, м огат по-късно да
Таблица 13Л. Различни т е о р и и з а л и ч н о с т т а , подредени според в р е м е в а т а р а м к а , върху к о я т о а к ц е н т и р а т
Теоретична
Източници на
Възможни обяснения на срамежливостта
перспектива
черпите (примери)
Когнитивна/Феноменодогична
(Относително най-непосредствени)
Преработка
на информацията
Хуманистична
Схеми
Аз-концепции
Тенденцията да се обръща внимание на вероятността за социално
отхвърляне или изпадане в неловка ситуация.
Убежденията за себе си като непривлекателен или скучен.
Учене
Когнитивно учене
Бихевиористична
Очаквания за подкрепление
Навици
Психодинамична
Фиксации в детството
Отрицателната реакция на родителите спрямо сексуалните или гневните
поради психосексуален конфликт чувства на детето води до страх о т себеизявяване на погасна възраст.
Външна локализация на контрола в социални ситуации.
Обусловена тревожност поради наказване в миналото за това, че често се
взема думата.
Биологична
Физиологична
Поведенческа генетика
Еволюционна
(относително
най-далечни)
Хормонални или анатомични
характеристики
Гени, наследени о т родителите
Натиск о т средата и о т
групата, оказан
върху предците ни
Тенденция към неприятно висока физиологична възбуда в стилизиращи социални
ситуации.
Темпераментова срамежливост, наследена о т родителите.
Адаптивност, изразяваща се в избягването на
социални конфликти и неловкост в определени социални ситуации.
ЗабелеМа: Непосредствените обяснения а к ц е н ти р а т върху непосредствените причини за поведението (например смущението о т някаква забележка по баш адрес,
ко я т о току-щ о с т е чули), а окончателните обяснения - върху дълготрайните причини за последните (най-близки бьб врем ето) събития (например еволюционните
корени на те н д е н ц и ят а човек да се изчервява в смущаващи социални ситуации).
туации (Stclmack, 1990). Такава тем перам ентова пред­
разполож еност ще направи д етето по-чувстЬитслно
къ м реакциите на родителите. А ко те подкрепят тези
тенденции, то ще израсне дори още по-чуветвително
къ м реакциите на околните. Видяхме вече, че изслед­
ванията на Х анс Айзенк и неговите колеги подсказват
точно такива интерактивни връзки между генетично
предразположение, физиологични реакции и преж и­
вяванията, свързани с ученето (Eysenck, 1993). И нак­
рая, еволю ционното обяснение изтъква, че у хората
м ож е би се е развила тенденцията да бъдат особено
чувствителни към социалните ситуации, включващи
секс и агресия, защ ото тези импулси са създавали спе­
циални проблеми на предците ни, които са живели в
м алки, сплотени социални групи (Leak, Christopher,
1982). С ледователно различните теоретични обясне­
ния не се взаим оизклю чват и о тчитането им заедно
изяснява по-пълно произхода на индивидуалните раз­
личия по такива черти като срамеж ливостта.
Личността свързва частите
Разглеждайки тези взаимовръзки, става ясно как лич­
ността е преплетена с другите области на психологията.
Индивидуалните различия при черти като дружелюбие­
то са основани върху взаимодействието между биологи­
ята, ученето и познавателните процеси. Тъй като разг­
лежда целия човек, психологията на личността показва
как физиологията, ученето и познанието са всъщност
неотделими процеси. Някои хора израстват срамежли­
ви донякъде поради физиологични механизми, влияещи
върху начина, по който възприемат, учат и реагират на
преживяванията си. К акто ще видим в главите, които
следват, личността е в основата на огромна част от
сложното човешко поведение.
ПРЕДГОВОР
XV
за в а ж н и т е с ъ б и т и я в средата (н а л и ч и е на заплаха или
поведения, ко и то ш е ни п о м о гн а т да се сп р а ви м с тези
брачен п а р тн ьо р ), а с ъ щ о и с ъ с специф ичен набор о т
с ъ б и т и я (б я га н е и л и усм ихван е).
ВРЪЗКИ
ВРЪЗКИ
Тези нови таблици също се появя­
ват в края на всяка глава и недвус­
мислено показват на студентите
как материалът във всяка една от
тях е свързан с идеите и изследо­
вателските резултати, представе­
ни в другите глави, като по този
начин се изтъква връзката между
различните поддисциплини на
психологията. Например в края
на глава 10, занимаваща се с мо­
тивацията и емоциите, на студен­
тите се напомня тясно свързаната
с тях материя за автономната нер­
вна система (представена в глава
2) и за пристрастяването към нар­
котични вещества и алкохол (в
глава 5). Освен това те са насоче­
ни и към следващата тема за когнитивната оценка на стресови съ­
бития (в глава 14) и към темата за
секса и любовта в междуличност­
ните отношения (в глава 18). В ре­
зултат на това читателят започва
да открива нишките, които свърз­
ват различните проблеми, зани­
маващи психолозите.
Изследванията върху мотивацията и емоциите са тясно свързани с другите области на
психологията. Посочваме ви някои места в книгата, в които също обсъждаме мотивацията и емоциите:
Глава 2
Биологични основи
на поведението
Обсъжда се ролята на автономната нервна система
и на ендокринната система, които заедно представляват важни
физиологични основи на мотивацията и емоциите.
Глава 5
Съзнание
Разглежда медикаменти, алкохол и пристрастяване.
Глава 14
Разглежда теорията за когнитивната оценка,
приложена към преживяването на стрес.
Стрес, справяне и здраве
Глава 18
Междуличностни
отношения
Обсъжда изследвания, които проверяват
идеята, че различните емоции (включително романтичната
любов и страхът) в основата си са едно и също преживяване.
РЕЗЮМЕ
Въведение
1. Психологията на мотивацията се интересува от силите, които подбуждат и насочват поведението. Емоциите са мотивационни състоя­
ния, които включват физиологична възбуда и специфични телесни реак­
ции.
2. Чарлс Дарвин и Уилям Джеймс поддържат становището, че мотивационните състояния са се развили 8 помощ на оцеляването. Съвременните
еволюционни теории следват Дарвин и приемат, че човешката мотива­
ция и емоции имат своите корени в животинските инстинкти.
3. Теорията за нагоните твърди, че организмите са мотивирани да науча­
ват поведение, което ще намали неприятната физиологична възбуда,
свързана с такива нагони като глад и жажда.
Мотивация
4. Етолозите са установили, че инстинктивното поведение има няколко ком­
понента. Фиксираните модели на действие представляват автома­
тични последователности от отговори (ръмженето и оголването на зъ­
бите, когато кучето е заплашено). Знаковите стимули са поведенчес­
ки модели, които улесняват комуникацията между животните (демонст­
рациите на пауна), а последователностите о т реакции са комплек­
сни вериги от поведение, включващи повече от едно животно (брачния ри­
туал при сиамската бойна рибка).
5. Привържениците на теорията за нагоните различават първични наго­
ни - като глад и жажда, които са вградени в нервната система от раж­
дането. и вторични нагони - като стремежа към пари, които са нау­
чени чрез класическото обуславяне. Първичните нагони често действат
по принципа на хомеостатичния баланс с противоположни механизми
за контрол от типа на термостата, които се контролират един друг.
6. За кратки периоди от време гладът се контролира от рецептори в сто­
машните стени, Йустата, в черния дроб и в хнпоталямугя ня мотъкя
Гладът може също да се стимулира от подбудителните свойства на
храните, които поемаме.
7. Дългосрочната регулация на глада отчасти се контролира от хипоталамуса. Изследванията върху затлъстяването откриват зададеното
тегло като обяснение, според което мозъкът контролира едновременно
глада и метаболизма на храната, за да се поддържа постоянно тегло. Не­
успешните опити бързо да се отслабне под зададеното тегло са посоче­
ни като частични причини за разстройствата в храненето, каквото е
булимия нервоза.
8. В различните култури сексуалното поведение варира и може да се наблю­
дава и при мъже без тестиси, както и при жени без яйчници. Биологични­
те фактори обаче също са важни за човешката сексуална мотивация. И
при двата пола мъжкият хормон тестостерон обуславя силата на
тенденцията да се предприеме сексуален контакт. Сексуалните прес­
тъпници са преобладаващо мъже.
9. Поведението, което означаваме като търсене на стимули, показва, че жи­
вотните може и да не търсят редуциране на нагона като крайна цел.
Тези видове поведение се обясняват от теория, според която организми­
те се стремят към оптимално равнище на възбуда над нулевото.
10. Хуманистичните психолози твърдят, че човек има специални интелек­
туални и естетически потребности, които не се обясняват добре от би­
ологичните модели или от процесите на научаване. Ейбрахам Маслоу
смята, че хората имат йерархия от мотиви, в която нагоните, основа­
ващи се на биологични дефицити, имат предимство пред по-висшите
потребности.
11. Изследователите на когнитивната мотивация приемат, че убеждения­
та, стандартите, атрибуциите и възприемането на себе си могат да
влияят върху мотивацията. Потребността о т постижение е свър­
зана с успеха в училище и в професионалната кариера и има отношение
към високите родителски стандарти и получаването на родителска под­
крепа за успехите.
12. Вътрешните мотиВи са вътрешни причини за поведението (напри­
мер желанието да се учи добре в училище), докато външните мотиви
са външни принуди (например родителският натиск да се учи добре). Фо­
кусирането Върху Външните влияния над собственото поведение веро­
ятно води до по-ниска продуктивност и оригина\ност в работата и до
по-малко удовлетворение от взаимоотношенията с другите.
Е моции
13. Еволюционните теории още от времето на Дарвин предполагат, че чоРЕЗЮМЕ
XVI
ПРЕДГОВОР
369
основи
Друг начин за организиране на
разнообразните потоци на мисъл­
та в психологията е те да се прос­
ледят до източника им. Нашият
раздел Основи, разположен малко
след началото на всяка глава, пра­
ви именно това, като изследва ис­
торическите корени и методологическата основа на съвременни­
те психологически изследвания.
По този начин на студентите се
показва как изследователските
въпроси, поставяни от психолози­
те през 90-те години на XX в., се
коренят в основните теми, зани­
мавали великите мислители в ми­
налото - от Аристотел през Дарвин до ранните психолози като
Ебингхаус, Джеймс и Бине. В ре­
зултат на това студентите могат
да видят как идеите във всяка
поддисциплина са се развивали,
каква е традицията в изследова­
телските търсения и как психоло­
гията е свързана с другите дис­
циплини, които те може би изуча­
ват.
ген и на хора с различни професии и може би това би му спестило да прекара
цяло десетилетие на място, което не съответства на неговия темперамент.
П сихолозите на личността си задават и втори дескриптивен въпрос: „Как
се обединяват различните личностни черти?“ Л ко някой е артистичен напри­
мер, м ож е ли да очаквам е и да е нсконвенционален и страстен? К аква е раз­
ли ката между някой артистичен екстраверт (като Гоген) и друг, който е ар­
тистичен интроверт (като Ван Гог).
Обяснябане на причините
за ли чн о стн и те различия
На обяснително равнище психолозите на личността си задават въпроса откъде ид­
ват индивидуалните различия в опита и поведението на човека. Забелязвайки, че
братът на Ван Гог - Тео, също е чувствителен и резервиран, психологът може да
се запита до каква степен този вид поведение (наречено интровертно) е генетично
наследено и до каква - резул тат от обща семейна среда. Различните теории за лич­
ността се занимават с цялата гама от потенциални причини за индивидуалните раз­
личия. Някои подчертават гените или семсйната традиция, докато други отчитат
историческата и социалната среда на човека. Например имало ли е нещо в евро­
пейското общество в края на XIX век, което е подтикнало и Ван Гог, и Гоген да се
развият като неконвенционални личности? Други теории се спират върху всекид­
невните рационални решения на човека и допускат, че Ван Гог можеше да стане и
обикновен, добре приспособен мъж, ако просто беше решил да бъде такъв.
Търсейки обяснения на поведението, психолозите на личността могат да се
интересуват и о т това как различните психични процеси протичат едновремен­
но. Те се опитват да обединят отделните процеси, които дискутирахме в първа­
та част на учебника. Как физиологията на човека се свързва с ученето, с основ­
ните мотиви на човека, с емоционалните му състояния и възприятия? К ак соци­
алният живот на Ван Гог се свързва с физиологичните процеси в мозъка и в тя­
лото му? Как ге на свой ред се свързват с неговите мисловни процеси и как тези
мисловни процеси влияят върху възприятията му за сцените, които е рисувал?
Теориите, които обсъждаме в тази глава, дават интелектуалната рамка за
разглеждане на други страни от слож ното човеш ко поведение в следващите
глави. Теориите за личността са в основата на голяма част о г изследванията в
психологията и психологичното лечение, както и на проучванията върху инди­
видуалните различия в социалното поведение като агресията и отзивчивостта.
ОСНОВИ
Концепции за личността
Въпросите за личността интересуват хората, настроени към разсъждение, още от
древността. Гръцкият философ Хипократ разработва схема за описание на лич­
ността, която се цитира и до днес (Eysenck, 1953; вж. фигура 13.1). Разширявайки
идеята, че съществуват четири основни елемента - въздух, вода, огън и земя, Хи­
пократ предполага, че и телесните течности са четири - кръв, флегма, жълта
ж лъчка (или холер) и черна жлъчка. Тази схема, доразработена по-късно от рим­
ския лекар Гален, приема, че на земята има четири типа хора и че те се опреде­
лят от „течността“, която преобладава в тялото им. Л ко имате относително ви­
соко съотношение на кръв, ще бъдете сангвиник (или жизнерадостен), флегм ата ви прави флегматични (или неемоционални), ж ълтата жлъчка ви прави холе­
рични (раздразнител>ш), а черната жлъчка - меланхолични (депресирани).
П рез първата половина на XX век У илям Ш елдън същ о търси връзки
КОНЦЕПЦИИ ЗА ЛИЧНОСТТА
ПРЕДГОВОР
435
XVII
Раздели, които улесняват ученето
Като включваме тези раздели, които обобщават и свързват представения в
целия текст материал, се надяваме да подчертаем някои основни принципи
на когнитивната психология. Колкото повече организирате материала, кой­
то трябва да учите, и колкото повече го свързвате с вече усвоеното, толкова
по-добре ще го научите и запаметите. Тези важни принципи на ученето са ос­
новата и на три нови раздела: Организиране и запаметяване, Помислете вър­
ху това и За по-нататъшен размисъл...
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
Студентите често имат трудности
да стигнат до същността на про­
четеното. Интересни детайли, ко­
ито са необходими, за да се разка­
же една история, понякога зам ъг­
ляват картината за същността у
начинаещ ия студент. Разделът
О РГА Н И ЗИ РА Н Е И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
Н ервна с и с т е м а н а чов ек а: Д ялове и ф у н к ц и и
1ШР»НЛ .'ЙСТГМА
_________________________________
I_________
j i t - .v j K w m v и т ш л с м с и . м л
О ИСШ МЛ
I—
1—
I
I-------------------- 1----------------1
Itivyi! ПУЛ
Организиране и запаметяване
обикновено се появява два пъти
във всяка глава и целта му е да се
достигне до същността на основ­
ната дискусия. Той представя
важните понятия заедно с техните
определения и/или примери в
една обобщаваща таблица, която
студентите могат да използват, за
да си помогнат да разберат и раз­
граничат съществения от несъ­
ществения материал. Например
една от таблиците в Организиране
и запаметяване в глава 2 обобща­
ва частите на човешката нервна
система и функциите на всяка
една от тях.
CuMitai т л
Дял
Функция
Централна нервна система
Мозък
Ч а с т о т ц е н т р а л н а т а нервна с и с тем а, к о я т о регулира всички а сп ек ти на поведението - о т ж ивотоподдърж ащ ите
с и с т е м и к а т о ди ш ане и храносм и лан е до в и с ш и те к о гн и ти в н и ф ункции к а т о в ъ зп рием ан е и зап ом нян е.
Гръбначен м озъ к Ч а с т о т ц е н т р а л н а т а н ер вн а с и с т е м а , к о я т о п р ед а ва и м п у л с и т е м еж ду м озъ ка
и п е р и ф е р н а т а н ер вн а с и с т е м а .
Периферна нервна система
С о м а т и ч е н д ял
Ч а с т о т п е р и ф е р н а т а н ервна с и с т е м а , к о я т о си в за и м о д е й с т в а със с в е т а . А ф е р е н т н и т е нерви п р е н а с я т
и мпулси о т с е н зо р н и т е р е ц е п т о р и к а т о очи и уш и къ м ц е н т р а л н а т а н ервн а с и с т е м а . Е ф е р е н т н и т е нерви
п р е н а с я т и м п у л с и т е о т ц е н т р а л н а т а нервна с и с т е м а към м у ск у л и те и т а к а се получава д ви ж ен и ето .
А в то н о м ен д ял
Ч а с т о т п е р и ф е р н а т а н ервна с и с т е м а , у ч а с т в а щ а в р е гу л а ц и я т а н а в ъ т р е ш н и т е органи и н а ж л е з и т е с
в ъ т р е ш н а секрец и я. А ф е р е н т н и т е нерви п р е н а с я т и м п у л с и т е о т в ъ т р е ш н и т е орган и и ж л е з и т е към
ц е н т р а л н а т а н ер вн а с и с т е м а . Е ф е р е н т н и т е нерви в с и м п а т и к о в и я и п а р а с и м п а т и к о в и я дял п р е н а с я т
и м п у л с и т е о т ц е н т р а л н а т а н ервн а с и с т е м а до в ъ т р е ш н и т е органи и ж л е з и т е с в ъ т р е ш н а секреция.
С и м п а т и к о в дял Ч а с т о т а в т о н о м н а т а н ервн а с и с т е м а , к о я т о с ти м у л и р а в ъ т р е ш н и т е органи и ж л е зи т е д а п р о и зв е ж д а т
е н е р г и я т а , необходима за сп р а в ян е със с т р е с о в и т е с и т у а ц и и .
П а р а с и м п а т и к о в Ч а с т о т а в т о н о м н а т а н ервн а с и с т е м а , к о я т о насочва в ъ т р е ш н и т е органи и ж л е з и т е към
дял____________ с ъ х р ан я в ан е н а е н е р г и я т а и к о н т р о л и р а р у т и н н и ф ункции к а т о х р а н о с м и л а н ето .
на ръката и предизвикват съкращаването им. Резултатът е неволево движение отдръпване на ръката - преди дори да сме имали време да помислим за него или
да сме усетили болка. Този гръбначномозъчен отбранителен рефлекс очевидно е
от жизненоважно значение.
(
Волеви отговори
Въпреки че отбранителният рефлекс е автоматичен, той не се появява винаги.
М озъкът осигурява маневреност и гъвкавост. Д а предположим, че вземете го­
рещ съд о т печката, за да го поставите на масата. Д окато се движите о т печка­
та към масата, усещате топлината през домакинските ръкавици и започвате да
изпитвате засилваща се болка. Това постепенно засилване на усещането за бол­
ка същ о се дълж и на сснзорните рецептори в ръката ви, които генерират им­
пулси, отправящи се по сензорните пътища към мозъка. За разлика о т случая,
когато рязко отдръпвате ръката си, докосвайки горещ съд, сега вие можете да
изтърпите болката (до определена степен), тъй като тя нараства постепенно, а
ръкавиците, с които носите съда, притъпяват силата й. В този случай м озъкът
изпраща потискащи команди към моторните неврони в гръбначния мозък, ко­
ито ви карат да държите съда, докато стигнете до м асата. Едновременно с това
м озъкът изпраща и възбудни команди към друга моторни неврони, които сти­
мулират мускулите, необходими, за да стигнете по-бързо до масата. Този при­
мер показва как нервната система обединява различни възбудни и потискащи
сигнали, за да предизвика един цялостен поведенчески отговор.
XVIII ПРЕДГОВОР
42
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
Помислете върху това
Друг начин да се фокусира внима­
нието върху съществени детайли е
студентите да се настроят умстве­
но, преди да скочат в дълбокото.
Разделът Помислете върху това
се появява в полетата срещу ос­
новната част на текста във всяка
глава и задава на читателя въп­
рос, който ще го подготви за понататъшното изложение. Напри­
мер в глава 13 студентите са по­
молени предварително да обмис­
лят един въпрос, преди да проче­
тат раздела, оценяващ подхода на
Фройд към личността.
За по-нататъшен размисъл
Друг начин да помогнем на уча­
щите се да разберат и да запомнят
материала е като ги насърчим да
мислят критично върху него. В
края на резюмето на всяка глава
сме включили два въпроса за по­
нататъшен размисъл, които искат
от читателя да излезе извън про­
четения материал. На тях не
може да се отговори, ако се обър­
не на конкретна страница от текс­
та, защото те изискват от студен­
тите да синтезират и преосмислят
прочетеното и да свързват мате­
риала със собствения си живот.
Например в глава 11 „Развитие
през ранното детство“ с този въп­
рос искаме от читателя да свърже
материала върху половите роли
(от текста) със собствените си
преживявания.
фи като Сьорен Киркегор (1813-1855) и Ф ридрих Ницш е (1844-1900), които
разсъж дават върху това как човек започва да съзнава истинското си Аз
(Hogan, 1976). ф ен ом енолозите разграничават „автентичните“ о т „отчужде­
ните“ Аз-концепции: някои о т нас са честни със себе си и са автентични, а
други о тказват да се изправят лице в лице с истинското си Аз и са отчуждени.
К акто ще видим, интересът на феноменолога към съзнателното мислене и
вътреш ното Аз остава една съществена страна в изследванията на личността.
М ож е би най-интересният теоретик по проблемите на личността е Зигмунд Ф ройд. За р азлика о т феноменолозите Ф ройд е убеден, че причините за
поведението са най-често несъзнавани - недостъпни за съзнанието ни. Тео­
рията на Ф ройд продълж ава да оказва влияние и днес и ще я обсъдим под­
робно в следващ ия раздел. К ак то щ е видим, гя се докосва до няколко от к л ю ­
човите исторически въпроси, свързани с личността: „К акво е взаим оотнош е­
нието между вътреш ното ни Аз и външния свят?“, „Какво е относителното
влияние на биологията, съпоставено с влиянията от средата, при определяне­
то на това какви см е?“, „К аква е ролята на съзнаваните и несъзнаваните м ис­
ловни процеси в личността ни?“
Освен ф ройдиегката теория щ е дискутираме и теориите за личностните
черти, биологичните, феноменологичните, когнитивните, както и тези за
ученето. Въз основа на различните си ис торически корени всяка о т тях при­
ем а различен подход към оценяването и обясняването на личността.
Психодинамична перспектива
към личността
Помислете върху това...
Фройдистката теория извлича доказа­
телства о т интересни изследвания на
Вече се срещ нахм е с в л и ятел н ата тео р и я н а Ф ройд в н я к о л к о глави и ще
п род ъ лж им да я ср ещ ам е и в следващ и те тр и глави, ко гато щ е о бсъ ж да­
ме психичния кон ф ли к т и душ евните разстрой ства. Ф ройд е убеден, че
л и чн о стта на в ъ зр астн и я човек в д ей стви тел н о ст се корени в кон ф ли кта
м еж ду о б щ еството и биологичните нагони. С ледвайки еволю ц и онн ата те-
Ранно детств о
7. Новородените бебета имат специфични вродени способности, които им
помагат да оцелеят. Те могат да сучат, да гълтат, да дишат, да ми­
гат, да кашлят, да кихат и да отделят, без да бъдат обучавани. Бебе­
та т а имат и сложни възприятия и действия. Те могат да локализи­
рат предмета 8 пространството и да различават познати и непозна­
ти звуци.
8. Според Пиаже съществува определена последователност 8 когнитивното развитие, която започва от рефлекторните действия в най-рашо
детство и стига до логическото разсъждение в младежка възраст.
Когнитивното развитие се базира върху асимилацията на нова инфор­
мация и върху акомодацията на тази информация 6 съществуващата
когнитивна структура у детето. Подходът за преработката на ин­
формация допълва концепцията на Пиаже, като представя системно
количествено описание на основните процеси на когнитивната промя­
на.
9. Социалното знание обхваща процесите, чрез които децата се учат да
разбират мислите и чувствата на другите и се ориентират 8 социал­
ните отношения.
10. Привързаността е продължителна емоционална връзка, която се фор­
мира между родител и дете и се изразява 8 отзивчивостта към сигна­
лите, предавани от другия. Удовлетворяване на физиологичните пот­
ребности, внимание, грижа и удоволствие от общуването са различни
форми на тази отзивчивост,
Д етств о
11. Между втората и седмата година децата стават все no-умели в символното мислене, въпреки че техният мисловен процес много се разли­
чава от мисленето при възрастните. Малките деца се объркват от
външния вид, тъй като още не са усвоили принципите на запазването
(conservation) на такива свойства на предметите като маса или обем,
които са константи независимо от външните промени. През този пе­
риод постепенно се развива способността да се мисли логично и да се
отчита гледната точка на другия.
12. Между 7 и 12 години мисленето на детето става все по-систематично, то вече не се влияе о т външни признаци. Децата разбират запаз­
ването и осъзнават своите когнитивни способности. По време на из­
растването децата си изработват стратегии, които подпомагат
представянето им в училище; те стават по-ефективни в използване­
то на своите вътрешни ресурси.
13. Социализацията е процес, чрез който децата усвояват нагласи, убеж­
дения и обичаи, съществуващи в семейството и културата. Посте­
пенно те осъзнават кои са и доколко съответстват на социалния кон­
текст на семейството и приятелите си. Въпреки че родителите и
Д опъ лнител на литература
Bomstein, М. Н., Lamb, М. Е. (Eds). (1992). Developmental psychology: An
advanced textbook, 3rd ed. Hillsdale, NJ: Erffi’aum. Достъпен обзор върху
психологията на развитието. Водещи учени обхващат историческите
корени и съвременните изследвания 6 когнитивното, социалното и личностовото развитие и приложението на принципите на развитие.
Branelton, Т. В., Yogman, М. W. (Eds). (1986). Affective development in infancy.
Norwood, NH: Alex. Обзор на привързаността и емоционалното разви­
тие в ранно детство от изследователи в различни области, включи­
телно педиатрия, детско развитие, психология и психиатрия.
Cole, М., Cole, S. R. (1989). The development of children, New York: W. H.
Freeman. Цялостен обзор върху развитието на детето. Авторите от­
разяват изследвания и теории, свързани с физическото, когнитивното
и социалното развитие в детството.
Cram, W. С. (1991). Theories of development: Concepts and applications, 3rd ed.
Englewood, Cliffs, NJ: Prentice Hall. Увлекателно представяне на основ­
ните теоретици в психологията на развитието. Книгата е ценен из­
точник на историческа информация и за съвременните възгледи на во­
дещи учени.
случаи. Както ще видите, изВодите, ос­
новавани на тях, пораждат някои проб­
леми. Защо незаВисимо о т това много
съвременни психолози смятат, че Фройд
има траен принос към психологията?
връстниците са важен фактор, децата вземат активно участие 6
собствената си социализация.
14. Социалното знание в детството включва активна форма на усвоява­
не, чрез която детето конструира собствено знание и възприемане на
света. Когнитивното умение за приемане на роля става важно, кога­
то децата започват все по-добре да разбират мислите и чувствата
на другите.
15. Наблюдавайки своите родители и връстници, децата се учат на пове­
дение, съответстващо на пола им. Родителите и другите хора слу­
жат за ролеви модели за мъжко и женско поведение.
И зследователски м етоди
16. Един от най-често прилаганите методи за изучаване на развитието е
експериментът. Той се използва например при малки деца за изучаване
на слуховото разграничаване (Eimas et al., 1971) и на формиране на при­
вързаност при бебета маймуни (Harlow, 1971).
17. Праш ат се и различни други методи. Наблюдението в естествени ус­
ловия е използвано от Дарвин при проследяване поведението на сина
му като биография на бебето и от Ж. Пиаже за изучаване на детско­
то мислене. Дарвиновите продължителни наблюдения върху неговия
син са пример за лонгитуден метод, докато наблюденията на Пиаже
върху деца на различна възраст са пример на срезовия метод. Корелационният метод се използва, за да се покажат взаимовръзките между
родителските стилове и по-късното развитие (Baumrind, 1967). И нак­
рая методът на анкетното проучване се използва за откриване на
приликите и разликите в предпочитаната дейност при момчета и мо­
мичета (Zffl, 1985).
Т еоретични перспективи
Основните теоретични перспективи, представени 6 тази глава, са ево­
люционната, биопсихологичната, когнитивната и психодинамичната.
За по-нататъшен размисъл...
1. Привързаността в ранно детство може да бъде описана като стабилна, отбягваща или амбивалентна. Какво ще бъде влиянието на всяка
от тях върху по-късното когнитивно и социално развитие? Мислите
ли, че формираният във вашето детство тип привързаност влияе вър­
ху успеха ви в училище или върху приятелските ви връзки като възрас­
тен? Ако е така, как става това?
2. Спомнете си важни събития от своя живот като малък, но си предста­
вете, че сте от другия пол. По какво ще се различават тогава вашите
преживявания? По какъв начин полът влияе върху развитието и какъв
според вас е източникът на това влияние?
Ginsburg, Н. P., Opper, S. (1988). Piaget's theory of intellectual development, 3rd
ed. Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall. Съвременно въведение в теорията
и изследванията на Жан Пиаже. Книгата показва връзката между тру­
да на Пиаже и съвременното обучение и прави обзор на важните изслед­
вания, проведени през последните 10-15години от живота на Пиаже.
Plomin, R., DeFries, J. С. (1985). Origins of individual differences in infancy: The
Colorado Addoption Project. NY: Acad. Press. Представя ясно изследвани­
я та върху осиновени деца и връзката им с проблемите на развитието
в ранна възраст от гледна точка на наследствеността и средата. За­
дълбочено се изследва степента на връзка между децата и техните би­
ологични родители и осиновители.
Siegler, R. S. (1991). Children's thinking. 2-nd ed. Englewood Cliffs, NJ: Prentice
Hall. Широкообхватно въведение в когнитивното развитие - от възп­
риятието до развитието на академични умения.
Zigler, E.F., Finn-Stevenson, М. (1987). Children: Development and social issues.
Lexington, MA: Heath. Съвременен обзор на развитието от ранно детст­
во до зряла възраст. Научната информация и социалните въпроси са ин­
тегрирани въз основа на изследвания и тяхното приложение. Книгата е
добро помагало за студенти.
РЕЗЮМЕ
ПРЕДГОВОР
XIX
399
Раздели, които мотивират студентите да продължат да четат
Е д н о о т първите неща, които привличат много студенти към курсовете по пси­
хология, е очарованието от необичайните явления и странното поведение, при­
писвано на психичните разстройства. Много млади хора са привлечени към кур­
са от желанието да разберат дали основните изследвания в психологията имат
приложение към проблемите от „реал­
ния живот“. Два допълнителни раздела
в нашия учебник - Нарушения на
функциите и Изследвания и приложе- _______|
ние - са предназначени да отговорят
НАРУШЕНИЯ НА ФУНКЦИИТЕ
директно на този интерес. Целта им е
Фобии и обусловени страхове
да привлекат вниманието на студенти­
те и да покажат житейската приложи­
фобията е нестихваща
страхова реакция, коя­
изследванията на фобиите показват,
мост на психологическите изследвания,
то е твърде преувели­
че хората са склонни или са предразположени
както и да мотивират студентите да че­
чена и не съответства
на реалната опасност.
да правят някои специфични видове фобийни
тат нататък.
Някои хора например
НАРУШЕНИЯ НА ФУНКЦИИТЕ
жени към страх от
височини и хищни­
ци. Друга интересна
подробност за фоби­
ите е, че те могат да
бъдат
придобити
или премахнати чрез
отказват да плуват
асоциации“.
процесите на класи­
дори в напълно безо­
ческо обуславяне.
пасни води заради
П ървият случай на фобия, придобита чрез кла­
страха си о т акули. Любопитен факт е, че повечето
сическо обуславяне, е съобщен през 1920 г. от Джон
фобии обикновено се свързват с определени видове
Уотсън и Розали Рейнър. В това изследване у 11-медразнители: със страх от травма (падане от голяма
сечно бебе на име Алберт Б. е създаден условсн
височина), о т насскоми или животни (паяци, змии) и
рефлекс на страх от плъх. В предварителните тесто­
от особени ситуации (тълпи, открити пространства).
ве Уотсън и Рейнър откриват, че Алберт не се стра­
Във връзка с асоциативния уклон, за който говорих­
хува от плъха (неутрален дразнител), но се плаши и
ме, изследванията на фобиите показват, че хората са
започва да плаче, когато чуе зад себе се удари с чук
склонни или са предразположени да правят някои
върху стоманена релса точно когато посяга да до­
специфични видове фобийни асоциации (Scligman,
косне плъха (силният шум е безусловен дразнител,
1972). Например ние сме биологично предразполо­
Ф игура 6.5. Джон Уотсън и Розали
Рейнър проверяват м а лк и я Ал­
берт ta генерализация на цслов
норефлекторен страх. След като
Студентите по психология са оча­
ровани от изследванията на слу­
чаи на маладаитивно поведение.
Н аш ият раздел Нарушения на
функциите, представен в специал­
ни карета, показва как разбиране­
то на разстройствата в поведение­
то допринася за разбиране на нор­
малното поведение. Например в
главата върху ученето (6) обсъж­
даме фобиите (като страха от
змии), за да покажем възмож ­
ността човек да е еволюционно
предразположен към придобива­
нето на някои страхове чрез прос­
тите процеси на учене.
са създали у детето условен рефлекс
на страх от плъх, Уотсън и Рейнър ус­
тановяват. че новопридобитият
страх се генерализира и спрямо други
обекти, които не са били свързвани
преди това със страх - например ко­
жена маска, носена от Уотсън. Този
експримент от 1920 г.. който показва,
че фобиите биха могли да ct придо­
бият чрез класическо обуславяне, е
критикуван от морално-етични съоб­
ражения. I Снимката е от филм. на
който д-р Бенджамин Харис е заснел
изследването на Уотсън и Рейнър.)
кото обуславяне се влияе не само о т близките по време и м ясто двойки ус­
ловни и безусловни дразнители. В сила е и нещ о друго, различно от времева­
та връзка (Rescorla, 1992).
К акъв фактор би могъл да предизвика възникването на връзки между
д разнителите? Едната възм ож ност е в това, че асоциациите се ф орм ират полесно, когато условните и безусловните дразнители са биологично свързани.
Според М артин Селигмън наличието на асоциативен уклон показва ролята
на фактора „еволю ция“ за процесите на учене (Seligman, 1970). Например
асоциативният уклон може да ни помогне да си обясним защ о заучаваме
188
XX
ПРЕДГОВОР
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
който автоматично предизвиква безусловен реф­
лекс на плач у бебето). По-късно по време на про­
бите за създаване на условния рефлекс плашещият
звук прозвучава всеки път, когато донасят плъха
при детето. След седемкратно показване на плъха
едновременно с плашещия звук на чука Уотсън и
Рейнър донасят плъха отново, но вече без да има
удари по стоманата. Ето как описват случилото се:
„В момента, в който вижда плъха, бебето за ­
почва д а плаче. П очти веднага то се обръщ а рязко
наляво, пада на лявата си страна и започва да п ъл­
зи толкова бързо, че едва го хващат, преди да
стигне до ръба па м асата.“ (W atson, Rayner, 1920)
Пет дни по-късно, когато отново правят същия
тест, м алкият Алберт все още проявява страх от
плъха. Нещ о повече, той вече се страхува и при вида
на заек, куче, кожено палто и дори маска на Дядо
Коледа. Това говори, че първоначалният условен
рефлекс се е генерализирал (фигура 6.5). Въпреки
че м алкият Алберт показва признаци на страх към
предмети с коса или козина, той никога не се стра­
хува от играчките си, дори когато те същ о са били
около него по време на създаването на условния
рефлекс. Тези факти показват наличието на
асоциативен уклон, защ ото Алберт е могъл
да направи връзка само между едни дразни­
тели, но не и между други. Всъщност при
нататъш ни опити с други бебета изследова­
телите не успяват да предизвикат страхов ус­
ловен рефлекс, когато използват бинокъл или куб­
че за игра като условни дразнители вместо плъх
(Bregman, 1934; Valentine, 1930).
Въпреки че м ож ем да поставим под въпрос р а­
зумността на двама възрастни, които провеж дат
подобни опити с беззащ итно дете, изследванията
на У отсън и Рейнър показват две неща. П ъ р ­
во, че чрез класическо обуславяне може да
бъде внушен страх. И, второ, веднъж
придобитият страх м ож е да се
генерализира къ м нови
нители. Това, което изследователите са пренеб­
регнали, е, че условнорефлекторният страх може
да угасне. М акар че упраж ненията за погасяване
са били част о т плана на У отсън и Рейнър, детето
е било взето, преди да премине през гази фаза на
изследването. С ътрудничката на Уотсън, Мери
Кавър Д ж онс, по-късно използва друго дете, за да
покаж е, че условнореф лекторният страх м ож е да
бъде погасен (М. C. Jones, 1924).
Защо тогава фобиите и обусловените страхове са
толкова трудни за премахване? Отговорът е, че за да
възникне погасяване, човек трябва смело да се „изп­
рави“ срещу условния дразнител при липсата на бе­
зусловния. Ако хората с фобии избягват успешно
предмета или ситуацията, предизвикващи страх (ус­
ловния дразнител), няма никакъв шанс за погасява­
нето. Например хора, които се страхуват от змии, из­
бягват ситуациите, при които страхът им о т змии
може да изчезне. Докато човек не се сблъска с някол­
ко змии и не се научи, чс повечето о т тях не нападат
хора, този страх трудно може да бъде преодолян. В
главата за психотерапията ще видим, че при ле­
чението на фобиите се използва принципът
1 погасяването, за да се премахне нежелаповедение. Придобива се нов опит,
където реакциите на отпускане се свър-
страха от акули по-лесно, отколкото страха о т автомобили, м акар че мног о
повече хора са умрели при автомобилни катастрофи, о тколкото при нападе­
ния на акули убийци. Х ората са по-предразположени към страх о т акули, о т­
колкото към страха от коли, защ ото в историята ни като вид дълго време
сме избягвали много опасни хищници.
Друга интересна възможност предложи напоследък психологът Бари Шварц
(Schwartz, 1989). Д а предположим, казва Шварц, че приемем класическото обус­
лавяне не като асоциативно учене, а като средство за разкриване на причинноследствени отношения. Причината предшества следствието точно както условКЛАСИЧЕСКО ОБУСЛАВЯНЕ
189
ИЗСЛЕДВАНИЯ И ПРИЛОЖЕНИЕ
Как се използват психологически­
те изследвания, за да подобряват
света около нас? Този въпрос е в
основата на дискусиите в раздела
Изследвания и приложение. Във
всяка глава разглеждаме някаква
подходяща тема, за да демонстри­
раме практическото приложение
на психологическите знания. Нап­
ример в глава 5 - „Съзнание“ об­
съждаме физиологичните следст­
вия от консумацията на алкохол
заедно с изследванията върху ле­
чението на злоупотребата с алко­
хол. Няколко от нашите дискусии
в Изследвания и приложение се за­
нимават специално с въпроси, ко­
ито включват индустриално-организационната психология. Напри­
мер в глава 13 - „Личност“ засяга­
ме темата за измерване на лич­
ностните черти и постиженията в
трудовата дейност, в глава 14 „Стрес, справяне и здраве“, изс­
ледваме справянето със стреса в
организациите.
жете, които са мислили, че пият алкохол, са имали по-забавен пулс в сравнение с
другите, които са смятали, че пият само тоник. Без значение е дали действително
са поели алкохол - мъжете, които са убедени, че са пили водка, показват по-мал­
ка възбуда, отколкото онези, които мислят, че питието е безалкохолно (Wilson,
Abrams, 1977). Когато количеството алкохол е малко, очакванията за неговото
действие са по-важни, отколкото реалното му ниво в кръвта.
Очакванията влияят върху поведението само до определен момент. След поголяма консумация възникват физиологични промени, които надхвърлят всякак­
ви очаквания - пиещият може да се отрови (вж. таблица 5.2). Количеството алко­
хол, необходимо, за да настъпи интоксикация, зависи о т различни фактори - от
теглото на човека, от времето на последното му хранене, дали пие редовно и от­
давна, дали е придобил толеранс. При равни други условия по-тежките хора, кои­
то имат опит в пиенето и току-що са яли богати на протеини храни, могат да по­
гълнат повече алкохол, преди да почувстват неговия ефект. Поради това, че алко­
холът е толкова широко разпространен, с него най-често се злоупотребява.
ИЗСЛЕДВАНИЯ И ПРИЛОЖЕНИЕ
Злоупотреба с алкохол
Н ад 100 милиона души в САЩ употребяват алкохол, а приблизително 10-12
милиона са алкохолици - хора, чиято алкохолна зависимост влияе върху
здравето, общ уването и работата им (Goodwin, 1989).
Последствия от злоупотребата с алкохол
Какви са последиците о т алкохолната злоупотреба? Консумацията на голе­
ми количества в продълж ителен период от време съкращ ава човеш кия ж и­
вот, води до чернодробни заболявания, сърдечна недостатъчност, високо
кръвно налягане, рак на устата и гърлото. Хроничното пиене причинява и се­
риозни м озъчни нарушения, вклю чени в синдрома на К орсаков - болест, ко­
ято се характеризира с дълбоко разстройство на паметта. Н ям а доказателст­
ва обаче, че едно или две питиета дневно влияят неблагоприятно върху здра­
вето на зрелите м ъж е и на жените, които не са бременни. С траничният ефект
на алкохола върху развитието на плода се разглеж да в глава 11.
Въпреки че са проведени много изследвания върху влиянието на алкохола, все
още не е сигурно как точно въздейства върху мозъка. Той се абсорбира чрез сте­
ните на стомаха и червата и стига до мозъка, където преминава кръвно-мозъчната бариера (вж. глава 2). Най-напред алкохолът въздейства върху мозъчната
кора, като блокира действието на областите, които нормално изпълняват потис­
каща функция. Затова човек става по-общителен, след като пийне. По-големите
количества обаче засягат по-широки области от мозъка и тогава м огат да паднат
всички задръжки в поведението. Накрая, ако алкохолът е бил прекалено много,
по-нискостоянште центрове на продълговатия мозък (който контролира диша­
нето и сърдечната дейност) спират да функционират. Тогава човек умира
(Levinthal, 1990). Проведените досега проучвания изследват въздействието на ал­
кохола върху дейността на мозъчните невротрансмитери, но крайни заключения
все още няма. Изследванията обаче дават описанис на последиците от хроничния
алкохолизъм. Например хората, които пият прекомерно продължително време и
изведнъж спрат алкохола, могат да изпаднат в делириум тременс. Симптомите
на този синдром са следните:
• трем ор на ръцете, езика и устните;
j
• липса на ориентация за време и място;
Употреба на алкохол о т тийнейджъ­
ри. Обширно изследване, проведено от На­
ционалния институт за изследване на зло­
употребата с наркотици и алкохол, съоб­
щава, че около 90 % от изследваните уче­
ници гимназисти са пили алкохол през из­
миналата година и че приблизително 20 %
са били интоксикирани поне 6 пъти през
същия период (Johnston, Bachman,
O'Malley, 1982). Алкохолът е най-широко
употребяваната дрога в света и с него
най-често се злоупотребява.
ЗЛОУПОТРЕБА С АЛКОХОЛ
XXII
ПРЕДГОВОР
171
Промени във второто издание на учебника
В подготовката на това второ издание вложихме безброй часове на размисъл и
планиране. Започнахме с преоценка на основните си цели и подложихме текс­
та на микроскопски анализ, за да усъвършенстваме и подобрим максимално
всеки раздел. Затова ще забеле­
жите, че много от тях са придоби­
РЕЗЮМЕ
ли нов вид. Перспективи напри­
мер сега осигурява по-широк
връзка, се научават да регулират някои от неволевите автономни
Въведение
процеси.
1. Ученето е относително постоянна промяна на поведението или на по­
контекст за резюметата в края на
веденческия потенциал, която се дължи на опита.
Когнитивни аспекти на ученето
2.
В
началото
на
XX
век
Иван
Павлов
дава
първите
експериментални
до­
всяка глава. Това води до по-доб­
11. Познанието при животните е термин, който се отнася до изпол­
казателства за асоциативното учене при кучета. Докато изследва
званото от тях вътрешно представяне като основа за действие. Яв­
храносмилателната им система, Павлов открива, че гладните кучета
ра интеграция на материала и поления, като когнитивни карти и латентно учене, пространст­
отделят слюнка, когато видят хора ши обекти, свързани с даването
вена памет, учене чрез наблюдение и очакване, са примери за ког­
на храна. Този вид асоциативно учене става известен като класичес­
отчетливо представяне на шестте
нитивни процеси. Например изследвания върху ученето чрез наблюде­
ко обуславяне.
ние показват, че животните и хората могат да усвоят наличието на
3. Съвременникът на Павлов Едуард Торндайк изследва различен вид асо­
основни теоретични перспекти­
определени взаимовръзки в околната среда, като наблюдават дейст­
циативно учене. Вмссто да наблюдава асоциациите между стимулите
вия, извършвани от други,
и реакциите, Торндайк изучава как котките изграждат връзки между
ви, от чиято гледна точка е орга­
12. Изследванията върху асоциативното и когнитивното учене показват,
стимул и реакция, докато се учат да избягат от кутия ребус. Тази
че хората оценяват стимулната информация и реагират въз основа
форма на асоциативно учене чрез проби и грешки се нарича инстру­
низирано изложението на цялата
на възприетите зависимости. Тази способност да отбелязват съби­
ментално обуславяне.
тията в околната среда и да запо тят последствията от действия­
материя. Основи се появява отно­
та си им дава възможност да се приспособяват и да оцеляват.
Класическо обуславяне
1
3
.
Принципите на класическото и инструменталното обуславяне не са,
4.
Павловското
класическо
обуславяне
се
основава
на
вродени
механизми
за
во и в това издание, но е по-целекакто някога се е смятало, строги универсални закони иа ученето, ко­
свързване на безусловен дразнител с условни дразнители. Чрез съвмес­
ито
действат при всички животински видове и във всякакви ситуации.
тно подаване на неутрален дразнител като звънец и безусловен драз­
насочен и сбит раздел, фокусиран
Както асоциативното, така и когнитивното учене са твърде различ­
нител като храна неутралният дразнител става условен и предизвик­
ни
процеси
на учене, които се наблюдават в различна степен при раз­
ва условен рефлекс.
върху една или две исторически
личните животни. И двете форми на учене обаче включват действия
5. Веднъж създаден, условният рефлекс може да се генерализира и върху
за приспособяване към околната среда, които помагат на животните
дразнители, които приличат на условния дразнител. Ако обучението оба­
фигури, подготвили сцената за
и хората да оцеляват.
че продължи, при което само условният дразните.! е последван от без)Ш>съвременните изследвания в съ­
вен, това ще доведе додискриминация (различаване), така че единстве­
Изследователски методи
но условният дразнител ще предизвиква условен рефлекс. Когато безуслов­
14. В тази глава експерименталният метод е използван за изследване
ответната област.
ният дразнител повече не се появява следусловния, върхуусловния рефлекс
на процесите на учене при различни видове животни. Например той се
започват да действат процеси на погасяване и той повече не възниква.
използва при изследване на плъхове, за да се намерят доказателства за
Няколко раздела са нови за
6. Изследванията показват, че връзка между дразнители се създава, кога­
обуславянето на вкусово отвращение (Garcia et a]., 1972), латентното
то условният дразнител действа като сигнал за появата на безусло­
учене (Tolman, Honzik, 1930) и броенето (Capaldi, Miller, 1988). Експери­
това издание - Връзки, Организи­
вен дразнител.
ране и запаметяване, Помислете
върху това и За по-нататъшен
размисъл. К акто вече казахме,
Инструментално обуславяне
7. Инструменталното обуславяне е форма на асоциативно учене, ко­
ято се отнася до последствията от реакциите. Формирането чрез
метода на последователното приближение се използва, за да се израбо­
ти ново поведение. Това става, като всяка една стъпка от серия мал­
ки поведенчески стъпки внимателно се подкрепя по пътя към новото
поведение. В общия случай колкото по-голямо е количеството на подк­
реплението и с колкото по-малко закъснение то се подаде, то,Лова подобър ще е резултатът от ученето. При инструментално обусловени­
те рефлекси се наблюдават генерализация, дискриминация и по­
гасяване също както и при класическото обуславяне.
8. Схемата на подкрепление е отношението между реакция и подкрепител. При непрекъснатото подкрепление се подкрепя всяка реак­
ция, при периодичното подкрепление се подкрепят само някои ре­
акции или подкреплението се дава на определени периоди от време. Че­
тирите различни схеми на периодично подкрешение са: схеми с фик­
сирано отношение, променливо отношение, фиксиран интер­
вал и променлив интервал.
9. Положителните и отрицателните подкрепления се използват,
за да се увеличи честотата на желано поведение, докато погасяване­
то и наказанието се прилагат, за да се налиии броят на нежелани ре­
акции или пък за да се премахнат напълно. Наказанието може да бъде
ефективно, когато се прилага заедно с положителни подкрепления така се постигат no-желани форми на поведение.
10. Поведенческата медицина интегрира нашите знаниб за пове­
дението и медицината, за да допринася за подобряване на здраве­
то и да се бори с болестите. Биологичната обратна връзка е
терапевтична процедура, която се основава па оперантното обус­
лавяне. Хора, обучавани чрез метода на биологичната обратна
ментирането показва също, че кучетата могат да използват условния
стимул като сигнал (Rescoria, 1967), а децата и шимпанзетата са спо­
собни на учене чрез наблюдение (Bandura, 1965; Mineka et al., 1989).
15. Методът анализ на случай (case study) е използван, за да се покаже
как процедурите на обуславяне са приложени успешно за промяна на
поведението на жена с анорексия нервоза (Bachrach et al., 1965), на мъж
със заекване (Goldiamond, 1965) и на дете, което изпада в гневен п\ач
(temper tantrums) i Williams, 1959).
всеки от тях е добавен, за да отго­
вори на някоя от основните ни
Теоретични перспективи
16. В тази глава са използвани три основни перспективи - поведенческа­
цели. Надяваме се, че ще преце­
та , когнитивната и еволюционната
ните тази книга като по-цялостЗа tw-нататъшен размисъл...
на, представящ а материала по
1. Помислете за съвместната си дейност с други хора през последната сед­
мица. В колко от тези случаи сте наб,подавали у себе си реакции или дейс­
по-лесен за научаване начин и в
твия, които биха могли да са резултат от класическо ши инструментал­
но обуславяне? Като използвате термините „стимул“ и .реакция“, дайте
резултат на това по-лека за възп­
няколко примера за това как всяка от формите на обуславяне е повлияла
напоследък върху вашето поведение 8 някаква социална ситуация.
риемане.
2. Направете по памет скица на студентския град или на квартала, в
който живеете, и сравнете когнитивната си карта с физическа
Освен това, за да подобрим
карта. Нарисували ли сте някои забележителности и любимите си
маршрути между тях? Кога използвате когнитивните си карти?
структурата на всяка глава и за
Използвате ли ги всекидневно или само в специални случаи, когато
обяснявате на някого как да намери вашата квартира? Когато
да улесним студентите, организи­
обяснявате на някого пътя до вас, защо не му е лесно да ви разбере
и защо на вас ви е трудно да го упътите, без специално да подчер­
рахме по нов начин резюметата.
таете някои ориентири?
Те обаче си остават уникални, за­
216 ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
щото запазихме кратките разде­
ли, които описват различните из­
следователски методи и основни­
те теоретични перспективи, използвани във всяка глава. Така резю метата це­
лят не само да подпомогнат ученето, но и да осигурят още една свързваща ниш­
ка между различните глави.
Освен въвеж дането на значителен брой нови педагогически елементи,
ПРЕДГОВОР
XXIII
*
Амигдала (бадем) - едно от
залните ядра, наподобяващо бадем.
Сиво вещество, разположено дълбо­
ко във всяко от полукълбата на глав­
ния мозък. Ядрото има връзка с обо­
нятелната система и хипоталамуса.
Функциите му са свързани с настро­
енията, чувствата, инстинктите и ве­
роятно със спомените от скорошни
събития. - Бел. прев.
XXIV
ПРЕДГОВОР
до голям а степен осъвременихме текста и вклю чихме над 350 нови преп­
ратки към изследвания, публикувани между 1990 и 1994 г. Във всяка гла­
ва обсъж даме интригуващи нови области на изследване като:
• мозъчни увреждания и зрително възприятие; брак и здраве; параноя и
самосъзнание (глава 1);
ба• ролята на бадемовидното ядро (амигдалата)* в емоционалните реакции
(глава 2);
• зрителните пътища „какво“ и „къде“ в главния мозък; обоняние и па­
мет (глава 3);
• конекционистките подходи към разпознаването на модели; подпрагово
възприятие и безсъзнателни процеси; интегриране на когнитивните и
екологичните подходи (глава 4);
• селективно внимание; теория за вибрацията и съзнанието; медитация и
здраве (глава 5);
• имплицитна и експлицитна памет; спомени светкавица; мнемонични
феномени; физиологична основа на паметта (глава 7);
• учене на език при шимпанзета; образно мислене; вземане на решение;
еволюция на езика (глава 8);
• близнаци и генетика на интелигентността (глава 9);
• пол и разстройства на храненето; полови различия в сексуалното пове­
дение; емоции (глава 10);
• полови роли; междукултурни различия в нагласите към пола (глава 11);
• развод; избор и смяна на работа; връзки между полова принадлежност
и трудова дейност; когнитивна промяна у хората от третата възраст
(глава 12);
• личност и професионален успех; изследвания върху личността на базата
на данни от изследвания на близнаци; „големите пет“ личностни факто­
ра (глава 13);
• поведение, свързано със здравето; изследвания върху стреса въз основа
на данни от изследване на близнаци; професионален стрес; поведение от
тип А; социална подкрепа (глава 13);
• депресия и социално познание; биологични корени на обсесивно-компулсивното разстройство и шизофренията; проблеми при дефиниране­
то на психичните разстройства; DSM-IV (Диагностичен и статисти­
чески наръчник на психичните разстройства, четвърто издание) (гла­
ва 15);
• медикаментозно лечение на поведенческите разстройства; поведенчес­
ка медицина; когнитивни подходи към лечението; влияние на психоло­
гическото лечение върху биологичните процеси (глава 16);
• междукултурни различия в социалното познание; атрибуции за вина при
отрицателни събития (глава 14);
• еволюционни и културни основи на привличането и любовта; полови
различия в привличането и установяването на близки взаимоотноше­
ния; полови различия в агресията (глава 18);
• възприятия за риск; гъстота на населението и международен конф­
ликт; градски стрес; справяне с високата гъстота; контрол върху раж­
даемостта; преработка на отпадъците; предразсъдъци към външите
групи (глава 19).
Както в първото издание, така и тук сме положили много усилия да вклю­
чим въпросите за пола и за междукултурните различия на всички места в
текста, където това е подходящо.
Д окато прибавяхме нов материал, за да осъвременим и освеж им учеб­
ника, много внимавахме той да не стане прекалено голям и затова не сме
добавяли, без едновременно с това да съкратим нещо. Резултатът е това
ново издание, което е осъвременено, без обаче да е пожертван някакъв
същ ествен материал или интересите на студентите.
Накрая искаме да благодарим на всички, които използваха първото изда­
ние и особено на тези, които ни запознаха със забележките си. Сърдечните
реакции на студентите и насърчителните коментари от колеги и рецензенти
ни доставиха удоволствие. Опитахме се да вземем предвид техните идеи и
предложения.
И двамата обичаме да преподаваме психология, обичаме възможността
да пишем за нея и непрестанно се изумяваме от онова, което тази вечно раз­
ширяваща се наука може да ни открие. Надяваме се, че този текст предава
нашето вълнение и на всички студенти, които го четат.
Благодарности
При подготовката на това издание от огромна полза за нас беше обратната връзка от много колеги и прияте­
ли, както и цялостната редакторска работа на персонала на издателство „Прентис Хол“. Със съвети и комен­
тари по първото издание ни помогнаха колегите:
Барбара X. Басдън, Щатски уни­
верситет на Калифорния - Фресно
Рой ф . Баумайстър, университет
„Кейс Уестърн Ризърв“
Дж. Джей Браун, Щатски универ­
ситет на Аризона
Чарлс JI. Бруър, университет
„фърман“
Нейтън Броди, университет „ Уес­
лиън“
Карън Буш, колеж „Уошингтон
Джеферсън“
Дейвид Л. Карпентър, универси­
тет „Сейнт Бонавенчър“
Робърт Б. Чалдини, Щатски уни­
верситет на Аризона
Джон Дж. Колби, колеж „Провидънс“
Катрин Ковел, Университет на
Торонто (Канада)
Стивън ф . Дейвис, щатски универ­
ситет „Емпория“
Ричард Б. Дей, университет „Макмастър“ (Хамилтън, Канада)
Сюзън Дъч, щатски колеж „ Уестфийлд“
Стивън фрийдлендър, Универси­
тет на Калифорния - Сан Франциско
Дейвид К. фъндър, Университет
на Калифорния - Бъркли
Матиас Гийслър, Щатски универ­
ситет на Аризона
Джеймс А. Грийн, Университет
на Кънектикът - Сторс
Ричард А. Григс, Университет на
Флорида - Гейнсвил
Едуард С. Хал ас, Университет на
Северна Дакота
Кристофър А. Хофман, Универси­
тет на Невада - Рино
Робърт Хоугън, Университет на
Тълса
XXVI
ПРЕДГОВОР
Джанет Шибли Хайд, Универси­
тет на Уисконсин - Мадисън
Джеймс Дж. Джонсън, Щатски
университет на Илинойс
Джон П. Кийтинг, Университет
на Уошингтън - Сиатъл
Ричард К. Кийф, колеж „Скотсдейл “
Мелани Килън, университет „ Уес­
лиън“
Джон Маккинън, Колеж на Кънек­
тикът
Дейл М акадам, Университет на
Рочестър
Ралф Р. Милър, Щатски универси­
тет на Ню Йорк, Бинхемптън
Дениъл Монтело, Щатски универ­
ситет на Северна Дакота
Дениъл Д. Мориарти, Универси­
тет на Сан Диего
Каръл Немероф, Щатски универ­
ситет на Аризона
Стив Нюбърг, Щатски универси­
тет на Аризона
Матю Олсън, университет „Хежлайн “
Харълд Пашлър, Университет на
Калифорния, Сан Диего
Джеймс J1. Пейт, Щатски универ­
ситет на Джорджия
Питър X. Платиниъс, университет
„Куийн'с“ (Кингстън, Канада)
Д ебора П рентис, университет
„Принстън“
Ш арън Пресли, Щатски универси­
тет на Калифорния - Фулъртън
Джон Райк, Щатски университет
на Аризона
М айкъл Дж. Рос, университет
„Сейнт Луис“
Марк М. Събректс, Католически
университет на Америка
Стивън Дж. Ш ърмън, Универси­
тет на Индиана
Стивън М. Смит, тексаски универ­
ситет „А & М “
У олтър К. Суоп, университет
„Тафтс“
Даян М. Тайс, университет „Кейс
Уестърн Ризърв“
Мелани Р. Трост, Щатски универ­
ситет на Аризона
Ан Уебър, Университет на Север­
на Каролина - Ашвил
Матисиоху Вайзенберг, универси­
тет „Бар-илан“ (Израел)
Робърт Б. Уелч, Университет на
Канзас
Арно ф . Уитиг, щатски универси­
тет „Бол“
Д ж ереми Уолфе, Масачусетски
технологичен институт
Даяна С. Уудръф-Пак, университет
„Темпъл“
Полезни предложения за подобря­
ване на този текст във второто
му издание направиха колегите:
М атю X. Олсън, университет
„Хемлайн“
Ф ранк Дж. Синкавич, колеж
„Йорк“
Д ебора Прентис, университет
„Принстън“
Джефрли Д. Крос, колеж „Елигени “
Катлийн А. Хойт, щатски универ­
ситет „Бойз“
Дъглас J1. Гримсли, Университет
на Северна Каролина в Шарлът
Шери JI. Джексън, Университет в
Джексънвил
С. Дж. Клайн, Щатски универси­
тет на Аризона
P. К. Кийф, Щатски университет
на Аризона
М. Р. Трост, Щатски университет
на Аризона
Много хора са ангажирани в създаването на една книга и ние още веднъж
имахме късмета да се радваме на помощта на някои много способни профе­
сионалисти. Благодарим дълбоко на добрите специалисти от „Прентис Хол“,
които работиха с нас върху това издание: редакционния директор Уил Ътридж, издателя ф ил Милър, главния редактор Чарлис Джоунс-Оуен, админис­
тративния редактор Хейди фройнд, производствения редактор Пати Аморосо, производствения директор Джан Стивън, художествения директор Паула
Мартин, дизайнера Морийн Ейд и директора по маркетинга Бил Хенди. На
всеки от тях изказваме благодарност.
Д вама души в „Прентис Хол“ заслужават много специални благодарнос­
ти - те работиха с нас всекидневно и имат основен принос за това издание.
Първо, благодарим на изпълнителния редактор Питър Джанзоу. Пийт не
само споделяше нашата идея, но я дооформи и разшири и след това ни по­
могна да й вдъхнем живот. Той заслужава огромни благодарности за това, че
второто издание е привлекателно за окото и е много по-лесно за ползване от
читателя. Пийт, благодарим ти за всички твои идеи, насърчение и подкрепа.
Второ, благодарим на редактора по развитието на проекта Дейв Коен.
Дейв свърши чудесна работа за осъвременяването на първото издание, като
същевременно запази приемствеността и едностилието. Той беше човекът,
който се грижеше за всички детайли - големи и малки, - за да гарантира, че
всичко се прави в срок и по планирания начин. Дейв, не бихме могли да има­
ме по-добър редактор по развитието на проекта от теб. Благодарим ти.
И накрая дължим огромни благодарности на съпругите и на семействата
ни. Както винаги, Даян Сиймън ни дари с любов, насърчение и подкрепа.
Нейната работа като посредник при продажба на недвижими имоти я анга­
жираше толкова много, че тя обикновено не забелязваше многобройните ча­
сове на труд, вложени в това издание. Мелани Трост беше така любезна да
започне работа като хоноруван асистент, което я направи не само готов из­
точник на справки за неотдавнашни изследвания, но й помогна да не забеляз­
ва когато съпругът й също работеше с дни по тази книга. Ерик и Марк Сий­
мън бяха малки момчета, когато работата по първото издание на „Психоло­
гия“ започна, а сега са млади мъже. Те продължават да ни даряват с любов,
забавления и вдъхновение. Дейвид Лъндбърг Кенрик беше нашият прозорлив пръв читател и критик, както и източник на така необходимия ни смях.
Джон Дж. Сиймън
Дъглас Т. Кенрик
£
Пъпша карта към Връзки
Тема
Свързана
Организация на нервн ата систем а
Основни нервни процеси
Мозък и поведение: стр у кту р и и функции
Изследвания и приложение: Психохирургия
Мозък и поведение: структури и функции
Мозък и поведение: структури и функции
Ендокринната систем а
Ендокринната систем а
Ендокринната систем а
Основи: Психофизика и физиология на с е т и в а т а
Зрение
Разпознаване на образи
Активно съзнание
Активно съзнание
Манипулиране на съзнанието
Манипулиране на съзнанието
Изследвания и приложение: Злоупотреба с алкохол
Нарушение на функциите: Фобии и обусловен страх
И нструментално обуславяне
И нструментално обуславяне
Изследвания и приложение: Поведенческа медицина
Когнитивни аспекти на ученето
Когнитивни аспекти на ученето
П остъпване на информацията в п а м е то в а та система
Припомняне
Забравяне
Биологични основи на п а м е т т а
Биологични основи на п а м е т т а
Нарушения на функциите: Корсаков синдром на и амнезия
Биологични основи на п а м е т т а
Нарушения на функциите: Корсаков синдром и амнезия
Нарушения на функциите: Корсаков синдром и амнезия
Усвояване на езика
Усвояване на езика
Усвояване на езика
Мисловни процеси
Мисловни процеси
Мисловни процеси
Мисловни процеси
Изследвания и приложение: Изкуствен и н тел ект
Мисловни процеси
Мисловни процеси
Генетични фактори о т средата, които вли яят
върху и н тел и ген тн о с тта
Дефиниране на и н тел и ген тн о с тта
Перспективи
М отивация
М отивация
М отивация
Емоции
Емоции
Мозъчна кора: зони и функции
Мозъчна кора: зони и функции
10
Генетика и пренатално развитие
Ранно д е т с т в о
ПРЕДГОВОР
Страница
10
335
7
16
3
8
219
539
73
257
12
14
1
4
3
4
17
2
10
401
471
1
113
73
113
573
35
335
335
Физиология на зрението
Внимание
Внимание
Наркотици
Наркотици
16
М етоди за поведенческа промяна
П ространствена п ам ет у ж и во тн и те
С етивна п ам ет
Грешки и изкривявания при възпроизвеждането
Причини за забравянето
Езикът к а т о социално взаимодействие
Образно мислене
Образно мислене
Образно мислене
Решаване на проблеми
Разсъждения
Вземане на решения
П о н яти ето за наследственост
К огнитивният подход: и н тел и ген тн о с тта
к а т о у м ствена преработка на информацията
Гени, околна среда и индивидуални различия
Нагони: глад, жажда и физиологичен баланс
Сексът: биологичен или научен?
Сексът: биологичен или научен?
Еволюционни подходи: Универсално ли е
изразяването на емоциите?
Когнитивни подходи: какво п редставляват емоционал
н и те чувства
Емоции
XXVIII
Основни подразделения
Нервни импулси и т я х н о т о предаване
Лимбична систем а
с глава....
539
15
19
14
16
8
7
3
17
14
1
2
5
6
12
15
6
11
18
3
3
4
9
9
12
17
505
635
471
539
257
219
73
573
471
1
35
149
181
401
505
181
371
601
73
73
113
297
297
401
573
13
433
8
18
2
6
18
11
257
601
35
181
601
371
17
573
14
2
6
471
35
181
Тема
Ранно д е тст в о
Ранно д е тст в о
Ранно д е тст в о
Ранно д е тст в о
Ранно д е тст в о
Д етств о
Д етств о
Д етств о
Д етств о
Д етств о
Д етств о
Д етств о
Юношество и развитие в зряла възраст
Юношество
Юношество
Изследвания и приложение: Сексуални отнош ения през
ю нош еството
Изследвания и приложение:
Сексуални отнош ения в зряла възраст
Зряла възраст
Зряла възраст
Зряла възраст
Зряла възраст
Перспективи
Психодинамичната перспектива върху л и чн остта
Психодинамичната перспектива върху л и чн остта
Биологични подходи към л и чн остта
Поведенческа и социокогнитивна перспектива
към ли чн остта
Стрес, зраве и физически симптоми
Стрес, здраве и физически симптоми
С трес и поведение в организацията
Изследвания и приложение: Управление на стреса
Справяне със стреса
Класификация на психичните разстрой ства
Свързване на различните психични разстрой ства
Лечения на биологична основа
Лечения на биологична основа
Тераппи с емоционален и нсайт
Оценяване на еф ек ти вн о стта на лечението
Преработка на социална информация
Изследвания и приложение:
Предразсъдъци и стереотипизиране
Изследвания и приложение:
Предразсъдъци и стереотипизиране
А втоматично социално възприятие
Перспективи
Перспективи
Перспективи
Привличане и любов
Социално влияние
Социално влияние
Нарушения на функциите: Подражаване на самоубийството
Изследвания и приложение: Триковете,
които използват професионалистите
Международен конфликт
Международен конфликт
Перцептивно и когнитивно развитие
Перцептивно и когнитивно развитие
Перцептивно и когнитивно развитие
Перцептивно и когнитивно развитие
Социално познание през ранното д е тст в о
Когнитивно развитие в д е т с т в о т о
Когнитивно развитие в д е т с т в о т о
Когнитивно развитие в д е т с т в о т о
Когнитивно развитие в д е т с т в о т о
Когнитивно развитие в д е т с т в о т о
Процеси на социализация
Въведение
Когнитивно развитие
Личностно и социално развитие
Р ан н ата зряла възраст и тъ р сен ето на и н ти м н ост
Т р е т а т а въ зраст и чу вството на и н т е г р и т е т
Т р е т а т а възраст и чу вството на и н т е г р и т е т
Т р е т а т а възраст и чу вството на и н т е г р и т е т
Преходи в половото съзряване
„Големите п е т “ личностни ф актора
Еволюционни корени на индивидуалните различия
Теории за социалното учене
Психофизиологични р азстрой ства
Когнитивни стр атеги и и за справяне
Органични психични разстр о й ства
Общи процеси при психичните р азстрой ства
Психоактивни медикаменти
Обръщане на внимание към подбор на социална информация
Емоции и социално познание
Емоции и социално познание
Емоции и социално познание
Формиране на взаимоотношения
А вторитаризъм и самооценка
А вторитаризъм и самооценка
Влияние
Свързана
с глава....
Страница
4
8
9
12
12
5
6
7
8
9
12
12
11
8
13
113
257
297
401
401
149
181
219
257
297
401
401
371
257
433
18
601
19
18
7
8
9
14
16
9
1
635
601
219
257
297
471
539
297
1
6
19
15
12
16
10
2
13
2
5
13
181
635
505
401
539
335
35
433
35
149
433
5
149
7
219
19
4
5
10
11
10
13
19
15
635
113
149
335
371
335
433
635
505
1
17
18
1
573
601
ПРЕДГОВОР
XXIX
Науката психология
Съдържание на глабата
ВЪВЕДЕНИЕ
Какво представлява психологията?
Карта за общ поглед върху психоло­
гията
Основи: Корените на научната психо­
логия
ОСНОВНИ ТЕОРЕТИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ
Еволюционна перспектива
Биопсихологична перспектива
Психодинамична перспектива
Бихевиористична перспектива
Когнитивна перспектива
Хуманистично-феноменологична перс­
пектива
МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ
Описателни (дескриптивни) техники
Дескриптивните техники предоставят сви­
детелства за наличието на корелации
Експериментиране
Ако познавахме из1^яло
както нервната система
на Шекспир, така и
средата, в която е живял,
бихме могли да кажем
защо в определен период
от своя живот ръката му
набързо сякаш е надраскала
на няколко листа хартия
бележките, които днес
наричаме накратко
ръкописа на „Хамлет“.
Уилям Джеймс,
1890
Изследвания и приложение: Етика на
експериментирането
Комбиниране на изследователските
методи
НЯКОИ КОНКРЕТНИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ
ВЪПРОСИ В ПСИХОЛОГИЯТА
Базисни (фундаментални) и приложни
изследвания
Изследователските въпроси в психоло­
гията в техния по-широк интелекту­
Перспективи
ален контекст
Взаимодействия: Свързване на различ­
Връзки
ните перспективи
Обобщаване и организиране на теоре­
РЕЗЮМЕ
тичните перспективи
ащо и как младият Уилям Шекспир става блестящ драматург, способен да
сътвори „Хамлет“, „Макбет“и „Ромео и Ж улиета“? Каква е причината, ко­
гато порасне, друго дете да стане Джефри Дамър, извършил поредица хлад­
нокръвни убийства, а трето - Ив Кюри, спечелила редица Нобелови награди?
Защо едно и също семейство понякога отглежда както закоравели престъпни­
ци, така и отдадени на служба в името на обществото полицаи? Какво кара по­
ведението на един и същ човек да се променя от тактичност до грубо безраз­
личие, от нежна загриженост до гневна жестокост? Подобни въпроси са били
във фокуса на науката психология от поне един век насам, откакто Уилям
Джеймс е написал редовете за Шекспир, с които започнахме този текст.
Ц итатът от Джеймс е взет от неговата книга „Принципи на психология­
та“ {Principles o f Psychology) - епохален учебник в американската психология,
публикуван през 1890 г. К акто показва откъсът, Джеймс е силно впечатлен
от взаимовръзката между вътрешните ни психични състояния и събитията
около нас. В своя двутомен труд той поставя въпроси за физиологията и по­
ведението, чиито отговори психолозите все още търсят (Dember, 1992). Как
З
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПСИХОЛОГИЯТА 1
У илям Д ж ей м с. А в т о п о р т р е т ъ т е пра­
вен с молив през 1866 г. - годината, в коя­
т о Джеймс описва себе си к а т о намиращ
се „непрекъснато на ръба на самоубийст­
вото“, а емоционалната нестабилност на
сестра му е подложена на лечение. Изклю­
чителен мъж, получил подготовка по фило­
софия, медицина и изкуства, Джеймс пре­
подава първия курс по психология в Амери­
ка, основава психологическа лаборатория в
Харвард и написва „Принципи на психоло­
г и я т а “ (Principles of Psychology, 1890) учебникът, който определя н овата наука.
Помислете върху това...
Философите са обсъждали психологични
въпроси векове преди Уилям Джеймс, но
т о й и други ав то р и са били убедени, че
психологията т р я б в а да е отделен клон
на н а у к а та . По какво т е се р азл и чават
о т философите преди т я х , к о и то са изу­
чавали съ щ и те въпроси?
2
ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
разграничаваме една емоция - например страх, от друга - например любов?
Нормалните хора много „Аз“-ове ли имат? Състоянието хипноза различно
ли е от другите състояния на съзнанието? Може ли всеки човек да развие
трудовите навици на г-жа Кюри или на Уилям Шекспир? Както ще видим в
този учебник, през изминалите сто години от публикуването на великата
творба на Джеймс психолозите вече са научили много по тези въпроси
(Kihlstrom, McConkey, 1990; Mandler, 1990; Markus, 1990).
Жизненият път на Уилям Джеймс представлява идеална отправна точка за из­
следване предмета на психологията, защото той може да служи като казус за про­
учване както на интелектуалното постижение, така и на психичното разстройст­
во (G. W. Allen, 1967; Perry, 1935). Бащата на Уилям - Хенри Джеймс, никога не е
имал „нормална“ работа. Той живеел с пари от наследство, пишел книги по фи­
лософия и отблизо следял развитието на децата си. За да им осигури разнообраз­
ни житейски преживявания, Хенри непрекъснато ги местел на различни места от
двете страни на Атлантическия океан и ги записвал в различни училища.
Детството си Уилям е прекарал в различни градове на голямо разстояние
един от друг като Ню Йорк, Женева, Олбани, Париж и Лондон. Плановете му
за професионална кариера са разностранни, а домашният му живот е разхвър­
лян. В юношеските си години изучава изкуствата, но след това се отказва, за
да започне да учи природни науки и философия в Европа. По-късно се връща
в САЩ, за да учи химия в Харвард, но се прехвърля в медицинско училище, а
после изоставя и него, за да събира биологични проби в Южна Америка. След
южноамериканското си приключение Джеймс прекарва известно време в Ев­
ропа в състояние, което описва на свой приятел като „непрекъснато на ръба
на самоубийството“. В крайна сметка завършва медицинското си образование,
но се оттегля в бащиния си дом в продължение на година. В този период той
е изтощен от главоболия, резки промени в настроението и болки в гърба, от
страх от тъмнината и от загубата на контрол върху психичното си здраве. Пси­
хологът Ерик Ериксън отбелязва:
„През целия си живот Уилям Джеймс е бил свръхангажиран с това, което
по негово време се наричало „морбидна психология“. Самият той като млад
и в началото на зрялата си възраст е страдал от силно емоционално напре­
жение, срещу което напразно търсел помощта на различни лекарства „за
нерви“. Писмата му също свидетелстват, че се е интересувал от кризите на
своите приятели и че им е предлагал състрадателни съвети, издаващи него­
вата собствена борба за запазване на здравия разсъдък.“ (Erikson, 1968).
Проблеми поради повишена тревожност и депресия имат и други членове
на семейството му. Сестра му, макар че също е със забележителен интелект, е
хоспитализирана за известно време поради подобни симптоми, а Джеймс из­
ползва поведението на баща си в една от своите книги като емблематичен при­
мер за остра реакция на паника. Братята му също имат емоционални пробле­
ми, включително депресия и алкохолизъм (G. W. Allen, 1967).
Въпреки че има емоционални затруднения в продължение на години, Уилям
Джеймс не се предава. Продължава напред и става не само един от основателите
на психологията, но и колосална фигура във философията на XX век. Както с пси­
хичните си проблеми, така и с постиженията си Джеймс не е единственият в се­
мейството. Трудовете на баща му също са известни в много страни, а личните
дневници на сестра му Алис са включени в антологиите на английската литерату­
ра (McQaude et al., 1987). Брат му - Хенри Джеймс, се смята за един от великите
съвременни романисти.
Уилям Джеймс и семейството му повдигат няколко въпроса, към които ще
се връщаме многократно: „Какви са корените на емоционалното разстройст­
во?“, „Какви са корените на творческия гений?“, „Дали преживяванията по
време на израстването му в това особено семейство са причина за постижени­
ята на Джеймс и за емоционалните му разстройства, или баща му просто му е
предал генетично предпоставките за гениални прозрения и за емоционално
разстройство?“ Тези въпроси дават възможност да се хвърли поглед върху те­
мите, с които се занимава психологията, но вече е време по-точно да опреде­
лим тази област.
Какво представлява психологията?
През 1890 г. самият Уилям Джеймс я определя като „наука за психичния жи­
вот“ и включва в нея „чувствата, желанията, когнициите, разсъжденията, реше­
нията и други подобни“ в определението си за „психичен живот“. Днес повече­
то психолози биха разширили това определение, за да кажат, че психологията е
наука за поведението и психичните процеси. Под поведение психолозите имат
предвид всяка дейност на човек или животно, която може да се наблюдава и из­
мерва. Различните видове поведение могат да бъдат прости или сложни и
включват всяко измеримо действие - от кимването с глава до изнасянето на реч
върху пристрастяването към наркотици. Психичните процеси са тези явления,
които Джеймс включва в своето определение - мисли, чувства и спомени.
Следователно психологията се занимава не само с онова, което става в
главата на човека, но и с връзките между психичните процеси и действител­
ното поведение. Без поведението не разполагаме с никакъв друг начин да
правим изводи за онова, което става в нечия психика. Не можем да знаем ва­
шите нагласи към тютюнопушенето например, без да наблюдаваме поведе­
нието ви - дали си купувате цигари или правите гримаса, когато някой друг
запали цигара?
Когато казваме, че психологията е наука, имаме предвид, че психолозите
събират информация, използвайки системни емпирични методи. Древногръц­
ките философи са размишлявали върху някои от въпросите, които занимават
съвременните психолози, но те не са проверявали системно теоретичните си
разсъждения чрез събиране на данни за поведението на хората (Stumpf, 1966).
Както ще видим след малко, първите психолози са получили образование по
философия, но решават да подложат кабинетните си разсъждения на суровата
проверка на неопровержимите доказателства. Всъщност можем да разглежда­
ме цялата наука като събиращи данни клонове на философията. Астрономите
например събират информация за небесните тела, ботаниците - за растенията,
а психолозите - за поведението и психичните процеси.
Забележете, че психолозите биха се интересували не само от емоционални­
те разстройства на Уилям Джеймс, но и от творчеството и интелигентността
му. Често срещано погрешно разбиране гласи, че психологията се занимава
единствено с разстройствата в поведението. В действителност дори само едно
прелистване на тази книга ще разкрие, че тя изучава целия спектър на човеш­
кото поведение - нормално и абнормно. Ако отделите няколко минути да пре­
листите страниците, ще видите, че психологията се занимава с теми, простира­
щи се от мозъчната химия до социалните проблеми, от вътрешното съзнание
до външните лицеви изражения, от нормалната привързаност в ранна детска
възраст до проблемите в любовните взаимоотношения на възрастния и от про­
явите на любезност до тенденциозната злонамереност. Изучавайки тези въпро­
си, психолозите използват различни методи - от лабораторни експерименти до
полеви проучвания; изследваните лица са също много различни - шимпанзета,
земни червеи, новородени бебета и студенти.
Карта за общ поглед върху психологията
Когато трябва да се покрие такъв широк интелектуален терен, не е зле човек да
има карта. Един тип карта е показан на фигура 1.1. Тя е обща и може да ви по­
могне да организирате информацията във всяка от следващите глави. Както се
вижда от фигурата, в тази книга са представени четири категории информация
- от съвсем конкретна до най-обща.
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПСИХОЛОГИЯТА 3
Резултати от изследвания
На най-конкретното равнище ще се запознаете с детайли от много и различни из­
следвания (най-вътрешната кутийка). Те формират основната материя на наука­
та психология - конкретни данни, които психолозите използват, за да подкрепят
идеите си. Например в глава 15 ще опишем изследване, което документира фак­
та, че някои хора изпадат в депресия през зимата. В глава 16 ще представим по­
добни резултати - че тази форма на депресия може да се лекува, като пациентът
се накара да седи пред източник на ярка светлина по няколко часа на ден
(Wurtman, Wurtman, 1989).
Методи на изследване
Конкретните детайли от изследванията, за които ще четете, често са инте­
ресни и важни сами по себе си, но има по-съществени, по-общи знания, кои­
то трябва да се усвоят при един въвеждащ курс по психология. Освен конк­
ретните резултати важно е да се разберат и няколкото общи метода, които
психолозите използват, за да отговорят на въпросите за мисленето и поведе­
нието. Психологическите методи включват изследване на отделни лица (case
studies), проучвания на големи групи от индивиди (surveys), наблюдения на хо­
рата в естествената им среда (naturalistic observation) и контролирани лабора­
торни експерименти. Тъй като масмедиите често представят безкритично
резултатите от психологичните изследвания, разбирането за това какви изво­
ди могат или не могат да се направят при използването на различни методи
е един от най-важните уроци в тази книга. Затова по-нататък ще опишем
подробно всеки от тях.
Научните резултати и изследователските методи вървят ръка за ръка.
Може да се наложи изследователят да създаде нов метод за изучаване на оп­
ределен проблем, който никой досега не е изследвал. Например в началото
на нашия век френски изследователи искали да изучават умственото изоста­
ване. Преди да се занимаят с този конкретен изследователски въпрос, те
трябвало да разработят психологически тест, който да измерва постижения­
та в училище, за да могат да определят кои деца изостават (Binet, Simon,
1905). Съвременният тест за интелигентност (IQ -тест) произлиза директно
от тяхната работа. По-късно новите тестови методи са използвани при реша­
ването на други изследователски въпроси, например „Как семейната среда
на детето влияе върху успеха му в училище?“.
Фигура 1.1. Схематично представяне на „терена“, който ще покрием в този учебник. Както се
вижда от най-вътрешната кутийка, психологията се занимава с голям брой конкретни изследователскире­
зултати по теми, простиращи се от мозъчната неврохимия до пренаселеността в градовете. Следваща­
та кутийка посочва, че психолозите подхождат към тези проблеми, като използват набор от изследова­
телскиметоди (например проучвания и експерименти). Специфичните въпроси, които психологът поста­
вя, и изборът на метод за изследването им са повлияни от най-общите теоретични перспективи в различ­
ните сфери на изследване в психологията. Те пък на свой ред - както се вижда от най-външната кутийка,
- се включват в по-общия исторически фон на развитието на естествените науки и философията.
4
ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
Теоретични перспективи
Защо даден психолог ще избере да изучава такъв проблем като влиянието на
сезоните върху депресията и защо ще избере проучване, а не лабораторен ек­
сперимент? Можем по-добре да разберем значимостта на психологичните из­
следвания, като ги анализираме от една по-обща гледна точка - какви теоре­
тични перспективи са приели психолозите за водещи в своите изследвания.
Теоретичната перспектива на даден психолог влияе върху това каква тема ще
избере да разработва и какъв метод ще използва. Теоретичните перспективи
влияят и върху начина, по който той ще интерпретира получените резултати.
Например по-късно ще дискутираме резултати, които показват, че жените се
самооценяват по-високо по равнището на депресия (Nolen-Hoeksema, 1987). В
зависимост от теоретичната си перспектива един психолог може да интерпре­
тира такива данни като свидетелство, че много жени в нашето общество пре­
живяват по-силен стрес, а друг - да ги разглежда като доказателство за нали­
чието на базисни физиологични различия между жените и мъжете.
Историческо развитие и психология.
Психологичните изследвания са продукт
на разнообразни влияния, включително
т е о р и я т а на Дарвин, изобретяването на
ком пю трите и дори екологичните движе­
ния.
Историческа основа
И накрая самата теоретична перспектива на психолога се влияе от общия ис­
торически и философски контекст, в който той работи (вж. най-външната ку­
тийка на фигура 1.1.) К акто ще видим, психологичните теории са били пов­
лияни от разнообразни аспекти в историческото развитие на човечеството еволюционната теория на Дарвин, откритието, че медицинските симптоми
могат да се лекуват чрез хипноза, изобретяването на компютрите, феминис­
тките движения, идеите на защитниците на околната среда и т. н.
За да се разбере защо някои психолози изучават точно определени проб­
леми с точно определени методи и в границите на дадена теоретична рамка,
е полезно да се знаят историческите корени на различните психологични
перспективи. Нека започнем с най-общото - историческите корени на психо­
логията - и след това да се придвижим към конкретното: специфичните изс­
ледователски въпроси, които психолозите задават.
ОСНОВИ
Корените на научната психология
Съвременната п с и х о л о г и я в о д и началото си от революционното развитие в
естествените науки и във философията през втората половина на XIX век. По
онова време учените правят радикални открития в редица области - физика,
геология, микробиология и химия. Това развитие насърчава философите да
разширят прилагането на научните методи - системно и контролирано наб­
людение - и при изучаване на човешката мисъл и поведение. През 1867 г., по
време на неспокойните периоди на криза в собствената си идентичност, Уи­
лям Джеймс посещава Германия и пише до свой приятел:
“Струва ми се, че вероятно е дошло времето психологията да бъде Наука.
Вече са направени някои измервания в областта, лежаща между физичес­
ките промени в нервите и появата на съзнанието... Възнамерявам да изу­
ча онова, което вече е известно, и може би ще съм в състояние да порабо­
тя върху него. В Хайделберг Хелмхолц и един мъж на име Вунд работят
върху това и аз се надявам, че ако оцелея през тази зима, ще отида при
тях през лятото.“ (William James, 1867; цитирано в Hothersall, 1984)
Двамата мъже, за които Джеймс пише - Хелмхолц и Вунд - са монументал­
ни фигури в психологията. Херман фон Хелмхолц е блестящ физиолог, който се
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПСИХОЛОГИЯТА
5
В илхелм Вунд. Вунд често се приема за
първия съвременен психолог. Срамежливо
момче, което отначало не се представя
добре в училище, по-късно то й започва да
учи медицина и физиология, а после ст ав а
професор по философия. Преподава курс по
социална психология през 1859 г., но най-забележителното му постижение е основа­
ването на п ървата Психологична лабора­
тори я през 1879 г., където то й и асистен­
т и т е му изучават взаимовръзките между
физиологията, усещ анията и психичните
преживявания (вж. илюзията, представе­
на на фигура 1.2.).
ф и гу р а 1.2. Вариант на илюзията на
Мюнстерберг, в която белите квадра
ти се възприемат (неправшшо) като
стесняващи се надясно или наляво. Хо­
ризонталните линии в действи телн ост са
абсолютно успоредни. Този ти п илюзии е
изучаван във В ундовата лаборатория в
Лайпциг о т ст у д ен т а Хюго Мюнстерберг,
който по-късно е привлечен на р аб ота в
Харвард о т Уилям Джеймс.
6
ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
интересува от взаимовръзката между физическата енергия и психичното прежи­
вяване. Например как превръщаме вибрациите на въздуха в звуци на една сим­
фония? И днес теориите му за цветното зрение и за слуха продължават да са ак­
туални. Неговият любимец Вилхелм Вунд често се приема за официалния осно­
вател на новата дисциплина психология. Това признание се дължи отчасти на
публикувания му през 1873 г. труд „Принципи на физиологичната психология“
(Gnmdziige der physiologischen Psychologie). Той описва книгата като „опит да се
разработи нова научна област“ и защитава тезата, че новата наука психология
трябва да има „анатомична и физиологична основа“ (Wundt, 1873).
И Вунд, както и Джеймс, има лични проблеми. Той имал много строга
майка, а в училище бил замечтано и срамежливо момче с малко приятели.
Преодолява обаче ранните си затруднения и става асистент на Хелмхолц в
Хайделбергския университет, където работи в продължение на 17 години.
Там се ангажира с левичарски политически движения и този интерес към
политиката го кара да разработи университетски курс върху взаимовръзка­
та между културата и психологията (Hilgard, 1987). През 1875 г. започва ра­
бота в катедрата по философия на Лайпцигския университет и организира
демонстрационна лаборатория. От 1879 г. заедно със студентите си Вунд за­
почва да провежда експерименти и това се приема за официална дата на
възникването на психологията като експериментална наука. Заедно с асис­
тентите си той изследва съзнанието, възприятието и паметта, задавайки
въпроси като „Как възприемаме цвета?“ и „Какво причинява зрителните
илюзии?“ - теми, които ще разгледаме в глави 3 и 4 (фигура 1.2.).
Научната психология на Вунд и Хелмхолц оказва дълбоко влияние върху
младия Уилям Джеймс. След като се връща в Америка през 1872 г., той е наз­
начен за преподавател по физиология в Харвард. Три години по-късно изнася
първия си курс по психология и, шегувайки се, отбелязва, че първата лекция по
психология, която въобще е чул, е изнесената от самия него (R. I. Watson, 1978).
Джеймс предлага курса си не в медицинското училище, а в катедрата по фило­
софия, където вече е редовен преподавател. През по-голямата част от следва­
щите 15 години той работи върху класическия си двутомен труд „Принципи на
психологията“ (Principles of Psychology, 1890), който става задължително четиво
за поколения студенти. Освен от задълбочената си подготовка по философия
той е повлиян и от еволюционната теория на Чарлс Дарвин. Джеймс смята, че
човешкото съзнание и мислене са биологична адаптация, която е помогнала на
предците ни да оцелеят. Както ще видите, някои от идеите му за емоциите и
съзнанието са валидни и до днес (Estes, 1990; Johnson, Henley, 1990).
През 1896 г., когато в Мюнхен се провежда Третият международен конг­
рес по психология, Вунд и Джеймс вече са оформили новата дисциплина. 11о
това време берлински вестник ги описва като „психологическите папи“ съот­
ветно на Стария и на Новия свят. Между двамата има много сходства. И два­
мата са получили медицинско образование и затова имат склонност да изс­
ледват физиологията на поведението. Макар че нито един от тях не практи­
кува медицина, всеки оценява значението и ползата от внимателното наблю­
дение и емпиричните данни. И двамата преподават психология в катедри по
философия, и двамата са повлияни от£'еволюционната теория (Hilgard, 1987).
Следователно в своето интелектуално развитие основателите на психоло­
гията имат няколко общи теми:
1. Интерес към използването на научни методи, за да се отговори на фи­
лософски въпроси за човешката психика.
2. Основна подготовка по медицина, акцентираща върху лечението на
разстройствата.
3. Интерес към еволюционната теория, която подчертава как животните
(и хората) се адаптират към средата си.
В следващата част ще видим как тези общи теми продължават да същес­
твуват в основните теоретични перспективи на съвременната психология.
Основни теоретични перспективи
Помислете върху това.,
В тази книга ще дискутираме редица данни за поведението и мисленето, които са
събрани чрез много и различни методи. Без теория цялата тази информация би
била объркваща. Теоретичните перспективи свързват различните резултати един
с друг, както и с по-широкия исторически контекст, в който идеите се развиват. Ос­
вен организирането на фактите теоретичните перспективи показват на психолози­
те на кои доказателства да придават по-голяма тежест и къде и как да търсят нови
доказателства. Да разгледаме проблема на психолог, който се интересува от изуча­
ването на тревожността. Какво кара хората да се чувстват тревожни? Без обща те­
ория той не би имал никаква представа къде да търси отговора. Може би тревожносгга идва от това, че човекът носи прекалено тесни обувки. Или от това, че яде
прекалено много зеленчуци. Може би хората стават тревожни, защото са чели мно­
го комикси като деца или защото покривът на къщата им не успява да ги предпа­
зи от вредните лунни лъчи. В действителност всяко от тези обяснения е възможно,
но повечето психолози търсят другаде причините за тревожностга. Както ще ви­
дим по-нататък, съвременните теории за тревожностга се фокусират върху гене­
тичните предразположения на хората, върху преживяванията им в процеса на уче­
не, върху стреса, на който са изложени в момента, и начините, по които те интер­
претират тези стресиращи събития. Това е така, защото съществуват достатъчно
теоретични основания отговорът да се търси в гените, а не в удобните обувки, в уче­
нето, а не в зеленчуците, и по-скоро в стреса, отколкото в лунните лъчи.
Теорията е набор от допускания, който ни помага да организираме сложното множество от резултати и насочва учения къде да търси нови факти. Н я­
кои теории са тесни по обхват и обясняват само конкретни явления, например
зрителните илюзии или взаимоотношението между горещината и агресията.
Други са по-широки и се опитват да обяснят как съжителстват различните
психични процеси, свързвайки такива разнообразни явления като социалните
взаимоотношения на възрастния, преживяванията при учене през ранното дет­
ство и протичащите в момента мисловни процеси. Използваме термина „тео­
ретична перспектива“, за да обозначим широкообхватните теории - тези, кои­
то включват много на брой по-частни теории, изследователски методи и ем­
пирични резултати. Когато разберете някои от важните широкообхватни тео­
рии, ще сте в състояние и по-добре да разберете причините за много от конк­
ретните резултати, дискутирани в следващите глави.
Когато четете за отделните теоретични перспективи, имайте предвид, че ма­
кар някои от теориите да са много различни една от друга, всяка може да е валидна. През 1939 г. психологът Робърт Уудуърт сравнява научните перспективи
с различни карти на една и съща местност. Една карта на града може да предс­
тавя отделните улици, друга - топографията, очертавайки хълмове, долини и
реки, а трета да показва само схематична диаграма на метрото. Всяка посочва
различни характеристики и въпреки това всички са полезни за постигането на
определени цели. Същото може да се каже за различните теоретични перспекти­
ви, които отделните учени приемат. Анатомът и химикът гледат едно и също чо­
вешко тяло, но накрая имат различно становище за него. По подобен начин раз­
личните теоретични перспективи се фокусират върху различни характеристики,
но всяка ни помага да разберем част от терена на психологията.
Сега последователно ще дискутираме някои от основните теоретични перс­
пективи в психологията и как те се прилагат към конкретно явление - запаме­
тяването. Ще го разгледаме от позициите на шест традиционни перспективи:
еволюционната, биопсихологичната, психоаналитичната, бихевиористката,
когнитивната и хуманистичната. В края на раздела ще опишем и интеракционистката перспектива - съвременно становище, което подчертава връзките
между отделните перспективи.
Ученичка п и т а п реподавателя си по пси­
хология: „Защо с т а в а т а к а , че помним
някои о т н ещ а т а , ко и то ни се случват,
а забравяме други?“ У ч и т ел я т о т г о в а ­
ря, че з а п а м е т я в а н е т о е свързано с био­
хим ичните промени в определени ч а ст и
на мозъка. Каква т е о р е т и ч н а перспек­
т и в а приема то й ?
ОСНОВНИ ТЕОРЕТИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ
7
Засега ще разгледаме само как тези подходи се прилагат към запаметява­
нето. Всеки от тях обаче може да бъде приложен към много от явленията,
изучавани от психолозите, включително депресията, връзката майка-дете и
зрителното възприятие.
Еволюционна перспектива
През 60-те г о д и н и на XIX век, когато Уилям Джеймс пътува из Европа в тър­
сене на интелектуален стимул, целият континент говори за еволюционната те­
ория на Чарлс Дарвин. В „Произход на видовете“ (The Origin of Species, 1859)
Дарвин представя доказателства, че животинските видове са еволюирали в раз­
лични форми, защото онези животни, които са били по-приспособени към сре­
дата си, са оцелели и са отгледали потомство. Например жирафите с малко подълги вратове могат да ядат листата, разположени по-високо на дърветата, ко­
ито по-късовратите им братовчеди не стигат. Идеята на Дарвин за естествения
подбор е приложима не само към физическите характеристики (например ост­
рите зъби на месоядната котка), но и към поведението (например съскането на
котката, когато е заплашена) (Darwin, 1872). В своите „Принципи на психоло­
гията“ (Principles of Psychology) Уилям Джеймс прилага същата логика към чо­
вешкото мислене и памет, защитавайки тезата, че тези процеси са еволюирали,
за да помогнат на предците ни да оцелеят. Следвайки Дарвин и Джеймс, съв­
ременните еволюционни теории приемат, че човешкият мозък има своеобраз­
ната си структура и специални функции (като език и памет), защото това е по­
могнало на прародителите ни да спечелят жестоката битка за оцеляване и ус­
пешно възпроизвеждане (например Alcock, 1989; Lumsden, Wilson, 1981).
През нашия век еволюционната перспектива се поддържа от психолозите, за­
нимаващи се със сравнение между видовете (comparative psychology). Те изуча­
ват различията и сходствата в поведението на различните животински видове
(например Leger, 1988) и изследват как изглеждат човешката памет и мислене в
сравнение с тези на животните. Какви са сходствата и различията в психичните
процеси между хората и шимпанзетата; при приматите (като нас) и другите со­
циални бозайници (като кучетата)? Като изследват къде попадаме в животинс­
кото царство, тези психолози се надяват в крайна сметка да разберат корените на
нашето поведение. Такъв психолог например би могъл да попита: „Защо хората
имат специални зони за езика в мозъка си, докато шимпанзетата нямат?“
Харвардските психолози Роджър Браун и Джеймс Кулик използват ево­
люционната перспектива, за да обяснят защо хората съхраняват „спомени
светкавица“ - привидно живи умствени картини на емоционално значими съ­
бития. Много хора имат спомени светкавица за деня, в който совалката „Чалъндж ър“ експлодира. Много често те си спомнят къде са били, когато са
чули новината, какво са правили, кой им е казал и как той се е чувствал в
онзи момент. Използвайки еволюционната перспектива при интерпретация­
та на резултатите от това конкретно изследване, Браун и Кулик анализират
Б уш м ени о т К алахари. През по-голямата
ч аст ош еволюцията на нашия биологичен
вид хората са водели много трудно същ ест­
вувание - препитавали са се чрез лов и съби­
ране на диви плодове, както показва снимка­
т а на този бугимен о т п усти н ята Калаха­
ри. Според еволюционните теории човешка­
т а пам ет представлява адаптация към
то зи начин на живот. Способността да за­
п ам е тя в ат детайлите за то в а кога и къде
са срещнали опасни хищници и животни, ко­
и то с т а в а т за ядене, може би е била реша­
ваща за оцеляването или изчезването на
предците ни, прехранвали се по този начин.
8
ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
биологичния механизъм на такива спомени, който всъщност е помогнал на
предшествениците ни да оцелеят през изминалите един милион години:
„За да оцелее и да остави потомство, отделното човешко същество е тряб­
вало да поддържа очакванията си за значимите събития актуални и близки
до реалността... Къде е бил примитивният човек, когато е видял новото ме­
соядно животно или стадо бабуини да се придвижва?“ (Brown, Kulik, 1977)
Еволюционните модели ще бъдат обсъждани на няколко места в книгата
и ще стане ясно, че те все повече се използват, за да подпомогнат разбиране­
то на процесите на паметта и мисленето (например Sherry, Schacter, 1987;
Tooby, Cosmides, 1989).
Как еволюционното минало се свързва с това, което става в мозъка ни в този
миг? Миналите влияния от средата и днешните реакции са свързани чрез гените
- подробните описания за развитието и функционирането на физическото ни тяло
на клетъчно равнище. Много съвременни психолози изучават поведенческата ге­
нетика - област, поставяща въпроси за степента, в която различията между хора­
та се дължат на гените, които те наследяват от родителите си (Plomin, DeFries,
McClearn, 1990; Rowe, 1991 и др.). Макар че Уилям Джеймс приема еволюционна­
та перспектива като съществена за разбиране на човешкото поведение, преди век
социалните учени не са знаели нищо за генетиката и почти нищо за поведението
на нашите братовчеди приматите. Както ще видим в тази книга, психолозите едва
сега започват да разбират какво могат да ни кажат генетиката и еволюционната
биология за нашите мисли, емоции и поведение и съществуват много вдъхновява­
щи противоречия за това докъде може да ни отведе тази перспектива.
Биопсихологична перспектива
А ко влияят върху мислите и поведението ни, до голяма степен гените правят
това, като въздействат върху биохимичните вещества в кръвта и върху развити­
ето и функционирането на мозъка. Психолозите, които приемат биопсихологичната перспектива (често наричани физиологични психолози или невропсихолози), изследват как поведението и психичните процеси са свързани с промените в
мозъка и нервната система (например Goldman-Rakic, 1992). Те задават въпроси
като: „Настъпват ли химични промени в мозъчните клетки, когато човек си
спомня нещо?“, „Съществуват ли специфични модели на електрическа актив­
ност в мозъка, които да съответстват на определени спомени?“, „Има ли в мозъ­
ка конкретни структури за запаметяването на лица и други - за думи?“
Биопсихолозите понякога изучават клинични случаи, при които мозъкът
е бил случайно увреден при инциденти, огнестрелни рани, хирургична наме­
са и т. н. Например Доналд Хеб, един от пионерите на тази перспектива,
описва ретроградната алтезия (загуба на паметта за събитията непосредст­
вено преди инцидента), предизвиквана от силен удар по главата:
„Да предположим, че шофьор, пътуващ в своята част на платното по магис­
тралата, е ударен челно от кола, идваща срещу него - кола, която е навляз­
ла в неговото платно. Закратко той изпада в безсъзнание и след това посте­
пенно идва на себе си. Не е чудно, че паметта му за събитията след инциден­
та е затормозена - мозъкът му е повече или по-малко „размътен“ за^момента. Много важно е обаче, че той не може да си спомни какво се е случило
точно преди катастрофата, когато мозъкът му е функционирал нормално.
Ако не е бил ударен по главата - ако в последния момент другата кола е ус­
пяла да го избегне, - той със сигурност ще си спомня как я е видял да лети
точно срещу него... Следователно мозъчното сътресение е изтрило отпеча­
тъка от това, което е видял в последната минута. То обаче не изтрива всич­
ко, което човекът е видял през живота си, а само онова, което е научил нас­
коро. Старите, добре установени спомени са незасегнати и колкото по-дълъг е интервалът между запаметяването им и сътресението, толкова по-слабо са засегнати. Следователно в този интервал става нещо, което прави паОСНОВНИ ТЕОРЕТИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ
9
метта по-малко уязвима на разпадане. Това „нещо“ е известно като консо­
лидация.“ (Hebb, 1972)
Тези резултати показват, че спомените първоначално са крехки, но се заз­
дравяват или се „консолидират“ с течение на времето. Едва след като физиологичната консолидация е напълно завършила, те могат да оцелеят след
мозъчна травма (Wickelgren, 1979).
Както ще видим в следващите глави, нови теории започват да обединяват
резултатите от изследванията върху човешката памет, мозъчните структури
и компютърно симулираната „интелигентност“. Познанието ни за биопсихологията обаче все още е твърде непълно. Например биопсихолозите все още
не са определили физическата основа на паметовата консолидация. Разкри­
ването на загадките на човешкия мозък - една от най-сложните структури
във Вселената - ще занимава биопсихолозите още дълги години.
Психодинамична перспектива
Нараняване на главата и загуба на
паметта. Ж ер тви те на катастроф и с
наранявания по гл авата м о гат да забра­
в я т съ б и ти ят а непосредствено преди ин­
цидента - явлението е наречено ретрог­
радна амнезия. Психолозите, които прие­
м а т биопсихологичната перспектива, изу­
ч а в а т биохимичните промени в мозъка,
обясняващи таки ва случаи на загуба на
пам етта.
Психолозите, приемащи психодинамичната перспектива, смятат, че голяма
част от нашето поведение се мотивира от мисли, които са изцяло извън поле­
то на съзнанието. Според психодинамичната перспектива емоционалните спо­
мени влияят върху това, което правите сега, но сте неспособни да говорите или
да мислите за тях. Тази перспектива е популяризирана от Зигмунд Фройд.
Подобно на Джеймс, и Фройд е повлиян от работата на Чарлс Дарвин.
Фройд вярва, че естественият подбор при нашите предшественици е довел до
формирането на егоистични биологични нагони (drives), които са им помог­
нали да се възпроизвеждат и да се съревновават с другите. Същевременно
обаче тези егоистични биологични импулси, обикновено свързани със секса и
агресията, са несъвместими с живота в съвременното общество и родителите
се опитват да ги потискат у децата си. Според него хората се учат да изтласк­
ват своите сексуални и агресивни мисли извън съзнанието.
Също с медицинско образование, Фройд и по друго прилича на Джеймс. За
разлика от него обаче Фройд си изкарва прехраната, като работи с пациенти.
Всъщност неговата теория е резултат от усилията му да разработи метод за ле­
чение на лица с емоционални разстройства. Той се нарича психоанализа (от­
тук перспективата често се назовава психоаналитична) и включва методи, це­
лещи да разкрият изтласканите импулси и спомени, които според Фройд при­
чиняват невротичните симптоми у възрастните. Той е убеден, че може да раз­
крие тези несъзнавани импулси, като кара пациентите си да говорят открито
и честно с него. В книгата си от 1901 г. „Психопатология на всекидневието“
(The Psychopathology> of Everyday Life) Фройд описва случай, когато млад мъж
иска да използва конкретен цитат - Exoriar(e) aliquis nostris ех ossibus ultor
(„Нека някой се въздигне от костите ми като отмъстител“). Младежът се при­
теснил, защото забравил думата aliquis, която Фройд му подсказва.
МЛАДИЯТ М ЪЖ (ММ): Колко глупаво от моя страна да забравя такава дума!
Между другото, Вие твърдите, че човек никога не забравя нещо, без да има ня­
каква причина. Любопитно ми е да науча как така забравих... в този случай.
ЗИГМ УНД Ф РОЙД (Зф ): ...Първр/трябва да Ви помоля да ми кажете открито и безкритично - всичко, което ви идва наум, когато насочите
вниманието си към забравената дума...
ММ: Добре. В ума ми изскача смешната идея да разделя думата така: а и
liquis. Какво означава това?
Зф : Не знам. И какво ви идва наум после?...
ММ: Сега започвам да си мисля за св. Януарий и чудото на неговата кръв.
Зф : ...И св. Януарий, и св. Августин имат нещо общо с календара. Но няма
ли да ме подсетите за чудото на кръвта?
ММ: ...Кръвта на св. Януарий се пази в стъкленица в една неаполитанска
църква и на определен свещен ден тя чудотворно се втечнява...
1 0 ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
Зф : Добре, продължавайте. Защо спряхте?
ММ: Ами нещо ми мина през ум... но то е прекалено интимно, за да го спо
деля... Освен това не виждам никаква връзка или необходимост да го кажа.
Зф: Не мога да Ви принудя да говорите за нещо, което смятате за проява
на лош вкус, но тогава не трябва да настоявате да научите от мен защо сте
забравили aliquis.
ММ: Наистина ли?... В такъв случай - внезапно си спомних нещо за една
дама, което би поставило и двама ни в неловко положение.
Зф : Че менструацията й
е спряла?
ММ: Как можахте да отгатнете?
Зф: Това вече не е трудно - Вие в значителна степен подготвихте пътя. Помис­
лихте за светците от календара, кръвта, която започва да тече на определен ден...
В действителност вие използвахте чудото на св. Януарий, за да създадете блес­
тяща алюзия с женската менструация. (Freud, 1901)
Макар че Фройд умира през 1939 г., схващанията му продължават да се
оценяват като значими и същевременно да предизвикват противоречия. Мно­
го съвременни психолози отхвърлят неговото рязко разграничение между
съзнателните и несъзнателните психични процеси и предпочитат да говорят
за различни степени на съзнание. Нещо повече: много от последователите на
самия Фройд отричат идеята, че в по-голямата си част поведението на възрас­
тните се корени в потиснати сексуални и агресивни мотиви. Както ще видим
в следващите глави обаче, неговите идеи по такива въпроси като вътрешния
конфликт и развитието на личността продължават да оказват силно влияние.
Бихебиорисшична перспектива
Бащата на бихевиоризма е Джон Б. Уотсън, професор от университета „Джонс
Хопкинс“, който през второто десетилетие на нашия век защитава тезата, че
влиянията от средата могат да обяснят цялостното поведение на човека в зря­
ла възраст - от престъпленията до проявите на гения. Привържениците на бихевиористичната перспектива са убедени, че психологията трябва да се зани­
мава единствено с наблюдаемото поведение и неговите връзки със събития,
които могат обективно да се измерват. Според крайната бихевиористична де­
финиция психологът не трябва да се интересува нито от биохимичното дейст­
вие на гените, нито от невидимия поток на съзнателните спомени на човека.
Според тази перспектива вътрешните събития нямат по-голямо място в на­
учната психология от такива явления като гадателството или посещение в пре­
дишен живот. Тъй като психологът не може да види какво става в главата на
човека, както не може да види и дали душата напуска тялото по време на астрална проекция, бихевиористите защитават тезата, че личните спомени не мо­
гат да се приемат за научни данни. Б. ф . Скинър, един от най-влиятелните съв­
ременни бихевиористи, твърди, че психичните събития имат научния статус на
„фикции“ подобно на злите духове и елфите. Той защитава тезата, че ние чес­
то си измисляме невидими психични причини за нечие поведение:
„Когато професорът влиза в погрешна зала или изнася погрешна лекция,
това е, защото поне за момент умът му се рее другаде. Ако забрави да даде
четивата за домашна работа, това е, защото му е излязло от ума... Очевид­
но умът и идеите... са изобретени само за да осигурят лъжливи обяснения.
Науката за поведението може да спечели много малко от такава нехайна
практика. Освен това към умствените или психичните събития... не могат
да се приложат измеренията на физическата наука, поради което имаме
допълнителна причина да ги отхвърлим.“ (Skinner, 1953)
Зи гм ун д Ф ройд. О снователят на психо­
анализата Фройд е виенски лекар, който
лекува пациенти с психични проблеми. Въз
основа на наблюденията си Фройд е убе­
ден, че х о р ата забр авят неща, които са
свързани с несъзнавани емоционални конф­
ликти. К ато анализира сънищ ата, греш­
ки те на езика, ш егите и невербалните ма­
ниери на п ац и ен ти те си, то й се опитва да
разкрие несъзнаваните процеси, които
според него определят голяма ч а ст о т по­
ведението на човека.
Ако „умствените, или психичните събития“ са недостъпни, какво трябва да изу­
чават психолозите? Скинър твърди, че вместо с тях психологията трябва да се за­
нимава с предвиждане на откритото поведение (overt behavior) - кимането с глава,
ОСНОВНИ ТЕОРЕТИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ 1 1
ръкостискането и появяването на работа - и средата, в която то се осъществява. В
частност бихевиористите се интересуват от взаимовръзката между историята на
научаването (learning history) и поведението. Например това как се справяте днес
зависи от наградите и наказанията, които сте получавали от родителите и учите­
лите си. В глава 6 описваме например как бихевиористът проследява гневните из­
блици на детето, връщайки се назад до наградите, които то е получавало - внима­
ние от страна на родителите (С. D. Williams, 1959). Тази перспектива е много по­
лезна, защото позволява на родители, учители и психолози да предвиждат и конт­
ролират проблемното поведение на децата. Същевременно обаче други психолози
са убедени, че психология, която не се занимава с „вътрешните събития“, е по-под­
ходяща за изучаване на животни - плъхове и кучета например, - а не на човешки
същества. Според опонентите на бихевиоризма хората се различават от животни­
те именно защото могат да описват вътрешните си преживявания. Подобно на Уи­
лям Джеймс много съвременни психолози се интересуват от онова, което става в
главата на човека, и не приемат бихевиоризма в чистия му вид (Bandura, 1986).
В лияние н а у ч е н е т о върху п о вед ен и е­
т о . Психолозите, които прием ат бихевиор и сти ч н ата перспектива, п одчертават
значението на средата, в която човек се
учи, за п о -н ататъ ш н о то му поведение.
Бихевиористите ак ц е н т и р ат например
върху начина, по който д етск о то поведе­
ние се влияе о т наградите и вниманието
на родителите.
Когнитибна перспектива
Като философи Уилям Джеймс и Вилхелм Вунд се интересуват от процесите, про­
тичащи „в ума“, и не биха били удовлетворени от бихевиористичната психология,
която ги игнорира. Психолозите, които използват когнитивната перспектива,
следват тази традиция - те изучават психични процеси като възприятие, запаме­
тяване и мислене (Martindale, 1991).
Когнитивните психолози често използват компютъра като метафора за
психичните процеси, разглеждайки хората като машини, преработващи ин­
формация. Те могат да запитат: „Как човек превръща мастилените петна на
тази страница в смислени думи и изречения?“ или „Как разпознаваме лицето
на приятеля сред лицата на непознатите?“.
За да изучат психичните процеси, участващи в запаметяването, когнитивните
психолози провеждат експерименти, за да проверят кои фактори ни карат да изк­
ривяваме спомените си и кои - да помним нещата точно. Един от съществените
фактори при запаметяването е контекстът, в който става събитието. Когато ви по­
молят да възстановите нещо, ще се справите по-добре, ако сте на същото място или
в същото вътрешно състояние, както когато сте формирали спомена. Когнитивният психолог Гордън Бауър описва условията, при които убиецът на сенатора Ро­
бърт Кенеди - Сирхан Сирхан, е могъл да възстанови събитията от паметния ден:
„Интересното е, че Сирхан няма абсолютно никакъв спомен за действител­
ното убийство... Той го извършва в състояние на силна възбуда и е напълно
неспособен да си спомни каквото и да било. Даймънд [съдебен психиатър]...
го подлага на хипноза и му помага да извлече от паметта си събитията през
този съдбовен ден. Под хипноза Сирхан все повече започва да се вълнува и
все по-добре да си спомня - спомените се изливат като поток, докато възбу­
дата му нараства, за да достигне до кресчендо при натискането на спусъка. В
този момент Сирхан крещи смъртни прокоби, „изстрелва“ куршумите и за­
почва да се дави, защото отново преживява как бодигардът от тайните служ­
би почти го задушава, след като го залавя. Следователно при други условия,
докато е в транс, Сирхан е способен да си спомни критичните събития... ви­
наги придружени от силна възбуда.“ (Bower, 1981)
За когнитивния психолог възстановяването е процес на активна реконструкция,
която отчита на какво обръщаме внимание, как съхраняваме информацията, кога­
то сме внимавали, и какво става с нас, когато се опитваме да извлечем даден спо­
мен от паметга. Например ако не обръщате специално внимание на разговора на
масата зад вас в кафенето или ако интерпретирате информацията неправилно
(може би мислейки погрешно, че става дума за вас), или ако никога не се натъкне­
те на никакви напомнящи тази информация знаци (никога след това не видите съ­
щите хора), вероятно няма да можете да си припомните този разговор точно.
1 2 ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
Хуманисшично-феноменологична перспектива
Еволюционната, биоисихологичната, бихевиористичната и когнитивната перс­
пектива имат един общ елемент - отдаденост на обективната наука психология.
Обективният подход предполага, че с подходящи изследователски методи раз­
личните наблюдатели на едно и също поведение могат да стигнат до съгласие за
това какво точно наблюдават. Бихевиористите развиват този обективен подход
до крайност, твърдейки, че психолозите трябва да изучават единствено наблюдаемото поведение. Еволюционните и когнитивните теоретици са готови да правят
умозаключения за ненаблюдаеми цялости като гени и мисли, но често приемат,
че в бъдеще учените сигурно ще могат да разработят методи (може би подобре­
ни техники за очертаване на генните карти или абсолютно надеждни детектори
на лъжата), които биха направили ненаблюдаемото явно. феноменологичната
перспектива, обратно, акцентира върху субективния, съзнателен опит на човека.
Представете си например мъж, който вярва, че коментарът на приятелката му,
че харесва обувките му, е бил саркастичен и е целял да го обиди, феноменологът
би твърдял, че тази субективна интерпретация е от ключово значение за разби­
рането на неговото поведение независимо дали е обективно вярна, или не.
феноменологичните изследвания върху извличането на спомените от па­
метта представляват наистина доставящи удоволствие описания на съзнателни­
те преживявания на човека. Имайки предвид близостта на този подход до хума­
нитарните науки, не е чудно, че най-известното описание на преживяване, свър­
зано с процесите на извличане от паметта, принадлежи на писател, а не на пси­
холог. В книгата си „По следите на изгубеното време“ (Remembrance of Things
Past) френският писател Марсел Пруст си спомня детството си в град Комбре.
„Много години бяха минали, откакто всички спомени от Комбре... не същес­
твуваха вече за мене, но ето че един зимен ден, връщайки се вкъщи, майка
ми предложи... да ми свари чай... Тя прати да купят една от ония разлати,
леко издути маслени курабии [наречени petites madeleines - бел. прев.], изпе­
чени като че ли във форма от мидена черупка. ...Аз поднесох към устните си
лъжичка чай, в която бях пуснал парченце от маслен ката, за да се размек­
не. Но в същия миг, когато глътката чай, примесена с трошиците от кура­
бията, докосна небцето ми, аз потръпнах - в мен ставаше нещо необикнове­
но. Обзе ме странно блаженство, откъснато от всичко останало и привидно
съвсем безпричинно. ...И изведнъж възпоминанието изплува. Този вкус, но
да, в неделните утрини в Комбре леля Леони потапяше в руския или липо­
вия си чай късче масленка и ми го предлагаше, когато се качех в стаята й
да й кажа добро утро. ...И щом разпознах вкуса на парченцето масленка, по­
топена в липов чай, която ми предлагаше леля... тутакси старата сива къща
към улицата, където се намираше стаята й, се залепи като театрален декор
до малката къщичка към градината, построена за родителите ми от вътреш­
ната страна. А заедно с голямата къща видях и градчето... площада... улици­
те... цялото Комбре с околностите му, всичко, което притежава форма и
плътност, градът и градините, изплува от чашата чай.“
От гледна точка на феноменологичната перспектива ние си спомняме час­
ти от миналото, които все още са значими и психологически важни за нас
(Pollio, 1982). За феноменологичния психолог значението на възпроизвеждане­
то не е в точното описание на миналото, а в интерпретацията, която правим
сега. Изучаването на феноменологията е важна част от хуманистичния подход
към психологията, който подчертава специфичните характеристики на човеш­
кия вид (например способността ни да мислим за собствените си преживява­
ния), вътрешноприсъщите положителни аспекти на човешката природа
(включително алтруизма и любовта), уникалността на всяко човешко прежи­
вяване и потенциала за психично израстване на всеки човек (Maslow, 1954;
Rogers, 1964). Ще видим, че тази перспектива е оказала влияние върху теори­
ите за личността и лечението на психичните разстройства.
О ш клю чбане н а п а м е т т а . На всеки о т
нас се е случвало да си спомни привидно заб­
равено събитие при наличието на някакъв
стимул, който служи кат о свързващо звено
с миналото. Например определена миризма
задейства пам етови те процеси на един о т
ав то р и те на този учебник и то й си спомня
събитие, за което не е мислил о т години:
..Една сутрин, докато вървях по алеята в
парка със синовете си, внезапно спрях и
осъзнах, че съм вдъхвал този аром ат и пре­
ди. Потънал в мислите си за момент, бях
внезапно върнат назад в миналото. Вече не
бях въ зр астн и ят баща, разхождащ се със
синовете си, а отново девет-десетгодишн ото момче, което вървеше с приятелите
си в Кемп Уонпосет..." (Seamon, 1980)
ОСНОВНИ ТЕОРЕТИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ 1 3
ПЕРСПЕКТИВИ
В историята на психологията е и м а­
ло много опити тя да се редуцира
до една-единствена теоретична
перспектива - някоя от тези,
които дискутирахме. По-вероятно е обаче съврем ен ­
ните психолози да прием ат интеракционизм а, който се опитва да
ком бинира елем енти от р аз­
личните перспективи, за да
разбере най-добре цялостното човеш ко същ ество.
Взаимодействия: Свързване на различните перспективи
Три са главните принципи, които лежат в основата на
интеракционисткия подход:
1. Важно е да се отчете как различните психични про­
цеси се съчетават в едно цяло. Дискутираните перспекти­
ви често се съсредоточават върху различни процеси: бихевиористите - върху ученето; когнитивистите - върху
преработката на информация; биопсихолозите - върху
мозъчните структури и биохимичните реакции в микрос­
копичните нервни клетки. Тези процеси съвсем не са от­
делени едни от други. В текста си от 1890 г. Уилям
Джеймс отбелязва, че определени вещества могат да пре­
дизвикват биохимични промени в мозъка и следователно
да ни карат да „виждаме“ жълто или да „чуваме“ как
бият камбани. Биохимичните промени в мозъка форми­
рат и основата за сложна преработка на информацията, а
тя на свой ред влияе върху онова, което си спомняме и
учим, което пък води до биохимични промени в мозъка.
Следователно няма особен смисъл да приемаме, че кой­
то и да е психичен процес е най-важният. Трябва да разг­
леждаме как различните процеси функционират заедно.
2. Психичните процеси в човека винаги взаимодейс­
тват със събитията в неговата среда. Някои перспек­
тиви като бихевиоризма наблягат върху това как вън­
шната среда влияе върху поведението. Други, като феноменологичния и биопсихологичния подход, подчер­
тават това, което става вътре в човека. Различните час­
ти обаче, които изграждат отделния човек, не само си
взаимодействат една с друга, но и с всичко от външния
му свят. Уилям Джеймс отбелязва, че макар виждане­
то на жълт цвят да може да се предизвиква чрез при­
чинени от някои вещества вътрешни физиологични
1 4 ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
промени, то може да е резултат и от съприкосновение­
то с поле, осеяно с лютичета. При нормални обстоя­
телства, разбира се, вътрешното ни преживяване при
виждането в цветове е по-силно свързано с външните
фактори, например гледката на поле с цветя, отколко­
то със странни биохимични процеси, които променят
нервната ни система. При някои поведенчески разст­
ройства обаче биохимията може да накара човека да
вижда неща, които другите не виждат. Освен това по­
ведението на човека променя средата. Някой, който
твърди, че получава послания от отвъдното, ще бъде
Психичните преживявания са продукт о т взаимодействието
между вътрешните процеси и събитията о т средата. К акто о т ­
белязва Уилям Джеймс през 1890 г., причина за виждането на ж ъ л т ц в я т
може да бъде наблюдаването на поле с ц ветя (външна) или поемането на
вещество, което влияе върху с е т и в а т а , отговорни за възп ри яти ето за
цветове (вътрешна). Повечето животни не виж дат „цветно" средата, за­
щ ото им липсват с ъ о т в е т н и т е вътреш ни механизми.
Окончателни
Еволюционна история
Ф и гу р а 1.3. Теоретични перспективи и времева рамка. Различните теоретични перспективи м о гат да бъ дат подредени според времевата рам­
ка, п ри ета о т т е х н и т е привърженици. Някои обяснения н аблягат върху н асто ящ и те причини за поведението и се наричат непосредствени. На найнепосредствено равнище феноменологичните психолози се кон ц ен три рат върху ч у в ств ата на човека „тук и сега". Други обяснения, наречени оконча­
телни, включват дълготрайно действащ ите исторически причини за поведението. О т та зи позиция еволюционната теория о т ч и т а как често среща­
но човешко поведение к а т о усмихването може да е имало значение и за предш ествениците ни.
третиран по различен начин в сравнение е човек, чии­ ниченията за вида и количество информация, която мо­
зъкът може да преработи. Например няма да си спомни­
то преживявания съответстват на тези на околните.
3.
Психологическото настояще може да се разберете кой знае какво от някаква реч, ако е дезорганизирана,
напълно единствено в светлината на миналото. Ваша­ несвързана или на език, който едва разбирате. Същевре­
та реакция на ставащото сега зависи не само от момен­ менно това, което можете да преработвате днес, е пов­
тната ситуация, в която се намирате, но и от миналите лияно и от предишното ви обучение: ще си спомните
ви преживявания и от биологичното наследство. Поле­ много повече от реч на испански, ако в миналото сте
то с лютичета може да напомня на някого за първата посветили повече време на уроците по този език. А ко­
му любов, а на друг - за времето, когато е бил ужилен личеството информация, което можете да преработвате
от пчела. Трети, който е наследил генетична предраз­ и да научите, се влияе от генетичните програми, чието
положеност към цветна слепота, може дори да не раз­ начало датира много преди да сте били родени. В редки
бере, че се намира в поле с красиви жълти цветя. И случаи някои хора наследяват мозък, който не може да
накрая фактът, че повечето хора вероятно ще търсят разпознава нормалните звуци на речта. И накрая гене­
полета с цветя, но ще избягват пчелите на жълти и чер­ тичните ни програми са еволюирали така, че да съответ­
ни ивици по тях, може да ни разкрие нещо за условия­ стват на средата на нашите прародители. Човешките съ­
щества изобщо не могат да преработват някои звуци,
та, при които са еволюирали предшествениците ни.
Обясненията, които се концентрират върху кратков­ миризми и гледки, които са изключително живи за дру­
ременните или непосредствените причини за поведение­ гите биологични видове (Alcock, 1993), а някои според
то (например протичащите в момента биохимични про­ нас дълбоко врязващи се в паметта ни преживявания
цеси или цветовете сега пред очите ви), се наричат не­ изобщо не впечатляват домашното ни куче.
Интеракционистката перспектива все още се развива,
посредствени (proximate) обяснения. Тези, които прие­
мат дългосрочното становище, фокусирайки се върху тъй като психолозите продължават да осмислят връзките
предишната история на научаването, гените или еволю­ между различните гледни точки за поведението. Тя обаче
ционната история на човешкия биологичен вид, се нари­ обещава да ни помогне да разберем връзките между мно­
чат окончателни (ultimate) обяснения, фигура 1.3 показ­ гото различни явления, които ще обсъждаме в тази кни­
ва как окончателните и непосредствените обяснения мо­ га - от биохимичните процеси в отделните нервни клетки
гат да бъдат свързани в един континуум.
до сложните взаимоотношения между групи от хора.
Д а разгледаме как интеракционистката перспектива
се прилага към процеса на припомняне. Това, което из­
Обобщаване и организиране на теоретичните перс­
вличате от паметта си в даден момент, се влияе от огра­ пективи. Основните допускания на всяка теоретична
ОСНОВНИ ТЕОРЕТИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ 1 5
r
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
Р езю м е н а т е о р е т и ч н и т е п е р с п е к т и в и
ЕВОЛЮЦИОННА
Човешкото поведение се влияе от взаимодействието между гените и характеристиките на средата,
които са били необходими за оцеляването и възпроизводството на нашите предшественици.
БИОПСИХОЛОГИЧНА Поведението и умствените процеси са свързани с биохимичните и структурните промени в нервната
система и с хормоните в ендокринната система.
ПСИХОДИНАМИЧНА
Несъзнавани сексуални и агресивни нагони влияят върху поведението и мисловните процеси.
БИХЕВИОРИСТИЧНА: Психолозите трябва да изучават единствено наблюдаемото поведение и неговото взаимодействиие
с наблюдаемите характеристики на средата.
КОГНИТИВНА
Хората са активно преработващи информацията ^машини". Те организират, преподреждат
и трансформират информацията за средата и за собствените си вътрешни състояния.
ХУМАШ1СТИЧН0Субективното преживяване на човека за себе си и за събитията в света е по-важно от
ФЕНОМЕНОЛОГИЧНА обективната реалност.
ИНТКРАКЦИОНИСТКА Различните перспективи могат да се свържат чрез три теми:
1. Микроскопичните биологични структури и отделните процеси като познанието и ученето
изграждат заедно едно хармонично интегрирано цяло - чобека.
2. Човекът непрекъснато се влияе от и сам влияе върху собствената си среда.
3. Настоящите ни преживявания взаимодействат с миналия ни опит и гените, които сме наследили
от предците си.
______ _
перспектива са очертани в таблицата по-долу. В следващите глави ще разложим
човешкото поведение и опит на съставните им части. Ще тръгнем от най-простото и микроскопично ниво, изучавайки елементарните биохимични и електри­
чески реакции в нервната система. След това ще се придвижим към по-сложно
равнище, описвайки такива психични процеси като учене, памет, мислене и емо­
ции. Обсъждайки тези основни процеси, ще ни е полезно да държим в ръка скалпела, разпределяйки всеки от тях в неговата клетка от таблицата. В много слу­
чаи само една теоретична перспектива може да осигури задоволително обясне­
ние на един или повече от тези прости процеси. Когато обаче се придвижим към
по-сложните от тях, ще е необходимо да изградим наново цялостния човешки ор­
ганизъм. Придвижвайки се към все по-сложните явления - от нормалното и абнормното личностно развитие през социалните взаимоотношения между хората
към комплексността на глобалните световни проблеми, ще става все по-необходимо да видим как тези перспективи си взаимодействат. Надяваме се, че към
края на тази книга ще разглеждате психологията не като зле съшит юрган от от­
делни парчета, а като заплетен и здраво изтъкан гоблен.
