Богатството на народите. Изследване на неговата природа и причини - Адам Смит - 4eti.me
advertisement
Адам Смит БОГАТСТВОТО НА НАРОДИТЕ ИЗСЛЕДВАНЕ НА НЕГОВАТА ПРИРОДА И ПРИЧИНИ Първо издание AN INQUIRY INTO THE NATURE AND CAUSES OF THE WEALTH OF NATIONS by Adam Smith Ward, Losk, & Co, London, 1812 © Георги Георгиев, превод, 1983 c/o Jusautor, Sofia Александър Хачатурян, художник Тотю Данов, художествен редактор Сашо Георгиев, технически редактор Веска Цветкова, коректор http://4eti.me – най-добрите книги безплатно ПАРТИЗДАТ / СОФИЯ 1983 2 Съдържание Съдържание ...................................................................................................... 3 Адам Смит – класик на буржоазната политическа икономия ........................................ 6 Увод и план на произведението ....................................................................................... 18 Увод в английската парична система .............................................................................. 19 КНИГА I. ПРИЧИНИТЕ ЗА УВЕЛИЧАВАНЕ ПРОИЗВОДИТЕЛНАТА СИЛА НА ТРУДА И РЕДЪТ, ПО КОЙТО НЕГОВИЯТ ПРОДУКТ СЕ РАЗПРЕДЕЛЯ ЕСТЕСТВЕНО МЕЖДУ РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСИ НА НАРОДА Глава I. ЗА РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ТРУДА ................................................................................ 24 Глава II. ЗА ПРИНЦИПА, КОИТО ВОДИ ДО РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ТРУДА .......... 30 Глава III. РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ТРУДА ЗАВИСИ ОТ РАЗМЕРА НА ПАЗАРА ...... 33 Глава IV. ЗА ПРОИЗХОДА И УПОТРЕБАТА НА ПАРИТЕ ............................................. 36 Глава V. ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНАТА И НОМИНАЛНАТА ЦЕНА НА СТОКИТЕ, ИЛИ ЗА ЦЕНАТА ИМ В ТРУД И ЦЕНАТА ИМ В ПАРИ .......................................... 41 Глава VI. ЗА СЪСТАВНИТЕ ЧАСТИ НА ЦЕНАТА НА СТОКИТЕ .............................. 53 Глава VII. ЗА ЕСТЕСТВЕНАТА И ПАЗАРНАТА ЦЕНА НА СТОКИТЕ .................... 58 Глава VIII. ЗА РАБОТНАТА ЗАПЛАТА ................................................................................... 64 Глава IX. ЗА ПЕЧАЛБАТА ОТ КАПИТАЛА ........................................................................... 79 Глава X. ЗА РАБОТНАТА ЗАПЛАТА И ПЕЧАЛБАТА ПРИ РАЗЛИЧНИТЕ ПРИЛОЖЕНИЯ НА ТРУДА И КАПИТАЛА .................................................................... 87 Раздел I. Неравенства, дължащи се на характера на самите приложения ................ 87 Раздел II. Неравенства, предизвиквани от европейската политика ........................ 100 Глава XI. ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА ................................................................................... 117 Раздел I. За продукта на земята, който винаги дава рента ....................................... 118 Раздел II. За продукта на земята, който понякога дава, а понякога не дава рента 129 Раздел III. За колебанията в съотношението между съответните стойности на онзи вид продукт, който винаги дава рента, и на онзи вид, който понякога дава, а понякога не дава рента ................................................................... 138 Отклонение относно колебанията в стойността на среброто през последните четири века................................................................................................................. 139 Първи период .......................................................................................................... 139 Втори период ......................................................................................................... 148 Трети период.......................................................................................................... 149 Колебания в съотношението на съответните стойности на златото и среброто 160 Основания за съмнението, че стойността на среброто продължава да намаля .. 164 Различните въздействия на напредъка на обществото върху три различни вида суров продукт ............................................................................................................ 164 Първи вид ................................................................................................................ 165 Втори вид ............................................................................................................... 166 Трети вид................................................................................................................ 173 3 Заключение на отклонението относно колебанията в стойността на среброто ..... 179 Въздействието на напредъка на обществото върху действителната цена на манифактурните изделия ............................................................................................. 183 Заключение.................................................................................................................... 186 КНИГА II. ЗА ПРИРОДАТА, НАТРУПВАНЕТО И ПРИЛОЖЕНИЕТО НА КАПИТАЛА Увод......................................................................................................................................................... 195 Глава I. ЗА ПОДРАЗДЕЛЯНЕТО НА НАТРУПАНИТЕ ЗАПАСИ................................ 197 Глава II. ЗА ПАРИТЕ, РАЗГЛЕЖДАНИ КАТО ОСОБЕНА РАЗНОВИДНОСТ НА ОБЩИЯ ЗАПАС НА ОБЩЕСТВОТО, ИЛИ ЗА РАЗХОДИТЕ ЗА ПОДДЪРЖАНЕ НА НАЦИОНАЛНИЯ КАПИТАЛ .................................................... 203 Глава III. ЗА НАТРУПВАНЕТО НА КАПИТАЛ ИЛИ ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ И НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД .................................... 235 Глава IV. ЗА КАПИТАЛА, КОЙТО СЕ ДАВА НАЗАЕМ ПОД ЛИХВА .................... 248 Глава V. ЗА РАЗЛИЧНИТЕ ПРИЛОЖЕНИЯ НА КАПИТАЛА ...................................... 254 КНИГА III. ЗА РАЗЛИЧНИЯ НАПРЕДЪК КЪМ БОГАТСТВО НА РАЗЛИЧНИТЕ НАРОДИ Глава I. ЗА ЕСТЕСТВЕНИЯ НАПРЕДЪК КЪМ БОГАТСТВО ...................................... 265 Глава II. ЗА ПРЕЧКИТЕ ЗА ЗЕМЕДЕЛИЕТО В ДРЕВНА ЕВРОПА СЛЕД ПАДАНЕТО НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ ...................................................................... 269 Глава III. ЗА ВЪЗНИКВАНЕТО И РАЗРАСТВАНЕТО НА ГРАДОВЕТЕ СЛЕД ПАДАНЕТО НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ ....................................................... 277 Глава IV. КАК ТЪРГОВИЯТА НА ГРАДОВЕТЕ СЪДЕЙСТВУВАЛА ЗА ПОВИШАВАНЕ БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА СЕЛСКИТЕ РАЙОНИ ............... 285 КНИГА IV. ЗА СИСТЕМИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЯ Увод......................................................................................................................................................... 294 Глава I. ЗА ПРИНЦИПА НА ТЪРГОВСКАТА, ИЛИ МЕРКАНТИЛНАТА, СИСТЕМА .................................................................................................................................... 295 Глава II. ЗА ОГРАНИЧАВАНЕ ВНОСА ОТ ЧУЖДИ СТРАНИ НА ТАКИВА СТОКИ, КОИТО МОГАТ ДА СЕ ПРОИЗВЕЖДАТ В СТРАНАТА.. 310 Глава III. ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛНИТЕ ОГРАНИЧЕНИЯ НА ВНОСА НА ПОЧТИ ВСИЧКИ ВИДОВЕ СТОКИ ОТ СТРАНИ, ТЪРГОВСКИЯТ БАЛАНС С КОИТО СЕ СМЯТА ЗА НЕБЛАГОПРИЯТЕН ...................................... 324 Раздел 1. Неразумността на подобни ограничения дори съгласно принципите на търговската система........................................................................... 324 Раздел II. Неразумността на тези извънредни ограничения по силата на други принципи ...................................................................................................... 334 Глава IV. ЗА ВЪЗВРАТНИТЕ МИТА ....................................................................................... 342 Глава V. ЗА ПРЕМИИТЕ ЗА ИЗНОС ........................................................................................ 346 4 Отстъпление относно житната търговия и житните закони .................................... 357 Глава VI. ЗА ТЪРГОВСКИТЕ ДОГОВОРИ ............................................................................ 375 Глава VII. ЗА ТЪРГОВСКИТЕ ДОГОВОРИ .......................................................................... 383 Раздел I. За подбудите за създаване на нови колонии .............................................. 383 Раздел II. Причини за процъфтяването на новите колонии ..................................... 388 Раздел III. За изгодите, които Европа получи от откриването на Америка и пътя за Източна Индия покрай нос Добра надежда............................................... 405 Глава VIII. ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА ТЪРГОВСКАТА СИСТЕМА ........................................ 440 Глава IX. ЗА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ СИСТЕМИ ИЛИ ЗА ОНЕЗИ СИСТЕМИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЯ, КОИТО ПРЕДСТАВЯТ ПРОДУКТА НА ЗЕМЯТА ЗА ЕДИНСТВЕНИЯ ИЛИ ГЛАВНИЯ ИЗТОЧНИК НА ДОХОДА И БОГАТСТВОТО НА ВСЯКА СТРАНА ................................................... 453 КНИГА V. ЗА ДОХОДА НА ВЛАДЕТЕЛЯ ИЛИ ДЪРЖАВАТА Глава I. ЗА РАЗХОДИТЕ НА ВЛАДЕТЕЛЯ ИЛИ ДЪРЖАВАТА ................................. 471 Раздел I. За разходите за отбрана................................................................................ 471 Раздел II. За разходите за правораздаване ................................................................. 482 Раздел III. За разходите за обществени съоръжения и обществени институции .. 490 Статия I. За обществените съоръжения и институции за улесняване търговията на обществото ........................................................................................ 491 Първо, за онези, които са необходими за улесняване на търговията изобщо. 491 За обществените съоръжения и институции, които са необходими за улесняване на специални браншове на търговията ........................................... 496 Статия II. За разходите за образователните заведения за младежта ................. 513 Статия III. За разходите за образователни заведения за хората от всички възрасти ......................................................................................................... 529 Раздел IV. За разходите за поддържане достойнството на владетеля .................... 547 Глава II. ЗА ИЗТОЧНИЦИТЕ НА ОБЩИТЕ, ИЛИ ДЪРЖАВНИТЕ ПРИХОДИ НА ОБЩЕСТВОТО ........................................................................................................................... 549 Раздел I. За фондовете, или източниците на приход, които могат да принадлежат специално на държавния глава или държавата .................................. 549 Раздел II. За данъците .................................................................................................. 554 Статия I. Данъци върху рентата. Данъци върху поземлената рента ................. 556 Данъци, които се определят не според рентата, а според продукта на земята562 Данъци върху наема от къщи ............................................................................... 564 Статия II. Данъци върху печалбата, или върху произтичащия от капитала доход...................................................................................................... 569 Данъци върху печалбата от определени приложения на капитала .................. 573 Приложение към статия I и II. Данъци върху капиталната стойност на земята, сградите и движимото имущество ............................................................. 577 Статия III. Данъци върху работната заплата ....................................................... 581 Статия IV. Данъци, които е предвидено да падат върху всички видове доход без разлика ...................................................................................................... 583 Поголовни данъци ................................................................................................. 584 Данъци върху потребителните стоки .................................................................. 585 Глава III. ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ДЪЛГОВЕ ................................................................................ 611 5 Адам Смит – класик на буржоазната политическа икономия1 Появата на „Изследване на природата и причините на богатството на народите“ от Адам Смит в 1776 г. е забележително събитие в световната икономическа литература, което бележи нов важен етап в развитието на научната буржоазна икономическа мисъл. Този труд прави голяма крачка напред в обособяването на политическата икономия като самостоятелен клон на науката. „У А. Смит политическата икономия се разви – пише К. Маркс – като цялостна наука, теренът, който обхващаше, получи до известна степен завършени очертания .. .“2 Противоположно на феодалната идеология и меркантилизма – буржоазната икономическа теория в епохата на първоначалното натрупване на капитала, А. Смит разработи стройна система от икономически възгледи, които отговаряха на интересите на развиващия се промишлен капитализъм. Предшествениците на А. Смит или не си поставяха подобна задача – например Д. Лок, Д. Норе, Д. Юм, които изследваха само отделни частни явления на буржоазния икономически живот (пари, лихва, рента и т. н.), или търпяха неуспех в нейното решаване, като например У. Пети, Ф. Кене и Д. Стюърт, поради недостатъчното развитие на капитализма и икономическите знания. Значението на труда на Смит се състои в това, че той даде първото научно (в рамките на буржоазния кръгозор) теоретично обяснение на функционирането на капиталистическата стопанска система в стадия на свободната конкуренция. С окончателното, развенчаване на меркантилизма Смит отбеляза края на първия стадий в развитието на капитализма – първоначалното натрупване на капитала, и навлизането му във втория стадий – епохата на свободната конкуренция. Смит разработи теоретичното оръжие на революционната класа на XVIII век – буржоазната класа, и програма за икономическа политика, отговаряща на интересите на буржоазията. Именно затова идеите му се разпространиха широко не само в Англия, но и далеч извън нейните предели. Те обосноваваха теоретически необходимостта да бъдат ликвидирани феодалните отношения и играеха прогресивна роля. В. И. Ленин характеризира Смит като „велик идеолог на напредничавата буржоазия“3. Книгата на Смит упражни огромно влияние върху цялото по-нататъшно развитие на политическата икономия. Смит бе един от забележителните предшественици на научния социализъм в областта на политическата икономия. И все пак той не е основоположник на политическата икономия. Историята на политическата икономия е продължителен процес на отделянето ѝ от другите науки, започнал с разработената от У. Пети политическа аритметика – тази, по думите на К. Маркс, „първа форма, в която политическата икономия се отделя като самостоятелна наука“4 (к. м. – В. А.). Този процес завършва с революционния преврат, направен от К. Маркс и Ф. Енгелс – създателите на действително научната, пролетарската политическа икономия, които за пръв път научно определиха нейния предмет за разлика от другите Встъпителна студия към руския превод на труда на Смит, издание на Издателството за социалноикономическа литература в Москва, 1962 г 2 Маркс, К. и Ф. Енгелс. Съч. Т. 26, ч. II, с. 174. 3 Ленин, В. И. Събр. съч. Т. 2, с. 510. 4 Маркс, К. и Ф. Енгелс. Съч. Т. 13, с. 41. 1 6 обществени науки. Трудът на Смит, появил се на бял свят преди повече от двеста години, и досега представлява интерес като епохално произведение в историята на политическата икономия, като извънредно ценен исторически документ. 1. ИСТОРИЧЕСКИТЕ УСЛОВИЯ ЗА ПОЯВАТА НА КНИГАТА НА АДАМ СМИТ Непосредственият повод за написване на „Богатството на народите“ било желанието на А. Смит да систематизира лекциите си по така наречената „морална философия“, които чел в Глазгоуския университет през 1751-1764 година.5 По онова време политическата икономия (по-точно – някои нейни проблеми), наред с правото, политиката, етиката и теологията, влизала в състава на една „единна наука“ – „моралната философия“. В 1765 г. А. Смит пристъпил към тази задача. От работата в края на краищата израснало произведението, което спечелило на автора световна известност. В 1767 г. Смит се заселил в родината си Шотландия – в градчето Къркколди, където се бил родил и прекарал детските си години. Оттук като четиринадесетгодишен юноша той отишъл да учи в университета в Глазгоу, а три години по-късно – в Оксфордския университет. В Къркколди години наред Смит упорито и напрегнато работил върху своето съчинение в пълно уединение. Той притежавал голям опит в изследователската работа и огромна работоспособност. Енциклопедическите си познания придобил почти изключително със самообразование. С чувство на огорчение си спомнял той за своите учители-наставници, които с редки изключения не го научили на нищо и изобщо не го наставлявали. В 1773 г. Смит заминал за Лондон, за да приключи работата върху книгата, и останал там до пролетта на 1776 г., когато излязло „Богатството на народите“. Били минали близо единадесет години, откакто започнал да работи върху това съчинение. А замисълът да напише обширно всеобхватно изследване за живота на човешкото общество бил възникнал у него отдавна. Още в 1759 г., осъществявайки този план, Смит издал произведението „Теория на моралните чувства“, в основата на което положил лекциите по етика, които чел в Глазгоуския университет. Следващият етап било излизането в 1776 г. на главния труд на А. Смит „Изследване на природата и причините на богатството на народите“. И след излизането на „Богатството на народите“ той отделя много време за научна работа, но смъртта му попречила да изпълни своята задача. Смит починал на 17 юли 1790 г. в Единбург. Планът за обширно всестранно изследване на човешкото общество не бил завършен докрай. Поставянето на такава грандиозна задача съвсем не било случайно. Потребността от подобно изследване се диктувала от целия ход на икономическото и политическото развитие на Англия през втората половина на XVIII век. По това време завършват процесите на първия стадий от развитието на капитализма – на първоначалното натрупване на капитала и създаването на основните предпоставки за функционирането на капиталистическата икономика, и Англия навлиза в нов стадий на капитализма – Лекциите на А. Смит по право, политика и политическа икономия, които чел в Глазгоуския университет, са запазени под формата на студентски записки, направени вероятно, в 1763 г. Те били публикувани в 1896 г. под заглавие „Lectures on Justice, Police, Revenue and Arms (Oxford). 5 7 стадия на свободната конкуренция. През XVIII век в Англия завършва аграрният преврат, в резултат на който земята се концентрира в ръцете на едрите поземлени собственици и буржоазията, а многобройното селячество се разорява, отделя се от земята и се превръща в пролетариат. Новото в този процес е, че лендлордовете използват силата на държавния закон, за да заграбват общинните земи. Насилственото присвояване на общинната поземлена собственост започва още в края на XV век. „Напредъкът на XVIII век – пише К. Маркс – се заключава в това, че вече самият закон става средство за заграбване на народната земя.“6 За 40 години (1761-1801) били заградени 10 пъти повече общинни полета и пасища, отколкото през предидущите 60 години (1700-1760). В резултат към средата на XVIII век общинното земевладение и дребната селска собственост в Англия биват унищожени и заменени с големи капиталистически ферми. Селскостопански работници, капиталисти-фермери и лендлордове – такава е новата класова структура на английското село. Възникналият в селското стопанство излишък от свободна работна ръка, заедно с разорените занаятчии, става източникът за формиране из промишлен пролетариат в градовете. Бързо се развива манифактурното производство. Огромните капитали, натрупани в резултат на безпощадната експлоатация и прякото ограбване на обширните колонии, на широката търговия с роби 7 , спекулата, системата на държавния дълг и покровителствените мита почват да се влагат в производството. В резултат на разслояването на дребните стокопроизводители, нарастването на градското население с приток от селото, на развитието на разделението на труда и главно на образуването на гигантската колониална империя на Англия бързо се разширили вътрешният и външният пазар. Манифактурното производство било вече неспособно да задоволява нарасналото платежоспособно търсене. Назрявала необходимостта да се премине от манифактурната промишленост към фабрична. Наред с това назрявали и техническите предпоставки за промишлен преврат. Разделението на труда в манифактурата водело до опростяване на производствените операции и до облекчаване на тяхната механизация. За този процес съдействали развитието на работния инструмент, диференциацията му във връзка с развитието на разделението на труда, наличието на квалифицирани работници и изобретяването на машини. Именно през втората половина на XVIII век били направени изобретенията, които създали основата на фабричната система на капиталистическото производство. „Едва машините на Аркрайт и Кромптом и парната машина на Уат8 – пише Енгелс за развитието на промишления преврат – дадоха пълен размах на движението, като създадоха фабричната система.“9 Засилилата се английска промишлена буржоазия се стремяла към политическата Маркс, К и Ф. Енгелс. Съч. Т. 23, с. 729. Само в английските колонии за сто години от 1680 г. нататък били продадени не по-малко от 2 млн. негри, докарани от Африка. 8 В 1769 г. бръснарят Аркрайт взел патент за присвоената от него предачна машина, изобретена в 1767 г. от дърводелеца Томас Хейс и тъкача Джон Клей. В 1783 г. работникът Семюъл Кромптон изобретил усъвършенствувана предачна машина. Скоростта на преденето нараснала стотици пъти. Джеймс Уат, лаборант в Глазгоуския университет, изобретател в 1765 г. парната машина с просто, а в 1784 г. – с двойно действие, която можела да се използва като двигател. А. Смит познавал Уат и му помогнал да заобиколи забраната да продължи опитите с машината, наложена в 1757 г. от цеховата корпорация в Глазгоу. 9 Маркс, К. и Ф. Енгелс. Съч. Т. 1, с. 586. 6 7 8 власт в страната и към промишлена хегемония в целия свят. Буржоазната икономическа мисъл в Англия по онова време не давала теоретично тълкувание на тези нови явления. Икономическата теория на меркантилизма, която обосновавала процесите на първоначалното натрупване на капитала и създаването на основните предпоставки на капиталистическата стопанска система, влязла в противоречие с потребностите на икономическото развитие на капитализма в един период, когато тези предпоставки били вече създадени. При тези условия наложително се поставяла задачата да се обясни натрупването на капитала върху същинска капиталистическа основа, функционирането на капиталистическата производствена система. Теоретиците на меркантилизма, които изхождали от признаването на решаващата роля на явленията от сферата на обръщението в икономическия живот и игнорирали законите на производството, били безсилни да решат тази задача. Тя била решена от Адам Смит с оглед на условията на манифактурния стадий в развитието на капитализма. Съвсем не случайно Смит смятал меркантилизма за своя главен противник в областта на икономическата теория. 2. ПРЕДМЕТ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО И СТРУКТУРА НА КНИГАТА НА А. СМИТ Смит формулира предмета на своя анализ в самото заглавие на книгата „Изследване на природата и причините на богатството на народите“. В увода към IV книга на своя труд той пояснява, че политическата икономия „си поставя за цел обогатяването както на народа, така и на владетеля“10. Смит изхожда от това, че трудът е източникът на „богатството на народа“. Количеството продукти, с които хората могат да разполагат през годината, се определя, от една страна, от числеността на населението, заето в материалното производство, а от друга – от производителността на техния труд. Решаваща роля Смит отрежда на втория фактор. Като икономист на манифактурния период на капитализма той смята, че главното средство за повишаване производителността на труда е развитието на разделението на труда. И така, предмет на анализа е „богатството на народа“, неговите източници. Но какво представлява богатството при условия, когато народът е разделен на антагонистични класи? За богатството на коя класа става дума, изразител на чии интереси бил Адам Смит? В центъра на вниманието му съвсем не е „богатството на народа“, а богатството на буржоазията, изследването на условията за неговото производство. Според него при условия, когато са натрупани капитали, а земята е превърната в частна собственост, работниците не получават напълно продукта на своя труд, а само минимум от средства за живот. Доходите на капиталистите и поземлените собственици представляват удръжки от продукта на труда. При тези условия повишаването на производителността на труда на работниците води не към нарастване на „богатството на народа“, а към увеличаване на богатството на буржоазията и лендлордовете. Заслугата на Смит се състои в това, че той до известна степен разкрил механизма на производството на принадена стойност в условията на манифактурния стадий на капитализма, През този период повишаването на производителността на труда, 10 Вж. Книга IV на настоящото издание. 9 обусловено от развитието на неговото разделение, действително е главният фактор за увеличаване нормата на експлоатация, масата на принадената стойност. Манифактурата „като специфично капиталистическа форма на обществения производствен процес – пише К. Маркс – е само особен метод за произвеждане на относителна принадена стойност или метод да се увеличи за сметка на работниците самонарастването на капитала, което обикновено наричат обществено богатство, „wealth of nations“ („богатство на народите“) и т. н.11 Тук Маркс разкрива действителния смисъл на категорията на Смит „богатство на народите“. Изследвайки производството на „богатството на народите“, Смит акцентира своето внимание не върху техническата, а върху социалната му страна, върху буржоазните производствени отношения, които вече господствали в тогавашна Англия. Но поради ограничеността на класовия си кръгозор, по силата на редица исторически условия Адам Смит, макар и да изследва производствените отношения в буржоазното общество, не успява, както изобщо и цялата класическа буржоазна политическа икономия, да формулира съзнателно действителния предмет на своето изследване. Отношенията между хората се отъждествяват в неговото съзнание с отношенията между вещите. Класическо определение на предмета на изследването на Адам Смит е дадено от Маркс в неговия труд „Нищета на философията“: „Задачата на икономистите от рода на Адам Смит и Рикардо, които са историци на тази епоха – пише Маркс, – се състои само в това, да изяснят по какъв начин се придобива богатството при буржоазните производствени отношения, да формулират тези отношения в закони и категории и да покажат доколко тези закони и категории по отношение на производството на богатство превъзхождат законите и категориите на феодалното общество.“12 С оглед на манифактурния стадий на капиталистическата промишленост тази задача включвала всестранното изследване на разделението на труда и на последиците от неговото развитие, тъй като разделението на труда при тогавашните условия било главното средство за повишаване производителността на труда и следователно за производството на принадена стойност. Именно затова Смит отделя в своя труд такова голямо внимание на проблема за разделението на труда. „А. Смит ex officio започва своето съчинение с един апотеоз на разделението на труда“13 – пише Маркс. В разделението на труда, което води до рязко увеличаване на неговата производителност, Смит вижда решаващото средство за увеличаване „богатството на народа“. Но Смит, пише Маркс, „... не е установил нито едно ново положение върху разделението на труда. Обаче онова, което го характеризира като политически икономист, който обобщава манифактурния период, е ударението, което той поставя върху разделението на труда“14 (к. м. – В. А.). От гледна точка на разделението на труда Смит разглежда основните икономически проблеми в своята книга: стойността на стоките, труда като източник на стойност, парите и т. н., и прави редица важни открития. Подходът към икономическите проблеми от гледна точка на разделението на труда налагал да се изтъква общественият, социалният аспект на тези явления. Изхождайки от това, че трудът в обществото е разделен, че обществото е нещо като трудов съюз, Смит прави извода, че хората са принудени да разменят продуктите на своя труд, именно на труда. Следователно, заключава той, регулатор на тази размяна, нейна мярка може да Маркс, К. и Ф. Енгелс. Съч. Т. 23, с. 377. Пак там, т. 4, с. 145. 13 Пак там, т. 23, с. 135. 14 Пак там, с. 360. 11 12 10 бъде само трудът, изразходван за производството на тези продукти. Така Смит подхожда към обосноваването на определението на стойността чрез труда. Този подход му позволил да преодолее отрасловата ограниченост на физиократите и да стигне до извода, че стойността на стоките се определя от разходите на труд изобщо, независимо от особеностите на даден отрасъл на материалното производство. Този извод е важен етап в изследването на труда, който образува стойността на стоките. От гледна точка на разделението на труда Смит се опитва да обясни и редица други явления. Така изоставането на селското стопанство от развитието на промишлеността се определя според него от трудностите в развитието на разделението на труда в селското стопанство по естествени причини. Смит обяснява различното равнище на икономическото развитие на различните страни с нееднаквите условия за развитие на разделението на труда, които съществуват в тях. Разделението на труда е един вид историческата призма, през която Смит разглежда икономическите процеси. Трудът на Смит се състои от пет книги. Предметът на изследване в първата книга е формулиран от Смит в самото заглавие: „Причините за увеличаване производителната сила на труда и за реда, по който неговият продукт се разпределя естествено между различните класи на народа“. Главното в първата книга са теориите за стойността и принадената стойност. Първите три глави са посветени на изследването на причините за появата и развитието на разделението на труда на базата на занаятчийската техника и определят значението му за увеличаване производството на стоки. Следователно тук се разглежда главната форма на развитие на производителните сили, типична за манифактурния стадий на капитализма в промишлеността. В глави IV-VII Смит излага своята теория за стойността. Характерно е, че той започва разглеждането ѝ с проблема за парите, показвайки по този начин, че не разбира произхода на парите като резултат от развитието на противоречията на стоката. За Смит парите са само „велико колело на размяната“. Важно е обаче, че той започва своето изследване на капитализма с анализ на закономерностите на стоковото производство. И макар да дава противоречива характеристика на съотношението между простото стоково и капиталистическото производство, като ги разграничава в един случай и ги отъждествява в друг, той инстинктивно схваща огромното методологическо значение на теорията за стойността за анализа на капитализма. В тези глави Смит формулира трудовата теория за стойността, определяйки стойността с труда, изразходван за производството на стоките. Тази теория изиграла изключително важна роля за развитието на научната политическа икономия. Пак тук Смит излага становището, което по-късно получи названието „догмата на Смит“: определянето на стойността на една стока със сумата на три дохода (работна заплата, печалба и рента). В глави VI и VII, опитвайки се да разгледа особеностите на ценообразуването при условията на капитализма. Смит преминава към анализ на работната заплата, печалбата и рентата. Главният проблем на изследването в тези две и последните четири (VIII-XI) глави на книгата е проблемът за принадената стойност, за същността на отношенията между труда и капитала. В този раздел Смит дава, общо взето, правилна характеристика на класовата структура на буржоазното общество. Предмет на анализ във втората книга, озаглавена „За природата, натрупването и приложението на капитала“, е капиталът, преди всичко вещните форми на неговото проявление. Тук Смит развива своето учение за деленето на капитала на основен и 11 оборотен, разглежда различните видове капитал (заемен, търговски, промишлен) и начините на неговото приложение и натрупване. Значително внимание се отделя на проблемите на даричното (книжно и металическо) обръщение. В тази книга са поставени важните проблеми на възпроизводството на обществения продукт. Смит прави разлика между брутен и чист доход на обществото, между производителен и непроизводителен труд. Броят на заетите с производителен труд работници зависи според него от количеството на приложения капитал. Затова той разглежда капитала като извънредно важен фактор за нарастването на „богатството на страната“. Следователно в първите две книги на „Богатството на народите“ се изследват икономическите проблеми на политическата икономия на капитализма. Последните три книги на своя труд Смит посвещава на историята на народното стопанство и политическата икономия, на въпросите на държавните финанси. Третата книга – „За различния напредък на различните народи към богатство“, е посветена на обосноваването на принципите на политическата икономия, отговарящи на интересите на развития промишлен капитализъм – свободата на предприемаческа дейност, и на критиката на феодалните ограничения. Икономическата политика се разглежда тук като един от важните фактори за нарастването на богатството. Смит продължава защитата на фритредерството в четвъртата книга – „За системите на политическата икономия“, където главното внимание е насочено към критика на меркантилистката теория и практика (глави VIII-IX). В последната глава той анализира основните положения на учението на физиократите, към което се отнася, общо взето, доброжелателно. В последната, пета книга – „За доходите на владетеля или държавата“, се критикуват основите на феодалната данъчна система и се разработват принципите на буржоазната данъчна система, която осигурява данъчен имунитет на промишления капитал. 3. ДВОЙСТВЕНОСТТА НА МЕТОДА НА А. СМИТ И ПРОТИВОРЕЧИВОСТТА НА НЕГОВАТА СИСТЕМА Методът на изследване на Смит е крайно противоречив. За него са характерни два различни, по същество противоположни начина на разбиране на икономическия живот: аналитичен и описателен. От една страна, той се стреми да проникне в анатомията и физиологията на буржоазната система на производство, да разкрие вътрешните, закономерни връзки на изследваните от него икономически явления. От друга, той просто описва, класифицира измамната привидност на тези явления, фиксира излизащите на повърхността на икономическия живот привидни зависимости. Грешката на Смит съвсем не е в това, че решава в изследванията си проблеми от двояко естество. Задача на научното изследване е не само да разкрие вътрешната същност на изследваните явления (което, разбира се, е главното), но и да опише външната форма на тяхното проявление. Нещо повече, първото, обективно неизбежно стъпало на процеса на познанието е запознаването с външните признаци на предметите и явленията. А научното изследване е призвано да разкрие съотношението между вътрешната същност и външната форма на явленията. Грешката на Смит е в това, че поставя знак за равенство между тези различни методи на изследване, както и между техните резултати. Той представя измамната външна връзка на явленията като съществена, вътрешна, закономерна връзка. „Тези два начина 12 на разбиране... – пише Маркс за неговия метод – не само преспокойно вървящ ръка за ръка у Смит, но и се преплитат един с друг и постоянно си противоречат един на друг.“15 „И едната, и другата работа го интересува в еднаква степен – пояснява Маркс, – а тъй като и двете протичат независимо една от друга, то тук се получава един съвсем противоречив начин на представяне: единият възглед изразява повече или по-малко правилно вътрешната връзка, а другият – който е също така правомерен и няма никакво вътрешно взаимоотношение с първия начин на разбиране, никаква вътрешна връзка с него – изразява външно проявяващата се връзка“ (к. м. – В. А.).16 На какво се дължи противоречивостта в метода на изследване на Смит? Отговорът на този въпрос трябва да се търси преди всичко в историческите условия и класовите основи на неговото творчество. През втората половина на XVIII век промишлената буржоазия, идеолог на която е Адам Смит, заемала в Англия двойствено положение. От една страна, тя била прогресивна класа, която се борела против остатъците от феодалните отношения, била знаменосец на промишленото развитие, класа, заинтересована от научния анализ на икономическите отношения и техните закони. От друга страна, промишлената буржоазия се явявала като експлоататорска класа, чието икономическо положение зависело от запазването и укрепването на отношенията на експлоатация на наемните работници. В това си качество английската промишлена буржоазия от XVIII век, разбира се, била кръвно заинтересована да бъдат запазени тайните на капиталистическите производствени отношения. Вторият метод на Смит изобразява връзката между явленията на икономическия живот, „както тя привидно е дадена в явленията на конкуренцията и както тя следователно се представя пред чуждия на науката наблюдател, а също и пред онзи, който практически е обхванат от процеса на буржоазното производство и практически е заинтересован от него“17. При това е важно да се подчертае, че Смит защищава капитализма не като апологет. Но това, разбира се, съвсем не е единственият източник на противоречивостта в метода на Смит. Тук може да бъде отнесено и недостатъчно високото равнище на развитие на капитализма, което не позволявало да се поставят и решат редица теоретични проблеми. Важна роля играела и относителната неразвитост на предшестващата икономическа мисъл. „У Смит това има своето оправдание... – пише Маркс за противоречивия метод на Смит, – тъй като неговата задача беше в действителност двояка. От една страна, тя беше опит да се проникне във вътрешната физиология на буржоазното общество; от друга страна обаче, Смит се стремеше отчасти за пръв път да опише проявяващия се външен образ на жизнените форми на това общество... а отчасти... да ги възпроизведе за пръв път в езика и в мисловния процес.“18 Противоречивостта на метода предопределила и противоречивостта на цялата система на икономическите възгледи на Смит, включително и на отправната ѝ точка. И съвсем не е случайно, че по отношение на характеристиката на тази отправна точка в литературата не съществува единно мнение дори сред големите, видните историци на политическата икономия. „... Смит не беше материалист“ – пише в предговор към „Богатството на народите“ Д. И. Розенберг. 19 „Мирогледът на Смит – пише Ф. Я. Пак там, т. 26, ч. II, с. 174. Пак там, с. 175. 17 Пак там, с. 174. 18 Пак там, с. 174-175. 19 Смит, Адам. Исследование о природе и причинях богатства народов. М., 1935, с. XXII. 15 16 13 Полянски – бе общо взето материалистически.“20 С оглед на отправната точка на учението на Адам Смит и едното, и другото гледище са до известна степен правилни. Но те са едностранчиви, тъй като А. Смит изгражда цялата система на своите възгледи фактически върху две изходни основи. Опирайки се на описателния си метод, Смит погрешно смята, че в исторически план отправна точка на изследването на икономиката на съвременното му общество е обособеният в стопанско отношение индивид, който преследва своя частен интерес. Той смята, че определящ фактор в икономическия живот на обществото е егоизмът на водещия своето стопанство индивид. Именно така изглежда движещата сила на капиталистическите отношения на повърхността на явленията. Смит я изобразява така, както тя е „дадена външно в явленията на конкуренцията“. Това, разбира се, е несъстоятелно метафизическо-идеалистическо гледище. Икономическият интерес на човека и дори на класата е само отражение на господстващите в обществото производствени отношения, подчинени на обективните икономически закони. Икономическият интерес сам се определя от тези отношения и закони, произтича от тях, а не ги определя. Господството на частната собственост върху средствата за производство поражда частнособственическия егоизъм, свеждайки всички икономически интереси на собственика до лично обогатяване. А обществената социалистическа собственост поражда в хората дълбока заинтересованост от повишаването на благосъстоянието на цялото общество. Несъстоятелността на отправната точка в изследването на Смит се разкрива в това, че използваната от него робинзонада представлява метафизична абстракция от обществото, от обществените икономически отношения, т.е. от онова, което е действителният предмет на политическата икономия. Именно затова съвсем ненаучни са опитите да се изведат от изолираното стопанство, в което липсват обществените производствени отношения, чертите, свойствата и законите на тези отношения и да се разпрострат върху общественото производство. „Отделният и обособен ловец и рибар, с които започват Смит и Рикардо – пише Маркс, – спадат към лишените от фантазия измислици на XVIII век.“21 Хората никога не са произвеждали и не могат да произвеждат извън обществото. В този смисъл на всички стъпала на неговото развитие производството е обществено. „Производството на обособения индивид вън от обществото... – пише Маркс – е също такава безсмислица, както и развитието на езика без съвместно живеещи и разговарящи помежду си индивиди.“22 И колкото по-малка е била властта на човека над природата, колкото по-слабо развити били производителните сили, толкова по-несамостоятелен е бил произвеждащият индивид. Следователно отделният и обособен производител исторически съвсем не е отправната точка на капиталистическата икономика. Самата представа за изолирания, независим производител е продукт на доста развити производствени отношения и сравнително високо равнище на производителните сили. Следователно едва в условията на свободната конкуренция, на сравнително високо равнище на развитие на капиталистическите производствени отношения можела да История экономической мысли. МГУ, 1961, с. 310 Маркс, К. и Ф. Енгелс. Съч. Т. 12, с. 707. 22 Пак там, с. 708. 20 21 14 възникне представата за индивида (буржоата), освободен от феодалните ограничения ѝ свободно преследващ икономическия си интерес. „Но епохата – пише Маркс, – която създава това становище – становището на обособения индивид, е тъкмо епоха на найразвитите обществени... отношения.“23 А научният метод на Смит го кара не да се ограничава е описание на егоизма на изолираните произвеждащи субекти, а да търси зад него дълбоката основа на икономическия живот на обществото. Изхождайки от егоизма на човека, Смит открива, че интересът на един човек се ограничава от интереса на друг. В този случай „интересите“ изобщо престават да обясняват каквото и да било. Смит стига до извода, че тъй като интересите на хората произтичат от човешката природа, стопанският им живот се регулира от законите на човешката природа, които той схваща фактически като обективни материални закони. „Голяма заслуга на физиократите – пише Маркс за положенията на тяхната теория, възприети от Смит – беше това, че те разглеждаха тези форми (става дума за буржоазните форми на производство – В. А.) като физиологически форми на обществото: като форми, произтичащи от естествената необходимост на самото производство и независещи от волята, политиката и т. н. Това са материалните закони.“24 От друга страна, Смит обобщено тълкува „човешката природа“ като събирателна категория. Това му дава възможност до известна степен да долови обществения характер на икономическите отношения и да преодолее, макар и далеч не докрай, метафизическата ограниченост на своя метод. Така Смит преминава от идеалистическо-метафизическия подход към материалистическо-обществения. Диалектиката си остава чужда за неговото разбиране. Използвайки два диаметрално противоположни метода за анализ на явленията, Смит естествено получава и различни, понякога противоположни теоретични резултати. По нито един теоретичен въпрос у него няма едно гледище, а обикновено две, три, понякога и четири. Така той има четири теории за стойността. Опирайки се на аналитичния метод, той определя стойността на една стока с количеството труд, изразходван за нейното изготвяне. Това е научният вариант на неговата теория за стойността, макар че в него той не е решил редица най-съществени проблеми: не е разкрил двойствения характер на труда, който създава стоката, не е видял, че стойността се определя от обществено необходимия, а не от индивидуалния труд, и т. н. Всички научни открития на Смит имат в основата си трудовата теория за стойността. Главното е, че тя му е дала възможност да долови експлоататорската същност на капиталистическата печалба. Именно затова съвременните вулгарни икономисти се стремят да зачеркнат научния вариант на теорията за стойността на Смит и да вдигнат на щит погрешните му изказвания по този въпрос. Използвайки описателния метод, Смит формулира редица вулгарни определения на стойността. Първо, той определя стойността на стоката с труда, купуван с тази стока (овеществен в друга стока, или жив труд, нает за тази стока). А тъй като купуваната стока за простия стокопроизводител е негов доход, Смит, второ, определя стойността с 23 24 Пак там. Пак там, т. 26, ч. I, с. 12. 15 дохода, с работната заплата. А с оглед на капиталистическото общество, където работникът не получава целия продукт на своя труд, той определя стойността на стоката със сумата на трите дохода: работна заплата, печалба и рента. Оттук той стига до своята ползваща се с печална известност догма: стойността на стоките се образува от доходите и се разпада на тях. Тези антинаучни схващания за стойността почиват на смесването на стойността с разменната стойност. Така нареченият „купуван труд“, въплътен в купуваната стока, може само да изразява стойността на първата стока, а не да я определя. Стойността на една стока не може да се определя от дохода или от сумата на доходите, тъй като последните сами са стойности, чийто произход тепърва трябва да се обясни. Тук Смит подменя анализа на производството на стойността на стоката с описание на нейното разпределение. При това той смесва цялата стойност на стоката с новосъздадената и изпуща из предвид разходите на постоянен капитал. Догмата на Смит, която изключва научната постановка и решение на редица извънредно важни проблеми на политическата икономия, бе преодоляна за пръв път едва от Маркс и Енгелс. Наличието на няколко теории за печалбата у Смит също се обяснява с двойствеността на неговия метод на изследване. От една страна, той определя печалбата на капиталиста като удръжка от продукта на труда на работника, като долавя по този начин експлоататорския ѝ характер. От друга страна обаче, тъй като не може да обясни процесите на образуването на средната печалба от позициите на трудовата теория за стойността. Смит представя нещата така, сякаш печалбата се поражда от капитала, представлявайки възнаграждение за „риска“ на капиталиста. Известно е, че стойност се създава само от живия труд и че средствата за производство само пренасят своята стойност върху стоката с помощта на конкретния труд на работниците. Еднаквите печалби от еднакво голям капитал, образуването на средна норма на печалбата се дължат не на това, че средствата за производство (капиталът по терминологията на Смит) създават стойност, а на това, че създадената от труда на работниците в производството стойност се преразпределя в резултат на междуотрасловата конкуренция съобразно с количеството на изразходвания капитал. В труда на Смит са формулирани няколко теории за рентата. Подходът към проблема с помощта на абстрактния метод е дал възможност на Смит да разкрие факта, че рентата е незаплатен труд на работника и подобно на печалбата представлява удръжка от продукта на неговия труд. Маркс отбелязва, че това тълкуване на печалбата и рентата показва, че макар и да не открил принадената стойност като такава, Смит все пак вече се доближавал до разбирането за принадената стойност като всеобща категория, по отношение на която печалбата и рентата са само разновидности. Наред с това Смит погрешно разглежда рентата като резултат от някаква „дейност на природата“. Разбира се, диференциалната рента (абсолютната рента не била известна на Смит) е по-голяма на по-добрите участъци в сравнение с по-лошите, но не защото на първите се поражда от по-голямата плодородност на почвата, а защото последната е важно условие за повишаване производителността на труда на по-добрите участъци, следователно за увеличаване на производството на относителна принадена стойност, за засилване експлоатацията на наемните работници. Следователно диференциалната рента в действителност е резултат от по-високата степен на експлоатация на работниците на плодородните земи. Противоречивостта на системата на Смит се изразява и в становището му по други икономически проблеми. Така той формулира две теории за работната заплата, две 16 концепции за производителния и непроизводителния труд и т. н. Трудността при изучаването на възгледите на Смит се задълбочава от това, че тези различни становища често се преплитат, съжителстват в едни и същи определения и формулировки. Противоречията в икономическата система на Адам Смит, разбира се, не са главното в неговото теоретично наследство, но и те са изиграли съществена роля за развитието на икономическата наука. „Противоречията на А. Смит – пише Маркс – са важни в смисъл, че те обхващат проблеми, които той наистина не разрешава, но които той поставя вече с това, че сам си противоречи.“25 *** Историческата съдба на икономическото учение на Смит е твърде своеобразна. Поради противоречивостта на икономическата му система идеите му са били широко използвани от представителите на всички основни течения в политическата икономия. Защитниците на интересите на лендлордовете, против които фактически било насочено учението на Смит, използвали за своите цели антинаучните положения на неговата теория. Така в основата на апологията на паразитното потребление на земевладелците, поповете и т. н. Малтус поставил вулгарния вариант на теорията за стойността на Адам Смит. Идеолозите на буржоазията, представители на същата класа, чиито интереси Смит защитавал, са правили и правят всичко, за да погребат научните постижения на неговата теория. И досега вулгарните икономисти не могат да се примирят с това, че в трудовете си Смит приповдигна завесата над тайната на произхода на буржоазното богатство. Същевременно те се стремят да величаят и да използват с цел за апология на капитализма погрешните положения в неговото учение. Както е известно, вулгарната политическа икономия възникна върху основата на обособяването и систематизирането на ненаучните елементи в теорията на Адам Смит. Дребнобуржоазните икономисти (Сисмонди, Прудон, народниците) конструираха своята теоретична защита на интересите на междинната класа също върху основата на погрешните положения в учението на Смит, главно по въпросите на възпроизводството. Едва в трудовете на класиците на марксизма – великите идеолози на революционния пролетариат – научните, прогресивните идеи на Адам Смит получиха по-нататъшно развитие и завършек. В. С. АФАНАСИЕВ кандидат на икономическите науки 25 Пак там, с. 128. 17 Увод и план на произведението Годишният труд на всеки народ е фондът, който първоначално му доставя всички предмети от първа необходимост и жизнени удобства, които той потребява ежегодно и които винаги се състоят от непосредствените продукти на този труд или от купеното с тези продукти от други народи. Следователно според това дали съотношението между тези продукти или купеното с тях и броя на тези, които ги потребяват, е по-голямо или по-малко, народът е по-добре или по-зле снабден с всички предмети от първа необходимост и удобства, от които се нуждае. Но това съотношение при всеки народ неизбежно се регулира от две различни обстоятелства: първо, от умението, ловкостта и съобразителността, с които изобщо се прилага неговият труд, и, второ, от съотношението между броя на тези, които са заети с полезен труд, и броя на тези, които не са заети с такъв труд. Каквито и да са почвата, климатът или размерите на територията на даден народ, обилието или оскъдността на годишното му снабдяване не може при дадените условия да не зависи от тези две обстоятелства. Обилието или оскъдността на това снабдяване, изглежда, зависи повече от първото от тези две обстоятелства, отколкото от второто. При дивите народи, състоящи се от ловци и риболовци, всеки индивид, способен да работи, е повече или по-малко зает с полезен труд и се старае според силите си да набавя предмети от първа необходимост и жизнени удобства за себе си или за онези членове на своето семейство или племе, които са или прекалено стари, или прекалено млади, или прекалено немощни, за да ходят на лов и риболов. Но такива народи са така ужасно бедни, че често пъти нуждата просто ги заставя – или поне те мислят, че ги заставя – или направо да убиват своите деца, своите старци и страдащите от хронически болести, или да ги оставят да умрат от глад или да бъдат изядени от диви зверове. Напротив, при цивилизованите и процъфтяващите народи – макар голям брой хора изобщо да не работят и много от тях да потребяват продукта на десет, често и на сто пъти повече труд от по-голямата част от тези, които работят, все пак продуктът на целия труд на обществото е толкова голям, че често всички са обилно снабдени и един работник, дори от най-долната и най-бедната категория, ако е пестелив и трудолюбив, може да се ползва от по-голямо количество предмети от първа необходимост и жизнени удобства, отколкото е възможно да придобие който и да било дивак. Причините за този прогрес в производителната сила на труда и редът, по който неговият продукт естествено се разпределя между различните класи и слоеве на обществото, са предметът на първата книга на това изследване. Каквото и да е конкретното състояние на умението, сръчността и съобразителността, с които трудът се прилага от един народ, обилието или оскъдността на годишното снабдяване не може да не зависи, докато трае това състояние, от съотношението между броя на хората, заети с полезен труд, и броя на хората, които не са заети с такъв труд. Както ще стане ясно по-нататък, броят на полезните и производителните работници навсякъде е пропорционален на количеството капитал, който се употребява, за да се прилага техният труд, и на специфичния начин, по който той се употребява за тази цел. Затова във втората книга се разглеждат природата на капитала, начинът, по който той се натрупва постепенно, и различните количества труд, които той привежда в движение 18 съобразно с различните начини на неговото прилагане. Народите, които са напреднали твърде много по отношение на умение, сръчност и съобразителност при прилагането на труда, са си служили с твърде различни методи в неговото общо направляване или регулиране и не всички от тези методи са били еднакво благоприятни за умножаването на техния продукт. Политиката на някои народи е поощрявала извънредно много селската промишленост, политиката на други – градската промишленост. Едва ли някой народ се е отнасял еднакво и непредубедено към всеки вид промишленост. След падането на Римската империя политиката на Европа е била по-благоприятна за занаятите, манифактурата и търговията, т.