■
Помислете върху това...
П редставеш е си, че изследовател у с т а ­
новява следното: ученици, к о и то гл ед ат
чужди филми, и м а т по-висок среден ус­
пех о т в р ъ стн и ц и т е си, предпочитащ и
телеви зи онн и сапунени опери. Дали
т о в а доказва, че гледането на чужди
филми е причина за п овиш аването на ус­
пеха? О босновете отговора си.
1 6 ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
Методи на изследване
В известен смисъл различните теоретични перспективи представят философ­
ските идеи, върху които се основават психологическите изследвания. Какво
разграничава научната психология от философията? Отговорът е, че психоло­
зите системно проверяват идеите си от гледна точка на външната реалност.
Макар че всички ние наблюдаваме дадено поведение всеки ден, присъщите ни
предразсъдъци и предубеденост (biases) могат да ни доведат до погрешни зак­
лючения. В едно изследване например студенти се запознават с различни ем ­
пирични доказателства, подкрепящи двете гледни точки в спора за смъртното наказание. Те получават както факти, които сочат, че процентът на убийс­
твата не се влияе от смъртното наказание, така и данни, които внушават про-
тивоположния извод. Интересното е, че макар да имат доказателства и за две­
те страни на въпроса, както опонентите, така и защитниците на смъртното
наказание накрая са убедени, че фактите са категорично на тяхна страна
(Lord, Ross, Lepper, 1979). Пристрастията на всяка група карат хората да пред­
почитат доказателствата, които подкрепят собствената им позиция. Изследо­
вателските методи са оръдията, които помагат да се елиминират тези уклони
при всекидневната преработка на информацията. Без тях заключенията на
психолога не струват нищо повече от мнението на всеки друг.
Ако разберете някои от трудностите при събирането на научни доказател­
ства, ще сте в състояние да оценявате твърденията на хора, които претендират,
че са „експерти“. Отбийте се на щанда „Психология“ в която и да е книжарни­
ца или включете което и да е телевизионно токшоу и ще откриете огромно
разнообразие от т. нар. експертни съвети. Експертите уверено ще ви казват
как да се погаждате с колегите си, как да се справите при развод в семейство­
то или как да овладеете злоупотребата с алкохол на сестра си. Откъде идват
тези експертни съвети? Трябва ли човек да им има доверие? Едно от важните
неща, които може да научите в курса по научна психология, е да бъдете поскептичен потребител на този вид популярни съвети. Прекалено често съвети­
те се основават на погрешни или непълни факти и доказателства.
Ще обсъдим два общи типа често използвани от психолозите методи - опи­
сателните (дескриптивни) и експерименталните. Всеки от дискутираните
конкретни методи си има силни страни, но и известни ограничения. Затова,
преди да правим някакви заключения по даден психологически въпрос, тряб­
ва много точно да си дадем сметка за метода, чрез който са събрани доказа­
телствата. Дескриптивните техники са полезни за изработване на точни опи­
сания на поведението и обстоятелствата, при които определен тип поведение
може да се появява. Експерименталните техники са полезни, когато искаме
да определим факторите, които в действителност причиняват поведението.
Описателни (дескриптивни) техники
Наблюдението в естествена среда, изследването на случаи и проучванията могат
да се групират заедно под наименованието описателни техники. Тези методи
включват различни начини за описване на поведението, без да се опитваме да се
намесваме в него. Както ще дискутираме подробно по-късно, описателните тех­
ники могат да дадат полезна информация за това как различните събития и по­
ведения са свързани помежду си.
Наблюдение в естествена среда
(naturalistic observation)
Ако искате да разберете детската агресия, може да посетите площадката за игра
и да наблюдавате това, което се случва преди и след като едно дете удари друго
или го бутне в калната локва. В ранните етапи на всяко научно изследване чес­
то най-информативно е явлението да се наблюдава така, както в действителност
се случва в естествената среда на реалния живот. Този метод - наблюдаване как
животните и хората се държат в естествената си среда - се нарича наблюдение
в естествена среда.
Екип от изследователи използва наблюдението, за да изследва как социална­
та доминантност е свързана с междуличностната дистанция (Dean, Willis, Hewitt,
1975). Въз основа на факта, че доминиращите животни често получават повече
пространство в сравнение с подчиняващите им се събратя, изследователите фор­
мулират хипотезата, че морските офицери с по-висок чин ще получат по-широ­
ка каюта от своите подчинени. За да проверят хипотезата за връзката доминация/пространствена дистанция, изследователите поставят трима униформени
моряци на различни места в морската база, където няма да правят впечатление
- в кафетерията или в залите за отдих. После записват 281 взаимодействия меж-
Н аблю дение 6 е с т е с т в е н а среда. Един
о т изследователските методи за събира­
не на информация за поведението е наблю­
дението. В то зи случай психологът внима­
телно наблюдава поведението в е с те ств е­
на среда. Макар че ж ертва контрола, оси­
гуряван при лабораторните методи, пре­
ди м ството му е, че дава богата информа­
ция за спон тан ното поведение.
МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ
17
фигура 1.4. Резултати от наблюде­
нието на пространствената дис­
танция и социалната доминация
при моряци. Ако м орякът се обръща към
висшестоящ, т о й стои на по-голямо разс­
тояние о т него, отколкото ако се обръща
към равен по с т а т у с или по-нискостоящ
колега. За да се ори ен ти рате в графиката,
нам ерете т о ч к а т а по абсцисата (хоризо н тал н ата ос), която показва п е т или
повече чина по-долу, и ще видите, че мъже­
т е , които се обръщ ат към най-висшите
си началници, с т о я т на разстояние 4,2
плочки. (Може да о тк р и е те това, кат о
погледнете о р д и н атата, или вертикална­
т а ос.) О т друга стран а, к ат о намерите
т о ч к а т а на о с т а х, която посочва п е т
или повече чина по-горе, ще устан ови те,
че когато се обръщ ат към най-нискостоящ и те си подчинени, м ъж ете з а с т а в а т
най-близо (3,2 плочки, или в този случаи
около 30 см по-близко). М оряците, чиито
различия в чиновете са по средата, с т о я т
на „средно" разстояние в сравнение с мъ­
ж ете съ о тветн о с най-висок и най-нисък
с т а т у с (Dean, Willis, Hewitt, 1975).
s-
>5
(Под)
3-4 1-2 0 1-2 3-4 5>
(Същи)
(Същи)
Ранг на мъжа, започващ разговор
(в сравнение с мьжа, към ко го то се е обърнал)
ду персонала, състоящ се or 12 военни чина - от матрос до капитан. Всеки път,
когато наблюдават двама изправени мъже да разговарят помежду си, те запис­
ват три неща: (1) какъв чин имат; (2) кой от тях започва разговора и (3) разсто­
янието между тях, измерено в стандартни подови теракотни плочки (22,86 см).
Резултатите подкрепят хипотезата: около по-доминиращите моряци има повече
пространство (вж. фиг. 1.4).
Друг изследователски екип иска от студенти - бармани и сервитьорки - да за­
писват идването и тръгването на редовните посетители в бар, известен с връзки­
те между женени мъже и неомъжени жени (Rolbuck, Spray, 1967). Там изследова­
телите откриват общ модел на започване на хетеросексуалните отношения.
Обикновено взаимодействието започва мъжът, който изпраща по сервитьорката
питие за жената, а тя го приема само ако търси някакъв по-нататъшен контакт.
Вместо да разчита на спомените на един-единствен клиент или на предварител­
ните допускания на изследователя, този метод осигурява точно и обективно опи­
сание на онова, което в действителност става. Наблюдението в естествена среда
може да се използва за описание на поведението на всеки човек отделно или на
група хора - студенти, „Ангелите от ада“* или хоспитализирани шизофреници.
Предимства и недостатъци на наблюдението. Като изследователски ме­
тод наблюдението има и недостатъци. Някои интересни видове поведение не се
появяват често в естествена среда. Например за да се проучи чрез наблюде­
ние влиянието на летните жеги върху насилието, изисква изчакването не само
на горещ ден, но и на действителен акт на насилие. Друг проблем е, че хората
могат да променят поведението си, ако знаят, че са наблюдавани. Дори ако
някой е достатъчно разгорещен, може да потисне склонността си към насилие,
ако го наблюдава изследовател. Психолозите, които използват този метод, се
опитват да решат проблема чрез скрито наблюдение или като се смесват ненатрапливо с фона (както униформените наблюдатели в кафетерията на мор­
ската база). Трети проблем е, че наблюдението не позволява да се правят при­
чинно-следствени твърдения. Тъй като в реалния свят се появяват едновре­
менно толкова много и сложни фактори, на базата на този метод е трудно да
се правят каузални твърдения. Например дори ако наблюдават два побоя на
автомобилен паркинг в особено горещ летен ден, изследователите не могат да
бъдат сигурни, че други фактори освен горещината не са ги провокирали (нап­
ример скорошно съкращаване на работници от местната фабрика).
Независимо от това методът има съществени предимства. Първо, той осигу­
рява богата информация за спонтанното поведение в естествена среда. Ако се
интересувате от доминацията и пространствената дистанция между хората, по­
ведението на матросите и морските офицери е добър пример за това какво на­
истина „става“. Както ще видим, проблемът с другите методи е, че те са изкус­
твени. Второ предимство е, че наблюдението е богат източник на хипотези. Хи­
потезата е предварително и проверяемо допускане („образовано предположе­
ние“). Наблюдението може да доведе до предположения, по-стабилно основани
на вече известното, които по-нататък могат да се проверяват с други методи.
Внимателното използване на този вид наблюдение, чиито резултати са публику­
вани в „Пътешествието на „Бийгъл“ (Voyage of the Beagle - 1839), дава на Дарвин
идеите за неговата еволюционна теория (Ray, Ravizza, 1985). Както отбелязахме,
тя оказва огромно влияние върху основоположниците на психологията.
Изследване на случай (case study)
Изследването на случай е дълбинно изучаване на конкретен човек. То се различа-
*
„Ангелите от ада“ - рокгрупа, основана в началото на 50-те години в Калифорния,
чийто отличителен знак е черепът. Външността им - татуировки, кожени якета и каскети,
дънкови елечета, дълги коси, обици по ушите и носовете на мъжете - оказва влияние вър­
ху субкултурата и модата в САЩ дори и след 90-те години. Традиционното им превозно
средство е култовият мотоциклет „Харли Дейвидсън". - Бел. прев.
1 8 ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
A • A mm
ш
X
■ A’ •
L & X N
А
В
X
О
3
•
■
♦
т
+
at
'■
1
а
ф и г у р а 1.5. Мозъчко увреждане и зри­
телно възприятие. Различните типове
мозъчни увреждания м о гат да доведат до
много специфична загуба на способности.
Например на пациент била показана ц в е т ­
на рисунка, която след то в а трябвало да
прекопира. О т илю страцията се вижда, че
то й е успял да прекопира формите, но не и
ц вето вете (при него са били увредени мо­
зъчните механизми на ц ветн о то зрение).
Друг пациент напълно е загубил способ­
н о с т т а си да възприема ф ормата на обек­
т и т е - в т о р а т а илюстрация показва нес­
пособността му да съчетае или да копира
серия прости форми.
ва от наблюдението по това, че обикновено се фокусира само върху едно лице и не
се прави в естествена среда. В действителност изследванията на случаи могат въ­
обще да не включват пряко наблюдение на поведението, а да се основават на ин­
тервюта с лицето и/или близките му хора.
В медицината изследването на случай се използва за описание на симптоми­
те и реакциите на болния по време на лечението. В психологията методът поня­
кога се прилага по същия начин. Например психолози, които приемат биопсихологичната перспектива, могат да използват изследванията на случаи, за да оп­
ределят как се променя поведението на хората след мозъчно увреждане поради
инцидент или операция. Например един пациент с мозъчно увреждане, причи­
нено от отравяне с въглероден окис, напълно загубил способността си да разпоз­
нава форми. Той не виждал разлика между снимка на ключ и на безопасна игла
или между кръг и триъгълник. Друг пациент с мозъчно увреждане разгранича­
вал формите, но загубил способността си да възприема цветовете, а трети копи­
рал рисунка на катедралата „Св. Петър“ с умението на художник, но нямал ни­
каква представа какво е нарисувал (Zeki, 1992) (вж. фигура 1.5).
Изследването на случай може да доведе и до прозрения за това как абнормното поведение може да е свързано със стресови събития в живота на чове­
ка. Да разгледаме следния случай на момче, чиято спорадична слепота изг­
лежда нямала никаква медицинска основа:
„На 18-годишна възраст младият мъж бил ударен в окото със снежна топ­
ка. По времето, когато това се случило, той бил много непопулярен сред
съучениците си. След инцидента открил, че не може да вижда, а следова­
телно не може да учи и да остане в училище. В продължение на пет годи­
ни винаги, когато търсел работа, развивал Функционална слепота. Имал
добри взаимоотношения с приятелите, които работели, и макар безрабо­
тен, изглеждал доволен от жребия си. Ако не се опитвал да работи или да
учи, зрението му било нормално.“ (Cameron, 1963)
Фройд разработва психоаналитичната си теория на базата на случаи като
този - медицински проблеми, които по-скоро са причинени от психични, а не
от соматични увреждания.
Предимства и недостатъци на изследването на случай. Този метод за пси­
хологически изследвания също има своите ограничения. Основен проблем е, че
зависи от точността на човешката памет. Хората не си спомнят всичко, ко­
ето им се е случило, и - както видяхме, - не си го спомнят винаги точно. Поня­
кога дори не казват на изследователите всичко, което помнят, от страх, че въз­
произведеното може да е неподходящо или да ги постави в неудобно положе­
МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ
19
ние. Освен това при изследването на случай липсва общоприложимост. Трудно
е да се определи дали изследването на един човек е приложимо към другите
хора, защото никой не е точно копие на друг. Подобно на наблюдението изслед­
ванията на случаи не позволяват правенето на каузални изводи. Често в мина­
лото на даден човек има някакви инциденти, които може да са причинили оп­
ределен проблем. В глава 13 ще опишем как различните изследователи, проуч­
вали случая на Винсент ван Гог, предлагат повече от дузина обяснения защо ху­
дожникът отрязва ухото си (Runyan, 1981).
Независимо от проблемите изследването на случай има някои предимст­
ва. Първо, то включва реален човек с реален проблем. Подобно на наблюде­
нието то не е изкуствено или измислено. Освен това може да се използва за
наблюдаване на рядък феномен, който иначе трудно или въобще не би могъл
да се изследва. Например психолозите не биха могли да изучават слепотата,
възникнала в резултат от хистерия, чрез наблюдение върху група нормални
хора в нормална среда, защото разстройството се появява много рядко и при
необичайни обстоятелства. Подобно на наблюдението изследването на слу­
чай е изключително ценен метод за генериране на хипотези, които по-късно
могат да бъдат проверявани с други изследователски техники.
Проучвания (surveys)
Представете си, че искате да знаете какъв процент от гимназистите са имали
сексуални отношения. Не бихте изследвали необичаен клиничен случай и веро­
ятно няма да правите истинско наблюдение. (Изследовател с бележник и фенер­
че в алеята на влюбените би разстроил именно това поведение, което иска да
изучава.) Вместо тези методи психологът, интересуващ се от подобно поведение,
може да проведе проучване. То влючва въпросник или интервю, в което хората
са помолени да опишат поведението, чувствата или мислите си по определена
тема. Резултатите от проучванията обобщават мненията, убежденията или пове­
дението на големи групи от лица. Например проучване на 1300 ученици в 16 гим­
назии в САЩ установява, че 57 % от тях са загубили девствеността си и че сред­
ната възраст на първия полов контакт е 16,9 години (Van Biema, 1987).
Предимства и недостатъци на проучванията. Критичният проблем при тях
е, че е трудно да се получи неизкривена извадка (unbiased sample). Например мно­
го гимназии отказали да участват в изследването на секса при ученици в средно­
то училище. В действителност изследователите се обърнали към 148 училища, но
132 от тях не са участвали в това проучване (Van Biema, 1987). Ако 16-те учили­
ща, които все пак се съгласили, са в сексуално по-либерални райони, оценките за
юношеската сексуалност ще са преувеличени. Друг проблем е, че отговорите на
лицата при проучванията могат да са изкривени (biased). Те могат да не си спом­
нят точно или да се притесняват и следователно да не отговарят откровено. По­
мислете върху ситуация, когато карате гимназисти да си спомнят и точно да ви
разкажат за сексуалните си преживявания в миналото. Някой, който напоследък
е имал полов контакт, може да е склонен да надценява честотата на сексуалната
си активност, докато друг, който е скъсал със „сериозния“ си партньор - да я под­
ценява. Освен това е възможно ученик, който се притеснява, че отговорите му
могат да станат публично достояние, да не каже истината.
Независимо от тези проблеми проучванията имат някои съществени пре­
димства. Те позволяват на психолозите да изучават феномени, които с други
методи биха били трудни или невъзможни за изследване. Например те са из­
ползвани не само за изучаване на сексуалното поведение на учениците, което
е трудно за директно наблюдаване, но и на техните сексуални фантазии, прак­
тически невъзможни за наблюдаване (Ellis, Symons, 1990; Thiessen, Ross, 1990).
Освен това позволяват лесен достъп до данни, описващи големи популации.
Проучванията не изискват специално оборудване или лабораторни условия и
лесно могат да се провеждат в домовете на хората, в търговските центрове и
училищата.
Дескриптивните техники предоставят
свидетелства за наличието на корелации
Описателните резултати от проучванията, изследванията на случаи и наблюде­
нието в естествена среда могат да се анализират, за да се определи взаимовръз­
ката между различните променливи. Променливите са промени или различия,
които изследователите използват, за да правят сравнения във времето, между
хората или между различните условия на средата. Полът, коефициентът на ин­
телигентност, равнището на алкохол в кръвта или принадлежността към поли­
тическа партия са примери за променливи, които са изучавани в психологичес­
ките изследвания. Всяка от тях може да се измерва и различните хора получа­
ват различни резултати по отделните мерки. Например три различни лица мо­
гат да получат IQ (коефициент за интелигентност) от 60, 100 и 145 точки. В гла­
вата за интелигентността ще видите, че тези резултати съответстват на забаве­
но умствено развитие, средна интелигентност и надареност.
Изследванията, които търсят взаимовръзката между две променливи, из­
ползват корелационния метод, защото се интересуват от степента, в която
променливите са взаимосвързани или се появяват заедно. Тази взаимовръзка
се изразява чрез статистическа мярка, наречена коефициент на корелация.
Психолозите я използват, за да определят взаимовръзката между такива про­
менливи като оценките в гимназията и представянето на тест за интелигент­
ност или социалната класа и честотата на половите контакти. Корелационният коефициент се разглежда по-детайлно в приложението, но тъй като О с­
новното разбиране на корелационните резултати е съществено за психологи­
ческите изследвания, сега ще обсъдим как те се използват в изследванията.
Таблица 1.1. Примери за корелации о т дей стви тел н о проведени психологически изследвания
Измервани променливи
Корелация
Интерпретация
IQ-т е с т о в и р е з у л т а т и
при еднолични близнаци
+ .86
К о еф и ц и ен тъ т А
на и н т е л и г е н т н о с т на единия близнак
обикновено е много сходен с т о з и на другия
С тресови ж и тейски
съ би ти я и депресия
+ .39
С т р е со в и те ж и тейски съ б и ти я
са о тн о си тел н о слабо свързани с д еп р еси ята
IQ-р е зу л т а т на м а й к а т а
и агр е си ята на сина и
.00
К оеф и ц и ен тъ т на и н т е л и г е н т н о с т на ж е н а т а
въобще не е свързан с агр е с и в н о с тт а на сина й
Икономически условия
и линчуване на чернокож ите
-.43
Линчовете и икономическите условия
са в о б р а т н а зависим ост (к о гато и кон ом ик ата
е в подем, линчовете н ам а л я в а т )
Цитирано no Barrera (1981), Bouchard, McGue (1981), Hepworth, West (1989), Renken et al. (1989).
Корелацията се изразява в цифрови стойности от +1.00 през 0 до “ 1.00 и оз­
начава две неща. Знакът ( + или -) посочва дали двете променливи се изменят
едновременно в една и съща посока ( + ), или едната увеличава честотата си, а
другата я намалява (-). Обхватът (от 0 до 1.00) показва колко силно са свързани
двете променливи. Например ученици, които имат високи оценки на кандидат­
студентските изпити за университета, обикновено получават такива оценки и в
университета, докато учениците с ниски оценки на приемните изпити продължа­
ват да ги получават и като студенти. Така корелацията между приемните изпи­
ти и оценките в университета е положителна (по-високите оценки по едното са
свързани с по-високи оценки по другото). Най-силната положителна корелация
се отбелязва с +1.00 и означава, че резултатът по едната променлива изцяло
може да се предвиди от другата. За успокоение на онези, които не получават доб­
ри оценки на приемните изпити, корелацията между тях и успеха в университе­
та е само умерена (около +.3 до +.4). Тази умерена положителна корелация оз-
Ф и гу р а 1.6. Хипотетични примери
на различни корелации. Точките на
всяка графика п р ед с та в ят с т у д е н т и т е
според оценките им в университета (оста
х). Б уквата до всяка точ ка означава опре­
делен студ ен т: А = Ана, Б = Боб и т . н.
К акто е посочено на различните графики,
корелациите м огат да заем ат стойности
о т -1.00 (колкото по-малко се гледа тел е­
визия, толкова по-високи са оценките в ко­
лежа) през 0 (няма взаимовръзка между
п редп очитан и ята към грахова супа и
оценките в колежа) до +1.00 (колкото по­
вече часове с т у д е н т ъ т прекарва в учене,
толкова по-високи са оценките му).
оз
а<
СО 4>
X СО
(В 0>
0)
Е
с
средно
ф а>
а?
малко
ниски
средни
високи
Оценки в колежа
4> С
3XО
>.
<
_о
Еит
СО
2
о
У X
О (В средно
с)п
о.)
О
Q .S
СР
малко
ниски
средни
високи
Оценки в колежа
малко
ниски
средни
високи
Оценки В колежа
22
ГЛАВА 1. Н
А У К А Т А
П С И Х О Л О ГИ Я
начава, че макар резултатите от приемните изпити да са до известна степен
свързани с добрите оценки след това, някои хора, които са се представили лошо
на приемните изпити, в университета получават добри оценки и обратното, ня­
кои с високи резултати на приемните изпити след това се провалят.
Отрицателната корелация означава, че две променливи се изменят в противоположна посока. Например може да съществува отрицателна взаимов­
ръзка между броя на часовете, в които студентът гледа телевизия, и средния
му успех. И накрая, нулевата корелация посочва, че двете променливи не са
свързани. Взаимовръзката между оценките в колежа и предпочитанията към
граховата супа вероятно е нула. Дали харесвате, или не грахова супа няма ни­
какво отношение към оценките ви, както и получаването на високи оценки
няма отношение към това дали обичате супа от грах. Примери за тези различ­
ни типове корелации са представени на фигура 1.6. Таблица 1.1 ви дава при­
мери на действителни корелации, получени при психологически изследвания.
Корелациите ни помагат да видим дали съществува връзка между две про­
менливи, но те не могат да обяснят как и защо двете променливи са свързани. Да
разгледаме факта, че месечните продажби на сладолед и смъртните случаи от
удавяне за един месец в Атлантик сити са положително свързани. Може да се
спекулира, че удавянията са причинени от продажбите на сладолед (децата, кои­
то плуват прекалено скоро, след като са яли сладолед, получават схващане и по­
тъват) или че продажбите на сладолед са причинени от удавянията (тъгуващите
им приятели си купуват сладолед, за да преодолеят мъката си). Най-вероятното
обяснение обаче е, че двете променливи въобще не са свързани пряко, а чрез тре­
та величина - дневните температури: когато е горещо, хората плуват и си купу­
ват сладолед; когато е студено, вършат и двете неща много по-рядко.
Опасността да се правят изводи за причинно-следствени връзки от корелаци­
ите лесно се пренебрегва, особено когато определено каузално обяснение изглеж­
да „очевидно“. Например няколко изследвания установяват, че бракът корелира
положително с доброто здраве (Burman, Margolin, 1992). Тези резултати по прин­
цип се интерпретират в подкрепа на идеята, че наличието на любещ партньор по­
мага да се намали житейският стрес и по този начин оставя на тялото достатъч­
но запаси от енергия, за да се бори с болестта. Резултатите обаче могат изобщо
да не означават това. Възможно е да е точно обратното - доброто здраве да води
до стабилност в брака. Болнавите хора може би са по-малко привлекателни като
брачни партньори или пък лошото здраве предразполага семействата към раз­
вод. Съществуват и други възможности. Вероятно фактът, че някой е женен,
просто намалява съприкосновението му с различни рискове (Burman, Margolin,
1992). Възможно е семейните хора да си стоят повече вкъщи и да пият чай пред
телевизора, докато „по-щурите“ им неженени приятели са навън в социална сре­
да, която ги излага в по-голяма степен на заразни болести или на вещества като
алкохола, затрудняващи функционирането на имунната система. Идеята е много
проста, но експертите, които цитират корелационни данни, често я пренебрегват:
корелацията между две променливи не ни позволява да правим заключения за
това коя променлива е причината и коя - следствието.
Разграничение между корелационни и експериментални изследвания. Едно
съществено разграничение в изследванията включва въпроса дали изследовате­
лят манипулира интересуващото го явление, или само го регистрира. Данните
от проучванията и наблюденията просто се записват и изследователят не мани­
пулира предполагаемата променлива причина. Следователно дискутираните до­
тук методи (изследване на случаи, наблюдения и проучвания), в които психоло­
гът търси взаимовръзка между променливи, но не ги манипулира, са корелаци­
онни - те му позволяват да изчислява корелации между променливите. От дру­
га страна, изследванията, в които ученият контролира или манипулира една или
повече променливи, се наричат експерименти. Разграничението е съществено.
За да се определят причинно-следствените връзки между променливите, изсле­
дователите по принцип разчитат на експерименталния метод.
Експериментиране
При използването на експерименталния метод изследователят системно ма­
нипулира една или повече променливи, за да определи как те влияят върху по­
ведението. Психолозите провеждат експерименти предимно за да установят
причинно-следствени връзки. Например ако изследователят иска да знае дали
употребата на храни с високо съдържание на захар допринася за детската хиперактивност, може да започне, като открие две сходни групи от хиперактивни деца. Тогава той може да ги раздели на експериментална и контролна гру­
па. Експерименталната група е тази, при която гой променя някаква харак­
теристика на средата. В този случай тя може да включва хиперактивни деца,
подложени на диета с ниско съдържание на захар. Контролната група е гру­
пата за сравнение, която се третира по абсолютно същия начин с изключение
на това, че не е подложена на критичната експериментална манипулация. В
случая тя може да се състои от хиперактивни деца, които продължават да се
хранят по обичайния си начин. За да се определи дали захарта наистина играе
каузална роля за хиперактивностга, равнището на активност на децата от ек­
сперименталната група ще се сравни с това на контролната група.
Във всеки експеримент променливата, която се манипулира, се нарича не­
зависима променлива (в примера това е захарта), докато измерваното пове­
дение е зависимата променлива (тук - хиперактивното поведение). Незави­
симите променливи се манипулират, зависимите се измерват.
Да разгледаме един действителен експеримент. Психолозите Алън фенигстейн и Питър Венабъл (Fenigstein, Vanable, 1992) се интересуват от връзката
между параноята и самосъзнанието. Параноята е термин, който се употребява
за хора, склонни към неоснователна подозрителност спрямо другите и преуве­
личаващи степента, в която околните се интересуват от тях. (Ще дискутираме
крайните прояви на параноидна шизофрения в глава 15.) Двамата изследовате­
ли се интересуват от тенденцията на нормалните хора да бъдат прекалено подоз­
рителни към намеренията на другите. Хипотезата им е, че всичко, което пови­
шава самосъзнанието на човека, може да увеличава и степента, в която той мис­
ли, че другите се интересуват от него. За да проверят своята идея, те поставят
студенти в две различни ситуации. В експерименталната група изследваните
лица са събрани в лаборатория с огледално стъкло* и са инструктирани, че учас­
тват в изследване върху употребата на езика. Задачата им е да напишат история,
която да включва списък от 20 думи. Някои от тях са неутрални, например сле­
добед, разходка и парк. Четири от думите обаче (аз, мен, мое, на мен) целят да
насочат вниманието на изследваните лица върху тях самите. В контролната гру­
па студентите получават същата задача с изключение на това, че списъкът не
съдържа термините, които обозначават личността, а еквивалентни думи в тре­
то лице, съответстващи на пола на човека. Например жена от контролната гру­
па трябва да напише история, включваща следобед, разходка, парк, тя, неин и на
нея (и 14 други думи). По този начин експериментаторите се надяват да гаран­
тират, че различието между групите ще се дължи единствено на манипулиране
на вниманието върху себе си или върху някой друг (независимата променлива).
Зависимата променлива в този експеримент е отговорът на изследваното лице
на въпроса: „Докато пишехте историята, имахте ли чувството, че ви наблюда­
ват?“ (Спомнете си, че лицата са седели пред огледално стъкло.) Резултатите
съответстват на предвижданията: младежите, които писали истории, фокуси­
райки се върху себе си, в много по-голяма степен смятали, че са наблюдавани.
Тъй като хората се различават в склонността си към подозрителност,
може да се допусне, че двете групи просто са били различни още от самото
начало. Експериментаторите използват статистически тестове, за да оценят
вероятността резултатите от дадено изследване да се дължат на случайност­
та (вж. приложението, което обяснява използването на статистиката в пси­
хологията). Статистическите тестове, използвани от фенигстейн и Венабъл,
Помислете върху това.,
Изследователи и зу ч ават причините за
агресивното поведение, к а т о на няколко
с т у д е н т с к и групи п р о ж е к т и р а т р аз­
лични филми. Едни гл ед а т филми, в кои­
т о жена е н ап а д н а т а сексуално о т мъж,
други - същия филм с насилие, но без
секс, а т р е т и - филм със сексуално съ­
държание, но без насилие. След к а т о изг­
л е д а т ф илмите, м ладеж и те са накарани
да п о вяр ват, че ще п о д л агат на ел ектрошокове ж ена, к о я т о преди т о в а с
нещо ги е раздразнила. И зследователи те
ср а в н я в а т си л ат а на н аказан и ето , изб­
рано във всяка група. Какъв т и п изследо­
вателски м ето д е т о в а и кои са предим­
с т в а т а и н е д о с т а т ъ ц и т е му при изуча­
в а н е то на т о зи въпрос?
МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ
23
При него пси­
хологът може внимателно да контро­
лира стимулацията, на която е подло­
жено изследваното лице. В този слу­
чай се записват физиологичните реак­
ции на осемседмично бебе спрямо раз­
лични цветни стимули. Експеримен­
тирането позволява да се контроли­
рат преживяванията на изследвани­
те лица по начини, които не са въз­
можни при дескриптивните техники.
Експериментиране.
ги карат да заключат, че въпреки евентуалните различия между изследвани­
те лица във всяка група, вероятността именно експерименталната манипула­
ция, а не просто случайни фактори, да е причина за различието, е 100 на 1.
Предимства и недостатъци на експериментите. Както и другите техни­
ки, експериментирането също създава проблеми, но има и силни страни.
Сред проблемите е фактът, че внимателно контролираните лабораторни ус­
ловия могат да не отразяват условията в реалния свят. Като контролират
и изолират фактори, които нормално се появяват заедно в света извън лабо­
раторията, експериментите могат да станат твърде изкуствени. Например
подозрението, че те наблюдават в лабораторен експеримент, може да няма
нищо общо с подозрителността, че папата контролира телевизионните прог­
рами, които гледаме. Само фактът, че самосъзнанието може да води до по­
дозрителност в лабораторни условия, не означава, че примерите на параноидна подозрителност са причинени от самосъзнанието.
Втори проблем е, че участниците в експеримента могат да се държат
така, както според тях експериментаторът очаква от тях. Това явление е
свързано с проблема за реактивността, който е слабост и на наблюдението.
Всеки, който е наблюдавал внезапната промяна в поведението на семейство­
то, щом пристигнат гости, е наясно, че хората потискат неприятното си пове­
дение, когато знаят, че ги наблюдават.
И накрая, лшнипулациите на психологическите променливи поставят спе­
циални етични въпроси. Други методи - например проучванията и наблюдени­
ето - понякога повдигат етични въпроси за нахлуването в личния живот на хо­
рата (тъй като те може да не желаят да бъдат наблюдавани или да говорят за
интимни детайли от живота си). Това може да бъде щекотлива тема и при ек­
спериментите. Експерименталните манипулации обаче се различават много
съществено от другите методи. Другите методи описват явления, които вече
стават (при наблюдението) или са се случили в миналото (при изследването на
случаи и проучванията). Експериментаторът, от друга страна, се опитва да пре­
дизвика поведение, което иначе може и да не се прояви. Следователно експери­
ментите поставят доста специални етични въпроси. Преди да се спрем върху
предимствата на експериментирането, ще разгледаме тези етични проблеми.
ИЗСЛЕДВАНИЯ И ПРИЛОЖЕНИЕ
Emuka на експериментирането
я к о и психологически експерименти са напълно безобидни, например когато
изследователят изучава зрителните илюзии, подобни на показаната на фигура
1.2. Психолозите обаче често провеждат изследвания с надеждата, че ще отк­
рият нови пътища за контрол върху малтретирането на деца, преодоляване на
зависимостта от наркотиците, намаляване на предразсъдъците, облекчаване
на депресията и третиране на цяла поредица от други поведенчески проблеми.
С напредването на курса ще дискутираме доста такива приложни изследвания.
Преди да продължим обаче, е важно да разгледаме проблема, с който психо­
лозите трябва винаги да се справят, преди да започнат да изучават такива по­
тенциално деликатни области: „До каква степен е приемливо хората и живот­
ните да се поставят в неприятни за тях условия в интерес на науката?“
Н
* Огледално стъкло - представлява част от стената (или цялата стена) на лаборатори­
ята. Изследваните лица могат само да се оглеждат в него и да бъдат наблюдавани, без да
знаят. Експериментаторът от другата страна може да ги наблюдава, без да го виждат. Бел. ред.
24
ГЛАВА 1.
Н А У К А Т А
П С И Х О Л О ГИ Я
Етични съображения при експериментирането с хора
В следващите глави ще опишем експерименти, в които хората се подлагат на
някакви доста неприятни стимулации. Участници в експерименти върху
стреса са подлагани на силен шум, електрошокове и кървави филми за пре­
чистването (Lazarus, Folkman, 1984). Хората в едно от последните изследва­
ния върху реакциите на ревност са помолени да си представят с ярки подроб­
ш
ности, че лю бимият им има полов акт с друг партньор (Buss, Larsen, Westen, г
Semmelroth, 1992). Изследваните лица в подобни експерименти почти винаги
са доброволци, които знаят с какво се захващат. В някои случаи обаче хора­
та се изправят пред неприятни ситуации, без да подозират какво ги очаква.
Например в изследвания върху агресията са подлагани на лични обиди и
фрустрация (напр. Donnerstein, Berkovvitz, 1981). В тези случаи е важно чове­
кът да си остане един нищо неподозиращ участник: ако знаете предварител­
но, че някой ще ви наругае и това е част от експеримента, обидата вероятно
Стрес и психологически изследвания.
ще загуби жилото си.
У частниците в психологичен експеримент
Тези неприятни аспекти на експериментите са били оправдавани с на­
м огат да бъдат накарани да преж ивеят
деждата, че ще се разберат корените на проблемното поведение. Компро­ стресови събития, например да извикват
мисите между цената и ползата, пред които трябва да се изправят изследо­ в п а м е т т а си неприятни преживявания
вателите, работещи с хора, добре се илюстрират от няколко противоречи­ о т д е т с т в о т о или да се сблъскат с некон­
ви проучвания върху готовността на човека да се подчинява сляпо на авто­ тролируема фрустрация и дори да полу­
ч а т електрошок. Още о т началото т е са
ритети. В един експеримент, дискутиран подробно в глава 18, изследваните
лица са инструктирани да прилагат силни електрошокове на мъж, който за­ информирани, че вероятно изследването
ще е стресиращо за т я х и м о гат да се о т ­
почва да ги моли да го освободят от опита поради проблеми със сърцето
т е г л я т о т него по всяко време. Независи­
(Milgram, 1963). П овечето от участниците видимо изпитват дистрес, но не­
мо о т то в а подобни експерименти пра­
зависимо от това се подчиняват на заповедите на експериментатора да про­ в я т известни компромиси с е т и к а т а . По­
дължат. В друго изследване лекар нарежда по телефона на медицински сес­ тен ц и алн ата полза е обогатеното позна­
три да дадат на пациента очевидна свръхдоза лекарство, която би могла да
ние за причините на поведението и въз­
го убие. Огромното мнозинство от тях започват да изпълняват заповедта и м о ж н о стта да се о т к р и я т нови техники
се налага да бъдат спрени, преди да стигнат до пациента (Hofling et al., за облекчаване на човешкото страдание.
1966). М акар че в тези експерименти в действителност не са използвани
нито електрошокове, нито вредни медикаменти, участниците са подложени
на временен дистрес и са били в ситуация, която потенциално ги поставя в
неудобно положение. Днес е малко вероятно такива манипулации да бъдат
позволени от по-новите етични кодекси (L. Ross, 1988). Въпреки това по­
добни изследвания ни дават безценни уроци за сляпото подчинение пред ав­
торитета. Експериментът върху медицинското подчинение например ни
предупреждава за възмож ните критични моменти във взаимоотнош енията
между лекари и сестри.
Как психологът успява да постигне адекватен компромис между потенциал­
ните неприятни преживявания и социалната стойност на експеримента? Амери­
канската психологическа асоциация е разработила кодекс от етични препоръки
към изследванията (American Psychological Association, 1981). Както показахме,
повечето психологически изследвания не включват никаква потенциална вреда
или дискомфорт за участниците. Ако има някаква вероятност да се навреди на
изследваните лица или да им се причини дискомфорт, психологът трябва да по­
търси пълно рецензиране на своя проект от колеги, които не са свързани с него­
вото изследване. Дори ако даден експеримент се сметне за приемлив от Коми­
тета по етика, трябва да се вземат допълнителни предпазни мерки. Преди нача­
лото изследваните лица се информират за всички аспекти от процедурите, кои­
то могат да са вредни или стресиращи, и им се казва, че са свободни да се оттег­
лят по всяко време. Освен това според етичните препоръки всяка информация
за конкретните изследвани лица е поверителна. Когато изследването завърши,
експериментаторът обяснява целта и се опитва да предотврати евентуалните
стресиращи следствия от експеримента (American Psychological Association,
1981). Като спазват тези препоръки, психолозите се надяват, че ще извличат по­
лезно знание, без да причиняват неправомерни щети на участниците.
f
1
ЕТИКА НА ЕКСПЕРИМЕНТИРАНЕТО
25
Етични съображения при експериментите с животни
Някои изследвания включват такъв риск, на който хората изобщо не могат да
бъдат подлагани. Експериментатор, изучаващ как силният стрес влияе върху
развитието на язвата, няма да използва първокурсници като изследвани лица
дори ако те доброволно и с готовност биха участвали. Вместо това той вероят­
но ще вземе плъхове или мишки (Selye, 1976 и много други). Преди да се про­
вери върху хора някакво ново лекарство против депресия, изследователят ще
постъпи по същия начин - вероятно ще изпробва потенциалните му токсични
и странични ефекти върху животни.
Психолозите, провеждащи такива изследвания, претеглят евентуалната
полза и цената, която ще трябва да се заплати, и се опитват да избягват не­
нужната жестокост към животните, която същевременно ще даде малко по­
лезна информация. Няма обаче единомислие за това къде минава границата
при опитите с животни. През последните години някои активисти за права­
та на животните дори защ итават тезата, че всички експерименти с тях тряб­
ва да се прекратят. Други правят и невъзможното, за да ги спрат: през април
1989 г. група защитници на правата на животните напада лабораториите към
Аризонския университет и „освобождава“ много животни, включително
мишки, заразени с потенциално фатална за хората болест.
Плъховете и мишките са най-често използваните лабораторни животни, но
по-голямата част от литературата върху правата на животните се занимава с та­
кива животински видове като котки, кучета и маймуни. Дали етиката, възприе­
та за дадено изследване, се променя в зависимост от използвания биологичен
вид? На студенти от едно скорошно изследване се дава описание на експеримент
върху последиците от тежкия стрес върху хормоните. Всички четат за един и
същ експеримент, който подлага животните на силни електрошокове за продъл­
жително време. Единствената варираща характеристика в описанието е биоло­
гичният вид на използваното животно. Макар че стресът за животното е един и
същ, като цяло студентите смятат, че е по-малко етично да се използват живот­
ни, които са по-близо до хората - например шимпанзета вместо катерички. Ос­
вен това преценяват, че е по-малко етично това изследване да се провежда вър­
ху животни, които са наши традиционни приятели - например кучета вместо
плъхове (Kallgren, Kenrick, 1989). Следователно експериментаторите могат да
очакват повече яростни морални нападки при опити, провеждани с маймуни, от­
колкото със зайци, и също повече - когато се работи със зайци, а не с плъхове.
Самите психолози са все по-силно загрижени за хуманното отношение
към лабораторните животни. В едно изявление върху принципите за полага­
не на грижи и използване на животните Американската психологическа асо­
циация инструктира, че:
„Психолозите трябва да положат всички усилия да намалят дискомфорта,
заболяванията и болката, изпитвана от животните. Процедура, подлагаща
ги на болка, стрес или лишения, трябва да се използва само когато липс­
ва алтернатива и целта е оправдана от потенциалната научна, образова­
телна или приложна стойност на изследването. Хирургичните операции
трябва да се изпълняват с подходяща анестезия; по време на и след хирургичната намеса трябва да се положат грижи за избягване на инфекциите
и намаляване на болката.“ (.American Psychologist, 1981)
Както отбелязва Мартин Селигмън, макар да съзнават, че животните из­
питват болка, психолозите са чувствителни и към човешкото страдание, ко­
ето може да се облекчи чрез опитите с животни:
„Всеки, който се е занимавал известно време с тежко депресирани пациен­
ти или с болни от шизофрения възрастни, може да оцени степента на тях­
ното нещастие. Да се защитава тезата - както правят някои, - че хората не
трябва да правят експерименти с животни, означава да се пренебрегва не­
щастието на техните човешки събратя. Повечето човешки същества, как­
26
ГЛАВА I.
Н А У К А Т А
П С И Х О Л О ГИ Я
то и домашните любимци днес са живи, защото някога са провеждани ме­
дицински опити с животни; без тях полиомиелитът все още щеше да вър­
лува, едрата шарка - да е широко разпространена и винаги фатална, а фо­
биите - нелечими.“ (Seligman, 1975)
В заключение: психологическите изследвания предполагат компромис
между цената и ползата. Цената понякога е стрес и дискомфорт за участващи­
те хора и болка и заболявания - за лабораторните животни. Ползата е в задъл­
бочени познания за причините на поведението и във възможността да се отк­
рият нови средства, които да облекчат човешкото страдание. Експериментато­
рите имат кодекс от етични принципи, от който се ръководят в решенията си
при подобен компромис, а комисиите по етика, които рецензират изследова­
телските проекти, дават съвет винаги, когато потенциалната цена е висока.
Независимо от специалните проблеми за изкуственост на условията и етичните
въпроси, които се повдигат понякога, експериментите имат две важни предимс­
тва. Първо, те позволяват да се контролират страничните променливи. В ес­
тествена среда влиянието на един фактор (например количеството захар в храна­
та на детето) е трудно да се разграничи от влиянието на много други променли­
ви (като родителския контрол или джобните пари, които детето получава). При
изследването психологът може да изолира една променлива и да държи другите
постоянни. В резултат експериментите позволяват да се правят най-сигурни
твърдения за причинно-следствени връзки. Ако две групи деца се хранят по на­
чин, който се различава само по количеството захар, и ако поставените на режим
с високо захарно съдържание започнат да действат по-хиперактивно, експери­
ментаторът може да е уверен, че причината е в захарта.
Комбиниране
на изследователските методи
Вече отбелязахме, че всеки изследователски метод има определени недоста­
тъци. Ако всеки от тях си има ахилесова пета, на кой можем да се доверим
да носи бремето на научното доказателство? Трябва ли да се откажем от на­
деждата някога да открием отговорите на психологичните въпроси? Отгово­
рът е, че за да стигнат до сигурни заключения, психолозите трябва да изпол­
зват едновременно различни методи. Като комбинират методите, силните
страни на единия могат да компенсират слабостите на другия и обратно.
Да разгледаме пример за това как силните страни на даден метод могат
да компенсират слабостите на друг. Както ще видим по-нататък, корелационните изследвания отдавна показват, че съществува връзка между жегата и
агресивното поведение. Но от таблицата става ясно, че нито една от тези
описателни корелационни техники не ни позволява уверено да твърдим кое
е причината и кое - следствието. Лабораторните експерименти също устано­
вяват, че горещината може да засили агресията, но те пък са малко изкуст­
вени (С. A. Anderson, 1989). Съчетаването на двата типа доказателства обаче
ни позволява да бъдем по-уверени в резултатите, защото проблемите, свър­
зани с експериментите, не се отнасят към наблюдението, а ограниченията на
наблюденията липсват при експериментите.
Комбинирането на различни методи при изучаване на един и същ проблем
се нарича триангулация (McGrath, 1982). Този термин е взет от геологичните
проучвания, където се използва за прецизното откриване на точното разполо­
жение на дадена точка чрез наблюдаването й от две различни места. В психо­
логията триангулация означава наблюдаване на явление чрез два (или повече)
различни метода. Например изследователите, които се интересуват от влияни­
ето на телевизионните програми, показващи насилие, върху детската агресив-
Психолозише, занимаващи се с разви­
т и е т о , задават въпроси за следстви­
я та о т ранните преживявания на де­
т е т о върху по-късните мисли, чувс­
тва и поведение на човека. Например
„Как взаим оотнош ението на бебето с
м ай ката влияе върху по-късното му соци­
ално поведение?".
Е Т И К А
Н А
Е К С П Е Р И М Е Н Т И Р А Н Е Т О
27
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
С равн ен и е н а р а з л и ч н и т е м е т о д и
Метод
Характеристики
Пример
Описателни
1. Наблюдение Наблюдателят
Изучаване на
регистрира
междуличностната
настоящото
дистанция
поведение
при морски офицери
в естествена среда.
2. Изследване
на случаи
Дълбинно обяснение
на отделен човек,
обикновено с
клиничен проблем
или някакво друго
уникално качество.
3. Проучвания Въпросникът il\ u
интервюто
отразяват само
отчета на човека
за собственото
му поведение,
чувства или мисли.
Експериментални
4. Експеримент Изследователят
манипулира
интересуващите
го променливи.
Случай на слепота
поради хистерия
Изследване на
сексуалните
преживявания
на гимназистите
Изследване влиянието
на самосъзнанието
върху степента на
подозрителност
при студенти.
Недостатъци
Предимства
1. Ниска честота на някои
1. Най-малко изкуствено;
интересни типове поведение; 2. Богат източник за
2. Наблюдателят
формулирането на
може да се намесва и да пречи
проверяеми хипотези.
на явлението;
3. Липса на контрол, необходим
за каузалните твърдения;
4. Предварителното мнение
на наблюдателя може да насочва
вниманието и паметта му
към определени детайли.
1. Ретроспективно - може
1. Занимава се с реа\ни
да води до изкривено
проблеми;
възпроизвеждане;
2. Позволява изучаването
2. Специалните случаи може да
на редки явления;
не са валидни за другите хора; 3. Богат
3. Поради многото събития
източник на хипотези.
във всеки отделен случай е
трудно да се установят
причините и следствията.
1. Трудно се формира
1. Позволява достъп
неизкривена извадка;
до данни, които трудно
2. Хората могат да
се получават чрез
изкривяват отговорите си;
другите методи;
3. Не позволява да се
2. Лесно се прилага
правят каузални заключения.
с големи групи от хора.
1. Манипулациите могат
да бъдат изкуствени;
2. Участниците могат да се
държат по начин, който
мислят, че изследователят
очаква от тях;
3. Някои манипулации
създават етични проблеми.
Позволява контрол на
външните, странични
влияния;
2. Единственият
метод, който позволява
да се правят сигурни
твърдения за причинноследствени връзки.
1.
ност, са използвали както корелационни методи, така и експерименти (вж. гла­
ва 18). Триангулацията е свързана и с друг принцип на добрата изследователс­
ка работа - повторяемостта. Тъй като резултатите от даден експеримент могат
да бъдат повлияни от случайни фактори, важно е те да могат да се възпроизве­
дат или повторят. Когато и други изследователи са в състояние да получат съ­
щия резултат в различна среда и при малко по-други условия, можем да сме посигурни, че той не е причинен от някакво случайно стечение на обстоятелства.
При психологическите въпроси трудно се достига до безспорни заключения.
За да сме уверени, трябва да използваме много изследователски методи (триангулация) и да възпроизвеждаме определени резултати (повторение). Трябва също
да сме сигурни, че всяко изследване избягва ненужните проблеми, които могат
да са следствие от конкретния използван метод. Например психолозите, които
използват изследването на случаи и наблюдения, трябва да се уверят, че техните
резултати могат да се подкрепят от други психолози, чиито изследователски ме­
тоди избягват източниците на изкривяване на данните, присъщи на наблюдени-
28
ГЛАВА I.
Н А У К А Т А
П С И Х О Л О ГИ Я
ето и изследването на случаи. А ако използват проучвания, трябва да работят с
адекватни извадки и да предприемат мерки, които да сведат до минимум неиск­
реността на анкетираните и изкривяванията в паметта им. Експериментаторите
трябва да намаляват изкуствеността и да внимават да не подсказват на изследва­
ните лица истинската цел на експеримента. Като потребители на психологичес­
ка информация за това как да ръководите живота си, как да се отнасяте към пар­
тньора си в любовта или да възпитавате децата си трябва да сте скептични към
онези, които ви предлагат категорични заключения след недобре проведени изс­
ледвания, резултатите от които не са подкрепени чрез разнообразни методи.
Да сте скептични не означава напълно да пренебрегвате резултатите от
който и да е отделен метод. Малко психолози имат възможностите или бо­
гатите и всестранни експертни познания, необходими за провеждането на по­
редица изследвания чрез използване на различни методи. Вместо това всеки
резултат дава частично доказателство, още една насока, която може да ви
приближи до адекватния извод. Като добър детектив ученият не бърза да
прави заключения от едно-единствено доказателство. В същото време добри­
те детективи и добрите учени не пренебрегват никоя отделна „улика“ - дори
такава, която сама по себе си е несъвършено доказателство.
Някои конкретни изследователски
въпроси в психологията
Е дин поглед върху няколко наскоро излезли психологически списания разк­
рива огромното разнообразие от изследователски въпроси:
• Оказват ли отделяните през пубертета „бушуващи“ хормони силно вли­
яние върху настроението и поведението на тийнейджърите (Buchanan,
Eccles, Becker, 1992)?
• Ж ените с лидерски роли в организациите получават ли по-неблагопри­
ятни оценки от мъжете (Eagly, Makhijani, Klonsky, 1992)?
• Защо м озъкът понякога преживява външните събития в различен ред
от този, в който действително са се случили (Dennett, Kinsbourne, 1992)?
• Депресивното настроение затруднява ли имунната система да се бори
срещу болестта (Weisse, 1992)?
• Тенденцията да се извърши изнасилване има ли някаква еволюирала
биологична основа (Thornhill, Thornhill, 1992)?
• Каква е взаимовръзката между лицевия израз и физиологичните реакции
по време на различни емоционални състояния (Cacioppo et al., 1992)?
• Какво влияе върху решението на човека да прекрати една любовна
връзка (Drigotas, Rusbult, 1992)?
• Как може да се намали конфликтът между съревноваващи се групи
(Bettencourt, Brewer, Croak, Miller, 1992)?
• Как могат да се накарат хората да променят поведението си, свързано
със СПИН-а (Fisher, Fisher, 1992)?
Това е само малка част от разнообразните въпроси, които занимават психо­
лозите. В този учебник ще разгледаме стотици такива въпроси за поведението,
мислите и емоциите. За да се опрости това огромно разнообразие, психолозите
често се категоризират съобразно типа изследователски въпроси, които поста­
вят, и следващите глави отразяват основните раздели на психологията. Напри­
мер занимаващите се с психология на развитието, чиято работа се обсъжда в
глави 11 и 12, задават въпроси за това как мислите и поведението на хората се
променят в процеса на развитието им от най-ранното детство до третата въз­
раст. Работата на психолозите, изучаващи общностите, се дискутира в глави 14
- 16 и се състои в изследване на това как икономическите и социалните условия
в кварталите, училищата и градовете влияят върху психичното здраве.
ЕТИКА НА ЕКСПЕРИМЕНТИРАНЕТО
29
Е дин от основните начини за диференциране на изследванията в психологи­
ята е те да се разделят на базисни (фундаментални) и приложни.
Помислете върху това...
Базисни (фундаментални) и приложни
изследвания
Срещаше психоложка и т я би казва, че
изследва как могат да се намалят конф­
Б а з и с н о т о и зс л е д в а н е (basic research) се планира с основната цел да се опи­
ликтите между служители и началници.
ше и разбере поведението без непосредствен интерес към практическата
полза от него. Психолозите, които правят такива изследвания, работят найвече в университетите, където (като Вилхелм Вунд в Лайпцигската лабора­
тория) могат да проучват абстрактни въпроси, без да е необходимо да доказ­
ват тяхната „рентабилност“. П р и л о ж н о т о и зс л е д в а н е (applied research), от
друга страна, използва установените основни принципи, за да помогне за раз­
решаването на проблеми от реалния живот. Специалистите в областта на
приложната психология често работят извън университетите - в клиники,
училища и заводи, където (подобно на Зигмунд Фройд в частната му практи­
ка във Виена) от тях се иска да покажат практическата полза от своята ра­
бота. Таблица 1.2 представя някои подобласти на психологията според разг­
раничението й на фундаментални и приложни клонове.
Какъв въпрос е това - базисен (фунда­
ментален) или приложен? В каква об­
ласт от психологията работи тя?
Таблица 1.2. Области на психологията
Видове
психологии
Примери на типични изследователски въпроси
ФУНДАМЕНТАЛНА ПСИХОЛОГИЯ
фшиологична
психология
Какви промени настъпват при разреждане на електрическия импулс в нервната клетка, когато човек погълне
химикал като кокаина (вж. глава 2 - „Биологични основи на поведението“ )
Сравнителна
психология
Има ли сходства между емоционалното поведение при животните и при хората
(вж. глава 10 - „Мотивация и емоции“)
Експериментална
психология
Какви психични процеси обясняват зрителните илюзии (вж. глава 4 - Възприятие“'); Защо
някои хора имат феноменална памет за имена и лица (вж. глава 7 - „Памет“); Какво обяснява промените
в съзнанието, които настъпват по време на сън (вж. глава 5 - „Съзнание“)
Психология на
развитието
Как се отразяват практиките по отглеждането на децата върху личността на възрастния
(вж. глава 11 - „Развитие на бебето и детето“)
Какво причинява сенилността (вж. глава 12 - „Развитие в юношеска и зряла възраст“)
Психология на
личността
Защо някои хора тър сят опасни и възбуждащи ситуации, а други ги отбягват (вж. глава 10 - „Мотивация и
емоции"); Какво обяснява индивидуалните различия в срамежливостта? (вж. глава 13 - „Личност“)
Социална
психология
Какви мисловни процеси лежат в основата на расовите предразсъдъци (вж. глава 17 - „Социални нагласи и
социално знание“); Какво обяснява епидемиите от подражателни самоубийства
(вж. глава 18 - „Междуличностни отношения“)
ПРИЛОЖИЛ ПСИХОЛОГИЯ
Клинична
психология
Какво причинява разстройствата в мисленето, свързани с шизофренията? (вж. глава 15 - „Психични
разстройства“); Какво може да се направи, за да се облекчи дистресът при тежки форми на депресия
(вж. глава 16 - „Лечение на поведенческите разстройства“)
Индустриална/
Организационна
психология
Могат ли хората да бъдат така подбрани за различните професии, че работата да съответства на
личността им (вж. глава 13 - „Личност“); Как влияе стресът, свързан с работата, върху изпълнението й
(вж. глава 14 - „Стрес, справяне и здраве“)
Училищна
психология
Какво може да се направи, за да се подобри ученето при дете със забавено умствено развитие
(вж. глава 9 - „Интелигентност“)
Консултативна
психология
Какво може да се направи, за да се намали чувството за самота и унилост при студентите
(вж. глава 16 - „Лечение на поведенческите разстройства“)
Политическа
психология
Как могат да се използват психологическите принципи за намаляване на напрежението между
противопоставящи се национални групи (вж. глава 19 - „Психологията и глобалните социални проблеми“ )
Екологична
психология
Как може да се контролира разрушаващото околната среда поведение, което допринася за
замърсяването и недостига на енергия (вж. глава 19 - „Психологията и глобалните социални проблеми“);
Какви са следствията о т пренаселеността в градовете върху престъпното поведение
(вж. глава 19 - „Психологията и глобалните социални проблеми“)
30
ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
В действителност разграничението между базисни и приложни изследо­
ватели не е абсолютно твърдо, защото много психолози от областите, кла­
сифицирани като „базисни“, се опитват да приложат резултатите си към ре­
ални житейски проблеми. Психологът, занимаващ се с развитието напри­
мер, може да работи за някоя болница, за да определи оптималния начин на
отношение към новородените, а социалният психолог - да работи по прог­
рама за намаляване на расовите предразсъдъци.
Изследователските въпроси в психологията
в техния по-широк интелектуален контекст
За да могат по-лесно да се организират многото резултати, които ще разгледа­
ме в този учебник, нека се върнем към двете основополагащи фигури, споме­
нати в началото на главата. Уилям Джеймс и Вилхелм Вунд са учени с много
разнопосочни интереси, а и много различни като личности. Вунд е сериозен,
мрачен, методичен и дисциплиниран; Джеймс е чаровен, артистичен и съмня­
ващ се в себе си мъж. Те обаче си приличат по няколко съществени неща. Найважното е, че и двамата получават образование по биология, но постъпват на
работа в катедри по философия. Така психологията започва живота си с еди­
ния крак в биологията, а с другия - във философията. Както ще видите по-на­
татък, много от проблемите, които психолозите изследват днес, се коренят във
философските полемики, започнали преди векове. Съвременните психолози се
различават от предишните по това, че приемат методите на естествените нау­
ки. Изместването към научния подход има много съществено следствие: ем­
пиричното събиране на данни. Видяхме това при представяне на изследването
на случаи, наблюденията, проучванията и експериментите.
Освен общото изместване към научната перспектива специфичните корени
на психологията в биологичните науки се откриват в няколко от основните й те­
оретични перспективи, например биопсихологичната и еволюционната. Те са
налице и при използването на методи като наблюдението, които приемат, че
най-добре е членовете на биологичния вид да се наблюдават в „естествената им
среда“. Вунд и Джеймс, както и други психолози пионери като Зигмунд Фройд,
първоначално получават образование в медицински училища. Това „заземява­
не“ на психологията в приложния клон на биологията продължава да се проявя­
ва в ангажираността й с проблемите на реалния свят. Много съвременни психо­
лози изучават проблеми, които са на границата между медицината и психологи­
ята - причините и лечението на „патологията“ на ума.
Намерението психологията да се използва за разбиране и решаване на чо­
вешките проблеми не спира до психичните разстройства, а се проявява вина­
ги, когато приложните психолози се опитват да открият практическата пол­
за от резултатите на базисните изследвания. Във всяка глава на учебника
върху тази ориентация към практическите проблеми се набляга в разделите
Нарушения на функциите и Изследвания и приложение. Разделът Нарушения
на функциите показва сривовете в основните психични процеси, които могат
да доведат до психични проблеми, а Изследвания и приложение извежда на
преден план начините, по които резултатите от всяка област се свързват с
разбирането и разрешаването на човешките проблеми.
Психологията запазва философските си корени в един по-широк смисъл. Като
център на хуманитарните науки философията се занимава с въпроси, около кои­
то възникват университетите. Каква е същността на човешката природа? Къде е
нашето място във Вселената? Университетското образование цели да помогне на
студентите като вас да разберат и оценят онова, на което вековете човешко лю ­
бопитство са ни научили за мястото ни в света. Макар че е отделна дисциплина
със собствен набор от въпроси, психологията - както и всеки от различните кур­
сове, които вече сте изслушали - е преплетена в общата история на човечество­
то в търсене на познанието. За да ви помогнем да оцените къде точно стои тя в
Социалните психолози задават
въпроси за взаимодействието
между хората. Те изследват както
отрицателните взаимодействия например агресията и расовия конф­
ликт, така и положителните взаимо­
отношения като любов и алтруизъм.
ЕТИКА НА ЕКСПЕРИМЕНТИРАНЕТО
31
Таблица 1.3. Интеграшибни характеристики на учебника
Характеристика
Описание
Общ принцип, който се илюстрира
ОСНОВИ
Описва как са възниквали изследователските
проблеми във всяка глава и как са били повлияни
от по-ранни учени и философи.
Значението на съвременните психологически
изследвания може по-добре да се разбере,
като се изследват техните корени.
НАРУШЕНИЯ
НА ФУНКЦИИТЕ
Показва как поведенческите разстройства могат да
възникват в резултат о т срив в другите процеси
Абнормното поведение често се корени в същите
процеси, които водят и до нормално поведение.
ИЗСЛЕДВАНИЯ
И ПРИЛОЖЕНИЕ
Предоставя задълбочено описание на изследвания,
които се занимават с причините или решенията
на някакви индивидуални ши социални проблеми.
Базисната и приложната психология са двете
страни на една и съща монета.
ВРЪЗКИ
Показва как описаните в една глава процеси са
свързани с процесите, разгледани в други глави.
Конкретните теми, изучавани от една подобласт на
психологията, са части от едно интегрално цяло.
ПЕРСПЕКТИВИ
Показва как основните теоретични перспективи
могат да се обединят, за да обяснят процесите,
описани във всяка глава.
Различните теоретични перспективи
представляват синхронизирани картини
на едно и също явление.
исторически поток, във всяка глава е включен и раздел Основи.
Друг раздел, наречен Перспективи, ще ви покаже взаимната свързаност меж­
ду различните теоретични перспективи и изследователски резултати в тази широ­
ка област. Във всяка глава ще подчертаваме основните теоретични перспективи,
които са използвани в нея. В началните глави ще наблегнем върху микроскопския
поглед от близък план върху процесите в отделния човек, а разделът „Перспекти­
ви“ ще ви покаже как тези детайли се вместват в „по-голямата картина“. Колко­
то повече напредваме, толкова повече ще използваме този раздел, за да ви показ­
ваме все по-сложни взаимодействия между различните процеси и перспективи.
Целта на следващия, последен раздел във всяка глава, наречен Връзки, е да
демонстрира кохерентността в областта на психологията. Той илюстрира как
материалът, представен в нея, се обсъжда и в другите глави. Например причи­
ните за фобийните страхове се разглеждат в глава 6 (“Учене“) и в глава 15
(„Психични разстройства“), а лечението на фобията е представено в глава 16
(„Лечение на разстройствата в поведението“). Целта на раздела Връзки е да по­
каже, че обсъжданите в различните глави подобласти на психологията не съ­
ществуват самостоятелно, а са интегрални части на една и съща дисциплина.
Идеята ни беше разделите на всяка глава да подчертават приемственост­
та в цялата област на психологията. Таблица 1.3 групира общите принципи,
които стоят зад всяка част от текста.
Когато четете следващите глави, ще забележите още три раздела, чиято цел
е да ви помогнат да организирате и да научите представеното съдържание. Цел­
та на въпросите, обединени от заглавието Помислете върху това..., е да ви
обърне внимание върху важните моменти, които трябва да търсите в материа­
ла, изложен на следващите страници. След като прочетете параграфите след
всеки въпрос, може да проверите доколко сте разбрали материала, като се опи­
тате да им отговорите. Таблиците, озаглавени Организиране и запаметяване в
края на някои раздели, обобщават и резюмират съществените детайли, предс­
тавени в тях. Както ще видите при разглеждане на изследователската работа
върху ученето и паметта, способността ви да възпроизвеждате някаква нова ин­
формация може значително да се подобри чрез въпроси, които насочват внима­
нието ви върху най-важните теми, преди да започнете да четете даден раздел, и
чрез активно организиране и повторение на детайлите, след като вече сте го
прочели. Този активен подход към ученето се стимулира и от разделите За по­
нататъшен размисъл, разположени в края на всяка глава. Те включват два
въпроса, които изискват от вас да излезете извън представения в главата мате­
риал и да упражните способността си за критично мислене. Като разсъждавате
върху това как представените в учебника разнообразни теми са свързани една
с друга и с останалите клонове на науката, ще можете по-добре да разберете
природата на биологичния ни вид и търсенето на собственото ни място в света.
този
От микроекопичната нервна
клетка до груповото поведение.
Темите на психологическите изслед­
вания се простират от микроскопич­
ните процеси вътре в отделния човек
(например различните хормони, които
влияят върху поведението на мъжете
и жените) до макросоциалните проце­
си като груповия конфликт.
32
ГЛАВА 1. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
Нов български университет
Библиотека
\Т<ЬЪ0</ /л -СЛ-s
ВРЪЗКИ
За да научите някакъв материал, е полезно да видите как той се свързва с онова, което вече знаете,
и как поставя основите на другото, което следва. Ще откриете, че в целия учебник едни и същи
въпроси и теми често се повдигат под различна форма. В края на всяка глава ще ви посочваме примери
за това как току-що прочетеният материал се свързва със съдържанието на другите глави. В целия
тек ст картината под заглавието Връзки ще ви посочва този материал. Разбира се, въпросите в тази
глава представляват основата на всичко онова, което ще обсъждаме по-нататък. Ето и някои
примери за конкретни връзки:
Глава 3
Усещане
Дискутира как изследванията върху сетивата свързват
съвременната психология с историческата традиция,
включваща Исак Нютон и физиолога Херман фон Хелмхолц.
Глава 7
П ам ет
Представя по-детайлно обсъждане на конкретни резултати,
които психолозите са получили в областта на запаметяването
(например биопсихологичната перспектива върху запаметяването).
Глава 13
Личност
Разглежда как основните теоретични перспективи, използвани в
тази глава са се прилагали към изучаването на личностни
характеристики като срамежливост и дружелюбност
(например еволюционната перспектива).
Глава 16
Представя причините, поради които характерът
на изследователските методи е о т съществено значение, когато
се определя ефективността на приложната работа
при лечението на проблемно поведение.
Лечение на
поведенческите
р а зст р о й ст в а
Глава 18
М еждуличностни отнош ения
Използва психологични резултати, за да разберем как търговци,
политици и различни благотворителни фондации ни
подмамват да кажем „да“, когато всъщност искаме да кажем „не“.
РЕЗЮМЕ
Въведение
1. Психологията се определя като науката за поведението
и психичните процеси.
2. Материалът, представен в този учебник, изпълва цялата
гама - от много общ до съвсем конкретен. На най-конкретното равнище се намират резултати те от кон крет­
ни изследвания, чиято цел е да отговорят на определени
въпроси. На по-общо равнище са изследователските м е­
тоди, които психолозите използват, за да отговорят на
дадени въпроси. На още по-общо ниво са теоретичните
перспективи - чрез тях психолозите определят въпроси­
те, които ще си задават, методите, които ще използват,
за да им отговорят, и начина, по който ще интерпрети­
рат резултатите. На най-общото равнище е историчес­
к а т а основа, на чийто фон се развиват психологичните
теории и се интегрират резултатите.
3. Вилхелм Вунд определя областта на психологията в сво­
ята книга „Принципи на физиологичната психология“
(„Grundziiege der physiologischen Psychologie“), публику­
вана през 1873 i . Той основава психологическа лабора­
тория в Лайпцигския университет през 1879 г. Първона­
чално учи за лекар и преподава физиология, след което
се премества в катедра по философия.
4. Уилям Джеймс е първият американски психолог и съос­
новател на новата наука. И той учи за лекар като Вунд, но
в крайна сметка започва работа като преподавател по фи­
лософия. Приема еволюционната перспектива върху мис­
ленето и съзнанието и пише фундаменталния труд „Прин­
ципи на психологията“ (Principles of Psychology, 1890).
Основни теоретични перспективи
5. Еволюционната перспектива разглежда поведението и
психичните процеси като актове на адаптация, помогнали
на предшествениците ни да оцеляват и да се възпроизвеж­
дат. Привържениците на еволюционната перспектива
приемат, че животните наследяват гени, които въздейст­
ват върху поведението и психичните процеси посредством
влиянието им върху развитието и функционирането на
нервната система и на другите физиологични структури.
6. Биопсихологичната перспектива разглежда биохимич­
ните процеси и структури, лежащи в основата на поведе­
нието.
7. П сиходинам ичната перспектива разглежда човешкото
поведение като мотивирано от несъзнавани детерми­
нанти, свързани с ранния конфликт между обществото и
егоистичните биологични потребности на индивида.
8. Б ихевиористичната перспектива разглежда начините,
по които хората заучават наблюдаемото поведение, реа­
гирайки на наблюдаеми промени в средата.
9. К огн и ти вн ата перспектива се занимава с начините, по
които хората преработват информация. Когнитивистите
изучават процесите на внимание, съхранение и извлича­
не на информацията от паметта.
10. ф ен ом ен ологи чн ата перспектива разглежда човешкия
опит и преживявания от субективна, а не от обективна
гледна точка. Тя е тясно свързана с хуманистичния под­
РЕЗЮМЕ
33
ход, който подчертава положителните страни на човеш­
кото поведение, контрола върху собствените преживява­
ния за света и саморазвитието на човека.
11. Интеракционистката перспектива изучава взаимо­
действието между различните процеси, разглеждани от
другите перспективи. Тя подчертава три теми: 1) в ця­
лостния индивид отделните психични процеси хармонично се свързват един с друг; 2) човек непрекъснато
взаимодейства със средата си; 3) психологичните съби­
тия от настоящето взаимодействат с историческите при­
чини, представени от генетичните предразположения и
миналите лични преживявания.
Изследовагелски методи
12. Наблюдението е техника за събиране на данни за текущо
поведение в естествена среда. Недостатъците му включ­
ват ниска честота на много интересни типове поведение,
възможност изследователят да се намесва и да влияе вър­
ху интересуващото го явление и липса на контрол, необхо­
дим за правенето на каузални твърдения. Предимствата
са, че се занимава с естественото поведение в естествена
среда и че представлява богат източник на хипотези.
13. Изследванията на случаи са задълбочени проучвания на
отделни хора, използвани често за изучаване на лица с ред­
ки поведенчески проблеми или специфични способности.
Недостатъците са, че често се основават на ретроспекцията, не дават възможност за обобщения и не могат да уста­
новят каузалните взаимовръзки. Предимствата са, че се за­
нимават с реални хора с реални проблеми, могат да изуча­
ват редки явления и са богат източник на хипотези.
14. Проучванията са изследвания, в които хората се канят
да споделят собствените си убеждения, мнения или на­
чини на поведение. Недостатъците са, че е трудно да се
получи неизкривена извадка и че отговорите могат да са
неверни. Предимствата са, че осигуряват лесен достъп
до данни, които иначе би било трудно да се получат, и че
могат лесно да дадат описания на големи популации.
15. Проучванията, изследванията на случаи и наблюдение­
то са описателни методи. Те осигуряват доказателства
за наличието на корелации между различните промен­
ливи (например социална класа и интелигентност), но
трудно могат да доведат до ясни каузални обяснения.
16. Експериментите включват манипулиране на промен­
ливите, за да се определи причинно-следствената им
връзка с поведението и психичните процеси. Имат не­
достатъка, че са изкуствени и пораждат специфични
етични въпроси, защото понякога предизвикват непри­
ятни реакции у хората и животните. Основното предим­
ство на експеримента е, че позволява уверено да се пра­
вят твърдения за наличието на каузални връзки.
17. Макар че всички изследователски методи си имат сво­
ите ограничения, психолозите могат да стигнат до отно­
сително сигурни заключения, като ги комбинират и по
този начин силните страни на едни от тях ще компенси­
рат слабостите на другите.
Конкретни изследователски въпроси
в психологията
18. Изследователските въпроси в психологията могат да сс
разделят на две групи - базисни (фундаментални) и
Допълнителна литература
Hilgard, R. Е. (1987). Psychology in America: A historical
survey. San Diego: Harcourt Brace Jovanovich. Тази кни­
га дава отлично обяснение на корените на психологи­
ята в другите науки и във философията. Една глава
от нея е посветена на Вилхелм Вунд и Уилям
Джеймс.
приложни. Изследователите, които се занимават с ба­
зисни проучвания, описват и изучават поведението и
психичните процеси, без особено да се интересуват за
практическата полза от своите резултати. Изследовате­
лите, занимаващи се с с приложна психология, използ­
ват основните принципи, за да разрешават поведенчески
проблеми от реалния свят.
19. Всяка глава включва няколко специални раздела:
• Основи разглежда историческите и философските ко­
рени на изследователските въпроси във всяка конк­
ретна област.
• Нарушения на функциите представя как нарушения­
та в поведението се свързват с основните психични
процеси.
• Изследвания и приложение показва как психологич­
ните изследвания могат да се използват за обяснение,
а понякога и за облекчаване на реални житейски
проблеми.
• Връзки представя как процеси, описани в една глава,
се свързват с процесите, разглеждани в други глави.
• Перспективи показва как различните „части“ на чо­
века са взаимосвързани една с друга и с миналите и
сегашните фактори на средата.
• Въпросите от Помислете върху това... насочват вни­
манието ви към най-важните теми, които ще бъдат
разгледани на следващите страници.
• Таблиците от Организиране и запаметяване резюми­
рат и подчертават най-същественото, за което е ста­
нало дума в съответната глава.
• Въпросите от За по-нататъшен размисъл... искат от
вас да мислите критично и да направите крачка от­
въд материала, представен в текста.
20. Целта на този учебник е да представи психологията не
като някаква хлабава връзка между различни емпирични
резултати, а като взаимопреплетено цяло, което най-добре
може да се види в комбинацията от изследователски мето­
ди и най-добре да се разбере от гледна точка на взаимос­
вързаните теоретични перспективи и в светлината на об­
щия контекст на философските и естественонаучните идеи.
За по-нататъшен размисъл...
1. Както отбелязахме в тази глава, няколко от пионерите в
психологията получават образование по биология и фи­
лософия. Какво би се получило, ако най-влиятелните
ранни психолози идваха от други дисциплини (например
инженерство, химия или геология)? Щеше ли съвремен­
ната психология да е различна от гледна точка на изсле­
дователските въпроси, които поставя, на методите, кои­
то използва, или на приетите теоретични перспективи?
2. 11сихолозите и резултатите от техните изследвания чес­
то се цитират в новините. Открийте статия във вестник
или списание, която описва резултатите от емпирично
психологическо изследване. Категоризирайте го от
гледна точка на описаните в тази глава изследователски
методи. Какви са ограниченията на изследването? Изс­
ледователите докладват ли какви мерки са взели, за да
избегнат проблемите, които дискутирахме по отноше­
ние на метода? Изследователят прави ли каузално зак­
лючение от резултатите? Оправдано ли е то?
Stanovich, К. Е. (1992). How to think straight about psychology
(3rd ed.). New York: HarperCollins. Живо въведение в ме­
тодите на психологията. Авторът защитава тезата, че
психологията разполага с голямо богатство от научни
данни, но повечето от книгите на щандовете по психоло­
гия в книжарниците и повечето от „психолозите“, появя­
ващи се в медиите, не са научно достоверни.
Биологични основи
на поведението
Съдържание на главата
ВЪВЕДЕНИЕ
Основи: Биопснхология
ОРГАНИЗАЦИЯ НА НЕРВНАТА СИСТЕМА
Основни подразделения
Основни нервни процеси
Структура на неврона
Нервни импулси и тяхното предаване
Н аруш ения на функциите: Епилепсия
Влияние на опита върху невронното
развитие
МОЗЪК И ПОВЕДЕНИЕ: СТРУКТУРИ И
ФУНКЦИИ
Мозъчен ствол и свързани с него
структури
Лимбична система
И зследвания и приложение:
П сихохирургия за контролиране на
агресият а
Мозъчна кора: полета и функции
Церебрална латерализация на
функциите
Човешкият мозък е найсложната известна ни
структура във Вселената.
Необикновените свойства на
тази около килограм и
половина мека тъкан са дали
възможност на Homo sapiens да
доминира над света, да променя
хода па еволюцията чрез
генното инженерство, да се
разхожда на Луната, да създава
изкуство и музика с неземна
красота.
Ричард Томсън,
1985
ЕНДОКРИННА СИСТЕМА
Функции на ендокринните жлези
Невроендокринна интеграция
Перспективи
Взаимодействия: Когнитивна невронаука
и пол
Връзки
РЕЗЮМЕ
-р П. - известен музикант и преподавател, се затруднява, когато трябва да
разпознае лицата на своите ученици. Той не само не успява да идентифи­
цира познатите си, но даже вижда лица на хора там, където не съществуват:
например пожарникарския кран на тротоара той възприема като детска глава.
Но и това не е най-лошото. Докато е при своя лекар, той посяга към главата
на жена си, мислейки, че е собствената му шапка. Според лекаря, който го из­
следва, д-р П. „очевидно грешно възприема главата на жена си като шапка“
(Sacks, 1985). Тестовете показват, че няма никакви смущения в очите. Причи­
на за всичко е масивен тумор в зрителния център в мозъка. Подобни пробле­
ми ни карат да се запитаме: „Каква е връзката между мозък и поведение?“
Изучавайки човешкия мозък, редица учени установяват, че той е съставен
от 180 билиона нервни клетки, 50 билиона от тях са предназначени за прера­
ботване на информацията (Kolb, Whishaw, 1990).
Какво всъщност вършат тези билиони нервни клетки? Нека да посочим
само някои примери:
• мозъкът наблюдава и контролира основните поддържащи живота ни
системи като дишането и храносмилането;
Д
35
•
•
•
•
Помислете върху това...
Ако п си хологията е наука за поведение­
т о и за у м с т в е н и т е процеси, защ о
т р я б в а да и зучавам е би ологичн ите
процеси? К ак п озн ан и ето ни за нервна­
т а и ен д о к р и н н ата с и с т е м а ни помага
да разберем как различавам е п о зн а то
лице, запом ням е някакъв филм, взима­
ме реш ение, и зп и т в ам е гняв, преодоля­
вам е с р а м е ж л и в о с т т а си, преж ивяваме
с т р е с , с т р а д а м е о т някакво психично
р а з с т р о й с т в о , повлияваме се о т даде­
но лечение, ф ормираме нагласи или се
влюбваме?
36
направлява движенията ни и поддържа равновесието на тялото ни;
възприема и преработва информацията, идваща от света около нас;
записва важни, а понякога и не толкова важни събития в нашата памет;
позволява ни да решаваме проблеми, да използваме езика, да измисля­
ме нови идеи;
• дава ни възможност да усещаме материята (памук или груба тъкан) и
да изразяваме емоции (щастие или скръб);
• и накрая, сякаш това не е достатъчно, той може да извършва всичко
това повече или по-малко едновременно.
Структурите на нашия мозък, работейки заедно с ендокринните жлези и
с нервната система, отговарят за всичко, което вършим, усещаме и мислим.
За да видим тези системи в действие, нека проследим няколко минути от пове­
дението при игра на тенис. Очите ни виждат приближаването на топката и изпра­
щат информация на мозъка. Мозъкът на свой ред трябва да я анализира, за да оп­
редели траекторията на движението й, след което дава команда на мускулите на
играча да го насочат в дясната част на корта. Същевременно той подготвя муску­
лите на ръката и на горната част на тялото ни за удар. За да бъде замахът с раке­
тата точен, мозъкът трябва прецизно да интегрира информацията от очите и мус­
кулите така, че да предизвика координирано действие - удар на топката над мре­
жата. Ендокринните жлези осигуряват подходяща сърдечна дейност и дишане - та­
кива, каквито са необходими за мобилизация на тялото при това действие. Същев­
ременно електрическото и химическото състояние на мозъка се променят бързо,
докато тенисистът мисли за играта и променя стратегията си, за да спечели. Как­
то всеки знае, тенисът не е игра, при която топката просто се удря с ракета: тряб­
ва да се следят движенията на противника, да се помнят предишните игри и неп­
рекъснато да се отчитат промените в резултата; има емоционални изблици след до­
бър или лош удар и трябва да се изработва цялостна стратегия за спечелване на
мача. Цялото това сложно и разнообразно поведение се осигурява от мозъка и дру­
гите части на нервната система с помощта на ендокринните жлези (като хипофи­
зата и надбъбречните, които секретират хормони направо в кръвния поток).
Защо се занимаваме с биологичните процеси, когато повечето от вас се ин­
тересуват от мисловните функции или неадекватното поведение? Отговорът е,
че всеки психичен процес се основава на прости нервни импулси и хормонална
секреция, които всъщност са неговите градивни елементи. Ако са увредени, ще
предизвикат не само физиологични, но и психични проблеми, разстройвайки
нашите усещания и мислене, а оттам и социалните ни взаимоотношения. Ув­
реждането на определена част на мозъка води до невъзможност да се разпозна­
ват приятелите, на друга - до неспособност да се разбират или произнасят думи.
Биохимичният дисбаланс поражда халюцинации и нарушения в мисленето.
Накратко, подобен дисбаланс може да стане причина да ви затворят в заведе­
ние за психичноболни. При не толкова крайни случаи излишъкът на хормона
тестостерон може да предизвика сексуални натрапчивости, а намаленото коли­
чество норадреналин да ни потопи в депресия.
Разбирането на нашите биологични граници и възможности ни дава и известна
представа за еволюционното значение на поведението ни. Например наличието на
голям мозък с милиони клетки, предназначени за осъществяването на езикови фун­
кции, ни показва важността, която общуването е имало за оцеляването на нашите
предшественици, както и защо детето се научава толкова бързо да говори. Когато
изучаваме по-сложните форми на поведение, биологичните процеси, които описва­
ме тук, ще ни напомнят, че ние не представляваме просто случаен сбор от усещания,
навици и импулси. Ние сме социални същества, продукт на специално развитие, до­
вело до интегриран и ефикасен набор от биологични предразположеност и потен­
циални възможности. Освен цялата тази сложност нашият биологичен капацитет ни
помага да се адаптираме към уникалните проблеми на човешкия живот.
В тази глава ще разгледаме основните характеристики на нервната и ендок­
ринната система, как те действат и какво вършат. След като проследим разви-
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
тието на изследванията върху взаимовръзката мозък/поведение, ще видим как
функционират мозъкът и другите части на нервната система - от микроскопската активност на единичната нервна клетка до сложните мозъчни структури,
съставени от милиони отделни клетки. Ще проследим как нервната система ра­
боти „ръка за ръка“ с ендокринната. Въпреки че ще изследваме поотделно раз­
личните физиологични компоненти, всъщност те функционират във взаимо­
връзка помежду си - така, както частите на автомобила. И точно както загубва­
нето само на едно малко болтче може да превърне съвсем добрия преди авто­
мобил в безполезна железария, така и разстройството във функционирането на
който и да е от тези физиологични компоненти води до сериозни нарушения в
мисленето, емоциите или поведението. Така че материалът в тази глава е точ­
но толкова важен за разбирането на психологията, колкото и разделът по меха­
ника за правилното разбиране на автомобила. Не можем да смятаме, че изуча­
ването на нервната система е работа на биологията, а изучаването на поведени­
ето - на психологията. Биопсихологията е това поле от психологията, което
сближава тези две научни дисциплини. Тя изучава как мозъкът и другите части
на нервната система организират и контролират поведението (Gilinsky, 1984).
Най-напред ще се спрем върху историческите корени на биопсихологията.
ОСНОВИ
Биопсихология
Ранни теории
Не е известно кой пръв е открил специалното влияние, което мозъкът оказва
върху поведението. Древните египтяни сигурно не са правили връзка между тях.
Те мумифицират своите умрели фараони и старателно подготвят телата им за
дългия път към отвъдното. Сърцето и другите жизненоважни органи запечатват
в банки, а „безполезния“ мозък изваждат от черепа и го изхвърлят. Не е трудно
да се разбере това схващане за значението на сърцето и кръвоносните съдове кръвта олицетворява живота, а сърцето е отговорно за нейната циркулация.
По-късно древните гръцки и римски лекари като Хипократ (V в. пр. Хр.) и
Гален (II в. пр. Хр.) вярват, че поведенческите проблеми се причиняват от дисба­
ланса на жизнените течности (наречени лимфи), движещи се през тялото и мо­
зъка. Това гледище се осъвременява през средните векове, когато се е смятало,
че храната се абсорбира чрез храносмилането, преминава през черния дроб и там
се променя в течност, която циркулира из цялото тяло. Преминавайки през мо­
зъка, тази течност се смесва с кислород и по мистериозен начин се променя в
Animalspirit - „живителен дух“, който дава възможност на тялото да се движи (от
латински anima - жизнена сила, и spiritus - дишане). Смята се, че този живителен
дух се съхранява в изпълнените с течност кухини на мозъка, които днес нарича­
ме мозъчни стомахчета, или вентрикули. През средните векове „веществото“,
изпълващо мозъчните вентрикули, се е смятало за по-важно от самия мозък.
Около XVII век, към края на Ренесанса, вентрикулярната теория постепен­
но се измества от възгледа, че поведението и мисленето са прояви на специфич­
ни мозъчни структури. Изследванията на починали с мозъчни увреждания нап­
ример установяват, че специфичните физични и психични проблеми са свързани
с определени увреждания на мозъка. Откриването на сензорните и моторните
нервни пътища, които свързват мозъка с останалите части на тялото, насочват
към наличието на неврологични основи на способностите ни да виждаме, да чу­
ваме и да се движим в света около нас. Тези най-ранни анатомични проучвания,
направени през XVIII и XIX век, полагат основите на модерната биопсихология.
XIX век
През XIX век се разработва т. нар. локализационна теория, която приема, че
специфичните психични функции са свързани е определени области в мозъка.
Един от привържениците на това гледище е френският невролог Пол Брока
(Paul Вгоса, 1824-1880). След като аутопсира пациенти, които не могат да гово­
рят, Брока открива, че имат увреждане в една и съща област на левия челен лоб
на мозъка (вж. фигура 2.16). Така Брока установява, че една специфична област
от мозъка е свързана с речта. Други учени поддържат алтернативна позиция,
известна като теория за еквипотенциалността. Според нея в мозъка съществу­
ват много малко специализирани области. Увреждането на различни мозъчни
зони може да наруши различни психични процеси, защото нарушението зависи
не от това точно коя зона е увредена, а колко голяма част от мозъка е разруше­
на. Според привържениците на тази теория различните области на мозъка са
еквивалентни една на друга. Всяка област разполага с „еднакъв потенциал“.
Модерни подходи
Мозъкът на Тан и връзката мозък поведение. К огато Пол Брока прави
аутопсии на починали пациенти, к ат о
например Тан (чийто мозък е показан
т а к а , к а к то се съхранява в музея
"Дюпюитрен"), то й открива, че говорните
нарушения са свързани с увреждания в
определени зони на мозъка.
Помислете върху това...
У вреж дането на дадена мозъчна с т р у к ­
т у р а води до невъзм ож ност да се раз­
п о зн а в ат лица; увреж дан ето на друга
с т р у к т у р а води до невъзм ож ност да се
и зго в ар ят смислени изречения. О ткъде
знаем, че определени мозъчни с т р у к т у ­
ри са важни за определени ас п ек ти о т
н а ш е т о поведение? Какви изследовател­
ски м етоди и техн ики използват психо­
л озите, за да и зу ч ават взаим овръзките
между мозъка и поведението на човека?
Днес повечето биопсихолози приемат междинната позиция, извлечена от работата
на британския невролог Джон Хюлингс-Джаксън (John Hughlings-Jackson,
1835-1911), основател на модерната неврология. Според тази модуларна теория
сложните психични функции като възприемане и мислене се основават на редица
способности. Всяка от тези способности може да бъде (относително) локализирана
в различна област на мозъка (например зрителната кора в задната част на мозъка
е решаваща за зрението), но между тях съществуват множество връзки, в които
участват различни области от мозъка. Вместо да се търси специфична мозъчна ло­
кализация за всяка сложна психична функция, Хюлингс-Джаксън смята, че бихме
имали голям успех, ако определим участието на всяка област от мозъка в съответ­
на психична функция. Този възглед е по-сложен в сравнение с идеята за локализа­
цията и с теорията за еквипотенциалността, но в по-голяма степен съответства на
това, което вече знаем за връзката между мозък и поведение.
Днес биопсихолозите използват разнообразни процедури, за да изучават
връзките мозък/поведение. Много от трудовете им се основават на проучвания
върху лабораторни животни. Биопсихолозите правят мозъчни операции, за да
видят как отстраняването или увреждането на част от мозъчната тъкан влияе
върху поведението на животното (процедура на мозъчно увреждане - lesion
procedure). Те стимулират мозъка с електричество, като поставят миниатюр­
ни електроди в различни мозъчни структури (електрически стимулации) и за­
писват мозъчната електрическа активност (електрофизиологичен запис).
Тези проучвания върху връзката мозък/поведение допълват данните, получени
от други науки като неврологията (която изучава нервната система и нейните
заболявания) и ендокринологията (която изследва жлезите с вътрешна секре­
ция). Можем да видим как изследователските процедури са се променяли: пре­
ди лекарите са правили аутопсии, за да установят как мозъчните увреждания
фигура 2.1. Съвременна медицинска
апаратура, с която се получават
изображения на мозъка, без да се на­
лага хирургическа намеса. (А). КАТ-
скенер (компю търен томограф), който
дава двуизмерно изображение на мозъка.
КАТ-сканирането се използва за диагнос­
т и к а на патологични състояния кат о т у ­
мори или мозъчни удари (разкъсване на
кръвоносни съдове). (Б). При ПЕТ-сканиране (позитронна емисионна томография) се
о ц в е т я в а т в ж ълто или в червено опреде­
лени области с висока м етаболи тна ак­
ти в н о с т. ПЕТ-скенерът може да покаже
кои мозъчни области са активни по време
на различни когнитивни задачи.
38
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
фигура 2.2. Магнитно-резонансно
изображение. (А). Магнитно-резонансно-
т о изображение (МРИ), наричано още ядрено-магнитен резонанс, ни позволява да
видим по-добре м ек ата тъ к ан на мозъка,
без да се вреди на пациента. МРИ-скенер ъ т прилича на КАТ-скенера и се използва
също за диагностика на мозъчни уврежда­
ния. (Б). Нова М РИ-апаратура за дифузи­
онно сканиране, ко ято измерва движение­
т о на водните молекули в мозъка. Тя ни
позволява да видим м озъчната тъ к а н и
с т е п е н т а на увреж данията много поясно, отколкото при обикновеното МРИсканиране.
водят до определени разстройства в поведението; сега новите медицински ви­
деотехники позволяват да се изучава още живият мозък, фигури 2.1 и 2.2 по­
казват четири примера - КАТ-скенер, ПЕТ-скенер, МР-скенер и дифузионно
МР-сканиране, основаващо се на дифузията на подвижни обекти.
КАТ - компютърната аксиална томография - сканира серии от рентгенови
изображения от различни положения на главата на пациента. Компютър ги ре­
конструира в картина, която показва последователно тънки разрези на човеш­
кия мозък (фигура 2.1.А). Тази процедура позволява на изследователите да от­
крият увредени участъци в мозъка с размери от един квадратен милиметър.
При ПЕТ - позитронната емисионна томография - сканирането показва
количеството глюкоза (форма на захар, която е основният източник на мозъчна енергия), консумирано от различни области на мозъка. Компю търна­
та обработка на тази информация показва разликите в консумирането на
глюкоза от различните зони на мозъка (фигура 2.1.Б). ПЕТ-сканирането
може да се използва, за да се види кои области от мозъка участват в реш ава­
нето на различни умствени задачи и кои не функционират нормално.
МР - сканиране чрез магнитен резонанс - дава картина на вътрешните мозъч­
ни структури. При тази процедура (фигура 2.2.А) магнитните полета насочват ато­
мите в една посока. Когато действието на магнитното поле се преустанови, атоми­
те възвръщат първоначалната си ориентация, като при това движение излъчват ха­
рактерни сигнали, които компютърът може да трансформира в картина, изобразя­
ваща меките тъкани на мозъка. При дифузионното МР-сканиране може да се из­
мерва движението на течности и да се получи картина на мозъчното кръвообра­
щение при мозъчен удар (запушване или разкъсване на кръвоносен съд). Тази про­
цедура е многообещаваща за жертвите на мозъчен удар, тъй като позволява те да
бъдат лекувани преди още мозъчното увреждане да се разпространи (фигура 2.2.Б).
В исторически план нашите концепции за мозъка рязко се изменят. Това,
което първоначално се възприема като безполезна тъканна маса, започва да
се схваща като контейнер на жизнената енергия, а по-късно и като сложна
мрежа от взаимосвързани невронни структури, които определят нашите
действия и мисли.
Организация на нервната система
к о отворите капака на телевизора си, ще видите жички, платки и кинес­
коп. Отворете компю търа и там ще видите още повече жички и платки.
Това са основните елементи, на които се гради действието на тези уреди.
Как всеки от тях ще работи зависи от това как тези основни елементи са
подредени. По аналогичен начин нервните клетки, наречени неврони, са ос-
А
ОРГАНИЗАЦИЯ НА НЕРВНАТА СИСТЕМА
39
Помислете върху това..
Случвало ли ви се е да докоснете горещ
съд и бързо да о тд р ъ п н е т е р ъ к а т а си?
Носили ли с т е горещ съд о т п е ч к а т а до
м а с а т а , без да го изпуснете? Поведени­
е т о ви в т е з и два случая е различно, м а­
кар че се ръководи о т една и същ а нерв­
на си стем а. Кои са основните дялове на
н е р в н а та си с тем а и как са организира­
ни, за да може т я да функционира к а т о
мреж а за комуникация, к о я т о и н тегр и ­
ра различните ч а с т и на т я л о т о ?
новните елементи за действие на нервната система. Сами по себе си обаче
те не могат да обяснят такива сложни процеси като мисленето и емоциите,
които участват при извършването на сложна хирургическа операция или
композирането на симфония. Само когато тези „жички“ се свържат в слож­
ни конфигурации, става възможно осъщ ествяването на различни действия
и мислене.
Всички животни имат специални нервни структури, които приемат
информ ацията от външния свят и контролират техните действия. При чо­
веш ката нервна система рецепторите в сетивните органи - например
очите или ушите, се стимулират от околната среда, докато ефекторните
клетки в мускулите или ж лезите генерират движения или химически сек­
рети. Рецепторите и ефекторните клетки са свързани чрез различни ви­
дове неврони и образуват невронната мрежа. Сензорните неврони полу­
чават стимулации от рецепторите и ги пренасят към главния и гръбнач­
ния м озък, докато моторните неврони пренасят информация от главния
и гръбначния м озък в мускулите или ж лезите с вътреш на секреция. О с­
вен сензорните и моторните неврони действат и интерневрони (м еж дин­
ни неврони), които м ногократно пренасят информация между различни
части на главния и гръбначния м озък. Едноврем енното действие на тези
три вида неврони разпространява информ ацията до всички части на т я ­
лото и образува слож ната комуникационна мрежа, известна под названи­
ето нервна система.
Основни подразделения
фактически нервната система не е една единична система, а представлява
конфигурация от взаимосвързани подразделения. Първото разделение е
между централната и периферната нервна система.
Централната нервна система се състои от главния и от гръбначния мозък.
Тя се свързва с останалата част от тялото чрез нервните клетки в перифер­
ната нервна система.
Периферната нервна система на свой ред се дели на соматична и автономна нервна система. Соматичната система включва аферентни неврони, които
пренасят сетивните импулси към мозъка, давайки ни възможност да изпитва­
ме различни усещания - например промяна в температурата и налягането или
болка. Тя се състои и от еферентни неврони. Те пренасят импулсите от глав­
ния и гръбначния мозък към мускулите ни, предизвиквайки по този начин во­
леви движения - например хвърляне или ходене, и неволеви движения, свър­
зани с поддържане на равновесието и позата на тялото. Автономната нервна
система е отговорна за дейността на вътрешните ни органи и жлезите с вът­
решна секреция. Нервите от автономната система свързват главния и гръб­
начния мозък с жизненоважни вътрешни органи като стомаха или сърцето.
Аферентните нерви пренасят импулсите от вътрешните органи и жлезите към
главния и гръбначния мозък, а еферентните нерви пренасят импулсите в об­
ратна посока - към вътрешните органи. Както подсказва и името й, автоном­
ната нервна система функционира автономно: тя дава възможност на мозъка
да регулира сърдечния ритъм и такива животоподдържащи процеси като хра­
носмилане и дишане без каквото и да било волево или съзнателно участие от
страна на човека.
Автономната нервна система се дели по-нататък на симпатиков и парасимпатиков дял. Симпатиковият дял - наричан още система „борба или бягство“ - от­
говаря за физическите действия в моменти на силна възбуда или стрес. Парасимпатиковият дял има задачата да съхранява ресурсите ни, когато сме в състояние
на спокойствие (фигура 2.3). Нормалното състояние на тялото се поддържа чрез
баланса между тези два дяла.
К ак тази сложна нервна система ръководи нашето рефлексно и волево
поведение? Д а разгледаме следните примери:
40 ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
Парасимпатикова
система
Симпатикова
система
ЦЕНТРАЛНА НЕРВНА СИСТЕМА
Свива
зеницата
Разширява
зеницата
ГлаВен мозък
Не влияе върху
слъзните жлези
Стимулира
слъзните жлези
Слюнни
жлези
Ограничава
отделянето
на слюнка
Стимулира
отделянето
на слюнка
Разширява
бронхите ,
Свива
бронхите
Бял дроб
Учестява
сърдечната
дейност
Потиска
сърцето
Разширява
артериолите
Сърце
Свива
артериолите
Стимулира
двигателната
и секреторна
дейност
Стомах
Потиска
двигателната
и секреторна
дейност
Стимулира
панкреаса
Черен
дроб
Потиска
панкреаса
Стимулира
освобож­
даването
на глюкоза
о т черния
дроб
Стимулира
жлъчния
мехур
Потиска
движенията
на тънкото
черво
Стимулира
движенията
на тънкото
черво
Симпатикова
ганглия
Усилва секрецията
на адреналин
Отпуска
пикочния
мехур
Свива
пикочния
мехур
Гръбначен мозък
Стимулира
.Л еякулацията
Стимулира ерекцията
Рефлексни отговори
Когато детето идва на този свят, то притежава редица поведенчески реакции,
които не зависят от обучението или мисленето. То може да отдръпне ръката си
при убождане, да си затвори очите, когато някакъв обект се приближи твърде
близко до него, или да обърне глава в посока на стимула - например биберона,
който леко докосва бузата му. Тези вродени реакции, наречени рефлекси, са неволеви отговори на специфични стимули, които се основават на генетично за­
ложени връзки в нервната система.
Пример за рефлексен отговор е реакцията ни при докосване до горещ съд,
току-що свален от котлона. Високата температура стимулира сензорните рецеп­
тори в ръката и те генерират нервни импулси, които се пренасят от сензорните
неврони до гръбначния мозък. Когато стигне там, сензорната информация се от­
правя чрез интерневроните в две посоки. Едната е към главния мозък, където съ­
общението се възприема като болка. А други интерневрони, разположени изця­
ло в гръбначния мозък, свързват сензорната информация с моторните неврони
на гръбначния мозък. Те на свой ред предават моторни команди към мускулите
Фигура 2.3. Абшономнаша нервна сис­
тем а се дели на симпатиков и парасимпатиков дял. Повечето органи полу­
чават нерви и от двете системи. Функци­
ите на тези системи са до голяма степен
взаимно допълващи се, тъй като те рабо­
тят на противоположни принципи. Симпатиковата система се включва по време
на риск и стрес, докато парасимпатиковата възвръща равновесието на тялото,
когато рисковата ситуация премине.
ОРГАНИЗАЦИЯ НА НЕРВНАТА СИСТЕМА
41
на ръката и предизвикват съкращаването им. Резултатът е неволево движение отдръпване на ръката - преди дори да сме имали време да помислим за него или
да сме усетили болка. Този гръбначномозъчен отбранителен рефлекс очевидно е
от жизненоважно значение.
Волеви отговори
Въпреки че отбранителният рефлекс е автоматичен, той не се появява винаги.
Мозъкът осигурява маневреност и гъвкавост. Да предположим, че вземете го­
рещ съд от печката, за да го поставите на масата. Докато се движите от печка­
та към масата, усещате топлината през домакинските ръкавици и започвате да
изпитвате засилваща се болка. Това постепенно засилване на усещането за бол­
ка също се дължи на сензорните рецептори в ръката ви, които генерират им­
пулси, отправящи се по сензорните пътища към мозъка. За разлика от случая,
когато рязко отдръпвате ръката си, докосвайки горещ съд, сега вие можете да
изтърпите болката (до определена степен), тъй като тя нараства постепенно, а
ръкавиците, с които носите съда, притъпяват силата й. В този случай мозъкът
изпраща потискащи команди към моторните неврони в гръбначния мозък, ко­
ито ви карат да държите съда, докато стигнете до масата. Едновременно с това
мозъкът изпраща и възбудни команди към други моторни неврони, които сти­
мулират мускулите, необходими, за да стигнете по-бързо до масата. Този при­
мер показва как нервната система обединява различни възбудни и потискащи
сигнали, за да предизвика един цялостен поведенчески отговор.
42
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
От казаното дотук за нервната система трябва да станат съвсем ясни
следните два пункта:
Първо, нервната система е съставена от билиони отделни неврони, които
функционират като комуникационна мрежа, свързваща отдалечените части
на тялото. Това означава, че стимулация в една част може да предизвика от­
говор някъде другаде.
Второ, нервната система действа като интегрираща мрежа, тъй като еднов­
ременно преработва огромно количество информация, получавана както от
тялото, така и от външната среда. М озъкът и другите части на нервната сис­
тема непрекъснато преработват (оценяват) цялата информация и насочват те­
лесните ефекторни органи към определено действие. За да разберем как става
това, ще се спрем първо върху устройството на нервната система, за да видим
как работи отделната нервна клетка, а след това - върху нервните структури
на мозъка, за да видим как отделните клетки функционират съвместно.
Основни нервни процеси
Независимо от своята сложност нервната .система е съставена само от два
различни типа клетки. Нервните клетки, наречени неврони, получават и пре­
насят нервните сигнали от една към друга част на човешкото тяло, докато
глиалните клетки, които са повече, поддържат и охраняват невроните. Глиалните клетки носят името си от гръцката дума glue - лепило. Те оформят
връзките в мрежата и подпомагат билионите мозъчни неврони. Нещо повече,
глиалните клетки изолират един от друг невроните в нервната система и по­
чистват отпадъците при невронна дегенерация или смърт. Непрекъснатият
слой от глия обвива мозъчните съдове и създава кръвно-мозъчна бариера, ко­
ято пречи на химичните вещества да преминават от кръвта в мозъка.
Защитени от глиалните клетки, невроните осъществяват основните функ­
ции на нервната система. Те довеждат информацията от нашите сетива до
мозъка, участват в съхраняването й в паметта, в решаването на проблеми,
при вземането на решения, и контролират мускулите. Всичките ни преживя­
вания и цялото ни поведение зависят от дейността на невроните, така че е
важно да се разберат структурата им и начинът, по който функционират.
Структура на неврона
Невроните са с различна форма и размер, но всички те имат някои общи ана­
томични белези: невронът се състои от клетъчно тяло, дендрити и аксон (фи­
гура 2.4 ще ви подпомогне при по-нататъшното четене). Клетъчното тяло има
мембрана, която загражда вътрешното съдържание и ядрото на клетката. Яд­
рото е частта от клетката, която съдържа дезоксириСюнуклеинова киселина
(ДНК). Това е протеинът, в който е кодирана генетичната програма за клетъч­
ната структура и функция. В клетката има още и структури, които произвеж­
дат химичните субстанции, използвани за комуникация с останалите неврони.
Дендритите - израстъци, които излизат от тялото на клетката и наподобя­
ват клони на дърво - получават информация от другите неврони. Колкото подълги и по-сложни са дендритите на неврона, толкова по-голям брой връзки се
установяват с останалите неврони. Понякога те са покрити с микроскопични
шипчета. Чрез тях те получават сигнали от другите клетки и предават тази ин­
формация към тялото на клетката.
Невронните сигнали се пренасят до другите клетки чрез дългия израс­
тък, който излиза от клетъчното тяло, наречен аксон. Групирането на дъл­
гите аксони от стотици или хиляди неврони образува нерва. Аксоните в м о­
зъка обикновено са дълги 1 мм, но от гръбначния мозък до палеца на кра­
ка те могат да стигнат до 1 м и дори повече. Нервните сигнали могат да се
предават в две посоки по аксона и повече от един вид сигнали могат да се
ОСНОВНИ НЕРВНИ ПРОЦЕСИ
43
фигура 2.4. (А) Нервни клетки на чо­
вешки гръбначен мозък, увеличени
160 пъти. Невронът е оцветен в кафяво.
Тези нервни клетки са съставните части
на нашата нервна система. Те получават
и предават информация към и от всяка
част на нашето тяло. (Б) Типичен
(обикновен) неврон, клетъчно тяло,
дендрити и аксон. Голяма част от дендритите получават стимулация от окол­
ните клетки, а прищъпванията на Ранвие
и миелиновата обвивка на аксона улесня­
ват пренасянето на сигнала към крайни­
те нервни окончания.
предават към свързващ ото място със съседната клетка. Някои болести пре­
дизвикват нарушение в аксонния поток. Пациенти с амиотрофична латерална склероза (или с болестта на Jly Гериг) загубват способността да кон­
тролират своите мускули поради дистрофия на мотоневроните и на аксоните от мозъка към тях.
Аксоните обикновено са обвити с миелин - изолационно вещество, про­
извеждано от глиалните клетки. Периодичните прекъсвания на миелиновата
обвивка се наричат прищъпвания на Ранвие (фигура 2.4.Б) По изолираните
аксони нервните сигнали се пренасят по-лесно, като информацията премина­
ва от едно прищъпване към друго. Миелинът също помага за пренасяне на
невронните съобщения. Когато загуби миелиновата си обвивка (засега по не­
известни за нас причини), аксонът започва да действа абнормно. Например
при болестта мултипленна склероза аксоните, загубили миелиновата си об­
вивка, реагират по-бавно в отговор на активността на близките клетки. П о­
явяват се нарушения в говора, в движенията на тялото и евентуално дори
мускулна парализа.
В края си аксоните се разклоняват и образуват малки структури, известни като
окончания (фигура 2.4.Б). Всяко от окончанията пренася нервен сигнал към дендритите и клетъчното тяло на съседна клетка. В повечето случаи това предаване
не става чрез физически контакт между невроните, а чрез химични вещества, ко­
ито преминават през малките пространства между отделните клетки. Тези прос­
транства с размер около 2/1000 от микрометъра (микрометърът е 1/1000 от мили­
метъра) се наричат синапси.
Дендрити
Окончания
Клетъчно
тяло
Аксонно
хълмче
МиелиноВа
обвивка
Аксон
Прищъпване
на Ранвие
Пресинаптично
окончание
/
Дендритни
шипове
Прищъпване на Ранвие
Аксон
44 ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
Миелинова обвивка
Нервни импулси и тяхното предаване
Когато даден неврон е достатъчно стимулиран от друг неврон, започва елек­
трическа реакция по мембраната на аксона, която се предава по цялата му
дължина и достига до неговите окончания. Тази електрическа реакция се на­
рича нервен импулс. Нервният импулс зависи от диаметъра на аксона и де­
белината на миелиновата му обвивка и протича с максимална скорост 35-120
метра в сек, или с около 2 до 200 мили в час.
Възбуждане на неврона
Възбуждането на неврона създава електрохимичен процес в клетъчната мембра­
на, наречен потенциал на действие (action potential). Клетъчната мембрана, коя­
то е полупропусклива, позволява на молекулите с електрически заряд, наречени
йони, да преминават през нея. Обикновено клетъчната мембрана поддържа не­
равномерно разпределение между отрицателно и положително заредените моле­
кули вътре и вън от клетката. Вътре в клетката има повече отрицателно зареде­
ни молекули и това предизвиква разлика в потенциалите от двете страни на кле­
тъчната мембрана. Както показва фигура 2.5.А, електрическият заряд е относи­
телно константен, когато невронът не е възбуден. Този електрически заряд се на­
рича потенциал на покой и прилича на натрупаната енергия в батерията на елек­
трическото фенерче, макар че съдържа много по-малко енергия.
Както е показано на фигура 2.5.Б, когато нервната клетка се стимулира
силно от съседните клетки, в клетъчната мембрана на мястото на стимулаци­
ята настъпват химични промени. Мембраната става временно пропусклива. В
този случай положително заредените натриеви йони (N a+) навлизат през ми­
ниатюрните пори на мембраната в клетката и предизвикват промяна в разп­
ределението на зарядите. Вътрешността на клетката моментално става по-позитивно заредена от външната й страна. След това порите, пропуснали натри­
евите йони, бързо се затварят, а се отварят други пори, позволяващи на кали­
евите йони (К + ) да излязат навън. Този процес, който протича за по-малко от
фигура 2.5. Невронни импулси от по­
тенциал на покой (resting potential)
към потенциал на действие (action
potentional). Този много схематичен об­
раз показва, че когато нервната клетка
не е възбудена, външната страна на кле­
тъчната мембрана е заредена положител­
но 6 сравнение с вътрешната (А). Ако
клетката се стимулира от друга клетка,
настъпва химическа промяна в клетъчна­
та мембрана, като позволява на положи­
телно заредения натриев йон да навлезе в
клетката и моментално да предизвика поголям положителен заряд вътре в нея, о т­
колкото на повърхността й. Когато това
стане, положително заредените калиеви
йони напускат клетката и възвръщат
нейното първоначално електрическо със­
тояние (Б). Тази бърза промяна в електри­
ческите товари се нарича потенциал на
действие и ако се придвижи надолу по ак­
сона, се превръща в нервен импулс (В ).
Клетъчно
тяло
н а n n k n fi
Аксон
Полупропусклива
мембрана
Потенциал на действие
Дендрити
Движение
на йони
Синаптични
окончания
ОСНОВНИ НЕРВНИ ПРОЦЕСИ
45
НАРУШЕНИЯНАФУНКЦИИТЕ
Епилепсия
„Коледа сутрин е и децата дойдоха в нашата стая, за
Епилепсията някога се е смятала за „свещена бо­
лест“, резултат от божествена визита. Произходът й е
да отворят подаръците си. И трите се скупчиха до лег­
лото ни, по-малката в средата, а Джонатан и по-голя­
неизвестен. Предполага се, че в основата й стои
мата му сестра от двете страни.
т. нар. аура - особено състояние, придружено с прилоИзведнъж едната от тях извика: „Мамо, нещо лошо
шаване, виене на свят, чуване на странни звуци, което
става с Джонатан“ и ние го погледнахме внимателно.
предшества епилептичния припадък. Отличителните
Той стоеше неподвижно с втренчен поглед. Бавно гла­
симптоми на епилепсията са загуба на съзнание и гър­
вата му се изви наляво и очите му се обърнаха нагоре.
чове, предизвикани от спонтанно активиране на свръхвъзбудими неврони в определена област на мозъка, ко­
Тялото му се вдърви и когато започна да пада върху лег­
ето бързо обхваща и други негови части. Все още сла­
лото, аз скочих да го подхвана. Само за секунди той се
скова, лицето му пребледня и накрая придоби ужасен
бо са познати невронните механизми, които причиня­
син цвят. Ръцете и краката му започнаха да правят леки
ват епилепсията. Но с изнамирането на електроенцеконвулсивни движения и макар че
фалографа - уред, който записва
не бяха буйни, изглеждаха много
електрическата активност на мо­
мъчителни и беше невъзможно да
зъка, стана възможно различните
Епилепсията някога се е
ги спрем. Той изсумтяваше, сякаш
типове епилепсия да се свържат с
всяка конвулсия беше свързана с
различните видове електрическа
смятала за „свещена болест *
активност на мозъка.
огромно физическо усилие. Стру­
резултат от божествена
За да разберем как работи
ваше ни се, че това ще трае цяла
електроенцефалографът, нека си
вечност, макар че всъщност изми­
визита.
на само половин минута, а меж­
припомним, че невроните в мозъ­
дувременно тенът на лицето му
ка непрекъснато получават възставаше все по-лош. После тялото
будни или задръжни влияния от
други неврони. Този постоянен невронен „поток“ пре­
му внезапно се успокои, очите му все още бяха непод­
вижни, обърнати нагоре, и дори изглеждаше, че не
дизвиква непрестанни колебания в електрическата ак­
диша. Напипах пулса му - имаше. Докато го държах за
тивност на билиони мозъчни клетки. Електроенцефа­
китката, Джонатан направи няколко дълбоки вдишва­
лографът записва активността на огромен брой невро­
ния и издишвания и цветът на лицето му започна да се
ни едновременно. Електродите се поставят върху скалвъзвръща. Той кашляше и плюеше и жена ми избърса
па само на няколко милиметра от мозъчната повърх­
устата му с кърпичка, защото имаше много повече
ност. Така всеки електрод може отблизо да регистрира
слюнка от обикновено.
общата активност на много неврони.
фигура 2.6.А показва различни записи, наричани
Когато отново започна да диша нормално и да
мърмори нещо, ние го занесохме в леглото му и той
електроенцефалограми, или ЕЕГ, на хора в различни
състояния. Например когато човек е възбуден, негова­
заспа за около 15 минути. Когато стана, беше твърде
тих и кротък, но скоро си възвърна обичайното със­
та ЕЕГ е относително равна с много малки и бързи
тояние и отиде при сестрите си, за да продължат с от­
промени. Когато е отпуснат и спокоен, със затворени
варянето на подаръците.
очи, записът показва бавни промени в електрическата
Целият инцидент трая по-малко от половин час,
активност. Общо взето, амплитудата на мозъчните
но тези 30 минути промениха живота на моето се­
вълни се увеличава и честотата им намалява, когато
мейство.“ (Laidlaw, Rickens, 1976)
човек заспива. В глава 5 ще видим, че записът на ЕЕГ
1/1000 от сек, е потенциалът за действие, за който споменахме преди.
В резултат от потенциала на действие отношението между отрицателно и
положително заредените молекули се променя, и което е по-важно за нервно­
то възбуждане, съседна част от клетката се стимулира, за да се отворят йонни
канали, да навлязат натриевите йони и целият процес да се повтори отново.
Моментното преразпределение на електрическия заряд се придвижва надолу
по дължината на аксона подобно на пламъка по фитила на бомбата. Движени­
ето на потенциала на действие по аксона представлява нервният импулс (вж.
фигура 2.5.В).
За да възникне импулс в неврона, той трябва да получи определено рав­
нище на стимулация. Това равнище се нарича праг. Подобно на заредена
пушка, след като веднъж е стимулиран, невронът се възбужда винаги по един
и същи начин. Стимули, които са по-слаби и не надвишават прага, въобще не
предизвикват никакъв импулс, а стимулите, които преминават над прага,
46
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
фигура 2.6. Характерни
електроенцефалограми.
50 .//V
Малък припадък
MWVWV
I
Мозъчни вълни в различни
поведенчески условия: в нор­
мално състояние на съзна­
нието (А); при малък и при
голям епилептичен припа­
дък (Б).
50//V
Голям припадък
различава не само съня
от будното състояние,
но и отделните фази на
съня и дава възмож­
1 sec.
ност на учените обек­
Б
тивно да регистрират
състоянието на съзна­
ние на човека. Електроенцефалографът е важен диаг­
ностичен уред при епилепсията, защото позволява да
се установи коя област от мозъка е с нарушени функ­
ции чрез записи от различни части на скалпа.
100 //V
Видове епилепсия
Малките припадъци се изразяват в кратко замъгля­
ване на съзнанието вместо пълната му загуба. Пациен­
тът не е притеснен и дори не мисли, че е болен, тъй като
не осъзнава появата на кризите. Те траят средно от 10
до 40 секунди и човек изглежда като изпаднал в транс.
Въпреки че може да говори по време на припадък, реч­
та обикновено не е свързана с предшестващите съби­
тия. Малки припадъци могат да се получават от някол­
ко пъти седмично до 100 пъти дневно. Поради неизвес­
тни все още причини те се появяват предимно при деца
на възраст между 4 и 8 години и обикновено изчезват,
преди детето да навлезе в пубертета.
Понякога епилепсията е резултат от травма на
главата, мозъчно възпаление или лекарствена инток­
сикация, но в повечето случаи не се установява конк­
ретна причина. Кризите могат да бъдат провокирани
от мигаща светлина, мензис, емоционален стрес или
да се появят спонтанно без видим повод. По света 80
милиона души страдат от епилепсия и се лекуват с антиконвулсивни лекарства като дилантин. Както ще
видим, работата на неврона е да предава сигнали към
друг неврон в нервната система. Дилантинът потиска
този процес, като повишава прага на невронната възбудимост.
От всички видове епилепсия най-добре познати
са т. нар. голям и малък припадък (grand mal и
petit mal). На електроенцефалограмите ясно се
вижда разликата между тях (вж. фигура 2.6.Б).
Големият припадък е най-познатият тип
криза, характерен със загуба на съзнание и сил­
ни гърчове (конвулсии). За няколко секунди
мускулите се сковават, след което започват не­
истови и чести резки конвулсии на крайниците
и тялото. Припадъкът може да трае от няколко
минути до половин час и повече. Ако отмине
бързо, болният лесно си възвръща нормалното
състояние, но ако е по-продължителен, човек
преминава в дълбок сън, последван от усещане
за слабост и умора. Периодичността на кризите
варира от един до няколко пъти дневно, вед­
нъж годишно и дори през няколко години.
предизвикват винаги един и същи отговор. Това никога непроменящо се от­
ношение между стимул и отговор се нарича принцип за всичко или нищо.
Д окато невроните действат на принципа „всичко или нищо“, т. е. реаги­
рат точно по един и същи начин на всички стимули, преминали над прага,
ние трябва да различаваме отделните усещания - от лекото докосване по ра­
мото до силния удар върху гърба. Макар че в отделните неврони никога не
възникват различни по сила импулси, силните стимули възбуждат голям
брой клетки. Ние можем да определим силата на стимула чрез броя на нев­
роните, които се възбуждат. М озъкът комбинира информацията от различни
източници, за да предизвика адекватното усещане. Така лекото потупване по
рамото ще предизвика слаба възбуда в малък брой неврони, а силният удар
ще предизвика силна възбуда в много клетки.
Невроните могат да се възбудят и без наличие на външна стимулация.
Всеки неврон има базисно ниво на спонтанна активност в очакване на новаОСНОВНИ НЕРВНИ ПРОЦЕСИ
47
Пресинаптичен
неврон
(изпращащ)
Нервен импулс
/
/
/ \ и 2. Синтез4
на м е д и а т о р а и
н а т р у п в а н е т о м у 8ъ8
^ в е з и к у л и т е <р\
О
©
©
6. Дезактивиране
на м еди атора
или о б р а т н о т о
м у захващане
3. Везикулите
осв обож да ва т
м еди атор,
к о г а т о нервният
импулс
д о сти гн е
окончанието
4 и 5. М е д и а т о р ъ т
дифузира през цепката и
се свързва с р ецептори те;
електрични промени
в получаващ ата клетка
Постсинаптичен
неврон (получаващЬ
ф и г у р а 2.7. Етапи на синаптичното
предаване. П редаващ ата клетка се нарича
пресинаптичен неврон, получаващ ата - пост­
синаптичен неврон, а малкото пространство
между т я х е синапс. К р ая т на пресинаптичния неврон (окончание) съдържа синаптични
везикули с химически субстанции, наречени
невротрансмитери. К огато електрическите
импулси заред ят пресинаптичното оконча­
ние, везикулите се приближават до клетъчна­
т а мембрана и освобождават своето химичес­
ко съдържание в синаптичното п ростр ан ст­
во. Р е з у л т а т ъ т е пренасяне на стимулация­
т а о т една клетка до друга съседна по хими­
чески п ъ т.
48
та стимулация. Така стимулацията може да бъде под форма на възбуждащо
влияние (excitatory influences), което увеличава вероятността от възбуда, или
на потискащо влияние (inhibitory influences). (Припомнете си нашия пример
с горещия съд от печката - именно възбудата и потискането ни позволяват
да го занесем бързо до масата, преди да сме го изпуснали.) Всички стимула­
ции, получени от даден неврон, се насочват към клетъчното тяло, където са
комбинирани възбуждащите и потискащите влияния. Ако така получената
стимулация е достатъчна, невронът се възбужда, ако не е - продължава да е
в състояние на очакване.
Лекарствата, които имат психологически ефект, често влияят върху нерв­
ното възбуждане или потискане. Например локална анестезия с новокаин по­
тиска невронната възбуда. Новокаинът блокира потенциала на действие по
протежение на аксона. Тогава стоматологът може да извади зъб, без пациен­
тът да усети нещо, защото съобщението за болка не стига до мозъка. Други
лекарства не блокират нервното възбуждане, а повишават прага на дразнимостта, така че възбуждането настъпва само при по-силно дразнене. Пример
за това е дилантинът - ефективен при лечение на епилепсията, при която в
мозъка има непрекъсната възбуда на невроните. Дилантинът повишава пра­
га на възбудимостта и така най-вероятно понижава възбудимостта на клетки­
те. Епилепсията е много ярък пример за силното влияние на невронните про­
цеси върху поведението.
Синаптично предаване
Невроните не само се възбуждат, но се свързват с други клетки и създават
информационна мрежа, която обединява различни области от нашето тяло.
Тъй като невроните, разположени в краката, изпращат нервни импулси към
мозъка, ние знаем точно разположението на пръстите или стъпалото. За да
бъде разбран този процес на комуникация, трябва да обясним как един нев­
рон препраща своите импулси към друг неврон.
Милиардите неврони на мозъка образуват най-малко десет трилиона синап­
тични връзки. Един неврон може да притежава няколко хиляди синапса, т. е.
малки пролуки, отделящи нервните клетки, фигура 2.7 показва как невронът
изпраща импулси през синапса към следващия неврон. Електрическият им­
пулс, който преминава надолу по аксона на клетката, изпращаща информация,
трябва да бъде превърнат в химично съобщение, което да стимулира друг нев­
рон чрез синаптичната връзка. На неврологичен език клетките, които преда­
ват, се наричат пресинаптични неврони, а получаващата клетка - постсинап­
тичен неврон. Химическият носител на информация е известен като медиатор,
или невротрансмитер. Тъй като невротрансмитерът влияе на другите клетки
химически, това означава, че повечето лекарства, които действат на нервната
система (и в крайна сметка на нашето поведение), правят това чрез въздейст­
вието си върху химичните трансмитери, предавани от клетка на клетка. Химич­
ните вещества, които блокират химичната трансмисия, се наричат антагонис­
ти, а които я улесняват - агонисти.
Невротрансмитерите се произвеждат в пресинаптичните неврони и се
съхраняват в малки торбички, наречени мехурчета или везикули, разположе­
ни в краищата на аксона. Когато електрическите импулси достигнат оконча­
нията на аксона на предсинаптичния неврон, везикулите се разкъсват и осво­
бождават своето химическо съдържание - молекулите на невротрансмитера
- в синаптичната връзка. Някои от тези молекули стигат до рецепторните
места на постсинаптичните неврони. Рецепторните места са просто част от
съседния неврон, получаващ невротрансмитерните молекули, и съответстват
на невротрансмитера така, както клю чът на ключалката. За различните нев­
ротрансмитери има специфични рецепторни места, така че само молекулите
на определен трансмитер могат да „отключат“ съответния рецептор. Както
вече казахме, възбуждащите и потискащите въздействия могат да променят
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
прага на възбуждане на неврона. Тези възбуждащи или потискащи въздейс­
твия се определят от невротрансмитерите, които невронът получава от мно­
го други клетки. Преди това полученият в един възбуден синапс невротрансмитер ще стимулира постсинаптичния неврон за възбуда, а невротрансмите­
рите в потискащите синапси ще намалят вероятността той да се възбуди. Във
всеки момент клетката получава невротрансмитери от различни синапси.
Постсинаптичният неврон анализира възбуждащите и потискащите сигнали
и се възбужда само ако равнището на стимулация на цялата мрежа надвиша­
ва прага на възбуда. Когато този праг се достигне, процесът от електричес­
ко към химично и отново към електрическо провеждане почти е завършил.
Остава само невротрансмитерът да се дезактивира, така че постсинаптич­
ният неврон да може отново да се стимулира. Дезактивацията може да се
осъществи по един или друг начин. Първо, ензим в синапса може да разруши
невротрансмитера. Второ, невротрансмитерът може да се върне към пресинаптичния неврон. Този процес се нарича обратно захващане (reuptake) и е
най-познатата форма на дезактивация. Дезактивацията е критичен процес,
без нея нервната система би била в състояние на свръхстимулация. Резулта­
тът е тремор, дори смърт, ф ак т е, че някои инсектициди или невропаралитични газове предизвикват смърт, като блокират дезактивацията на неврот­
рансмитерите в невромускулните синапси. Така жертвите умират от неконт­
ролируем мускулен спазъм.
Досега невробиолозите твърдо са идентифицирали относително малък
брой невротрансмитери, въпреки че се предполага наличието на много пове­
че. Таблица 2.1 представя списък на някои от тези важни химически съеди­
нения и тяхното влияние върху поведението.
Таблица 2.1. Основни невротрансмитери и поведение
Аминокиселини
Тези трансмитери се използват от невроните в централната нервна система, когато е необходимо да се постигне бърза възбуда или
потискане (инхибиране). Глутаминовата и аспаргиновата киселина участват във възбудата, а гамааминомаслената киселина
(ГАМК) и глицинът са включени в процесите на потискане. ГАМК например предотвратява свръхвъзбудата на невроните по време
на епилептична криза. Гърчовете настъпват, когато инхибиторните ГАМК-рецептори не могат повече да ограничават невронната
активност. Транквилизаторите валиум и либриум действат на ГАМК-рецепторите, поради което се допуска, че този
невротрансмитер може да контролира тревожността.
Моноамини
Те имат по-бавно и по-дифузно влияние от аминокиселините. Главните моноамини са допамин, норадреналин и серотонин. В мозъка
има две допаминови системи. Едната играе основна роля в регулацията на движенията. Загубата на допаминови неврони
предизвиква паркинсонова болест - заболяване, характерно с тремор и невъзможност да се стои прав, да се ходи или да се започне
някакво движение. Другата допаминова система участва при шизофренията. Увеличаването на допамина може да предизвика
съществени нарушения в мисленето, възприятието, емоциите и поведението, характерни за това заболяване. Норадреналинът
въздейства &ърху състоянието на активност и бодрост. Амфетамините повишават бодростта, улеснявайки предаването на
импулси с норадреналина, а барбитуратите предизвикват сънливост чрез потискането им. Серотонинът влияе върху съня и
телесната температура и ниските му равнища може да са свързани с депресията.
Ацетилхолин
Този невротрансмитер е открит в мозъка и се смята, че е от критично значение за мисленето. Намира се освен това в
невромускулните връзки, където влияе върху мускулните съкращения, и в периферните синапси, например в сърцето, където
изпълнява потискащи функции. Медикаменти, които увеличават ацетилхолина в главния мозък, подпомагат ученето и
запомнянето, а които го намаляват, водят до нарушения в мисленето. Токсините, предизвикващи ботулизъм (отрова, открита
в неправилно консервирана храна), напълно блокират освобождаването на ацетилхолин в пресинаптичните неврони, докато
курарето (отрова, употребявана от индианците в Южна Америка) блокира рецепторите на постсинаптичните неврони, които
иначе биха се свързали с ацетилхолина. И в двата случая жертвата умира от задушаване, защото се парализират дихателните мускули.
Невропептиди
Някога се е смятало, че функционират само като хормони, но сега се знае, че се синтезират и освобождават и от невроните. Тези
къси вериги от аминокиселини изглежда влияят върху регулацията на храненето и пиенето, върху специфичното за даден вид
защитно поведение и чувствителността към болка. Има подобни на опиатите пептиди, които се освобождават при болка или
стресови ситуации. Такъв е класът на невропептидите, наречени ендорфини (съкращение от „ендогенен морфин“). Тези естествени
болкоуспокояващи приличат на лекарството морфин.___________________________________________________
ОСНОВНИ НЕРВНИ ПРОЦЕСИ
49
Влияние на опита
върху невронното развитие
Ф и гура 2.8. Клетка, в която се отглеж­
дат лабораторно плъхове 6 обогатена
среда. В та зи клетка ж ивотните не само
и м ат възможност за социални взаимодейс­
т в и я с други плъхове, но т я е снабдена и с
много различни предмети, които т е м огат
да изучават и да манипулират. В сравнение
с плъховете, отглеждани в празни кутии сами или по двойки, тези животни, когато
пораснат, м о гат по-бързо да се у ч ат и нев­
ронното им развитие е по-голямо.
гслете върху това...
С м я т а се, че човеш ки ят мозък е найсл о ж н а т а с т р у к т у р а във В селената.
Какви са ф ункциите на т а з и най-важна
структура?
50
Ние изучаваме нервната система, за да разберем как тя влияе върху поведе­
нието и опита. Но как влияе опитът върху нервната система? Може ли той да
въздейства върху структурата и функциите на нервните клетки? Учените от
областта на невронауките търсят отговора на този въпрос, като изследват по­
ведението и развитието на мозъчните клетки на плъхове, отглеждани в раз­
лични условия. Например в експериментално изследване лабораторните плъ­
хове от едно поколение са разделени на три групи веднага след раждането им:
среда, богата на стимулатори - голяма клетка, пълна с различни предмети,
които те могат да изследват (фигура 2.8); социален контрол - заедно с други
плъхове в празни клетки, където нямат възможност за по-разнообразни дейс­
твия; изолация - по едно животно само в празна клетка.
Когато пораснат, плъховете от богатата на стимулация среда имат различно
поведение от останалите животни. Например те се научават да бягат по лаби­
ринт по-бързо и с по-малко грешки (влизане в погрешен коридор) в сравнение с
другите. Освен това микроскопските изследвания на мозъчните клетки, напра­
вени след смъртта им, показват неврологични изменения. При плъховете, отг­
ледани в богата на стимулация среда, се наблюдава екстензивно невронно раз­
витие. Те имат по-издължени клетъчни тела на нервните клетки, повече клетки
на глията и многобройни дендритни разклонения. Влиянието на средата върху
дендритните разклонения е особено важно, защото по-големият им брой дава
възможност за повече връзки между невроните. Това изследване ясно показва,
че опитът може да променя структурата на нервните клетки (Greenough, Wood,
Madden, 1972; Rosenzweig, Bennett, Diamond, 1972).
Тези данни обаче трябва да се интерпретират внимателно. Според Розенцвайг
и сътрудниците му мозъците на плъховете, отгледани в богати на стимулация ус­
ловия, най-много приличат на мозъците на плъховете, живели в естествените
„диви“ условия вън от лабораторията. Следователно изкуствено обогатената със
стимули среда може би не допринася за невронното развитие в такава голяма сте­
пен. Липсата на експериментална стимулация може да промени нервната систе­
ма на плъха, а тези промени могат да повлияят върху неговото поведение и опит.
Подобни резултати са установени и при други видове като катерички и маймуни
(Rosenzweig, 1984). Независимо от това обаче ние все още не знаем дали опитът
влияе върху нервната система на бозайниците по същия начин, тъй като те още
при раждането си са с по-развита нервна система. Както ще видим в глава 11, лип­
сата на сензорна стимулация в най-ранна възраст може да възпрепятства когнитивните процеси и социалното развитие в по-късното детство. Не е ясно обаче
дали тези дефицити в развитието са свързани с неврологични дефицити. Наруше­
ния в развитието на човешката нервна система е много по-вероятно да се появят
още в зародиша в матката.
Сега ще разгледаме тази част на нервната система, която най-силно инте­
ресува биопсихолозите - мозъка.
Мозък и поведение:
структури и функции
о з ъ к ъ т е не само най-главната структура в нервната система, но и един от найважните органи в човешкото тяло. Тъй като има решаваща роля за организма,
деликатният и крехък мозък е снабден с две жизненоважни форми за защита.
Първо, намира се в черепа, който го предпазва от увреждане чрез набор от де­
бели и здрави кости. Второ, вентрикулите в него са изпълнени с цереброспинална течност (ликвор), която функционира като „амортисьор“ при удари по глава-
М
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
та. Когато детето удари главата си нанример, черепът и ликворът поемат голя­
ма част от силата на удара.
Друга мярка за значението на мозъка за тялото е броят на източниците,
които той използва. Въпреки че мозъкът е само 2 до 2,5 % от тялото на зре­
лия човек, той се захранва от приблизително 20% от нашата кръв. Тя осигу­
рява необходимия му огромен запас от енергия. Това богато кръвоснабдяване е и заради непрекъснатата нужда от кислород, който поддържа живота на
крехките мозъчни клетки. Поради невъзможността да се запасява с кислород
мозъкът е чувствителен и към най-краткото прекъсване на притока му дори
за секунда. След 6 секунди без кислород може да настъпи загуба на съзнание,
а след 4 минути - сериозно и необратимо мозъчно увреждане.
За да се разбере връзката мозък - поведение, мозъкът може да бъде разг­
ледан като структура, организирана в три основни концентрични пласта. Това
са м о з ъ ч н и я т с т в о л и свързаните с него структури, които образуват Основно­
то вътрешно ядро на мозъка; л и м б и ч н а т а с и с т е м а , която се развива след мо­
зъчния ствол; и най-късно развитият г л а в е н м о з ъ к , който е отговорен за повисшите умствени процеси. Всеки от тези пластове е представен на фигура 2.9.
Мозъчен ствол и свързани с него структури
Мозъчният с т в о л и прилежащите към него структури включват: п р о д ъ л г о в а т
м о з ъ к (Medulla oblongata), м о с т (Pons), т а л а м у с (Thalamus), х и п о т а л а м у с
(Hypothalamus), м а л ъ к м о з ъ к (Cerebellum) и р е т и к у л а р н а ф о р м а ц и я (Formatio
reticularis). Заедно тези структури на централното ядро осъществяват връзката
между края на гръбначния мозък и основата на мозъка. Еволюционно разглеж­
дани, структурите на мозъчния ствол са най-старите части на мозъка. Те същес­
твуват при толкова примитивни животни като риби и амфибии. Тези структури
ф и г у р а 2.9. Основните дялове на мо­
зъка - заедно и поотделно. А - поглед
отгоре с м азолестото тя л о и двете мо­
зъчни полукълба; Б - вътреш на ч а с т на
л яв ата хемисфера, и В - различните мо­
зъчни структури , показани поотделно.
Мазолесто
тяло
(разрез)
Лява мозъчна
хемисфера
Хипоталамус
Хемисфери
Таламус
Мозъчна
кора
Мазолесто
тяло
Лимбична
система
Амигдала
Хипокамп
Таламус
Малък мозък
Мозъчен
ствол
Ретикуларна
формация
Мост
Малък мозък
Продълговат мозък
Продълговат
мозък
Гръбначен
мозък
Гръбначен мозък
МОЗЪК И ПОВЕДЕНИЕ: СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ 5 1
к о н т р о л и р а т н а й -о с н о в н и т е и ф у н д а м е н т а л н и а с п е к т и н а н а ш е т о п о в ед ен и е.
Продълговат лгозък и мост
От фигура 2.9 виждаме, че продълговатият мозък и мостът са прикачени към горната част на гръбначния мозък. Най-нискостоящ е продълговатият мозък, който
регулира жизненоважни за тялото функции като сърдечната честота (пулса),
кръвното налягане, дишането и храносмилането. Той играе основна роля и в та­
кава проста рефлекторна дейност като мигането с очи, когато нещо е прекалено
близко до тях, и кашлянето, когато нещо попадне в гърлото. Голямата издутина
на продълговатия мозък е мостът - той се състои от ядрата на нервите, свързани
с бодърстването, вниманието и движението. Продълговатият мозък и мостът кон­
тролират най-основните жизнени функции, необходими за нашето оцеляване.
Таламус и хипогпаламус
Лежащ по-високо от мозъчния ствол, таламусът получава и препраща сензорна
информация от различните сетивни системи, включващи очи, уши и кожа, към
по-висшите центрове в мозъка. Таламусът често се нарича „препредаваща стан­
ция“, защото голям брой сензорни фибри (влакна) преминават през тази по-ниско разположена мозъчна структура.
Намиращ се под таламуса, хипоталамусът е не по-голям от орех, но е толкова
важен, че понякога го наричат „пазителят на тялото“. Въпреки малкия си размер
той участва в много различни аспекти на поведението, включително хранене, спа­
не, сексуална активност и поддържане на хомеостазата - правилното балансира­
не на основни жизнени параметри като температура и кръвна захар. Хипоталаму­
сът регулира и дейността на хипофизата, главната жлеза на ендокринната система.
Той контролира реакциите на автономната нервна система и на жлезите с вътреш­
на секреция при извънредни обстоятелства и възстановява равновесието след това.
Накрая, хипоталамусът участва в емоционалните преживявания. Например слабо­
то електростимулиране на определени области от хипоталамуса на хора и живот­
ни води до усещане за удоволствие. Тъй като подобно изследване хвърля ярка свет­
лина върху това как неврофизиолозите получават информация за различните мо­
зъчни структури, ще го разгледаме по-детайлно.
За да изследват мозъчните структури чрез електрически стимулации, учени­
те първоначално са правели мозъчни операции на лабораторни животни. След
като животното е упоено, малка част от черепа се маха, за да се открие повърх­
ността на мозъка. Животното се поставя внимателно в стереотаксичен апарат
(stereotaxis - означава точно определено пространствено локализиране), който
обездвижва главата на животното. След това в мозъка се поставя изолирана, из­
ключително фина жица, наречена електрод. Микроскопична точка от този елек­
трод може да бъде вкарана в която и да е област, която учените искат да изслед­
ват. Накрая, електрически държател, закрепен върху черепа, придържа електро­
да на мястото му. Този държател позволява на изследователите да свържат жи­
цата на електрода в мозъка на животното с различни електронни уреди. По-къс­
но, когато животното се събуди от упойката, изследователят може да използва
електрода, за да регистрира активността на клетките около него, да види дали
са активни или не, когато животното извършва различни дейности, включител­
но спане и бодърстване. Обратното също е възможно - изследователят да сти­
мулира тези клетки чрез изпращане на слаби електрически сигнали чрез елект­
рода и да изучава ефекта им върху поведението на животното.
Като използват електрическа стимулация на мозъка (ЕСМ), Джеймс Олдс
и Питър Милнър случайно правят голямо откритие (Olds, Milner, 1954). Иде­
ята им била да изследват друга област, но имплантирали електрод близо до
хипоталамуса на плъх. Те установили, че когато се възстановил от операция­
та, плъхът се научил да натиска лостче, за да получава слаби електроимпулси чрез имплантирания електрод (фигура 2.10). След като вече знаел това,
52
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
плъхът електростимулирал мозъка си с честота веднъж на всеки пет секунди.
Подобен факт на автостимулация се установява при много различни опитни
животни като гълъби, котки, кучета, маймуни и даже при хора (напр. Brady,
1961; Goodman, Brown, 1966; Heath, 1964). Пациенти c имплантиран електрод
в мозъка, чиято цел е да облекчи неврологичното им заболяване (например
паркинсонова болест), описват стимулациите като доставящи удоволствие.
Тъй като животните се стремят да получат тази форма на ЕСМ, учените
заключават, че тези области на хипоталамуса са важни за усещането на удовол­
ствие. На практика Олдс ги описва като „центрове на удоволствието“ в мозъка
(Olds, 1958). Каква функция имат те, ние все още не знаем. Но знаем, че някои
области на мозъка, включително и на хипоталамуса, включват части от нерв­
ни вериги, които съдържат голямо количество от невротрансмитерите допамин и норадреналин. Тъй като ЕСМ усилва освобождаването на тези два трансмитера, единият или и двата се оказват важни за автостимулацията (Wise,
Rompre, 1989). Сега учените приемат, че тези нервни вериги се включват в усе­
щането за награда. Те са стимулирани едновременно чрез приятни дейности
(като ядене, пиене и секс), които ни помагат да оцелеем, както и от други дей­
ности, които не са адаптивни и не са свързани с оцеляването. Това неадаптивно поведение включва автостимулацията и - както ще видим в глава 5, - прие­
мането на субстанции, които водят до зависимост.
Малък лгозък и волеви движения
Точно зад мозъчния ствол и под мозъчната кора (cerebral cortex) се намира мал­
кият мозък. Той получава сензорна информация от цялото тяло, която използва
за запазване на равновесието и позата и за извършване на координирани движе­
ния (фигура 2.9). Пример за церебрален контрол на движението е детето, което се
учи да се храни с лъжица. Първоначално тя му създава много проблеми: как да я
хване, как да не разсипе храната, как да я издигне до устните и същевременно да
си отваря и затваря правилно и навреме устата. В ранния период на живота всич­
ки тези движения се ръководят от висши центрове в мозъчната кора. Детето тряб­
ва да използва тези висши центрове, за да внимава и за да мисли задълбочено над
тези обикновени действия. Скоро обаче се формират връзки с онази част от кора­
та, която отговаря за движението (двигателната област на кората) и малкият мо­
зък преодолява това препятствие. След като движенията често се практикуват и
станат вече автоматични, детето може умело да насочи лъжицата под команда на
малкия мозък. Така церебелумът конструира моторната програма за всички во­
леви действия - от храненето до плуването и свиренето на пиано, които много
трудно бихме изпълнявали, ако трябва да мислим постоянно за всяко движение.
Ф и гу р а 2.10. Плъх с имплантирани
електроди в хипоталамуса, който
функционира като „център на удо­
волст виет оВсяко натискане на лоста
стимулира то зи център. П лъхът го на­
ти ска непрекъснато с часове, за да си дос­
та в и удоволствие. Психолозите използ­
в а т електрическа стимулация, за да изс­
ледват р о лята на различните мозъчни
структури .
Ретикуларна форлгация и бодърстване
Ако разгледаме под микроскоп вътрешността на мозъчния ствол, ще видим
мрежа от кръстосани фибри. Тази мрежа от невронни пътища се нарича рети­
куларна формация (reticulum означава мрежа на латински). Тя стига до мозъч­
ната кора и предава сензорна информация, контролирайки бодърстването и
съня. Подобно на телефонен звън ретикуларната формация алармира мозъчна­
та кора за информацията, която е на път. Когато електрическата стимулация се
доставя чрез електрод, имплантиран в ретикуларната формация на спяща котка
или куче например, животното незабавно се събужда. И обратно, ако някои от
тези невронни фибри се прережат или им се въздейства с барбитурати, живот­
ното става сънливо и невнимателно. Цялостното разрушаване на ретикуларна­
та формация предизвиква пълна невъзвратима кома (J. Brown, 1977). При чове­
ка ретикуларната формация влияе не само върху бодърстването, но и върху спо­
собността за концентрация и фиксиране на вниманието.
При нормални обстоятелства всички тези по-нискостоящи структури рабо­
тят заедно за регулиране на поведението. Да допуснем например, че карате ве­
МОЗЪК И ПОВЕДЕНИЕ: СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ
53
лосипед. Продълговатият ви мозък осигурява сърдечна дейност и дишане, съ­
ответстващи на натоварването. Таламусът ви получава сетивна информация от
очите, ушите и я изпраща към висшите центрове в мозъка. Хипоталамусът ви
наблюдава вътрешното състояние на тялото и при извънредни обстоятелства
(например камион, пресичащ пътя) активира бързо освобождаване на енергия.
Малкият мозък ви позволява да пазите равновесие, да въртите педалите и да
спирате, без да се налага да обмисляте всички движения и тяхната последова­
телност. Накрая, ретикуларната формация и мостът поддържат вашето внима­
ние и готовност за действие. И всичко това става автоматично, позволявайки
ви да изпитате удоволствие от карането на колелото.
Лимбична система
Еволюирайки, земноводните се сдобиват с пръстен от взаимосвързани струк­
тури, които обгръщат горната част на мозъчния ствол. Тези структури няко­
га са били наречени „земноводен мозък“ (Reptilian brain). Днес те са известни
като лимбична система, назована от Пол Брока през 1878 г. (limbus означава
граничен на латински; вж. отново фигура 2.9). Сред разнообразните функции
на лимбичната система са както координацията на информацията, изпратена
от и към кората, така и регулирането на емоциите. Чрез връзката си с хипоталамуса тя регулира жизненоважни функции като храненето или сексуални­
те нагони. Ние ще разгледаме две лимбични структури - хипокампа и амигдалата, които са ясно свързани с конкретни форми на поведение.
Хипокамп и памет
Хипокампът обхваща голяма част от лимбичната система. Наречен е така още
от първите анатоми, защото по форма прилича на морско конче (гръцката
дума е hipocampus и означава морски кон) (вж. фигура 2.8). Съвременното изс­
ледване на хора с увреждания в хипокампа често използва метода проучване на
случай (case study). Тези изследвания на лимбичната структура показват, че
тази мозъчна структура има изключително важно значение за нормалното фун­
кциониране на паметта. Тя е от съществено значение за дълготрайната памет
при много различни видове - от плъхове до маймуни и хора (Squire, 1992).
Например пациентът Н. М. бил опериран през 1953 г., за да облекчат теж ­
ките му кризи от неконтролируема епилепсия. При операцията хирурзите
премахват хипокампа и други лимбични структури от двете страни на мозъ­
ка. По отношение на епилепсията операцията е успешна. Но в живота на Н.
М. настъпва дълбока и необратима промяна, добре описана от психолозите,
които са го изследвали.
По три пъти нощем той звъни на дежурната сестра, молейки я, с много
извинения, дали не би могла да му каже къде се намира и как се е получило
така, че е на това място. Н. М. ясно осъзнава, че е в болница, но му е невъз­
можно да си припомни събитията от предишния ден. Веднъж той отбелязал:
„Всеки ден е сам по себе си; независимо какво удоволствие или тъга съм из­
питал.“ Нашето впечатление беше, че за него някои събития избледняват да­
леч още преди денят да е изтекъл. Той често доброволно дава стереотипни
описания на собственото си състояние, казвайки, че сякаш „току-що се съ­
бужда от сън“. Преживяването му е като на човек, който едва е започнал да
осъзнава заобикалящата го среда, без напълно да я разбира, защото не си
спомня какво се е случвало дотогава (Milner, Corkin, Teuber, 1968).
В периода след операцията Н. М. успява да научи само някои изолирани
факти: че астронавт е излязъл в Космоса, че изтъкнат политик, наричан Кенеди, бил убит. С други думи, Н. М. все още страда от сериозно нарушение на па­
метта. Той не знае къде живее, кой се грижи за него, какво е ял последно. Тряб­
ва да предполага коя е годината и силно подценява действителната си възраст
или я налучква. Куриозното е, че въпреки че не може да запомня нови факти и
54
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
знания, Н. М. може да усвои нови умения и сръчности (Corkin et al., 1981,
Gabrieli et al., 1990). Например способността му да рисува огледално непрекъс­
нато се подобрява, но при всяка следваща задача твърди, че никога преди това
не е правил нещо подобно (N. J. Cohen, Corkin, 1981). Следователно Н. М. може
да се учи от опита си, въпреки че не си спомня как се е сдобил с такова умение.
Резултатите от изследванията на Н. М. показват, че има ясно изразена физиологична разлика между развитието на моторните способности и спомена
за тях - факти и минали събития. Тази разлика между „зная как“ и „зная
това“ се дължи на лимбичната система (Cohen, Squire, 1980; Frisk, Milner,
1990; Salmon, Zola-Morgan, Squire, 1987). Без хипокампа и прилежащите
структури на лимбичната система ние не знаем какво знаем.
Амигдала и емоции
Амигдалата (amygdala) е малка лимбична структура, разположена между хипо­
кампа и хипоталамуса (вж. фигура 2.9). Повече от половин столетие изследва­
ния показват, че увреждането на тази структура предизвиква емоционални раз­
стройства (Kluver, Bucy, 1937; Weiskrantz, 1956; Zola-Morgan et al., 1991). Всъщ­
ност психологът Льо Ду твърди, че независимо че амигдалата не е единствена­
та мозъчна структура, участваща в емоцията, и че емоцията не е единствената
функция на амигдалата, тя има съществен дял в емоционалната система на мо­
зъка (Joseph Le Doux, 1992). Льо Ду и неговите колеги установяват, че амигда­
лата участва в кратковременното и дълговременното емоционално обучение.
Например животните бързо се научават да изпитват страх от първоначално не­
утрален звук, ако той е последван от електрошок. Този заучен емоционален от­
говор се основава на нервната верига, свързваща таламуса и амигдалата
(LeDoux, Romanski, Xagoraris, 1989).
Уврежданията на амигдалата, които предизвикват промени в емоционалността и намаляване на агресивността при лабораторни животни, привличат силно
вниманието през 30-те и 40-те години, тъй като предлагат възможност за невро­
логично лечение на неконтролируемата човешка агресия. Преди широко раз­
пространената употреба на транквиланти през 50-те години силно агресивните
пациенти бяха грижа предимно на психиатрите. Ако хирургическото отстранява­
не на амигдалата може да доведе до кротко и мирно поведение при животни,
може би същото може да се направи и при опасно агресивни психичноболни. Ра­
ботейки с тази презумпция, някои физиолози и психиатри започват да изследват
приложението на психохирургията като метод за контрол не само на силната аг­
ресия, но и на други форми на абнормното човешко поведение.
ИЗСЛЕДВАНИЯИПРИЛОЖЕНИЕ
Психохирургия за контролиране
на агресията
Психохирургията включва приложение на физиологични методи и техники, за­
имствани от изследването на животни, чиято цел е да промени поведението на
хората. Тя се дефинира като разрушаване на мозъчни тъкани, за да се облек­
чат емоционални и поведенчески разстройства. Психохирургията се отличава
от другите медицински процедури, защото се разрушава тъкан, която сама по
себе си не е увредена, но се смята за причиняваща опасно поведение. В този
смисъл тя се различава от неврохирургията, която премахва растящ тумор или
болестно увредена тъкан, водещи до физикални или поведенчески промени.
ПСИХОХИРУРГИЯ ЗА КОНТРОЛИРАНЕ НА АГРЕСИЯТА
55
Произход и използване на психохирургията
Хирургическите опити да се промени човешкото поведение датират от древни
времена. Най-примитивните хора са правили отверстия на черепа, за да освободят
мозъка от въображаем зъл дух, а даже и от ларви на някои паразити (за които се
е вярвало, че предизвикват абнормно поведение). Това се нарича трепанация
(trephining) и се прилага в някои отдалечени части на света дори и днес (Valenstein,
1980). Въпреки че тези груби интервенции са предвестници на психохирургията,
модерните научни методи започват да се прилагат едва в 1935 г. След като чул раз­
говор за това как унищожаването на част от предния (челен) дял на мозъка на
шимпанзе намалило възбудимостта на животното, португалският невролог Егас
Мониц модифицирал тази процедура за лечение на психиатрични пациенти, кои­
то са опасни за себе си и околните. Той измислил техника, наречена префронтална лобектомия (prefrontal lobectomy), при която правят големи разрези в челото,
за да се отделят нервните фибри, тръгващи от него към другите части на мозъка.
Мониц твърдял, че след два месеца лечение някои пациенти са оздравели.
Въпреки че се е знаело твърде малко за последиците от тази радикална про­
цедура, за една година двама американски неврохирурзи (Уолтър фриман и
Джеймс Уотс) популяризирали психохирургията в САЩ. Между 1936 и 1950 г.
са извършени над 10 000 операции на хора, описани като „безнадеждни пациен­
ти, които чрез други методи не са получили подобрение и които нямат какво да
загубят, а могат всичко да спечелят“. Само фриман извършва 3500 лобектомии.
В резултат пациентите стават по-лесно управляеми от болничния персонал, но
много често срещу цената на някои нежелани странични ефекти, включително
загуба на предвидливостта, притъпяване на емоциите и гърчови припадъци.
Следващият пример показва някои от тези ефекти при жена, претърпяла
лобектомия, която била хоспитализирана в продължение на година след опе­
рацията.
„На нея й липсват инициатива и спонтанност, въпреки че понякога първа
поздравява. Вниманието й е нарушено... Преценките й са слаби, интуици­
ята й е частична. С изключение на няколко случайни усмивки, емоционалността й изглежда твърде бедна.“ (Draper, 1947).
Днес отстраняването на мозъчна тъкан е по-прецизно и ограничено, откол­
кото преди 50 години. Вместо срязване през обширни области на мозъка с ос­
тър инструмент сега се прилагат разнообразни процедури, включващи употре­
ба на замразители, електрически ток и радиочестотни вълни, които могат да
разрушат конкретни и ограничени по обем мозъчни структури. Въпреки че
употребата на психохирургията намалява с откриването на лекарствата, конт­
ролиращи абнормното поведение, изследванията на неврохирурзите показват,
че тя продължава да се използва като последен изход при широк кръг пробле­
ми: от неконтролируема ярост до хронична депресия (Bartlett, Bridges, Kelly,
1981; Donnelly, 1978). За лечение на неконтролируемата ярост амигдалотомията (унищожаване на амигдалата) все още е предпочитаният вид психохирургия.
Проблемът при психохирургията е, че поведението се контролира комплек­
сно от много мозъчни структури чрез взаимодействието им. Най-комплексното поведение е свързано с най-много мозъчни области. Агресивността напри­
мер се проявява в много различни форми (вербална, физическа, планирана,
спонтанна, групова или индивидуална), които не могат да се свържат с опре­
делена мозъчна структура. Без да сме успели да разберем как отделните мо­
зъчни структури си взаимодействат, е малко вероятно да се предвиди как уни­
щожаването на някоя от тях ще се отрази върху действието на останалите.
Ние едва сме започнали да изучаваме взаимодействието между мозъчните
процеси и психичните нарушения. Даже когато открием взаимовръзката меж­
ду отделна мозъчна активност и дадено поведение, дори тогава не е съвсем ясно
кое е причината и кое - следствието. Проблемът при психохирургията е, че без
да има пълно познание на връзката мозък - поведение, тя приема конкретни
мозъчни структури като отговорни за определени поведенчески реакции. Спо-
56
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
ред днешните ни познания много от психолозите смятат подобно схващане за
преждевременно и гледат на психохирургията като на форма на експеримен­
тална медицина, която трябва да се използва изключително внимателно.
Мозъчна кора: полета и функции
Еволюцията на мозъка на бозайниците води до увеличаване на способността да се
справят с проблемите - на базата на опита и развитието на мисловните им проце­
си. Увеличената способност за решаване на проблеми се дължи на мозъчната
структура, която най-много се е развила по време на човешката еволюция - мозъч­
ната кора (cerebral cortex), най-външната част на мозъка. Непросветеният може да
сгреши, когато определя кой мозък е човешки и кой на овца, ако съди само по обе­
ма, тъй като и двата са малки, но не могат да бъдат сбъркани, ако се разгледат тех­
ните кори. Човешката мозъчна кора има огромни възможности, дължащи се на го­
лямата й повърхност, която е нагъната, за да се вмести в черепната кутия. Както
се вижда от фигура 2.11.В, силно развитата кора, която е 80 % от мозъка, ни отде­
ля от всички други живи организми и е отговорна за нашето историческо развитие
и цивилизация. Тя играе важна роля в битието ни - на нея дължим съзнанието, мо­
торните и сензорните възможности, възможността да планираме и да разсъждава­
ме и най-вече способността да използваме езика, за да общуваме.
Помислете върху това...
Познаваш е ли някой човек с мозъчно ув­
реж дане в р е з у л т а т на к а т а с т р о ф а или
п р о сто удар по гл авата? При х о р а т а с
мозъчно увреждане се наблю дават найразлични наруш ения - о т обездвижване
на р ъ ц е т е или к р а к а т а до загуба на реч­
т а . Кои са основните дялове на мозъчна­
т а кора и какви функции и зп ъ лн яват
те?
Дялове на мозъчната кора
Мозъкът се състои от две големи симетрични половини (вж. фигура 2.1.А). Мо­
зъчните полукълба - церебралните хемисфери - са свързани чрез дебел сноп
нервни влакна, наречени мазолесто тяло (corpus callosum). Хемисферите са из­
цяло обвити с три милиметрова мозъчна кора, съставена от нервни клетки в ня­
колко слоя. Кората (от латинската дума за кора - cortex) придава на мозъка ха­
рактерния му набразден вид. Браздите отделят мозъчните гънки (convolutions),
които са се получили през дългото еволюционно развитие на кората. Тъй като
обемът на мозъка се увеличава в хода на еволюцията, размерът на черепа също
се увеличава, за да се нагоди към по-големия мозък. Учените смятат, че в ня-
фигура 2.11. (А). Фотография на мо­
зък, погледнат отгоре. Показани са
двете мозъчни полукълба и гънките върху
м озъчната кора.
(Б). Вариации в размера на мозъка. С
р азви ти ето на мозъка при различните
гръбначни ж ивотни се обособяват м отор­
ни, сетивни и асоциативни мозъчни зони,
които позволяват по-добра маневреност и
ад ап ти вн ост. Увеличаването на размера
на главния мозък и по-специално на асоци­
ат и в н и т е зони в него е основата за подобра адап таци я и гъвкавост на поведени­
ето .
МОЗЪК И ПОВЕДЕНИЕ: СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ
57
Челен дял
Теменен дял
Слепоочен дял
Тилен дял
Фигура 2.12. Нагънатата кора се със­
тои от четири основни области, на­
речени дялове. Големите бразди разгра­
ничават отд ел н и те мозъчни дялове.
какъв момент от далечното минало черепът е достигнал своите физически гра­
ници, докато мозъкът е продължил да нараства. В процеса на усукване и завър­
тане, за да изпълни всяка пролука в черепа, мозъкът все повече се е нагъвал.
Разгърната, кората би покрила площ от приблизително два и половина квад­
ратни метра (35 см х 80 см), но нагъната точно се побира в черепната кухина.
С развитието на мозъчната кора някои гънки нарастват, а други остават
по-малки. Големите гънки, показани на фигура 2.12, разделят хемисферите
на четири дяла - челен, теменен, слепоочен, тилен (frontalis, parietalis, tempo­
ralis, occipitalis). Ш ироката и дълга бразда във всяка хемисфера се нарича цен­
трална бразда (fissura centralis) и разделя челния от темения дял. Зад челния
дял е страничната бразда (fissura lateralis), която го отделя от слепоочния дял.
Накрая тилният дял е задната част на всяка хемисфера. Чрез електрофизио­
логични стимулации на мозъка и изследвания на хора с мозъчни увреждания
учените откриват, че всяка от тези области има различни функции.
В 1870 г. двама германски физиолози - Густав ф рич и Едуард Хициг, от­
криват кои области контролират движението. Те установяват, че електричес­
кото стимулиране на различни точки в мозъчната кора на упоено куче пре­
дизвиква различни движения - свиване на единия или другия крак или дви­
жение в друга част на тялото. Движението винаги било контралатерално, т.е.
от страната, противоположна на стимулирания мозъчен дял. Това се получа­
ва в резултат от кръстосването на отговарящите за движенията мозъчни пъ­
тища веднага щом напуснат мозъка и продължат към грабначния мозък.
Този анатомичен факт е съвсем аналогичен и при човека.
Въпреки че опитът на ф рич и Хициг е направен преди повече от 100 годи­
ни, по-подробни знания за човешките мозъчни дялове са получени съвсем
наскоро. Едва през 1940 г. канадският неврохирург Уилдър Пенфийлд се зае­
ма да „картографира“ различните поведенчески функции върху повърхността
на човешкия мозък. Той започва изследванията си, за да помогне на пациен­
ти, болни от тежки форми на епилепсия. Тъй като премахването даже на ув­
редени части от мозъчната кора би могло да доведе до потенциално тежки и
непредсказуеми последствия, Пенфийлд трябвало да знае къде са локализира­
ни различните поведенчески функции, преди да започне операцията. Той отк­
рил нужната му информация чрез метода на електростимулацията.
Тъй като мозъкът няма болеви рецептори, Пенфийлд оперира пациентите с
локална анестезия на повърхността на главата. Така те остават в съзнание, дока­
то част от черепа и другите предпазващи мозъка покрития са отстранени, за да
се открие мозъчната повърхност. Пенфийлд прилага кратки електрически стиму­
лации в различни точки от кората и изучава реакциите на пациента. След мно­
гобройни изследвания той успява да нарисува Функционална карта на големи по­
лета от повърхността на кората.
След тези първи проучвания учените успели да установят, че различни об­
ласти от кората отговарят за възприемането на различна сензорна стимулация
(звук на мелодия, двигателни действия, например необходимите за каране на
колело), както и за когнитивните функции (мислене, запомняне и говорене).
Сензорни зони
Различните сензорни функции са свързани с различни области от мозъчната кора.
Зрението например е локализирано в тилния дял. Когато Пенфийлд стимулира
различни точки от него, пациентът вижда светкавици, ярко оцветени кръгове или
пелена с променящи се цветове (Penfield, 1947).
Електрическата стимулация на други мозъчни области води до съвсем раз­
лични усещания. Например стимулирането на слепоочните дялове предизвиква
усещане за чуване на звук. Пациентите твърдят, че чуват звънтящи или бучащи
шумове, наподобяващи звуци от всекидневието. Използвайки същата процедура
на електростимулация, Пенфийлд установява, че усетът за допир се намира в тясната ивица на теменния дял, точно зад централната бразда. Тази ивица, показана
58
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
на фигура 2.13, се нарича соматосензорен кортекс (буквално „телесно чувство“
от гръцката дума „сома“ - тяло). При стимулация в тази област пациентите каз­
ват, че са усетили как някой току-що ги е докоснал по тялото. Стимулирането
близо до горната част на соматосензорната кора поражда у пациента усет за до­
пир до стъпалото или крака му, а в ниските отдели на тази кора - допир по ли­
цето (Penfild, Rasmussen, 1950). Изследването на Пенфийлд показва, че когато ня­
кой ви докосне, вие сте способен да го усетите само защото вашият соматосензо­
рен кортекс е стимулиран чрез съобщенията от областта на телесния контакт.
Площта от соматосензорната кора, свързана с всяка част от тялото, може
да бъде илюстрирана чрез рисунка на частите от тялото в пропорции, отгова­
рящи на площта от кората за всяка от тях (фигура 2.13). Колкото по-голяма е
областта от кората, свързана с определена част от тялото, толкова по-чувствителна е тази част при допир. Например поради значителната площ от сомато­
сензорната кора, свързана с устата и палците, тези части от тялото ни са извън­
редно чувствителни при допир.
Какво се случва, когато соматосензорната кора е увредена? Както може да
се очаква, увреждането в едната страна на мозъка може да предизвика като ре­
зултат загуба на сетивността в противоположната страна на тялото. Ако сома­
тосензорната кора е увредена тежко, пациентът казва, че усеща тялото си, ся­
каш е чуждо. Неврологът Оливър Сакс съобщава за пациент, който постояно
пада от леглото си (Sacks, 1985). Изглежда, че той се буди през нощта и откри­
ва „мъртъв, студен, космат крак“ в леглото си. Опитвайки се да го изхвърли
от леглото (всъщност това е собственият му безчувствен крайник), пациентът
„изхвърля“ цялото си тяло на пода. Друг случай описва руският невролог
Александър Лурия - на войник, ранен в същия дял на мозъчната кора.
„Изведнъж дойдох на себе си, погледнах дясната си страна и бях ужасен,
когато видях, че половината ми тяло го няма. Уплашен съм, опитвам се
да се сетя какво се е случило с десната ми ръка и крак, с цялата дясна по­
ловина от тялото ми. Мърдам пръстите на лявата си ръка, усещам ги, но
не мога да видя пръстите на дясната ръка и някак си даже не знам дали
са там...“ (Лурия, 1973)
Двигателни (лготорни) зони
Първичната моторна област на кората е открита от Джон Хюглингс-Джаксън
през 1860 г. Той изследва епилептици и установява, че гърчовете започват с некон­
тролирани движения в определена част от тялото. Той наблюдава, че тази част от
тялото, откъдето започват неконтролираните движения, е свързана с областта от
мозъка, наречена днес моторна кора (motor cortex). Въпреки че двигателни невро­
ни има в целия мозък, моторните неврони са концентрирани в моторната кора тънка ивица, която е точно пред централната бразда (fissura centralis) във фронтал­
ния дял на всяка хемисфера (вж. фигура 2.13). Тъй като е контралатерална, или обратно разположена спрямо контролираната част от тялото, моторната кора на вся­
ка хемисфера контролира движенията на противоположната половина на тялото.
Пенфийлд разширява разработката на Хюглингс-Джаксън, като показва
как различните части на двигателната зона контролират различните движе­
ния. Пак на фигура 2.13 се вижда как биха изглеждали частите на нашето
тяло, ако са нарисувани пропорционално спрямо съответната им част от дви­
гателната зона. По-голямата кортикална област е заета от онези части на тя­
лото ни - като език и пръсти, които са свързани с фините движения, докато
зоната за други е по-малка - за лакти и бедра, които участват в по-грубите
движения. Тази връзка между размера на областта от моторната кора и сте­
пента на моторен контрол се установява и при други животни. Например
сравняването на областите, контролиращи движенията на предните лапи на
енот и куче, показва различия в съответствие с тяхната степен на сръчност.
Понеже енотът използва предните си лапи за разузнаване, областта им в не­
говата моторна кора е много по-голяма, отколкото е областа за лапите на куМОЗЪК И ПОВЕДЕНИЕ: СТРУКТУРА И фУНКЦИИ
59
Централна
бразда
Двигателна
кора
Соматосензорна кора
Глава Тяло
Тяло
Рамене
В р ат Бедра
Ръка
Бедра
_
Ръка
Коляно
Ки тка Длан
Палец
Предмишница
f
Л а къ т
Длан
Пръсти
Пръсти
Палец
Очи Л
Hoc
Лице
Устни
Зъби
„
Двигателна ^
мускулатура
Език
Фигура 2.13. Соматосензорна кора и
моторна кора, Сомашосензорната кора
е разположена точно зад ц ен трал н ата
бразда, а м о т о р н а т а кора - точно пред
нея. Р азм ерът на ч а с т и т е на т я л о т о съ­
о т в е т с т в а на обема на ч а с т т а о т мозъ­
ка, кой то е свързан със с ъ о т в е т н а т а
ч а с т на т я л о т о . Колкото по-голяма е да­
дена зона о т мозъка, толкова по-чувствите л н а и по-диференцирана в отговорите
си е с ъ о т в е т н а т а ч а ст о т тя л о то .
Вход:
Изход:
Соматосензорна
Двигателна
кора
кора
чето (Welker, Johnson, Pubols, 1964).
Увреждания на моторната кора могат да доведат до двигателни проблеми,
които варират от загуба на умения за конкретно движение до пълна парализа
на цялата страна на тялото. За разлика от вялата парализа при болни от полиомиелит, която е резултат от увреждане на двигателните неврони в гръбначния
мозък или мозъчния ствол, парализата след увреждане на невроните от двига­
телната кора има спастичен характер, причинен от прекомерното действие на
някои рефлекси, при което крайниците са почти сковани. При епилептичните
пациенти, които Пенфийлд е изследвал, електростимулациите на двигателната
кора предизвиквали движения на тялото, които изненадвали самите пациенти.
Телата им сякаш притежавали собствена воля, движейки се в отговор на електростимулацията, без самите пациенти да участват (Penfield, Rasmussen, 1950).
Също както при соматосензорната кора стимулацията на мозъка е това, което
пряко предизвиква нашите действия, а не външните събития. Без такава стиму­
лация нито бихме реагирали, нито бихме разбрали, че нещо се случва.
Асоциативни зони
Както вече казахме, нервната система функционира като единна нервна мрежа,
която обработва огромно количество информация, постъпваща от всички сетива.
Обобщаването на тази информация се извършва в асоциативните зони на мозъч­
ната кора, обширните области, които остават след уточняването на сензорните и
двигателните зони. В сравнение с другите живи същества човекът има много го­
ляма асоциативна кора. При него тя заема приблизително 3/4 от повърхността на
мозъка. Благодарение на това, че асоциативните зони са толкова големи, ние сме
способни да извършваме сложни мисловни процеси, да изобретяваме и да творим.
Четенето, писането, говоренето и мисленето са станали възможни само защото
големи области от кората са отделени единствено за тези специфични дейности.
Всеки дял от кората участва в нашата умствена дейност включително и в спо­
собността да използваме езика и да взимаме решения. Асоциативната зона на все­
ки челен дял се счита за отговорна за интелекта, тъй като е доста обширна; но това
не е напълно доказано. Както ще видим в глава 9, интелектът не е единична фун­
кция и затова не може да бъде локализиран в конкретна част на мозъка. Въпреки
това челните дялове определено имат важно участие в „интелигентното“ поведе­
ние. Изучаване на хора с увредени челни дялове показва, че тези области участват
във взимането на адекватни социални решения, в разрешаването на проблеми и
планирането на бъдещи действия. Някои пациенти с подобни нарушения проявя-
60
ПЪРВА ГЛАВА. НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
ват характерен стремеж да имитират поведението на другите хора (фигура 2.14).
Разположената близо до зрителния център асоциативна зона на всеки ти­
лен дял е включена в обобщаването на зрителната информация - обединява­
нето на всички цветове и форми в смислено цяло. Пациенти с увреждания в
тази област често имат затруднения при възприемането на това, което гле­
дат. Те могат да виждат правилно обекта, но се затрудняват да го идентифи­
цират и да отличат формите една от друга. Един болен с такава локализация
на мозъчно увреждане вижда очила и прави следното тълкуване: „Кръг, още
един кръг, нещо като траверса - трябва да е велосипед?...“ (Luria, 1980)
Накарани да нарисуват, каквото виждат, такива пациенти често рисуват от­
делните части правилно, но не могат да ги комбинират в едно цяло. Този проб­
лем се нарича зрителна агнозия (agnosia - от гръцката дума за неведение, нез­
нание) и включва различни перцептивни нарушения в резултат от мозъчно ув­
реждане (Farah, 1992). Както мъжа, който взема очилата за велосипед, паци­
ентите със зрителна агнозия не могат да разпознават зрителни стимули като
картина на птица или влак, въпреки че нямат проблем със зрението, говора и
мисленето. Ако на такъв пациент позволят да хване предмета или да го чуе да
работи, той често веднага успява да го назове (Baker, Rubens, 1985).
Асоциативната зона на всеки теменен дял е изключително важна за на­
сочване на вниманието към промените в околната среда и за добиване на
умения за предвиждане какво е най-вероятно да последва (Мас Кау,
Crammond, 1987; Posner, Walker, Friedrich, Rafal, 1987). Пациенти c увреден
теменен дял често страдат от игнориране на пространството - те не забеляз­
ват тази част на пространството, която е срещуположна на травмата в мозъ­
ка. Такива хора могат да срешат само половината от косата си или да успеят
да облекат само едната половина на тялото си. Тази част от тялото им, коя­
то не забелязват, често е с травми и драскотини, тъй като много пъти е уд­
ряна в стени или огради. Ако трябва да прерисуват проста фигура, болните с
нарушения в теменния дял често рисуват само едната й половина (фигура
2.15). Ако обаче вниманието им бъде насочено към липсващата част, те за­
вършват рисунката правилно (Luria, 1973; Me Fie, Zangwill, 1960).
Както показват примерите, познанията ни за различните асоциативни облас­
ти идват от изследвания на хора с мозъчни тумори, наранявания на главата и уда­
ри (например разкъсване на мозъчен кръвоносен съд). В частност две от асоциа­
тивните области са открити чрез изследване на пациенти със специфични умстве­
ни дефицити. Както казахме, първият, който успешно определя една асоциативна
област, е Пол Брока - през 1861 г. локализира речевата функция в левия челен дял.
Той изследва пациенти, които не могат да говорят след нараняване или мозъчен
удар. Най-известният случай е мъж, когото нарекли „Тан“, защото това била една
от малкото думи, които можел да произнася. При аутопсията след смъртта му
Брока открива нараняване в левия челен дял. Оттогава тази зона е наречена „об­
ласт на Брока“ (вж. област на Брока във фигура 2.16.В). Следващите няколко го­
дини Брока доказва, че това откритие е достоверно. Пациенти, които страдат от
експресивна афазия - невъзможност да използват речта нормално, - почти вина­
ги имат мозъчното увреждане в асоциативната зона на левия челен дял. Те могат
да разбират речта, но имат трудности при правилното произнасяне на думите. Ако
изобщо говорят, то речта им е бавна и трудна, като при следния пример:
„Попитах господин Форд какво е работил, преди да постъпи в болницата:
„Аз съм стрел....ник, о...., ами .... не, отново.“ Тези думи той произнасяше бав­
но, с огромно усилие. Звуковете не бяха ясно артикулирани, а всяка сричка
изстрелваше с гърлен глас. След много опити можеше да бъде разбран, но в
началото не успявах. „Нека да ти помогна!“, му предложих. „Ти си бил стрелоч...?“, „Стрелочник, да!“, довърши Форд моята фраза, триумфирайки.“ (Н.
Gardner, 1975)
През 1874 г., след като Брока локализира експресивната афазия, немският
невролог Карл Вернике открива втори тип афазия - рецептивна афазия. При
Ф и гура 2.14. Изследване на пациент с
увреден челен дял. Челните дялове на
мозъка са важни за а б с т р а к т н о т о мисле­
не, за организиране на поведението с него­
ви те етични и морални стр ан и и за прос­
т р а н с т в е н и т е възприятия, планирането
и тв о р ческата дейност. При хора с подоб­
ни увреждания те зи дейности са наруше­
ни. На сн и м ката е показан пациент с ув­
реден челен дял, който е загубил у се та си
за автоном ност и им итира поведението
на своя лекар. Такива хора подраж ават, за
да извърш ат нещо.
Рисунка на пациента
Ф игура 2.15. Рисунки на пациент с на­
рушени пространствени възприятия.
Увреждането в то зи случай е в теменния
дял на дясното мозъчно полукълбо. Когато
таки ва хора тр ябва да прерисуват фигури,
т е често пропускат онези части о т рисун­
к ат а, които се н ам ират в противополож­
н а т а стр ан а на мозъчното им увреждане.
МОЗЪК И ПОВЕДЕНИЕ: СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ 6 1
Ч елю ст
У стн и
Език
Ф и гура 2.16. Генериране на езика (А). ПЕТ-сканиранешо на лявото по­
лукълбо показва различни мозъчни области, използвани по време на реали­
зац и ята на езика: слушане, гледане, говорене и мислене. Скенерът опре­
деля относителн ото ниво на изразходваната глюкоза в мозъчната кора,
когато човек говори или извършва речеви или други свързани с езика зада­
чи. (Б). Зоните на Брока и на Вернике са два важни езикови центъра в ля­
вото полукълбо. Зон ата на Брока съдържа „артикуларни“ кодове за думи­
т е , необходими за говора, докато в зон ата на Вернике са „слуховите“ ко­
дове на нашия умствен речников запас, който ни помага да разбираме.
Зона на Брока
(свързана с
произвеждането
на говор)
Зона на Вернике
(свързана с
разбирането
на речта)
Първична
зрителна
зона
нея пациентът може да говори плавно, но не разбира това, което друг му каз­
ва. Поради неспособността си да възприема речта, дори собствения си говор,
такъв пациент, макар и правилно, говори безсмислици. Отново пример ни дава
физиологът Хауърд Гарднър:
„Какво Ви доведе в болницата?“, попитах 72-годишния пенсиониран месар
четири седмици след постъпването. - „Момче, аз се изпотявам! Виждаш ли,
ужасно съм нервен, веднъж завинаги да ме хванат, не мога да спомена тарипоп, преди месец, твърде малко, справих се доста добре, представих мно­
го, докато от друга страна, ти знаеш какво имам предвид, трябваше да по­
питам някого, да се оглеждам и други такива неща.“ (Н. Gardner, 1975)
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
С т р у к т у р а и ф у н к ц и и н а ч о в еш к и я м о зъ к
Структура
Функции
1. Мозъчен ствол и свързани с него структури
Продълговат мозък
Мост
Таламус
Хипоталамус
Малък мозък
Ретикуларна формация
Регулира животоподдържащите системи като дишане и храносмилане.
Съдържа нервни фибри, важни за бодърстването, вниманието и движението.
Придвижва импулсите от сетивата (като зрението и слуха) към главния мозък.
Помага да се поддържа хомеостазиса на тялото, например телесната температура и pituitary gland.
Поддържа Стойката и баланса на тялото и координира движенията.
Препредава сензорната информация и контролира съня и бодърстването.
2. Лимбична система
Хипоталамус
Амигдала
Подпомага дълготрайната памет.
Играе съществена роля в емоционалното поведение.
3. Главен мозък
Соматосензорни области Различни мозъчни зони са важни за различните сетивни функции. Париеталният дял участва
в тактилността, a occipital дял - при зрението.
Моторни области
Концентрирани предимно в предния, те са отговорни за волевите движения,
като например карането на колело.
Асоциативни области
Представени са във всеки дял на мозъка. Интегрират сетивните импулси, превръщат сетивните
_______ _________ импулси в двигателни команди и насочват сложните когнитивни функции като мислене и говорене.
62
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
Вернике установява, че хората с рецептивна афазия винаги имат уврежда­
не в асоциативната зона на левия слепоочен дял. В негова памет тя е нарече­
на „зона на Вернике“. Смята се, че когато чуваме дума, нашите уши преда­
ват сензорната информация към слуховата зона, но ние няма да я разберем,
докато тя не стигне до зоната на Вернике (Geschwind, 1979). За да можем да
произнесем дума, мозъкът ни трябва да пренесе по невронен път представа­
та за нея от зоната на Вернике в областта на Брока. Веднъж стимулирана,
областта на Брока на свой ред стимулира зоната от моторната кора, свърза­
на с речта, която трябва да бъде активирана, за да можем да проговорим когато четем някоя дума, нейният зрителен образ се получава в зрителната
зона, а после се асоциира със съответстващия й слухов модел в зоната на
Вернике, за да може да бъде разбрана (фигура 2.16.В).
Церебрална латерализация на функциите
Помислете върху това...
Ние описваме асоциативната кора така, сякаш няма разлика между ляво
и дясно мозъчно полукълбо. Д вете големи половини на м озъка, показани
на фигура 2.11, не са огледални една на друга и функциите им не са еднак­
ви. Благодарение на откритията, започнали от Брока и Вернике, днес ние
знаем, че при повечето хора асоциативната зона на лявата хемисфера е
важна за възпроизвеж дане и разбиране на езика. С ъответните им облас­
ти от дясната хемисфера са важни за други функции. Те са неврологична­
та основа за такива пространствени способности като разпознаване на
лица, реш аване на лабиринти, възприемане на музика или неезикови зву­
ци. К огато умствените функции са свързани предимно с едната страна на
мозъка, невролозите казват, че тези функции са латерализирани. На таб ­
лица 2.2 са дадени примери за познавателни функции, които са церебрал­
но латерализирани.
Като цяло всяка от мозъчните хемисфери е специализирана за различен
тип информационна преработка. Тези различия обаче са относителни, а не аб­
солютни, защото всяка от двете хемисфери взима участие в различни аспекти
на поведението (Hellige, 1990; Kitterle, 1989; Palmer, Tzeng, 1990). Лявата хемис­
фера участва повече при анализирането на информацията. Задачи, при които
се изисква извличане на елементи от цялото (например да се избере излишната дума от група: мъж, другар, момче, момиче) или да се намери закономер­
ността в дадена поредица (например 5, 10, 15...), се решават предимно от лява­
та хемисфера. Такива способности са от съществено значение при разговарянето, тъй като ние трябва да групираме думите, докато слушаме, и да ги под­
реждаме, когато говорим.
Дясната хемисфера е специализирана в синтезирането на информацията
(Mateer, 1983; Witelson, 1989). Обобщението на отделни части в едно цяло се
извършва предимно там. Например по-вероятно е да използваме дясната хе­
мисфера при гледане на неясни обекти или за различаване на картина на Пикасо от платно на Моне.
Таблица 2.2. Латерализация на когнитивните функции
Предимно ляво хемисферно участие
Поведенческа функция
Зрително разпознаване
Слухово разпознаване
Тактилно разпознаване
Езикови процеси
Пространствени процеси
Букви, думи, цифри
Думи и звуци, свързани с езика
Човешкият мозък се състои от две голе­
ми, почти симетрични хемисфери. Ако
трябва да срежете мозъка наполовина,
ще създадете ли човек с „два мозъка“?
Какви са функциите на дясната и лява­
та мозъчна хемисфера и как всяка от
тях допринася за нашето съзнание?
Предимно дясно хемисферно участие
Лица и сложни геометрични форми
Музика и неезикови звуци
Брайлово писмо и сложни тактилни конфигурации
Реч, четене, писане и смятане
Геометрия, мислена ротация на обекти
в пространството и усет за посока
Забележка: Това обобщение на функциите на двете хемисфери е валидно за преобладаващото болшинство о т хора,
които са десноръки. За онези, които са леворъки или използват и двете си ръце в еднаква степен, връзката между
мозъчните хемисфери и латерализацията на функциите може да е обратна.
Адаптирано no Kolb, Wishaw (1990) и други източници.
МОЗЪК И ПОВЕДЕНИЕ: СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ
63
Пациенти с разделени хемисфери (split-brain)
Р ети н а
Р ети н а
Лява хемисфера
Дясна хемисфера
М азолесто тял о
ф и г у р а 2.17. Връзка око - мозък при
пациенти е разделени хемисфери.
При таки ва хора м азолестото тял о е
прерязано, докато зри телните нерви са
напълно и н так тн и . К огато гледаме т о ч ­
ка в п ростран ството, информацията о т
всички стимули вляво о т нея оти ва в
дясното мозъчно полукълбо, а о т сти м у­
л и те вдясно - в лявото полукълбо. Нор­
мално двете хемисфери получават инфор­
мация и о т двете зрителни полета. Но
при пациенти със срязано мазолесто
тя л о то в а не може да стан е. Д окато вся­
ко око изпраща зрителна информация
към всяка хемисфера, всяка хемисфера по­
лучава информация само о т противоположното зрително поле.
64
М ного от познанията ни за латерапизацията са получени при изследвания на епилептици, чиито две хемисфери са разделени. Двете мозъчни полукълба са свърза­
ни с мазолестото тяло - дебел бял сноп от 200 миелинови нервни влакна. Прерязване на мазолестото тяло се предприема като последна възможност да се помог­
не на страдащите от най-тежка форма на епилепсия. По време на голям припадък
свръхактивираните неврони от едната хемисфера пренасят „електрическата буря“
през мазолестото тяло в другата хемисфера. Както вече отбелязахме в раздела
„Нарушения на функциите“, тази „мозъчна буря“ предизвиква конвулсии, при ко­
ито пациентът може да загуби съзнание, да падне и няколко минути да има мъчи­
телни и неудържими мускулни гърчове. За много хора с такива кризи лечението
с медикаменти увеличава риска от повтарящи се конвулсии. При някои редки слу­
чаи обаче пациентите изобщо не се повлияват от лекарства и единственият изход
за тях е разделянето на хемисферите по хирургичен път. Ако мазолестото тяло е
прерязано, електрическите импулси не могат да се разпрострат в целия мозък. По
този начин, дори болният да има припадъци, те са значително по-слаби.
Какви са последиците от такава драстична операция? Когато се събудил
след упойката, един пациент съобщил, че има „разцепващо главоболие“, но,
общо взето, когнитивните му функции не били сериозно увредени (Gazzaniga,
1967). При повечето пациенти тази операция не води до инвалидност. Те могат
да ходят или плуват, което изисква интеграция на двете половини на тялото.
По-подробното лабораторно изследване на такива болни показва, че двете хе­
мисфери значително се различават в основните си познавателни функции.
За да разберем как са били установени тези разлики, първо трябва да раз­
берем как са свързани очите и мозъкът. На фигура 2.17 е показано, че когато
гледаме в една точка, всяка информация отляво на точката първо се предава
към дясното полукълбо, докато образите отдясно на точката се преработват
първо в лявото полукълбо. Така става при всички хора. При прерязване на ма­
золестото тяло (вж. отново фигура 2.17), информацията, видяна от лявото зри­
телно поле, е получена само в контралатералната (противоположна) хемисфе­
ра. Тъй като е прекъсната връзката между хемисферите, лявата мозъчна хе­
мисфера не знае нищо за това, което току-що е било видяно от лявото зрител­
но поле и обратно. Тъй като информацията стига само до едната хемисфера,
могат да се изследват когнитивните функции на всяко полукълбо независимо
от другото. Това е възможно само при пациенти с прерязано мазолесто тяло.
На фигура 2.18 се вижда експериментална постановка, чрез която се изследват
функциите на хемисферите. Пациентът седи пред екран и трябва да гледа в малка
точка в центъра. Дума или картина се показват за една десета от секундата във вся­
ко зрително поле. Кратката им поява не позволява на пациента да се вгледа повтор­
но, така че визуалният стимул се получава само от едната хемисфера. След изчезва­
нето на стимула пациентът трябва да сложи ръката си под екрана и да открие пред­
мета, който му е бил показан, без да го вижда. Преди да опишем резултатите, тряб­
ва да напомним, че мозъкът и тялото са свързани по контралатерален начин. Вся­
ка хемисфера получава и изпраща сигнали от противоположната част на тялото.
Например ако пишете с дясната ръка, движенията на ръката ви се контролират от
моторната зона на лявата хемисфера. Поради това, както показва и фигура 2.17,
връзката ръка - хемисфера е кръстосана - лявата ръка се ръководи от дясното мо­
зъчно полукълбо, а дясната получава команди от лявото мозъчно полукълбо.
Когато зрителният стимул, например думата „молив“, постъпва за десета от
секундата в лявото мозъчно полукълбо чрез представянето му в дясното зрител­
но поле и пациентите използват дясната си ръка за откриване на обекта, те нямат
затруднения. Болните движат своите ръце над предметите, взимат молива и каз­
ват „това беше молив“. Когато обаче условията са разменени, се получава нещо
необичайно. Когато моливът е проектиран на дясното мозъчно полукълбо (чрез
представянето му в лявото зрително поле; вж. отново фигура 2.18), лявата ръка
лесно успява да го открие върху масата. Но когато ги попитат какво са намерили,
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
„С л ява та си ръка
намери об ек та , к о й то
видя зад п реград ата“
пациентите отговарят „не знам“ или се опитват да гадаят (Gazzaniga, 1967; Sperry,
1968). Невероятно е, че те правилно откриват молива, но не знаят какво е това и
не могат да го назоват! Сфаното поведение на пациенти с разделени хемисфери
става обяснимо, ако разберем, че въпреки че и двете хемисфери могат да обрабо­
тят прост визуален стимул и правилно да посочат съответстващата им ръка, само
лявата хемисфера може да възпроизведе смислена реч и да опише с думи поведе­
нието на ръката. Езикът, както откри Брока, е латерализиран (разположен в ед­
ната хемисфера) - при десноръките и при повечето леворъки се намира в лявата
хемисфера. Има и други фундаментални разлики в когнитивните функции на две­
те полукълба. Пример, който показва приоритета на дясната хемисфера, е пока­
зан на фигура 2.19. Когато на пациенти с разделени хемисфери се покажат прости
рисунки и те трябва да ги прерисуват, картинките са пространствено по-правилни,
ако пациентите рисуват с лявата ръка (ръководена от дясната хемисфера), дори
когато са десноръки. При повечето хора пространствените функции са по-добре
представени в дясната хемисфера.
Съзнанието също ли е разделено? фактът, че пациентите с разделени хемис­
фери могат да намират предмета с лявата ръка, но не могат да го назоват, пред­
полага разделяне на съзнанието между двете хемисфери. Едната хемисфера знае
това, което другата не знае. Ако на такъв пациент се покаже знак „$“ в лявото
зрително поле (дясна хемисфера) и въпросителен знак в дясната (лява хемисфе­
ра), всяка хемисфера получава 2 отделни задачи. Ако му се каже да рисува с ля­
вата ръка (ръководена от дясното мозъчно полукълбо), той рисува знака „$“. Но
когато трябва да назове нарисуваното, отговаря, че е нарисувал въпросителен
знак (Sperry, 1968). Неговата лява хемисфера не знае какво е нарисувал, но мис­
ли, че знае; дясната хемисфера знае какво е нарисувал, но не може да го каже.
Ако на такъв пациент се подаде команда „тръгни“, показана бързо в ля­
вото зрително поле, той винаги става и тръгва. Когато го запитат къде оти­
ва, той може да отговори: „Да си взема кока-кола“ (Gazzaniga, 1985). При
тези условия лявата хемисфера, която може да произвежда реч, но не е видя­
ла показаното на екрана, се опитва да обясни поведението, предизвикано от
дясната мълчалива хемисфера, която е видяла командата и я изпълнява.
Това навежда някои психолози на мисълта, че такива пациенти приличат на
хора с два разума - ляв и десен, които съществуват в едно тяло; всеки от тях
със собствена воля, възприятия и спомени (Gazzaniga, 1972; Sperry, 1976).
Допълнително доказателство за разделяне на съзнанието е открито при изс­
ледване на 15-годишен пациент с разделени хемисфери на име Пол. Операцията
е била последна възможност за лечение на тежката му епилепсия. Изследването
на функциите на дясната хемисфера показва, че Пол не може да отговаря вербал­
но на въпроси, когато са подадени зрително към тази хемисфера. Подобно на по­
вечето десноръки хора езиковият контрол на Пол е латерализиран в лявата хе­
мисфера. Използвайки обаче лявата си ръка, той може да отговаря на въпросите
буква по буква, фигура 2.20 показва как Михаел Газанига и неговите колеги об­
щуват с мълчаливата дясна хемисфера на Пол. В един случай те вербално питат
Ф и гура 2.18. И зследван е н а п а ц и е н т и
със с р я зан о м а з о л е с т о т я л о . К огато
так и ва болни фиксират поглед върху дума
в центъра на екрана, т я се експонира в ля­
вото или в дясното зрително поле. Паци­
е н т ъ т тр яб ва да намери върху м а с а т а
предмета, означен с дум ата, и да го назо­
ве, след к ат о го опипа с ед н ата или с дру­
г а т а ръка. К огато д у м ата се експонира в
л яв ата хемисфера, п ац и ен тъ т може да
намери предмета и да го назове; к огато
обаче т я е в д ясн ата хемисфера (както е
показано в примера), п ац и ен тъ т може да
намери обекта, но не и да го назове. Въпре­
ки че и двете хемисфери и м ат способност
да о б р а б о тв а т елем ентарна дума или
стимул-картина и п ац и ен тъ т може пра­
вилно да го определи с противополож ната
ръка, само л яв ата хемисфера е в съ сто я ­
ние да възпроизведе реч и точно да опише
какъв е п р едм етъ т.
ф и г у р а 2.19. Рисунки на пациент с
прерязано мазолесто тяло и разделе­
ни мозъчни полукълба. К огато на човек
с разделени мозъчни хемисфери се пока­
ж а т фигурите о т л яв ата ч а с т на к а р т и ­
н а т а и то й тр яб ва да ги възпроизведе,
то й го прави по-точно с л яв ата ръка, о т ­
колкото с д ясн ата, дори и да е деснорък.
Разликата идва о т то в а, че п р о ст р ан ст­
вените задачи се извърш ват по-добре в
дясн ата хемисфера, к о ято контролира ля­
в а т а ръка.
МОЗЪК И ПОВЕДЕНИЕ: СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ
65
отенсин II. Веднъж стигнал до мозъка, този хормон влиза в контакт с фин участък
в един от мозъчните вентрикули, наречен субфорникален орган. Молекулите на ангиотенсин II химически стимулират невроните на този орган да подадат нервни им­
пулси, които на свой ред пренасят информацията към центъра за жажда в хипота­
ламуса (Epstein, Fitzsimons, Rolls, 1970; Kraly, Comeilson, 1990). Тази комбинация от
невронни и ендокринни процеси задължително води до усещане за жажда и ви кара
да потърсите най-близката чешма или павилион за напитки. Въпреки че поведен­
ческите реакции, включени в намиране на нещо за пиене, се ръководят от нервна­
та система, те започват от ендокринната. Така двете системи работят заедно в
единна невроендокринна система, която контролира поведението и опита ни.
Сексуално поведение
Сексуалното поведение е друг случай, в който ендокринните жлези и нервната
система действат заедно. Свидетелство за това невроендокринно взаимодействие
е установено при лабораторни изследвания на животни и при клинични наблю­
дения на хора. Например премахването на яйчниците при женски плъхове води
до пълна липса на сексуалност. Ако обаче тези женски плъхове по-късно бъдат
инжектирани с естрадиол (форма на естрогена), те възвръщат нормалното си
равнище на сексуалната активност (Lisk, 1978). Естрогенът понякога се нарича
„женски полов хормон“, макар че го има и при двата пола. При мъжките плъхо­
ве резултатите са различни. Премахването на тестисите (кастрация) предизвик­
ва по-плавно намаляване на сексуалността. Възвръщането на нормалното й рав­
нище може да се предизвика с инжектиране на тестостерон. Наричат го „мъжки
полов хормон“, но той присъства и в двата пола.
При изучаване на хормоните и човешкото сексуално поведение понякога се
получават противоречиви резултати. След кастрация (поради рак, катастрофа
или криминални и психиатрични причини) сексуалното влечение при мъжете
постепенно, но значително намалява, подобно на реакциите при кастрирани жи­
вотни. Например при проучване на 157 кастрирани мъже в Норвегия се устано­
вява, че само една трета от тях показват някаква степен на възстановяване на
сексуалността година след кастрацията, но и при тях потентността е силно на­
малена (Bremer, 1959). Премахването на яйчниците при жените обаче не води до
същите резултати, както отстраняването им при животни. Интересът на жени­
те към секса остава, също както и през менопаузата (когато яйчниците прекра­
тяват своята функция), те продължават да изпитват сексуално влечение. Както
ще видим в глава 10, сексуалността при жените може да бъде свързана не само
с естрогена, а и с „мъжкия хормон“ тестостерон.
Сега се смята, че естрогенът и тестостеронът засилват или отслабват функ­
циите на нервните клетки в мозъка, които контролират сексуалното поведение.
То се контролира от мозъка, но хормоните също му влияят чрез въздействие
върху хипоталамуса в мозъка. Както при мъжете, така и при жените хипотала­
мусът прилича на термостат, който регулира хормоналната функция. За разли­
ка от животните, при които сексуалността е тясно свързана с хормоналните
концентрации, сексуалното поведение при човека показва сложна връзка меж­
ду хормони и възбуда. Човешкото полово поведение се влияе от информацията,
получавана от нашите сетива, но също от хормоналната концентрация в кръво­
обращението - т. е. налице е истинска невроендокринна интеграция.
Дотук показахме как нервната и ендокринната система осъществяват връз­
ката между различните части на тялото. Невротрансмитерите в нервната сис­
тема наистина много приличат на хормоните в ендокринната система - и два­
та са химически посредници. Невротрансмитерите пренасят информацията на
малко разстояние през синапсите, докато хормоните използват кръвта, за да
преминат много по-големи разстояния. Някои химически преносители на ин­
формация могат да изпълняват двете роли. Норадреналинът например може да
функционира като невротрансмитер, когато се отделя от пресинаптичен нев­
рон, и като хормон, ако се отделя от надбъбречната жлеза. Тези две различни
68
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
функции се разделят благодарение на кръвноликворната бариера, която не до­
пуска хормоните от кръвта да влязат в мозъка. Специалистите в областта на
невронауките все още изследват сложните връзки между невротрансмитерите
и хормоните и как те влияят на поведението.
ПЕРСПЕКТИВИ
Както отбелязахме в глава 1, различни теоре­
тични перспективи насочват изследва­
нията в различните области на пси­
хологията. За да опишем изслед­
ването на биологичните основи
на поведението, в глава 2 ние
използваме две от тях. Пър­
вата и най-важната е биопси­
хологичната перспектива;
втората е когнитивната. Би­
опсихологичната перспек­
тива насочва вниманието
към влиянието на генетич­
ните и физиологичните про­
цеси. От тази перспектива са
проведени всички проучвания
представени тук, които ни помог­
наха да разберем как действат нерв­
ните клетки, функциите на различните
мозъчни структури и функциите на различ­
ните мозъчни дялове. Когнитивната пер­
спектива разглежда човека като актив­
но преработващ информацията про­
цесор, който я подрежда и натруп­
ва в паметта, за да я използва понататък. Изследванията, които
показват когнитивни наруше­
ния след увреждане на мо­
зъчните дялове и когнитив­
ните способности на всяка
хемисфера при пациенти с
разделени хемисфери, са ре­
зултат от комбинацията
между когнитивната и био­
психологичната перспектива.
Разделът „Взаимодействия“ по­
казва как тези два подхода биха
могли да се обединят в ново поле когнитивна невронаука, изучаваща невроналната основа на познанието.
Взаимодействия: Когнитивна невронаука и пол
В глава 1 разгледахме интеракционисткия подход,
възприет от много съвременни психолози. Вместо да
търсят една-единствена перспектива, която да отгово­
ри на всичките ни въпроси за поведението, днес пси­
холозите по-скоро съчетават водещите гледни точки.
Започвайки с биопсихологичната перспектива в тази
глава, ние ще видим разнообразието от възможни
перспективи, които ще се използват в цялата книга от микроскопските биологични процеси до макроскопските поведенчески проблеми. Постепенно ще съ­
четаем всички теоретични перспективи, като по този
начин изградим едно общо разбиране за поведението
и натрупването на опит. Това ще е разделът във всяка
глава, където ще развиваме тези идеи. Тук ще пока­
жем как сложният феномен - полово диференциране
между лявото и дясното мозъчно полукълбо - може
да се изучава чрез взаимодействието на двете пер­
спективи - биопсихологичната и когнитивната.
ваме думите в смислени изречения? За да обяснят такива
нормални познавателни процеси, учените често изслед­
ват пациенти с мозъчни увреждания и се опитват да лока­
лизират тези функции в мозъка (Kandel, Squire, 1992). В
рамките на биопсихологичната и когнитивната перспек­
тива, тази област от знанието използва изследванията на
биопсихолозите, когнитивните психолози и други учени
от областта на невронауките, за да изследва неврологич­
ните основи на познанието. Например изследването на
пациента Н. М. показва, че хипокампът е жизненоважен
за нормалното функциониране на паметта. Ако той е раз­
рушен, настъпва тежко разстройство на паметта. Други
изследвания на пациенти с разделени хемисфери доказ­
ват, че в лявото и в дясното мозъчно полукълбо са лока­
лизирани различни познавателни функции. Тъй като м ъ­
жете и жените понякога получават различни резултати
при тестовете за когнитивните функции, някои психолози
започват да търсят полово обусловени различия в органи­
зацията на мозъка и в начина, по който той работи.
Когнитивна невронаука
Кои области от мозъка ни помагат да разпознаем лицето
на близък приятел? Кои ни дават способността да съчета­
Полово обусловени различия в мозъка
През 1974 г. психолозите Елеонор Макоби и Карол
ЕНДОКРИННА СИСТЕМА
69
Джаклин направиха подробен обзор на изследванията
върху полово обусловените различия. Освен в математи­
ческите изяви и агресивността (които ще разгледаме в
следващите глави) те откриват слаби, но сигурни разли­
ки във вербалните и пространствените способности.
Около 11-годишна възраст момичетата започват да про­
явяват по-добри езикови способности в сравнение с мом­
четата. Те са по-добри в буквуването и при по-сложни за­
дачи като звукови асоциации и писане на свободен текст.
От друга страна, момчетата са по-добри при зрителнопространствени задачи, като запомняне на форми, заучаване на лабиринти, ориентиране по карти и географски
познания (Maccoby, Jacklin, 1974).
Днес откритията в тази област са спорни. Някои от
последните обобщения показват, че половите разлики
във вербалните и пространствените способности на
мъжете и жените са по-малки, отколкото се смяташе
досега, и че постепенно намаляват. Някои психолози
дори напълно отричат наличието им (Caplan,
M acPherson, Tobin, 1985; Feingold, 1988; Hyde,
Fennema, Lamon, 1990; Hyde, Linn, 1980). Същевремен­
но други смятат, че няма принципни полови различия
в интелекта и че мъжете и жените са с извънредно
сходни познавателни способности, като допускат, че
съществуват малки, но явни различия във вербалните
и пространствените способности (Halpern, 1992;
Kimura, 1992). Това е противоречива област и със си­
гурност се нуждае от повече изследвания.
Какво да кажем за възможността да има разлика
между мъжкия и женския мозък? Полови разлики в
устройството на мозъка има и при други бозайници,
точно както и при хората. Доказателство за това са
проучванията върху латерализацията и изследванията
на неврологичноболни.
Сандра Уителсон привежда пример за полова разли­
ка в латерализацията (S. Witelson, 1976). Тя изследва
момчета и момичета между 6 и 13 години чрез тактилно-зрителна задача за съпоставяне. Без да гледат, деца­
та опипват неправилно оформени предмети с едната си
ръка - лявата или дясната. След това трябва да изберат
от зрително представените им форми тази, която са опи­
пали. Момчетата са по-добри с лявата ръка (свързана с
дясното мозъчно полукълбо), а при момичетата няма
разлика между двете ръце. Тези резултати показват, че
връзката на дясното мозъчно полукълбо с пространстве­
ните способности при момчетата се проявява в най-ранна възраст. Те се свързват с други, които показват, че
при наличие на различна латерализация тя се проявява
в по-голяма степен при мъжете. Това кара някои психо­
лози да приемат, че мъжете са „по-латерализирани“ от
жените (Bryden, 1981; Springer, Deutsch, 1989).
Психоложката Дорийн Кимура наблюдава половите
различия при неврологични пациенти, изследвайки над
200 мъже и жени с помощта на различни когнитивни за­
дачи, за да види какви проблеми възникват след наруше­
ние на специфични мозъчни области (Kimura, 1983, 1985,
70
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
1992). Тя открива, че макар нараняванията в лявата или
дясната хемисфера да водят до нарушение в словесните
или пространствените функции и при двата пола, увреж­
данията в конкретни мозъчни области могат да се проя­
вят различно при мъжете и при жените. Например по-ве­
роятно е мъжете да имат езикови затруднения след ув­
реждане в задната част на лявото полукълбо, докато при
жените подобни проблеми се проявяват по-често след на­
раняване само в предната част на полукълбото. Полови
различия се установяват и в пространствените способнос­
ти, свързани с дясното полукълбо след инсулт или катас­
трофа. Пространствените способности на мъжете се нару­
шават след увреждания в предната или в задната част на
дясното полукълбо, докато подобни нарушения при же­
ните се срещат предимно след нараняване само в предна­
та част на дясното полукълбо.
Съществуващите полови различия в латерализаци­
ята не са още изяснени, независимо че има няколко
хипотези. Една от тях е, че те се дължат на различната мозъчна организация. М озъкът на мъжете и жени­
те е организиран различно, затова и неврологичното
увреждане би ги засегнало по различен начин. Изслед­
ванията на Дорийн Кимура при мозъчно увредени па­
циенти са показателни в това отношение. Ако жените,
общо взето, са по-слабо „латерализирани“ от мъжете,
при тях трябва да се наблюдават по-малко нарушения,
ако се засегне само едната хемисфера. Това се потвър­
ждава и от други изследвания (Lansdell, 1962;
McGlone, 1978). Вероятното обяснение е, че половите
различия са резултат от хормонално въздействие.
Според Кимура половите хормони естроген и тестостерон влияят върху половото диференциране по време
на пубертета и могат да повлияят на мозъчното уст­
ройство в много ранен период от живота (Kimura,
1992). Това хормонално въздействие може непрекъс­
нато да променя мозъчната функция и да разграничи
момчетата от момичетата до такава степен, че поста­
вени при еднакви условия, тези условия да им влияят
различно в зависимост от пола. Днес все още се про­
веждат изследвания въз основа на половите разлики в
мозъчната латерализация. Възможно е, както смятат
Колб и Уишоу, разликите между жените и мъжете ос­
вен на биологични фактори, да се дължат и на промя­
на в условията на средата (Kolb, Whishaw, 1990). Спо­
ред тях разликите са резултат от въздействието на
много фактори - някои с биологичен, а други с психо­
логичен произход.
Какво е практическото значение на половите различия
при латерализацията? Това е важен и същевременно про­
тиворечив въпрос, защото винаги съществува възможност
установените полови различия между мъжете и жените да
бъдат преувеличени и използвани за подценяване на женс­
ките способности (Hyde, 1985; Halpern, 1992). Когато даде­
ни групи се различават по статус, както е с мъжете и жени­
те, често груповите различия се възприемат като дефицит
на групата с по-нисък статус, в случая жените.
Например трябва ли младите момичета да се откло­
няват от избора на инженерна професия само защото поне исторически - жените имат малко по-ниски резул­
тати в тестовете за пространствени способности? Пси­
холожката Джанет Хайд изтъква две причини, поради
които това би било трагична грешка (Hyde, 1985). П ър­
во, защото наличието на групови различия не може да
предскаже индивидуалните резултати било то на мъж
или на жена. Второ, половите различия във вербалните
и в пространствените способности са малки и те значи­
телно се припокриват при мъжете и жените (Hyde,
1981; Hyde, Linn, 1988; Sherman, 1978). Това означава, че
има жени с по-добри пространствени способности от
повечето мъже и някои мъже имат по-добри вербални
възможности в сравнение с повечето жени. Като цяло
разликите между мъжете и жените не са големи. Както
Кимура отбелязва, латерализацията на мозъчните фун­
кции при мъжете и жените би могла да е различна, но
разликата между отделните индивиди - независимо
дали са мъже или жени - е много по-голяма, отколкото
разликата между половете. При изпълнението на когнитивни задачи способностите на мъжете и жените в
значителна степен се припокриват, което е сериозно
свидетелство, че половите различия по отношение на
мозъка са недостатъчни за определяне способностите
на отделния мъж и на отделната жена.
ВРЪЗКИ
Разбирането на биологичните основи на поведението е тясно свързано с други области
на психологията. Ето някои други глави в книгата, където също разглеждаме биологичните процеси.
Глава 5
Съзнание
Разглежда влиянието на различни субстанции като алкохола или
кокаина върху мозъка.
Глава 7
Памет
Дискутира биологичните основи на пам етта.
Глава 10
Мотивация и емоции
Изучава ролята на различни мозъчните процеси при такива нагони
като глада например.
Глава 11
Развитие на бебето
и детето
Разглежда въпроси на генетиката и на пренаталното развитие.
Глава 15
Психични
разстройства
Дава информация за различните типове органични мозъчни
разстройства, причинени о т мозъчни увреждания.
Глава 16
Лечение на поведенческите
разстройства
Дискутира биологичните основи на лечението
на психичните разстройства.
РЕЗЮМЕ
Въведение
1. Биопсихологията се занимава с изучаване на връ зката между нервната
си стем а и поведението.
2. П ървите гръцки и римски лекари се смятали, че болести те се дълж ат
на нарушаване на баланса на жизнените течн ости , които циркулират
в т я л о т о и мозъка. Едва след епохата на Възраждането се приема въз­
гледът, че поведението и мисълта са продукт на специфични мозъчни
структури .
3. През XIX век невролозите започват да п равят аутопсии на починали па­
циенти и о тк р и в ат мозъчните зони, които са отговорни за различни­
т е функции. Тази работа води и до други о тк р и т и я, които показват,
че отд елн ите психични функции са свързани със специфични мозъчни
зони.
Организация на нервната система
4. Н ервната систем а на човека се състои о т централна нервна систе­
ма и периферна нервна система. М озъкът и гръбначният мозък
образуват ц ен тр ал н ата нервна систем а, а о ст ан ал а та мрежа о т нер­
ви в т я л о т о образува периферната нервна система. Периферната нер­
вна систем а се дели на соматична и автономна нервна система.
Симпатиковият дял на ав то н о м н ата нервна систем а ни подготвя
за физически действия, а парасимпатиковият дял действа, когато
сме спокойни.
5. Н ервната система има сетивни неврони, които н осят информация
към ц ен тралната нервна система, интерневрони, които препреда­
в а т информация между мозъчните неврони, и моторни неврони, кои­
т о пренасят информация до мускулигйе и к л ези те с вътреш на секреция.
Заедно тези неврони образуват една комуникационна мрежа, к о ято ин­
тегрира различните ч асти на тя л о то .
О сн овни
невронни процеси
6. Невронът се състои о т клетъчно тяло, дендрити и аксон. Той съ­
щ ествува в състояние на слаб отри ц ателен заряд, наречено потенци­
ал на покой. Н евронът се възбужда по принципа „всичко или нищо“,
РЕЗЮМЕ
-A i-
71
ако получи стимулация, която надвишава неговия праг на възбуждане.
При възбуда в неврона н астъп ва електрическа промяна, която се нари­
ча потенциал на действие.
7. Невронната трансмисия представлява превръщане на електрическия
импулс в химично съобщение, което преминава през си н ап ти ч н ата
връзка и кара прием ащ ата клетка или да увеличи, или да намали го то в­
н о с т т а си за възбуждане.
М о з ъ к и поведение: Структури и функции
8. Н ай-примитивната ч а с т о т мозъка е мозъчният ствол и свързани­
т е с него стр у кту р и продълговат мозък, мост, таламус, хипота­
ламус, малък мозък и ретикуларната формация. Тези с т р у к т у ­
ри кон троли рат най-фундаменталните аспекти на поведението к а т о диш ането и ходенето.
9. Лимбичната система е пръстен о т взаимосвързани структури ,
включващ хипокампа и амигдалата. Тя координира информацията с
другите мозъчни центрове, регулира емоционалните реакции и следи за
правилното осъщ ествяване на специфични форми на поведение к а т о
ядене, пиене и сексуална акти вн ост, които са о т съществено значение
за оцеляването ни.
10. Психохирургията представлява разрушаване на мозъчна тъ к ан с
цел да се о т с т р а н и психиатрично разстройство.
11. Мозъчната кора има характерен н агън ат вид. Големите гънки очер­
т а в а т различните зони на ко р ата в мозъчните дялове. Отпред назад
кората се състои о т фронтален (челен) дял и париетални (тем ен­
ни) дялове отгоре, темпорални дялове о тс тр а н и и тилен дял в заднат а ч аст.
12. При повечето хора асоциативните зони о т л яв ата хемисфера са спе­
циализирани за езика, а асоциативните зони о т дясн ата хемисфера за п р остран ствен и те способности. Тази асиметричност на функции­
т е се нарича латерализация.
Ендокринна система
13. Жлезите на ендокринната система к ат о хипофизата и надбъбречните жлези регулират поведението чрез отделяне на хормони ди­
ректно в кръвния ток. Н евротрансм итерите на нервната систем а и
хормоните на ендокринната систем а си приличат по това, че се изпол­
з в а т за предаване на химични съобщения в тя л о то . По то зи начин и
нервната, и ендокринната систем а получават, предават и интегри­
р а т информация.
14. Половите различия в л ат ер ал и зац и ят а м о гат да се д ъ лж ат на це­
Допълн ителна л итература
Beaumont, J. G. (1983). Introduction to neuropsychology. New York: Guilford.
О бхватен u достъпен преглед на клиничната невропсихология. Предс­
т а в я о т к р и т и я т а на невропсихолозите о т изучаването на отделни
случаи на лица с мозъчни увреждания, к ак то и о т изследването на
нормален мозък в лабораторни условия.
Kolb, В., Whishaw, I. Q. (1990). Fundamentals of human neuropsychology (3rd
ed.). New York: Freeman. Изчерпателно и съвременно въведение в т а з и
област. Специалните раздели за приложението на невропсихологичнит е изследвания представлява добър източник на информация по раз­
лични въпроси - о т нарушения в процесите на учене до психиатрични
и двигателни разстрой ства.
Levinthal, С. F. (1990). Introduction to physiological psychology. (3rd ed.).
Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall. Лесно четя щ се учебник по физиологична психология, който освен ф ун дам енталната невроанатомия
представя по изчерпателен и съвременен начин данни за т о в а как фун­
кционират човеш ките сети ва, за поведението о т по-висш порядък
72
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
ребр ал н ата организация или на хормоналното влияние върху с т р у к ­
т у р а т а и функциите на мозъка. Половите различия в мозъка не са
д о с тат ъ ч н о основание за определяне п о ст и ж е н и я та на о тд ел н и те
индивиди - било т о мъже или жени.
Изс. 1едопателеки методи
15. Експериментите, включващи хирургично увреждане на мозъка и
електрическа стимулация, са н ай -ч ести ят ни източник за разби­
ране на връзката между мозък и поведение. Например хирургичното
разрушаване на амигдалата има за р е зу л та т емоционално разстройс­
тв о (Zola-Morgan et al., 1991). Електрическа стимулация е била използ­
вана, за да се очертае к а р т а на сензорната, м о то р н а та и асоциативн а т а зона на к о р ата (Penfield, 1974; Penfield, Rasmussen, 1950).
16. За да се наблюдават следствията о т мозъчната хирургия и коровите
увреждания за поведението се използват също и изследвания на слу­
чаи. Например случаят на Н. М. разкрива в а ж н о стта на хипокампа за
функционирането на п а м е т т а (Milner et al., 1968). Други случаи кат о
например войникът, който е бил наранен в соматосензорната област на
к о р ата (Luria, 1973а), или пациенти с експресивна или рецептивна афазия в р езу л тат на мозъчно увреждане също показват в аж н о стта на дру­
ги те мозъчни структури за човешкото поведение.
Теоретични перспективи
Основните теоретични перспективи, които използвахме в та зи глава, са
биопсихологичната и когнитивната.
За по-нататъшен размисъл...
1. П редставете си, че с т е преживели сериозна автомобилна катастроф а и са
увредени онези области о т мозъка ви, които са важни за езика. След възс­
тановяването си им ате или експресивна, или рецептивна афазия. Как вся­
ка о т т я х ще се отрази върху поведението ви? Помислете си за то в а дали
ще мож ете да учите в университет или дори да извършвате такива обик­
новени неща, като да се подстриж ете или да си купите обувки.
2. Психохирургията се практикува о т неврохирурзите с цел да се помогне на па­
циенти с емоционални и поведенчески разстройства. Въпреки че обикновено
няма доказателства, че мозъчната тъкан е болна или увредена, при тази
процедура част о т мозъчните структури се премахва. Когато п ациентът
не може да поеме отговорността за подобно лечение, кой трябва да поеме
моралната отговорност за извършването на операция, която не е животос­
пасяваща?
к а т о съня и емоциите, к ак то и за биологичните основи на ученето и
психичните болести.
McCarthy, R. A., Warrington, Е. К. (1990). Cognitive neuropsychology: A clinical
introduction. San Diego, СА: Academic Press. Изчерпателен и а в то р и те­
т е н преглед на когнитивните дефицити при пациенти с мозъчни ув­
реждания. Описват се психологичният и неврологичният подход към
анализа на когнитивните умения и способности.
Nauta, W. J., Feirtag, М. (1986). Fundamental neuroanatomy. New York:
Freeman. А вто р и тетен и лесен за четене т е к с т по основите на невроан а то м и ята. Задълбочено въведение в организацията и функциите на
мозъка и н ервната система.
Springer, S. P., Deutsch, G. (1989). Left brain, right brain. (3rd ed.). New York:
Freeman. Обхватно и достъпно представяне на хемисферните разли­
чия. К нигата е отличен източник на информация за изследванията на
церебралната асиметрия при мозъчни увреждания, при разделен мозък
и при нормален мозък.
Усещане Q
Съдържание на главата
Основи: П сихоф изика и сензорна
ф изиология
СТИМУЛАЦИЯ И СЕНЗОРНИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ
Ограниченията на нашите сетива
Измерване на усещанията
Сензорни преценки: откриване на
сигнала и адаптация
Сензорни рецептори: общи принципи
ЗРЕНИЕ
физични свойства на светлината
Психологични характеристики на
светлината
физиология на зрението
СЛУХ
физични свойства на звука
Психологични качества на звука
Механизъм на слуха
Н аруш ения на функциите: Глухот а
„ Умът на учения, както и на
всеки друг човек, на любимото
куче, душещо около себе си, или
на рибата, плуваща в
аквариума, накратко - умовете
на всички живи мислещи
организми са затворници,
които зависят от
информацията, промъкнала се в
тях чрез сетивата. Вашият
свят е това, което ви дават
вашите сетива.
Възможностите на вашите
сетива определят границите на
вашето съзнателно
съществуване. “
Ст енли Корен,
Лорънс Уорд, 1989
ДРУГИТЕ СЕТИВА
Обоняние
Вкус
Кожна сетивност (осезание)
Кинестезия и равновесие
Стимулация по екстрасензорни канали
Перспективи
И зследвания и приложение: Създаване
на изкуст вено око
Взаимодействия: Усещане и адаптация
на поведението
Връзки
Цветно зрение
РЕЗЮМЕ
ранното си детство Хелън Келър е засегната от недиагностицирано за­
боляване, от което ослепява и оглушава. До 7-годишна възраст тя е на­
пълно няма, без връзки с външния свят. Тогава родителите й наемат Ан Съливан, 21-годишна, току-що завършила Пъркинсовия институт за слепи, за
да работи с детето им вкъщи. Месец след идването на Съливан Хелън започ­
ва да разбира тактилните съобщения, които Съливан прави върху ръката й.
Пробивът настъпва, когато Келър успява да схване простата връзка между
знака „вода“ и водата, изливана върху ръката й. Хелън Келър напредва тол­
кова много, че завършва колеж и по-късно описва своите преживявания.
При повечето от нас сетивата работят така добре, че ние не схващаме тях­
ното огромно значение. Но представете си как би могло да се обясни на сляп по
рождение човек разликата между бяло и черно? Или помислете как ще опишете
разликата във вкуса между солта и черния пипер на човек, лишен от вкусови усе­
щания? За слепия солта и черният пипер се различават само по вкус. За лишения
В
73
от вкусови възприятия те се различават само по цвят (Coren, Ward, 1989). Сензор­
ните ни преживявания драстично ще се ограничат, ако сетивата ни са увредени.
Защо изучаването на усещанията е важно за разбирането на психология­
та? Един от отговорите се съдържа в мотото на тази глава - мозъкът не пре­
живява нищо от външния свят, което не е било „вмъкнато“ в него от сетива­
та. Авторът на научнопопулярни книги Джилин Смит описва сетивата ни
като „шпионки“, през които откриваме света - те ни доставят информация­
та, която е абсолютно необходима за нашето оцеляване (Jillyn Smith, 1989).
Те ни казват къде да намерим храна и покрив и ни помагат да избягваме
опасностите. Специализирани клетки в нашата нервна система, наречени ре­
цептори, улавят тази информация и я привеждат във форма, която мозъкът
може да интерпретира. След като се усвои от мозъка, тази информация фор­
мира основите на нашето възприятие за света.
Усещанията се различават от възприятията. Когато четете тази страница,
специализирани светлочувствителни клетки във вашите очи доставят на мозъ­
ка ви сетивна информация. Но тя не е под формата на букви или думи. В дейс­
твителност рецепторите във вашите очи доставят информация само за изме­
нящите се конфигурации от тъмно и светло, които мозъкът трябва по-късно
да интерпретира. Усещане е процесът на получаване на информация от окол­
ната среда и превръщането й в нервни импулси за използване от мозъка.*
Възприятие е организацията и интерпретацията на съвкупностите от сетив­
на информация. То ни позволява да разбираме значението на обектите и съби­
тията, например думите на тази страница. В тази глава ще опишем как различ­
ните сензорни рецептори доставят информация за перцептивна преработка, а
в глава 4 ще видим как мозъкът интерпретира и осмисля тази информация.
ОСНОВИ
Психофизика и сензорна физиология
В психологията съществуват два главни подхода при изследване на сетивата,
като всеки от тях използва различна стратегия. Психофизиката изследва отно­
шението между количеството физична енергия в стимула (например ватовете в
електрическата крушка) и нашите усещания за стимула (колко ярък изглежда).
Сензорната физиология изследва как специализираните клетки на всяко сети­
во преобразуват външната стимулация в електрохимични сигнали, които мозъ­
кът може да декодира. На двама учени, живели през XIX век - Густав фехнер
и Херман фон Хелмхолц, се дължат главните постижения в тези области.
Густав ф ехнер и психофизиката
фехнер (Fechner, 1801-1887) започва кариерата си като професор по физика
в Лайпцигския университет. След 40-годишна възраст той заболява тежко и
това го заставя да напусне работа. Освен че страда от преумора, фехнер ув­
режда очите си, докато изследва цветното зрение, гледайки към слънцето
през цветни стъкла. След неколкогодишна изолация здравето му се възста­
новява. Състоянието му се подобрява така внезапно, че той го смята за чудо.
Промяната в здравето му пренасочва и неговите интереси - фехнер изоставя
физиката и се увлича от религията и философията.
Тези нови интереси подтикват фехнер да изследва усещанията, които той
смята за важна страна на съзнанието. Ключов философски проблем за него ста­
* Вж. глава 4 за по-точна дефиниция на термина „усещане“. - Бел. прев.
ва отношението между „обективните“ явления във външния свят и вътрешни­
те „субективни“ душевни преживявания. Опирайки се на своя опит във физика­
та, фехнер се опитва да реши този проблем, като внимателно изследва способ­
ността на хората да откриват промени в интензитета на светлината, звуците и
другите сензорни стимули. Той нарича тези изследвания „психофизика“, тъй
като чрез съчетаването на психология и физика се надява да уточни отношени­
ето между вътрешните психични преживявания (опит) и външните физични яв­
ления. В съвременната наука фехнер заема място като учен, разработил много
психофизични процедури за систематично изследване на усещанията.
Херман фон Хелмхолц и сензорната физиология
Интересът към сензорната физиология има много по-дълга история. В V век
пр. Хр. гръцкият философ Демокрит е вярвал, че ние откриваме присъстви­
ето на околните предмети благодарение на това, че те излъчват фини копия
на самите себе си (наречени eidola), които се улавят от сетивата и пренасят в
мозъка. В Средновековието тази теория се модифицира с добавката, че фи­
ните копия се предават по тръби в тялото до кухина в мозъка, наречена sensus communis - въображаемо място за сензорен анализ (Blakemore, 1977). (Не­
съществуващото sensus communis по-късно се свързва с разсъждението и пре­
ценките и вероятно е първоизточникът на израза „здрав разум“.)
През 1826 г. немският физиолог Йоханес Мюлер формулира идеята, че
ние не осъзнаваме предметите от околния свят директно, както предполага
теорията за копията, а само своите невронни отговори на външната стиму­
лация. Макар че Мюлер допринася много за ранното разбиране на сензорна­
та физиология, неговата главна заслуга е в подготовката на един ученик, чи­
ето име е Херман фон Хелмхолц.
Хелмхолц (Helmholtz, 1821-1899) е един от най-големите учени на
XIX в. (Boring, 1950; Hilgard, 1987). Започвайки кариерата си като хирург в Герма­
ния, по-късно Хелмхолц се прославя като физиолог и физик. Между многобройни­
те му постижения са първата точна оценка на скоростта на разпространение на
нервния импулс и откриването на офталмоскопа - уред за пряко наблюдение на
вътрешността на окото. По-важни за развитието на сензорната наука са неговите
оригинални изследвания върху зрението и слуха. През 60-те години на миналия век
той публикува тритомник за зрението, а също и обемист том за слуха. Третият том
за зрението и днес се цитира в литературата, а неговата теория за различаването на
височината на звука (наречена теория за мястото) е все още актуална.
Макар че нито фехнер, нито Хелмхолц са се наричали психолози, днес и
двамата се смятат за основоположници на психологията като наука. Вземайки
пример от тях, ще видим, че разбирането на механизма на усещанията изиск­
ва вникване в съответните принципи от физиката и физиологията. Познания­
та по физика са важни, тъй като не бихте могли да интерпретирате сензорни­
те преживявания, без да знаете какво представлява стимулът, който ги предиз­
виква. Например за да разберем зрението и слуха, трябва да знаем нещо за фи­
зичните свойства на светлината и звука. По същия начин изучаването на ана­
томията и физиологията на сетивните органи ще ви помогне да разберете как
всяко сетиво реагира на различна по вид физична енергия. Ето защо в начало­
то ще разгледаме връзката между стимулация и сензорни преживявания.
Психолозите, които изучават усещанията, се занимават с три главни пробле­
ма. Преди всичко те търсят долните граници на нашите сетивни възможнос­
ти. Колко е минималното дразнене, на което можем да реагираме, и колко е
минималната промяна в стимула, която можем да усетим? На второ място
те описват психофизичните отношения между определен вид физични стиму­
ли и сензорните процеси. Например как промяната в дължината на светлин­
ната вълна се превръща във възприятие на различни цветове? И накрая, те
се опитват да отделят усещанията от психологичните фактори, за да покажат
как миналият опит влияе върху сензорните процеси.
Х ерм ан ф о н Хелмхолц. Хелмхолц е немс­
ки физиолог, физик и м ат ем а ти к с най-го­
лям научен принос 6 о б л а с т т а на сети ва­
т а . Въпреки че изследванията му полагат
основите на експерим енталната психоло­
гия на усещ анията и въ зп р и яти ята, не го
причисляват към основателите на психо­
логията, т ъ й к а т о сам и ят т о й е разглеж­
дал своите изследвания к ат о принадлежа­
щи към о б л а с т т а на физиологията.
ПСИХОфИЗИКА И СЕНЗОРНА ФИЗИОЛОГИЯ
75
Помислете върху това...
М ислите ли, че ще у с е т и т е крилцето на
муха, ако падне на б у з а т а ви? М ож ете
ли да ч у е т е т и к т а к а н е т о на часовник в
т и х о жилище? О т какво р азсто ян и е
м о ж ет е да ви д и те пламъка на свещ в
т ъ м н а нощ? Как психолозите и зучават
се н зо р н и те прагове, за да р а з б е р а т
н а ш и т е усещ ания?
150 160 170 180 190 200
Стимулен интензитет
(Условни единици)
Стимулация и сензорни преживявания
Ограниченията на нашите сетива
Сензорните рецептори, например рецепторите в нашите очи и уши, са огра­
ничени както спрямо вида информация, която могат да получават, така и
спрямо силата на дразнене, необходима, за да се предизвика усещане. За да
бъде забелязан, стимулът трябва да бъде съвместим със сензорния рецептор
и достатъчно силен, за да го стимулира. Равнището на интензитета, което е
достатъчно да предизвика усещане, се нарича сензорен праг. Има два вида
сензорни прагове и всеки посочва различни ограничения на сетивата.
Първото ограничение на сетивата ни се нарича абсолютен праг. Това е найслабото равнище на сила на стимула, което може да предизвика усещане. Сти­
мули, чиято сила е под абсолютния ни праг, не се забелязват. Пример за абсо­
лютен праг е най-слабият звук от вашето стерео, при което все още можете да
го чувате. Нашите възможности за откриване на промени в интензитета на
стимулите са ограничени. Например с колко трябва да засилим или намалим
стереото, за да уловим разликата. Тази граница се нарича диференциален или
различителен праг - най-малката промяна в интензитета на стимула, която
може да се открие. Промени в интензитета, равни на различителния праг, пре­
дизвикват едва доловима разлика (just noticeable difference, JND) в усещането.
Например казваме, че някакъв стимул е „по-ярък“ или „по-тежък“ отпреди.
Промени, които са по-малки от JND, не се откриват.
А
Абсолютен праг
150 160 170 180 190 200
Стимулен интензитет
(Условни единици)
Ф и гу р а 3.1. Съотношение между си­
лата на стимула и откриването му
А. На т а з и графика е показана въображае­
ма психометрична функция на зависи­
м о с т т а на процента о тк р и т и стимули
о т техн ия и н т е н зи т е т : Ако сензорният
праг беше рязко определен, щеше да същес­
тв у в а т а к а в а стой н ост на и н тен зи те­
т а , под к оято сти м улите нямаше никога
да се о т к р и в а т и над която т е щяха да се
о т к р и в а т винаги. Б. Д ей ст в и те л н а та
психометрична крива показва постепенно
преминаване о т „никога о тк р и т и “ при
много ниски и н те н зи те т и към „винаги
о т к р и т и “ при високи и н тен зи тети . Пора­
ди постепенното нарастване на процен­
т а о т к р и т и стимули п р агъ т се дефинира
к а т о нивото на и н т е н з и т е т , при което
сти м у л ъ т се открива в 50 °!с о т пробите.
76
ГААВА 3. УСЕЩАНЕ
През 1860 г. фехнер разработва процедурите за изчисляване на абсолютния
праг. При метода на границите интензитетът на стимула се променя, за да се
намери точката, при която се изменя отговорът на наблюдателя. Например за
да се измери абсолютният праг на стимул като светлината, се изменя нейното
енергийно ниво, докато тя стане едва забележима. Започва се с ярка светлина,
която става все по-слаба и по-слаба, или с отсъствие на светлина, чийто интен­
зитет постепенно се увеличава, и се търси абсолютният праг - точката, при ко­
ято светлината може едва да се забележи. Между другото, това е същата про­
цедура, която се използва в очния кабинет за изследване на зрението.
В идеалния случай, ако методът на границите можеше да определи абсо­
лютния праг за даден сензорен дразнител, психометричната функция, която
описва връзката между стимулния интензитет и изпълнението на задачата,
би трябвало да прилича на функцията, показана на фигура З.1.А. Стимули,
които са под абсолютния праг (180 единици в този пример), никога няма да
се откриват, докато стимули, които са над прага, ще се откриват при всяка
проба. Всъщност действителното изпълнение се описва от кривата на фигу­
ра 3.1.Б. Вместо рязко разделяне на чувствителността между винаги пропус­
нати и винаги открити сигнали съществува градация - честотата за открива­
не постепенно нараства с преминаването от ниски към високи интензитети.
В този обхват на интензитети стимулът може да се открие при една проба и
да не бъде открит при друга.
Защо няма рязък преход от незабелязването на стимула към неговото отк­
риване? Съществуват няколко причини за това. Първо, в нервната система мо­
гат да настъпват спонтанни промени както при наличието, така и при отсъст­
вието на външна стимулация. Тази спонтанна активност, наречена невронален
шум, може да затрудни откриването на стимула. Второ, умората или даже про­
мяна във вниманието могат да доведат до флуктуации в чувствителността. И
накрая, мотивацията на човека може да варира от проба на проба. Тъй като
има толкова много източници на вариации в преценките, абсолютният праг се
дефинира условно като нивото на интензитета, при което стимулът се откри­
ва в 50 % от пробите. Според този критерий хипотетичните данни на фигура
3.1.Б показват, че абсолютният праг е 180 единици. Таблица 3.1 ни дава дейст­
вителния абсолютен праг за различни сетива, изразен с термини от всекидне­
вието. Праговете варират както за различните сетива, така и за различните
хора, а също и при промяна на обстоятелствата. Очевидно е, че човек с лошо
зрение няма да види пламъка на свещ от 50 км, нито онзи, който е с хрема, ще
усети миризмата на капка парфюм в шестстайно жилище.
Таблица 3.1. Абсолютни прагове
за различни сензорни модалности
Сетиво
Абсолютен праг
Зрение
Слух
Вкус
Диференциален (различителен) праг
Обоняние
Процедурата за измерване на диференциалния (различителния) праг е описа­
на от немския физиолог Ернст Вебер през 1834 г. При неговите опити на из­
следваните лица се дава да вдигат стандартни тежести и тежести за сравне­
ние и да кажат дали са еднакви, или не. След многократни проби Вебер оп­
ределя най-малката разлика в теглата, която лицата успяват да открият. Той
установява, че когато стимулите се различават много, изследваните лица ви­
наги откриват разликата, но когато тя е малка, те често не успяват да я за­
бележат. Резултатите на Вебер са сходни с общата психометрична функция,
показана на фигура 3.1.Б. Различителният праг, както и абсолютният праг се
определят условно като най-малката разлика между стандарта и стимулите
за сравнение, която се открива в 50 % от пробите.
Най-интересната находка в изследванията на Вебер е, че различителният
праг се изменя в зависимост от теглото на стандартния стимул. При проби с
леки тежести изследваните лица откриват много малки различия между стиму­
лите, но с увеличаване на тежестите за това са им необходими по-големи раз­
лики между тях. Както всъщност знаем от всекидневния си опит, по-вероятно
е да открием малка промяна в слаб стимул, отколкото същата промяна в посилен стимул. Нарастването на цената на хамбургера с един долар сигурно ще
направи впечатление, но същото увеличение в цената на скъпа вечеря във
френски ресторант може изобщо да не се забележи. Въпреки че JND (едва до­
ловимата разлика) в цената на хамбургера и в цената на скъпата вечеря е раз­
лична, съществува едно забележително постоянство. Процентът, с който тряб­
ва да се промени цената, за да бъде забелязана промяната, остава един и същ.
Нека екстраполираме резултатите на Вебер: ако някой трябва да носи 5-килограмова торба, теглото й трябва да се промени със 100 грама (2 %), за да се за­
бележи промяната. Ако теглото на торбата е 25 кг, промяната трябва да е 500
грама (2 %) и накрая - при тегло 50 кг откриваемата промяна е 1 кг (отново
2 %). Докато JND в този пример се мени от 100 грама до 1 кг, промяната, из­
разена в проценти, остава една и съща. Резултатът, че JND е постоянен процент
от интензитета на стимула, е известен като закон на Вебер, а постоянният про­
цент, установяван във всеки отделен случай, е известен като константа на Ве­
бер. Таблица 3.2 показва стойностите на константата на Вебер за различни ви­
дове сензорни стимули.
Тъй като сетивата се различават по своите възможности да откриват про­
мени в стимула, различията в чувствителността се отразяват върху JND и
постоянните проценти, необходими за откриване на промяната. Както се
вижда от таблица 3.2, ние сме много по-чувствителни към промени във ви­
сочината на тоновете или към промени в яркостта на светлината (малки
константи на Вебер), отколкото към промени в солеността или в натиска
върху кожата. Тези различия в чувствителността се основават на различното
количество рецептори във всяко от нашите сетива. В сравнение с броя на
вкусовите рецептори ние имаме много повече зрителни рецептори. Законът
на Вебер показва, че докато сетивата се различават по чувствителност, то
промените в чувствителността им са свързани по един и същ начин с проме­
ните в стимулния интензитет за много различни сензорни стимули.
Допир
Пламък на свещ на раз­
ст о ян и е 50 км в т ъ м н а
и я сн а нощ
Звук на ръчен часовник
на 6 м р азсто ян и е
в т и х а обстан о вка
Една чаена лъжичка
захар в 7,5 л и т р а вода
Една кап ка парфюм
в ш е с т с т а й н о жилище
Крило о т муха, падащо
върху б у з а т а ви о т
1 см височина
По Galanter (1962).
Таблица 3.2. С т о й н о с т и н а
к о н с т а н т а т а н а Вебер за различни
сензорни с т и м у л и
Сензорни
стимули
Височина н а т о н
Я ркост н а светли н а
Повдигани т е ж е с т и
Г рьм кост на т о н
Н ати ск върху к о ж а т а
Вкус на солен р азтво р
Константа
на Вебер
0,3%
1,7%
2,0%
10,0%
14,3%
20,0%
По Schiffman (1976) и други източници.
СТИМУЛАЦИЯ И СЕНЗОРНИ ПРЕЖ ИВЯВАНИЯ 7 7
Измерване на усещанията
2 4 8
16
32
64
128
Стимулен интензитет
(Условни единици)
Ф и гу р а 3.2. Промени в стимулния интен­
зитет и едва доловими промени в сила­
та на усещане. При то в а психофизично о т ­
ношение при н арастване си лата на стимула са
необходими прогресивно нарастващ и измене­
ния в стимулния и н т е н з и т е т , за да се предиз­
в и к ат еднакви по величина нараствания в си­
л а т а на усещане. Това съотношение е накара­
ло Фехнер да приеме, че силата на усещане е
пропорционална на логаритъма на си лата на
дразнене.
Описаните ограничения на нашите сензорни възможности представляват само
една страна на усещанията. Психолозите и другите изследователи на сетивата
искат освен това да знаят как сетивните преживявания се изменят с промяната
на физическите стимули. Например как се изменя усещането ни за яркост или
гръмкост с промяната на силата на светлината или звука? За да можем да от­
говорим точно на такива въпроси, се нуждаем от психофизична скала. В този
контекст терминът скала се дефинира като градуиран инструмент за измерва­
не. Ние всички познаваме многобройни скали, които измерват различни фи­
зични величини. Кантарът в банята мери тегло, линийките - дължина, а термо­
метрите - температура. Всяка от тези физични скали измерва дадена количес­
твена физична величина (тегло, дължина или температура) и я уточнява в тер­
мините на определена физична единица за измерване (килограми, сантиметри
или градуси). Психофизичната скала е концептуално сходна с физичните скали,
но се различава от тях по нещо много съществено: тя взема даден измерим фи­
зичен стимул - като тегло в килограми - и го измерва като субективно сензор­
но преживяване - като „тежина“. Ние можем да измерим точно един физичен
стимул като интензитета на светлината с физичен инструмент, но не сме в със­
тояние да използваме инструмент, за да измерим личното, субективно усещане
за яркост. Този личен аспект на преживяването поставя проблеми пред психофизиката. Проблеми поражда и фактът, че стимулация и усещане не са свърза­
ни помежду си едно към едно. Например включването на трикомпонентна
електрическа крушка от 50 на 100 вата или от 50 на 150 вата не удвоява и не ут­
роява нашето усещане за яркост. Вместо това усещането ни за яркост нараства
във все по-малка степен, въпреки че стимулният интензитет се увеличава с ед­
наква стъпка (от 50 на 100 и след това на 150 вата). В този случай еднакви на­
раствания на стимулацията предизвикват намаляващ отзвук в усещанията.
Непряко измерване на усещанията
За да разбере това съотношение, фехнер разработва психофизична скала. Той
измерва промените в сензорните стимули (например нарастването на свет­
линната енергия), които са необходими, за да се получи равномерна серия от
едва доловими нараствания на яркостта. Пример за този тип скала, в който
стимулният интензитет нараства по-бързо от силата на усещанията, е предс­
тавен на фигура 3.2. Хипотетичните данни показват, че усещанията са функ­
ция на интензитета на дразнене. Например запалването на свещ в тъмна стая
предизвиква много по-голяма промяна в усещането, отколкото ако я запалим
в стая, в която вече има 100 горящи свещи. Въпреки че промяната в светлин­
ната енергия е една и съща и в двата случая (прибавяме една свещ), промяна­
та в усещанията не е еднаква.
фехнер предполага, че силата на усещанията е пропорционална на лога­
ритъма на силата на стимула. Това означава, че са необходими все по-големи нараствания в стимулния интензитет, за да се предизвикат еднакви нарас­
твания в силата на усещанията. Това съотношение е показано на фигура 3.2
и е известно като закон на фехнер. Законът на фехнер обаче не е общовали­
ден. Той не може да предскаже факта, че за такива стимули като тегло, тем ­
пература и електрически удар нарастването на силата на дразнене води до
по-големи, а не до по-малки нараствания в силата на усещане. Например уд­
вояването на силата на удар с електрически ток води до около десетократно
увеличение на възприетата сила на удара (S. S. Stevens, 1975).
Пряко измерване на усещанията
Сто години след фехнер изследователят С. С. Стивънс от Харвардския универ­
ситет предлага друг начин за измерване силата на усещанията (S. S. Stevens,
78
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
1957, 1962) - чрез Aiemoda за пряко скалиране (method of magnitude estimation).
При тази процедура на наблюдателя се представя стандартен стимул, да речем
светлинен, с някакъв зададен интензитет. На този светлинен стимул се припис­
ва произволно цифровата стойност 100 и той се използва като основа за срав­
нение на всички други стимули. Ако наблюдателите смятат, че някакъв втори
светлинен стимул е двойно по-ярък от стандартния, му приписват стойността
200; ако пък мислят, че е двойно по-слаб от стандарта, го оценяват с 50. По този
начин наблюдателите отчитат пряко своите сензорни преценки в широк обхват
от стимулни интензитети и създават една психофизична скала.
Когато такива различни сензорни качества като яркост, видима дължина
и сила на удар се изследват по метода за пряко скалиране, се откриват голе­
ми различия между психофизичните функции (фигура 3.3). Функцията за пре­
ценка на яркост е близка до класическата фехнерова функция. Тя показва
компресия на сензорния отговор - преценките за яркост нарастват все помалко и по-малко при еднакви нараствания на стимулния интензитет.
Другите функции на фигура 3.3 показват обаче, че са възможни и други съ­
отношения. функцията на видимата дължина (скалиране на дължините на
различни линии в сравнение с дължината на линия, избрана за стандарт) по­
казва линейно (едно към едно) съотношение между стимулация и усещане удвояване на дължината на една линия удвоява преценката за дължина. Фун­
кцията за силата на удар с електрически ток (скалиране на сравняван удар с
интензитета на стандартен удар) показва усилване {експанзия) на сензорните
преценки, тъй като удвояването на интензитета на удара води до усилване на
усещането повече от два пъти. Компресията, линейното отношение и усилва­
нето („експанзия“) показват обхвата на психофизичните функции.
Стивънс описва различните функции с математически изрази и открива,
че силата на усещане е пропорционална на силата на дразнене, повдигната на
степен, която е различна за всяко сетиво. Тази функция, известна като сте­
пенен закон на Стивънс, показва защо нарастванията на стимулния интензи­
тет водят до различно нарастване в силата на усещанията за всяко от сетива­
та. Вероятно отделните сетива се различават по своята чувствителност зара­
ди специфичната полза от тези различни съотношения. Например податли­
востта към вредния ефект на отблясъка се намалява, ако нашето усещане за
яркост е компресирано, докато избягването на опасни удари се улеснява, ако
чувствителността ни към удар е усилена (Goldstein, 1984).
Нашите разбирания за това как стимулацията влияе върху сензорните
преценки се основават на едновековни изследвания, които продължават и
днес. Все още има много неизвестни около това как преценяваме дали един
стимул е налице или не, или дали е претърпял някаква промяна. Както ще
видим в следващия раздел, тези сензорни преценки се влияят и от други фак­
тори освен сензорната стимулация.
0 10 20 30 40 50 60 70 80 90100
Стимулен интензитет
(Услобни единици)
Ф и гу р а 3.3. Три вида психометрични
функции. Психофизичните функции са раз­
лични за различните видове физични стимули.
Преценките за яркост показват намаление на
ч у в ств и т ел н о ст та с нарастване на стимул­
ния и н т е н з и т е т , преценките за си лата на
удар с електрически т о к показват н араства­
не, докато оценките за дължина зави сят ли­
нейно о т размера на стим улите. Компресия,
линейност и усилване („експанзия“) са т р и т е
вида психофизични съотнош ения.
Сензорни преценки:
откриване на сигнала и адаптация
Психолозите отдавна знаят, че нашите абсолютни и различителни прагове мо­
гат да се влияят от това дали сме уморени, заинтересувани, внимателни или
добре обучени при изпълнението на дадена задача. Както видяхме от фигура
3.1.Б, сензорните прагове в никакъв случай не са фиксирани величини; те зави­
сят от разнообразни фактори. При измервания на сензорните прагове старател­
ните наблюдатели често са несигурни. Нещо повече, промяна в инструкциите
може да промени отговорите им. Либерални инструкции (например „Отгова­
ряй, ако мислиш, че си чул тон, дори и да не си сигурен“) ще водят до склон­
ност към положителни отговори, т. е. към тенденция да се казва, че е имало
стимул, докато по-строгите инструкции („Отговаряй само ако си сигурен, че си
чул тон при всяка проба“) ще водят до по-консервативна стратегия, или с друСТИМУДАЦИЯ И СЕНЗОРНИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ
79
ги думи - до склонност към отрицателни отговори. Тъй като резултатът зави­
си от такива въздействия, основателно е да се запитаме доколко изпълнението
при задача за измерване на праг отразява личните критерии за преценка
(склонност към определен вид отговори - response bias) и доколко реалната чув­
ствителност на лицето. С този проблем се занимават два теоретични подхода.
Теорията за откриване на сигнала отделя чувствителността от другите факто­
ри, които влияят на преценката, а теорията за нивото на адаптация показва
как чувствителността може да се изменя въз основа на миналия опит.
Теория за откриване на сигнала
Представете си, че сте радарен оператор и трябва да решите дали едно слабо пе­
тънце или сигнал на вашия екран е самолет. Ако не сте сигурен, тъй като сигна­
лът е слаб, различни фактори могат да повлияят върху мотивацията ви да вземе­
те решение „да“ или „не“. Ако работите на силно натоварено столично летище и
се стремите да избегнете на всяка цена сблъсък на самолети, ще бъдете склонен
да грешите в посока на „да“. Ако обаче работите във военностратегическа база,
решението „да“ може да вдигне под тревога цяла ескадрила бойни самолети. Тъй
като вдигането във въздуха на изтребителите е скъпо и опасно, бихте искали да
грешите в посока на консервативното решение, докато сигналът на екрана стане
по-силен. Така вашата преценка за един слаб сигнал може да зависи не само от
чувствителността. Теорията за откриване на сигнала, която в началото е разра­
ботена за целите на комуникационните съоръжения, подчертава, че сензорните
преценки не се определят само от силата на стимулите, но и от мотивите и очак­
ванията на хората, както и от „невроналния шум“, който винаги съществува в
нервната система. Теорията за откриване на сигнала установява, че възгледът за
прага като резултат на процес от вида „всичко или нищо“ е погрешен. Напротив,
усещането е процес на градация, който зависи както от интензитета на стимула,
така и от желанието на хората да реагират. Сензорните процеси и процесите на
вземане на решение определят заедно сензорния отговор.
В типичен за откриване на сигнали експеримент изследваното лице седи в
тиха стая с лице към предупреждаваща светлина, която периодично светва за
кратко. Всеки път, когато светлината се включи, може да се включи или не
краткотраен тон. В хода на многобройни проби интензитетът на тона се проме­
ня от гръмък до много слаб, а има и значителен брой „празни проби“ (уловки),
при които не се подава тон. Задачата на слушателя е при всяка проба да казва
дали е имало тон. Възможни са четири резултата от такива проби. Слушатели­
те могат да отговарят, че са чули тон, когато той наистина е бил подаден (улучване), или че не са чули тон, който е бил подаден {пропуск). Обратно, те могат
да кажат, че са чули тон, когато не е бил подаден (фалшива тревога), или че не
са чули, когато наистина не е имало подаден тон (верен отказ). Забележете, че
тези термини се прилагат и към операторите на радари, които често се сблъск­
ват точно с такъв вид задачи за откриване на сигнали.
При гръмки тонове няма проблеми - слушателите най-вероятно ще кажат,
че са чули всеки тон, и резултатът ще бъде висок дял открити сигнали. Но с
отслабването на тона задачата става все по-трудна. Според теорията за отк­
риване на сигнала тя става по-трудна поради наличието на спонтанен шум в
нервната система. Както видяхме в предишната глава, невроните спонтанно
и случайно генерират импулси дори при отсъствието на външна стимулация.
Слушателят се сблъсква с проблема дали към шума се е прибавил слаб сиг­
нал (като слушането на програма от радиопредавател с амплитудна модула­
ция при наличие на атмосферни смущения), или е имало само шум. Невроналният шум може да накара слушателите да подадат фалшива тревога, когато
не е имало сигнал, или да пропуснат подадени слаби сигнали.
Решението на слушателя да каже „Да, чух тон“ или „Не, не чух“ може да се
повлияе от мотиви и очаквания, които въздействат върху критерия за отговор.
Този критерий, или повратна точка, е мярка за желанието на слушателя да
80
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
каже, че е бил подаден тон, и той може да се променя - да се повишава или по­
нижава. Например, ако се награждава откриването на слаб сигнал (ако ви пла­
щат 1 долар за всяко откриване и не ви наказват за фалшивите тревоги), тога­
ва вероятно ще снижите критерия за отговор и ще казвате по-често „Да“. В ре­
зултат на тази стратегия ще откриете повече слаби тонове и ще дадете повече
фалшиви тревоги. От друга страна, ако фалшивите тревоги струват скъпо (ако
ви глобяват 1 долар за всяка фалшива тревога и не ви награждават за открива­
нията), вероятно ще вдигнете високо критерия за отговор, за да намалите броя
на фалшивите тревоги, макар че с това ще увеличите случаите на пропускане.
Теорията за откриване на сигнала комбинира всички тези различни отговори,
за да извлече математическа мярка за чувствителността на изследваното лице,
наречена ниво на откриване, или по-просто d (произнася се „де прим“). В до­
пълнение теорията дава начин за измерване на критерия за отговор на изслед­
ваното лице, наречен Бета, който е относително независим от чувствителност­
та. По този начин изследователите на откриването на сигнали могат да измер­
ват както сензорните процеси, така и процесите за вземане на решение.
Теорията за откриване на сигнала е разработена от инженери в лаборатории­
те на компанията „Бел Телефон“, за да се изследва разбираемостта на разговори
по телефонните линии. Тя обаче се оказа полезна в най-различни ситуации - от
експерименти върху паметта през медицинска диагностика („Показва ли тази
рентгенова снимка ранни белези на белодробен рак?“) до решение за предсроч­
но освобождаване от затвор („Ще наруши ли този човек отново закона, ако бъде
освободен?“). Тя е полезна, когато решението „Да/Не“ трябва да се вземе в усло­
вия на несигурност или при наличието на шум. Във всеки случай, когато едно
лице или група вземат решение, те трябва да претеглят ползите от улучване (от­
криване) в сравнение със загубите от пропуск или фалшива тревога.
Теория за нивото на адаптация
Сензорната адаптация е намаление на чувствителността, което настъпва в
резултат на продължителна непрекъсната стимулация. Таблица 3.3 показва
загубата на чувствителност за допир, когато върху кожата се постави постоянна тежест. Макар че бузата е по-чувствителна от горната част на китката,
а времето за адаптация е по-дълго за големи, отколкото за малки тежести,
чувството за допир изчезва за секунди. Подобни адаптационни промени нас­
тъпват и в другите сетива.
Адаптацията към непроменлива стимулация е необходима, тъй като про­
дължителните постоянни стимули не ни дават нова информация. Подобно на
тиктакането на близкия часовник или допира на нашето облекло постоянни­
те, неизменящи се стимули скоро се игнорират. Сензорната адаптация е полез­
на, защото чрез отслабване на чувствителността към старото тя подчертава
новото. Адаптацията към тъмното ни прави по-чувствителни към светлината;
адаптацията към горещината ни прави по-чувствителни към студа. Сензорна­
та адаптация осигурява отправната точка, която ни помага да забелязваме
промените в стимулите. Тази варираща отправна точка е наречена равнище на
адаптация (Helson, 1964).
Според теорията за нивото на адаптация чувствителността не зависи само
от интензитета на настоящия стимул. Това, което чувствате сега, е повлияно
от онова, което сте изпитвали преди (Helson, 1964). За да видите как пред­
шестващата стимулация може да повлияе върху сензорния ефект, направете
следния опит, илюстриран на фигура 3.4. Поставете едната си ръка в съд с го­
реща вода, а другата - в съд със студена вода. След около една минута поста­
вете и двете ръце в съд с хладка вода. Резултатът ще ви изненада. Вместо да
чувствате водата хладка, ще я чувствате студена с ръката, която е била в го­
рещата вода, и топла - с ръката, която е била в студената вода. Тази демон­
страция на сензорна адаптация показва как сегашните ни усещания се влия­
ят от предшестващата стимулация.
Таблица 3.3. Средно време в секунди
за прекратяване на усещането
в зависимост от теглото
и местоположението
на тактилния стимул
Тегло
на
стимула
(мг)
50
100
500
1000
2000
Горна
част на
китката
2,42
3,82
6,01
6.71
9,52
Буза
5,71
6,37
11,63
13,51
19,36
Адаптирано по М. J. Zigler (1932).
СТИМУЛАЦИЯ И СЕНЗОРНИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ
81
ю 12
1 0 10
108
фигура 3.5. Електромагнитният и
видимият спектър. Ч а с т т а о т ел ект­
ромагнитния спектър (долната линия на
фигурата), която е видима за човешкото
око, се състои о т т я сн а ивица между у л т ­
равиолетовите и инфрачервените лъчи.
Видимата ч а с т на спектъра (горе) показ­
ва ц вето вете на д ъ га та т а к а , как то се
виж дат, когато се прекара слънчева с в е т ­
лина през призма.
106
10^
102
102
104
106
(Uttal, 1973). Всеки т и п излъчване има своя характерна дължина на вълната
(т. е. разстоянието от гребена на една вълна до гребена на следващата). Нап­
ример гама-лъчите са с много малка дължина на вълната - по-малко от две
милиардни части от сантиметъра, докато радиовълните могат да се измер­
ват с километри. В обхвата на енергийния спектър има малка ивица от дъл­
жини на вълната, наречена видим спектър (фигура 3.5.Б), които се възприе­
мат от човешкото око. Обхватът на видимия спектър е от 390 до 760 нанометъра (nm). (Нанометър е една милиардна част от метъра.)
Психологични характеристики на светлината
физически светлината може да се опише чрез нейните дължина на вълната, амлитуда и чистота. Тези измерения съответстват най-добре на това, което нарича­
ме цвят, яркост и наситеност (видимата чистота на цвета). Една от най-известните особености на зрителния спектър е, че светлина с различна дължина на въл­
ната се възприема като различни цветове. Този факт е отбелязан от Нютон през
1762 г. - той прекарва слънчева светлина през призма и наблюдава цветовете на
дъгата. Същото може да се види на фигура 3.5. С нарастването на дължината на
вълните във видимия спектър възприетият цвят се променя от виолетов в син, зе­
лен, жълт, оранжев и накрая в червен. Цветен тон е възприятието за цвят, кое­
то се определя от дължината на вълната. Височината на една вълна, известна
като нейна амплитуда, е свързана с възприятието за яркост. Колкото по-висока
е амплитудата, толкова по-ярък изглежда цветът. Светлината се характеризира
и със своята чистота - това е броят различни дължини на вълната, които съста­
вят даден цвят. Колкото по-голяма е чистотата, толкова по-малък е броят на раз­
личните дължини на вълната и толкова по-наситен изглежда цветът. Тези три из­
мерения на цвета могат да се видят в цветното тяло, показано на фигура 3.6.
Физиология на зрението
Това, което виждаме, не е просто функция на физическата енергия, идваща
от заобикалящите ни предмети, а зависи също от структурата на окото и не­
говите връзки с мозъка. За да можем да разберем как виждаме обектите в
84
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
Бяло
Черно
заобикалящия ни свят, трябва да узнаем преди всичко как светлинната енер­
гия се фокусира върху клетките рецептори в окото и как се преобразува в
нервни импулси. Както може би си спомняте от глава 2, рецепторите са спе­
циализирани нервни клетки, чрез които се получава сензорната стимулация.
Тези клетки преобразуват видовете енергия като светлинни вълни, звукови
вълни или ароматни молекули в нервни импулси за мозъка. В този раздел ще
изследваме как се преработва зрителната стимулация от момента, в който
постъпва в окото като светлина, до момента, в който достигне мозъка като
кодиран нервен сигнал.
фигура 3.6. Цветното тяло. Ц ветн о то
тяло показва разликите между то н , наси­
т е н о с т и яркост на ц вета. Ц ветн и ят
то н е представен чрез различните цветни
ивици по окръж ността, н а с и т е н о с т т а по радиуса, а я р к о с т т а - по вертикална­
т а ос. Всеки вертикален панел показва раз­
ликите по н аситен ост и яркост, които
м огат да същ ествуват в един цветен то н .
Анатомия на окото
фигура 3.7 показва напречен срез на човешкото око. Светлината, която навлиза
в окото, преминава през роговиц ата* - прозрачна обвивка в предната част на
окото, която осигурява защита и механична опора, и л е щ а т а - прозрачна струк­
тура, която фокусира светлината. Количеството светлина, навлизащо в окото, се
контролира от размера на зен и ц ата. Това е отворът, или черното петно в среда­
та на ириса - богато оцветена структура, която се състои от антагонистично дейс­
тващи мускулни снопчета и определя размера на зеницата, а също и цвета на очи­
те. Идващата светлина се фокусира върху р е т и н а т а - едно покритие на дъното на
окото с дебелината на лист хартия, съставено от милиони светлочувствителни ре­
цептори. Основните отличителни места на ретината са ф о в е я та - малка ямка в
ретината в центъра на зрителното поле, и сляпото петно - мястото, където кръ­
воносните съдове и нервите влизат в окото или излизат от него.