е. за градската промишленост, отколкото за земеделието, т.е. за селската промишленост. Обстоятелствата, които, изглежда, са обусловили и утвърдили тази политика, са обяснени в третата книга. Макар тези различни методи да са били, може би, обусловени отначало от частните интереси и предубеждения на отделни слоеве от населението, без да се вземат под внимание или да се предвиждат техните последици за общото благосъстояние на обществото, все пак те са дали повод за твърде различни теории на политическата икономия, някои от които преувеличават значението на градската промишленост, други – на селската. Тези теории са имали значително влияние не само върху мненията на образованите хора, но и върху политиката на владетелите и суверенните държави. В четвъртата книга съм се постарал да обясня, доколкото е възможно, пълно и точно, тези различни теории и главните резултати, до които те са водили в различните векове и при различните народи. Следователно предметът на първите четири книги е да се обясни в какво се е състоял доходът на голямата маса на народа или каква е била природата на онзи фонд, който в различни векове и при различни народи е осигурявал годишното им потребление. В петата и последна книга се разглежда доходът на суверена или държавата. В тази книга съм се постарал да покажа: първо, кои са необходимите разходи на суверена или държавата, кои от тези разходи трябва да се покриват с всеобщ данък от цялото общество и кои от тях с данък само от дадена част или от дадени членове на обществото; второ, кои са различните методи, с които цялото общество може да бъде заставено да участва в покриване на разходите, лежащи върху цялото общество, и кои са главните предимства и неудобства на всеки от тези методи; най-после, трето, какви съображения и причини са накарали почти всички съвременни правителства да залагат известна част от този доход или да сключват заеми и какво въздействие са имали тези дългове върху действителното богатство и върху годишния продукт на земята и труда на обществото. Увод в английската парична система (Бележка от екипа на http://4eti.me, ноември 2019) Британската лира (паунд, фунт) е паричната единица на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия. Други използвани имена: лира стерлинг, фунт стерлинг, паунд стерлинг (англ. pound sterling), лира (от лат. libra), фунт (рус. от нем. pfund). Английската парична система се свързва с монетната реформа, създаден по времето на Карл Велики (768-814). Реформата довежда до формирането на нова парична система в средновековна Западна Европа и се запазва в почти неизменен вид чак до 1971 г., когато се преминава към десетичната бройна система (т.нар. децимализация). Дотогава фунтът стерлинг се дели на 20 шилинга от по 12 пенса – съответно на 240 19 пенса. Понякога тази система се нарича съкратено l.s.d., £.s.d. (ф. ш. п.) по първите букви в названията на съответните древноримски парични и тегловни единици: libra (либра), solidus (солид), denarius (динар), които в империята на Карл Велики и съседните държави стават фунт (лира в Италия, ливра във Франция), шилинг (солдо в Италия, сол във Франция, суелдо в Испания) и динар (денаро в Италия, пфениг в Германия, пени в Англия, дение във Франция). Доскоро, до 1971 г., Великобритания използва озадачаваща империалистична парична система. Пенс отговаря на шилинги, шилинги – на килограми. Монета за лира не е съществувала. Множеството на основния и междинния формат не е равно на 10. Значи, тиражът е фартинг (¼ пенса), половин пенс, пени, 2 пенса, 3 пенса, 6 пенса, шилинг (12 пенса), 2 шилинга (24 пенса, също флорин), половин корона (3 шилинга или 36 пенса), крона (5 шилинга, или 60 пенса). Няма монета „стерлинг“, но пък е равна на суверен за лира (20 шилинга или 240 пенса или 960 фартинга). Има и гвинея, която възлиза на 21 шилинга (или 7 полукрона, или 252 пенса). Британски монети Парична единица която се равнява на: период 1 фунт стерлинг 1 гвинея ½ гвинея 1 /3 гвинея 1 крона 1 полукрона 1 флорин 1 шилинг 6 пенса 3 пенса 2 полупенса 1 пени 1 халфпени 1 фартинг ½ фартинг 1 /3 фартинг ¼ фартинг 20 шилинга 21 шилинга; 1 ф. ст. и 1 шил. 10 шилинга и 6 пенса 7 шилинга 5 шилинга; ¼ фунт стерлинг 2 ½ шилинга 2 шилинга 12 пенса 1 шест пенса монета 1 трипенса монета 1 пени 4 фартинга 2 фартинга ¼ пенса 1 /8 пенса 1 /12 пенса 1 /16 пенса 886-днес 1669-1816 1669-1816 1797-1816 1816-1970 1816-1970 1849-1967 1503-1990 1551-1980 1551-1980 1895-1969 1707-1970 1895-1969 1860-1961 1828-1856 1827-1913 1839-1868 Мерки за обем на насипни и течни тела квартер бушел пек галон кварта пинта джил галон 9 бушела 8 галона (или 4 пека) 2 галона 4 кварти 2 пинти 4 джила 1 /32 галона 277.463 куб. дюима 20 290.94 л. 36.368 л. 9.092 л. 4.549 л. 1.1365 л. 0.56825 л. 0.14206 л. Паунд (фунт) стерлинг е основната парична единица на Англия от 1694 г., когато започва издаването на съответните банкноти. Самата дума обаче се появява много порано, още през 12 век, наричана фунт стерлинг. Стерлингът е била малка сребърна монета, толкова малка, че понякога се смятала за стойност на теглото си. Суверен – златна монета, сечена от 1489 г. и равна на 20 шилинга. Лесно е да се види, че суверенът е монета, съответстваща на фунт стерлинг. Гвинея – златна монета, която за първи път е сечена през 1663 г. от злато, донесено от Гвинея. Тя беше оценена малко по-скъпо от ф. ст. и суверен. Доскоро, ако някъде във финансовите изчисления се появи сума от 21 шилинга, тя автоматично се преименувала на гвинея. Пени е малка монета, възникнала през VIII век. Първо е сечена от сребро, от края на 18 век от мед, а от втората половина на 19 век – от бронз. През 1849 г. е направен опит за привеждане на паричната система на Англия до десетична стойност. Тогава идва флорин, равен на една десета от килограм. Нищо обаче не се е променя, с изключение на факта, че в страната се появява друг вид монети, която върви наред с традиционните шилинги и корони. Лирата е най-старата валута в света, която все още е в обращение. Нейното начало е в англосаксонска Англия, когато една лира се е равнявал на 240 сребърни пенита, които пък са се равнявали на един паунд сребро. Впоследствие това се превръща в модерната британска валута лира стерлинг. В началото пенитата са били изсичани от чисто сребро. През 1158 г. обаче крал Хенри Втори създава нова монетна система, при която пенито е съдържало 92.5% сребро. Това се превръща в стандарт до 20 век, а тези монетите били по-твърди от съдържащите 99.9% сребро и се износвали по-бавно. Английската валута е била почти изцяло само от сребро до 1344, когато в обращение е въведена успешно английската златна монета. Среброто си остава обаче законовата основа за стерлинга до 1816 г. При управлението на Хенри IV (1399–1413 г.), теглото на пенито е намалено до 0.97 грама сребро, а през 1464 г. до 0.78 гр. През 1663 г. е въведена нова монета базирана на 22-каратовата гвинея, която се е равнявала на 21 шилинга. Въпреки усилията на сър Исак Нютон, който е бил управител на Кралския монетен двор, да намали стойността на гвинеята, тя остава по-висока. Британските търговци пращали сребро в чужбина, за да заплащат стоки, докато за стоките за износ се плащало със злато. В резултат на това среброто напускало страната, а златото влизало в нея, което довело до ситуация, в която Великобритания на практика използвала златен стандарт. Освен това се получил хроничен недостиг на сребърни монети. Той бил задълбочен от факта, че Китай приемал единствено сребро, за да изнася стоки в този период. Така, за да търгува с Китай, Великобритания трябвало първо да търгува с други европейски държави, за да получи сребро. Централната банка на Англия е основана през 1694 г., след което година по-късно е създадена Централната банка на Шотландия. И двете банки започват да емитират хартиени пари. През 1816 г. официално е приет златният стандарт. На следващата година в обраще ние влиза златната лира, оценявана на 20 шилинга. Тя е била изсичана от 22-каратово злато, съдържала е 7.3 гр. злато и заменя гвинеята като стандартната британска златна монета, без да се променя златният стандарт. В края на 19-ти и началото на 20-ти век много други страни също приемат златния 21 стандарт. В резултат на това обменните курсове между различните валути могли да се определят от респективните златни стандарти. Така една лира се равнявала на 4.85 щатски долара, на 5.25 канадски долара, на 12.10 холандски гулдена, на 26.28 френски франка, на 20.43 германски марки или на 24.02 австроунгарски крони. Златният стандарт е изоставен при избухването на Първата световна война войната през 1914 г. Преди войната Обединеното кралство е имало една от най-силните икономики в света съставлявайки 40% от чуждите инвестиции в света. До края на войната обаче страната вече има 850 млн. паунда (30.7 млрд. паунда към 2013 г.) задължение, основно към САЩ, като разходите по дълга съставлявали 40% от всички държавни разходи. В опит за възвръщане на стабилността през 1925 г е въведена разновидност на златния стандарт съгласно, която валутата е фиксирана към златото при нивата от преди войната. Този стандарт обаче е изоставен на 21 септември 1931 г. по време на Голямата депресия и паундът първоначално се обезценява с около 25%. Лирата била в обращение в по-голяма част от Британската империя. В някои части тя била използвана заедно с местните валути. Например златната английска монета е била легално средство за разплащане в Канада въпреки използването на канадския долар. Няколко английски колонии също приемат лирата за своя валута. През 1940 г. споразумение със САЩ „връзва“ лирата към щатския долар при обемен курс от 1 лира срещу 4.03 долара. (Само година преди това една лира е струвала 4.86 долара.) Този обменен курс остава през Втората световна война и става част от Бретънуудската валутна система. Под продължаващия икономически натиск и въпреки че месеци наред отрича, че ще го направи в крайна сметка на 19 септември 1949 г. прави телството обезценява паунда с 30.5% до 2.80 долара за паунд. През 1961, 1964 и 1966 г. лирата е поставен под нов натиск, тъй като обменният курс спрямо долара е считан за твърде висок. В крайна сметка лирата е обезценена с нови 14.3% до 2.40 долара на 18 ноември 1967 г. През 1979 г. Консервативната партия взема властта с обещанията си за фискални икономии. Първоначално стойността на лирата скача до над 2.40 долара. Високият обменен курс обаче е обвиняван до голяма степен за дълбоката рецесия от 1981 г. Лирата поевтинява рязко след 1980. Тя достига най-ниското си ниво от 1.03 долара през март 1985 г., преди да се завърне до 1.70 долара през декември 1989 г. На 8 октомври 1990 г. правителството на Консервативната партия решава страната да се присъедини към Европейския валутно-курсов обменен механизъм с лира равняваща се на 2.95 германски марки. Страната обаче е принудена да се оттегли от системата на 16 септември 1992 г., след като икономическите резултати на Великобритания не ѝ позволяват да поддържа подобен обменен курс. Спекулантът Джордж Сорос печели близо 1 млрд. долара от това, че скъсява паунда, чиито обменен курс се срива. Паундът пада до 2.20 германски марки Като член на Европейския съюз Великобритания би могла да приема еврото за своя валута... докато през 2016г. не предприемат референдум (BREXIT) за излизане от Европейския съюз. Така започват преговорите по договора за излизане, при което Тереза Мей, а после и Борис Джонсън продължават дискусията за приемане на условията вече с няколко отлагания. 22 23 КНИГА I. ПРИЧИНИТЕ ЗА УВЕЛИЧАВАНЕ ПРОИЗВОДИТЕЛНАТА СИЛА НА ТРУДА И РЕДЪТ, ПО КОЙТО НЕГОВИЯТ ПРОДУКТ СЕ РАЗПРЕДЕЛЯ ЕСТЕСТВЕНО МЕЖДУ РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСИ НА НАРОДА ГЛАВА I. ЗА РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ТРУДА Огромното увеличение на производителната сила на труда и по-голямото умение, сръчност и съобразителност, с които той се направлява или прилага навсякъде, са били, изглежда, резултат от разделението на труда.26 Въздействието на разделението на труда в целокупната стопанска дейност на обществото ще бъде схванато по-лесно, ако разгледаме как действува то в дадени манифактури. Обикновено се приема, че то е прокарано в най-голяма степен в някои твърде незначителни манифактури. В действителност то може би не е прокарано в тях в поголяма степен, отколкото в други, по-важни манифактури; но в незначителните манифактури, които са предназначени да задоволяват дребните нужди на само незначителен брой хора, общият брой на работниците трябва по необходимост да е малък и заетите в различните работни операции често могат да бъдат събрани в една и съща работилница и да бъдат обхванати наведнъж с поглед. Напротив, при големите манифактури, които са предназначени да задоволяват големите нужди на голямата маса на народа, във всяка отделна операция са заети толкова голям брой работници, че е невъзможно всички те да бъдат събрани в една и съща работилница. Тук рядко можем да видим наведнъж повече от онези, които са заети в една отделна операция. Ето защо, макар в такива манифактури трудът да може да бъде разделен фактически на много повече операции, отколкото в по-незначителните манифактури, разделението не е така очебийно и затова е било долавяно много по-малко. Да вземем за пример една твърде незначителна манифактура, в която обаче разделението на труда много често е било предмет на внимание – производството на Обществено разделение на труда – разпределение в обществото на социални функции между хората и международно разделение на труда свързано с по-големи икономически конгломерации. Разделението на труда в съвременния свят е довело до появата на огромно множество различни професии и отрасли. В по-неразвитите общества хората са били принудени почти напълно да се обезпечават с всичко необходимо, което от икономическа гледна точка е крайно неефективно и в социален план отговаря на примитивен бит и комфорт. Практически всички достижения на еволюцията и научно-техническия прогрес може да се обясни с непрекъснатото развитие и внедряване на разделението на труда. Благодарение на обмена на резултатите от труда, най-вече чрез търговия, разделението на труда става възможно в обществото. Разделението на труда е първото звено в цялостната система по организация на труда. То предполага обособяване на различни видове трудови дейности, всяка от които се изпълнява от специфични изпълнители, обединени по общи функционални, професионални или квалификационни признаци – бел. http://4eti.me 26 24 топлийки. Работник, който не е обучен в тази работа (която разделението на труда превърна в отделно занятие) и не умее да борави с машините, които се използват в нея (повод за чието изобретяване навярно даде същото разделение на труда), едва ли би могъл при най-голямо прилежание да направи една топлийка на ден и сигурно не би могъл да направи двадесет. Но при начина, по който се върши сега тази работа, не само тя като, цяло е отделна професия, но и се дели на редица специалности, повечето от които също са отделни професии. Един тегли телта, друг я изправя, трети я нарязва, четвърти я изостря, пети я заглажда на върха за поставяне на главичката; изготвянето на главичката изисква две или три отделни операции; поставянето и е отделна работа, закаляването на топлийката – друга; самостоятелна работа е дори увиването им в пакети; по този начин важното занятие да се изготви една топлийка е разделено на около осемнадесет отделни операции, които в някои манифактури се изпълняват от отделни работници, макар че в други един и същ работник изпълнява понякога две или три от тях. Виждал съм малка манифактура от този вид„ в която бяха заети само десет работници и в която някои от тях изпълняваха последователно две или три отделни операции. Но макар да бяха много бедни и затова недостатъчно снабдени с необходимите машини, те можеха при напрегнати усилия да изработват заедно около дванадесет фунта топлийки на ден. В един фунт има повече от 4000 топлийки със средни размери. Така че тези десет души можеха да изработват заедно над 48 000 топлийки на ден. Следователно, ако всеки изработва една десета от 48 000 топлийки, може да се смята, че той изработва 4800 топлийки на ден. Но ако всички те работеха отделно и независимо и без някой от тях да е обучен в това специално занятие, сигурно нито един от тях нямаше да може да направи двадесет, а може би и една топлийка на ден. Това несъмнено не прави една двеста и четиридесета, може би и една четири хиляди и осемстотна част от онова, което те са в състояние да изработят сега в резултат на надлежно разделение и съчетание на различните им операции. Във всеки друг занаят и всяка друга манифактура последиците от разделението на труда са подобни на описаните в тази твърде незначителна манифактура, макар че в много от тях трудът не може нито да бъде подразделен до такава степен, нито да бъде сведен до такива прости операции. Но разделението на труда, доколкото може да бъде въведено, води във всеки занаят до пропорционално увеличение на производителната сила на труда Обособяването на различни професии и занятия е било, изглежда, резултат от това предимство. Това обособяване е прокарано обикновено по-далеч в онези страни, които са достигнали най-висока степен на прилежание и напредък; това, което в примитивно състояние на обществото е дело на един човек, в развито общество обикновено е дело на няколко. Във всяко развито общество фермерът обикновено е само фермер, манифактуристът е само манифактурист. Трудът, необходим за производството на едно завършено изделие, също почти винаги се разпределя между голям брой работници. Колко много различни професии са заети във всеки отрасъл на производството на ленени и вълнени платове – от производителите на лен и вълна до избелваните и апретьорите на платното или бояджията и десенатора на сукното! Наистина по своята природа земеделието не допуска нито толкова много подразделения на труда, нито толкова пълно отделяне на една работа от друга, както манифактурата. Невъзможно е да се отдели така напълно занятието на скотовъдеца от занятието на земеделеца, както занаятът на дърводелеца се дели обикновено от занаята на ковача. Предачът и тъкачът почти винаги са две различни лица, докато орачът, бранувачът, сеячът и жътварят често са едно и също лице. Тъй като тези различни видове труд са 25 обусловени от различните годишни времена, невъзможно е един човек да бъде постоянно зает в който и да било от тях. Тази невъзможност за такова пълно и цялостно обособяване на всички различни видове труд, прилагани в земеделието, е може би причината, поради която нарастването на производителната сила на труда в това занятие не винаги върви в крак с нейното нарастване в промишлеността. Наистина найбогатите народи обикновено превъзхождат всички свои съседи както в земеделието, така и в промишлеността, но обикновено тяхното превъзходство се проявява повече в промишлеността, отколкото в земеделието. Земята им е изобщо по-добре обработена и тъй като в нея са вложени повече труд и средства, тя произвежда повече, пропорционално на размера и естественото плодородие на почвата. Но това превишение на продукта почти винаги е пропорционално на превишението на труд и средства. В земеделието трудът на богатата страна не винаги е много по-производителен от труда на бедната или най-малкото никога не е много по-производителен, отколкото е обикновено в промишлеността. Затова житото на богатата страна при еднакво качество не винаги се продава на пазара по-евтино от житото на бедната. Житото на Полша при еднакво качество е също тъй евтино, както житото на Франция, въпреки по-голямото богатство и напредък на последната. Житото на Франция в земеделските провинции е също тъй добро и през повечето години има почти същата цена, както и житото на Англия, макар че по богатство и напредък Франция стои може би по-долу от Англия. Нивите на Англия обаче се обработват по-добре от нивите на Франция, а нивите на Франция, както се говори, се обработват по-добре от нивите на Полша. Но макар бедната страна, въпреки по-лошата обработка на земята, да може в известна степен да съперничи с богатата по ниската цена и доброкачествеността на своето жито, тя не може да претендира за такава конкуренция в манифактурните си изделия, поне ако тези изделия подхождат на почвата, климата и разположението на богатата страна. Френските копринени изделия са по-добри и по-евтини от английските, защото копринената промишленост, поне при сегашните високи мита върху вноса на сурова коприна, не подхожда така на климата на Англия, както на климата на Франция. Но железарските изделия и грубите вълнени платове на Англия несравнено превъзхождат френските и са много по-евтини от тях при еднакво качество. Както се говори, в Полша едва ли има каквато и да било промишленост с изключение на малкото по-груби домакински манифактури, без които не може да съществува никоя страна. Това голямо увеличение на количеството работа, което вследствие на разделението на труда са способни да свършат един и същ брой хора, се дължи на три различни обстоятелства: първо, на повишената сръчност на всеки отделен работник; второ, на икономията на време, което обикновено се губи при преминаването от един вид труд към друг; и, най-после, на изобретяването на голям брой машини, които улесняват и съкращават труда и дават възможност на един човек да върши работата на много. I. Развитието на сръчността на работника по необходимост увеличава количеството работа, което той може да свърши; а тъй като разделението на труда свежда работата на всеки до една проста операция и превръща тази операция в единствено занятие на неговия живот, то по необходимост увеличава твърде много сръчността на работника. Ако един обикновен ковач, който, макар и свикнал да борави с чука, никога не е бил използван да прави гвоздеи, бъде принуден при някакъв специален случай да се заеме с това, едва ли ще може – сигурен съм в това – да прави повече от 200 или 300 гвоздея на ден, и то много лоши. Един ковач, който е свикнал да прави гвоздеи, но чиято 26 единствена или главна работа не е била да прави гвоздеи, рядко може при крайно старание да изработва повече от 800 или 1000 гвоздея на ден. Аз съм виждал момчета под 20 години, които никога не са вършили друга работа, освен да правят гвоздеи и които при голямо напрежение можеха да правят по повече от 2300 гвоздея на ден. А правенето на гвоздеи съвсем не е една от най-простите операции. Един и същ работник надува духалото, ръчка или стъква огъня според нуждата, нажежава желязото и кове всяка част от гвоздея. При коването на главата също трябва да се сменят инструментите. Различните операции, на които се подразделя изготвянето на една топлийка или металическо копче, са много по-прости и сръчността на лицето, единствената работа на което цял живот е била да ги изпълнява, е обикновено много по-голяма. Бързината, с която се изпълняват някои операции в тези манифактури, надхвърля – за хора, които никога не са ги виждали – всяка представа за възможностите на човешката ръка. II. Изгодата, получавана от спестяването на времето, което обикновено се губи при преминаването от един вид работа към друг, е много по-голяма, отколкото бихме могли да предположим на пръв поглед. Невъзможно е да се преминава много бързо от един вид работа към друг, който се извършва на друго място и със съвсем различни инструменти. Един селски тъкач, който обработва малка ферма, трябва да губи доста време, преминавайки от стана на нивата и от нивата на стана. Когато две занятия могат да се вършат в една и съща работилница, загубата на време несъмнено е много по-малка. Но дори в този случай тя е твърде значителна. Един човек обикновено се разтакава малко, преминавайки от един вид занятие към друго. Когато започва нова работа, той рядко е много усърден и енергичен; както се казва, умът му не включва веднага и известно време той по-скоро се мота, отколкото работи резултатно. Навикът да се разтакава и да работи отпуснато и небрежно, придобиван естествено или, по-скоро, неизбежно от всеки селски работник, който е принуден да сменя работата и инструментите си всеки половин час и почти всеки ден от живота си да работи двадесет различни неща, почти винаги го прави муден, ленив и неспособен за енергична работа дори в спешни случаи. Затова, независимо от недостатъчната сръчност, само тази причина не може при всички случаи да не намалява значително количеството труд, което той е способен да извърши. III. На всеки трябва да е ясно колко много се улеснява и съкращава трудът чрез използването на съответни машини. Излишно е да давам пример. Затова само ще отбележа, че изобретяването на всички онези машини, които толкова много улесняват и съкращават труда, изглежда, се е дължало първоначално на разделението на труда. Много по-вероятно е хората да откриват по-лесни и по-бързи методи за постигане на дадена цел, когато цялото внимание на техния ум е насочено към тази единствена цел, отколкото когато то се разсейва върху множество неща. Но в резултат на разделението на труда цялото внимание на всеки работник естествено се насочва към една проста цел. Затова е естествено да се очаква един или друг от онези, които са заети във всяка отделна операция, скоро да открие по-лесни и по-бързи методи за изпълнение на своята отделна работа, щом нейният характер допуска такова усъвършенствуване. Голяма част от машините, използвани в онези манифактури, в които трудът е претърпял най-голямо разделение, са били първоначално изобретени от обикновени работници, които, заети в някаква твърде проста операция, естествено са насочвали мислите си към откриването на по-лесни и по-бързи методи за нейното изпълнение. Който е имал случай да посещава 27 подобни манифактури, трябва често да е виждал много хубави машини, изобретени от такива работници, за да се улесни и ускори собствената им отделна операция от работата. При първите парни машини непрекъснато било използвано едно момче, за да отваря и затваря последователно връзката между котела и цилиндъра в зависимост от качването ч слизането на буталото. Едно от тези момчета, което обичало да играе с другарите си, забелязало, че ако върже една връв от дръжката на клапана, който отваря тази връзка, за друга част на машината, клапанът ще се отваря и затваря без неговата помощ и ще му позволи да се забавлява с другарите си. Така едно от най-големите подобрения, направени в парната машина след нейното изобретяване, било откритие на момче, което искало да спести собствения си труд. Но далеч не всички усъвършенствувания на машините са били изобретени от онези, които е трябвало да ги използват. Много усъвършенствувания били направени благодарение на изобретателността на машиностроителите, когато направата на машини станала отделен отрасъл, а някои – благодарение на изобретателността на онези, които биват наричани философи, или хора на умозрението, чиято работа е да не правят нищо, но да наблюдават всичко, и които поради това често са способни да комбинират силите на най-отдалечени един от друг и разнородни предмети. С прогреса на обществото философията, или умозрението, като всяко друго занятие става главната или единствена професия и занимание на отделна група граждани. Като всяко друго занятие тя също е подразделена на голям брой различни специалности, всяка от които образува предмета на дейност на отделна категория или класа учени; такова подразделяне на заниманията във философията, калето и във всяка друга работа, увеличава сръчността и спестява време. Всеки индивид става по-вещ в своята специалност; общо взето се върши повече работа и в резултат значително нараства обхватът на науката. Голямото увеличение на производството във всички различни занаяти в резултат на разделението на труда води в добре управлявано общество до онова всеобщо изобилие, което се разпростира върху най-низшите слоеве на народа. Всеки работник разполага с голямо количество от собствените си изделия свръх това, от което той самият се нуждае; и тъй като всички други работници се намират в точно същото положение, той получава възможност да разменя голямо количество от своите изделия срещу голямо количество, или – което е същото – срещу цената на голямо количество от техните. Той обилно ги снабдява с това, от което те се нуждаят, а те също тъй обилно му доставят това, от което той се нуждае, и едно всеобщо изобилие се разпространява във всички слоеве на обществото. Погледнете обзавеждането на най-обикновения занаятчия или надничар в цивилизована и процъфтяваща страна и ще видите, че е невъзможно да се пресметне броят на хората, част от чийто труд, макар и малка, е била употребена, за да му сe достави това обзавеждане. Например вълненото палто, което надничарят носи, колкото и недодялано и грубо да изглежда то, е продукт на съвместния труд на голямо множество работници. Овчарят, сортировачът на вълна, даракчията, бояджията, кардировачът, предачът, тъкачът, тепавичарят, десенаторът и много други – всички трябва да обединят различните си занаяти, за да изработят дори това просто изделие. Освен това колко много търговци и превозвачи трябва да са били заети с транспортирането на материалите от едни от тези работници до други, които често живеят в твърде отдалечена част на страната! Колко много превози, най-вече по вода, колко много корабостроители, моряци, производители на корабни платна и въжета трябва да са били заети, за да доставят различните материали, използвани от бояджията, които често идват от най28 отдалечените краища на света! Колко разнообразен труд е необходим също за изготвянето на инструментите на най-посредствения от тези работници! Да не говорим за такива сложни машини като кораба, тепавицата или дори тъкачния стан; река си дадем сметка колко разнообразен труд е необходим, за да се изработи един твърде прост инструмент – ножиците, с които овчарят стриже вълната. Миньорът, строителят на пещта за топене на рудата, секачът на дървения материал, въглищарят, който доставя дървените въглища за пещта, тухларят, зидарят, работникът, който обслужва пещта, конструкторът, ковачът – всички те трябва да обединят различните си занаяти, за да произведат ножиците. Разгледаме ли по същия начин различните части от неговото облекло и покъщнина – грубата ленена риза, която носи на голо, обувките на краката му, леглото, на което спи, и различните части, от които е съставено, кухненската печка, на която приготвя храната си, въглищата, които употребява за тази цел, изкопани от недрата на земята и докарани му може би отдалече, по море и по суша, всички други кухненски съдове, всички прибори на масата му – ножове и вилици, глинени или калаени чинии, в които поднася и разпределя своята храна, различните ръце, заети с приготвянето на неговия хляб и бира, прозорците, които пропускат топлината и светлината и спират вятъра и дъжда, както и цялото знание и изкуство, (необходими за изготвянето на това хубаво и благодатно изобретение, без което тези северни части на света едва ли биха могли да служат за удобно място за живеене, а така също инструментите на различните работници, заети в производството на тези различни удобства – ако разгледаме, казвам, всички тези неща и си дадем сметка колко разнообразен труд е изразходвам за всяко от тях, ще разберем, че без съдействието и сътрудничеството на много хиляди хора и на най-бедния обитател на една цивилизована страна не биха били осигурени простите и скромни – според нашата погрешна представа – жизнени удобства, с които той обикновено разполага. Наистина в сравнение с прекомерния разкош на високопоставените хора жизнените му удобства трябва несъмнено да изглеждат изключително скромни и прости и все пак е може би вярно, че жизнените удобства на един европейски владетел не винаги превъзхождат тези на един трудолюбив и пестелив селянин така, както жизнените удобства на последния превъзхождат тези на много африкански царе, абсолютни господари на живота и свободата на десетки хиляди голи диваци. 29 ГЛАВА II. ЗА ПРИНЦИПА, КОИТО ВОДИ ДО РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ТРУДА Това разделение на труда, от което се извличат толкова много изгоди, първоначално не е резултат на каквато и да било човешка мъдрост, която предвижда и цели общото изобилие, до което то води. То е необходимо, макар и много бавно и постепенно следствие на известна склонност на човешката природа, която няма предвид такава широка полза – склонността да обменя, заменя и разменя един предмет срещу друг. Дали тази склонност е едно от онези първични свойства на човешката природа, на които не може да бъде дадено по-нататъшно обяснение, или – което изглежда повероятно – тя е необходимо следствие на способностите на човека да разсъждава и говори – това не влиза в настоящия предмет на нашето изследване. Тази склонност е обща за всички хора и не се среща в никоя друга раса животни, които, изглежда, не познават нито този, нито какъвто и да било друг вид договори. Две хрътки, които гонят един и същ заек, понякога действуват привидно един вид в съгласие. “Едната насочва заека към другата или се старае да го пресрещне, когато другата го насочва към нея. Но това не е резултат на какъвто и да било договор, а случайно съвпадение на тяхната страст към един и същ обект в даден момент. Никой не е виждал куче да разменя честно и съзнателно един кокал срещу друг с друго куче. Никой не е виждал животно с жестове и диви викове да дава на друго да разбере: това е мое, онова е твое, искам да ти дам това срещу онова. Когато едно животно иска да получи нещо било от човек, било от друго животно, то няма други средства за убеждаване, освен да си спечели милостта на онези, към които се обръща. Кутрето се умилква около майка си, а пилчарят се старае с хиляди хитрости да привлече вниманието на своя обядващ господар, когато иска той да го нахрани. Понякога човек прибягва до също такива хитрини спрямо своите ближни и когато няма други средства да ги накара да действуват по неговата угода, се старае да спечели разположението им с угодничество и ласкателство. Но той няма време да прави това във всички случаи. В цивилизовано общество той непрекъснато се нуждае от сътрудничеството и съдействието на множество хора, докато през целия си живот едва ли може да спечели приятелството на няколко души. При почти всяка друга раса животни всеки представител, достигнал зрелост, е напълно независим и в естественото си състояние не се нуждае от помощта на друго живо същество. Човекът обаче почти непрекъснато се нуждае от помощта на своите ближни и напразно би я очаквал само от тяхното благоволение. По-вероятно е да постигне своето, ако може да заангажира техния егоизъм в своя полза и да им покаже, че за тях самите е изгодно да направят за него това, което иска от тях. Всеки, който предлага на друг каквато и да било сделка, му прави следното предложение: дай ми това, което ми е нужно, и ти ще имаш това, което е нужно на тебе – такъв е смисълът на всяко подобно предложение и именно по този начин ние получаваме един от друг далеч по-голямата част от услугите, от които се нуждаем. Ние очакваме своя обед не от благоволението на месаря, пивоваря или хлебаря, а от ревнивото им отношение към собствените им интереси. Ние се обръщаме не към тяхната хуманност, а към техния егоизъм, и никога не им говорим за нашите нужди, а за техните изгоди. Никой, освен просякът, не иска да зависи почти напълно от благоволението на своите съграждани. Дори просякът не зависи напълно от него. Наистина милосърдието на благоразположените хора му доставя необходимите за неговото съществуване средства. Но макар този източник да му доставя в края на 30 краищата всичко необходимо за живот, от което се нуждае, той не му го осигурява и не може да му го осигури така, както просякът се нуждае от него. По-голямата част от неговите спорадични нужди се задоволяват по същия начин, както и нуждите на другите хора – чрез договор, размяна и покупка. С парите, които един му дава, той си купува храна. С трите дреми, които друг му подарява, той разменя срещу други стари дрехи, които му стават по-добре, или срещу жилище, или срещу храна, или срещу пари, с които може според нуждата да си купи било храна и дрехи, било жилище. Както чрез договор, размяна и покупка ние получаваме един от друг по-голямата част от взаимните услуги, от които се нуждаем, така същата склонност към размяна води първоначално до разделението на труда. В ловджийско или пастирско племе един прави например лъкове и стрели по-бързо и по-сръчно от друг. Той често ги разменя срещу добитък или еленово месо с хора от своето племе; в края на краищата той установява, че по такъв начин може да получава повече добитък и еленово месо, отколкото ако сам тръгне на лов. Следователно с оглед на собствените му интереси изработването на лъкове и стрели става главното му занятие и той се превръща в един вид оръжеен майстор. Друг изпъква с умението си да прави дървените конструкции и покривите на техните малки колиби или преносими къщи. Той свиква да помага в тази работа на своите съседи, които му се отплащат по същия начин с добитък и еленово месо, докато накрая той намира за изгодно да се посвети всецяло на това занятие и да стане един вид дърводелец. По същия начин трети става ковач или казанджия, четвърти – табак или кожар, производител на главната част от облеклото на диваците. Така сигурността, че може да разменя целия този излишен на продукта на своя труд, който надвишава собственото му потребление, срещу такива части от продукта на труда на другите хора, от които може да се нуждае, насърчава всеки човек да се заеме с даден вид работа и да развива и усъвършенствува способностите или дарбите, които може да притежава за този специален вид работа. Различието в природните заложби на различните хора в действителност е много помалко, отколкото ние предполагаме, и самото различие в способностите, по които привидно се отличават хората от различните професии, когато достигнат зряла възраст, в много случаи е не толкова причина, колкото следствие на разделението на труда. Различието между най-разнородните личности, например между един философ и един прост уличен носач, произтича, изглежда, не толкова от природата, колкото от навика, обичая и възпитанието. Когато са дошли на бял свят и през първите шест-осем години на своя живот, те може би са си приличали много и нито техните родители, нито другарите им са можели да забележат що-годе очебийно различие. На тази възраст или малко по-късно те се отдават на твърде различни занятия. Тогава изпъква различието в техните способности, което постепенно се увеличава, докато накрая тщеславието на философа не проявява готовност да признае каквото и да било сходство. Но без склонността към обмяна, замяна и размяна всеки човек щеше да бъде принуден сам да си набавя всеки предмет от първа необходимост и жизнено удобство, от които се нуждае. Всички щяха да изпълняват едни и същи задължения и да вършат една и съща работа и нямаше да съществува такова различие в занятията, което единствено би могло да доведе до щогоде значително различие в способностите. Склонността към размяна не само създава това различие в способностите, тъй очебийно у хората с различни професии, но и го прави полезно. Много видове животни, смятани за принадлежащи към един и същ род, се различават по природа много поочебийно по своите способности, отколкото това се наблюдава у хората, преди навикът 31 и възпитанието да окажат своето въздействие. По природа един философ и наполовина не се различава по способности и заложби от един уличен носач, както един дог от хрътка, или хрътка от пилчар, или пилчар от овчарско куче. Но тези различни видове животни, макар всички да принадлежат към един и същ род, са почти безполезни едно за друго. Силата на дога ни най-малко не се поддържа било от бързината на хрътката, било от силно развития нюх на пилчаря, било от схватливостта на овчарското куче. Плодовете на тези различни заложби и дарби не могат – поради липсата на способност или склонност към замяна и размяна да бъдат събрани в общо достояние и ни най-малко не допринасят за подобрите удобства и улеснения на рода. Всяко животно е все още принудено да се грижи за себе си и да се защищава отделно и независимо от другите и не получава никаква изгода от разнообразните способности, с които природата е надарила подобните нему. Напротив, при хората най-разнородните заложби са от полза една за друга, защото вследствие на всеобщата им склонност към обмяна, замяна и размяна различните произведения на съответните им таланти стават, така да се каже, общо достояние, от което всеки може да купи каквато си иска част от произведенията на талантите на другите хора, от които се нуждае. 32 ГЛАВА III. РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ТРУДА ЗАВИСИ ОТ РАЗМЕРИТЕ НА ПАЗАРА Тъй като именно възможността за размяна води към разделение на труда, степента на това разделение трябва винаги да бъде ограничена от степента на тази възможност, или, с други думи, от размерите на пазара. Когато пазарът е много малък, никой не може да има стимул да се посвети всецяло на едно занятие поради невъзможността да разменя цялата излишна част от продукта на своя труд, която надвишава собственото му потребление, срещу излишната част от продукта на труда на другите хора, от която той се нуждае. Има някои видове занятия, дори от най-долно естество, които могат да се упражняват само в голям град. Един носач например не може да намери работа и препитание на друго място. Селото е прекалено тясно поприще за него и дори един обикновен пазарен център едва ли е достатъчно голям, за да му гарантира постоянна работа. В уединените къщи и малките села, пръснати в такава пустинна страна като планинската част на Шотландия, всеки фермер трябва да бъде месар, хлебар и пивовар на своето семейство. В такива области едва ли можем да очакваме да намерим дори ковач, дърводелец или зидар на по-малко от 20 мили от друг представител на същия занаят. Разпръснатите семейства, които живеят на 8-10 мили разстояние от най-близкия от тях, са принудени да се учат сами да вършат голям брой от дребните работи, за които в по-населени страни биха прибягнали до услугите на тези майстори. Селските занаятчии почти навсякъде са принудени да се занимават с различни занаяти, които си приличат само по това, че при тях се употребяват един и същ вид материали. Един селски дърводелец се занимава с всякакъв вид дърводелска работа, един селски ковач – с всякакъв вид железарска работа. Първият е не само дърводелец, но и стол ар, мебелист, дори дърворезбар, а така също колар, майстор на плугове, каруци и фургони. Работата на втория е още поразнообразна. В отдалечените от морския бряг части на планинска Шотландия е невъзможно да съществува самостоятелно дори професията на майстор на гвоздеи. Такъв работник при норма 1000 гвоздея на ден и 300 работни дни в годината ще изработва 300 000 гвоздея годишно. Но в такава отдалечена част на страната той не би могъл да пласира 1000 гвоздея, т.е. производството на един ден от цялата година. Тъй като благодарение на водния транспорт за всеки вид труд се открива по-обширен пазар, отколкото може да му осигури само сухопътният транспорт, всеки вид труд естествено почва да се подразделя и усъвършенствува в крайморските области и по бреговете на плавателните реки и често пъти тези усъвършенствувания се разпростират върху вътрешността на страната едва след дълго време. Един голям фургон, обслужван от двама души и теглен от осем коня, за около 6 седмици откарва от Лондон до Единбург и обратно близо 4 тона товар. За приблизително същото време кораб с екипаж от 6 или 8 души, който плава между пристанищата на Лондон и Лейт, често откарва и връща 200 тона товар. Следователно 6 до 8 души с помощта на воден транспорт могат да закарат от Лондон до Единбург и обратно за едно и също време същото количество товар, което 50 големи фургона, обслужвани от 100 работници и теглени от 400 коня. Следователно върху 200 тона товар, превозван чрез най-евтиния сухопътен транспорт от Лондон до Единбург, трябва да тежи издръжката на 100 души за 3 седмици плюс издръжката и – което е приблизително равно на издръжката – амортизацията на 400 коня и на 50 фургона. А върху същото количество товар, превозван по вода, трябва да тежи само 33 издръжката на 6 или 8 души и амортизацията на един кораб с товароподемност 200 тона плюс стойността на по-големия риск или разликата в застраховката между сухопътен и воден транспорт. Затова, ако между тези два пункта няма друго съобщение освен сухопътен транспорт, тъй като от единия до другия могат да бъдат превозвани само такива товари, чиято цена е твърде значителна пропорционално на тяхното тегло, тези пунктове биха могли да водят само малка част от търговията, която съществува сега между тях, и следователно биха могли да поощряват взаимно своята промишленост в значително по-малка степен, отколкото сега. Би съществувала слаба или изобщо не би съществувала каквато и да било търговия между отдалечените части на света. Какви стоки биха могли да покрият разходите за сухопътен превоз между Лондон и Калкута? Или ако има такива ценни стоки, които могат да покрият тези разходи, с каква сигурност биха могли да бъдат те транспортирани през териториите на толкова много варварски народи? Споменатите два града обаче водят сега твърде значителна търговия помежду си и осигурявайки си взаимно пазар, значително поощряват своята промишленост. При тези предимства на водния транспорт е естествено първите усъвършенствувания на занаятите и промишлеността да бъдат направени там, където това удобство открива целия свят за пласиране на продуктите на всеки вид труд, и те винаги да се разпростират много по-късно върху вътрешността на страната. Вътрешните области на страната дълго време не могат да имат друг пазар за по-голямата част от своите стоки освен съседните райони, които ги отделят от морския бряг и големите плавателни реки. Затова размерите на техния пазар трябва дълго време да бъдат пропорционални на богатството и населението на заобикалящите ги райони и следователно техният напредък трябва винаги да изостава от напредъка на тези райони. В нашите северноамерикански колонии плантациите постоянно са се ориентирали към морския бряг или към бреговете на плавателните реки и едва ли някъде са се разпростирали на значително разстояние от тях. Съгласно най-достоверни исторически данни първи са се цивилизовали народите, които са живели по бреговете на Средиземно море. Това море, далеч най-голямото от известните на земята вътрешни морета, което няма приливи и отливи, а оттук и каквито и да било вълнения освен предизвикваните само от вятъра, било – благодарение на спокойната си повърхност, както и на множеството си острови и близостта на заграждащите го брегове – извънредно благоприятно за зараждащото се мореплаване, когато хората, поради това, че не познавали компаса, се страхували да губят от погледа си брега, а поради несъвършенството на корабостроенето – да се впускат по бурните вълни на океана. Минаването отвъд Херкулесовите стълбове, т.е. плаването извън Гибралтарския пролив, в древността дълго време се смятало за най-забележителен и най-опасен мореплавателен подвиг. Минало много време, докато финикийците и картагенците – най-изкусните мореплаватели и корабостроители на онези древни времена, се опитали да направят това и дълго време били единствените нации, предприели подобен опит. От всички страни по бреговете на Средиземно море Египет бил, изглежда, първата, в която земеделието и промишлеността били култивирани и усъвършенствувани в щогоде значителна степен. Горен Египет никъде не се простира на повече от няколко мили от Нил, а в Долен Египет тази голяма река се разклонява на много различни ръкави, които с помощта на прости изкуствени съоръжения осигурявали, изглежда, водни съобщения не само между големите градове, но и между всички значителни села и дори до много чифлици в селските райони; по почти същия начин Рейн и Маас осигуряват сега водни съобщения в Холандия. Обхватът и леснотата на това вътрешно 34 корабоплаване са били вероятно една от главните причини за ранния разцвет на Египет. Усъвършенствуванията в земеделието и промишлеността, изглежда, също датират от твърде дълбока древност в провинциите на Бенгалия в Източна Индия и в някои от източните провинции на Китай, макар че отдалечеността на това време не е потвърдена от напълно достоверни исторически източници в тази част на света. В Бенгалия Ганг и няколко други големи реки образуват множество плавателни канали, подобно на Нил в Египет. В източните провинции на Китай няколко големи реки образуват с различните си ръкави множество канали и тъй като са свързани помежду си, осигуряват едно вътрешно корабоплаване, което е много по-оживено от корабоплаването по Нил или Ганг или може би и по двете, взети заедно. Интересно е, че нито древните египтяни, нито индусите, нито китайците поощрявали външната търговия, но всички те извличали, изглежда, своето богатство от това вътрешно корабоплаване. Цялата вътрешна част на Африка и цялата част от Азия, която се простира доста на север от Черно и Каспийско море, древна Скития, днешна Татария и Сибир във всички векове са се намирали, изглежда, в същото варварско и нецивилизовано състояние, в което се намират и сега. Морето на Татария е Ледовитият океан, който не позволява корабоплаване, и макар че някои от най-големите реки в света текат през тази страна, те се намират на прекалено голямо разстояние една от друга за поддържането на търговия и съобщения в по-голямата част от страната. В Африка няма нито едно от онези големи вътрешни морета, каквито са Балтийско и Адриатическо в Европа, Средиземно и Черно в Европа и Азия и заливите на Арабия, Персия, Индия, Бенгалия и Сиам в Азия, за водене на морска търговия във вътрешните области на този голям континент; а големите реки на Африка се намират на прекалено голямо разстояние една от друга, за да осигуряват що-годе значително вътрешно корабоплаване. Освен това търговията, която един народ може да води по река, която не се разклонява на голям брой ръкави и канали и тече през друга територия, преди да достигне морето, никога не може да бъде твърде значителна, защото народите, които притежават тази друга територия, винаги могат да попречат на съобщенията между вътрешната страна и морето. Корабоплаването по Дунава е от много малка полза за различните държави – Бавария, Австрия и Унгария, в сравнение с ползата, която би носило, ако която и да било от тях притежаваше цялото му течение до устието му в Черно море. 35 ГЛАВА IV. ЗА ПРОИЗХОДА И УПОТРЕБАТА НА ПАРИТЕ Когато разделението на труда е установено веднъж напълно, продуктът на собствения труд на човека може да задоволява само твърде малка част от неговите потребности. Човек задоволява далеч по-голяма част от тях, като разменя онзи излишък от продукта на собствения си труд, който надвишава неговото потребление, срещу такива излишъци от продукта на труда на другите хора, от които той се нуждае. Така че всеки човек живее, като разменя, или става в известна степен търговец, а самото общество се превръща всъщност в търговско общество. Но когато разделението на труда тепърва се зараждало, тази възможност за размяна трябва често да се е натъквала на големи спънки и пречки. Да предположим, че един човек има повече от известна стока, отколкото сам се нуждае от нея, докато друг има по-малко. Следователно първият би бил доволен да отстъпи, а вторият – да получи една част от този излишък. Но ако случайно вторият няма нищо, от което първият се нуждае, между тях не може да стане никаква размяна. Месарят има в своя дюкян повече месо, отколкото той самият може да потреби, а пивоварят и хлебарят охотно биха купили част от него. Но те нямат да му предложат нищо в замяна освен различните продукти на собствения им занаят, а месарят е вече снабден с всичкия хляб и бира, от които се нуждае на първо време. В такъв случай между тях не може да стане размяна. Месарят не може да бъде техен доставчик, а те – негови клиенти, и по този начин всички те са по-малко полезни един за друг. За да се избегне неудобството на подобно положение, всеки разумен човек във всеки период от развитието на обществото след първоначалното установяване на разделението на труда трябва естествено да се е стремял да управлява делата си по такъв начин, че да има от тях по всяко време, а и освен това тази специфична продукция на своята собствена индустрия, определено количество от някаква стока или друга стока, каквато той би си представил, че малко хора вероятно ще откажат в замяна на продукцията на своята индустрия. Много различни стоки, вероятно е, последователно са били планирани и използвани за тази цел. В грубите епохи на обществото се казва, че добитъкът е бил общият инструмент за търговия; и въпреки че те трябва да са били най-неудобните, все пак в стари времена откриваме, че нещата често се оценяват според броя на добитъка, който им е бил даден в замяна. Бронята на Диомед, казва Омир, струвала само девет вола; но тази на Глаук струвала сто вола. Казват, че солта е общият инструмент за търговия и обмен в Абисиния; вид черупки в някои части на крайбрежието на Индия; сушена треска в Нюфаундленд; тютюн във Вирджиния; захар в някои от колониите ни в Западна Индия; кожи или облечена кожа в някои други страни; а в наши дни има село в Шотландия, където не е рядкост, както ми се казва, работник, който да носи пирони вместо пари на хлебаря или пивоваря. Във всички страни обаче, изглежда, мъжете най-сетне са решили, по неустоими причини и предимства, да дадат предпочитание на тази цел на металите над всяка друга стока. Металите не само могат да бъдат запазени с толкова малка загуба, колкото и всяка друга стока, но могат също така, без загуба, бъдат разделени на произволен брой части, тъй като чрез сливане тези части могат лесно да бъдат обединени отново в едно; качество, което никоя друга не толкова трайна стока притежава и което повече от всяко друго качество ги прави годни да бъдат инструменти за търговия и циркулация. 