Вътреочна
течност
Стъкловидно тяло
Ретина
фовея
*
Роговицата е и главната струк­
тура на окото, която пречупва свет­
лината и прави възможно фокусира­
нето й върху ретината от лещата. Бел. прев.
Фигура 3.7. Устройство на човешкото
око. С ветлината преминава през роговица­
т а , зеницата и лещ ата, преди да достигне
светлочувствителната ретина на дъното
на окото. Роговицата и лещ ата определят
силата на пречупване о т окото. Ако фор­
м а т а на роговицата е неправилна, ч а с т о т
светли н ата няма да се фокусира върху ре­
т и н а т а . Това състояние може да се кори­
гира с очила или ко н тактн и лещи.
Роговица
Зеница
Леща
Ирис
Ресни чест
мускул
Очен нерв
Глава на очния нерв
(сляпо петно)
ЗРЕНИЕ
85
Зеницата се управлява от автономната нервна система и може да бъде дилатирана (разширена) или констриктирана (свита) според осветлението. При сла­
ба светлина зеницата се разширява така, че позволява в окото да навлезе пове­
че светлина; при силна светлина тя се свива, което намалява количеството на
разсеяната светлина в окото и подобрява способността ни да виждаме ясно. Раз­
мерът на зеницата зависи и от психични фактори. Той например е положително
свързан както с оценяването на сексуалната привлекателност, така и със степен­
та на умствено напрежение, изисквано за определена задача. Зеницата се разши­
рява, когато гледаме едно привлекателно лице или се концентрираме върху
трудна задача (Hess, 1965; Kahneman, 1973). Изглежда че този факт е известен
отдавна. Говори се, че още преди столетия китайските търговци на скъпоценни
камъни са наблюдавали очите на своите клиенти като индикация за намерени­
ето им да направят покупка (J. Smith, 1989).
Точно зад зеницата се намира лещата. Светлина отблизо или отдалеч се фо­
кусира чрез процеса на акомодация - фино нагласяване на формата на лещата,
извършвано от мускулите, които я поддържат. Ако окото не е добре фокусира­
но, резултатът е к ъ с о гл ед с тв о или д ал ек о гл е д с тв о (фигура 3.8). Недостатъци­
те при фокусиране на окото са отчасти наследствени, но наблюденията показ­
ват, че прекаленото четене може да допринесе за късогледството (J. Smith,
1989). Ето защо е полезно при четене периодично да се дава почивка на очите.
Ще я направите, като от време на време гледате навън през прозореца, тъй като
това отпуска очните мускули и подобрява кръвообращението в окото.
Способността ясно да се виждат детайли се нарича зр и те л н а остр ота. Тя е
най-висока в центъра на ретината, известен като фовея. Стандартни тестове, при
които закриваме едното око и четем букви от таблица, поставена на някакво раз­
стояние, измерват нашата способност да виждаме детайли. Встрани от фовеята е
сляпото петно - малка област, лишена от рецептори. На това място аксоните на
ретиналните клетки напускат окото. Тъй като тук няма рецептори, няма и чувс­
твителност към светлината. Тази липса в зрителната чувствителност не се забе­
лязва в обикновени условия, но ако затворите едното си око и следвате указани­
ята към фигура 3.9, ще усетите ефекта от наличието на това сляпо петно.
Поставете този лист на около 30 см пред очите и закрийте дясното си око,
а с лявото фиксирайте точката. Ако приближавате или отдалечавате главата
си от листа, можете да намерите разстояние, на което думите в лявата част
изчезват. Вие няма да виждате думите, когато изображенията им попадат
върху онази част на лявата ретина, наречена оптичен диск или сляпо петно,
която е лишена от рецептори.
Светлочувствителната ретина
Фигура 3.8. Зрението в различни усло­
вия. В случай А човек с нормално зрение
вижда ясно както близки, т а к а и далечни
обекти, т ъ й к ат о лещ ата фокусира св ет­
лината върху р ети н а та . В случай В човек с
късогледство не може да вижда далечни
предмети, тъ й к ат о светл и н ата се фоку­
сира пред р ети н ата. Вдлъбната леща ко­
ригира то в а състояние, к ат о причинява
разсейване на светлината. В случай В човек
с далекогледство (хиперметропия) не виж­
да ясно близки предмети, т ъ й к ат о св ет­
ли ната о т т я х се фокусира зад р ети н а та .
Този проблем се о тс тр а н я ва с изпъкнала
леща, която събира светлинните лъчи.
Ретината е мрежа от клетки, които превръщат светлината в нервни импулси.
Както е показано на фигура 3.10, когато светлината навлезе в окото, тя премина­
ва през ганглийните и биполярните клетки, преди да достигне светлочувствител­
ните п р ъ ч и ц и и к о лб и чки . Пръчиците и колбичките са части от две отделни ре­
цепторни системи, които заедно формират сложна ретинална мозайка, позволя­
ваща ни да различаваме такива признаци като цвят, текстура и форма. Под микБлизка или
далечна то ч к а
Далечна т о ч к а
Точка на събиране
на лъ чи те
Точка на събиране
на лъ чи те
Корекция
Вдлъбната леща
Близка т о ч к а
Точка на събиране
на л ъчи те
Корекция
Изпъкнала леща
ТЕЗИ
ДУМИ
ЩЕ
ИЗЧЕЗНАТ
Фигура 3.9. Демонстрация на сляпо­
ГЛЕДАЙ В
®
ТОЧКАТА
то петно. Затвореше дясното си око, а с
лявото се вгледайте в т о ч к а т а о т разс­
тоян и е около 30 см. Ако промените разс­
то я н и ето между окото и листа, ще наме­
р и те положение, при което дум ите на лис­
т а изчезват. Не ги виж дате, к огато т я х ­
н о то изображение попадне върху онази об­
л а с т о т р е т и н а т а на окото, наречена
глава на зрителния нерв или оптичен диск,
к о ято е лишена о т сензорни рецептори.
Интерневрони
Леща
Фовея
Зеница
Ганглиини
клетки
Дъно на
о ко то
Фигура 3.10. Клетки на човешката
Роговица
Рети н а
Светлина
Зрителен
нерв
Влакна на
зрителния
нерв
Колбичка
Биполярни клетки
роскоп пръчиците изглеждат като котешки опашки, а колбичките наподобяват
моркови (J. Smith, 1989). Освен по форма тези клетки се различават по брой, ло­
кализация, чувствителност към светлината и функция. Колбичките са 6 до 8 ми­
лиона и са разположени главно в ценъра на ретината. Те изпълват изцяло фовеята и функционират добре само при дневна светлина или ярка изкуствена свет­
лина. Те ни позволяват да виждаме с висока степен на зрителна острота и да въз­
приемаме цветовете. Пръчиците, които са 120 милиона и надвишават многократно броя на колбичките, са локализирани в периферията на ретината. Те различа­
ват само черно, бяло и различни степени на сиво, но функционират добре при
ниски нива на осветеност - не по-високи от ярка лунна нощ (Barlow, 1982). Тези
два вида рецептори се допълват взаимно. Колбичките осигуряват цветното зре­
ние, дават ни възможност да различим ябълки от портокали и високата острота
на зрението, необходима при четене. Пръчиците ни позволяват да виждаме при
слаба светлина. Без колбичките не бихме различили изпълнената с цветове кар­
тина на Моне от нейното черно-бяло копие. Без пръчиците не бихме виждали
звездите и не бихме могли да намерим мястото си в полутъмен театър.
Преобразуването на светлината в нервни импулси става чрез посредни­
чеството на фотохимичен процес. Пръчиците съдържат веществото родопсин, което се разпада или „обезцветява“ от светлината. Това обезцветяване
генерира нервен сигнал, който се предава на близките клетки. След като
пръчиците генерират своя сигнал и светлината е отстранена, родопсинът се
връща в началното си състояние, така че процесът може да бъде повторен.
Пръчиците функционират добре при ниска осветеност, защото дори малко
количество светлина може да разложи родопсина и да предизвика появата на
нервния сигнал. Представете си пръчиците като микроскопични кегли за бо­
улинг - всяка една сигнализира на мозъка, когато е „съборена“ от светлинна
частица и после автоматично се изправя.
Колбичките са по-малко чувствителни от пръчиците и изискват по-интензив­
на стимулация, но и те генерират своя нервен сигнал чрез подобен фотохимичен
процес. Съществуват три вида колбички, като всеки съдържа различен фоточувствителен пигмент, реагиращ на различни дължини на светлинните вълни
(Nathans, 1989). Тези фоточувствителни вещества ограничават зрението ни в мал­
ка част от спектъра на светлината. Ако разгледате отново видимия спектър на
фигура 3.5, ще разберете, че няма никаква промяна, присъща на електромагнит­
ната енергия, която да прави дължините на вълните от 390 до 760 нанометъра ви­
дими за повечето гръбначни, включително и за нас. фотохимичните процеси в
ретина. С ветл и н ата преминава през
ганглийните и биполярните клетки, след
което достига пръчиците и колбичките.
Това обърнато подреждане се дължи на ем­
брионалното развитие на окото. В проце­
са на превръщането си в око нервното ме­
хурче, което израства о т мозъка, се обръ­
щ а с вън ш н о стта навътре. К огато пръ­
чиците и колбичките се о с в е т я т , т е изп­
р а щ а т нервни сигнали на биполярните и
ганглийните клетки. Аксоните на ганг­
лийните клетки образуват зрителния
нерв, който предава тези сигнали във вид
на нервни импулси към мозъка.
ЗРЕНИЕ
87
фигура 3.11. Демонстрация на отри­
цателен послеобраз. Гледайте с непод­
вижен поглед в чер н ата точ ка в средата
на горния кръг в продължение на около 15
секунди, без да променяте разстоян и ето
до листа. След т о в а п р ем естете погледа
си в т о ч к а т а на долния кръг и гледайте в
нея, докато се появи сива кръгла област
около нея. „С ивата област“ е негативен
послеобраз, който е р е зу л та т на предшес­
т в а щ а т а стимулация.
пръчиците и колбичките на нашите очи се задействат от електромагнитна енер­
гия в този именно обхват (Uttal, 1973). Очите на другите животински видове са с
друга чувствителност. Например насекомите могат да откриват светлина в обх­
вата от 300 до 650 нанометъра, докато гърмящата змия може да открива излъч­
ване с дължина на вълната над 1000 нанометъра, която е невидима за нас.
Когато нивото на осветеност се изменя, фотохимичните процеси се променят.
С в етл и н н а та а д а п т а ц и я е намаляване на чувствителността, когато осветеността
се изменя от ниска към много висока. По този начин очите ни се адаптират, ко­
гато напускаме кинотеатъра в слънчев следобед. Светлинната адаптация предиз­
виква относително бърз преход от зрение с пръчиците към зрение с колбичките,
така че не сме принудени безкрайно да примижаваме при ярка заслепяваща свет­
лина. Резултатът от ад а п т а ц и я т а к ъ м т ъ м н о е нарастване на чувствителността,
когато осветеността намалее значително. Например нашите очи трябва да се
адаптират към тъмно, когато влизаме в кинотеатър в слънчев следобед. При
адаптацията към тъмно настъпва бавен преход от зрение с колбичките към зре­
ние с пръчиците, който в края на краищата ни позволява да виждаме в полутъм­
ния киносалон. Друг начин да се види как процесът на адаптация влияе върху
възприятията ни е да се стимулира само част от зрителното поле. Ако направи­
те това, можете понякога да създадете интересни ефекти на последействие, дока­
то клетките във вашите очи се реадаптират. Например вглеждането в стимула,
показан на фигура 3.11, може да предизвика негативен послеобраз.
След като пръчиците и колбичките предадат своите нервни сигнали на биполярните и ганглийните клетки, аксоните на ганглийните клетки, които съставят
зрителния нерв, предават нервни импулси към мозъка (вж. фигура 3.7). Тъй като
зрителният нерв съдържа само около един милион отделни нервни влакна, ясно
е, че не може всяка от 120-те милиона пръчици и колбички да има самостояте­
лен път до мозъка. Докато хиляди колбички от фовеята изглежда се свързват със
своите ганглийни клетки в отношение едно към едно, голям брой пръчици си по­
делят една и съща ганглийна клетка. В резултат настъпва смесване на изходите
от много пръчици и загуба на зрителна острота. Същевременно обаче това уве­
личава чувствителността към светлината, тъй като стимулацията на коя да е от
тези пръчици е достатъчна, за да стимулира ганглийната клетка. Поради тази
причина е по-лесно да се видят слаби звезди на небето, като се гледа настрани от
тях. Слабите звезди не се виждат при директно фовеално зрение с колбичките.
Древните мореплаватели са открили този факт много отдавна. Те са гледали нас­
трани, за да видят слабите звезди.
Очни движения и зрителна острота
За да се види един обект ясно, очите трябва да го фиксират така, че образът да се
насочи към чувствителната фовея на всяко око. А за да видим всички части на
обекта ясно, трябва да движим погледа си върху неговата повърхност. Тези воле­
ви очни движения се наричат сак ад и и възникват от един до пет пъти в секунда,
фигура 3.12 показва запис на последователността от отделни фиксации, направе­
ни по време на разглеждане на живописно платно. Интересно е, че ние виждаме
ясно само по време на фиксациите (номерираните точки на фигура 3.12). По вре­
ме на сакада зрителната сцена върху ретиналната повърхност е „размазана“, а не
е ясно фиксирана. Защо тогава не наблюдаваме това ретинално размазване? От­
говорът е: защото стимулацията при всяка нова фиксация блокира онова, което е
било преди нея (Campbell, Wurtz, 1978). Това е и причината да не можем да наб­
людаваме движенията на собствените си очи в огледалото - виждането им изис­
ква фиксация върху самите движещи се очи.
Запомнете един важен факт от физиологията на зрението: всичко, което виж­
даме, е резултат от стимулация на сетивните рецептори в нашата ретина, която
се предава чрез нервни клетки до зрителната кора в задната част на мозъка. Зри­
телната кора в тилните дялове функционира като пощенска станция и разпреде­
ля информацията към други области на мозъка за преработка. Изследвания,
88
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
фигура 3.12. Запис на сакадични дви­
жения на очите. За да изследва сакадичнише движения на очите, Бъсуел е показ­
вал на изследваните лица к а р т и н а т а Въл­
ната на Хокуса Kamcyuiuka (Buswell, 1935).
Проследяването им, направено с ф отока­
мера за изследване движенията на очите,
показва последователността о т фиксации на погледа. Сакадичните движения на
очите пром енят зр и тел н ата стим ула­
ция. Всяка кратко тр ай н а фиксация води
до нова стимулация, но и н тегр ац и ята на
последователността о т таки ва стим ула­
ции позволява на наблюдателя да възприе­
ме ц ял о с тн ата картина.
проведени върху маймуни, показват, че съществуват два отделни корови пътя за
преработка на зрителната информация. Единият път, наречен Системата „Как­
во?“, включва слепоочните дялове и е важен за разпознаването на обектите.
Другият път, наречен Системата „К ъ д е включва теменните дялове и се из­
ползва за определяне местоположението на обектите (Mishkin, Ungerleider,
Macko, 1983). По-късни изследвания, проведени върху здрави хора и пациенти с
увреждане на мозъка, дават допълнителни доказателства за отделната прера­
ботка на сигналите за вида и пространствените съотношения на обектите (Farah
et al., 1988; Haxby et al., 1991; Tresch, Sinnamon, Seamon, 1993). Днес психолозите
приемат, че големи, различни области на мозъчната кора, вероятно от 25 до 40
процента, участват в преработката на зрителната информация. Тези корови об­
ласти са свързани помежду си и така осигуряват целостта на нашето възприятие
(Graham, 1992; Zeki, 1992). Каква е основата на това възприятие?
Както видяхме в предната глава, нашите сетивни неврони преобразуват физич­
ния стимул, например светлинната енергия, в кодирана съвкупност от електричес­
ки импулси, които захранват мозъка с информация. Този невронален код не е схо­
ден с външните обекти, които виждаме. Например записи от ганглийните клетки
на зрителния нерв на жаба показват, че тези клетки генерират електрически сиг­
нали винаги когато малък тъмен обект се движи в определена област на нейното
зрително поле. Тези клетки са наречени „детектори на насекоми“, защото реаги­
рат само на обекти, подобни на насекоми, които се движат по сходен с тях начин
(Lettvin, Maturana, McCulloch, Pitts, 1959). Това е пример как външният стимул
(обект, който представлява насекомо) генерира нервен импулс (електрически сиг­
нал, който нито изглежда, нито звучи, нито действа като насекомо), но информи­
ра мозъка на жабата за наличието на такъв обект („Там има храна!“). Нашите се­
тивни процеси са много по-сложни, но все пак в известно отношение те са и точ­
но толкова прости. Онова, което виждаме, и онова, което възприемаме, не се дъл­
жат на нищо друго освен на определени съвкупности от нервни импулси.
Рецептивни полета на зрението
Вече видяхме, че ганглийните клетки на зрителния нерв на жабата дават раз­
ряд импулси винаги когато малък тъмен обект се движи в определена част
на зрителното й поле. По този начин ганглийните клетки образуват рецептивно поле, за да информират жабата за наличието и местоположението на
насекомо. Р е ц е п т и в н о т о п оле на която и да е сетивна клетка е тази област
от зрителното поле, в която стимулите предизвикват нейния отговор. Мно­
ЗРЕНИЕ
89
гобройни рецептивни полета информират жабешкия мозък за местоположе­
нието на зрителните стимули от околната среда.
Изследването на рецептивните полета започва през 1938 г., когато X. К. Хартлайн открива три типа сетивни влакна в зрителния нерв на жабата: „оп“-влакна,
които излъчват импулси, когато се включва светлина, „о1Т“-влакна, които реаги­
рат на изключване на светлината, и ,,on-off“-влакна, които дават кратък разряд
при включване и нов кратък разряд при изключване на светлината. Всяко от тези
влакна е свързано с определена област от жабешката ретина. Чрез конвергенция
върху различни влакна ретиналните клетки образуват рецептивни полета - ретинални области, които са чувствителни към определени промени в осветеността.
Дейвид Хюбел и Торстен Визел получават Нобелова награда през 1981 г.
за своите изследвания на рецептивните полета (David Hubei, Torsten Wiesel,
1959, 1962, 1979). Хюбел и Визел вкарват миниатюрни записващи електроди
в мозъка на анестезирани котки и подават различни стимули на обездвиженото, но зрящо животно. Чрез внимателно наместване на електродите и ста­
рателно наблюдение на реакциите на коровите клетки след различни стиму­
ли те очертават картата на рецептивните полета у котката.
Хюбел и Визел откриват, че различни видове корови клетки действат като де­
тектори на различни зрителни признаци (спомнете си „детектора на насекоми“
при жабата). Тези клетки започват да генерират импулси само когато се стиму­
лират с определен зрителен дразнител. Простите клетки реагират, когато тън­
ка линия светлина под определен наклон стимулира специфична ретинална об­
ласт. Сложните клетки реагират на същите стимули както и простите, но в поголяма област. Свръхсложните клетки са още по-различни. Те реагират само на
движещи се ъгли или на движещи се линии с определена дължина и ориентация,
които пресичат полето в определена посока. По този начин Хюбел и Визел по­
казват как различните комбинации от ретинални стимулации се преобразуват в
различни типове стимулация на мозъка. Това именно ни дава възможност да
виждаме всички ония различни признаци, които сме в състояние да видим. Този
ан а л и з н а п ри зн ац и например е от съществено значение за нещо толкова обик­
новено като прочитането на тази страница.
Значението на изследванията на Хюбел и Визел е в това, че те откриват как се
извършва специализацията на клетките в зрителната кора за преработка на опре­
делен тип зрителна информация. Те ни показват как зрителната система анализи­
ра сложни форми чрез разлагането им на техните основни компоненти. Сега изс­
ледователите са изправени пред предизвикателството да открият как зрителната
система обединява отново компонентите така, че ние можем да възприемаме
хора и обекти с различно местоположение, а не ръбове и линии с различна ориен­
тация. Теоретиците смятат, че сигнали от клетките - анализатори на признаци, са
строителните блокове за нашите сензорни преживявания. Тези клетки работят за­
едно с клетки от други области на кората, като областите, които вече описахме
при обсъждането на системите „Какво?“ и „Къде?“. Чрез комбинирането на ин­
формация от различни корови области нашият мозък ни дава възможност да въз­
приемаме много точно пространственото разположение на обектите - да знаем
„кое къде е“ - процес, необходим за оцеляването ни (Graham, 1992). Представете
си например какво става, когато видите приятелка, която идва към вас? Най-нап­
ред нейният образ попада върху светлочувствителната ретина, която изпраща нер­
вни импулси към различни области на вашия мозък. Клетките от едни области
реагират на движението, клетките от други - на граници и контури, а клетките от
трети - на други признаци като цвят и разстояние до вас. Изходните сигнали от
тези различни анализатори на признаци се комбинират и свързват по някакъв все
още неизвестен начин с онези области от мозъка, които отговарят за съхранява­
нето на информацията в паметта. Крайният резултат от тази сложна невронна ин­
теграция е възприятието на вашата приятелка, която идва към вас с усмивка на
уста. В това време в нейния мозък протича същият процес. Ще научите повече за
операциите, извършвани от клетките - анализатори на признаци, когато изучава­
те процеса на разпознаване на образи, изложен в глава 4.
Разбирането на анализа на признаците и механизма на зрението има важно
практическо приложение. Дали ще виждаме или не, зависи от сигналите, генери­
рани от нашите пръчици и колбички и предадени по протежение на зрителните
пътища до зрителната кора на мозъка. Ако светлочувствителните ретинални
клетки или нервните пътища са дефектни, нервните сигнали не могат да стигнат
до мозъка и ние не можем да виждаме. Обратно, ако е увреден зрителният кортекс, настъпва постоянна загуба на зрението, тъй като нервните сигнали от рети­
ните не могат да бъдат интерпретирани от мозъка. Резултатът и в двата случая
е слепота. Обаче развитието на офталмологията (област на медицината, занима­
ваща се с нарушенията в зрението) и неврологията (област на медицината, зани­
маваща се с нервната система) дава някаква надежда за слепите.
ИЗСЛЕДВАНИЯ ИПРИЛОЖЕНИЕ
Създаване на изкуствено око
През столетието, откакто Ан Съливан преодоля бариерата на сензорния дефи­
цит на Хелън Келър, се проведоха многобройни изследвания, които дават на­
дежда на слепите. Например лекарят изследовател Пол Бах-и-Рита разработи
апарат, който позволява на слепите да „виждат с кожата си“ (Paul Bach-y-Rita,
1972). Въз основа на факта, че слепите могат да се научат да четат азбуката за
слепи (система за писане, коята използва букви, съставени от изпъкнали точки),
устройството на Бах-и-Рита превръща зрителните картини в съвкупност от тактилни вибрации. Апаратът се състои от телевизионна камера, прикрепена към
механизъм, който превръща светлината в електрически сигнали. Те задействат
група вибратори, прикрепени към облегалката на кресло, които позволяват на
слепите да възприемат обекти чрез интерпретация на различните съвкупности
от сигнали върху кожата на гърба. Ето думите на един добре трениран сляп, след
като му представят тактилната сигнализация за познато лице на приятелка:
„Това е Бети. Днес тя си е пуснала косите и не си е сложила очилата. Ус­
тата й е отворена и тя движи дясната си ръка отляво към тила си.“ (Bachy-Rita, 1972)
Последните изследвания на зрителните дефицити изглеждат още по-обещаващи. Вместо да се тренира осезанието да върши работата на зрението, може
би е възможно да се даде зрение на слепите чрез пряко електрическо дразне­
не на мозъка. Слепотата на хората с увредени очи или зрителни пътища се
дължи на това, че информацията не може да стигне до зрителната кора. Ако
дефектните компоненти могат да бъдат прескочени чрез директна стимулация
на тази област от мозъка, би било възможно да се възстанови зрението.
Едно бъдещо изкуствено око би могло да получава светлина от миниатюрна
телевизионна камера, чиито електрически сигнали да се препращат на миниатю­
рен компютър, монтиран в рамките на имитация на очила. След като получи сиг­
налите, компютърът ще генерира съвкупност от електрически сигнали към мно­
жество от електроди, поставени върху повърхността на зрителната кора.
Изследванията вече потвърдиха, че електрическа стимулация на кората
може да предизвика осъзнати зрителни усещания (Dobelle, 1977; Normann,
1990). Те се наричат фосфени и наподобяват малки трептящи петна светлина.
Когато чрез електрическа стимулация определен брой фосфени се генерират
едновременно, слепите казват, че виждат форми: 35-годишен мъж, ослепял
при автомобилна катастрофа 15 години преди изследванията, твърди напри­
мер, че е видял букви, геометрични форми и прости структури в резултат на
коровата стимулация (Dobelle, Mladejovsky, Evans, Roberts, Girvin, 1976). Това
Фигура 3.13. Създаване на изкуствено
око. Тези изследователи р а б о т я т с управ­
ляван о т компю тър ап а р ат, който преоб­
разува зри телните стимули в съвкупност
о т електрични сигнали. Те се предават на
група електроди, имплантирани в зрител­
н а т а кора на слепец. Изследователите се
надяват, че в бъдеще подобни устр о й ства
ще д а в ат достатъч но информация на сле­
п и те хора, т а к а че да м о гат да пресичат
безопасно улицата сами.
ЗРЕНИЕ
91
значи, че съзнателно зрително преживяване може да бъде предизвикано и
без директен зрителен вход.
Ако изследователите успеят да разкрият сложните невронни кодове, които
предават зрителната информация на мозъка, изкуственото око ще стане реалност.
Но нашият оптимизъм трябва да бъде умерен поради факта, че зрителният нерв
на човека съдържа около един милион влакна, докато зрителната кора вероятно
няма повече от около 1000 места за получаване на електрическа стимулация. Ко­
ето означава, че зрителната острота на изкуственото око никога няма да се приб­
лижи до тази на естественото (Brindley, 1988). Все пак то ще даде на слепите дос­
татъчно зрение, за да могат да четат и да се движат свободно. Въз основа на нап­
редъка в разбирането на зрението за по малко от 100 години ние се придвижихме
от грубата тактилна система, използвана от Ан Съливан при Хелън Келър, до въз­
можността да се конструират действащи изкуствени очи.
Цветно зрение
В една-единствена ливада в Националния парк „Шенандоа“ в щата Вирджиния
човек може да попадне на индиговосинята овсянка, аления кардинал и яркожъл­
тия американски щиглец, които ярко изпъкват на фона на тъмнозеления цвят на
гората. Тези цветове не са свойство на перата на птиците, а се пораждат от дъл­
жината на светлинната вълна, отразена от тях и попаднала в нашите очи. По ка­
къв начин окото преобразува отразените светлинни вълни в неврохимични им­
пулси, които мозъкът интерпретира като индиговосиньо, аленочервено и златистожълто? Процесът е сложен и увлекателен, а неговото разбиране изисква разре­
шаването на няколко загадки. Първият странен феномен се отнася до см есван ето
н а цветовете - това е начинът, по който две светлини с различна дължина на въл­
ната се смесват, за да предизвикат усещането за трета (например зелена и черве­
на заедно изглеждат като жълта). Втората загадка е феноменът на д о п ъ л н и те л ­
ни те ц ветни послеобрази, при които вглеждането в един цвят може да предизви­
ка послеобраз с напълно различен цвят. Третата загадка е ц в е тн ат а слепота.
Фигура 3.14. Цветният кръг. Ц ветове­
т е , разположени един срещу друг на ц в е т­
ния кръг, се наричат допълнителни. Ако
т е се см есят в подходящо съотношение,
се получава неутралното сиво, показано в
цен търа на кръга. Смесването на равни
количества недопълнителни цветове дава
ц вета, който на цветния кръг се намира
между т я х . Ц ветовете са наредени според
м я с т о т о им в спектъра, к а т о е прибавен
пурпурният ц в я т, за да се затвори кръ­
гъ т . Ц ветовете, които виждаме, но не са
ч а с т о т спектъра, например каф явият
ц вя т, се получават чрез смесване на раз­
лични цветове в подходящи пропорции.
Жълто-зелен
Ж ълто
Ж ълто-оранжеВ
(допълнителен
за син)
Зелен
Оранжев
Синьо-зелен
(допълнителен
за черВен)
ЧерВен
Синьо-зелен
Червенопурпурен
(допълнение
за зелен)
Синьо-виолетов
(допълнителен
за ж ъ л т )
92
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
Синьопурпурен
Смесване на цветове, допълнителни
послеобрази и цветна слепота
Както е доказал Нютон в своите първи опити с призми, бялата светлина се със­
тои от смес на светлини с различна дължина на вълната. За да се види как се
смесват светлини с различна дължина на вълната, погледнете цветния кръг, по­
казан на фигура 3.14. Цветовете в него са подредени така, както са във видимия
спектър (онези, които липсват в спектъра, например пурпурният, са прибавени,
за да се затвори кръгът). Цветовете, които се намират един срещу друг (напри­
мер червен-зелен или жълт-син), се наричат допълнителни цветове - когато се
смесят в подходящи пропорции, те дават неутралното сиво, показано в центъра
на кръга. Смесването на два недопълнителни цвята с еднакъв интензитет дава
нов цвят, който се намира между тези два цвята върху цветния кръг. Това е при­
мер за а д и т и в н а ц в е т о в а смес. При адитивното смесване светлини с различна
дължина на вълната се смесват, за да се създаде нов цвят. След това окото вече
не може да разграничи отделните дължини на вълните, които съставят сместа.
Например ако прожектирате светлинно петно с голяма дължина на въл­
ната върху стена, светлината, достигаща вашето око от стената, ще изглеж­
да червена (вж. фигура 3.15). Ако след това прожектирате петно със средна
дължина на вълната, светлината от стената ще изглежда зелена. Обаче ако
двете петна на стената се припокрият частично, областта на припокриване
ще изглежда жълта. Когато окото се стимулира едновременно от светлини с
различна дължина на вълната, техният комбиниран, или „адитивен“ ефект, е
нов цвят. Три цвята, които се намират далеч един от друг в спектъра, да ре­
чем син, зелен и червен, могат да бъдат смесени адитивно и да дадат почти
всички цветове. Полученият цвят зависи от това колко е прибавено от всяка
дължина на вълната към общата смес.
За да видите пример на адитивно смесване, вгледайте се отблизо в екрана на
цветен телевизор. Всъщност цветната картина на телевизора е плетеница от око­
ло един милион сини, зелени и червени точки. Ж ълтият цвят, който виждаме, в
действителност се създава от специален лъч зад екрана, който проектира близко
разположени зелени и червени точки - те могат да се видят с увеличително стък­
ло. Но ако се наблюдават от обичайното разстояние за гледане на телевизия, те
се комбинират в адитивна смес и предизвикват усещане за жълт цвят. Същият
принцип е използван през XIX век от френския художник пунктуалист Жорж
Сера, който създавал необходимите цветни петна чрез нанасяне върху платното
на близко разположени малки точки с различен цвят. Когато се гледат отдалеч,
отделните точки се сливат и създават плътни цветове (фигура 3.16).
Обратно, су б тр а к т и в н а ц ветн а смес се получава, когато се смесват бои. Резул­
татите при смесване на светлини и бои са различни, защото те действат по раз­
лични начини. Например една ябълка изглежда червена, защото пигментът на
нейната повърхност поглъща повечето от светлинните вълни с малка и средна
дължина и позволява да се отрази само светлина с около 620 нанометъра дължи-
Помислете върху това...
Защо к о гат о худож никът смесва ж ъ л т а
и синя боя, виждаме зелен ц в я т , но ако
т е х н и к ъ т по о св етл ен и ето в т е а т ъ р а
смесва ж ъ л т а и синя светли н а, виждаме
сив ц в я т ? Каква е р азл и к а т а между ади­
ти вн о и с у б тр ак т и в н о смесване на цве­
т о в е т е и защ о т я е важ на за разбиране
на ц в е т н о т о зрение?
Фигура 3.15. Смесване на цветовете.
Когато светлини с различна дължина на
вълната стим улират окото едновременно,
т е предизвикват нов ц в я т чрез адитивно
смесване. Този пример показва цветовете
т а м , където се припокриват червена, синя
и зелена светлина. Бялото е р езу л тат о т
смесването и на те зи тр и светлини.
Фигура 3.16. Неделен следобед. Френс­
к и я т художник Жорж Сера (1859-1891) раз­
работва техника на рисуване, наречена
пунктуализъм, с к о ято създава различни
цветове чрез мозайка о т отделни цветни
петна. Отблизо м о гат да се ви дят отдел­
н и те точки, к ак то е показано на детайла
вдясно; отдалеч то ч к и т е се сливат в ади­
ти вн а смес с непрекъснат ц в я т (Чикагски
и н с т и т у т по и зк у ств ата, колекция в па­
м е т на Хелън Бирч Б ар тл ет).
ЗРЕНИЕ
93
Фигура 3.17. Демонстрация на после-
образи в допълнителни цветове. Гле­
д ай те с неподвижен поглед в т о ч к а т а в
средата на знамето в продължение на око­
ло 30 секунди, докато около нея се п оявят
ц ветни ореоли, а после п рем естете погле­
да си в т о ч к а т а в средата на белия право­
ъгълник. Би трябвало да видите бледо ко­
пие на знамето на САЩ в нормалните му
цветове. Едно-две примигвания пом агат,
ако не с т е могли да го видите. Ц ветовете
в послеобраза са допълнителни на ц вето­
вете в оригинала. Ц ветн и те послеобрази
се обясняват о т те о р и я т а за опонентнит е процеси в ц ветн о то зрение.
на на вълната. По подобен начин една ливада със свежа трева изглежда зелена, за­
щото отразява само светлина с дължина на вълната около 500 нанометъра; цяла­
та останала светлина се абсорбира. Боите действат по този начин. Всички дължи­
ни на вълната се поглъщат с изключение на цвета, който виждаме. Когато се сме­
сят две различни по цвят бои, всяка от тях поглъща светлината с дължина на въл­
ната, различна от нейната. Например ако се смесят синя и жълта боя, синята ще
абсорбира светлината с голяма дължина на вълната, която образува жълтия,
оранжевия и червения цвят. В същото време жълтата боя ще абсорбира светлина­
та с малка дължина на вълната, образуваща виолетовия и синия цвят. Резултатът
е, че виждате сместа от синя и жълта боя като зелена, тъй като само светлина със
средна дължина на вълната не се абсорбира нито от синята, нито от жълтата боя.
Когато окото ви се стимулира с един цвят от двойка допълнителни цвето­
ве - да кажем ж ълт - и след това стимулацията се прекрати, ще усетите, че
виждате допълнителния син цвят (фигура 3.17). Тези два факта - че мозъкът
събира цветовете, за да се получи ново усещане за цвят, и че умората на око­
то от един цвят води до възникване на послеобраз в допълнителния цвят - се
обясняват от теориите, занимаващи се с конструирането на цветните образи.
Другият важен от теоретична гледна точка феномен е цветната слепота, нес­
пособността да се различат отделните дължини на вълната от видимия спектър.
Някои цветно слепи хора виждат света в оттенъци на сивото, но това е само един
от няколкото вида цветна слепота. Други са неспособни да различат червено от
зелено, а трети - жълто от синьо. Хората с нормално цветно зрение се наричат
трихромати, те могат да различават светло от тъмно, червено от зелено и жъл­
то от синьо. Хора, чийто дефект е неспособността да различават червено от зеле­
но или жълто от синьо, се наричат дихромати, докато онези, които виждат само
в черно и бяло и различни степени на сиво, се наричат монохромати. Най-често
срещаната форма на цветна слепота е за червено-зелено и този наследствен де­
фект се явява по-често при мъжете (7 %), отколкото при жените (1 %). Лицата с
жълто-синя слепота и монохроматите, които не виждат цветове, се срещат изклю­
чително рядко. Следователно повечето цветно слепи виждат цветове; те просто ги
виждат различно от хората с нормално цветно зрение. При тестовете за цветна
слепота като теста на Ишихара, показан на фигура 3.18, трябва да се търсят спе­
цифични зрителни структури в купчина от точки. В приведените примери хората
с червено-зелена слепота трудно различават фигурите от заобикалящия ги фон.
Как се обясняват загадъчните явления на цветна слепота, допълнителни
послеобрази и смесване на цветовете? Съществуват две основни теории за
цветното зрение. Всяка една може да обясни онова, което другата не може.
Двете заедно дават задоволително обяснение.
Трихроматична теория
Лекарят и физик Томас Юнг предлага своята теория за цветното зрение почти
преди две столетия. Той забелязва, че смес от синя, зелена и червена светлина
може да даде всички цветове на спектъра. Поради това допуска, че зрителната
94
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
система съдържа три вида рецептори, всеки от които е чувствителен към свет­
лина с определена дължина на вълната.
Един по-съвременен вариант на тази теория твърди, че има три вида колбички, отговорни за цветното зрение. Те съдържат различни фотопигменти, поради
което единият вид колбички са максимално чувствителни към малки дължини
на вълната, вторият вид към средни дължини и третият вид - към големи дъл­
жини. В зависимост от дължината на вълната светлинната енергия стимулира в
различна степен тези три вида рецептори и предизвиква усещането за цвят. Нап­
ример виждаме син цвят, когато са максимално стимулирани рецепторите за
малки дължини на вълната. Ако обаче се стимулират едновременно рецептори­
те за средни и големи дължини на вълната, това може да предизвика усещане за
жълто, а ако всичките три вида рецептори се стимулират едновременно, се виж­
да бяло. Тъй като според тази теория възприетият цвят е резултат на сигнали от
три вида цветни рецептори, тя се нарича тр и х р о м а т и ч н а (тр и ц в е тн а) теория.
Тази теория обяснява защо могат да се видят нови цветове, когато се съ­
берат трите основни цвята, и е подкрепена с данни от биохимични и анато­
мични проучвания. През 60-те години например изследователите създадоха
устройство, наречено микроспектрофотометър, което им позволи да измерят
дължината на вълната, абсорбирана от единична рецепторна клетка в ретина­
та. В съответствие с трихроматичната теория те изолираха три вида колбич­
ки: единият вид е с максимална чувствителност към синя светлина, другият към зелена, а третият е в жълто-оранжевата област на спектъра (Wald, 1964).
Трихроматичната теория обаче не може да отговори на няколко критични
въпроса: защо сместа от допълнителни цветове дава сиво; защо фиксирането на
погледа върху един цвят предизвиква послеобраз в допълнителния цвят; и защо,
ако има три основни цвята (син, зелен и червен), хората виждат жълто дори ако
не различават червено от зелено? Ако жълтото е резултат от стимулацията на
„червени“ и „зелени“ рецептори, хората с червено-зелена слепота, т. е. с дефек­
тни „червени“ или „зелени“ рецептори, не би трябвало да могат да виждат този
цвят. За да избегне тези недостатъци, немският физиолог Евалд Херинг (Ewald
Hering) предлага през 1878 г. алтернативната т е о р и я з а о п о н ен тн и те процеси.
Фигура 3.18. Тестов стимул от таб­
лиците на Ишихара за изследване на
цветното зрение. На т а з и фигура хора с
нормално цветно зрение виж дат числото
56. Хора с червено-зелена ц ветн а слепота
трудно виж дат т о в а число. За откриване­
т о на различните форми на ц ветн а слепо­
т а се използват различни видове стимули.
Тъй к а т о ц вето вете се различават по на­
си тен о ст и яркост, х о р ата с цветна сле­
п о та понякога не з н а я т за дефекта в зре­
н ието си. Така например човек с червенозелена слепота реагира правилно на черве­
н а т а и зелената светлина на светофара,
защ ото т е се различават по яркост и мес­
тоположение.
Теория за опонентните процеси
На мястото на трицветната теория Херинг предлага шестцветна. Той групира ос­
новните цветове червен, зелен, жълт, син, бял и черен в отделни рецепторни двой­
ки, червено-зелена, жълто-синя и бяло-черна. Според теорията за опонентните
процеси всеки член на рецепторната двойка е антагонистичен на другия. Напри­
мер ако светлинната енергия стимулира повече червения компонент на червенозелената двойка, сигналът от червения ще потиска сигнала от зеления и рецептор­
ната система ще сигнализира „червено“. Обратно, по-голямата стимулация на зе­
ления компонент ще потиска червения и системата ще сигнализира „зелено“.
Така теорията обяснява защо хората не могат да видят зеленикаво-червено или
жълтеникаво-синьо; само един член на опонентната двойка може да бъде сигнал
за определен отговор. Ако светлината стимулира двата компонента еднакво, задръжните ефекти ще угасят и двата сигнала, водейки до неутрално сиво.
Теорията за опонентните процеси обяснява не само смесването на цветовете,
но също и допълнителните послеобрази и цветната слепота. Послеобразите са
резултат от продължителна стимулация на един от членовете на опонентна
двойка. Например вглеждането в зелен цвят уморява зеления компонент, така
че когато по-късно гледате бяло поле, което стимулира еднакво и червения, и
зеления компонент, умореният зелен компонент не отговаря така, както отгова­
ря червеният компонент. Резултатът след стимулация със зелено е бледочервен
послеобраз. Това обяснява защо фиксацията на погледа в зеления, черния и ж ъл­
тия флаг на фигура 3.17 води до червен, бял и син послеобраз. За да обясни цвет­
ната слепота, теорията за опонентните процеси приема, че дихромати са хората,
чиято червено-зелена или жълто-синя двойка отсъства или не функционира, доЗРЕНИЕ
95
като монохромати са хората, при които работи само бяло-черната двойка.
Комбиниран теоретичен възглед
Дълги години трихроматичната теория и теорията за опонентните процеси са
били разглеждани като противоположни една на друга, но днес вече не е така.
Двете заедно дават разбираемо описание на цветното зрение (Hurvitz, 1978).
Трихроматичната теория е валидна за трите вида колбички в ретината, които
са чувствителни към светлина с различна дължина на вълната. Теорията за
опонентните процеси е валидна за онази нервна активност, която протича на
по-късен етап (Boynton, 1988). Например невроните в мозъчните зрителни пъ­
тища функционират по начина на опонентните процеси: някои се възбуждат
от червена светлина и се потискат от зелена, други се възбуждат или потис­
кат само от жълта или синя светлина (DeValois, DeValois, 1975). Сигнали от
трите вида колбички и следващите ги опонентни процеси съвместно кодират
светлинната енергия в нервни сигнали, които ние възприемаме като цветове
и които ни позволяват да виждаме дъгата, а не непрекъсната сива ивица.
Слух
Ако библейското дърво беше паднало в празна гора, щеше ли да има звук? Не,
в действителност щеше да има бързи вибрации във въздуха, но не и „звук“
(Christman, 1979). Звуците са в околната среда точно толкова, колкото и природ­
ните красоти съществуват извън нас. Звуците са сетивни преживявания, които
са резултат от това, че нашите уши превръщат промените в налягането на въз­
духа в нервни импулси, които мозъкът интерпретира. Преди да опишем този
процес, трябва да знаете няколко основни факта за физичните и психологични­
те свойства на звука.
Звуците се пораждат от промени във въздушното налягане, причинени от
движението на молекулите. Например, както показва фигура 3.19, ударът по ка­
мертон генерира звук, защото неговите две рамена започват да трептят. Раме­
ната сгъстяват и разреждат въздуха и предизвикват флуктуации в неговото на­
лягане, наричани зву к о ви в ъ л н и , които могат да стимулират рецепторните
клетки във вашето ухо. Подобно на вълните, които се движат през някаква водна маса, звуковите вълни са пулсации на енергия, която се предава през възду­
ха. Те могат да се предават и по опъната струна както при детския телефон от
консервни кутии или по тръбичките на лекарската слушалка. Без среда за дви­
жението е невъзможно създаването на звукови вълни. Ето защо биенето на
камбана във вакуум няма да предизвика никакъм шум. В действителност ужа­
сяващите звуци на битките в научнофантастични филми като Междузвездни
войни“ не могат никога да се появят, тъй като в Космоса няма въздух.
Физични свойства на звука
Две физични измерения характеризират звука: ч е с т о т а и а м п л и т у д а .
Честота на звуковата вълна е броят на циклите на разш ирение и ком пре­
сия за една секунда. Н апример ако звуковата вълна, показана на фигура
3.19, извърш ва цикъла от най-високата точка на своята амплитуда до
най-ниската и отново до най-високата й точка за една секунда, вълната
би имала честота един цикъл за секунда, или един херц (по името на нем ­
ския физик Хайнрих Херц). А ко тя завърш ва цикъла си за една десета от
секундата, честотата й би била 10 херца. Х ората м огат да усещ ат често­
ти от 20 до 20 000 херца, като чувствителността им е най-висока между
1000 и 4000 херца. К учетата долавят честоти в по-широк обхват - от 15 до
50 000 херца. Тази по-голяма чувствителност им дава възм ож ност да чу­
ват ским тенето на „тихи“ кучета, което ние изобщ о не чуваме. За да има-
Фигура 3.19. Как камертонът създава
А. Звук c голяма дължина на вълната
(нискочестотен звук)
Б. Звук с малка дължина на вълната
(високочестотен звук)
звук. К огато ударите кам ертона, негови­
т е рамена започват да т р е п т я т и пре­
дизвикват промени в налягането на възду­
ха. Ф луктуациите в налягането на възду­
ха се н аричат звукови вълни и т е м о гат да
възбудят рец ептори те в ухото. Звукова­
т а вълна е представена на та зи фигура
к ат о последователност о т области на
сгъстяване и разреждане на въздуха, при­
чинени о т движещите се рамена на камер­
тон а.
те представа за р азли ката в честотите, най-ниският тон на пианото е 28
херца, а най-високият - приблизително 4180 херца. Най-общ о разликите
в честотата на звуковите вълни се възприем ат като разлики във височи­
ната на тона - перцептивно качество, свързано с различните честоти
(G elfand, 1990). К лавиш ите отдясно на пианото създават звукови вълни с
висока честота и затова ги чуваме като високи тонове.
Амплитудата като физическа характеристика на звука е посочена на фигу­
ра 3.19 чрез височината на звуковата вълна. Амплитудата е мярка за промяна­
та в налягането на въздуха и се отнася към усещането за гръмкост. Колкото
по-голяма е промяната във въздушното налягане, толкова по-силен звук усе­
щаме. Силен „форте“ удар по клавиша на пианото създава по-гръмък тон, от­
колкото лекият „пианисимо“ допир до същия клавиш, защото по-силният удар
предизвиква звукова вълна от вибрираща с по-голяма амплитуда струна. Амп­
литудата на звуковата вълна се скалира в белове или децибели (десети от бела,
съкратено dB) в чест на Александър Греъм Бел. Колкото е по-голямо число­
то dB, толкова по-силен е за нас звукът. Нормалният сетивен праг за тон 2500
херца е приет за нула децибели. Звуци с по-високи или с по-ниски честоти тряб­
ва да бъдат по-интензивни, за да бъдат открити. Звуци с интензивност 125 dB
предизвикват болка и ако са продължителни, могат да доведат до загуба на
слуха. Таблица 3.4 показва нивото в децибели за различни звуци.
Таблица 3.4. Ниво в децибели за различните звуци
Слухово усещане
dB
Произход на звука
Опасно ниво
Болеви праг
Максимално вокално усилие
140
130
120
110
100
90
80
70
60
50
40
30
20
10
0
Палубата на самолетоносач
Сирена за въздушно нападение
На 60 метра от излитащ самолет
Клаксон на автомобил на 1 м
Дърворезачка (банциг)
Тежкотоварен автомобил на 15 м
Товарен влак на 15 м
Прахосмукачка
Разговор
Умерен дъжд
Библиотека
Шепот
Трудно ползване на телефона
Тихо
Много тихо
Трудно за чуване
Праг на слуха
Радиостудио по време на запис
Всяко нарастване с 10 dB увеличава интензитета на звука 10 пъти. Законът забранява да се работи повече о т 2 часа
дневно при шум над 90 dB, 1 час дневно при шум над 100 dB и 1/2 час дневно при шум над 110 dB.
По Fisher, Bell, Baum (1984) и други източници.
Височината на тона и гръмкостта не са единствените субективни качес­
тва на звука. Звуците ни дават и информация за възприетата локализация
(откъде идват), възприетата продължителност (колко дълго се чуват) и
тембъра, или тоналното качество. Използваме тембъра на звука, за да раз­
личим една нота, изсвирена на пиано, от същ ата нота, изсвирена на кларинет. Всяка от тях звучи за нас различно, защ ото повечето звуци са смес от
с л у х
97
различни честоти. Например изпълнението на „до“ от първата октава на пи­
аното произвежда основен тон с честота 262 херца и обертонове, които са
кратни на тази честота. Тези обертонове ни помагат да различаваме отдел­
ните инструменти, свирещи една и съща нота.
Психологични качества на звука
В известна степен психологичните свойства на светлината (цветен тон, яр­
кост и наситеност) съответстват на психологичните измерения на звука (ви­
сочина на тона, гръмкост и тембър). В своята съвкупност тези различни из­
мерения описват един зрителен или слухов стимул по отношение на негово­
то качество, количество и чистота, но между тях има съществени различия.
К акто различните дължини на светлинните вълни могат да се комбинират
и да дадат нов цвят, комбинациите от различните тонове се възприемат като
хармония. Когато различните честоти не са в хармония, звукът се нарича
шум. Забележете как се променя смисълът на термина „шум“ в тази глава.
При обсъждането на чувствителността невроналният шум се определя като
спонтанни нервни разряди. В контекста на слуха шумът е нехармонична
смес от звукови честоти. В психологията шумът може да бъде и нежелан
звук, който предизвиква стрес, когато е силен, непредсказуем или извън на­
шия контрол (например разговор в обичайно тихата библиотека).
Помислете върху това...
К о гато слуш ате лю бим ата си музика
о т с в о я т а стереоуредба или к о м п а к т­
дискове у ст р о й ств о , у ш и те ви не реаги­
р а т на нищо повече о т флуктуации на
въздуш ното налягане. Как к л е т к и т е в
у ш и те ви зап о ч ва т да п реобразуват
т е з и ф луктуации на въздуш ното наля­
гане в м у зи к ата, к о я т о чувате?
Механизъм на слуха
Как флуктуациите във въздушното налягане водят до усещането на звук? О т­
говорът на този въпрос се основава на знанията за анатомията на ухото.
Анатомия на ухото
Когато Винсент ван Гог отрязва ухото си, той не загубва слуха си. Причината
е в това, че сетивният орган е на безопасно място в черепната кухина. За да
разберем как чуваме, трябва да проследим хода на звуковия сигнал по пътя на
анатомичните структури на ухото. Класифицираме ги като разположени във
външното, средното и вътрешното ухо, както е показано на фигура 3.20.А.
Външното ухо се състои от ушна мида и слухов канал. Звуковите вълни пре­
минават през слуховия канал и се удрят в тъпанчето, при което го карат да виб­
рира. Вибрацията се предава на три малки костици (чукче, наковалня и стреме),
които образуват средното ухо. Тези костици вибрират с честотата на звуковите
вълни и усилват интензитета им. На свой ред костиците предават вибрацията на
една гъвкава мембрана, която разделя средното от вътрешното ухо и се нарича
овално прозорче. Овалното прозорче се намира върху стената на змиевидна костна структура, наречена охлюв или кохлея, която превръща вибрациите в нервни
импулси. Налягане върху овалното прозорче привежда течността, изпълваща ох­
люва, в движение. То поражда пътуваща вълна в една гъвкава мембрана - базиларна мембрана, която на свой ред огъва нежните реснички на слуховите клет­
ки в участъка на охлюва, известен като орган на Корти. Когато се огънат ресничките на някоя слухова клетка, възниква нервен импулс в едно от влакната на
слуховия нерв (фигура 3.20.Б). Импулсите се разпространяват по възходящите
слухови пътища до слуховата кора в двата слепоочни дяла на главния мозък.
Теории за слуха
За слуха ние знаем много по-малко, отколкото за зрението. Теориите за слуха
се съсредоточават главно върху това как информацията за амплитудата и чес­
тотата на звука се кодира в слуховата система, така че да предизвика усещане­
то за гръмкост и височина на тона. Повечето теории твърдят, че информаци­
ята за гръмкост се кодира чрез броя активирани неврони. Колкото по-голяма
е амплитудата на звуковата вълна, толкова по-голям е броят слухови клетки,
98
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
Фигура 3.20. Човешкото ухо. А. У ст­
Вътрешно ухо
Обално
прозорче
Охлюв
Базиларна
мембрана
Слухоб
нерв
Влакна на
слуховия
нерв
Наковалня
Орган
на Кор
Тъпанче
Външен
слухов
проход
Ушна
мида
Овално
прозорче
Стреме
Плочка на
стрем ето
6 овалното
прозорче
ройство на човешкото ухо. Звукът, който
навлиза в ухото, преминава през следните
части: ушна мида - външ ното ухо; слухов
проход - резонираща камера, която усилва
и н т е н з и т е т а на специфични слухови чес­
т о т и ; тъп ан че - тъ н к а ципа, закриваща
слуховия проход, к о я то вибрира под влия­
ние на звуковите вълни; чукче, наковалня и
стрем е - т р и малки костици на средното
ухо, които вибрират с ч е с т о т а т а на зву­
к о вата вълна; овално прозорче - подвижна
мембрана, к о ято приема вибрациите на
стр ем ето ; и охлюв - изпълнена с те ч н о ст
с т р у к ту р а във ф орм ата на черупка на ох­
люв, к о я то генерира нервните импулси,
изпращани към мозъка.
Б. Напречен срез на охлюва в разгънат
вид. Вибрации на овалното прозорче при­
веж дат в движение т е ч н о с т т а в охлюва.
В р е з у л т а т власинките на слуховите
клетки се о гъват и т о в а води до генерира­
не на нервен импулс.
Слухов нерв
Охлюв (разгънат)
Слухови клетки
Кръгло
прозорче
Базиларна мембрана
отговарят, и толкова no-гръмък е възприетият звук (Whitfield, 1978).
Невроните кодират честотата на звука (височината на тона) чрез по-сложен комплекс от процеси. Според теорията за мястото, разработена от Хелмхолц през 1863 г., и нейния по-съвременен вариант, предложен от Георг фон
Бекеши през 1960 г., звуковите вълни с различна честота привеждат във виб­
рация различни части от базиларната мембрана. Бекеши установява, че тоно­
ве с висока честота предизвикват по-голямо изменение в положението на она­
зи част от мембраната, която е най-близко до овалното прозорче, докато
средни честоти имат по-силен ефект в противоположния й край. Поради това
мозъкът може да декодира честотата на звука въз основа на мястото от бази­
ларната мембрана, което генерира най-силния нервен отговор. Например ако
реагират слуховите клетки, разположени близко до овалното прозорче, виб­
рациите трябва да са причинени от тон с висока честота. Но с теорията за
мястото трудно се обясняват някои факти. Тя не може да каже как различа­
ваме тонове с ниска честота от тонове със средна честота, тъй като те при­
веждат в движение сходни части на базиларната мембрана. Тя не може да
обясни и как различаваме тонове с близки честоти. И в този случай частите
на мембраната, които се привеждат в движение, са почти едни и същи.
Според алтернативната честотна теория информацията за височина на тона се
предава чрез честотата на отговорите на слуховите клетки (Wever, 1949). Напри­
мер тон с честота 400 херца кара базиларната мембрана да трепти с тази честота
и слуховите клетки да генерират сигнал 400 пъти в секунда. Тъй като слуховите
клетки могат да отговарят до почти 1000 пъти в секунда, тяхната честота на раз­
ряд може да осигури на мозъка информация за честотата на слуховия стимул (кол­
кото по-висока е честотата на разряда, толкова по-висок е тонът). Клетките могат
да комбинират своите отговори, за да кодират тонове с честота над 1000 херца.
Тъй като всяка теория обяснява кодирането на честотната информация
в различни части на слуховия спектър, теориите за мястото и за честотата
които
с л у х
99
НАРУШЕНИЯНАФУНКЦИИТЕ
е успешна,* глухотата
мож е да се върне, тъй
много хора живеят в свят
като о тл аган ето на
на пълна тишина,
Н аш и те уши м о гат
калций продъ лж ава.
да чуват р азл и чн и
В изклю чителни слу­
без да могат да чуят никакъв звук. “
звуци - от дисонантчаи неж ните костици
ния трясък на гр ъ м о­
се зам ен я т с ф ина
тев и ц ата до л еко то
ниш ка, която свързва
Лудвигван
ш умолене на вятъра
тъп
ан чето с овалното
Бетховен
в дърветата. Н о м н о­
прозорче
и провеж да
(1770-1827).
го хора ж ивеят в свят
Великият немски
слуховите вълн и до
композитор
на пълна тиш ина, без
вътреш ното ухо. А ко
загубва
да м о гат да чуят ни­
костиците не са на­
постепенно
какъв звук. С ам о в
п ълн о неподвиж ни,
слуха си. След
САЩ им а 2 милиона
м огат да се използват
дирижирането
напълно глухи хора.
слухови
апарати. Те
на сво ята
Защ о?
усилват звука и при­
Д евета симфония
Загубата на слуха
нуждават трудноподто й не може
се причинява от ув­
да чуе
виж ни те кости да
аплодисментите.
реж дане на средното
проведат вибрациите
или вътреш ното ухо.
до в ъ тр еш н о то ухо.
У вреж дането на средното ухо води до проводна
А паратите м огат да се нагласят да усилват само
глухота. С напредването на възрастта в орга­
онези честоти в слуховия спектър, за които чо­
низм а ни се отлага калций, който м ож е да бло­
век е глух.
кира костиците в средното ухо и так а да спре
Н о слуховите апарати са напълно безполезни,
предаването на вибрациите до вътреш ното ухо.
ако глухотата се дълж и на нарушена функция на
В м иналото се е използвала тъ п а игла за осво­
вътреш ното ухо, наречена нервна глухота. Н ерв­
бож даване на костиците, но тази процедура е
ната глухота се причинява от увреждане на слу­
опасна и лесно м ож е да повреди тези деликатни
ховите клетки и свързаните с тях нерви. Това не­
структури. Н ещ о повече, дори ако процедурата
обратимо нарушение мож е да е резултат на ин-
ГЛУХОТА
могат да се допълват една друга. Точно както трихроматичната теория и
теорията за опонентните процеси бяха обединени, за да обяснят цветното
зрение, теориите за мястото и честотата могат да се комбинират, за да
опиш ат каква е невроналната репрезентация на слуховите честоти. Ч естот­
ната информация от ниски тонове може да се представи лесно чрез често­
тата на нервните разряди (честотната теория), докато информацията за то­
новете със средна и висока честота може да се представи чрез мястото (те­
ория за мястото).
След анализа в базиларната мембрана слуховата информация се подла­
га на по-нататъш на преработка по възходящите към мозъка слухови пъти­
ща. Тук се намират възбудни и задръжни нервни клетки, които увеличават
или намаляват честотата на разряда си в зависимост от някои свойства на
звука. Едни клетки отговарят, когато се включи тон, други - когато тонът
се изключи, а трети намаляват честотата на разряда си, докато има тон.
При изкачването си от ухото до м озъка слуховата информация се подлага
на много сложен анализ (Е. G. Evans, 1982). Резултатът от него е, че ние мо-
100 ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
фекция, болести на старостта, продълж ителна
употреба на такива антибиотици като стрепто­
мицин или на физическо увреждане. Н ервната
глухота м ож е да се дълж и и на болестта на
П аж е, при която ненормални костни израстъци
см ачкват слуховите нерви. П редполага се, че
ком позиторът Лудвиг ван Бетовен загубва слуха
си по този начин. П рез 1800 г., едва на 31 години,
Бетовен разбира, че постепенно загубва слуха си.
Той пиш е на свой приятел, че неговата „най-благородна способност“ се е влош ила и уш ите му
свистят и бръмчат. За да противодейства на тази
огром на загуба, той опитва всички достъпни ви­
дове лечение, вклю чително мазила, бани, почив­
ка и дори слухова тръба. Никое средство не му
помага. Н а 47 години той оглуш ава напълно.
Въпреки това продълж ава да ком позира музика
с ненадмината красота, която мож ел да чува
само в ума си (Bagar, Biancolli, 1947; J. Smith,
1989). Н апоследък се изследва възмож ността при
нервна глухота да се предава звук чрез кохлеарни
присадки. Само преди десетина години експери­
менталните кохлеарни присадки се смятаха за
фантастика, но днес те са реалност. Тези устройс­
тва превръщ ат звуците в електрически сигнали,
които се предават до м озъка чрез слуховия нерв.
Звуците се улавят от приемник, който се носи до
ухото, и се преобразуват в електрически сигнали
от миниатю рен компютър. След това сигналите
се изпращ ат на имплантиран приемник и се пре­
дават по тънка ниш ка, която е заш ита хирурги­
чески в охлюва на вътреш ното ухо. Кохлеарните
присадки позволяват на хора, загубили наскоро
слуха си, отново да чуват; техният слух обаче е
далеч от нормалния. К ато чул собствения си
глас, един човек казал, че звучи като „тълпа марсианци“ (Schmeck, 1984). Д нес кохлеарните при­
садки помагат на пациентите да идентифицират
такива важни звуци като звъна на телефона или
на входния звънец и улесняват разбирането на
речта по движението на устните (Е. G. Evans,
1982; J. Е. Brody, 1990). К акто е случаят и с изкуственото око,
'Ч/Н' 1
к ° хл е а р н а г а
присадка, кояif f i f P l то може да га; wi
ТШ рЯ ран ти ра норf
мален слух, е
все още блян
« Н от бъдещ ето,
пШ но лечението
1 Я на глухотата е
rf,. _
|
Д а р Ч И изминало дъ■ л ъ г п ът на
J развитие
от
врем ето
на
| слуховата тръ­
ба до днес.
ж ем да разграничим звуковите структури достатъчно фино, за да различим
едно изречение, изговорено с шотландски акцент, от същите думи, изгово­
рени на ирландско наречие.
Локализация на звука
Звукът не само ни помага да различаваме силата и височината на звука, но
може да ни каже и откъде идва той. М озъкът е способен да улови много мал­
ки разлики във времето на пристигане на звука отляво и отдясно. Звук, кой­
то идва отдясно, стимулира вашето дясно ухо с части от секундата, преди да
стимулира лявото. Ако се разхождате с приятел в гората, хвърлете камък в
близкия храсталак и наблюдавайте какво ще стане. Най-вероятно приятелят
ви ще се обърне в посока на звука. Движението на главата помага за по-точната локализация на звука. Чувайки звука от две различни положения на гла­
вата, мозъкът може да комбинира различната информация така, както опе­
раторите на радари използват отчитанията от две различни места, за да за­
секат положението на приближаващ се самолет (Uttal, 1981).
СЛУХ
101
Другите сетива
Зрението и слухът са доминиращите и най-подробно изследваните сетива на чо­
века. Но другите сетива също влияят върху поведението ни и допринасят за бо­
гатството на нашите преживявания. Обонянието ни например е съвсем различ­
но от зрението и слуха. Зрението изисква светлина и пряк път до обекта, за да
бъде видян. Слухът функционира и на тъмно, но звуците могат да бъдат откло­
нени и деформирани от предметите. Зрението и слухът са бързи, обонянието е
по-бавно (J. Smith, 1989).
Обоняние
Въздухът, който дишаме, съдържа около 79 % азот и около 21 % кислород. В него
има прах и други суспензирани материи, включително различни молекули, които
стимулират нашите обонятелни рецептори. Обонянието е чувството за миризма.
То зависи от молекулите на ароматните вещества във въздуха, които навлизат в
носната кухина и стимулират рецепторите, разположени в най-горната й част. Как­
то се вижда от фигура 3.21, съществуват два пътя, по които ароматните молекули
могат да стигнат до нашите обонятелни рецептори. Когато вдишваме, рецептори­
те се стимулират от въздуха, навлизащ в ноздрите, а когато издишваме - от възду­
ха, който напуска носната кухина. По-голямата част от вкуса на храната се дължи
на стимулацията на обонянието. Ароматните молекули от храната, която дъвчем,
дразнят обонятелните рецептори, когато издишваме, и придават на храната пикан­
тния й „вкус“ (Stevens, Cain, 1986). Доказателство за това, че вкусът на храната се
дължи повече на обонятелните, отколкото на вкусовите дразнители, е наблюдени­
ето, че при хрема хапка ябълка е неразличима от хапка суров картоф. По тази при­
чина запушеният нос при настинка намалява удоволствието от храненето.
Как молекулите на ароматните вещества генерират нервни импулси? В нача­
лото молекулите контактуват с милионите рецепторни власинки, наречени цилии, които са разположени в обонятелната лигавица. Изследванията показват,
че молекулите на ароматните вещества могат да въздействат върху определени
места от рецепторите по принципа на „ключа и ключалката“ (Amoore, 1969;
Moncrief, 1949). Например Джон Амор доказа, че различните миризми са свърза­
ни с молекули с различна форма. Нервните импулси могат да бъдат генерирани,
когато молекула с определена форма попадне в подходящо оформен рецепторен
прорез - така, както ключът влиза в ключалката. Както и при другите сетива, си­
Фигура 3.21. Обонятелната система
на човека. Молекулите на ар о м атн и те
вещ ества във въздуха д о с ти гат обоня­
те л н и т е рецептори в горния носов проход.
Вдишването и издишването на таки ва мо­
лекули, намиращи се в хран ата, допринася
съществено за пълното усещане на ней­
ния „вкус“.
Обонятелна
луковица
Обонятелен
тр акт
Челен дял
на главния м озък
Обонятелна
лигавица
Рецептор
Подпорна
клетка
Обонятелна
Ароматно
вещество
102 ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
лата на една миризма може да се определи от броя стимулирани рецептори
(Engen, 1982). Щом се генерират нервни импулси, те се изпращат до обонятелна­
та луковица на всяка страна в основата на мозъка и оттам преминават до други
области, включително фронталнага и темпоралната кора (Tanabe et al, 1975). За­
сега няма общоприет възглед за броя и видовете първични сензорни качества при
обонянието, каквито вече са известни за зрението и слуха (Cain, 1988).
Изследванията върху обонянието на животни и насекоми допринесоха за
опознаването на тази сетивност. Например кучетата са в състояние да прос­
ледяват миризми, които хората не откриват. Кучетата могат да проследяват
дори хора, обути с гумени ботуши (Droscher, 1971). Как успяват? Отговорът
не е в по-голямата чувствителност на отделните обонятелни рецептори на ку­
четата, а в това, че те имат повече рецептори. Кучетата имат 100 пъти пове­
че обонятелни рецептори от хората (Moulton, 1977). Това ги прави добри Сле­
дотърсачи. Тяхното остро обоняние открива миниатюрни количества моле­
кули от потта, които преминават през облеклото и обувките на беглеца.
Обонянието е важно сетиво и за хората. Например Уилям Джеймс (1890)
описва случай на сляпа жена, която сортирала прането на обитателите на един
приют изцяло по неговата миризма. По-нови изследвания, които се основават
на специално проведени експерименти, потвърждават, че можем да идентифи­
цираме хората, които познаваме, по миризмата им. В един опит 12 двойки братчета или сестричета спали три нощи с бели фланелки. На четвъртия ден на вся­
ко дете дават да помирише две кутии: едната с фланелка на братчето или сестричето и другата кутия с фланелка на друго дете. Когато им поставят задачата
да изберат кутията с фланелката на своето братче или сестри че, 19 от 24-те деца
правят верен избор. Девет от майките на децата също минават този тест. Вся­
ка майка е трябвало да разпознае фланелката на своето дете. В 17 от 18-те про­
би майките избират фланелката на своето дете (Porter, Moore, 1981). В следващ
експеримент майки на новородени деца на възраст от 2 до 6 дни също избират
правилно ризката на своето бебе в 16 от 20 проби (Porter, Cernoch, McLaughlin,
1983). Общо взето, хората точно разпознават дрехите на своите близки само по
миризмата. Хелън Келър прави подобни наблюдения. Тя твърди, че приятели­
те й имат миризма, която не може да сбърка, а също, че може да познае про­
фесията на хората и откъде идват по миризмата на дрехите им.
Изследвания върху половите различия в обонянието показват, че, общо взето,
мъжете са по-малко чувствителни към повечето миризми. Жените идентифици­
рат по-точно миризмата на типично „женски вещества“ (например парфюм и ла­
кочистител), храни (кокосов орех и ягодов сироп) и - за изненада - дори традици­
онно „мъжки“ субстанции, включително обрезки от пури или машинно масло
(Cain, 1982, 1988). В допълнение жените превъзхождат мъжете при идентифици­
рането на пола на друго лице въз основа на дъха или на миризмата под мишници­
те (Doty et al., 1982; Schleidt, Hold, Attili, 1981). Човешките миризми обаче изглеж­
да не служат за сексуално привличане при никой пол (Doty, 1986). За разлика от
насекомите и нисшите примати сексуалното поведение на висшите примати,
включително и хората, не се определя главно от обонятелни сигнали.
Ароматите са неделима част от всекидневните ни преживявания и споме­
ните за тях се запазват с години в паметта ни. Едно неотдавнашно изследва­
не показва, че студенти могат да разпознаят миризми, свързани с детските
им играчки. След близо 10 години те все още успяват да разпознаят предиш­
ните си играчки само по миризмата (Goldman, Seamon, 1992). Как биха изг­
леждали всекидневните ни преживявания без това важно сетиво? Нека разг­
ледаме случая на мъж, който загубва обонянието си след удар от кола.
Скоро след инцидента в апартамента му избухва пожар, но той се събуж­
да от виковете на съседите, а не от миризмата на дима, която би могла да го
разбуди по-рано. М ъжът не можел да подушва изтичащ газ и се е тровил с
развалена храна. Но най-много страда от това, че е лишен от пораждането на
спомени, свързани с една или друга миризма, поради което на моменти се
О тв о р на
вк у с о в а та луковица
Вкусов неврон
чувства откъснат от своето минало: „Помислете си за гниещи листа, за лаге­
рен огън, пържола или коледно дърво - толкова обичах тези миризми... Едно
измерение на моя живот е загубено.“ (Monmaney, 1987)
Загубата на обонянието има съществено влияние и върху съпътстващото
го чувство - вкуса.
Вкус
*
Кисело
Ф
Солено
Д
Сладко
D
Горчиво
Фигура 3.22. Устройство на вкусова
луковица. Р ец епторите за вкуса се нами­
р а т главно върху езика. Фигура А показва
главните особености на тези рецептори.
Вкусовите клетки о тк р и в ат само кач ест­
в а т а сладко, кисело, солено и горчиво.
Всички останали вкусове са р езу л та т о т
различни комбинации на те зи качества.
О бласти те на езика, които са чувстви­
телни към тези четири качества, са пока­
зани на фигура Б.
104
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
Въпреки че си представяме яденето като източник на усета ни за вкус, всъщ­
ност вкусът включва още обонянието, допира и температурата (Bartoshuk,
Cain, Pfaffman, 1985). В по-тесен смисъл терминът вкус означава сетивното
преживяване, което е резултат от дразненето на рецепторите във вкусовите
луковици. Техният брой е около 10 000 и те са локализирани главно на по­
върхността на езика, но ги има и в други части на устната кухина. Всяка вку­
сова луковица, както се вижда от фигура 3.22.А, под микроскопа прилича на
луковица на цвете и съдържа десетки вкусови клетки, наредени като дъски­
те на бъчва. Те генерират нервен импулс, когато се стимулират от течност
или от храна, разтворена в слюнката. Вкусовите клетки се стимулират през
пора на върха на вкусовата луковица. Щ ом се задейства вкусовият неврон,
той изпраща импулси до продълговатия мозък в основата на главния мозък
и след това до париеталния (теменния) дял на мозъчната кора, където те се
интерпретират (Keverne, 1982). За разлика от рецепторите в окото или ухо­
то, които не могат да се възстановяват, вкусовите клетки регенерират за
около една седмица. Когато изгорим своите вкусови клетки с гореща супа,
те се възстановяват. Но с напредването на възрастта ние губим способност­
та си да възстановяваме тези клетки и ставаме по-малко чувствителни към
вкуса. По тази причина старите хора възприемат храната като блудкава, до­
като младите смятат, че всичко й е наред.
Вкусовите луковици реагират само на четири първични стимулни качества:
сладко, кисело, солено и горчиво (Bekesy, 1966). Всички други вкусове са резултат
от комбинациите на тези качества и това помага да се изясни защо обонянието
е толкова важно за вкуса на различните храни. Чувствителността за сладко е
най-силна на върха на езика, за кисело - отстрани, за солено - отпред и отстра­
ни, а за горчиво - в задната част на езика (фигура 3.22.Б). Някои изследвания по­
казват, че вкусовите рецептори могат да имат примитивна еволюционна връзка
с изразяването на емоциите. Например психолозите Джей Браун и Джефри Ноулис откриват, че вкусовите рецептори са свързани със същите нерви, които
контролират изражението на лицето, и че малките деца реагират на различните
вкусове с емоционални изрази на лицето (J. Braun, J. Nowlis, 1989).
Изследванията показват също, че има големи различия във вкусовите пред­
почитания. Малките деца се раждат с предпочитание за сладък вкус. Смята се,
че това е резултат на приспособяването, защото сладкият вкус е свързан обик­
новено с храна, която е добър енергиен източник за израстващите деца. Тяхна­
та първа храна - млякото, съдържа лактоза като естествено подслаждащо ве­
щество. Това обяснява защо децата с желание ядат бисквити и бонбони, но не
искат спанак и броколи. Постепенно те научават повече за различните храни от
своите родители и с възрастта вкусовите им предпочитания се изменят (Cowart,
1981; Greene, Desor, Mailer, 1975). Децата в Мексико например придобиват вкус
към лютите чушки. Чувството за парене, предизвикано от чушките, е резултат
от действието им върху рецепторите за болка в устата и гърлото.
Един последен факт, свързан с вкуса, е важен с това, че е общ за всичките ни
сетива. Вкусовите рецептори бързо се адаптират към наличието на постоянен
дразнител. Както знаят любителите на чипс, всяко следващо парче се усеща
като по-малко солено от предишното. Тази адаптация към стимулацията е все­
обща сетивна характеристика - първичната функция на всяко сетиво е да доста­
вя нова информация на мозъка.
Кожна сетивност (осезание)
Допирът до друг човек, от нежната милувка на любимия до силния удар на на­
падателя, е значимо лично преживяване. В действителност той е толкова важен,
че съществуват негласни правила, които го регулират. Например професионал­
ният допир се използва от лекари и шивачи и не означава лично отношение. Со­
циалните докосвания като ръкуването са формални поздрави между непознати
и колеги в бизнеса; приятелските докосвания се използват, за да покажат инте­
рес или загриженост към добре познати хора; интимните се срещат между чле­
новете на едно семейство, приятели и любовници. Тези правила са се формира­
ли под влияние на културата. Хората в Южна Европа се смятат за „контактни“
поради голямата честота на тактилни контакти, докато страните от Северна Ев­
ропа и САЩ се възприемат като „неконтактни“, защото рядко използват допи­
ра като публично средство за общуване (Thayer, 1988).
Изследователите на осезанието са установили, че за да се развиват нормално,
хората и животните се нуждаят от известни тактилни усещания. Както ще видим
в глава 11, новородените, които се масажират редовно, наддават по-бързо на тег­
ло, а допирът има съществено значение за възникването на чувство за привърза­
ност между родители и деца. Възрастните също се влияят от него. Внимателно­
то докосване на учителя може да подобри успеха по време на изпити (Steward,
Lupfer, 1987), а случайният допир на келнерката може да ни накара да оставим
по-голям бакшиш (Stephen, Zweigenhaft, 1985). Когато се чувстваме самотни и по­
тиснати, една прегръдка може да бъде успокояваща (Stein, Sanfilpo, 1985). Но не
всички видове допир се приемат еднакво добре. Не ни харесва, когато са съчета­
ни със забележка (потупване по стомаха и намек за теглото ни), не обичаме да
бъдем изненадани от внезапно докосване и мразим да бъдем изблъскани от пътя
си като шахматни фигури (J. Smith, 1989).
Въпреки всичко, което знаем за допира, той си остава едно недобре разбра­
но сетиво. Една от причините е, че често той се доминира от зрението. Ако зре­
нието и допирът ви дават противоречива информация, вие сте склонни да се до­
верите повече на зрението. Например в своето изследване австралийският пси­
холог Родерик Пауър дава на хората да оценяват 20-центова монета чрез опип­
ване с пръсти и чрез наблюдение през очила (R. Power, 1981). Очилата изкривя­
ват формата на монетата от кръгла в овална, без участниците в опита да знаят
това. И когато трябва да нарисуват монетата, те я рисуват такава, каквато им
изглежда на вид, а не както я усещат при допир (и каквато е в действителност).
Единственият случай, когато осезанието доминира над зрението, е при наблю­
дение през зацапано стъкло, което размазва образа (Heller, 1983). При лоша ви­
димост ние сме склонни да се доверим повече на осезанието.
За разлика от другите сетива осезанието е разпространено върху цялата по­
върхност на тялото ни. Над 600 000 рецептора правят кожата най-големия сети­
вен орган. Освен допир (по-точно налягане) ние можем да чувстваме вибрация,
болка, топло и студено. Някои кожни усещания като сърбеж или гъдел са резул­
тат от комбинацията на тези четири елементарни вида усещане (Iggo, 1982). Дру­
ги усещания са резултат на дейността на специализирани рецептори. Например
нервите в основата на космените фоликули са чувствителни към механично на­
лягане или вибрации, фини рецептивни полета в кожата откриват топло и студе­
но, а свободните нервни краища, стигащи до най-горните й слоеве, ни сигнализи­
рат за евентуални увреждания, като предизвикват чувството на болка.
Болка
Болката е неприятно сензорно и емоционално преживяване, което съпровожда
действително или възможно увреждане на тъканите (Bonica, 1990). Тя се причи­
нява от много стимули - остри предмети, силна топлина или студ, бактериални
инфекции, смачкване или пробождане на нерви и вътрешни увреждания, напри­
мер при злокачествен тумор. Но не всички причини водят до еднаква болка. Тя
може да бъде „остра“, когато се порежем с нож, „тъпа“ при главоболие или раз­
тягане на мускул, или „пареща“, когато се ожулим при падане. Особеностите на
болката зависят и от мястото, което е засегнато, поради различния брой рецеп­
тори по тялото. Ние имаме например много повече болеви рецептори по повър­
хността на очите, отколкото на ръцете. Ето защо малък конец не се усеща върху
ръката, но е болезнен дразнител в окото. За това ни сигнализират нашите рецеп­
тори за болка. Разликата между тях и останалите сетивни рецептори е, че при
продължителна стимулация те се адаптират много бавно или изобщо не се адап­
тират. Макар че не се чувстваме добре, това всъщност е благоприятно обстоятел­
ство, тъй като болката ни предупреждава, че нещо не е наред.
Как психолозите обясняват усещането за болка? Най-цитирана е теорията
за контрол на вратата на Мелцак и Уол (Melzak, Wall, 1965). Според нея усе­
щането за болка се основава на активността на нервни влакна с голям и с ма­
лък диаметър в гръбначния мозък. Предполага* се, че съществува „врата за
болката“ в гръбначния мозък, която може да бъде отворена или затворена.
Активността в тънките влакна отваря вратата и води до усещане за болка; обратно, активността в дебелите влакна затваря вратата и предотвратява усеща­
нето й. Така един нов източник на болка може да намали чувството за болка
от предишен източник. Акупунктурата, китайска процедура за отстраняване
на болката чрез вкарване на дълги игли в различни части на тялото, може би
действа чрез активиране на дебелите влакна и затваря вратата на болката.
Друга възможност е, че акупунктурата отстранява болката, като освобождава
ендорфини - естествените аналгетици на тялото, които описахме в глава 2.
Тъй като болката е субективен отговор на действително или потенциално фи­
зическо увреждане, тя може да се влияе от психологични фактори. Някои хора мо­
гат да не я забележат, докато други изпитват силна болка при несъществуващо на
пръв поглед увреждане. Например ампутираните често казват, че ги боли отдав­
на отстраненият крак - това са т. нар. фантомни болки. Обратно, около една тре­
та от пациентите, които страдат от някакво заболяване, получават облекчение от
плсщеСю, хапче без обезболяващи вещества (Weisenberg, 1977). Изследвания по ме­
тода на теорията за откриване на сигнала показват, че плацебото влияе повече
върху критерия, който пациентът използва, за да каже, че изпитва болка (Beta),
отколкото върху чувствителността му (d') към болка (Feather, Chapman, Fisher,
1972). С други думи, някои хора, които вземат плацебо, по-рядко съобщават, кога­
то ги боли. Тези изследвания показват, че нашите сетивни преживявания не мо-
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
С ен зорн а ф и зи о л о ги я н а чоВека
Сетивност, Рецептор
Вкус
Ретината на окото
Охлювът на ухото
Обонятелната лигавица
в носната кухина
Вкусови луковици по езика
Осезание
Кожата на цялото тяло
Зрение
Слух
Обоняние
Сензорен стимул
Светлина между 390 и 760 нанометра Цветен тон, яркост и наситеност
Тон, гръмкост и тембър
Звукови вълни между 20 и 20 000 Hz
Неизвестни засега
Ароматни молекули във въздуха
Разтворени в слюнката
химични вещества
Налягане, вибрация,болка,
топлина и студ
Промени в дължината на мускулите
Кинестезия Рецептори за разтягане в
мускулите, сухожилията и ставите
Равновесие Полукръжните канали и
Движение на течността
или на отолитите
вестибуларните кухини в ухото
106
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
Първични сензорни качества
Сладко, кисело, солено и горчиво
Допир, натиск, вибрация, болка,
топло и студено
Положение на тялото в
пространството
Чувство за равновесие
Полукръжни
гат да се обяснят просто като резултат от сигналите на рецепторите за болка, сти­
гащи до мозъка; има и сигнали, които главният мозък изпраща към гръбначния
мозък и които модифицират усещането за болка (Melzack, Dennis, 1978). Ние ще
се спрем отново на болката и процедурите, които използват психолозите за ней­
ното лечение, в раздела за здравето, стреса и справянето с него.
Кинесшезия и равновесие
Ако ви се е случвало да вървите с изтръпнал крак, знаете колко странно е усещане­
то ви за движение. Кинестезията дава информация за положението на тялото и дви­
жението на крайниците. Рецептори за разтягане в нашите мускули, сухожилия и
стави реагират на промени в дължината на мускулите. Чрез контролиране на амп­
литудата и насоката на движение на крайниците кинестезията ни позволява да из­
вършваме координирани движения.
Чувството ни за равновесие се осигурява от сетивни органи във вътрешното
ухо. Три пръстеновидни образувания, наречени полукръжни канали, свързани с
охлюва, са разположени под прав ъгъл един спрямо друг като ъглите на бюро
(фигура 3.23). Като буркани с вода каналите са изпълнени с течност, която оста­
ва неподвижна, когато тялото се върти. Движението на течността огъва власин­
ките на сетивните клетки в каналите, което води до генериране на нервни им­
пулси (A. J. Benson, 1982).
Друга структура на равновесието се намира във вестибуларните торбич­
ки между охлюва и полукръжните канали. Торбичките са изпълнени с желеобразно вещество, което съдържа малки кристали, наречени отолити. Гра­
витацията притегля отолитите и огъва рецепторните клетки, карайки ги да
генерират нервни сигнали в точките на контакт с отолитите. Рецепторите в
полукръжните канали сигнализират за положението на тялото само при ус­
корение или забавяне на движението му, докато отолитите са винаги под
влиянието на гравитацията. Д вата механизма действат като тандем, за да ни
осигуряват непрекъсната информация за положението на главата. Когато
настъпи дисонанс между информациите от зрението и от вътрешното ухо, ре­
зултатът е неприятното чувство, известно като „морска болест“.
Въ тр еш н о ухо
'•»
*
\
Охлюв
Фигура 3.23. Полукръжни канали. По­
лукръжните канали на вътреш ното ухо са
органът на чувството за равновесие. При
движението на т я л о т о снабдените с вла­
синки клетки в полукръжните канали се
сти м улират о т движението на те ч н о с т­
т а в тя х .
Помислете върху това...
П о зн авате ли някой, ко й то твърди , че е
екстрасенс? Някои психопати в я р в а т ,
че м о г а т да п редсказват бъдещ ето на
б а з а т а на п о д съ зн ател н о то възприя­
ти е ; други т в ъ р д я т , че м о г а т да преда­
в а т мисли чрез т е л е п а т и я . Защо психо­
л о зи те не в я р в а т , че х о р а т а м о г а т да
въ зп р и ем ат информация по „екстрасен­
зорни“ канали?
Стимулация по екстрасензорни канали
Дотук описахме как физическата енергия, получавана от нашите сензорни
рецептори, ни дава информация за външния свят. Някои хора твърдят, че мо­
жем да получаваме информация и по „екстрасензорни“ пътища - феномен,
наречен екстрасензорно възприятие, или ЕСВ. Изследователите са се опит­
вали да изучат това явление при внимателно контролирани условия, но за по­
вечето психолози данните за съществуването на ЕСВ са неубедителни.
Хипотетичните форми на ЕСВ включват телепатията - предаването на
мисли от едно лице на друго, ясновидството - способността да се откриват
скрити предмети, и предсказването на бъдещи събития. Много изследвания на
телепатията и ясновидството са направени от Дж. Б. Райн и негови колеги през
30-те и 40-те години. Един от опитите му се състои в отгатване на карти с раз­
лични знаци (кръст, звезда, кръг, няколко вълнообразни линии и квадрат). Из­
следваните лица трябва да казват кой символ се намира на невидимата за тях
страна на картата. Тъй като символите им са показани преди започването на
опита, те успяват да налучкат в 20 процента от случаите. Райн установява, че
някои лица - по негова оценка около 20 процента от всички изследвани, пости­
гат резултати, които са малко, но статистически значимо над случайно отгат­
натите. Резултатите от тези изследвания са публикувани в книгата му от 1934
г., озаглавена „Екстрасензорно възприятие“ и огромният интерес, който тя
предизвиква, превръща ЕСВ в популярно понятие (J. В. Rhine, 1934).
Британският психолог С. Е. М. Хансъл прави обзор на опитите на други изсле-
Използване на чувството за движе­
ние и равновесие. Когато ходи върху
о п ъ н ато то въже, та зи циркова а р т и с т к а
разчи та на своето чувство за движение и
равновесие на тя л о то .
Летящи яйца? Не се о ст ав я й те да ви измами то в а, което виж дате. На т а з и фотография Пен гледа
три ка, който прави Телър с неговата порция в р есто р ан та. Преди да се направи т а з и фотография, Телър е сложил поднос върху четири водни чаши. Върху подноса поставил четири н авити на тр ъ б а к ар ти
за игра, а върху всяка к а р т а - яйце. Важното при то зи тр и к е я й ц ат а да се п о с т а в я т на точно опреде­
лени м е с та т а к а , че когато подносът рязко се издърпа, всяко яйце да падне в една о т чаш ите. Това, ко­
е т о на ф отограф и ята изглежда к а т о демонстрация на психична сила, не е нищо повече о т умел трик.
дователи да повторят началните резултати на Райн (С. Е. М. Hansel, 1966). Изпол­
звайки данни от различни изследвания, основани на хиляди проби, Хансъл стига
до заключението, че когато се елиминират сензорните признаци, в опита с карти­
те не може да се отгатва над случайното ниво. Той съобщава например, че някои
от картите на Райн можело да се видят отзад, ако се държат срещу светлината.
Изобщо изследванията, намиращи доказателства за такива психични способнос­
ти, са толкова лошо планирани и проведени, че са възможни други обяснения на
техните резултати (Diaconis, 1978). Ако психичните феномени бяха реалност, постарателно проведените изследвания биха елиминирали грешките и биха намери­
ли повече доказателства за ЕСВ - но това обикновено не става (Hansel, 1966,1980;
Hyman, 1977). И накрая, винаги съществува възможността за измама. Психологът
Дарил Бем използва триковете на фокусниците, за да демонстрира как това може
да стане. Изправен пред своите ученици и избирайки „случайно“ регистрационна
карта на IBM-машина, Бем дава подробно описание на студента, който я е поста­
вил. Без аудиторията да знае това, той предварително подбира младежа и запом­
ня регистрационния му номер. След това вече „може“ да „чете“ номера и „интуитивно“ да дава детайлна информация за студента, която всъщност взема също
предварително от неговите съквартиранти (Cornell, 1984). Професионалният фокусник Джеймс Ранди е толкова убеден, че психичните сили са основани на изма­
ма, че предлага награда от 10 000 долара на онзи, който може да представи надеж­
дна демонстрация на паранормален феномен. Досега не се е явил кандидат за наг­
радата. Изводът е: Не приемайте „психичните феномени“ само въз основа на вън­
шната им проява. Някои са резултат на случайност, други - на измама, и никой не
е потвърден при строго контролирани условия.
ПЕРСПЕКТИВИ
Прегледът на сензорната физиология показва, че
тя е тясно свързана с общите физиологич­
ни процеси, описани в предишната гла­
ва. Сензорните рецептори са специа­
лизирани неврони и нашите усе­
щания за червен цвят, звука на
бухал или мириса на топъл
хляб - да назовем само някои
от тях - се основават на гене­
рирането и предаването на
нервни импулси. По същия
начин те всички могат да бъ­
дат разбрани, ако се разглеж­
дат от еволюционна и биопсихологична перспектива. Според
еволюционната перспектива на­
шето поведение е под комбинира­
ното въздействие на гените ни и осо­
беностите на средата, в която са се раз­
вивали и са успели да оцелеят нашите пра­
деди. Използвахме еволюционната перспектива,
108
ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
когато описахме разликите в чувствителността
на животинските видове към електромаг­
нитната енергия. Биопсихологичната
перспектива се отнася до ролята на
генетичните и физиологичните
фактори за поведението ни и ум­
ствените процеси. Това е ос­
новната водеща линия в изс­
ледванията на сензорните ре­
цептори и техните нервни пъ­
тища, описани в тази глава.
Например изследването на
клетките - анализатори на
признаци, в котешкия мозък е
изследване от биопсихологична гледна точка. В следващия
раздел („Взаимодействия“) ще ви­
дим, че комбинирането на тези под­
ходи ни помага да разберем как живи­
те организми използват сетивата си, за да
се адаптират към своя свят и да оцелеят.
Взаимодействия: Усещане и адаптация на поведението
И нформацията, получена чрез сетивата ни, дава су­
ровия материал, който до голям а степен определя
нашето поведение. Тъй като зависи от вида инфор­
мация, извлечена от околната среда, поведението на
различните животински видове варира в съответст­
вие със сензорните им възможности.
Разлики във възможностите
на сетивата и поведението
В резултат на взаимодействието им с околната среда
при различните животни са се развили различни се­
тивни способности. Например нощни животни като
прилепите използват своите уши - вместо очите си за навигация. Прилепите ням ат колбички и цветно
зрение. По-рано отбелязахме, че жабите притежават
„детектори на насекоми“, които им дават възмож ­
ност да ловят мухи. Ц ветното зрение на жабите е ог­
раничено. Леопардовата ж аба например може да
вижда синия цвят и скача към обекти в син цвят, ако
те се задвижат. Това е едно адаптивно свойство цветът на водата е син и ако ж абата е в опасност, тя
скача в нея.
Много птици имат силно развито зрение и виждат
голямо разнообразие от цветове. Очите им са натъп­
кани с колбички, които им позволяват да видят раз­
ноцветната перушина на своя вид, а тя е сигнал за съешаване. Бухалите обаче нямат шарена перушина и
са почти слепи за цветовете. Но са нощни животни,
затова очите им притежават голям брой пръчици,
подходящи за виждане в тъмното. Нощните примати,
подобно на бухалите, нямат цветно зрение, макар че
то е типично за приматите. Теоретиците на еволюци­
ята на видовете предполагат, че цветното зрение и
високата зрителна острота са били полезни за тези
животни, обитаващи дърветата, тъй като са им пома­
гали да откриват зрели плодове и опасни хищници,
маскирани между зелените листа на гората.
С мята се също, че в хода на еволю цията се раз­
вива и слухът. При еволю цията на бозайниците ох­
лю вът на вътреш ното ухо се удължава и извива.
П о-голям ата му дълж ина и рецепторна повърхност
осигуряват по-добра способност за различаването
на един звук от друг. Слухът става особено важен за
нощните животни, за които зрението не е особено
полезно. Н апример бухалите м огат да хванат миш ­
ка в пълна тъмнина.
Контактни и дистантни сетива
Приведените току-що примери за сетивни способ­
ности показват как усещането е свързано с поведе­
нието и с възмож ността на организмите да оцеляват.
Различните сетива осигуряват различна информация
и съответно различни възможности за действие.
Например човешките сетива могат да се характери­
зират като контактни и дистантни (Sekuler, Blake,
1985). К онтактни са осезанието, вкусът и обоняние­
то. Осезанието и вкусът изискват физически кон­
такт, а обонянието налага да сме близко до обекта,
за да го открием. Реакцията при стимулация на кон­
тактните ни сетива често е бърза и непосредствена.
Л ош ата миризма ни отблъсква веднага и тутакси ре­
агираме при ужилване от пчела. В такива случаи ние
първо действаме, а после мислим.
Д и стан тн и те сетива, каквито са зрението и
слухът, ни п озволяват да реагирам е по друг н а ­
чин. Н ие м ож ем да виж дам е и чуваме обекти, к о ­
ито са надалеч. Тези сетива ни предупреж дават
предварително за опасност и ни п ом агат да т ъ р ­
сим спасителен изход. Затова загубата на зр ен и е­
то и слуха е тол кова теж ка за Х елън К елър: без
тях нейният свят се огран и чава само до усещ ани­
ята от пръсти те на ръц ете и обонянието й. Х о р а­
та, чиито зрение и слух работят, и м ат време да
обм и слят последиците от възм ож ни те действия.
Тези усещ ания ни д ават врем е да мислим. Взети
заедно, наш ите кон тактни и дистантни сетива
увели чават ш ансовете ни за адаптиране и о ц ел я­
ване.
ДРУГИТЕ СЕТИВА
109
ВРЪЗКИ
Разбирането на усещането е неразделно свързано с разбирането на други области о т психологията.
Ето някои други глави на тази книга, където също се разглежда усещането.
Глава 2
Биологични
основи на поведението
Описва сензорните области в кората на главния мозък.
Глава 4
В ъзприятие
Показва как анализаторите на сетивните качества подпомагат
четенето.
Глава 7
П а м ет
Привежда изследвания на различните видове сензорна памет.
Глава 8
Език и мислене
Описва ролята на зрението в процеса на мислене.
Глава 14
С трес, справяне
издраве
Привежда изследвания, които показват как усещането
за болка се влияе о т мозъчните механизми на вниманието.
РЕЗЮМЕ
Въведение
1. Усещането е процес, при който стим улацията о т околната среда се
превръща в нервни импулси, които да се използват о т мозъка.
2. Психофизиката изследва съотнош ението между количеството енер­
гия в стимула и наш ето сензорно преживяване, предизвикано о т то зи
стимул. През XIX век Густав Фехнер разработва редица психофизични
методи за системно изследване на усещ анията.
3. Сензорната физиология изучава как специализираните клетки на раз­
личните сети ва преобразуват стим улацията о т околната среда в нервнохимични сигнали, които мозъкът може да интерпретира. И нтере­
с ъ т към т а з и наука дати ра още о т древна Гърция, но едва през XIX век
усещ анията се разглеждат кат о р езу л та т о т сензорна стимулация на
нервната система. През то в а столети е Херман фон Хелмхолц провежда
своите основополагащи изследвания върху зрението и слуха. Неговите
идеи все още и м ат голямо влияние в науката.
Стимулация и сензорни преживявания
4. С ет и в ата реагират на физичната енергия о т околната среда. За да
бъде забелязан, сти м у л ъ т тр я б ва да е достатъч н о силен и да същ ест­
вуват рецептори, чувствителни към него. М инималният интензи­
т е т , необходим за откриван ето му, се нарича сензорен праг. Абсо­
лютен праг е най-ниското ниво на стимулния и н т е н з и т е т , което
предизвиква усещане; диференциален праг е най-малкото изменение
на и н т е н з и т е т а , което може да бъде отк ри то.
5. Психолозите използват психофизични скали, за да сравн яват коли­
чествени физични променливи (като и н т е н з и т е т а на св етл и н ата)
със суб екти вн ата сила на усещане (като су б екти вн ата яркост).
Усилването на стим ула усилва усещ ането, но няма обща психофизична зависимост. Някои усещания н а р а с т в а т по-малко о т стимула,
други - повече, а т р е т и - еднакво с него. Следователно психофизични­
т е зависимости м о га т да б ъ д ат о т различен вид: компресирани, ли­
нейни или усилени.
6. Две теории обясняват как кри терии те влияят върху сензорните пре­
ценки. Теорията за откриване на сигнала отделя чувствител­
н о с т т а о т процесите на решение, а теорията за нивото на адап-
110 ГЛАВА 3. УСЕЩАНЕ
тация показва как ч у в ств и т ел н о ст та се изменя в зависимост о т ми­
налия сензорен опит.
7. Сензорните рецептори преобразуват физичната енергия в нервни импулси,
които се предават към мозъка. Мозъкът различава сигналите о т различни­
т е сетива, тъ й като т е постъпват в него по специфични сетивни нерви,
които стимулират различни области о т мозъчната кора.
Зрение
8. За човешкото око е видима само една т я с н а ивица о т широкия спектър
на електром агн и тн ата радиация. Тази ч а с т о т енергийния спектър
включва светлина с дължина на вълната о т 390 до 760 нанометра. Тя
се вижда, т ъ й к а т о светлина с дължина на вълн ата в то зи обхват пре­
дизвиква химични реакции, към които окото е чувствително.
9. физически светлината се характеризира чрез своите дължина на
вълната, амплитуда и чистота. Тези измерения с ъ о т в е т с т в а т на
психологичните качества цвят, субективна яркост и насите­
ност.
10. К огато светл и н ата навлезе в окото, т я преминава през ганглийните
и биполярните клетки на р е т и н а т а , преди да достигне чувствителни­
т е към нея пръчици и колбички. Колбичките осигуряват ц ветн о то
зрение, к ак то и финото детайлно зрение, а пръчиците - нощ ното зре­
ние.
11. Записи о т единични клетки показват, че коровите неврони м о гат да
функционират к а т о детекто р и на зрителни признаци. П рости те,
сложните и свръхсложните клетки реагират на различни видове зри­
телни стимули к ат о например движещи се линии.
12. Цветното зрение е р езу л та т о т фотохимичен процес, който започ­
ва в р е т и н а т а и завършва в зр и тел н ата кора. Различните цветни яв­
ления включват смесване на цветовете, допълнителни послеоб­
рази и различните видове цветна слепота.
13. Според трихроматичната теория ц в етн о то зрение се основава на
стим улацията на т р и различни вида цветни рецептори. Теорията
за опонентните процеси твърди, че ц ветн о то зрение е р езу л та т
о т стим улац ията на рецепторни двойки с противоположно действие.
Съвременните обяснения на ц ветн о то зрение се основават и на двете
теории.
Слух
14. Звуците са р езу л та т о т промени във въздушното налягане, предизви­
кани о т движ енията на молекулите на въздуха. Тези колебания се нари­
ч а т звукови вълни. Те се различават физически по своите честота,
амплитуда и чистота. Психологичните качества, най-тясно свър­
зани с тези характеристики, са тон, гръмкост и тембър. Информа­
ц и я т а за гръ м костта (амплитудата) е представена чрез броя на ак­
ти ви ран и те неврони, докато информацията за височината на то н а
( честотата) - чрез ч е с т о т а т а на нервните импулси и м я с т о т о на
невроналния отговор. Звукът и св етл и н ата си приличат по то в а, че
м о гат да бъ дат описани чрез сво ята ч е с т о т а (дължина на вълната),
амплитуда и чи сто та.
15. Теориите за слуха се заним ават главно с проблема за невронното пред­
ставян е на височината на тон а. Според теор и ята за м я стото т о ­
нове с различна височина привеж дат в т р е п т е н е различни части на
базиларната мембрана, докато според теор и ята за ч естотн ото
кодиране информацията за височината на т о н а се съдържа в често­
т а т а на импулсите, излъчвани о т мозъчните клетки. Комбинацията
о т тези теории описва как е представена височината на то н а.
Другите сетива
16. Обонянието се дължи на откриване на носещи се във въздуха молекули
чрез обонятелните рецептори, разположени в най-горната ч а ст на носн а т а кухина. Вкусът е химичен процес, чрез който х ран ата и напитки­
т е се определят в категориите сладко, кисело, горчиво и солено. Кожнат а сетивност притежава рецептори за натиск, болка, топло и студе­
но. Кинестезията и чувството за равновесие зависят главно о т ре­
цептори в мускулите и вътреш ното ухо.
17. За да се докаже съ щ ествуван ето на екстрасензорно възприя­
т и е, изследователите тр я б в а да м о г а т да предизвикат та к и в а
Допълнителна литература
Barlow, Н. В., Mollon, J. D. (Eds.) (1982). The Senses. Cambridge: Cambridge
University Press. Сборник om с т а т и и на съвременни специалисти no усе­
щ ан и ята, обхващащи всички видове сети вн ост. Особено внимание е
отделено на зрението.
Carterette, Е. С., Friedman, М. P. (Eds.) (1974-1978). Handbook of perception,
New York: Academic Press. М ноготомна серия о т водещи изследователи в
о б л ас тт а на усещ анията и възп ри яти ята. По отношение на усещания­
т а особено важни са следните томове: II (психофизика и измервания), IV
(слух), V (зрение), Via (вкус и обоняние).
Coren, S., Ward, L. М. (1989). Sensation and perception, (3rd edition). New York:
HBY. Увлекателен т е к с т , представящ изследвания върху всичките сетив­
ности. Съдържа интересни демонстрации и загадки за изпробване о т чи­
тателя.
Engen, Т. (1991). The perception of odors: Odor sensation and memory. New
York: Greenwood. Цялостен преглед на с е т и в н о с т т а вкус, включително
еф екти при строго контролирани условия, кои то п рем ахват въз­
м о ж н о с т т а за измама и грешка. П овечето психолози не в я р в ат, че
т а к а в а дем онстрация някога е била осъщ ествена.
Изследователски методи
18. Най-често използваният метод за изследване на усещанията е експери­
менталният. Чрез него се измерва чувствителността (Stevens, 1957),
к ар т и р ат се рецептивните полета на мозъчната кора на котки (Hubei,
Wiesel, 1959), проверява се дали човек може да идентифицира другите хора
чрез химически сигнали (Porter, Moore, 1981).
19. Изследването на случаи е било използвано при наблюдения върху
въздействието на пряка стимулация на зр и тел н ата кора при слепи
пациенти (Dobelle et al., 1976).
Теоретични перспективи
20. Н ай-важните теоретичн и перспективи, използвани в т а з и глава, са
биопсихологичната и еволюционната.
За по-нататъшен размисъл...
1. Помислете за различните форми на екстрасензорно възприятие, кои­
т о обсъждахме в т а з и глава. Как биха могли да се о съ щ е ст в ят т е л е ­
п а т и я т а , ясн ови дството и предсказването о т гледна то ч к а на сен­
зо р н ата физиология, имайки предвид специфичните рецептори и нев­
ронни връзки с мозъка? Как бихте си представили р ец еп то р и те за
възприятие на скрити обекти или бъдещи събития?
2. П редставете си, че с т е на вечеря с група ваши приятели и изгубвате
последователно главните си сетивности. Как ще се отрази на ваш ата
вечер прогресивната загуба на зрението, слуха, обонянието и осезанието? Ако бихте могли да си възвърнете само едното о т тези сетива,
кое бихте предпочели и защо?
и изследвания върху п а м е т т а за миризми, направен о т най-известния
учен в т а з и област.
Gescheider, G. А. (1984). Psychophysics: Method, theory and application (2nd
ed.) Hillsdale, NJ: Erlbaum. Въведение в психофизиката със задълбочено
представяне на сензорните прагове, психофизичните скали и теори я­
т а за откриване на сигнала.
Matlin, М. W. (1992). Sensation and perception, (3rd ed.). Boston: Allyn and
Bacon. Ц ялостно и интересно въведение в та зи проблематика, което
привлича вниманието на ч и т ате л я към различни проблеми на усещане­
т о и възприятието.
Randi, J. (1982). Flim-flam! Buffalo, NY: Prometheus Books. Скептичен прег­
лед на паранормалните явления о т умел илюзионист.
Smith, J. (1989). Senses and sensibilities. New York: Wiley. Грабваща вниманието и
доставящ а голямо удоволствие книга, в която се изследват произходът,
функциите и нарушенията на различните сетива по един много увлекате­
лен начин.
РЕЗЮМЕ
111
Възприятие Л
Съдържание на главата
ВЪВЕДЕНИЕ
Основи: Възприятие и знание
ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ФОРМА
П ерцептивна организация
К он стан тност на ф орм ата
И л ю з и и , свързани с въ зп ри яти ето на
ф орм а
РАЗПОЗНАВАНЕ НА ОБРАЗИ
А нализ на признаци
Нарушения на функциите: Зрителна
агнозия
В ъзходящ а и низходящ а п реработка
н а инф орм ацията
ВЪЗПРИЯТИЕ НА ДЪЛБОЧИНА,
РАЗМЕР И ДВИЖЕНИЕ
И нф ормация за дъ лбочи н а и
перцептивни инварианти
К он стан тн ост на разм ер и илю зии
Р еално и м ним о движ ение
ВЪЗПРИЯТИЕ И ОПИТ
В ъзприятие и необикновени
преж ивявания
В ъзприятие след зри телн а депривация
Реорганизация на възп ри ем ан ото
пространство
През прозореца си виждам
дървета и поляни, коне и волове
и далечни хълмове. Всяко от
тези неща виждам в присъщата
му големина, с характерната
му форма и на истинското му
разстояние от мен; и тези
отделни неща възникват като
непосредствени
трансформации, осъществени
от моите очи, както например
цветовете, които виждам. И
все пак философията твърди, че
чрез окото ние не можем да
получим нищо друго освен
усещането за цвят... А как
тогава чрез очите си
получаваме точна информация
за формата, за големината и
за разстоянието?
Д ж ейм с М ил,
1829
Перспективи
В заимодействия: К он стан тн ост на
възприятието
Изследвания и приложение: Четенето
като перцептивно умение
Връзки
П одпрагово възприятие и несъзнавани
процеси
РЕЗЮМЕ
ко не се замисляме много, предположението, че светът на нашите възпри­
ятия е идентичен с физическия свят, който ни заобикаля, изглежда напъл­
но разумно. Можем да разсъждаваме по следния начин: „Виждам приятеля си
да ходи из стаята, защото и той, и стаята са там. Виждам книгата пред себе си,
защото тя е там. Какво по-очевидно от това?“ На пръв поглед възприятието из­
глежда недвусмислено и точно. Но ако сетивата ни дават недвусмислена и точ­
на информация, защо тогава не виждаме нашите приятели да се смаляват, ко­
гато се отдалечават от нас, съответно на смаляването на изображението им
върху ретината? Ако нашата представа за реалността се основава единствено
на сетивната информация, светът около нас би изглеждал твърде объркан, за­
щото информацията, която получаваме от сетивата си, невинаги отговаря на
действителността. Понякога „очевидното“ се оказва погрешно.
Разгледайте фигура 4.1. Би трябвало да виждате спирала, която се завива в по­
сока на часовниковата стрелка. Ако обаче проследите с пръст траекторията на
спиралата, спираловидността й ще се окаже илюзорна. Тази илюзия, известна
като спирала на Фрейзър, се състои от концентрични окръжности, образувани от
сегменти, които са нарисувани под наклон към центъра на окръжността. Зрител­
ното възприятие на спиралата на фрейзър е неточно - обектът, който възприема-
А
фигура 4.1. Спирала на фрейзър. На
фигурата к ат о че ли е показана спирала,
но то в а е зрителна илюзия. Ако проследи­
т е хода на спиралата, ще се убедите, че
т я се състои изцяло о т концентрични ок­
ръжности, образувани о т сегменти, кои­
т о са начертани под наклон към центъра.
Илюзиите показват, че физическият с в я т
и с в е т ъ т на въ зп р и яти ята не съвпадат.
113
60
ГЛАВА 2. БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПОВЕДЕНИЕТО
Фигура 4.2. Проблемът на възприема­
щия субект. Основният проблем на възп­
р и ят и ето е да се разбере по какъв начин
възприемаме обекти те, които са отдале­
чени о т нас дразнители, въз основа на
енергията, достигащ а до с е т и в а т а ни о т
близко разположените дразнители. О тд а­
лечените дразнители, които възприемаме
(дървото, т р е в а т а и слънчевата светли­
на), са и н терпретация на достигналите
до нас дразнители (светлинните вълни,
звуковите вълни и ар о м а тн и те молекули).
Тъй к а т о физическият и възприеманият
с в я т изглеждат твърде подобни, никак не
е трудно да забравим колко съществено
т е се различават.
Помислете върху това...
В гл ав а та за усещ ан и ята описахме как
с е т и в а т а о т г о в а р я т н а разли чн и те
форми на енергия на дразн и тел и те, нап­
ример светлинни или звукови вълни. По­
лу чен ата о т т а з и енергия конфигурация
о т нервни импулси н а ш и я т мозък т р а н ­
сформира в перцептивно преживяване.
По какъв начин м о зъ къ т ни и н те р п р е ти ­
ра с е т и в н а т а информация т а к а , че мо­
ж ем да възприемаме п р и ятел я си, кой то
се разхожда, или п т и ц и т е , ко и то п ея т?
Фигура 4.3. Нееднозначна повърх­
ност. Какво виж дате на т а з и фигура?
Виждате ли една последователност о т
хълмове и долини, к а т о долините са о тб е­
лязани с концентрични окръжности? Сега
обърнете кн и гата т а к а , че горн ата ч а с т
на стр ан и ц ата да дойде отдолу, и отново
погледнете фигурата. Какво се е промени­
ло във възприятието ви? Нееднозначните
фигури показват, че човеш кият мозък ор­
ганизира и ин терп рети ра информацията,
ко ято получава, за да създаде смислено
възприятие. В показания на ф игурата
пример е възможно повече о т едно смисле­
но възприятие.
114
ГЛЛВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
Светлина
)))}))))))))))
Звукови вълни
Молекули във въздуха
Отдалечен с ти м у л
Близък сти м у л
Наблюдател
Различни обекти
о т физическия св я т
Различни форми на енергия
на стимула, които предизвекват
някакви конфигурации
в нашите рецептори
С етивният рецептор регистрира
близкия стимул; мозъкът трансформира
инпулсите във възприятие
(перцептивно преживяване)
ме, не е обектът, нарисуван на фигурата. Илюзии, подобни на спиралата на фрейзър, показват, че физическият и възприеманият свят не са едно и също нещо.
Защо понякога „показанията на сетивата ни“ могат да ни излъжат? Или, ко­
ето е още по важно, как успяваме да получим съдържателна и точна представа
за околния свят, щом сетивната информация за него не съответства и често е в
противоречие с действителността? Отговорът на тези въпроси се крие в проце­
сите, чрез които сетивната информация се организира и интерпретира. Поняти­
ето усещане се отнася до непосредствените преживявания, предизвикани от
прости, изолирани стимули; възприятието включва организация и интерпрета­
ция на тези стимули с цел осмислянето им. Например когато слушаме как един
човек пее, ние усещаме силата и височината на звука, докато способността ни да
чуваме последователността от звуци като песен е акт на възприятието. На след­
ващото, по-високо равнище, ако разбираме и разпознаваме думите на песента,
нашето възприятие прераства в един по-сложен процес на интерпретация, кой­
то включва паметта и мисленето и който наричаме познавателен процес.
Нашите сетива са само средство за познаване на света, а не прозорци, през ко­
ито светът прониква в нас. Те са приспособления на мозъка, които реагират на раз­
лични форми на енергия. Както показва фигура 4.2, видът, звуците и миризмите,
които характеризират една сцена от външния свят, се регистрират от зрението, слу­
ха и обонянието чрез светлинните и звуковите вълни и молекулите на ароматните
вещества. Нещата в заобикалящия ни свят (слънчевата светлина, дървото и трева­
та, показани на фиг. 4.2) се определят като отдалечени (distal) дразнители, докато
различните форми на физическа енергия, които въздействат върху сетивата (свет­
линни вълни, звукови вълни и молекули), се наричат близко разположени (proxi­
mal) дразнители. Нашето възприятие на далечните обекти се получава чрез близ­
ко разположените дразнители, които сетивата регистрират.
Обикновено не си даваме сметка за това, че преживяванията ни, свързани с
отдалечените обекти, се основават на интерпретация на близко разположените
дразнители. Едва когато бъдем излъгани от погрешна или противоречива сетив­
на информация, ние разбираме колко важен за възприятието е процесът на ин­
терпретация. Илюзии, подобни на спиралата на фрейзър, както и нееднознач­
ността на повърхността, показана на фигура 4.3, показват как нашият мозък на­
лага ред във физическия свят. Когато за пръв път погледнете фигура 4.3, вие я
възприемате като поредица от хълмове и долини, като концентричните окръж­
ности бележат долините. Ако обърнете книгата наопаки, така че горният край
на страницата да стане долен, картината очевидно се променя - хълмовете ста­
ват долини и обратното. В зависимост от това как наблюдавате фигурата, плос­
ката, двумерна рисунка може да се възприеме като две напълно различни три­
мерни повърхности. Във всеки от двата случая мозъкът активно интерпретира
информацията, която получава, и по този начин стига до различно възприятие.
В тази глава ще опишем процесите, които ни дават възможност да интерпре-
тираме по неслучаен начин изображенията, получени върху ретината на очите ни.
Ограниченият обем на изложението не ни позволява да опишем всички страни на
възприятието, но можем да обсъдим достатъчно разнообразили теми, така че да
разберете как работят перцептивните системи. Налага се да ограничим голяма
част от обсъждането до описание на начина, по който използваме сетивната ин­
формация, за да възприемаме правилно такива основни перцептивни характерис­
тики като форма, отдалеченост, размер и движение. Във всеки отделен случай ще
разглеждаме как се решава задачата за правилно възприемане на отдалечените
дразнители в околния свят въз основа на различните близко разположени дразни­
тели, които достигат до нашите сетива. Обикновено ние правим всичко това миг­
новено, без дори да се замисляме. Необходимо е да добавим, че в тази глава ще се
спрем главно върху зрителното възприятие, защото то е най-важната форма на
възприятие и е изучено най-задълбочено. (Други страни на възприятието се разг­
леждат на различни места в тази книга. Проблемите на вниманието се обсъждат
в главата за съзнанието, възприятието на речта - в главата за езика, а формира­
нето на възприятието - в главата за развитието.) Тъй като възприятието е осно­
вен психологичен процес, то се включва в много и различни области.
ОСНОВИ
Възприятие и знание
През XVII век философът Томас Хобс е написал: „Не съществува понятие в човеш­
кия разум, което в началото да не е било изцяло или отчасти зададено чрез сетив­
ните органи.“ Както Хобс, така и по-късните философи като Джон Лок и епископ
Джордж Бъркли разглеждат сетивата не просто като източник на познание, а като
единствен източник на познание. Хобс, Лок и Бъркли са бележити емпирици, т. е.
философи, които твърдят, че цялото познание се придобива чрез сетивата.
Възприемане чрез несъзнавано умозаключение
философите емпирици са смятали, че само информацията, която получаваме
чрез сетивата си, не е достатъчна, за да се опише светът такъв, какъвто го въз­
приемаме в действителност. Бъркли например твърди, че не можем да кажем
на какво разстояние се намираме от даден обект само въз основа на зрително­
то дразнене, получено от окото, ф актът, че сме способни да възприемаме от­
далечеността на обектите достатъчно точно, показва, че трябва да прибавим
към изображението, получено в окото, допълнителна информация. Бъркли е
смятал, че съществуват много признаци, които ни помагат при точното възп­
риемане на света. Например относителната яснота на ретиналното изображе­
ние предоставя информация за разстоянието до обектите - близките предмети
формират по-рязко очертано изображение от отдалечените от нас обекти. Дру­
ги признаци за отдалеченост като припокриването и перспективата се използ­
ват широко от художниците още от времето на Ренесанса, за да създадат реа­
листично впечатление за дълбочина в изображението (вж. фигура 4.4).
Най-общо казано, Бъркли разглежда възприятието като процес на интерп­
ретация на сетивната информация въз основа на познанията, натрупани чрез
миналия опит. Този процес на интерпретация обаче невинаги задължително се
осъзнава. Когато преценяваме разстоянието до един обект, ние не разсъждава­
ме съзнателно за яснотата на собственото си ретинално изображение. Бъркли
приема, че тази информация се използва несъзнавано. По-късно, в средата на
XIX век, Херман фон Хелмхолц (представен в глава 3) нарича този процес не­
съзнавано умозаключение. За обектите, които се възприемат като отдалечени,
несъзнателно се заключава, че са по-големи, отколкото следва от ретиналния
им размер. Според Хелмхолц ние толкова сме се усъвършенствали в тези си
Ф игура 4.4. Панел от бронзовата вра­
та на стаята за кръщение в църквата
„Сан Джовани“от Лоренцо Джилберти.
Този скулптор о т италианския Ренесанс е
предал силно усещане за дълбочина 6 своето
произведение, кат о е използвал линейната
перспектива с триизмерни фигури. Всички
линии се ст р ем я т към една централна т о ч ­
ка, разположена зад изправените фигури.
ВЪЗПРИЯТИЕ И ЗНАНИЕ
115
перцептивни заключения и те най-често са толкова точни, че обикновено не си
даваме сметка за извършването им. Това схващане и днес е широко разпрост­
ранено (Hochberg, 1988; Rock, 1985).
Директно възприемане
Ф и гура 4.5. Градиенти на текстура.
Заобикалящ ата ни среда предлага е с т е с т ­
вени признаци за дълбочина под ф орм ата
на градиенти на те к ст у р а. Ако погледне­
т е например едно поле о т лалета, с о т д а ­
лечаването си в дълбочина ц в е т я т а изг­
леж дат разположени по-близо едно до дру­
го. Този ф ак т е перцептивен инвариант,
който може да се използва за предоставя­
не на информация за дълбочина. Колкото
по-близо един до друг изглеждат обекти­
т е , толкова по-отдалечени би трябвало да
са т е о т наблюдателя.
Психологът Джеймс Гибсън (1904-1979) предлага друг подход към възприя­
тието. В поредица от книги, оказали съществено влияние върху теорията на
възприятието, Гибсън твърди, че по-голямата част от информацията, която
ни е необходима за точното възприятие, се съдържа в самите дразнители и е
непосредствено достъпна за нашите сетива (Gibson, 1966; 1979). Например
елементите на изображението, показано на фигура 4.5, предават съществена­
та информация, необходима за възприемането на дълбочина. На тази фигура
дълбочината е изразена чрез градиент на текстурата, т. е. постепенното из­
менение в размера на обектите или детайлите, което се забелязва, когато
разглеждаме сцената от горе на долу. Дали гледаме поле, покрито с цветя,
или тълпа от хора, елементите на текстурния градиент изглеждат толкова
по-плътно разположени един до друг, колкото повече разглежданата повър­
хност се отдалечава от нас. При тези примери няма никаква необходимост от
умозаключения. Х арактерът на текстурата ни дава преки сведения за дълбо­
чината. Този подход към възприятието е известен под името екологичен, за­
щ ото подчертава използването на информацията от естественото
обкръжение. За относително кратко време той печели значителен брой пре­
дани поддръжници (Cutting, 1986; Mace, 1977; Turvly, Shaw, 1979).
Кой е правилният възглед за възприятието? Извършваме ли в действителност
несъзнавани умозаключения, както предполага Хелмхолц, или възприемаме не­
посредствено света, както твърди Гибсън? Вероятно и в двата подхода се съдър­
жа определена доза истина, тъй като всеки от тях може да предложи обяснение
на различни страни от възприятието. Възгледите на Хелмхолц биха могли да по­
могнат при описание на възприятието, което съпровожда четенето на бележка,
написана набързо от наш приятел. В този случай ние сме склонни да направим
умозаключения и да разпознаем думите въз основа на сетивния анализ. От дру­
га страна, подходът на Гибсън изглежда по-подходящ за описание на това как из­
ползваме наличната информация, за да се придвижваме в заобикалящия ни свят.
Независимо от това дали възприемат подхода на Хелмхолц или на Гибсън, всич­
ки психолози са съгласни, че нашето възприятие се гради преди всичко на инфор­
мация, която черпим от заобикалящия ни свят. Основната задача на тази глава е
да разгледа видовете информация, които влияят върху възприятието ни за света.
Ще започнем със способността на човека да възприема форма.
Възприемане на форма
Представете си следната сцена. Една изобретател ка току-що е създала робот,
който трябва да й помага в домакинството. С голямо вълнение тя издава първа­
та си команда: „Вземи чашата от масата!“ Роботът оглежда стаята с телевизи­
онната камера, която му служи за „око“, и пристъпва към изпълнение на коман­
дата, като повдига масата. Какво се е случило? Разтревожената изобретателка
проверява електрическите вериги на робота и открива, че машината действи­
телно е „усетила“ всички контури и изменения на яркостта, които са попаднали
в полето на обективите й. Озадачена от неуспеха си, изобретателката започва да
подозира, че възприятието за форма е доста по-сложно, отколкото си го е пред­
ставяла. След дълъг размисъл тя стига до въпроса: „Всъщност по какъв начин
самата аз разбирам къде свършва чашата и къде започва масата?“
Случаят с погрешно възприемащия робот показва, че възприятието на фор­
ма е нещо повече от откриването на контури и граници. К ъм същия проблем
116
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
можем да подходим и по друг начин, ако разглеждаме картина, в която много
от контурите и границите са заличени, фигура 4.6 се състои единствено от неп­
равилни тъмни и светли петна. Къде в тази фигура различавате смислената
форма?
За да придобият смисъл светлите и тъмните петна на фигура 4.6, вие трябва
да организирате наличната информация и да я интерпретирате въз основа на ми­
налия си опит. Ако знаете какъв е обектът, който търсите, значително по-лесно
ще го разпознаете (Reynolds, 1985). Когато „разпознаването“ настъпи, отделните
светли и тъмни петна се обединяват в по-големи и по-смислени форми. Всъщ­
ност на фигура 4.6 е изобразено куче от далматинска порода (носът му е насочен
надолу и наляво), което е застанало пред едно голямо дърво. Веднъж организи­
рана и интерпретирана, информацията във възприеманото изображение много
трудно може да бъде върната в първоначалното й неорганизирано и неинтерпретирано състояние. С други думи, след като видим кучето на картината, е почти
невъзможно да „изгубим“ образа му в морето от светли и тъмни петна.
Въпреки че твърде рядко ни се налага да търсим определени форми в не­
ясни изображения, нормалните процеси на организация и интерпретация
протичат по същия начин, както и в разглеждания случай. Ние винаги ком­
бинираме информацията от нашите сетива с това, което вече знаем. В естес­
твени условия тези процеси протичат толкова бързо и без усилие, че само по­
добни трикове за дезорганизация и обедняване на сетивната стимулация мо­
гат да ги забавят до такава степен, че да се убедим в тяхното съществуване.
Ф и гу р а 4.6. Какво виждате на тази
картина? За илюстрация на начина, по
който с т а в а организацията на елементи­
т е на стимула, бързо п ротичащ ите в нор­
мални условия процеси на възприятие са
забавени чрез премахване на кон тури те в
т а з и картина. За да видим нещо смислено
в нея (куче о т далматинска порода, което
души зем ята, обърнато наляво), тр ябва
да се конструира определена перцептивна
интерпретация, ко я то да организира на­
личната информация.
Перцептивна организация
Терминът перцептивна организация се отнася до начина, по който групираме
някои елементи в изображението, за да получим съдържателна конфигурация
или форма. Например на фигура 4.6 някои от петната видимо принадлежат на
рисунката на куче, докато други се възприемат като сенки. Това ни подсказва,
че една от първите задачи на перцептивната организация е да раздели елемен­
тите в стимула на фигура и фон.
фигура и фон
Под фигура ще разбираме смислена форма, която се възприема върху неутрален
фон. фигура 4.7 е илюстрация на изображение, в което съотношението „фигурафон“ може да се обръща. Може да видите този стимул като светла ваза (фигура),
заобиколена от тъмно поле (фон) или като два силуета - профили на човешки
лица (фигура), очертани върху светло поле (фон). Всяка от тези интерпретации
илюстрира трите свойства на организацията „фигура-фон“. Първо, фигурата изг­
лежда по-наситена и разпознаваема от фона. Второ, фигурата изглежда разполо­
жена пред фона. Трето, фонът е безформен и като че ли се простира зад фигура­
та (Goldstein, 1984). Въпреки че всеки от начините за организиране на фигура 4.7
е смислен от перцептивна гледна точка, вие не можете да възприемате едновре­
менно и двете организации в един и същи момент. Едновременното наличие на
две различни форми би било толкова объркващо, че е просто невъзможно.
Закони на перцептивната организация
В началото на XX век една малка група от немски психолози - Макс Вертаймер, Курт Кофка и Волфганг Кьолер - проявяват интерес към възприятието
на форма. Те стават известни като гещалт-психолози (немската дума
„Gestalt“ в свободен превод означава конфигурация, съвкупност или форма) и
приемат схващането, че възприятието на форма е свързано с определени, ор­
ганизиращи свойства на мозъка. Тъй като една и съща противоречива сетив­
на стимулация може да доведе до различни перцептивни интерпретации
(вижте отново фигура 4.3), нашето възприятие за форма ще се влияе от на-
Ф и гу р а 4.7. Как възприемате тази
фигура? Виж дате ли профилите на принц
Филип и на кралица Елизабет II, или виж­
д а т е една голяма ваза?В същ ност и двете
интерпретации са възможни, но не еднов­
ременно. Тази обръщаща се фигура, която
се получава о т една ваза, изработена през
1977 г. по случай сребърната св атб а на ан­
глийската кралица, илюстрира съотнош е­
нието между фигура и фон. ф игурата е
смислена форма, к о ято се възприема на не­
утрален фон.
ВЪЗПРИЕМАНЕ НА фОРМА
117
ф и г у р а 4.8. Примери на зрителни
стимули, които илюстрират зако­
ните за организация на гещалта. А.
Виждаме поредица о т колони, а не редове,
защ ото елем ентите, които са близо един
до друг, се групират (закон за близостта).
Б. Виждаме редове, а не колони, защ ото
елем ентите, които са подобни, се групи­
р а т (закон за подобието). В. Виждаме зигзагообразна линия и пресичащ ата я дъгообразна линия вместо някаква по-сложна
фигура (закон за доброто продължение). Г.
Виждаме кръг вместо крива линия, въпре­
ки че фигурата не е напълно затворена
(закон за затвореността). Д. Ако всяка о т
то ч к и те изведнъж се задвижи по посока
на с ъ о т в е т н а т а стрелка, ще видим две
групи о т точки, а не някаква друга под­
редба (закон за общата съдба).
О
О
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
+
о
Б
А
чина, no к о й т о м о з ъ к ъ т н и организира тази стимулация. Гещалт-психолозите твърдят, че организацията на възприятието на обектите става въз основа
на вродени перцептивни процеси, а не на миналия опит. Те разглеждат тези
основополагащ и перцептивни процеси като закони за организацията
(Dember, Bagwell, 1985). К акто гравитацията „организира“ Слънцето и пла­
нетите в Слънчевата система, по същия начин процеси, присъщи на мозъка,
групират елементите на една сцена в смислени конфигурации или форми.
Според гещалт-психолозите нашият перцептивен опит не се изчерпва със су­
мата на елементарните ни усещания. Както една сграда е нещо повече от обща­
та сума на нейните тухли или греди, така и нашите възприятия са нещо повече
от простата комбинация от елементарни усещания. Сградата се появява, кога­
то тухлите бъдат подредени по определен начин. Когато усещанията бъдат ор­
ганизирани по определен начин, възниква смислена конфигурация или форма.
Така процесът на организация обединява различните елементи и определя на­
чина, по който ги виждаме. Гещалт-психолозите откриват, че има много силни
и вероятно всеобщи тенденции за групиране на отделните елементи въз основа
на тяхната близост, подобие, продължение, затвореност и „обща съдба“. Тези
начини на перцептивно групиране са формулирани като закони за организация
на гещалта и са представени на таблица 4.1.