36 Човекът, който иска да купи сол например и няма нищо друго освен добитък в замяна на това, трябва да бъде задължен да купува сол на стойност цял вол или цяла овца наведнъж. Рядко можеше да купи по-малко от това, защото това, което трябва да даде за това, рядко може да бъде разделено без загуба; и ако той е имал за цел да купи повече, той трябва по същите причини да бъде задължен да купи двойно или тройно количество, стойността на два или три вола или на две или три овце. Ако напротив, вместо овце или волове, той е имал метали, които да даде в замяна на това, той лесно би могъл да съпостави количеството на метала с точното количество стока. За тази цел от различни нации са използвани различни метали. Желязото е било често срещаният инструмент за търговия сред древните спартанци; мед сред древните римляни; и злато и сребро сред всички богати и търговски нации. Тези метали изглежда първоначално са били използвани за тази цел в груби форми, без никакъв печат или под форма на монети. Така ни казва Плиний, според властта на Тимей, древен историк, че до времето на Сервий Тулий римляните не са имали монетни пари, но са използвали неуплътнени медни парчета, за да купуват каквото им е било нужно. Следователно тези плаки са изпълнявали по това време функцията на пари. Използването на метали в такова грубо състояние е съпроводено с две много значителни неудобства; първо, с проблемите с претеглянето; и второ, с тази на оценката и анализа им. В благородните метали, където малка разлика в количеството прави голяма разлика в стойността, дори и работата по претеглянето с правилна точност изисква много точни тегла и кантар. Претеглянето на златото в частност е бил изтънчена операция до известна степен. В действителност при по-грубите метали, когато една малка грешка би имала малко последици, без съмнение по-малка точност е била необходима. И все пак би трябвало да ни се струва прекомерно обезпокоително, ако всеки път, когато някой бедняк има повод да купи или продаде стока, струваща един или няколко фартинга, той да е бил длъжен да ги претегля. Операцията на анализа е била все така трудна, все така досадна и освен ако част от метала не се разтопи в тигела, с подходящи разтворители, всяко заключение, което може да се извлече от него, е изключително несигурно. Преди институцията с изсечените пари, освен ако не са преминали през тази досадна и трудна операция, хората винаги трябвало да са отговорни за най-грубите, и вместо килограм тегло от чисто сребро или чиста мед, може да са получили в замяна за техните стоки фалшифициран състав от най-груби и евтини материали, който обаче във външния си вид са направени да приличат на тези метали. За да се предотвратят такива злоупотреби, да се улесни обменът и по този начин да се насърчат всякакъв вид промишленост и търговия, е било необходимо, във всички страни, които са постигнали значителен напредък и прогрес, да се постави публичен печат върху определени количества такива конкретни метали, както се е правили в тези страни, които обикновено се използват за закупуване на стоки. Оттук произхождат изсечените пари и тези публични служби, наречени монетните дворове – учреждения с точно същия характер, както и институциите на инспекторите по мерките и теглилките и щемпеловачите на вълнен и ленен плат. Всички те са еднакво предназначени да удостоверяват чрез слагане на публичен щемпел количеството и неизменната доброкачественост на различните стоки, изнасяни на пазара. Първите публични щемпели от този вид, които били поставяни върху намиращите се в обръщение метали, в много случаи били предназначени, изглежда, да удостоверяват това, което било най-трудно и най-важно да се удостовери – доброкачествеността или чистотата на метала, и приличали на стерлинговия щемпел, който се поставя сега на 37 сребърните прибори и сребърните слитъци, или на испанския щемпел, който се поставя понякога на златните кюлчета и който, тъй като е ударен само върху едната страна на кюлчето и не покрива цялата повърхност, удостоверява чистотата, но не и теглото на метала. Аврам претеглил на Ефрон четиристотин сикли сребро, които се съгласил да плати за нивата на Махпела 27 . Макар и да били употребяваните в търговското обръщение пари, сиклите се приемали по тегло, а не по брой, също както златните и сребърните слитъци понастоящем. Приходите на древните саксонски крале на Англия постъпвали не във вид на пари, а в натура, т.е. в хранителни продукти и провизии от всякакъв вид. Вилхелм Завоевател въвел обичая тези приходи да се плащат с пари. Но те дълго време се приемали в държавното съкровище по тегло, а не по брой. Неудобството и затрудненията, свързани с точното претегляне на тези метали, довели до въвеждането на монетите, при които щемпелът, покривайки изцяло двете страни на монетата, а понякога и ръбовете, трябвало да удостоверява не само чистотата, но и теглото на метала. Затова такива монети се приемали по брой, както и сега, без неудобството да бъдат претегляни. Стойностите на тези монети първоначално изразявали, изглежда, теглото или количеството метал, което се съдържало в тях. По времето на Сервий Тулий, който пръв почнал да сече монети в Рим, римският ас, или пондо, съдържал един римски фунт чиста мед. Също както нашият тройски фунт, той се делял на 12 унции, всяка от които съдържала една действителна унция чиста мед. По времето на Едуард I английският фунт стерлинг съдържал един фунт (тауърско тегло) сребро от определена проба. Тауърският фунт бил, изглежда, много по-голям от римския фунт и малко по-малък от тройския фунт. Последният бил въведен в английския монетен двор едва в 18-ата година от царуването на Хенрих VIII. По времето на Карл Велики френската ливра съдържала един тройски фунт сребро от определена проба. Панаирът в Троа, Шампания, по онова време се посещавал от всички европейски народи и мерките и теглилките на един толкова прочут пазар били навсякъде известни и зачитани. Шотландският фунт съдържал – от времето на Александър I до Робърт Брюс – един фунт сребро от същото тегло и проба, както и английският фунт стерлинг. Английското, френското и шотландското пени първоначално също съдържали едно действително пени сребро, т.е. една двадесета от унцията, или една двеста и четиридесета от фунта. Шилингът първоначално също бил, изглежда, означение за тегло. Когато един квартер пшеница струва 12 шилинга, гласи един стар статут на Хенрих III, пшеничен хляб от един фартинг трябва да тежи седем шилинга и четири пенса. Но съотношението между шилинга и пенито, от една страна, и фунта, от друга, не било, изглежда, толкова постоянно и неизменно, както съотношението между пенито и фунта. През време на първата династия френски крале френското су, или шилинг, в различни случаи съдържало пет, дванадесет, двадесет и четиридесет пенса. У древните саксонци един шилинг съдържал известно време само пет пенса и вероятно е бил у тях също тъй променлив, както и у техните съседи – древните франки. От времето на Карл Велики у французите и от времето на Вилхелм Завоевател у англичаните съотношението между фунта, шилинга и пенито било, изглежда, неизменно същото, както сега, макар че стойността им е била твърде различна. Защото според мен във всяка страна на света алчността и несправедливостта на владетелите и правителствата, които злоупотребявали с доверието на своите поданици, са намалили постепенно действителното 27 Библия, Битие, гл. 23, ст. 16. 38 количество метал, което се съдържало първоначално в техните монети. В последния период на републиката римският ас бил намален на една двадесет и четвърта част от първоначалната му стойност и вместо един фунт стигнал дотам да тежи само половин унция. Английският фунт стерлинг и английското пени съдържат понастоящем само около 1/3 шотландският фунт стерлинг и шотландското пени – около 1/56, а френският фунт стерлинг и френското пени – около 1/56 от първоначалната си стойност. Посредством подобни операции владетелите и правителствата, които прибягвали до тях, получавали привидно възможност да плащат дълговете си и да изпълняват задълженията си с по-малко количество сребро, отколкото би се изисквало без тези операции. Но това действително било само привидно, защото кредиторите им били винаги изигравани с част от онова, което им се дължало. Всички други длъжници в държавата получавали същата привилегия и можели със същата номинална сума от нови и обезценени монети да платят всякакъв дълг, направен при старите. Затова подобни операции винаги се оказвали изгодни за длъжниците и разорителни за кредиторите и понякога причинявали по-голям и по-всеобщ обрат в имущественото състояние на частните лица, отколкото би могло да предизвика голямо обществено бедствие. По такъв начин парите станали при всички цивилизовани народи всеобщо средство за търговия, чрез което стоки от всякакъв вид се купуват и продават или се разменят една срещу друга. Сега ще пристъпя към изследване на правилата, които хората естествено съблюдават, когато разменят стоки било срещу пари, било една срещу друга. Тези правила определят така наречената относителна, или разменна, стойност на стоките. Трябва да отбележим, че думата стойност има две различни значения: понякога тя изразява полезността на даден предмет, а понякога възможността за придобиване на други предмети, предоставяна от притежаването на този предмет. Първата може да бъде наречена потребителна стойност, втората – разменна стойност. Вещите, които имат най-голяма потребителна стойност, често имат малка или никаква разменна стойност; напротив, онези, които имат най-голяма разменна стойност, често имат малка или никаква потребителна стойност. Няма нищо по-полезно от водата, но с нея едва ли може да се купи нещо, едва ли може да се получи нещо срещу нея. Напротив, диамантът едва ли има потребителна стойност, но срещу него често може да се получи много голямо количество стоки. За да изследвам принципите, които регулират разменната стойност на стоките, ще се опитам да покажа: I. Кое е действителното мерило на тази разменна стойност или в какво се състои действителната цена на всички стоки. II. Кои са различните части, от които е съставена или образувана тази действителна цена. III. Кои са различните обстоятелства, които понякога повишават някоя или всички от тези различни части на цената над тяхното естествено или нормално равнище, а понякога ги понижават под това равнище, или кои са причините, които понякога пречат пазарната цена, т.е. действителната цена на стоките, да съвпада точно с тяхната така наречена естествена цена. Ще се опитам да изясня толкова пълно и ясно, колкото ми е възможно, тези три въпроса в следващите три глави, за което трябва много сериозно да помоля читателя за внимание и търпение: за търпение – за да проумее някоя подробност, която на места 39 може да му се стори излишно досадна; за внимание – за да разбере онова, което след най-пълното обяснение, което съм способен да дам, все още може да му изглежда неясно в известна степен. Винаги съм готов да поема риска да бъда досаден, за да бъда сигурен, че съм понятен; но след като съм положил максималните усилия, на които съм способен, за да бъда понятен, все още може да остане известна неяснота поради извънредно абстрактния характер на въпроса. 40 ГЛАВА V. ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНАТА И НОМИНАЛНАТА ЦЕНА НА СТОКИТЕ, ИЛИ ЗА ЦЕНАТА ИМ В ТРУД И ЦЕНАТА ИМ В ПАРИ Всеки човек е богат или беден според степента, в която може да си позволи да се ползва от предметите от първа необходимост, удобствата и развлеченията на човешкия живот. Но след пълното установяване на разделението на труда човек може да си доставя със собствения си труд само много малка част от тях. Далеч по-голямата част той трябва да получава от труда на други хора и той ще бъде богат или беден в зависимост от количеството труд, с което може да се разпорежда, или което може да купи. Затова стойността на всяка стока за онзи, който я притежава и който не възнамерява да я използва или потреби сам, а да я размени срещу други стоки, е равна на количеството труд, което тя му дава възможност да купи с нея или да получи в свое разпореждане. Следователно трудът е действителното мерило за разменната стойност на всички стоки. Действителната цена на всяка вещ, това, което всяка вещ действително струва на онзи, който иска да я придобие, са трудът и усилията, нужни за нейното придобиване. Това, което всяка вещ действително струва на онзи, който я е придобил и който желае да я продаде или размени срещу нещо друго, са трудът и усилията, които той може да си спести и които може да наложи на други хора. Това, което се купува с пари или със стоки, се купува с труд в същата степен, както това, което придобиваме със собствения си труд. Парите или стоките действително спестяват този труд. Те съдържат стойността на известно количество труд, което ние разменяме срещу нещо, съдържащо в момента по наша преценка стойността на равно количество труд. Трудът е бил първата цена, първоначалната покупна сума, която се е плащала за всички вещи. Не със злато или сребро, а с труд било купено първоначално цялото богатство на света; и неговата стойност за онези, които го притежават и които искат да го разменят срещу някакви нови изделия, е абсолютно равна на количеството труд, което то им дава възможност да купят или да получат в свое разпореждане. Както казва г-н Хобс, богатството е власт. 28 Но лицето, което придобива или наследява голямо състояние, не придобива или наследява по необходимост каквато и да било политическа власт, било гражданска или военна. Неговото състояние му осигурява може би средства да придобие такава власт, но само притежаването на това състояние не му я дава по необходимост. То му дава незабавно и непосредствено само възможност да купува, да се разпорежда с целия труд или с целия продукт на труда, който се намира в момента на пазара. Богатството му е по-голямо или по-малко напълно пропорционално на величината на тази възможност, или на количеството труд на другите хора, или – което е същото – на количеството продукт на труда на другите хора, което то му дава възможност да купи или да получи в свое разпореждане. Разменната стойност на всяка вещ трябва винаги да бъде абсолютно равна на величината на тази възможност, която тя дава на своя притежател. Но макар трудът да е действителното мерило на разменната стойност на всички стоки, стойността им се оценява обикновено не чрез труда. Често е трудно да се установи съотношението между две различни количества труд. Времето, изразходвано за два различни вида работа, не винаги определя единствено това съотношение. Трябва да се 28 Leviathan, part I, chap. 10. 41 вземе под внимание също различната степен на преодоляната трудност и проявеното умение. В едночасова тежка работа може да има повече труд, отколкото в двучасова лесна работа; или в едночасово упражняване на занаят, чието изучаване коства десет години труд, в сравнение с едномесечна работа при обикновено и привично занятие. Не е лесно обаче да се намери точно мерило за трудност или умение. Наистина, когато се разменят различните продукти на различни видове труд, обикновено се вземат предвид в известна степен и трудностите, и умението. Регулирането идва обаче не в резултат на точно мерило, а на определянето на цените чрез спазаряване съобразно с онзи вид грубо равенство, което, макар и неточно, е достатъчно за обикновените житейски работи. Освен това всяка стока по-често се разменя – а оттук и сравнява – с други стоки, отколкото с труд. Затова е по-естествено нейната разменна стойност да се оценява с количеството на някоя друга стока, отколкото с количеството труд, което може да се купи с нея. Повечето хора също разбират по-добре какво означава количество от дадена стока, отколкото количество труд. Първото е понятен и осезаем предмет, а второто – абстрактно понятие, което, макар и да може да бъде достатъчно обяснено, съвсем не е толкова просто и очевидно. Но когато разменната търговия престанала и парите се превърнали във всеобщо средство за търговия, всяка отделна стока почва да се разменя по-често срещу пари, отколкото срещу друга стока. Месарят рядко носи своето говеждо или овнешко месо на хлебаря или пивоваря, за да ги размени срещу хляб или бира, а ги носи на пазара, където ги разменя срещу пари, а след това разменя тези пари срещу хляб и бира. Количеството пари, което получава срещу тях, регулира също количеството хляб и бира, което той може след това да купи. Затова за него е по-естествено и по-просто да оценява тяхната стойност с количеството пари – стоката, срещу която непосредствено ги разменя, отколкото с количеството хляб и бира – стоките, срещу които може да ги разменя само посредством друга стока, и да каже по-скоро, че месото му струва три или четири пенса фунта, отколкото, че струва три или четири фунта хляб или три или четири кварти слаба бира. Затова разменната стойност на всяка стока се оценява по-често с количеството пари, отколкото с количеството труд или някоя друга стока, което може да се получи срещу нея. Но като всяка друга стока златото и среброто търпят колебания в своята стойност и понякога са по-евтини, а понякога – по-скъпи; понякога се купуват по-лесно, а понякога – по-мъчно. Количеството труд, което може да бъде купено или получено в разпореждане с определено количество от тях, или количеството други стоки, което може да бъде разменено срещу него, винаги зависи от богатството или бедността на мините, които са известни по времето, когато се осъществява тази размяна. Откриването на богатите мини на Америка в XVI век намали стойността на златото и среброто в Европа до около една трета от предишната им стойност. Тъй като доставянето на тези метали от мината на пазара струваше по-малко труд, когато биваха доставяни там, те можеха да купят или получат в разпореждане по-малко труд; и тази революция в тяхната стойност, макар и може би най-голямата, съвсем не е единствената, описана от историята. Но както една мярка за количество като стъпка, лакът или шепа, които постоянно се изменят по величина, никога не може да бъде точно мерило за количеството на други предмети, така една стока, която сама постоянно се изменя в Своята стойност, никога не може да бъде точно мерило за стойността на другите стоки. Може да се каже, че винаги и навсякъде еднакви количества труд са имали еднаква стойност за работника. В нормално състояние на своето здраве, сила и интелигентност, при 42 нормална степен на умение и сръчност той трябва винаги да отдава една и съща част от свободното си време, от своята свобода и щастие. Цената, която той плаща, трябва винаги да бъде същата, каквото и да е количеството стоки, което получава срещу своя труд. Наистина този труд може понякога да купи по-голямо, а понякога по-малко количество от тези стоки, но в случая се изменя тяхната стойност, а не стойността на труда, който ги купува. Винаги и навсякъде скъпо е това, което трудно може да се получи или чието придобиване коства много труд, а евтино – това, което може да се получи лесно или с много малко труд. Следователно само трудът, чиято стойност никога не се изменя, е единствено основното и действително мерило, с което винаги и навсякъде може да се оценява и сравнява стойността на всички стоки. Той е тяхната действителна цена, а парите са само номиналната им цена. Но макар еднакви количества труд да имат винаги еднаква стойност за работника, все пак за неговия работодател те имат, изглежда, понякога по-голяма, а понякога по-малка стойност. Той купува тези количества труд понякога с по-голямо, понякога с по-малко количество стоки и за него цената на труда, изглежда, се колебае като цената на всички други неща. В един случай тя му се струва скъпа, в друг – евтина. В действителност обаче именно стоките са евтини в единия случай и скъпи в другия. Следователно в този обикновен смисъл може да се каже, че и трудът като стоките има действителна и номинална цена. Може да се каже, че действителната му цена се състои от количеството предмети от първа необходимост и жизнени удобства, които се дават срещу него, а номиналната цена – от количеството пари. Работникът е богат или беден, добре или зле платен в зависимост от действителната, а не от номиналната цена на неговия труд. Разликата между действителната и номиналната цена на стоките и труда не е само теоретичен въпрос, а може да бъде понякога от значителна полза в практиката. Една и съща действителна цена винаги има една и съща стойност, докато поради колебанията в стойността на златото и среброто една и съща номинална цена има понякога твърде различни стойности. Затова, когато се продава недвижим имот с уговорка за доживотна рента, ако се цели тази рента винаги да има една и съща стойност, за семейството, в полза на което се установява рентата, е важно тя да не се състои от определена парична сума. В такъв случай стойността ѝ би била изложена на два различни вида колебания: първо, на колебанията, които се дължат на различните количества злато и сребро, съдържащи се в различни времена в монети с една и съща номинална стойност; второ, на колебанията, които се дължат на различните стойности на еднакви количества злато и сребро в различни времена. Владетелите и суверенните държави често са си въобразявали, че имат временен интерес да намалят количеството чист метал, което се съдържа в техните монети, но рядко са си въобразявали, че имат какъвто и да било интерес да го увеличат. Затова смятам, че количеството метал, съдържащо се в монетите на всички народи, почти непрекъснато е намалявало и едва ли някога се е увеличавало. Ето защо подобни колебания почти винаги водят до намаление на стойността на паричната рента. Откриването на мините в Америка намали стойността на златото и среброто в Европа. Обикновено се предполага, макар и според мен неоснователно, че това намаление все още продължава постепенно и е вероятно да продължи дълго време. Така че съгласно това предположение подобни колебания по-скоро ще намалят, отколкото да увеличат стойността на паричната рента, дори да е уговорено тя да се плаща не в определено количество монети с определена номинална стойност (например в толкова и толкова 43 фунта стерлинги), а в определено количество унции чисто сребро или сребро от известна проба. Ренти, уговорени в жито, са запазили своята стойност много по-добре от ренти, уговорени в пари, дори номиналната стойност на монетата да не е претърпяла каквито и да било изменения. В 18-ата година от царуването на Елизабета било поставено една трета от рентата по всички университетски арендни договори да се уговаря в жито и да се плаща било в натура, било според пазарните цени на житото на най-близкия публичен пазар. Парите, идващи от тази житна рента, които били първоначално само една трета от цялата рента, днес надвишават според д-р Блякстоун обикновено близо два пъти това, което идва от другите две трети. По тази сметка старите парични ренти на университетите са намалели почти на една четвърт от някогашната им стойност, или струват малко повече от една четвърт от житото, на което са се равнявали по-рано по стойност. Но от царуването на Филип и Мария насам номиналната стойност на английските монети е претърпяла малко изменения или изобщо не се е изменила и един и същ брой фунтове, шилинги и пенсове е съдържал приблизително едно и също количество чисто сребро. Следователно това намаление на стойността на паричните ренти на университетите е произлязло всецяло от намалението на стойността на среброто. Когато намалението на стойността на среброто се съчетава с намаление на количеството сребро, което се съдържа в монети с една и съща номинална стойност, загубата често е още по-голяма. В Шотландия, където номиналната стойност на монетите е претърпяла много по-големи изменения, отколкото когато и да било в Англия, и във Франция, където те са претърпели още по-големи изменения, отколкото когато и да било в Шотландия, някои стари ренти, които първоначално са имали значителна стойност, са били сведени по този начин почти до нищо. В отдалечени времена еднакви количества труд е по-вероятно да се купят с еднакви количества жито – средството за съществуване на работника, отколкото с равни количества злато и сребро или може би от която и да било друга стока. Следователно в отдалечени времена еднакви количества жито е по-вероятно да имат една и съща действителна стойност, или да дават възможност на техния притежател да купи или получи в разпореждане едно и също количество труд на други хора. Казвам, че е повероятно да дават такава възможност, отколкото еднакви количества от почти всяка друга стока, защото дори равни количества жито не биха я давали точно. Средствата за съществуване на работника, или действителната цена на труда, както ще се постарая да покажа по-нататък, са твърде различни при различни обстоятелства – по-обилни в общество, което върви към благосъстояние, отколкото в общество, което се намира в застой, и по-обилни в. общество, което се намира в застой, отколкото в общество, което върви към упадък. Но всяка друга стока ще се разменя във всеки даден момент срещу по-голямо или по-малко количество труд в зависимост от количеството средства за съществуване, срещу които може да бъде разменена в този момент. Следователно рента, уговорена в жито, е изложена само на измененията в количеството труд, което може да бъде купено с определено количество жито. А рента, уговорена във всяка друга стока, е изложена не само на колебанията в количеството труд, което може да се купи с дадено количество жито, но и на колебанията в количеството жито, което може да се купи с определено количество от тази стока. Трябва обаче да отбележим, че макар действителната стойност на житната рента да се колебае много по-малко от век на век от действителната стойност на паричната рента, 44 тя се колебае много повече от година на година. Паричната цена на труда, както ще се постарая да покажа по-нататък, не се колебае от година на година заедно с паричната цена на житото, а, изглежда, навсякъде се приспособява не към временната или случайната, а към средната или обичайната цена на този предмет от първа необходимост. Средната или обичайната цена на житото пък се регулира, както също ще се постарая да покажа по-нататък, от стойността на среброто, от богатството или бедността на мините, които снабдяват пазара с този метал, или от количеството труд, който трябва да бъде зает, и следователно от количеството жито, което трябва да бъде потребено, за да се достави определено количество сребро от мината на пазара. Но стойността на среброто, макар и понякога да се колебае много от век на век, рядко търпи големи колебания от година на година, а често си остава неизменна или приблизително неизменна в продължение на половин или на цял век. Така че обичайната или средната парична цена на житото може също да си остава неизменна или почти неизменна през толкова дълъг период, а с нея и паричната цена на труда, при условие че обществото си остава във всяко друго отношение в същото или в почти същото състояние. През този период временната или случайната цена на житото често може да бъде една година два пъти по-голяма, отколкото предишната, или да се колебае например от 25 до 50 шилинга квартера. Но когато цената на житото е 50 шилинга, не само номиналната, но и действителната стойност на житната рента ще бъде два пъти по-голяма, отколкото когато цената му е 25 шилинга, или ще получава в разпореждане двойно по-голямо количество труд или двойно по-голямо количество от повечето други стоки, докато паричната цена на труда, а с нея и цената на повечето други предмети, ще си остава неизменна при всички тези колебания. И така, изглежда очевидно, че трудът е единствената всеобща, а така също единствената точна мярка на стойността, или единственото мерило, с което можем да сравняваме стойностите на различните стоки винаги и навсякъде. Смята се, че ние не можем да определяме действителната стойност на различните стоки от век на век с количествата сребро, които се дават срещу тях. Не можем да я определяме от година на година с количествата жито. Но с количествата труд можем с най-голяма точност да я определяме както от век на век, така и от година на година. От век на век житото е подобро мерило от среброто, защото от век на век е по-вероятно еднакви количества жито да се разменят срещу едно и също количество труд, отколкото срещу еднакви количества сребро. Напротив, от година на година среброто е по-добро мерило от житото, защото е по-вероятно еднакви количества сребро да се разменят срещу едно и също количество труд. Но макар при установяването на доживотни ренти или дори при сключването на дългосрочни аренди да е може би полезно да се прави разлика между действителната и номиналната цена, безполезно е да се прави такава разлика при покупките и продажбите – най-разпространените и обикновени сделки в човешкия живот. По едно и също време и на едно и също място действителната и номиналната цена на всички стоки са точно пропорционални една на друга. Колкото повече или колкото помалко пари получавате за една стока например на лондонския пазар, толкова повече или по-малко труд ще ви дадат те възможност да купите или получите в свое разпореждане по това време и на това място. Така че по едно и също време и на едно и също място парите са точно мерило за действителната разменна стойност на всички стоки. Но това е така само по едно и също време и на едно и също място. Макар че на две отдалечени едно от друго места не съществува постоянно 45 съотношение между действителната и паричната цена на стоките, все пак търговецът, който кара стоки от едното на другото, трябва да взема под внимание само тяхната парична цена, или разликата между количеството сребро, срещу което ги купува, и количеството, срещу което е вероятно да ги продаде. С половин унция сребро в Кантон и Китай могат да се получат в разпореждане по-голямо количество труд, предмети от първа необходимост и жизнени удобства, отколкото с една унция в Лондон. Затова една стока, която се продава за половин унция сребро в Кантон, може да бъде там всъщност по-скъпа и да има по-голямо действително значение за този, който я притежава там, от стока, която се продава за една унция в Лондон, за този, който я притежава в Лондон. Но ако един лондонски търговец може да купи в Кантон за половин унция сребро стока, която може след това да продаде в Лондон за една унция, той печели 100% от тази сделка – точно толкова, колкото ако една унция сребро имаше в Лондон точно същата стойност, както в Кантон. За него няма значение, че половин унция сребро в Кантон би му дала в разпореждане повече труд и по-голямо количество предмети от първа необходимост и жизнени удобства, отколкото една унция може да му даде в Лондон. Една унция в Лондон винаги ще му дава в разпореждане двойно по-голямо количество от всичко, което би му дала половин унция там, а тъкмо това иска той. Тъй като именно номиналната, или паричната, цена на стоките определя в последна сметка разумността или неразумността на всички покупки и продажби и по този начин регулира, що се отнася до цената, почти цялата търговия във всекидневния живот, не трябва да се чудим, че на нея е обръщано много по-голямо внимание, отколкото на действителната цена. Но в съчинение като настоящото понякога може да е полезно да се сравняват различните действителни стойности на дадена стока в различни времена и на различни места, или различните степени на власт върху труда на други хора, която тя е давала при различни обстоятелства на онези, които са я притежавали. В този случай трябва да сравняваме не толкова различните количества сребро, срещу които тя е била обикновено продавана, колкото различните количества труд, които са можели да бъдат купени с тези различни количества сребро. Но пазарните цени на труда в отдалечени времена и на отдалечени едно от друго места едва ли могат да бъдат установени някога с някаква степен на точност. Цените на житото, макар да са били регистрирани редовно на малко места, обикновено са по-добре известни и по-често са били отбелязвани от историците и други автори. Затова трябва да се задоволяваме вай-вече с тях не защото винаги се намират в точно същата пропорция спрямо пазарните цени на труда, а защото са найблизкото приближение, което можем да имаме обикновено за тази пропорция. По-долу ще имам случай да направя няколко сравнения от този род. С развитието на промишлеността търговските народи намерили за целесъобразно да секат монети от няколко различни метала: златни – за по-големи плащания, сребърни – за покупки на средна стойност, и медни или монети от някакъв друг груб метал – за още по-дребни покупки. Но те винаги смятали един от тези метали предимно за мярка на стойността пред другите два и това предимство се давало, изглежда, обикновено на метала, който пръв бил използван от тях като средство за търговия. След като били почнали веднъж да го използват за мерило, което трябва да са правили, когато не са имали други пари, те изобщо продължили да го използват дори когато не съществувала необходимост от това. 46 Римляните имали само медни пари почти до първата пуническа война29 и едва пет години преди нея почнали за пръв път да секат сребърни монети. Така че медта, изглежда, винаги е била мерило на стойността в тази република. В Рим всички сметки се водели и стойността на всички имущества се изчислявала, изглежда, в асове или сестерции. Асът бил винаги означение на медна монета. Думата „сестерций“ означава два аса и половина. Следователно макар сестерцият да бил първоначално сребърна монета, стойността му се оценявала в мед. В Рим за човек, който дължал много пари, се казвало, че има много чужда мед. Северните народи, които се установили върху развалините на Римската империя, са имали, изглежда, сребърни монети от самото начало на своето заселване и няколко века след това не са познавали нито златни, нито медни монети. Сребърни монети имало в Англия по времето на саксонците, но там сечели малко златни монети до времето на Едуард III и никакви медни монети до времето на Джеймс I на Великобритания. Затова в Англия, а по същата причина, смятам, у всички други съвременни европейски народи, всички сметки се водят и стойността на всички стоки и всички имущества се изчислява обикновено в сребро и когато искаме да изразим размера на състоянието на едно лице, ние рядко назоваваме броя на гвинеите, а броя на фунтовете стерлинги, които според нас биха дали за него. Според мен първоначално във всички страни за законно платежно средство можела да служи само монета от онзи метал, който специално се смятал за стандарт или мерило на стойността. В Англия златото, дълго време след като почнали да секат от него монети, не се смятало за законно платежно средство. Съотношението между стойността на златните и сребърните монети не било определено със закон или наредба, а било оставено да се установява от пазара. Ако един длъжник предлагал да плати дълга си със злато, кредиторът можел или да отхвърли изобщо такова плащане, или да го приеме по оценка, съгласувана между него и неговия длъжник. Медта сега не е законно платежно средство, освен при обмяната на дребни сребърни монети. При това положение на нещата разликата между метала, който бил мерило на стойността, и метала, който не бил такова мерило, била нещо повече от номинална разлика. Когато с течение на времето хората все повече свикнали да употребяват монети от различни метали и следователно се запознавали по-добре със съотношението между съответните им стойности, в повечето страни според мен било сметнато за целесъобразно да се удостоверява това съотношение и да се обявява със закон, че например една гвинея от дадено тегло и проба трябва да се разменя срещу 21 шилинга или да бъде законно платежно средство за погасяване на дълг от този размер. При това положение на нещата и докато съществува някакво установено съотношение от този род, разликата между метала, който служи за мерило на стойността, и метала, който не служи за такова мерило, става малко повече от номинална разлика. Но в резултат на каквото и да било изменение в това установено съотношение тази разлика става – или поне изглежда, че става – нещо повече от номинална. Ако установената стойност на една гвинея например бъде намалена на 20 или повишена на 22 шилинга, тъй като всички сметки се водят и почти всички дългове се изразяват в сребърни пари, по-голямата част от плащанията ще могат да се извършват и в двата случая със същото количество сребърни монети, както и преди, но ще изискват твърде различни количества златни монети – по-голямо в първия случай и по-малко във втория. 29 Plin. lib. XXXIII, cap. 3. 47 Среброто ще изглежда по-неизменно в своята стойност от златото. Среброто ще изглежда мерило на стойността на златото, а златото няма да изглежда мерило на стойността на среброто. Стойността на златото ще изглежда зависима от количеството сребро, срещу което ще се разменя, а стойността на среброто няма да изглежда зависима от количеството злато, срещу което ще се разменя. Но тази разлика ще се дължи изцяло на навика да се водят сметките и да се изразява размерът на всички големи и малки суми по-скоро в сребърни, отколкото в златни пари. Една от банкнотите на мистър Дръмонд от 25 или 50 гвинеи след подобно изменение все още ще се плаща с 25 или 50 гвинеи, както и преди. След такова изменение тя ще се плаща със същото количество злато, както и преди, но с твърде различни количества сребро. При плащане с такава банкнота златото ще изглежда по-неизменно в своята стойност от среброто. Златото ще изглежда мерило за стойността на среброто, а среброто няма да изглежда мерило за стойността на златото. Ако обичаят сметките да се водят и полиците и другите парични задължения да се изразяват по този начин получи някога всеобщо разпространение, златото, а не среброто ще се смята за метала, който служи специално за стандарт или мерило на стойността. В действителност, докато съществува някакво установено съотношение между съответните стойности на различните насечени в монети метали, стойността на найскъпия метал регулира стойността на всички монети. Дванадесет медни пенса съдържат половин фунт мед от не най-доброто качество, която преди сеченето рядко струва седем пенса сребро. Но тъй като по силата на установеното съотношение 12 такива пенса трябва да се разменят срещу един шилинг, на пазара те се смятат за равностойни на един шилинг и срещу тях винаги може да се получи един шилинг. Дори преди неотдавнашното пренасичане на златната монета на Великобритания златните монети или поне онази част от тях, която се намираше в обръщение в Лондон и неговите околности, бяха, общо взето, по-малко паднали под стандартното тегло от по-голямата част от сребърните монети. Все пак 21 износени и изтрити шилинга се смятаха за равностойни на една гвинея, която може би също бе износена и изтрита, но рядко толкова много. Неотдавнашните разпоредби доведоха златната монета може би толкова близо до стандартното ѝ тегло, колкото това е възможно за намиращата се в обръщение монета на който и да било народ; а заповедта златото да се приема в държавните учреждения само по тегло навярно ще я запази така дотогава, докато тази заповед е в сила. Сребърните монети продължават да се намират в обръщение в същия износен и изтъркан вид, както преди пренасичането на златните монети. Но на пазара 21 шилинга от износената сребърна монета все още се смятат за равностойни на една пълноценна златна гвинея. Пренасичането на златните монети очевидно е повишило стойността на сребърните монети, които могат да бъдат разменяни срещу тях. В английския монетен двор от един фунт злато се секат 44 и половина гвинеи, които при съотношение 21 шилинга за една гвинея са равни на 45 фунта, 14 шилинга и 6 пенса. Така че една унция от такава златна монета е равностойна на 3 фунта, 17 шилинга и 10 и половина пенса сребро. В Англия за сеченето на монети не се плаща мито или налог и всеки, който донесе в монетния двор един фунт или една унция стандартно златно кюлче, ще получи един фунт или една унция златни монети без удръжка. Затова се казва, че 3 фунта, 17 шилинга и 10 и половина пенса за една унция представляват монетната цена на златото в Англия, или количеството златни монети, което монетният двор дава срещу стандартно златно кюлче. Преди, пренасичането на златните монети 48 цената на стандартно златно кюлче на пазара дълги години беше над 3 фунта и 18 шилинга, понякога 3 фунта и 19 шилинга и много често 4 фунта за една унция; вероятно тази сума в износена и изтрита златна монета рядко е съдържала повече от една унция стандартно злато. След пренасичането на златните монети пазарната цена на стандартното златно кюлче рядко надвишава 3 фунта, 17 шилинга и 7 пенса за една унция. Преди пренасичането на златните монети пазарната цена винаги беше повече или по-малко над монетната цена. След пренасичането тя постоянно е била под монетната цена. Но тази пазарна цена е една и съща, все едно дали се плаща в златни или в сребърни монети. Следователно неотдавнашното пренасичане на златните монети е повишило не само стойността на златните, но и на сребърните монети, пропорционално на златото на кюлчета и навярно също така пропорционално на всички други стоки; но тъй като цената на повечето други стоки се влияе от толкова много други причини, повишаването на стойността било на златните, било на сребърните монети пропорционално на цените на стоките може да не е толкова ясно и чувствително. В английския монетен двор от един фунт стандартно сребърно кюлче се секат 62 шилинга, които съдържат също един фунт стандартно сребро. Затова се казва, че 5 шилинга и 2 пенса за една унция са монетната цена на среброто в Англия, или количеството сребърни монети, което монетният двор дава срещу стандартно сребърно кюлче. Преди пренасичането на златните монети пазарната цена на стандартно сребърно кюлче бе според обстоятелствата 5 шилинга и 4 пенса, 5 шилинга и 5 пенса, 5 шилинга и 6 пенса, 5 шилинга и 7 пенса и много често 5 шилинга и 8 пенса за една унция. Но най-обикновената цена, изглежда, е била 5 шилинга и 7 пенса. След пренасичането на златните монети пазарната цена на стандартното сребърно кюлче е падала понякога на 5 шилинга и 3 пенса, 5 шилинга и 4 пенса и 5 шилинга и 5 пенса за една унция, без да е надвишавала изобщо последната цена. Макар пазарната цена на сребърно кюлче да е паднала значително след пренасичането на златните монети, тя не е паднала до монетната цена. При съотношението между различните метали в английската монета медта се оценява твърде много над действителната ѝ стойност, а среброто се оценява малко под нея. На европейския пазар една унция чисто злато във френската и в холандската монета се разменя срещу около 14 унции чисто сребро. В английската монета тя се разменя срещу около 15 унции, т.е. срещу повече сребро, отколкото струва съгласно общоприетата оценка в Европа. Но както цената на медта на пръчки не се покачи дори в Англия поради високата цена на медта в английската монета, така цената на среброто на кюлчета не падна поради ниската цена на среброто в английската монета. Среброто на кюлчета все още запазва надлежно съотношение към златото по същата причина, поради която медта на пръчки запазва надлежното си съотношение към среброто. След пренасичането на сребърните монети при царуването на Уилям III цената на среброто на кюлчета продължаваше да бъде малко над монетната цена. Г-н Лок обясняваше тази висока цена с разрешението да се изнася сребро на кюлчета и със забраната да се изнасят сребърни монети. Той казваше, че това разрешение за износ правело търсенето на сребро на кюлчета по-голямо от търсенето на сребърни монети. Но броят на хората, които се нуждаят от сребърни монети за всекидневните си покупки и продажби в своята страна, сигурно е много по-голям от броя на онези, които се нуждаят от сребро на кюлчета било за износ, било за някаква друга цел. Сега съществува подобно разрешение да се изнася злато на кюлчета и подобна забрана да се изнасят златни монети и все пак цената на златото на кюлчета е паднала под монетната цена. Но 49 тогава, също както и сега, среброто в английската монета бе оценено по-ниско спрямо златото и златната монета (за която по онова време също не се смяташе, че изисква каквото и да било пренасичане) регулираше, също както и сега, действителната стойност на всички монети. Тъй като пренасичането на сребърните монети тогава не понижи цената на среброто на кюлчета до монетната цена, не е много вероятно подобно пренасичане да има този ефект сега. Ако сребърната монета бъде върната толкова близо до стандартното ѝ тегло, както златната, навярно една гвинея съобразно със сегашното съотношение ще се разменя срещу по-голямо количество сребро в монети, отколкото би купила в кюлчета. Ако сребърните монети съдържат пълното си стандартно тегло, би било изгодно да се претопят на кюлче, което първо да бъде продадено за златни монети, а след това тези златни монети да бъдат разменени срещу сребърни монети, които да бъдат претопени по същия начин. Известно изменение в сегашното съотношение е, изглежда, единственото средство за предотвратяването на това неудобство. Неудобството би било може би по-малко, ако среброто в монетата се оценява толкова над надлежното му съотношение към златото, колкото се оценява сега под него, при условие в същото време да бъде разпоредено, че среброто не може да служи за законно платежно средство за повече от равностойността на една гвинея, така както медната монета не е законно платежно средство за повече от равностойността на един шилинг. В такъв случай никой кредитор не би бил ощетен вследствие на високата оценка на среброто в момента, така както никой кредитор не може да бъде ощетен сега вследствие на високата оценка на медта. От такова разпореждане биха страдали само банкерите. При голям наплив те понякога се опитват да печелят време, като плащат в шестпенсови монети, и подобна разпоредба не би им позволила да си служат с този непочтен метод да избягват незабавно плащане. Тя би ги накарала да държат винаги в своите каси поголяма наличност в пари, отколкото сега. И макар че това несъмнено би било голямо неудобство за тях, то би било същевременно значителна гаранция за техните кредитори. 3 фунта, 17 шилинга и 10 и половина пенса (монетната цена на златото) положително не съдържат – дори в сегашната ни пълноценна златна монета – повече от 1 унция стандартно злато и следователно би могло да се допусне, че с тях не би могло да се купи по-голямо количество стандартно злато на кюлчета. Но златото във вид на монета е поудобно от златото на кюлчета и макар че в Англия сеченето на монети е свободно, все пак донесеното в монетния двор злато на кюлчета обикновено може да се върне у собственика във вид на монети едва след няколко седмици. При сегашната претрупаност на монетния двор то може да се върне едва след няколко месеца. Това забавяне е равносилно на малко мито и прави златото във вид на монети малко по-ценно от еднакво количество злато на кюлчета. Ако среброто в английската монета се оценяваше съобразно с надлежното му съотношение към златото, цената на сребърните кюлчета навярно би паднала под монетната цена дори без каквото и да било пренасичане на сребърните монети, защото стойността дори на сегашната износена и изтрита сребърна монета се регулира от стойността на пълноценната златна монета, срещу която може да бъде разменена. Малък налог или мито за сеченето на златни и сребърни монети навярно биха повишили още повече превъзходството на тези метали във вид на монети над еднакво количество от тях във вид на кюлчета. В такъв случай сеченето би увеличило стойността на метала в монетата пропорционално на размера на това малко мито по същата 50 причина, поради която изработката повишава стойността на един прибор пропорционално на цената на тази изработка. Превъзходството на монетата над кюлчето би предотвратило претопяването на монетите и би спряло техния износ. Ако обществена необходимост наложи изнасянето на монетите, по-голямата част от тях скоро би се върнала сама. В чужбина монетата би се продавала само за теглото ѝ в кюлчета. В страната с нея би могло да се купи повече от това тегло. Следователно е изгодно тя да бъде донесена отново в страната. Във Франция за сечене на монети се събира налог от около 8 процента и както се говори, френската монета, след като бъде изнесена, сама се връща отново в страната. Случайни колебания в пазарната цена на златото и среброто на кюлчета се дължат на същите причини, както и подобните колебания в пазарната цена на всички други стоки. Честите загуби на тези метали поради различни нещастни случаи по море и на суша, постоянното им изразходване за позлатяване и посребряване, за галони и украса, както и износването на монетите и приборите изискват във всички страни, които не притежават собствени мини, постоянен внос за възстановяване на тези загуби и тези разходи. Смятам, че вносителите на злато и сребро като всички други търговци се стараят, доколкото могат, да нагодят своя спорадичен внос към предполагаемото според тяхната оценка непосредствено търсене. Но при цялото си старание те внасят понякога повече, а понякога по-малко, отколкото е нужно. Когато внасят повече кюлчета, отколкото е нужно, т.е. отколкото да се избягнат рискът и неприятността да бъдат изнасяни отново, те са понякога склонни да продадат част от тях малко под обичайната им или средна цена. Когато, напротив, внасят по-малко, отколкото е нужно, те получават нещо повече от тази цена. Но когато при всички тези случайни колебания пазарната цена на златото или среброто на кюлчета няколко години наред устойчиво и постоянно се държи повече или по-малко над или повече или по-малко под монетната цена, можем да бъдем сигурни, че това устойчиво и постоянно превишение или понижение на цената е следствие от нещо в състоянието на монетата, което по това време придава на известно количество от тази монета по-голяма или по-малка стойност от определеното количество метал, което тя трябва да съдържа. Постоянството и устойчивостта на следствието предполага съответно постоянство и устойчивост на причината. В дадено време и на дадено място парите на една страна са повече или по-малко точно мерило на стойността според това, доколко намиращата се в обръщение монета отговаря повече или по-малко точно на своя стандарт или съдържа повече или по-малко точно определеното количество чисто злато или чисто сребро, което трябва да съдържа. Ако в Англия например 44 и половина гвинеи съдържаха точно 1 фунт стандартно злато, т.е. 11 унции чисто злато и 1 унция примес, златната монета в Англия би била толкова точно мерило за действителната стойност на стоките в дадено време и на дадено място, отколкото изобщо е възможно. Но ако поради изтриване и износване 44 и половина гвинеи съдържат обикновено по-малко от 1 фунт стандартно злато, при което намалението на теглото при някои монети е по-голямо, отколкото при други, мерилото на стойността се оказва предразположено към същия вид несигурност, на която са изложени обикновено всички други мерки и теглилки. Тъй като рядко се случва те да отговарят точно на техния стандарт, търговецът нагажда цените на своите стоки, доколкото може, не към това, което тези мерки и теглилки трябва да бъдат, а към това, което – средно взето – те са в действителност според собствения му опит. Вследствие на подобни несъответствия в теглото на монетите цената на стоките също бива 51 нагаждана не към количеството чисто злато или сребро, което монетата трябва да съдържа, а към количеството, което – средно взето – тя съдържа фактически според данните на опита. Трябва да отбележа, че под парична цена на стоките аз винаги разбирам количеството чисто злато или сребро, за което те се продават, без оглед на номиналната стойност на монетата. Аз смятам например 6 шилинга и 8 пенса по времето на Едаурд I за същата парична цена, както и 1 фунт стерлинг понастоящем, защото те са съдържали, доколкото можем да съдим, едно и също количество чисто сребро. 52 ГЛАВА VI. ЗА СЪСТАВНИТЕ ЧАСТИ НА ЦЕНАТА НА СТОКИТЕ В онова ранно и първобитно състояние на обществото, което предшествува натрупването на капитал и присвояването на земята, съотношението между количествата труд, необходими за набавянето на различни предмети, е било, изглежда, единственото обстоятелство, което е можело да даде някакво правило за тяхната размяна. Ако например в един народ от ловци е нужен обикновено два пъти повече труд, за да се убие бобър, отколкото да се убие елен, един бобър естествено трябва да се разменя срещу два елена, или струва два елена. Естествено е това, което е обикновено продукт на двудневен или двучасов труд, да струва два пъти повече от това, което е обикновено продукт на еднодневен или едночасов труд. Ако един вид труд е по-тежък от друг, тази по-голяма трудност естествено се взема под внимание до известна степен и продуктът на едночасов труд от по-тежък вид често може да се разменя срещу продукта на двучасов труд от по-лек вид. Или ако един вид труд изисква необикновена степен на сръчност и умение, уважението, с което хората се отнасят към такива таланти, придава на техния продукт стойност, надвишаваща стойността, която би отговаряла на употребеното за него време. Подобни таланти рядко могат да бъдат придобити другояче освен с продължително упражняване и по-голямата стойност на техния продукт често може да бъде повече от разумна компенсация за времето и труда, които трябва да са били изразходвани за тяхното придобиване. При развито състояние на обществото по-голямата трудност и поголямото умение също се вземат под внимание в работната заплата и нещо подобно трябва да е съществувало и в най-ранния и първобитен период от развитието на обществото. При това положение на нещата целият продукт на труда принадлежи на работника и количеството труд, което се изразходва обикновено за набавянето или производството на една стока, е единственото обстоятелство, способно да регулира количеството труд, което може обикновено да бъде купено, получено в разпореждане или разменено срещу нея. Щом в ръцете на отделни лица бъде натрупан капитал, някои от тях естествено го използват да прилагат труда на трудолюбиви хора, които те снабдяват с материали и средства за съществуване, за да печелят от продажбата на техните изделия или от това, което техният труд прибавя към стойността на материалите. При размяната на готовите изделия срещу пари, труд или други стоки свръх това, което е достатъчно да покрие цената на материалите и работната заплата на работниците, трябва да се плати нещо за печалбата на работодателя, който рискува своя капитал в това предприятие. Следователно стойността, която работниците прибавят към материалите, се разпада в случая на две части, едната от които отива за плащане на работната им заплата, а другата за плащане печалбата на техния работодател за целия капитал, който той е авансирал под формата на материали и работна заплата. Той не би имал интерес да прилага труда на работниците, ако не очаква от продажбата на продукта на техния труд нещо повече от това, което е достатъчно да му възстанови неговия капитал, и не би имал интерес да прилага по-голям капитал, ако печалбата му не е до известна степен пропорционална на размера на неговия капитал. 53 Някои биха могли да помислят, че печалбата от капитала е само различно обозначение на работната заплата за особен вид труд – труда по контрола и управлението. Но печалбата е нещо съвсем различно от работната заплата, регулира се от напълно различни принципи и не е пропорционална на количеството, трудността или умението на този предполагаем труд по контрола и управлението. Тя се регулира изцяло от стойността на прилагания капитал и е по-голяма или по-малка съобразно с размера на този капитал. Да предположим например, че на дадено място, където обичайната годишна печалба от промишления капитал е 10 процента, има две различни манифактури, във всяка от които са заети 20 работници по 15 ф. ст. годишно, или при разход 300 ф. ст. годишно във всяка манифактура. Да предположим също, че суровините, обработвани годишно в едната манифактура, струват само 700 ф. ст., докато по-качествените суровини в другата манифактура струват 7000 ф. ст. В такъв случай капиталът, прилаган годишно в първата манифактура, ще възлиза само на 1000 ф. ст, докато прилаганият във втората манифактура капитал ще възлиза на 7300 ф. ст. Следователно при норма 10 процента собственикът на първата манифактура ще очаква годишна печалба само около 100 ф. ст., докато собственикът на втората ще очаква печалба около 730 ф. ст. Но макар печалбите им да са толкова различни, техният труд по контрола и управлението може да бъде съвсем или приблизително еднакъв. В много големи предприятия почти целият труд от този вид е поверен на управител. Работната му заплата изразява всъщност стойността на неговия труд по контрола и управлението. Макар при определянето ѝ да се вземат обикновено под внимание не само неговият труд и умение, но и доверието, което му се оказва, тя никога не се намира в установено съотношение с капитала, с чието управление той е натоварен. А собственикът на този капитал, макар по този начин да е освободен от почти всякакъв труд, все пак очаква печалбата му да се намира в установено съотношение с неговия капитал. Следователно печалбата от капитала е съставна част от цената на стоките; но тази част е съвсем различна от работната заплата и се регулира от съвършено други принципи. При това положение на нещата целият продукт на труда не винаги принадлежи на работника. В повечето случаи той трябва да го дели със собственика на капитала, който прилага неговия труд. Така също и количеството труд, което се прилага обикновено за придобиването или производството на дадена стока, не е единственото обстоятелство, регулиращо количеството труд, което обикновено може да се купи, получи в разпореждане или размени срещу нея. Очевидно допълнително количество се полага за печалбата от капитала, който е авансирал работната заплата и е доставил суровините за този труд. След като цялата земя на една страна стане частна собственост, земевладелците като всички други хора се стремят да жънат там, където не са сели, и да искат рента дори за естествените ѝ продукти. Дървата на гората, тревата на полето и всички естествени плодове на земята, които по времето, когато тя е била обща, са стрували на работника само труда да ги събере, получават дори за него допълнителна цена, наложена върху тях. Той трябва да плаща за разрешението да ги събере и трябва да дава на земевладелеца част от онова, което неговият труд събира или произвежда. Тази част, или – което се свежда до същото – цената на тази част, образува поземлената рента, която е третата съставна част от цената на повечето стоки. Трябва да се отбележи, че действителната стойност на различните съставни части на цената се определя от количеството труд, което може да се купи или да се получи в разпореждане с всяка от тях. Трудът определя стойността не само на онази част от 54 цената, която се пада на работната заплата, но и на частите, които се падат на рентата и на печалбата. Във всяко общество цената на всяка стока се свежда в последна сметка до едната или до другата, или до всички тези три части и във всяко цивилизовано общество и трите влизат повече или по-малко като съставни части в цената на повечето стоки. В цената на житото например една част плаща рентата на земевладелеца, друга плаща работната заплата, или издръжката на работниците и работния добитък, използван в неговото производство, а трета плаща печалбата на арендатора. Тези три части, изглежда, или непосредствено, или в последна сметка образуват цялата цена на житото. Някои биха помислили, че е необходима четвърта част за възстановяване на капитала на арендатора или за компенсиране на износването на неговия работен добитък и другите селскостопански оръдия. Но трябва да се има предвид, че цената на всяко селскостопанско оръдие като например работен кон на свой ред се състои от същите три части: от рентата на земята, на която е отгледан, от труда за неговото гледане и хранене и от печалбата на арендатора, който авансира рентата за тази земя и работната заплата за този труд. Следователно, макар че цената на житото може да плаща цената и издръжката на коня, цялата цена все пак се свежда – непосредствено или в последна сметка – до същите три части: рента, работна заплата и печалба. При цената на финото или грубото брашно към цената на житото трябва да прибавяме печалбата на мелничаря и работната заплата на неговите работници; при цената на хляба – печалбата на хлебаря и работната заплата на неговите работници, а при цената и на брашното, и на хляба – труда по превозването на житото от къщата на арендатора до къщата на мелничаря и от къщата на мелничаря до къщата на хлебаря, заедно с печалбата на онези, които авансират работната заплата за този труд. Цената на лена се разпада на същите три части, както и цената на житото. При цената на лененото платно ние трябва да прибавим към цената на лена работната заплата на работника, който чука лена, на предача, тъкача и избелвана, заедно с печалбата на техните работодатели. Колкото повече се обработва една стока, толкова по-голяма става онази част от цената, която се пада на работната заплата и печалбата, в сравнение с частта, която се пада на рентата. С развитието на промишлеността не само расте сумата на печалбата, но и всяка следваща печалба е по-голяма от предшествуващата, защото капиталът, от който тя се получава, трябва винаги да е по-голям. Капиталът, който прилага труда на тъкачите например, трябва да е по-голям от капитала, който прилага труда на преданите, защото не само възстановява този капитал с неговата печалба, но и освен това плаща работната заплата на тъкачите, а печалбата трябва винаги да се намира в известно съотношение към капитала. Но дори в най-цивилизованите общества винаги има малък брой стоки, чиято цена се свежда само до две части – до работната заплата и печалбата от капитала, и още помалък брой стоки, чиято цена се състои само от работната заплата. В цената на морската риба например една част плаща труда на рибарите, а друга – печалбата от прилагания в риболова капитал. Рентата много рядко съставлява част от нея, макар че това става понякога, както ще покажа по-долу. Друго е положението, поне в по-голямата част от Европа, с речния риболов. За лова на сьомга се плаща рента и тази рента, макар и да не може да бъде наречена поземлена рента, съставлява част от цената на сьомгата също както работната заплата и печалбата. В някои области на Шотландия някои бедни хора се препитават, като събират по морския бряг онези малки шарени камъчета, известни 55 обикновено под името шотландски кремък. Цената, която каменоделецът им плаща за тях, представлява само работна заплата за техния труд; тази цена не включва като съставна част нито рента, нито печалба. Но цялата цена на една стока трябва все пак в последна сметка да се свежда до едната или до другата, или до всички тези три части, тъй като каквато и част от нея да остава след плащането на поземлената рента и цената на целия труд, употребен за добиването, изработването и доставянето на стоката на пазара, тя трябва по необходимост да бъде нечия печалба. Както цената или разменната стойност на всяка стока, взета отделно, се свежда до едната или до другата, или до всички тези три части, така цената на всички стоки, които образуват целокупния годишен продукт на труда на една страна, взет в неговата цялост, трябва да се свежда до същите три части и да се разпределя между различните жители на страната било като работна заплата за техния труд или като печалба от техния капитал, или като рента от тяхната земя. Всичко, което се събира или произвежда всяка година от труда на едно общество, или – което се свежда до същото – съвкупната му цена, е по този начин по начало разпределено между отделните му членове. Работната заплата, печалбата и рентата са трите първоначални източника на всеки доход, както и на всяка разменна стойност. Всеки друг доход се получава в последна сметка от един или друг от тези източници. Всеки, който получава своя доход от собствен източник, трябва да го придобива или от своя труд, или от своя капитал, или от своята земя. Доходът, получаван от труда, се нарича работна заплата. Доходът, извличан от капитала от лице, което го управлява или прилага, се нарича печалба. Доходът, получаван от капитала от лице, което не го прилага само, а го заема от друг, се нарича лихва или ползване на парите. Той представлява компенсация, която заемателят плаща на заемодателя за печалбата, която има възможност да извлече чрез ползването на парите. Една част от тази печалба естествено принадлежи на заемателя, който поема риска и си прави труда да прилага капитала; другата част принадлежи на заемодателя, който му дава възможност да извлече тази печалба. Лихвата винаги е производен доход, който, ако не се плаща от печалбата, получена от ползването на парите, трябва да бъде платен от някакъв друг източник на доход, ако заемателят не е прахосник, който прави втори дълг, за да плати лихвата на първия. Доходът, който се получава изцяло от земята, се нарича рента и принадлежи на земевладелеца. Доходът на арендатора се получава отчасти от неговия труд, отчасти от неговия капитал. За него земята е само средството, което му дава възможност да получава работна заплата за своя труд и да извлича печалба от своя капитал. Всички данъци и целият основаващ се върху тях доход – всички заплати, пенсии и годишни ренти от всякакъв вид – се получават в края на краищата от един или друг от тези три първоначални източника на доход и се плащат пряко или косвено от работната заплата, печалбата от капитала или рентата от земята. Когато тези три различни вида доход принадлежат на различни лица, те лесно се различават един от друг, но когато принадлежат на едно и също лице, понякога се смесват, поне в ежедневния език. Земевладелец, който сам обработва една част от своето имение, би трябвало, след като плати разходите за обработването на земята, да получи рентата на земевладелеца и печалбата на арендатора. Но той е склонен да нарича целия си доход печалба и по този начин смесва, поне в ежедневния език, рентата с печалбата. Повечето от нашите северноамерикански и източноиндийски плантатори се намират в това положение. По56 голямата част от тях обработват своите имения сами и съобразно с това ние рядко слушаме за рента от една плантация, а често – за печалба от нея. Обикновените арендатори рядко държат управители, които да ръководят общите работи на фермата. Обикновено те доста работят сами като орачи, бранувани и т. н. Така че това, което остава от реколтата след плащането на рентата, трябва не само да им възстанови капитала, вложен в обработването на земята, заедно с обичайната печалба, но и да плати работната заплата, която им се полага и като работници, и като управители. Това, което остава след плащането на рентата и възстановяването на капитала, обаче се нарича печалба. Но работната заплата очевидно е част от нея. Като спестява тази работна заплата, арендаторът по необходимост трябва да я получава. Следователно в този случай работната заплата се смесва с печалбата. Един независим собственик на манифактура, който има достатъчно капитал, за да купува суровините и да се издържа, докато може да изнесе своите изделия на пазара, трябва да получава както работната заплата на калфа, който работи под надзора на майстор, така и печалбата, която майсторът изкарва, като продава изделията на калфата. Но целият му доход се нарича обикновено печалба и работната заплата се смесва в този случай с печалбата. Градинар, който сам обработва собствената си градина, обединява в собствената си личност три различни лица: земевладелец, арендатор и работник. Следователно продуктът му трябва да му плаща рентата на първия, продукта на втория и работната заплата на третия. При все това целият му доход се смята обикновено за постъпление от неговия труд. В този случай рентата и печалбата се смесват с работната заплата. Тъй като в една цивилизована страна има малко стоки, чиято разменна стойност възниква само от труда, защото рентата и печалбата допринасят до голяма степен за разменната стойност на далеч по-голямата част от стоките, годишният продукт на труда на тази страна е винаги достатъчен да купи или получи в разпореждане много по-голямо количество труд от онова, което е било употребено за добиването, изготвянето и доставянето на този продукт на пазара. Ако обществото прилага годишно целия труд, който може да купи всяка година, то, тъй като количеството на труда ще расте значително всяка година, продуктът на всяка следваща година ще има много по-голяма стойност от продукта на предишната година. Но няма страна, в която съвкупният годишен продукт да се прилага за издръжката на работещите. Безделниците навсякъде потребяват голяма част от него и в зависимост от различната пропорция, в която той се разпределя всяка година между тези две различни категории хора, неговата обичайна или средна стойност трябва да расте или да намалява всяка година или да си остава неизменна от година на година. 57 ГЛАВА VII. ЗА ЕСТЕСТВЕНАТА И ПАЗАРНАТА ЦЕНА НА СТОКИТЕ Във всяко общество или област съществува обичайна или: средна норма както на работната заплата, така и на печалбата за всяко различно приложение на труда и капитала. Тази норма, както ще покажа по-долу, естествено се регулира отчасти от общото състояние на обществото, от неговото богатство или бедност, от неговия напредък, застой или упадък и отчасти от специфичния характер на всяко приложение. Във всяко общество или област съществува също обичайна или средна норма на рентата, която, както ще покажа по-долу, също се регулира отчасти от общото състояние на обществото или областта, в която е разположена земята, и отчасти от естественото или подобреното плодородие на почвата. Тези обичайни или средни норми могат да бъдат наречени естествени норми на работната заплата, печалбата и рентата за времето и мястото, където обикновено преобладават. Когато цената на една стока не е нито над, нито под това което е достатъчно, за да се платят съобразно с техните естествени норми поземлената рента, работната заплата и печалбата от капитала, приложен за добиването, изготвянето и доставянето ѝ на пазара, стоката се продава за това, което може да се нарече нейна естествена цена. Тогава стоката се продава за точно толкова, колкото струва, или за това, което действително коства на лицето, което я изнася на пазара; защото макар това, което в ежедневния език се нарича покупна цена на една стока, да не включва печалбата на лицето, което я препродава, все пак, ако то я продава на цена, която не му дава обичайната в неговата област норма на печалбата, то очевидно губи от търговията, тъй като ако приложи своя капитал по някакъв друг начин, то би могло да изкара тази печалба. Освен това неговата печалба е негов доход, същинският източник на неговите средства за съществуване. Както при изготвянето и доставянето на стоките на пазара то авансира работната заплата на своите работници, или техните средства за съществуване, така то авансира на себе си собствените си средства за съществуване, които обикновено съответствуват на печалбата, която то може разумно да очаква от продажбата на своите стоки. Следователно, ако не му носят тази печалба, те не му възстановяват това, за което с право може да се каже, че са му коствали в действителност. Така че макар цената, която му дава тази печалба, да не е винаги най-ниската, за която един търговец може понякога да продава своите стоки, тя все пак е най-ниската, за която то е вероятно да ги продава що-годе продължително време, поне там, където съществува пълна свобода или където то може да сменя търговията си, когато поиска. Действителната цена, за която обикновено се продава една стока, се нарича нейна пазарна цена. Тя може да бъде по-висока или по-ниска от естествената ѝ цена или да съвпада точно с нея. Пазарната цена на една стока се регулира от съотношението между количеството, което е изнесено фактически на пазара, и търсенето на онези, които са готови да платят естествената ѝ цена, т.е. цялата стойност на рентата, труда и печалбата, които трябва да бъдат платени за изнасянето ѝ на пазара. Такива хора могат да бъдат наречени действителни купувачи, а търсенето им – действително търсене, тъй като то може да е достатъчно да осъществи изнасянето на стоката на пазара. То се различава от абсолютното търсене. За много беден човек може в известен смисъл да се каже, че търси 58 карета с шест коня; той може да желае да я има, но търсенето му не е действително търсене, защото стоката никога не може да бъде изнесена на пазара, за да го задоволи. Когато количеството на една стока, изнесена на пазара, не покрива действителното търсене, всички, които са склонни да платят пълната стойност на рентата, работната заплата и печалбата, които трябва да бъдат платени, за да бъде изнесена тя на пазара, не могат да бъдат снабдени с количеството, което им е нужно. Вместо да се откажат изобщо, някои от тях ще бъдат склонни да дадат повече. Между тях веднага ще започне конкуренция и пазарната цена ще се повиши повече или по-малко над естествената цена съобразно с това, доколко размерът на недостига или богатството и разточителността на конкуриращите засилват повече или по-малко ожесточението на конкуренцията. Сред конкуренти с еднакво богатство и еднаква склонност към разточителност един и същ недостиг на стоките предизвиква обикновено повече или по-малко ожесточена конкуренция според по-голямото или по-малко значение, което има за тях нейното придобиване. Оттук – прекомерно високата цена на предметите от първа необходимост през време на блокада на град или по време на глад. Когато количеството на стоката, изнесена на пазара, надвишава действителното търсене, тя не може да бъде продадена без остатък на онези, които са склонни да платят цялата стойност на рентата, работната заплата и печалбата, която трябва да бъде платена, за да бъде изнесена тя на пазара. Известна част трябва да бъде продадена на онези, които са склонни да платят по-малко, и ниската цена, която те дават за нея, трябва да понижи цената на цялата стока. Пазарната цена ще падне повече или по-малко под естествената цена според това, доколко размерът на излишъка засилва повече или помалко конкуренцията между продавачите или доколко за тях е повече или по-малко важно да пласират стоката си незабавно. Един и същ излишък във вноса на подлежащи на разваляне стоки ще предизвика много по-голяма конкуренция, отколкото във вноса на трайни стоки – например във вноса на портокали в сравнение с вноса на старо желязо. Когато изнесеното на пазара количество е напълно достатъчно за задоволяване на действителното търсене и не го надвишава, пазарната цена, разбира се, или точно се покрива, или максимално се приближава до естествената цена. Цялото налично количество може да бъде продадено за тази цена, а не за повече. Конкуренцията между различните търговци ги кара да приемат тази цена, но не ги кара да приемат по-малко. Количеството на всяка стока, изнесена на пазара, естествено се нагажда към действителното търсене. Всички, които прилагат своята земя, труд или капитал, за да изнесат дадена стока на пазара, имат интерес количеството ѝ никога да не надвишава действителното търсене, а всички други хора имат интерес то никога да не пада под това търсене. Ако в даден момент то надвишава действителното търсене, някои от съставните части на цената на стоката трябва да бъдат платени под тяхната естествена норма. Ако това е рентата, интересът на земевладелците веднага ще ги накара да изключат от обработка една част от своята земя; ако това е работната заплата или печалбата, интересът на работниците в единия случай и интересът на техните работодатели в другия ще ги накара да изключат част от своя труд или капитал от това приложение. Количеството на стоката, изнесено на пазара, скоро ще бъде достатъчно само за задоволяване на действителното търсене. Всички различни части на нейната цена ще се повишат до тяхната естествена норма, а цялата цена – до естествената ѝ цена. Ако, напротив, изнесеното на пазара количество от една стока е в даден момент недостатъчно да покрие действителното търсене, някои от съставните части на нейната 59 цена трябва да се повишат над тяхната естествена норма. Ако това е рентата, интересът на всички други земевладелци естествено ще ги накара да обработват повече земя за производството на тази стока; ако това е работната заплата или печалбата, интересът на всички други работници и търговци скоро ще ги накара да прилагат повече труд и капитал за изготвянето и изнасянето ѝ на пазара. Количеството, изнесено на пазара, скоро ще бъде достатъчно да задоволи действителното търсене. Всички различни части на цената на стоката скоро ще паднат до тяхната естествена норма, а цялата цена – до нейната естествена цена. Следователно естествената цена е, така да се каже, централната цена, към която постоянно гравитират цените на всички стоки. Различни случайности могат понякога да ги държат доста над нея, а понякога да ги смъкнат дори малко под нея. Но каквито и да са пречките, които не позволяват на цените да се установят в този устойчив център за по-продължително време, те постоянно се стремят към него. Цялото количество труд, което се прилага годишно за изнасянето на една стока на пазара, естествено се нагажда по този начин към действителното търсене. То естествено се стреми винаги да изнася на пазара точно онова количество, което е достатъчно да задоволи – и не повече, отколкото да задоволи – това търсене. Но в някои отрасли на производството едно и също количество труд произвежда в различни години твърде различни количества стоки, докато в други то произвежда едно и също или приблизително едно и също количество. Един и същ брой работници в селското стопанство произвеждат в различни години твърде различно количество жито, вино, масло, хмел и т. н. Но един и същ брой предани и тъкачи произвеждат всяка година едно и също или почти едно и също количество ленен и вълнен плат. Само средният продукт в един отрасъл може да се нагажда донякъде към действителното търсене; но тъй като фактическият продукт често е много по-голям, а често много по-малък от средния продукт, количеството стоки, изнесено на пазара, понякога доста надвишава действителното търсене, а понякога е твърде недостатъчно да го покрие. Така че дори това търсене да си остава винаги едно и също, пазарната им цена е изложена на големи колебания и понякога пада доста под тяхната естествена цена, а понякога се покачва доста над нея. В други отрасли, където продуктът на еднакви количества труд е винаги един и същ или приблизително един и същ, тя може по-точно да се нагажда към действителното търсене. Следователно, докато търсенето си остава същото, пазарната цена на стоките е вероятно също да си остане неизменна и съвсем да се покрива или да бъде максимално близка до естествената цена. Всеки човек от опит знае, че цената на ленения и вълнения плат не е изложена на толкова чести и толкова големи колебания, както цената на житото. Цената на един вид стоки се колебае само с колебанията в търсенето; цената на друг вид се колебае не само с колебанията в търсенето, но и с много по-големите и много по-чести колебания в количеството на онова, което е изнесено на пазара, за да задоволи това търсене. Случайните и временни колебания на пазарната цена на всяка стока засягат главно онези части от нейната цена, които се падат на работната заплата и печалбата. Онази част, която се пада на рентата, е по-малко засегната от тях. Рента, установена в пари, ни най-малко не бива засегната от тях нито в нейната норма, нито в нейната стойност. Рента, която се състои било от известен дял или от известно количество от суровия продукт, несъмнено бива засегната в нейната годишна стойност от всички случайни и временни колебания на пазарната цена на този суров продукт, но рядко бива засегната от тях в нейната годишна норма. Когато установяват условията на арендния договор, 60 земевладелецът и арендаторът се стараят, доколкото могат, да преценят, да съобразят тази норма не с временната и случайната, а със средната и обичайната цена на продукта. Подобни колебания се отразяват върху стойността и нормата и на работната заплата, и на печалбата според това, дали на пазара има излишък или недостиг на стоки или труд, на вече изпълнена или подлежаща на изпълнение работа. Един обществен траур повишава цената на черния плат (който в такива случаи почти винаги се оказва в недостиг на пазара) и увеличава печалбите на търговците, които притежават що-годе значително количество такъв плат. Той не оказва въздействие върху работната заплата на тъкачите. На пазара съществува недостиг на стоки, а не на труд, на вече изпълнена работа, а не на подлежаща на изпълнение работа. Траурът повишава работната заплата на шивашките калфи. В този случай на пазара се чувствува недостиг на труд. Налице е действително търсене на повече труд, на повече работа, подлежаща на изпълнение, отколкото се предлага. Траурът води към понижаване на цената на цветните копринени и вълнени платове и по този начин намалява печалбите на търговците, които имат щогоде значително налично количество такива платове. Той понижава също работната заплата на работниците, заети в изготвянето на такива стоки, цялото търсене на които е преустановено за шест, а може би и за дванадесет месеца. В този случай на пазара има излишък както на стоки, така и на труд. Но макар пазарната цена на всяка отделна стока по този начин постоянно да гравитира, така да се каже, към естествената цена, все пак понякога случайни обстоятелства, понякога естествени причини, а понякога специални разпореждания на правителството могат дълго време да държат пазарната цена на много стоки доста над естествената им цена. Когато вследствие на нарастване на действителното търсене пазарната цена на дадена стока се повишава значително над естествената ѝ цена, онези, които прилагат своя капитал за снабдяването на пазара с тази стока, обикновено се стараят да скрият това повишение. Ако то стане общоизвестно, голямата им печалба би съблазнила толкова много нови конкуренти да приложат капиталите си по същия начин, че – тъй като действителното търсене е напълно задоволено – пазарната цена скоро би паднала до естествената цена, а за известно време може би дори под нея. Ако пазарът е много отдалечен от местожителството на онези, които го снабдяват, те могат понякога да пазят тайната години наред и през цялото това време да получават извънредните си печалби без нови конкуренти. Трябва обаче да признаем, че подобни тайни рядко могат да се пазят дълго време и извънредната печалба може да трае много малко след тяхното разкриване. Тайните в манифактурното производство могат да се пазят по-дълго от тайните в търговията. Бояджия, който е открил начин да получава даден цвят с материали, два пъти по-евтини от тези, които се използват обикновено, може, ако води работите си добре, да се ползва от изгодите на своето откритие, докато е жив, и дори да го завещае на своите потомци. Извънредният му доход идва от високата цена, която се плаща за държания му в тайна труд. Всъщност той представлява висока работна заплата за този труд. Но тъй като този доход се получава от всяка част от неговия капитал и тъй като целият му размер се намира при това положение в установено съотношение с капитала, той обикновено се смята за извънредна печалба от капитала. Подобни повишения на пазарната цена са очевидно резултат от специфични обстоятелства, чието действие обаче може да трае понякога години наред. Някои природни продукти изискват такава изключителна почва и местоположение, 61 че цялата земя на една голяма страна, която е годна да ги произвежда, може да се окаже недостатъчна да задоволява действителното търсене. Затова цялото изнесено на пазара количество може да бъде продадено на онези, които са готови да дадат повече, отколкото е достатъчно за заплащане на рентата за земята, която ги е произвела, заедно с работната заплата за труда и печалбата от капитала, приложени за производството и изнасянето им на пазара, съобразно с естествените им норми. Подобни стоки могат векове наред да се продават на тази висока цена и в този случай онази част от нея, която се пада на поземлената рента, е частта, която се плаща обикновено над нейната естествена норма. Рентата от земята, която дава такива изключителни и ценни продукти, подобно на рентата от някои лозя във Франция с особено благодатна почва и местоположение, не се намира в установено съотношение с рентата от другата еднакво плодородна и еднакво добре обработена земя в същата област. Напротив, работната заплата за труда и печалбата от капитала, приложени за изнасянето на такива стоки на пазара, рядко се отклоняват от тяхното нормално съотношение към работната заплата и печалбата при другите приложения на труда и капитала в същата област. Такива повишения на пазарната цена са очевидно резултат от естествени причини, които пречат за пълното задоволяване на действителното търсене и следователно могат да действуват вечно. Монопол, даден на отделно лице или на търговско дружество, има същото действие, както и тайна в търговията или манифактурното производство. Като поддържат постоянен недостиг на стоки на пазара и никога не задоволяват напълно действителното търсене, монополистите продават своите стоки много над естествената цена и увеличават своите доходи – все едно дали те се състоят от работна заплата или печалба – значително над естествената им норма. Монополната цена е във всички случаи най-високата цена, която може да бъде получена. Естествената цена или цената при свободна конкуренция, напротив, е найниската цена, която може да се получава наистина не във всички случаи, но през щогоде продължително време. Първата е във всички случаи най-високата цена, която може да бъде измъкната от купувачите или която се предполага, че те ще се съгласят да дадат; втората е най-ниската цена, която продавачите могат обикновено да получават и същевременно да продължават своята търговия. Същата тенденция, макар и в по-малка степен, имат изключителните привилегии на корпорациите, уставът за чиракуването и всички закони, които ограничават в отделни отрасли конкурентите до по-малък брой, отколкото биха се включили иначе, в тях. Те са един вид разширени монополи и често могат векове наред и в редица отрасли да държат пазарната цена на отделни стоки над естествената цена, а работната заплата за труда и печалбата от капитала, прилагани в тях, малко над естествената им норма. Подобни повишения на пазарната цена могат да траят дотогава, докато са в сила правителствените разпореждания, които ги пораждат. Пазарната цена на дадена стока, макар че може дълго време да бъде над естествената ѝ цена, рядко може да бъде дълго време под нея. Каквато и част от нея да се плаща под естествената норма, лицата, чиито интереси тя засяга, веднага ще почувствуват загубата и незабавно ще изтеглят толкова земя или толкова труд, или толкова капитал, прилагани в производството на тази стока, че изнасяното на пазара количество скоро ще бъде достатъчно само да задоволява действителното търсене. По този начин пазарната ѝ цена скоро ще се повиши до естествената цена. Така ще бъде поне там, където съществува пълна свобода. 62 Наистина същият устав за чиракуването и другите закони за корпорациите, които при процъфтяване на даден отрасъл дават на работника възможност да повиши работната си заплата доста над естествената ѝ норма, понякога го принуждават, когато този отрасъл запада, да я понижи доста под нея. Както в първия случай те изключват много хора от неговия отрасъл, така във втория те изключват него от много отрасли. Но въздействието на такива разпоредби не е толкова дълготрайно в понижаването на работната заплата на работника под естествената ѝ норма, колкото в повишаването ѝ над тази норма. Действието им в последното направление може да продължава много векове, а в първото може да трае само докато са живи работниците, които са били подготвени за това производство през време на неговия разцвет. Когато те умрат, броят на онези, които се обучават след това за тази работа, естествено ще се нагоди към действителното търсене. Нужна е насилствена политика като политиката на Индия или древен Египет (където по силата на религията всеки човек бил длъжен да продължи професията на своя баща и където се смятало за най-ужасно светотатство, ако я смени с друга), която може няколко поколения наред да държи работната заплата или печалбата от капитала в даден отрасъл под естествената им норма. Това е всичко, което смятам за необходимо да отбележа засега относно временните и постоянните отклонения на пазарната цена на стоките от естествената цена. Самата естествена цена се колебае заедно с естествената норма на всяка от съставните ѝ части – на работната заплата, печалбата и рентата, и във всяко общество тази норма се колебае според неговото състояние, неговото богатство или бедност, съобразно с това, дали то се намира във възход, застой или упадък. В следващите четири глави ще се постарая да обясня толкова пълно и точно, колкото ми е възможно, причините за тези (различни колебания. I. Ще се постарая да обясня кои обстоятелства естествено определят нормата на работната заплата и по какъв начин тези обстоятелства се влияят от богатството или бедността на обществото, от това, дали то се намира във възход, застой или упадък. II. Ще се постарая да покажа кои обстоятелства естествено определят нормата на печалбата и по какъв начин също тези обстоятелства се влияят от същите колебания в състоянието на обществото. III. Макар паричната работна заплата и паричната печалба да са твърде различни в различните сфери на приложение на труда и капитала, все пак известно съотношение се установява, изглежда, обикновено между паричната работна заплата в различните сфери на приложение на труда и паричната печалба в различните сфери на приложение на капитала. Това съотношение, както ще стане ясно по-нататък, зависи отчасти от характера на различните приложения и отчасти от различните закони и политиката на обществото, в което те се осъществяват. Но макар да зависи в много отношения от законите и политиката, това съотношение малко се влияе, изглежда, от богатството или бедността на обществото, от неговия възход, застой или упадък, а си остава неизменно или почти неизменно при всички тези различни състояния. Затова ще се постарая да обясня различните обстоятелства, които регулират това съотношение. IV. Накрая ще се постарая да покажа кои обстоятелства регулират поземлената рента и повишават или понижават действителната цена на различните средства за съществуване, които земята произвежда. 63 ГЛАВА VIII. ЗА РАБОТНАТА ЗАПЛАТА Продуктът на труда е естественото възнаграждение за труда, или работна заплата. В онова първобитно състояние на обществото, което предшествува присвояването на земята и натрупването на капитал целият продукт на труда принадлежи на работника. Той не трябва да го дели нито със земевладелеца, нито с работодателя. Ако това състояние бе продължило, работната заплата щеше да нараства с увеличаването на производителната сила на труда, до което води разделението на труда. Всички предмети щяха постепенно да станат по-евтини. Те щяха да се произвеждат с по-малко количество труд и тъй като стоките, произведени с еднакви количества труд, щяха при това положение на нещата естествено да се разменят една срещу друга, те щяха да се купуват също с продукта на по-малко количество труд. Но макар че всички предмети щяха да станат по-евтини в действителност, привидно много предмети щяха да станат може би по-скъпи от преди или щяха да се разменят срещу по-голямо количество други стоки. Да предположим например, че в повечето отрасли производителната сила на труда се е увеличила десет пъти, или че еднодневен труд може да свърши десет пъти повече работа от преди, докато в даден отрасъл тя се е увеличила само два пъти, или че еднодневен труд може да свърши само два пъти повече работа от преди. При размяната на продукта на еднодневния труд на повечето отрасли срещу продукта на еднодневния труд на този даден отрасъл десетократното първоначално количество работа на първите би купило само двукратното първоначално количество работа на втория. Следователно дадено количество работа на втория, например един фунт, ще изглежда пет пъти по-скъпо от преди. В действителност обаче то ще бъде два пъти по-евтино. Макар че за купуването му ще е нужно пет пъти по-голямо количество други стоки, само два пъти по-малко количество труд ще бъде нужно, за да бъде то купено или произведено. Следователно придобиването му ще бъде два пъти полесно от преди. Но това първобитно състояние на обществото, при което работникът се ползва от целия продукт на своя труд, не може да трае дълго, след като започне присвояването на земята и натрупването на капитал. Така че то приключило дълго преди да бил осъществен най-значителният напредък в производителната сила на труда и би било безполезно да се проследи по-нататък какво е щяло да бъде въздействието му върху възнаграждението за труда, или работната заплата. Щом земята стане частна собственост, земевладелецът иска дял от почти целия продукт, който работникът може да отгледа на нея или да събере от нея. Рентата му е първата удръжка от продукта на труда, който се прилага върху земята. В редки случаи лицето, което обработва земята, има с какво да се издържа до прибирането на реколтата. Неговата издръжка обикновено му се авансира от капитала на работодател – на арендатора, който прилага труда му и който не би имал интерес да го прилага, ако не получава дял от продукта на неговия труд или ако капиталът му не се възстановява с печалба. Тази печалба е втората удръжка от продукта на труда, който се прилага върху земята. Подобна удръжка за печалбата може да се прави от продукта на почти всеки друг труд. Във всички занаяти и манифактури повечето работници се нуждаят от работодател, който да им авансира материалите за тяхната работа, тяхната работна 64 заплата и издръжка до нейното завършване. Той получава дял от продукта на техния труд или от стойността, която този труд прибавя към материалите, върху които се прилага, и в този дял се състои неговата печалба. Наистина понякога се случва самостоятелен работник да притежава достатъчно капитал, за да купува материалите за работата си и да се издържа до нейното завършване. Той е едновременно работодател и работник и се ползва от целия продукт на своя труд, или от цялата стойност, която трудът му прибавя към материалите, върху които се прилага. Тя съдържа два различни дохода, които обикновено принадлежат на две различни лица – печалбата от капитала и работната заплата. Но такива случаи не са много чести и навсякъде в Европа на един самостоятелен работник се падат двадесет, които работят за работодател; и навсякъде за работна заплата се говори обикновено тогава, когато работникът и притежателят на капитал, който прилага неговия труд, са две различни лица. Размерът на обикновената работна заплата навсякъде зависи от договора, който е прието да се сключва между тези две страни, чиито интереси съвсем не са тъждествени. Работниците искат да получават колкото е възможно повече, работодателите – да дават колкото е възможно по-малко. Първите са склонни да се обединяват, за да повишат работната заплата, а вторите – да я понижат. Не е трудно обаче да се предвиди коя от тези две страни трябва при нормални условия да има предимство в спора и да заставя другата да спазва нейните условия. Тъй като са по-малобройни, работодателите могат да се обединяват много по-лесно, а освен това законът разрешава или поне не забранява техните обединения, докато той забранява обединенията на работниците. Ние нямаме парламентарен акт против споразуменията за понижаване цената на труда, но много против споразуменията за нейното повишаване. Във всички подобни спорове работодателите могат да издържат много подълго. Един земевладелец, арендатор, майстор-занаятчия или търговец могат, без да прилагат труда на един единствен работник, да живеят Обикновено една-две години от капитала, който вече са придобили. Много работници не могат да преживеят една седмица, малцина могат да просъществуват само един месец, а едва ли някой една година без работа. С оглед на по-дълъг период работникът може да стане също тъй необходим за своя работодател, както и работодателят му за него, но необходимостта не е така непосредствена. Твърди се, че ние рядко слушаме за обединения на работодателите, затова пък често за обединения на работниците. Но този, който на това основание си въобразява, че работодателите рядко се обединяват, не познава нито живота, нито конкретния въпрос. Работодателите винаги и навсякъде се намират в един вид мълчаливо, но постоянно и неизменно споразумение да не повишават работната заплата на работниците над съществуващата норма. Нарушаването на това споразумение навсякъде е найосъдително действие и води до порицаване на работодателя от неговите ближни. Наистина ние рядко слушаме за това споразумение, защото то е нормалното и, може да се каже, естествено състояние на нещата, за което изобщо не се говори. Работодателите сключват понякога и специални споразумения да понижат работната заплата дори под нейната норма. Те винаги се осъществяват при най-голямо мълчание и секретност до момента на тяхното изпълнение и ако работниците отстъпват без съпротива, както се случва понякога, макар и да им се отразяват тежко, те никога не стигат до ушите на другите хора. Но на подобни споразумения често се оказва съпротива чрез насрещно отбранително споразумение на работниците, които понякога също се обединяват по 65 собствена инициатива, без каквото и да било предизвикателство от страна на работодателите, за повишаване цената на своя труд. Обикновено те се позовават ту на високата цена на хранителните продукти, ту на голямата печалба, която работодателите им изкарват от техния труд. Но независимо от това, дали споразуменията им имат нападателен, или отбранителен характер, за тях винаги широко се говори. За да постигнат бързо решение, те винаги вдигат голям шум, а понякога прибягват до найвъзмутителни насилия и безчинства. Те са отчаяни и действуват с безразсъдството и безумието на отчаяни хора, които трябва или да мрат от глад, или така да сплашат своите работодатели, че да ги накарат незабавно да задоволят техните искания. В такива случаи работодателите вдигат не по-малко шум и непрекъснато зоват гръмко за помощ, мировия съдия, настоявайки за стриктно приложение на законите, издадени с толкова голяма строгост против обединенията на слугите, работниците и калфите. Така че работниците много рядко получават някаква изгода от насилието на подобни шумни обединения, които отчасти поради намесата на мировия съдия, отчасти поради поголямата непоколебимост на работодателите и отчасти поради необходимостта, която налага на повечето работници да отстъпят заради насъщния хляб, свършват обикновено само с наказването или съсипването на водачите. Но макар че в споровете с работниците работодателите имат обикновено предимство, съществува все пак известна норма, под която, изглежда, не може да се намали що-годе продължително време обичайната работна заплата дори на най-низшите видове труд. Човек трябва винаги да живее от своя труд и работната му заплата трябва да бъде достатъчна поне да го издържа. В повечето случаи тя трябва да бъде дори малко поголяма; иначе той не би могъл да издържа семейство и расата на такива работници би изчезнала след първото поколение. Поради това г-н. Кантион, изглежда, смята, че обикновените работници от най-низш вид трябва навсякъде да изкарват поне два пъти повече от собствената си издръжка, за да могат, общо взето, да отгледат две деца, защото трудът на жената поради необходимостта да гледа децата се смята достатъчен само за нейната издръжка. Изчислено е обаче, че половината родени деца умират, преди да са достигнали пълнолетие. Следователно съгласно това изчисление най-бедните работници трябва да се опитват да отгледат поне четири деца, за да може две от тях да имат шанса да достигнат пълнолетие. Предполага се обаче, че необходимата издръжка на четири деца е приблизително равна на издръжката на възрастен работник. Трудът на силен роб, добавя същият автор, се смята за притежаващ два пъти по-голяма стойност от неговата издръжка, а трудът на най-простия работник според него не може да струва по-малко от труда на силен роб. Дотук изглежда, най-малкото, несъмнено, че за поддържане на семейство трудът на мъжа и жената, дори за най-низшите видове прост труд, трябва да носи нещо повече от това, което е точно необходимо за собствената им издръжка; но в какво съотношение, дали в гореспоменатото или в друго – не се заемам да определя. Има обаче известни обстоятелства, които понякога поставят работниците в благоприятно положение и им дават възможност да увеличат работната си заплата значително над тази норма – очевидно най-ниската, която е съвместима с елементарната човечност. Когато в една страна постоянно расте търсенето на онези, които живеят от работна заплата – работници, калфи, слуги от всякакъв вид, когато всяка следваща година дава заетост на по-голям брой хора, отколкото са били заети предишната година, работниците нямат повод да се обединяват, за да повишат работната си заплата. 66 Недостигът на работна ръка води до конкуренция между работодателите, които се съревновават да предлагат повече, за да си осигурят работници, и по такъв начин нарушават естественото споразумение на работодателите да не повишават работната заплата. Търсенето на онези, които живеят от работна заплата, очевидно може да расте само пропорционално на нарастването на фондовете, предназначени за заплащане на работната заплата. Тези фондове са два вида: първо, доходът, който надвишава това, което е необходимо за издръжката, и, второ, капиталът, който надвишава това, което е необходимо за осигуряване заетост на самите работодатели. Когато земевладелецът, получателят на годишна рента или капиталистът има поголям доход, отколкото е достатъчен според него за издръжката на собственото му семейство, той изразходва целия излишък или част от него, за да издържа един или повече слуги. Ако този излишък расте, той естествено ще увеличава броя на слугите. Когато самостоятелен занаятчия, например тъкач или обущар, има повече капитал, отколкото е достатъчен, за да купи материалите за собствените си изделия и да се издържа, докато може да ги продаде, той естествено прилага с излишъка труда на един или повече калфи, за да извлича печалба от техния труд. Ако този излишък расте, той естествено ще увеличава броя на своите калфи. Следователно търсенето на онези, които живеят от работна заплата, по необходимост расте с нарастването на дохода и капитала на страната и вероятно не може да расте без това. Нарастването на дохода и капитала е нарастване на националното богатство. Така че търсенето на онези, които живеят от работна заплата, естествено расте с нарастването на националното богатство и вероятно не може да расте без това. Не фактическата величина на националното богатство, а постоянното му нарастване води до повишаване на работната заплата. Съобразно с това работната заплата е найвисока не в най-богатите, а в най-процъфтяващите или в най-бързо забогатяващите страни. Англия сега несъмнено е много по-богата страна от всяка част на Северна Америка. Но работната заплата е много по-висока в Северна Америка, отколкото в която и да било част на Англия. В провинцията Ню Йорк обикновените работници изкарват (1773) 3 шилинга и 6 пенса местна валута, равни на 2 английски шилинга, на ден; корабните дърводелци получават 10 шилинга и 6 пенса местна валута и около 500 грама ром на стойност 6 английски пенса, равно общо на 6 шилинга и 6 пенса английски пари; дърводелците и зидарите – 8 шилинга местна валута, равни на 4 шилинга и 6 пенса английски пари; шивашките калфи – 5 шилинга местна валута, равни на около 2 шилинга и 10 пенса английски пари. Всички тези цифри са по-високи от лондонските и както се говори, в другите колонии работната заплата е също тъй висока, както и в Ню Йорк. Цените на хранителните продукти навсякъде в Северна Америка са много пониски, отколкото в Англия. Поскъпване там никога не е имало. В най-лошите години там винаги са имали достатъчно за тях, макар и да са имали по-малко за износ. Следователно, ако паричната цена на труда там е по-висока, отколкото където и да било в метрополията, действителната му цена, действителното разпореждане с предмети от първа необходимост и жизнени удобства, което тя дава на работника, трябва да е повисока в още по-голяма пропорция. Но макар Северна Америка да не е още така богата, както Англия, тя забогатява много повече и напредва много по-бързо към по-нататъшно придобиване на богатство. Найубедителният признак за процъфтяването на една страна е нарастването на броя на нейното население. Смята се, че във Великобритания и в повечето други европейски 67 страни то не може да се удвои за по-малко от петстотин години. Установено е, че в британските колонии в Северна Америка то се удвоява за 20 или 25 години. Сега това увеличение се дължи главно не на постоянния приток на нови жители, а на голямото размножаване на населението. Твърди се, че онези, които доживяват до старост, често виждат там 50 до 100, а понякога много повече потомци. Трудът там е толкова добре възнаграден, че многото деца не само не са бреме, а източник на богатство и благосъстояние за родителите. Пресметнато е, че за тях трудът на всяко дете, докато то може да напусне родителския дом, се равнява на 100 фунта чиста печалба. Млада вдовица с четири или пет малки деца, която в средните или низшите слоеве на населението в Европа би имала толкова малко шансове да се омъжи повторно, тук често бива ухажвана като добра партия. Стойността на децата е най-голямото от всички поощрения за брак. Затова не бива да се чудим, че жителите на Северна Америка обикновено се женят много млади. Въпреки големия прираст на населението в резултат на такива ранни бракове, в Северна Америка непрестанно се оплакват от недостиг на работна ръка. Търсенето на работници и фондовете, предназначени за тяхната издръжка, растат, изглежда, още по-бързо от броя на работниците, чийто труд те могат да прилагат. Макар богатството на една страна да е много голямо, ако то дълго време не расте, не можем да очакваме работната заплата в нея да е много висока. Фондът, предназначен за заплащане на работната заплата, доходът и капиталът на нейните жители могат да имат най-големи размери, но ако те са оставали няколко века неизменни или почти неизменни, броят на работниците, заети през дадена година, лесно може да достави, и то с излишък, нужния брой за следващата година. Рядко би съществувал недостиг на работна ръка и работодателите не биха били принудени да се надпреварват да дават повече, за да си осигурят работници. Напротив, в този случай работната ръка би се умножила отвъд нейната заетост. Би съществувал постоянен недостиг на работа и работниците биха били принудени да се състезават помежду си, за да си осигурят заетост. Ако в такава страна работната заплата надвиши размера на онова, което е достатъчно да издържа работника и да му даде възможност да гледа семейство, конкуренцията между работниците и интересът на работодателите скоро биха я понижили до онази най-ниска норма, която е съвместима с елементарната човечност. Китай дълго време е бил една от най-богатите, т.