Примери за законите на гещалта в областта на зрителното възприятие са
дадени на фигури 4.8 и 4.9. Обърнете по-специално внимание как законът за
подобие е използван от Грант Ууд в добре известната му картина „Амери-
Таблица 4.1. Законите за организация на гещалта
Закон
Дефиниция
Пример
Близост
Елементи, които са разположени физически
близо един до друг, имат
тенденцията да образуват една група.
Съществува тенденция за групиране
на елементи, които си приличат.
Буквите на тази страница образуват редове, а не стълбове,
защото всяка от тях е по-близо до буквите отляво
и отдясно, отколкото до буквите отгоре и отдолу.
Думите, напечатани в курсив, се възприемат като
образуващи отделна група, различна
от думите, напечатани с обикновен шрифт.
Ако погледнете през прозореца и видите две клончета
на дърво, които се пресичат, вие ще възприемете две прави
линии, а не два прави ъгъла, които се докосват с върховете си.
Ако затворите тази книга и я вземете в ръка, тя ще продължи
да изглежда като правоъгълник, независимо че ръката ви
ще покрива част от една от страните й.
Ако гледате улица с интензивно движение, колите
които се движат в една посока, ще образуват
една група, а които карат в обратната посока - друга група.
Подобие
Добро продължение Елементи, които образуват прави или
плавно огъващи се линии, имат
тенденцията да се групират
Затвореност
Ако в една фигура има някаква празнина,
съществува тенденция фигурата да бъде
възприемана като затворена и завършена.
Обща съдба
Съществува тенденция елементи, които се
движат в една и съща посока, да бъдат
възприемани като едно цяло.
118
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
канска готика“ (фигура 4.9). Забележете по какъв начин тризъбият рисунък
на вилата за сено се повтаря многократно в картината. Той може да се види
в шевовете върху работните дрехи на мъжа, в кактуса на верандата, в рамки­
те на прозорците и дори във формата на лицата на хората. Художниците мно­
го често съвсем съзнателно използват принципите на гещалта, за да органи­
зират различните елементи в своите произведения.
Константност на формата
Твърди се, че Леонардо да Винчи изучавал перспективата, като гледал обекти­
те през прозореца си и нанасял очертанията им върху стъклото. Ако последва­
те неговия метод и рисувате върху парче стъкло горната част на работната си
маса, рисунката ви ще се променя, ако, държейки стъклото в ръка, се прибли­
жавате до масата. Когато сте далече, върху стъклото ще нарисувате трапец, а
когато сте близо, изображението ще бъде правоъгълник. Независимо от това
обаче вашето възприятие за масата ще остава постоянно и неизменно, въпре­
ки че ретиналното й изображение се променя значително. Колкото и да се из­
меня ретиналното ви изображение, изключително трудно е да видите горната
част на масата като нещо различно от една голяма правоъгълна форма. Това
явление се нарича константност на формата. Константността на възприятие­
то за форма изглежда е налице още при раждането и е от изключителна важ­
ност за точното възприятие на обектите (Slater, Morison, 1985).
Форма и ориентация
Ако завъртите един квадрат на 45 градуса, така че да „стъпи“ на върха на един
от ъглите си, той ще се превърне в ромб. Това обаче става само ако няма фон,
с който квадратът да е свързан. Ако наблюдавате квадрат, който е начертан
на стената, и наклоните главата си под ъгъл от 45 градуса, квадратът ще про­
дължи да изглежда като квадрат. Сама по себе си ориентацията на изображе­
нието върху ретината не определя ориентацията на фигурата, която възприе­
маме. Когато гледаме една фигура, ние определяме кой край на фигурата е
разположен най-високо по отношение на нещата около нея. Ако наведете гла­
вата си, докато разглеждате квадрата, нарисуван на стената, вие не го възпри­
емате като ромб, защото горната му страна продължава да заема най-високо
положение спрямо стената. Нещо повече, сетивната информация от вестибу­
ларния апарат, разположен във вътрешното ухо, също съобщава за навежда­
нето на главата. Така съчетаваме различна по вид информация, за да възпри­
емаме правилно заобикалящия ни свят.
Въпреки че сме способни да коригираме възприятието, измененията в ори­
ентацията на обектите могат много силно да повлияят върху възприятието на
сложни стимули, каквито са например човешките лица. Обърнатото изобра­
жение на човешко лице се възприема лесно като обърнат образ, но се разпоз­
нава много по-трудно като лика на определен човек. Обърнатите „надолу с
главата“ лица изглеждат странно, защото тяхното положение противоречи на
миналия ни опит. За да ги разпознаем, е необходимо мислено да ги завъртим
така, че да добият естествената си ориентация. Човешкото лице обаче прите­
жава твърде голям брой отделни черти, което силно затруднява едновремен­
ната промяна на ориентацията на всяка една от тях. Ако някои от характер­
ните черти в обърнатото изображение на един човек са предварително зада­
дени в правилната им ориентация (например очите и устата на бившата министър-председателка на Великобритания Маргарет Тачър, чийто обърнат
портрет е представен на фигура 4.10), разпознаването на лицето се улеснява.
Любопитно е, че завъртеният в нормално положение портрет изглежда изк­
лючително странно. Това явление се нарича „илюзия на Маргарет Тачър“, за­
щото, докато разглеждаме обърнатата физиономия, ние не можем да забеле­
жим ужасяващото й изражение (Thompson, 1980).
-
Фигура 4.9. Пример за гещалт-закона
за подобието. Според то зи закон същес­
твува тенденция да групираме подобните
елементи, които виждаме. На показаната
кар т и н а - „Американска го ти ка“ о т
Г рант Ууд, художникът успешно е използ­
вал то зи закон, за да предизвика зрителни
асоциации. Забележете как тривърхото
оформление на ви л ата може да се види в
различни елементи на к а р т и н а т а , напри­
мер в шевовете върху р аб о тн и те дрехи на
мъжа, р ам к ата на прозореца, кактуса, а
дори и във ф орм ата на лицата.
Фигура 4.10. Илюзията „Маргарет
Тачър“. Въпреки че на ф игурата главата
на бивш ата британска министър-председателка М аргарет Тачър е обърната нао­
паки, очите и у с т а т а й са в нормалното
им положение. Тази радикална трансфор­
мация на ч е р т и т е о т лицето на г-жа Та­
чър удивително слабо влияе върху способ­
н о с т т а ни да възприемем усм ихнатото й
изражение. Ако обаче за в ъ р ти те стран и ­
ц а т а на 180 градуса, ще о тк р и ете едно
гротескно нейно изображение.
ВЪЗПРИЕМАНЕ НА фОРМА
119
Илюзии, свързани с възприятието на форма
Понятието илюзия се определя като възприятие, което не съответства на физи­
ческата действителност. Илюзиите възникват, когато се прилагат естествени
перцептивни процеси по отношение на външни стимули, които не се подчиня­
ват на естествените закономерности. Произходът на илюзиите може да бъде
както физически, така и перцептивен. физическите илюзии, например изобра­
женията, получени в кривите огледала, се дължат на действителни физически
изкривявания на близко разположените дразнители, а не на погрешната им ин­
терпретация. Тези илюзии са много занимателни, но са интересни по-скоро за
физиката, отколкото за психологията. Перцептивните илюзии, например спира­
лата на Фрейзър, имат психологически произход. Те се пораждат от погрешна
интерпретация на близко разположените дразнители, поради което виждаме
нещо, което не съществува в действителност. Психолозите се интересуват от
тези илюзии, защото изучаването им може да допринесе много за разбиране на
нормалното възприятие. Ако сме в състояние да определим условията, които
предизвикват появата на илюзии, би могло да се очаква да разберем на какво се
основава съответстващото на действителността възприятие.
Субективни контури
Помислете върху това...
Били ли с т е някога измамени о т н якак­
ва илюзия? П сихолозите с м я т а т , че
илю зиите не са п ро сто зан и м ателн и
карти нк и. Какво биха могли да ни ка­
ж а т т е за начина, по к о й то р аб о ти перц е п т и в н а т а систем а?
Илюзиите, свързани с възприятието на форма, възникват, когато комбинира­
ме елементи на стимула, за да създадем обект, който е смислен, но не се съ­
държа в стимула, фигура 4.11 представя два примера, които съдържат илюзии
за субективен контур. С други думи, ние възприемаме добре дефинирана фор­
ма там, където обективно тя не съществува. Илюзията възниква, когато ком­
бинираме отделните елементи в едно смислено цяло. На фигура 4.11.А ние обе­
диняваме действително съществуващите елементи (три остри ъгъла и три чер­
ни кръга с липсващи сектори) в перцептивно по-прости фигури - един триъ­
гълник и три кръга. Тази интерпретация обаче е смислена само ако виждаме
тези по-прости фигури полузакрити от друг триъгълник. Този илюзорен триъ­
гълник като че ли покрива части от останалите фигури, но ако закриете кръг­
лите елементи, той изчезва (Kanizsa, 1976; Stevens, 1983; Walker, Shank, 1986).
фигура 4.11.Б представя един от най-интересните примери. Първо, възник­
ва много силно впечатление за фигура, очертана изцяло от субективни конту­
ри, която се нарича куб на Некер. Забележете, че предната и задната стена на
куба могат да си разменят местата, ако го възприемате като тримерен обект.
Второ, възможно е съотношението^,фигура-фон“ в изображението да се обър­
не, т. е. вие може да видите куба на Некер, разположен над едно поле от оцве­
тени кръгове, или да видите оцветените кръгове като дупки в една бяла стена,
през които личат отделни части от субективния куб на Некер.
При възприятието на форма нашият мозък създава конфигурация, която обе­
динява различните части във възможно най-простото за възприемане цяло (отно­
во действа законът за простотата на гещалта). Илюзиите, свързани със субектив­
ни контури, показват, че мозъкът може да допълни част от това цяло, за да се по­
лучи една завършена конфигурация (Kellman, Shipley, 1991; Shipley, Kellman, 1992).
Фигура 4.11. Субективни контури.
Всеки о т показаните примери предизвиква
възприятие на фигура, каквато всъщ ност
няма. Тези фигури са илюзии, образувани
о т субективни контури, които се получа­
в а т в р езу л та т о т приобщаването на на­
личните елементи към едно смислено цяло.
A
120 ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
Б
Психолозите все още не са постигнали съгласие за предполагаемите механизми,
които определят възникването на субективните контури. Независимо от това пер­
цептивната организация, свързана с отделянето на фигура от фон, изглежда играе
съществена роля (Parks, 1987). Така например илюзорният триъгълник на фигура
4.11.А се възприема като разположен върху останалите елементи. С други думи, в
този случай една фигура се откроява от фона, за да помогне да се организира ина­
че безсмисленият набор от елементи в една по-проста и смислена картина. Един
психолог дори изказа предположението, че възприятието на субективните конту­
ри се е развило още в далечното минало на човека като необходим антикамуфлажен механизъм, който помага да се откриват очертанията на петнистите хищни­
ци (като леопарда например) на фона на гъстите шубраци (Ramachandran, 1986).
Невъзможни фигури
Друг вид илюзия, свързана с възприятието на форма, е показана на фигура
4.12. На пръв поглед тези рисунки на психолога Роджър Шепард изглеждат
като смислени форми: долу на фигурата се вижда слон, а горе - арка (Roger
Shepard, 1990). При едно по-внимателно разглеждане обаче се открива, че все­
ки от тези стимули всъщност е една невъзможна фигура - в реалния свят е не­
възможно съществуването на такива тримерни обекти. Необходимо е време,
за да се разбере, че тези форми са невъзможни, защото всеки от техните ком­
поненти (краката, колоните и основните тела) се възприемат правилно сами
за себе си. Когато местите погледа си върху различните части на всяка от фи­
гурите, вие се опитвате да обобщите информацията, получена в резултат от
движенията на очите, в една свързана форма. Едва когато внимателно съпос­
тавите отделните компоненти, разбирате, че тези фигури са напълно безсмис­
лени (Hochberg, 1970, 1988).
Холандският художник Мориц Ешер (Maurits Escher, 1898-1972) е изпол­
звал различни невъзможни фигури като основа на своето изкуство. На литог­
рафията му „Изкачване и слизане“ невъзможната фигура е стълбата, която
никога не свършва. Монасите, които се намират върху външната страна на
стълбата, са осъдени завинаги да се изкачват нагоре, докато другите от вът­
решната страна на стълбата винаги ще слизат надолу (фигура 4.13). Илюзи­
ите, които включват невъзможни фигури, са още една демонстрация на на­
чина, по който се опитваме да конструираме смислени форми въз основа на
информацията, предоставена от сетивата ни. В следващия раздел ще бъдат
описани перцептивните процеси, чрез които фигурите се сглобяват в едно
цяло и които ни позволяват да разпознаваме изображенията им.
Фигура 4.12. Невъзможни фигури. Пър­
воначално рисунката в долната ч а ст на
ф игурата се възприема к а т о слон, а рисун­
к а т а в го р н ата ч а с т - к а т о арка. При повнимателно разглеждане обаче е лесно да
се убедим, че н и то една о т те зи фигури не
би могла да същ ествува в триизмерния
св ят. Необходимо ни е известно време, за
да възприемем те зи фигури к ат о невъз­
можни, защ ото всяка о т отделн ите им
ч асти е възможна о т гледна точ ка на въз­
п р и яти ето . Едва когато се опитаме да
обединим о тд елн ите части в едно смисле­
но цяло, разбираме, че те зи части не мо­
г а т да б ъ д ат съединени.
Фигура 4.13. „Изкачване и
слизане“ от холандския ху­
дожник Мориц Ешер. Ешер из­
ползва невъзможни фигури кат о
основа на своето изкуство. На
т а з и литография две колони о т
монаси въ р вят нагоре и надолу
по една невъзможна фигура под
ф орм ата на безкрайна стълба.
Невъзможните фигури показват
по какъв начин се опитваме да
създадем смислени форми о т ин­
формацията, с ко ято разполага­
ме. За т о в а си даваме см етка
само когато ни се п р ед ставят
изображения, които не м о гат да
б ъ д а т обединени в смислено
цяло.
ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ФОРМА
121
Помислете върху това...
П р е д ст ав е те си, че в то п ъ л л е т е н ден
л еж и те в т р е в а т а и гл ед ате бели те об­
лаци, ко и то м и н ав а т по н ебето. Как е
възможно да ви ж д ате ф о р м а та на кон в
един облак и на платноход в друг? Какви
процеси определят сп о с о б н о с тт а ни да
разпознаваме образи?
Разпознаване на образи
А ко видим домашния аквариум обърнат на пода в гостната стая, повечето
от нас биха реагирали или с въпроса: „Какво е станало тук?“, или със зак­
лючението: „Котката отново е ловила рибките!“ При нормални условия
едва ли дълго ще се чудим какво виждаме. Твърде бързо ще разпознаем доб­
ре известната ни форма на обърнатия аквариум, локвата вода и доволния
вид на котката благодарение на една от най-впечатляващите способности на
възприятието - процеса на разпознаване на образи. Под разпознаване на
образи разбираме смислената интерпретация на формите. Благодарение на
него можем да идентифицираме такива стимули като думите, написани на
тази страница, сградата, в която живеем, и лицата на роднините и прияте­
лите си. Разпознаването на образи е една от най-универсалните способнос­
ти. Например ние можем да разпознаваме числа и думи, изписани с най-раз­
лични почерци или печатни шрифтове (фигура 4.14); разпознаваме опреде­
лена мелодия, независимо от това дали я изпълнява голям оркестър, или я
тананика някой приятел; всеки от нас може да разпознае като куче едно рунтаво същество дори когато никога не е виждал точно това животно, нито
дори куче от тази порода. В този раздел ще разгледаме процеса на разпоз­
наване на образи, който настъпва при възприятието на форма. Ще видим, че
в разпознаването на образи има нещо повече от простото възприемане на
елементите на стимулите. То включва и интерпретацията на тези елементи
въз основа на миналия ни опит.
Анализ на признаци
?г~
trunk*** штЛХ A.
l->
U lt.
А Д .1 .
Й Ь л
T> S u e
c L u , T* ttx , /Ш
Фигура 4.14. Разностранност при
разпознаването на образи. Въпреки че
всеки ред о т този пасаж е написан о т друг
човек, ние обикновено не се затрудняваме
о т вариациите на ф орм ата, защ ото при­
теж авам е способността да разпознаваме
образи. Разпознаването на образи включва
въ зп ри яти ето и и н т е р п р е т а ц и я т а на
елементи на стимула въз основа на мина­
лия ни опит.
122 ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
У ниверсалността в разпознаването на образи е довела до разработван е­
то на една теория, според която и зображ енията се разпознават въз осно­
ва на някои техни основни ком поненти или признаци. Н априм ер ние р аз­
познавам е облаците, защ ото всеки отделен облак - притеж ава необходи­
мите същ ествени признаци, които удовлетворяват приетото от нас опре­
деление за облак - видимо струпване на пара, което плува в атм осф ера­
та. Този подход към разпознаването на образи е известен като анализ на
признаци.
Най-известният модел за анализ на признаци е Пандемониумът на Оливър Селфридж (О. Selfridge, 1959). Селфридж предполага, че процесът на раз­
познаване на образи се състои от поредица анализи на стимула, извършвани
от „демони“, които работят на различни, последователни нива. Демоните са
само една удобна метафора за представяне на определени физиологични и
психологични процеси, при която не е необходимо да се уточняват с подроб­
ности механизмите им. Въпреки хумористичния начин на представяне П ан­
демониумът е един от сериозните модели за разпознаване на образи, който
съдържа две важни твърдения. П ървото е, че разпознаването на образи се
състои от извличане на признаци и интерпретация на признаци. И звлича­
нето определя специфичните детайли, които формират стимула, а интерпре­
тацията включва съпоставянето на тези детайли със съвкупности от призна­
ци, които характеризират различни възможни стимули. Второ, според моде­
ла разпознаването на образи може да се основава на един най-общ набор от
признаци (вертикални линии, хоризонтални линии и т. н.), който може да се
използва при всички видове зрителни стимули. Например независимо от тех­
ния размер или наклон всички възможни главни букви R могат да бъдат раз­
познати, защото се определят от една и съща съвкупност от видими призна­
ци. По този начин разпознаването чрез анализ на признаци придобива уни­
версалност.
Конекционистки подход към анализа на признаците
С ъвременният конекционистки подход към разпознаването на образи
същ о използва процеси на извличане и интерпретация на признаци. Спо­
ред схващ анията на конекционистите буквите се описват от зрителни приз­
наци, но знанието за това кой признак с коя буква се свързва се съдържа в
една невронна мрежа от връзки. Този подход се нарича конекционизъм
или подход на свързването, защ ото в основата му лежи идеята, че призна­
ците и буквите са свързани помежду си така, както са свързани невроните
в мозъка. П одходът предполага създаването на възбуждащи и потискащи
връзки, подобно на връзките в нервната система. Ако даден признак не се
съдърж а в определена буква, с нея се създава потискащ а връзка (линия, за­
върш ващ а с точка). В нервната система възбуждащ ите влияния повишават
вероятността за генериране на потенциал на действие от неврона, докато
потискащ ите влияния нам аляват тази вероятност. Н а фигура 4.15 е пока­
зан пример на конекционистка мрежа за разпознаване на букви чрез ана­
лиз на признаци. Тази мреж а ще разпознае представената буква R, защото
представителството на тази буква в мреж ата ще има най-високото ниво на
активация.
Въпреки че м оделът на Селфридж и м оделът на конекционистката
мреж а си приличат, защ ото и двата се основават на анализ на признаци­
те, конекционисткият подход е по-конкретен. Невронните мрежи са за
предпочитане пред неопределените „демони“, а използването на възбуж­
дащи и потискащ и връзки повече наподобява работата на нервната систе­
ма, която всъщ ност осъщ ествява разпознаването на буквите. К онекцио­
нисткият подход предлага силна връзка между м одела за начина, по кой­
то разум ът организира и интегрира информацията, и начина, по който мо­
зъ к ъ т преработва невронната информация. Значителен е броят на съвре­
менните изследвания за това как конекционистките мрежи м огат да опи­
ш ат един много широк кръг от перцептивни и познавателни явления
(Churchland, 1990; McClelland, Rumelhart, 1986; Yuille, Ullman, 1990). За
подхода на свързването (конекционизма) ще говорим още в глава 7, коя­
то е посветена на паметта.
...р
•
•• I
D R...
^
\
••
•
Възможни признаци
Фигура 4.15. Конекционистки подход
към разпознаването на букви. Показа­
на е п р оста мрежа, ко ято 6 долната си
ч а с т се състои о т признаци (вертикална
линия, крива линия и наклонена линия), а в
го р н ата - о т букви. Възбуждаща връзка
(означена с линия, завършваща със стрел­
ка) между признак и буква показва, че бук­
в а т а съдържа то зи признак. Това означа­
ва, че к огато се активира даденият приз­
нак, а к т и в ац и я т а се разпространява и до
свързаните с него букви. П отискащ а връз­
ка (означена с линия, завършваща с точка)
показва, че буквата не съдържа този приз­
нак. К огато се активира даден признак,
то й активира възбуждащите връзки към
буквите, кои то го съдърж ат, и потиска­
щ и те връзки към буквите, които не го съ­
държ ат. В то зи пример конекционистка­
т а мрежа идентифицира буквата „Е“.
Разпознаване на познати изображения
Буквите и думите са безспорно твърде важни зрителни стимули, но те са
само малка част от огромното количество дразнители, с които взаимодейст­
ваме всекидневно. Възможно ли е същите процеси на анализ на признаци,
които така добре работят с букви, да обяснят и начина, по който разпознава­
ме други обекти, като коне и хора например? О тговорът е „да“. В основата
си процесите са същите, само признаците са различни. Там, където при бук­
вите като признаци се използват ъгли, криви и отсечки, при предметите се
използват прости геометрични форми като цилиндри, блокове и клинове,
фигура 4.17 показва как може да се работи с подобни признаци. На нея гру­
па от познати обекти са представени чрез клинове с различна големина. Ако
приемем, че такива прости геометрични форми (например цилиндри, клино­
ве и блокове) отговарят на зрителните признаци, които формират обектите
около нас, ще разполагаме с необходимата база за разбиране на процеса на
разпознаване.
Какво става, когато не можем да интерпретираме признаците, които сме
извлекли от стимула? Хора, които страдат от определен тип увреждания на
мозъка, се сблъскват с този проблем на възприятието. Той се нарича зрител­
на агнозия. (Агнозия означава „загуба на знание“.) К акто ще видим в след­
ващия раздел, такива хора могат да виждат обектите като съставени от от­
делни части, но се затрудняват при обединяването им в едно цяло.
РАЗПОЗНАВАНЕ НА ОБРАЗИ
123
НАРУШЕНИЯ НАФУНКЦИИТЕ
Зрителна агнозия
Пациентът J. R., 73-годиJ. R. се затруднявал не
шен пенсиониран работник
само при назоваването на
...J. R. не можел да разпознава
монтажник, бил директор
обектите. Той не можел да
на продукция в любителски
разпознава собствения си cm ,
собствения
си
син
, брат си
театър. Част от работата му
брат си или хората от болнич­
или хората от болничния персонал, ния персонал, с които често се
включвала рисуването на
скици и постери. След мо­
виждал. Тъй като J. R. бил лю­
с които често се виждал.
зъчен удар (спукване на
бител художник, неговите ри­
кръвоносен съд в мозъка),
сунки са особено интересни.
който нарушил кръвоснабФигура 4.16 показва примери от опитите му да нарису­
дяването на слепоочния и тилния дял в лявото полу­
ва телефон по памет. Когато го карали да направи ко­
кълбо, той започнал да се затруднява при разпозна­
пие от рисунка на телефон, J. R. се справял със задача­
ването на най-обикновени неща. Когато му показва­
та достатъчно добре, но не бил в състояние да разпоз­
ли изображения на някои обичайни предмети, той не
нае какво е нарисувал.
можел да назове повечето от тях. Затруднявали го
Случаят с J. R. е един пример за зрителна агнозия.
дори такива всекидневно употребявани вещи като
В действителност съществуват значителен брой раз­
гребен или вилица. Когато му показали рисунка на
лични видове зрителна агнозия. При зрителна агнозия
два жирафа, J. R. трябвало да прибегне до разсъжде­
за обекти човек може да не е в състояние да назове да­
ния, за да направи заключение за това, което не бил
ден обект, който му е добре известен (например гре­
в състояние веднага да възприеме:
бен), да покаже как се използва и дори да си спомни
"Както изглежда, това би могло да бъде животно с
дали го е виждал по-рано. Такива нарушения настъп­
четири крака и опашка... появява се дълъг врат, един
ват след мозъчни увреждания, които обхващат слепо­
ужасно дълъг врат... а това тук е глава, защото тук
очните и тилните дялове на мозъка (Farah, 1990, 1992;
има око... това са две груби рисунки на някакви жи­
Kolb, Whishaw, 1990). При агнозия за цветове човек
вотни... не е мишка, за Бога... какво би могло да има
може да не е в състояние да различава отделни цвето­
такъв изключително дълъг врат?...Това е жираф.“
ве или да назовава цветове, свързани с конкретни
(Wapner, Judd, Gardner, 1978)
обекти (например лимони). Анатомичните изследва­
ния не дават възможност да се определи специфична
област в мозъка, свързана с агнозията за цветове. При
прозопагнозията, или агнозия за човешки лица, човек
загубва възможността да разпознава познати човешки
образи.
J. R. например освен от агнозия за видими обекти
е страдал и от агнозия за лица. В някои редки случаи
хора, страдащи от прозопагнозия, не могат да разпоз­
наят дори собствения си облик, отразен в огледало
(Hecaen, Albert, 1978). При изследванията на прозо­
пагнозията обикновено се откриват увреждания в
слепоочните дялове едновременно в лявата и в дясна­
та половина на мозъка (Damasio, 1985; Farah, 1990).
Днес терминът „зрителна агнозия“ се използва като
общо наименование за цял кръг от нарушения във
възприятието (Wapner et al., 1978).
Ф и гура 4.16. Рисунки на худож­
ник аматьор след мозъчен удар.
Увреждане в левия слепоочен и тилен
дял на мозъка на пациента предиз­
виква зрителна агнозия. П ац и ен тъ т
трудно разпознава обикновени, все­
кидневно употребявани вещи. Рисун­
к и те показват различни опити на па­
ци ен та художник да нарисува тел е­
фон по пам ет.
124
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
Възходяща и низходяща преработка
на информацията
Процесът на разпознаване на образи включва два различни вида пребработка:
от долу на горе и от горе на долу. Когато идентифицираме един стимул, като
първо разпознаваме отделните му части (извличане и интерпретация на призна­
ци), ние използваме преработка от долу на горе, или възходяща преработка. Ко­
гато формулираме предварителна или най-очаквана интерпретация на стимула,
която се основава на неговото обкръжение и след това проверяваме отделните
му признаци, за да видим дали интерпретацията ни е правилна, ние използваме
преработка от горе на долу, или низходяща преработка. За да разберем как се
извършва тя, нека разгледаме ролята на контекста при идентифицирането на
стимула. Случвало ли ви се е например да видите някого в необичайна за него
ситуация и поради това да се окаже по-късно, че не сте успели да го „поставите“
в паметта си? Бързината, с която разпознаваме един стимул, зависи от това къде
и кога сме го виждали по-рано. За да изследва този процес, Ирвинг Бидерман
провежда експерименти, в които показва на изследваните лица изображение на
сцена от всекидневието (Biderman, 1972; 1981). Това изображение - например
кухня или градска улица - било или нормално, или с разместени отделни части
(фигура 4.18). Въпреки че обектите в разбърканата картина били представяни
винаги в правилната им ориентация, те попадали в непривично обкръжение. Би­
дерман установява, че дори когато лицата предварително знаят къде трябва да
гледат, те значително по-добре разпознават обектите, които са част от нормал­
ното, а не от разбърканото изображение.
В други свои изследвания Бидерман запазва нормалното подреждане на
обкръжението, но променя обичайното място на даден предмет. Той откри­
ва, че обекти, изведени от обичайния им контекст, се разпознават трудно при
краткотрайно представяне. Например изследваните лица разпознават много
по-лесно пожарния кран, когато е разположен в края на тротоара (в естест­
вен контекст), отколкото когато е показан върху пощенската кутия (в необи­
чаен контекст). И други изследователи съобщ ават подобни резултати. Кон­
текстът, в който се появява даден стимул, влияе върху разпознаването му
(Boyce, Pollatsek, 1992; Henderson, 1992; Wolfe, 1992).
фигура 4.19 показва някои други примери, при които разпознаването на об­
рази се влияе от контекста. Стимулът, показан в средата на ред А, интерпрети­
раме като буквата В, защото се намира в контекста на останалите букви. Напъл­
но идентичният с него стимул, който се намира в средата на ред В обаче, интер­
претираме като числото 13, защото е в числов контекст. Редовете С и D показ­
ват как нееднозначно написаната дума може да бъде възприета или като глагол,
или като съществително - в зависимост от останалия текст около нея. При все­
ки от тези примери контекстът създава една умствена нагласа (mental set) за на­
чина, по който трябва да възприемем стимула. Подходящите нагласи ни подгот­
вят за това, което следва, като ни подсказват възможности, които са съвмести­
ми със стимулния контекст, докато неподходящите нагласи ни отклоняват в
неправилна посока (Seamon, 1976, 1978; Seamon, Wright, 1976).
По своята същност анализът на признаци е пример за процес на прера­
ботка на зрителна информация от долу на горе, докато примерите от фиг.
4.19 показват, че съществува и процес на преработка от горе на долу. В този
случай възприемащ ият субект използва контекста, за да определи как да
възприеме нееднозначния стимул. Следователно разпознаването на образи
е нещо повече от простото извличане на признаците на стимула от долу на
горе. Съществува и процес на интерпретация на тези признаци от горе на
долу в рам ките на техния контекст. Възходящата и низходящата преработ­
ка се съчетават и осъществяват едновременно. Ако се върнем към приме­
рите на ръкописните текстове от фигура 4.14, ще се убедим, че възходяща­
та преработка ни дава възможност да възприемем различните части от ли-
фигура 4.17. фигури, образувани от клино­
ве. Тази фигура илюстрира възм ож ността за
конструиране на разпознаваеми фигури с по­
м о щ та на клинове с различна големина. Изслед­
ван и я та показват, че различни прости геом ет­
рични форми, например цилиндри, паралелепипеди и клинове, м о гат да служ ат к ат о зрител­
ни признаци. Тези признаци м огат да се използ­
в а т за основа при разпознаването на образи,
което ни позволява да идентифицираме позна­
т и т е ни обекти.
©
Клин
Човек
Щраус
Фигура 4.18. Значението на контекс­
та. Изследваните лица разпознават мно­
го по-бързо ж ен ската фигура 6 нормалнат а , отколкото в обърканата картина,
въпреки че т я заема едно и също м ясто и
в двете картини, а на л и цата предвари­
телно е казано къде трябва да гледат.
НИ ' у» ч .
аА
ВС
в 12 В 14
C. jlвсА curd y/L
ytfdLyfuA
D . Tykj- fo b i/sjdt бяса. M l
фигура 4.19. Нееднозначните стиму­
ли се влияят от контекста. Начи­
н ъ т , по който виждаме подчертаните
стимули на всеки ред о т фигурата, се оп­
ределя о т заобикалящия ги материал.
С тим улът, включен в редовете А и В, може
да бъде видян к а т о буква или к ат о число в
зависимост о т неговия ко н текст, докато
сти м улът, представен в редове С и D,
може да се види к а т о различни думи в за­
висимост о т изречението. К о н т е к с т ъ т
влияе върху възприятието, к а т о подсказ­
ва една приемлива интерпретация.
като букви, докато низходящата обработка - като използва контекста
на изречението - ни помага да разберем някои думи, които, написани от­
делно, са трудни за интерпретация. Така и възходящият, и низходящият
процес на преработка са необходими, за да се придаде смисъл на онова, ко­
ето възприемаме. Именно това не е могла да разбере изобретателката от
раздела за възприятие на форма. Преди роботът да може да вземе чашата,
той трябва да знае определящите признаци на такива обекти като маси и
чаши, както и местата, на които е най-вероятно да се открият чаши. Възхо­
дящ ата и низходящата преработка може да се открият и в това, което пра­
вите в момента - в четенето.
нии
ИЗСЛЕДВАНИЯИПРИЛОЖЕНИЕ
Четенето като перцептивно умение
По какъв начин събираме и организираме информацията от една печатна
страница? Този въпрос занимава психолозите отдавна, защото умението да
четем е твърде важно за придобиване на информация както в университета,
така и в живота. Ранните изследвания показват, че четенето включва после­
дователност от фиксации на погледа (Buswell, 1922; Huey, 1908). Когато че­
тем, очите ни не извършват плавни и непрекъснати движения, а поредици от
фиксации, спирания на погледа, последвани от движения, които преместват
погледа към следваща част от текста. Основната част от движенията на очи­
те се извършва отляво надясно, но понякога поглеждаме и назад, към думи,
които вече сме видели. Движенията на очите между две фиксации се нари­
чат сакади (от френската дума за „скок“), а сакадите в обратната на четене­
то посока се наричат регресивни движения. Всяко от тези явления може да
се види лесно, като се постави огледало близо до книгата и се наблюдава от­
ражението на очите на четеца.
Основни процеси при четенето
Психолозите Патриция Карпентър и Марсел Д жъст използват фиксациите и
сакадите, за да изучат процеса на четене. На компютърния екран те предста­
вят текста, а с телевизионна камера записват фиксациите и сакадите. Карпен­
тър и Д ж ъст откриват, че четците възприемат информацията със скорост, съ­
ответстваща на степента на разбиране на текста. Тъй като четците могат да
управляват скоростта, с която получават информация, Карпентър и Д жъст
126
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
изучават самоналожените паузи, за да разберат как става разпознаването и
разбирането на текста (Carpenter, Just, 1983; Just, Carpenter, 1980, 1987).
В съответствие с предишни изследвания двамата установяват, че когато уче­
ници четат текст, съобразен с възрастта им, те спират погледа си на почти вся­
ка съдържателна дума, прескачат късите думи с функционално значение (нап­
ример междуметия - ах, ами, или съюзи - и, с) и правят сакади, които са пре­
димно отляво надясно, фиксациите върху различните думи са с различно вре­
метраене. Обикновено те продължават от 250 до 750 милисекунди, макар че ня­
кои могат да бъдат съкратени дори до 50 милисекунди, а други траят и над се­
кунда. Четците фиксират по-дълго време непознати думи или думи, които имат
определящо значение за темата на четивото, отколкото онези, които са им поз­
нати или нямат съществено значение за дадения абзац. Изследователите смятат,
че тази разлика има определен смисъл, защото продължителността на фиксацията отразява времето, което е необходимо за разпознаване и разбиране на даде­
на дума. В края на изреченията също се наблюдава по-дълга фиксация, което се
обяснява с необходимостта читателят да обобщи прочетената информация.
За да разберат как паузите при четене водят до разпознаване и разбиране, Карпентър и Джъст разработват теория, която се стреми да обясни продължител­
ността на фиксациите. Тяхната теория е в съответствие с изследванията върху раз­
познаването на образи, които описват разпознаването и разбирането на думи чрез
операции на възходяща и низходяща преработка (вж. например Rumelhart, 1977;
Treisman, Souter, 1986). Според Джъст и Карпентър човек първо фиксира опреде­
лена дума, което дава възможност на детекторите на признаци да извлекат ней­
ните физически характеристики. След това извлечените признаци се съпоставят
със съдържанието на представителството на думите в нашия лексикон (мисловния
речник на думите, съхранени в паметта ни). Лексиконът съдържа не само предс­
тавителството на думата, чийто образ трябва да се разпознае, но и нейния смисъл.
След прочитането на всяка дума смисълът й се съхранява временно в „работната“
памет, докато се определи смисълът на изречението. Накрая, когато стигнем до
края на изречението, извлечената от него информация се обобщава в цялостна ми­
съл. Тъй като това обобщаване изисква време, фиксацията в края на изречението
е относително по-дълготрайна, особено когато смисълът му не е ясен. Чак когато
разберем смисъла на първото изречение, очите ни се преместват в началото на
следващото и всички описани процеси започват отново.
Според Карпентър и Джъст знанието на читателя за думите влияе върху
начина, по който се интерпретират физическите признаци от текста. Низхо­
дящата преработка на информацията може да взаимодейства с възходящата,
за да подскаже определена интерпретация на признаците. Добре тренираните
(като Вас например) възрастни четци обаче се нуждаят само от възходящата
преработка, за да идентифицират думите в текста. След многогодишна прак­
тика възходящата преработка протича толкова бързо и без усилия, че опит­
ните четци нямат нужда да минават през по-бавните процеси на низходящата
преработка. В естествени условия низходяща преработка се наблюдава при
слабите четци - те използват контекста на изречението, за да решат кои са ду­
мите, които не са успели да разпознаят (Rayner, Pollatsek, 1989).
Въпросът каква част от думата в действителност се преработва при четене
все още няма отговор. Някои психолози предполагат, че за да разпознаем пра­
вилно една дума, необходимата преработка може да бъде сведена до контекста,
до една буква или до малък брой обобщени характеристики на думата (Haber,
Haber, 1981). Други смятат, че такъв вид ограничена преработка на информа­
цията твърде често не е достатъчна за разпознаването на една дума (McConkie,
1983; Rayner, 1983). В много случаи е необходимо да се извърши по-пълна пре­
работка на информацията за всяка отделна дума до „прозвучаването“ й в гла­
вата ни (Pollatsek, Lesch, Morris, Rayner, 1992). Контекстът не ни позволява да
прескачаме важни думи, а по-скоро дава възможност да преработваме инфор­
мацията за тях по-бързо. Експериментът, проведен от Мириам Шустак, Сюзан
П ри доби ван е н а у м е н и я за ч е т е н е .
Това д е те използва своите процеси на раз­
познаване на образи, за да интерпретира
нарисуваните с м астило знаци върху
ст р а н и ц а та к а т о смислени думи, които
да може да разбира. Само чрез постоянно
четене д ец ата м о гат да подобряват уме­
н и я т а си за четене.
ЧЕТЕНЕТО КАТО ПЕРЦЕПТИВНО УМЕНИЕ
127
Ерлих и Кейт Райнер показва, че времето за разпознаване намалява, когато ду­
мата, която трябва да се прочете (например под), се предхожда в изречението
от семантично свързана с нея дума (например: измети пода), за разлика от слу­
чая, когато предходната дума не е пряко семантично свързана с разпознавана­
та дума (например: прескачам пода) (Schustack, Ehrlich, Rayner, 1987).
Четенето зависи много от това кой чете, какво чете и защо чете. Хората
използват различни начини на четене, когато текстът е особено труден или
ако не са добре образовани. При всяко от тези условия читателите извършват
повече на брой фиксации върху всеки отделен ред, а фиксациите на отделни­
те думи са по-продължителни (Rayner, 1986). Обратно, когато текстът е твър­
де лесен за четене, броят и продължителността на фиксациите намаляват.
Беглото поглеждане на един пасаж, колкото да се улови неговият смисъл, е
най-често срещаният пример за начина, по който читателят би могъл да про­
мени очните си движения в съответствие с това, което му е нужно в момента.
Приложение на изследванията върху четенето
Въз основа на данните за очните фиксации някои преподаватели по четене се опит­
ват да ускорят процеса. Използвайки резултатите от изследванията върху очните
движения, различни курсове по бързо четене обещават да увеличат скоростта на
четене, без при това да пострада разбирането на текста. Преподавателите в подоб­
ни курсове обикновено се опитват да тренират читателя да чете по-бързо, като на­
малява броя на фиксациите върху отделните редове. Инструктират курсистите да
се стремят да прочетат няколко думи или цели фрази при всяко поглеждане към
даден ред от текста. В някои курсове дори пробват да научат читателя да фиксира
само веднъж в центъра на реда. При такъв начин на четене дори много опитни чет­
ци загубват в значителна степен способността си да разбират текста. Всички тези
обучителни програми не повишават умението да се чете, защото се основават на
неправилното предположение, че единствената разлика между бързия и бавния че­
тец е в това, че бързият четец прави по-малко фиксации върху отделен ред. Кар­
пентър и Джъст установяват, че учениците могат да намалят броя на фиксациите
само когато четат прости детски разкази или ако бегло преглеждат даден пасаж,
за да схванат общия му смисъл. Други изследователи са се занимавали специално
с участниците в курсове за бързо четене и не откриват потвърждение на идеята, че
скоростта на четене може да се увеличи без при това значително да се намали раз­
бирането на текста (Carver, 1987; Н ота, 1983). По всичко изглежда, че тестовете за
разбиране в повечето от курсовете са били така лошо съставени, че достатъчно на­
четените хора са могли да се справят с тях без особени затруднения, дори когато
изобщо не са се запознали предварително с материала.
Имат ли някаква стойност програмите за обучение в бързо четене? По-скоро
да. Те могат да бъдат полезни при овладяване на ефективни методи за бегло че­
тене. За повечето от нещата, които четем всекидневно, е напълно достатъчно бег­
лото прочитане, за да открием ключовите думи или общите идеи. Дори когато се
налага по-внимателен прочит, повърхностното преглеждане на материала ни дава
една обща представа какво трябва да очакваме. Когато общият контекст е извес­
тен, той ни помага по-лесно да разбераем материала и да го запомним (Reder,
Anderson, 1980). Четенето е по-ефективно, когато знаем как е организиран мате­
риалът, защото ни е известно какво очакваме. Така повърхностният преглед улес­
нява протичането на низходящата преработка на информацията.
За децата най-ефикасният начин да подобрят четенето си е да четат колкото
може по-често. Четенето разширява техния умствен лексикон, а увеличеното съ­
държание на работния речник улеснява по-нататъшното четене, защото им по­
мага да разпознават и разбират думите, които вече знаят. Такива думи могат да
се обработват по-бързо. Затова, колкото повече четем, толкова повече знаем и
ни е по-лесно да четем (и учим). Въпреки твърдението на курсовете за бързо че­
тене читателите подобряват възможностите си не за сметка на начина, по който
движат очите си, а защото движат очите си въз основа на това, което вече знаят.
Когато разглеждахме разпознаването на образи, описахме процеси, които
превръщат крайния резултат от перцептивния анализ в акт на съзнанието. Тези
перцептивни процеси ни дават възможност да осъзнаем какво гледаме и да пред­
приемем съответните действия. Например ако се отдалечаваме от едно ръмжа­
що куче, поведението ни най-вероятно е резултат от опасността, която възприе­
маме. Психолозите обаче си задават и въпроса дали действията ни биха могли да
бъдат повлияни от събития, които не възприемаме съзнателно. Или с други думи,
доколко можем да бъдем повлияни от сетивна информация, без да осъзнаваме
тази информация. Това е въпрос, който засяга т. нар. подпрагово възприятие възприятието на обекти или събития, останали под прага на осъзнаването.
Подпрагово (subliminal) възприятие
и несъзнавани процеси
_____________
През 50-те г о д и н и една рекламна къща в Ню Йорк провежда експеримент в кино­
салон. По време на прожекцията на екрана за много кратко време показват съоб­
щения, които приканват зрителите да купуват разхладителни напитки и пуканки.
Според твърденията на експериментаторите тези съобщения увеличават с 56 %
продажбите на разхладителни напитки и с 18 % на пуканки (Britt, 1958). Новината
за това изследване предизвиква буря от възмущение и всеобща тревога от възможната експлоатация на подсъзнанието. Проведеният експеримент като че ли доказ­
ва, че подпрагови стимули, показани достатъчно кратко, за да не могат да бъдат
възприети съзнателно, могат по някакъв начин да се регистрират от подсъзнание­
то на зрителя и да окажат влияние върху по-нататъшното му поведение.
От 50-те години насам хората изразяват тревогата си по въпросите на подпраговото възприятие най-вече по отношение на обявите в списанията (за кои­
то се смята, че съдържат подпрагови сексуални послания), както и срещу някои
записи на рокмузика (за които също се предполага, че съдържат „сатанински
послания“, записани отзад напред). Дори днес аудиокасети със записани върху
тях подпрагови послания се предлагат от предприемчиви търговци като средс­
тво за регулиране на телесното тегло, против пушене и за усилване на паметта.
Такива твърдения изцяло се опровергават от внимателно проведените изслед­
вания. Нееднократно се установява, че записи с „подпрагови послания“ са на­
пълно неефикасни (Greenwald, Spangenberg, Pratkanis, Eskenazi, 1991; Merikle,
1988). Все пак при строго контролирани лабораторни условия изследователите
установяват и известно влияние на подпраговите процеси върху поведението
(Jacoby, Lindsay, Toth, 1992; Lewicki, Hill, Czyzewska, 1992). Два примера за подсъзнавани процеси се откриват в изследвания върху семантичното активиране
и емоционалните предпочитания.
Помислете върху това...
Днес се продаваш аудиокасети , ко и то
съ д ъ р ж ат „подпрагови послания“, с аргу­
м е н т а , че чрез т я х можем да подобрим
сам очувстви ето, п а м е т т а си или дори
че м о г а т да ни п о м о гн ат да отслабнем .
Възможно ли е н аи сти н а да бъдем повли­
яни о т „подпрагови послания“? С ъ щ ест­
вува ли д о к азател ство , че поведението
ни може да се променя о т стим ули, кои­
т о не възприемаме съзнателно?
Несъзнавано семантично активиране
Британският психолог Антъни Марсел използва процедурата, наречена се­
мантично активиране (semantic priming), за да изследва подпраговото възп­
риятие (Marcel, 1983). Семантично активиране се нарича влиянието на една
дума върху възприятието на следващата дума. Когато разглеждахме проце­
сите на четене, показахме как думата под може да бъде „преработена“ побързо, ако се предхожда от семантично свързана с нея дума, например
„мета“ пода, отколкото ако предходната дума не предполага такава специ­
фична връзка, например „прескачам“ пода. Това е пример за семантично ак­
тивиране. Марсел се опитал да разбере дали може да получи семантично ак­
тивиране, когато предхождащият стимул се показва толкова кратко, че не
може да се възприеме съзнателно.
За да даде отговор на поставения въпрос, Марсел представя на изследва­
ните лица два стимула един до друг на екрана. Задачата на участника е да
каже дали вторият стимул е смислена дума (например татко) или безсмисЧЕТЕНЕТО КАТО ПЕРЦЕПТИВНО У М ЕН И Е!
29
Ф и гу р а 4.20. Семантично активира­
не чрез подпрагово възприятие. В
то зи експеримент на изследваните лица
последователно се п р ед с та в ят два сти м у­
ла, к а т о задачата им е да определят дали
в т о р и я т о т т я х е дума. В едно о т услови­
я т а и д в а та стимула се п р ед с та в ят надпрагово. Изпълнението на зад ач ата показ­
ва наличието на семантично активиране.
То се проявява в намаляване на времето за
отговор на втория стимул, когато го
предхожда дума, к о я то сем антично е
свързана с него (например: баща-татко), в
сравнение със случая, когато предхожда­
щ а т а дума няма връзка с втория стимул
(.улица-татко). Същ ите р езу л тати се по­
л учават и когато п ърви ят стимул се
представя подпрагово. Тези р езу л та ти по­
казват, че подпрагово възприятие същес­
тву ва дотолкова, доколкото семантично­
т о активиране може да настъпи, дори ко­
г а т о първият стимул се регистрира, без
да се осъзнава.
о
600
■
з
о
575
£ =>
со ?
« I
* О
Q- |
550
<§ ^ 525
■
О SB-
<0
Е
о
(В
Свързана Несвързана
Свързана Несвързана
Подпрагово
Надпрагово
СО
о
2
а>
CL
CD
Условие на първи стимул
лена (например гадер). Ако представеното изображение е дума, лицето тряб­
ва да отговори с „да“, а ако стимулът е безсмислена поредица от букви - с
„не“. Понякога и двата последователни стимула са представяни над прага.
Както е показано на фигура 4.24, Марсел установява, че когато първият сти­
мул е свързан с втория, възниква ефект на семантично активиране. Изслед­
ваното лице по-бързо реагира с положителен отговор при представяне на
дума, когато тя се предхожда от свързана с нея дума, отколкото ако предхож­
дащата я дума не е свързана с думата стимул. Например реакцията на дума­
та татко е по-бърза, когато я предхожда думата баща, отколкото, ако пред
нея стои думата улица. Интерес представляват случаите, в които първият
стимул е представян под прага. Марсел показва, че и тогава възниква ефект
на семантичното активиране. По всичко изглежда, че първият стимул се ре­
гистрира несъзнавано, защ ото представянето му предизвиква ускоряване на
преработката на втория стимул, когато двата стимула са свързани смислово.
Несъзнавано емоционално предпочитание
Харесването на определени стимули също може да се повлияе от преработка­
та на подпрагови стимули. Например на изследвани лица показали последова­
телно, за много кратко време, неправилни геометрични форми. При тези крат­
котрайни представяния участниците в опита твърдели, че виждат само отдел­
ни просветвания. След петкратно представяне на формите по този начин им
показали за разпознаване същите фигури, смесени с други, близки по форма,
но непредставяни дотогава. Лицата не могли да кажат кои от тях са видели
предварително. Когато обаче ги инструктирали да изберат от представяните
стимули онези, които им харесват, ясно се очертало предпочитанието им към
вече показваните - макар и подпрагово - стимули. Или с други думи, лицата
харесвали вече видените стимули, въпреки че не са имали възможност да ги
разпознаят (Kunst-Wilson, Zajonc, 1980; Zajonc, 1980). По-късни изследвания на
единия от авторите на тази книга и на негови колеги (Seamon, Brody, Kauff,
1983; Seamon, Marsh, Brody, 1984) потвърждават описаните резултати. Изслед­
ванията на други психолози от своя страна показват, че подпраговото предста­
вяне на изображение на лицето на непознат човек би могло да повлияе върху
оценките ни за него, когато по-късно го срещнем в естествена социална среда.
Съществува тенденция да харесваме хората, които сме виждали, дори когато
не си спомняме да сме ги срещали по-рано (Bornstein, Leone, Galley, 1987).
Казано накратко, натрупаните данни подкрепят схващането, че перцептивната преработка на информацията може да доведе до разпознаване на образи, без
то да се осъзнава. Означава ли това, че рекламните агенти могат да влияят вър­
ху поведението ни чрез подсъзнанието? Повечето от психолозите сериозно се
130
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
съмняват в тази възможност. В напълно контролирани лабораторни условия из­
следваните лица съсредоточават цялото си внимание върху екрана, на който се
появяват представяните стимули. В реалния живот твърде голям брой надпрагови стимули непрекъснато се конкурират, за да привлекат вниманието ни. Дали
гледаме кино, или разглеждаме списание, или слушаме музика, вниманието ни се
привлича от най-значимите, надпрагови стимули - гледките и звуците около нас.
Слабите сетивни стимули обикновено не се забелязват в условията на „шума“,
създаван от реалния живот. Повечето психолози следователно смятат, че подпраговото представяне на стимули просто ги прави по-малко забележими.
Възприятие на дълбочина,
размер и движение
Представете си, че виждате черен локомотив. Достатъчно ли е това, за да пред­
приемете необходимите действия? Очевидно отговорът е не. Необходимо е да
знаете дали локомотивът е близо или далеч, дали е голям или малък (истински
или играчка?) и дали се движи към вас. За да реагирате по съответен начин на
формата, която възприемате, вие трябва да добавите към получената информа­
ция допълнителни данни за възприетата дълбочина (отдалеченост), големина и
движение на обекта. Всички възприемани от нас форми съществуват в простран­
ството и ние се опитваме да определим тяхното местоположение, като ги възп­
риемаме на определено разстояние от нас, с определена големина и като непод­
вижни или движещи се. Нека си припомним, че още във въведението към тази
глава показахме, че всяка от тези характеристики на възприятието е всъщност
една загадка, която възприемащият субект трябва да реши. Само ретиналната
картина не дава достатъчно данни, за да определим какво се намира „там в прос­
транството“. Следващите примери показват природата на тези перцептивни за­
гадки:
Малко изображение върху ретината възниква, когато:
1. М алък обект е разположен наблизо.
2. Голям обект се намира на голямо разстояние.
Подвижно ретинално изображение възниква, когато:
1. Неподвижен наблюдател гледа подвижен обект.
2. Движещ се наблюдател гледа неподвижен обект.
3. Движещ се наблюдател гледа движещ се обект.
Въпреки нееднозначността в описаните случаи обикновено не е трудно да
се каже дали един обект е близо или далеч, дали е голям или малък, подви­
жен или неподвижен. Човек почти никога не се озадачава от това, което въз­
приема. В този раздел ще разгледаме възприятието на дълбочина, размер и
движение и ще видим как различна по своя характер зрителна информация
ни позволява да възприемаме точно и без усилия тези параметри.
Информация за дълбочина
и перцептивни инварианти
Възприятието на дълбочина ни позволява да виждаме в плоското, двумерно рети
нално изображение тримерносгта на заобикалящия ни свят. Както и в останалите
случаи на зрителна стимулация, информацията от тримерния околен свят се полу­
чава върху двумерната ретинална повърхност и след това се изпраща в мозъка под
формата на нервни импулси, фактът, че ретиналната стимулация е двумерна, няма
съществено значение за мозъка, който „вижда“ само нервни импулси, съдържащи
информация, и той може да я декодира, за да определи разстоянието до обектите.
Някои признаци за дълбочина могат да се открият при монокулярно зрение (гле­
дане с едно око), докато други изискват бинокулярно зрение (гледане с две очи).
Помислете върху това...
К о гато погледнем през прозореца, виж­
даме триизм ерния с в я т на о б е к т и т е ,
разположени в п р о с т р а н с т в о т о . Едно
о т д ъ р в е т а т а например изглежда близо
до нас, а друго много далече. Д о к ато гле­
д а т е през прозореца, м о ж ете ли да пре­
ц ен и те какви са различните признаци,
чрез ко и то о ч и те ви м о г а т да оси гу р ят
в ъ зп р и я т и е то на дълбочина?
ВЪЗПРИЯТИЕ НА ДЪЛБОЧИНА, РАЗМЕР И ДВИЖЕНИЕ
131
Фигура 4.21. Монокулярни признаци
за дълбочина. Тези разнообразни призна­
ци ни даваш възможност да възприемаме
дълбочината, на която са разположени
о б ек ти те в заобикалящ ата ни среда.
А. Припокриване
Б. Относителна височина
1
Д
V / \
.'ШЬ NSKSpft Д
••
ji
В. Линейна перспектива
Монокулярни признаци за дълбочина
Дори когато едното ни око е затворено, е другото ние получаваме значително
количество информация за отдалечеността на обектите. Както може да види­
те на фигура 4.21, препречването или припокриването е един прост признак за
относителна дълбочина. По-близките обекти закриват по-отдалечените. Друг
признак за дълбочина е линейната перспектива, която се изразява в конвер­
генцията (събирането в една точка) на линиите в далечината. Въпреки че раз­
стоянието между успоредните железопътни релси в действителност никога не
се променя, релсите видимо се приближават една до друга в далечината.
Друг монокулярен признак за дълбочина е относителният размер. Тъй
като отдалечените обекти създават по-малки изображения върху ретината,
отколкото ако са наблизо, обекти като къщи и дървета изглеждат по-отдалечени, когато ретиналните им размери намаляват. Относителната височина
на обектите в зрителното ни поле дава допълнителни сведения за дълбочи­
на. За обекти (като облаците например), които са над зрителния ни хоризонт
(линията, където ни се струва, че небето се слива със земята), по-високото
разположение спрямо хоризонта води до възприемане на обектите като поблизки. За обекти, които са под зрителния ни хоризонт, например хора - кол­
кото по-високи са, толкова по отдалечени ги възприемаме.
Един от монокулярните признаци не може да бъде показан на фигура 4.21,
защото изисква движение. Когато се возите в кола или влак, близките обекти
видимо се движат, преминавайки бързо покрай вас, докато далечните остават
неподвижни. Тази разлика, която се наблюдава при движение на наблюдателя
спрямо неподвижните околни обекти, се нарича паралакс на движението. По­
ради паралакса на движението телеграфните стълбове просто прелетяват пок­
рай прозореца на автомобила, докато Луната сякаш се движи заедно с нас.
С изключение на паралакса на движението, всички останали монокулярни
признаци за дълбочина (припокриването, линейната перспектива и относител­
ният размер и височина) се прилагат твърде успешно от художниците, за да съз­
дадат илюзия за дълбочина върху плоски, двумерни повърхности, фигура 4.22
показва как много от тези признаци са използвани, за да се създаде изключител­
но силна илюзия за дълбочина върху медал, чийто диаметър е само 82 милимет­
ра. Ако погледнете медала с едно око през тръба, направена от лист хартия, така
че да изключите надписите около средната му част, ще ви се стори, че почти мо­
жете да влезете в изобразеното здание. Съвсем различно чувство за дълбочина
предизвиква картината, пример от американското народно изкуство, показана
на фигура 4.23. Бихте ли могли да кажете кои признаци за дълбочина е използ­
вал художникът и кои съзнателно е пренебрегнал?
Бинокулярно несъответствие
Г. Относителна големина
132
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
Впечатлението за дълбочина, което се създава, когато гледаме околния свят
с едно око, твърде много наподобява това, което получаваме, когато гледаме
телевизия. Телевизията дава определена представа за дълбочина, но нещо съ­
ществено липсва. В реалния свят дълбочината се възприема с две очи. Тъй
като двете ни очи са разположени на известно разстояние едно от друго, вся­
ко от тях вижда околния свят по различен начин. Тази разлика, която е найсилно изразена за близко разположени обекти, се нарича бинокулярно несъ­
ответствие (или бинокулярна диспаратност - disparity) и се демонстрира найлесно, когато доближите тази страница до лицето си и последователно затва­
ряте ту едното, ту другото си око, докато четете. Ще видите как думите подс­
качат, когато гледате текста ту с едното, ту с другото око. Леко различаващи­
те се погледи на двете ни очи, които при естествени условия се обединяват в
едно цялостно възприятие, ни дават възможност да видим повече неща в един
обект, когато го гледаме с две очи, отколкото всяко око поотделно може да
види. Това стереоскопично зрение дава информация за дълбочина, защото
позволява тримерните обекти да се отделят от онова, което ги заобикаля.
Още през XIX век фотографите са разбрали значението на бинокулярното не­
съответствие за възприятието на дълбочина и са го използвали, за да създадат
дълбочина в двумерни фотографии. Чрез специална камера с две лещи, поставе­
ни на същото разстояние, на което се намират очите на човека, те правели по две
фотографии на една и съща сцена. С помощта на специален уред - стереоскоп,
който много прилича на съвременните играчки стереоскопи, получените с левия
и десния обектив фотографии се показват поотделно на лявото и дясното око. В
резултат се получава едно общо възприятие на фотографираната сцена, съдържа­
що изключително силно внушение за дълбочина. Подобни ефекти се използват
при производството на съвременните тримерни кинофилми. Тези примери по­
казват значението на бинокулярното несъответствие за усилване възприятието
на дълбочина, като по този начин съществено се допълват винаги присъстващи­
те монокулярни признаци за дълбочина.
Познавателен или екологичен подход
Преди да продължим по-нататък, нека помислим за момент за твърде различните
подходи към възприятието, които описахме дотук. При обсъждането на разпозна­
ването на образи и възприятието на форма описахме познавателния подход към
възприятието. Този подход разглежда начина, по който информацията, съхранена
в паметта ни, влияе върху разпознаването на обектите от непосредственото ни зри­
телно обкръжение. Например ние не бихме могли да четем, ако не свързвахме зна­
ците върху страницата с буквите и думите, които се съхраняват в паметта ни. Ко­
гато обаче обсъждахме възприятието на дълбочина, разсъжденията ни се измести­
ха към екологичния подход. Показахме как информацията в заобикалящия ни свят
- например монокулярните признаци за дълбочина - ни помагат да възприемаме
дълбочината непосредствено. Кой от двата подхода е по-добър? Отговорът зависи
от това дали възприемаме дълбочина или форма.
Неотдавна психологът Улрик Найсер изказа твърдението, че познавателният
и екологичният подход не си противоречат (Neisser, 1992). Според него двата под­
хода съсредоточават вниманието си върху различните страни на възприятието, съ­
ответстващи на системите „Какво?“ и „Къде?“, които описахме по-рано в глава 3.
Например, за да откриете колата си в препълнен паркинг, е необходимо да извър­
шите преработка на зрителна информация за цвета и формата й - свойства, кои­
то имат значение за системата „Какво?“ и се описват от познавателния подход.
Възможността да се приближите до колата си, без да се блъскате в останалите
коли на паркинга, включва преработка на информация за движение и дълбочина
- свойства, които са важни за системата „Къде?“ и се описват от екологичния под­
ход. Познавателният и екологичният подход дават заедно по-пълно описание на
възприятието, отколкото всеки един от тях поотделно.
Ф и гу р а 4.22. Медал, изобразяващ бази­
ликата във Ватикана. Въпреки че диа­
м е т ъ р ъ т му е само 82 милиметра, впе­
чатлен и ето за дълбочина е силно, защ ото
са използвани голям брой монокулярни
признаци за дълбочина. М ожете ли да ви­
д и те колко успешно художникът е използ­
вал припокриването, линейната перспек­
ти в а , о тн о с и тел н ата големина и височи­
на, за да създаде впечатление за триизмерност?
Ф и гу р а 4.23. Пазарен площад вДжърмант аун“ от У. Бритън. В то зи при­
мер на американско народно изкуство ху­
дож никът е вложил само някои монокуляр­
ни признаци за дълбочина, за да създаде оп­
ределен сти л на рисуване. Той е използвал
припокриването и о тн о с и т ел н ат а висо­
чина, но невинаги линейна перспектива
или о тн осителн а големина. Може лесно
да се забележи как някои о т х о р ата с т а ­
в а т по-големи по размер с отдалечаване­
т о им в дълбочина, докато ц ър квата е
твъ р де малка, за да бъде на преден план.
В р е з у л т а т чу в ств о то за дълбочина в
т а з и рисунка е по-слабо, отколкото на
фигура 4.22.
ВЪЗПРИЯТИЕ НА ДЪЛБОЧИНА, РАЗМЕР И ДВИЖЕНИЕ
133
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
П р и зн ац и за в ъ зп р и е м а н е н а дълбочина
Термин
Дефиниция
Монокулярни признаци за дълбочина
Припокриване
Припокриването или частичното
закриване на един обект от друг.
Линейна перспектива
Тенденцията обектите да се
възприематкато събиращи се в една
централна точка в далечината.
Относителен размер
Размерът на един обект, съпоставен
с размерите на останалите обекти.
Относителна височина
Височината на обекта в зрителното
поле по отношение на хоризонта.
Паралакс на движението
Привидното движение на обектите
в зрителното поле.
Градиент на текстурата
Пример
Дървото закрива зданието,
което е зад него.
Железопътните линии изглеждат
така, като че ли се събират
в далечината.
Човек в края на улицата изглежда
по-малък в сравнение с човека до нас.
Облак високо в небето е близо, а облак
ниско до хоризонта - далече.
Когато се возим във влак и гледаме навън,
къщите, които са по-близо, преминават покрай
нас бързо, докато по-отдалечените привидно
се движат в същата посока, в която се движи влакът.
Когато гледаме едно разцъфнало поле,
отдалечените цветя изглеждат по-близо
едно до друго в сравнение с цветята до нас.
Привидната промяна в плътността
на обектите, когато те са на различно
разстояние от нас.
Бинокулярни признаци за дълбочина
Бинокулярно
Различаващите се донякъде погледи към Когато гледаме близък обект ту с едното, ту с
несъответствие
света, които имат очите ни поотделно. другото око, виждаме как той подскача насам-натам.
Константност на размер и илюзии
Поради непрекъснатото ни движение очите ни получават постоянно променя­
щи се сведения за околния свят. Например докато се приближаваме към една
къща, изображението й върху ретината става все по-голямо. Въпреки това ние
не възприемаме прогресивно нарастване на размерите на зданието, както ни
подсказва неговото ретинално изображение; възприемаме го просто като все
по-близко до нас. Възприятието ни за размер не се променя, защото възприе­
тият размер, както и възприетата форма са константности на възприятието.
Константност на размер
Константността на размер се определя като относително постоянно възпри­
ятие за размера на даден обект, когато го гледаме от различно разстояние.
Приятелката ви, която е висока 167 сантиметра, ще изглежда все толкова ви­
сока независимо дали стои непосредствено пред вас или на 20 крачки. Тъй
като както размерът, така и отдалечеността й допринасят за големината на
ретиналното й изображение (фигура 4.24), вие не можете да определите голе­
мината й само от размера на ретиналното изображение; необходима ви е ин­
формация и за разстоянието до нея.
Когато оценяваме големината на обектите в естествени условия, ние взема­
ме предвид тяхната отдалеченост. Например когато виждаме една мъничка
кола, използваме информацията за дълбочина, която можем да почерпим от ця­
лостната сцена, за да определим, че виждаме кола, която се намира далече от
нас. Колите и много други обекти имат позната големина, която се определя от
миналия ни опит. Психологът Уилям Ителсон е автор на станалия вече класи­
чески експеримент, чрез който се установява по какъв начин възприятието на
обектите се влияе от големината им, която ни е предварително известна
(Ittelson, 1951). Той представя на изследваните лица поредица от карти за игра,
като всяка се поставя на едно и също разстояние от наблюдателя. Някои от тях
134
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
Фигура 4.24. Размерът като признак
Близо
Далеч
Размер
нарешиналнише
изображения
Близо
имат нормален размер, други са наполовина по-малки, а трети - два пъти по-го­
леми. Всяка карта се осветява поотделно и се представя в затъмнена стая, кое­
то елиминира информацията за разстояние. Ителсон показва, че изследваните
лица възприемат погрешно картите. Вместо да ги виждат с различна големина
и на едно и също разстояние, те ги възприемат с нормалната им големина, но
на различни разстояния. В тази задача изследваните лица се заблуждават, защо­
то перцептивната им система е лишена от информацията, с която би разполага­
ла в нормални условия. Така те са принудени да използват недостоверна инфор­
мация. В реалния свят неодушевените обекти не променят физическия си раз­
мер. Опитът ни учи, че когато е налице изменение в размера на ретиналното
изображение, това трябва да се дължи на различната отдалеченост на обектите.
за разстояние. С отдалечаването на къ­
щ а т а големината на ретиналното й изоб­
ражение намалява все повече. Въпреки
то в а видимият й размер остава постоя­
нен, защ ото използваме признаците за
дълбочина, въз основа на които определя­
ме, че се изменя разстоян и ето до къщ ата,
а не н ей н ата големина.
Илюзии, свързани с възприятието на голелгина
Тъй като константността на размер се влияе силно от възприятието за дълбочи­
на, неточната интерпретация на разстоянието до обектите може да доведе до пог­
решно възприятие на размера. Така, както възприемаме погрешно различни по
големина обекти като еднакви (например картите на Ителсон), по същия начин
бихме могли да възприемем еднакви по големина обекти като различни, ако бъ­
дем заблудени от погрешна информация за тяхната отдалеченост, фигура 4.25
показва двама души, които седят в т. нар. стая на Ейжс. Това е специално пост­
роена стая, която ни дава подвеждаща информация за дълбочина (Ittelson, 1952).
Докато човекът вдясно изглежда ненормално висок, човекът в левия ъгъл на ста­
ята е необикновено нисък. Всъщност и двамата са еднакво високи. Схематична­
та рисунка на стаята показва най-общо нейните размери и истинската й форма.
Когато човек гледа в нея през малък отвор, приема, че стаята е нормална и че
двамата души вътре се намират на еднакво разстояние от него. В резултат от това
разликата в големините на ретиналните изображения на двамата мъже се възп­
риема като разлика в размерите им. Вместо да възприемем стаята като много из­
кривена, подвеждащата информация за дълбочина ни кара да приемем, че двете
фигури са различно високи. Между другото, дори ако знаем, че стаята е деформи­
рана, това не елиминира ефекта. Хората продължават да изглеждат различни по
големина, дори когато ги познаваме и знаем, че са еднакво високи.
фигура 4.25. Стаята на Еймс. Поради
изкривяване на признаците за дълбочина
се създава впечатлението, че х ората зна­
чително пром енят големината си, въпре­
ки че в действи телн ост т е са еднакво ви­
соки. П одвеждащ ата информация за дъл­
бочина (вж. сх ем ати ч н ата рисунка) води
до неправилна ин терп ретац и я на размера.
Дори то ч н о то познаване на източника на
илю зията не може да о тс тр а н и илюзор­
ния ефект.
ВЪЗПРИЯТИЕ НА ДЪЛБОЧИНА, РАЗМЕР И ДВИЖЕНИЕ
135
Фигура 4.26. Илюзия на Луната. На хо­
ризонта Л уната изглежда по-голяма, о т ­
колкото 6 зенита, защ ото я възприемаме
к а т о по-отдалечена.
фигура 4.27. Илюзията на Мюлер-Ла-
йер. А. Въпреки че двете линии са еднакви,
дясн ата линия изглежда по-дълга. Едно
възможно обяснение на т а з и илюзия е
свързано с предположението, че несъзна­
телно свързваме линиите и ъглите, начер­
та н и в краи щ ата им, с обекти о т реалния
св ят. Б. Ако възприемаме д ясн ата конфи­
гурация к а т о по-отдалечена о т л явата,
дори когато т е и м а т еднакви по големина
ретинални изображения, д я сн ат а би
трябвало да бъде по-голяма. Р е з у л т а т ъ т
е илюзия за размера, която се поражда о т
погрешна перцептивна интерпретация.
V
A I
V
:
А
136
ГААВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
Луната в
Възприятието на дълбочина допринася и за възникването на друга добре из­
вестна илюзия, т. нар. илюзия на Луната. Както е показано на фигура 4.26, Лу­
ната изглежда значително по-голяма, когато е близо до хоризонта, отколкото
ако се намира високо в нощното небе. Едно от обясненията за тази илюзия е, че
тя се дължи на разликата във възприетото разстояние между Луната и наблю­
дателя, когато Луната се намира на различни места върху небосклона. Изслед­
ванията показват, че ние си представяме небето над главите ни по-близо, откол­
кото небето на хоризонта (фигура 4.26). Следователно, ако приемем, че възпри­
емаме Луната на „повърхността“ на небето, на хоризонта тя трябва да ни изг­
лежда по-отдалечена, отколкото в зенита. Двете луни обаче имат еднакъв раз­
мер върху ретината на очите ни (това все пак си е същата Луна), а причината за
илюзията е подсъзнателната интерпретация на възприетата разлика в разстоя­
нието като разлика в големините (Kaufman, Rock, 1962). В съответствие с обяс­
нението, което се опира на разликите в привидната отдалеченост на небето, Лу­
ната близо до хоризонта изглежда около 1,3 пъти по-голяма от Луната в зенита.
Ако обаче наблюдаваме Луната през тръба и по този начин изолираме хоризон­
та от полезрението си, илюзията на Луната изчезва.
Чрез погрешна оценка на отдалечеността могат да бъдат обяснени и други илю­
зии, свързани с възприятието на размер. Защо лявата линия на фигура 4.27.А изг­
лежда по-къса от дясната, когато всъщност имат еднаква дължина? Едно от възБ
можните обяснения на тази илюзия, известна като илюзия на Мюлер-Лайер, е, че тя
възниква, защото, без да го съзнаваме, ние интерпретираме косите отсечки, добаве­
ни към двата края на лявата линия, като външен ъгъл на една сграда, докато отсеч­
ките, добавени към дясната линия, се интерпретират като вътрешен ъгъл на стая
(Gregory, 1978) (фигура 4.27.В). Възникването на илюзията се свързва с това, че вът­
решният ъгъл изглежда по-отдалечен от външния ъгъл, а привидната разлика в от­
далечеността предизвиква разликата в интерпретацията на дължината на линиите.
Ако дясната линия се възприема като по-отдалечена от лявата, тя би трябвало да е
по-дълга. По същество съвсем подобна може да бъде и интерпретацията на т. нар.
илюзия на Понцо (фиг. 4.28). Тук сведението за дълбочина, което ни дава линейна­
та перспектива, води до възприемане на горната хоризонтална линия като по-дълга от долната, въпреки че и двете линии имат еднакви по големина ретинални изоб­
ражения. Това е още един пример за начина, по който вземаме под внимание „от­
далечеността“ на обектите, когато интерпретираме техните ретинални размери.
Разбирането на причините, които пораждат илюзиите и погрешните възп­
риятия, може да има важно практическо значение. Например погрешната
оценка за разстояние причинява четири самолетни катастрофи през 1966 г. И
в четирите случая търговски самолети катастрофират при кацане в ясна нощ,
при добре видима писта. Психологът Конрад Крафт, който изследвал тези ин­
циденти, открил съвпадения на много фактори, въпреки че катастрофите са
станали в различни градове (Kraft, 1978). Първо, всеки от самолетите подхож­
дал за кацане, летейки над тъмна водна повърхност. Второ, всяка от пистите
се откроявала на фона на насочените нагоре светлини на града. И накрая, все­
ки от самолетите се е приземил, преди да достигне пистата за кацане.
Крафт заключава, че причината за катастрофите се крие във факта, че пило­
тите са управлявали самолетите си въз основа на визуалната информация, без да
отчитат точните данни от самолетните уреди. Комбинацията от липса на инфор­
мация за реалната височина над тъмната водна повърхност и насочените нагоре
светлини на града в далечината би могла да предизвика у пилота погрешната
оценка, че самолетът му лети по-високо, отколкото в действителност. При нама­
ляване на височината за кацане пилотите спускали самолетите си твърде ниско
и катастрофирали. За да провери това обяснение, Крафт възпроизвежда услови­
ята на полета в самолетен тренажор и показва, че 11 от 12 самолетни инструкто­
ри допускат грешки, които биха довели до катастрофа. Изследването на Крафт
доказва, че когато не разполага с нормални данни за терена, пилотът може, без
да съзнава, да използва неадекватна информация, което води до възникване на
опасни ситуации. В резултат от това изследване пилотите вече са инструктирани
задължително да използват уредите нощем, дори когато летят в ясно време.
Реално и мнимо движение
Фигура 4.28. Илюзия на Понцо. А. Гор­
н а т а хоризонтална линия изглежда подълга о т долната. Въпреки че двете линии
са еднакви, го рн ата изглежда по-отдалечена. Комбинацията о т информация за
дълбочина и за размер предизвиква възник­
ването на те зи илюзии. В. Д вете чудови­
ща са еднакви по размер. Тъй к а т о горнот о чудовище се възприема к а т о по-отдалечено, т о се възприема също и к а т о по-голямо о т чудовището пред него.)
Както отбелязахме по-рано в главата за усещане, очите ни са в непрекъсна­
то движение. Следователно способността ни да възприемаме правилно дви­
жението трябва да зависи не само от променящия се характер на стимулаци­
ята, предизвикана от движещото се изображение върху ретината. За да раз­
берем възприятието за движение, ще разгледаме как човек открива реални­
те движения и как може да бъде заблуден при илюзиите за мнимо движение.
Реално движение
Н а фигура 4.29 са показани три примера за реално движение, което можем да
възприемаме. Първият показва жена, която преминава през зрителното ни
поле, докато ние гледаме в една точка право напред. При тази ситуация в ре­
алния живот бихме видели жената да върви отляво надясно, защото при дви­
жението си тя закрива и открива последователни части от неподвижния фон.
При такива условия движещото се ретинално изображение на фигурата спря­
мо неподвижния фон е достатъчно, за да възприемем правилно движението.
ВЪЗПРИЯТИЕ НА ДЪЛБОЧИНА, РАЗМЕР И ДВИЖЕНИЕ
137
Във втория пример жената отново върви отляво надясно, но в този случай ние
не гледаме просто в една точка напред, а проследяваме с очи фигурата й, която
се движи спрямо неподвижния фон. При тези условия ретиналното изображение
на жената остава неподвижно, а изображението на фона се движи отдясно
наляво. И в този случай възприятието за движение се основава на относително­
то преместване на фигурата спрямо фона, който я заобикаля. Тъй като ретинал­
ното изображение на жената е неподвижно, а фонът се движи в посока, обратна
на посоката на движение на очите ни, които се движат отляво надясно, задължи­
телно следва, че проследяваме с очи фигура, която се движи отляво надясно.
В последния пример ние се движим отляво надясно спрямо неподвижна­
та фигура, която стои пред неподвижния фон. В този случай ретиналните
изображения на жената и фона едновременно и с еднаква скорост се движат
в посока, обратна на нашето движение. Това означава, че ние се движим
отляво надясно, а фигурата и фонът са неподвижни. Ако обаче жената се дви­
жи отляво надясно по-бавно от нас, в зрителното ни поле нейното премест­
ване би било отдясно наляво, но с по-малка скорост от тази на фона; ако ж е­
ната се движи отдясно наляво, тогава тя би се премествала в зрителното ни
поле в същата посока, както и фонът, но с по-голяма скорост.
По този начин заобикалящият ни свят ни предоставя информация за правил­
ното възприемане на реално движение. Когато самият наблюдател се движи,
тази информация се допълва с кинестетичната информация от движенията на
тялото. Тя дава възможност за откриване на движение спрямо видимия фон. Съ­
ществуват случаи, когато движението на даден обект може да бъде открито и
при липсата на видим фон. Изследванията показват, че човек е в състояние да
открие човешки фигури, които се движат в пълна тъмнина, ако от тях се виж­
дат само отделни светещи точки. Когато светещите точки се поставят на найважните стави на иначе невидимата човешка фигура, наблюдателят може да оп­
редели дали придвижващият се човек е мъж или жена, дали ходи, тича, или тан­
цува и дори дали не накуцва при ходене (Bertenthal, Proffitt, Cutting, 1984). Наб­
людателите могат да възприемат светлите точки правилно, защото общият ри­
сунък на движенията им е различен както при отделните дейности, така и при
мъжа и жената (Cutting, Proffitt, 1981, 1982).
с
Фигура 4.29. Примери за различните
видове реално движение, които мо­
жем да откриваме. А. Човек пресича
зрителното ни поле. (Н аблю дателят е не­
подвижен и гледа право напред към парка.)
Б. Човек преминава покрай нас и ние прос­
ледяваме неговото движение. В. Премина­
ваме покрай неподвижен човек, к а т о гледа­
ме в далечината. Във всеки отделен случай
информацията за движение ни се предос­
т а в я под ф орм ата на относителни проме­
ни в движението на ходещия човек и фона.
138
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
Мнимо движение
Не всяко движение, което възприемаме, се дължи на стимулация, свързана с
движение. Понякога възприемаме движение, без то да съществува в действи­
телност. Такива илюзии за движение се наричат мнимо движение.
При автокинетичното движение (терминът „автокинетичен“ означава „самодвижещ се“) една неподвижна светеща точка може да се възприеме като дви­
жеща се, когато се наблюдава в затъмнено помещение. Възможно обяснение на
тази илюзия е, че мозъкът не е в състояние да отчита неволевите микродвижения на очите. В естествени условия тези миниатюрни движения нямат съществе­
но значение, но при липсата на опорна система дори най-малките отмествания
биха могли да доведат до погрешно възприятие. Ако очите на човек се движат,
докато гледа една неподвижна светла точка, изображението й ще се премества
върху ретината. Наблюдателят може да възприеме погрешно стимулацията като
причинена от светлата точка, а не от движенията на очите му, защото подвижни­
те ретинални изображения в естествени условия се свързват с подвижни обекти.
При индуцираното движение малък неподвижен обект се наблюдава пред го­
лям подвижен фон. Тъй като наблюдателят е склонен да предполага, че големи­
те по размери обекти са неподвижни, то в такива случаи малкият обект изглеж­
да, сякаш се движи. Илюзията на „бягащата Луна“ е един от примерите за индуцирано движение (Duncker, 1938). Ако облаците се възприемат като неподвижни,
ние ще виждаме как Луната „бяга“ между тях, когато вятърът ги гони по небето.
И накрая, стробоскопичното движение е илюзията за движение, която
възниква в резултат от последователното представяне на подредени по опре-
делен начин стимули. Неподвижните светлини на върха на цирка, които „бя­
гат“ около купола, са пример за този вид мнимо движение. Стробоскопичното движение дава възможност да се обясни възприятието за движение в ки­
ното. Когато гледаме филм, на екрана всъщност преминава поредица от
краткотрайни неподвижни изображения, които се различават малко едно от
друго. В ранните кинофилми се забелязвало примигване на светлината, за­
щото за една секунда се показвали само 16 изображения или кадъра; в съв­
ременните филми броят на кадрите, показвани за една секунда, е 24, като
между тях има пауза от 42 милисекунди. Това е оптималната честота на
представяне, при която възниква стробоскопично движение.
В естествени условия почти никога не възникват мними движения и осо­
бено илюзии на стробоскопично движение. Те се създават с изкуствени сред­
ства като киното и телевизията. Ползата от тях за разбиране на възприятие­
то за движение се състои в това, че биха могли да ни подскажат нещо за ме­
ханизмите, които лежат в основата на способността ни да възприемаме пра­
вилно променящите се неща около нас. Това е важно, защото възприятието
не е статично. То се променя непрекъснато с течение на времето.
Възприятие и опит
Дотук разгледахме начините на възприемане на отдалечени обекти в простран­
ството въз основа на близко разположените дразнители, които достигат до се­
тивата ни. Опитахме се да покажем неслучайния начин, по който се използва
сетивната информация за правилното възприемане на света около нас. Важ­
ният въпрос, който ни остава да разгледаме, е доколко начинът на използване
на тази информация е вроден или се придобива с течение на опита. На какво се
основава възприятието - на вродени и предварително вградени механизми или
на натрупания опит? Този въпрос е обект на философски спорове поне от вре­
мето на Платон. Нативистите поддържат становището, че всички ние от рож­
дение притежаваме способността да възприемаме света точно. Емпириците
пък са на мнение, че трябва да се учим как да възприемаме правилно света,
като използваме натрупания си опит. Днес психолозите смятат, че възприяти­
ето се обяснява най-добре чрез взаимодействието между наследеното и околна­
та среда. Макар че обикновено не е лесно тези фактори да бъдат разделени, ня­
кои необикновени ситуации ни дават възможност да надникнем в начина, по
който си взаимодействат вроденото с придобитото чрез обучение.
Помислете върху това...
П редставеш е си, че с т е се родили сляп и
с т е прогледнали изведнъж, вече к а т о
въ зр астен човек. Или си п р е д с т а в е т е ,
че с т е прекарали целия си ж и в о т в гъс­
т и т е шубраци на тр оп и ческа гора и
един ден се о зо вавате сред широко о т к ­
р и т а , огромна равнина. Ще възприема­
т е ли нормално заобикалящ ия ви с в я т ,
или ще т р я б в а да се у ч и т е да виж дате?
Каква е р о л я т а на миналия о п и т при
възприем ането на околния с в я т ?
Възприятие и необикновени преживявания
Какво би видял един възрастен слепец, ако изведнъж прогледне? По какъв начин
ще възприеме дълбочината човек, който е израснал в гъсталаците на тропичес­
ката гора и после предприема пътешествие през широко откритите равнини?
Психолозите се интересуват много от такива необичайни преживявания, защото
те биха могли да ни разкажат как миналият опит влияе върху възприятието.
Възстановено зрение при слепи хора
Много отдавна хората са си задавали въпроса какво би преживял един сляп човек,
ако внезапно възвърне зрението си. Ще може ли да възприема зрително обекти,
които до този момент е познавал само чрез опипване, или ще му е необходимо да
натрупа определен зрителен опит, за да се научи да възприема света и чрез очите
си? Изследванията върху случаи, при които зрението на слепи хора е било възста­
новено чрез хирургическа намеса, показват, че голяма част от тях в началото виж­
дат твърде лошо. Известни затруднения в зрението след трансплантация на рого­
вица едва ли са изненадващи. Необходимо е време, за да може пациентът да се
възстанови след операцията. Това, което учудва, е, че на такива хора са необходиВЪЗПРИЯТИЕ И ОПИТ
139
ми много месеци, за да се научат да различават с помощта на зрението си обекти,
които разпознават безпогрешно при опипване. Дори след като се научат да виж­
дат прости форми, самото зрително възприятие продължава да бъде проблем за
много от тях. Привидно несъществени изменения в големината или цвета на един
обект могат да направят невъзможно разпознаването му. От друга страна се оказ­
ва, че те почти не изпитват затруднения да се научат да различават цветове. След
като всеки цвят бъде свързан с определено име, пациентите обикновено могат да
го разпознаят правилно при следващо представяне (von Senden, 1960).
За съжаление изследванията върху пациенти с възстановено зрение ни да­
ват твърде малко сведения за това какъв опит ни е необходим, за да можем да
възприемаме един стабилен и триизмерен видим свят. Първо, изследователи­
те не знаят колко време е необходимо за възстановяване след такава операция.
Второ, твърде често не може да се каже до каква степен операцията за възв­
ръщане на зрението е била успешна. Трето, както може да се види на фигура
4.30, слепите възрастни хора са получили вече твърде много знания за света
чрез осезанието, т. е. възприятието на обектите чрез опипване (Kennedy, 1982;
Millar, 1985). Поради всяка от тези различни причини изследванията на паци­
енти с възстановено зрение не ни дават достатъчно информация за ролята на
опита при възприятието.
Драстична промяна в заобикалящата среда
Ф и гура 4.30. Рисунки на сляп човек.
Изследванията на канадския психолог
Джон Кенеди показват, че слепите хора
м о гат да придобият знания за предмети­
т е чрез самонаблюдение и докосване. На
фигурата са показани рисунки на сляп чо­
век. Накарали са го да ги нарисува върху
специален лист, позволяващ получаването
на релеф, който може да се почувства при
докосване. Рисунките показват, че слепи­
т е хора изобразяват дълбочината по на­
чин, който може да се възприема зрител­
но, независимо о т ф ак та, че т е са незря­
щи по рождение. Рисунките на кръстосани
пръсти и на ти чащ човек п оказват при­
покриване на п р ъ ст и те и разлики в о тн о ­
си тел н ата дължина на кр ак ата на бегача.
140
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
Антропологични наблюдения върху хора в различна заобикаляща среда под­
сказват, че опитът може да има много силно влияние при формиране на въз­
приятието. Антропологът Колин Търнбъл е документирал преживяванията
на един пигмей, наречен Кенге, който прекарал целия си живот в растителни­
те гъсталаци на тропическата гора. Когато туземецът напуска гората, за да
предприеме пътуване в откритите равнини, липсващото у него възприятие за
дълбочина на големи разстояния предизвиква някои забавни грешки във въз­
приятията му:
„Тогава той видя биволите, които продължаваха мързеливо да пасат на
няколко мили от нас, далеч долу в низината. Той се обърна към мен и
каза: „Какви са тези насекоми?“ В началото не можах да го разбера, но
после си дадох сметка, че в гората обхватът на зрението е толкова огра­
ничен, че няма съществена необходимост автоматично да се отчита разс­
тоянието при преценката на размера...
Когато казах на Кенге, че насекомите са всъщност биволи, той прихна да
се смее и ми рече да не му говоря такива глупави лъжи. Кенге продължа­
ваше да се отнася с недоверие, но напрегна очите си, за да види по-ясно,
след което попита какви са тези биволи, които са толкова малки. Аз му
казах, че понякога те са два пъти по-големи от горските биволи, а той сви
рамене и рече, че не би трябвало да стоим толкова на открито, ако разме­
рите им наистина са такива...
Пътят ни продължи надолу до почти половин миля от мястото, където стадо­
то пасеше, и докато се доближавахме до „насекомите“, те вероятно са му изг­
леждали все по-големи и по-големи. Кенге, който сега седеше вътре, беше за­
лепил лицето си до прозореца и нямаше земна сила, която би го накарала да
спусне стъклото. Наложи ми се дори да вдигна и моето стъкло, за да бъде до­
волен. Никога не можах да разбера какво точно си мислеше, че става. Дали
мислеше, че насекомите се променяха в биволи, или че бяха миниатюрни би­
воли, които бързо нарастваха с приближаването ни. Единственият му комен­
тар беше, че те не са истински биволи и че няма да слиза от колата, докато не
напуснем парка.“ (Turnbull, 1962)
Наблюденията на Търнбъл подсказват, че възприятието на дълбочина се
основава поне отчасти на миналия опит на човека. В следващия раздел ще
разгледаме внимателно планирани и контролирани изследвания, които до­
пълват описаните анекдотични наблюдения.
Възприятие след зрителна депривация
Психолозите са изследвали ролята на миналия опит при възприятието, като
са контролирали характера на зрителната стимулация в периода на ранното
развитие на опитни животни. Например при регистрация на активността на
отделни клетки в мозъка на новородени котенца се откриват същият тип де­
тектори на признаци, както и при възрастни животни (Hubei, Wiesel, 1963).
Този резултат показва, че невронните структури, които осигуряват възприя­
тието, са налице още при раждането. Зрителният опит на животното обаче
определя доколко добре ще функционират тези структури.
Депривация и невронни изменения
Както намаленото разнообразие на условията, при които се отглежда едно опитно животно, променя неговото невронно развитие (което обсъждахме в глава 2),
така и лишаването му от зрителни преживявания може да промени невронните
структури, които осигуряват възприятието. При шимпанзета, отгледани в тъмни­
на през първите 16 месеца от живота им, са открити значителни невронни нару­
шения. Когато след изтичане на 16-те месеца шимпанзетата били поставени в ос­
ветена среда, те обръщали главите си по посока на светлината, но иначе се дър­
жали като напълно слепи (Riesen, 1947). При други изследвания отглеждали май­
муни, шимпанзета и котки с поставени върху очите им полупрозрачни очила.
Така опитните животни привикнали да виждат света през замъгляващ, матов
филтър и по-късно можели да възприемат разликите в цвета, яркостта и размера
на обектите, но не и да проследяват движещи се предмети и да различават форми
(Riesen, 1965). По същество такива са заключенията и от изследванията върху
хора. Деца, които е трябвало да носят превръзка върху едното си око след опера­
ция за отстраняване на зрителен дефект, по-късно имат по-ниска зрителна остро­
та на окото, което е било закрито (Awaya et al., 1973). Тези данни показват, че зри­
телният опит в ранна възраст е необходим за поддържането и развитието на нев­
ронната структура, която осигурява зрителното възприятие (вж. фигура 4.31).
За да разберем по какъв начин се провеждат тези изследвания, ще разгледаме
експеримента на британските психолози Колин Блейкмор и Греъм Купър
(Blakemore, Cooper, 1970). Те отглеждали котета през първите две седмици след
раждането им в пълна тъмнина. След втората седмица всяко от тях поотделно било
поставяно в светло помещение с кръгли стени, боядисани или с вертикални, или с
хоризонталните ивици. Котетата престоявали там по пет часа дневно. Останалото
време прекарвали на тъмно. Освен вертикалните или хоризонталните ивици специ­
алните помещения нямали никакви видими ъгли или ръбове. Котетата били сво­
бодни да се движат из тях, но носели специални нашийници, които не им позволя­
вали да въртят главите си и по този начин да променят ориентацията на ивиците.
След пет месеца, прекарани при тези условия, психолозите изследвали възпри­
ятията на котетата. Блейкмор и Купър открили, че им било трудно да проследя­
ват движещи се обекти. Възприятието им за дълбочина било погрешно - опитва­
ли се да докоснат обекти извън обсега им и често се блъскали в предметите око­
ло себе си. В един от опитите изследователите показвали пръчка на две от коте­
тата, едното от които било отгледано в помещение с вертикални ивици, а друго­
то - в помещение с хоризонтални ивици. Когато изследователят разклащал пръч­
ката, държейки я отвесно, котето, което живяло сред вертикални ивици, се заиг­
равало с пръчката. Другото коте не показвало никакъв интерес. Когато пръчка­
та била хоризонтална, при разклащането й поведението на котетата било точно
обратното. По-късно Блейкмор и Купър провели изследвания върху електричес­
ката активност на отделни нервни клетки в мозъка на опитните животни. Те от­
крили, че условията на отглеждане в най-ранна възраст могат да предизвикат
много съществени изменения в импулсацията на нервните клетки. При котетата,
които гледали само вертикални ивици, невроните в зрителната кора реагирали
само на вертикални или почти вертикални линии. Точно обратното се наблюда­
Ф и гу р а 4.31. Зрителният опит, при­
добит в най-ранна възраст, влияе
върху невронното развитие. Малки ко­
т е т а , на които след раж дането им са
били показвани само вертикални линии,
няма да реагират на хоризонтални линии,
когато пораснат. Невронните с т р у к т у ­
ри, които са необходими за нормално възп­
риятие, изискват разнообразен зрителен
о п и т още о т най-ранното развитие на де­
тето.
ВЪЗПРИЯТИЕ И ОПИТ
141
вало при котетата, отгледани в помещение с хоризонтални линии. Клетките в зри­
телната им кора реагирали само на хоризонтални или почти хоризонтални линии.
Резултатите на Блейкмор и Купър показват, че за да се развият правилно,
невронните структури, които осигуряват възприятието, се нуждаят от разнообразна стимулация. Съвременните психолози смятат, че ограничаването на фор­
мите на зрителна стимулация при новородените котета води до развитие и съх­
ранение на функциите само на тези клетки, които се стимулират. Другите клет­
ки в зрителната кора загубват способността си да реагират и могат дори да де­
генерират (Movshon, Van Sluyters, 1981). Следователно най-ранният перцептивен опит има много голямо значение за развитието на възприятието. С други
думи казано, невронните структури, които са генетично предопределени, могат
да бъдат модифицирани от взаимодействието на организма с околния свят.
Това показва, че наследствеността и околната среда си взаимодействат и че
перцептивната система може да се приспособява. Тази приспособимост ясно
проличава при опити с хора, носили за определено време очила със специални
лещи, които променят съотношенията при възприятието за пространство.
Реорганизация
на възприеманото пространство
Ако изведнъж започнем да виждаме света около нас преобърнат с главата надо­
лу и с разменени посоки за ляво и дясно, дали ще бъдем в състояние да се прис­
пособим към такова необичайно преживяване и дали ще можем да извършваме
нормално действията си? Този въпрос психолозите си задават от 1897 година, ко­
гато Джордж Стратън провежда ранните си изследвания върху възприятието при
реорганизиране на възприеманото пространство. При експериментите, които въ­
веждат оптическо преподреждане, нормалната връзка между отдалечените драз­
нители и ретиналното им изображение се изменя по определен начин. Стратън
променя ретиналното си изображение, като поставя пред едното си око специал­
на призма, която обръща изображението така, че ляво и дясно, горе и долу да си
променят местата. Другото му око е закрито. По този начин според това, което
вижда, Стратън би трябвало да посегне нагоре, ако иска да вдигне нещо от пода,
и да завие наляво, ако иска да върви надясно. При един от опитите си той носи
призмата в продължение на осем дни. Отначало нищо не му изглежда нормално.
Всекидневни дейности като хранене или връзване на връзките на обувките извед­
нъж стават изключително трудни. Стратън съобщава, че представата за собстве­
ното му тяло силно се променила и че от време на време му се струвало, че глава­
та му е потънала между раменете. На всичкото отгоре преобърнатият с главата
надолу околен свят му се изплъзвал всеки път, когато движел главата и очите си.
С течение на времето Стратън се приспособява към призмата и може да се
храни и облича без големи затруднения. След няколко дни тялото му придоби­
ва по-нормални очертания и предметите около него вече не се изместват толко­
ва много при движение на главата и очите. Понякога има странното усещане, че
ръцете му са разместени (т. е. че лявата му ръка е разположена отдясно, а дяс­
ната - отляво) и че светът изглежда така, сякаш дясната му страна се намира
горе. В други моменти обаче той има усещането, че докато дясната част на окол­
ния свят изглежда разположена отгоре, цялото му тяло сякаш е завъртяно с гла­
вата надолу. Стратън описва твърде необичайни преживявания и в други свои
изследвания върху оптическото изкривяване на възприемания свят.
По-късните опити за повторение на експериментите на Стратън имат разли­
чен успех. Например едно изследване показва, че човек, носил същия вид приз­
ма в продължение на 30 дни, така добре се приспособил към оптическите изк­
ривявания, че бил в състояние да управлява автомобил. Когато го питали как
всъщност вижда нещата, твърдял, че светът продължава да изглежда с главата
надолу (Snyder, Pronko, 1952). Това означава, че възприятието на този човек за
околния свят не се променя в резултат от носенето на призмата. Това, което се
142
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
променя, са проприоцептивните усещания, осигуряващи обратна връзка за раз­
положението на тялото. Изследванията показват, че продължителното оптичес­
ко изкривяване променя чувството за разположение на различните части на тя­
лото (Harris, 1980; Rock, Harris, 1967). Нашето проприоцептивно усещане, а не
зрението ни, се приспособява към новата ретинална картина.
ПЕРСПЕКТИВИ
Изследванията върху възприятието се ръководят от
няколко различни теоретични перспективи:
еволюционна, биопсихологична и позна­
вателна. Според еволюционната перс­
пектива поведението ни се влияе
от съвместното действие на на­
шите гени и на характеристики­
те на обкръжението, в което е
трябвало да оцеляват праро­
дителите ни. Обсъждането на
субективните контури като
възможен механизъм за отк­
риване на замаскирани чрез
формата или оцветяването си
животни е пример за използ­
ване на еволюционния подход.
Когато психолозите разглеждат
как физиологичните фактори в
мозъка и нервната система влияят
върху поведението и мисловните проце­
си, те възприемат биопсихологичната перс­
пектива. Този подход използвахме, когато описвахме
изследванията върху хора с мозъчни увреждания, до­
вели до зрителна агнозия. Познавателната
перспектива разглежда човека като ак­
тивен механизъм за преработка на
информация, който организира и
съхранява в своята памет данни
за заобикалящата го среда, за
да ги използва по-късно. По­
вечето от изследванията, спо­
менати при разглеждане на
възприятието на форма, об­
рази, дълбочина, размер и
движение, прилагат познава­
телния подход. Пример за
това е процесът на четене,
едно перцептивно умение, кое­
то се основава на познавателните
процеси. Разделът „Взаимодейст­
вия“ ще ни покаже как различните
перспективи се допълват взаимно, за да
ни помогнат да разберем възприятието на
постоянния и стабилен свят, който ни заобикаля.
Взаимодействия: Константност на възприятието
В края на тази глава вие вече знаете, че светът на въз­
приятията и физическият свят не са едни и същи. Зна­
ете, че възприятието включва много повече от твър­
дението, че виждате вашите приятели просто защото
те са си там. Вие дори знаете нещо за перцептивната
информация, която използваме, за да организираме и
интерпретираме усещанията си. Когато се огледате
наоколо, виждате предмети с техните текстури и по­
върхности. Тези признаци на стимулите се предават
от сетивните рецептори за по-нататъшна перцептивна
преработка в мозъка. Но още в началото ви предупре­
дихме за съществуващата разлика между отдалечени­
те и близко разположените дразнители. Отдалечените
дразнители са самите обекти или събития, които са
„ей там “; близко разположеният дразнител е инфор­
мацията, която получават сетивните рецептори. Зада­
чата на възприемащия субект е да научи нещо за от­
далечения дразнител от близко разположения дразни­
тел, който въздейства върху сетивата.
Перцептивни взаимодействия
Н ека си припомним обсъждането за константността
на големината. Тогава казахме, че нашата приятелка
ще изглежда еднакво висока, без значение дали стои
близо до нас, или я виждаме как се отдалечава. Ней­
ната възприета височина не се определя само от раз­
мера на ретиналното й изображение. За да направим
точна оценка на големината на един обект, към ин­
формацията за размера на ретиналното изображение
се добавя информацията на монокулярните и бинокулярните признаци за възприетата отдалеченост. Или с
други думи, ние винаги вземаме предвид контекста на
близко разположения дразнител, за да стигнем до точ­
ното възприятие на отдалечения дразнител. Това е
един пример за перцептивно взаимодействие - взаи­
модействието на дразнителя с това, което го заобика­
ля (Uttal, 1981).
Всички константности могат да се разглеждат като
перцептивни взаимодействия. Когато описвахме констанВЪЗПРИЯТИЕ
и опит 143
тността на форма, казахме, че възприятието на горната
част на бюрото като правоъгълна остава относително
постоянно, въпреки че ретиналното му изображение се
променя, когато се приближаваме към него. В този слу­
чай, за да се получи точно възприятие за горната част на
бюрото, се съчетава информацията за ретиналната форма
с информацията за нашата собствена ориентация. Други
видове константност също показват подобни съотноше­
ния. Константността на яркостта се изразява в запазване­
то на яркостта на видимите обекти независимо от проме­
ните в осветеността. Например белия автомобил, който
виждаме на лунна светлина, ще определим като „светъл“,
а парчето въглен, което гледаме в слънчев ден - като
„тъмно“, независимо от това, че и двата обекта при тези
условия отразяват едно и също количество светлина. Нак­
ратко казано, възприятието на обектите е много по-постоянно, отколкото бихме могли да очакваме, ако разчитах­
ме само на информацията, получена от близко разполо­
жения дразнител. За да разберем защо това е така, ще раз­
гледаме по-подробно един от видовете константност.
Константността на цвета се изразява в способност­
та ни да виждаме цвета на обектите един и същ дори
при много различаващи се условия на осветеност. През
50-те години на нашия век Едуин Ланд, изобретателят
на фотоапарата „Полароид“, предлага една изключи­
телно убедителна демонстрация на константността на
цветове. Когато изучава цветното зрение, за да създаде
апарат за моментална цветна фотография, Ланд прави
колажи от различно оцветени парчета хартия. Той ги
нарича „мондриани“, защото напомнят картините на
бележития холандски художник Пит Мондриан (вж.
фигура 4.32). Ланд измерва всички дължини на свет­
линните вълни, отразени от едно оранжево петно в
цветовия колаж, осветен с естествена бяла светлина.
След това с помощта на три прожектора, снабдени с
различни цветни филтри (червен, зелен и син), той нагласява светлината, попадаща върху едно от зелените
Различаване на цветове при животните. Привържениците на ево­
люционните теории с м я т а т , че ц ветн о то зрение е важно за ж ивотн и те,
защ ото им позволява да възприемат различията в околния с в я т и по
този начин увеличава ш ансовете им за оцеляване.
144
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
Ф и гу р а 4.32. Цветен колаж, подобен на картина на Мондриан,
създаден от Еддин Ланд за демонстрация на константността
на цвят. Разгледайте то зи колаж при осветлението на флуоресцентна
лампа и на обикновена лампа с н агр я т а жичка. Дори когато колаж ът се
осветява с различна по сила светлина, ц вето вете о с т а в а т удивително
неизменни. Ц в е т ъ т , кой то виждаме във всяко о т п е т н а т а в колажа, за­
виси едновременно о т св етл и н ата, ко ято идва о т то в а п етно и о т всич­
ки останали видими п етна.
петна на колажа, докато спектралният състав на отра­
зената от това петно светлина стане същият, както
спектралният състав на светлината, отразена от оран­
жевото петно. Ланд разсъждава така: ако възприемаме
цветните петна въз основа на дължината на вълната на
отразената от тях светлина, би трябвало зеленото пет­
но да изглежда оранжево. Това обаче не става. Цвето­
вете в колажа се запазват по най-удивителен начин не­
зависимо от промените в условията на осветяване.
Това явление илюстрира константността на цвят.
Какъв е механизмът на константността на цветове­
те? Да разгледаме следния пример. Представете си, че
наблюдавате три ягоди - зелена, розова и червена, на
фона на тъмнозелени листа. При промяна на светлината
от яркото дневно слънце до розовия привечерен здрач
всички обекти в наблюдаваната сцена ще отразяват все
повече червеникава светлина с по-голяма дължина на
вълната. Въпреки това узрялата ягода ще продължава да
изглежда по-червена от розовата, а розовата - по-червеникава от зелената и от околните зелени листа. Същест­
вената причина за това е, че отношението между интен­
зитета на червената светлина, отразявана от всяка от
ягодите, и интензитета на червената светлина, отразена
от фона (листата и останалите части на сцената), остава
почти постоянно независимо от променящото се освет­
ление (Montgomery, 1988). В това се състои и откритието
на Ланд, което той прави, като използва своите колажи.
Цветът, който виждаме в една част от зрителното поле,
зависи както от светлината, която идва оттам, така и от
светлината, идваща и от другите части на полето (Hubei,
1988). Днес знаем, че специализирани групи от клетки в
зрителната кора на мозъка извършват този анализ и оси­
гуряват константността на цветовете (Livingstone, Hubei,
1984). Константността на цветовете има голямо значе­
ние, защото дава възможност на животните да се хранят
със зрели плодове независимо от условията на осветява­
не. Когато светлината е достатъчна, за да виждаме цве­
товете, узрелите ягоди ще изглеждат винаги червени.
Това също е перцептивно взаимодействие между стиму­
ла и неговото обкръжение.
К онстантност,
стабилност и оцеляване
Разглеждането на различните константности ни дава
възможност да разберем по-добре възприятието. Преди
повече от двеста години епископ Бъркли твърдял, че
способността да се предсказва „ползата и вредата“ е от
съществено значение за оцеляването на живите същест­
ва (Berkeley, 1709). С това той искал да каже, че живите
същества трябва да възприемат опасното и безопасното,
за да могат да реагират адекватно. Съвсем неотдавна
Джеймс Гибсън, разсъждавайки върху целта на възпри­
ятието, го определи като процес, чрез който получаваме
полезна информация от заобикалящата ни среда
(Gibson, 1966). С други думи, предназначението на възп­
риятието е да ни даде познания за външния свят, за да
можем да предприемем необходимите действия. Неза­
висимо от това ние сме в затруднено положение, когато
трябва да опознаваме отдалечените дразнители, защото
близко разположените дразнители се променят непре­
къснато. При всяко преместване в заобикалящия ни
свят настъпват промени в условията за наблюдение и
характерът на близко разположените дразнители се
променя. Основното достойнство на константността на
възприятието е, че тя взема под внимание тези проме­
ни. На практика константностите ни предоставят една
сложна съвкупност от „корекции“ (Coren, Ward, 1989).
Без тези константностни корекции обектите биха про­
меняли формата, големината, яркостта и цвета си. Не
би имало нищо достатъчно постоянно, на което бихме
могли да се научим чрез опита си. Константността на
възприятието дава възможност да се придаде смисъл на
сетивната стимулация и да се възприема един стабилен
външен свят. Както вече споменахме в глава 3, ние сме
като затворници, които са принудени да разчитат на ин­
формацията, промъкнала се контрабанда в нас чрез се­
тивата ни. Благодарение на константността на възприя­
тието ние можем да вярваме на тази информация.
ВРЪЗКИ
Разбирането на възприятието е тясно свързано с разбирането други области о т психологията.
Ще отбележим други глави на тази книга, където също обсъждаме възприятието.
Глава 3
Усещане
Описва изследвания върху отделни клетки в зрителната кора,
които са включени в анализа на такива перцептивни признаци
като линии и ъгли.
Глава 5
Съзнание
Разглежда по какъв начин различните перцептивни анализи ни
дават възможност да съсредоточим избирателно вниманието си
върху отделни аспекти на стимулите, които въздействат върху
сетивата ни.
Глава 8
Език и мислене
Описва изследвания върху пространствени и обектно
ориентирани представи.
Глава 11
Р азви ти е на б е б е т о и д е т е т о
Обсъжда по какъв начин перцептивното развитие създава основа
за обучение по време на детството.
Глава 17
Социални нагласи
и социално знание
Включва изследване на начина, по
който възприемаме социалните характеристики на хората
около нас.
ВЪЗПРИЯТИЕ и о п и т
145
РЕЗЮМЕ
Въведение
1. Възприятието включва организация и и н терпретация на сетивни съ­
общения 6 смислено преживяване. Задачата на психологията е да обясни
как обектите, които са отдалечени дразнители, м огат да се възпри­
е м а т без грешки въз основа на близко разположената сетивна стим у­
лация.
2. Философите емпирици о т XVII и XVIII век т в ъ р д я т, че цялото познание се
придобива чрез сети вата. Джордж Бъркли см ята, че възприятието
включва и нтерпретация на сети вн ата информация въз основа на придо­
бити по-рано знания.
3. През XIX век Херман фон Хелмхолц описва процеса на интерпретация на
усещ анията като несъзнавано умозаключение.
4. През XX век Джеймс Гибсън поддържа становищ ето, че несъзнаваните
умозаключения не са необходими. Според Гибсън информацията за точно­
т о възприятие се съдържа в околната среда и може да се получава пряко
чрез сети вата.
Възприемане на форма
5. Възприятието на форма започва, когато различните елементи на с т и ­
мула се съединяват в едно организирано цяло. Законите на организа­
ция са уточнени о т гещалт-психолозите и включват близост, подо­
бие, добро продължение, затвореност и обща съдба.
6. К онстантността на форма ни дава възможност да възприемаме
кат о относително постоянна формата на обектите, дори когато р ети ­
налното им изображение варира значително.
7. Илюзиите са перцептивни преживявания, които не с ъ о т в е т с т в а т на
физическата действителност. Илюзиите, свързани с възприятието на
форма, к ат о тези, които включват субективни контури и невъз­
можни фигури, показват по какъв начин елем ентите на стимула се
обединяват в сложна фигура.
Разпознаване на образи
8. Разпознаването на образи включва смислената интерпретация на
форма въз основа на миналия опит.
9. Разпознаването на образи чрез анализ на признаци съдържа извлича­
не на признаци и процес на интер претация. Извличането на приз­
наци включва определяне на признаците, които формират даден стимул;
и н терп ретац и ята на признаците ст а в а чрез сравняването им с набори
о т признаци, които дефинират различните стимули.
10. Разпознаването на образи се описва най-добре чрез два вида преработка
на информацията: о т долу на горе, при която се анализират прости
признаци на ниско ниво, и о т горе на долу, която включва преглед на де­
те к т о р и т е на признаци, за да се установи кои признаци са налице.
11. Възприятието на обекти или събития, които са под прага на осъзнаване­
т о им, се нарича подпрагово възприятие. Психолозите разполагат с до­
казателства за съществуването на несъзнавано възприятие, които са по­
лучени в експерименти, включващи семантично активиране и емоционално
предпочитание. Идеята, че несъзнаваното възприятие може да се използ­
ва, за да повлияе върху всекидневното поведение, е непотвърдена.
Възприятие на дълбочина, размер
и движение
12. Информацията за дълбочина е необходима, за да възприемаме обекти­
т е в т р и измерения независимо о т двумерната ретинална стим ула­
ция. Монокулярните признаци за дълбочина включват припок­
риване, линейна перспектива, относителен размер, относи­
телна големина и паралакс на движението. Гледането на св ета с
две очи дава допълнителни сведения за дълбочина чрез бинокулярнот о несъответствие. Градиентът на т ек сту р а т а също дава
146
ГЛАВА 4. ВЪЗПРИЯТИЕ
сведения за дълбочина на изображението.
13. К онстантността на размер се определя като относително посто­
янно възприятие за размера на обектите, когато ги гледаме о т различ­
ни разстояния. За да възприемем правилно големината на отдалечен
обект, е необходимо да се добави информация за дълбочина. Ако т а зи ин­
формация е неточна, възникват илюзии за размера.
14. Реалното движение се открива по изменение в положението на обек­
т и т е и фона спрямо наблюдателя. Илюзия за движение, или мнимо
движение, възниква, когато сети вн и те данни се и н тер п р е ти р ат пог­
решно. Автокинетичното движение, индуцирането движение и
стробоскопичното движение са примери за мнимо движение.
Възприятие и опит
15. Лабораторни изследвания върху ж ивотни, които са лишени о т ранен
зрителен о п и т, показват, че т е са перцептивно недоразвити. Нормал­
н о то развитие на въ зприятието изисква разнообразни външни въз­
действия. Невронните структури , които са вродени, м о гат да се про­
м ен я т в зависимост о т оп и та, който се натрупва при взаимодейст­
вието с околната среда.
16. П ерцептивната система е способна да се приспособява. Адаптация към
оптическото преподреждане е възможна, защ ото мозъкът преос­
мисля положението на тя л о то , а не на зрителното пространство.
Изследователски методи
17. При изследване на възприятието най-широко се използва експеримен­
т ъ т . Той се прилага за изучаване на най-различни феномени: ролята на
ко н текста при разпознаването на познати обекти (Biederman, 1981); вли­
янието на ран н ата зрителна депривация върху перцептивното развитие
на к о т е т а (Blakemore, Cooper, 1970); подпраговото възприятие на думи,
геометрични форми и човешки лица (напр. Marcel, 1983).
18. Често се използва и м ето д ъ т „изследване на случай“. Например слу­
ч а я т с J. R. показва как се променя възприятието при хора със зрителна
агнозия (Wapner et al., 1978). Други случаи, включително случаят с ту зе­
меца пигмей Кенге и със слепите хора, чието зрение е оперативно възс­
тановено, ни д а в ат сведения за ролята на миналия оп и т при възприяти­
ет о (Turnbull, 1962; von Senden, 1962).
19. Данни за възприятието се получават също и чрез описание на наблюдени­
я т а върху хора, на които се п редставят различни стимули. По този на­
чин се изследват илюзиите (Kanizsa, 1976; Kaufman, Rock, 1962).
Теоретични перспективи
20. Основните теоретични перспективи, които се използват в та зи глава,
са когтшшвната, биопсихологичната и еволюционната.
За по-нататъшен размисъл...
1. П очти целият материал в та зи глава се отнася до зрителното възприя­
ти е. Всъщност изследванията на зрението са много повече о т изследва­
н и ята върху което и да е о т останалите сетива. Помислете как и дали
общ ите принципи на възприятието, които описахме при зрението, мо­
г а т да бъдат приложени към останалите сетива. В аж ат ли законите за
организация на гещ алта, идеите за възходящата и низходящ ата прера­
ботка на информацията и различните ко н стан тн ости на възприятие­
т о за другите сетива, например за слуха и обонянието?
2. Н а ти в и ст и т е поддърж ат становищ ето, че ние се раждаме с напълно
оформена способност да възприемаме; емпириците т в ъ р д я т , че тр яб ва
да се учим да възприемаме чрез натрупване на опит. Какви аргументи
м ож ете да и зтъ к н ете в подкрепа на всяко о т тези становищ а? Какви
допълнителни аргументи мож ете да посочите за оборването им?
Допълнителна литература
1. Bruce, V. Green, P. R. (1900). Visual perception: Physiology, psychology, and
ecology. (2nd ed.). Hove & London, UK: Erlbaum. Изчерпателно четиво за
студен ти , което включва неврофизиологията на зрението и екологич­
ния подход към възприятието.
2. Coren, S., Ward, L. М. (1989). Sensation and perception, (3rd ad.). San Diego,
CA: Harcourt Brace Jovanovich. Богато илюстриран и лесен за четене
т е к с т , който живо представя усещането и възприятието и свързва фи­
зиологичните и психологичните процеси.
3. Cutting, J. Е. (1986). Perception with an eye for motion Cambridge, MA: A
Branford Book, MIT Press. Разширение на подхода на Гибсън о т един водещ
изследовател в об л астта на възприятието. П редставят се изследвания,
които показват, че обекти те и явленията често и м ат множество пер­
цептивни инварианти, които служат к ат о източници на информация.
4. Dixon, N. F. (1981), Precousciousprocessing. NJ.: Wiley. Критичен преглед на ли­
т е р а т у р а т а върху подпраговото възприятие с акцент върху лаборатор­
н и те изследвания.
5. Gibson, J. J. (1979). The ecological approach to visual perception Hillsdale, NJ.:
Erlbaum. Последната книга на Гибсън предлага обяснение на зрителното
възприятие в рам ките на екологичната перспектива.
6. Kanizsa, G. (1979). Organization in vision NJ.: Praeger. Чудесно илюстрирана
книга о т италиански психолог и художник, който е автор на много раз­
лични илюзии.
7. Rayner, К , Pollatsek, А (1989). The psychology of reading. Englewood Cliffs, NJ.:
Prentice Hall. Изчерпателно четиво върху теориите и изследванията на
четен ето о т двама експерти в та зи област. Т ек стъ т представя задъл­
бочен поглед върху механизмите на ефективното четене.
8. Seculer, R., Blahe, R. (1985). Perception NJ.: McGraw. Добре написан т е к с т за
студенти, даващ задълбочени знания по различни въпроси, свързани със
зрителното възприятие.
РЕЗЮМЕ
147
Съзнание
Съдържание на глабата
ВЪВЕДЕНИЕ
Основи: Изучаване на съзнанието
АКТИВНО СЪЗНАНИЕ
Вним ание
МАНИПУЛИРАНЕ НА СЪЗНАНИЕТО
Д рога
Изследвания и приложение:
Злоупотреба с алкохол
М едитация
Перспективи
Взаимодействия: Значение на
съзнанието
ПРОМЕНЕНИ СЪСТОЯНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО
Ф ан тази ран е
С ъ н и сънуване
Връзки
Нарушения на функциите: Инсомния
(безсъние), нарколепсия и сънна апнея
РЕЗЮМЕ
„Нормалното будно съзнание
или рационалпото, както
още го наричаме, е един
специфичен вид съзнание,
докато цялото съзнание
(част от което е и
рационалпото) е разделено
на фини пластове, чиито
потенциални форми са
коренно различни. Можем да
прекараме целия си живот,
без да предположим за
тяхното съществуване, но
когато ги докоснем по
някакъв начин или приложим
съответните стимули, те
се оказват там в 1{ялата си
пълнота. “
Уилям Джеймс,
1890
Х ипноза
дна нощ през 1959 г. нюйоркският дисководещ П. Трип съобщава на радиослушателите си, че ще се опита да стои буден повече от 200 часа (над 8
дни), за да събере пари в подкрепа на борбата с детския паралич. Хората с ин­
терес следят шоуто, за да видят реакциите му след толкова продължително бодърстване. Според тях ако Трип не заспи, поне ще покаже признаци на крайна
умора, сънливост и понижена работоспособност. Нощ след нощ обаче, за изне­
нада на всички, Трип продължава да бъде все така жизнен и въодушевен както
винаги. За своя маратон по безсъние той избира една улична стъклена будка за
набиране на новобранци в сърцето на Манхатън. Под наблюдението на психоло­
зи, психиатри и други медици специалисти, които в началото се опитват да го разубедят, Трип стои в будката, за да може публиката да се увери, че е буден. Един­
ственият му отдих са кратките прескачания до близкия хотел, за да се измие и
преоблече.
Въпреки че издържа без сън целия период, мисленето на Трип се разс­
тройва и става неадекватно. След първите два дни той получава зрителни
халюцинации - смята, че петната на м асата са буболечки, вижда паяжина
в обувките си, а в циферблата на часовника - човешко лице. След 4 дни без
сън Трип вече не може да се справи дори с най-простия тест за внимание.
Е
149
фигура 5.1. Промяна на съзнанието
при употреба на дрога. Геометрични­
т е фигури, втъкани 8 то в а произведение
на индианци о т Мексико, често са резул­
т а т о т видения, възникнали по време на
религиозни ритуали, при които се поглъща
пейот, халюциногенен кактус.
150
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
Е дин от изследвалите го психолози казва: „Ето един компетентен нюйор­
кски дисководещ, който напразно се опитва да се ориентира в азбуката.“ Ре­
зултатите от различните тестове за умствени способности, които попълва,
стават все по-слаби и по-слаби, но работата му по време на нощното радиоп­
редаване не се променя. Той не изрича нито една безсмислица или пък странна забележка, които биха накарали слушателите му да заподозрат кошмара,
който преживява.
Трип успява някак да издържи до последния ден. След финалното си
предаване и още 1 час изследвания той спи в продължение на 13 часа. Пси­
холозите, които са били там, разказват как е изглеждал, когато са го виде­
ли отново:
„Когато Трип се събуди, ужасът, кошмарните илюзии и умствената аго­
ния бяха изчезнали. Той вече не виждаше нещата наоколо в необичайни
размери, петната не се превръщаха в буболечки и часовниците нямаха чо­
вешки лица. Вече можеше без усилие да си спомни някаква шега или да
реши проста задача. За 13 часа това необяснимо чистилище беше изчез­
нало.“ (Luce, Segal, 1966)
Много хора, които задълго загубват съня си, вероятно няма да имат точ­
но същите проблеми, от които се оплаква Трип, и дори биха могли да рабо­
тят добре в ситуация, близка до неговото нощно предаване (Horne, 1988). Все
пак у всички нас по различно време се наблюдават промени в настроението
и в мисловните процеси. За да ги разберем, трябва да вникнем в природата
на съзнанието.
Какво е съзнание? За първи път в английския език тази дума е била изпол­
звана през XVII век. Тя произлиза от латински и означава „познаване на не­
щата заедно“. Има много дефиниции за съзнанието, но всъщност всички те
включват твърдения за осъзнатостта (достъпа до) определени психични съ­
държания. В разговорния език съзнанието е синоним на осъзнатия достъп
(awereness) до нашите възприятия, чувства и мисли във всеки отделен мо­
мент. Друг елемент на съзнанието е неговото съдържание, което може да
бъде описано - да разкажем на друг човек за какво мислим в момента. (Това
се има предвид, когато се казва че „познаваме нещата заедно“.) Съзнанието
често включва планиране - можем да мислим за нещо, което ще направим,
преди още да сме го направили. Да можем да опишем какво осъзнаваме и да
можем да планираме бъдещи действия са важни характеристики на съзнани­
ето (Natsoulas, 1978, 1983).
Тъй като съзнанието ни е ограничено, ние възприемаме само определен
брой неща едновременно. Тази ограниченост ни кара да избираме - да обръ­
щаме внимание само на една малка част от стимулите, които са ни достъп­
ни. Например ако внимавате в четенето на тази страница, вероятно не забе­
лязвате хората и звуците около вас. Освен това, извън няколкото стимула,
на които обръщаме внимание, ние осъзнаваме само собствените си интерп­
ретации на нашите усещания, но не и другите сензорни дразнители като
светлинни частици или звукови вълни, които всъщност стимулират рецеп­
торите ни. Съзнанието ни за света около нас се базира на това коя част от
достъпните стимули следим и как ги интерпретираме. Ако стимулите или
някои от несъзнаваните процеси се изменят, резултатът може да бъде про­
мяна в съзнанието. Хипнозата, медитацията и предизвиканите от някои ме­
дикаменти състояния се използват например за промени в съзнанието (фи­
гура 5.1). Но преди да се спрем на тези необичайни състояния на съзнание­
то, е важно да разберем историческите „битки“, които са се водили за мяс­
тото на съзнанието в психологията.
основи
Изучаване на съзнанието
П ървото системно проучване на съзнанието е проведено от Вунд през 1874 г.
в Лайпцигския университет. Според Вунд задачата на психологията е да ана­
лизира идеите на човека, съзнателното преживяване - субективните творе­
ния на ума, изградени от усещания и чувства. Той смята, че тези основни еле­
менти се комбинират по неизвестен още начин от някаква „химия на ума“ и
предизвикват съзнателното преживяване. За да се изучи как точно става
това, Вунд предлага на психолозите да разделят преживяването на елемен­
тарни усещания и след това да изследват как те са се свързали. Например об­
щото усещане за мокрота може да бъде сведено до две по-прости - за наля­
гане и за хлад. Този ранен подход за изучаване на съзнанието е известен като
структурализъм. Както се подразбира от наименованието му, той изследва
как основните елементи се структурират от ума така, че да предизвикат раз­
лични съзнателни преживявания (Schlesinger, 1985а).
Идеята на Вунд е пренесена в Америка от неговия ученик Едуард Тичънър (1867-1927). За да разкрие основните елементи на съзнанието, Тичънър
обучава хората да анализират своите елементарни усещания по метода на ин­
троспекцията*. За да изучат съзнанието, „интроспекционистите“ се трени­
рат да се вглеждат в собствените си преживявания. Тичънър и последовате­
лите му изследват съзнанието, като отчитат сетивните характеристики на
различните стимули, които възприемат - цвят, размер, честота и дори чувс­
тва като удоволствие или болка, независимо дали виждат една цветна кръп­
ка, или отпиват глътка лимонада.
Уилям Джеймс също използва интроспекцията, за да анализира своите
собствени съзнателни преживявания. Той влиза в спор със структуралистите
и смята, че техният подход едновременно е и изкуствен, и стерилен
(Hothersall, 1990). За него структуралистът прилича на човек, който се опит­
ва да изучи строителството, като анализира отделните тухли. Според
Джеймс този подход пропуска най-важната и интересна функция на съзнани­
ето - то ни дава възможност да се приспособяваме. Съзнанието ни позволя­
ва да се адаптираме към промените в околната среда и има следните харак­
теристики:
• Съзнанието е селективно. Ние можем да се съсредоточим върху точно
определени стимули сред многото, които се улавят от нашите сетива.
• Съзнанието е непрекъснато и винаги променящо се. То е като поток,
който променя посоката си.
• Съзнанието е лично. То е лично преживяване, което може да бъде м а­
нипулирано.
Важността на съзнанието според Джеймс просто не може да се преувели­
чи. В центъра на неговото определение за психологията „като наука за умст­
вения живот“ (вж. глава 1) стои именно то. Според Джеймс (1890) задачата
на психолога е да опише различните състояния на съзнанието и да ги свър­
же с подсъзнателните физиологични процеси (Hilgard, 1987; Leahey, 1988).
С настъпването на XX век обаче използваната от Джеймс интроспекция
като метод за изучаване на съзнанието става повод за спора дали то изобщо
трябва да бъде част от психологията.
Едуард Б. Тичънър, ученик на Вунд 6 Гер­
мания, който пренася идеите му 6 Амери­
ка. Подобно на Вунд Тичънър използва ме­
т о д а на интроспекцията, за да изучава
основните елементи на съзнанието.
* Интроспекция - поглед навътре, вглеждане в себе си. - Бел. прев.
ИЗУЧАВАНЕ НА СЪЗНАНИЕТО
151
Поява на бихевиоризма
Джон Уотсън. О снователят на бихевио-
ризма Джон Б. Уотсън отклонява експери­
м ен т ал н ата психология о т изучаване на
съзнанието чрез интроспекция. Той ак­
ти вн о защ и тава и деята изследване на
наблюдаемото поведение чрез строги и
обективни процедури.
В началото на XX век естествените науки постигат голям напредък в
прилагането на обективни научни методи, които не зависят от впечат­
ленията на отделния наблюдател. Ученият, който се опитва да използ­
ва тези методи и в психологията, е Джон Б. Уотсън (1878-1958). Той е
основател на бихевиористичния подход в психологията, който се съсре­
доточава върху явното поведение и видимите дейности. Уотсън смята,
че психологията трябва да се занимава с видимото поведение, защото
според него, изучавайки съзнанието чрез интроспекция, психолозите из­
ключват животните, децата и умствено разстроените хора, което всъщ­
ност е немислимо (Hilgard, 1980). Той отхвърля субективния интроспективен подход и го заменя с обективен анализ на видимото поведение. В
статията си „Психологията през погледа на бихевиористите“ гой казва:
„Мисля, че можем да се занимаваме с психология... и никога да не
използваме термини като съзнание, умствено състояние, ум... и
други подобни метафори... Бихме могли да ги заменим с термини­
те стимул и реакция, формиране на навици, усвояване на навици и
др.“ (Watson, 1913)
По повод интроспективния метод Уотсън смята, че самото поня­
тие за съзнание трябва да се изхвърли от психологията. Тъй като не
може да бъде изучено обективно, то няма място в нея. Бихевиоризмът на Уотсън господства в експерименталната психология през поголямата част от първата половина на нашия век.
Различни подходи към съзнанието
П онятието „съзнание“ обаче никога не изчезва напълно. За Зигмунд
Ф ройд то е централно понятие в психологията и той го употребява, като
вклю чва в него предсъзнавани и несъзнавани процеси (Freud, 1924).
Например, преди да си спомните дадено събитие от миналото, представа­
та за него съществува в паметта ви в предсъзнавана форма. Спомените от дет­
ството, преди да се появяват в мислите ви, са примери за предсъзнавани спо­
мени. Както лъчът на фенерче осветява предметите в тъмната стая, така и
припомнянето може да извика в съзнанието ни забравени отминали случки.
Обектите, както и предсъзнаваните спомени съществуват през цялото време,
но просто са необходими подходящи условия, за да стигнат до съзнанието.