е. една от най-плодородните, най-добре обработените, най-трудолюбивите и най-гъсто населените страни на света. Но той се е намирал, изглежда, дълго време в застой. Марко Поло, който го посети преди повече от 500 години, описва неговото селско стопанство, промишленост и гъста населеност с почти същите изрази, с които ги описват съвременните пътешественици. Може би дълго преди Марко Поло Китай е бил достигнал онази пълна степен на богатство, която са позволявали неговите закони и институции. Описанията на всички пътешественици, противоречиви в много други отношения, се схождат напълно в това, че работната заплата е ниска и че за работника е трудно да гледа семейство. Ако с тежко копане цял ден той може да изкара толкова, колкото да купи вечерта малко количество ориз, той е доволен. Положението на занаятчиите е, ако това е възможно, още по-лошо. Вместо да чакат спокойно в работилниците си посещенията на своите клиенти, както в Европа, те постоянно сноват из улиците с инструментите на своя занаят, предлагайки услугите си, сякаш молят за работа. Бедността на низшите слоеве на народа в Китай далеч надминава бедността на най-окаяните нации в Европа. В околностите на Кантон стотици, дори хиляди семейства нямат жилище на сушата, а живеят постоянно в малки рибарски лодки 68 по реките и каналите. Препитанието, което изкарват тук, е толкова оскъдно, че те алчно измъкват от водата най-противните отпадъци, изхвърлени през борда от някой европейски кораб. Всяка мърша, трупът на умряло куче или котка, макар и полуразложен и вонящ, са толкова желани за тях, колкото най-здравата храна за народа на други страни. Браковете в Китай се поощряват не от изгодата, получавана от децата, а от правото да бъдат убивани. Във всички големи градове много деца биват подхвърляни всяка нощ на улицата или удавяни като кученца в реката. Говори се дори, че изпълнението на тази ужасна работа е призната професия, с която някои хора си изкарват прехраната. Но макар и да се намира може би в застой, Китай не върви, изглежда, към упадък. Жителите никъде не напускат неговите градове. Земите, които някога са били обработвани, никъде не са занемарени. Така че всяка година трябва да се извършва същото или приблизително същото количество труд и следователно фондът, предназначен за неговата издръжка, не може да е намалял значително. Затова найнизшата категория работници, въпреки мизерното им съществуване, трябва така или иначе да смогват да продължават своя род дотолкова, че да поддържат нормалния му брой. Друго ще бъде положението в страна, където фондът, предназначен за издръжката на труда, значително намалява. Всяка година търсенето на слуги и работници от различните категории ще намалява в сравнение с предишната година. Много от онези, които са били подготвени в по-горни категории, тъй като са лишени от възможност да намерят работа по своята специалност, ще се радват да получат работа в най-ниската. Понеже в най-ниската категория има излишък, образуван не само от собствените ѝ работници, но и от пришълци от всички други категории, конкуренцията за работа ще бъде толкова голяма, че ще намали работната заплата до размер, обричащ работника на най-мизерно и най-окаяно съществуване. Мнозина няма да могат да намерят работа дори при тези тежки условия, а или ще гладуват, или ще бъдат принудени да търсят препитание от просия или може би от най-тежки престъпления. Нуждата, гладът и смъртността веднага ще зацарят в тази категория работници и оттук ще се разпрострат върху всички по-горни категории, докато населението на страната намалее до онзи брой, който лесно би могъл да се издържа от дохода и капитала, запазени в страната и спасени от тиранията или бедствието, които са разрушили останалата част. Приблизително такова е може би сегашното състояние на Бенгалия и на някои други от английските колонии в Източна Индия. В плодородна страна, чието население преди това много е намаляло и където поради това препитанието не е много трудно, но където въпреки това за една година умират 300-400 хиляди души, бързо намалява – в това можем да бъдем сигурни – фондът, предназначен за издръжката на трудещите се бедняци. Разликата между духа на британската конституция, под покровителството и управлението на която се намира Северна Америка, и духа на търговската компания, която потиска и тероризира Източна Индия, не може да бъде илюстрирана може би подобре, отколкото с различното положение на тези страни. Затова щедрото заплащане на труда е както необходимо следствие, така и естествен симптом на нарастване на националното богатство. Оскъдната издръжка на трудещите се бедняци пък е естествен симптом за това, че нещата се намират в застой, а гладуването им – че те бързо вървят към упадък. Във Великобритания работната заплата сега, изглежда, е несъмнено повече от това, което е точно необходимо, за да даде възможност на работника да издържа семейство. 69 За да се убедим в това, не е нужно да се впускаме в досадни и съмнителни изчисления на минималната сума, осигуряваща му такава възможност. Има много очевидни симптоми за това, че никъде в нашата страна работната заплата не се регулира от тази най-ниска норма, съвместима с елементарната човечност. Първо, в почти всяка част на Великобритания дори при най-ниските видове труд съществува разлика между лятна и зимна работна заплата. Лятната работна заплата е винаги най-висока. Но поради извънредния разход за топливо издръжката на семейство е най-скъпа през зимата. Затова, тъй като работната заплата е най-висока тогава, когато този разход е най-нисък, изглежда несъмнено, че тя не се регулира от това, което е необходимо за този разход, а от количеството на предполагаемата стойност на труда. Може наистина да се каже, че един работник трябва да спестява част от лятната си работна заплата, за да може да покрие зимните си разходи, и че през цялата година работната заплата не надвишава това, което е необходимо, за да издържа семейството си през цялата година. Но ние не бихме издържали така роб или човек, който абсолютно зависи от нас за непосредственото си препитание; дневната му издръжка би била пропорционална на дневните му потребности. Второ, работната заплата във Великобритания не се колебае с колебанията в цената на хранителните продукти. Тя варира навсякъде от година на година, често от месец на месец. А на много места паричната цена на труда си остава неизменна понякога петдесет години наред. Следователно, ако на тези места трудещите се бедняци могат да издържат семействата си в скъпи години, в години на умерено изобилие те трябва да живеят заможно, а в особено евтини години – в охолство. През последните десет години високата цена на хранителните продукти не се придружаваше в много части на кралството от що-годе значително повишение на паричната цена на труда. Наистина на някои места тя се съпътствуваше от такова повишение, което вероятно се дължеше повече на увеличеното търсене на труд, отколкото на нарасналата цена на хранителните продукти. Трето, както цената на хранителните продукти се колебае от година на година повече от работната заплата, така работната заплата от своя страна се колебае от място на място повече от цената на хранителните продукти. Цените на хляба и месото в по-голямата част на Обединеното кралство са обикновено еднакви или приблизително еднакви. Тези и повечето други неща, които се продават на дребно – а трудещите се бедняци купуват всички неща именно така, – обикновено са също тъй евтини или по-евтини в големите градове, отколкото в отдалечените краища на страната по причини, които ще имам случай да обясня по-нататък. Но работната заплата в голям град ѝ неговите околности е често една четвърт или една пета, т.е. 20 или 25 процента, по-висока, отколкото на няколко мили разстояние. 18 пенса на ден могат да се смятат за обичайната цена на труда в Лондон и неговите околности. На няколко мили разстояние тя пада на 14 и 15 пенса. 10 пенса могат да се смятат за цена на труда в Единбург и неговите околности. На няколко мили разстояние тя пада на 8 пенса – обичайната цена на простия труд в поголямата част от ниска Шотландия, където варира доста по-малко, отколкото в Англия. Такава разлика в цените, която, изглежда, не винаги е достатъчна, за да накара един човек да се премести от една енория в друга, неизбежно би довела до такова голямо преместване на най-обемисти стоки не само от една енория в друга, но от единия край на кралството, да не кажем от единия край на света, до другия, че то скоро би привело цените в равновесие. След всичко, което е казано за лекомислието и непостоянството 70 на човешката природа, опитът несъмнено показва, че от всички видове товари найтрудно се превозва човекът. Следователно, ако трудещите се бедняци могат да издържат семействата си в онези части на кралството, където цената на труда е най-ниска, те трябва да живеят в охолство там, където тя е най-висока. Четвърто, колебанията в цената на труда не само не съвпадат по място и време с колебанията в цената на хранителните продукти, но често са съвсем противоположни. Житото – храната на простия народ, е по-скъпо в Шотландия, отколкото в Англия, от която Шотландия получава почти всяка година твърде големи количества. Но английското жито трябва да се продава по-скъпо в Шотландия – страната, в която се докарва, отколкото в Англия – страната, от която идва, и пропорционално на неговото количество не може да се продава в Шотландия по-скъпо от шотландското жито, което идва на същия пазар и конкурира с него. Качеството на житото зависи главно от количеството брашно, което то дава при мелене, и в това отношение английското жито превъзхожда шотландското до такава степен, че макар често на вид или пропорционално на неговия обем да изглежда по-скъпо, в действителност или пропорционално на неговото качество, или дори по тегло е обикновено по-евтино. Напротив, цената на труда в Англия е по-висока, отколкото в Шотландия. Така че ако трудещите се бедняци могат да издържат семействата си в едната част на Обединеното кралство, те трябва да живеят охолно в другата. Наистина овесеното брашно е най-голямата и най-добрата част от храната на простите хора в Шотландия, която, общо взето, е много по-лоша от храната на простите хора в Англия. Но тази разлика в техните средства за съществуване е не причина, а следствие на разликата в работната им заплата, макар че по странно недоразумение често съм чувал да се представя за причина. Един човек е богат, а друг – беден, не защото първият има карета, а вторият ходи пеш, а обратното – първият има карета, защото е богат, а вторият ходи пеш, защото е беден. През миналия век житото е било средно годишно по-скъпо в двете части на Обединеното кралство, отколкото през настоящия. Това е безспорно и сега не допуска каквото и да било сериозно съмнение; и колкото и да е странно, доказателството за това е по-убедително по отношение на Шотландия, отколкото на Англия. В Шотландия то се подкрепя от данъчните декларации – годишните, съставяни под клетва съобразно с фактическото положение на пазара списъци на цените на различните видове жито във всяко графство на Шотландия. Ако такова пряко доказателство изисква и косвено потвърждение, ще отбележа, че такова е било положението и във Франция, и навярно в повечето други страни на Европа. За Франция доказателството е най-определено. Но ако е несъмнено, че в двете части на Обединеното кралство житото е било през миналия век малко по-скъпо, отколкото през настоящия, също тъй несъмнено е, че трудът е бил много по-евтин. Ако трудещите се бедняци са можели тогава да изхранват своите семейства, сега те трябва да живеят много по-заможно. Миналия век обикновената надница на прост работник в по-голямата част на Шотландия е била 6 пенса през лятото и 5 пенса през зимата. Приблизително същата цена – 3 шилинга седмично – все още се плаща в някои части на планинска Шотландия и западните острови. В по-голямата част от ниска Шотландия обновената надница на прост работник сега е 8 пенса, на 10 пенса, понякога ла 1 шилинг възлиза тя в околностите на Единбург, в графствата, които граничат с Англия – навярно поради това съседство – и на някои други места, където напоследък значително се е увеличило търсенето на труд – околностите на Глазгоу, Карон, Айршир и т. н. В Англия усъвършенствуването на земеделието, промишлеността и търговията започна много по-рано, отколкото в Шотландия. Търсенето на труд, а 71 оттук и неговата цена, трябва по необходимост да е нараствало с това усъвършенствуване. Съобразно с това през миналия век, както и през настоящия, работната заплата е била по-висока в Англия, отколкото в Шотландия. Оттогава насам тя също се е повишила значително, но поради по-голямото разнообразие на работната заплата, плащана там на различни места, е по-трудно да се установи колко. В 1614 г. заплатата на един пехотинец е била същата, както и сега – 8 пенса на ден. Когато е била установена за пръв път, тя естествено се е регулирала от обикновената работна заплата на простите работници – онази категория хора, от която се вербуват обикновено пехотинците. Председателят на върховния съд Хейлз, който е писал по времето на Чарлз II, изчислява необходимите разходи на едно работническо семейство, състоящо се от 6 души – бащата и майката, две деца, способни да вършат нещо, и две неработоспособни – на 10 шилинга седмично, или 26 фунта годишно. Ако не могат да припечелят тази сума с труда си, те трябва според него да наваксат недостига, като просят или крадат. Изглежда, че Хейлз много внимателно е проучил този въпрос в „Историята на законите за бедните“ на Бърн. В 1688 г. г-н Грегори Кинг, чието умение в политическата аритметика е така възвеличено от доктор Давенант, изчисли обикновения доход на работниците и ратаите на 15 фунта годишно за семейство, състоящо се – съгласно неговото предположение – средно от трима души и половина. Следователно неговото изчисление, макар и на пръв поглед различно, почти съвпада с изчислението на съдията Хейлз. И двамата приемат, че седмичният разход на такива семейства възлиза на около 20 пенса на глава. Оттогава насам както паричният доход, така и разходите на такива семейства са нараснали значително в по-голямата част от кралството – някъде повече, другаде по-малко, но може би едва ли някъде толкова много, както някои преувеличени изчисления на сегашната работна заплата представяха напоследък нещата на публиката. Трябва да се отбележи, че цената на труда никъде не може да бъде установена много точно, тъй като на едно и също място и за един и същ вид труд често се плаща различна цена не само според различните способности на работниците, но и според сговорчивостта или неотстъпчивостта на работодателите. Където работната заплата не е установена със закон, можем да определим само най-обикновената и опитът, изглежда, показва, че законът никога не може да регулира работната заплата както трябва, макар и често да е имал подобни претенции. Действителното възнаграждение за труда, т.е. действителното количество предмети от първа необходимост и жизнени удобства, което то може да достави на работника, е нараснало този век може би в още по-голяма степен от паричната му цена. Поевтиняло е малко не само житото, но и много други неща, които внасят приятно и здраво разнообразие в храната на трудещите се бедняци. Например картофите не струват сега в по-голямата част от кралството и половината от цената, която са имали преди тридесет или четиридесет години. Същото може да се каже за ряпата, морковите и зелето, които по-рано се отглеждаха само с бел, а сега се отглеждат обикновено с плуг. Поевтиняха също всички видове плодове и зеленчуци. По-голямата част от ябълките и дори от лука, потребявани във Великобритания, се внасяха миналия век от Фландрия. Големите подобрения в по-долнокачествените манифактури за ленени и вълнени платове осигуряват на работниците по-евтино и по-добро облекло, а подобренията в добива на по-груби метали – по-евтини и по-добри инструменти, както и много приятни и удобни домакински потреби. Наистина сапунът, солта, свещите, кожите и спиртните напитки са поскъпнали доста, главно поради данъците, с които бяха обложени. Но количеството на това, което трудещите се бедняци по необходимост потребяват, е толкова малко, че 72 увеличението на тяхната цена не покрива намалението на цените на толкова много други неща. Разпространеното оплакване, че луксът се разпростира дори върху найнизшите слоеве на народа и че трудещите се бедняци сега не се задоволяват със същата храна, облекло и жилище, както в миналото, може да ни убеди, че се е увеличила не само паричната цена на труда, но и реалното му възнаграждение. Трябва ли това подобрение на положението на низшите слоеве на народа да се смята за изгодно или неизгодно за обществото? Отговорът изглежда на пръв поглед съвсем ясен. Слугите, надничарите и различните работници образуват далеч по-голямата част от населението на всяка държава. А това, което подобрява положението на по-голямата част, никога не може да се разглежда като неизгодно за цялото. Няма съмнение, че не може да процъфтява и да бъде щастливо едно общество, далеч по-голямата част от членовете на което са бедни и нещастни. Освен това справедливостта изисква онези, които хранят, обличат и осигуряват жилища за целия народ, да получават такъв дял от продукта на собствения си труд, че сами да бъдат сносно нахранени, облечени и осигурени с жилище. Макар несъмнено да е пречка за брак, бедността не винаги го предотвратява. Тя, изглежда, дори благоприятствува размножаването. Една водеща полугладно съществуване жена от планинска Шотландия често ражда повече от двадесет деца, докато една разглезена светска дама често е неспособна да роди и едно и обикновено е изтощена след раждането на две или три деца. Безплодието, толкова често сред светските жени, е много рядко сред жените с по-долно обществено положение. При нежния пол луксът, макар и да подклажда може би страстта към наслади, изглежда винаги отслабя, а често и унищожава способността за размножаване. Но макар и да не предотвратява размножаването, бедността е извънредно неблагоприятна за отглеждането на деца. Нежното растение покълнва, но в такава студена почва и при такъв суров климат скоро залинява и умира. Често са ми казвали, че в планинска Шотландия не е рядко явление на майка, която е родила двадесет деца, да са оцелели само две. Някои офицери с голям опит са ме уверявали, че далеч от това, да могат да комплектуват своя полк, те никога не са били в състояние да му осигурят военни музиканти от всички войнишки деца, родени в него. И все пак рядко могат да се видят някъде толкова много хубави деца, както край войнишките казарми. Но само малко от тях, изглежда, достигат 13 или 14 години. В някои места половината от родените деца умират, преди да са навършили четири години, в други – седем години, а почти навсякъде – преди да са стигнали девет или десет години. Но тази голяма смъртност навсякъде се среща главно сред децата на простите хора, които не могат да се грижат за тях така, както хората с по-високо обществено положение. Макар браковете на простите хора да са обикновено по-плодовити от браковете на светските хора, до пълнолетие достигат по-малък процент от техните деца. В яслите и сред децата, отглеждани със средства на енорийската благотворителност, смъртността е още поголяма, отколкото сред децата на простия народ. Всеки животински вид естествено се размножава съобразно със средствата за съществуване и никой вид не може да се размножи свръх тяхната наличност. Но в едно цивилизовано общество оскъдността на средствата за съществуване може да поставя рамки на по-нататъшното размножаване на човешкия род само в низшите слоеве на народа, и то само като унищожава голяма част от децата, родени от техните бракове. Щедрото заплащане на труда, което дава възможност на тези слоеве да се грижат подобре за своите деца и следователно да отгледат повече, естествено има тенденцията да 73 разширява тези рамки. Заслужава да се отбележи също, че то по необходимост разширява тези рамки в колкото е възможно по-близко съответствие с търсенето на труд. Ако това търсене непрекъснато расте, заплащането на труда трябва по необходимост да поощрява браковете и размножаването на работниците така, че да им дава възможност да задоволяват това непрекъснато растящо търсене с непрекъснато растящо население. Ако в даден момент заплащането на труда е под това, което е нужно за тази цел, недостигът на работна ръка скоро ще го повиши, а ако в даден момент то е над това равнище, прекомерното размножаване скоро ще го понижи до необходимата норма. На пазара ще се чувствува толкова голям недостиг на труд в единия случай и толкова голям излишък в другия, че това скоро ще върне цената му до надлежната норма, налагана от състоянието на обществото. Именно по този начин търсенето на хора, както и търсенето на всяка друга стока, по необходимост регулира производството на хора – ускорява го, когато то става прекалено бавно, и го възпира, когато става прекалено бързо. Именно това търсене регулира и определя размножаването на човешкия род в различните страни на света, в Северна Америка, Европа и Китай; то го прави бързо прогресивно в Северна Америка, бавно и постепенно в Европа и го държи на едно равнище в Китай. Някои твърдят, че износването на роба става за сметка на неговия господар, а износването на свободния работник – за негова собствена сметка. Но износването на последния става в действителност толкова за сметка на неговия господар, колкото и износването на първия. Работната заплата, която се плаща на работниците и различните слуги, трябва да е такава, че да им дава възможност, средно взето, да продължават рода на работниците и слугите съобразно с изискванията на растящото, намаляващото или неизменното търсене на обществото. Но макар износването на един свободен работник да става също за сметка на господаря, то му коства обикновено много по-малко, отколкото износването на роба. С фонда, предназначен за възстановяването или, ако мога така да се изразя, за ремонтирането на износването на роба, се разпорежда обикновено небрежен господар или лекомислен надзирател. С фонда, предназначен за същата цел по отношение на свободен човек, се разпорежда самият свободен човек. Безредието, което цари обикновено в домакинството на богатия човек, естествено се отразява върху начина, по който той осъществява това разпореждане, а строгата умереност и пестеливостта на бедния също тъй естествено се установява в неговото разпореждане с този фонд. При такова различно разпореждане една и съща цел трябва да изисква твърде различни разходи за своето осъществяване. Съобразно с това опитът на всички векове и народи, струва ми се, показва, че трудът на свободните хора излиза в последна сметка по-евтин от труда на робите. Така е дори в Бостон, Ню Йорк и Филаделфия, където работната заплата за: прост труд е много висока. И така щедрото заплащане на труда е както следствие от нарастването на богатството, така и причина за нарастването на населението. Да се оплакваме от него – значи да се оплакваме от необходимото следствие и причина на най-голямото обществено благополучие. Заслужава може би да се отбележи, че положението на трудещите се бедняци – голямата маса на народа, е, изглежда, най-благоприятно и най-леко, когато обществото се намира в състояние на възход и върви напред към по-нататъшно обогатяване, а не когато е достигнало висока степен на богатство. Положението им е тежко при състояние на застой и плачевно при състояние на упадък. Състоянието на възход означава в действителност бодрост и приповдигнат дух на всички класи на обществото, 74 състоянието на застой – униние, а състоянието на упадък – потиснатост. Щедрото възнаграждение за труда, поощрявайки размножаването на простия народ, увеличава същевременно неговото трудолюбие. Работната заплата е стимул за трудолюбие, което като всяко друго човешко качество се развива съобразно с поощрението, което получава. Обилната храна увеличава физическата сила на работника, а приятната надежда да подобри положението си и да завърши дните си в охолство и изобилие го подтиква да напряга тази сила до краен предел. Затова там, където работната заплата е висока, работниците винаги са по-активни, по-прилежни и по-енергични, отколкото там, където тя е ниска – например в Англия, за разлика от Шотландия; в околностите на големи градове, за разлика от отдалечените селски райони. Наистина някои работници, ако могат да спечелят за четири дни издръжката си за седмицата, не работят през останалите три дни. Но мнозинството далеч не постъпват така. Напротив, когато са щедро платени на парче, работниците са твърде склонни да се изтощават от работа и да съсипят здравето и организма си за няколко години. Предполага се, че един дърводелец в Лондон и в някои други места не може да запази пълната си сила повече от осем години. Нещо подобно се наблюдава в много други отрасли, където на работниците се плаща на парче, както е обикновено в манифактурите и дори в селското стопанство, и навсякъде, където работната заплата е по-висока от обикновеното равнище. Почти всички категории занаятчии са изложени на някои специфични болести, предизвиквани от прекомерното им занимаване с техния специфичен вид труд. Видният италиански лекар Рамудзини е написал специална книга за подобни болести. Ние не смятаме нашите войници за най-трудолюбивите между нас. Но когато войници са били използвани за някакъв специален вид работа и са били щедро заплащани на парче, техните офицери често са бивали принудени да уговарят с предприемача да не им се позволява да изкарват над известна сума на ден съобразно с нормата на тяхното заплащане. Преди това уговаряне взаимното съревнование и стремежът към по-голямо възнаграждение често ги карали да се изтощават от работа и да подкопават здравето си с прекомерен труд. Прекаленото усърдие четири дни от седмицата често е истинската причина за безделието през останалите три дни, срещу което се раздават толкова много и толкова гръмки оплаквания. След напрегнат умствен или физически труд няколко дни наред повечето хора естествено биват обзети от силно желание за почивка, което е почти непреодолимо, ако не се сподавя от сила или остра нужда. Самата природа на човека изисква облекчение, като се отдаде понякога само на почивка, а понякога на забавления и развлечения. Несъблюдаването на това изискване има често пъти опасни, а понякога фатални последици, които почти винаги, рано или късно, водят до специфично професионално заболяване. Ако работодателите се вслушват винаги в повелите на разума и човечността, те често биха имали основание по-скоро да укротяват, отколкото да стимулират усърдието на много от своите работници. Във всяка професия може според мен да се установи, че човек, който работи с мярка така, че да е способен да работи непрекъснато, не само запазва здравето си найдълго, но и свършва през годината най-голямо количество работа. Твърди се, че в евтини години работниците са обикновено по-мързеливи, а в скъпи години – по-работливи от обикновено. Оттук се прави изводът, че изобилието на средства за съществуване отслабя тяхното трудолюбие, а оскъдността им го засилва. Няма съмнение, че изобилие, което малко надвишава обикновеното, може да направи някои работници мързеливи, но е малко вероятно да има същото въздействие върху поголямата част или изобщо хората да работят по-добре, когато са зле нахранени, 75 отколкото когато са добре нахранени; когато са обезсърчени, отколкото когато са в добро настроение; когато са често болни, отколкото когато са, общо взето, в добро здраве. Трябва да се отбележи, че за простия народ годините на недостиг са обикновено години на болести и по-голяма смъртност, което не може да не намалява продукта на техния труд. В години на изобилие слугите често напускат своите господари и се осланят за своето препитание на това, което могат да изкарат със самостоятелен труд. Но същото това изобилие, т.е. ниските цени на хранителните продукти, увеличавайки фонда, предназначен за издръжката на слугите, кара господарите им, особено арендаторите да прилагат труда на повече ратаи. В такива случаи арендаторите очакват по-голяма печалба от своето жито, като държат малко повече ратаи, отколкото ако го продават на ниска цена на пазара. Търсенето на ратаи расте, докато броят на тези, които се предлагат, за да задоволят това търсене, намалява. По такъв начин в евтини години цената на труда често се повишава. В години на недостиг трудното и несигурно съществуване кара всички такива хора да се стремят да се върнат на работа. Но високата цена на хранителните продукти, намалявайки фонда, предназначен за издръжката на слугите, кара господарите по-скоро да намалят, отколкото да увеличат броя на тези, които държат. Освен това в скъпи години бедните самостоятелни работници често потребяват малкия капитал, с който са се снабдявали с материали за своята работа, и са принудени да станат надничари, за да се препитават. Броят на хората, които търсят работа, е по-голям от броя на онези, които могат лесно да намерят работа; мнозина са готови да постъпят при по-лоши условия от обикновено и в скъпи години работната заплата на ратаите и надничарите често пада. Затова господарите от всякакъв вид се спазаряват по-изгодно със своите слуги в скъпи години, отколкото в евтини години, и ги намират по-непретенциозни и попокорни в скъпи години, отколкото в евтини. Така че те естествено смятат скъпите години за по-благоприятни за стопанска дейност. Земевладелците и арендаторите – двете най-многобройни класи работодатели, имат освен това друга причина да бъдат доволни от скъпите години. Рентата на първите и печалбата на вторите зависят твърде много от цената на хранителните продукти. Но няма нищо по-абсурдно от това, да си въобразяваме, че хората изобщо работят по-малко, когато работят за себе си, отколкото когато работят за други. Един беден самостоятелен занаятчия е обикновено пoтрудолюбив дори от надничар, който работи на парче. Първият се ползва от целия продукт на своя труд, вторият го дели със своя работодател. При обособеното си самостоятелно положение първият е по-малко изложен на съблазните на лоша компания, които в големите манифактури толкова често съсипват морала на втория. Още по-голямо е навярно превъзходството на самостоятелния занаятчия над онези слуги, които са наети за месец или за година и чиято работна заплата и издръжка е една и съща, все едно дали работят много или малко. Евтините години имат тенденцията да увеличават процента на самостоятелните занаятчии спрямо надничарите и слугите от всякакъв вид, а скъпите години – да го намаляват. Един френски писател с големи познания и проницателност, бирник в избирателния окръг Сент-Етиен, г-н Месанс, се опитва да докаже, че бедните работят повече в евтини, отколкото в скъпи години, като сравнява количеството и стойността на стоките, произведени в единия или в другия случай в три различни манифактури: на груби вълнени платове в Елбьоф, на ленени платове и на копринени платове – в целия район на Руан. От неговото изчисление, което се основава на регистрите на държавните 76 учреждения, се вижда, че количеството и стойността на стоките, изработвани в тези три манифактури, са били обикновено по-големи в евтини, отколкото в скъпи години, и че винаги са били най-големи в най-евтини и най-малки в най-скъпи години. И трите манифактури се намират, изглежда, в състояние на застой или – макар продуктът им да се колебае малко от година на година – общо взето, нито западат, нито прогресират. Производството на ленени платове в Шотландия и производството на груби вълнени платове в западната част на Йоркшир са развиващи се отрасли, чийто продукт обикновено расте, макар и с известни колебания, както по количество, така и постойност. Но като проучих публикуваните отчети за годишното им производство, не можах да установя неговите колебания да са се намирали в що-годе осезателна връзка с периодите на високи или ниски цени. В 1740 г., когато имаше голям недостиг, и двете производства наистина западнали, изглежда, твърде много. Но в 1756 г., също година на голям недостиг, производството на ленени платове в Шотландия преживя необикновен възход. Производството на груби вълнени платове в Йоркшир наистина западна и не достигна равнището си от 1755 до 1766 г., когато бе отменен законът за американския гербов налог. През тази и следващата година то значително надвиши равнището, което е имало преди, и оттогава продължава непрекъснато да расте. Продуктът на всички големи манифактури, предназначен за продажба в други страни, трябва по необходимост да зависи не толкова от периодите на високи или ниски цени в страните, където се произвежда, колкото от обстоятелствата, които влияят върху търсенето му в страните, където той се потребява, от състоянието на мир или война, от процъфтяването или упадъка на другите манифактури-конкуренти и от доброто или лошо настроение на неговите главни потребители. Освен това голяма част от извънредния труд, който вероятно се върши в евтини години, никога не влиза в официалните отчети за промишлеността. Работниците-мъже, които напускат своите господари, стават самостоятелни работници. Жените-работнички се връщат при родителите си и обикновено предат, за да правят дрехи за себе си и своите семейства. Дори самостоятелните занаятчии не винаги работят за обществения пазар, а за свои съседи в манифактури за домашни потреби. Затова продуктът на техния труд често не фигурира в онези официални отчети, данни от които се публикуват понякога с такава помпозност и въз основа на които нашите търговци и манифактуристи често напразно се опитват да възвестяват процъфтяването или упадъка на най-големите империи. Макар че колебанията в цената на труда не само не отговарят винаги на колебанията в цената на хранителните продукти, но често са съвсем противоположни, не трябва на това основание да си въобразяваме, че цената на хранителните продукти не оказва никакво влияние върху цената на труда. Паричната цена на труда по необходимост се регулира от две обстоятелства: търсенето на труд и цената на предметите от първа необходимост и жизнените удобства. Търсенето на труд според това, дали расте, стои на едно и също равнище или намалява, т.е. дали изисква растящо, неизменно или намаляващо население, определя количеството предмети от първа необходимост и жизнени удобства, които трябва да се дават на работника; а паричната цена на труда се определя от това, което е нужно за купуването на това количество. Така че макар паричната цена на труда да е понякога висока там, където цената на хранителните продукти е ниска, тя би била още по-висока при същото търсене на труд, ако цената на хранителните продукти е висока. Именно защото търсенето на труд расте в години на неочаквано и изключително изобилие и намалява в години на неочакван и изключителен недостиг, паричната цена 77 на труда понякога се повишава в първия случай и пада във втория. В година на неочаквано и изключително изобилие много от тези, които прилагат чужд труд, разполагат със средства, достатъчни да издържат и прилагат труда на по-голям брой работници, отколкото са били заети предишната година; но този извънреден брой не винаги е налице. Затова работодателите, които се нуждаят от повече работници, се състезават помежду си, за да си ги осигурят, което понякога повишава както действителната, така и паричната цена на труда. Обратното става в година на неочакван и изключителен недостиг. Фондовете, предназначени за прилагане на труда, са по-малки от предишната година. Без работа остават значителен брой хора, които конкурират помежду си, за да си осигурят заетост, и това често понижава както действителната, така и паричната цена на труда. В 1740 г., когато имаше изключителен недостиг, много хора бяха готови да работят само за своето препитание. През следващите години на изобилие беше по-трудно да се намерят работници и слуги. Намалявайки търсенето на труд, недостигът в скъпа година има тенденцията да понижава цената му, така както високата цена на хранителните продукти има тенденцията да я повишава. Напротив, изобилието в евтина година, увеличавайки търсенето на труд, има тенденцията да повишава цената на труда, така както ниските цени на хранителните продукти имат тенденцията да я понижават. В нормалните колебания на цените на хранителните продукти тези две противоположни причини, изглежда, се уравновесяват взаимно, което навярно обяснява отчасти защо работната заплата навсякъде е много по-устойчива и неизменна от цената на хранителните продукти. Нарастването на работната заплата по необходимост повишава цената на много стоки, тъй като увеличава онази нейна част, която се пада на работната заплата, и дотолкова има тенденцията да намалява тяхното потребление както в страната, така и в чужбина. Но същата причина, която повишава работната заплата – нарастването на капитала, има тенденцията да увеличава производителната сила на труда и да кара помалко количество труд да произвежда по-голямо количество изделия. Собственикът на капитал, който прилага труда на голям брой работници, по необходимост се старае в свой собствен интерес да установи такова целесъобразно разпределение и разделение на работите, че работниците да могат да произвеждат колкото може повече изделия. По същата причина той се старае да ги снабди с най-добрите машини, каквито той или те могат да си представят. Това, което се наблюдава сред работниците от отделна работилница, се наблюдава по същата причина и сред работниците на голямо общество. Колкото по-голям е техният брой, толкова повече те естествено се разделят на различни видове и подвидове приложения на труда.. Повече умове са заети с изобретяваното на най-подходящата машина за изпълнение работата на всеки един и затова е по-вероятно тя да бъде изобретена. Така в резултат на тези усъвършенствувания много стоки почват да се произвеждат с толкова по-малко количество труд от преди, че нарастването на цената на труда се компенсира с излишък от намаляването на неговото количество. 78 ГЛАВА IX. ЗА ПЕЧАЛБАТА ОТ КАПИТАЛА Повишаването и намаляването на печалбата от капитала зависи от същите причини, както и повишаването и намаляването на работната заплата – именно от нарастването или намаляването на богатството на обществото; но тези причини оказват твърде различно влияние върху печалбата и работната заплата. Нарастването на капитала, което повишава работната заплата, има тенденцията да понижава печалбата. Когато капиталите на много богати търговци се влагат в една и съща търговия, конкуренцията между тях естествено има тенденцията да понижава печалбата от техните капитали; когато в различните отрасли на търговията на дадено общество се наблюдава подобно увеличение на капитала, същата конкуренция трябва да има същото въздействие върху всички отрасли. Както бе вече отбелязано, не е лесно да се установи средната работна заплата дори на дадено място и в дадено време. Ние можем дори в този случай да определим обикновено само обичайната работна заплата. Но и това рядко може да стане по отношение на печалбата от капитала. Печалбата се колебае толкова много, че човек, който се занимава с някаква търговия, не винаги може сам да ви каже каква е средната му годишна печалба. Тя се влияе не само от всяко колебание в цената на стоките, с които той търгува, но и от сполуките или несполуките на неговите конкуренти и неговите клиенти и от хиляди други случайности, на които са изложени стоките, когато се превозват било по море, било по суша или дори когато са оставени на склад. Следователно печалбата се колебае не само от година на година, но и от ден на ден и почти от час на час. Още по-трудно е навярно да се установи каква е средната печалба в различните отрасли на търговията на голямо кралство, а съвсем невъзможно – да се съди с каквато и да било степен на точност за това, каква може да е била по-рано или в отдалечени от нас времена. Но макар и да е невъзможно да се определи с каквато и да било степен на точност каква е сега или каква е била в минали времена средната печалба от капитала, известна представа за нея можем да си съставим от лихвата за пари. Може да се приеме като правило, че навсякъде, където може да се изкара много от ползването на пари, ще се дава обикновено много за тяхното ползване и че навсякъде, където с тях може да се изкара малко, за тях ще се дава обикновено по-малко. Следователно според това, как се колебае обичайната пазарна норма на лихвата в дадена страна, можем да бъдем сигурни, че обичайната печалба от капитала трябва да се колебае с нея: да се понижава, когато тази норма се понижава, и да расте, когато тя се повишава. Следователно движението на лихвата може да ни помогне да си съставим известна представа за движението на печалбата. Със закона от 37-ата година от управлението на Хенрих VIII всяка лихва, надвишаваща десет процента, била обявена за незаконна. Преди това понякога била вземана, изглежда, по-голяма лихва. При царуването на Едуард VI религиозното усърдие забранявало всякаква лихва. Говори се обаче, че тази забрана като всички други от този род нямала никакъв ефект и вероятно по-скоро увеличила, отколкото намалила злините на лихварството. Законът на Хенрих VIII бил възобновен със закон от 13-ата година от царуването на Елизабета, глава 8, и десет процента продължавали да бъдат законната норма на лихвата до 21-вата година от царуването на Джеймс I, когато тя била 79 ограничена на осем процента. Тя била намалена на шест процента наскоро след Реставрацията, а със закон от 12-ата година от царуването на кралица Ана – на пет процента. Всички тези законни ограничения били налагани, изглежда, много тактично. Те, изглежда, следвали, а не изпреварвали пазарната норма на лихвата, т.е. нормата, при която ползващите се с добър кредит хора сключвали обикновено своите заеми. От времето на кралица Ана насам пет процента са били, изглежда, по-скоро над, отколкото под пазарната норма. Преди последната война правителството заемаше при три процента, а ползващите се с добър, кредит хора в столицата и в много други части на кралството – при три и половина, четири и четири и половина процента. От времето на Хенрих VIII насам богатството и доходът на страната непрекъснато са растели и в този процес темпото на тяхното нарастване, изглежда, по-скоро постепенно се е ускорявало, отколкото забавяло. Те, както изглежда, не само нараствали, но нараствали все по-бързо и по-бързо. През същия период работната заплата постоянно нараствала, а в повечето отрасли на търговията и промишлеността печалбата от капитала намалявала. За водене на всеки вид търговия обикновено по-голям капитал е нужен в голям град, отколкото в село. Големите капитали, вложени във всеки отрасъл на търговията, и броят на богатите конкуренти обикновено намаляват нормата на печалбата в града под равнището, което тя има в селото. Но работната заплата е обикновено по-висока в голям град, отколкото в село. В един процъфтяващ град хората, които имат големи капитали за влагане, често не могат да си осигурят нужния им брой работници и затова се състезават помежду си, за да си осигурят колкото е възможно повече, което повишава работната заплата и понижава печалбата от капитала. В отдалечените краища на страната често няма капитал, достатъчен да приложи труда на всички хора, които поради това се конкурират помежду си, за да си осигурят заетост, което понижава работната заплата и повишава печалбата от капитала. Макар в Шотландия законната норма на лихвата да е същата, както в Англия, пазарната ѝ норма е по-скоро малко по-висока. Ползващите се с добър кредит хора там рядко сключват заеми под пет процента. Дори частните банкери в Единбург дават четири процента по техните полици, които могат по желание да бъдат предявени за пълно или частично плащане. Частните банкери в Лондон не дават лихва за парите, които са вложени при тях. Повечето видове търговия в Шотландия могат да се водят с по-малко капитал, отколкото в Англия. Затова обичайната норма на печалбата трябва да е малко по-висока. Както бе вече отбелязано, работната заплата е по-ниска в Шотландия, отколкото в Англия. Освен това Шотландия е не само много по-бедна, но и темпото, с което се подобрява животът в нея – защото той несъмнено се подобрява, – изглежда, е много по-бавно и мудно. Законната норма на лихвата във Франция през настоящия век не винаги е била регулирана от пазарната норма. В 1720 г. лихвата била намалена от една двадесета на една петдесета от пенито, или от пет на два процента. В 1724 г. тя била повишена на една тридесета от пенито, или на три и една трета процента. В 1725 г. била отново повишена на една двадесета от пенито, или на пет процента. В 1766 г., през време на управлението на г-н Лаверди, тя била намалена на една двадесети пета от пенито, или на четири процента. Абат Тере я повишил след това до старата норма от пет процента. Предполага се, че целта на много от тези насилствени намаления на лихвата била да се разчисти пътят за намаление на лихвата на държавния дълг – цел, която понякога била постигана. Понастоящем Франция е може би не толкова богата страна като Англия и 80 макар законната норма на лихвата във Франция да е била често по-ниска, отколкото в Англия, пазарната норма е била обикновено по-висока, защото там, както и в други страни, съществуват няколко твърде сигурни и лесни начина за заобикаляне на закона. Британски търговци, които са търгували в двете страни, са ме уверявали, че търговската печалба във Франция е по-висока, отколкото в Англия; няма съмнение, че поради това много британски поданици предпочитат да влагат капиталите сив страна, където търговията не е зачитана, отколкото в страна, където тя е на голяма почит. Работната заплата във Франция е по-ниска, отколкото в Англия. Когато отидете от Шотландия в Англия, разликата, която ще констатирате между облеклото и външния вид на простия народ в едната и другата страна, достатъчно говори за разликата в неговото положение. Контрастът е още по-голям, когато се връщате от Франция. Макар да е несъмнено побогата страна от Шотландия, Франция не прогресира, изглежда, толкова бързо. В страната е разпространено дори всеобщо мнението, че тя запада – мнение, което според мен е необосновано дори по отношение на Франция, но което не може да поддържа по отношение на Шотландия никой, който вижда страната сега и е имал случай да я види преди 20 или 30 години. От друга страна, Холандия пропорционално на размера на нейната територия и на числеността на населението е по-богата страна от Англия. Правителството там заема при два процента, а частните лица, които се ползват с добър кредит – при три процента. Говори се, че работната заплата в Холандия е по-висока, отколкото в Англия, и холандците, както е добре известно, търгуват с по-малка печалба в сравнение с който и да било друг народ в Европа. Някои твърдят, че търговията в Холандия запада, и това може би е вярно по отношение на някои отделни отрасли. Но тези симптоми, струва ми се, достатъчно показват, че тя не преживява общ упадък. Когато печалбата намалява, търговците са твърде склонни да се оплакват, че търговията запада, макар че намалението на печалбата е естествен резултат от процъфтяването на търговията или от това, че в нея е вложен по-голям капитал от преди. През последната война холандците взеха в свои ръце цялата транзитна търговия на Франция, твърде голяма част от която те все още държат. Големите авоари, които те притежават във френски и английски ценни книжа – говори се за около четиридесет милиона в английски ценни книжа (която цифра, струва ми се, е значително преувеличена), големите суми, които заемат на частни лица в страни, където нормата на лихвата е по-висока, отколкото в собствената им страна, несъмнено свидетелствуват, че имат капитал в излишък или че той е надхвърлил размерите на това, което те могат да влагат със сносна печалба в търговия в собствената си страна, но не за отслабване на тази търговия. Както капиталът на частно лице, придобит от даден вид търговия, може да надхвърли размерите на това, което то може да влага в него, и все пак този вид търговия да продължава да се развива, така е и с капитала на голяма нация. В нашите северноамерикански и източноиндийски колонии не само работната заплата, но и паричната лихва, а оттук и печалбата от капитала са по-високи, отколкото в Англия. В различните колонии както законната, така и пазарната норма на лихвата се колебае от шест до осем процента. Но висока работна заплата и висока печалба от капитала може би рядко се наблюдават едновременно освен при специфичните условия в нови колонии. Една нова колония винаги трябва известно време да изпитва по-голям недостиг на капитал пропорционално на размерите на нейната територия и по-голям недостиг на население пропорционално на размерите на нейния капитал от повечето други страни. Тя има повече земя, отколкото капитал за нейното обработване. Затова 81 наличните средства се употребяват за обработване само на най-плодородната и найблагоприятно разположената – земята покрай морския бряг и по бреговете на плавателните реки. При това такава земя често се купува на цена под стойността дори на естествения ѝ продукт. Капиталът, изразходван за купуване на такива земи и извършване на подобрения в тях, трябва да носи много голяма печалба и следователно да позволява да се плаща много висока лихва. Неговото натрупване при толкова рентабилно приложение се плаща и дава възможност на плантатора да увеличава броя на своите работници по-бързо, отколкото може да намери такива в нова колония. Затова онези, които той може да намери, получават щедро възнаграждение. С разрастването на колонията печалбата от капитала постепенно намалява. Когато най-плодородните и най-добре разположените земи бъдат заети, обработването на земите с по-лоша почва и разположение дава по-малка печалба и за влагания в тях капитал се дава по-малка лихва. Поради това в повечето от нашите колонии законната и пазарната норма на лихвата значително намаляха през настоящия век. С нарастването на богатството, на направените подобрения и населението лихвата намаля. Работната заплата не пада с понижаването на печалбата от капитала. Търсенето на труд расте с нарастването на капитала, каквато и да е печалбата от него; и след като печалбата намалее, капиталът може не само да продължава да расте, но и да расте много по-бързо от преди. С трудолюбивите нации, които прогресират в придобиването на богатство, е също както с трудолюбивите индивиди. Голям капитал, макар и носещ малка печалба, обикновено расте по-бързо от малък капитал, който носи голяма печалба. Една пословица гласи, че парите правят пари. Когато човек има малко пари, често пъти е лесно да придобие повече. Главната трудност е да се придобият тези малко пари. Връзката между нарастването на капитала и на развитието на промишлеността или на търсенето на полезен труд бе вече от: части обяснена, но тя ще бъде обяснена по-подробно по-долу при разглеждането на натрупването на капитала. Придобиването на нова територия или откриването нa нови отрасли на промишлеността могат понякога да повишат печалбата от капитала, а с нея и лихвата дори в страна, която бързо прогресира в придобиването на богатството. Тъй като капиталът на страната е недостатъчен за цялото разрастване на деловата активност, което такива придобивки представляват за различните хора, между които то се разпределя, той се влага само в онези отрасли, които дават най-голяма печалба. Една част от това, което преди е било вложено в други отрасли, по необходимост се изтегля от тях и се насочва в някои от новите и по-изгодни отрасли. В резултат във всички стари отрасли конкуренцията отслабва в сравнение с преди. Пазарът е по-малко пълно снабден с много видове стоки. Цената им по необходимост се повишава повече или по-малко и дава поголяма печалба на онези, които търгуват с тях и които следователно могат да заемат пари с по-висока лихва. Известно време след завършването на последната война не само частни лица, ползващи се с добър кредит, но и някои от най-големите търговски компании в Лондон заемаха обикновено при пет процента, докато по-рано не плащаха повече от четири – четири и половина процента. Голямото увеличение на територията и промишлената дейност в резултат на нашите придобивки в Северна Америка и Западна Индия достатъчно обяснява този факт, без да се предполага каквото и да било намаление на основния капитал на обществото. Едно тъй голямо увеличение на нови предприятия, които трябваше да функционират със стария капитал, трябваше по необходимост да намали количеството на капитала, вложен в много отделни отрасли, в които поради по-малката конкуренция печалбата трябваше да е по-голяма. По-долу ще 82 имам случай да изложа съображенията, които ме карат да смятам, че основният капитал на Великобритания не е намалял дори в резултат на огромните разходи за последната война. Но както намаляването на основния капитал на обществото или на фонда, предназначен за поддържане на промишлеността, понижава работната заплата, така то повишава печалбата от капитала, а следователно и лихвата. В резултат на понижаването на работната заплата собствениците на наличния капитал в обществото могат да доставят стоките си на пазара с по-малки разходи от преди и тъй като за снабдяване на пазара се прилага по-малко капитал от преди, могат да ги продават по-скъпо. Техните стоки им струват по-малко и те получават за тях повече. Тъй като печалбата им се увеличава от две страни, те могат да плащат висока лихва. Големите състояния, придобити тъй бързо и тъй лесно в Бенгалия и другите британски колонии в Източна Индия, ни убеждават, че както работната заплата в тези разорени страни е много ниска, така печалбата от капитала е много висока. Лихвата е пропорционално също тъй висока. В Бенгалия пари се заемат на арендаторите често при 40, 50 и 60 процента, а следващата реколта се залага срещу изплащането на дълга. Както печалбата, която може да плаща такава лихва, трябва да поглъща почти цялата рента на земевладелеца, така и такова чудовищно лихварство трябва на свой ред да поглъща по-голямата част от тази печалба. Преди падането на Римската република подобно лихварство е било, изглежда, нещо обикновено в провинциите при разорителното управление на техните проконсули. Добродетелният Брут давал заеми в Кипър при 48 процента лихва, както узнаваме от писмата на Цицерон. В страна, която е достигнала онази пълна степен на богатство, възможна при характера на нейната почва и климат и положението ѝ спрямо другите страни, и която следователно не може да прогресира повече, но и не върви назад, работната заплата и печалбата от капитала ще бъдат вероятно много ниски. В страна, пределно населена според това, което територията ѝ може да изхранва или капиталът ѝ – да прилага, конкуренцията при търсенето на работа ще бъде по необходимост толкова голяма, че ще намали работната заплата до равнище, достатъчно само да поддържа броя на работниците, и тъй като страната е вече пределно населена, този брой не би могъл вече да се увеличава. В страна, притежаваща пределно количество капитал с оглед на обема на нейната промишленост и търговия, във всеки отделен отрасъл ще се влага такова количество капитал, каквото допускат неговият характер и размери. Следователно конкуренцията навсякъде ще бъде възможно най-голяма, а оттук обичайната печалба – възможно най-ниска. Но може би никоя страна не е достигнала още тази степен на богатство. Китай дълго време се е намирал, изглежда, в застой и вероятно отдавна е достигнал онази пълна степен на богатство, която е съвместима с характера на неговите закони и институции. Но тази степен може да е много по-ниска от това, което характерът на неговата почва, климат и положение би допускал при други закони и институции. Страна, която пренебрегва или презира външната търговия и допуска корабите на чужди нации само в едно или две от своите пристанища, не може да осъществява същия обем търговия, както при други закони и институции. Освен това в страна, където богатите, или собствениците на големи капитали, се ползват с достатъчна сигурност, а бедните, или собствениците на дребни капитали, едва ли се ползват с някаква сигурност и са изложени – под предлог, че се осъществява правораздаване – на ограбване по всяко време от страна на низшите мандарини, количеството капитал, вложен в различните отрасли 83 на нейната промишленост и търговия, никога не може да бъде равно на това, което биха допускали техният характер и размери. Във всеки отделен отрасъл потискането на бедните не може да не установи монопол на богатите, които, вземайки в ръцете си цялата търговия, могат да получават много голяма печалба. Съобразно с това 12 процента е, изглежда, обичайната лихва в Китай, а обичайната печалба от капитала трябва да е достатъчно голяма да плаща тази висока лихва. Недостатък на закона може понякога да повиши нормата на лихвата значително над равнището, което би изисквало състоянието на страната в смисъл на богатство или бедност. Когато законът не налага да се съблюдава изпълнението на договорите, той поставя всички заематели в почти същото положение, в което в по-уредените страни се намират обявените в несъстоятелност или хората със съмнителен кредит. Несигурността, че ще получи обратно парите си, кара заемодателя да иска същата безбожна лихва, каквато се иска обикновено от обявени в несъстоятелност. При варварските народи, които прегазили западните провинции на Римската империя, изпълнението на договорите векове наред било предоставено на добросъвестността на договарящите се страни. Техните кралски съдилища рядко се месели в това. Високата норма на лихвата в онези далечни времена се дължала може би отчасти на тази причина. Когато законът изобщо забранява лихвата, той не я предотвратява. Много хора са принудени да заемат пари и никой не би им давал парите си на заем без такова възнаграждение за ползването на парите, което да отговаря не само на това, което може да се изкара от тяхното ползване, но и на трудността и опасността да бъде заобиколен законът. Г-н Монтескьо обяснява високата норма на лихвата у всички мохамедански народи не с тяхната бедност, а отчасти с това и отчасти с трудността да се получат парите обратно. Най-ниската обичайна норма на печалбата трябва винаги да надвишава малко това, което е достатъчно да компенсира случайните загуби, на които е изложено всяко приложение на капитала. Само това превишение представлява чистата печалба. Така наречената брутна печалба често включва не само това превишение, но и онова, което се удържа за компенсиране на такива извънредни загуби. Лихвата, която заемателят може да си позволи да плаща, е пропорционална само на чистата печалба. Най-ниската обичайна норма на лихвата трябва също да надвишава това, което е достатъчно да компенсира случайните загуби, на които е изложено даването на паричен заем дори при доста голяма предпазливост. Ако тя не го надвишава, благотворителността или приятелството биха били единствените мотиви за даване пари назаем. В страна, достигнала пълна степен на богатство, където във всеки отрасъл на промишлеността и търговията е вложено най-голямото възможно количество капитал, както обичайната норма на чистата печалба ще бъде много ниска, така и обичайната пазарна норма на лихвата, която може да се плаща от нея, ще бъде толкова ниска, че само най-богатите хора ще могат да живеят от лихвата на своите пари. Всички притежатели на малки или средни състояния ще бъдат принудени сами да се занимават с приложението на своите капитали. Почти всеки ще трябва да се заеме с промишленост или някакъв вид търговия. Към това състояние се приближава, изглежда, Холандия. Там не е модерно човек да не се занимава с делова работа. Нуждата прави това общоприето за почти всеки човек, а обичаят навсякъде определя модата. Както е смешно да не си облечен като другите, така в известна степен е смешно да не работиш това, което работят другите. Както човек с гражданска професия изглежда недодялан във военен лагер или гарнизон и дори е малко застрашен да стане обект на презрение, така е с 84 безделен човек сред делови хора. Най-високата обичайна норма на печалбата може да бъде такава, че да поглъща от цената на повечето стоки всичко, което би трябвало да се падне на поземлената рента, и да оставя само това, което е достатъчно да плати труда за изготвянето и доставянето им на пазара съобразно с най-ниската норма, по която трудът може да бъде платен изобщо – средствата за съществуване на работника. Работникът винаги трябва да е нахранен така или иначе, когато работи, но земевладелецът може не винаги да бъде платен. Печалбата от търговията, която служителите от Източноиндийската компания30 водят в Бенгалия, е може би не много далеч от тази норма. Съотношението между обичайната пазарна норма на лихвата и обичайната норма на чистата печалба по необходимост се колебае с повишаването или падането на печалбата. Двойната лихва се смята във Великобритания – по израза на търговците – за добра, Под Източноиндийски компании се разбират корпоративните структури в страни от западната част на Европа в периода 15-20 век, които са под косвено или пряко държавно управление и контрол, и осъществяват колониалната експанзия, управление и външна търговия на отвъдморските територии, разположени източно от Гринуичкия меридиан в Източното полукълбо и по-специално в Азия и собствено в Индия. Представката “източно-“ се използва за разграничение от “западноиндийските”, които се отнасят до Америките, понеже при откритието си пътувайки на запад през 1492 г., Христофор Колумб решава по погрешка, че е открил западния път до Индия. Основана през 1600 г., оперира до 1859 г., т.е. съществува 260 години. Компания под държавно управление, която разширява търговското влияние и колониалната експанзия на Британия в Далечния Изток. През 18 век е най-голямата търговска компания в света. Офисите ѝ са били на Leadenhall Street в Лондонското сити, на мястото на днешната сграда на банка Лойдс. Не е единствената Източноиндийска компания. Такива компании създават също Швеция, Франция, Дания, Холандия и Португалия, с колониални цели. Представката "източно" се използва за разграничение от западноиндийските компании, които търгуват с Новия свят. Британците създават Британската източноиндийска компания след като виждат търговския успех на холандците, чийто флот през 17 век започва да внася подправки от остров Ява (пипер и други). Подправките направили храната по-вкусна и богатите хора открили удоволствието от храненето. Подправките започнали да се търсят. Цената им била по-висока от тази на златото. Британската източноиндийска компания минава през 4 фази: Първа – доставя подправки директно от Далечния Изток до Англия, така променя британската кухня. Втора – доставя евтин памук и коприна като променя дрехите на британците. Трета – докарва чая във Великобритания и променя навиците на британците в избора на любима напитка. Четвърта – спира да се занимава с търговия и започва да администрира големи части от Индийския полуостров Индостан, където днес се намират Индия, Пакистан, Бангладеш, Непал, Бутан, а в Индийския океан – Шри Ланка и Малдивите. Това прави благодарение на собствена армия, съставена от стотици хиляди войници. Компанията е имала търговски кораби. Всеки е можел да инвестира в търговията, която ще бъде осъществена от даден кораб. По този начин са били набирани средства. При успешно транспортиране на стоките до Британия инвеститорите си разделяли печалбата в зависимост от техните вложения. В началото на 17 век корабите пътували по 2 години – отиване и връщане. В края на 18 век – 140 дни средно. Печалбите били големи. Флотът на Британската източноиндийска компания имал свое знаме и бил голям колкото кралския флот. Имал дори свои корабостроителница и докове. Британската източноиндийска компания бива лишена от администраторски правомощия в Индия през 1859 г., когато Британският парламент решава да поеме контрола върху Индия. Пояснения изобилстват по-нататък в книгата – бел. http://4eti.me 30 85 умерена и справедлива печалба – епитети, които според мен означават просто обичайна печалба. В страна, където обичайната норма на чистата печалба е 8 до 10 процента, може да е справедливо половината ѝ да отива за лихвата в случаите, когато деловата активност се осъществява със заети пари. Рискът за капитала се носи от заемателя, който, така да се каже, го застрахова пред заемодателя, и 4 или 5 процента в повечето отрасли на търговията могат да бъдат достатъчна печалба за риска от тази застраховка и достатъчно възнаграждение за грижите, свързани с приложението на капитала. Но съотношението между лихвата и чистата печалба може да не бъде еднакво в страни, където обичайната норма на печалбата е доста по-ниска или доста по-висока. Ако е доста по-ниска, половината от печалбата не би могла да се дава за плащане на лихвата, а ако е доста по-висока, за тази цел би могло да се плаща повече. В страни, които бързо забогатяват, ниската норма на печалбата би могла да компенсира в цената на много стоки високата работна заплата и да дава възможност на тези страни да продават също тъй евтино, както техните по-малко преуспяващи съседи, при които работната заплата е по-ниска. В действителност високата печалба води много повече към повишаване цената на изделията, отколкото високата работна заплата. Ако в ленена манифактура например работната заплата на различните работници – на тези, които чукат лена, на предачите, тъкачите и т. н„ бъде увеличена с 2 пенса на ден, ще се наложи да се повиши цената на едно парче ленен плат с толкова пъти по 2 пенса, на колкото възлиза броят на хората, които са били заети в неговото производство, умножен на броя на дните, през които са работили. Онази част от цената на стоката, която се пада на работната заплата, ще се повиши в различните стадии на производството само в аритметична прогресия спрямо това увеличение на работната заплата. Но ако печалбата на различните работодатели, които прилагат труда на тези работници, се увеличи с пет процента, онази част от цената на стоката, която се пада на печалбата, ще нарасне в различните стадии на производството в геометрична прогресия спрямо това увеличение на печалбата. Продавайки своя лен, манифактуристът, прилагащ труда на работниците, които чукат лена, ще иска допълнителни 5 процента върху цялата стойност на материалите и работната заплата, която е авансирал на своите работници. Манифактуристът, който прилага труда на предачите, ще иска допълнителни 5 процента както за авансираната цена на лена, така и за работната заплата на предачите. А манифактуристът, който прилага труда на тъкачите, ще иска също 5 процента за авансираната цена на ленената прежда и работната заплата на тъкачите. Повишавайки цената на стоките, увеличението на работната заплата действува по същия начин, както простата лихва при натрупването на дълг. Увеличението на печалбата действува като сложна лихва. Нашите търговци и манифактуристи се оплакват много от вредните последици на високата работна заплата в смисъл, че повишавала цените и оттук намалявала продажбите на техните стоки в страната и в чужбина. Те нищо не казват за вредните последици на високата печалба и мълчат относно гибелните последици на собствените им печалби. Те се оплакват само от печалбите на другите хора. 86 ГЛАВА X. ЗА РАБОТНАТА ЗАПЛАТА И ПЕЧАЛБАТА ПРИ РАЗЛИЧНИТЕ ПРИЛОЖЕНИЯ НА ТРУДА И КАПИТАЛА Сумата на изгодите и неизгодите на различните приложения на труда и капитала в една и съща област трябва да е или съвсем равна, или постоянно да има тенденцията да се изравнява. Ако в една и съща област дадено приложение е очевидно повече или помалко изгодно от останалите, толкова много хора биха се устремили към него в първия случай и толкова много биха го напуснали във втория, че изгодите му скоро биха се върнали на равнището на другите приложения. Така би било поне в общество, където нещата са оставени да следват естествения си ход, където има пълна свобода и където всеки е напълно свободен да си избира занятието, което смята за подходящо, и да го сменя всеки път, когато сметне за необходимо. Интересът на всеки човек го кара да търси изгодното и да избягва неизгодното занятие. Наистина паричната работна заплата и печалбата навсякъде в Европа са извънредно различни при различните приложения на труда и капитала. Но тази разлика се дължи отчасти на известни обстоятелства, присъщи на отделните приложения, които действително или поне във въображението на хората компенсират малка парична изгода в едни и уравновесяват голяма изгода в други, и отчасти на европейската политика, която никъде не предоставя пълна свобода. Тези обстоятелства и тази политика са разгледани в настоящата глава в два отделни раздела. Раздел I. Неравенства, дължащи се на характера на самите приложения Главните обстоятелства, които, доколкото съм могъл да установя, компенсират малка парична изгода в едни и уравновесяват голяма изгода в други приложения на труда, са следните пет: първо, приятността или неприятността на самите занятия; второ, лесното и евтино или, трудното и скъпо изучаване на тези занятия; трето, постоянството или непостоянството на заетостта; четвърто, голямото доверие, което трябва да се оказва на онези, които ги упражняват; пето, вероятността или невероятността за успех в тях. I. Работната заплата се колебае според леснотата и трудността, чистотата или нечистотата, почтеността или непочтеността на занятието. Така навсякъде един шивач изкарва средно годишно по-малко от един тъкач. Работата му е много по-лесна. Един тъкач изкарва по-малко от един ковач. Работата му е не винаги по-лесна, но много по-чиста. Един железар, макар и да е занаятчия, рядко изкарва за дванадесет часа толкова, колкото за осем часа един миньор, който е само работник. Неговата работа не е толкова мръсна, освен това е по-малко опасна и се върши на дневна светлина и над земята. Почтеният характер на занятието образува значителна част от възнаграждението при всички почтени професии. По отношение на паричното възнаграждение тези професии, ако се вземат под внимание всички обстоятелства, са обикновено недостатъчно платени, както ще се опитам да покажа след малко. Позорният характер на занятието има обратния ефект. Занятието на месаря е грубо и противно, но навсякъде е по-изгодно от повечето прости занятия. Най-отвратителното 87 от всички – занятието на палача, пропорционално на количеството на извършваната работа е по-добре платено от което и да било просто занятие. Ловът и риболовът, най-важните занятия на човешкия род в първобитното състояние на обществото, стават в цивилизованото му състояние най-приятни забавления и хората намират удоволствие в нещо, което някога са вършили от нужда. Така че в цивилизованото състояние на обществото само много бедните хора вършат като занятие това, в което другите намират забавление. Рибарите са така от времето на Теокрит. Бракониерите във Великобритания навсякъде са много бедни хора. В страни, където строгостта на закона не допуска бракониерство, ловците с билет не са в по-добро положение. Естествената склонност към тези занятия води до това, с тях да се занимават повече хора, отколкото могат да живеят сносно от тях, и продуктът на техния труд винаги се оказва на пазара прекалено евтин пропорционално на неговото количество, за да осигури нещо повече от мизерно съществуване на работниците. Неприятният и позорен характер на занятието се отразява на печалбата от капитала по същия начин, както и на работната заплата. Собственикът на хан или кръчма, който никога не е господар на своя дом и е изложен на грубостта на всеки пияница, не упражнява нито много приятна, нито много почтена професия. Но едва ли има друга проста професия, в която малък капитал да носи толкова голяма печалба. II. Работната заплата се колебае според лесното и евтино или трудното или скъпо изучаване на съответната професия. Когато се построява скъпа машина, трябва да се очаква, че извънредната работа, която тя ще свърши, преди да се износи, ще възстанови капитала, изразходван за нея, поне с обичайната печалба. Човек, обучен с изразходване на много труд и време на някое от онези занятия, които изискват извънредна сръчност и умение, може да бъде сравнен с една от тези скъпи машини. Трябва да се очаква, че работата, която той се научава да върши, ще му възстанови – свръх обичайната заплата за прост труд – целия разход за неговото обучение поне с обичайната печалба от капитал със същата стойност. И това трябва да стане в приемливо време, като се държи сметка за твърде неопределената продължителност на човешкия живот, както се държи сметка за по-определената трайност на машината. Върху тези принципи се основава разликата между работната заплата за квалифициран и за прост труд. В Европа трудът на всички механици, занаятчии и манифактурни работници се смята за квалифициран, а трудът на селските работници – за прост труд. Предполага се, изглежда, че трудът на първите има по-фин и деликатен характер от труда на последните. В някои случаи може би е така, но в повечето случаи работата стои съвсем другояче, както ще се постарая да покажа след малко. За да се даде право на едно лице да упражнява даден вид труд, законите и обичаите на Европа установяват необходимостта от чиракуване, макар и на различни места с различна степен на строгост. Другите видове труд остават свободни и открити за всеки. Докато трае чиракуването, целият труд на чирака принадлежи на неговия майстор. През това време чиракът трябва в много случаи да бъде издържан от своите родители или роднини, а в почти всички случаи – да бъде обличан от тях. Освен това известна сума пари се дава обикновено на майстора, загдето го учи на занаят. Онези, които не могат да дадат пари, дават време, т.е. задължават се да работят повече години, отколкото е прието – отплата, която, макар и не винаги изгодна за майстора поради привичния мързел на чираците, е 88 винаги неизгодна за чирака. При селския труд, напротив, работникът, докато е зает с по-лесните елементи на своята работа, научава по-трудните и собственият му труд го издържа във всички стадии на неговата заетост. Така че логично е работната заплата на механиците, занаятчиите и манифактурните работници в Европа да е малко по-висока от работната заплата на простите работници. Тя наистина е по-висока и поради поголемите им доходи те навсякъде се смятат за по-горна класа от населението. Но това превъзходство е обикновено твърде незначително. Дневното или седмичното възнаграждение на надничарите в по-обикновените видове манифактури като например манифактурите за прости ленени и вълнени платове е, средно взето, почти навсякъде много малко по-голямо от надницата на простите работници. Наистина тяхната заетост е по-устойчива и по-постоянна и средно годишно превишението на това, което изкарват, може да е малко по-голямо. Но то несъмнено е не по-голямо от това, което е достатъчно да компенсира по-големите разходи за тяхното обучение. При изкуствата и свободните професии обучението е още по-досадно и скъпо. Затова паричното възнаграждение на художниците и скулпторите, на адвокатите и лекарите трябва да е много по-щедро и то действително е по-щедро. Печалбата от капитала се влияе, изглежда, много малко от лесното или трудно изучаване на стопанския отрасъл, в който той се прилага. Различните начини, по които капиталът се прилага обикновено в големите градове, изглеждат всъщност почти еднакво лесни и еднакво трудни за изучаване. Един отрасъл на външната или вътрешната търговия не може да се отличава с много по-голяма сложност от друг. III. Работната заплата в различните отрасли се колебае според постоянството или непостоянството на заетостта. В някои отрасли заетостта е много по-постоянна, отколкото в други. В повечето манифактури един надничар може да бъде горо-долу сигурен, че ще бъде зает почти всеки ден на годината, през който е способен да работи. Напротив, един каменоделец или зидар не може да работи нито в силен студ, нито в лошо време, а заетостта му в останалото време зависи от случайните поръчки на неговите клиенти. Така че той е изложен на риска да стои често без каквито и да било поръчки. Следователно това, което изкарва, докато е зает, трябва не само да го издържа, докато е без работа, но и да му дава известна компенсация за онези моменти на тревога и униние, до които трябва да води понякога мисълта за едно тъй несигурно положение. Следователно там, където работната заплата на повечето манифактурни работници е приблизително на едно равнище с надницата на простите работници, работната заплата на каменоделците и зидарите е обикновено един път и половина до два пъти по-висока от тази надница. Където простите работници изкарват седмично 4-5 шилинга, каменоделците и зидарите често изкарват 7-8 шилинга; където първите изкарват 6 шилинга, последните често изкарват 9-10, а където първите изкарват 9-10 шилинга, както в Лондон, последните изкарват обикновено 15-18 шилинга. А никой вид квалифициран труд не изглежда полесен за изучаване от труда на каменоделците и зидарите. Говори се, че през летния сезон носачите в Лондон често се използват като зидари. Следователно високата работна заплата на тези работници е не толкова възнаграждение за тяхното умение, колкото обезщетение за непостоянството на тяхната заетост. Един дърводелец упражнява, изглежда, по-деликатен и по-изкусен занаят от един зидар. Но на повечето места – защото не навсякъде е така – надницата му е малко пониска. Заетостта му, макар и да зависи много, все пак не зависи напълно от случайните 89 поръчки на неговите клиенти и не е така изложена на сезонни прекъсвания. Когато отрасли, които обикновено осигуряват постоянна заетост, в дадена област случайно не осигуряват такава заетост, работната заплата на работниците винаги доста се повишава над нормалното ѝ съотношение с работната заплата на простите работници. В Лондон почти всички надничари-занаятчии могат да бъдат повиквани на работа и уволнявани от техните майстори от ден на ден и от седмица на седмица, така както надничарите на други места. Съобразно с това най-ниската категория занаятчии – шивашките калфи, изкарват там половин крона на ден, макар че 18 пенса могат да се смятат за заплатата за прост труд. В малки градове и в села работната заплата на шивашките калфи често едва достига работната заплата за прост труд, но в Лондон те често остават много седмици без работа, особено през лятото. Когато непостоянната заетост се съчетава с трудност, неприятност и нечистота на работата, това понякога повишава работната заплата за най-прост труд над работната заплата на най-изкусните занаятчии. Предполага се, че един миньор от Нюкасъл, който работи на парче, изкарва обикновено около 2 пъти повече, а на много места в Шотландия около 3 пъти повече от работната заплата на прост работник. Високата му работна заплата произтича напълно от трудността, неприятността и нечистотата на неговата работа. В повечето случаи той може да бъде постоянно зает, колкото си иска. Разтоварачите на каменни въглища в Лондон упражняват занятие, което по трудност, нечистота и неприятност е почти равно на занятието на миньорите, и поради неизбежно нередовното пристигане на корабите с въглища заетостта на повечето от тях е по необходимост твърде непостоянна. Ето защо, ако миньорите изкарват обикновено дватри пъти повече от работната заплата на прост работник, не трябва да изглежда прекомерно, че разтоварачите на въглища изкарват понякога четири-пет пъти повече от тази заплата. Една анкета на тяхното положение, направена преди няколко години, установи, че при нормата, по която са били заплащани тогава, те са можели да изкарват от шест до десет шилинга дневно. Шест шилинга надвишават около четири пъти работната заплата на прост работник в Лондон, а във всяка професия най-ниското обичайно възнаграждение може винаги да се смята за възнаграждение на далеч поголемия брой от хората от тази професия. Колкото и прекомерно да изглежда това възнаграждение, ако то е повече от достатъчно да компенсира всички неприятни обстоятелства на професията, скоро ще се появят толкова много конкуренти, че – при професия, която не дава изключителна привилегия – това бързо ще сведе възнаграждението до по-ниска норма. Постоянството или непостоянството на заетостта не може да влияе върху обичайната печалба от капитала в който и да било отрасъл. Дали капиталът е постоянно зает или не – зависи не от отрасъла на промишлеността, а от промишленика. IV. Работната заплата се колебае според малкото или голямо доверие, което трябва да се оказва на работниците. Работната заплата на златарите и бижутерите е навсякъде по-голяма от работната заплата на много други работници с не само равно, но и много по-голямо умение поради ценните материали, които по необходимост им се поверяват. Ние поверяваме здравето си на лекаря; нашето състояние, а понякога живота и репутацията си – на адвоката. Подобно доверие не може да се оказва безопасно на хора с много долно или ниско обществено положение. Затова възнаграждението им трябва да е такова, че да им осигурява такъв ранг в обществото, какъвто изисква такова важно 90 доверие. Продължителното време и големите средства, които трябва да бъдат изразходвани за тяхното образование, съчетани с това обстоятелство, по необходимост повишават още повече цената на техния труд. Когато едно лице прилага само собствен капитал в своето предприятие, не може да става въпрос за доверие и кредитът, който той може да получи от други хора, зависи не от характера на неговото предприятие, а от тяхното мнение за неговото състояние, честност и благоразумие. Затова различните норми на печалбата в различните отрасли на промишлеността и търговията не могат да произтичат от различната степен на доверието, което се оказва на промишлениците и търговците. V. Работната заплата в различните отрасли се колебае в зависимост от вероятността или невероятността за успех в тях. Вероятността дадено лице да отговаря винаги на изискванията на занятието, на което е обучено, е твърде различна за различните професии. При повечето занаяти успехът е почти сигурен, но при свободните професии – твърде съмнителен. Дайте сина си чирак при обущаря, и почти няма съмнение, че той ще се научи да прави обувки, но пратете го да учи право, и шансът той да достигне вещина, която да му дава възможност да живее от тази професия, е най-малкото двадесет към едно. При съвършено справедлива лотария тези, които изтеглят печелившите билети, трябва да печелят всичко, което губят онези, които са изтеглили празни билети. В една професия, в която на двадесет не върви, срещу един, който успява, този един трябва да печели всичко, което е трябвало да бъде спечелено от несполучилите двадесет. Адвокатът, който може би на около четиридесет години почва да изкарва нещо от своята професия, трябва да получи обезщетение не само за своето досадно и скъпо образование, но и за образованието на повече от двадесет други хора, които вероятно никога няма да изкарат нещо от нея. Колкото и прекомерни да изглеждат понякога хонорарите на адвокатите, действителното им възнаграждение никога не е равно на това. Изчислете на дадено място какъв е вероятно годишният доход и годишният разход на различните работници от една обикновена професия като например обущари или тъкачи, и ще установите, че първата сума обикновено надвишава втората. Но направете същото изчисление по отношение на всички адвокати и студенти по право в различните адвокатски сдружения, и ще установите, че годишният им доход представлява само много малък дял от годишния им разход, дори да оцените първия максимално високо и втория максимално ниско. Следователно лотарията на правната професия е много далеч от това, да бъде съвършено справедлива лотария, и като много други свободни и почтени професии е очевидно недостатъчно възнаградена, що се отнася до паричния доход. Но тези професии не отстъпват на другите занятия и въпреки посочената липса на поощрения най-благородните и свободомислещи умове се устремяват в тях. За това допринасят две различни причини. Първо, стремежът към известност, която съпътствува най-изтъкнатите представители на всяка от тези професии, и, второ, естествената вяра, която всеки човек храни повече или по-малко не само в своите способности, но и в щастливата си звезда. Да изпъкнеш в една професия, в която само малцина стигат най-много до посредственост, е най-несъмненият белег за това, което се нарича гений или забележителен талант. Общественото уважение, което съпътствува такива изтъкнати способности, винаги е част от тяхното възнаграждение – по-голяма или по-малка съобразно с по-високата или по-ниската им степен. То е значителна част от 91 възнаграждението на лекаря и може би още по-голяма част от възнаграждението на адвоката; в поезията и философията то е почти цялото възнаграждение. Има някои много приятни и хубави таланти, които осигуряват на техните притежатели своеобразно възхищение, но чието използване за получаване на доход се смята – основателно или поради предубеждение – за един вид публична проституция. Затова паричното възнаграждение на онези, които ги използват по този начин, трябва да е достатъчно да ги обезщети не само за времето, труда и разходите за придобиване на талантите, но и за лошата репутация, която съпътствува използването им като средство за съществуване. Прекомерното възнаграждение на актьори, оперни певци, оперни балерини и т. н. се основава на тези два принципа: рядкостта и красотата на талантите и лошата репутация, свързана с използването им по този начин. На пръв поглед изглежда абсурдно, че ние трябва да презираме тези хора и все пак да възнаграждаваме техните таланти с най-разточителна щедрост. Но едното е неразривно свързано с другото. Ако един ден общественото мнение или предубеждение относно такива професии се промени, паричното им възнаграждение бързо ще намалее. Повече хора ще ги упражняват и конкуренцията бързо ще понижи цената на техния труд. Подобни таланти, макар и далеч да не са обикновени, съвсем не са толкова редки, както се смята. Много хора ги притежават в голямо съвършенство, но смятат под своето достойнство да ги използват по този начин, а много повече биха могли да ги придобият, ако с тях може да се прави нещо почтено. Високото самомнение, което повечето хора имат за собствените си способности, е отдавнашно зло, отбелязано от философите и моралистите на всички векове. На абсурдната им вяра в щастлива звезда е било обръщано по-малко внимание. А тя е може би още по-разпространена. Няма човек с нормално здраве и душевно състояние, който да не я споделя до известна степен. Всеки надценява повече или по-малко шансовете за успех, а повечето хора подценяват шансовете за неуспех и едва ли има човек с нормално здраве и душевно състояние, който да ги преувеличава. Че шансовете за успех естествено се надценяват, можем да съдим от всеобщия успех на лотариите. На света никога не е имало и няма да има напълно справедлива лотария, т.е. такава, при която всички печалби да компенсират всички загуби, защото тогава организаторът не би могъл да изкара нищо от нея. При държавните лотарии билетите всъщност не струват цената, която е платена от първоначалните купувачи, и все пак обикновено се продават на пазара 20, 30, а понякога и 40 процента по-скъпо. Единствената причина за това търсене е напразната надежда да се спечели една от големите печалби. И най-въздържаните хора не смятат за лудост да платят малка сума срещу шанса да спечелят 10 или 20 хиляди ф. ст., макар и да знаят, че дори тази малка сума е може би 20 или 30 процента по-голяма от самия шанс за печалба. При лотария, в която никоя печалба не надвишава 20 ф. ст., макар и във всяко друго отношение тя да се приближава до напълно справедлива лотария много повече от обикновените държавни лотарии, няма да има същото търсене на билети. За да имат по-голям шанс за някои от големите печалби, някои хора купуват по няколко билета, а други – малки дялове от билети в още по-голямо количество. Няма по-сигурна теорема в математиката, че колкото повече билети се осмелите да купите, толкова по-голяма е вероятността да загубите. Осмелете се да купите всички билети от една лотария, и вие сигурно ще загубите и колкото по-голям е броят на вашите билети, толкова по-сигурна е загубата ви. Че шансът за загуба често се подценява и почти никога не се надценява, можем да 92 съдим от твърде умерената печалба на застрахователите. За да бъде застраховано едно предприятие срещу пожар или морски риск, общата премия трябва да бъде достатъчна да компенсира обичайните загуби, да покрие разходите за управление и да осигури печалба, каквато може да бъде получена от еднакъв капитал, вложен в каквото и да било обикновено предприятие. Лицето, което плаща не повече от това, плаща очевидно не повече от действителната стойностна риска, или най-ниската цена, по която с основание може да разчита да го застрахова. Но малко хора са забогатели от застрахователно дело и само малцина са направили голямо състояние. Само този факт, изглежда, достатъчно ясно показва, че нормалният баланс на печалбите и загубите в застрахователното дело не е по-изгоден, отколкото в другите обикновени отрасли, в които толкова много хора трупат състояние. Но колкото и умерена да е обикновено застрахователната премия, много хора се отнасят прекалено пренебрежително към риска, за да пожелаят да платят премията. Средно взето за цялото кралство, деветнадесет къщи от двадесет или може би, по-скоро, деветдесет и девет от сто не са застраховани срещу пожар. Морският риск вдъхва по-големи опасения на повечето хора и съотношението между застрахованите и незастрахованите кораби е много по-голямо. Но много кораби плават във всички годишни времена и дори през време на война без каквато и да било застраховка. Понякога това може да не е резултат от неблагоразумие. Когато голяма компания или дори голям търговец има 20-30 кораба в морето, те могат, така да се каже, да се застраховат взаимно. Премията, спестена от всички кораби, може с излишък да компенсира загубите, които е вероятно те да претърпят при нормален ход на нещата. Но пренебрежителното отношение към застраховането на корабите, също както и на къщите, е в повечето случаи резултат не от такова тънко изчисление, а просто от безразсъдно лекомислие и самонадеяно презрение към риска. Пренебрежителното отношение към риска и самонадеяната вяра в успеха в никой период на живота не са така силни, както в онази възраст, когато младите хора избират своята професия. Колко малко страхът от неуспех може тогава да уравновесява надеждата за сполука, проличава още по-добре в готовността на обикновените хора да постъпят във войската или да станат моряци, отколкото в стремежа на хората с по-добро обществено положение да влязат в така наречените свободни професии. Какво може да загуби един прост войник, е достатъчно очевидно. Но въпреки опасността млади доброволци никога не постъпват във войската с такава готовност, както в началото на нова война. И макар да нямат почти никакъв шанс за повишение, те си рисуват в младежкото въображение хиляди случаи на спечелване на слава и отличия, което никога не става. Тези романтични надежди са цялата цена на тяхната кръв. Възнаграждението им е по-малко от заплатата на прост работник, а в редовната служба натоварването им е много по-тежко. Жребият на моряка съвсем не е толкова неблагоприятен, колкото жребият на войника. Синът на уважаван работник или занаятчия често може да стане моряк със съгласието на баща си, но отива войник без неговото съгласие. Другите хора виждат някакъв шанс да излезе нещо от него, ако стане моряк, но никой не вижда някакъв шанс да излезе нещо от войника освен самия войник. Великият адмирал е по-малко обект на обществено уважение от великия генерал и най-големият успех в морска служба обещава по-малко блестящо състояние и репутация от равен успех в сухоземната служба. Същата разлика се наблюдава при всички по-младши чинове в двата рода войска. По правилата на старшинството един капитан във флота е равен по чин на полковник в армията, но не му е равен по обществено уважение. Когато големите 93 печалби в лотарията са по-малко, по-малките трябва да бъдат повече на брой. Затова простите моряци придобиват известно състояние и получават повишение по-често от простите войници и предимно надеждата за тези придобивки прави професията на моряка привлекателна. Макар умението и сръчността на моряците да са много по-високи от умението и сръчността на почти всички други занаятчии и макар целият им живот да е непрекъсната верига от изпитания и опасности, все пак за цялата тази сръчност и умение, докато си остават прости моряци, те не получават почти никакво друго възнаграждение освен удоволствието да проявяват първите и да преодоляват вторите. Работната им заплата не е по-голяма от работната заплата на простите работници в пристанището, която регулира нормата на работната заплата на моряците. Тъй като те постоянно се движат от пристанище в пристанище, месечното възнаграждение на онези, които потеглят от различните пристанища на Великобритания, е горе-долу понеизменно от работната заплата на които и да било други работници в тези различни места и нормата на пристанището, за което и от което потеглят повечето от тях – именно лондонското пристанище, регулира работната заплата на всички останали. В Лондон работната заплата на повечето от различните категории работници надвишава близо два пъти работната заплата на същите категории в Единбург. Но моряците, които потеглят от лондонското пристанище, рядко изкарват над 3-4 шилинга месечно повече от онези, които потеглят от пристанището на Лейт, а често разликата е по-малка. В мирно време и в търговския флот лондонското възнаграждение е от 1 гвинея до 27 шилинга за календарен месец. При норма от 9 или 10 шилинга седмично един прост работник в Лондон може да изкара за календарен месец от 40 до 45 шилинга. Наистина освен своето възнаграждение морякът получава храна. Но нейната стойност може би не винаги надвишава разликата между възнаграждението му и възнаграждението на прост работник и макар и понякога да я надвишава, превишението не е чиста печалба за моряка, защото той не може да го дели с жена си и семейството си, което трябва да издържа от работната си заплата. Опасностите, при които човек често е на косъм от смъртта, в този изпълнен с приключения живот, вместо да обезсърчават младите хора, изглежда, често правят моряшката професия привлекателна за тях. Една грижовна майка от низшите слоеве на народа често се страхува да прати сина си на училище в пристанищен град, да не би видът на корабите и разказите и приключенията на моряците да го подмамят да стане моряк. Смътната перспектива за опасности, от които можем да се надяваме да се измъкнем със смелост и ловкост, не ни е неприятна и в никоя професия не повишава работната заплата. Друго е при онези професии, в които смелостта и ловкостта не помагат. В професии, които са много вредни за здравето, работната заплата е винаги извънредно висока. Вредността на една професия за здравето е един вид неприятност и нейното влияние върху работната заплата трябва да бъде отнесено в тази обща рубрика. При различните приложения на капитала обичайната норма на печалбата се колебае повече или по-малко в зависимост от сигурността или несигурността на постъпленията. Те са обикновено по-малко несигурни във вътрешната търговия, отколкото във външната; същото е в някои отрасли на външната в сравнение с други – например в търговията със Северна Америка в сравнение с търговията с Ямайка. Обичайната норма на печалбата винаги расте повече или по-малко с риска. Но тя не расте, изглежда, пропорционално на риска или така, че да го компенсира напълно. Фалитите са по-чести в най-рискованите професии. Най-рискованата от всички – професията на контрабандиста, макар че когато рискът се увенчае с успех, тя е най-доходна, е сигурен 94 път към фалит. Изглежда, че самонадеяната вяра в успеха играе тук роля, както във всички други случаи, и подмамва в тези рисковани професии толкова много авантюристи, че тяхната конкуренция понижава печалбата им под равнището, което е достатъчно да компенсира риска. За да го компенсират напълно, обичайните постъпления трябва – свръх обичайната печалба от капитала – не само да покриват всички случайни загуби, но и да осигуряват допълнителна печалба на авантюристите, подобна на печалбата на застрахователите. Но ако обичайните постъпления са достатъчни за всичко това, фалитите в тези професии няма да бъдат по-често явление, отколкото в другите. Следователно от петте обстоятелства, които изменят работната заплата, само две се отразяват на печалбата от капитала: приятността или неприятността на професията и рискът или сигурността, които я съпътствуват. Що се отнася до приятността или неприятността, разликата между преобладаващия брой приложения на капитала е малка или нищожна, но значителна при различните приложения на труда, така че обичайната печалба от капитала, макар и да расте с риска, изглежда, не винаги расте пропорционално на него. От всичко това следва, че в дадено общество или област средната или обичайната норма на печалбата при различните приложения на капитала трябва да бъде приблизително по-неизменна от паричната работна заплата за различните видове труд, и това действително е така. Разликата между възнаграждението на прост работник и възнаграждението на адвокат или лекар с добра практика е очевидно много по-голяма от разликата между обичайната печалба в които и да било два отрасъла на промишлеността и търговията. Освен това привидната разлика между печалбите в различните отрасли е обикновено илюзия, която се дължи на обстоятелството, че ние не винаги разграничаваме онова, което трябва да се разглежда като работна заплата, от това, което трябва да се разглежда като печалба. Печалбата на аптекарите е станала пословична и се смята за необикновено висока. Но тази привидно голяма печалба често е не повече от умерена работна заплата. Умението на аптекаря е много по-тънко и по-деликатно от умението на който и да било занаятчия, а доверието, с което се ползва, има много по-голямо значение. Той е лекар на бедния във всички случаи и лекар на богатия в случаите, когато страданието или опасността не са много сериозни. Затова възнаграждението му трябва да отговаря на неговото умение и надеждност и то идва обикновено от цената, на която той продава своите лекарства. Но цялото количество лекарства, което най-добре работещият аптекар в голям пазарен град ще продаде за една година, не му струва може би повече от 30-40 ф. ст. Така че макар и да ги продаде за 300-400 ф. ст., т.е. с 1000 процента печалба, това често може да е само умерена заплата за неговия труд, включена в цената на неговите лекарства – единственият начин, по който той може да си осигури нейното получаване. По-голямата част от привидната печалба е работна заплата, трансформирана като печалба. В малък пристанищен град един дребен бакалин печели 40-50 процента от един капитал от само 100 ф. ст., докато голям търговец на едро в същия град едва ли печели 8-10 процента от капитал от 10 хиляди. Търговията на бакалина може да е необходима за удобството на жителите, и ограничеността на пазара може да не допуска прилагането на по-голям капитал. Но бакалинът трябва да живее от своята търговия, и то съобразно с квалификацията, която тя изисква. Освен необходимостта да притежава малък капитал той трябва да може да чете, да пише и да смята и да познава горе-долу може би 50-60 вида стоки, техните цени и качества, както и пазарите, където може да ги купи найевтино. С една дума, той трябва да притежава всички познания, които са необходими на 95 голям търговец, какъвто му пречи да стане само липсата на достатъчен капитал. Тридесет-четиридесет ф. ст. годишно не могат да се смятат за прекалено голямо възнаграждение за труда на човек с такива качества. Приспаднете ги от привидно голямата печалба от капитала и едва ли ще остане нещо повече от обичайната печалба от капитала. И в този случай по-голямата част от привидната печалба е всъщност работна заплата. Разликата между привидната печалба от търговията на дребно и търговията на едро е много по-малка в столицата, отколкото в малки градове и села. Където в бакалия могат да бъдат вложени 10 хиляди ф. ст., работната заплата на бакалина представлява съвсем незначително допълнение към действителната печалба от големия капитал. Затова привидната печалба на богатия търговец на дребно се приближава повече до печалбата на търговеца на едро. Именно поради това стоки, продавани на дребно, са обикновено също тъй евтини и много често по-евтини в столицата, отколкото в малки градове и села. Бакалските стоки са например обикновено много поевтини, хлябът и месото често са също тъй евтини. Доставянето на бакалски стоки в голям град не струва повече от доставянето им в село, но доста по-големи са разходите за доставяне на жито и добитък, защото те трябва да се докарват от много по-голямо разстояние. Следователно, тъй като костуемата цена на бакалските стоки е еднаква на двете места, те са най-евтини там, където в цената им е включена най-малка печалба. Костуемата цена на хляба и месото в голям град е по-голяма, отколкото в село, и макар печалбата да е по-малка, те не винаги са по-евтини там, а често са еднакво евтини. При артикули като хляба и месото същата причина, която намалява привидната печалба, увеличава костуемата цена. Осигурявайки приложението на по-голям капитал, обхватът на пазара намалява привидната печалба, но тъй като изисква доставки от по-голямо разстояние, увеличава костуемата цена. Това намаление на печалбата и увеличение на костуемата цена в повечето случаи, изглежда, почти се уравновесяват взаимно и на това навярно се дължи фактът, че макар цените на житото и добитъка да са обикновено твърде различни в различните части на кралството, цените на хляба и месото са обикновено почти еднакви в по-голямата му част. Макар печалбата от капитала както в търговията на едро, така и в търговията на дребно да е обикновено по-малка в столицата, отколкото в малки градове и села, все пак големи състояния често се придобиват от дребни предприятия в столицата и почти никога – в малки градове и села. В малки градове и села поради ограничеността на пазара търговията не винаги може да се разраства с разрастването на капитала. Затова, макар на такива места нормата на печалбата на отделно лице да може да е много висока, нейната сума никога не може да бъде много голяма, а оттук не може да бъде голям и размерът на неговото годишно натрупване. Напротив, в големи градове търговията може да се разраства с разрастването на капитала, а кредитът на пестелив и забогатяващ човек расте много по-бързо от неговия капитал. Търговията му се разраства пропорционално на неговия капитал и кредит, сумата на печалбата му е пропорционална на размерите на търговията, а годишното му натрупване е пропорционално на размера на неговата печалба. Рядко се случва обаче големи състояния да се правят дори в големи градове в обичайно установени и добре известни отрасли на търговията, освен в резултат на дълъг живот на трудолюбие, пестеливост и съобразителност. Наистина неочаквани състояния се правят понякога на такива места чрез така наречената спекулативна търговия. Търговецът-спекулант не упражнява обичайно, установено и добре известно търговско занятие. Той търгува тази година с 96 жито, следващата – с вино, по-следващата – със захар, тютюн или чай. Той се залавя за всяка търговия, когато предвижда, че е вероятно тя да носи повече от обичайната печалба, и я изоставя, когато предвижда, че е вероятно печалбата от нея да се върне на равнището на печалбата в другите отрасли. Затова неговите печалби и загуби не могат да се намират в каквото и да било определено съотношение с печалбите и загубите в даден установен и добре известен отрасъл на търговията. Един смел авантюрист може понякога да придобие значително състояние с две или три успешни спекулации, но е също тъй вероятно да загуби значително състояние с две или три неуспешни спекулации. Тази търговия може да се води само в големи градове. Само там, където съществува най-широка търговия и кореспонденция, може да е налице нужната за целта информация. Макар че споменатите по-горе пет обстоятелства водят до значителни неравенства в работната заплата и печалбата от капитала, те не се отразяват на сумата на действителните или въображаемите изгоди и неизгоди от различните приложения на труда и капитала. По своя характер тези обстоятелства са такива, че компенсират малка парична изгода в едни отрасли и уравновесяват голяма изгода в други. Но за да се осъществява това равенство в сумата на изгодите и неизгодите от тях, са нужни три неща – дори там, където съществува най-пълна свобода. Първо, различните приложения на труда и капитала трябва да бъдат добре известни и отдавна установени в областта; второ, те трябва да се намират в тяхното нормално или, така да се каже, естествено състояние; трето, те трябва да бъдат единственото или главното занятие на онези, които са заети в съответните отрасли. I. Това равенство може да съществува само в онези отрасли, които са добре известни и са отдавна установени в областта. При равни други условия работната заплата е обикновено по-висока в новите, отколкото в старите отрасли на промишлеността и търговията. Когато основателят на ново предприятие се опитва да създаде ново производство, той трябва първо да подмами своите работници от други отрасли с по-висока работна заплата от онази, която те могат да изкарват в своя отрасъл, или от онази, която отговаря иначе на характера на неговото предприятие, и трябва да мине доста време, преди да може да се реши да я намали до обичайното равнище. Производства, търсенето на чиито изделия е обусловено напълно от мода и каприз, постоянно се изменят и рядко съществуват достатъчно дълго, за да се смятат за отдавна установени. Напротив, производства, търсенето на чиито изделия е обусловено главно от навик или потребност, са по-малко изложени на промени и една и съща форма или качество може да продължава да се търси векове наред. Затова съществува вероятност работната заплата да е по-висока в производства от първия вид, отколкото от втория. В Бирмингам преобладават предприятията от първия вид, в Шефилд – от втория, и работната заплата в тези два града отговаря, както се говори, на това различие в характера на техните предприятия. Въвеждането на ново производство, на нов клон на търговията или на нов метод в земеделието е винаги спекулация, от която се очаква извънредна печалба. Тази печалба е понякога много голяма, но обикновено не се намира в установено съотношение с печалбата в другите, стари отрасли в областта. Ако начинанието успее, отначало тя е обикновено много висока. Когато новото производство, търговия или метод се установят окончателно и станат добре известни, конкуренцията намалява печалбата до равнището ѝ в другите отрасли. 