За разлика от предсъзнаваните спомени несъзнаваните процеси не биха
могли да бъдат доведени до съзнанието. Фройд смята, че потиснатите ж ела­
ния и страхове обикновено остават скрити. Той заключава, че те съществу­
ват, на базата на интерпретацията на сънищата и езиковите грешки. Съни­
щ ата са форма на мислене, необвързана от рационалните правила. Според
Фройд те се дължат на несъзнавани процеси. Подобно на тях грешките на
езика също се смятат за проява на несъзнавани желания (на едно парти мъж
се представя на жена с думите: „Извинете ме, не мисля, че сме били прелъс­
тени, както подобава.“* Идеите на Фройд за несъзнаваните процеси остават
спорни, но идеите му за съзнанието са били полезни за много психолози.
Освен Фройд и последователите му, психолозите феноменолози също изс­
ледват съзнанието, но поставят ударението върху качествения анализ на лично­
то преживяване. За разлика от интроспекционистите, които анализират прежи­
вяването, разчленявайки го на прости елементи, феноменолозите се опитват да
направят вярно описание на мислите и чувствата, изследвайки „значението“,
което им се придава. Например те се интересуват повече от описанието на чув­
*
S ed u ce е а н г л и й с к а т а д у м а за „ п р е л ъ с т е н “ и т я е у п о тр е б ен а в м е с т о in tro d u ce - „п р е д ­
с т а в е н и “ . - Б е л . ред.
152
ГААВА 5. СЪЗНАНИЕ
ството за самоуважение (какво изпитвате по отношение на себе си тогава, ко­
гато родителите ви например се разведат), отколкото от създаването на теория
за поведението на човека, феноменолозите смятат, че можем да научим пове­
че за човешката природа, изследвайки как хората възприемат себе си, а не като
наблюдаваме и регистрираме поведението им един спрямо друг. Доказателст­
во за влиянието на този подход и досега ще намерим в следващите глави.
Поява на когнитивната психология
След Уотсън и бихевиористичното течение психолозите започват да разбират, че
бихевиористите са били прави да отхвърлят интроспективния подход към съзна­
нието, но са отишли твърде далеч в усърдието си да направят психологията обек­
тивна наука. През 50-те и 60-те години понятието „съзнание“ бавно се завръща в
експерименталната наука. Заслуга за това има когнитивната психология, която
изучава умствените процеси, свързани с възприятието, паметта и мисленето.
Когнитивистите поставят ударението върху мисловните процеси, а не върху по­
ведението - върху знанието вместо върху реагирането - и използват обективни
научни методи. За разлика от феноменолозите, които разглеждат самосъзнание­
то, когнитивистите се стремят да разберат как нашите мисли, знания и интерп­
ретации влияят върху способностите ни за придобиване на информация, решава­
не на проблеми и планиране. Част от тази когнитивна революция е, че психоло­
зите подновяват интереса си към съзнаваните и несъзнаваните процеси, докол­
кото те са свързани с различни аспекти на умствената дейност (Erdelyi, 1992;
Greenwald, 1992; Kihlstrom, Bamhardt, Tataryn, 1992). Понятия като умствени об­
рази, чувства и мислене отново започват да се използват, защото психолозите
разработват нови интересни методи за изучаване на тези лични преживявания по
обективен начин. Днес те могат да изследват и поведението на животните, деца­
та и болните, както и да изучават по нов начин творенията на ума.
В тази глава ще следваме подхода на Джеймс към съзнанието. Първо ще
се спрем върху активната страна на съзнанието, за да видим, че вниманието
е селективно; след това ще разгледаме различни състояния, включително
сън и хипноза, за да покажем, че съзнанието е непрекъснато и винаги проме­
нящо се; ще разгледаме опитите за манипулиране на съзнанието чрез меди­
каменти и медитация, за да видим, че съзнанието е нещо лично. Ще завър­
шим с описание на функцията на съзнанието. Придържайки се към подхода
на Джеймс, винаги, когато е възможно, ще правим връзка между това, кое­
то вече е известно за съзнанието, и основните процеси, протичащи в мозъка.
Активно съзнание
(Conscious awareness)
А ко сте в претъпкан ресторант, гласовете на хората от съседните маси, на кои­
то не искате да обръщате внимание, може да са по-силни от думите на събесед­
ника ви, които искате да чуете. Следващия път, когато попаднете в такава ситу­
ация, забележете колко лесно игнорирате околните разговори. След това се опи­
тайте да слушате два разговора едновременно. Можете ли да направите това, без
да пропуснете по нещо от всеки от тях? Едно от най-интересните свойства на
съзнанието е начинът, по който то може да се концентрира. Това ни позволява
да насочваме вниманието си към определени стимули от многообразието на
гледки, звуци и миризми, които достигат до нашите сетива. Според Джеймс селективността на вниманието е една от неговите първостепенни характеристики.
Какво определя начина, по който се съсредоточаваме върху даден обект и защо
някои стимули пренасочват вниманието ни?
АКТИВНО СЪЗНАНИЕ
153
Помислете върху това...
П р едставеш е си, че с т е н а шумно и
многолюдно п а р т и . Н а тъ п к а н и в поме­
щ ен и ето , х о р а т а около вас р а з г о в а р я т
и се с м е я т , надвиквайки с и л н а т а музи­
ка. Сред целия т о з и хаос вие продължа­
в а т е разговора си с човека, к о г о т о
то к у-щ о с т е срещнали. Благодарение
на какво в т а з и с и т у ац и я у с п я в а т е да
к о н ц е н т р и р а т е вн и м ан и ето си върху
своя събеседник?
Внимание
Вниманието се дефинира като концентрация на възприятието върху определен
брой стимули. Подобно на лещите в обектива това съсредоточаване фокусира
съзнанието върху избраните стимули (Eriksen, St. James, 1986; Posner, Snyder,
Davidson, 1980). Във всеки един момент ние сме изложени на повече информа­
ция, отколкото можем да преработим. Докато четете тази книга, много други
стимули се борят да привлекат вашето ограничено внимание. Наоколо може би
има зрителни стимули (други хора, които работят близо до вас), слухови стиму­
ли (шумът, който издават) и дори тактилни стимули (от различни части от тя­
лото, докато седите на стола и четете). Но вие не претоварвате мозъка си, опит­
вайки се да обърнете внимание на всички тях едновременно, а действате изби­
рателно. Обръщате внимание само на някои от тях и пренебрегвате останалите.
Въпреки че възприемаме тази способност като даденост, селективното внима­
ние в никакъв случай не е една тривиална задача.
Селективно внимание
Фигура 5.2. Ефект на Струп. О питай­
т е да реш ите следните задачи. Първо на­
зовете ц вета на всяко каре о т колона А.
После назовете ц вета на м асти лото, с
който е изписана всяка дума о т колона Б.
За много хора п ървата задача е д о ста лес­
на, а в т о р а т а - твърде трудна. Тя ни
затруднява, защ ото не можем да внимава­
ме селективно върху ц вета и да игнорира­
ме о ц ветен ата дума. Разбирането на на­
п и сан ата дума и ц в е т ъ т на м асти л ото
предизвикват разсейване и чести грешки в
назоваването.
154
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
Селективността е важна, защото ни позволява да концентрираме вниманието
си. Например представете си, че сте на парти, където много хора стоят на гру­
пи и си приказват. Разговорите протичат едновременно, но ние обикновено не
изпитваме затруднение да следим и участваме само в някой от тях, който сме
си избрали. Този прост пример показва избирателността на вниманието. То е
селективно, но същевременно може и да се раздвоява. Ако чуем името си,
споменато в друг разговор, ще се опитаме да открием за какво става дума.
Тази способност за разсейване ни позволява да пренасочим вниманието си
към нови източници на важна за нас информация. Както видяхме в глава 2,
теменните дялове на мозъка са особено важни за насочване на вниманието
към нови източници на информация от заобикалящата ни среда (Posner, 1992;
Posner, Walker, Friedrich, Rafal, 1987). Селективността и същевременно разсей­
ването ни позволяват да се съсредоточаваме и да пренасочваме вниманието
си при променящи се условия.
фактът, че вниманието ни е селективно, предполага, че то е ограничено и това
ни се припомня всеки ден. Има дейности, които можем да вършим едновремен­
но, но други изискват цялото ни внимание. Можем да разговаряме, докато шофи­
раме, но да пишем и да говорим едновременно ще бъде изключително трудно. Пи­
сането и разговорът си пречат взаимно, защото и двете дейности изискват специ­
ално внимание. Шофирането и разговарянето си пречат по-малко, защото каране­
то не изисква непрекъснато внимание (Pashler, 1992). Тази ситуация обаче може
да се промени, ако движението е много натоварено. Тогава шофирането ще изис­
ква максимална концентрация и разговорът трябва да спре. Психолозите смятат,
че вниманието има ограничен ресурс и селективността е средството, чрез което се
вместваме в неговите граници (Hirst, Kalmar, 1987). Ако нямахме способността да
избираме някои от стимулите и да пренебрегваме останалите, нормалната когнитивна дейност би била невъзможна.
За да получим представа какво би било, ако трудно съсредоточавахме вни­
манието си, да разгледаме задачите, представени на фигура 5.2. Решете ги и две­
те и запишете колко време ви е отнела всяка от тях. Първо избройте цветове­
те в колона А, а после определете цвета, с който е отпечатана всяка дума в ко­
лона Б. Ако сте като повечето хора, за първата задача ще ви трябва по-малко
време, отколкото за втората. Този ефект, който за първи път е демонстриран
от Дж. Ридли Струп в 1935 г., показва, че цветовете се назовават много трудно,
ако думата за цвета е отпечатана с друг цвят. Психолозите смятат, че тази за­
дача е разсейваща, защото умът ни обработва едновременно информацията за
цвета на мастилото и смисъла на отпечатаната дума, означаващ също някакъв
цвят. Поради това, че прочитането става по-бързо от разпознаването на цвета,
ние имаме два готови отговора в ума си - за цвета, който означава думата, и за
цвета на мастилото, с което тя е отпечатана. Резултатът е разсейване на внима­
нието поради съперничеството на двата отговора - непрекъснато трябва да си
напомняме названието на цвета, а не думата. Ефектът на Струп всъщност е
един класически пример за неуспешност на селективното внимание - не сме
способни да съсредоточим вниманието си върху цвета на мастилото, игнори­
райки значението на отпечатаната с него дума (MacLeod, 1991, 1992).
Основи на селективността
К ак избираме на какво да обърнем внимание и какво да пренебрегнем? За да
отговорят на този въпрос, психолозите използват задачата за дихотично слу­
шане. При нея участникът в експеримента чува с всяко ухо едновременно две
различни съобщения и трябва да следи (да повтаря бавно на глас) едното от
тях (фигура 5.3). След това се задават въпроси, свързани с неследеното съоб­
щение. Дори без да му обръщат внимание, хората могат да определят дали
гласът е бил мъж ки или женски, дали в него е имало неречеви сигнали като
подсвиркване и др. Но не могат да кажат за какво е ставало дума, какъв език
е използван и дали се е сменял и дори дали в него е имало граматически без­
смислици (Cherry, 1953).
Това, че слушателите осъзнават само физическите характеристики на
неследеното съобщение, означава, че те ги използват като знак, за да разгра­
ничат двете съобщения. От цялата постъпваща информация тази, която фи­
зически съответства на следеното съобщение, се разпознава напълно, а коя­
то не съответства - се отхвърля. На партито, споменато в началото, ние из­
ползваме физически условни знаци - например посоката, от която идва гла­
сът, дали е мъжки или женски, движението на устните и интонацията, за да
съсредоточим вниманието си върху даден разговор, който сме си избрали.
Селективното внимание обаче е по-сложен процес от простото анализиране
на физически условни знаци. Постъпващата информация се изследва в няколко
измерения. За да следим даден разговор в шумно помещение, първо правим фи­
зическо изследване на сензорните стимули - онези, които съответстват на физи­
ческите качества на гласа на говорещия, се анализират от гледна точка на значе­
нието им, а останалите, несъответстващи стимули, не се допускат до активното
съзнание. Когато селекцията въз основа на физически условни знаци е невъз­
можна (например ако двама души ви говорят от едно и също разстояние и имат
близки гласове), изборът става чрез анализ на значението и на граматическата
структура на всяко съобщение. Това е по-сложно и включва допълнителна пре­
работка на интересуващото ни съобщение и блокиране на другото, преди то да
стигне до съзнанието ни (Hillyard, Kutas, 1983; Treisman, 1964).
След като веднъж сме избрали даден източник на информация, какво кара
вниманието ни да се пренасочи другаде? В случая важни са физическите харакФигура 5.3. Дихотично слушане и се­
Ухо, към което е
насочено вниманието
Ухо, към к ое то не се
насочва вниманието
Сьобщение А
Съобщение Б
С е л е к ти вн о стта е
важна, защ о то ни позволява
да съсредоточаваме
вниманието си.
Например помислете за...
Още о т д р е в н о ст та
с ъ щ е с т в у в а т истории,
които разказват за деца, изоставени
о т родителите си
и отгледани о т вълци.
Един по-нов случай е...
С е л е к ти в н о стта е,
хм... важна, защ ото, хм... ни
позволява да съсредоточаваме
вниманието си. Например,
V
хм... помислете за...
лективно внимание. При задача за ди­
хотично слушане човек чува симултанно
представени различни съобщения във вся­
ко ухо. Вниманието му е директно насоче­
но към едното съобщение и то й тр я б ва да
го повтори на глас. Това повторение се на­
рича „засенчване“ („shadowing“) и дава га­
ранция, че човек насочва вниманието си
т а к а , как то се изисква о т него. Чрез про­
верка дали се запомня по нещо и о т второ­
т о съобщение, върху което не се внимава,
психолозите м о гат да проучат как дейст­
ва селективното внимание.
АКТИВНО СЪЗНАНИЕ
155
теристики на стимулите. Ние сме склонни да прехвърляме вниманието си към
нови и сложни съобщения или към големи, интензивни или движещи се сти­
мули (Broadbent, 1982; Johnston, Dark, 1986; Shiffrin, 1985). Изобщо стимулите
привличат вниманието ни, ако изпъкват (червена светлина), променят се (вой
на сирена) или са свързани с опасност (клаксон на приближаваща кола). Пов­
тарящите се стимули (тиктакането на часовник или шумът от уличното дви­
жение) не ни носят нова информация и затова ги пренебрегваме. Нещо, което
е важно за нас, също може да насочва вниманието ни. Родителите на новоро­
деното може да се събудят само от едно негово проплакване, а да спят дълбо­
ко при шума на преминаващ камион. Във всеки един от тези примери вижда­
ме, че стимулите, които носят обща или лична информация, са в състояние да
задържат вниманието ни. Във водовъртежа от информация, който непрекъс­
нато „бръмчи“ около нас (метафората е на Уилям Джеймс), ние избирателно
обръщаме внимание само на малка част от нея - тази, която ни интересува
най-много в дадения момент.
Съзнание и пластове на съзнанието
Преди много години френският философ Рене Декарт (1596-1650) погрешно
приема, че съзнанието е разположено в епифизата в основата на мозъка, за­
щото тя е единствената, която не се дублира в двете му половини. Вярно е, че
епифизата е единственият единичен орган в мозъка, но сега вече знаем, че тя
обслужва преди всичко биологичния часовник, регулирайки периодичните
промени в тялото, например спането и бодърстването (Kolb, Whishaw, 1909).
Епифизата е свързана с бодърстването, но не е средище на съзнанието.
Съзнанието възниква по-скоро в резултат от протичането на различни мо­
зъчни процеси, а не от действието на отделна мозъчна структура. Нашето нор­
мално усещане за съзнание (кои сме и какво точно правим в момента) се пости­
га чрез интерпретациите, които мозъкът ни прави на нашите действия, настро­
ение и поведение (Gazzaniga, 1985, 1988). Как точно става това все още не знаем.
Учените предлагат различни възможни обяснения. Едно от тях е теория­
та за осцилацията. За да я разберем, нека си припомним глава 3, където опи­
сахме работата на клетките, анализиращи външни белези. Когато разпозна­
вате приятел, който върви срещу вас, клетките в различни части на мозъка ви
реагират на различните външни белези - движение, форма, цвят и дълбочина.
Други клетки съхраняват спомена за вашия приятел. Според теорията за ос­
цилацията всички тези различни клетки се възбуждат с една и съща честота
за част от секундата. Това възбуждане, или модел на осцилиране, свързва ин­
формацията от отделните клетки в единно възприятие за вашия приятел и
води до съзнателното му разпознаване. Това разбиране, чиито корени могат
да се открият в идеята на канадския психолог Доналд Хеб (1949) за „отразе­
ните“ невронни вериги, осъвременява гледната точка на Джеймс за съзнани­
ето, разглеждайки го като поток от осцилиращи клетъчни мрежи (Blakeslee,
1992). Много теоретици смятат, че ако разберем клетъчните мрежи и елект­
рическите импулси в мозъка, ще имаме ключ към разбиране на съзнанието
(Crick, Koch, 1992).
Променени състояния на съзнанието
Променените състояния на съзнанието могат да се дефинират като изм е­
нения в типичните за нормалното съзнание умствени преживявания. А к­
тивното съзнание ни е добре познато състояние, но малки психологични
или физиологични промени м огат да доведат до коренно различни вът­
решни състояния. Някои от тях - като фантазиите и сънищ ата - са често
срещани. Други - като промените, предизвикани от употребата на медика­
менти - са по-редки. Всички те отговарят на дефиницията за променено
състояние на съзнанието.
фантазиране (daydreaming)
Ф ранцузите са нарекли ф антазирането вътрешен монолог (разговор със
себе си), ф ан тази ята е пренасочване на вниманието от физическата или
умствената задача, която се реш ава в даден момент, към някакви вътреш ­
ни стимули. П очти всеки фантазира и при това доста често. Въпреки че
възрастните фантазират по-малко от младите, едно проучване на хора
между 18 и 50 години показва, че 96 % от тях фантазират през деня (Singer,
McCraven, 1961). ф ан тазии те се появявят най-често вечер, преди да зас­
пим, и най-рядко сутрин, когато ставаме. През деня фантазиите се появя­
ват, когато сме отегчени, скучаем или сме ангажирани с нещо, което не
изисква особено внимание.
фантазиите като преживяване
Унесена във фантазиране. Психолози­
К огато ф антазирам е, ние съ средоточавам е вниманието си навътре, да­
леч от такива външни събития като разговорите на хората около нас. За­
губени в мислите си, м ож ем да си ф антазирам е, че получавам е голям о
наследство или пътуваме през екзотични страни, но най-често ф ан тази ­
ите са свързани с взаим оотнош енията ни с други хора. Н езависим о дали
ф антазиите са кратки или по-продълж ителни, по това време наш ето
внимание е далеч от същ ествуващ ия външ ен свят. Н априм ер изведнъж
осъзнавам е, че сме прочели няколко абзаца от дадена книга, без изобщ о
съдърж анието й да е достигнало до съзнанието ни. В ниманието се обръ­
ща навътре, когато не ни е интересно това, което става около нас, и по
този начин ни позволява да избягам е от действителността. П и сателят
Д ж ейм с Т ърбър отбелязва, че почти не мож ем да устоим на подобно
бягство:
„ - Ще преминем! - гласът на командира звучеше като пропукващ се лед.
Той носеше пълна униформа с шапка с много ширити, нахлупена ниско над
студените сиви очи.
- Не можем да го направим, сър. Ако питате мен, ще има ураган!
- Не те питам, лейтенант Бърг - каза командирът.
- Запалете светлините! Обърнете на 8500! Преминаваме!
Ударите на буталата се учестиха - така-так, така-так, така-так. Команди­
рът се вторачи в една ледена висулка на прозореца на пилотската кабина. За­
почна да обикаля и да дава заповеди една след друга.
- Включете допълнително осмия! - извика той.
- Включете допълнително осмия - повтори лейтенант Бърг.
- Пълна мощност на трети двигател! - извика командирът.
- Пълна мощност на трети двигател.
Всички от екипажа, заети със задачите си на огромния, тресящ се осеммашинен хидроплан от флотата, се спогледаха и ухилиха:
- Старият ще ни преведе - си казаха те.
- Старият не се страхува от ада!...
- ...Не толкова бързо! Караш твърде бързо - каза мисис Мити. - Защо ка­
раш толкова бързо?
- Ммм? - обърна се Уолтър Мити. Той погледна стреснато жена си, сед­
нала до него. Изглеждаше му напълно непозната, сякаш някаква случайна
жена от тълпата го беше извикала.
- Караше с повече от 55 - каза тя. - Знаеш, че не обичам да караш над 40.
Беше повече от 55!
Уолтър Мити продължи да шофира мълчаливо към Уотърбъри. Ревът на
SN-202 по време на най-силната буря в историята на корабоплаването през
20-те години избледня и се отдалечи в съкровените кътчета на ума му.“
(„Тайният живот на Уолтър Мити“, James Thurber, 1942)
т е с м я т а т , че ф ан тази и те са не м ом ент­
но о тсъстви е, а променено състояние на
съзнанието. Ф антазирането ни помага да
решаваме проблемите си, да планираме бъ­
дещ ите си действия точно та к а , к ак то и
да избегнем скуката или да се справим с
някаква монотонна работа. Ф антазира­
н ето може да се появи винаги, когато сме
отегчени или у м ъ т ни не е з а е т с решава­
н ето на някаква задача.
ПРОМЕНЕНИ СЪСТОЯНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО
157
Ползата от фантазирането
Съществуват много възможни обяснения за фантазиите. За Фройд те са начин
за частично задоволяване на силните желания (Freud, 1908). Неговото виждане
обаче противоречи на факта, че фантазиите за храна или сексуална активност
изострят желанията, вместо да ги задоволят.
Напоследък се предпочитат когнитивните обяснения на фантазирането. Нап­
ример участниците в един експеримент трябва продължително време да наблю­
дават бързо мигаща светлина и да натискат бутон, когато интензивността й се
промени. През по-голямата част от опита не се случва нищо и участниците прос­
то следят и наблюдават отегчителния монитор. Докато са заети с тази задача за
бдителност, половината от тях трябва непрекъснато да броят, а на останалите е
поръчано съзнателно да фантазират. Резултатите показват, че онези, които са
фантазирали, са били по-внимателни, чувствали са се по-удобно и не така сънли­
ви, както другите, които са броили (Antrobus, Singer, 1964). Когато сме ангажира­
ни с монотонни задачи (наблюдаване на мигаща светлина или шофиране по без­
людна магистрала), имаме нужда от нови стимулации, в противен случай може
да заспим. Единият начин е да разговаряме или да слушаме радио, а другият - да
си фантазираме, фантазиите са ценни, защото осигуряват непрекъсната и винаги
променяща се стимулация. Ето защо хората, чиято работа е монотонна, често
фантазират, за да останат будни. Пазачите и шофьорите на камиони обясняват,
че го правят, за да намалят отегчението си (Klinger, 1987). фантазиите ни позво­
ляват и да планираме. Обикновено нашите фантазии са за обичайни, всекиднев­
ни неща - пазаруване, общуване със семейството или приятелите или за някои
лични проблеми. Те ни дават възможност да изпробваме въображаеми решения
или ни припомнят неща, които трябва да свършим (Klinger, 1987).
Сън и сънуване
От стари времена хората смятат съня за почивка, която много прилича на
временна смърт. Древните египтяни приписвали виденията и сънищата, кои­
то ни навестяват нощем, на пътешествията на нашия дух или душа, наречени
„ба“. Според тях този дух напуска тялото ни по време на сън или когато ум­
рем и пътува към постоянния си дом в Долния свят (Van de Castle, 1971). Съ­
нят обаче изобщо не прилича на временна смърт. Когато спим, милиардите
неврони в мозъка ни са също толкова активни, както и когато сме будни (М.
Н. Chase, 1981). Насън ние не губим съзнание - то просто навлиза в друго, из­
менено състояние, което психолозите едва сега започват да изследват.
Цикли на бодърстване и сън
Бодърстването и сънят следват редовен 24-часов режим. Навсякъде по света
хората обикновено спят от 5 до 8 часа на денонощие. Освен съня, има и дру­
ги всекидневни промени в биологичните процеси като телесна температура и
кръвно налягане. Тези ритмични изменения се наричат циркадни ритми (от
circa - кръг, и dia - ден). Ритъмът бодърстване-сън е свързан с 24-часовия ци­
къл на светлината и тъмнината, определен от въртенето на Земята около
Слънцето. Когато хората са принудени да се приспособяват към различни
цикли на светлина и тъмнина (например в Антарктида), те продължават да
поддържат циркаден ритъм. Все пак, ако няма разлика между ден и нощ, са
склонни да възприемат 25-часов цикъл. Отклонения в циркадните ритми по­
вече от 27 и по-малко от 23 часа трудно се поддържат, въпреки че някои хора
могат да издържат 48-часов цикъл, като бодърстват 32 и спят 16 часа
(Dement, 1978). С остаряването циркадните ритми на човека се променят. Н о­
вороденото прекарва в началото 75 на сто от деня в сън, но бързо променя ре­
жима на бодърстване-сън и все по-дълго време остава будно (фигура 5.4). Ж и ­
вотните също поддържат циркадни ритми на сън, но режимите при различни­
те видове се различават значително. Конете, говедата и слоновете спят от 2
до 4 часа на ден, докато прилепите и опосумите спят от 19 до 20 часа на ден
(Webb, Cartwright, 1978).
Защ о спим? Изненадващо е, но никой още не знае със сигурност. П ърви­
те теории свързват съня с хормоналните и кръвните промени. През XIX век
се е смятало, че токсините, които се натрупват през деня, се изхвърлят по
време на сън, но не е открита химическата основа на цикъла бодърстванесън. Сънят ни възстановява и освежава, но не чрез отстраняването на някак­
ви токсини. И ма някои доказателства в подкрепа на общоприетото схваща­
не, че спим, за да запазим и спестим енергия. Изследвания върху различни
животни показват, че колкото по-високо е общото ниво на метаболизма
(превръщ ането на храната в енергия), толкова по-дълго е времето, прекар­
вано в сън (Zepelin, Rechtschaffen, 1974). Хората обаче използват толкова
енергия по време на сън, колкото и когато лежат неподвижно будни, така че
запазването на енергията не може да обясни спането (Hobson, 1989а). Изс­
ледователите на съня ни предлагат интересната теория, че той е възникнал
много отдавна в древното минало, за да ни предпази от беди през нощта.
Тъй като в тъмното ние не виждаме добре, препъването в мрака би ни нап­
равило лесна плячка за нощните хищници. И още - сънят потиска действия
като търсене на храна или на партньор, които изискват достатъчно светли­
на, за да бъдат успешни (Hobson, 1989а; Webb, Bonnet, 1979).
Колко дълго е нормално да спим? Преди се смяташе, че повечето хора спят
средно 8 часа в денонощие, но сега мнението е друго. От дневниците на хора от
XVIII и XIX век научаваме, че за спането са използвали средно девет и полови­
на часа. С напредването на индустриализацията (и с изобретяването на електри­
ческите крушки и телевизията) сънят значително намалява. Всъщност редица
изследователи дори смятат, че сега много хора са лишени от сън. Те спят от 60
до 90 минути по-малко, отколкото им е необходимо, за да се чувстват жизнени
и бодри на следващия ден (Angier, 1990). Хроничният недостиг на сън никак не
е маловажен. Американското министерство на транспорта съобщава, че наймалко 40 000 катастрофи през 1989 г. са станали поради заспиване на волана.
Приблизително 20 % от всички шофьори заспиват поне веднъж, докато карат.
Продължителният недостиг на сън не може да бъде наваксан за 1 или 2 нощи той изисква поне няколко седмици нормален сън (Angier, 1990). За да определи­
те дали спите достатъчно, изчислете времето, което прекарвате в сън в продъл­
жение на 10 дни. Ако се чувствате жизнен и освежен всяка сутрин и сте в състо­
яние да се концентрирате през деня, значи спите достатъчно и средноаритметичФигура 5.4. Промени в необходимото
р
24
СО
16
св
14
о
!>
време за сън. През първите 14-18 години
о т ж ивота на човека необходимото време
за сън намалява значително. По-късно
т е зи промени са значително по-плавни.
................................
Будност
а.
та
ж
а>
а.
а>
со
о
о
12
10
8
та
6
о
а.
ю
3
Сън
4
VO
О
В ъзраст « 5
3 -5
6-23
2-3
месеци
месеци
години
Бебе
5 -9 10-13 14-18
1 9 -3 0
3 3 -4 5
50
90
години годинигодини години
3 -5
години
години
години
години
Деца
Юно­
ши
Възрастен
Стар
Жизнен цикъл
ПРОМЕНЕНИ СЪСТОЯНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО
159
ното време, прекарано в сън за този период, е близо до идеалното. Ако не спите
достатъчно, установете точно определено време за лягане през седмицата, а в
почивните дни си лягайте по-рано, вместо да се опитвате да спите до късно
(Angier, 1990). За тези, които страдат от по-сериозно разстройство на съня като
инсомния или нарколепсия, решението на проблема не е толкова просто.
фази на съня
Както има цикли на бодърстване и на сън, така има и фази на съня. Те могат
да се наблюдават чрез електроенцефалограф, който записва електрическата ак­
тивност на мозъка. Този запис (електроенцефалограма, или съкратено ЕЕГ)
показва, че мозъчните вълни по време на бодърстване и на сън се различават.
Мозъчните вълни, които се появяват през нощта, са показани на фигура 5.5.
Преди да заспим, когато очите ни са затворени и не обръщаме внимание на
нищо определено, нашите мозъчни вълни са предимно алфа-вълни. Те имат
малка амплитуда (височина) и висока честота (цикли за секунда). Когато нав­
лизаме в първата фаза на съня, мозъчните вълни се променят. По време на пър­
вата фаза пулсът намалява, очите се движат бавно под затворените клепачи и
започваме да се унасяме. Съвсем скоро нашите мозъчни вълни отново се про­
менят. Когато амплитудата им се увеличи, а честотата намалее, навлизаме във
втората фаза и заспиваме. След фаза 2 изпадаме във все по-дълбок сън. Приб­
лизително 30 минути след началото на фаза 1 навлизаме във фаза 3, а след това
във фаза 4, които се характеризират с голямата амплитуда на делта-вълните,
показани на фигура 5.5. По време на фаза 4 може да се появи нощното напика­
ване и ходенето насън при децата. След около 30 минути тази фаза на дълбок
сън завършва и мозъчните вълни се завръщат към фаза 1. В този момент се
случва нещо интересно. Очите ни се движат бързо под затворените клепачи, но
тялото, което дотогава се е въртяло и обръщало, сега е почти напълно непод­
вижно (М. Н. Chase, Morales, 1990). ЕЕГ-записът изглежда така, както когато
сме будни, но всъщност ние спим много дълбоко. Тази парадоксална фаза на
съня, показана най-долу на фигура 5.5, е наречена REM-сън (rapid eye move­
ments - бързи движения на очите).
Разграничаването на REM -съня от всички останали фази, наречени
NREM-сън, е много важно, защото е още един пример за вечно променящо­
то се съзнание. Когато събудят участниците в експериментите от REM -сън,
те обикновено казват, че са сънували; а когато бъдат събудени в друга фаза
от съня, понякога им се струва, че са си мислили за нещо и много рядко каз­
ват, че са сънували (Aserinsky, Kleitman, 1953; Webb, 1985).
Следователно сънуването съвпада най-често с R E M -съня (фигура 5.6).
Ф и гура 5.5. Различни мозъчни вълни,
записани на електроенцефалограф,
когато човек е буден и когато преми­
нава през отделните фази на съня.
М озъчните вълни, характерни за дълбокия
REM-сън, при който възниква сънуването,
са най-сходни с тези в п ъ рвата фаза о т
съня - периода на задрямване непосредст­
вено преди началото на съня.
Будност
Едно
ос
Дбе
Р
о
(0 Три
Z
3
м
св
е
Четири
REMсън
I— I
Време (1 сек.)
160
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
НАРУШЕНИЯ НАФУНКЦИИТЕ
Инсомния, нарколепсия и сънна апнея
Въпреки че много хора мо­
Съвсем противополож­
гат да контролират волево
ни проблеми имат хората,
...могат да заспят 6 най-неподходящи които страдат от нарко­
периодите на сън, поняко­
га всеки от нас среща труд­
лепсия. Те са хронично
моменти - по време на секс,
ности при заспиването.
сънливи и могат да заспят
по средата на хранене или докато
Когато тези проблеми се
в най-неподходящи мо­
появяват периодично или
менти - по време на секс,
шофират.
за по-дълъг период от вре­
по средата на хранене или
ме, се наричат инсомния
докато шофират. Освен че
(на латински - безсъние).
заспиват по неподходящо
Разстройството на съня засяга над
време, нарколептиците често пра­
15 % от възрастното население и
вят някои неща, без да осъзнават
има няколко различни форми.
какво вършат. Поведението им е
Повечето хора, които страдат от
автоматично, с „бели петна“ в па­
инсомния, заспиват трудно, но
метта. Н яма точни данни за разп­
има и други, които се събуждат
ространението на нарколепсията,
нощем и после будуват до сутрин­
но тя се среща относително рядко
та. Изследванията на причините
(Browman, Sampson, Gujavarty,
за инсомнията показват, че тя
Mitler, 1982).
може да се предизвика от психо­
Х ронично увредени са и хо­
логични проблеми като тревоги
рата, които страдат от сънна ап­
за семейството или работата, кои­
нея. Това разстройство се изра­
то не позволяват на човек да се
зява в трудности при диш ането
отпусне. Премахването на причи­
по време на сън (apnea - спира­
ните обикновено премахва и ин­
не на диш ането). П оради прег­
сомнията, въпреки че в някои слу­
раж дане на дихателните тръби в
чаи се налага да се предписват ус­
гърлото такива хора заспиват и
покоителни. Седативите и барбисе събуж дат по н якол ко или
туратите ни помагат да заспим, но
стотици пъти на нощ. О бикно­
могат да понижат качеството на
вено страдащ ите от сънна апнея
съня, и още по-лошо - прекратяването им може да
не съзнават проблем а си. Те се оп лакват от
предизвика безпокойство, кошмари и чести съ­
умора през целия ден, но см ятат, че спят твъ р ­
буждания нощем.
де много. За лечение на апнеята понякога с ус­
Инсомнията може да е резултат и на погрешни
пех се прилагат м едикам енти, които стимули­
навици за спане. Смяната на леглото всяка нощ
рат м озъчните дихателни центрове, а в други
може да предизвика инсомния, но понякога и опи­
случаи се налага оперативно отваряне на трахе­
тът да следваме строго определен режим може да
ята, за да се осигури норм ално диш ане по вре­
доведе до същото. Изобщо най-добре е да се устано­
ме на сън (въздухопроводът, който свързва ла­
ви постоянен режим на спане, който обаче да не се
ринкса, задната част на гърлото и белите дро­
стремим да спазваме на всяка цена (Hopson, 1986).
бове, се нарича трахея).
И зследователите установяват, че когато сънуваме, мозъчният кръвен ток
се повишава, и то особено в десния темпорално-париетален дял на мозъка
(Meyer, Ishikawa, Hata, Karacan, 1987). Все пак ЕЕГ-изследванията показ­
ват, че дясното мозъчно полукълбо не е мястото, където възникват съни­
щ ата (Ehrlichman, Antrobus, Weiner, 1985; Wollman, Antrobus, 1984). Хора,
на които са увредени двете мозъчни полукълба, и особено лявото, трудно
си припомнят своите сънища (Greenberg, Farah, 1986). Психологът Джон
Антробус смята, че сънищ ата са нещо повече от поредица визуални обра­
зи и са резултат от процеси, протичащи и в лявото, и в дясното полукълбо
(Antrobus, 1987 г.). М ултисензорният характер на съня подкрепя това схва­
щане. Насън зрителните усещания преобладават, но имаме също слухови
и тактилни възприятия, както и представа за движение. Изненадващ е фак­
тът, че усещ анията за вкус, мирис и болка са много редки дори когато съ­
нуваме страшни или физически опасни случки (Hobson, 19896).
ПРОМЕНЕНИ СЪСТОЯНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО
161
фигура 5.6. Фази на сън и поведение.
Наблюдаваш се големи различия във възп­
р и я т и я т а , мисленето и моторния к о н т­
рол, когато човек лежи неподвижно буден,
по време на бавновълновия сън и по време
на REM-съня. Х арактерните за REM-съня
ярки възприятия и алогични мисли се свър­
зв а т много често със сънуване.
Поведение
(Будност)
REM
1
2
Стадии
на сьня
3
1 4
Усещания и
възприятия
Мисъл
Движение
Живи,
предизвикани
отвън възприятия
Замъглени
или отсъстващи
Живи,
предизвикани
отвътре сънища
Логична
Логична
Нелогична
причудлива
Волево
Волево
Контролирано,
на потисното
Нощем ц и к ъ л ъ т на фазите на съня се повтаря на всеки 90 минути, като
REM -периодите постепенно се удължават от приблизително 5 минути до по­
ловин час и повече (фигура 5.7). Повтарящите се REM -фази предполагат, че
сънуваме 4 или 5 пъти всяка нощ, въпреки че забравяме поне 90 % от съни­
щата си. Поради това, че са толкова чести, а понякога и много страшни, съ­
нищ ата винаги са озадачавали психолозите, както и всички хора. К аква е
точно тяхната същност?
Съдържание на сънищата
Сънуването е процес, който се отличава от будното съзнание по три основни
пункта. Първо, то става само по време на сън. Второ, то е много по-образно
преживяване от фантазирането, когато сме будни: нощем сънищата ни изг­
леждат толкова реални, колкото и събитията, които се случват наяве. Поради
живата им образност ние реагираме емоционално - смеем се или плачем на­
сън. Трето, сънищата не се подчиняват на правилата на рационалната мисъл.
Фигура 5.7. Цикли на съня. През н ощ та
н аш и ят сън следва цикличен модел, к а т о
преминава през различните фази по някол­
ко пъти. Обикновено дълбокият сън въз­
никва в първите няколко часа. След то в а с
течение на времето то й с т а в а все по-по­
върхностен, докато продълж ителността
на бързовълновите периоди все повече се
увеличава.
Часа сън
162
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
Може да сънуваме, че отиваме на място, където никога не сме били, че виж­
даме хора, които вече ги няма или никога не са съществували (Van de Castle,
1971). Това, което изглежда невъзможно на дневна светлина, се приема за на­
пълно естествено в часовете преди зазоряване. Следователно сънуването се де­
финира като променено състояние на съзнанието, което се появява по време
на спане, изглежда реално и непосредствено и излиза извън рамките на рационалното мислене. След това определение вече не е толкова изненадващо, че
прадедите ни са смятали сънищата за нощно пътешествие на душата.
Какво сънуваме? За да се отговори на този въпрос, са проведени експери­
менти със студенти, които са събуждани в периода на REM -съня, за да опи­
ш ат сънищата си. От техните разкази се установява, че:
• Сънищата ни са по-скоро кратки и обикновени, а не екзотични и обър­
кани. Поради това, че по-често запомняме необикновените неща, ние
забравяме повечето от сънищата си просто защ ото са обикновени.
• Основно действащо лице в сънищата ни рядко сме самите ние, сами или
в компания на непознати. Хората, които обикновено сънуваме, са тези,
с които общуваме през деня.
• Нашите сънища имат негативен уклон. По-често сънуваме нещастия пропадане на изпит или загуба на любим човек, - отколкото успехи. Ос­
вен това насън преобладават агресивните действия.
• Сексът не се появява често в сънищата. Според едно проучване при мъже­
те 1 сън на всеки 10 е сексуален, а при жените - един на всеки 30. Тези дан­
ни може и да не показват действителната честота на сексуалната актив­
ност в сънищата, ако участниците преднамерено не са съобщили всичко
на изследователите (по С. G. Hall, Van de Castle, 1966).
Понякога в нашите сънища се включват външни стимули. Почти на все­
ки се е случвало да сънува телефонен звън и събуждайки се, да установи, че
телефонът наистина звъни. Може би най-добър пример откриваме в една
книга от 1861 г., чийто автор е Андре Маори. Той описва съня си за гилоти­
ната по време на Ф ренската революция. След като тя пада и отрязва глава­
та му, Маори се събужда и открива, че горната конструкция на леглото му е
паднала и го е ударила по врата (Webb, Bonnet, 1979). Тези примери показ­
ват, че може да реагираме на силни или дразнещи външни стимули, докато
сънуваме, но обикновено това не става. Изследователите претърпяват неус­
пех, когато се опитват да включат в сънищата външни явления, например те­
чаща вода (Dement, 1978; Webb, Cartwright, 1978). Това съответства на резул­
татите и от други изследвания, които обикновено не установяват включване­
то на външните стимули към съня (Wood, Bootzin, Kihlstrom, Schacter, 1992).
Съдържанието на сънищата зависи не толкова от външните събития по вре­
ме на спане, колкото от реалния живот на сънуващия. Случките от предишния
ден са важни, но също така съществени са и предстоящите събития. Например
често след четвъртия или петия месец на бременността си жените започват да
сънуват, че раждат. Много от тях сънуват, че раждат деформирани деца или жи­
вотни (Van de Castle, 1971). Тези сънища се обясняват с майчината загриженост
за здравето на бебето. По същия начин приблизително една трета от сънищата
на хора, които за пръв път участват в експеримент за изследване на съня,
включват страх от електрически удар (Dement, 1978). Това е лесно обяснимо,
тъй като те са свързани чрез кабели към електроенцефалографа.
Значение на сънищата
Помислете върху това...
Първоначално сънищ ата са смятани както за послания от боговете и за ви­
дения от бъдещето, така и за нещо по-прозаично - че сме яли твърде много.
Н яма доказателство в подкрепа на нито едно от тези обяснения. Чрез изслед­
ванията сме научили много за тяхната поява и съдържание, но все още не
знаем защо сънуваме, ф ак тъ т, че всеки от нас сънува около 150 хиляди пъти,
докато стигне до 70-годишна възраст, показва, че сънищ ата са важно нещо.
Сънували ли сте някога странен сън и
чудили ли сте се какво означава той?
Изследвания показват, че всички ние
доста често сънуваме. Как психолозите
обясняват нашите сънища?
ПРОМЕНЕНИ СЪСТОЯНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО
163
Сцена о т сън. Според фройдисткаша ин­
тер п ретац и я за сънищ ата, ако т а з и сце­
на на влак, влизащ в тунел, е ч а с т о т сън,
т я се тълкува к а т о сексуално удоволст­
вие. В лакът и ту н е л ъ т биха се разглежда­
ли к ат о символи на гениталиите.
Но каква точно функция имат тези нощни творения на ума?
В книгата си „Тълкуване на сънищата“ (1900) Фройд предлага своята психоаналитична теория. Сънищата, казва той, са пазителите на съня. Тяхната цел е
да дадат възможност на спящия да изрази несъзнаваните си желания в маскира­
на форма. Според Фройд сънищата имат едновременно манифестирано (оче­
видно, съзнавано) и латентно (скрито, несъзнавано) съдържание. Манифести­
раното съдържание идва от паметта на човека, от събитията през деня и от усе­
щанията на тялото през нощта. Латентното съдържание е различно. То изразя­
ва несъзнавани мотиви, които биха притеснили спящия, ако ги изрази наяве.
Вместо това те се включват в латентното съдържание, проявяват се индирект­
но в съня чрез различни символи. Например несъзнаваното желание за секс (ла­
тентно съдържание) може да бъде символизирано в съня чрез наличието на
огън (манифестирано съдържание). За да тълкува правилно сънищата, Фройд
кара пациентите си да казват каквото им дойде наум, докато обсъждат манифес­
тираното съдържание на сънищата си. Чрез метода на свободните асоциации
Фройд се опитва да открие латентното съдържание на сънищата - същинския
им мотив, който е скрит в съня. Представата на Фройд, че сънищата са отдуш­
ник на неприемливи желания, изтласкани от съзнанието, занимава психолозите
години наред, но все още няма твърдо доказателство в нейна подкрепа.
За разлика от Фройд учените невролози смятат, че сънищата са просто опит
на мозъка да разбере случайните електрически разтоварвания, които стават
през нощта. Според тази теория активните клетки стимулират близкостоящите
до тях, които са клетки, свързани с различни телесни функции. Те от своя стра­
на могат да активират по-висши центрове в мозъчната кора, които пък се опит­
ват да интерпретират получените сигнали. Така че сънищата може би са опит
на мозъка да преработи безсмислените съобщения, изпратени от по-низшите
центрове (Hobson, McCarley, 1977). В известен смисъл насън мозъкът прави въз­
можно най-доброто с неблагоприятните ситуации. Например сънищата, че сме
преследвани, а не можем да помръднем, са резултат от двигателната парализа
по време на REM-съня (Browman et al., 1982). Според други схващания сънища­
та са безсмислен шум, генериран от нервната система при „изтриването“ на излишна информация от паметта (един вид умствено почистване), или пък са про­
верка на невронните вериги по време на сън (Crick, Mitchison, 1983; Evans, 1984).
Когнитивната теория на психолога Дейвид ф олкс е подобна на невронната
теория на Хобсън и МакКарли (Foulkes, 1985). Според фолкс сънищата са неволеви умствени действия, базиращи се на информацията, която се съхранява в
паметта. Нашата памет съдържа следи от събитията през деня, както и лични­
те цели, които преследваме. Докато спим, те могат да бъдат активирани по съ­
щия начин, както някои мисли и образи се появяват неочаквано в главата ни,
когато сме будни. Насън тези следи се комбинират така, че да изглеждат смис­
лени за спящия. Например ако в паметта ви има спомени за книга, куче и из­
пит и те се активират през нощта, вие може да сънувате, че докато четете за
предстоящ изпит, едно куче започва внезапно да ви преследва. Елементите на
съня са извлечени от събития, които сте преживели, но той сам по себе си е на­
пълно безсмислен. Това е все едно да вземем случайни думи и да ги подредим
в изречение - то може да е граматически правилно, но да не означава нищо.
Кое тълкуване на сънищата е вярно? Днес все още не знаем. Може би по­
някога те имат някакъв психологически смисъл, а друг път са пълни безс­
мислици.
Хипноза
Според общоприетото схващане хипнозата е състояние на съзнанието, близко до
съня. Във филмите тя обикновено се представя като дълбок сън или транс. Дейст­
вително думата „хипноза“ идва от гръцката дума hypnos, която означава сън. Въп­
реки че докато са хипнотизирани, хората могат да са пасивни, очите им да са зат-
164
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
ворени и да имат вид на заспали, приликата със съня е само привидна. Техният
пулс, кръвно налягане и мозъчните им вълни са почти като на хора в будно, а не в
спящо състояние. Те реагират адекватно на внушенията на хипнотизатора, за раз­
лика от спящите, които не възприемат внушенията на околните. Хипнозата няма
нищо общо и с ходенето по време на сън - състояние, което се открива предимно
при децата по време на третата и четвъртата фаза от съня. Сомнамбулите не след­
ват ничии инструкции и не си спомнят нощните разходки; хората под хипноза след­
ват инструкциите на хипнотизатора и помнят всичко, което се е случило, докато не
им се внуши да го забравят (Barber, 1975). Хипнозата се определя като състояние
на съзнанието, характеризиращо се с повишена податливост на внушение, изостре­
но въображение и ограничено възприемане на реалността (Hilgard, 1977).
Хипнотична индукция и сугестия
Хипнотична индукция се нарича процедурата, която се използва, за да се до­
веде човек до хипнотично състояние. Всеки хипнотизатор има свои предпо­
читани начини, но всички използват такива методи, чрез които да съсредо­
точат вниманието на човека, да ограничат неговото усещане за реалността и
да стимулират въображението му.
Например хипнотизаторът може да помоли своя клиент да се съсредоточи
върху някое петно на тавана. Когато очите му вече се уморят, хипнотизаторът
започва да му внушава да опита да се отпусне. Хората, поддаващи се на хипнотизиране, приемат внушенията и имат усещане за реалност, близко до усещане­
то за съпричастност, което изпитваме, когато четем увлекателна история или
гледаме завладяващ филм. От една страна, знаем, че историята или филмът не
са реални, но, от друга - се чувстваме въвлечени в тях, сякаш се случват в дейс­
твителност. По подобен начин хипнотизираният следва внушенията на хипноти­
затора и плаче или се смее, но едновременно с това поддържа контакт с реал­
ността (например той чува и разбира всичко, което хипнотизаторът му казва).
Хората не могат да бъдат хипнотизирани против волята им. И по време на хип­
ноза те не биха могли да бъдат накарани да скочат от прозореца или да се нара­
нят, както и когато са в нормално, будно състояние. Хипнотизаторът не контро­
лира хипнотизирания - той просто създава условия, при които човек се отпуска
и действа под различни внушения. В известен смисъл хипнотизаторът се държи
като екскурзовод, който напътства хипнотизирания по време на неговото умст­
вено пътешествие. Следователно вероятността да изпадне под хипноза зависи
повече от самия човек, отколкото от хипнотизатора (Orne, Dinges, 1989).
Кой може да бъде хипнотизиран? Погрешно е общоприетото схващане, че
по-податливи са слабоволевите и отстъпчиви хора. В повечето от случаите
хората, които се поддават на хипноза, не са по-слабоволеви или по-отстъпчиви от останалите (Orne, 1977). Кой е по-подходящ се проверява чрез тестове­
те за въображение и податливост на внушение, включително и чрез Станфордската скала за хипнотична податливост. Представете си за момент, че
комар е кацнал на ръката ви и искате да го махнете оттам. Ако докато си
представяте това, наистина махнете с ръка, за да изгоните въображаемия ко­
мар или направите гримаса, вероятно имате силно развито въображение.
Ако повечето задачи от теста покажат, че имате силно въображение, тогава
вие сте човек, който се поддава на хипноза. При тези тестове някои хора по­
казват много ниски резултати, други са на средно ниво, а само 5% получават
високи резултати (Hilgard, 1977). Тези, които имат висок резултат, изключи­
телно лесно се поддават на хипноза. Те са по-скоро с богато въображение и
със способности за творческа изява, отколкото слаби и отстъпчиви. Те сил­
но се идентифицират с героите от книги и филми и ако са актьори, наистина
се сливат с образа, който представят на сцената или екрана. От най-ранно
детство такива хора могат временно да избягат от реалността и да имат свои
въображаеми преживявания (Hilgard, 1974).
Помислете върху това...
Какво с т а в а , к о гат о х о р а т а са хипно­
тизирани? Дали п р ем и н ават в друго със­
то я н и е на съ знанието, или п о ддър ж ат
дей стви тел ен к о н т а к т с р е а л н о с т т а ,
к а т о п р о сто се вклю чват в някакъв вид
ролева игра?
ПРОМЕНЕНИ СЪСТОЯНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО
165
Теории и противоречия
фигура 5.8. Пациентите на Месмер
„се лекуват“. През XVIII век Фридрих
Месмер вярва, че б о л ес тт а се причинява
о т дисбаланс на невидимите магнитни
флуиди в т я л о т о . Той се оп и тва да „леку­
ва“ своите пациенти, к а т о ги кара да се­
д я т в слабо о св ете н ата с т а я около т р ъ ­
ба, пълна с намагнетизирани железни час­
тици. Той обикаля сред т я х , докосва някои
или се втренчва в очите на други и издава
заповеди. Психолозите с м я т а т , че Месмер
е открил начин да хипнотизира п ациенти­
т е си.
166
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
Изучаването на хипнозата започва в Париж в края на XVIII век. Месмеризмът - начин на терапевтично въздействие, използван от австрийския лекар
Фридрих Антон Месмер (1734-1815) - е предшественикът на хипнозата.
Според Месмер болестите са резултат от дисбаланса на невидимите магне­
тични флуиди в тялото. За да възстанови равновесието им и следователно за
да лекува, Месмер поставя пациентите си да седят до тръба, пълна с желез­
ни частици, докато той се разхожда и непрекъснато ги гледа в очите (фигу­
ра 5.8). Някои от пациентите му, чиито болести имат предимно психологич­
ни причини, действително са излекувани по този начин. Въпреки това ут­
върдените френски учени по онова време гледат скептично на лечението и
в 1784 г. кралската комисия прави разследване на методите на Месмер. Зак­
лючението е, че лечението се дължи на силата на докосването и въображе­
нието, а не на магнетични сили. Днес повечето психолози смятат, че Мес­
мер е провеждал лечение чрез хипноза.
Като цяло изследователите на хипнозата се разделят на два лагера. От
една страна са психолозите, които приемат, че хипнозата е специфично про­
менено състояние на съзнанието, напълно различно на нормалното будно
съзнание. От другата страна са колегите им, които смятат, че хипнозата може
да се обясни с обикновените психични процеси и не представлява изменено
състояние на съзнанието. Според привържениците на първото гледище въоб­
ражаемите случки по време на хипноза са същите, както по време на сън - из­
глеждат съвсем реални; опонентите им смятат, че хората под хипноза следват
внушенията на хипнотизатора, но запазват съзнание за това, което наистина
се случва около тях (Kihlstrom, 1985). Да разгледаме доказателствата в подк­
репа на второто гледище.
При хипнотизираните понякога се наблюдава нещо като временна слепо­
та и глухота. Ако сетивната информация наистина може да бъде блокирана,
тогава хипнозата не би могла да бъде просто „превземка“. За да се проучи
тази възможност, участниците в едно изследване са накарани да четат на
глас, докато същевременно слушат с известно закъснение собствената си
реч чрез слушалки. Вместо да чуват това, което говорят в момента, те чуват
това, което са казали преди малко. Нормалната реакция при такава ситуа­
ция се изразява в заекване и пропускане на думи. За разлика от абсолютно
глухите, които не се влияят от това, което чуват в слушалките, хипнотизи­
раните, за които се смята, че са „временно глухи“, правят същите езикови
грешки, както и хората, които не са под хипноза (Barber, Calverley, 1964).
Въз основа на резултатите от такива изследвания привърженици на втория
възглед като Тиодор Сарбин смятат, че хипнозата е един вид „игра на роля“
(Sarbin, Coe, 1972; Spanos, Bodoric, 1980). Хората под хипноза играят роля,
която им е внушена от инструкциите на хипнотизатора („Съсредоточете се
върху гласа ми и се отпуснете. Ще навлезете в състояние на хипноза...“).
Това не означава, че хипнотизираните се преструват - ролята е напълно ис­
тинска и за тях, и за хипнотизатора. Ролята на хипнотизиран е една от мно­
гото роли, които човек може да играе (както на студент, брат или сестра, атлет). Според тези психолози хипнозата не е по-особено състояние на съзна­
нието от това, в което се намираме, когато играем тенис.
А защо други я см ятат за променено състояние на съзнанието? За психо­
лози като Ърнест Хилгард твърдението, че хипнозата е „игра на роля“, е
неприемливо. Тя е била използвана за намаляване или отстраняване на бол­
ката при много медицински операции - от вадене на зъб до раждане чрез
Цезарово сечение (Hilgard, 1986; Spiegel, Bierre, Rottenberg, 1989). Изглежда
неправдоподобно хипнотизирани пациенти да лъж ат по време на операция,
че не ги боли, за да направят удоволствие на лекарския екип. Преструването, казва Хилгард, не би помогнало за облекчаване на болката. Интересно
Ф и гу р а 5.9. Различни нива на болка­
та, съобщени от хипнотизирани и
нехипнотизирани пациенти. Хипно­
ти зи р ан и те пациенти о т го в а р я т вербал­
но или чрез натискане на бутон о т т е х ­
ния „скрит наблюдател“. Някои психолози
с м я т а т , че дори под хипноза ч а с т о т съз­
нанието ни остава в к о н т а к т с реалност­
т а . Именно т а з и ч а ст, к о ято поддържа
к о н та к та , се нарича скрит наблюдател.
Време 8 ледена вода
(6 секунди)
е, че когато държат едната си ръка в ледена вода, хипнотизираните казват,
че се чувстват добре, докато в същ ото време с другата си ръка натискат коп­
че, което сигнализира за засилваща се болка (фигура 5.9). Хилгард смята, че
по време на хипноза съществува т. нар. скрит наблюдател, който поддържа
контакт с реалността. Докато човек е хипнотично глух, ако бъде помолен от
хипнотизатора, „скритият наблю дател“ може да напише звуците, които
чува, макар в момента човекът да е „хипнотично глух“, или пък да запомни
неща, които хипнотизаторът е внушил да бъдат забравени.
Други психолози обаче критикуват тази позиция и смятат, че участниците
в това изследване докладват чрез „скрития си наблюдател“ за силна или сла­
ба болка в зависимост от това, което им казва изследователят (Spanos, Hewitt,
1980; Spanos, 1986). ф актът, че очакванията на хипнотизирания могат да пов­
лияят върху „скрития наблюдател“, съответства на идеята, че хората под хип­
ноза играят роля, а инструкциите на изследователя определят начина, по кой­
то те играят тази роля. Тъй като има две различни тълкувания на хипнозата,
много психолози все още не са наясно дали тя наистина е променено състоя­
ние на съзнанието, или е просто роля, която хората играят в нормално будно
съзнание (Velmans, 1991).
Най-новите изследвания върху хипнозата се занимават с по-ранните
твърдения за хипнотичната възрастова регресия и хипермнезията (припомняне на забравени събития под хипноза). При проучване на възрастова­
та регресия се предполага, че хората са в състояние да си припомнят ранни
периоди от живота си. Все пак съвременните изследвания не успяват да до­
каж ат това твърдение. Възрастните хипнотизирани не са в състояние да
мислят като деца - те се държ ат като възрастни, които се опитват да изг­
леж дат като деца (Nash, 1987). Н ям а и експериментални доказателства, че
хипнозата може да бъде използвана за припомняне на забравени събития
(Register, Kihlstrom, 1987; Yuille, McEwan, 1985). Тези резултати показват, че
хипнозата не би могла да се използва при даване на свидетелски показания
в съда. За паметта на свидетелите и за условията, които й влияят, ще гово­
рим по-подробно в глава 7.
ПРОМЕНЕНИ СЪСТОЯНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО
167
Помислете върху това.
Алкохолът и м ар и х у а н а та са били изпол­
звани о т векове за манипулиране на съз­
н ан и ето. Кои са основните видове нар­
ко ти ц и и какви са м н о го стр ан н и те им
еф екти върху н аш ет о съзнание и пове­
дение?
Манипулиране на съзнанието
Дотук показахме, че съзнанието е селективно, непрекъснато и винаги променя­
що се. А сега ще се спрем на личностния му аспект. Всеки ден нашето съзна­
ние се променя от състояние на бодърстване до различни фази на сън и съну­
ване. Хипнозата е техника, която е разработена, за да променя изкуствено съз­
нанието. Далеч преди Месмер хората са разработили други методи за директно
манипулиране на своето собствено съзнание чрез медикаменти и медитация.
Медикаментите в частност могат да променят съзнанието по различен и поня­
кога ужасяващ начин.
Дрога
Дрога наричаме всяка субстанция освен храната, която след поглъщане стиму­
лира или потиска умствената и/или физическата дейност чрез влияние върху
нервната система. Психоактивни медикаменти са тези, които влияят върху по­
ведението и мисловните процеси. Ще разгледаме измененията на съзнанието,
предизвикани от три основни групи психоактивна дрога - стимуланти, депресанти и халюциногени. Ще опишем различни вещества от всяка група, но ще
съсредоточим вниманието си върху три от тях поради широката им употреба:
кокаин (стимулант), алкохол (депресант) и марихуана (халюциноген).
Стимуланти
Човек, пушещ „крек“, по-силен, и попристрастяващ вид кокаин. „Крек“ е
бързодействащ, интензивен сти м улан т,
който увеличава а к т и в н о с т т а на ц ен т­
р алн ата нервна система, к а т о блокира
повторното приемане (поглъщане) на невротран см и тери те допамин и норадреналин. Р е з у л т а т ъ т е чувство на еуфория,
последвано о т рязък срив.
168
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
В съвременното общество стимулантите се използват много и с тях често се зло­
употребява. В този клас са относително малките дози кофеин в кафето и нико­
тин в цигарите, както и по-опасните амфетамини и кокаин. Стимулантите нама­
ляват умората и ни правят по-жнзнени. В по-големи дози предизвикват усещане
за засилена възбуда и енергия, физиологично те увеличават честотата на пулса
и повишават кръвното налягане, както и нивото на кръвната захар, което води
до липса на апетит.
Амфетамините са синтетични медикаменти, които стимулират централната
нервна система, като улесняват освобождаването и забавят усвояването на невротрансмитерите допамин и норадреналин (вж. глава 2). Незабавният ефект от
увеличеното освобождаване на норадреналин например е повишена възбуда и
чувство за добро физическо състояние. Няколко часа след приемането на голе­
ми дози амфетамини човек може да изпадне в депресия, защото мозъкът не ус­
пява да произведе достатъчно бързо нов норадреналин, за да замести освободе­
ния (Carlson, 1991).
Днес тези стимулиращи средства се прилагат като лекарство срещу постоянната депресия и сънливост. Поради това, че намаляват апетита, някога са били из­
ползвани и за отслабване. В по-големи количества амфетамините могат да пре­
дизвикат гърчове, да доведат до сърдечен пристъп или до мозъчен удар, тъй като
силно повишават кръвното налягане. Един от най-опасните амфетамини е метедринът, или както се нарича - „скорост“ („speed“). Ако се инжектира директно в
кръвта, той предизвиква еуфория, която често води до психологическа зависи­
мост. Когато еуфорията премине, тя може да се възстанови чрез повторно инжек­
тиране. Няколко дни по-късно обаче тя вече трудно се поддържа и негативните
странични ефекти се проявяват по-ясно: тремор, мускулни болки, чувство за прес­
ледване и други форми на разстройства в мисленето. Поради продължителната
липса на храна или сън човек може да стигне до пълно изтощение. Системната
употреба може да доведе до амфетаминова психоза, която наподобява шизофре­
нията. В крайна сметка продължителното вземане на стимуланта води до толе­
ранс - т. е. до прогресивно увеличаване на дозата, за да се постигне същият ефект.
При амфетамините толерансът се развива спрямо всички странични ефекти, с из-
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
О бщ а к л а с и ф и к а ц и я н а д р о г а т а
Тип
Дефиниция
Пример
Стимуланти
Психоактивни медикаменти, влияещи върху поведението
чрез активиране функциите на централната
нервна система.
Депресанти
Психоактивни медикаменти, потискащи бодърстването
чрез инхибиране функциите
на централната нервна система.
Халюциногени
Психоактивни медикаменти, чието действие
се изразява в промяна на възприятията
и когнитивните функции.
кофеин
никотин
амфетамини
кокаин
седативи, транквилизатори и барбитурати
опиати (наркотици)
опиум,, хероин и морфин
алкохол
LSD (лизергинова) диетиламидна киселина
мескалин (Peyote)
фенилциклидин (РСР) марихуана
ключение на психозата, която става по-силна при продължителната им употреба
(Uretsky, 1989).
физиологичното въздействие на кокаина е подобно на амфетамините. Той се
извлича от листата на растението кока и може да бъде инжектиран, пушен или
смъркан. Ако се инжектира или пуши, ефектът му е почти незабавен и продъл­
жава от 10 до 20 минути. Ако се смърка, въздействието му започва след около 2
минути и може да продължи от 20 до 40 минути и повече (Weiss, 1989). И кокаи­
нът, както амфетамините, предизвиква еуфория, възбуда и самоувереност, пови­
шена общителност, липса на умора и фалшиво чувство за увеличена мускулна
сила. В по-големи дози води до тремор, гърчове, халюцинации, параноидни заб­
луди и дори смърт (таблица 5.1). Както при другите стимуланти от тази група,
първоначалният ефект от кокаина се изразява в повишена активност на централ­
ната нервна система чрез блокиране усвояването на допамина и норадреналина.
Доскоро експертите не бяха единодушни дали възниква физическа зависимост
от кокаина, но последните изследвания показват, че и той води до привикване
(Wilbur, 1986). Един от първите застъпници на употребата му е Зигмунд Фройд.
Той го използва, за да потисне собствената си депресия и умора, и го смята за чу­
дотворен медикамент. Но Фройд променя мнението си, след като един от колеги­
те му започва да го взема по негова препоръка и развива остра кокаинова психо­
за с гърчове и разстроено мислене, довела до смъртта му. Днес кокаинът се про­
извежда в химически модифицирана форма, наречена „крек“ („сгаск“), която
може да се пуши, а най-често се продава във вид на таблетки. Ефектът от „крека“
е дори по-бърз и по-силен, отколкото при смъркания кокаин и също води до бър­
зо привикване. Крекът е и по-опасен, защото при предозиране води до смърт по­
ради сърдечно-респираторна недостатъчност (Altman, 1988).
Опитите да се разяснява на младите хора опасността от дрога като крека
започват да дават резултати. През 1990 г. едно проучване на 170 000 студенти
показва най-ниско ниво на нелегална употреба от 1975 г. насам. Малко повече
от половината студенти (52 %) казват, че никога не са вземали дрога, сравне­
но с 34 % през 1982 г. Употребата на кокаин и крек е намалена значително в
сравнение с предишната година. Това, което най-често се взема, е легално - ал­
кохол и никотин, същото, което използват и по-възрастните (Cooper, 1991).
Депресанти
Депресантите са разпространени под различни форми. Има седативи като
транквилизаторите валиум, диазепам и либриум, които успокояват, като за­
бавят пулса и отпускат мускулите, барбитурати като нембутала, които предиз-
Таблица 5.1. Влияние на кокаина
върху тялото__________________
Мозък
и нервна
система
Стеснение, притискане и
прекъсване на
артериалния кръвен
поток, водещи до удар.
Припадъци, тремор,
делириум и психоза
Кръвоносни
съдове
Стеснение на
кръвоносните съдове и
внезапно покачване на
кръвното налягане.
Намален приток на
кислород в кръвта към
сърцето, нерегулирана
сърдечна дейност аритмии и сърдечни
кризи
Разграждане на клетките
Сърце
Черен дроб
Назален проход Увреждане на клетките и
загуба на обоняние
Репродуктивна След продължителна
система
употреба и мъжете, и
жените имат трудности
при поддържането на
сексуалната възбуда.
Модификация no Altman (1988).
МАНИПУЛИРАНЕ НА СЪЗНАНИЕТО
169
викват сънливост, и наркотици като хероин, морфин и опиум, които намаля­
ват болката. Всички те дават негативни странични ефекти. Въпреки че барбитуратите предизвикват сънливост, те могат да намалят времето, прекарано в
REM -сън, водят до толеранс, а когато се спрат - и до симптоми, които вари­
рат от кошмари до силно безпокойство. Наркотиците предизвикват лека еуфо­
рия, но също водят до толеранс и физическа зависимост. Валиумът, който се
смята за безвреден транквилизатор, също може да предизвика физиологичен
толеранс и привикване. Поради това, че опиатите (хероин, морфин и опиум)
намаляват честотата на дишането, предозирането им може да причини смърт,
като блокира дихателната функция. Прекратяването на употребата им също
води до остри болестни симптоми.
Специалистите по невронауки смятат, че седативи като транквилизаторите
валиум и либриум въздействат на мозъка, променяйки химичната трансмисия
на рецепторите (Barchas, Berger, Ciaranello, Elliot, 1977). Специализираните ре­
цептори за транквилизатора диазепам - т. нар. валиум-рецептори - са открити
в онези части на мозъка, които са свързани с емоциите (Mohler, Okada, 1977;
Young, Kuhar, 1980). Както наличието на рецептори за опиати в мозъка води до
предположението за отделяне на ендорфини (описано в глава 2), така и същес­
твуването на рецептори за диазепама внушава извода, че мозъкът вероятно
произвежда и свой собствен транквилизатор за успокояване на централната
нервна система. Приемането на седативи може да допълни този процес, като
отпуска мускулатурата и усилва функцията на задържащите невротрансмитери
(като гама-амино-маслена киселина, ГАМК) в мозъка.
Днес най-използваният депресант е алкохолът. Той често се смята за сти­
мулант, защото въздейства на онези области в мозъка, които премахват зад­
ръжките в поведението. След няколко питиета човек наистина става по-общителен, но при продължителна употреба алкохолът има депресиращ ефект. Той
прониква до всички части на тялото поради химическата си разтворимост и
малките молекулярни размери (Pinel, 1990). Алкохолът е чист депресант, за­
щото потиска нервната възбуда. Усещанията са притъпени, способността за
запаметяване или решаване на задачи е намалена и дори добре усвоени уме­
ния като ходенето и шофирането стават некоординирани (таблица 5.2).
физиологично алкохолът действа като общ депресант. Понякога обаче влия­
нието му зависи и от психологични фактори - при малки количества алкохол по­
ведението се влияе значително от това, което очакваме да се случи при употреба­
та му. В един експеримент на мъже, употребявали умерено алкохол, се дава вод­
ка със силно ароматизиран тоник или само тоник. На половината от тях се казва,
че питиетата съдържат алкохол, а на останалите - че са безалкохолни. Всъщност
в половината питиета и на двете групи има водка. След това всеки мъж се подла­
га на тест, в който арябва да направи благоприятно впечатление на жена, сътруд­
ничка на изследователя. Измерва се пулсът като мярка за възбуда (колкото по-голяма е възбудата, толкова по-учестен е пулсът). Изследването установява, че мъ-
Таблица 5.2. Концентрация на алкохол 6 кръвта и поведение
Концентрация Влияние върху поведението
на алкохол
0,05%
0,10%
0,20%
0,25%
0,30 %
0,35%
2 кутии бира или 2 чаши вино или 1 коктейл
Намалена бдителност, усещане за удоволствие, потиснатост,
нарушен разсъдък
Забавяне на RT, нарушен двигателен контрол, редуцирана предпазливост 4 кутии бира или 4 чаши вино или 2 коктейла
Закономерна интоксикация в много състояния
Някои моторни и перцептивни нарушения
10 кутии бира или 10 чаши вино или 5 коктейла
Ступор, празноти в разбирането
Възможна смърт след този процент
Модификация no Altman (1988).
170
Напитка
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
жете, които са мислили, че пият алкохол, са имали по-забавен пулс в сравнение с
другите, които са смятали, че пият само тоник. Без значение е дали действително
са поели алкохол - мъжете, които са убедени, че са пили водка, показват по-малка възбуда, отколкото онези, които мислят, че питието е безалкохолно (Wilson,
Abrams, 1977). Когато количеството алкохол е малко, очакванията за неговото
действие са по-важни, отколкото реалното му ниво в кръвта.
Очакванията влияят върху поведението само до определен момент. След поголяма консумация възникват физиологични промени, които надхвърлят всякак­
ви очаквания - пиещият може да се отрови (вж. таблица 5.2). Количеството алко­
хол, необходимо, за да настъпи интоксикация, зависи от различни фактори - от
теглото на човека, от времето на последното му хранене, дали пие редовно и от­
давна, дали е придобил толеранс. При равни други условия по-тежките хора, кои­
то имат опит в пиенето и току-що са яли богати на протеини храни, могат да по­
гълнат повече алкохол, преди да почувстват неговия ефект. Поради това, че алко­
холът е толкова широко разпространен, с него най-често се злоупотребява.
ИЗСЛЕДВАНИЯИПРИЛОЖЕНИЕ
Злоупотреба с алкохол
Над 100 милиона души в САЩ употребяват алкохол, а приблизително 10-12
милиона са алкохолици - хора, чиято алкохолна зависимост влияе върху
здравето, общуването и работата им (Goodwin, 1989).
Последствия от злоупотребата е алкохол
Какви са последиците от алкохолната злоупотреба? Консумацията на голе­
ми количества в продължителен период от време съкращ ава човешкия жи­
вот, води до чернодробни заболявания, сърдечна недостатъчност, високо
кръвно налягане, рак на устата и гърлото. Хроничното пиене причинява и се­
риозни мозъчни нарушения, включени в синдрома на Корсаков - болест, ко­
ято се характеризира с дълбоко разстройство на паметта. Няма доказателст­
ва обаче, че едно или две питиета дневно влияят неблагоприятно върху здра­
вето на зрелите мъже и на жените, които не са бременни. Страничният ефект
на алкохола върху развитието на плода се разглежда в глава 11.
Въпреки че са проведени много изследвания върху влиянието на алкохола, все
още не е сигурно как точно въздейства върху мозъка. Той се абсорбира чрез сте­
ните на стомаха и червата и стига до мозъка, където преминава кръвно-мозъчната бариера (вж. глава 2). Най-напред алкохолът въздейства върху мозъчната
кора, като блокира действието на областите, които нормално изпълняват потис­
каща функция. Затова човек става по-общителен, след като пийне. По-големите
количества обаче засягат по-широки области от мозъка и тогава могат да паднат
всички задръжки в поведението. Накрая, ако алкохолът е бил прекалено много,
по-нискостоящите центрове на продълговатия мозък (който контролира диша­
нето и сърдечната дейност) спират да функционират. Тогава човек умира
(Levinthal, 1990). Проведените досега проучвания изследват въздействието на ал­
кохола върху дейността на мозъчните невротрансмитери, но крайни заключения
все още няма. Изследванията обаче дават описание на последиците от хроничния
алкохолизъм. Например хората, които пият прекомерно продължително време и
изведнъж спрат алкохола, могат да изпаднат в делириум тременс. Симптомите
на този синдром са следните:
• тремор на ръцете, езика и устните;
• липса на ориентация за време и място;
Употреба на алкохол о т тийнейджъ­
ри. Обширно изследване, проведено о т На­
ционалния и н с т и т у т за изследване на зло­
у п о тр е б ат а с наркотици и алкохол, съоб­
щава, че около 90 % о т изследваните уче­
ници гимназисти са пили алкохол през из­
м иналата година и че приблизително 20 %
са били интоксикирани поне 6 п ъ ти през
същия период (Johnston, Bachman,
O'Malley, 1982). Алкохолът е най-широко
уп о тр ебяван ата дрога в св ета и с него
най-често се злоупотребява.
ЗЛОУПОТРЕБА С АЛКОХОЛ
171
• халюцинации;
• остро чувство за паника.
Хората, които страдат от делириум тременс, трябва да бъдат хоспитализи­
рани и лекувани с либриум. Този транквилант има „кръстосан толеранс“ - за­
мества алкохола и по този начин прекратява симптомите, породени от негова­
та липса. След период от четири до седем дни дозата на транквиланта посте­
пенно се намалява, докато пациентът превъзмогне пристрастяването си към
алкохола. Без медикаментозно лечение делириум тременс може да предизви­
ка силни гърчове и смърт.
Лечение на алкохолизма
Среща на Анонимните алкохолици
Седмичните срещи често са ръководени
о т служители, които сами са възстанови­
ли се алкохолици. Те р а б о т я т за създаване
на неформални групи, които позволяват
на алкохолиците да си пом агат един на
друг, за да не се напиват. Членовете на
та к а в а група прием ат възгледа, че алкохо­
лиците са „алергични“ към алкохола и че
лечението на т а з и „алергия“ е избягване­
т о на алкохола.
172
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
Какво е най-доброто лечение на алкохолизма? Днес има спорове не само за
най-добрия лечебен курс, но и за самата природа на алкохолизма. Д ълги го­
дини той е смятан за болест и са го лекували единствено с пълна забрана на
алкохола (алкохолна диета). Напоследък някои психолози, които предпочи­
тат термина „проблемно пиене“, го определят като разстройство в поведени­
ето. Според тях вместо напълно да се лиш ават от пиене, алкохолиците тряб­
ва да се научат да го контролират (Marlatt, Rose, 1980).
Идеята, че алкохолизмът е болест, се появява за пръв път в една книга на
американския лекар Бенджамин Раш, публикувана през 1775 г. Едва в средата
на този век обаче Елвин Йелинек популяризира това схващане, като изследва
случаи на пациенти алкохолици (Jellinek, 1960). Той стига до извода, че алкохо­
лизмът е болест, която прогресивно се влошава. Алкохолиците започват да
пият за компания, за да се освободят от напрежението, и завършват с абсолют­
на загуба на контрол. Йелинек смята, че ако някой е алкохолик, организмът му
изпитва „жажда“ за алкохол, така че първата чаша поставя началото на вериж­
на реакция и се стига до продължително пиене дори против волята на човека.
Точно поради тази загуба на контрол той е убеден, че единственото лечение е
пълната забрана на алкохола. Организации като „Анонимни алкохолици“ (АА)
следват такъв курс на лечение. Психологичните изследвания обаче са предиз­
викателство към схващането на Йелинек, че алкохолизмът е болест, при която
се губи контрол. Например според психолога Г. Алън Марлат и сътрудниците
му дори само мисълта, че пият алкохол, може да накара алкохолиците да пог­
лъщат все по-големи количества от него. При един експеримент, подобен на
описания преди малко, на няколко алкохолици дават питиета, които се предпо­
лага, че съдържат алкохол, а всъщност някои от тях получават водка с тоник,
а други само тоник. На друга група алкохолици дават същите напитки, но им
казват, че са безалкохолни. Ако алкохолиците страдат от загуба на контрол, то­
гава всички, които са получили водка с тоник - независимо какво им е казано,
- би трябвало да изпитват увеличена жажда и да им се пие още. Това обаче не
се случва. Алкохолиците искат да пият още само ако си мислят, че преди това
са получили алкохол, независимо от съдържанието на питието (Marlatt,
Demming, Reid, 1973). Такива резултати ни карат да се съмняваме в гледната
точка на Йелинек за алкохолизма като болест, при която се губи контролът.
От друга страна, алкохоликът има силна генетичен компонент, предаващ
се по наследство, особено при мъжете. Синовете на алкохолици са по-склон­
ни към пиене дори ако още от раждането си са отделени от родителите си,
отколкото момчета, расли в семейства без подобен проблем. А ако са еднояйчни близнаци, и при двамата съществува голям риск от алкохолизъм, дори
да са разделени един от друг (Goodwin, 1989; Schuckit, 1983). Проучването по­
казва, че може би има генетична предпоставка за алкохолизма, въпреки че
това твърдение все още не е доказано (Adler, 1991).
Но дори да съществува генетична предпоставка, сериозните проблеми на
алкохолиците биха могли да бъдат решени чрез нови подходи. Такъв метод е
контролираното пиене, при който алкохолиците се учат на разнообразни нови
умения. Например да следят нивото на алкохола в кръвта си, като регистрират
изпитото количество за определено време; да подобряват личните си социал­
ни контакти; да прилагат различни методи за релаксация. Целта е алкохоликът
да се научи да контролира пиенето си така, че да може да възобнови без страх
пиенето за компания. За разлика от схващането, че алкохолизмът е болест, спо­
ред този възглед контролът върху пиенето може да бъде придобит чрез обуче­
ние и следователно не е безвъзвратно загубен в пределите на „болестта“.
Дава ли резултат контролираното пиене? Десетгодишно проучване на гру­
па алкохолици, участващи в такава програма, показва, че тя е пълен провал.
Много от обучаваните да пият контролирано пропадат още от самото начало
и на повечето от тях им се налага отново да се подложат на лечение още на
следващата година (Pendery, Maltzman, West, 1982). Други изследвания обаче
допускат, че възможността за контролирано пиене се влияе от степента на алкохолната зависимост. Според хипотезата за степента на зависимост от ал­
кохола колкото по-голяма е тя, толкова по-малки са шансовете пиенето да
бъде контролирано (Heather, Robertson, 1983). Известен успех по този метод се
постига при алкохолици със сравнително малка консумация, чиито проблеми
с пиенето са възникнали отскоро (Orford, Oppenheimer, Edwards, 1976), но при
хора, които са силно пристрастени, той е неуспешен (Edwards, Duckitt,
Oppenheimer, Sheehan, Taylor, 1983). Следователно хипотезата за степента на
алкохолна зависимост има някаква подкрепа, но връзката й с контролираното
пиене остава неуточнена, защото е много трудно да бъде измерена (Orford,
Keddie, 1986). Днес на алкохолици, които са спрели да пият, се препоръчва да
не започват отново.
Халюциногени
Халюцинации и други примери за неадекватно възприятие и мислене се уста­
новяват у хора, които страдат от делириум тременс. Те обаче могат да бъдат
предизвикани и от определени халюциногенни средства. Халюциногените са
медикаменти, които променят съзнанието, като въздействат върху чувствата,
възприятията, мисленето, себесъзнанието и емоциите. Такива медикаменти са
LSD, мескалин, фенциклидин („ангелски прах“), както и марихуаната. Всички
те предизвикват промени в усещането за време и пространство, водят до халю­
цинации, фобии и изопачени възприятия. Ефектът от марихуаната е по-слаб в
сравнение с другите дроги, но силата му зависи от дозата, а и от самия човек.
LSD, или лизергиновата киселина, е синтетичен медикамент, извлечен от
гъбата, наречена ергот. Средно големи дози - не по-едри от троха, могат да
имат ефект, който продължава часове. Опитвалите го казват, че цветовете из­
бледняват, предметите се появяват магически и се сменят като в калейдоскоп.
Чуват несъществуващи гласове или музика и възприятието за време е изкриве­
но - часовете минават като минути или минутите изглеждат часове. Както по­
казва следният пример, тези необикновени преживявания могат да бъдат поня­
кога доста неприятни:
„физическият свят, който виждах, започна бавно да се разпада. Нито един
кубически сантиметър пространство нямаше нищо общо с останалите.
Всичко, което виждах, се превърна в някакво ярко желе. Нямаше нито вре­
ме, нито пространство, нищо, освен един непрекъснат поток. Станах и с
мъка си проправих път през стаята. Около мен музиката, огънят, капките
от свещите, светлините от близките сгради се сляха и започнаха да плуват.
Все още можех да видя Ралф и Артър, които ме наблюдаваха. Виждах и себе
си с ужасяваща яснота. Отидох твърде далече и не можех да се върна! Изви­
ках Ралф, защото си припомних какво ми беше казал Артър в началото:
„Ако се почувстваш зле, винаги се движи към партньора си.“ Така че аз кре­
щях: „Помогни ми, искам да се върна!“ (Harrington, 1967)
Ефектът от LSD зависи от това къде, кога, с кого и от кого е взета дрогата
(Barron, Jarvik, Bunnel, 1964). Най-често той съдържа и други химикали, като метедрин и стрихнин, които правят въздействието му трудно предсказуемо. Поради
Растението марихуана. Това растение
е култивирано преди повече от 5 хиляди
години. То се класифицира като халюциногенно, въпреки че ефектът му е по-мек,
отколкото на други наркотици от съща­
та група.
Помислете върху това...
разнообразието на преживяванията, които предизвиква, хората рядко вземат
LSD редовно. Той почти напълно се изхвърля от организма 24 часа след приема­
нето, но повторни преживявания могат да се появят седмици или дори месеци
след последната му употреба. В такива моменти илюзиите или халюцинациите
от първоначалното „пътуване“ могат да бъдат преживени отново, понякога в си­
туация, в която биха могли да бъдат опасни за живота (Stanton, Mintz, Franklin,
1976). Причината за това повторно изживяване все още е неизяснена.
След алкохола марихуаната е дрогата, която най-често се употребява за ди­
ректна манипулация на съзнанието (Julien, 1992). Изследванията показват, че
приблизително 60 милиона души на възраст над 13 години са опитали мариху­
ана поне веднъж. Въпреки че повече от тях се класифицират само като „експе­
риментиращи“, около 5 % я използват всекидневно (Mirin, 1989). Марихуаната
се произвежда от конопа, който се среща в целия свят. Листата му се изсуша­
ват и обикновено се стриват. Ефектът е различен при различните хора. Поня­
кога марихуаната действа като стимулант, друг път като депресант, в зависи­
мост от настроението на човека. Тя може да предизвика релаксация и повише­
на чувствителност към допир, вкус или звук, но както алкохола и другите депресанти може да намали координацията, да разстрои паметта и да удължи вре­
мето на реакция при шофиране и други сложни задачи. Когато се взима в мал­
ки дози, ефектът силно зависи от очакванията на човека. Много хора казват, че
докато са се учили да пушат марихуана, очакванията им не са били напълно за­
доволени. Опитните в пушенето й вече могат да различават преживяванията,
предизвикани от нея (Ray, 1983). Следователно при малки дози ефектът от м а­
рихуаната често е неуловим и се влияе от конкретната ситуация (Pinel, 1990).
Днес се смята, че в малки количества марихуаната не предизвиква толеранс,
така че не са необходими все по-големи дози, за да се стигне до еуфория. Няма
и доказателства, че честата употреба води до физическа зависимост (Schaeffer,
Andrysiak, Ungerleider, 1981). Все пак съществува потенциална опасност от ин­
токсикация и не е желателно да се шофира, за да не се стигне до катастрофа (Н.
С. Jones, Lovinger, 1985). Изследванията показват още, че ефектът от марихуа­
ната може да продължи доста след чувството за еуфория. Едно проучване на
авиатори установява, че 24 часа след изпушването на една-единствена цигара
марихуана тяхната работа в тренажора, симулиращ полет, е очевидно разстро­
ена (Yesavage, Leiver, DeNari, Hollister, 1985). Тези факти засягат всички хора,
свързани с обществената безопасност. В заключение трябва да кажем, че въп­
реки продължителните изследвания на халюциногенните медикаменти много
важни въпроси, свързани с въздействието им, остават без отговор. Но специа­
листите не ги смятат за безвредни, а за потенциално опасни (Peterson, 1989;
Smythies, Ireland, 1989). Много хора са склонни да изпитат възможностите на
своето съзнание, като предизвикват различни възприятия и емоции чрез упот­
ребата на халюциногенни средства или алкохол, но това е опасна игра поради
високата степен на привикване и проблемите, които те причиняват.
Защо наркоманите вземат наркотици?
Наркоманите са хора, които продължават да използват наркотици независи­
Много хора см ятат, че пристрастени­
те приемат алкохол и наркотици, защо­
то са физически зависими. Каква е разли­
ката между физическа и психична зави­
симост и какво мислят психолозите
днес за пристрастяването?
174
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
мо от вредния ефект върху физическия и социалния им живот и въпреки неп­
рестанните опити да ги спрат (Pinel, 1990). Много учени смятат, че пристрас­
тяване и физическа зависимост са едно и също нещо. физическата зависи­
мост е състояние, предизвикано от постоянната употреба на наркотици и
прекратяването им води до остри симптоми на абстиненция. Това схващане
за пристрастяването към наркотика вече не е толкова широко поддържано.
Много наркомани, минали през програма за лечение на пристрастяване и ус­
пели да освободят организма си от наркотиците, започват отново да ги упот­
ребяват месеци или години по-късно (Tims, Leukefield, 1986). Този факт про­
тиворечи на идеята за физическа зависимост поради това, че наркотиците
вече са изчистени от организма, а симптомите на абстиненция (гадене и гър-
чове) обикновено изчезват за около седмица. Някои наркомани вземат нар­
котици, за да притъпят абстиненцията, но други го правят, защото са разви­
ли психична зависимост. Те не са физически зависими, но взимат наркотици,
за да манипулират съзнанието си, и смятат, че наркотиците им са необходи­
ми, за да се чувстват добре.
За да обяснят защо нарком аните вземат наркотици, много психолози
сега предпочитат теорията за положителните подбуди. Според нея нарко­
маните взимат наркотици, за да изпитат приятния им ефект, а не да се
предпазят от неприятните абстинентни симптоми (напр. Stewart, De Wit,
Eikelboom, 1984). Следният коментар на един наркоман е добър пример за
тази позиция:
„Аз просто се опитвам да се надрусам здраво. Би трябвало да харча по 25 до­
лара на ден за хероин, за да нямам срив, но всъщност взимам количество за
около 50 долара. Ако мога да намеря повече пари, бих ги дал всичките за нар­
котици. Всичко, което искам, е да се надрусам яко. Аз просто обичам да се
боцкам. Нямам изобщо нужда от секс, по-скоро бих се боцкал. Обичам да се
боцкам повече от всичко на света.“ (.Pinel, 1990)
Ако удоволствието, което се получава от наркотиците, е решаващият фактор
за пристрастяването към тях, тогава феноменът електрическа стимулация на
мозъка е важен за разбирането на физиологичната му основа. Може би си спом­
няте от глава 2 как мишките се самостимулират чрез натискането на бутон, за
да получат слаби електрични импулси посредством имплантиран близо до хи­
поталамуса електрод (Olds, Milner, 1954). Всъщност мишките натискат бутона с
честота до 2000 пъти на час, като в някои случаи спират само след като припад­
нат от изтощение. Изследователите предполагат, че невронните вериги, участ­
ващи в самостимулацията, вероятно отговарят и за удоволствието, свързано с
други дейности, като ядене, пиене, сексуална активност и дори с приемането на
наркотици, към които се привиква. Днес тази гледна точка намира подкрепа.
Най-новите изследвания навеждат на мисълта, че телата на клетките в мозъч­
ния ствол изпращат аксони към лимбичната система, която подпомага осво­
бождаването на допамин и излъчва сигнал на възнаграждение. В мозъка тази
система на възнаграждение може да се стимулира чрез различен набор от дейс­
твия, свързани с преживяването на удоволствия, които имат отношение към
оцеляването на организма - например яденето, сексуалната активност и т. н.
Сега вече е известно, че тази възнаграждаваща верига може да бъде стимулира­
на чрез поведение, нямащо нищо общо с оцеляването. То включва самостимулирането (ЕСМ) и пристрастяването към наркотици (Wise, 1988; Wise, Rompre,
1989). Това означава, че ако дадена мозъчна верига се стимулира по естествен
път от поведение, свързано с оцеляването, сега може пряко и методично да бъде
стимулирана и от поведение, което не е свързано със здравето на организма или
неговото благополучие.
Според Уайз изучаването на допаминовата верига на възнаграждение
може да обясни защо наркотичните навици толкова трудно се разрушават
(Wise, 1988). Наркотици като кокаина или неговото произволно „крек“ мо­
гат пряко и много силно да активират веригата на възнаграждение, повече
от която и да е възнаграждаваща, свързана с оцеляването дейност. За прис­
трастените това означава, че удоволствието, получено от биологично значи­
мо поведение, като яденето и сексуалната дейност например, не могат да се
сравняват с удоволствието, получено от вземането на наркотици. Погледне­
те пак към изказването на пристрастен, който заявява, че тя или той пред­
почита „да си вземе допинга повече от всичко друго на света“. Това ни дава
богата информация защо пристрастените вземат наркотици и защо лечебни­
те програми често са без успех. К ато позволяват на хората да играят със съз­
нанието си, наркотиците предоставят пряк достъп до удоволствието, заоби­
каляйки онези дейности, доставяли удоволствие през повечето време в исто­
рията на нашата еволюция (Wise, 1984).
Медитация
Медитация и концентрация
Ф иг. 5.11. Японски монаси практику­
ват дзен медитация, за да постиг­
нат трансцендентност и просвет­
ление. Психолозите изследват хора, кои­
т о редовно м ед и ти рат, за да ви дят дали
то в а е полезно за здравето им. Някои поло­
жителни следствия о т м ед и тац и ята вече
са установени.
Помислете върху това...
Х ората, ко и то редовно м е д и т и р а т , чес­
т о т в ъ р д я т , че т о в а има положителен
еф е к т върху зд р авето и доброто им са­
мочувствие. Подкрепени ли са подобни
твърден и я о т вним ателно проведени
изследвания? Какви физиологични проме­
ни н а с т ъ п в а т по време на м едитация?
176
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
Медитацията предлага начин за манипулиране на собственото съзнание ди­
ректно, без наркотици. Преди всичко тя включва комплекс умствени упраж­
нения, чрез който се постига концентрация, осъзнатост, чувство за спокойс­
твие и равновесие. Когато през XIII век будизмът е пренесен в Япония от
Китай, учителите, или дзен-майсторите (дзен е произношението на японс­
кия превод на китайската дума за медитация), използват времето през деня
за тиха медитация, водейки своите ученици към „сатори“ - особено състоя­
ние на „чисто съзнание“. Дзен-будистите смятат, че възприятието ни за све­
та се изкривява от нашите желания и културно обусловени нагласи и изпол­
зват медитацията, за да премахнат тези илюзорни представи и да видят све­
та по-непосредствено и ясно. Има много начини за медитиране, но един от
методите на дзен-будистите е особено популярен. Под ръководството на
учител начинаещите имат всеки ден по два сеанса, в които седят неподвиж­
но със затворени очи, за да се научат да контролират вниманието си. Те
трябва да броят от едно до десет при всяко вдишване и да повтарят това уп­
ражнение в продължение на 5 или 10 минути. К акто показва следващият
пример, това, което прави тази задача толкова трудна, е склонността на съз­
нанието ни да се разсейва:
„Още в самото начало откривате, че е невероятно трудно да накарате
съзнанието си да се концентрира върху дишането. Ще се удивите как съз­
нанието ви бяга. То не стои на едно място. Почвате да мислите за раз­
лични неща. Чувате звуци отвън. Мислите ви се разсейват и объркват.
Дори може да се почувствате обезсърчен и разочарован. Но ако продъл­
жите с това упражнение два пъти дневно, сутрин и вечер, по пет-десет
минути на всеки сеанс, постепенно, малко по малко ще концентрирате
ума си върху дишането. След известен период от време ще почувствате
точно за част от секундата, че съзнанието ви е напълно концентрирано
върху дишането, няма да чувате дори звуци отблизо и външният свят
вече няма да съществува за вас. Този кратък миг е толкова невероятно
изживяване - той ви изпълва с радост, щастие и спокойствие и ви се иска
да не свършва. Но това все още не е възможно. М акар че ако продължи­
те с редовните упражнения, бихте могли да го повтаряте отново и отно­
во за все по-дълги и по-дълги периоди от време.“ (Rahula, 1959)
Така започва медитацията за концентриране. По-напредналите могат да се
съсредоточат върху звуков модел, наречен мантра, като си повтарят постоян­
но някоя дума или фраза, или пък върху парадокс - коана (например какъв е
шумът от едно плясване с ръце?), за да избегнат разсъжденията и да достиг­
нат съзнание, лишено от себесъзнание.
Ползата от медитацията
Пракикуващите медитация твърдят, че след нея се чувстват освежени и въз­
приемат света по-ясно. Няма как да проверим твърдението, че медитиращи­
те „виждат света по-ясно“, но можем да проведем изследване, за да потър­
сим обективни физиологични промени. Например че докато човек медитира,
се намалява консумацията на кислород, забавят се дишането и сърдечният
ритъм, понижава се съдържанието на млечната киселина в кръвта - високо­
то й ниво се свързва с тревожност (Benson, Friedman, 1985; Shapiro, 1985). Ос­
вен това, при медитация се понижава нивото на холестерол в кръвта (Cooper,
Aygen, 1979); предотвратява се вероятността от поява на инсомния (Woolfolk,
Carr-Kaffashan, Lehrer, 1976); намаляват се раздразнителността, леката деп­
ресия и общата тревожност (Carrington et al., 1980; Eppley, Abrams, Shear,
1989). Изглежда че медитацията понижава и метаболизма като цяло, а регис­
трираната мозъчна активност наподобява енцефалограмите в състояние на
почивка. За съжаление при хипертоници понижаване на кръвното налягане
по време на медитация не се забелязва или се установява само при пациенти,
които вземат и лекарства против високо кръвно (Benson, 1975; Benson,
Friedman, 1985). Цялостната физиологична реакция при медитация е противоположна на реакциите например при борба, когато организмът спешно
мобилизира своите сили в условия на опасност и риск. По тази причина те­
лесното състояние по време на медитация се определя като „реакция на от­
пускане“ (Benson, 1975).
Не всички психолози са убедени, че има някаква ясна полза от меди­
тацията. П онякога е трудно да се разбере дали даден ефект се дължи на
нея или на други фактори. Н апример при изследванията на медитацията
винаги същ ествува потенциалният проблем за самоизбирателността.
П олож ителни ефекти могат да се появят при хора, които се заним ават
редовно с медитиране, тъй като см ятат, че е полезно; онези, които го
изоставят, защ ото не ги удовлетворява, не съобщ ават никакво подобре­
ние. И зследователите установяват също, че някои хора задрям ват при
медитация, така че ползата за здравето мож е би идва главно от почивка­
та (Holm es, 1980, 1987).
Други изследователи обаче отбелязват, че има физиологични различия меж­
ду състоянията на медитация и почивка - например в честотата на дишането и
в нивото на млечната киселина в кръвта - те намаляват след медитиране, но не
и след почивка със затворени очи (Dillbeck, Orme-Johnson, 1987). Някои изследо­
ватели допускат, че медитацията има положителен ефект върху здравето
(Alexander, Langer, Newman, Chandler, Davils, 1989; Alexander, Rainforth,
Gelderloos, 1991). Ако това е така, допълнителни изследвания трябва да устано­
вят взаимовръзката между съзнание и здраве и как медитацията влияе върху тях.
ПЕРСПЕКТИВИ
В глава 1 описахме интеракционистката гледна точ­
ка като начин на комбиниране на елементи
от различните теоретични перспективи
с цел да разберем цялостно човеш­
кото същество. От глава 2 до 4
описахме еволюционната, био­
психологичната и когнитивна­
та перспектива в търсене на
биологичните основи на по­
ведението, усещанията и
възприятията. В тази глава
спряхме вниманието си
върху две перспективи: ево­
люционната и когнитивната.
Еволюционната перспектива
твърди, че поведението ни се
влияе от комбинирането на на
шите гени с характеристики от
средата на нашите предци, които са
били от значение за тяхното оцеляване.
Използвахме тази перспектива, когато об­
съждахме възгледа, че сънят е възникнал като
приспособителна реакция за предпазване от нощните
хищници. Според когнитивната перспекти­
ва хората активно преработват, органи­
зират и съхраняват в паметта си ин­
формацията за средата. В тази
глава когнитивната перспектива
се използва най-често - напри­
мер при изследване на фанта­
зирането по време на моно­
тонни задачи. От гледна точ­
ка на интеракционистката
перспектива винаги се опит­
вахме да покажем как пове­
дението на човека може да се
разглежда като успешна
адаптация към особеностите
на средата, която го заобикаля.
Ще продължим тази тема и тук,
като покажем как комбинирането
на еволюционната и когнитивната пер­
спектива ни позволява да разберем адаптивната функция на съзнанието.
ЗЛОУПОТРЕБА С АЛКОХОЛ
177
Взаимодействия: Значение на съзнанието
В тази глава използвахме когнитивната перспектива
при изучаване на вниманието и активното съзнание.
Отделихме достатъчно място, за да представим съз­
нанието като избирателно, непрекъснато, вечно про­
менящо се и индивидуално. За пръв път тези негови
характеристики очертава Уилям Джеймс (1890). Не
сме разгледали още становището на Джеймс за адаптивната функция на съзнанието във всекидневното
поведение, за което е необходимо да обединим еволю ­
ционната и когнитивната перспектива.
Непосредствени и крайни причини
В глава 1 казахме, че нашето поведение се дължи на
непосредствени и крайни причини. Непосредствените
обяснения визират моментните причини за поведени­
ето, а крайните - дългосрочните, исторически причи­
ни. Избирайки еволюционната перспектива, когато
пише първия си учебник по психология, Уилям
Джеймс търси крайните причини. Повлиян от еволю­
ционната теория на Дарвин, Джеймс вярва, че наши­
те действия, и дори нашите мисли възникват, за да
служат на определени цели - т. е. да ни помагат в оце­
ляването. В този смисъл можем да поставим въпроса
за адаптивната функция на съзнанието по следния на­
чин: как съзнанието ни помага да оцелеем?
Съзнание и адаптация
За да отговори на този въпрос, психологът Джордж
Мендлър предлага да го заменим с два по-прости: кога
сме в съзнание и какво съзнаваме? (Mandler, 1985) И
отговаря: ние сме в съзнание, когато усвояваупе нови
знания и умения. Например когато се учим да караме
кола, ние съзнаваме всички свои действия; по-късно се
научаваме да управляваме колата автоматично. Второ,
в съзнание сме, когато трябва да вземаме решения
(Наляво или надясно да завия при разклонението?).
178
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
Трето, в съзнание сме, когато заобикалящата ни среда
се проуненя. Ако някое куче изскочи внезапно пред ко­
лата ни, това събитие се „регистрира“ веднага и ние
предприемаме съответните действия, за да го избегнем.
Както видяхме в глава 3, нашите усещания отгова­
рят на промените в околната среда, за да ни доставят
новата информация. След това тази информация се за­
писва в съзнанието така, че съдържанието му се про­
меня винаги, когато настъпи някаква промяна в на­
шия свят (Mandler, 1985). Ако вие четете книга в пар­
ка, може да не забелязвате шумоленето на вятъра в
листата, но при всички случаи ще се стреснете при
тропота от копитата на препускащ кон или пък от гръ­
мотевицата, предвещаваща буря. Карайки ни да осъз­
наем промяната, нашето съзнание ни снабдява с ин­
формация за мястото ни в света и ни помага да се
справяме по-добре в него. Така то ни дава възможност
да вземаме решения и да планираме. (Как мога да из­
бегна това животно? Къде да се подслоня от бурята?)
По този начин съзнанието ни позволява да обмислим
последствията от различни действия, преди да ги пред­
приемем. Ние сме в състояние да отхвърлим вредните
и губещи алтернативи по-скоро чрез мисъл, отколко­
то по метода на пробите и грешките. Затова съзнани­
ето има значение за нас като вид, защото ни позволя­
ва да действаме рефлективно (reflectively) вместо реф­
лексно (reflexively)\ помага ни да насочим вниманието
си към най-важните аспекти на средата и да се адап­
тираме към променящите се условия. Това не означа­
ва, че понякога не действаме рефлексно - много от мо­
зъчните биологични функции възникват без прякото
участие на съзнанието. Наличието му обаче ни позво­
лява да действаме рефлективно в случаи, в които понисшите животни отговарят само чрез рефлекс. Това
е адаптивната стойност на съзнанието, която Уилям
Джеймс описва много отдавна и която има значение
за поведението ни във всекидневието.
ВРЪЗКИ
Разбирането на съзнанието е неразделно свързано с разбирането на други области о т психологията.
Ето някои други глави на тази книга, където също се разглежда съзнанието.
Глава 7
Памет
Описва когнитивните дефицити, които се откриват
при алкохолици със синдром на Корсаков.
Глава 11
Развитие
на бебето и детето
Хвърля светлина върху изследвания, които показват как
селективното внимание е свързано с развитието
на пам етта в детството.
Глава 16
Лечение на поведенческите
разстройства
Представя изследвания върху употребата на психоактивни
средства при терапия на биологична основа.
Глава 17
Социални нагласи
и социално знание
Прави преглед на ролята на селективното внимание
при преработка на социална информация и представя изследвания
върху вниманието ни към емоциите на околните.
РЕЗЮМЕ
Въведение
1. Съзнанието е синоним на осъ зн атост. Това е осъзнаването на наши­
т е възприятия, спомени и мисли във всеки даден момент.
2. П ървите изследвания върху съзнанието са проведени о т Вилхелм Вунд
през 1879 г. Вунд се оп итва да определи как усещ анията и ч у в с т в а т а се
комбинират, за да генерират различни съзнателни преживявания.
Следвайки Вунд, Едуард Тичънър използва интроспекция, за да разкрие
основните елементи на съзнанието. Този подход с т а в а известен к а т о
структурализъм.
3. В началото на XX век Джон В. Уотсън прокарва идеята, че психология­
т а тр я б ва да е обективна наука и да се фокусира само върху наблюдаем ото поведение. Съзнанието не намира м ясто в подхода на Уотсън,
кой то е наречен бихевиоризъм.
4. Изследването на съзнанието се връща в психологията с р азви ти ето на
когнитивната психология през 50-те и 60-те години.
А к т и в н о съзнание
5. Вниманието представлява фокусиране на съзнанието към ограничен
брой стимули. Избираме един източник на стимули к а т о адекватен за
м ом ен та и пренебрегваме остан ал и те к ат о нерелевантни въз основа
на физическото и смисловото им значение.
Променени състояния на съзнанието
6. Променено състояние на съзнанието е промяна, к оято н астъп ва в
нормалното активно съзнание. Примери за таки ва променени съ сто я ­
ния на съзнанието са фантазирането (дневното сънуване), съ­
н я т и сънуването по време на сън.
7. Б одърстването и с ъ н я т на човека следват нормалния 24-часов ритъм .
По време на сън има цикъл о т последователни фази, кои то се о т к р и в а т
чрез регистриране на електрическата акти вн о ст на мозъка. По време
на сън ние правим бързи очни движения (REM) под затво р ен и те си
клепачи. Именно то га ва сънуваме.
8. Сънуването представлява променено състояние на съзнанието по вре­
ме на сън; с ъ н я т изглежда реален и непосредствен и може да съдържа
съвсем рационални мисли. Всеки човек сънува 4-5 п ъ т и на нощ и повече­
т о о т сънищ ата са обикновени; в т я х у ч а с т в а т хора, с кои то сме об­
щували през деня. Няма общоприето схващане за значението на съня.
9. С ънищ ата м о гат да се разглеждат к ат о израз на желания, изразени в за­
маскирана форма (психоаналитичната теория), о п и т на мозъка да
интерпретира безсмислените съобщения о т по-ниски мозъчни центро­
ве (невронната теория), неволеви умствени действия на основата
на информацията, складирана в п а м е т т а (когнитивната теория).
10. Хипнозата на пръв поглед изглежда к а т о съня, но физиологично и по­
веденчески е различна. Х ората, които и м а т високи балове на т е с т о в е ­
т е за въображение и внуш аемост, по-лесно се поддават на хипноза.
11. Според тео р и и те за „състоянието“ хипнозата представлява промене­
но състояние на съзнанието; противниците на тези теории с м я т а т ,
че хипнозата е игра на роля.
Манипулиране на съзнанието
12. Дрога се наричат химически субстанции, различни о т х ран ата, които
м о гат да сти м улират или да п о т и с к а т у м ствен ото и физическото
функциониране. В малки дози стимуланти к а т о кофеина м о гат да на­
м ал я т ум ората и да ни ободрят. По-силните сти м улан ти к ат о амфе­
та м и н и т е или кокаина м о гат да предизвикат физиологичен толеранс,
при страстяване и дори см ърт.
13. Депресантите включват седативи, барби турати и наркотици.
У потребата на наркотици к а т о хероин, морфин и опиум предизвиква
засилване на толеранса, което може да доведе до физическа зависи­
мост. Най-често използваният депресант е алкохолът.
14. Халюциногените п редставляват дрога, ко ято влияе върху усещани­
я т а ни, възприятието, мисленето, себесъзнанието и емоциите. Таки­
ва са LSD, мескалинът и фенциклидинът, к ак то и марихуаната. Те не
предизвикват физическа зависимост, но м о гат временно да променят
мисленето чрез халюцинациите и другите форми на нарушено възприя­
ти е , които предизвикват. Наред с алкохола м арихуаната е най-често
използваната дрога за пряко манипулиране на съзнанието.
15. Според теорията за положителната подбуда за пристрастя­
ване наркоманите не взем ат дрога, за да избегнат непри ятни те пос­
ледици о т въздържанието, а за да и з п и т а т удоволствието о т нея.
16. Медитацията включва набор о т умствени упражнения за постигане
на концентрация, о съ зн ато ст и чувство за спокойствие и равновесие.
Тя намалява възбудата на т я л о т о и п о тр е б н о стт а о т енергия и води
до състояние на отпочиналост.
17. С т о й н о с т т а на съзнанието се изразява в то в а, че ни дава възможност
да действаме по-скоро рефлективно, а не рефлексно. Съзнанието ни е
активно, когато придобиваме нови знания и умения, когато правим из­
бор и когато средата ни се променя.
РЕЗЮМЕ
179
Изследователски методи
18. Е к с п е р и м е н т и р а н е т о е широко използвано. Например чрез него е изу­
чена основата на селективното внимание при задачите за дихотично
слушане (Cherry, 1953), дали има скрит наблюдател при хипнотизиранет о (Hilgard, 1977; Spanos, Hewitt, 1980), и влиянието на очакванията при
консумацията на алкохол (Wilson, Abrams, 1977).
19. П р о у ч в а н и я т а се използват, за да се измери ч е с т о т а т а на ф ан т а­
зиране (Singer, McCraven, 1961), съдържанието на ф ан тази и те (Hall,
Van de Castle, 1966) и еф екти вн о стта на програмите за контролиране
на пиенето (Pendrey et al., 1982).
Теоретични перспективи
20. Основните теоретични перспективи, използвани в т а з и глава, са когн и т и в н а т а и е в о л ю ц и о н н а та .
Допълнителна литература
1. Bowers, К. S. (1983). Hypnosisfor the seriously curious. New Jork: Norton. Въ­
ведение в хипнозата, което описва различни хипнотични феномени и
различни клинични приложения по непредубеден и ав т о р и т е т е н начин.
2. Hobson, J. А. (1989). The dreaming brain. New Jork: Basic Books. Увлекате­
лен преглед на онова, което изследователите са научили за съня и съ­
нуването.
3. Mandler, G. (1985). Cognitive psychology: An essay in cognitive science.
Hillsdale, NJ: Erlbaum. Книга за миналото, н астоящ ето и бъдещ ето на
когн ити вн ата психология, която обсъжда съзнанието и мисленето по
180
ГЛАВА 5. СЪЗНАНИЕ
За по-нататъшен размисъл...
1. Помните ли как беше, когато за първи п ъ т се учехте да шофирате? Мо­
ж ех те ли да обръщ ате внимание на други хора или да слуш ате радио,
докато карате? Какво се случи, след к ат о придобихте повече о п и т в
карането на кола? В какви насоки се промени вниманието ви към шо­
фирането, след к а т о т а з и дейност ви с т а н а по-привична? Какво ни
казва придобитият о п и т за вниманието и способността да се извър­
ш в ат едновременно няколко задачи?
2. Какво означават сънищ ата ни? Има различни теории, използващи психо­
аналитични, биологични и когнитивни подходи, за да се обяснят тези
нощни творения на съзнанието ни. М ожете ли да измислите начин да
съгласувате тези различни подходи в едно теоретично описание, което
да обясни защо сънуваме и какво всъщност означават сънищ ата ни?
задълбочен и увлекателен начин.
4. Ray, Asir (1989). Drug, society and human behavior. 5th ed. St. Louis: Mosby.
А вто р и тетн о въведение в изучаването на дрогата и въздействието й
върху поведението.
5. Schuckit, М. А. (1989). Drug and alcohol abuse: A clinical guide to diagnosis
and treatment. 3rd ed. New Jork: Plenum. Съвременен учебник за въздейс­
т в и е т о на дрогата и наличните програми за лечение.
6. West, М. A. (Ed.) (1900). The psychology of meditation, New Jork: Oxford
University Press. Сериозно ръководство към м ето д и те и о т к р и т и я т а
за м ед и тац и ята о т водещи изследователи в та зи област.
Учене
Съдържание на главата
Основи: Асоциативно учене
Изследвания и приложение:
Поведенческа медицина
КЛАСИЧЕСКО ОБУСЛАВЯНЕ
КОГНИТИВНИ АСПЕКТИ НА УЧЕНЕТО
Теоретични постановки на Павлов
Процеси при класическото обуславяне
Познание при човека и познание при
животните
Когнитивни карти и латентно учене
Пространствена памет при животните
Учене чрез наблюдение
Очакване
ВЪВЕДЕНИЕ
Нарушения на функциите: фобии и
обусловени страхове
Същност на класическото обуславяне
ИНСТРУМЕНТАЛНО ОБУСЛАВЯНЕ
Подход на Скинър към обуславянето
Процеси при инструменталното
обуславяне
Същност на подкреплението
Методи за поведенческа промяна
Свикнали сме да оставяме
емоциите си да бъдат
манипулирани от привидно
незначителни дразнители.
Много известни разкази, пиеси,
филми, телевизионни
предавания имат успех, защото
ни карат да преживяваме силни
емоции. Но те ни вълнуват,
въпреки че не ни въздействат
пряко чрез някакви значими...
дразнители. Защо тези
първоначално незначителни
дразнители имат толкова
голямо влияние върху нас?
Бари Шварц,
Даниел Райсбърг, 1991
Перспективи
Взаимодействия: Учене и адаптация
Връзки
РЕЗЮМЕ
ъв филм на Алфред Хичкок от 1960 г. привлекателна жена спира в злове­
ща крайпътна къща. Уморена и нищо неподозираща, тя влиза под душа.
Внезапно се появява неизвестен нападател, вдига високо във въздуха касапски
нож и брутално убива самотната пътничка. Известно време, след като са гледа­
ли „Психо“, доста хора са се чувствали малко нервни всеки път, когато са вли­
зали под душа... Във филм на Стивън Спилбърг от 1975 г. младо момиче плува
във водата недалеч от брега на известен морски курорт. Внезапно огромна бяла
акула го завлича в океана и го разкъсва. След като са гледали „Челюсти“, мно­
го хора влизат в океана с неохота. Режисьорите на тези популярни филми, без
да искат, са предизвикали фобии от вода у много зрители. Целта ни в тази гла­
ва е да опишем основните принципи на учене, които лежат в основата на тези
реакции, и по-важното - да покажем как само няколко от тези толкова прости
принципи могат силно да повлияят върху нашето поведение.
У ченето се определя като сравнително постоянна промяна в поведението или
поведенческия потенциал, която е резултат от опита (Hergenhahn, Olson, 1993;
Kimble, 1961). В това определение има четири понятия, на които трябва да се обър­
не особено внимание. На първо място, ние правим извод, че има учене, от промя­
ната в поведението, защото не можем да наблюдаваме пряко промените, които
В
181
настъпват в мозъка, когато някой научи нещо. Второ, поведенчески потенциал оз­
начава, че учене може да има дори ако животното или човекът не реагират види­
мо, докато учат. Резултатът от ученето може да бъде наблюдаван едва след вре­
ме, когато се появи подходящ случай. Например хората могат да гледат съвсем
спокойно смразяващи филми като „Психо“ и „Челюсти“ и да почувстват страх
едва по-късно, когато са сами под душа или плуват в океана. Трето, фактът, че
ученето трябва да бъде сравнително постоянно, изключва временни промени в
поведението, причинени от умора, болест или наркотици например. Умората
може да влоши шофирането, но след кратка почивка умението се възстановява. И
накрая, ученето се основава на опита. Това е изключително важно, защото непод­
ходящото поведение, придобито от минал опит, може да бъде променено с време­
то. Първоначалният страх от душа у зрителите на „Психо“ се забравя, след като
няколко пъти хората се къпят, без да се натъкнат на някакъв убиец.
Ученето изпълнява важна функция. То ни помага да се приспособяваме
към променящите се условия около нас. Приспособяването е процес на про­
мяна на поведението, така че да се нагоди към изменените условия на окол­
ната среда. Психолози от различни области изследват ученето, за да опреде­
лят в каква степен поведението ни може да зависи от факторите на околна­
та среда и как става това. Например специалистите по психология на разви­
тието изследват как се учим да взимаме нравствени решения и как малките
момичета и момчета научават половите роли. Клиничните психолози също
се интересуват от ученето, но те се стремят да установят защо то може да
направи някои от нас постоянно неспокойни, а други убийствено агресивни.
Необходимо е да опознаем елементите на ученето, за да можем да разберем
много други страни на поведението.
Човекът не е единственият животински вид, който е способен да учи. Всъщ­
ност психологическите знания за ученето често се получават от експерименти­
те с плъхове, гълъби и кучета. Тези животни са безценни за изследване. Еле­
ментарните форми на учене у хората могат да бъдат наблюдавани и у животни­
те, при които можем да контролираме точно генетичната им история, натрупа­
ния опит и различните им нагони като глад и жажда. Ще видите например, че
същите методи, които се използват, за да се научат животните на ново поведе­
ние, се прилагат и за да се преодолее проблемното поведение при хората.
След като опишем историята на изследванията върху ученето, ще се спрем
на две главни негови форми. Първата е класическото обуславяне - елементар­
на форма на учене, която позволява да правим връзки между събитията или яв­
ленията около нас (например връзката между биещия звънец и междучасията
в училище). Втората форма е инструменталното обуславяне - тя ни позволява
да научаваме последствията от действията си (например глоби за превишена
скорост). Първите изследователи теоретици се опитват да обяснят всички фор­
ми на учене въз основа на тези два процеса. Съвременните учени също ги раз­
глеждат като много съществени, но смятат, че голяма част от ученето, дори и
при животните, включва и сложно когнитивно учене - тази форма се състои от
вътрешно представяне на външните събития. В края на главата ще се върнем
към когнитивното учене като прелюдия към следващите глави, които се зани­
мават с паметта и мисленето и обхващат онова учене, което може да се получи
от слушането на лекции и четенето на книги. Тук ще съсредоточим внимание­
то си върху по-елементарните форми на учене, които включват създаване на
връзки (асоциации) и научаване на последиците от действията ни.
основи
Асоциативно учене
Когато стоим неспокойни под душа, след като сме гледали „Психо“, или изпит­
ваме моменти на страх след „Челюсти“, това се дължи на факта, че сме асоци­
ирали събитията във филма със събитията в своя живот. Асоциативното учене
се определя като заучаване на случайни съвпадения или зависимости между съ­
битията в заобикалящата действителност. Едва в началото на века методите на
естествознанието бяха използвани за изследвано на този вид учене от двама го­
леми изследователи в тази област - Иван Павлов и Едуард Торндайк.
Иван Петрович Павлов
Иван Павлов (1849-1936) е роден в малко селце в Централна Русия. Първона­
чално учи, за да стане православен свещеник като баща си, но след това реша­
ва да се заеме с физиология. За пионерските си изследвания върху храносмила­
нето той печели Нобелова награда през 1904 г. Днес обаче Павлов е известен с
програмата си за изследване на ученето. Тя започва случайно, докато се зани­
мава със слюноотделянето при кучета. Павлов забелязва, че понякога кучето
отделя слюнка без каквато и да е физиологична причина. Например когато е
гладно, то отделя слюнка не само ако има месо в устата си, а още при вида на
купичката за храна. Всъщност Павлов открива, че гладното куче отделя слюн­
ка и при вида на лаборант, при включването на светлина и дори при звуците на
метроном - ако тези дразнители са се появявали непосредствено преди донася­
нето на храната. Павлов нарича тези реакции „психични секреции“, за да ги раз­
личава от другите, които възникват естествено при наличието на храна в уста­
та. Откриването на психичните секреции има силно въздействие върху психо­
логията. Всъщност те представляват първото експериментално доказателство
за асоциативното учене.
С голяма проницателност Павлов разглежда психичните секреции като
рефлекси, които действат според принципите на всеки друг храносмилателен
рефлекс. Тъй като е убеден, че всички телесни функции се регулират от нер­
вната система, Павлов приема, че психичните секреции се основават на но­
восформирани нервни връзки. Обикновеното отделяне на слюнка в устата е
известно като безусловен рефлекс, докато отделянето на слюнка като резул­
тат от дразнители, свързани с храната, Павлов разглежда като условен реф­
лекс (Pavlov, 1927). Днес ние използваме тези термини, за да описваме асоци­
ативните процеси, които наричаме класическо обуславяне.
И ван П е т р о в и ч Павлов. Д окато изучава
храносмилателните процеси при кучета­
т а , Павлов открива, че т е често започват
да о т д е л я т слюнка, преди да са започнали
да я д а т , ако се п о явят дразнители, свър­
зани с храна. Години наред то й изучава
т а зи форма на асоциативно учене, и звест­
на сега к ат о класическо обуславяне.
Едуард Торндайк
В Съединените щати Едуард Торндайк (1874-1949) прилага съвсем различен под­
ход за изследване на ученето. Торндайк не е чувал нищо за психологията до пър­
вата си година в университета на Уезли, когато прочита „Принципи на психоло­
гията“ от Уилям Джеймс. След като се дипломира, той специализира при Джеймс
в Харвард и започва изследванията си върху ученето при животните в мазето у
дома на Джеймс. Подобно на Джеймс, възгледите на Торндайк са повлияни от те­
орията на Чарлс Дарвин за еволюцията. Той иска да разбере как животните из­
ползват своята интелигентност, за да се приспособяват към средата. Дарвин твър­
ди, че умствените способности не са присъщи единствено на човека (Darwin, 1870).
Те са само по-добре развити при хората, отколкото при другите видове. Ако хора­
та са произлезли от по-нисши животински форми (както смятал Дарвин), тогава
изследването на ученето при животните е от съществено значение за разбиране на
биологичния произход на човешката интелигентност. Следвайки тази теория,
АСОЦИАТИВНО УЧЕНЕ
183
Е дуард Л. Т орн дай к. Повлиян ош Дарвиноваша теория за еволюцията, Торндайк
се опитва да разбере как ж и во тн и те из­
ползват своята и н тели ген тн ост, за да се
приспособяват към природните условия.
Той изучава ученето чрез проби и грешки,
при което ж и вотн и те н аучават последи­
ц и те о т д ей стви ята си. Този вид учене
днес е известен к а т о инструментално
обуславяне.
Ф и гура 6.1. А. Една от кутиите ребу­
си за котки на Торндайк. Тази примити вн а апаратура е съоръжена с прости
приспособления о т канапи и педали, които
м о гат да се използват за отваряне на вра­
т а т а на к у т и я т а . Гладната к о тк а въ тре
тр яб ва чрез проби и грешки да се научи да
излезе, за да стигне до х р ан ата отвън.
Б. Типична крива на учене. Торндайк
измерва времето, необходимо на гладната
ко тка да излезе о т к у т и я т а . Чрез упраж­
нения т я излиза все по-бързо и по-бързо,
докато след около 10 проби успява да избя­
га веднага.
184
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
през 1884 г. Джордж Романс, ревностен привърженик на Дарвин, пише книга, на­
речена „Интелигентността на животните“. Той се опитва да документира способ­
ността за учене на широк кръг от видове, включително мекотели, мравки, пчели,
оси, термити, паяци, риби, влечуги, птици, гризачи, котки, кучета, лисици, вълци,
чакали и слонове (Domjan, 1993). Торндайк продължава тази традиция. Десетиле­
тия наред книгата му от 1911 г., наречена също „Интелигентността на животни­
те“, оказва влияние върху изследванията на ученето в САЩ.
Показаната на фигура 6.1 апаратура, наречена кутия ребус, която Торн­
дайк създава за своите експерименти, е илюстрация на подхода му към изс­
ледване на ученето. В кутията се поставя гладна котка, а отвън - чиния с хра­
на. Вътре има различни приспособления, които, натиснати или дръпнати, от­
варят вратата на кутията и позволяват на котката да излезе и да стигне до
храната. Торндайк описва промените, които възникват в поведението на кот­
ката след поредица от обучителни сеанси, като учене ч р е з п р о б и и г р е ш к и .
В началото котката се опитва да се провре през отворите в кутията, хапе и
драска по стените. Докато прави това, животното случайно натиска педала
или дръпва канапа, които отварят вратата. След няколко престоя в кутията
котката започва веднага да извършва необходимите действия.
Торндайк не мисли, че котката се научава да излиза, за да се нахрани, или
пък че животното формира в ума си очакване за храна. Обратното, котката
по-скоро се научава да реагира по определен начин в определена ситуация научаване, което се затвърждава чрез следващото възнаграждение с храна.
Торндайк смята, че животните се приспособяват към заобикалящата ги сре­
да, като правят асоциации между стимул, дразнител (например педала в ку­
тията ребус) и реакция, отговор (натискане на педала с лапа, което отваря
вратата). Според формулирания от Торндайк з а к о н з а е ф е к т а тези асоциа­
ции между стимули и реакции се засилват.
При равни други условия от няколкото реакции, възникнали в една и
съща ситуация, по-здраво ще се свържат със ситуацията онези от тях, ко­
ито са придружени или непосредствено последвани от удоволствие за жи­
вотното (Thorndike, 1911).
В примера с кутията ребус на Торндайк удоволствието, предизвикано от
бягството от кутията и изяждането на храната, „запечатва“ в паметта онази
реакция, която е довела до бягство. Запечатаната реакция има много по-голяма вероятност да се прояви в бъдеще. Понеже поведението на животното е
нещо като инструмент за получаване на награда, тази форма на асоциативно
учене е била наречена и н с т р у м е н т а л н о о б у с л а в я н е (instrumental conditioning).
И Павлов, и Торндайк обясняват асоциативното учене като механичен про­
цес, който не е осмислен и причинно обусловен. С други думи, поведението се
влияе от външните средови събития, а не от вътрешните когнитивни процеси.
Много от съвременните им колеги обаче, включително и психолозите, които из­
следват ученето при животните, имат различна гледна точка. По-нататък ще ви­
дим, че днес те включват когнитивните процеси в обясненията си за ученето и
че дори простото асоциативно учене се оказва всичко друго, но не и просто.
А
В
150
100
о
2
а>
а.
СО
50
J ___ L
5
10
15
Брой проби
20
25
Класическо обуславяне
Теоретични постановки на Павлов
У всеки човек и всяко животно има голям брой вродени асоциации стимул-реакция - връзки, които „се залавят здраво за работа“ още с раждането, преди да
се появи ученето. Например всеки ще отдръпне ръката си (реакция, отговор)
от гореща печка (стимул, дразнител) или ще ритне рязко с крак (реакция) при
почукване по колянното сухожилие (стимул). Не е нужно да се учим как да ре­
агираме на тези специфични дразнители, както и да ги контролираме съзна­
телно. Ние не преценяваме всички „за“ и „против“ махането на ръцете от печ­
ката - просто ги дръпваме автоматично, по рефлекс. Класическото обуславя­
не се основава на тези вродени неврологични връзки, които описахме в глава
2. Пример за това са кучетата на Павлов. При тях връзката между храна и слюноотделяне е вродена - гладното куче винаги ще отделя слюнка, когато има
храна в устата. Храната е дразнител, който автоматично предизвиква отделя­
не на слюнка като отговор. Понеже ученето не участва в тази рефлекторна
дейност, Павлов нарича храната безусловен дразнител (БД), а отделянето на
слюнка - безусловен рефлекс (БР) (Hergenhahn, Olson, 1993).
Благодарение на ученето първоначално неутрален дразнител може да при­
добие някои от свойствата на безусловния дразнител. В този случай първона­
чално неутралният дразнител се нарича условен дразнител (УД), а реакцията,
която предизвиква - условен рефлекс (УР). Например отначало кучетата на
Павлов не отделят слюнка при ударите на метронома (първоначално неутрален
дразнител), но чрез обуславяне ударите на метронома (вече условен дразнител)
се свързват с храната и предизвикват слюноотделяне (вече условен рефлекс).
Друг пример. Сцената на бруталното убийство във филма „Психо“ е безусловен
дразнител, който предизвиква безусловната реакция на страх и опасение. Пора­
ди класическото обуславяне душът като стимул, който първоначално се свърз­
ва само с усещането за чистота, вече се асоциира с чувството на страх. Тази
нова емоционална асоциация между взимането на душ и страха е породена от
същите принципи на класическото обуславяне, които карат кучетата на Павлов
да отделят слюнка при ударите на метронома. Следователно класическото
Ф и гу р а 6.2. А. Експерименталната
апаратура на Павлов за изследване
на обусловеното отделяне на слюн­
ка. Тръбичка о т у с т а т а на кучето о т ­
вежда отд ел ен ата слюнка, ко ято се съби­
ра и измерва в епруветка. Б. Усъвършенс­
тв а н а о т Г. Ф. Николай установка на Пав­
лов. Николай, който работи заедно с Пав­
лов, конструира т а з и установка, за да из­
мерва по-прецизно слю нката на кучето.
Павлов по-късно също я усъвърш енства по
подобен начин, зато ва много психолози
погрешно с м я т а т , че у стан о вк ата на Ни­
колай е създадена о т Павлов.
А
КЛАСИЧЕСКО ОБУСЛАВЯНЕ
185
Преди обуславянешо
Неутрален
дразнител
(звук)
Безусловен
дразнител
(храна)
Ориентировъчен
рефлекс (кучето
обръща глава
или помръдва с уши)
Безусловен рефлекс
(отделяне
на слюнка)
По време на обуславянето
Неутрален
дразнител (звук)
i
Безусловен
дразнител
(храна)
Безусловен рефлекс
► (отделяне
на слюнка)
След обуславянето
Условен
дразнител
(звук)
Условен рефлекс
-(отделяне
на слюнка!
фигура 6.3. Процедурата на Павлов
за създаване на условен рефлекс. Пър­
воначално неутрален дразнител (напри­
мер звук) предизвиква ориентировъчен
рефлекс, но не и отделяне на слюнка. Чак
когато бъде свързан с безусловен дразни­
те л (като храна), неутралн ият дразни­
те л се превръща в условен, който предиз­
виква отделяне на слюнка.
Помислете върху това...
Случвало ли ви се е някога да о п и т а т е
ново я с т и е и по-късно да получите разс­
т р о й с тв о ? Кои принципи на класическо­
т о обуславяне о б я сн яв ат в а ш а т а склон­
н о с т да обви н явате за т о в а по-скоро но­
в о т о я с т и е , о тк о л к о т о други храни, ко­
и т о с т е яли същия ден?
фигура 6.4. Различни начини за под­
реждане на дразнителите по оста
на времето при класическо обуславя­
не. Възможни са четири вида подреждане
в зависимост о т то в а дали безусловният
дразнител се забавя, закъснява спрямо ус­
ловния (забавено обуславяне и следово
обуславяне), действа в същ ото време с
него (симултанно обуславяне), или го пред­
хожда (предходно обуславяне). Забавеното
обуславяне и следовото обуславяне са найдобрите подредби, защ ото условният
дразнител служи к ат о сигнал за безуслов­
ния, който следва.
обуславяне е силна и широко разпространена форма на учене. За да видим как
се изграждат такива асоциации и как по-късно могат да бъдат разрушени, ще
проследим няколко важни процеса на обуславяне, открити от Павлов.
Процеси при класическото обуславяне
Павлов описва процесите, чрез които асоциациите се усвояват и стават из­
точник на по-общи или по-сложни форми на поведение. Нещо повече, той
посочва как тези заучени реакции могат да се забравят или да угаснат. Тези
процеси включват придобиване, генерализация, дискриминация, обуславяне
от по-висш порядък и погасяване.
Придобиване
Придобиването е процес, чрез който даден дразнител започва да предизвиква
условен рефлекс. За да разбере как точно става това, Павлов провежда експе­
римент, с който да провери дали първоначално неутрален дразнител може да
предизвика слюноотделяне. Той връзва гладно куче в хамут, за да се избегнат
излишните движения, и включва една от слюнчените му жлези към записващо
устройство, което измерва отделяната слюнка (фигура 6.2). Когато сложи хра­
на в устата на кучето, наблюдава ускорено слюноотделяне. Това е проста реф­
лекторна дейност в отговор на безусловен дразнител, който предизвиква безус­
ловна реакция. След това удря камертон и наблюдава реакцията на животното.
Кучето се обръща към звука, но слюноотделянето не се променя. Така Павлов
установява, че звукът на камертона е неутрален дразнител по отношение на
слюноотделянето. Класическото обуславяне започва, когато камертонът е уда­
рен няколко секунди преди храната да е поставена в устата на кучето. Двойка­
та „звук на камертон - даване на храна“ представлява проба на заучаване. Пав­
лов установява, че след дузина такива проби, направени в продължение на ня­
колко дни, слюноотделянето се засилва само при звука от камертона. Първо­
начално неутрален, звукът се е превърнал в условен дразнител. Той предизвик­
ва условна реакция на засилено слюноотделяне. Използваната от Павлов про­
цедура за формиране на условен рефлекс е показана на фигура 6.3.
Павлов продължава експериментите си, като изследва ролята на съвпадение­
то или видовете несъвпадение по време на условните и безусловните дразнители.
Тези процедури, наречени симултанно обуславяне (simultaneous conditioning), за­
бавено обуславяне (delayed conditioning), следово обуславяне (trace conditioning) и
предходно обуславяне (backward conditioning), са показани на фигура 6.4. При симултанното обуславяне условният и безусловният дразнител действат едновре­
менно. При забавеното обуславяне безусловният дразнител се забавя, закъснява
Симултанно обуслаВяне
Условен
дразнител
включен
збук
изключен
включен
Безусловен
дразнител
храна
изключен
включен
[
|
звук
Безусловен
дразнител
храна
изключен
Време
Следово обуславяне
Условен включен
дразнител!
Предходно обуславяне
Условен
дразнител
включен
изключен
звук
Безусловен
дразнител |
изключен
Време
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
Условен
дразнител
Време
храна
186
Забавено обуславяне
включен
храна
изключен
Време
спрямо условния, като се появява на кратък интервал след него, и двата дразни­
теля остават да действат, докато не се появи реакция. При следовото обуславяне
безусловният дразнител се включва малко след като условният е престанал да
действа (т. е. няма времеви интервал, през който действието на безусловния драз­
нител да съвпада с действието на условния; съвпадението е между паметовата
следа, останала от условния дразнител, и действието на безусловния дразнител,
откъдето идва и названието „следово обуславяне“ - бел. прев.). И накрая, при
предходното обуславяне безусловният дразнител предхожда условния, т. е. услов­
ният дразнител се включва, след като е започнал да действа безусловният.
Най-голям е ефектът на следовото и забавеното обуславяне, при които безус­
ловният дразнител се включва със съвсем малко закъснение след появата на ус­
ловния дразнител. Едновременното и предходното обуславяне са ненадеждни и
често неуспешни (Domjan, 1993; Huston, 1991). Забавеното и следовото обуславяне
са най-резултатни, защото дават възможност условните дразнители да сигнализи­
рат за появата на безусловни. Можем да направим аналогия със светлинния сиг­
нал при някой жп прелез. Той е ефективен сигнал за опасност само когато пред­
шества приближаващ влак. Дори и при забавеното и следовото обуславяне обаче
създаването на условен рефлекс зависи силно от дължината на интервала между
включването на условния и безусловния дразнител. Обуславянето обикновено е
най-добро, когато този интервал е много къс - нормално около половин секунда.
Видът на използвания условен дразнител също е важен за процеса на при­
добиване. Първите изследователи на обуславянето са смятали, че всеки неутра­
лен дразнител може да служи успешно като условен дразнител, но днес психо­
лозите знаят, че това не е вярно. В някои случаи при животните се наблюдава
асоциативен уклон (associative bias) - биологична „подготвеност“ или предраз­
положеност да се научават по-лесно връзките между едни дразнители в сравне­
ние с други. Плъховете например се научават да избягват определена храна въз
основа на нейния вкус, а не на външния й вид. Психологът Джон Гарсиа със
своите сътрудници открива, че плъховете се научават да правят връзка между
определен вкус (условен дразнител) и телесно заболяване (безусловен дразни­
тел) само при една проба на заучаване. В този опит обуславяне може да възник­
не дори когато времето между вкусването на храната и заболяването е 10 часа.
Слабо обучение или липса на обучение обаче се е наблюдавало, когато като ус­
ловни дразнители са били използвани светлина, звук и дори външният вид на
храната (Garcia, Koelling, 1966; Garcia, McGowan, Green 1972; Domjan, 1980). B
действителност плъхът е предразположен да прави връзка между вкуса и телес­
ното заболяване. Това не трябва да ни учудва. Може би сте забелязали, че подобна предразположеност се наблюдава и при хората. Ако опитаме например
някой специалитет със скариди и вечерта получим стомашно разстройство,
какво правим обикновено? Свързваме разстроения си стомах по-скоро със спе­
циалитета, който сме яли, отколкото с други възможни дразнители - включи­
телно хората, с които сме вечеряли. Подобно на плъха от експериментите вър­
ху обуславянето ние свързваме разстройството си с „нещо, което сме яли“, и в
бъдеще избягваме тази храна. Това явление се нарича вкусово отвращение
(taste aversion) и обяснява защо плъховете, които са поели отрова, но не са ум­
рели, после не могат да бъдат отровени лесно. Въз основа на преживяното от­
вращение те вече не вкусват нищо с миризмата на тази отрова.
Изследванията върху класическото обуславяне налагат извода, че създа­
ването на асоциации се улеснява, ако условните и безусловните дразнители
са сходни (LoLordo, 1979; Rescorla, 1987). Например асоциациите се заучават
по-бързо, ако условният и безусловният дразнител се възприемат чрез една и
съща сетивна система, а не чрез различни сетива. Явлението вкусово отвра­
щение обаче показва, че сходството на дразнителите не е единствената осно­
ва за асоциация. Определени видове условни и безусловни дразнители изг­
лежда вървят заедно. Тези открития са важни за теоретиците, които се зани­
м ават с ученето, защото им дават основание да направят извода, че класичес-
Страх от акули. Някои асоциации се за­
п ом н ят по-лесно о т други. Например мно­
го о т нас м о гат да придобият стр ах о т
акули по-лесно, отколкото стр ах о т ав т о ­
мобили или самолети, въпреки че автом о­
билите и сам о л ети те са по-голяма непос­
редствена опасност. Този асоциативен
уклон може би се дължи на нашия еволюци­
онен о п и т да се избягват опасни ж и вот­
ни.
КЛАСИЧЕСКО ОБУСЛАВЯНЕ
187
НАРУШЕНИЯНАФУНКЦИИТЕ
Фобии и обусловени страхове
жени към страх от
фобията е нестихваща
височини и хищни­
страхова реакция, коя­
„...изследванията на фобиите показват,
ци. Друга интересна
то е твърде преувели­
че хората са склонни или са предразположени
подробност за фоби­
чена и не съответства
ите е, че те могат да
на реалната опасност.
да правят някои специфични видове фобийни
бъдат
придобити
Някои хора например
или
премахнати
чрез
отказват да плуват
асоциации“.
процесите на класи­
дори в напълно безо­
ческо обуславяне.
пасни води заради
Първият случай на фобия, придобита чрез кла­
страха си от акули. Любопитен факт е, че повечето
сическо обуславяне, е съобщен през 1920 г. от Джон
фобии обикновено се свързват с определени видове
Уотсън и Розали Рейнър. В това изследване у 11-медразнители: със страх от травма (падане от голяма
сечно бебе на име Алберт Б. е създаден условен
височина), от насекоми или животни (паяци, змии) и
рефлекс на страх от плъх. В предварителните тесто­
от особени ситуации (тълпи, открити пространства).
ве Уотсън и Рейнър откриват, че Алберт не се стра­
Във връзка с асоциативния уклон, за който говорих­
хува от плъха (неутрален дразнител), но се плаши и
ме, изследванията на фобиите показват, че хората са
започва да плаче, когато чуе зад себе се удари с чук
склонни или са предразположени да правят някои
върху стоманена релса точно когато посяга да до­
специфични видове фобийни асоциации (Seligman,
косне плъха (силният шум е безусловен дразнител,
1972). Например ние сме биологично предразполо­
Ф и гу р а 6.5. Джон Уотсън и Розали
Рейнър проверяват м алкия Ал­
берт за генерализация на условнорефлекторен страх. След к а т о
са създали у д е т е т о условен рефлекс
на ст р ах о т плъх, Уотсън и Рейнър ус­
т а н о в я в а т , че н овоп ри доби ти ят
с т р а х се генерализира и спрямо други
обекти, кои то не са били свързвани
преди т о в а със ст р ах - например ко­
жена маска, носена о т Уотсън. Този
експрим ент о т 1920 г., който показва,
че фобиите биха могли да се придо­
б и я т чрез класическо обуславяне, е
критикуван о т морално-етични съоб­
ражения. (С ним ката е о т филм, на
кой то д-р Бенджамин Харис е заснел
изследването на Уотсън и Рейнър.)
k o t o
обуславяне се влияе не само от близките по време и място двойки ус­
ловни и безусловни дразнители. В сила е и нещо друго, различно от времева­
та връзка (Rescorla, 1992).
Какъв фактор би могъл да предизвика възникването на връзки между
дразнителите? Едната възможност е в това, че асоциациите се формират полесно, когато условните и безусловните дразнители са биологично свързани.
Според Мартин Селигмън наличието на асоциативен уклон показва ролята
на фактора „еволюция“ за процесите на учене (Seligman, 1970). Например
асоциативният уклон може да ни помогне да си обясним защо заучаваме
188
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
който автоматично предизвиква безусловен реф­
лекс на плач у бебето). По-късно по време на про­
бите за създаване на условния рефлекс плашещият
звук прозвучава всеки път, когато донасят плъха
при детето. След седемкратно показване на плъха
едновременно с плашещия звук на чука Уотсън и
Рейнър донасят плъха отново, но вече без да има
удари по стоманата. Ето как описват случилото се:
„В момента, в който вижда плъха, бебето за­
почва да плаче. Почти веднага то се обръща рязко
наляво, пада на лявата си страна и започва да пъл­
зи толкова бързо, че едва го хващат, преди да
стигне до ръба на масата.“ (Watson, Rayner, 1920)
Пет дни по-късно, когато отново правят същия
тест, малкият Алберт все още проявява страх от
плъха. Нещо повече, той вече се страхува и при вида
на заек, куче, кожено палто и дори маска на Дядо
Коледа. Това говори, че първоначалният условен
рефлекс се е генерализирал (фигура 6.5). Въпреки
че малкият Алберт показва признаци на страх към
предмети с коса или козина, той никога не се стра­
хува от играчките си, дори когато те също са били
около него по време на създаването на условния
рефлекс. Тези факти показват наличието на
асоциативен уклон, защото Алберт е могъл
да направи връзка само между едни дразни­
тели, но не и между други. Всъщност при по­
нататъшни опити с други бебета изследова­
телите не успяват да предизвикат страхов ус­
ловен рефлекс, когато използват бинокъл или куб­
че за игра като условни дразнители вместо плъх
(Bregman, 1934; Valentine, 1930).
Въпреки че можем да поставим под въпрос ра­
зумността на двама възрастни, които провеждат
подобни опити с беззащитно дете, изследванията
на Уотсън и Рейнър показват две неща. П ър­
во, че чрез класическо обуславяне може да
бъде внушен страх. И, второ, веднъж
придобитият страх може да се
генерализира към нови драз­
нители. Това, което изследователите са пренеб­
регнали, е, че условнорефлекторният страх може
да угасне. Макар че упражненията за погасяване
са били част от плана на Уотсън и Рейнър, детето
е било взето, преди да премине през тази фаза на
изследването. Сътрудничката на Уотсън, Мери
Кавър Джонс, по-късно използва друго дете, за да
покаже, че условнорефлекторният страх може да
бъде погасен (М. С. Jones, 1924).
Защо тогава фобиите и обусловените страхове са
толкова трудни за премахване? Отговорът е, че за да
възникне погасяване, човек трябва смело да се „изп­
рави“ срещу условния дразнител при липсата на бе­
зусловния. Ако хората с фобии избягват успешно
предмета или ситуацията, предизвикващи страх (ус­
ловния дразнител), няма никакъв шанс за погасява­
нето. Например хора, които се страхуват от змии, из­
бягват ситуациите, при които страхът им от змии
може да изчезне. Докато човек не се сблъска с някол­
ко змии и не се научи, че повечето от тях не нападат
хора, този страх трудно може да бъде преодолян. В
главата за психотерапията ще видим, че при ле­
чението на фобиите се използва принципът
на погасяването, за да се премахне нежела­
н ото поведение. Придобива се нов опит,
където реакциите на отпускане се свър­
зват с условния дразнител, първоначално
асоцииран със
страх.
страха от акули по-лесно, отколкото страха от автомобили, макар че много
повече хора са умрели при автомобилни катастрофи, отколкото при нападе­
ния на акули убийци. Хората са по-предразположени към страх от акули, от­
колкото към страха от коли, защото в историята ни като вид дълго време
сме избягвали много опасни хищници.
Друга интересна възможност предложи напоследък психологът Бари Шварц
(Schwartz, 1989). Да предположим, казва Шварц, че приемем класическото обус­
лавяне не като асоциативно учене, а като средство за разкриване на причинноследствени отношения. Причината предшества следствието точно както условКДАСИЧЕСКО ОБУСЛАВЯНЕ
189
иият дразнител предшества безусловния. Класическото обуславяне може би е
средството, чрез което животните и хората различават истинските причинноследствени времеви отношения от случайните времеви последователности. Нап­
ример когато свързваме стомашното разстройство с вкуса, извършваме анализ
на причината. Ние приписваме болестта си (следствието) на новата храна (въз­
можна причина). Същият анализ на причините може да бъде направен и от
плъх. Макар и умозрително, това становище предполага, че класическото обус­
лавяне има по-голям принос за ученето и всекидневното поведение, отколкото
се е смятало преди. Психологът Майкъл Домиан е съгласен с това. Той разглеж­
да класическото обуславяне като най-простия механизъм, чрез който хората и
животните усвояват причинно-следствените отношения и се научават да усъвър­
шенстват поведението си в съответствие с тях (Domjan, 1993).
Генерализация и дискриминация
След като веднъж условната реакция е придобита, дразнители, които прили­
чат на условния дразнител, също ще предизвикват тази реакция. Например,
веднъж научили се да мигат при звук с определена честота, зайците ще мигат
и при звуци с по-висока или по-ниска честота. Това разпространение на обуславянето върху дразнители, сходни с условния дразнител, се нарича генерали­
зация. Колкото по-голямо е сходството между първоначалния условен драз­
нител - звук, и новия звук, толкова по-силно изразена е генерализацията. В
този пример генерализацията се основава на сходството между звуците, но
може да се дължи също така и на други прилики (Honey, 1990; Pearce, 1987).
Генерализацията е ценна с това, че намалява необходимото време за уче­
не. Например ако трябваше да учим наново, че всяка гореща печка е потенци­
ално опасна - т. е. ако не сме в състояние да генерализираме предишния си
опит, - никога нямаше да можем да избегнем изгарянето. Генерализацията ни
дава възможност да използваме опита си при нови, но сходни ситуации.
От друга страна, докато продължаваме да реагираме на обикновените ус­
ловни дразнители, можем да се научим да не реагираме на дразнители, кои­
то са сходни с тях. Този процес е известен като дискриминация (различава­
не). Например ако едно куче се научи, че звукът на камертона (условен драз­
нител) винаги се следва от храна (безусловен дразнител) и ако е подложено
на други дразнители (звънци и свирки), които не са последвани от храна, то
ще увеличи своята избирателност и ще се научи да реагира само при звука на
камертона. Ние можем да използваме тази процедура на различаване, кога­
то искаме да определим сетивните способности на даденото животно. Ако то
реагира по различен начин на стимули с различен цвят, които имат една и
съща яркост и наситеност, като показва условнорефлекторни реакции само
на единия цвят, това означава, че има цветно зрение. Подобни процедури на
обуславяне могат да ни дадат информация и за другите сетива.
Въпреки че процесите на генерализация и дискриминация са изследвани
в лабораториите, в действителност те са широко разпространени във всекид­
невния ни живот. Например дете, което като малко е преживяло инцидент с
куче, може да започне да се плаши от всички четириноги животни с козина
(генерализация). По-късно, след срещи с по-добродушни кучета, детето ще се
научи да прави разлика между отделните животни и да се пази ог тези, кои­
то лаят и оголват зъби, но не и от другите, които махат с опашка.
Обуславяне от по-висш порядък
В примерите, които давахме досега, първоначално неутрален дразнител се
превръща в условен чрез връзка с безусловен дразнител. Павлов открива
също, че, веднъж създаден, условният дразнител може да служи като безусло­
вен и да се използва при нови връзки. В опитите на Павлов, след като кучето
веднъж е обучено да отделя слюнка при удар на метроном (първоначален ус­
ловен дразнител), може да реагира с отделяне на слюнка и на нов дразнител -
190
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
В аж н и п р о ц е с и 6 к л а с и ч е с к о т о о б у сл авян е
Процес
Определение
Пример
Придобиване
Началният етап на учене. След като
неутрален стимул се подаде заедно
с безусловен дразнител, той става условен
дразнител, който предизвиква условен рефлекс.
Ако вашата кола занесе и излезе от контрол
по време на буря с проливен дъжд, в бъдеще е
възможно да се откажете да шофирате, когато
вали. Предишният неутрален стимул на шофиране
при дъжд е станал условен дразнител, който
предизвиква условен рефлекс на страх.
Генерализация
Дразнители, които са сходни с
условния дразнител, могат
да предизвикат условен рефлекс.
Страхът ви от шофиране при дъжд може да се
генерализира и за други опасни пътни условия,
като ръмене, снеговалеж или заледяване.
Дискриминация
Условен рефлекс ще бъде създаден евентуално
Вие може да различавате природните условия
само за даден условен дразнител,
и да не се страхувате да шофирате
а не и за сходни нему дразнители, освен
през хубаво време, когато пътят е сух.
ако те се подадат заедно с безусловен дразнител.
Обуславяне
от по-висш
порядък
Веднъж като се създаде условен рефлекс,
неутрален стимул, който се дава едновременно
с условния дразнител,
също ще предизвика условен рефлекс.
Веднъж като сте придобили страх от каране
на кола по време на дъжд, вие може да започнете
да се страхувате и от шофиране при силен вятър,
ако по-късно сте карали кола при силен вятър и дъжд.
Погасяване
Премахване на условен рефлекс, когато
условният дразнител повече не се появява
едновременно с безусловния.
Ако практикувате безопасно каране на хлъзгав
път и използвате предохранителни мерки,
страхът ви да карате кола при дъжд ще изчезне.
например ярка светлина, която никога не е била свързвана с храна. Това се
постига, когато преди това новият дразнител се е появявал едновременно
само със звука на метронома. Павлов нарича тази процедура обуславяне от повисш порядък. Това обуславяне може да се наблюдава, когато новопридобитият условен дразнител служи като сигнал за поява на първоначалния условен
дразнител (Leyland, Mackintosh, 1978). Обуславянето от по-висш порядък е
важно, защото показва, че класическото обуславяне се простира отвъд преки­
те връзки между условни и безусловни дразнители и обхваща много по-голяма
група дразнители. Дете, ухапано от куче, се научава в бъдеще да се пази от ку­
четата, които ръмжат, дори ако кучето, което го е ухапало, не е ръмжало.
Погасяване
Вече видяхме как животните придобиват нови условни рефлекси. Но услови­
ята на околната среда се променят, ако например при звук повече не се дава
храна. Когато условните и безусловните дразнители вече не се появяват за­
едно, старият условен рефлекс трябва да се заличи. Павлов нарича този про­
цес погасяване и го определя като премахване на условния рефлекс, което се
дължи на отстраняване на безусловния дразнител, фигура 6.6 показва какво
е открил Павлов, когато спрял да подава безусловен дразнител след условен.
В този пример, когато няколко пъти се подаде само условният дразнител удар на метроном, количеството отделена слюнка започва непрекъснато да
намалява. След няколко подобни проби условният дразнител вече не предиз­
виква условен рефлекс. В този момент условният рефлекс е погасен.
Как да обясним обаче погасяването? Три вида доказателства накарали Павлов
да смята, че кучетата задържат или потискат реакциите си, защото са се научили,
че храната вече не следва звука. Първо, както е показано на фигура 6.6, ако услов­
ният рефлекс е погасен и животните се извадят от апарата, на другия ден кучетата
Фигура 6.6. Погасяване и спонтан-
но възстановяване на условен реф­
лекс. Павлов у стан о вя ва, че к о гато по­
д аван ето на звук не е последвано ведна­
га о т храна, т о в а води до намаляване на
слю ноотделянето при звук. Този процес
се нарича погасяване. На другия ден оба­
че, к о гато се подаде звук, отн ово се наб­
людава слю ноотделяне, ко ето бързо из­
чезва в следващ ите няколко проби. Това
бързо въ зстан овяване на условния реф­
лекс се нарича сп он тан но въ зстан о вя ­
ване.
Д ен 3
2
4
6
8
10
Поредни опити за погасяване
КЛАСИЧЕСКО ОБУСЛАВЯНЕ
191
Помислете върху това...
Някои о т в а ш и те п ри ятели може би се
с т р а х у в а т о т височини, д о к а то други
и з п и т в а т с т р а х о т паяци и змии. Как
те з и фобии биха могли да се придобият
чрез класическо обуславяне и защ о т е са
толкова труд н и за премахване?
отново отделят слюнка, когато им се подаде само условен дразнител. Това спонтанно възстановяване показва, че все още съществува отслабен условен рефлекс.
Второ, условният рефлекс ще се появи отново, ако веднага след подаването на ус­
ловния дразнител (но по време на пробите за погасяване) на кучето се въздейства
с някакво разсейващо събитие - неочакван силен шум например. Това е още едно
доказателство, че условният рефлекс все още съществува. И накрая, след като ус­
ловният рефлекс е погасен, може да бъде повторно заучен за по-кратко време от­
преди, което означава, че нещо от първоначално наученото се е запазило.
За да разберем колко важно е погасяването, нека си представим, че услов­
ните рефлекси никога не могат да бъдат погасени. Постоянните въздействия
на миналия опит ще имат сериозни последствия върху нашето поведение.
Например краткотрайният страх от вземане на душ, след като сме гледали
„Психо“, е просто неприятен. Постоянният страх да се къпем обаче би бил ис­
тинска травма. Постоянните необосновани страхове се наричат фобии и по­
някога е пужна професионална помощ на психолог, за да се подпомогнат про­
цесите на погасяване.
Същност на класическото обуславяне
Както вече видяхме, дразнителите се асоциират, ако се появяват заедно по вре­
ме и по място. Изследванията на Павлов с кучета засилват това убеждение.
По-нови изследвания обаче показват, че класическото обуславяне изисква
нещо повече от съвместната поява на дразнители. Връзка възниква само тога­
ва, когато един условен дразнител служи като сигнал за безусловния. Преди да
дадем доказателства за това, ще опишем две явления, които ни казват много
за процеса на асоциация между дразнителите - предварително сетивно обусла­
вяне и блокиране.
Предварително сетивно обуславяне и блокиране
В предварителното сетивно обуславяне, показано на фигура 6.7, един дразнител
се асоциира с друг, преди още който и да е от тях да е свързан с безусловен драз­
нител. Например в едно изследване на У. Д. Брогдън на кучетата едновремен­
но се включват звънец и светлина в продължение на 200 проби (Brogden, 1939).
Всеки път звънът е бил точно преди светлината, като липсват всякакви други
дразнители. Повторното подаване по двойки на тези неутрални дразнители се
нарича предварително сетивно обуславяне (фигура 6.7). След 200-те проби оба­
че се включва само светлината заедно с лек удар от електрически ток. Токът е
безусловен дразнител, който кара кучето да дръпне лапата си - безусловен реф­
лекс. Чрез класическото обуславяне кучето се научава да отдръпва лапа при по­
явата на светлина. Какво би станало, ако се включи звънец, който никога досе­
га не е звучал едновременно с токовия удар? Брогдън открива, че звънецът
действа като ефективен условен дразнител - когато го чуе, кучето отдръпва л а­
пата си. Звънецът служи като сигнал за светлината, която вече е била свърза­
на с удара на ток. По същия начин, ако редовно сте си свиркали „Пеещ под
дъжда“, когато сте вземали душ, ще се почувствате нервен, като чуете тази пе­
сен отново след сцената с душа в „Психо“.
Ако обърнем условията на този експеримент, ще получим процедурата на
обуславяне от по-висш порядък, което вече разгледахме (фигура 6.7). В новия
случай светлината, вече асоциирана с удар от ток, се подава заедно със звъне­
ца, който я предхожда. При тези условия звънецът отново служи като сигнал
за светлината и се наблюдава условен рефлекс. Но ако светлината е била асо­
циирана с удара от ток и след това звънецът и светлината заедно предхождат
тока, не се наблюдава условен рефлекс, когато по-късно се подаде само звъ­
нец (фигура 6.7). Тази неспособност да се запомни втори дразнител, който се
появява заедно с условен дразнител, се нарича блокиране. Очевидно след
като веднъж е открит сигнал, на който може да се разчита, заучаването на
192
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
Фаза 1
Фаза 2
Фаза 3
Предварително сетивно обуславяне
Предварително обуславяне
Обуславяне
(звънец и светлина заедно)
(светлина и удар заедно)
Условен
J |______
_ п _____
звънец
дразнител
светлина
J
|_
Безусловен
дразнител
светлина
Л _
удар
Проверка
(подава се само звънец)
звънец
Условен
рефлекс? Да
Обуславяне от по-висш порядък
Първа асоциация
(светлина и удар заедно)
Условен
дразнител
светлина
_ п __
Безусловен
дразнител
Втора асоциация
(звънец и светлина заедно)
_ п __
Проверка
(подава се само звънец)
звънец
J“ L_
Ф и гура 6.7. Трите фази на предвари­
телното сетивно обуславяне, обусла­
вянето от по-висш порядък и блоки­
рането. При предварителното сетивно
обуславяне и обуславянето о т по-висш по­
рядък звънецът ще действа к а т о условен
дразнител в край н ата фаза на всяка про­
цедура. При блокирането обаче звънецът
няма да действа к ат о условен дразнител в
край н ата фаза, защ ото единствено непос­
р ед ствен ата близост между дразнители­
т е не е достатъчна, за да възникне класи­
ческо обуславяне. За да предизвика условен
рефлекс, дразн и телят тр ябва да действа
к ат о сигнал за безусловния дразнител.
звънец
Г~1_
светлина
удар
Условен
рефлекс? Да
Блокиране
Обуславяне
(светлина и удар заедно)
Условен
|— |
дразнител
— 1 *—
светлина
п _
Обуславяне (Съединяване)
(светлина, звънец и удар заедно)
Дразнител 1 _ I
Дразнител 2_ I
удар
Безусловен
дразнител
L
светлина
Проверка
(подава се само звънец)
Дразнител 2
звънец
L
звънец
I |_
удар
Условен
рефлекс? Не
Дразнител 1 блокира
Дразнител 2
други потенциални сигнали се блокира. Явлението блокиране е важно, защ о­
то показва, че само близостта между дразнителите не е достатъчна, за да въз­
никне асоциация (Kamin, 1969; Pearce, Hall, 1980). Взети заедно, резултатите
от изследванията на предварителното сетивно обуславяне, обуславянето от
по-виси порядък и блокирането показват, че асоциация между дразнители
възниква само когато единият дразнител сигнализира за появата на другия.
Тези факти също поставят под въпрос предположението на първите изследо­
ватели, че обуславянето е механичен процес, в който умът не участва.
Условните дразнители като осмислени сигнали
Сигналната функция на класическото обуславяне се вижда най-добре в изс­
ледванията на психолога Робърт Рескорла (Rescorla, 1967). Той обучава куче­
та да прескачат преграда, за да избегнат слаб удар с ток. В експеримент, по­
казан в таблица 6.1, няколко кучета са сложени поотделно в голяма клетка,
разделена по средата от преграда. Ако кучето остане повече от 20 секунди в
едната половина, го удря слаб ток, течащ по пода й. Кучето бързо се науча­
ва да прескача преградата ту напред, ту назад, за да избегне ударите с ток.
След като се научават да избягват токовите удари, Рескорла изважда куче­
тата от клетката с преградата и ги разделя на две групи, а после подлага вся­
ка група на серии от различни проби за класическо обуславяне. На кучетата
от първата група включва звук (условен дразнител), предхождащ удара с ток
(безусловен дразнител), който предизвиква отдръпване на лапата (безусловен
рефлекс). Тази процедура поражда ефикасен условен рефлекс на звук. Кучета­
та от втората група пък се обучават чрез същия брой проби за обуславяне, но
при тях звукът се подава малко след удара с ток. Кучетата от тази група не отКДАСИЧЕСКО ОБУСЛАВЯНЕ
193
Таблица 6.1. Сигнална стойност на условния дразнител
Процедура по Рескторла (Rescorla, 1967)
Фаза 1: Задача за прескачане на прегради
Кучетата са принудени да прескачат преграда всеки 20 секунди, за да избегнат удар с ток
Фаза 2: Класическо обуславяне за отдръпване на лапа
Кучетата в група 1
Отдръпване на лапа
Звук
Удар
Безусловен
Условен
^
Безусловен
^
дразнител
дразнител
рефлекс
Кучетата в група 2
Удар
Отдръпване
Звук
Безусловен ____ ^
на лапа
____ ^
Условен
дразнител
Безусловен
дразнител
рефлекс
Фаза 3: Връщане към задачата с преградите
Звукове, подадени вместо удар с ток
• Кучетата в група 1 увеличават броя на прескоците.
• Кучетата в група 2 намаляват броя на прескоците.____________________ _____
дръпват лапите си, след като чуят звука. След пробите за обуславяне всяко
куче се връща в клетката с преградата, където звукът от предишните проби
се включва на различни интервали от време, но няма удари с ток.
Рескорла установява, че при кучетата от първата група (звук преди удара с
ток) броят на прескачанията през преградата се увеличава, докато при кучетата
от втората група (звук след удара с ток) намалява. Чрез класическото обуславя­
не кучетата от едната група са научили, че преди удара с ток винаги се чува звук.
Затова, когато го чуят в преградената клетка, веднага прескачат от другата стра­
на, за да избегнат удара. Кучетата от другата група обаче са научили чрез кла­
сическото обуславяне, че звукът винаги идва след удара с ток. Когато са в клет­
ката и го чуят, те се чувстват сигурни и остават в същата половина. И в двата
случая кучетата научават какво е значението на звука чрез собствения си опит.
За някои от тях той е сигнал за опасност, за други - сигнал за сигурност. За всич­
ки обаче това е сигнал, който им дава възможност да реагират по ефективен и
адаптивен начин. Тези факти показват, че класическото обуславяне се основава
върху заучаването на очаквани връзки между стимулите (Rescorla, Wagner, 1972;
Wagner, Rescorla, 1972). Условен дразнител, който сигнализира за безусловен
дразнител, си изгражда по-силна връзка с него (Rescorla, 1990).
Помислете върху това...
П и тали ли с т е се как д р еси р ат ж и в о т­
н и т е в цирка да п р а в я т сложни номера
или как о буч ават к у ч е т а да в о д я т безо­
пасно слепи хора? Кои принципи на инс­
тр у м е н т а л н о т о обуславяне се използ­
в а т , к о гат о се д р е си р ат ж и вотн и да из­
въ р ш ват действи я, к о и то никога преди
т о в а не са правили?
194
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
Инструментално обуславяне
Класическото обуславяне е важно, но то е само една форма на асоциативното учене. Едно главно куче не само ще отделя слюнка при вида на кучешка
храна, но ще се научи и да се „претъркулва“ или да „казва здрасти“, ако тези
действия се награждават с храна. Правенето на трикове, за да се получи хра­
на, не се основава на класическото обуславяне, а на инструменталното, кое­
то е форма на асоциативно учене и е свързано с последиците от реакциите.
Въпреки че е добре известно, че животните могат да бъдат обучени да пра­
вят номера, за да ни забавляват, малко хора знаят, че процедурите на инст­
рументалното обуславяне могат да се използват и за обучение на животни, за
да помагат на инвалиди, фигура 6.8 показва снимка на млад м ъж на име Ро­
бърт фостър, който след теж ка травма при автомобилна катастрофа е пара­
лизиран от раменете надолу. На снимката се вижда и м алката маймунка Хелион, обучена чрез инструментално обуславяне да помага на ф остър.
За да контролира действията на Хелион, фостър има прикрепен към стола си
уред за подаване на храна, който може да управлява с устата си. Когато Хелион
прави това, което фостър иска, той я награждава с храна или й подава звук, кой­
то вече се е появявал заедно с храна. С времето Хелион се научава да отваря и зат­
варя врати, да светва и загася лампата, да слага касети в касетофона и дори да се
грижи за външния вид на фостър и да го храни. Следователно животни, обучени
чрез инструменталното обуславяме, могат да помагат на ранени или инвалиди да
водят по-независим и пълноценен живот (Mack, 1981). Въпреки че изследванията
върху инструменталното обуславяне започват с Торндайк и неговите котки, кои­
то решават ребуси, Б. ф. Скинър разширява и видоизменя този вид обуславяне и
популяризира практическото му приложение. До смъртта си през 1990 г. Скинър
е най-големият защитник на бихевиоризма (Skinner, 1953, 1987). Тази психологи­
ческа перспектива, която приема, че поведението може да се описва единствено
чрез събитията в околната среда, доминира силно в изследванията върху ученето
през първата половина на XX век. Скинър приема резултатите от своите изслед­
вания върху обуславянето като начин да се описва поведението не само на плъхо­
ве и гълъби, но и на хората във всекидневни ситуации. Да разгледаме процедури­
те на обуславяне, които правят възможни подобни приложения.
Подход на Скинър към обуславянето
Вече видяхме, че от пионерските си изследвания Торндайк извежда своя важен
закон на ефекта - реакциите ще бъдат научени, ако водят до задоволителни ре­
зултати. И все пак би могло да се желае още много от неговите разсъждения за
последиците от поведението (изпълнени със субективни термини като „задо­
волство“). До края на 30-те години на XX век се променят и средствата за изс­
ледване на инструменталното обуславяне, и езикът, на който то се описва. Тези
промени се дължат главно на Скинър, който модифицира изследванията на
Торндайк, за да покаже как поведението на животни като гълъби и плъхове
може да се повлияе от последиците му. Според Скинър поведение, последвано
от положителен резултат (наречен подкрепление), е по-вероятно да се появи,
докато поведение, последвано от отрицателен резултат (наказание), е по-малко
вероятно да се появи (Skinner, 1938). Като прави разлика между реакции, които
са предизвикани (elicited) (условният рефлекс в класическото обуславяне), и
тези, които са излъчени (emmited) (реакцията, която се награждава при инстру­
менталното обуславяне), Скинър изучава излъчените реакции, които отнася
към категорията на оперантите (operants). Операнти са тези форми на поведе­
ние, които „оперират“ в средата така, че да предизвикат подкрепление. Когато
например кучето се претъркаля и получи за награда храна, то извършва оперантна реакция. Термините оперантно обуславяне и инструментално обуславяне
често се употребяват взаимозаменяемо (Houston, 1991). И двата се отнасят към
случаите, когато подкреплението се дава след специфична реакция. При инст­
рументалното обуславяне обаче всяка проба на заучаване (например котка, ко­
ято се поставя в кутия ребус) се започва от експериментатора. При оперантното обуславяне няма проби. Експериментаторът изчаква животното да „излъчи“
реакция и чак след това награждава или наказва това поведение.
Скинър смята, че за да бъде разбрано едно специфично поведение, е не­
обходимо обучението да започне от нулата. За целта той измисля оперантната камера за плъхове, известна като „кутия на Скинър“, в която се поставя
гладен плъх. Камерата на фигура 6.9 не е нищо повече от кабинка, направе­
на от метал и плексиглас, със стърчащ лост и купа за храна, закрепена на сте­
ната. Камерата позволява на експериментатора да изучава оперантен реф­
лекс на натискане върху лоста. Ученето се измерва чрез степента на реаги­
ране на животното - броя реакции, излъчени за единица време (в този слу­
чай броя натискания на лоста за минута). Когато плъхът реагира, като натис­
не лоста, в купата бързо пада късче храна. Еф ектът на това подкрепление на
гладното животно с храна е предсказуем. Плъхът увеличава скоростта, с ко­
Фигура 6.8. Полезно обусловено пове­
дение. Малки маймунки, известни о тд ав­
на к а т о „усърдни работници“, са обучени
да пом агат на инвалиди. На сним ката
маймунка изпълнява разнообразни задачи
за обслужване на парализиран млад мъж.
Чрез принципите на инструм енталното
обуславяне т я е обучена да храни мъжа и
да му помага за други неща.
ИНСТРУМЕНТАЛНО ОБУСЛАВЯНЕ
195
Ф и гура 6.9. Камера за оперантно обу­
чение, направена от Б. ф. Скинър за
изследване поведението на гълъбите,
които кълват бутон за включване
на светлина. Ако гълъбът кълве бутона,
чрез който светва светлина с нужния
ц вя т, се подава храна к а т о подкрепление.
Поради подкреплението гълъбът ще се на­
учи н аи сти на да различава ц в е т н и т е
светлини, свързани с получаване на храна.
Б. Ф. Скинър. Психологът Скинър см я та,
че знанията, получени о т изследванията
върху ученето при ж ивотн и те, м огат да
се използват, за да се направи ученето при
х о р ата по-ефективно.
ято натиска лоста. Изразен с термините на Скинър, законът на Торндайк се
превръща в твърдение за подкреплението: ако една оперантна реакция е пос­
ледвана от подкрепление, вероятността й на поява се увеличава.
За да разбере повече за поведението на животните, Скинър изучава мно­
го от явленията, които изследват Павлов и Торндайк преди него. Както ще
видим по-нататък, процеси като придобиване, генерализация, дискримина­
ция и погасяване могат да се изследват и чрез оперантната камера. Скинър
обаче не се ограничава само до проучване на поведението на плъхове и гълъ­
би в обикновени кутии. Той разширява изследванията си и върху хора, нами­
ращи се в сложни учебни ситуации като работа в клас и психотерапевтични
сеанси. Проследявайки основните процеси при инструменталното обуславя­
не, ще видим как тези принципи се използват от психолозите, за да видоиз­
менят различни форми на поведение - от внезапното раздразнение до самов­
нушения глад.
Процеси при инструменталното обуславяне
Придобиване
Изследванията с кутията ребус на Торндайк са ограничени, защото той е тряб­
вало да чака котката да изпълни цялостно действие, преди да е в състояние да
се обучава. При тази процедура котката може да бъде научена да прави само
това, което вече може да прави. Подкреплението просто закрепва реакциите,
които вече съществуват в поведенческия репертоар на котката. Животните
обаче могат да се научат да правят и нови неща. По какъв начин инструментал­
ното обуславяне ще обясни как кучето се учи да се претъркаля или как лъвове­
те се учат да правят номера в цирка? Простото изчакване да се появи желана­
та реакция, за да се подкрепи, отнема много време, а ако животното е лъв, крие
и потенциална опасност. Нужен е по-пряк път за предизвикване на ново пове­
дение. Този пряк път се нарича формиране (shaping). Това е процес, при който
се подкрепят онези форми на поведение, които са все по-сходни с желаното.
Като резултат постепенно се стига до поява на желаното поведение. Отдавна
известен на професионалните циркови дресьори, методът на формиране е въз­
приет от Скинър, за да изследва как животните придобиват нови реакции.
Например формирането се използва, когато трябва да се дресира плъх да
натиска лоста в оперантната камера. Отначало гладният плъх ще загуби дос­
та време да проучва новата среда. На този етап той рядко натиска лоста. След
като наблюдава известно време плъха, експериментаторът започва да форми­
ра съответната реакция, като използва метода на последователното прибли­
196
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
жение (method of successive approximation). Първоначално всеки път, когато
погледне към лоста, гладният плъх получава като подкрепление късче храна.
Други реакции като суетене и гледане в грешна посока се пренебрегват. Пос­
тепенно плъхът започва все повече и повече да се насочва към лоста. Когато
това стане, експериментаторът увеличава изискванията си към поведението
му. За да получи награда, плъхът вече трябва да се приближи до лоста. След
това трябва да го докосне и накрая да го натисне. Така методът на последо­
вателното приближение формира желаното поведение, като внимателно по­
ощрява и заздравява всяка поредна малка стъпка към необходимата реакция.
По същия начин може да дресирате домашния си любимец вкъщи. За да
накарате гладното куче да се претъркаля, трябва да подкрепите поредица от
действия. Първо му дайте храна, когато седи, след това - когато лежи, после когато лежи на една страна, и така нататък. Като подкрепяте внимателно вся­
ко от тези последователни приближения, скоро кучето ви ще се претъркулва
при команда. Дали едно животно ще се научи да натиска лост, да се претърка­
ля, или да изпълнява сложни номера в цирка - всички тези реакции се форми­
рат чрез подкрепление, което се дава след съответните негови действия.
Точно както някои асоциации при класическото обуславяне се заучават полесно от други, така и при инструменталното обуславяне някои реакции се ус­
вояват по-лесно от други. Това се дължи на разликите в биологичната предраз­
положеност (biological preparedness) - степента на предразположеност на нер­
вната система на животното да заучава определени реакции или асоциации.
Предразположеността е различна при различните животински видове и може
да се прояви в различна степен: от предразположен (prepared) - реакциите и
асоциациите се научават с малко тренировки; през непредразположен (unpre­
pared) - реакциите и асоциациите се научават само с тренировки; до обратно
предразположен (contraprepared) - реакциите и асоциациите се научават трудно
дори и с тренировки. Японският музикант Шиничи Сузуки например използва
един вид интерпретация на предразположеността, за да преподава цигулка на
малки деца. Вместо да ги учи да правят асоциации между нотите и положени­
ето на пръстите върху цигулката, той използва слушането като основа за уче­
не: обучава децата да асоциират звука на всяка нота с положението на пръсти­
те върху инструмента. Кара ги още да правят бързи, къси движения с лъкове­
те си, за да се възползват от своята естествена предразположеност. В резултат
на това деца по цял свят са обучени да свирят сложни музикални произведе­
ния, което дотогава се е смятало за невъзможно на тази възраст.
М узика о т н а й -м а л к и т е . Изследвания­
т а върху инструм ен талн ото обуславяне
показват, че когато се опитваме да обуча­
ваме в нови дейности животни или хора,
тр яб ва да се о т ч и т а е с т е с т в е н а т а им
предразположеност да извърш ват някои
действия. Японският музикант Шиничи
Сузуки е наблюдавал е с те ств ен и т е дейст­
вия на малки деца и ги е използвал, когато
ги е учил да свирят на цигулка.
\
Генерализация и дискриминация
Както при класическото, така и при инструменталното обуславяне у животни­
те се наблюдава генерализация и дискриминация. Например, ако гълъб в оперантна камера се научи да кълве червен бутон, за да получи храна, той ще го
кълве дори и цветът му да се промени. Това явление, наречено генерализация
на стимула, се определя от две характеристики. Първо, реакции, които се под­
крепят при подаването на един стимул (например червена светлина), ще се по­
явят и при подаването на сходни стимули (оранжева или розова светлина). Вто­
ро, колкото по-голямо е сходството между първоначалния и новия дразнител,
толкова по-вероятно е реакцията да се появи и при подаването на новия стимул.
Чрез обучение за различаване (discrimination training) животното научава,
че подкрепленията са свързани с някои дразнители, а с други - не. Например
плъхът може да се научи да натиска лост за подкрепление с храна, когато над
лоста светне светлина, и да не го натиска, когато светлината е изключена.
Светлината е различителен стимул (discriminative stimulus), който дава ин­
формация на плъха. Когато свети, дава сигнал, че подкреплението е възмож­
но, когато не свети, показва, че реакциите няма да бъдат подкрепени. Като се
поставят в тези непредвидени условия, плъховете могат да бъдат обучени да
използват различителния стимул и да реагират само когато има светлина.
ИНСТРУМЕНТАЛНО ОБУСЛАВЯНЕ
197
Условно подкрепление
фигура 6.10. Жетони за награда. Също
к а т о хората ш и м панзетата м о гат да се
обучат да р а б о т я т за условни подкрепители. Ш и м п ан зетата ще изпълняват раз­
лични действия, ако са подкрепени с ж ет о ­
ни, с които м о гат да си „купят“ първичен
подкрепител к а т о храна. На сним ката
шимпанзе пуска ж етон в а в т о м а т , който
дава грозде.
Когато разглеждахме класическото обуславяне, видяхме, че първоначално
неутрален дразнител може да се асоциира с условен дразнител и да предизви­
ка условен рефлекс чрез обуславяне от по-висш порядък. При инструментал­
ното обуславяне съществува аналогично явление. Дразнители, които се поя­
вяват заедно с подкреплението, могат да се подкрепят чрез повтарящи се асо­
циации. Дразнители, които са жизненоважни за оцеляването на животното,
като храна, топлина и убежище, се наричат първични подкрепители (prima­
ry reinforcers). Дразнители, които се подкрепят чрез асоциация с първичен
подкрепител, се наричат вторични (secondary) или условни подкрепители
(conditioned reinforcers). В един експеримент гладни плъхове се обучават да
натискат лост при условие, когато светлината се включва точно преди да се
даде подкрепление. След като усвояват реакцията, започва обучителният про­
цес на погасяване - колкото и плъховете да натискат лоста, това не предиз­
виква появата нито на храна, нито на светлина. По-късно, когато условията се
променят така, че натискането на лоста да включва светлината, но не и да
доставя храна, плъховете започват отново да натискат лоста (Bersh, 1951). По­
ради асоциирането си с храната светлината става условен подкрепител.
Има много всекидневни примери за условни подкрепители. Един очеви­
ден пример са парите - вторичен подкрепител, който придобива стойност
само чрез свързването му с първично подкрепление. Дори и животните биха
работили за пари, ако могат да си „купят“ със спечеленото първични подк­
репители. На фигура 6.10 например е показано шимпанзе, което пуска жетон
в монетен автомат. За да спечели жетона, шимпанзето научава нова реакция.
Като използват същите принципи, някои изправителни заведения и психиат­
рични болници са въвели „жетонна икономика“, при която хората трябва да
печелят жетони, за да си купуват неща, например храна или време за прекар­
ване извън заведението (Ayllon, Azrin, 1968). Те работят за тези жетони, като
правят социално желателни неща - помагат на персонала, придобиват нови
умения или (в някои по-специални случаи) просто се обличат и хранят сами.
Погасяване
В класическото обуславяне, ако един безусловен дразнител не се появява по­
вече след подаването на условния дразнител, условният рефлекс ще изчезне.
По същия начин в инструменталното обуславяне един инструментален реф­
лекс ще отслабне и ще изчезне, ако вече не е последван от подкрепление.
Например ще пускаме монети в автомата за сода само дотогава, докогато
можем да получаваме чаша сода. Ако автоматът спре да дава сода, ние бър­
зо погасяваме реакцията си. Често изпробваме автомата и по-късно - спонтанно възстановяване (spontaneous recovery), за да видим дали още веднъж
ще ни даде подкрепление.
Наблюденията върху инструменталното обуславяне показват, че живот­
ните се научават да свързват реакциите си с непредвидените подкрепления
от околната среда. Но как точно действа подкреплението?
Същност на подкреплението
Количество и забавяне на подкреплението
При класическото обуславяне видяхме, че условният рефлекс зависи от силата
на безусловния дразнител и от времевия интервал между условните и безуслов­
ните дразнители. По сходен начин новата инструментална реакция зависи от ко­
личеството на подкреплението и от неговото забавяне. Психолозите доказват
това, като наблюдават плъхове, които се учат да преминават през лабиринт, за
да получат подкрепление (фигура 6.11). В тези експерименти гладен плъх се пое-
198
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
тавя в началото на Т-образен лабиринт, като се оставя да върви по коридора и
да завие наляво или надясно. Храната винаги се намира зад една и съща вратич­
ка, а целта на животното е да я намери. Накрая плъховете се научават да мина­
ват през правилната вратичка. Колко бързо ще се научат вече зависи от това
какво количество подкрепление им е дадено и в кой момент. Плъхове, които по­
лучават храната веднага след като са направили правилния избор, се научават с
по-малко повторения в сравнение с плъхове, които е трябвало да чакат няколко
секунди за наградата си (Grice, 1948). Освен това плъхове, които получават по­
вече храна, учат по-бързо от другите, които получават по-малко (Clayton, 1964).
Изобщо колкото по-малко е забавянето и колкото по-голямо е количеството на
подкреплението, толкова по-добро е изпълнението на животните.
Тези въздействия на количеството и забавянето на подкреплението обаче са
по-скоро сравнителни, отколкото абсолютни. Те зависят от миналия опит на
животните. Както се вижда на фигура 6.12, от няколко животни, които трябва
да пробягат по коридор, за да получат храна, тези, които са били преместени от
по-голямо към по-малко количество подкрепление, бягат по-бавно в сравнение
с другите, които получават еднакво подкрепление по време на всичките опити
(Crespi, 1942). Подобно явление се наблюдава и когато се променя времето на
подкреплението. Подкрепление, което идва по-късно от очакваното, е по-неефективно от подкрепление, което е дошло навреме (McHose, Tauber, 1972).
Това явление се нарича ефект на отрицателния контраст (negative contrast
effect). Приема се, че то се дължи на създадени очаквания за количеството и
времето на подкреплението. Когато тези очаквания не се потвърдят - както в
случая с по-малкото количество или по-късно даденото подкрепление, - въз­
никва чувство на неудовлетвореност или на разочарование (Amsel, 1958). Найдобре ще разберат описания ефект тези от вас, които са прекарали дълги часо­
ве, учейки за изпит, и накрая са получили оценка, по-ниска от очакваната.
Еднопосочна
врата
Точка
на избор
|
Еднопо­
сочна
в р а та
Фигура 6.11. Т-образен мбиринт, из­
ползван за изследване на инструмен­
талното обуславяне при плъхове.
Гладен плъх се поставя в с т а р т о в а т а ку­
ти й к а и му се дава възможност да проуч­
ва лабиринта. На к р ъ сто п ъ тя м ъ х ъ т
тр ябва да завие наляво или надясно и ед­
ностранно затварящ и се вратички му
п речат да се връща отново на п ъ т, който
вече е изминал. З ад ачата на плъха е да на­
учи къде се намира подкреплението с хра­
на. След няколко проби плъхът без колеба­
ние избира ръкава, който съдържа храна и
избягва ръкава без храна.
Схеми на подкрепление
К ъм експерименталното вариране на количеството и времето на забавяне на
подкреплението изследователите на ученето прибавят и вариране на схемите
на подкрепление (schedules of reinforcement). Схемата на подкрепление опис­
ва отношението между реакция и подкрепител. Това е правило, което опреде­
ля как и кога една реакция ще бъде последвана от подкрепление. Ако всеки
път след правилна реакция се дава подкрепление, схемата се нарича схема на
Фигура 6.12. Влияние на количество­
то подкрепление върху инструмен­
тално обусловена реакция. Ж ивотни,
Проби
обучени да б я г а т по права пътечка за хра­
на, т и ч а т по-бързо, за да получат по-голямо количество подкрепление. Ако количес­
т в о т о храна обаче рязко се намали, жи­
в о т н и т е ще б я гат по-бавно в сравнение с
другите, кои то са получавали същ ото
малко количество храна, но в течение на
всички проби. Това явление се нарича
ефект на отрицателник контраст.
ИНСТРУМЕНТАЛНО ОБУСЛАВЯНЕ
199
непрекъснато подкрепление (continuous reinforcement schedule). Ако само ня­
кои от реакциите се подкрепят или подкреплението е налице само в някои мо­
менти от времето, схемата се нарича схема на частично или периодично под­
крепление (partial or intermittent reinforcement schedule). Дотук разгледахме
примери с използване на схеми на непрекъснато подкрепление, но могат да се
използват и много други видове схеми. Всъщност в реалния свят непрекъсна­
тото подкрепление е по-скоро изключение, отколкото правило. Студентите
обикновено не получават висока оценка като подкрепление всеки път, когато
се готвят за изпит. Атлетите не получават подкрепление под формата на по­
беда всеки път, когато участват в състезание. И все пак поведението на учене
и тренировки се запазва, ако от време на време води до подкрепление.
За да разберем как схемата на частичното или периодичното подкрепление
влияе върху поведението ни, е необходимо да разгледаме различните възможни
отношения между реакция и подкрепител. Схемите на периодичното подкрепле­
ние могат да се изменят по две измерения. Първо, подкреплението може да
бъде случайно спрямо броя на реакциите или изминалото време от последната
подкрепена реакция. Когато подкреплението е случайно спрямо броя на реакци­
ите, схемата се нарича пропорционална схема (ratio schedule). Когато пък под­
креплението е случайно спрямо изминалото време, тя се нарича интервална схе­
ма (interval schedule). Второ, броят на реакциите, преди да се появи подкрепле­
нието, или единицата време, изминало от последната подкрепена реакция, мо­
гат да бъдат фиксирани или променливи. Комбинирането на тези измерения
води до четири различни схеми на периодично подкрепление: фиксирано отно­
шение, променливо отношение, фиксиран интервал и променлив интервал.
По схемата на фиксираното отношение животното получава подкрепление,
след като е „излъчило“ определен брой реакции. Например схема с фиксирано
отношение 20 означава, че трябва да се направят 20 реакции, преди да дойде
подкреплението. Работник в завод, който получава заплата в съответствие с
броя на изработените единици (10 долара за всеки 100 напълнени кутии), дейс­
тва по схемата на фиксираното отношение, фигура 6.13 показва, че ако броят
на реакциите, необходими, за да се получи подкрепление, е голям, има пауза
след всяко подкрепление, последвана от устойчив ход на реакциите.
При схемата на променливото отношение подкреплението идва след спе­
цифичен брой излъчени реакции, но този брой варира от подкрепление към
подкрепление. Игралните автомати дават подкрепление по схемата на про­
менливото отношение. Понеже печалбите идват след различен брой неподкрепени реакции, играчите никога не знаят дали със следващото си действие
ще ударят джакпота. Следователно тази схема води до силно нарастване
броя на реакциите (вж. фигура 6.13).
При схемата на фиксирания интервал подкреплението следва първата реак­
ция, направена след определен период от време. Никакви допълнителни реакции,
възникнали след подкреплението, няма да бъдат подкрепени, докато не изтече
фигура 6.13. Честота на реакцията
при различни схеми на периодично
подкрепление. Типични кумулативни за­
писи за схеми на подкрепление с фиксирано
отношение, променливо отношение, фик­
сиран интервал и променлив интервал.
М аркерите посочват м ом ен ти те, когато
е давано подкрепление.
200
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
фиксираният интервал от време. Желиран сладкиш например се приготвя по схе­
мата на фиксирания интервал (Domjan, 1993). След като разтворите желатина в
топла вода и приготвите сладкиша, трябва да го сложите в хладилника за извес­
тно време, за да се стегне. Вероятно няма да го проверявате веднага след като сте
го сложили в хладилника. Щом като времето за втвърдяване на желатина обаче
наближи, вие сте склонни да отваряте вратата на хладилника по-често, особено
ако сте гладни и искате да получите наградата си. Тази схема на периодично под­
крепление предизвиква променлива честота на реакциите (вж. фигура 6.13).
И накрая, при схемата на променливия интервал подкреплението следва
първата реакция, извършена след интервал от време, който варира от подк­
репление към подкрепление. За студентите, които следват в университет да­
лече от родните си места, подкреплението под формата на писма или колети
от къщи често идва по схемата на променливия интервал. Понеже подкреп­
лението може да се намери в пощенската кутия по всяко време, тази схема
предизвиква устойчиво нарастване на броя на реакциите (вж. фигура 6.13).
Практическото значение на тези схеми на подкрепление е в това, че те мо­
гат да се използват, за да поддържат поведението за продължителен период,
като то се подкрепя само от време на време. Това означава например, че е повероятно едно дете да поддържа добра лична хигиена, като си мие зъбите и ръ­
цете, ако тези действия се подкрепят по схемата на периодичното подкрепление.
Когато детето започне да учи тези форми на поведение, родителите трябва да
използват схемата на непрекъснатото подкрепление, като редовно го поощря­
ват. Но след като ученето е завършило, децата трябва да се поощряват само пе­
риодично, от време на време. Периодичното подкрепление има предимства и не­
достатъци. То поддържа различни форми на поведение, които желаем, но също
и някои нежелателни действия. Периодичното подкрепление може да накара
едно дете да се мие преди вечеря и да окуражи страстния играч да хвърля пари
в игралния автомат. Периодичното подкрепление може да поддържа поведени­
ето неопределено време и да го предпазва от погасяване. Това обяснява защо на­
вици, подкрепяни само от време на време, се разрушават толкова трудно.
Идентификация на подкрепител
Подкреплението е изключително важно, защото определя колко често ще се
среща едно поведение. Но какво е специфичното в един стимул, което го пра­
ви подкрепител? Храната и водата най-често се използват като подкрепите­
ли, но едно животно няма да работи за храна, докато не огладнее, и за вода,
докато не ожаднее. Как тогава да се идентифицира един подкрепител?
По-рано психолозите смятаха, че подкрепителите са стимули, които задово­
ляват физиологични потребности. Поне две неща показват, че не е необходимо
подкрепителите да действат по този начин. Първо, вече видяхме, че стимули като
светлини или звуци, които се асоциират с първични подкрепители, могат да фун­
кционират като условни подкрепители. Един условен подкрепител влияе върху
поведението, но не удовлетворява биологичните потребности. Второ, изследвани­
ята върху електрическата стимулация на мозъка (описани в глава 2) показват, че
слаб електрически ток може да служи като подкрепител, без да удовлетворява
обичайните физиологични потребности. Например плъхове били обучени да на­
тискат лост, за да получат електрическа стимулация чрез микроелектрод, поста­
вен оперативно в зоната на мозъка близо до хипоталамуса. Някои от тези живот­
ни спират едва след стотици или дори хиляди реакции. След това просто падат от
изтощение (Olds, Milner, 1954). За разлика от храната или други подкрепители,
които са ефективни само когато животното е в състояние на депривация, елект­
рическото стимулиране на тези „центрове на удоволствието“ може да подкрепи
поведението дори когато животното не е лишено от нищо (Carr, Coons, 1982;
Olds, Fobes, 1981). Тези примери показват, че един подкрепител не може така
просто да бъде идентифициран като дразнител, който задоволява физиологична
потребност или пък премахва биологичното състояние на депривация.
ИНСТРУМЕНТАЛНО ОБУСЛАВЯНЕ
201
Как може да се идентифицира един подкрепител, при положение че не съ­
ществува физическо свойство, присъщо на всички подкрепители? Психологът
Дейвид Примак прави важна стъпка към решаването на този проблем
(Premack, 1965). Той открива, че всяко поведение, което има висока честота на
поява (яденето например), може да се използва като подкрепител на всяко дру­
го поведение, което е с по-малка честота (натискането на лост). По-специал­
но, ако е възможно да се получи храна (поведение, възникващо достатъчно
често), когато от време на време се натиска лост (поведение, възникващо дос­
татъчно рядко), храната ще подкрепи натискането на лоста. По същия начин
при децата често срещано поведение като игрите може да се използва, за да
подкрепя по-рядко срещано поведение като оправяне на легло, ако игрите ста­
ват от време на време след оправянето на леглото. Това отношение се нарича
принцип на Примак и показва относителния характер на подкреплението.
Подходът на Примак обяснява някои данни, които противоречат на нашата
интуиция. Например, въпреки че плъховете предпочитат да пият вода, вместо да
тичат (така че пиенето може да се използва като подкрепител на бягането), въз­
можно е и обратното. Ако се попречи на плъховете да тичат, те могат да се обу­
чат да пият повече вода от обикновено и така могат да се накарат да тичат пове­
че (Allison, Miller, Wozny, 1979; Timberlake, Allison, 1974). В този пример тичането
става от време на време спрямо пиенето. Тези резултати водят до нова теория за
подкреплението. Според теорията за депривацията всяка дейност може да слу­
жи като подкрепител, ако на човека му се попречи да я извършва толкова често,
колкото би я извършвал, ако не е възпрепятстван (Timberlake, Allison 1974;
Timberlake, Farmer-Dougan, 1991). Все още не е съвсем ясно кое от разгледаните
становища за подкреплението може да обясни най-добре всички данни. Всички
те обаче имат важни общи характеристики. На първо място, подкреплението е
относително понятие. Дали една дейност ще подкрепи друга, зависи от това как­
во представляват тези дейности и от отношението между честотите им на поява.
Второ, няма сигурен и бърз начин за определяне на подкрепителя. При подходя­
щи условия всяка дейност може да служи като подкрепител за едни дейности,
като наказание за други и да е неутрална спрямо трети (Schwartz, 1989).
Методи за поведенческа промяна
Принципите на инструменталното обуславяне са сред ония открити от психо­
лозите понятия, от които има най-голяма полза в практиката. Ще се спрем на
четири различни процедури, които се използват за промяна на проблемното
поведение: положително подкрепление, отрицателно подкрепление, погасява­
не и наказание. Положителното и отрицателното подкрепление могат да уве­
личат честотата на желаното поведение, докато погасяването и наказанието
могат да ограничат или да премахнат нежеланите реакции. Една реакция ще
се появи с по-голяуна вероятност в бъдеще, ако води или до положително под­
крепление (въздействието на приятен дразнител), или до отрицателно под­
крепление (премахването на нежелан дразнител). Обратно, с по-маугка вероят­
ност в бъдеще ще се появи реакция, която не е последвана от положително
подкрепление (погасяване) или пък е последвана от наказание.
Помислете върху това...
С ърдити родители понякога п л яскат де­
ц а т а си за т о в а, че о т к а з в а т да я д а т или
о с т а в я т с т а и т е си неоправени. Ефек­
ти вн о ли е т о в а наказание за промяна на
поведението? Какви други възможности
има за промяна на нежеланото поведение?
202
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
Положително подкрепление
„Зле запазена мумия, внезапно върната към живот“ - така един психолог описва
външния вид на жена, която страда от болест, наречена анорексия-нервоза (anorex­
ia nervosa), хронична липса на апетит (Bachrach, Erwin, Mohr, 1965). По времето,
когато е приета в болница, тя е висока 182 см, но тежи само 21 кг (вж. фигура 6.14).
Понеже вече е била неуспешно лекувана 8 пъти и имало голяма опасност за жи­
вота й, екип от психолози използва положителното подкрепление, за да я накара
да се храни. Психолозите смятат, че - макар и с най-добро намерение - членове на
семейството и приятелите й поддържат нейното неадаптивно поведение, подкре-
ф и г у р а 6.14. Снимки на жена, която
страда от анорексия нервоза - хронична липса на апетит. За да я нака­
р а т да се храни, психолозите формират
поведението й, к а т о подкрепят всеки
неин о п и т да яде. В началото на поведен­
ческата терап и я (А) ж ен ата е при ета в
болница с голяма опасност за ж ивота й.
След осемседмично лечение т я напълнява с
около 8 кг, изписват я о т болницата и про­
дълж ават да я лекуват амбулаторно. През
следващите 10 месеца т я напълнява с още
4,5 кг. (Б). На последната снимка (В) жена­
т а е показана точно преди да завърши
курс за медицински сестри и да започне ра­
бота. За съжаление не всички пациенти с
то в а заболяване се оправят чрез т а зи
форма на лечение.
п я й к и я с внимание и специални грижи. С помощта на болничния екип са изпол­
звани същите подкрепители, за да се промени поведението и.
Преди да започне обуславянето, жената е настанена в светла, приятна
болнична стая, където има посетители, телевизор и други удобства. Когато
обуславянето започва, тя е лишена от тези условия, за да могат те да се из­
ползват като положителни подкрепители. Те включват първични подкрепи­
тели, като храна и вода, и условни подкрепители, като пари и награди. В слу­
чая са премахнати само условните подкрепители. Всички неща, които преди
са й доставяли удоволствие (често възникващи дейности), вече се случват
само от време на време, и то след ядене (рядко възникваща дейност). Ето
пример за принципа на Примак в действие:
Всеки от психолозите се храни веднъж дневно заедно с пациентката и я по­
ощрява да яде, като разговаря с нея, включва телевизора, позволява й да има
посетители и т. н. С всяка успешна стъпка тя яде все повече и повече (форми­
ране на реакцията), докато диетата й става нормална. След двумесечно лече­
ние жената е изписана от болницата и я лекуват амбулаторно още една годи­
на. Успехът на положителното подкрепление в този случай се вижда ясно на
снимките, правени през различни периоди от лечението (фигура 6.14).
Отрицателно подкрепление
Не е необходимо подкреплението да бъде винаги положително. Дразнители,
чието прекратяване или отстраняване увеличава вероятността да се появи да­
дена реакция, се наричат отрицателни подкрепители. Торндайк нарича поло­
жителните и отрицателните подкрепители „удовлетворигели“ и „раздразните­
ли“ (Thorndike, 1911). Това разграничение е от полза и днес (Kimble, 1992). О т­
рицателното подкрепление може да се изучи чрез обуславяне на бягство
(escape conditioning) или обуславяне на избягване (avoidance conditioning). При
обуславянето на бягство чрез подходяща реакция вие бягате, спасявате се от
неприятен дразнител. Например, като изключите прахосмукачката, бягате от
неприятното въздействие на шума. При обуславянето на избягване чрез подхо­
дяща реакция се избягва излагането на неприятни дразнители. Научавайки се
правилно да държите гвоздея и да го удряте с чука, вие ще избегнете неточния
удар по пръстите си. Отрицателното подкрепление не е едно и също с наказа­
нието. Например, ако карате кола твърде бързо и ви глобят, това е наказание,
но ако изключите скучно предаване по телевизията, това е отрицателно подкИНСТРУМЕНТАЛНО ОБУСЛАВЯНЕ
203
репление чрез бягство. При наказанието реакцията води до отрицателен резул­
тат, а при отрицателното подкрепление - до положителен.
При един заекващ пациент е използван вариант на процедурата за отрица­
телно подкрепление, за да подобрят четенето и говоренето му (Goldiamond,
1965). Със закъснителна слухова обратна връзка като смущаващ и неприятен
дразнител мъж ът е трябвало да чете високо всеки ден в продължение на две
седмици. Всеки път, когато заеквал, той слушал през слушалки магнетофонен
запис на това, което току-що е казал. Гладкото говорене било отрицателно
подкрепено чрез бягство от тази неприятна обратна връзка. В началото на
опита мъж ът заеквал на 12 думи за една минута, но след пет дни дефектът бил
сведен почти до нула. Тази промяна в поведението обаче станала за сметка на
скоростта на четене. За да спре да заеква и да избяга от неприятния дразнител
(слушане на свое предишно заекване), мъжът много забавил скоростта си на
четене. След още пет дни обаче скоростта на четене значително се увеличила,
а честотата на заекване останала нулева. За две седмици лечението напълно
премахнало заекването и удвоило скоростта на четене в сравнение с началото.
Отрицателното подкрепление заменило заекването с нормално говорене.
Погасяване
Анализът на случая с 21-месечно дете с пристъпи на внезапен гняв (temper
tantrums) илюстрира как погасяването може да се използва, за да се премахне
нежелано поведение (Williams, 1959). При този случай детето всяка нощ плаче­
ло, за да накара някой от родителите си да стои до него, докато заспи. Понеже
внезапният гняв бил подкрепян от вниманието на родителите всяка нощ, ги по­
съветвали да сложат детето да спи, да се уверят, че с него всичко е наред, след
което да не обръщат внимание на плача му. Първата вечер детето плакало поч­
ти час, но след това с всяка следваща нощ положението непрекъснато се подоб­
рявало. На десетия ден родителите съобщили, че детето им вече се усмихва, ко­
гато го слагат да спи. Поуката от този случай не е, че трябва да се пренебрег­
ва плачът на бебето. По-скоро поведението на детето трябва да се проучи, за да
се разбере какво иска то и дали искането му е разумно. В описания случай по­
ведението е безпричинно и приложената процедура на погасяване го премахва.
Наказание
Една от най-често срещаните процедури за промяна на нежелано поведение е на­
казанието (punishment). Това е използване на неприятен дразнител или премахва­
не на положителен подкрепител, за да се намали вероятността от поява на дадеДали наказанието е ефективно? Де­
т е т о , чи ято майка го мъмри, е по-склонно
да промени поведението си, ако майка му
съчетава мъмренето с обяснение защо по­
ведението му не е добро.
204
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
[
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
И н с т р у м е н т а л н и м е т о д и за п о в ед ен ч еск а п р о м я н а
Метод
Определение
Примери
Положително
подкрепление
Положителни подкрепители са стимулите, които,
подадени след реакция, увеличават вероятността
т я да се появява отново.
Отрицателни подкрепители са стимулите, които
премахнати след реакция, повишават
вероятността й да се появява отново.
Майка води детето си на кино само след като
си изчисти стаята; работник може да получи
премия само ако работи много добре за фирмата.
Може да преместите радиото на друга станция,
за да не слушате непрекъснато една и съща;
можете да излезете от киното,
за да избягате от скучен филм.
Баща може да хвали детето си, че изхвърля
боклука, но когато спре да го хвали, детето
може да престане да изпълнява това задължение.
Майка може да се скара на дъщеря си да не гони
топката по улицата; шефът ви може да ви
критикува, че твърде често закъснявате за работа.
Отрицателно
подкрепление
Погасяване
Наказание
Погасяване е разреждане появата
на реакция или пълното й изчезване,
когато повече не се дава подкрепление.
Наказателни мерки са стимулите,
които, приложени след някакво действие,
намаляват вероятността му да се извърши отново.
Модифицирани по Домиян (Domjan, 1993).
на реакция (Domjan, 1993). Ако наказанието е под формата на неприятен дразни­
тел (като плесница или мъмрене), то се нарича наказание чрез предизвикване на
отвращение (aversive punishment). Ако пък се премахва положително подкрепле­
ние (като загуба на привилегии или придобивки), то се нарича цена на реакцията
(response cost). Изследванията показват, че наказанието успешно променя поведе­
нието, когато е силно, незабавно и се прилага заедно с положително подкрепле­
ние, за да се внушат по-желани форми на поведение (Walters, Grusec, 1977).
В началото психолозите са смятали, че наказанието е съвсем безполезно и
по-скоро само ще потисне, отколкото ще премахне нежеланата реакция. Днес
обаче много от тях го разглеждат по друг начин. Ако нежеланото действие е
опасно и за извършителя, и за околните, наказание, което не е нито физичес­
ки опасно, нито твърде жестоко, би могло да бъде необходимо и справедливо.
Например родители, чиито деца се държат зле, могат да наложат наказание от
типа цена на реакцията (забрана върху игрите) с обяснението, че искат да про­
менят неподходящото им поведение. Само обяснението невинаги върши рабо­
та, но ако то се асоциира с наказанието лишаване от игра, това ще накара де­
тето да свърже обяснението на родителя с наказанието за лошо поведение
(Walters, Grusec, 1977). Наказанието е най-успешно, когато се свърже с проце­
дура на положително обуславяне. Наказанието може да премахне нежеланото
поведение на детето (например бягане по улицата), докато формирането с по­
ложително подкрепление може да доведе до дългосрочна положителна промя­
на („Харесва ми как си стоиш на двора, затова ето ти десертче.“).
И при двата вида наказание обаче могат да възникнат проблеми, когато
всяко от тях се използва като самостоятелен метод за коригиране на поведе­
нието. Наказанието чрез предизвикване на отвращение например може да
провокира нежелани отрицателни емоционални състояния като враждебност
или страх. Деца, чиито родители ги ругаят или бият, може да започнат да се
страхуват или да странят от тях. По същия начин дете, чийто учител го на­
казва, може да започне не само да изпитва страх от него, но и да намрази
училището. В тези примери наказанието чрез предизвикване на отвращение
може да накара детето да избягва възрастния, който го наказва, и ситуации­
те, при които получава наказание. Ако наказанието е непредсказуемо и неп­
реодолимо, могат да възникнат чувства на пасивност и безпомощност, кои­
то да доведат до депресия. И накрая, прилагането на наказание чрез предизИНСТРУМЕНТААНО ОБУСЛАВЯНЕ
205
викване на отвращение внушава у детето мисълта, че на възрастните им е
присъщо агресивното поведение. След като са виждали възрастни да проявя­
ват агресия, децата може да започнат да имитират тяхното поведение. Това
обяснява защо деца, чиито родители се държат грубо с тях, когато пораснат,
на свой ред често са груби към своите деца (Strauss, Gelles, 1980).
В някои случаи цената на реакцията е по-лека, не толкова травматизираща форма на наказание в сравнение с наказанието чрез предизвикване на от­
вращение. Д а лишиш дете от възможността да си играе едва ли ще предиз­
вика у него страх, нито пък ще му даде агресивен модел на поведение. Ц ена­
та на реакцията обаче може да предизвика фрустрация и гняв, когато бъде
отнета привилегия или придобивка. Ето защо родителите, които се опитват
да контролират поведението на децата си, като ги лишават от обич, могат да
им навредят, като понижат тяхното самочувствие (Wylie, 1978). Ако се при­
лага наказание от типа цена на реакцията, то трябва да се отнася до някаква
приятна дейност, която обаче не е жизненоважна за доброто физическо или
психично състояние на детето. Ето защо старото наказание с лишаване от ве­
черя е неподходяща цена на реакцията.
В заключение, и двата начина на наказание могат да имат успех, но тряб­
ва да се вземат предвид възможните тежки последствия от тях. Наказанията
трябва да се прилагат само за кратко време и само заедно с положително
подкрепление. Трябва да се избягват физическите и психичните травми. За­
помнете, че самото наказание просто казва какво не трябва да се прави. П о­
ложителното подкрепление, придружено от обяснение, показва какво трябва
да се прави и защо.
В следващия раздел ще разгледаме приложението на резултатите от изс­
ледванията върху обуславянето при лечението на различни болести.
ИЗСЛЕДВАНИЯИПРИЛОЖЕНИЕ
Поведенческа медицина
Поведенческата медицина е интердисциплинарна област на психологията и
медицината, която ни помага да разширим познанията си за здравето и бо­
лестите. Една от целите на поведенческата медицина е да приложи открити­
ята на психологията при лечението на хора със здравословни проблеми (N.
Е. Miller, 1983). Подобни знания биха могли да имат огромно практическо
приложение. Например, ако оперантното обуславяне може да се използва, за
да се повлияе на физиологични реакции като ускорен пулс и високо кръвно
налягане, тогава може би хората биха могли да се научат как да регулират
волево абнормните си автономни реакции.
Оперантно обуславяне на автономни реакции:
биологична обратна връзка
Обикновено не усещаме автономните реакции, защото те ни дават много сла­
ба обратна връзка за текущото си състояние. Например не можем да кажем
дали кръвното ни налягане е високо или ниско. Много често не разполагаме
с информация за пулса на сърцето си, освен когато то бие силно след някое
особено физическо натоварване или стрес. Електронните уреди обаче могат
да измерват автономните реакции и да ни дават външна обратна връзка за
тези обикновено тихи функции. Един апарат например може да показва кръв­
ното ни налягане от време на време и да издава звук, който става по-силен,
когато то се повиши. Тогава можем да се опитаме да използваме получената
206
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
информация, за да регулираме волево кръвното си налягане. Тази процедура
се нарича биологична обратна връзка (biofeedback) и включва даването на
външна обратна връзка за онези реакции, за които обикновено ни липсва ин­
формация.
Тренирането на биологичната обратна връзка се основава на оперантното обуславяне. Например, ако искате да повишите кръвното си налягане,
трябва да се научите да извършвате дейност, от която звукът на споменатия
апарат да става все по-силен. Способността да променяте звука (което озна­
чава да променяте и автономните си реакции) се приема като подкрепление,
защото по изменението му съдите, че сте успели. Съвсем доскоро психолози­
те не вярваха, че това е възможно. Нийл Милър и други изследователи оба­
че показаха, че оперантното обуславяне на автономните реакции е възмож­
но и че то има приложение в поведенческата медицина (N. М. Miller, 1983;
Schneiderman, Weiss, Kaufmann, 1989).
150
Опит
за промяна
130
110
90
Без опит
за промяна
70
50
1 1
1
I
I
I
I
2
1
Изправяне
2
3
4
Седящ
5
Стоящ изправен
Вре м е (8 минути)
Трениране на онологнчната обратна
връзка: анализ на случай
Психолозите Милър и Брукър правят тренинг на биологичната обратна връз­
ка, за да предизвикат терапевтично повишаване на кръвното налягане на мъж,
чийто гръбначен стълб е бил тежко увреден от куршум (Miller, Brucker, 1979).
В резултат от травмата мъжът е парализиран до кръста и се нарушава механиз­
мът за поддържане на кръвното му налягане, когато е изправен. Винаги, кога­
то го изправяли, кръвното му налягане падало и той се чувствал замаян и слаб.
За да избегне това, той трябвало да стои легнал с вдигнати нагоре крака.
За да научат мъжа да повишава волево кръвното си налягане, психолозите
провеждат тренинг на биологичната му обратна връзка. Като използват уред,
който издава звук винаги, когато се повиши кръвното налягане на пациента, Ми­
лър и Брукър просто му казват да задържа височината на звука на всяка цена.
След неколкоседмични тренировки той вече повишава кръвното си налягане
толкова успешно, че може да стои изправен, без да припадне. Като използват
принципа на формирането, изследователите постепенно повишават кръвното на­
лягане до равнището, при което се чува звукът. Накрая мъжът вече може да пос­
тига това и без помощта на звук. На фигура 6.15 са показани промените в кръв­
ното налягане за период от няколко минути. В единия случай мъжът не се опит­
ва да повишава кръвното си налягане, преди да стане. В другия случай той съзна­
телно го повишава и го поддържа на нормално равнище. И така, тренирането на
биологичната обратна връзка помага на пациента да стои изправен и да се дви­
жи, макар и с чужда помощ. Милър и Брукър изследват още десет пациенти с по­
добни травми на гръбначния стълб. Девет от тях се научават съзнателно да по­
вишават кръвното си налягане.
По какъв начин те успяват да контролират този автономен процес?
Проследявайки внимателно изпълненията им, Милър и Брукър изключват
причината да е в повишаване на мускулното напрежение. Напрягането на
мускулите предизвиква съвсем слабо повишаване на кръвното налягане.
Вместо това М илър и Брукър казват, че тренирането на биологическата об­
ратна връзка дава възможност на пациентите да се научат пряко да повиша­
ват кръвното си налягане. За да го направят, отначало те си представят раз­
лични вълнуващи зрителни образи. След малко те казват, че „само като мис­
лят, че искат кръвното им да се повиши, то се повишава, точно както, ако
поискате да си вдигнете ръката, тя се вдига“ (N. Е. Miller, 1985). Точният из­
точник на тези промени все още е неизвестен, но ние наистина знаем, че те
са предизвикани от същите принципи на формиране и подкрепление, които
са открити и при изследването на животните.
Едва сега започваме да осъзнаваме ролята на биологичната обратна връз­
ка за поведенческата медицина. Тъй като техниката става все по-съвършена,
може да очакваме и по-големи успехи.
фигура 6.15. Терапия чрез биологична
обратна връзка. Промени в кръвното
налягане на парализиран мъж, чиито нор­
мални механизми за поддържане на кръв­
н ото налягане са нарушени след к а т а с т ­
рофа, увредила те ж к о гръбначния му
стълб. К огато се изправя, кръвното му
налягане пада и то й се чувства замаян и
слаб. След обучение с биологична обратна
връзка м ъж ъ т може да повишава волево
кръвното си налягане. Графиката показва
промените в кръвното налягане, които
н а с т ъ п в а т к а т о р е зу л т а т о т волевите
усилия на пац и ен та да го повиши. Изслед­
вания к а т о т о в а показват, че биологична­
т а обратн а връзка може да се използва
к ат о полезна тер ап евти чн а процедура в
поведенческата медицина.
ПОВЕДЕНЧЕСКА МЕДИЦИНА
207
Когшшшвни аспекти на ученето
Спряхме се на класическото и инструменталното обуславяне, за да покажем
как животните и хората учат връзки и зависимости между действия и съби­
тия. През по-голямата част от първата половина на XX век психолозите смя­
тат, че тези две форми изчерпват целия процес на учене при животните, а
може би дори и при хората. Днес повечето психолози отхвърлят това вижда­
не. Обуславянето е много важно за ученето при животните и човека, но поз­
навателните процеси също играят съществена роля.
Помислете върху това...
К о га то у ч а т , ж и в о т н и т е и зп ол зват ли
когнитивни процеси? Какво р азб и р ат
п си холозите под т е р м и н а „познание
при ж и в о т н и т е “ и какви видове експе­
р и м ен тални данни п о к азв а т, че т о съ­
щ ествува?
+
Еднопосочна врата
—
Еднопосочна
Познание при човека и познание
при животните
Когато става въпрос за хора, процесите на когнитивно учене включват възп­
риятие, организация и задържане на информацията в ситуация на учене. Кога­
то пък става въпрос за животни, терминът „познавателни процеси“ се използ­
ва в по-ограничен смисъл. Познанието при животните не се отнася до мисле­
нето в обикновеното му разбиране, а по-скоро до използваното от животните
вътрешно представяне (internal representation), или модел на някакъв минал
опит като основа за действие (Domjan, 1993; Roitblat, 1987). Вътрешното пред­
ставяне се отнася до формата, чрез която информацията се пази в паметта. Тя
може да включва информация за характеристиките на стимула (като големи­
на, форма, цвят) или информация за предишни събития. В момента знаем съв­
сем малко за това какво са тези вътрешни представяния в паметта, но има пре­
достатъчно доказателства, че те съществуват. Ще разгледаме някои от доказа­
телствата, получени в изследванията върху когнитивните карти, латентното
учене, пространствената памет, ученето чрез наблюдение и очакването. Този
раздел представлява мост между изучаването на асоциативното учене и изуча­
ването на познавателните процеси, които се разглеждат в следващите глави.
Когнитивни карти и латентно учене
т 1920 до 1940 г . Едуард Толмън - теоретик, който се занимава с ученето,
изследва как плъховете се научават да намират път в лабиринт. Въз основа
на своите открития той твърди, че е невъзможно да се пренебрегва ролята на
познанието за ученето дори при плъхове. Толмън смята, че плъховете се на­
учават да преминават през сложни лабиринти (като показания на фигура
6.16) не защото в паметта им има специална поредица от леви и десни завои,
„запечатани“ чрез подкрепление, а защ ото си създават умствена картина на
лабиринта. Той нарича тази картина в ума когнитивна карта.
О
Когнитивни карти при животните
и
Кутия-старт
и
Кутия-цел
ф и г у р а 6.16. Сложен лабиринт за
обучение, използван при изследване
на инструменталното учене при
плъхове. За да получи подкрепление, плъ­
х ъ т тр я б в а да намери п ъ т я до него, к а т о
тр ъ гн е о т с т а р т о в а т а к у ти я и сти гн е
к у т и я т а цел. При всяка следваща проба
плъхът прави все по-малък брой грешни
завои.
208
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
Според Толмън когнитивната карта представлява вътрешно представяне на
пространствен план („плана на земята“), който животното съхранява в памет­
та си. Веднъж създадена от него, тази карта може да се използва като ръко­
водство за организация на бъдещото му поведение. За да намерят доказателс­
тва за своята когнитивна интерпретация, Толмън и последователите му изс­
ледват латентното учене - вид учене, което възниква без подкрепление и оста­
ва скрито или спящо, докато не стане нужно да се използва. Толмън и Хонзик
изследват три групи плъхове в лабиринта на фигура 6.16 (Tolman, Honzik,
1930). Условията на подкрепление за различните групи са различни, но за
всички плъхове времето за обучение в лабиринта е едно и също. Плъховете в
първата група получават подкрепление с храна всеки път, когато намерят пътя
в лабиринта, плъховете от втората група изобщо не получават подкрепление,
ф и г у р а 6.17. Доказателства за л а ­
тентното учене. При плъхове, които са
проверявани чрез сложен лабиринт за обу­
чение, се наблюдава непрекъснато подоб­
рение на изпълненията, ако им се дава под­
крепление за всяко правилно решение. Плъ­
хове, които никога не са подкрепяни, и м а т
слабо подобрение при изпълнението на за­
дачата. Обаче при плъхове, които не полу­
ч а в а т подкрепление през първите 10 про­
би, но след т о в а са подкрепяни, промяна­
т а в изпълнението е рязка. Те явно са нау­
чили п ъ т я до х р ан ата през първите 10
проби. Наученото о т т я х обаче е в л атен ­
т н а форма, докато не започват да им да­
в а т подкрепление.
Ден
а плъховете от третата група не получават подкрепление до 11-ия ден на обу­
чението си, след което се подкрепят при всяко намиране на пътя в лабиринта.
На фигура 6.17 е показан средният брой грешки (грешни завои в лабиринта),
направени от плъховете във всяка група по време на експериментите. Плъхове­
те от първата група, които са подкрепяни постоянно, се справят по-добре от
плъховете във втората, които изобщо не са подкрепяни. Този факт обаче ни каз­
ва твърде малко за ролята на подкреплението при обучението в лабиринт. Нова
информация ни дава поведението на плъховете от третата група. До 10-ия ден
те се държат като неподкрепени, но на 11-ия, когато получават подкрепление,
поведението им се променя. Внезапно те започват да правят съвсем малко
грешки. В действителност те намират пътя в лабиринта така добре или дори побързо в сравнение с плъховете, които са получавали подкрепление всеки ден. На
какво се дължи тази рязка промяна в изпълнението на задачата? Толмън я виж­
да като доказателство за латентното учене - плъховете от третата група са нау­
чили правилния път през лабиринта по-време на неподкрепените проби, но на­
ученото е останало в спящо, латентно състояние, докато се появи подкрепление.
Според Толмън латентното учене демонстрира две важни неща. Първо, то
показва, че плъховете могат да създадат когнитивна карта, която по-късно, ко­
гато са подкрепени, ги води бързо из лабиринта. Преди подкреплението знания­
та на плъховете за лабиринта са били у тях, но в латентно състояние. Понеже уче­
нето е станало преди подкреплението, подкрепление не е било необходимо. Вто­
ро, латентното учене показва, че ученето и извършването на действие са две раз­
лични неща. Както Толмън и Хонзик установяват, животното трябва да извър­
ши действие, за да покаже, че го е научило, но то може да научи едно действие и
без да го извършва, за да покаже това. Нека да разширим това явление и за хо­
рата. Може често да минаваме покрай магазин за даване под наем на смокинги
и официално вечерно облекло, без въобще да му обръщаме внимание, но, ако
случайно ни поканят на официална вечеря, ние вече ще знаем къде точно да оти­
дем за дрехи. Както плъховете, така и ние, хората, превръщаме това, което сме
научили, в актуални действия, но само когато сме мотивирани да ги извършим.
Когнитивни карти при хората
Ако някога сте се опитвали да се ориентирате в нов град, може би сте се чув­
ствали като плъх в лабиринт. Психолозите са разширили идеята на Толмън
за когнитивните карти и за хората, за да разберат какви са умствените им
представяния на градовете. За да види какво знаят за своя град, урбанистът
Кевин Линч накарал група хора да направят скици на Бостън (Lynch, 1960).
Когато анализира направените от тях чертежи, Линч открива, че някои забе­
КОГНИТИВНИ АСПЕКТИ НА УЧЕНЕТО
209
лежителности като Пол Ривър Хаус и Бостънският парк са дадени във всич­
ки скици, докато други части от града са пропуснати, сякаш не съществуват.
Това е съществена разлика между физическата и когнитивната карта. За да
почувствате по-добре тази задача, отделете няколко минути и нарисувайте
карта на студентския град или на квартала, в който живеете. Като се опитва­
те да го покажете на хартия, вие трябва да превърнете умственото предста­
вяне (когнитивната си карта) във физическа карта, която да може да се раз­
глежда и от други. В каква степен познавате студентския град или квартала
си е най-важният фактор, от който ще зависи точността на вашата карта.
Колкото по „на ти“ сте с него, толкова по-подробно е вашето умствено пред­
ставяне и по-точна ще е нарисуваната от вас карта (Evans, 1980).
Изследванията показват, че когнитивните карти се изграждат въз основа
на „ориентири“ (библиотека, поликлиника, вашето общежитие), пространст­
вени отношения между тези важни места (библиотеката е точно зад общежи­
тието) и схема на пътищата (маршрутите, по които се движите), необходима,
за да стигнете от едно място до друго (Evans, Marrero, Butler, 1981; Garling,
Book, Lindberg, 1984). Когнитивната карта на една географска област изпъл­
нява важна адаптивна функция. Тя ви дава възможност да се придвижвате от
едно място до друго с минимум усилия и мислене. Без нея ще ви трябва фи­
зическа карта, за да стигнете до аудиторията за следващата лекция или дос­
та ще се лутате, докато накрая случайно я намерите, или пък така ще се
объркате, че отчаяни ще се предадете. Така че когнитивните карти органи­
зират информацията в паметта, като определят местоположението и прост­
ранственото разположение на характеристиките на околната среда.
ф и г у р а 6.18. Радиален лабиринт е
осем ръкава. К огато плъх се постави 6
центъра на лабиринта, в края на всеки ръ­
кав се слага купичка с храна т а к а , че да не
се вижда. Плъхът подобрява изпълнението
на задачата да намира х р ан ата, к а т о вли­
за във всеки ръкав само веднъж. Плъховете
и м а т пространствена п ам ет, к оято им
помага да запом нят разположението на
х р ан ата и п ъ т и щ ат а, по които вече са
минали.
210
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
Пространствена памет при животните
Тясно свързано с трудовете върху когнитивните карти е изследването на прост­
ранствената памет при животните, проведено от Дейвид Олтън и неговите коле­
ги (Olton, 1979; Olton, Samuelson, 1976). За да изследва паметта на плъхове за мес­
тоположения, Олтън конструира т. нар. радиален лабиринт, който има осем ръ­
кава, излизащи радиално от централна площадка-кръстопът (фигура 6.18). Той
поставя купичка с храна в края на всеки ръкав и слага гладния плъх в централна­
та площадка кръстопът. Олтън се интересува от това как плъховете ще кръстос­
ват напред-назад, докато намерят храната. Ще правят ли грешки, като влизат в
ръкави, където вече са били и са изяли храната, ще запомнят ли по някакъв на­
чин предишните си избори и ще избягват ли пътищата, по които вече са минали?
Олтън и Самуелсън установяват, че животните почти винаги избират ръ­
кав, в който не са влизали преди. Плъховете обаче не преминават по ръкави­
те последователно по посока на часовниковата стрелка или обратно. Как
разбират по кой ръкав вече са минали? Има няколко възможни обяснения.
Може би те подушват храната в ръкавите, където още не са били. Или пък
маркират с урина ръкавите, в които са били, и използват обонянието си, за
да избегнат повторното влизане в тях.
Изследователите проверяват тези възможности по няколко начина. В един
експеримент те поставят отново храна в посетените вече ръкави. Ако мириз­
мата на храна е решаваща, животните би трябвало отново да влязат в тях. Това
не се случило. В друг опит изследователите премахват по хирургически път
обонянието на плъховете и установяват, че те продължават да влизат в ръка­
вите, в които още не са били. Ясно е, че не миризмата на храна или урина ръ­
ководят поведението на плъховете. Систематичното елиминиране на няколко
предположения, включващи миризма и допир, показват, че животните дейст­
ват успешно при намиране на храна в радиалния лабиринт въз основа на прос­
транствената си памет. С други думи, плъховете си cnoAinnm къде са били.
Олтън и Самуелсън изследват възможностите на пространствената памет
при плъховете, като им позволяват да влизат само в няколко ръкава на ла­
биринта. Тогава ги поставят затворени в централната площадка и завъртат
целия лабиринт на 45 градуса. След това ги пускат, за да го изследват. Сега
вече проучените ръкави се намират на мястото на непроучените. Ако плъхо­
вете правят избора си въз основа на разположението, което са запомнили, те
ще започнат да грешат, като влизат повторно в ръкавите, в които вече са
били. Точно това става. Ясно е, че плъховете запомнят разположението на
храната в радиалния лабиринт въз основа на неговото пространствено разпо­
ложение (Beatty, Shavalia, 1980; Roberts, Van Veldhuizen, 1985).
Учене чрез наблюдение
Всекидневното учене става по косвен начин. Ние наблюдаваме други хора и
гледаме дали действията им се подкрепят или наказват. Ученето чрез наблю­
дение (observational learning) е заучаване на непредвидени събития в околна­
та среда чрез наблюдаване на чуждите действия. Много умения могат да се
усвоят само чрез проби и грешки (да се научиш да караш колело или да плу­
ваш), докато други най-добре се усвояват чрез наблюдението (да разпозна­
ваш отровните змии). Способността да се учим чрез наблюдение ни дава въз­
можност да извличаме полза от успехите и провалите на другите, без да се
заемаме с учене чрез проби и грешки, което отнема много време.
Учене чрез наблюдение при животните
Помислете върху това...
Вече видяхме, че чрез класическото обуславяне могат да се придобият фо­
бии. Прякото травматично обуславяне обаче не е единственият начин да се
получи фобия. Тя може да възникне и като наблюдаваме как други хора пре­
живяват страх. Психоложката Сюзан Минека и нейните колеги използват
маймуни, за да изследват тази възможност.
Дивите маймуни имат силен страх от змии, който изглежда не е вроден, за­
щото маймуните, отгледани в лаборатория, не го проявяват. Минека и нейни­
те сътрудници искат да видят дали маймуните, отгледани в лаборатория, биха
могли да получат фобия само като гледат как други маймуни изпитват страх.
За да установят това, те вземат две групи маймуни - диви маймуни, които се
страхуват от змии, и лабораторни маймуни, които нямат такъв страх. По вре­
ме на изследването маймуните от всяка група трябва да отидат до една прозрачна кутия, за да получат храна. Когато кутията съдържа неутрален обект
като дървено блокче, дивите маймуни го взимат с готовност. Но когато в ку­
тията има змия, те не само че се дърпат назад, но и правят гримаси, държат се
за решетките и проявяват и други признаци на силен страх. За разлика от тях
лабораторните маймуни въобще не се влияят от съдържанието на кутията.
За да видят дали лабораторните маймуни ще се плашат от змии, след като
са наблюдавали дивите си братовчеди, изследователите слагат някои от тях
на такива места, откъдето много добре се вижда какво правят дивите майму­
ни, когато изпълняват задачата. Останалите гледат експеримента на телеви­
зионен екран на друго място. И в двата случая маймуните „наблюдатели“ по­
лучават страх от змии, който трае поне три месеца (Mineka, Davidson, Cook,
Keir, 1984). Тези резултати показват ясно, че фобиите могат да бъдат науче­
ни чрез наблюдение (Cook, Mineka, 1990). Между другото, те показват също,
че маймуните могат да се учат дори като гледат телевизия.
Х о р а та ч е ст о п о д ч е р т а в а т , че о п и т ъ т
е най-добрият учител. Дали т о в а е вярно, или е по-добре да се учим, к а т о наб­
лю даваме нечие чуждо преж ивяване?
Какви са разликите между учене чрез
проби и грешки и учене чрез наблюдение?
Учене чрез наблюдение при деца
Психологът Алберт Бандура прави класическа демонстрация на учене чрез наб­
людение при хора (Bandura, 1965). В едно от неговите изследвания група деца на
предучилищна възраст наблюдават възрастен актьор да напада голяма надуваема кукла „Бобо, клоунът“. Когато по-късно са оставени едно по едно насаме с
куклата, децата често имитират действията на възрастния. Те също като него
щипят и ритат куклата. Други деца пък наблюдават как актьорът получава наКОГНИТИВНИ АСПЕКТИ НА У Ч Е Н Е Т о 2 1 1
г
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
Р азл и ч н и видове уч ен е
Когнитивно учене
и учене чрез наблюдение
Класическо обуславяне
Инструментално обуславяне
Определение
Ученето се основава върху връзката
между условен и безусловен дразнител
Процедура
Когато неутрален дразнител се даде
заедно с безусловен дразнител, който
предизивиква безусловен рефлекс,
неутралният става условен дразнител,
който предизвиква условен рефлекс.
Пример
Семейна двойка започва да харесва
италианска опера, защото тя се
изпълнява винаги, докато се хранят
в своя лююбим италиански ресторант.
Учене на зависимостта между реакцията
и последиците от нея чрез средствата
на подкреплението и наказанието.
Учене на зависимостта между
реакцията и последиците от нея чрез
наблюдаване действията на другите.
Една реакция ще повиши честотата си
на поява, ако се подкрепя, или ще я намали,
ако се наказва. Реакциите могат да са
резултат от проби и грешки или да се
формират чрез селективно подкрепление.
Играч хвърля пари в игрален автомат
защото понякога получава възнаграждение
с малък „джакпот".
Наблюдател гледа как актьор изпълнява
някакво действие и въвежда
в паметта си умствено представяне на
това, което се е случило, и дали
то е било подкрепено или наказано.
Дете развива страх от куче, след като
е видяло как най-доброто му
приятелче е било ухапано от куче.
казание за агресивното си поведение и след това съвсем малко от тях нападат
куклата Бобо. Когато обаче по-късно тъкмо тези деца са наградени за това, че
имитират поведението на възрастния, те с готовност повтарят действията му.
Бандура установява, че в сравнение с други деца, които не са гледали агресивния
актьор, всички, които са го виждали да напада куклата, са усвоили агресивни
действия. Дали обаче те ще изпълнят тези действия, зависи от това какво точно
са видели, че му се случва. Отново се убеждаваме, че ученето и извършването на
действие не са едно и също нещо. Независимо дали децата извършват насилст­
вените действия, които са гледали, изследванията на Бандура показват, че те
придобиват склонността да нараняват просто като наблюдават как други хора се
държат агресивно. Следователно ученето чрез наблюдение ни дава възможност
да разбираме последиците от поведението си само като гледаме поведението на
другите. Като изграждаме вътрешно представяне на такива епизоди в паметта
си, ние научаваме връзките между действията и последиците от тях, без да пла­
щаме евентуалната цена на ученето чрез проби и грешки.
Очакване
В процеса на образуване на връзки между действия и последици хората и жи­
вотните формират също така и очаквания: „Като зная какво съм преживял,
какво мога да очаквам в бъдеще?“ Преди много години психологът О. JI.
Тинкълпо прави една от най-неоспоримите демонстрации на учене чрез
очакване (Tinklepaugh, 1928). Той позволява на една маймуна да го наблюда­
ва, докато слага банан под една от две купички. Когато й разрешава да си из­
бере купичка, тя избира по-често купичката с банана. След няколко опита
Тинкълпо заменя банана със зеле, без вече да даде възможност на маймуна­
та да го види. Когато след това й позволява да вземе храната, Тинкълпо съ­
общава за следното събитие:
“Тя скача от стола, втурва се към съответната купичка и я вдига. Протя­
га ръка да вземе храната. Но ръката й се отпуска на пода, без да я докос­
не. Тя поглежда към зелето, но (макар все още много гладна) не го докос­
ва. Оглежда внимателно под купата и около нея. Вдига купата и я прег­
лежда внимателно отвътре и отвън. От време на време се обръща към
присъстващите в стаята наблюдатели и им крещи с очевиден гняв. След
212
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
няколко секунди търсене тя поглежда към другата купа, за която е била
научена да не търси нищо под нея, и тогава отива до близкия прозорец.
Зелето остава недокоснато на пода.“ (Tinklepaugh, 1928)
От това ранно проучване на Тинкълпо и от по-новите изследвания знаем, че
както животните, така и хората могат да формират очаквания в задачите за на­
учаване (Colwill, Rescorla, 1985; Miller, Spear, 1985). Един от най-удивителните ре­
зултати в тази област е получен в изследването на Елизабет Каиалди и Дейвид
Милър (Capaldi, Miller, 1988). Те установяват, чс плъховете могат да броят и че
тяхното броене влияе върху поведението им. В редица остроумни проучвания из­
следователите измерват скоростта, с която плъховете пробягват по права пътеч­
ка от стартовата кутия до кутията цел. Всеки плъх преминава през редуващи се
схеми от проби, в които храната или е налице, или липсва в кутията цел. Напри­
мер една схема от проби се състои от комбинацията П-П-Н (Подкрепление Подкрепление - Няма подкрепление). Това означава, че подкрепление в кутия­
та цел се дава при първите две проби (пробягвания), но не и при последната.
Другата схема от проби е Н-П-П-Н. В този случай подкрепление се дава само
при втората и третата проба. Плъховете са подложени на тези серии от проби в
редуваща се последователност. След около 12 повторения на всяки серия ско­
ростта на плъховете се забавя само по време на третата проба в комбинацията
П-П-Н и четвъртата проба в комбинацията Н-П-П-Н, чиито крайни проби са без
подкрепление. Според Капалди и Милър по-бавното тичане по време на край­
ните проби без подкрепление е резултат от способността на плъховете да броят
пробите с подкрепление. Ако предишните две проби са с подкрепление, следва­
щата проба трябва да бъде неподкрепена. Следователно няма и възнаграждение,
ако животното тича по-бързо. Тази интерпретация на поведението на плъха по­
казва, че очакването за липса на награда ръководи поведението на животното
по време на крайните проби в комбинациите и че очакването се основава на бро­
ене. В случая плъховете извършват проста аритметика.
Накратко, изследванията върху когнитивните аспекти на ученето показ­
ват, че то не е механичен процес на „отпечатване“ в паметта. Ж ивотни и
хора оценяват заобикалящата ги среда. Те реагират въз основа на възприяти­
ята си за възможните последици от собствените действия. Психолозите вече
не разглеждат ученето като резултат от въздействието на околната среда
М ож ем ли да с т а н е м агр еси вн и чрез
н аблю ден и е? Снимките на най-горния
ред показваш агресивни действия на
възрастен човек към голяма кукла - Бобо
клоуна. След к ат о са видели агресивното
поведение на възрастния, д ец ата са
склонни да му подраж ават. Много о т
то ва, което сме научили, усвояваме, к ат о
наблюдаваме как го п р авя т другите.
КОГНИТИВНИ АСПЕКТИ НА У Ч Е Н Е Т о 2 1 3
върху пасивни обучаващи се. Сега те са убедени, че хората реагират активно
на своите преживявания в заобикалящата ги среда (Fountain, 1990; Lucas,
Timberlake, Gawley, Drew, 1990 и др). Те се питат: „Каква е ползата от инфор­
мацията, получена от околната среда?“ Ж ивотните и хората имат по-голям
шанс да оцелеят, ако могат да се приспособяват към променящите се усло­
вия, като научават отношенията в околната среда, вместо просто да реагират
по един и същ неизменен и механичен начин.
ПЕРСПЕКТИВИ
В тази глава използвахме еволюционната, поведенческата
и когнитивната перспектива, за да очертаем областта на
ученето. Според еволюционната перспектива
нашето поведение се влияе от комбини­
раното въздействие на собствените ни
гени и факторите на средата, които
са били съществени за оцеляване­
то на предците ни. Позовахме се
на еволюционната перспекти­
ва, когато разгледахме влия­
нието на Дарвиновата теория
за еволюцията върху пионер­
ските изследвания на Торн­
дайк за ученето. Ролята на
еволюционните фактори за
ученето бяха разгледани също
и във връзка с изследванията
върху асоциативния уклон защо едни асоциации са по-лесни
за заучаване от други. Поведенческа­
та перспектива акцентира върху наблюдаемото поведение и се опитва да го съотнесе със събития в заобикалящата среда. Пос­
лужихме си с поведенческата перспектива, когато разгле­
дахме как техниките на обуславяне могат да се използват,
за да се промени нежелателното поведение на човека. От­
ново използвахме тази перспектива, когато обсъждахме
проблемите на поведенческата медицина, за да
покажем как чрез методите на обуславя­
не може да се помогне и на хора със
здравословни проблеми. Когнитив­
ната перспектива разглежда обу­
чаващите се като същества, ко­
ито активно преработват, ор­
ганизират и запазват в памет­
та си информацията от заоби­
калящата ги действителност
за по-късна употреба. Предс­
тавихме изследвания, прове­
дени в рамките на когнитив­
ната перспектива, за да пока­
жем, че както хората, така и
животните създават когнитивни
карти, използват пространствена
памет, включват се в учене чрез наб­
людение и формират очаквания. В
следващия раздел ще покажем как тези три
перспективи си взаимодействат, за да разберем
как различните животински видове се приспособяват към
света, в който живеят.
Взаимодействия: Учене и адаптация
По-рано определихме асоциативното учене като зауча­
ване на случайни съвпадения или зависимости между
събития в заобикалящата действителност. Доколко
всеобща е тази форма на учене? Психологът Грегъри
Кимбъл казва, че основният проблем на асоциативния
подход към ученето се състои в това, че не отчита раз­
ликата между индивиди и цели животински видове
(Kimble, 1985). Старото схващане, че съществуват само
един или два вида учене и че едни и същи закони на
ученето са присъщи на всички животински видове,
сега се смята за сериозна грешка (Leahey, Harris, 1989;
Schwartz, 1989). Изследванията през последните 25 го­
дини показаха, че ученето е адаптивна черта, формира­
214
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
на в хода на еволюцията, за да подпомага приспособя­
ването на организмите към специфичната им среда.
На няколко пъти досега засягахме този въпрос.
Ограничения на ученето
Например фактът, че при плъховете в лабиринта се
наблюдава латентно учене, означава, че може би те
са наследствено програмирани да формират простран­
ствени представи. Обикновените плъхове живеят по
мазетата, където пространствената памет би трябвало
да им е много необходима. По същия начин изследва­
нията върху биологичната предразположеност показ­
ват, че както животните, така и хората запомнят ня­
кои асоциации лесно, а други изобщо не могат да на­
учат. Трудовете върху вкусовите отвращения са спе­
циално посветени на този въпрос.
И зследователите на паметта например са откри­
ли, че плъховете научават вкусовото отвращение
чрез опитване, а не от външния вид на храната, за­
щото ядат нощем при лоша видимост. Така че вку­
сът е по-добър ориентир, за да се избегне отровена­
та храна, отколкото външният й вид. От друга стра­
на, пъдпъдъците се хранят денем при много добра
видимост и също могат да придобият вкусовото отв­
ращение, ако се разболеят, след като са яли нова хра­
на. За разлика от плъховете обаче те свързват бо­
лестта с вида на храната, а не с вкуса й (Wilcoxon,
Dragoin, Krai, 1972). Тези примери илюстрират взаи­
модействието между еволюционната и поведенчес­
ката перспектива. Те показват, че пътят, който се из­
минава от мястото, което едно животно заема в
околната среда, и еволюционното му минало в голя­
ма степен определят начина, по който то се научава
дори и на най-простите връзки (Leahey, Harris, 1989).
Те също са категорично доказателство, че принци­
пите на класическото и инструменталното обуславя­
не не са твърди универсални закони на ученето, кои­
то действат при всички животни и при всякакви си­
туации. Те са широко разпространени видове специ­
фични и ситуативно обусловени процеси, които до­
пълват общите процеси на учене. Например хората
изглежда са единствените, които са генетично пред­
разположени да научават език. М акар че шимпанзета са били обучени на елементи от езика на жестове­
те, в глава 8 ще видим, че те усвояват тези умения
много трудно. За сравнение двегодишни деца лесно
научават езика дори без никакво систематично обу­
чение. Изглежда че хората притежават когнитивна
предразположеност да усвояват език така, както
ш импанзетата не могат (Kimble, 1985).
Асоциативно и когнитивно учене
Изследванията върху когнитивното учене добавят още
един елемент на сложност към нашето описание на уче­
нето. Асоциативното и когнитивното учене са доста раз­
личните процеси, които са открити в различна степен
при различни животни (Premack, 1983). При хората те се
допълват взаимно в различни естествени ситуации на
учене. Да се върнем към обсъждането на формирания
чрез класическо обуславяне страх след гледане на фил­
мите „Психо“ или „Челюсти“. Този страх от душа или
акулите се е придобил при учене чрез наблюдение и ос­
тава в латентна форма, докато душът или плуването ни
напомнят за това, което по-рано сме преживели, като
сме се поставили на мястото на друг. И двете форми на
учене въздействат върху нашето поведение, и двете са
важни за неговото приспособяване. Асоциативното и
когнитивното учене ни дават възможност да оценяваме
информацията от стимулите, да съдим за важността на
различни събития и да реагираме въз основа на случай­
ните връзки между тях, които сме възприели в минало­
то. Всичко това е необходимо за приспособяването. Как­
то при животните, така и при нас мястото ни в средата и
еволюционното ни минало определят кои случайни
връзки между събитията ще срещаме и в бъдеще. Спо­
собността ни да си спомняме кои са сигналите за важни
събития и да отбелязваме какви последици от кои дейс­
твия следват не само че ни помага, но е и решаваща за
нашето оцеляване. При нас ученето и адаптивното пове­
дение включват взаимодействие между еволюционните,
поведенческите и когнитивните процеси.
ВРЪЗКИ
Разбирането на ученето е неразделно свързано с разбирането на други области о т психологията.
Ето някои други глави на тази книга, където също се разглежда ученето.
Глава 7
П а м ет
Включва изследвания върху биологичните основи
на ученето и паметта.
Глава 8
Език и мислене
Обсъжда как се научава езикът.
Глава 10
М отивация и емоции
Глава 11
Р азви ти е на б е б ет о и д е т е т о
Анализира ролята на ученето за сексуалната мотивация.
Представя материал върху развитието на когнитивното
и социалното учене при кърмачета и деца.
Глава 13
Личност
Обсъжда проблемите на социалното учене и личността.
КОГНИТИВНИ АСПЕКТИ НА УЧЕНЕТО
215
РЕЗЮМЕ
Въведение
1. Ученето е относително постоянна промяна на поведението или на по­
веденческия потенциал, която се дължи на оп и та.
2. В началото на XX век Иван Павлов дава първите експериментални до­
казател ства за асоциативното учене при кучета. Д окато изследва
храносмилателната им система, Павлов открива, че гладните кучета
о т д е л я т слюнка, когато ви дят хора или обекти, свързани с даването
на храна. Този вид асоциативно учене с т а в а известен к ат о класичес­
ко обуславяне.
3. Съвременникът на Павлов Едуард Торндайк изследва различен вид асо­
циативно учене. Вместо да наблюдава асоциациите между стим улите
и реакциите, Торндайк изучава как к о т к и т е изграж дат връзки между
стимул и реакция, докато се у ч а т да и збягат о т ку ти я ребус. Тази
форма на асоциативно учене чрез проби и грешки се нарича инстру­
ментално обуславяне.
Класическо обуславяне
4. Павловското класическо обуславяне се основава на вродени механизми за
свързване на безусловен дразнител с условни дразнители. Чрез съвмес­
т н о подаване на неутрален дразнител к а т о звънец и безусловен драз­
нител к ат о храна н еутралн ият дразнител с т а в а условен и предизвик­
ва условен рефлекс.
5. Веднъж създаден, условният рефлекс може да се генерализира и върху
дразнители, които приличат на условния дразнител. Ако обучението оба­
че продължи, при което само условният дразнител е последван о т безусло­
вен, това ще доведе до дискриминация (различаване), т а к а че единстве­
но условният дразнител ще предизвиква условен рефлекс. Когато безуслов­
н и ят дразнител повече не се появява след условния, върху условния рефлекс
започват да действат процеси на погасяване и то й повече не възниква.
6. Изследванията показват, че връзка между дразнители се създава, кога­
т о условният дразнител действа к а т о сигнал за п оявата на безусло­
вен дразнител.
И н струм ентал но обуславяне
7. Инструменталното обуславяне е форма на асоциативно учене, ко­
я т о се отн ася до последствията о т реакциите, формирането чрез
м етода на последователното приближение се използва, за да се израбо­
т и ново поведение. Това став а , к а т о всяка една стъ п ка о т серия мал­
ки поведенчески стъпки внимателно се подкрепя по п ъ т я към новото
поведение. В общия случай колкото по-голямо е количеството на подк­
реплението и с колкото по-малко закъснение т о се подаде, толкова подобър ще е р е з у л т а т ъ т о т ученето. При инструментално обусловени­
т е рефлекси се наблю дават генерализация, дискриминация и по­
гасяване също как то и при класическото обуславяне.
8. Схемата на подкрепление е отнош ението между реакция и подкре­
пител. При непрекъснатото подкрепление се подкрепя всяка реак­
ция, при периодичното подкрепление се подкрепят само някои ре­
акции или подкреплението се дава на определени периоди о т време. Че­
т и р и т е различни схеми на периодично подкрепление са: схеми с фик­
сирано отношение, променливо отношение, фиксиран интер­
вал и променлив интервал.
9. Положителните и отрицателните подкрепления се използват,
за да се увеличи ч е с т о т а т а на желано поведение, докато погасяване­
т о и наказанието се прилагат, за да се налши броят на нежелани ре­
акции или пък за да се премахнат напълно. Н аказанието може да бъде
ефективно, когато се прилага заедно с положителни подкрепления т а к а се п о ст и га т no-желани форми на поведение.
10. Поведенческата медицина и н тегри ра н аш и те знания за пове­
дени ето и м едицината, за да допринася за подобряване на здраве­
т о и да се бори с б о л ести те. Биологичната обратна връзка е
т е р а п е в ти ч н а процедура, к о я то се основава на о п ер а н т н о то обус­
лавяне. Хора, обучавани чрез м ет о д а на биологичната о б р атн а
216
ГЛАВА 6. УЧЕНЕ
връзка, се н ау ч ав ат да регули рат някои о т неволевите автоном ни
процеси.
Когнитивни асп ек т и на уч ен ето
11. Познанието при ж ивотните е термин, който се о тн ася до изпол­
званото о т т я х вътреш но представяне к ат о основа за действие. Яв­
ления, к а т о когнитивни карти и латентно учене, пространст­
вена памет, учене чрез наблюдение и очакване, са примери за ког­
нитивни процеси. Например изследвания върху ученето чрез наблюде­
ние показват, че ж и во тн и те и хо р ата м огат да усвоят наличието на
определени взаимовръзки в околната среда, к ат о наблюдават дейст­
вия, извършвани о т други.
12. Изследванията върху асоциативното и когнитивното учене показват,
че х ората оценяват сти м у л н ата информация и реагират въз основа
на възприетите зависимости. Тази способност да о тб ел язват съби­
т и я т а в околната среда и да запом нят последствията о т действия­
т а си им дава възможност да се приспособяват и да оцеляват.
13. Принципите на класическото и и н струм енталното обуславяне не са,
как то някога се е см ятало, строги универсални закони на ученето, ко­
и то д е й с тв а т при всички животински видове и във всякакви ситуации.
К акто асоциативното, т а к а и когнитивното учене са твърде различ­
ни процеси на учене, които се наблю дават в различна степен при раз­
личните животни. И двете форми на учене обаче включват действия
за приспособяване към околната среда, които пом агат на ж и во тн и те
и хо р ата да оцеляват.
Изследователски м е т о д и
14. В та зи глава експерименталният метод е използван за изследване
на процесите на учене при различни видове животни. Например то й се
използва при изследване на плъхове, за да се нам ерят доказателства за
обуславянето на вкусово отвращ ение (Garcia et al., 1972), л а т е н т н о т о
учене (Tolman, Honzik, 1930) и броенето (Capaldi, Miller, 1988). Експери­
м ентирането показва също, че к у ч е т а т а м о гат да използват условния
стимул кат о сигнал (Rescorla, 1967), а дец ата и ш и м панзетата са спо­
собни на учене чрез наблюдение (Bandura, 1965; Mineka et al., 1989).
15. М ето д ъ т анализ на случай (case study) е използван, за да се покаже
как процедурите на обуславяне са приложени успешно за промяна на
поведението на жена с анорексия нервоза (Bachrach et al., 1965), на мъж
със заекване (Goldiamond, 1965) и на дете, което изпада в гневен плач
(temper tantrum s) (Williams, 1959).
Теоретични перспективи
16. В т а зи глава са използвани т р и основни перспективи - поведенческа­
т а , когнитивната и еволюционната.
За по-нататъшен размисъл...
1. Помислете за съ вм естната си дейност с други хора през последната сед­
мица. В колко о т тези случаи с т е наблюдавали у себе си реакции или дейс­
твия, които биха могли да са резу л тат о т класическо или инструментал­
но обуславяне? К ато използвате терм ините „стимул“ и „реакция“, дайте
няколко примера за това как всяка о т формите на обуславяне е повлияла
напоследък върху ваш ето поведение в някаква социална ситуация.
2. Н аправете по п ам е т скица на сту д ен тски я град или на квар тал а, в
кой то ж ивеете, и ср авн ете к о гн и ти вн ата си к а р т а с физическа
к а р т а . Нарисували ли с т е някои забележ ителности и лю бимите си
м арш рути между тя х ? Кога използвате ко гн ити вн ите си кар ти ?
И зползвате ли ги всекидневно или само в специални случаи, к о гато
обясн явате на някого как да намери в а ш а та квартира? К огато
обясн явате на някого п ъ т я до вас, защо не му е лесно да ви разбере
и защо на вас ви е трудно да го у п ъ т и т е , без специално да подчер­
т а е т е някои ориентири?
Допълнителна л и т е р а т у р а
Domjan, М. (1993). Domjan and Burkhard's The principles of learning and
Behavior, 3rd ed. Pacific Grove, CA: Brooks/Cole. Учебник за сту д ен ти о т
първите курсове, в който се прави отлично описание на принципите на
учене при хора и ж ивотни.
Gormezano, I. et al., (eds.) (1987). Classical conditioning III, Hillsdale, NJ:
Erlbaum. Водещи изследователи в т а з и област п р ед ставят най-новите
съвременни поведенчески, неврофизиологични и неврохимични изследва­
ния на класическото обуславяне.
Hergenhahn, В. R., Olson (1993). An introduction to theories of learning, 4th ed.
Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall. Обширен преглед на тео р и и те за уче­
н ето и на изследователите в т а з и област о т първите изследвания до
наши дни. Специално внимание се отделя на асоциативното и когнити вн о то учене.
Martin. G.. Pear, J. 11991). Behavior modification. 4th ed. Englewood Cliffs, NJ:
Prentice Hall. К ни гата показва как принципите на учене се прилагат
при лечение на поведенчески разстройства. Многобройни примери
илю стрират приложението на тези принципи във всекидневния жи­
во т.
Miller R. R., Spear, N. Е., (eds.) (1985). Information processing in animals:
Conditioned inhibition. Hillsdale, NJ: Erlbaum. Сборник о т с т а т и и на из­
т ъ к н а т и изследователи в о б л ас тт а на поведението на ж ивотните,
които прием ат повечето когнитивни подходи и подходите за прера­
ботка на информацията при изследване на процесите на учене при жи­
во тн и те.
Roitblat, Н. L., (1987). Introduction to comparative cognition. New York:
Freeman. Изчерпателно въведение в проблемите на мисленето и па­
м е т т а при ж ивотни к ат о прилепи, гълъби, пчели, делфини, маймуни и
човекоподобни маймуни.
Schwartz, В., Reisberg, D. (1991). Learning and memory. New York: Norton.
Пълно, разбираемо, но написано на високонаучно равнище ръководство
по психология на ученето. Този учебник представя по интересен и раз­
бираем начин източнииите, принципите и противоречията в теории­
т е за ученето.
РЕЗЮМЕ
217
Памет
Съдържание на главата
ВЪВЕДЕНИЕ
Основи: Подходи към пам ет т а
К акво се припомня?
Грешки и деформации при припомнянето
ПОСТЪПВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ В
ПАМЕТОВАТА СИСТЕМА
С етивна пам ет
К раткосрочна пам ет
ЗАБРАВЯНЕ
П ричини за забравянето
Значение на опорите за извличането
на информация
Н аруш ения на функциите: Корсаков
синдром и ам н ези я
ФОРМИРАНЕ НА ВИДОВЕТЕ ДЪЛГОСРОЧНА
ПАМЕТ
П овторение наум и дългосрочна пам ет
П ам етови кодове
О рганизация и пам ет
И зследвания и приложение:
фотографска пам ет , м нем онист и и
квалиф ицирана пам ет
ПРИПОМНЯНЕ
БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПАМЕТТА
Е ксплицитна и им плицитна пам ет
М еханизми на п ам етта
Перспективи
Взаимодействия: К он екц и он и зъм и
пам ет
Връзки
РЕЗЮМЕ
Човешката паметова система
е способна да извършва голямо
разнообразие от операции. От
една страна, тя пази
достатъчно дълго
изключително подробни записи
на сетивните образи, за да даде
възможност да бъдат
идентифицирани и
класифицирани зрителни
картини, звукове, аромати,
вкусове и чувства. От друга
страна, паметта записва
нашия опит, за да го
използвала през целия си
живот. И все пак независимо
от голямата сила, с която се
характеризират нашите
спомени, те могат
обезсърчаващо да чезнат.
Можем да си спомниль какво
сме обядвали вчера, но не и
името на човека, с когото
току-що CAte се запознали на
гости. Някои неща изглеждат
лесни за припомняне, а други почти невъзможни.
П ит ър Л индзи,
Д о на лд Н орман, 1977
питайте се да отговорите на следните въпроси, като използвате памет­
та си за имена:
Как се казва училището ви?
Какво е моминското име на майка ви?
Как се казват седемте джуджета в „Снежанка“!
Как се казва съученикът ви, който в трети клас седеше от лявата ви страна?
За да разнищим някои от загадките на паметта - например защо някои
неща се помнят лесно, докато други е трудно или почти невъзможно да бъ­
дат запомнени, - трябва да разберем как действа паметта.
Повечето неща, които преживяваме, са краткотрайни и никога не се случ­
ват отново. Но много събития остават в нас, записани в нервната ни система.
Този запис наричаме п а м е т . Паметта се отнася до способността на животни и
хора да получават, запазват и използват информация или знания (Tulving, 1987).
Нашата памет ни дава възможност да пренасяме хиляди минали събития в нас­
тоящето, дори и такива, които са се случили само веднъж за кратък период от
време. Паметта е забележителна - много неща, които правите, биха били не­
възможни без нея. Без паметта не бихте могли да мислите, да учите, да водите
разговор. Дори чувството ви за собственото „Аз“, за това кой сте зависи от
О
219
Устройство за преработка на инфор­
мация. К ом пю търът може да кодира,
съхранява и извлича информация о т па­
м е т т а си.
Фигура 7.1. Съвременен модел на па-
метовата система. Този модел, адап­
ти ран по Нелсън Коуън, показва взаимо­
отнош ението между т р и т е пам етови
системи (Cowan, 1988). С ети в н а та п ам ет
получава стимулация о т окръж аващ ата
среда. Чрез процесите на разпознаване на
образи сти м ул и те се и дентиф ицират,
кат о се използва информация о т дългосрочната пам ет. А кти ви ран ата област в
дългосрочната п ам е т се нарича кратко­
срочна пам ет. Информацията в краткосрочната п ам ет може да ст ан е център
на вниманието. Ц ентралн и ят процесор,
който управлява движението на информа­
ц и ята, е ч а ст о т дългосрочната п ам ет.
Психолозите и скат да разберат как ин­
формацията се кодира и съхранява в памет о в а т а систем а и как по-късно се извлича
оттам .
220
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
трайността на паметта. Когато се събуждате сутрин, никога не си задавате въп­
роса кой сте, защото вашата памет свързва миналото с настоящето. Помисле­
те - какъв би изглеждал животът без паметта? Той не би бил нищо повече от
серия моментни преживявания, всяко от които е без връзка с останалите.
Като разсъждавахте за това как действа паметта, успяхте ли да си спом­
ните моминското име на майка си, имената на седемте джуджета и името на
съученика си от трети клас? Ако сте успели, способността ви да си припом­
ните тези неща се дължи на три паметови процеса: кодиране, съхранение и
извличане (encoding, storage и retrieval). Когато за пръв път преживеем едно
събитие, трябва да преобразуваме информацията в представяне (representa­
tion), което може да се разположи в паметта (кодиране). Това представяне
трябва да се задържи в нея (съхранение). И накрая, за да можем да го изпол­
зваме, то трябва по-късно да се възпроизведе чрез припомняне (извличане).
За да систематизираме това, което е известно за паметта, ще изследваме про­
цесите, протичащи в нея, и съдържанието й - все едно че изучаваме процесите и
съдържанието на един сложен компютър, който получава информация, извърш­
ва различни операции с нея и я запазва за по-късна употреба. Компютърът е уст­
ройство за преработка на информация, което може да кодира, съхранява и извли­
ча информация. Психолозите не смятат, че човешкият ум е компютър, но те на­
истина са убедени, че често е полезно да мислим за човешката памет като за „сис­
тема, която преработва информация“ и която действа поне отчасти благодарение
на процеси, наподобяващи процесите в компютъра. Този концептуален подход се
нарича преработка на информацията (information processing). Съществува и друг
подход за изучаване на паметта, който се нарича конекционистки (connectionism).
Както вече казахме в глава 4, този подход използва невронните процеси в мозъка
като модел за паметовите процеси. Тук ще приложим и двата подхода.
Преди да започнете да четете тази глава, трябва да придобиете някаква пред­
става за паметовата система. На фигура 7.1 е показан един от последните концеп­
туални модели на паметта, предложен от психолога Нелсън Коуън (Cowan, 1988).
За да разберете как работи този модел, си представете, че току-що сте позвъни­
ли на „Справки“ и сте чули телефонния номер на любимия ви ресторант. Вие за­
почвате да преработвате информацията от момента, когато сетивата ви я полу­
чат отвън - в случая звуците от гласа на телефонистката. Тези непреработени се­
тивни сигнали се съхраняват в краткотрайна сетивна памет (brief sensory store)
- регистър с голям обем, който се отнася до всичките сетива. Той задържа сетив­
ната информация, за да осигури време на механизмите за разпознаване на обра­
зи (описани в глава 4) да я преобразуват в по-смислена форма. В процеса на разЦентрален процесор
Насочва вниманието
и контролира
волевите процеси
ЦЕНТРАЛЕН ПРОЦЕСОР
Д е й с тви е
(изход)
Кр атко ср о чна п а м ет
Активираната област в
дългосрочната памет.
Тя може да съхранява
ограничено количество
информация, която е
достъпна за кратък
период от време
Дългосрочна п а м е т
Дългосрочна п а м е т
К р а тк о тр а е н
се ти ве н
реги стър
Стимул от
външната среда
(вход)
С ети вн а п ам ет
Компонент на паметта,
който задържа сетивната
информация за много
кратко време след
прекратяване действието
на стимула
Относително
постоянна част на
паметовата система,
която е хранилище
на всичко, което знаем
познаване на образи звуковете, произнесени от телефонистката, се идентифици­
рат въз основа на знанията, намиращи се във вашата дългосрочна памет (long­
term store) - хранилището на всичко, което знаете. В този момент звуковете се
преобразуват в телефонен номер (828-5585), за който започвате да си мислите.