97 II. Това равенство на сумата на изгодите и неизгодите от различните приложения на труда и капитала може да съществува само при тяхното нормално или, така да се каже, естествено състояние. Търсенето на почти всеки отделен вид труд е понякога по-голямо, понякога по-малко от обичайното. В единия случай изгодите на дадено приложение на труда се повишават над обичайното равнище, в другия – под него. Търсенето на селскостопански труд е поголямо по време на сенокос и жътва, отколкото през по-голямата част от годината, и работната заплата се повишава с търсенето. През време на война, когато 40-50 хиляди моряци биват прехвърляни от търговския флот във военния, търсенето на моряци за търговските кораби по необходимост расте с намаляването на техния брой и работната им заплата в такива случаи обикновено се повишава от 1 гвинея и 27 шилинга на 40 шилинга и 3 ф. ст. месечно. Напротив, в западащо производство много работници предпочитат да не напускат старото си занятие и се задоволяват с по-малка работна заплата от онази, която при други условия би отговаряла на характера на тяхното занятие. Печалбата от капитала се колебае с цената на стоките, за чието изготвяне той се прилага. С нарастването на цената на дадена стока над обичайната или средната норма печалбата от поне една част от капитала, който се прилага за доставянето ѝ на пазара, се повишава над обичайното ѝ равнище, а с падането ѝ се понижава под него. Цените на всички стоки са повече или по-малко изложени на колебания, но цените на някои много повече от цените на други. При всички стоки, произвеждани от човешкия труд, количеството на прилагания годишно труд по необходимост се регулира от годишното търсене, така че средният годишен продукт да е колкото е възможно по-близък до средното годишно потребление. Както вече отбелязахме, в някои отрасли едно и също количество труд винаги произвежда едно и също или приблизително едно и също количество стоки. В производството на ленени или вълнени платове например един и същ брой работници изработват годишно приблизително едно и също количество ленени и вълнени платове. Следователно колебания в пазарната цена на такива стоки могат да възникнат само в резултат на някакви случайни колебания в търсенето. Обществен траур повишава цената на черния плат. Но тъй като търсенето на повечето видове обикновени ленени и вълнени платове е почти неизменно, неизменна е и тяхната цена. Съществуват обаче други отрасли, в които едно и също количество труд не винаги произвежда едно и също количество стоки. Например едно и също количество труд произвежда в различни години твърде различни количества жито, вино, хмел, захар, тютюн и т. н. Следователно цената на такива стоки се колебае не само с колебанията в търсенето, но и с много по-големите и по-чести колебания в тяхното количество и затова е извънредно непостоянна. Но с цената на стоките по необходимост трябва да се колебае и печалбата на някои търговци. Операциите на търговеца-спекулант се предприемат главно с такива стоки. Той се стреми да ги купува, когато предвижда, че има вероятност цената им да расте, и да ги продава, когато е вероятно тя да пада. III. Това равенство на сумата на изгодите и неизгодите от различните приложения на труда и капитала може да се наблюдава само при такива приложения, които са единственото или главното занятие на онези, които са заети в тях. Когато едно лице изкарва своето препитание от занятие, което не ангажира поголямата част от времето му, в интервалите, когато не е заето, то често е готово да 98 работи в друго занятие за по-малка заплата от тази, която би отговаряла иначе на характера на занятието. В много части на Шотландия все още съществува една категория хора, наречени котъри или котеджъри, макар че преди няколко години се срещаха по-често от сега. Те са един вид ратаи на земевладелците и фермерите. Обичайното възнаграждение, което получават от господарите си, е къща и малка градина за подправки, паша – колкото да изхранват една крава, и може би един-два акра лоша орна земя. Когато господарят им се нуждае от техния труд, той им дава освен това половин бушел овесено брашно седмично на стойност около петнадесет пенса. През по-голямата част от годината той малко или съвсем не се нуждае от техния труд, а обработването на малкото земя, която им е предоставена, не може да ангажира времето, с което те разполагат. Когато такива ратаи са били по-многобройни, отколкото сега, те са били, изглежда, готови да предоставят свободното си време срещу много малко възнаграждение на всеки и са работели за по-малка работна заплата от другите работници. В стари времена, те, изглежда, са били разпространени в цяла Европа. В зле култивираните и по-рядко населени страни повечето земевладелци и фермери не можели да си осигурят по друг начин извънредното количество работни ръце, което земеделските работи изискват в определени сезони. Дневното или седмичното възнаграждение, което такива работници получавали от време на време от господарите си, очевидно не било пълната цена на техния труд. Малкото им недвижимо имущество образувало значителна част от нея. Но това дневно или седмично възнаграждение било смятано, изглежда, за пълната цена на труда от много автори, които са събирали данни за цените на труда и хранителните продукти в древни времена и които с удоволствие са представили и едните, и другите за удивително ниски. Продуктът на такъв труд често се оказва на пазара по-евтин, отколкото би отговаряло при други условия на неговия характер. В много части на Шотландия чорапи се плетат много по-евтино, отколкото могат да бъдат изработени другаде на тъкачен стан. Те се плетат от слугини и работнички, които изкарват главната част от своето препитание от друго занятие. Повече от хиляда чифта шотландски чорапи се внасят годишно в Лейт при цена между 5 и 7 пенса чифта. В Лируик, малката столица на Шетландските острови, 10 пенса на ден са, както са ме уверявали, обичайната цена за прост труд. На същите острови се плетат копринени чорапи за 1 гвинея чифта и нагоре. Преденето на ленена прежда се върши в Шотландия приблизително по същия начин, както и плетенето на чорапи – от слугини, наети главно за други цели. Ония, които се опитват да изкарват препитанието си само с единия от тези два вида труд, живеят твърде мизерно. В по-голямата част от Шотландия за добра предачка се смята онази, която може да изкара 20 пенса седмично. В богати страни пазарът е обикновено толкова широк, че даден отрасъл е достатъчен да прилага целия труд и капитал на онези, които са заети в него. Отделни случаи на хора, които живеят от едно занятие и в същото време получават някаква малка изгода от друго, се срещат главно в бедни страни. Но следващият пример за подобно явление трябва да се среща в столицата на много богата страна. Няма според мен град в Европа, в който наемите да са по-скъпи от Лондон, и все пак не познавам столица, в която мебелирана квартира може да се наеме толкова евтино. Квартирите в Лондон са не само много по-евтини, отколкото в Париж, но и – при същите удобства – много по-евтини, отколкото в Единбург. И което може да изглежда удивително – високият наем за къща е причината за евтините квартири. Високият наем за къща в Лондон се дължи не само 99 на онези причини, които го правят такъв във всички големи столици: скъпия труд, скъпите строителни материали, които трябва да се докарват обикновено отдалеко, и освен това високата строителна рента, тъй като всеки земевладелец се явява в ролята на монополист и често иска за един акър лоша земя в града по-висока рента, отколкото може да се получи за сто акра най-добра земя на село. Но високият наем се дължи отчасти на особените обичаи и навици на хората, които задължават всеки глава на семейство да наема цяла къща от избата до тавана. Под жилище в Лондон се разбира всичко, което се побира под един покрив. Във Франция, Шотландия и много други страни на Европа под това често се разбира само един етаж. Един лондонски търговец е принуден да наеме цяла къща в онази част на града, където живеят неговите клиенти. Магазинът му е на приземния етаж, а той и семейството му спят на таванския етаж; той се старае да плаща наема, като дава средните два етажа на наематели. Той се надява да издържа семейството си от своята търговия, а не от наема, който получава от своите наематели, докато в Париж и Единбург хората, които дават под наем квартири, обикновено нямат други източници за съществуване и наемът за квартирата трябва да плаща не само наема за къщата, но и целия разход на семейството. Раздел II. Неравенства, предизвиквани от европейската политика Такива са неравенствата в сумата на изгодите и неизгодите от различните приложения на труда и капитала, които липсата на което и да било от трите горепосочени условия не може да не предизвика дори там, където съществува най-пълна свобода. Но като не предоставя пълна свобода, европейската политика поражда други неравенства с много по-голямо значение. Тя прави това главно по следните три начина: първо, като ограничава конкуренцията в някои отрасли до по-малък брой хора, отколкото иначе биха били склонни да влязат в тях; второ, като я засилва в други свръх размерите, които би имала нормално; и, трето, като пречи за свободната циркулация на труд и капитал от един отрасъл в друг и от едно място в друго. I. Европейската политика поражда много важно неравенство в сумата на изгодите и неизгодите от различните приложения на труда и капитала, като ограничава конкуренцията в някои отрасли до по-малък брой хора, отколкото иначе биха били склонни да влязат в тях. Изключителните привилегии на корпорациите са главното средство, което тя използва за тази цел. Изключителната привилегия на един обособен в корпорация отрасъл неизбежно ограничава конкуренцията в града, където е обособен, до онези, които са свободни от корпорацията. Чиракуването в града при надлежно оправомощен майстор обикновено е необходимо условие за придобиването на тази свобода от корпорацията. Местните правила на корпорацията понякога определят броя на чираците, които един майстор може да има, и почти винаги броя на годините, които всеки чирак е длъжен да служи. Целта и на двете правила е да се ограничи конкуренцията до много по-малък брой хора, които иначе била били склонни да се отдадат на това занятие. Ограничаването на броя на чираците я ограничава непосредствено. Дългият срок на чиракуването я ограничава 100 косвено, но не по-малко ефикасно, тъй като увеличава разходите за обучение. В Шефилд по силата на един местен закон на корпорацията никой майстор не може да има повече от един чирак. В Норфолк и Норич никой майстор-тъкач не може да има повече от двама чираци под страх от глоба в размер на 5 ф. ст. месечно в полза на короната. Никой майстор-шапкар не може да има повече от двама чираци където и да било в Англия или в английските колонии под страх от глоба в размер на 5 ф. ст. месечно – половината в полза на короната, а другата половина в полза на този, който е подал жалба в съда. И двете разпоредби, макар и да са потвърдени с официален закон на кралството, са продиктувани очевидно от същия корпоративен дух, който е довел до местния закон в Шефилд. Не бе минала и една година от обособяването на тъкачите на коприна в Лондон в корпорация, и те издадоха разпоредба, която не позволява на никой майстор да има повече от двама чираци. Нужен бе специален акт на парламента, за да бъде отменена тази разпоредба. Седем години е бил, изглежда, някога в цяла Европа обичайният срок на чиракуването в повечето обособени в корпорации отрасли. Всички подобни корпорации се наричали в старо време университети, което всъщност е съответното латинско название за всяка общност. Университет на ковачите, университет на шивачите и т. н. са изрази, които срещаме обикновено в старите харти на древните градове. Когато специфичните корпорации, които сега се наричат университети в същинския смисъл на думата, били учредени за пръв път, необходимият срок на обучение за получаване степента на магистър по хуманитарните науки бил очевидно съобразен със срока на чиракуването в обикновените занаяти, чиито обединения имали много по-стар произход. Както седемгодишна работа при надлежно оправомощен майстор била необходимо условие, за да може едно лице да получи званието майстор и само да има чираци в обикновен занаят, така седемгодишно обучение при надлежно оправомощен магистър било необходимо условие за да стане едно лице магистър, учител или доктор (думи, които в старо време били синоними) в свободните професии и да има ученици или чираци (думи, които първоначално също били синоними), които да учат при него. Със закон от 5-ата година от царуването на Елизабета, наричан обикновено статут за чиракуването, било постановено, че никой не може да упражнява в бъдеще какъвто и да било занаят или професия, упражнявани по онова време в Англия, ако не е практикувал предварително поне седем години, така че това, което преди е било частни правила на много отделни корпорации, станало в Англия всеобщ държавен закон за всички занаяти, упражнявани в пазарни центрове. Защото макар изразите на статута да са много общи и да подразбирали очевидно цялото кралство, чрез тълкуване действието му било ограничено до пазарните центрове, а за селата се приемало, че едно лице може да упражнява няколко различни занаята, макар и да не е чиракувало седем години във всеки от тях, тъй като, от една страна, тези занаяти били необходими за удобството на жителите, а, от друга, броят на хората често бил недостатъчен, за да осигури отделен майстор за всеки занаят. Пак чрез стриктно тълкуване на статута действието му било ограничено до онези занаяти, които били установени в Англия до 5-ата година от царуването на Елизабета, и никога не било разпростряно върху онези, които били въведени по-късно. Това ограничение довело до някои несъобразности, които, разглеждани като официални разпоредби, изглеждат крайно глупави. Било постановено например, че един майстор на карети не може нито сам да прави своите колела, нито да използва за тази цел труда на надничар, а трябва да ги купува от майстор-колар, защото последният занаят бил 101 упражняван в Англия преди 5-ата година от царуването на Елизабета. Но един майсторколар, макар и никога да не е чиракувал при майстор на карети, можел сам да прави карети или да използва за тази цел труда на надничар, понеже занаятът на майстора на карети не попадал под действието на статута, тъй като не бил упражняван в Англия по времето на неговото издаване. Много от манифактурите в Манчестър, Бирмингам и Уулвърхямптън не попадат по тази причина под действието на статута, тъй като не са били упражнявани в Англия преди 5-ата година от царуването на Елизабета. Във Франция продължителността на чиракуването е различна в различните градове и за различните занаяти. В Париж срокът, който се изисква за много от тях, е 5 години. Но преди дадено лице да получи правото да упражнява занаята като майстор, то трябва – в много от тях – да служи още 5 години като калфа. През това време то се нарича съдружник на своя майстор, а самият срок – съдружие. В Шотландия няма всеобщ закон, който да регулира генерално срока на чиракуването. Срокът е различен в различните корпорации. Когато е дълъг, част от него може обикновено да се откупи с малка сума. Освен това и в повечето градове с много малка сума може да се откупи свободата от всяка корпорация. Тъкачите на ленени и конопени платове – главните производства в страната, както и всички други спомагателни занаятчии като майсторите на колела, макари и пр. могат да упражняват своя занаят във всеки град с корпоративна организация, без да плащат каквато и да било глоба. Във всички градове с корпоративна организация всички лица имат правото да продават месо в определен от закона ден на седмицата. Нормалният срок на чиракуването в Шотландия е три години дори в някои много тънки занаяти. Изобщо не познавам друга страна в Европа, в която корпоративните закони да са толкова малко притеснителни. Собствеността, която всеки човек притежава под формата на личния си труд, е както първоначалният източник на всяка друга собственост, така и най-свещената и неприкосновена собственост. Имуществото на един беден човек е в силата и сръчността на ръцете му и да му се пречи да използва тази сила и сръчност по начин, който той смята за подходящ, стига да не вреди на своите ближни, означава открито нарушение на тази най-свещена собственост. Това представлява явно посегателство върху законната свобода както на работника, така и на онези, които биха били склонни да прилагат труда му. То пречи на първия да работи това, което смята за подходящо, а на вторите – да прилагат труда на онези, които смятат за подходящи. Преценката дали един работник е подходящ за дадена работа може спокойно да бъде предоставена на усмотрението на работодателите, чиито интереси това най-много засяга. Прекалената загриженост на законодателя да не би те да прилагат труда на неподходящи лица е очевидно толкова неуместна, колкото и притеснителна. Институцията на дългото чиракуване не е гаранция, че в продажба няма да постъпват често незадоволителни изделия. Това става обикновено в резултат на измама, а не на неспособност. И най-дългото чиракуване не е гаранция срещу измама. За предотвратяването на това зло са необходими други мерки. Стерлинговият щемпел върху сребърните прибори и печатите върху ленените и вълнените платове дават на купувача много по-голяма гаранция от всеки статут за чиракуването. Той гледа обикновено тях, но никога не смята за нужно да се осведомява дали работниците са чиракували седем години. Институцията на дългото чиракуване няма тенденцията да приучи младите хора на труд. Един калфа, който работи на парче, ще бъде вероятно трудолюбив, тъй като 102 получава изгода от всяко напрягане на своите сили. Един чирак ще бъде вероятно мързелив и почти винаги е мързелив, защото няма непосредствен интерес да проявява трудолюбие. В по-долните професии сладостите на труда се състоят изключително във възнаграждението за труда. Онези, които най-скоро стигат дотам да се радват на сладостите на труда, навярно най-скоро придобиват склонност и навик към труд. Един млад човек естествено придобива отвращение към труда, ако дълго време не получава изгода от него. Момчетата, които се дават за чираци от обществените благотворителни заведения, са длъжни обикновено да чиракуват по-продължителен срок и обикновено се оказват много мързеливи и негодни. Чиракуването било съвсем непознато на древните хора. Взаимните задължения на майстора и чирака заемат значително място във всеки съвременен кодекс. Римското право не говори нищо за тях. Не знам гръцка или латинска дума (смея да твърдя, че няма такава), която да изразява представата, която ние свързваме сега с думата чирак – работник, длъжен да служи в даден занаят на майстор определен брой години при условие, че майсторът ще го учи на този занаят. Дългото чиракуване е съвсем ненужно. Занаяти, които стоят много по-горе от обикновените, например часовникарството, не крият такива тайни, че да изискват дълъг срок на обучение. Наистина първооткриването на тези хубави механизми и дори на някои от инструментите, които се използват за тяхната направа, трябва несъмнено да е било плод на дълбока мисъл и продължително време и с право може да се смята за едно от най-щастливите постижения на човешката изобретателност. Но когато са напълно изобретени и добре разбрани, едва ли са нужни повече от няколко седмици, за да се обясни най-подробно на всеки млад човек как да си служи с инструментите и как да изработва механизмите. Достатъчни биха били може би и няколко дни и това сигурно е така при обикновените механически занаяти. Наистина дори при обикновените занаяти сръчността не може да се придобие без продължителна практика и опит. Но един млад човек ще практикува с много по-голямо старание и внимание, ако отначало работи като калфа, като бъде заплащан пропорционално на малкото работа, която може да свърши, и плаща на свой ред материалите, които би могъл понякога да развали поради непохватност и неопитност. По този начин обучението му би било обикновено поефикасно и винаги по-малко досадно и скъпо. Наистина майсторът би губил. Той би губил цялата работна заплата на чирака, която сега спестява цели седем години. В края на краищата би губил може би самият чирак. В занаят, който се учи лесно, той би имал повече конкуренти и работната му заплата, когато стане завършен работник, би била много по-малка, отколкото сега. Същото засилване на конкуренцията би намалило печалбата на майсторите, както и работната заплата на работниците. Биха губили всички занаяти и професии. Но би печелило обществото, защото изделията на всички занаятчии биха имали много по-ниска цена на пазара. Всички корпорации и повечето корпоративни закони са били създадени именно за да се предотврати това намаление на цената на изделията, а оттук и на работната заплата ѝ печалбата, като се ограничи свободната конкуренция, до което тя несъмнено би довела. В миналото за създаването на корпорация в много части на Европа била достатъчна властта на притежаващия общинско самоуправление град, в който тя била установявана. Наистина в Англия била нужна и кралска харта. Но този прерогатив на короната бил даден, изглежда, по-скоро за измъкване на пари от поданиците, отколкото за защита на обществената свобода от такива притеснителни монополи. Срещу заплащане на определена сума на краля хартата, изглежда, се давала обикновено веднага и когато 103 дадена категория занаятчии или търговци смятали за уместно да действуват като корпорация без харта, такива незаконни гилдии, както били наричани, не винаги били разтуряни на това основание, а били задължавани да плащат всяка година на краля определена сума за разрешението да се ползват от своите узурпирани привилегии.31 Непосредственият надзор върху всички корпорации и върху местните разпоредби, които те смятали за уместно да приемат за своето управление, принадлежал на общинската управа на града, в който те били установени, и каквото и наказание да им се налагало, то идвало не от краля, а от онази по-голяма корпорация, на която тези подчинени корпорации били само членове. Управлението на градовете с корпоративна организация се намирало напълно в ръцете на търговците и занаятчиите и всяка отделна група от тях явно имала интерес да не позволява на пазара да има излишък от техните специфични изделия, което означава всъщност да се поддържа винаги недостиг от тях на пазара. Всяка група се стремяла да установи съответни разпоредби за тази цел и при условие, че ѝ се разрешавало да стори това, била съгласна всяка друга група да има същото право. Наистина в резултат на подобни разпоредби всяка група била длъжна да купува стоките, от които се нуждаела, от всяка друга група в града малко по-скъпо, отколкото би ги купувала иначе. Но в замяна на това тя имала право да продава собствените си стоки точно толкова по-скъпо, така че се получавало танто за танто, както те казват, и в сделките между различните групи от града никоя от тях не губела от тези разпоредби. Но в сделките си със селото всички те печелели много и именно в тези сделки се състои цялата търговия, която поддържа и обогатява всеки град. Всеки град получава всичките си средства за съществуване и всички суровини за своята промишленост от селото. Той плаща за тях главно по два начина: първо, като праща обратно на селото една част от тези суровини преработени и във вид на готови изделия, при което цената на суровините се увеличава с работната заплата на работниците и с печалбата на техните майстори или непосредствени работодатели; второ, като праща на селото една част от суровия продукт и готовите изделия на други страни или на отдалечени части на същата: страна, внасяни в града, при което първоначалната цена на тези стоки също се увеличава с работната заплата на превозвачите или моряците и с печалбата на търговците, които прилагат труда им. Печалбата от първия от тези два отрасъла на търговията представлява изгодата, която градът получава от своята промишленост, а печалбата от втория – изгодата от неговата вътрешна и външна търговия. Работната заплата на работниците и печалбата на различните им работодатели образуват цялата сума на това, което се печели в двата отрасъла. Следователно всички разпоредби, които целят да увеличат тази работна заплата и печалба свръх онова, което биха били при други условия, целят всъщност да дадат възможност на града да купува с по-малко количество от своя труд продукта на по-голямо количество селски труд. Те поставят търговците и занаятчиите от града в поблагоприятно положение от земевладелците, фермерите и селскостопанските работници и нарушават онова естествено равновесие, което би съществувало иначе в търговията между тях. Целият годишен продукт на труда на обществото се разпределя всяка година между тези две различни групи от населението. Посредством тези разпоредби на жителите на града се дава по-голям дял от този продукт, отколкото би им се паднал иначе, и по-малък – на жителите на селото. 31 Вж. Madox. Firma Burgi, р. 26 etc. 104 Цената, която градът плаща всъщност за провизиите и суровините, внасяни ежегодно в него, е количеството промишлени изделия и други стоки, изнасяни годишно от него. Колкото по-скъпо се продават последните, толкова по-евтино се купуват първите. Градският труд става по-изгоден, а селският – по-малко изгоден. Че градската промишленост навсякъде в Европа е по-изгодна от селскостопанския труд, можем – без да се впускаме в много подробни изчисления – да се убедим от една много проста и очевидна констатация. Във всяка европейска страна срещаме поне сто души, които са придобили големи състояния от малки наченки на търговия и промишленост – същинските градски отрасли, срещу един, който е придобил такова състояние от онова, което е същинският селски отрасъл – добиването на суров продукт чрез подобряване и обработване на земята. Следователно промишленият труд трябва да е по-добре възнаграден, работната заплата и печалбата от капитала очевидно трябва да са по-големи в града, отколкото в селото. Но капиталът и трудът естествено търсят найизгодното приложение. Затова те естествено се стичат, доколкото могат, в града и напускат селото. Тъй като са събрани на едно място, жителите на един град могат лесно да се обединяват. Така и най-незначителните градски занаяти почти навсякъде са се обединили в корпорации и дори там, където никога не са били обединени, в тях обикновено преобладават корпоративният дух, подозрителността към чужденците, нежеланието да вземат чираци или да издават тайните на своя занаят и често ги карат да предотвратяват чрез доброволни асоциации и споразумения онази свободна конкуренция, която не могат да забранят с местни разпоредби. Занаятите, в които са заети малък брой хора, най-лесно образуват такива обединения. Половин дузина даракчии може би са нужни, за да не остават без работа хиляда предачи и тъкачи. Ако се споразумеят да не вземат чираци, те могат не само да монополизират отрасъла, но и да поставят цялото производство в пълна зависимост и по този начин да повишат цената на своя труд далеч над равнището, което отговаря на тяхната работа. Селските жители, пръснати в отдалечени места, не могат лесно да се обединяват. Те не само никога не са били обединени в корпорации, но сред тях никога не е преобладавал корпоративният дух. Чиракуването никога не е било смятано за необходимо, за да добие човек правото да се занимава със земеделие – главното занятие на селото. Но след така наречените изящни изкуства и свободните професии може би няма занятие, което да изисква толкова разнообразни знания и опит. Безбройните томове, които са написани за него на всички езици, могат да ни убедят, че при наймъдрите и най-учените нации на него никога не е било гледано като на поддаваща се лесно на усвояване работа. И ние напразно бихме се опитали да почерпим от всички тези томове онова знание за неговите различни и сложни операции, което притежава обикновено дори простият фермер, колкото и презрително да обичат да говорят понякога за него високомерните автори на някои от тях. Напротив, едва ли има обикновен механически занаят, всички операции на който да не могат да бъдат обяснени толкова подробно и ясно в една брошура от няколко страници, колкото е възможно да бъдат разяснени думи, илюстрирани с картинки. В „Историята на занаятите“, публикувана сега от Френската академия на науките, някои от тях са действително обяснени по този начин. Освен това ръководството на операции, които трябва да се изменят с всяка промяна на времето, както и с много други случайности, изисква много по-голяма съобразителност и предпазливост, отколкото ръководството на винаги едни и същи или приблизително едни и същи операции. 105 Не само занятието на фермера – общото управление на земеделските операции, но и много по-долни отрасли на селския труд изискват далеч по-голямо умение и опит от повечето механически занаяти. Човек, който работи с месинг и желязо, работи с инструменти и материал, чийто характер е неизменен или почти неизменен. Но човек, който оре земята с впряг от коне или волове, работи с инструменти и оръдия, чието здраве, сила и характер са твърде различни в различни случаи. Състоянието на материала, който той обработва, също е толкова променливо, колкото и състоянието на инструментите, с които работи. И едните, и другите изискват да се борави с тях с голяма съобразителност и предпазливост. Простият орач, макар и да се смята обикновено за образец на глупост и невежество, рядко може да бъде упрекнат в липса на съобразителност и предпазливост. Наистина той е по-малко общителен от механика, който живее в града. Гласът и езикът му са по-груби и по-трудно се разбират от онези, които не са свикнали с тях. Но неговият разум, приучен да премисля множество неща, обикновено далеч надвишава разума на механика, цялото внимание на когото от сутрин до вечер е заето обикновено с изпълнението на една или две твърде прости операции. До каква степен долните слоеве на народа в селото действително превъзхождат долните слоеве на народа в града, е добре известно на всеки, когото било работата, било любопитството са карали да общува много и с едните, и с другите. Така в Китай и Индостан положението и работната заплата на селските работници са, както се говори, по-високи от положението и работната заплата на повечето занаятчии и манифактурни работници. Те биха били такива навярно навсякъде, ако за това не пречеха корпоративните закони и корпоративният дух. Превъзходството, което градската промишленост има над земеделието навсякъде в Европа, съвсем не се дължи на корпорациите и корпоративните закони. То се поддържа от много други разпоредби. Високите мита върху чуждите манифактурни изделия и върху всички стоки, внасяни от чуждестранни търговци, преследват същата цел. Корпоративните закони дават възможност на жителите на градовете да повишават техните цени, без да се опасяват, че те ще бъдат подбити от свободната конкуренция на техните съотечественици. Споменатите разпоредби ги гарантират и срещу конкуренцията на чужденците. Повишението на цените, предизвикано от тези две причини, навсякъде се плаща в края на краищата от земевладелците, арендаторите и селските работници, които рядко са се противопоставяли срещу установяването на такива монополи. Обикновено те не са склонни, нито способни да влизат в споразумения и шумотевицата и софистиката на търговците и промишлениците лесно ги убеждават, че частният интерес на една, и то второстепенна част от обществото е всеобщ интерес на цялата общност. Във Великобритания превъзходството на градската промишленост над земеделието някога е било, изглежда, много по-голямо, отколкото сега. Работната заплата за селски труд се приближава повече до работната заплата за промишлен труд, а печалбата от капитала, вложен в земеделието – до печалбата от търговски и промишлен капитал, в сравнение с миналия век или с началото на настоящия. Тази промяна може да се смята за необходимо, макар и твърде късно следствие на извънредното насърчение, което се дава на градската промишленост. Натрупаният в градовете капитал става с течение на времето толкова голям, че не може да се прилага повече с предишната печалба в онзи отрасъл на промишлеността, който е специфичен за тях. Този отрасъл има своите предели като всеки друг и нарастването на капитала, засилвайки конкуренцията, по необходимост намалява печалбата. Намалението на печалбата в градовете води към 106 отлив на капитал в селото, където, създавайки ново търсене на селски труд, той по необходимост повишава неговата работна заплата. След това той се разпростира, ако мога така да се изразя, върху лицето на земята и чрез влагане в земеделието бива отчасти върнат на селото, за сметка на което до голяма степен е бил натрупан първоначално в града. По-долу ще се опитам да покажа, че навсякъде в Европа най-големият напредък на селото се е дължал на такъв приток на капитал, натрупан първоначално в градовете, и същевременно да докажа, че макар някои страни да са достигнали в резултат на това развитие значителна степен на богатство, то по необходимост е само по себе си бавно, несигурно, изложено на смущения и прекъсвания от безброй случайности и във всяко отношение противоречи на предписанията на природата и разума. В третата и четвъртата книга на това изследване ще се опитам, доколкото мога пълно и понятно, да изясня интересите, предразсъдъците, законите и обичаите, които са дали повод за това развитие. Хората от един и същ занаят рядко се срещат дори за веселие и развлечение, без разговорът им да завърши със заговор против публиката или с някакъв план за повишаване на цените. Невъзможно е наистина да се забранят такива срещи със закон, който да може да се изпълнява или да е съвместим със свободата и справедливостта. Но макар законът да не може да попречи на хората от един и същ занаят да се срещат понякога, той все пак не трябва да прави нищо за улесняването на такива срещи и още по-малко да ги прави необходими. Една разпоредба, която задължава всички хора от един и същ занаят от даден град да вписват имената и адресите си в публичен регистър, улеснява подобни срещи. Тя свързва индивиди, които иначе никога не биха се познавали, и дава на всеки човек от занаята указание къде да намери всеки друг от същия занаят. Разпоредба, която дава на хората от един и същ занаят правото да се облагат, за да осигуряват своите бедни, своите болни, своите вдовици и сираци, може също да направи такива срещи необходими. Една корпорация прави такива събрания необходими, а решението на мнозинството – задължително за всички. При свободна търговия ефективно сдружение може да бъде учредено само с единодушното съгласие на всички търговци и то може да трае дотогава, докато отделните членове не променят решението си. Мнозинството на корпорацията може да приеме местни наредби със съответни наказания, които ще ограничат конкуренцията по-ефикасно и по-трайно от каквото и да било доброволно споразумение. Твърдението, че корпорациите са необходими за по-доброто управление на занаята, е лишено от основания. Действителното и ефективно наказание, което се налага на един работник, е не наказанието на неговата корпорация, а на неговите клиенти. Само страхът да не ги загуби го възпира от измами и изправя неговата небрежност. Една изключителна корпорация по необходимост отслабя това наказание. Тогава трябва да се прибягва до услугите на определена група работници, все едно дали работят добре или зле. Именно по тази причина в много големи градове с корпоративна организация не могат да се намерят свестни работници дори в някои от най-необходимите занаяти. Ако искате работата ви да бъде сносно извършена, това трябва да стане в предградията, където работниците, нямайки изключителна привилегия, зависят само от своята репутация, и след това трябва да я внесете тайно в града, както намерите за добре. По този начин именно европейската политика, ограничавайки конкуренцията в някои отрасли до по-малък брой хора, отколкото биха били склонни иначе да влязат в тях, води до твърде важно неравенство в сумата на изгодите и неизгодите от различните 107 приложения на труда и капитала. II. Като засилва конкуренцията в някои отрасли свръх размерите, които тя би имала нормално, европейската политика води до друго неравенство от противоположно естество в сумата на изгодите и неизгодите от различните приложения на труда и капитала. Смятало се е за толкова важно съответен брой млади хора да бъдат обучени на определени професии, че понякога държавата, понякога и благочестието на частни дарители учредявали за тази цел много пенсии, стипендии, изложби и т. н., които са привличали в тези професии много повече хора, отколкото биха се насочили иначе към тях. Във всички християнски страни обучението на по-голямата част от духовниците се плаща според мен по този начин. Много малко от тях се обучават изцяло за своя сметка. Поради това дългото, досадно и скъпо обучение на онези, които се учат за своя сметка, не винаги им осигурява подходящо възнаграждение, защото църквата е препълнена с хора, които, за да получат работа, са готови да приемат много по-малко възнаграждение от онова, на което такова обучение би им давало иначе право. По този начин конкуренцията между бедните лишава от възнаграждение богатите. Нередно би било, разбира се, да се сравнява помощникът на енорийския свещеник или капеланът с калфа в обикновен занаят. Но напълно може да се смята, че заплатата им има същия характер, както и работната заплата на един калфа. Всички те биват заплащани за тяхната работа съгласно договора, който са сключили със съответните вишестоящи. До средата на XIV век 5 мерки, съдържащи приблизително толкова сребро, колкото 10 ф. ст. от нашата сегашна монета, били в Англия обичайната заплата на енорийски свещеник или на неговия помощник, както тя е определена с постановления на няколко различни национални църковни събора. В същия период 4 пенса на ден, съдържащи същото количество сребро, колкото 1 шилинг от нашата сегашна монета, била определената надница на майстор зидар, а 3 пенса на ден, равни на 9 пенса от нашата сегашна монета – надницата на зидарски калфа.32 Следователно работната заплата на тези работници при предположение, че са били постоянно заети, е била много по-висока от работната заплата на помощник-енорийски свещеник. Работната заплата на майстор зидар при предположение, че е бил без работа една трета от годината, би била напълно равна на заплатата на помощник-енорийски свещеник. Със закон, издаден в 12-ата година от царуването на кралица Ана, гл. 12, било обявено, че „тъй като по липсата на достатъчна издръжка и насърчение за помощник-енорийските свещеници в много енории не могат да бъдат назначени такива, епископът се упълномощава да установява със свой подпис и печат достатъчно определено възнаграждение или сума, не по-голяма от 50 и не помалка от 20 ф. ст. годишно“. 40 ф. ст. годишно се смятат сега за много добро възнаграждение за помощник-енорийски свещеник, но въпреки този акт на парламента в немалко енории той е под 20 ф. ст. годишно. В Лондон има обущарски калфи, които изкарват 40 ф. ст. годишно, и там едва ли може да се намери трудолюбив работник от която и да било професия, който да не изкарва над 20 ф. ст. Наистина последната сума не надвишава онова, което простите работници често изкарват в много селски енории. Всеки път, когато законът се е опитвал да регулира работната заплата на работниците, това винаги е целяло по-скоро да я понижи, отколкото да я повиши. Но законът неведнъж се е опитвал да повиши работната заплата на помощник-енорийските 32 Вж. работническия закон, издаден в 25-ата година от царуването на Едуард III. 108 свещеници и в интерес на достойнството на църквата да задължи енорийските пастори да им дават повече от мизерната издръжка, която те самите биха били готови да приемат. И в двата случая законът, изглежда, еднакво не давал резултат и не можел да повиши работната заплата на помощник-енорийските свещеници или да понижи работната заплата на работниците в желаната степен, защото не можел да попречи на първите охотно да приемат по-малко от законното възнаграждение поради бедното им положение и големия брой конкуренти, а на вторите – да получават повече поради противоположната конкуренция между онези, които разчитали да извлекат печалба или удоволствие от прилагането на техния труд. Големите бенефиции и другите духовни санове поддържат достойнството на църквата въпреки скромното положение на някои от нейните низши членове. При това уважението, с което се ползва тяхната професия, обезщетява до известна степен дори последните за скромното им парично възнаграждение. В Англия и във всички римокатолически страни изгодите, предоставяни от духовно звание, са в действителност много по-големи, отколкото е необходимо. Примерът на шотландската, женевската и някои други протестантски църкви ни убеждава, че при такава уважавана професия, обучението за която е толкова лесно, перспективите за много по-умерени бенефиции привличат достатъчно брой образовани, благоприличия и порядъчни хора към свещеническия сан. Ако в професии, при които няма бенефиции, като тези на адвокатите и лекарите, еднакъв дял хора се обучават за обществена сметка, конкуренцията скоро ще бъде толкова голяма, че ще понижи твърде много паричното им възнаграждение. Тогава никой не би имал интерес да учи сина си на която и да било от тези професии за своя сметка. Тези професии биха били всецяло предоставени на лица, които са били обучени от обществени благотворителни заведения и които поради своята многочисленост и бедност биха били принудени да. се задоволяват с твърде мизерно възнаграждение, което би довело до пълния упадък на уважаваните сега професии на адвокатите и лекарите. Онази съвсем непреуспяваща категория хора, които се наричат обикновено учени и писатели, се намира горе-долу в положението, в което биха изпаднали вероятно адвокатите и лекарите при горното предположение. В цяла Европа повечето от тях са били подготвяни за църквата, но по различни причини са били възпрепятствувани да приемат духовен сан. Следователно те са били обучени обикновено за обществена сметка и броят им навсякъде е толкова голям, че цената на техния труд е сведена обикновено до твърде незначително възнаграждение. Преди изобретяването на книгопечатането единственото занятие, с което един учен или писател е можел да направи нещо от своя талант, било професията на публичен или частен учител или преподаването на други хора на любопитните и полезни знания, които той сам е придобил. И това несъмнено е все още по-почетно, по полезно и, общо взето, дори по-доходно занятие от професията на пишещ за книгоиздател, която възникна след появата на книгопечатането. Продължителните занимания, талантът, знанията и прилежанието, необходими за подготовката на изтъкнат учител, са наймалкото равни на това, което е необходимо за най-добре практикуващите адвокати и лекари. Но обичайното възнаграждение на изтъкнат учител далеч не отговаря на възнаграждението на адвокат или лекар, защото учителската професия гъмжи от бедни хора, които са получили подготовката си за обществена сметка, докато в адвокатската и лекарската професия има много малко лица, които не са получили образованието си 109 за своя сметка. Но колкото и малко да изглежда обичайното възнаграждение на публичните и частните учители, то несъмнено би било по-малко, отколкото е, ако не беше премахната конкуренцията на онези още по-бедни учени и писатели, които пишат, за да се препитават. Преди изобретяването на книгопечатането понятията студент и просяк са били, изглежда, почти синоними. Преди това време ректорите на университетите често са давали, изглежда, на своите студенти позволително да просят. В стари времена, преди учредяването на подобни благотворителни заведения за подготовката на бедни хора за хуманитарните професии, възнаграждението на изтъкнатите учители е било, изглежда, много по-значително. В своя така наречен трактат против софистите Изократ упреква тогавашните учители в непоследователност. „Те дават най-щедри обещания на своите ученици – казва той – и се заемат да ги учат да бъдат мъдри, щастливи и справедливи и срещу толкова важна работа уговарят нищожното възнаграждение от 4-5 мини. Онези, които учат на мъдрост – продължава той, – несъмнено трябва сами да бъдат мъдри, но ако някой се спазарява на такава цена, той би трябвало да бъде обявен за явно луд.“ Изократ положително не преувеличава тук възнаграждението и ние можем да бъдем сигурни, че то не е било по-малко, отколкото той го посочва. 4 мини се равнявали на 13 ф. ст., 6 шилинга и 8 пенса, а 5 мини – на 16 ф. ст., 14 шилинга и 4 пенса. Така че нещо горе-долу колкото по-голямата от тези две суми трябва да е било по онова време обичайното възнаграждение на най-изтъкнатите учители в Атина. Сам Изократ искал от всеки ученик по 10 мини, или 33 ф. ст., 6 шилинга и 8 пенса. Когато преподавал в Атина, той имал 100 ученици. Според мен това е бил броят на учениците, които той обучавал едновременно или които са слушали това, което сега бихме нарекли курс от лекции, брой, който няма да се стори необикновен за толкова голям град и толкова прочут учител, който освен това преподавал по онова време най-модната от всички науки – реторика. Следователно той трябва да е изкарвал от всеки курс лекции 1000 мини, или 3333 ф. ст., 6 шилинга и 8 пенса. Така че, както казва Плутарх на друго място, 1000 мини са били неговият дидактрон, или обичайната цена за преподаване. Много други изтъкнати учители по онова време са придобили, изглежда, големи състояния. Горгий подарил на храма в Делфи собствената си статуя от чисто злато. Не трябва, мисля, да предполагаме, че тя е била в естествена величина. Животът, който той водел, както и животът на Хипий и Протагор, двама други прочути учители от онова време, е представен от Платон като разкошен и стигащ дори до показност. За самия Платон се говори, че живеел в доста голям разкош. След като свършил работата си като възпитател на Александър и бил, както всички твърдят, найщедро възнаграден от него и от баща му Филип, той все пак сметнал за изгодно да се върне в Атина, за да възобнови преподаването в своята школа. Преподавателите на науки вероятно са били по онова време по-малобройни, отколкото един или два века покъсно, когато конкуренцията, изглежда, понижила малко както цената на техния труд, така и уважението към тяхната личност. Но най-прочутите от тях, изглежда, се ползвали винаги с далеч по-голямо уважение от който и да било представител на същата професия понастоящем. Атиняните изпратили Карнеад от школата на Платон и стоика Диоген с официална мисия в Рим и макар техният град тогава да бил загубил вече предишното си величие, той все още бил независима и значителна република. При това Карнеад бил по рождение вавилонянин и тъй като никога не е имало народ, който по-неохотно да е допускал чужденци на обществени длъжности от атиняните, уважението им към него трябва да е било много голямо. Това неравенство е, общо взето, може би повече изгодно, отколкото вредно за 110 обществото. То може малко да принизява професията на един публичен учител, но евтиното научно образование несъмнено е предимство, което далеч компенсира това незначително неудобство. При това обществото би могло да извлича още по-голяма облага от него, ако устройството на онези училища и колежи, в които то се провежда, беше по-разумно, отколкото е понастоящем в по-голямата част от Европа. III. Като пречи за свободната циркулация на труд и капитал от един отрасъл в друг и от едно място в друго, европейската политика поражда в някои случаи твърде неудобно неравенство в сумата на изгодите и неизгодите от техните различни приложения. Статутът за чиракуването пречи на свободната циркулация на труда от един отрасъл в друг дори в едно и също място. Изключителните привилегии на корпорациите пречат на свободната циркулация на труда от едно място в друго дори в един и същ отрасъл. Често се случва работниците в едно производство да получават висока работна заплата, а работниците в друго да са принудени да се задоволяват с толкова, колкото да преживяват. Първото прогресира и затова в него съществува постоянно търсене на нови работни ръце; второто се намира в упадък и излишъкът на работни ръце непрекъснато расте. Тези две производства могат да се намират понякога в един и същ град, а понякога в една и съща област, без да могат да си оказват взаимно и най-малката помощ. Статутът за чиракуването може да пречи за това в единия случай, а в другия освен този статут пречи и една затворена корпорация. В много различни производства обаче операциите са толкова сходни, че работниците лесно биха могли да сменят професиите си, ако не им пречеха тези глупави закони. Занаятите на тъкача на едноцветен ленен плат и на тъкача на едноцветна коприна например са почти напълно еднакви. Занаятът на тъкача на едноцветен вълнен плат е малко по-различен, но разликата е толкова незначителна, че тъкачът на ленен плат или тъкачът на коприна може да стане сносен работник в това производство за няколко дни. Следователно, ако едно от тези три главни производства запада, работниците могат да намерят средство за прехрана в едно от другите две, които са в по-цветущо положение, и работната им заплата нито ще се повиши прекомерно в процъфтяващото производство, нито ще падне прекомерно в западащото. Наистина производството на ленени платове в Англия по силата на специален статут е открито за всички, но тъй като не е много разпространено в по-голямата част от страната, не може да служи като всеобщо средство за препитание на работниците от другите западащи производства, които навсякъде, където статутът за чиракуването е в сила, нямат друг избор, освен да бъдат издържани от енорията или да работят като прости работници, за което поради своите навици са много по-зле подготвени, отколкото за всяко друго производство, приличащо горе-долу на тяхното. Затова те обикновено предпочитат да бъдат издържани от енорията. Всичко, което пречи на свободната циркулация на труда от един отрасъл в друг, пречи и на циркулацията на капитала, защото количеството капитал, което може да бъде вложено в даден отрасъл, зависи твърде много от количеството труд, което може да бъде приложено в него. Но корпоративните закони пречат по-малко на свободната циркулация на капитала от едно място в друго, отколкото на свободната циркулация на труда. Един богат търговец навсякъде може много по-лесно да получи правото да търгува в град с корпоративна организация, отколкото беден занаятчия да получи правото да работи в него. Пречките, които корпоративните закони създават за свободната циркулация на труда, 111 са според мен общи за цяла Европа. Пречките, които създават в това отношение законите за бедните, са, доколкото ми е известно, специфични за Англия. Те се състоят в трудността, с която един беден човек може да получи жителство или дори разрешение да упражнява своето занятие в друга енория освен в онази, към която принадлежи. Корпоративните закони пречат на свободната циркулация само на труда на занаятчиите и манифактурните работници. Трудното получаване на жителство пречи дори на свободната циркулация на прост труд. Не би било излишно да разясним до известна степен възникването, развитието и сегашното състояние на тази бъркотия, може би найголямата в английската политика. Когато вследствие на премахването на манастирите бедните били лишени от благотворителността на тези религиозни заведения, след редица безуспешни опити да им се помогне със закон, издаден в 43-тата година от царуването на Елизабета, гл. 2, било постановено, че всяка енория е длъжна да се грижи :за своите бедни и че всяка година трябва да се назначават църковни надзиратели за подпомагане на бедните, които заедно с църковните настоятели трябва да събират чрез облагане на жителите на енорията установените за тази цел суми. По силата на този закон всяка енория била неотменно задължена да се грижи за своите бедни. Затова доста голяма важност придобил въпросът, кой трябва да се смята за беден в дадена енория. След известни колебания този въпрос бил най-после решен със закони, издадени в 13-ата и 14-ата година от царуването на Чарлз II, когато било постановено, че 40 дни непрекъснато пребиваване в дадена енория дава на всяко лице право на жителство в нея, но че в рамките на този срок двамата мирови съдии имат право по оплакване, направено от църковните настоятели или от църковните надзиратели за подпомагане на бедните, да изселят всеки нов жител в енорията, където е имал последното си законно местожителство, освен ако той държи под наем жилище за 10 ф. ст. годишно или може да даде такава гаранция, че няма да тежи на енорията, в която живее в момента, каквато споменатите съдии биха сметнали за достатъчна. Говори се, че този закон довел до някои измами, тъй като енорийските служители понякога давали подкуп на своите бедни да се преселят тайно в друга енория и като се крият 40 дни, да придобият там жителство, за да не тежат на енорията, към която всъщност принадлежали. Затова със закон, издаден в 1-вата година от царуването на Джеймс II, било постановено, че четиридесетдневното непрекъснато пребиваване на едно лице, необходимо за придобиване на жителство, трябва да се смята само от момента, в който то връчи писмено известие за своя адрес и за броя на членовете на своето семейство на един от църковните настоятели или надзирателите за подпомагане на бедните в енорията, в която е дошло да живее. Но енорийските служители, както изглежда, не винаги се отнасяли по-честно към собствената си енория, отколкото към другите енории, и понякога си затваряли очите за такива неканени пришълци, тъй като след получаване на известието не предприемали надлежни стъпки по този повод. Затова, тъй като се предполагало, че всеки жител на енорията има интерес да попречи в максимална степен за обременяването ѝ с такива пришълци, по-късно със закон, издаден в 3-тата година от царуването на Вилхелм III, било постановено, че четиридесетдневното пребиваване трябва да се смята само от оповестяването на въпросното писмено известие в неделен ден в черквата след богослужението. „В края на краищата – казва д-р Бърн – този вид жителство в резултат на непрекъснато четиридесетдневно пребиваване след оповестяването на писменото 112 известие се придобива много рядко и целта на наредбите е не толкова да осигурят нови заселвания, колкото да избягнат такива от страна на лица, които идват тайно в енорията, защото връчването на известието само кара енорията да ги изсели. Но ако положението на едно лице е такова, че е съмнително дали може да бъде изселено или не, с връчването на известието то ще принуди енорията или да му позволи да. се засели, като го търпи четиридесет дни, или да оспори правото му, като го изсели.“ Следователно този статут направил почти невъзможно за един беден човек да придобие ново жителство по стария начин – чрез четиридесетдневно пребиваване. Но за да не изглежда, че той абсолютно забранява на обикновените хора от една енория да се установят безопасно в друга, той определил четири други начина за придобиване на жителство без връчване или оповестяване на известие. Първият начин бил чрез; облагане на кандидата за жител с енорийски данъци и тяхното плащане; вторият – чрез избирането му на енорийска длъжност и изпълняването ѝ в продължение на една година; третият – чрез чиракуване в енорията; четвъртият – чрез наемане на работа в енорията за една година и непрекъснатото ѝ изпълнение през цялото това време. Придобиването на жителство по един от първите два начина е възможно само с публичен акт на цялата енория, която много добре съзнава последиците от допускането на пришълец, който живее само от своя труд, чрез облагането му с енорийски данъци или чрез избирането му на енорийска длъжност. Никой женен мъж не може да придобие жителство по един от последните два начина. Един чирак едва ли е изобщо женен и статутът изрично постановява, че никой женен слуга не може да придобие жителство, като бъде нает на работа за една година. Главният резултат от придобиването на жителства чрез наемане като слуга било отмирането до голяма степен на стария обичай да се наема за една година, който преди бил толкова разпространен в Англия, че дори сега, ако не е уговорен специален срок, законът предполага, че всеки слуга е нает за една година. Но господарите не винаги желаят да дадат на своите слуги жителство, като ги наемат по този начин, и слугите не винаги желаят да бъдат наемани така, защото, тъй като всяко последно жителство анулира всички предишни, те могат да загубят първоначалното си жителство в местата, където са родени и където живеят техните родители и роднини. Очевидно никой самостоятелен майстор, работник или занаятчия не можел да придобие жителство чрез чиракуване или чрез постъпване като слуга. Затова когато едно лице отидело да работи в нова енория, то можело да бъде изселено – колкото и здраво и трудолюбиво да било – по прищявката на всеки църковен настоятел или църковен надзирател за подпомагане на бедните, освен ако държало под наем жилище за 10 ф. ст. годишно – нещо невъзможно за човек, който живее само от своя труд, или можело да даде такава гаранция, че няма да тежи на енорията, каквато двамата мирови съдии биха сметнали за достатъчна. Определянето на размера на гаранцията било предоставено напълно на тяхното усмотрение, но те не можели да искат по-малка от 30 ф. ст. гаранция, тъй като било постановено, че покупката дори на недвижим имот на стойност под 30 ф. ст. не дава жителство на купувача като недостатъчна да гарантира, че той няма да стане бреме за енорията. Но това е гаранция, която едва ли може да даде човек, живеещ от своя труд, а често се искало по-голяма гаранция. С цел да бъде възстановена до известна степен онази свободна циркулация на труда, която тези различни статути почти напълно премахнали, били измислени удостоверенията. Със закони, издадени в 8-ата и 9-ата година от царуването на Вилхелм III, било постановено, че ако едно лице представи удостоверение от енорията, където е 113 имало последното си законно жителство, подписано от църковните настоятели и църковните надзиратели за подпомагане на бедните и заверено от двама мирови съдии, всяка друга енория е длъжна да го приеме и то не може да бъде изселено на основание на това, че съществува опасност да стане бреме за енорията, а само ако действително стане бреме, и тогава енорията, която е издала удостоверението, била длъжна да плати разходите за неговата издръжка и неговото изселване. А с цел да се даде най-пълна гаранция на енорията, в която идвало да се засели такова снабдено с удостоверение лице, същият статут постановявал по-нататък, че то може да придобие жителство там само чрез наемане на жилище за 10 ф. ст. годишно или чрез безплатно заемане на енорийска длъжност за една година, следователно нито чрез известие, нито чрез постъпване като слуга, нито чрез чиракуване, нито чрез плащане на енорийски данъци. Със закон, издаден в 12-ата година от царуването на кралица Ана, гл. 18, било постановено по-нататък, че нито слугите, нито чираците на такива снабдени с удостоверения лица могат да придобият жителство в енорията, където живеят по силата на такова удостоверение. Доколко това изобретение възстановило онази свободна циркулация на труда, която предшествуващите статути почти напълно премахнали, можем да съдим от следващата твърде разумна бележка на д-р Бърн: „Очевидно е – казва той, – че има различни основания да се искат удостоверения от лица, които идват да се заселят в дадено място, а именно, че лицата, които пребивават по силата на тези удостоверения, не могат да придобият жителство нито чрез чиракуване, нито чрез наемане като слуги, нито чрез връчване на известие, нито чрез плащане на енорийски данъци; че те не могат да дават жителство на своите чираци и слуги; че ако станат бреме за енорията, е напълно известно къде трябва да бъдат изселени, при което на енорията следва да бъдат възстановени разходите за изселването и за издръжката им през това време; че ако заболеят и не могат да бъдат изселени, трябва да бъдат издържани от енорията, която им е издала удостоверението – всичко това нямаше да бъде така, ако те бяха без удостоверение. Същите основания ще важат съответно за енориите, които не издават удостоверения в нормални случаи, защото е много по-голям шансът, че лицата, на които са издали удостоверения, ще се върнат в тях, и то в по-лошо положение.