Според този паметов модел телефонният номер, за който си мислите или „го
повтаряте наум“, се съхранява в краткосрочната памет (short-term store). Това е
тази част от дългосрочната памет, която е активна в момента и може да се проме­
ня бързо, ако насочите вниманието си другаде. Например ако някой приятел ви
прекъсне с въпрос („В колко часа започва филмът?“), може много бързо да забра­
вите номера. Ако обаче телефонният номер вече е запомнен, можете да го извли­
чате от дългосрочната си памет многократно. Според посочения паметов модел
извличането включва „реактивиране“ на тази част от дългосрочната памет, къде­
то се намира телефонният номер. Когато това стане, номерът отново попада в
краткосрочната памет и вие можете да съсредоточите вниманието си върху него.
От нашата наистина неограничена дългосрочна памет можем да извлечем
всякаква информация - името на момчето или момичето от първата катастро­
фа на кола, която сме видели, вкуса на студена бира и топла гшца, топлината
на слънчевите лъчи, които са ни огрявали, докато сме плували в океана. В riaметовия регистър можем (или поне си мислим, че можем) да намерим споме­
ни за дома, в който сме живели като малки, както и за приятелите ни точно
такива, каквито са били. Както ще видите в тази глава, дългосрочната памет
може да ни измами - понякога не си спомняме нещата точно както са се слу­
чили. Може и ^да ни разочарова - когато не успяваме да си спомним неща, за
които сме мислили, че знаем много добре. Въпреки че тези грешки и провали
са доста неприятни, те ни дават много сведения за функционирането на памет­
та. Те показват още, че човешката памет се различава от паметта на един
електронен компютър, който винаги извлича информацията по един и същ на­
чин (Estes, 1980). Тук ще обясним защо паметта често работи много успешно
и защо понякога се проваля. Ще разгледаме няколко метода за подобряване на
паметта и ще опишем няколко загадъчни паметови разстройства, които могат
да ни кажат много за нормалното й функциониране. Използвайки като пъте­
водител паметовия модел, показан на фигура 7.1, ще разгледаме свойствата на
всичките му съставни части - от сетивната до дългосрочната памет.
ОСНОВИ
Подходи към паметта
Изучаването на паметта започва през втората половина на XIX век, когато
психологията е все още в детската си възраст. От всички ранни проучвания
най-голямо значение имат изследванията на Ебингхаус върху запомнянето
на словесен материал.
Херман Ебингхаус
Херман Ебингхаус (1850-1909) е роден в Германия, където следва филосо­
фия. Той се интересува как методите на естествознанието могат да се прила­
гат при изучаването на паметта. След като защитава докторската си дисер­
тация, случайно попада на екземпляр от „Елементи на психофизиката“ на
фехнер в малка френска антикварна книжарница. Разбирайки колко същес­
твен е фехнеровият подход за изучаване на усещанията (вж. глава 3), Ебинг­
хаус охотно следва примера му и прилага експерименталния метод и коли­
чествените измервания при изследванията на паметта. Той започва работата
си през 1879 г., а в 1885 г. издава класическата си монография „Памет“.
Херман Ебингхаус. Ебингхаус е първи­
я т , който използва научни методи за сис­
тем ати ч н о изследване на п а м е т т а . Него­
ви те оригинални количествени измерва­
ния на п а м е т т а са описани в класическия
му труд „П амет“, публикуван в 1885 г. В
посвещението на в ъ тр еш н ата заглавна
страница четем: „О т най-древния проб­
лем ще създадем най-новата наука.“
За да изучи паметта, Ебингхаус използва себе си като единствено изслед­
вано лице. С невероятно търпение и упорство в продължение на години той
заучава списък след списък безсмислени срички (например МИВ, ТАН,
ВОК). Като използва над 2000 стимула от този вид, Ебингхаус съставя спи­
съци по 12 и повече безсмислени срички и ги чете на глас под такта на мет­
роном. След като прочете даден списък, той се опитва да си спомни съдър­
жанието му, отбелязвайки си колко пъти е трябвало да го повтори, преди да
го запомни правилно. Ебингхаус установява, че за списък от седем или осем
срички е достатъчно едно прочитане, за да може да го възпроизведе бързо и
правилно. За по-дългите са необходими допълнителни повторения. Колкото
по-дълъг е списъкът, толкова повече повторения са му необходими, за да
постигне идеално активно възпроизвеждане.
След като заучи един списък, Ебингхаус проверява паметта си, като го
възпроизвежда след различни периоди от време. Използвайки първата безс­
мислена сричка в списъка като опора, той се опитва да възпроизведе остана­
лите. Ако не може да си ги спомни изцяло, отчита броя на повторенията, не­
обходими за новото, пълно заучаване на списъка. Ебингхаус измерва
паметовото изпълнение чрез броя на повторенията при новото заучаване
(relearning), които са му необходими, за да достигне първоначалния критерий
(безпогрешно възпроизвеждане). Той определя това като процент на спесте­
ните повторения (savings score). Спестяване на повторения в новото заучава­
не се наблюдава тогава, когато са необходими по-малък брой повторения, за
да се запомни списъкът, в сравнение с броя на повторенията при първоначалното му заучаване. Ебингхаус открива, че колкото по-голям е интервалът от
време между първоначалното заучаване на списъка и повторното му зауча­
ване, толкова повече повторения са необходими. С други думи, колкото поголям е интервалът от време между първоначалното и повторното заучава­
не, толкова по-силно е забравянето. Това отношение между спестените пов­
торения и времето между първоначалното и повторното заучаване е най-из­
вестното откритие на Ебингхаус. То е познато като крива на забравянето
(фигура 7.2). Днес името на Ебингхаус се свързва с включването на научно­
то изследване на паметта в психологията.
Фредерик Бартлет
фредерик Бартлет. Б а р т л е т показа по
какъв начин припомнянето зависи о т
грешки и нарушения. За да види как споме­
н и те се променят с времето, вместо без­
смислени срички, които са много популяр­
ни по негово време, Б а р т л е т използва все­
кидневни стимули к а т о думи, предмети и
свързани текстове. Класическата му кни­
га „Запомняне“ е публикувана в 1932 г.
222
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
През 20-те години на XX век английският психолог фредерик Бартлет
(1886-1969) подхожда по различен начин към изучаването на паметта. За
разлика от Ебингхаус Бартлет се интересува по-скоро от съдържанието на
това, което се запомня, а не от броя на повторенията, необходими за запом­
нянето му. Вместо да измерва трайността на запаметяването, той се интере­
сува дали съдържанието на спомените ни се променя с времето.
Бартлет обобщава резултатите от изследванията си в книгата „Запомня­
не“, издадена през 1932 г. Той създава метода на последователните репро­
дукции (method of serial reproduction), за да покаже влиянието на социалните
фактори върху запомнянето. Същността на метода е, че на участник в изс­
ледването се дава стимул - например рисунка на бухал, а после той трябва да
нарисува бухала по памет. След това рисунката му се показва на друг участ­
ник, който повтаря задачата - поглежда рисунката и я рисува по памет. След
няколко повторения на този процес Бартлет сравнява последната рисунка
репродукция с оригиналната рисунка на бухала и забелязва, че в една от се­
риите репродукции бухалът се е превърнал в котка (фигура 7.3).
Най-известната процедура на Бартлет е методът на повторната репро­
дукция (method of repeated reproduction). При него хората прочитат приказка
или разказ и след това трябва да ги възпроизведат. Бартлет открива, че въз­
произвеждането често се характеризира с много пропуски, опростявания и
трансформации на първоначалния текст. Днес си спомняме за Бартлет, за­
щото той показа, че нашата памет за събития често е размита и непълна, и
ф и г у р а 7.2. Ебингхаусова крива на
забравянето. Използвайки себе си като
единствено изследвано лице, Ебингхаус
о т ч и т а процента спестени повторения
при новото заучаване на списък о т безс­
мислени срички спрямо времето, изминало
о т първоначалното му заучаване. Той ус­
тановява, че забравянето настъпва бързо
веднага след заучаването и после намалява
постепенно.
Време о т първоначалното заучаване
(в дни)
Ф и гура 7.3. Методът на последова­
телните репродукции. Една о т задачи­
т е на Б а р т л е т за изследване на п а м е т т а
е м е т о д ъ т на последователните репродук­
ции. При нея на участника в експеримента
се показва рисунка на бухал. След половин
час то й тр ябва да я нарисува по пам ет.
П ървата репродукция е доста точна. Ко­
г а т о обаче я показват на следващия учас­
тн и к, за да я нарисува, а неговата - на
следващия и т.н ., т .е . когато процедурата
се повтори многократно, рисунките пос­
тепенно се изм енят о т репродукция на бу­
хал до репродукция на котка. Б ар т л ет из­
ползва т а з и задача, за да изследва социал­
н и те фактори при запомнянето,
Оригинална рисунка
установи, че запълваме дупките в паметта си, като правим логически заклю ­
чения за това „какво трябва да е било“.
Различните подходи на Ебингхаус и Бартлет се използват в много от покъсните изследвания в тази област. Когато се спрем на припомнянето и заб­
равянето, ще видим какво влияние са оказали количествените измервания,
върху които набляга Ебингхаус, и качествените промени, които пък подчер­
тава Бартлет. Преди това обаче ще разгледаме как информацията постъпва
в паметовата система, защото, преди да има памет, трябва да има някакво
преживяване, което да се припомня.
Постъпване на информация
в паметовата система
Дали всичките ни преживявания пораждат спомени? Отговорът на този въп­
рос зависи от това какво се разбира под спомен. Всичките ни преживявания
могат да предизвикат в нервната система физическа промяна, която нарича­
ме паметова следа, но не всички промени са постоянни. Някои паметови сле­
ди могат да траят цял живот, други няколко дни или часа, трети може би 30
секунди, а някои, наречени сетивни спомени, са толкова кратки, че траят помалко от секунда. Ще започнем да навлизаме в паметовата система, като
опишем сетивните спомени в краткотрайния сетивен регистър.
ПОСТЪПВАНЕ НА ИНфОРМАЦИЯ В ПАМЕТОВАТА СИСТЕМА
223
Сетивна памет
I
X I
I v
i \
i
U K "
I ''
\
X
»
I
\
\
\\ 1 - - Л
\ \
\i I
\> ,
UI
II '
«/ /
l\ 1
'S '
I1/
\\>
I/‘
_JJj
ClJ J
ф и г у р а 7.4. Камила преминава през
иглено ухо. Макар че екранът с процепа
позволява в даден м ом ент да се вижда
само малка ч а ст о т к ар т и н а та , чрез бър­
зо то му движение напред-назад ще видим
ц ял ата картина. Този опит, който може
лесно да направите вкъщи, показва, че сле­
д и те в иконичната п ам ет същ ествуват
д остатъч но дълго, за да се види с к р и т а т а
камила.
Ф и гу ра 7.5. Активно възпроизвеждане
на букви, прожектирани при много
кратки експозиции. Сравнение между
броя на правилно възпроизведените букви
в двете условия - пълен или частичен о т ­
ч е т - спрямо броя на буквите, предадени
чрез тахистоскоп при много кратки екс­
позиции. Участниците о т условието на
пълен о т ч е т се о п и т в а т да възпроизве­
д а т всички букви в п рож ектираната т е с ­
т о в а к ар т а, докато участни ц и те о т ус­
ловието на частичен о т ч е т се о п и т в а т
да си припомнят само ч а ст о т буквите,
които са посочени с тон-сигнал веднага
след изчезването на т е с т о в а т а карта.
П редимството на частичния пред пълния
о т ч е т означава, че веднага след показва­
н ето на т е с т о в а т а к а р т а в иконичната
п ам ет о с т а в а т краткотрай ни следи, кои­
т о се използват при възпроизвеждането
на стим улите.
Сетивната намет свързва настоящето с току-що станалото. Тя се определя
като запазване на възбудата в нервната система, след като физическият драз­
нител от околната среда е престанал да действа. Например веднага след по­
даването на зрителен стимул остава кратка следа в зрителната памет, наре­
чена образ, икона (icon); след слухов стимул остава кратка следа в слухова­
та памет, наречена ехо (echo) (Neisser, 1967). Другите сетива, включително
допир и вкус, също имат съответни сетивни регистри, но изследванията на
сстивната памет са предимно върху зрителната и слуховата памет.
Изследване на сетивната памет
Повечето хора свързват името на Питър Марк Роже с „Тезаурус“-а, който той
съставя през 1852 г. Този лекар от XIX век обаче е важен и по друга причина.
Той е първият, който съобщава, че след като сме гледали движещ се предмет,
в зрителната ни памет остава следа. Като пример за наблюдението на Роже
вземете електрическо фенерче, насочете го към стена в затъмнена стая, вклю­
чете го и опишете бързо кръг със снопа светлина - ще видите светлинен кръг,
въпреки че снопът всъщност е осветил последователно различни части от сте­
ната. Това „зрително запазване“ е пример за иконична (образна) памет. Друг,
дори по-добър пример е показан на фигура 7.4. Ако поставите екран с тесен
процеп върху картина на предмет, ще виждате през процепа само малка част
от нея, така че не е възможно да познаете предмета (в случая камила). Но ако
движите бързо процепа напред-назад по картината, изведнъж целият обект ще
стане видим. Въпреки че във всеки конкретен момент през процепа се показ­
ва само малка част от картината, вие виждате целия обект благодарение на
иконичната си памет. Сумата от моментните бързи погледи в процепа и сле­
дите в иконичната памет ни дават възможност да видим целия предмет. Резул­
татът е, че камилата преминава през иглено ухо (Parks, 1965).
Иконичната памет е демонстрирана за първи път много отдавна, но систем­
ните й проучвания започват едва в средата на този век, когато Джордж Сперлинг
провежда експерименти, за да установи нейния обем и колко време следите се за­
държат в нея (Sperling, 1960). С помощта на уред, наречен тахистоскоп, чрез кой­
то зрителните стимули се прожектират в условия на строг контрол на експозици­
ята, Сперлинг показва карти, на които има от 1 до 12 букви стимули, например:
СО
VQ
й)
£
з
X
ф
ся
о
СО
СО
3
Q.
с
СО
р
о
СО
(0
X
•3
о
а
ш
Брой на подадени букви
224
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
QLHK
CNVX
FRWB
П рожекцията на всяка карта трае само 50 милисекунди, или 1/20 от секун­
дата. Задачата на участниците от експерименталното условие на пъу1ен от­
чет (whole report condition) е да възпроизведат всички показани букви. Сперлинг открива, че когато картата съдържа 3-4 букви, те винаги правилно ги
възпроизвеждат. При по-голям брой обаче никога не успяват да възпроизве­
дат правилно повече от 4-5 букви. На фигура 7.5 отношението между броя на
показаните и броя на възпроизведените от участниците букви е представено
чрез крива, означена като „условие на пълен отчет“.
Смутен от ограничения обем на припомнения материал и впечатлението на
хората, че са видели повече букви, отколкото могат да възпроизведат, Сперлинг
измисля остроумна схема, за да измери обема и времетраенето на следите в иконичната памет. Поради това, че кратката експозиция на зрителния стимул води
до следа в иконичната памет, която остава там малко време след изчезването
му, Сперлинг предполага, че ограниченото възпроизвеждане може би е резултат
от бързото заличаване на следите в иконичната памет. За това участниците
имат време да „прочетат“ само 4-5 букви от иконичните следи, преди те да из­
чезнат. За да провери тази възможност, той използва процедура, различна от
предишната. Вместо да се опитват да си припомнят всички букви от картата, из­
следваните лица трябва да възпроизведат само част от тях. При това условие на
частичен отчет (partial report condition) от тях се иска да възпроизведат само
един ред от четири букви. Така се намалява броят на буквите, които трябва да
се припомнят, и затова участниците имат достатъчно време да се справят със за­
дачата, преди да изчезнат следите в иконичната им памет. За да се убеди, че ко­
гато изпълняват задачата, изследваните лица използват информация от иконич­
ната си памет, а не от самия стимул, Сперлинг изчаква, докато той изчезне, пре­
ди да посочи кой ред букви да бъде възпроизведен. Веднага след експонирането
на картата един от три различни тона сигнализира кой ред букви да се възпро­
изведе: висок тон за горния ред, среден - за средния, и нисък за долния. Тъй като
всеки ред има еднакъв шанс да бъде посочен и участниците не знаят предвари­
телно кой ред букви ще възпроизвеждат, процедурата на частичния отчет разк­
рива какъв е броят на буквите в иконичната памет в момента на проверката.
Процентът на възпроизведените букви от всеки конкретен ред дава оценка за
процента на буквите, които са налице в иконичната памет. Това е същият прин­
цип, който преподавателите използват, когато провеждат изпит. Вместо да из­
питват студентите върху целия изучаван материал, те включват в теста само
част от него. Ако студентите знаят предварително съдържанието на теста, ще се
съсредоточат само върху този материал и оценките им няма да покажат какво
са научили по време на курса.
Когато Сперлинг умножава броя на възпроизведените букви от един ред по
броя на редовете в картата, той установява, че веднага след изчезването на кар­
тата в иконичната памет остават следите на почти 100 процента от стимулите
букви (вж. кривата на фигура 7.5, означена като „условие на частичния отчет“).
Тези следи обаче изчезват бързо. Ако се използва процедурата на частичния от­
чет и буквените редове се посочват от съответните тонове със закъснение само
300 милисекунди (близо една трета от секундата) след изчезването на картата,
процентът на правилно възпроизведените букви пада до 75 на сто. За една секун­
да следите изчезват и възпроизведеното не е повече от онова, което се припомня
при условието на пълен отчет. Бърза загуба за няколко секунди е открита и в ехоичната памет, където са подавани кратки слухови стимули (Darwin, Turvey,
Crowder, 1972; Massaro, 1970). Тези факти показват, че сетивният регистър може
да запазва голямо количество информация. Значителна част от нея обаче се губи
за по-малко от секунда.
ПОСТЪПВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ В ПАМЕТОВАТА С И С Т Е М а225
Функция на сетивната памет
Б о г а т с т в о т о н а с п о м е н и т е . Паметови те кодове ни п ом агат да си спомняме
неща, к ат о аром ата на ц в е т я т а и мириз­
м а т а на печено пиле.
Помислете върху това...
Защо, ко гат о чуем тъ р сен и я номер о т
т е л е ф о н и с т к а т а на „Справки“, т р я б в а
да го повтори м наум, иначе ще го забра­
вим бързо? Какви са гран и ц и те на к р а т ко срочн ата ни п а м е т - какви са о б ем ъ т
и т р а й н о с т т а й?
226
ГЛАВЛ 7. ПАМЕТ
В наши дни повечето психолози признават съществуването на сетивната па­
мет. Има обаче много противоречиви мнения по въпроса за важността на паметовите процеси. По-специално под въпрос се поставя значението на иконичната памет. Трябва ли цялата информация да преминава през сетивния ре­
гистър, преди да стане акт на съзнанието? Някои психолози смятат, че това е
така. Те разглеждат краткотрайния сетивен регистър, показан на фигура 7.1,
съвсем буквално - като пръв от поредицата етапи при преработка на инфор­
мацията (Coltheart, 1980). Други психолози не са съгласни с това схващане. Те
смятат, че иконичната памет се използва само в условията на много кратко
зрително представяне. Например когато гледаме филм. Всъщност филмът
представлява поредица от отделни картини, които се сменят много бързо, но
всяка една картина, макар и при съвсем кратка експозиция, оставя следи в
иконичната памет, които се запазват, докато на екрана бъде прожектирана
следващата. Благодарение на иконичната памет никога не виждаме празните
места между картините. Вместо това възприемаме непрекъсната поредица от
картини (Gregory, 1978; Rock, 1975). Други психолози пък смятат, че иконич­
ната памет е просто сетивен послеобраз (разгледан в глава 3) и не играе важ­
на роля при обикновените паметови процеси, освен в особени случаи, когато
гледаме стимули в тахистоскоп (Haber, 1983; Neisser, 1983). Необходими са до­
пълнителни изследвания, за да разберем колко често всъщност използваме
иконичната си памет. Психологът Уилям Ютъл обаче посочва поне една важ­
на функция. Много любопитен е фактът, че тази функция е тясно свързана с
оригиналното наблюдение на Роже. Чрез иконичната памет, казва Ю тъл, нер­
вната система свързва отделните моменти във времето. Например ние я из­
ползваме, за да възприемаме движещите се обекти именно като движещи се,
а не като последователности от несвързани събития (Uttal, 1983).
По-малко противоречиви са мненията за ролята на ехоичната памет. П о­
неже слуховата информация обикновено е подредена във времето - една дума
се произнася след друга, много важно е да има начин току-що настъпилите
събития да се запазят за кратко време. Улрик Найсер например казва, че
чужденец, който обърква думите seal (тюлен, печат, клеймо; произнася се
„сиил“) и zeal (усърдие, старание; произнася се „зиил“), не може да бъде поп­
равен от някой, който му казва „Не, не seal, a zeal!“, ако тези отделни звуко­
ве не се помнят достатъчно дълго, за да бъдат сравнени (Neisser, 1967). Ехо­
ичната памет изглежда е идеално приспособена за тази цел.
В заключение ще посочим, че една правдоподобна функция на сетивната
памет е да удължава времето за възприемане на стимули, които се предста­
вят твърде бързо. Без това удължаване механизмите за разпознаване на об­
рази не биха имали време да анализират сетивната информация. Следовател­
но стимул, представен за твърде кратко време, никога няма да привлече вни­
манието ни и да стане акт на съзнанието. Когато обаче времето за разпозна­
ване е достатъчно, стимулът, който виждаме или чуваме, може да се транс­
формира или кодира в смислено представяне и да се предаде на съзнанието.
Изразено на езика, който разгледаният модел използва, преработената ин­
формация е във фокуса на вниманието в краткосрочната памет.
Краткосрочна памет
Краткосрочният паметов регистър, показан на фигура 7.1, често се отъждес­
твява неточно с вниманието и съзнанието. Той може да получава информа­
ция „отвън“ (като резултат от перцептивна преработка на информацията)
или да намери информация в паметовите ни архиви (като резултат от извли­
чането й от дългосрочния паметов регистър). Пример за краткосрочна па­
мет, която се основава върху перцептивна преработка на информацията, е
разбирането на това, което ви говорят. Пример за краткосрочна памет, коя­
то се основава върху процесите на извличане на информация от дългосроч­
ния паметов регистър, пък е случаят, когато мислите за филм, който сте гле­
дали миналата седмица. Краткосрочната памет използваме, когато искаме
да запазим някаква информация за кратко време, за да я обмислим. Краткос­
рочният паметов регистър съдържа компонент на работна памет, особен вид
мисловно работно поле или мисловна скица, които се използват, за да про­
менят информацията в съзнанието (Baddeley, 1986). От това гледище крат­
косрочната памет е съществена за такива познавателни задачи като говоре­
не или четене (Gathercole, Baddeley, 1992; Hulme, Mackenzie, 1992). Нека си
представим например колко трудно бихме разбрали следното изречение, ако
информацията от неговото начало не би могла да се задържи в краткосроч­
ния регистър, докато стигнем до края му:
„Момичето, което попита за момчето, което жената с големите доходи
нае, повече не се върна.“ (Matlin, 1983)
Никога не бихме разбрали това изречение, ако не използваме краткосроч­
ната памет. Нито пък ще можем да отговорим на въпроса „Кой повече не се
върна?“. На изхода си краткосрочният регистър „излъчва“ към паметовата сис­
тема информация, която ни дава възможност да реагираме или да действаме.
физиологичните изследвания на маймуни и на хора с мозъчни увреждания
показват, че предната част на челния дял и слепоочният дял на мозъка са изк­
лючително важни за краткосрочната памет. Увреждания в тези области на мо­
зъчната кора могат избирателно да разстроят краткосрочната памет за зрител­
ни или слухови стимули, както и да разрушат способността за планиране
(Colombo, D'Amato, Rodman, Gross, 1990; Sawaguchi, Goldman-Rakic, 1991;
Thompson, 1992). За да направим план за бъдещи действия или да съберем по­
редица от мисли, трябва да имаме ясна представа за всеки момент от протича­
нето на събитията и да извличаме мигновено информация от нашата по-трайна дългосрочна памет. Тези важни познавателни процеси се изпълняват от
краткосрочния паметов регистър. Както отбелязахме в глава 2, познавателни­
те процеси се извършват в предните части на челния дял на мозъка (GoldmanRakic, 1992). В този раздел ще разграничим краткосрочната памет от другите
паметови регистри, показани на фигура 7.1, въз основа на това какъв обем ин­
формация могат да съхраняват, колко дълго я задържат и как я губят.
Обем
Колко информация може да побере краткосрочната памет? За да отговорят на
този въпрос, психолозите използват мярка, наречена обем на паметта (memo­
ry span). Това е максималният брой стимули, които могат да се възпроизведат
в безпогрешна последователност в 50 процента от случаите. Изследванията,
проведени при голямо разнообразие от условия, показват, че обемът на крат­
косрочната памет е в границите на седем плюс или минус две мнемонични еди­
ници (chunks) (G. A. Miller, 1956). Под мнемонична единица (chunk) се разбира
единица информация, която функционира като един-единствен стимул. Седем
съгласни (б, с, д, ф, г, х, к), както и седем думи (прилеп, куче, кола, чаша, лодка,
обувка, коса) са съответно седем мнемонични единици. Ние можем да съхраня­
ваме в краткосрочната си памет приблизително седем от тези стимули.
Не можем да увеличаваме броя на мнемоничните единици, които съхра­
няваме в краткосрочния си паметов регистър, но можем да разширяваме
обема му, като увеличаваме количеството информация във всяка една от тях.
Например психологът Х ърбърт Саймън, когато се опитва да запомни думи­
те от дадения по-долу списък, установява, че не може да ги възпроизведе пра­
вилно само след едно прочитане (Simon, 1974):
Линкълн
млечен
криминалист
ПОСТЪПВАНЕ НА ИНфОРМАЦИЯ В ПАМЕТОВАТА СИСТЕМа 2 2 7
диференциално
адрес
път
адвокат
смятане
Г етисбърг
Опитайте и вие. Запишете колкото може повече думи, без да се връщате на­
зад за повторен прочит. Повечето от нас се затрудняват, ако трябва да си при­
помнят целия списък, защото тези относително сложни думи представят девет
мнемонични единици информация. Даденото количество обикновено превиша­
ва обема на краткосрочната ни памет. Задачата ви обаче ще стане значително
по-лесна, ако прегрупирате думите в четири мнемонични единици така:
Гетисбъргският адрес на Линкълн
Млечен път
адвокат криминалист
диференциално смятане
Този списък вече по-лесно се възпроизвежда, защото четирите мнемонич­
ни единици се вместват съвсем добре в обема на краткосрочната памет.
Едно изследване с начинаещи шахматисти и шахматни майстори за обе­
ма на краткосрочния им паметов регистър показва важността на информа­
ционното прегрупиране на мнемоничните единици (chunking). След като гле­
дат шахматна игра в продължение на пет секунди, представителите на двете
групи трябва да възстановят разположението на фигурите върху празна шах­
матна дъска. Както може да се очаква, майсторите изпълняват задачата поч­
ти без грешка, докато начинаещите рядко възстановяват правилно разполо­
жението на повече от половината фигури. Дали майсторите са по-добри, за­
щото имат по-голям обем на паметта? Не. Когато задачата е повторена със
случайно разположение на фигурите върху шахматната дъска, изпълнението
и на майсторите пада до равнището на начинаещите.
По време на игра шахматните майстори възприемат разположението на фи­
гурите като групи от ходове. В основата на това групиране лежи Взаимното раз­
положение на специфичните фигури, което дава възможност на майсторите да
разделят цялата конфигурация в малък брой осмислени единични групи или мне­
монични единици. Например те биха могли да разпознаят дадена конфигурация
като несъществен вариант на класическата защита на дамския гамбит. Начина­
ещите нямат тази опора в миналия опит - те възприемат шахматната дъска като
съвкупност от несвързани фигури. Със същия обем на краткосрочната памет от
седем плюс или минус две мнемонични единици шахматните майстори могат да
възстановят повече фигури от начинаещите, защото мнемоничните им единици
съдържат повече информация (DeGroot, 1966). Това изследване показва, че дока­
то обемът на краткосрочната памет е ограничен по отношение на броя на мне­
моничните единици, той съвсем не е ограничен, що се отнася до количеството
информация. Благодарение на миналия познавателен опит можем да се научим
да насищаме всяка мнемонична единица с повече информация и така успешно да
разширяваме обема на краткосрочния си паметов регистър.
Времетраене
Веднъж въвели информация в краткосрочната си памет, вие можете да я съх­
ранявате неопределено време чрез повторение наум, като непрекъснато си я
повтаряте отново и отново. Какво ще се случи обаче, ако се попречи на пов­
торението? Колко дълго се задържа информация, която не се повтаря наум,
повече не се заучава и не е въведена в дългосрочния паметов регистър?
За да измерят времетраенето в краткосрочната памет, психолозите Лойд
Питерсън и Маргарет Питерсън провеждат експеримент, в който показват на
студенти три съгласни, например „С“, „X“ и „Т“ (Peterson, Peterson, 1959). Вед­
нага след това им дават „дистракторна“ (разсейваща) задача (повторение на
228
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
глас на трицифрено число, да кажем 409). Като чуят числото, те трябва да за­
почнат да броят назад от него през три (409, 406, 403 и т. н.), докато им дадат
сигнал да възпроизведат буквите. Целта на дистракторната задача е да попре­
чи на студентите да повтарят наум буквените стимули за определен период от
време. След като броят в продължение на 3 до 18 секунди, те трябва да възпро­
изведат буквите. Резултатите, изразени графично на фигура 7.6, показват, че
дистракторната задача има решаващо влияние върху възпроизвеждането. След
грисекундното й изпълнение студентите могат да възпроизведат 80 % от пър­
воначално показаните букви. Ако тя обаче блокира повторението наум за 18 се­
кунди, те могат да възпроизведат само около 10 % от стимулите. Напоследък
има дори още по-шокиращи резултати. Ако изследваните лица не са предупре­
дени, че ще трябва да възпроизвеждат стимулите, информацията в краткосрочната памет се губи само след двусекунден период на дистракторно изпълнение
(Muter, 1980; Sebrechts, Marsh, Seamon, 1989). Без повторение наум паметовите
следи в краткосрочния регистър се забравят само за няколко секунди.
Забравяне
Всъщност забравянето е желано свойство на краткосрочната памет. То дава
възможност да премахнем информацията, която повече не ни е нужна. Да си
представим например, че сервитьорите дълго време помнят всички ястия,
които са сервирали. Забравянето е ценно с това, че ни дава възможност да из­
хвърлим нещата, които вече не съответстват на ситуацията, и да обърнем
внимание на наличната в момента информация.
Коя е причината за забравянето в краткосрочния паметов регистър? Психоло­
зите я търсят или в разпада, ерозията (decay) на паметовите следи, или в тяхната
интерференция. Информация, която не се повтаря, би могла просто да избледнее
с времето (ерозия) или да се потисне от постъпването на нова информация (ин­
терференция). Коя интерпретация е вярна? Изследванията показват, че и двата
фактора причиняват забравяне, въпреки че интерференцията изглежда е по-важна. Ако информацията в краткосрочната памет не се поддържа чрез повторение­
то наум, тя ще изчезне. Загубата става много по-голяма, когато към това се при­
бави и информация, която интерферира с първоначалния материал (Reitman,
1974; Shiffrin, Cook, 1978). По-нататък в тази глава, когато ще разгледаме забравя­
нето в дългосрочната памет, ще опишем различните видове интерференция.
100
о г
X 3 80
<
3 Е
СО о
св ф 60
Q.
С Е
т 3
X 40
X ф
О!
£ ш 20
X 00
ф м
и 3
0
о о
CL а.
с с
п
р
CD
J___I___L
3 6
9 12 15 18
П родъ лж и телн ост на д и с т р а к ­
т о р н а т а задача преди а к т и в ­
н о т о възпроизвеждане (6 секунди)
Фигура 7.6. Забравяне в краткосроч­
ната памет. Без п о втар ян ето наум ин­
формацията в краткосрочната п ам ет се
забравя бързо. След к ат о ч у я т трибукве­
на комбинация (например СХТ), в продъл­
жение на 3 до 18 секунди изследваните
лица броят отзад напред, к а т о започват
о т трицифрено число. Колкото по-дълго
изпълняват д и с т р а к т о р н а т а задача с
броенето, толкова по-лошо възпроизвеж­
д а т по-късно буквените стимули.
Използване на краткосрочната па­
м ет. Този мъж пази в краткосрочната си
п ам ет поръчките за обед, докато ги из­
пълни, след което т е се з а м е с т в а т с нови.
Формиране на видовете
дългосрочна памет
и л я м Джеймс прави разлика между пьрвична и вторична памет. Той казва, че
актуалната информация се пази в първичната памет, докато информацията, ко­
ято не е актуална, но може да бъде разкрита (името на вашето училище или мо­
минската фамилия на майка ви), се намира във вторичната памет. Психолозите
все още поддържат това гледище, но терминологията се е променила. Вместо за
„първична“ и „вторична“ памет сега се говори за „краткосрочна“ и „дългосроч­
на“ памет. Неограниченият дългосрочен паметов регистър е хранилище за всич­
ки неща, които знаем. В този раздел ще разгледаме как се извлича информация
оттам и ще зададем следния важен за повечето студенти въпрос: как най-лесно
можете да извлечете информация от дългосрочната си памет?
У
Помислете върху това...
Б и х т е ли могли да си р а з р а б о т и т е
с т р а т е г и я , за да н ап р ав и те по-лесно
учен ето и зап ом н ян ето на м атер и ал а
по някой предм ет? Какви ф а к ти , ко и то
психолозите са открили за дългосрочна­
т а п а м е т , може да и зползвате в курсо­
в а т а си р аб о та?
Повторение наум и дългосрочна памет
Повторението наум може да се използва не само за да се поддържа информаци­
ята в краткосрочната памет, но и да се създават паметови следи в дългосрочния
регистър. Например повторението (репетирането) на една дума повишава веро­
ятността за възпроизвеждането й. Когато на хората се даде списък от 20 несвърФОРМИРАНЕ НА ВИДОВЕТЕ ДЪЛГОСРОЧНА ПАМЕТ
229
Фигура 7.7. Крива, отразяваща ефек­
та на реда. К ривата, отразяващ а ефек­
т а на реда при акти вн о то възпроизвежда­
не на списък о т 20 думи, показва каква е
в е р о я т н о с т т а да се припомни дадена
дума в зависимост о т м я с то т о , което за­
ема в списъка. По-доброто припомняне на
първите няколко думи в списъка се нарича
ефект на началото (primacy effect), дока­
т о по-доброто припомняне на последните
няколко думи се нарича ефект на края
(recency effect).
100
90
л а>
о х
Ея
0 2> 80
1 -х
< 21
3 СО
СО п
го =
Q- О 70
С Q
с
го п
-
\
Активно
възпроизвеждане
\
I р
Е Q 60
о 1
Зоо
О3
й Е 50
с
-
го
40
30
.1..... 1
1
1
1
2 3 4
1
1
1
1
1
1
.... 1...
1
1
1
1
1
1
L.
5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20
М ясто на думата в сериите
зани думи (копито, бонбон, молив и т. н.) така, че на всеки 5 секунди се подава
по една дума, а после трябва да ги възпроизведат в каквато и да е последовател­
ност, думите не се припомнят еднакво добре. Най-добре се възпроизвеждат ду­
мите в началото и в края на списъка (фигура 7.7) (напр. Murdock, 1962). Зависи­
мостта между мястото на думата в списъка и вероятността й на припомняне, из­
разена чрез U-образната крива, се нарича ефект на реда (serial position effect).
По-доброто припомняне на първите думи в списъка се нарича ефект на начало­
то (primacy effect), а по-доброто припомняне на последните думи - ефект на
края (recency effect). Ефектът на реда е характеристика на задачата за свободно
активно възпроизвеждане (free recall task), при което изследваните лица заучават списък от думи и след това ги възпроизвеждат в какъвто си поискат ред.
Явно от начина, по който повтаряме думите наум с цел бъдещото им актив­
но възпроизвеждане, зависи кои от тях ще си припомним най-добре. Ако, въз­
приемайки думите от списъка, хората изговарят всяка дума на глас, първите
думи ще се повтарят най-често, а последните - най-рядко. Забелязано е, че точ­
но преди началото на активното възпроизвеждане изследваните лица са склон­
ни да повтарят последните три-четири думи от списъка (Rundus, 1971). Напос­
ледък проучванията потвърдиха и обогатиха тези резултати. Първите думи от
списъка не само че се изговарят по-често, но се повтарят непрекъснато до по­
даването на последните. Сякаш хората се упражняват да си припомнят думите
от началото на списъка, преди да започне активното им възпроизвеждане, след
като възприемат целия списък (Modigliani, Hedges, 1987).
Тези данни подкрепят резултатите от по-ранни изследвания, които показ­
ват, че ефектът на началото се дължи на активно възпроизвеждане от дългос­
рочната памет, докато ефектът на края е резултат от припомненото от краткос­
рочната памет (Glanzer, Cunitz, 1966). Следователно много по-вероятно е в дъл­
госрочната памет да влязат думите от началото на списъка, които най-често се
повтарят наум. От друга страна, думите в края на списъка са подложени на найпоследните повторения и изглежда все още са в краткосрочната памет в момен­
та, когато започва активното възпроизвеждане. Тогава изследваните лица си
припомнят ония думи, които продължават да повтарят наум (ефект на края),
след което възпроизвеждат останалите думи в зависимост от това колко мъти
са повторили всяка една от тях преди това (ефект на началото). Тези данни пот­
върждават наличието на двата вида памет - краткосрочна и дългосрочна, и по­
казват, че повторението наум е от значение за формиране на дългосрочната па­
мет. Не всички изследвания обаче откриват точно тези отношения между чес-
230
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
тотата на повторение наум и дългосрочния паметов регистър (Craik, Watkins,
1973). Каква е причината за несъответствията между различните експеримен­
тални данни? Изглежда, че има повече от един вид повторение наум.
Поддържащо и усъвършенстващо повторение наум
Вместо да разглеждат повторението наум като единен процес, сега психоло­
зите го разделят на два вида, наречени поддържащо (maintenance) и усъвър­
шенстващо (elaborative) повторение (rehearsal) (Bjork, Jongeward, 1975; Craik,
Watkins, 1973). Поддържащото повторение наум е форма на умствена репе­
тиция, която служи главно за поддържане, освежаване на паметовите следи
в нетрайния краткосрочен регистър, макар че може да създаде и слаби сле­
ди в по-трайния дългосрочен паметов регистър. Усъвършенстващото повто­
рение наум пък „шлифова“ информацията в краткосрочната памет, като я
поправя, допълва, променя и т. н. От него зависи да се създадат силни следи
в дългосрочната памет. Като пример за различните видове повторение наум
нека да сравним следните стратегии за запомняне на имена. Представете си,
че току-що сте се запознали с Арнолд Браун и искате да запомните името му.
Поддържащо повторение:
„Арнолд Браун, Арнолд Браун, Арнолд Браун...“
Усъвършенстващо повторение:
„Арнолд Браун... да видим, Арнолд може да е и име, и фамилия на човек
като в Бенедикт Арнолд. Браун* е название и на цвят. Арнолд Браун...
Инициалите на името на този човек са първите букви от азбуката - А. Б....
и те са.в азбучен ред...“ (по I. Stern, 1985).
прев Brown (англ ) - кафяв. - Бел.
Поддържащото повторение ни помага да съхраняваме информацията в
краткосрочната си памет, а усъвършенстващото повторение - да я въведем в
дългосрочната памет (Bjork, Jongeward, 1975). Трябва да се обръща внимание
на тази важна разлика, защото хората често погрешно смятат, че двете фор­
ми на повторение са еднакво ефективни (Shaughnessy, 1981). Ако разсъжда­
вате за паметовите изисквания към дадена задача, трябва да направите ясен
избор между поддържащо и усъвършенстващо повторение. И така, използ­
вайте поддържащото повторение за временно запомняне в краткосрочния
паметов регистър (например за еднократно запомняне на телефонен номер),
а усъвършенстващото повторение за постоянно запомняне в дългосрочния
паметов регистър (например знания, които ще се проверяват на изпит).
Равнища на преработка
По какъв начин кодираме един стимул или мислим за него е много важно за
дългосрочната памет. Кодирането е процес на интерпретация на даден сти­
мул и представяне на тази интерпретация в паметта. М ожем да си предста­
вим кодирането на даден стимул като серия от последователни равнища на
преработка, като се започне от елементарния анализ на физическите му ха­
рактеристики и се стигне до анализа на неговото значение. Например на фи­
гура 7.8 са показани различните начини, по които един зрителен стимул
може да бъде анализиран. В този пример ябълката може да се анализира зри­
телно - като заоблен червен обект, акустично - като дума с конкретно зву­
чене, или концептуално - като ядлив плод. Това движение на анализа от вън­
шната форма на обекта през названието му до неговия смисъл се отнася до
равнищата на преработка (Craik, Lockhart, 1972).
Експериментите за свободно активно възпроизвеждане в общи линии показ­
ват, че концептуалният анализ води до по-добро запомняне в сравнение със зри­
телния или акустичния. Когато група участници в едно изследване трябва да ана­
лизират значението на думи от даден списък, в проверката след това те възпроиз­
веждат повече от тях в сравнение с другата група, които гледат същите думи, но
ФОРМИРАНЕ НА ВИДОВЕТЕ ДЪЛГОСРОЧНА ПАМЕТ
231
фигура 7.8. Процеси на кодиране и па­
мет. Можем да кодираме зри телн и те ха­
рактеристики на един обект, акустични­
т е характеристики на названието му и
концептуалните или сем ан ти чни те ас­
пекти на неговото значение. Според един
о т тео р ети ч н и те подходи те зи процеси
на кодиране с ъ о т в е т с т в а т на различни­
т е равнища на преработка на информаци­
я т а . Изследванията показват, че колкото
повече неща разберем за един стимул, то л ­
кова по-добре ще го запомним.
Стимул
1
ш
Перцептивна
класификация
Вид анализ
Равнище на
преработка
Червен ли е?
Малък ли е?
зрителен
повърхностно
Римува ли се
с хлябове?
акустичен
средно
Яде ли се?
Добър ли е?
концептуален
дълбоко
им е казано да се съсредоточат върху физическите им характеристики (напр.
Hyde, Jenkins, 1969). Според концепцията за равнищата на преработка решението
дали една ябълка е вкусна (концептуален анализ) води до по-релефна паметова
следа за този стимул, отколкото решението, че думата ябълка съдържа буквата а
(зрителен анализ). Експериментите за изследване на последователните равнища
на преработка потвърждават факта, че начинът, по който се обработва един сти­
мул, влияе върху запомнянето му в дългосрочния паметов регистър (Craik,
Tulving, 1975; Seamon, Murray, 1976; Seamon, Virostek, 1978). Колкото по-добре се
разбере смисълът на един стимул, толкова по-добре той ще се научи и запомни.
Макар че резултатите от тези изследвания могат да имат различни теоретич­
ни интерпретации (Baddeley, 1990), лабораторните експерименти върху паметта
ви предлагат няколко правила за нейното ефективно използване, когато се под­
готвяте за следващия изпит. Първо, когато слушате или четете, старайте се да
разберете чутото (прочетеното). Трудно е да научите и запомните нещо, което
не разбирате, така че се насочете към концептуалното равнище на преработка.
Например, когато прочетете този раздел, задайте си въпроса какво е искал да
каже авторът. Второ, учете при такива условия, които ви дават възможност да
съсредоточите пялото си внимание върху задачата. Неща, които ви отвличат,
могат да попречат на информацията да премине от краткосрочната в дългосроч­
ната памет. Трето, използвайте усъвършенстваща преработка на информацията
(усъвършенстващото повторение). Опитайте се да свържете новия материал с
неща, които вече знаете - с материал от дългосрочната памет. Например ако ис­
кате да запомните име на човек, асоциирайте го с други неща (спомнете си при­
мера с Арнолд Браун). Четвърто, когато усетите, че започвате да дремете, нап­
равете кратка почивка - учене по време на „автопилот“ не е ефективно за запом­
няне в дългосрочната памет. И накрая, разпределете ученето на етапи. Разпре­
деленото учене е далеч по-успешно за задържане на информация в паметта в
сравнение с ученето на целия материал накуп (зубренето) (напр. Keppel, 1967).
Памешови кодове
От изследванията върху равнищата на преработка видяхме, че дългосрочната
памет зависи от това как се кодира информацията. Тези процеси са важни, за­
щото начинът, по който се кодира информацията, определя как тя се предста­
вя в паметта. Различните видове представяния се наричат к о д о в е . И ма три
обобщени групи кодове: зрителни, които имат отношение към видимите стра­
ни на стимулите, слухови, свързани със звуковите им страни, и семантични,
които се отнасят до смисловата им страна. Всеки от тези аспекти трябва да се
кодира, за да може човек да чете, пише или говори. Думите обаче не са един­
ственият вид информация, която се кодира в паметта. Например хамбургски­
ят салам ще се кодира в паметта чрез смисъла на тези думи, зрителния образ
на салама, мириса на подправките, вкуса на черен пипер и т. н. Всички тези ко­
дове могат да се прибавят към богатството на нашите спомени. Изследвания­
та върху картинната и словесната памет показват колко добре зрителните и
семантичните кодове ни помагат при припомнянето.
232
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
Памет за картини и думи
В продължение на много години психолозите изучават паметта, като използ­
ват само вербален материал от типа на думи и безсмислени срички. Когато
обаче психологът Роджър Шепард сравнява паметта за думи, изречения и кар­
тинки, открива, че хората запомнят най-добре картинките (Shepard, 1967). Ше­
пард дава на участниците в изследването колода от около 600 картички, на ко­
ито има единични думи, английски изречения или картинки от рекламни спи­
сания. След като разгледат всички картички, те трябва да изпълнят тест за
разпознаване в условия на задължителен избор (forced choice recognition test).
Той се състои от поредица проби, като във всяка се подават по два стимула,
единият от които е от колодата с картички, а другият е нов, но подобен на него.
Участниците трябва да посочат стимула, който вече са видели в колодата. Ве­
роятността за случайно налучкване е равна на 50 процента. Шепард установя­
ва, че те разпознават 88 % от единичните думи и 89 % от изреченията, докато
паметта им за картинки е почти безгрешна. Дори когато са тестирани отново
два часа след като са разглеждали картинките, те пак разпознават 99 % от тях.
Защо картинките се помнят по-добре от думите? Това може би се дължи
на разликата в кодирането им. Нормално думите се представят в паметта
чрез словесен код, който трябва да включва зрителна, слухова и смислова ин­
формация за думата като вербален стимул. Картинките обаче са различни. Те
могат да се кодират както зрително, така и словесно. Например когато се гле­
да снимка на кола, системата за разпознаване на образи изгражда автоматич­
но както зрителна репрезентация на колата, така и смислова интерпретация
на думата „кола“. Съгласно теорията за двойното кодиране картинките се за­
помнят по-добре от думите, защото вероятността да се припомни всеки един
от двата кода е по-голяма от вероятността да се припомни само единият от
тях (Paivio, 1971). Д окато трябва задължително да намерим вербалния (сло­
весния) код, преди да си спомним някоя дума, то картинката ще си припом­
ним, ако намерим който и да е от двата кода - зрителния или вербалния. И
други теории обясняват ефекта на много по-доброто припомняне на картини­
те (D. L. Nelson, 1979; Pezdek, Maki, Valencia-Laver, Whetstone, Stoeckert,
Dougherty, 1988), но теорията за двойното кодиране има важно практическо
приложение. Според нея можем да подобрим словесната си памет, ако пре­
върнем думите в мислени картинки. По този начин ще постигнем двойно ко­
диране на думите, точно както спонтанно правим това с картинките.
Зрителни образи и мнемоники
Голям брой изследвания показва, че може да усилим паметта си за думи, като ги
кодираме в мислени картинки (Bellezza, 1981; Bower, 1972; Paivio, 1971). Например
след като видите думата ПЕПЕРУДА, по-късно ще си я припомните по-добре, ако
си представите голяма, ярко оцветена пеперуда, кацнала на края на пръста ви, от­
колкото ако просто си мислите за думата и си я повтаряте многократно. Зрител­
ните образи подобряват паметта, защото включват усъвършенстващото повторе­
ние, концептуалната преработка на смисъла и двойното паметово кодиране. Зри­
телните образи са процес на създаване на мислени картини, които наподобяват
физическата реалност. В глава 8 ще разгледаме по-подробно зрителните образи.
Тук те са важни дотолкова, доколкото са в основата на много мнемоники.
Думата мнемоника произхожда от гръцката дума mnemonikos, която се
отнася до паметта или миналия опит. Под мнемоники се разбират схеми или
стратегии, които подпомагат паметта. Използването на този термин ни връ­
ща назад в древна Гърция, когато ефективното припомняне е било високо це­
нено умение. Актьори и оратори, които е трябвало да запомнят огромни м а­
сиви от текстове, са използвали подпомагащи паметта техники, за да осигу­
рят точното им възпроизвеждане по-късно. Например гръцките оратори са
запомняли дълги речи, които се упражнявали по време на ходене. Те са свърФОРМИРАНЕ НА ВИДОВЕТЕ ДЪЛГОСРОЧНА ПАМЕТ
233
звали различни части от текста със знаци по пътя. По-късно са възпроизвеж­
дали речта си, като си припомняли разходката и съответните знаци. И днес
мнемониките все още много се използват. Например, ако искате да запомни­
те стойността на числото pi до 14-ия знак след десетичната точка
*
В оригинала: How I want a drink,(pi=3,14159265358979), просто трябва да научите наизуст изречението*:
alcoholic of coursc, after the heavy lec­
„Той й даде с любов букетчето от полски цветя ден преди празника, при­
tures involving quantum mechanics.
помнил чувства забравени.“
(Brown, 1988) - „Как искам да пийна
Броят на буквите във всяка дума от това изречение съответства на отдел­
нещо - алкохолно, разбира се, след
трудните лекции по квантова механи­
на цифра в посочената стойност на pi.
ка.“ Българският превод на английс­
Мнемоника, която се основава на зрителни образи, се нарича мнемоника
кото изречение не може да бъде при­
на словесните закачалки (pegword mnemonic). Вместо любимите на гръцки­
мер за запомнянето на числото pi до
14-ия знак. Затова съставихме бъл­
те оратори топографски знаци тя използва проста схема от рими. Можете да
гарско изречение, което напълно съ­
разберете този вид мнемоника, ако се опитате да запомните римуваните поответства на задачата, макар че носи
съвсем друг смисъл. - Бел. прев.
долу числа, като ги рецитирате няколко пъти. Проверете се, като изговори­
** В оригинала:
те всяко число и си припомните думата, с която е римувано, преди да про­
ONE IS A BUN (едно е симид)
дължите четенето. Тези прости рими служат като закачалки в паметта, на
TWO IS A SHOE (две е обувка)
TH R EE IS A TREE (три е дърво)
които закачате новата информация.
FOUR IS A DOOR (четири е врата)
NINE IS A LINE (девет е права)
SIX ARE STICKS (шест са пръчки)
SEVEN IS HEAVEN (седем е небе)
EIG HT IS A GATE (осем е порта)
FIVE IS A HIVE (пет е кошер)
TEN IS A HEN (десет е кокошка)
(no G. A. Miller, Galanter, Pribram,
1960). - Бел. прев.
ЕДНО Е ПЕТНО.
ДВЕ Е Д Ж ЕЗВ Е.
ТРИ СА СЕСТРИ.
ЧЕТИРИ СА СЕТЕРИ.
ПЕТ Е ПАКЕТ.
Ш ЕСТ Е ТЕСТ.
СЕДЕМ Е МЕДЕН.
ОСЕМ Е КОСЪМ.
ДЕВЕТ Е ДЕВЕР.
Д ЕСЕТ Е КЕСТЕН.**
След като научихте римите наизуст, вече сте готови да заучавате 10-те думи
от дадения по-долу списък. Като използвате зрителните образи, вървете надо­
лу по списъка дума по дума и си представяйте обекта, който е означен с даде­
ната дума, като асоциирате по някакъв начин тази дума с думата, свързана с
число в схемата от рими. Например асоциирайте ТЕЛЕФ ОН с ПЕТНО, като
си представите мастилсно петно на телефонния апарат, по който говорите. Не
е нужно в ати те примери да са точно такива - трябва само да сте сигурни, че
наистина свързвате по някакъв начин вашите зрителни представи (Wollen,
Weber, Lowry, 1972; Kroll, Schepeler, Angin, 1986). Отделете малко време, за да
изградите вашите представи, и бъдете сигурни, че виждате всеки обект в спи­
съка от думи, свързан ясно с число-обект от римуваната схема.
1.
2.
3.
4.
ТЕЛЕФ О Н
МОЛИВ
КОЛА
МИШ КА
5. ЧУК
6. ПАЛТО
7. ПАНИЦА
8. КНИГА
9. ШАПКА
10. Н О Ж И Ц И
Тази мнемоника се основава върху използването на зрителни образи, за
да се формират силни асоциации, както и върху числовите рими, за да се ор­
ганизира информацията в паметта. Резултатът е ефективно учене и запомня­
не. Ако сте изпълнили задачата, вие ще можете да повтаряте думите в спи­
съка от горе на долу, от долу на горе или в какъвто ред си пожелаете. Не
само че ще знаете всяка дума, но ще помните и нейното място в списъка. А
сега на кое място беше думата ПАНИЦА?
Организация и памет
Обикновено при мнемониките вербалният материал се кодира зрително и се
организира така, че да се припомни по предварително зададена схема. В гла­
ва 4 видяхме как организацията влияе върху възприятието. Някои от тези
принципи са приложими и към паметта.
Преди да четете текста по-нататък, запишете имената на колкото можете по­
вече приятели и познати, които си спомните за две минути. Сега погледнете спи­
съка. Имената, които сте записали, вероятно не са случаен сбор, а структуриран
списък, организиран според вашите взаимоотношения с тези хора. Роднините, при-
234
ГААВА 7. ПАМЕТ
Фигура 7.9. Понятийна йерархия на
дум и за категорията )Гминера^Ш‘.
минерали
редки
*
платина
сребро
злато
)
/широкораз.
хцространени/
~ Т
алумини
мед
олово
желязо
Хора, които тр яб ва да заучават списък о т
йерархично организирани думи, запом нят
много повече о т т я х в сравнение с хора, ко­
и то заучават същ ите думи в случаен ред.
Йерархичната организация улеснява рабо­
т а т а на п а м е т т а , защ ото се използва
к ат о ръководство за припомняне.
сплави
1
бронз
стомана
месинг
сапфир
смарагд
диамант
рубин
варовик
гранит
мрамор
шисти
ятелите и съседите вероятно са припомнени в отделни групи, а не са всички заед­
но в разбъркан ред. Този списък с групирани думи показва, че ние организираме
информацията въз основа на концептуални отношения. Ако разгледаме припомнянето на един факт като търсене на книга в голяма библиотека, става ясна ролята
на организацията. Без добра картотека търсенето на дадена конкретна книга ще
бъде трудна, ако не и невъзможна задача. Без добър организационен план търсе­
нето на конкретен факт в паметта ще бъде също така трудно и досадно.
От един експеримент на Гордън Бауър и негови сътрудници може да се види
как организацията улеснява припомнянето (Bower et all, 1969). Участниците за­
учават голям брой думи както чрез организирането им по някакъв принцип,
така и разбъркани. На половината от тях дават четири групи от приблизител­
но 28 думи във всяка, подредени в правилната им йерархическа последовател­
ност (фигура 7.9). Другата половина получават същите думи, но в разбъркан
ред (стомана, общ, точен, сапфир и т. н.). След като заучават думите от всяка
група за една минута, участниците трябва да възпроизведат всички думи, кои­
то могат да си спомнят. Резултатите показват, че онези, които заучават думите
в правилното им смислово подреждане, възпроизвеждат над 70 думи още след
първия прочит на целия списък. Другите обаче, които заучават думите в слу­
чаен ред, след първо прочитане си припомнят едва около 20 думи. След три
проби на заучаване и възпроизвеждане на целия списък участниците, които за­
помнят думите, подредени по смисловото им значение, възпроизвеждат всич­
ките 112 думи, докато другите си припомнят по-малко от половината.
Организацията подпомага заучаването, защото дава план за възпроизвеж­
дане. Тя ни казва откъде да започнем, как да продължим и къде да свършим.
Ако се върнем към разглеждането на мнемониките, ще видим, че мнемониката на словесните закачалки е успешна отчасти защото за организиране на
информацията в паметта използва римувани схеми, които се запомнят лесно.
Веднъж организирана, информацията може лесно да се възпроизведе. Тъкмо
това са показали гръцките оратори преди много векове.
От материала за повторението наум, паметовите кодове и организацията ста­
ва ясно, че работата на паметта в нормални условия е по-скоро умение, което
може да се развива, отколкото вродена способност. Може би сте виждали по те­
левизията как някой демонстрира изключителна памет, изреждайки имената на
хора от огромна аудитория. Подобни постижения обаче обикновено не са резул­
тат на „изключителна памет“, а продукт на добре заучена от изпълнителя мне­
монична схема за бързо и точно запомняне на имена. Паметта на такива експер­
ти изглежда феноменална само до момента, в който научим основите на тяхно­
то умение. Ако имате достатъчно време и положите необходимите усилия, вие
също бихте могли да постигнете изключителни успехи в запаметяването. Все пак
обаче може би има „по-специални“ хора, чиито способности да запомнят вероят­
но са нещо повече от обикновеното приложение на мнемонични схеми.
ФОРМИРАНЕ НА ВИДОВЕТЕ ДЪЛГОСРОЧНА ПАМЕТ
235
ИЗСЛЕДВАНИЯ ИПРИЛОЖЕНИЕ
Помислете върху това...
Всеки е чувал за някой, който има „фо­
Фотографска памет, мнемонисти
и квалифицирана памет
тографска памет“. Съществуват ли на­
истина такива хора и ако съществу­
ват, как са я придобили? Дали са откри­
ли специални паметови схеми, или са ро­
дени с необикновени способности да за­
паметяват?
Общоразпространено е убеждението, че някои хора са родени с изключител­
на памет, която им дава възможност да пазят информацията като на фото­
лента. За да се опишат подобни способности, често се използва терминът фо­
тограф ска памет. Съвсем малко обаче са категоричните данни, които пот­
върждават това широкоразпространено мнение. Все пак от време на време се
появяват любопитни бегли съобщения за хора, които показват изключител­
ни способности в запаметяването, когато са изследвани при строго контро­
лирани условия. Такива хора се наричат мнемонисти (Neisser, 1982). Какво
могат да правят те и как го правят?
М немонисти
Таблица 7.1. Пример на тестовата
карта със стимули, която Лурия
използва при изследване паметта на
Шерешевски
8860
4531
7904
2251
3478
8913
2215
5431
9734
1528
2976
3931
_______________ Х37Х______________
По Luria (1968).
236
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
Има един знаменит анекдот за диригента Артуро Тосканини и неговата изуми­
телна памет за музика. Веднъж, точно преди концерт, музикант от оркестъра му
съобщава, че е счупен ключът на най-ниската нота на неговия фагот. Какво да
прави? Тосканини се замисля за момент и отговаря „Всичко е наред. В днешния
концерт тази нота не се появява“ (Marek, 1975). Говори се, че Тосканини може
да си спомни всяка нота за всеки инструмент в 250 симфонии и 100 опери.
Руският психолог Александър Лурия използва метода изследване на слу­
чай, за да изследва човек на име Шерешевски с не по-малко изумителна памет
от Тосканини (Luria, 1968). Лурия изучава способностите му в продължение на
повече от 30 години. Звучи невероятно, но той открива, че Шерешевски не из­
питва никакви затруднения, когато трябва да възпроизведе изключително
сложни математически формули или дълги списъци от думи, числа, месеци и
дори години, след като ги погледне само веднъж. Когато му покажат списък с
групи от цифри и букви (както в таблица 7.1), той изброява всичко безпогреш­
но. След като учи материала в продължение на три минути, само за 25 секун­
ди той изрежда цифрите във втората колона, за 30 секунди ги съобщава в об­
ратен ред, а за 50 секунди успява да каже всички цифри по редове.
Лурия открива, че Шерешевски съчетава огромна сила на зрителните об­
рази със заучени собствени мнемонични техники, благодарение на които има
такива забележителни постижения. Когато и да го помолят да запомни
нещо, той преобразува материала в умствени образи, които е в състояние да
види. Шерешевски казва:
„Когато чуя думата зелено, си представям зелена саксия; при червено виж­
дам мъж с червена риза, който идва към мен; за синьо... това означава об­
раз на човек, развяващ на прозореца малко синьо флагче... Дори числата
ми напомнят някакви образи. Д а вземем числото 1. Това е горд, добре
сложен мъж; 2 е жена с повишено настроение; 3 е мрачен човек (защо, не
знам); ...6 е мъж с подпухнал крак; 7 - мъж с мустаци; 8 - много едра
жена... така в числото 87 виждам дебела жена и мъж, който си засуква
мустаците...“ (Luria, 1968)
Шерешевски казва, че има проблеми само когато трябва да си спомня аб­
страктни понятия, като безкрайност, вечност и нищо - думи, които той не
може да свърже със зрителни образи.
Това изследване на конкретен случай, направено от Лурия, показва, че хо­
рата със силни зрителни образи могат да имат наистина забележителни па­
метови постижения, когато използват мнемонични техники. Все пак не бих­
ме определили тази памет като фотографска, защото тя се основава върху
силно развити мнемонични умения за кодиране и организация на информа-
цията. Но някои хора изглежда наистина притежават необикновен вид зри­
телна памет, наречен ейдетични образи (eidetic imagery). Тъкмо тя е свърза­
на с това, което наричаме „фотографска памет“.
Ейдетични образи
Ейдетичните образи се разглеж дат като форма на зрителната памет, в коя­
то информацията се съхранява точно и силно детайлизирано след изчезва­
нето на първоначалната сцена. По-стари изследвания показват, че ейдетич­
ните образи са обикновено явление при децата в основното училище и из­
чезват някъде през пубертета. Днес изследванията установяват, че само 5
до 10 процента от децата имат ейдетични образи (Leask, Haber, Haber,
1969). В типичен тест за проверка на ейдетичните образи деца трябва да
разгледат за 30 секунди цветна картина от албум, поставена на триножник
(фигура 7.10). След това картината се сваля и на децата се задават много
въпроси, докато все още гледат към триножника. Те казват, че продължа­
ват да виждат картината на него, и м акар че тя е махната, образът й оста­
ва за около 30 секунди. Дали обаче говорят за ейдетичен образ, или прераз­
казват картината по памет? Децата описват нарисуваното в сегашно време
и посочват такива подробности, сякаш каартината все още е на триножни­
ка. Нещо повече, те казват, че нямат образ за отделните части на картина­
та, която вече не виждат, дори и да могат понякога да си спомнят какво е
съдърж анието им. Подобни разкази са показателни за ейдетичните образи.
Не всички психолози обаче са убедени, че те съществуват, защото изслед­
ванията водят до противоречиви резултати. Засега ейдетичните образи си
остават провокираща и изплъзващ а се загадка (Gray, Gummerman, 1975;
H aber, 1979).
фигура 7.10. Картина за проверка на
ейдетичните образи. К огато т а зи кар­
ти н а е показана за 30 секунди на деца 6 ос­
новно училище, приблизително 5-10% о т
т я х съобщ ават, че виж дат много подроб­
ни и точни неща о т нея, след к ат о т я се
махне. Тези деца м о гат да опиш ат подроб­
ности о т сц ената, сякаш все още гледат
п о ставен ата пред т я х картина. В някои
случаи ейдетичните образи т р а я т поло­
вин м ин ута и повече.
П ам етта като умение
Не сме сигурни дали ейдетичните образи съществуват, но наистина знаем,
че всеки може значително да подобри паметта си. Д остатъчно е само да из­
ползва мнемоничните техники. Хора, които иначе имат средни възможнос­
ти, могат да направят някои удивителни неща. Например индийският сту­
дент Раджан Махадеван може да си спомни първите 31 811 цифри на число­
то pi (pi = 3,14159...). Психолозите, които изследват невероятната цифрова
памет на Раджан, откриват, че той може да запомня бързо и след това да
възпроизвежда без грешка числови матрици с размер 20 х 20. П аметта на
Раджан за нечислови стимули като форми и контури обаче си е нормална.
Все още не е ясно как той запомня числа, макар да казва, че ги запомня,
като прави бързи словесни асоциации. Например, за да запомни извънград­
ския телефонен номер на интервюиращия, Раджан се замисля за няколко
секунди, след което го възпроизвежда в прав и обратен ред. Когато го пи­
тат как е постигнал това, той отговаря, че задачата е лесна. „Първо - каз­
ва Раджан, - цифрите са само десет. Второ, той съдържа поредицата 623,
която ми напомня числото на Авогадро, константата на атомното тегло“
(Reid, 1989). Бързият словесно-асоциативен процес помага на Раджан да за­
помня дълги поредици от цифри (Biederman, Cooper, Fox, Mahadevan, 1992;
C. P. Thompson et al., 1991).
Психолозите смятат, че такива хора като Раджан имат изключителна
памет, защ ото са усвоили специфични стратегии за бързо въвеждане на ин­
формацията в дългосрочната си памет. Според този подход, наречен теория
за квалифицираната памет, не съществува вродена разлика между сред­
ностатистическия човек, който въвежда по-бавно информацията в дългос­
рочната си памет, и мнемонистите, които запомнят по-бързо. Чрез упраж­
нения те откриват високоефективни процеси на кодиране, които всеки от
нас може да научи, ако желае да отдели време и усилия за това (Ericsson,
Poison, 1988).
Раджан Махадеван. С т у д е н т ъ т о т
университета в Канзас за по-малко о т че­
ти р и часа възпроизвежда без нито една
грешка 31 811 цифри на числото pi. Психо­
лозите изследват хора к ат о Раджан, за да
разберат как т е п о м естват огромно коли­
чество информация в дългосрочната си
пам ет.
ФОТОГРАФСКА ПАМЕТ, МНЕМОНИСТИ И КВАЛИФИЦИРАНА ПАМЕТ
237
Припомняне
Д отук видяхме как информацията се кодира и въвежда в паметта. Голямо
количество информация обаче, която е кодирана и въведена успешно,
след това не може да бъде намерена. В този и следващия раздел ще пока­
жем как различни условия влияят върху припомнянето и неговата проти­
воположност - забравянето. К акто припомнянето, така и забравянето са
извънредно сложни психични процеси. П онякога си припомняме само
толкова, колкото да разберем, че сме запомнили грешно, а понякога заб­
равям е само толкова, колкото да намерим това, което по-късно си при­
помняме. Ние трябва да разберем тези различни условия, за да мож ем да
подобрим пам етта си.
Какво се припомня?
Вкусването и л и помирисването на нещо познато може да бъде мощна опора
за припомняне, както и глас на приятел, когото не сме чували известно вре­
ме. Нека да си припомним от първа глава как френският писател Марсел
Прус си спомня сцени от своята младост, когато вкусва трохи от „petite madeline“. Извличането на информация от паметта е една от най-забележителните ни способности. Това обаче не е прост, автоматичен процес, както би мог­
ло да ви се стори. Нашата памет не е като компютър, който винаги търси
данните по един и същ начин. Тя не е и видеокасетофон, който прави абсолютно точен запис на миналите събития. П аметта ни често работи по-неточно, но решително по-гъвкаво от която и да е машина. По-нататък ще разгле­
даме примери за тази гъвкавост в зависимост от типа информация, която за­
помняме, и различните видове памет, които притежаваме.
Видове дългосрочна палгет
Психолозите приемат, че има няколко различни вида дългосрочна памет.
Припомнянето на това как се връзват връзките на обувките, къде сте сложи­
ли ключовете на колата и какво значи птицечовка, се дължи на различни
процеси на търсене на информация, които включват различни видове памет.
Психологът Ендел Тулвинг прави разлика между процедурна, епизодична и
семантична памет (Tulving, 1983, 1986). Процедурната памет подпомага дей­
ности като връзването на обувките или карането на велосипед. Епизодична­
та памет пази знанията ни за лично преживени събития и тяхната последо­
вателност във времето. Благодарение на епизодичната памет „пътуваме на­
зад във времето“, за да си спомним специфични факти, например в кой джоб
са ключовете от колата или как са ни връчвали гимназиалните дипломи.
Накрая, семантичната памет съхранява знанията ни за думи, символи и по­
нятия, включително значенията им и правилната им употреба. Много важна
за езика и мисленето, семантичната памет се използва още и за да се при­
помнят дефинициите на думи и факти, от рода на „две и две прави четири“
или „пожарните коли обикновено са червени“ (фигура 7.11). Все още е рано
да определим колко вида дългосрочна памет има. Резултатите от някои изс­
ледвания обаче подкрепят схващанията на Тулвинг. Например един експери­
мент доказва, че хората, които имат висок бал в лексикален тест (индекс за
семантичната памет), не получават непременно висок бал в тест за свободно
активно възпроизвеж дане на думи (индекс за епизодичната памет)
(Underwood, Boruch, Malmi, 1978). ф актът, че изпълненията на задачи от
епизодичната и семантичната памет не корелират, показва, че двата вида па­
мет се различават.
238
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
Ф и гу р а 7.11. Част от семантичната
памет. Според модела на Колинс и Лофт у с за разпространяващ ата се акти ва­
ция п о н я т и я та са представени в п ам е т­
т а чрез асоциативни мрежи (Collins,
Loftus, 1975). Колкото по-късо е разстояни­
е т о между две понятия, толкова по-силна
е т я х н а т а връзка. Ако разглеждаме семан­
т и ч н а т а п ам ет по този начин, ще разбе­
рем защо отговаряме по-бързо на въпроса
„Канарчето може ли да пее?“, отколкото
на въпроса „Канарчето може ли да диша?“.
Днес то в а е един о т няколкото подхода,
които психолозите използват, когато изс­
ледват сем ан ти ч н ата пам ет.
Извличане на инфорлгация от текст
Когато изучават паметта в по-естествени условия на учене, съвременните из­
следователи следват примера на Бартлет, като използват изречения и разка­
зи вместо по-традиционните списъци от думи. Ж аклин Саш прочита един
разказ пред участниците в експеримента и след това проверява способността
им да разпознават изречения както от средата, така и от края му (Sachs,
1967). Някои изречения се дават в оригиналния им вид, докато други са ре­
дактирани по словоред, залог или смисъл, както е в следните примери:
Оригинално изречение: Той изпрати писмо на Галилей за това.
Промяна на словореда: Той изпрати на Галилей писмо за това.
Промяна от деятелен в страдателен залог: Писмо за това беше изпрате­
но на Галилей.
Промяна на смисъла: Галилей му изпрати писмо за това.
Саш установява, че изследваните лица могат да разпознаят всякакъв вид про-
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
В идове дъл госрочн а п а м е т
Тип
Дефиниция
Пример
Процедурна памет
Вид памет, която включва поредица от движения
и действия и която ни дава възможност да
изпълняваме различни дейности и умения
Благодарение на процедурната памет ние
плуваме, караме кола и работим на
персонален компютър.
Епизодична памет
Вид памет, която съхранява знанията ни за лично
преживени събития и последователността спомняте
им във времето.
Семантична памет
Вид памет, в която са представени знанията за думи,
символи и понятия, включително и значенията
и правилата за използването им.
Благодарение на епизодичната памет си
събития от летен лагер
в детството си, от първата седмица
в университета и филма, който гледахте
миналата седмица.
Благодарение на семантичната памет
можете да разговаряте, да разбирате
математиката и историята и текста,
който четете в момента.
ПРИПОМНЯНЕ
239
Таблица 7.2. Сценарий за хранене
6 ресторант
Сцена 1: Влизане
Клиентът влиза в ресторанта.
Клиентът търси маса.
Клиентът решава на коя маса
да седне.
Клиентът тръгва към масата.
Клиентът сяда.
Сцена 2: Поръчване
Клиентът взема менюто.
Клиентът разглежда менюто.
Клиентът избира ядене.
Клиентът вика сервитьорка.
Сервитьорката идва на масата.
Клиентът си поръчва ядене.
Сервитьорката отива при готвача.
Сервитьорката дава поръчката
на готвача.
Готвачът изпълнява поръчката.
Сцена 3. Хранене
Готвачът дава яденето
на сервитьорката.
Сервитьорката отнася яденето
на клиента.
Клиентът се храни.
Сцена 4: Излизане
Сервитьорката прави сметката.
Сервитьорката се отправя
към клиента.
Сервитьорката подава
на клиента сметката.
Клиентът оставя бакшиш
на сервитьорката.
Клиентът отива към касата.
Клиентът плаща на касата.
Клиентът напуска ресторанта.
Аадаптирано no G. Н. Bower et al. (1979).
П а м е т т а се влияе о т к о н т е к с т а . Дали
това е снимка на богат човек, който се при­
готвя за работа, или на безработен, който
се готви да си търси работа? Ако прочетете
разказ за този човек, нагласата ви да си при­
помняте различни подробности о т него ще
зависи о т то в а като какъв с т е го възприели
първоначално. К он текстъ т на разказа влияе
върху възприемането на героите му и върху
това какво ще си спомним по-късно за тях.
240
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
мяна на изреченията, които са от края на разказа. Ако са от средата на разказа
обаче, се разпознават само промени в смисъла, а промените на словореда или за­
лога остават незабелязани. Това показва, че ние запомняме много точно фраза,
която току-що сме чули. След като мине известно време и получим нова инфор­
мация обаче, забравяме някои подробности от повърхнинната структура на изре­
чението като словоред и залог и запазваме в паметта си само смисъла му.
Напълно естествено е да запомним смисъла на фразата или разказа, но има
много случаи, когато запомняме не само него, но и буквалния текст. Очевид­
ни примери показват как паметта ни съхранява думите на различни песни или
стихотворения и как сме в състояние да рецитираме съвсем точно клетви за
вярност, молитви или пиеса в стихове (Intons-Peterson, Smyth, 1987; Rubin,
1977). В тези случаи подреждането на думите определя отделните откъси. Ако
се запомни само смисълът на стихотворението, неговата цялост се губи. Сти­
хът на Колридж „И ето стар моряк дойде и спря един от тримата“ не може да
се възпроизведе така: „Един стар матрос изникна пред трима души и спря еди­
ния.“ Ако не си спомните буквално някакъв виц, едва ли ще предизвикате
смях, като го разкажете. Макар че обикновено запомняме само същността на
едно събитие, паметовата система е достатъчно гъвкава, за да може да съхра­
нява и специфични подробности или буквален текст, ако това е необходимо.
Влияние на контекста и сценариите
В глава 4 разгледахме как възприятието на стимула зависи от контекста.
Беше използван определен контекст, за да се разпознае образ и да се напра­
ви смислова интерпретация на стимула. Контекстът е важен и за паметта, за­
щото не само оказва влияние върху интерпретацията на стимула, но и вър­
ху това как ще го запомним. Да разгледаме следния откъс:
„Богатият мъж среса косата си пред огледалото. Той провери внимателно
дали някъде по лицето му не е останало необръснато място и сложи
скромната вратовръзка, която беше решил да носи. На закуска прегледа
внимателно вестника и по време на кафето обсъди с жена си възможност­
та да купят нова перална машина. После проведе няколко телефонни раз­
говора. Докато излизаше от къщи, си мислеше, че децата му вероятно биха
искали и това лято да отидат на оня частен лагер. Когато колата не запа­
ли, той излезе, тръшна вратата и тръгна към автобусната спирка в много
лошо настроение. Вече беше закъснял.“ (по Bransford, Johnson, 1973)
Сега заместете думата богатият от първия ред с думата безработният и
прочетете текста още веднъж. Само тази едничка промяна изменя контекс­
та на откъса и може да промени това, което вероятно ще запомните
(Bransford, Johnson, 1973). В едно изследване за влиянието на контекста вър­
ху възпроизвеждането на разказ Андерсън и Пичърт прочитат на участници­
те разказ за къща в два варианта - през погледа на взломаджия и на потен­
циален купувач (R. С. Anderson, Pichert, 1978). След като изслушват и възп­
роизвеждат разказа, изследваните лица отново трябва да го предадат, но този
път от позициите на противоположната гледна точка. Резултатите показват,
че при повторното възпроизвеждане те включват повече информация, свър­
зана с новата гледна точка, и по-малко информация, свързана със старата.
Ако най-напред са чули разказа от името на потенциалния купувач, при пър­
вото си възпроизвеждане те помнят повече неща за структурата на къщата.
По-късно, когато трябва да възпроизведат разказа от името на взломаджията, си спомнят повече неща за покъщнината вътре - информация, която про­
пускат, когато възпроизвеждат разказа като потенциални купувачи. От глед­
ната точка или от контекста, които хората възприемат по време на слушане­
то или четенето на разказа, зависи какво ще си припомнят по-късно от него.
Сценариите също създават контекст за запомняне на факти. Под сцена­
рий се разбира обичайна поредица от действия, описваща рутинни неща, ко­
ито са много добре заучени. Чрез повторения на преживявания и опит ние ус-
вояваме такива сценарии от действия като шофиране на автобус, ходене на
зъболекар или хранене в ресторант. В таблица 7.2 е даден пример за сцена­
рий „в ресторант“, разделен на четири отделни сцени. Във всяка сцена има
поредица от действия, подредени в последователността на извършването им.
Сценариите могат да ни накарат да си спомним неща, които никога не са
били в тях, но очакваме да бъдат там. Например, когато на изследваните
лица се разкаже един познат сценарий, например хранене в ресторант, те
правят грешки при възпроизвеждането му - „припомнят“ си действия, които
никъде в разказа не са описани в явен вид, но са свързани с този сценарий
(Bower, Black, Turner, 1979). Информацията, свързана със сценария, може да
се разглежда като знания от семантичната памет, които влияят върху при­
помнянето на всекидневни събития.
Грешки и деформации при припомнянето
Когато преди много години изучава припомнянето, Бартлет си представя, че
това, което хората си спомнят, понякога е различно от това, което наистина са
преживели. Те не просто забравят отделни подробности и си припомнят помалко неща, а възпроизвеждат различно, фактически спомените им са реконс­
трукция на миналото събитие, която се основава на стара и нова информация.
Той наблюдава този факт при изучаването на индиански легенди и в изследва­
не на серия от репродукции като рисунките на бухали например (фигура 7.3).
Днес проучванията на свидетелската памет (паметта на очевидци) и автобиографичната памет дават нагледни примери за тези процеси на реконструкция.
Помислете Върху това...
Случвало ли се е п а м е т т а да ви подведе?
Понякога възпроизвеждаме дадена случ­
ка много по-различно о т т о в а , ко ето е
с т ан ал о в д е й с т в и т е л н о с т , дори „да
сме я видели със со б ств ен и те си очи“.
Какви ф ак то р и са причина да правим
грешки и да допускаме изкривявания, ко­
г а т о си припомняме минали събития?
Свидетелска палгет
За да изследва точно свидетелската памет, психологът Робърт Бъкаут режиси­
ра „нападение“ срещу учител пред голям клас ученици (Buckhout, 1974). Седем
седмици след инцидента много от тях не могат да опишат случката точно и
само около 40 % откриват сред шест снимки лицето на нападателя. Прибли­
зително 60 % посочват невинен човек. При такава лоша памет много вероят­
но е свидетелските показания на очевидците понякога да са неточни. Веднага
след престъплението те често дават непълна и откъслечна информация. Спо­
мените им стават свързани и цялостни - макар и невинаги точни, едва след
като многократно се връщат към случката в периода между първите показа­
ния в полицията и последните свидетелства в съдебната зала (Buckhout, 1974).
Очевидците си създават контекст, или разказ на случката, в рамките на който
нагласяват началните непълни подробности, точно както правят участниците
в описаните преди малко изследвания. Тогава те „запълват дупките“, като не­
съзнателно правят умозаключения за подробностите, които са пропуснали. Ре­
зултатът е реконструиран спомен, който се основава отчасти върху това, кое­
то е било, и отчасти върху това,»което „трябва да е било“.
Във всяко сложно събитие някои подробности ще се пропуснат. Ето защо не
е учудващо, че хората използват и друга информация, когато се опитват да дадат
логични и непротиворечиви свидетелски показания. Дори промяната само на
една дума в зададения въпрос може да измени свидетелските показания, внуша­
вайки някаква допълнителна информация за това, което се е случило. Участни­
ците в един експеримент гледат диапозитиви на автомобилна катастрофа, а покъсно трябва да отговорят или на въпроса „С каква скорост се движеха колите,
когато се сблъскаха?“, или на въпроса „С каква скорост са се движили колите,
когато се удариха?“ (фигура 7.12). Седмица по-късно ги питат дали е имало нат­
рошени стъкла. Изследваните лица са склонни да казват „да“, ако във въпроса е
използвана думата сблъскаха. В действителност на диапозитивите не се виждат
натрошени стъкла (Loftus, Palmer,1974). Неточните спомени възникват, защото
ние свързваме в единично паметово представяне първоначалната информация за
събитието с по-късно възникналите спомени за него. Или пък защото информаПРИПОМНЯНЕ 2 4 1
Въпрос: С каква
скорост се дви­
жеха колите, ко­
гато се удариха?
цията, получена след събитието, влияе върху отговорите, които даваме на въпро­
си за него, а не променя нашата специфична памет за събитието.
Например хора, които гледат бейзболен мач и по-късно прочитат комен­
тар за него във вестника, могат да отговорят на въпроси за мача въз основа
на собствените наблюдения, написаното във вестника или и на двете
(McCloskey, Zaragoza, 1985). Засега не знаем дали очевидците обобщават ин­
формацията в единична следа за събитието или създават много следи в па­
метта си, които представят различните източници на информация (Loftus,
Donders, Hoffman, Schooler, 1989; Zaragoza, Koshmider, 1989). И в двата случая
обаче те често дават неточни показания въз основа на своите спомени.
Въпрос: С каква
скорост се движеха колите, когато
се сблъскаха?
у
Автобиографична памет
о
(
f a
Отговор:
Около 50 мили
)
J
Ф и гура 7.12. Неточности на свиде­
телската памет. След к а т о гледат ди­
апозитиви на автомобилна катастроф а,
очевидци тр яб ва да преценят скоростта
на колите в м ом ента на удара. Тази пре­
ценка зависи о т то в а как е зададен въпро­
съ т. Седмица след прож ектирането на ди­
апози ти ви те онези очевидци, на които в
началото им е зададен въпрос с дум ата
„сблъскаха“, по-често о тго ва р ят, че са ви­
дели на диапозитивите счупени стъкла
(макар че так и ва в действи телн ост е ня­
мало), в сравнение с другите, на които
въпросът е зададен с дум ата „удариха“.
К а т а с т р о ф а т а с „Ч алън дж ъ р“. Какво
правихте на 28 януари 1986 г., когато чух­
т е за к а т а с т р о ф а т а с космическата со­
валка? Много хора и м а т жив спомен за
то в а събитие.
242
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
Тясно свързана със свидетелската е автобиографичната памет, която днес е
предмет на много изследвания. Вашата автобиографична памет включва лич­
ни спомени за различни преживявания, като първата ви среща, първия ви по­
лет със самолет или мига, когато сте видели резултатите си от теста SAT*.
Изследванията показват, че ние пазим правдоподобен и логичен запис на ми­
налото, но не е необходимо автобиографичната ни памет да бъде пълна и точна (Barclay, Wellman,1986; Pillemer, Goldsmith, Panter, White, 1988). Например
социологът Ли Робинс и колегите му установяват, че хора, които са имали
тежко детство, но сега са уредили добре живота си, са склонни да забравят
или да „пренапишат“ фактите от неприятното минало (Robins, 1985). Веднъж
започнали нормален живот като възрастни, те са склонни да виждат измина­
лия си живот такъв, какъвто е сегашният. Според схващането за спомените
като реконструкции автобиографичната ни памет е з^пис на нашето минало,
който преминава през филтъра на личността ни и настоящите ни убеждения.
Драматичните събития понякога най-добре открояват неточностите в авто­
биографичната памет. Например Роджър Браун и Джеймс Кулик провеждат
анкетно проучване и установяват, че много хора, които на 22 ноември 1963 г.
са били на десетина години или малко по-големи, имат ясна и жива памет за
това къде са се намирали и какво са правили в момента, когато са чули за
убийството на президента Кенеди (Brown, Kulik, 1971). Ж ивото и ясно възста­
новяване на подобни събития от всеки карат Браун и Кулик да нарекат тези ав­
тобиографични спомени спомени фотосветкавици (flashbulb memories).
Спомените фотосветкавици съвсем не са като фотографските снимки, ко­
ито се запазват без промяна дълго време. С времето те могат да се променят
и деформират точно както спомените за по-обикновените събития
(Christianson, 1989; Harsch, Neisser, 1989; McCloskey, Wible, Cohen, 1988). Bee
пак изследванията показват още, че макар да са нещо обикновено за паметта,
промените невинаги настъпват. Например едно изследване доказва, че хора­
та, преживели пряко земетресението през 1989 г., което разрушава част от
Сан франциско и предградията му, запазват непроменени спомените си в про­
дължение на година и половина по-късно (Neisser, Winograd, Weldon, 1991).
Интересно е да се види дали спомените за пряко преживените, емоционално
натоварени събития (за разлика от спомените за нещо чуто по новините) са
устойчиви към промени за дълги периоди от време. Засега изглежда може
спокойно да се твърди, че когато си припомняме събития от нашето минало,
ние приличаме повече на автор на автобиография, отколкото на лента във ви­
деокасетофон. Промените в паметта с течение на времето са нещо обикнове­
но, макар че пряката лична ангажираност с едно емоционално събитие може
да направи паметта ви по-малко податлива на промяна - независимо дали
присъствате на раждането на първото си дете, или гледате как къщата ви се
разрушава от земетресение (Bohannon, Symons, 1992; Schmidt, Bohannon, 1988).
Преди да насочим вниманието си към забравянето, е важно да подчертаем, че
Тестът SAT е приемният изпит в американските университети. - Бел. прев.
е необходимо да имаме чувство за баланс спрямо механизмите на припомнянето.
Безспорно всеки ден се срещат грешки и деформации на паметта, но всеки ден се
наблюдават и точни спомени и разпознавания (Postman, 1985). Като студенти вие
си спомняте времето и мястото на лекциите и упражненията, имената на вашите
професори и приятели, както и (в различна степен) курсовите работи, които сте
разработили за изпитите. Вие нямате буквална (verbatim) памет за всичко, което
е казано на лекциите и упражненията, но това не е необходимо. Ние сме склонни
да запомняме неща, които са важни лично за нас, а също и неща, които са необик­
новени, оригинални и вълнуващи, а не скучни и банални. Като съхранява нова и
важна информация, паметта ни помага да се адаптираме и да оцеляваме.
Забравяне
Когато разглеждахме краткосрочната памет, казахме, че забравянето е ж е­
лано свойство. То ни дава възможност да се освободим от информация, коя­
то повече не ни е нужна, така че да пренасочим вниманието си. Забравянето
в дългосрочната памет е по-малко желано. Ние се безпокоим, когато забра­
вяме материала, който сме научили за изпит, името на човека, когото сме
срещали няколко пъти, и дори отделна дума по време на разговор, за която
имаме чувството, че е „на върха на езика“. Забравянето в дългосрочната па­
мет е сложен механизъм, който се дължи на различни причини. Ще разгле­
даме някои от тях с поглед към факторите, които могат да ни направят помалко предразположени към забравяне.
Причини за забравянето
Изтласкване
Фройд твърди, че паметта е постоянна и че забравянето е причинно обусло­
вено. Болезнените или предизвикващите тревога и безпокойство спомени се
забравят чрез процес, наречен изтласкване (repression), несъзнавана от нас
защита, чиято цел е да предпази активното съзнание от неприятни спомени.
Тези спомени могат да излязат на повърхността в прикрита форма в сънища­
та и в несъзнаваните, случайни езикови грешки, но само специалистите по
психоанализа биха могли да дешифрират истинския им смисъл (Freud, 1901).
Според Фройд изтласкването може да се появи при тежки случаи на психи­
чен стрес, страх или унижения. Тази загуба на спомени предпазва съзнанието
от мъчителни преживявания. Ако събитието е силно травмиращо - например
присъствие при убийство или фатална катастрофа, човек може да развие ам­
незия, частична или пълна загуба на спомените за случилото се. Когато е на­
лице и бягство от ситуацията, това се нарича състояние на фуга (fugue state).
В такива случаи личността изпада в паника и страда от загуба на памет за ця­
лата информация, необходима за самоидентификацията. Такъв човек може да
прекара месеци или години в друг град, докато нещо го върне към предишна­
та му памет. Тъй като подобни спомени често се възстановяват, това означа­
ва, че те са били просто изтласкани, а не напълно загубени.
Чрез изтласкването може да се обясни психопатологичното забравяне, но
чрез него не може да се даде общо обяснение на забравянето поради някол­
ко причини. Първо, с изтласкването не може да се обясни амнезията, която
е резултат от мозъчна травма. Удар в главата причинява физическа, а не психична травма. Второ, с него не можем да обясним нормалното забравяне на
обикновени събития, което се среща всеки ден. Повечето от онова, което заб­
равяме, има слабо или въобще няма'емоционално значение. И накрая, дока­
зателствата за изтласкването са малко в сравнение с изобилието от данни за
другите източници на забравянето.
Помислете върху това...
На всекиго се е случвало нечие име да е
„на върха на езика“ му и да не може да си
спомни нищо в м о м ен та, но след време
т о „п росветва“ в г л а в а т а му. Какви фак­
то р и п р и чи н яват т е з и досадни случаи
на забравяне?
Ф и гу р а 7.13. Каква е причината за
забравянето? Двама души заучават спи­
съци о т безсмислени срички. След то в а на
единия о т т я х е разрешено да спи през ин­
тервала между заучаването и проверката
на заученото, а другият тр яб ва да бодърс тва. Ако забравянето се дължи само на
то в а, че п ам ето ви те следи се разп адат с
течение на времето, кривите на запаме­
тя ван е за д вам ата тр я б ва да съвпадат.
Р е зу л т а т и т е п оказват тъ км о обратно­
т о - забравянето е по-слабо при лицето,
което е спало след заучаването. Това озна­
чава, че интерф еренцията, предизвикана
о т събития, които се случват след заучаването, влияе върху припомнянето на зау­
чения материал.
0
2
4
6
8
Часове след заучаването
ЗАБРАВЯНЕ
243
Разпад
Нормалното, всекидневно забравяне може да се дължи на това, че паметовите следи просто се разпадат, ерозират или отслабват, избледняват с течение
на времето. Обяснението чрез разпад на паметовите следи е интуитивно прив­
лекателно, обаче е трудно да се провери експериментално. Проблемът е, че
всекидневно стават различни събития (ядене, учене, тренировки и т. н.), така
че, ако с течение на времето се наблюдава забравяне, не можем да сме сигур­
ни дали то се дължи именно на разпад на следите, а не на интерфериращото
действие на други събития, станали през същия период. Резултатите от експе­
римента, показани на фигура 7.13, дават решение на този проблем. Ако след
като заучат списък от безсмислени срички, хората от първата група веднага
легнат да спят, те си припомнят повече от тях в сравнение с втората група, ко­
ято остава будна (Jenkins, Dallenbach, 1924). Ако причината да забравяме е
разпадът на следите, кривите на забравянето на фигура 7.13 трябва да съвпа­
дат, защото времето от края на заучаването до началото на паметовия тест е
едно и също и за двете изследвани групи, ф актът, че кривите са различни, по­
казва, че забравянето се дължи на нещо повече от обикновен разпад на паме­
товите следи. Забравянето може да е резултат от разпад на следите, но интерференцията също е важен фактор, който допринася за появата му.
Интерференция
Нека да се обърнем към опита на читателите на много популярна серия от ро­
мани. За любителите на серията „Арлекин“ промените в сюжетите на отделни­
те романи са незначителни. Има си формула, включваща млада жена, обикно­
вено бедна, но винаги красива, която среща мъж на някое екзотично място.
След 190 страници, в които няма нито явен секс, нито трагедии, нито насилие,
мъжът и жената сключват брак.
От това, което казахме за забравянето, трябва да е станало ясно, че тъй като
сърцевината на тези сюжети е твърде еднаква, повечето читатели трябва да си
спомнят същината им много добре. Какво да се каже обаче за специфичните де­
тайли? Тук поради сходството в сюжетите трябва да очакваме голям брой греш­
ки. След като прочетете няколко от тези романи, ще объркате безнадеждно ге­
роите и подробностите в тях.
Конкуриращите се спомени могат да предизвикат забравяне чрез поражда­
не на интерференция, която действа проактивно (напред във времето) или ретроактивно (назад във времето). Проактивната интерференция означава забра­
вяне на нов материал, дължащо се на разрушителното действие на предвари­
телно заучен материал. Ретроактивната интерференция означава забравяне на
предварително заучен материал под влияние на разрушителното въздействие
на новото учене. В нашия пример с „Арлекин“, колкото повече романи сте про­
чели преди този, който четете в момента (проактивна интерференция), и кол­
кото повече романи ще прочетете след него (ретроактивна интерференция),
толкова по-малко вероятно е да запомните специфични подробности от четена­
та в момента книга. Поради същите тези процеси учителите бързо забравят
имената на учениците си от предишните випуски (Seamon, Travis, 1993).
От редица изследвания е известно, че проактивната и ретроакти вн ата
интерференция се срещ ат по-често, когато старият и новият материал са
сходни (Postman, 1961; U nderwood, 1957). Н апример испанският език интерферира повече с френския (който е сходен), отколкото с японския
(който е съвсем различен). Вие мож ете обаче да превърнете тази закон о­
мерност в свое предимство. Поради това, че сходният материал, който заучавате преди или след, може да интерферира със заученото, опитайте се
да редувате периодите на учене с други дейности. Спането, храненето, фи­
зическите упражнения и дори ученето на материал, несвързан с този,
който в мом ента заучавате, може да отслаби интерференцията.
ОРГАНИЗИРАНЕ И ЗАПАМЕТЯВАНЕ
Х ар ак тер и сти к и на видовете п а м е т
Сензорна памет
Кодиране
Пряко кодиране
на сетивната информация
Краткосрочна памет
Дългосрочна памет
Множествени форми на паметови кодове, Множествени форми на
паметови кодове, включително
включително зрителни, акустични
и семантични кодове
зрителни, акустични и семантични кодове
Обем
Голям, но различен
за различните сетивни системи
Малък, 7 плюс или минус 2 мнемонични
единици информация
Времетраене
По-малко от 1 секунда за зрителните Временна, по-малко от 20 секунди, може
следи, до няколко секунди
би по-малко от 4 секунди
за слуховите следи
Неизвестен предел
През целия живот
Загуба
Разпад (ерозия) и интерференция
Интерференция и ерозия
Интерференция, неподходящи опори
и може би ерозия и изтласкване
Видове
Иконична и ехоична памет
Работна памет
Процедурна, епизодична и семантична памет
Примери
Възприема движението при филми
Припомня телефонен номер, който току(иконична) и идентифицира думи,
що сте видели, или прави бележки,
изговорени последователно (ехоична) докато слушате лекция
Припомня как да карате кола (процедурна),
къде сте оставили ключовете на колата си
(епизодична), как да разберете пътен знак
(семантична)
Зависимо от опори забравяне
И м а друг м ного често срещ ан в и д забравяне, което м ож е би сте п реж и ­
вявали, когато сте се оп итвали да зап озн аете двам а души или да си
припом ните н якакъв ф акт от тест. И м а м ом енти, когато не м ож ем да
си спомним нещо, за което по-късно с л екота се сещ ам е. Ч есто това,
което искам е да си спом ним , е „на върха на езика ни“ . К огато дум ата
е на върха на езика, ние обикновено знаем нейното зн ачен ие и нещо за
звученето и вън ш н ата й форма. Х ората са в състояние да разп озн аят
т ак ав а дума, но по някакви причини не м огат да я възп роизведат
(Brown, 1991; R. W. Brown, McNeill, 1966; Smith, Brown, B alfour, 1991).
К ак м ож ем да разкрием инф орм ация, която е „на върха на ези к а “ ? О т ­
говорът е в и зп о л зван ето на опори. О питайте още веднъж със следния
пример: спом нете си и м ената на седем те дж удж ета от п р и к азката за
С неж анка.
Спомнихте ли си джуджето, чието име започва с буквата Щ? М оже би
буквата Щ не е най-добрата опора. К акво ще каж ете за оп ората щ астие?
О питайте да я подскаж ете на приятели, които не си спом нят Щастливко, и очите им изведнъж ще светнат. Ако каж ете „Ами Х ерм ан ?“, те ще
са убедени, че той не е едно от дж удж етата. Това означава, че припомнянето изисква повече неща, отколкото само наличие на информация в
дългосрочната памет. Тя мож е да е там (да се нам ира в п ам етта), но да
няма достъп до нея (да не мож е да се възпроизведе). Б ез подходящ а опо­
ра възм ож но е нещ ата да не се припомнят. Поради тази причина ние оп­
ределяме този вид забравяне като зависимо от опори забравяне. (В слу­
чай че все още не сте си спомнили имената на седемте дж удж ета, те са
Срамежливко, Докторко, Сънливко, СърЬитко, Щастливко, Ленивко и
Кихавко).
ЗАБРАВЯНЕ 2 4 5
НАРУШЕНИЯНАФУНКЦИИТЕ
Корсаков синдром
и амнезия
През 1889 г. руският лекар Корсаков съобщава, че
продължителният алкохолизъм може да доведе до
сериозни нарушения на паметта. Това заболяване
се нарича Корсаков синдром. Като илюстрация да
вземем публикуваното от невролога Оливър Сакс
изследване на случай с 49-годишния Джими Г.
- Здрасти, докторе! - каза той. - Хубава сутрин!
Мога ли да взема този стол?
Той беше приказлив човек, винаги готов да от­
говаря на всеки въпрос, който му задам. Каза ми
името си, датата на раждане и името на малко
градче в Кънектикът, където се е родил...
- Е, Джими, на колко си години? - За момент
той се забави да отговори, сякаш пресмяташе наум.
- Защо? Струва ми се на деветнайсет, докторе.
На следващия си рожден ден ще навърша двай­
сет...
- Д ръж - казах и му подадох огледало. - Виж се
в огледалото и ми кажи какво виждаш. Това при­
лича ли ти на 19-годишен мъж?
Той внезапно пребледня и сграбчи стола с две
ръце.
- Боже Господи - прошепна той. - Господи,
какво става?... Това кошмар ли е? Или съм луд?...
- Няма нищо, Джими - успокоих го аз. - Това е
просто грешка. Няма за какво да се тревожиш.
Лицето му възвърна цвета си и той се усмихна,
докато отнасях омразното огледало със себе си.
След две минути отново влязох в стаята...
- Здрасти, докторе - поздрави ме той. - Хубава
сутрин! Искате да си поговорим? Може ли да взема
този стол тук? - На честното му, открито лице не ви­
дях никакъв знак, че ме е разпознал.
- Не сме ли се срещали вече, господин Г.? - по­
питах внимателно.
- Не, не мисля. С тази брада трудно бих могъл
да ви забравя, докторе! (Sacks, 1987)
Обикновено Корсаковият синдром се характе­
ризира с няколко различни вида забравяне
(Talland, 1969):
• Антероградна амнезия. Пациентите изпит­
ват големи затруднения, когато трябва да
формират нови паметови следи след заболя­
ването.
• Ретроградна амнезия. Пациентите могат да
загубят някои от своите спомени отпреди за­
боляването.
• Конфабулация. За да скрият загубата си на
памет, пациентите съчиняват истории за ми-
Значение на опорите за извличането
на информация
Видяхме важността на опорите в експериментите върху паметта. Напри­
мер, ако накараме няколко души да заучат по списък думи от различни ка­
тегории (КРАВА, АГНЕ, ЯБЪЛКА, ПРАСКОВА, И Н Ж Е Н Е Р , АДВО­
КАТ...), може да очакваме, че онези от тях, на които дадем названията на
категориите, към които принадлежат тези думи като опори за припомняне
(Ж ивотни, Плодове, Професии...), ще възпроизведат повече думи в сравне­
ние с другите, които нямат тези опори. Разликата между активното възпро­
извеждане с помощта на опори и безопорното свободно активно възпроиз­
веждане не е учудваща. Ако обаче на хората, които са възпроизвеждали ду­
мите без опори, по-късно дадем категорийните опори и ги накараме отно­
во да възпроизведат списъка, тяхното припомняне ще се подобри (Tulving,
Pearlstone, 1966). Това подобрение е важно, защ ото от него мож ем да нап­
равим извода, че в дългосрочната памет има повече налична информация,
отколкото е била достъпна при първия опит за възпроизвеждането на ду­
мите. В действителност подходящите опори за извличане на информация
могат да допринесат за почти безпогрешно възпроизвеждане дори на спи­
съци от 500 или 600 думи (Mantyla, Nilsson, 1988).
Тъй като опорите са пътеводители при търсене на информация в дългос­
рочната памет, ако те са лоши или неподходящи, на практика могат да пре­
дизвикат забравяне. Една лоша опора може да насочи търсенето в погрешна
246
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
...Корсаковият синдром се
характеризира с няколко
различни вида забравяне.
нали събития, напр. какво са правили пре­
дишния ден.
• Апатия. Често пациентите изглеждат безраз­
лични към това, което става около тях.
Проблемите с паметта при пациенти с Корсаков
синдром имат връзка с храненето. Те възникват пре­
димно като резултат от мозъчни нарушения, причи­
нени от липса на витамин В] (тиамин). Хроничните
алкохолици често страдат от недояждане. Дни и сед­
мици наред те могат да се хранят така, че да не пое­
мат тиамин. Без него мозъкът не може да си набавя
основната храна - глюкозата, а това води до мозъчни
нарушения като невронни свивания. Нещо повече дори да поддържат съответен хранителен режим, ал­
кохолиците пак страдат от мозъчни нарушения, за­
щото алкохолът пречи за абсорбцията на тиамина в
червата, което води до Корсаков синдром (Haas,
1988). Изследователите предполагат, че пациентите с
Корсаков синдром имат нарушения в медиалния таламус и в част от хипоталамуса (Squire, Amaral, Press,
1990; Victor, Adams, Collins, 1971), както и много нару­
шения в челния дял. (Тези мозъчни структури са опи­
сани в глава 2.). Чрез компютърна томография са от­
крити нарушения в челния дял на мозъка на прибли­
зително 80 % от пациентите с Корсаков синдром
(Moscovitch, 1982). Типично за всички пациенти с
Корсаков синдром обаче е да имат увреждания в мно­
го мозъчни структури. Така че все още не е възмож­
но да се посочи точно мозъчното огнище на това раз­
стройство в паметта (Markowitsch, 1988). Засега пос­
ледиците от Корсаковия синдром не могат да се пре­
махнат. Ако тези пациенти обаче престанат да пият и
започнат да се лекуват навреме с големи дози тиа­
мин, разрушенията могат да се спрат (напр. Parkin,
Leng, 1992).
посока. Например, ако имате билети за концерт през следващата седмица,
къде трябва да ги оставите, за да ги намерите след това? Трябва ли да ги сло­
жите на логично място - в чантата или портмонето, или на някакво необи­
чайно място - в хладилника или фризера? Когато задавате на хората тези
въпроси, те отговарят, че необичайните места са най-добрите. Изследвания­
та обаче показват, че това убеждение е грешно (Winograd, Soloway, 1986). Посклонни сме да си припомняме местоположението на обекта, ако той се съх­
ранява на логично място, защ ото логичната връзка между обект и място слу­
жи като опора за припомняне на мястото, където той стои. Затова, ако сло­
жите билетите в чантата или портмонето (логични места, защото те ще „пъ­
туват“ с вас до концерта), това ще бъде по-подходящо за припомняне на мяс­
тото им, отколкото ако ги оставите в хладилника или фризера (което няма
много връзка с ходенето на концерт).
Видяхме, че забравянето настъпва поради различни причини. Обикнове­
но ние забравяме, защото паметовите следи интерферират с конкурентни
следи или пък нямаме достъп до тях поради лоши опори. В по-редки случаи
може да забравяме, защото следите от емоционалните преживявания са изт­
ласкани от съзнанието или поради физически травми. Тъй като се случва по
много причини, забравянето е едно от обикновените, ако не и досадни за жи­
вота ни преживявания. Всеки от нас понякога забравя името на човека, с ко­
гото току-що се е запознал на гости, или забравяме какво търсим, докато
преминаваме от всекидневната в кухнята. Тези моменти на разсеяност са
съвсем нормални. Само внезапната или теж ка загуба на паметта е причина
за безпокойство.
ЗАБРАВЯНЕ
247
Помислете върху това.
Какво з н а я т психолозите за п р ед ставя ­
н е т о на п а м е т т а в мозъка?
Биологични основи на паметта
На н я к о л к о места в този текст беше направена връзка между паметта и мозъ­
ка. В глава 2 обсъдихме случая с пациента X. М., който страда от дълбоко раз­
стройство на паметта след отстраняване на хипокампа. В тази глава показахме
колко тежки форми на амнезия са получили пациенти с Корсаков синдром, след
като част от хипоталамуса и челният дял на мозъка им са били увредени. В гла­
ва 12 пък ще опишем промени в мозъка на стари хора, които водят до Алцхаймерова болест. В този раздел ще се съсредоточим върху по-общи проблеми,
свързани с биологичните основи на паметта. Първо, кои области на мозъка се
активират, когато използваме паметта? Второ, кои са някои от възможни те ме­
ханизми за обяснение на това как паметта е представена в мозъка? За да разг­
ледаме областите на мозъчна активност по време на паметовите процеси, пър­
во трябва да направим разлика между експлицитна и имплицитна памет.
Експлицитни и имплицитна памет
изследвания, описани в тази глава, се отнасят за е к с п л и ц и т която изисква съзнателно припомняне на минали събития или епи­
зоди. Ние използваме точно нея, когато се опитваме съзнателно да извлечем
информация от паметта си - независимо дали е дефиниция на дума, име на чо­
век или филм, който сме гледали миналата седмица. В добавка към експлицитната памет има и и м п л и ц и т н а п а м е т , която се проявява при доброто решава­
не на задачи без преднамерено, съзнателно припомняне (Schacter, 1990). Кога­
то миналото влияе върху нашето поведение, без да осъзнаваме това, ние всъщ­
ност използваме имплицитната памет. Например в глава 4 разгледахме несъзнавано семантично активиране (priming) и показахме колко по-бърза е прера­
ботката на дадена дума - например под, когато се предхожда от семантична
асоциация (мета пода), а не от несвързана дума (прескачам пода) - дори ако
първата дума не се възприема съзнателно. В този пример първата дума имплицитно влияе върху преработката на втората.
Напоследък изследователите на паметта обръщат голямо внимание на
експлицитната и имплицитната памет. Например в един експеримент дават
на пациенти с Корсаков синдром списък от думи, като ЗАЩИТАВАМ, П РЕ­
ВОЗВАМ, КАМ БАНАРИЯ и т. н. След като го видят, те трябва да си при­
помнят колкото може повече думи. При тази проверка на експлицитната
памет пациентите с Корсаков синдром се провалят. Те изпълняват задачата
много по-лошо от хора, които нямат това паметово нарушение. Когато оба­
че им дават като опори начални части от думите (например ЗАЩ..., ПРЕВ...
и КАМБ...) и ги карат да добавят окончанията с първите думи асоциации, ко­
ито им дойдат наум, те се справят със задачата, като използват думи от пър­
воначалния списък (Graf, Squire, Mandler, 1984). Тестът с фрагменти от думи
измерва имплицитната памет, при която хората си спомнят най-близките
събития, без да съзнават ясно това. Пациентите с Корсаков синдром, които
имат тежка амнезия, дават доказателства за работата на имплицитната па­
мет при липса на експлицитна памет. Други проучвания показват, че когато
излязат от обща упойка след операция пациентите могат да си припомнят
думи, които са им четени, докато не са били в съзнание, ако се използва тест
за имплицитна, а не за експлицитна памет (Kihlstrom, Schacter, Cork, Hurt,
Behr, 1990). He е наблюдавана обаче нито експлицитна, нито имплицитна па­
мет за думи, четени на хора по време на сън (Wood et al., 1992).
Последните изследвания показват, че експлицитната и имплицитната памет
се осигуряват от различни мозъчни структури. Например при изследване на мо­
зъчните образи с ПЕТ-скенер (позитронно-емисионна томография) Лари Скуайър и неговите колеги установяват, че по време на тестове за имплицитна и
експлицитна памет се активират различни области на мозъка (което се разбиВ същ ност
всички
н ата пам ет,
248
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
Срез на
показания
мозък
Пример
за голяма
а ктивн ост
6 хипокампа
Белите петна на ПЕТскенера измерват
концентрациите на кръв
около мозъчните клетки.
Големите концентрации
се появяват
като бели петна
А: челен дял
Б: хипокамп
В: тилен дял
I голяма а к т и в н о с т при изпълнение на задачи
' 33 експ лицитн ата п ам е т
голяма а к т и в н о с т при изпълнение на задачи
за и м п л и ц и тн ата п ам е т
ра от по-високите концентрации на кръв в тях) (Squire, 1992). Както се вижда
на фигура 7.1.4, опитите на хората да си припомнят списък от думи (задача на
експлицитната памет) предизвиква нарастваща активност в челния дял на мо­
зъка и в хипокампа. В глава 2 отбелязахме, че челният дял е важен за планира­
нето, а пък хипокампът отговаря за дългосрочната памет. Така че и двете об­
ласти са свързани с експлицитната памет. Ако обаче хората работят върху за­
дача за довършване на започнати думи (задача на имплицитната памет), как­
вато получават пациентите с Корсаков синдром в описания вече експеримент,
тогава се активира тилният дял на мозъка. Както отбелязахме в глави 2 и 3,
тази област на мозъка е важна за преработката на зрителна информация, пора­
ди което може да се предположи, че имплицитната памет вероятно зависи от
начина, по който хората първо преработват зрителния стимул, преди да го
идентифицират (Cooper, Schacter, 1992; Schacter, Cooper, Delaney, 1990). Взети
заедно, тези най-нови изследвания показват, че експлицитната и имплицитна­
та памет са различни видове памет, свързани с различни области на мозъка.
Изследванията, които съчетават експериментирането с техниките за проследя­
ване на мозъчните образи, много бързо обогатяват знанията ни за биологични­
те основи на паметта (Damasio, Tranel, 1992; Petersen, Fiez, Corbetta, 1992).
Ф и гу р а 7.14. Експлицитни и имплицитна памет и мозък. Изследователи­
т е на п а м е т т а използват позитронноемисионната томография, за да проучат
каква е р о лята на различните мозъчни
стр у к ту р и за п а м е т т а . При та зи техн и ­
ка се вкарва радиоактивно вещество в
кр ъ в та и се измерват концентрациите на
кръв в различните части на мозъка, дока­
т о у частн и къ т в изследването изпълнява
п ам етови задачи. К онцентрациите на
кръв се проявяват к ат о горещи точки
(бели п етна) на мозъчния образ в ПЕТ-скенера. К огато хо р ата изпълняват задача
за проверка на експлицитната п ам ет (ак­
тивно възпроизвеждане на дума), ПЕТ-обр азъ т разкрива голяма акти вн ост в чел­
ния дял на мозъка и в хипокампа. К огато
пък изпълняват задача за проверка на им­
п л и ц и тн ата п ам ет (довършване на започ­
н а т а дума), много активен с т а в а т и л ­
н и я т дял на мозъка. ПЕТ-скенерът не
само че прави снимки на мозъка, докато
т о й е з а е т с паметови задачи, но и показ­
ва, че експлицитната и имплицитната
п ам е т се осигуряват о т различни области
на м озъчната кора.
Механизми на паметта
Изследователите вече имат много данни за познавателните процеси, които ле­
жат в основата на паметта, но все още знаем твърде малко за биологичните й
основи. Психолозите смятат, че е заблуждение да се мисли за паметовата следа
като за едно-единствено нещо в един-единствен център на мозъка. Тъкмо обрат­
ното, паметта се разглежда като съвкупност от процеси, които имат отношение
към различни области на мозъка (Squire, 1987, 1992). Засега не знаем точно как
паметовите следи са представени в мозъка. Първоначалните изследвания обаче
показват, че са възможни няколко биохимични и неврологични механизми.
Биохимични механизми
Биохимичните подходи към паметта включват изучаването на химичните ре­
акции. Те обхващат проучването на хормони като адреналин и АКТХ (адреноБИОДОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПАМЕГГА
249
Ф и гу р а 7.15. Модел на невронни връз­
ки. В т а з и илюстрация според един т е о ­
ретичен модел наш ите усещания за вкуса
и ц в ета на прасковата се свързват по
следния начин. К огато вкусим праскова,
определен неврон в мозъка се възбужда и
изпраща своя сигнал по невронен п ъ т . Ко­
га т о видим ж ълтия ц в я т на прасковата,
се възбужда друг неврон, който също изп­
раща сигнал по невронен п ъ т . К огато и
д в а та п ъ т я се ак т и в и р ат бързо един след
друг, може да се съединят и к а т о резул­
т а т да се образува нова връзка, която ще
представя наш ето понятие за праскова.
Според този модел NMDA-рецепторите ре­
гулират отделян ето на калций, който иг­
рае същ ествена роля за силата на неврон­
н и те връзки. Новите невронни връзки са
необходими за изграждане на п а м е т т а .
Стимул 1
Стимул 2
Ц вят на
праскова
Вкус на
праскова
_
I
Първият импулс - Вкусът,
задейства NMDA-рецепторите
В то р и я т импулс - ц в е тъ т,
п
Неврон
Неврон
Рецептор
Калций
/ =1
Неврон
кортико-тропен хормон), които при някои условия могат да подпомогнат или
влошат припомнянето (Izquierdo et al., 1982). Друг обещаващ кандидат е нео­
бикновената молекула, наречена NMDA-рецептор (по химическата формула NMethyl D-Aspartate, която се използва за нейното откриване). Невробиолозите
мислят, че може би една от нейните функции е да задейства някои биохимични
реакции, които водят до кодиране на паметовите следи. Изглежда че този ре­
цептор регулира обмена на калций в мозъчните клетки. Когато се стимулира
един невронен път, се наблюдава нарастване в силата на синаптичните му от­
говори. Това нарастване се нарича Д ъ л г о с р о ч н о у с и л в а н е (long-term potentiation
- LTP) и учените предполагат, че може би то е важен паметов механизъм
(LeDoux, 1992; Lynch, Baudry, 1984; Miserendino, Sananes, Melia, Davis, 1990).
Дългосрочно усилване се появява също, когато се стимулират едновременно
два сближени (convergent), сливащи се невронни пътища, което може би води до
образуването на нови невронни връзки. Засега се знае, че дългосрочното усилва­
не се задейства от отделянето на калций, което води до предположението, че
NMDA-рецепторът може да играе съществена роля в този процес (Cotman,
Iverson, 1987). На фигура 7.15 е показано как чрез този механизъм бихме могли
да обясним нашата способност да свързваме в паметта си различни сетивни пре­
живявания. Други биохимични изследвания се заимстват с възможните измене­
ния в синаптичните пространства между невроните, където се обменя информа­
ция между нервните клетки. Някои теоретици смятат, че паметовите следи се
създават от биохимичните промени в синапсите по време на учене.
Неврологични лгеханизлги
Неврологичните подходи към паметта включват изучаването на невронните
и мозъчните структури. Някои теоретици предполагат, че в основата на па­
метта лежат структурни промени в невроните. Например отбелязахме в гла­
ва 2, че при мишки, отглеждани в „обогатена“ среда (клетките им са пълни
с предмети за изследване и манипулиране), се наблюдава удебеляване на мо-
250
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
зъчната кора, увеличаване диаметъра на синапсите, броя и дължината на
дендритните разклонения, докато това не е характерно за мишки, израснали
в стандартни лабораторни условия (Greenough, 1984; Rosenzweig, Bennett,
1978). Тези факти показват, че паметта има неврологични основи и че под
влияние на миналия опит в мозъка настъпват физически промени.
Други изследователи изучават ролята на различните мозъчни структури в
процесите на ученето и паметта. Например изследвания с мишки показват, че
невронните вериги за условнорефлекторното мигане са разположени преди
всичко в малкия мозък на животните. При по-сложни форми на обуславяне
се включват невронни вериги от хипокампа и малкия мозък (Ivry, Baldo, 1992;
McCormick, Thompson, 1984; Thompson, 1992). Невропсихологичните основи
на паметта се усложняват от това, че различните видове памет могат да ак­
тивират различни мозъчни структури от малкия мозък, хипокампа, амигдала­
та и мозъчната кора (Thompson, 1991; Woody, 1986). Например пациенти с ув­
реждания в левия слепоочен дял често изпитват затруднения при изпълнение
на словесни задачи, които включват възпроизвеждане на списък от думи или
свързан текст (Frisk, Milner, 1990). Обратно, пациенти с увреждания в десния
слепоочен дял имат проблеми при изпълнение на невербални или зрителни
паметови задачи. Те се затрудняват да намират пътя в лабиринт или да раз­
познават физиономии (Milner, 1970). Това означава, че лявата и дясната хе­
мисфера отчасти си поделят работата на вербалната и невербалната памет.
Ние едва започваме да разбираме биологичните основи на паметта и
може да очакваме интересно развитие на тази област в близките години. Подоброто вникване в тези процеси ще доведе до напредък при лекуването на
такива тежки разстройства на паметта като Корсаковия синдром и Алцхаймеровата болест.
ПЕРСПЕКТИВИ
Основните перспективи, които използвах­
ме в тази глава, бяха когнитивната и
биопсихологичната. Според ког­
нитивната перспектива хората
активно преработват инфор­
мацията, като я организи­
рат, преструктурират и
преобразуват в паметта си,
за да могат да я използват
по-късно. Повечето от из­
следванията, които предс­
тавихме в тази глава, се
основават на тази перспек­
тива. Ще намерим приме­
ри за активна преработка на
информацията там, където
разгледахме краткосрочната
памет, повторението наум и рав­
нищата на преработка, зрителните
образи и мнемониките, организационни­
те процеси и грешките и нарушенията на
паметта. Биопсихологичната перспек­
тива се съсредоточава върху връз­
ката на поведенческите и психич­
ните процеси с биохимичните и
невронните изменения в нерв­
ната система, от една страна,
а,
от друга - с хормонал
въздействия в ендокринната
система. Използвахме би­
опсихологичната перспек­
тива, когато проучвахме
възможните биохимични и
неврологически механизми,
чрез които паметта се предс­
тавя в мозъка. В раздела „Взаи­
модействия“ ще покаж ем как
свързването на когнитивната с би­
опсихологичната перспектива води до
ярки прозрения за паметта.
БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПАМЕТТА 2 5 1
Взаимодействия: Конекционизъм и памет
В предишния раздел очертахме някои от предложени­
те обяснителни механизми за представянето на памет­
та в мозъка. Тя обаче не може да се обясни само с би­
ологията. За да разберем паметта, трябва да съчетаем
биопсихологичната и когнитивната перспектива. Когнитивната перспектива ни дава информация за рабо­
тата на паметта - за обема и границите й. Биопсихологичната перспектива пък ни дава информация за
структурата на паметта, за да ни помогне да разберем
нейните възможности и ограничения. Засега ние зна­
ем повече за работата, отколкото за структурата, но
това бързо се променя. Паметта е област, която търпи
революционни изменения и развитие, тъй като съче­
таването на идеите от двете перспективи доведе до
значителен теоретичен напредък (Desimone, 1992).
Пример за съчетаването на двата подхода е к о н е к ц и о н и з м ъ т . Когато разглеждахме разпознаването на об­
рази (глава 4), отбелязахме, че конекционизмъг дава
на психолозите нов модел за работата на ума, който се
основава на това как информацията се преработва от
мозъка. В този раздел ще опишем как конекционисткият подход може да обясни някои всекидневни проя­
ви на паметта. Ще направим това, като използваме
един прост конекционистки модел, предложен от
Джей Маклеланд (McClelland, 1981).
Невронни мрежи и представяне
в пам етта
Представете си, че живеете в квартал, където вилнеят
две банди - бандата на „Черните кехлибари“ и бандата
на „Акулите“. В таблица 7.3 е даден списък на членове­
те им заедно с възрастта, семейното положение и заня­
тието на всеки от тях. На фигура 7.16 е показан модел
на невронно подобна мрежа за това как тази информа­
ция би могла да се представи в паметта. За простота в
дадения пример ще използваме само възбудени (excita­
tory) връзки (връзките със стрелки в краищата). Всеки
елемент (черните кръгчета) в централния „облак“
представя един член от банда. Чрез възбудените връз­
ки тези елементи се свързват с представянията на раз­
личните характеристики. Например един от елементи­
те е свързан с името Рик, на възраст 30 години, по за­
нятие взломаджия, семейно положение разведен, от
бандата на „Акулите“, със средно образование. По та­
къв начин този елемент и неговите връзки представят
всичко, което знаем за Рик. Данните в таблица 7.3 пот­
върждават тези факти за Рик и другите членове на бан­
дите, които са включени във фигурата.
Запомнянето от гледище
на невронните мрежи
Нека да разгледаме един пример на запомняне. Д а си
представим, че в разговор някой спомене името Рик.
Като се използва мрежовият модел, представянето на
името на Рик в нашата памет ще се активира. Тогава
тази активация ще се разпространи по възбудената
връзка до основния елемент, който представя Рик.
Този елемент на свой ред ще активира всички други
свързани представяния, които ни дават информация
за Рик (възрастта му, занятието му и т.н.). Примерът
илюстрира важна характеристика на този конекцио­
нистки модел, а именно а д р е с и р а н а п о с ъ д ъ р ж а н и е
п а м е т (content-addressable memory). Това означава, че
ако се подаде частична информация, например нечие
име, тя може да се използва, за да се намерят в памет­
та други сведения за съответния човек. Наш ата памет
Таблица 7.3. Характеристики на членовете на бандите на „Акулите“ и „Черните кехлибари"
Име
Възраст Образование Семейно
Занятие
Име
Възраст Образование Семейно Занятие
(в години)
положение
положение
Черни кехлибари
Арт
Ал
Сам
Клайд
Майк
Джим
Грег
Джон
Дъг
Ланс
Джордж
Пит
Фред
Джин
Ралф
252
40
30
20
40
30
20
20
20
30
20
20
20
20
20
30
ГЛАВА 7. ПАМЕТ
Акули
основно
основно
колеж
основно
основно
основно
средно
основно
средно
основно
основно
средно
средно
колеж
основно
неженен
женен
женен
неженен
неженен
разведен
женен
женен
неженен
неженен
разведен
неженен
неженен
неженен
неженен
наркопласьор
взломаджия
букмейкър
букмейкър
букмейкър
взломаджия
наркопласьор
взломаджия
букмейкър
взломаджия
взломаджия
букмейкър
наркопласьор
наркопласьор
наркопласьор
Фил
Айк
Ник
Дон
Нед
Карл
Кен
Ърл
Рик
Ол
Нийл
Дейв
30
30
30
30
30
40
20
40
30
30
30
30
колеж
основно
средно
колеж
колеж
средно
средно
средно
средно
колеж
средно
средно
женен
неженен
неженен
женен
женен
женен
неженен
женен
неженен
женен
неженен
разведен
наркопласьор
букмейкър
наркопласьор
взломаджия
букмейкър
букмейкър
взломаджия
взломаджия
взломаджия
наркопласьор
букмейкър
наркопласьор
Възраст
Професия
Взлома-
ф и г у р а 7.16. Конекционистки модел
на паметта. Този модел показва как ня­
кои о т х о р ата и т е х н и т е характер и сти ­
ки, дадени в таблица 7.3, биха могли да се
п р ед ставят чрез модел на невронно подобна мрежа. Всеки човек е представен чрез
черно кръгче в централния „облак“. А кти­
вирани връзки свързват различните ха­
рактеристики с всеки човек.
джия
(iHo
^Bс"
1
hoJ
Бук­
мейкър
Наркопласьор
Женен
Образование
верните'
кехлибари,
Банда
Неженен
Семейно
Разведен ) \
ПОЛОжение
Акулите
работи по същия начин. Например, ако някой споме­
не Джон Ленън, вие ще си спомните за „Бийтълс“ и
техните песни, защото представянията на тези раз­
лични части информация са взаимосвързани в дългос­
рочната ви памет.
Друга характеристика на конекционисткия модел
е, че той демонстрира п л а в н о р а з п а д а н е (graceful
degradation) (Baddeley, 1990). Според биологичната
перспектива това означава, че макар мозъкът да губи
огромен брой неврони и връзки между тях в резултат
от нормалния процес на стареене, паметта продължа­
ва да функционира. В нашия пример, ако „загубим“
връзката между Рик и възрастта му, бихме могли да
се досетим на колко е години благодарение на друга
информация, която е останала в паметта ни. Напри­
мер ако все още знаем, че Рик е „акула“ и че повече­
то от бандата са 30-годишни (вж. таблица 7.3), ще
предположим, че Рик също е 30-годишен. И ще се
окажем прави, защото правим разумна догадка, осно­
ваваща се на информация в паметта ни. Това е друга
характеристика както на конекционисткия модел,
така и на нашата паметова система.
Тези примери показват, че конекционисткият под­
ход ни кара да мислим по нов начин за паметта въз
основа на взаимодействието между биопсихологичната и когнитивната перспектива. Биопсихологичната
перспектива ни дава концептуалния модел, основан
на невронни процеси, а когнитивната - паметовите
прояви, които трябва да бъдат обяснени чрез него.
Конекционизмът прехвърля мост над формално съ­
ществуващата пропаст между биопсихологичния и
когнитивния подход към паметта.
ВРЪЗКИ
Знанието за механизмите на пам етта е крайно необходимо за разбирането на други области
о т психологията. Тук ви насочваме към някои глави в книгата, в които засягаме проблемите на паметта.
Глава 2
Биологични основи
на поведени ето
Включва изследване на пациента X. М.
и ролята на хипокампа за паметта.
Глава 6
Представя изследване върху пространствената
памет при животните.
Учене
Глава 11
Р азви тие на б е б е т о и д е т е т о
Глава 12
Р азви тие в юношеска
и в зряла въ зр аст
Обсъжда развитието на вниманието и пам етта при децата.
Представя изследвания върху промени на пам етта
в старческа възраст като Алцхаймерова болест паметово и когнитивно заболяване, което поразява стари хора.
Глава 17
Социални нагласи
и социално знание
Разглежда ролята на пам етта за формиране
на стереотипи и предразсъдъци.
БИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПАМЕТТА
253
РЕЗЮМЕ
Въведение
1. Памет (memory) е способността да се усвояваш, съхраняват и изпол­
з в а т информация и знания.
2. Един о т концептуалните подходи към п а м е т т а се нарича преработ­
ка на информацията (information processing). Този подход използва
к ат о модел компю търа, за да обясни как информацията се кодира, въ­
вежда и извлича в сети в н ат а, краткосрочната и дългосрочната па­
м ет. Друг концептуален подход се нарича конекционизъм (соппесtionism). За да обясни как работи п а м е т т а , то й използва к а т о модел
невронните мрежи в мозъка.
3. Първият истински труд върху п а м е т т а с доказана стой н ост за психо­
логията принадлежи на Херман Ебингхаус. В 1885 г. то й публикува кни­
г а т а си „П амет“. Провеждайки експерименти единствено със себе си,
Ебингхаус открива кри вата на забравянето, к ат о измерва силата на
припомнянето и съхранението на безсмислени срички. В наши дни
обикновено се позоваваме на Ебингхаус, за да покажем, че п а м е т т а
може да се изследва научно.
4. През 1932 г. Фредерик Б а р т л е т публикува своята книга „Запомняне“. За
разлика о т Ебингхаус Б а р т л е т използва картини и свързани т е к с т о ­
ве, за да изследва как п а м е т т а функционира във всекидневни ситуации
и как се променя с течение на времето. В наше време споменаваме Бар­
т л е т , когато тр яб ва да покажем, че за п а м е т т а ни са характерни
процесите на пропускане, опростяване и преобразуване.
Постъпване на информация
в паметовата система
5. При зрителни стимули о с т а в а т краткотрай ни следи в зр и тел н ата па­
м е т , наречени зрителен образ, икона (icon); при слухови стимули ос­
т а в а т краткотрай ни следи в слуховата п ам ет, наречени слухов об­
раз, ехо (echo). Иконичната и ехоичната п ам ет са форми на сетив­
ната пам ет (sensory memory), която може да съхранява голямо коли­
чество информация за много к р атъ к период о т време.
6. Краткосрочният паметов регистър (short-term memory store) им