“ Поуката от тази бележка, изглежда, е, че удостоверения трябва винаги да се искат от енорията, в която един беден човек идва да се засели, и че те много рядко трябва да се издават от енорията, която той възнамерява да напусне. „Тези удостоверения представляват дори голямо бедствие – казва същият много добре запознат с въпроса автор в своята „История на законите за бедните“ – с това, че на един енорийски служител се дава възможност да закрепости, така да се каже, един човек за цял живот, колкото и неудобно да е за него да продължава да живее в мястото, където е имал нещастието да придобие така нареченото жителство, или каквато и изгода да може да очаква от преселването си другаде“. Този акт бе отменен в 1715 година. Макар че едно удостоверение не е свидетелство за добро поведение и само потвърждава, че лицето принадлежи към енорията, към която действително принадлежи, напълно от усмотрението на енорийския служител зависи дали да го издаде, или да откаже издаването му. „Веднъж бе поискано издаването на кралска заповед – казва д-р Бърн, – за да бъдат заставени църковните настоятели и църковните надзиратели за подпомагане на бедните да подпишат удостоверение, но Върховният съд отхвърли искането като твърде странен опит.“ Твърде различната цена на труда, която срещаме в Англия на много отдалечени едно 114 от друго места, се дължи навярно на пречките, които законът за жителството създава за един беден човек, желаещ да се прехвърли на работа от една енория в друга без удостоверение. Наистина здрав и трудолюбив ерген може понякога да бъде търпян да живее без удостоверение, но човек с жена и семейство, който се опита да стори същото, в повечето енории сигурно ще бъде изселен. Ако ергенът по-късно се ожени, той обикновено също ще бъде изселен. Затова недостигът на работни ръце в една енория не може винаги да бъде покрит с техния излишък в друга, както е постоянно в Шотландия и, смятам, във всички други страни, където не съществува трудност за придобиване на жителство. В такива страни, макар и работната заплата да може понякога да се повишава малко в околностите на голям град или навсякъде, където съществува извънредно търсене на труд, и да се понижава постепенно с отдалечаването от такива места, докато се изравни с обичайната норма в страната, все пак ние никога няма да срещнем такива неочаквани и необясними различия в работната заплата, каквито често намираме в Англия, където за един беден човек в повечето случаи е по-трудно да прекоси изкуствената граница на енорията, отколкото някой ръкав на морето или хребета на високи планини – естествени граници, които понякога отделят области с твърде различна работна заплата в други страни. Изселването на човек, който не е извършил простъпка, от енорията, в която е избрал да живее, представлява очевидно нарушение на естествената свобода и справедливост. Обикновените хора в Англия обаче, тъй ревниви за своята свобода, но като обикновените хора в повечето други страни не схващащи правилно в какво се състои тя, вече повече от един век търпят това притеснение, без да намерят средство против него. Макар мислещите хора често да се оплакват от закона за жителството като обществена неправда, той никога не е бил обект на всеобщ народен протест като протеста против общите заповеди за арестуване – една несъмнено противозаконна практика, но не водеща до всеобщо притеснение. Ще се осмеля да кажа, че едва ли ще се намери в Англия беден човек на четиридесет години, който в даден момент от живота си да не се е почувствувал жестоко притеснен от този злополучен закон за жителството. Ще приключа тази дълга глава, като посоча, че макар в миналото да е било обичайно да се нормира работната заплата първо с общи закони, имащи сила за цялото кралство, а след това със специални постановления на мировите съдии във всяко отделно графство, и двата метода сега са напълно излезли от употреба. „Въз основа на повече от четиристотингодишен опит – казва д-р Бърн – време е, изглежда, да изоставим всички опити за строго регулиране на нещо, което по самата си природа изглежда неподатливо на щателно ограничение, защото ако всички лица, заети с един и същ вид работа, трябва да получават еднаква работна заплата, няма да има никакво съревнование и никакъв простор за трудолюбие и техническо умение.“ Отделни актове на парламента обаче все още се опитват понякога да регулират работната заплата в отделни отрасли и в отделни места. Така един закон от 8-ата година от царуването на Джордж III забранява под страх от строги наказания на всички майстори шивачи в Лондон и на 5 мили около него да дават, а на работниците им да приемат повече от 2 шилинга и 7 и половина пенса на ден освен в случай на обществен траур. Всеки път, когато законодателството се опитва да урежда спорове между работодатели и техните работници, негови съветници винаги са работодателите. Затова когато постановленията му са в полза на работниците, те винаги са справедливи и безпристрастни, но не винаги са справедливи, когато са в полза на работодателите. Така законът, който задължава работодателите в редица отрасли да плащат на своите 115 работници с пари, а не със стоки, е твърде справедлив и безпристрастен. Той не налага никаква действителна тежест на работодателите, а само ги задължава да плащат с пари онази стойност, която те твърдят, че плащат – но на практика не винаги са плащали – със стоки. Този закон е в полза на работниците, но законът, издаден в 8-ата година от царуването на Джордж III, е в полза на работодателите. Когато работодателите се обединяват, за да намалят работната заплата на своите работници, те обикновено сключват частно споразумение да не им дават повече от определена заплата под страх от известна глоба. Ако работниците образуват противоположно сдружение от същия вид да не приемат определена работна заплата под страх от известна глоба, законът би ги наказал твърде сурово, но ако е безпристрастен, той би третирал работодателите по същия начин. Законът, издаден в 8-ата година от царуването на Джордж III, обаче придава законна сила именно на режима, който работодателите се опитват понякога да установят с такива споразумения. Напълно основателно изглежда оплакването на работниците, че той поставя най-способните и най-трудолюбивите наравно с обикновените работници. В миналото било също нормална практика да се правят опити да се регулира печалбата на търговците чрез нормиране цените на хранителните продукти и другите стоки. Законно установената цена на хляба, доколкото знам, е единственият остатък от тази стара практика. Където съществува затворена корпорация, може би е уместно да се регулира цената на предметите от първа необходимост. Но където няма такава, конкуренцията ще я регулира много по-добре от всякакви законно установени цени. Практиката да се определя със закон цената на хляба, установена с акт, издаден в 31-ата година от царуването на Джордж II, не можела да се прилага в Шотландия поради недостатък на закона: изпълнението му зависело от длъжността на пазарен служител, каквато там не съществувала. Този недостатък, бил отстранен едва със закон, издаден в З-ата година от царуването на Джордж III. Липсата на законно установена цена довела до значително неудобство, а установяването на такава цена в малкото места, където това станало, не дало значителна изгода. Но в повечето градове на Шотландия съществува корпорация на хлебарите, която претендира за изключителни привилегии, макар те да не се съблюдават много строго. Съотношението между различните норми на работната заплата и печалбата при различните приложения на труда и капитала, изглежда, не се влияе много, както вече отбелязахме, от богатството или бедността на обществото, от това, дали то се намира в състояние на прогрес, застой или упадък. Подобни резки промени в общественото благосъстояние, макар и да въздействуват на общата норма на работната заплата и печалбата, в края на краищата трябва да им въздействуват еднакво в различните отрасли. Следователно съотношението между тях трябва да си остава същото и не може да се изменя, поне в значителен период, от подобни резки промени. 116 ГЛАВА XI. ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА Рентата, разглеждана като цената за ползването на земя, е, разбира се, най-високата, която арендаторът може да си позволи да плаща при фактическото състояние на земята. Като установява условията на арендата, земевладелецът се стреми да му остави не поголям дял от продукта от онзи, който е достатъчен да възстановява капитала, от който той набавя семената, заплаща труда и купува и поддържа добитъка и другите селскостопански оръдия, заедно с обичайната печалба от земеделски капитал в областта. Това очевидно е най-малкият дял, с който арендаторът може да се задоволи, без да губи, и земевладелецът рядко иска да му остави повече. Онази част от продукта или, което е същото, онази част от неговата цена, която надхвърля този дял, земевладелецът естествено се стреми да запази за себе си като поземлена рента, която очевидно е най-високата, която арендаторът може да си позволи да плаща при фактическото състояние на земята. Наистина понякога щедростта, а по-често невежеството на земевладелеца го карат да приема малко по-малко от този дял, а понякога, макар и по-рядко, невежеството на арендатора го кара да се задължи да плаща малко повече или да се задоволява с малко по-малко от обичайната печалба от земеделски капитал в областта. Но тази част може все още да се разглежда като естествена поземлена рента или рента, срещу която естествено се желае да бъде арендувана по-голямата част от земята. Би могло да се помисли, че поземлената рента често представлява не повече от умерена печалба или лихва от капитала, изразходван от земевладелеца за подобрения на земята. Това несъмнено може да е отчасти така в някои случаи, но само отчасти. Земевладелецът иска рента дори за земя, в която не са направени подобрения, и предполагаемата лихва или печалба от разхода за подобренията е обикновено добавка към тази първоначална рента. Освен това тези подобрения не винаги се извършват от капитала на земевладелеца, а понякога – от капитала на арендатора. Но когато арендният договор трябва да бъде възобновен, земевладелецът иска обикновено същото увеличение на рентата, сякаш всички подобрения са направени от неговия капитал. Понякога той иска рента за нещо, което изобщо не се поддава на подобрения от страна на човека. Кафявите морски водорасли са вид морска трева, която след като бъде изгорена, дава алкална сол, употребявана за производство на стъкло, сапун и за някои други цели. Те растат в някои части на Великобритания, най-вече в Шотландия, само на скали, разположени по линията на прилива и два пъти на ден покривани от морето, за чийто продукт следователно човешки труд нищо не допринася. Но земевладелецът, чието имение граничи с подобен бряг с кафяви водорасли, иска за него такава рента, каквато и за житните си ниви. Морето около Шетландските острови е особено богато на риба, която съставлява голяма част от препитанието на техните жители. Но за да се ползват от продукта на морето, те трябва да имат жилище на съседната земя. Рентата на земевладелеца е пропорционална не на това, което арендаторът може да изкара от земята, а на това, което може да изкара както от земята, така и от морето. Тя се плаща отчасти с риба и в този край срещаме един от малкото случаи, когато рентата образува част от цената на тази стока. Следователно поземлената рента, разглеждана като цена, която се плаща за 117 ползването на земята, е естествено монополна цена. Тя съвсем не е пропорционална на това, което земевладелецът е изразходвал за подобрения на земята, или на това, което може да си позволи да вземе, а на това, което арендаторът може да си позволи да даде. Само такива части от продукта на земята могат обикновено да бъдат доставени на пазара, чиято обичайна цена е достатъчна да възстанови капитала, който трябва да бъде употребен за доставянето им там, заедно с обичайната печалба. Ако обичайната цена е повече от това, превишението естествено ще отиде за поземлената рента. Ако тя не е повече, макар стоката да може да бъде доставена на пазара, тя не може да дава рента на земевладелеца. Дали цената е повече от това или не, зависи от търсенето. Има някои части от продукта на земята, чието търсене трябва винаги да бъде такова, че да осигурява по-голяма цена, отколкото е необходимо за доставянето им на пазара, а има други, чието търсене може да бъде или да не бъде такова, че да осигурява тази поголяма цена. Първите трябва винаги да дават рента на земевладелеца. Вторите понякога могат, а понякога не могат да дават рента в зависимост от различни обстоятелства. Следователно трябва да отбележим, че рентата влиза в състава на цената на стоките по различен начин в сравнение с работната заплата и печалбата. Високата или ниска работна заплата и печалба са причина за високата или ниска цена; високата или ниска рента е следствие от високата или ниска цена. Именно защото трябва да се плаща висока или ниска работна заплата и печалба, за да бъде доставена дадена стока на пазара, цената ѝ е висока или ниска, но именно защото цената ѝ е висока или ниска – доста повече, много малко повече или не повече – от това, което е достатъчно да плаща тази заплата и печалба, тя дава висока рента, ниска рента или изобщо не дава рента. Настоящата глава се дели на три части съобразно с това, че ще бъдат отделно разгледани: първо, онези части от продукта на земята, които винаги дават известна рента; второ, онези части, които понякога могат да дават, а понякога могат да не дават рента; и, трето, колебанията, които естествено се наблюдават в различни периоди на напредък в относителната стойност на тези два различни вида суров продукт, когато бъдат сравнявани помежду им и с промишлените стоки. Раздел I. За продукта на земята, който винаги дава рента Тъй като хората като всички други живи същества естествено се размножават съобразно със средствата за тяхното съществуване, винаги се наблюдава по-голямо или по-малко търсене на храна. С нея винаги може да се купи или получи в разпореждане по-голямо или по-малко количество труд и винаги може да се намери някой, който е готов да направи нещо, за да получи храна. Наистина количеството труд, което може да се купи с нея, не винаги е равно на количеството труд, което може да се издържа с нея при най-икономичното ѝ използване, поради високите заплати, които понякога се дават на труда. Но винаги може да закупи такова количество работна ръка, колкото може да поддържа, в зависимост от размера, с която видът труд обикновено се поддържа в селото. Но земята почти във всяка ситуация произвежда по-голямо количество храна от това, което е достатъчно за поддържане на целия труд, необходим за пускането му на пазара по най-либералния и щедър начин, по който този труд се е поддържал. Излишъкът също 118 винаги е повече от достатъчен, за да замени запаса, който е наел този труд, заедно с неговите печалби. Затова нещо остава винаги под формата на наем на земевладелеца. Най-пустите мочурища в Норвегия и Шотландия произвеждат някакъв вид пасища за добитък, от които млякото и умножението им винаги са повече от достатъчно, не само за поддържане на целия труд, необходим за отглеждането им, и за изплащане на обикновената печалба на земеделския стопанин или собственик на стадото или стадото, но да си позволи малко наем на наемодателя. Наемът се увеличава пропорционално на качеството на пасището. Същата тази земята не само поддържа по-голям брой добитък, но тъй като те са доведени в по-малка и компактна зона, по-малко труд става необходим, за да ги обгрижват и да събират продукция. Наемодателят печели по два начина, чрез увеличаване на продукцията и чрез намаляване на труда, който трябва да се поддържа извън него. Наемът на земята варира не само от нейното плодородие, каквато и да е продукцията му, но и от разположението ѝ, независимо от нейното плодородие. Земята в квартала на един град дава по-голям наем от земята, еднакво плодородна в отдалечена част на страната. Макар че може да не струва повече труд за отглеждането на едната от другата, винаги трябва да струва повече, за да изведе продуктите на далечната земя на пазара. Следователно, от него трябва да се поддържа по-голямо количество работна ръка, и излишъкът, от който се черпят печалбата на земеделския стопанин и наема на наемодателя, трябва да бъде намален. Но в отдалечените части на страната процентът на печалбата, както вече беше показано, като цяло е по-висок, отколкото в квартала на голям град. Следователно по-малка част от този намален излишък трябва да принадлежи на земевладелеца. Добрите пътища, канали и плавателни реки, намалявайки разходите за превоз, поставят отдалечените части на страната почти на ниво с тези в квартала на града. На база на това те са най-голямото от всички подобрения. Така се насърчават отглеждането на по-далечната земя, което винаги трябва да бъде най-обширният кръг на страната. Те са изгодни за града, като разрушават кварталното монопол. Въпреки че въвеждат някои конкурентни стоки на стария пазар, те отварят много нови пазари. Освен това монополът е голям враг на доброто управление. Като резултат, тази свободна и универсална конкуренция принуждава всички да прибягват до нея най-малкото като самозащита. Преди не повече от петдесет години някои от окръзите в Лондонския квартал подадоха петиция от Парламента срещу разширяването на пътищата към отдалечените селища на страната. Производителите от онези отдалечени окръзи, те се преструваха, със своята евтината работна ръка биха могли да продават тревата и житото си по-евтино на лондонския пазар от самите тях и по този начин биха намалили градските наемите и ще съсипят производството. Наемите им, обаче, се оказа че се повишили и оттогава се е подобрила и производителността. Една нивата с жито с умерено плодородие произвеждат много по-голямо количество храна за човека, отколкото най-добрите пасища с подобни качества. Въпреки че отглеждането му изисква много повече труд, все пак излишъкът, който остава след замяната на семето и поддържането на целия този труд, също е много по-голям. Ако един килограм месо следователно никога не е трябвало да струва повече от килограм хляб, този по-голям излишък навсякъде би имал по-голяма стойност и би представлявал по-голям фонд както за печалбата на земеделския стопанин, така и за наема на наемодателя. Изглежда това е бил универсален стимул в началните етапи на земеделието. 119 Но относителните стойности на тези два различни вида храна, хляб и месо, са много различни в различните периоди на земеделие. В грубото си начало необезпокояваните диви животни, които след това заемат далеч по-голямата част от страната, всички са оставени за добитък. Има повече месо от хляб и следователно хлябът е храната, за която има най-голяма конкуренция и която впоследствие носи най-голяма цена. В Буенос Айрес, това ни е предадено от Улоа, четири риали, 21 половин пенса, била преди четиридесет или петдесет години обикновената цена на вол, избрана от стадо двеста или триста. Той не казва нищо за цената на хляба, вероятно защото не намира нищо забележително в него. Според него вол там струва малко повече от труда да бъде хванат. Но жито никъде не може да се отгледа без значителен труд и в страна, разположена край Лаплата, която по онова време била прекият път от Европа до сребърните мини на Потози, паричната цена на труда не e можела да бъде много ниска. Друго е положението, когато земеделието се разпростира върху по-голямата част от страната. Тогава има повече хляб, отколкото месо. Търсенето променя направлението си и цената на месото става по-голяма от цената на хляба. Освен това в резултат на разширяването на земеделието пущинаците стават недостатъчни да задоволяват търсенето на месо. Голяма част от обработваната земя трябва да се използва за отглеждане и угояване на добитъка, чиято цена трябва поради това да бъде достатъчна, за да плаща не само труда, необходим за неговото гледане, но и рентата и печалбата, които земевладелецът, респективно арендаторът биха могли да получат, ако тази земя се използваше като орна. Добитъкът, отгледан на най-големите пущинаци и докаран на същия пазар, се продава съобразно с неговото тегло или качество на същата цена, както добитъкът, отгледан на най-култивираната земя. Собствениците на тези пущинаци използват това и повишават рентата от своята земя съобразно с цената на своя добитък. Преди не повече от един век на много места в планинска Шотландия месото бе също толкова евтино или по-евтино дори от хляба от овесено брашно. Обединението откри английския пазар за добитъка на планинска Шотландия. Обичайната му цена сега е три пъти по-голяма, отколкото в началото на века, а рентата на много имения в планинска Шотландия за същото време е нараснала три-четири пъти. Почти навсякъде във Великобритания един фунт най-доброкачествено месо струва сега обикновено повече от два фунта най-доброкачествен бял хляб, а в плодородни години – понякога три-четири фунта. Именно така с усъвършенствуването на обработката рентата и печалбата от необработено пасище почват да се регулират до известна степен от рентата и печалбата от това, което е обработено, а те на свой ред – от рентата и печалбата от житото. Житото е едногодишна култура. Месото е култура, която изисква 4-5 години, за да израсне. Затова, тъй като един акър земя ще произведе много по-малко количество от единия вид храна, отколкото от другия, по-малкото количество трябва да бъде компенсирано от повисоката цена. Ако то се компенсира с излишък, повече житни ниви биха били превърнати в пасища, а ако не се компенсира, част от пасищата би била превърната в житни ниви. Трябва обаче да се има предвид, че това равенство между рентата и печалбата от пасище и рентата и печалбата от житна нива, т.е. между рентата и печалбата от земя, чийто непосредствен продукт служи за храна на добитъка, и рентата и печалбата от земя, чийто непосредствен продукт служи за храна на хората, се наблюдава само по отношение на повечето култивирани земи на голяма страна. При някои специфични местни условия положението е съвсем друго и рентата и печалбата от пасище са много 120 по-големи от рентата и печалбата от житна нива. Така в околностите на голям град търсенето на мляко и фураж за конете често води – заедно с високата цена на месото – до повишаване стойността на фуража над това, което може да бъде наречено нейно естествено съотношение с цената на житото. Тази местна изгода очевидно не може да се придаде на отдалечените от града земи. Особени обстоятелства са правили понякога някои страни толкова гъсто населени, че цялата им територия, подобно на земите в околностите на голям град, е била недостатъчна да произведе сеното и житото, необходими за съществуването на техните жители. Затова земите им са били използвани главно за производство на сено, което е по-обемиста стока и не може да бъде докарано тъй лесно от голямо разстояние, а житото – храната на голямата маса на народа, било предимно внасяно от чужди страни. В такова положение се намира сега Холандия и се е намирала, изглежда, значителна част от Италия по времето на разцвета на Рим. По думите на Цицерон старият Катон казвал, че да служи за добра паша било първото и най-изгодното нещо в стопанисването на едно имение, да служи за сносна паша – второто, а за лоша паша – третото. Обработването му той поставял едва на четвърто място по отношение на полза и изгода. Действително в онази част на древна Италия, която е разположена в съседство с Рим, за обработване на земите трябва да не е съществувал никакъв стимул поради честото раздаване на жито на народа било безплатно, било на твърде ниска цена. Това жито било докарвано от завоюваните провинции, някои от които вместо да плащат данъци, били задължени да доставят на републиката една десета от своята реколта на установена цена – около 6 пенса за четвърт бушел. Ниската цена, на която това жито било раздавано на народа, трябва по необходимост да е понижила цената на житото, което било доставяно на римския пазар от Лациум или от древната територия на Рим, и да е лишило от стимул неговото отглеждане в тази; част на страната. В открита местност, чийто главен продукт е житото, добре оградено пасище често носи по-висока рента от всяка житна нива в съседство. То е удобно за изхранването на добитъка, който се използва за отглеждането на житото, и неговата висока рента се плаща в случая всъщност не от стойността на собствения му продукт, а от стойността на продукта на житните ниви, които се обработват с негова помощ. Тази висока, рента вероятно ще се понижи, ако съседните земи бъдат напълно оградени. Сегашната висока рента от оградена земя в; Шотландия се дължи, изглежда, на недостига на оградени места и ще трае навярно докато съществува този недостиг.. Изгодата от ограждането на пасище е по-голяма, отколкото от ограждането на нива. Това спестява труд за пазенето на добитъка, който при това пасе по-добре, когато овчарят или кучето му не го безпокоят. Но там, където не съществува подобна местна изгода, рентата и печалбата от житото или от обичайната растителна храна на народа трябва естествено да регулират – по отношение на земята, която е годна да я произвежда – рентата и печалбата от пасище. Ползването на изкуствени фуражи – ряпа, моркови, зеле и други подходящи за тази цел, за които е установено, че позволяват еднаква площ земя да изхранва по-голям брой добитък, отколкото при естествена трева, навярно ще намали малко превишението на цената на месото над цената на хляба, което се наблюдава в една развита страна. Това, изглежда действително е довело до този резултат и има известни основания да се смята, че поне на лондонския пазар цената на месото в съотношение с цената на хляба сега е доста по-ниска, отколкото в началото на миналия век. В приложението към биографията на принц Хенрих доктор Бърч ни е дал данни за 121 цените на месото, които този принц, е плащал обикновено. Там се казва, че четирите бута на вол, тежащ 600 фунта, му стрували обикновено 9 ф. ст. и 10 шилинга или горедолу толкова, което прави 31 шилинга и 8 пенса за 100 фунта тегло. Принц Хенрих умрял на 6 ноември 1612 г. на деветнадесет години. През март 1764 г. бе извършена парламентарна анкета за причините за високата цена на хранителните продукти по онова време. Между другите доказателства за същата цел един вирджински търговец свидетелствувал, че през март 1763 г. запасил корабите си с месо при цена 24-25 шилинга за 100 фунта тегло, което според него било нормална цена, докато в скъпата 1764 г. за същото количество месо от същото качество платил 27 шилинга. Тази висока цена в 1764 г. е обаче с 4 шилинга и 8 пенса по-ниска от обичайната цена, която плащал принц Хенрих. При това трябва да се отбележи, че само месо от най-добро качество е годно за консервиране за такова далечно плаване. Цената, която принц Хенрих плащал, възлиза на 3 4/5 пенса за 1 фунт тегло от цялото заклано животно – долнокачествените и висококачествените части, взети заедно; при тази норма висококачествените части не са можели да бъдат продавани на дребно за помалко от 4 ½-5 пенса фунта. При парламентарната анкета от 1764 г. свидетелите заявявали, че цената на висококачествените парчета от най-доброто говеждо месо била за потребителя 4-4 ½ пенса фунта, а на лошокачествените – обикновено от 7 фартинга до 21/2-23/4 пенса, и според тях тези цени били обикновено половин пени по-високи от цените, на които същият вид месо се продавал обикновено през месец март. Но дори тази висока цена е все още доста по-ниска от обичайната цена на дребно, която, както можем да предполагаме, е съществувала по времето на принц Хенрих. През първите дванадесет години на миналия век средната цена на найдоброкачествената пшеница на уиндзорския пазар била 1 ф. ст., 18 шилинга и 3 ½ пенса за четвъртина от 9 уинчестерски бушела. А през дванадесетте години, предшествуващи 1764, включително и самата 1764 г., средната цена на същото количество най-доброкачествена пшеница на същия пазар била 2 ф. ст., 1 шилинг и 9 ½ пенса. Следователно през първите дванадесет години на миналия век пшеницата е била, изглежда, доста по-евтина, а месото доста по-скъпо, отколкото през дванадесетте години, предшествуващи 1764, включително и самата 1764 година. Във всички големи страни по-голямата част от обработваемата земя се използва за производство на храна за хората или на фураж за добитъка. Рентата и печалбата от тези земи регулират рентата и печалбата от всички други обработваеми земи. Ако даден продукт дава по-малка рента и печалба, земята, на която той се отглежда, скоро би била превърната в житна нива или пасище, а ако дава по-голяма рента и печалба, известна част от земите, засети с жито или фураж, скоро би се използвала за отглеждането на този продукт. Наистина онези култури, които изискват по-големи първоначални разходи за подобрения или по-големи годишни разходи за обработка, за да бъде пригодена земята за тях, изглежда, дават обикновено: първите – по-голяма рента, вторите – по-голяма печалба от жито или фураж. Но това превишение рядко възлиза на повече от умерена лихва или компенсация за тези по-големи разходи. Рентата на земевладелеца и печалбата на арендатора от хмелна градина, овощна градина и зеленчукова градина са обикновено по-големи, отколкото от житна нива или пасище. Но за да се доведе земята до това състояние, са нужни по-големи разходи. 122 Оттук – по-голямата рента, която трябва да получава земевладелецът. Това изисква също по-грижливо и умело стопанисване. Оттук – пo-голямата печалба, която трябва да получава арендаторът. При това реколтата, поне на хмелна и овощна градина, е понесигурна. Затова нейната цена трябва не само да компенсира всички случайни загуби, но и да дава нещо като застрахователна премия. Материалното положение на градинарите, обикновено скромно и винаги умерено, може да ни убеди, че голямото им умение обикновено не се възнаграждава прекомерно. Възхитителното им изкуство се практикува за развлечение от толкова много богати хора, че онези, които го практикуват за печалба, могат да извлекат малка изгода от него, защото лицата, които трябва естествено да бъдат най-добрите им клиенти, се снабдяват сами с всичките им найценни произведения. Изгодата, която земевладелецът извлича от такива подобрения на земята, изглежда, никога не е надвишавала онова, което е било необходимо, за да компенсира първоначалните разходи, направени за тях. В древното земеделие една добре напоявана зеленчукова градина е била, изглежда – след лозето, – онази част от стопанството, от която се очаквал най-ценният продукт. Но Демокрит, който писал за земеделието преди около две хиляди години и бил смятан от древните за един от бащите на това изкуство, мислел, че не постъпват умно онези, които заграждали зеленчукова градина. Печалбата, казвал той, няма да компенсира разхода за каменна ограда, а тухлите (той имал предвид, предполагам, тухли, печени на слънце) се рушат от дъжда и зимните бури и изискват постоянен ремонт. Колумела, който привежда това мнение на Демокрит, не го оспорва, а предлага твърде икономичен начин за ограждане с жив плет от къпини и шипки, който, както казва той, от опит се оказал трайна и солидна ограда, но, изглежда, не бил общоизвестен по времето на Демокрит. Паладий приема мнението на Колумела, което преди това било препоръчано от Барон. По мнението на тези древни практици продуктът на една зеленчукова градина, изглежда, малко надвишавал онова, което било достатъчно да плати извънредната обработка и разходите за напояване, защото в южните страни в онези времена, както и сега, се смятало за нужно наличието на струя вода, която да може да бъде отведена до всяка леха на градината. Сега в по-голямата част от Европа се смята, че една зеленчукова градина не заслужава по-добра ограда от препоръчаната от Колумела. Във Великобритания и някои други северни страни пофините плодове могат да стигнат до зрелост само с помощта на стена. Затова цената им в такива страни трябва да е достатъчна, за да плати разхода за построяването и поддържането на онова, без което те не могат да бъдат добити. Стена от овощни дръвчета често огражда зеленчукова градина и последната по този начин се ползва от изгодата на ограда, която собственият ѝ продукт рядко би могъл да плати. Че лозето, посадено и обработено както трябва, е най-ценната част от стопанството, било, изглежда, безспорна максима в древното земеделие, както и в съвременното във всички лозарски страни. Но както узнаваме от Колумела, за древните италиански земеделци бил спорен въпросът, дали е изгодно да се сади ново лозе. Като истински любител на всяка изискана обработка той се изказва в полза на лозето и се опитва да покаже, сравнявайки печалбата и разходите, че то е най-изгодното подобрение. Но такива сравнения между печалбата от нововъведения и разходите за тях са обикновено твърде измамни, и то най-вече в селското стопанство. Ако действителната изгода от такива насаждения е била обикновено тъй голяма, както той си въобразявал, по това не е можело да има спор. В наши дни същият въпрос често е предмет на дискусии в лозарските страни. Наистина авторите по земеделски въпроси от тези страни, 123 любителите и привържениците на отлична обработка са, изглежда, общо взето, склонни да се изкажат заедно с Колумела в полза на лозето. Във Франция желанието на собствениците на старите лозя да попречат на насаждането на нови, изглежда, подкрепя тяхното мнение и сочи, че онези, които трябва да имат опит в това отношение, смятат, че този вид обработка в тази страна сега е по-изгоден от всеки друг. Но същевременно то, изглежда, свидетелствува за друго мнение, а именно, че тази по-голяма печалба може да трае само докато са в сила законите, които ограничават сега свободното гледане на лозя. В 1731 г. собствениците на лозя издействали кралски указ, който забранил както насаждането на нови лозя, така и възобновяването на онези от старите, чието обработване е било прекъснато за две години, без специално кралско разрешение, което се дава само след информация от губернатора на провинцията, удостоверяваща, че е изследвал земята и че тя е негодна за каквато и да било друга култура. Претекстът за този указ бил недостигът на жито и паша и свръхизобилието на вино. Но ако това свръхизобилие е било реално, то без всякакъв кралски указ е щяло да предотврати ефикасно насаждането на нови лозя, намалявайки печалбата от този вид култура под естественото ѝ съотношение с печалбата от житни ниви и пасища. Що се отнася до предполагаемия недостиг на жито, предизвикан от умножаването на лозята, никъде във Франция жито не се отглежда по-грижливо, отколкото в лозарските провинции, където земята е годна за неговото производство, например в Бургундия, Гиен и Горен Лангедок. Многочислеността на работниците, заети в единия вид култура, по необходимост поощрява другия, като осигурява готов пазар за неговия продукт. Да се намалява броят на онези, които са в състояние да плашат за него, е несъмнено най-несигурният начин да се поощрява отглеждането на жито. Това е все едно да се поощрява земеделието, като се лишава от стимул промишлеността. Следователно рентата и печалбата от онези култури, които изискват било по-големи първоначални разходи за подобрения, за да се пригоди земята за тях, било по-голям годишен разход за обработването ѝ, макар и често да надвишават значително рентата и печалбата от житна нива или пасище, все пак, когато само компенсират такива извънредни разходи, се регулират всъщност от рентата и печалбата от тези найразпространени култури. Наистина понякога количеството земя, което може да бъде пригодено за някоя специална култура, е прекалено малко, за да задоволява действителното търсене. Целият продукт може да бъде продаден на онези, които са готови да дадат малко повече от онова, което е достатъчно да плати цялата рента, работна заплата и печалба, необходими за неговото отглеждане и доставяне на пазара, съобразно с техните естествени норми или с нормите, по които те се плащат от по-голямата част от другата обработваема земя. Излишъкът от цената, който остава след покриването на целия разход за подобренията и обработването, може обикновено в този случай – и само в този случай – да не се намира в каквото и да било установено съотношение със съответния излишък от цената на житото и пашата, а може да го надвишава в почти всякаква степен и по-голямата част от това превишение отива за рентата на земевладелеца. Трябва да се има предвид, че обичайното и естествено съотношение например между рентата и печалбата от вино и рентата и печалбата от жито и паша се наблюдава само по отношение на онези лозя, които произвеждат само добро обикновено вино, каквото може да се получи почти навсякъде на всяка рохкава, чакълеста или песъчлива почва и се отличава само по своята трайност и полезност. Само с такива лозя може да конкурира обикновената земя на страната, защото с лозята от специално качество тя очевидно не 124 може. Лозата се влияе от различията в почвата повече от всяко плодно дръвче. От някоя почва тя извлича букет, какъвто никаква обработка или стопанисване не може да постигне на друга. Този букет, действителен или въображаем, е понякога специфичен за продукта на малко лозя; понякога той се среща в по-голямата част от малък окръг, а понякога в значителна част от голяма провинция. Цялото количество от такива вина, изнесено на пазара, не покрива действителното търсене или търсенето на онези, които са готови да платят цялата рента, печалба и работна заплата, необходими за тяхното произвеждане и доставяне на пазара, съобразно с обичайната норма или с нормата, по която те се плащат от обикновени лозя. Затова цялото количество може да бъде продадено на онези, които са готови да платят повече, което по необходимост повишава цената над цената на обикновеното вино. Разликата е по-голяма или по-малка според това, доколко модността и оскъдността на виното правят конкуренцията на купувачите повече или по-малко ожесточена. Така или иначе, по-голямата част от нея отива за рентата на земевладелеца. Защото макар такива лозя да се обработват обикновено погрижливо от повечето други, високата цена на виното, изглежда, е не толкова следствие, колкото причина на тази грижлива обработка. При толкова ценен продукт загубата, причинена от небрежност, е толкова голяма, че кара дори най-нехайните да бъдат внимателни. Затова малка част от тази висока цена е достатъчна да плати работната заплата за допълнителния труд, употребен за тяхното обработване, и печалбата от допълнителния капитал, който прилага този труд. Произвеждащите захар колонии, които много европейски народи притежават в Западна Индия, могат да бъдат сравнени с тези ценни лозя. Целият им продукт е недостатъчен да покрие действителното търсене на Европа и може да бъде продаден на онези, които са готови да платят повече от онова, което е достатъчно да плати цялата рента, печалба и работна заплата, необходими за произвеждането и доставянето му на пазара, съобразно с нормата, по която те се плащат обикновено от всеки друг продукт. В Кохинхина най-фината рафинирана захар се продава обикновено по 3 пиастра квинтала – около 13 шилинга и 6 пенса наши пари, както ни съобщава г-н Поавр33, който старателно е изследвал земеделието на тази страна. Един тамошен квинтал е равен на 150-200 парижки фунта, или средно на 175 парижки фунта, което свежда цената на английския центнер до около 8 шилинга, а това не прави и една четвърт от обичайната цена за нерафинираната захар, внасяна от нашите колонии, нито една шеста от цената на най-фината рафинирана захар. По-голямата част от обработваемата земя в Кохинхина се използва за производство на жито и ориз – храната на голямата част от народа. Съответните цени на житото, ориза и захарта се намират там навярно в естествено съотношение или в онова съотношение, което естествено се установява за различните култури на по-голямата част от обработваемата земя и което обезщетява земевладелеца и арендатора, доколкото може да бъде точно изчислено, за обичайните им първоначални разходи за подобрения и за годишните им разходи за обработката. Но в нашите произвеждащи захар колонии цената на захарта не се намира в такова съотношение с цената на продукта на една оризова или житна нива в Европа или Америка. Обикновено се казва, че един собственик на захарна плантация разчита, че ромът и меласата ще покрият всички разходи за обработката и че цялата му захар ще бъде чиста печалба. Ако това е вярно, защото аз не бих го твърдял, то е все едно един 33 Вж. Poivre. Voyage d’un philosophe. 125 фермер, произвеждащ жито, да разчита да покрие разходите си за неговото отглеждане с плявата и сламата, а всичкото зърно да бъде чиста печалба. Ние често виждаме търговски дружества в Лондон и други търговски градове да купуват в нашите произвеждащи захар колонии обширни земи, които разчитат да подобрят и обработват с печалба чрез пълномощници и агенти, въпреки голямото разстояние и несигурните доходи поради лошото правораздаване в тези страни. Никой няма да се опита да подобрява и обработва по същия начин най-плодородните земи на Шотландия и Ирландия или житните провинции на Северна Америка, макар че при акуратното правораздаване в тези страни биха могли да се очакват по-редовни доходи. Във Вирджиния и Мериланд отглеждането на тютюн се предпочита като по-доходно пред отглеждането на житото. Тютюн може да се отглежда изгодно в по-голямата част на Европа, но в почти цяла Европа той е станал главен предмет на облагане и се предполага, че да се събира данък от всяко отделно стопанство в страната, в което това растение може случайно да се отглежда, би било по-трудно, отколкото да се събира мито в митницата при неговия внос. Поради това отглеждането на тютюн е било крайно глупаво забранено в по-голямата част на Европа, което по необходимост дава един вид монопол на страните, в които то е разрешено. И тъй като Вирджиния и Мериланд произвеждат най-голямото количество тютюн, те широко се ползват от изгодите на този монопол, макар и с известни конкуренти. Но отглеждането на тютюн, изглежда, не е тъй изгодно, както производството на захар. Никога не съм чул тютюнева плантация да е била подобрена и обработена с капитала на търговци, които живеят във Великобритания, и от нашите колонии, отглеждащи тютюн, не се завръщат такива богати плантатори, каквито често виждаме да пристигат от нашите произвеждащи захар острови. Макар че от предпочитанието, което се дава в тези колонии на отглеждането на тютюн пред отглеждането на жито, може като че ли да се съди, че действителното търсене на тютюн от страна на Европа не е напълно задоволено, то вероятно е приблизително по-задоволено от търсенето на захар; и макар сегашната цена на тютюна да е навярно повече от достатъчна, за да плаща цялата рента, работна заплата и печалба, необходими за неговото отглеждане и доставяне на пазара, съобразно с нормата, по която те се плащат обикновено от житна нива, тя трябва да не е толкова много повече от достатъчна, както сегашната цена на захарта. Съобразно с това нашите собственици на тютюневи плантации проявиха същия страх от свръхизобилието на тютюн, който собствениците на старите лозя във Франция изпитват от свръхизобилието на вино. Със законодателен акт те ограничиха отглеждането на тютюн до 6 хиляди храста, от които се очаква да дават 1000 квинтала тютюн за всеки негър между 16 и 60 години. Освен това количество тютюн такъв негър може по тяхната сметка да обработи 4 акра царевица. При това, за да не позволят възникването на излишък на пазара, в плодородни години, както съобщава д-р Дъглас 34 (подозирам, че той е бил зле осведомен), те понякога изгаряли известно количество тютюн за всеки негър, както холандците правели с подправките. Ако такива насилствени методи са необходими, за да се поддържа сегашната цена на тютюна, по-голямата изгода от неговото отглеждане в сравнение с изгодата от житото, ако такава изобщо съществува, вероятно няма да трае дълго. По този именно начин рентата от обработваемата земя, чийто продукт служи за храна на хората, регулира рентата от по-голямата част от другата обработваема земя. Даден 34 Summary, vol. II, р. 372, 373. 126 продукт не може да дава дълго време по-малка рента, защото земята незабавно ще бъде използвана за друга култура. А ако даден продукт дава обикновено по-голяма рента, то е защото количеството земя, което може да бъде пригодено за неговото добиване, е препалено малко, за да задоволява действителното търсене. В Европа житото е главният продукт на земята, който служи непосредствено за храна на хората. Затова, с изключение на специални обстоятелства, рентата от житна нива регулира в Европа рентата от всички други обработваеми земи. Великобритания не трябва да завижда нито на лозята на Франция, нито на маслинените плантации на Италия. С изключение на специални обстоятелства, тяхната стойност се регулира от стойността на житото, по чието плодородие Великобритания не стои много по-долу от тези две страни. Ако в една страна най-разпространената и любима храна на народа се получава от растение, от което най-обикновената земя при същата или приблизително същата обработка ражда много по-голямо количество, отколкото най-плодородната земя ражда жито, рентата на земевладелеца, или излишното количество храна, което би му оставало, след като плати труда и възстанови капитала на арендатора заедно с обичайната му печалба, по необходимост би била много по-голяма. Каквато и да е нормата, по която трудът се издържа обикновено в тази страна, този голям излишък би могъл винаги да издържа по-голямо количество труд и следователно да даде възможност на земевладелеца да купи или получи в разпореждане по-голямо количество, труд. Действителната стойност на неговата рента, действителната му сила и власт и количеството предмети от първа необходимост и жизнени удобства, които би му доставял трудът на други хора, по необходимост ще бъдат по-големи. Една оризова нива произвежда много по-голямо количество храна от найплодородната житна нива. Твърди се, че нормалният продукт на един акър е две реколти годишно – от 30 до 60 бушела всяка. Макар отглеждането на ориз да изисква следователно повече труд, много по-голям излишък остава след, заплащането на целия този труд. Така че в онези отглеждащи ориз страни, където той е всеобщата и любима растителна храна на народа и където земеделците се хранят главно с него, земевладелецът получава по-голям дял от този по-голям излишък, отколкото в отглеждащите жито страни. В Каролина, където плантаторите, както и в другите британски колонии, обикновено са едновременно фермери и земевладелци и където поради това рентата се смесва с печалбата, отглеждането на ориз се оказа по-доходно от отглеждането на жито, макар нивите им да дават само една реколта годишно и макар поради широкото разпространение на европейските обичаи оризът тук да не е обичайната и любима растителна храна на народа. Една добра оризова нива е във всички годишни времена тресавище, а в едно годишно време – тресавище, покрито с вода. Тя не е годна нито за жито, нито за пасище, нито за лозе, нито за какъвто и да било друг растителен продукт, който е много полезен за хората, а земите, които са годни за тези цели, са негодни за отглеждане на ориз. Затова дори в страните, които отглеждат ориз, рентата от оризовите ниви не може да регулира рентата от другата обработваема земя, която никога не може да бъде използвана за отглеждането на тази култура. Храната, произведена от картофена нива, не отстъпва по-количество на храната, произведена от оризова нива, и значително надвишава добива от пшеничена нива. Дванадесет хиляди квинтала картофи от един акър земя не е по-голям добив от две хиляди квинтала пшеница. Наистина храната, или твърдите хранителни вещества, които 127 могат да бъдат извлечени от всяко от тези две растения, съвсем не са пропорционални на тяхното тегло поради голямото съдържание на вода в картофите. Но ако приемем, че водата образува половината тегло на това кореноплодно – един твърде голям толеранс, все още един акър картофи ще дава шест хиляди квинтала твърди хранителни вещества – три пъти повече от количеството, произведено от един акър пшеница. Един акър картофи се обработва с по-малко разходи от един акър пшеница, тъй като оставянето на земята на угар, което обикновено предшествува сеенето на пшеница, компенсира с излишък прекопаването и другата извънредна обработка, която картофите изискват. Ако това кореноплодно стане някога в някоя част на Европа обичайната и любима растителна храна на народа, подобно на ориза в някои отглеждащи ориз страни, така че да заеме същия дял от обработваемата земя, който заемат сега пшеницата и другите зърнени култури, служещи за храна на хората, същата площ обработваема земя ще изхранва много по-голям брой хора и тъй като работниците се хранят обикновено с картофи, ще остава по-голям излишък след възстановяването на целия капитал и издръжката на целия труд, зает с тяхното отглеждане. При това по-голям дял от този излишък ще принадлежи на земевладелеца. Населението ще нарасне, а рентата ще се повиши далеч над сегашното ѝ равнище. Земя, която е годна за картофи, е годна за почти всеки друг полезен зеленчук. Ако картофите заемат същия дял от обработваемата земя, какъвто заема сега житото, те ще регулират по същия начин рентата от по-голямата част от другата обработваема земя. Както са ми разказвали, в някои части на Ланкашир твърдели, че хлябът от овесено брашно е по-приятна храна за трудовите хора от пшеничния хляб, а често съм слушал същото мнение и в Шотландия. Аз обаче малко се съмнявам в неговата правилност. Простите хора в Шотландия, които се хранят с овесен хляб, обикновено не са нито толкова силни, нито толкова красиви, както същата категория хора в Англия, които се хранят с пшеничен хляб. Те нито работят така добре, нито изглеждат така добре и тъй като между светските хора в тези две страни не съществува същата разлика, опитът, изглежда, показва, че храната на простите хора в Шотландия не е тъй подходяща за човешкия организъм, както храната на същата категория хора в Англия. Но другояче стои, изглежда, работата с картофите. Говори се, че носачите, портиерите и разтоварачите на въглища в Лондон, както и онези нещастни жени, които живеят от проституция – може би най-силните мъже и най-красивите жени в британските доминиони, в мнозинството си произхождат от низшите слоеве на народа в Ирландия, които се хранят обикновено с това кореноплодно. Никоя друга храна не може да даде по-убедително доказателство за своите питателни качества или за особената си полезност за здравето на човека. Картофите трудно се съхраняват цяла година и не могат да се държат в хамбар като житото две-три години наред. Страхът, че няма да могат да бъдат продадени, преди да изгният, не е стимул за тяхното отглеждане и е може би главната пречка те да станат някой ден, подобно на житото, главната растителна храна на различните слоеве на народа в една голяма страна. 128 Раздел II. За продукта на земята, който понякога дава, а понякога не дава рента Човешката храна е, изглежда, единственият продукт на земята, който винаги по необходимост дава известна рента на земевладелеца. Другите видове продукти могат според различните обстоятелства понякога да дават, а понякога да не дават рента. След храната облеклото и жилището са двете главни потребности на човечеството. В първобитното си състояние земята може да дава материалите за облекло и жилище на много по-голям брой хора, отколкото може да храни. В култивирано състояние тя може понякога да храни по-голям брой хора, отколкото може да снабди с тези материали – поне във вида, в който те ги искат и са готови да платят за тях. Затова в първото състояние винаги има свръхизобилие от тези материали, които по тази причина често имат малка стойност или изобщо нямат стойност. Във второто състояние често съществува недостиг, който по необходимост увеличава тяхната стойност. В първото състояние голяма част от тези материали се изхвърля като безполезна, а цената на онова, което се използва, се смята за равна само на стойността на труда и на разхода за пригодяването му за ползване и затова не може да дава рента на земевладелеца. Във второто състояние всички те се използват и често съществува търсене за повече от онова, което може да се купи. Някой винаги е готов да даде за всяка част от тях повече от онова, което е достатъчно да плати разхода за доставянето им на пазара. Затова цената им винаги може да дава известна рента на земевладелеца. Първоначалният материал за облекло са били кожите на по-големи животни. Затова при ловджийските и пастирските народи, чиято храна се състои главно от месото на такива животни, всеки човек, добивайки храна, се снабдява с материал за повече дрехи, отколкото може да носи. Ако няма външна търговия, по-голямата част от тях би се изхвърляла като нещо, непритежаващо стойност. Така е било навярно с ловджийските народи на Северна Америка преди откриването на страната им от европейците, с които те разменят сега излишните си кожи срещу одеяла, огнестрелно оръжие и ракия, което им придава известна стойност. При съвременното равнище на търговията в известната ни част от света най-варварските народи, при които е установена поземлена собственост, водят според мен подобна външна търговия и намират от страна на побогатите си съседи такова търсене на всички материали за облекло, които тяхната земя произвежда и които не могат да бъдат нито преработени, нито потребени в страната им, че то повишава цената им над онова, което коства изпращането им на тези по-богати съседи. Затова те дават известна рента на земевладелеца. Когато по-голямата част от добитъка на планинска Шотландия се употребявала на място, износът на неговите кожи бил най-значителният артикул на търговията на тази страна и това, което се разменяло срещу тях, давало известна добавка към рентата от именията в планинска Шотландия. Английската вълна, която в миналото не можела да бъде нито потребена, нито преработена в страната, намирала пазар в по-богатата и по-развита тогава Фландрия и цената ѝ давала известна добавка към рентата от земята, която я произвеждала. В страни, които не са по-добре култивирани от Англия по онова време или от английска Шотландия сега и които нямат външна търговия, материалите за облекло са очевидно толкова свръхизобилни, че голяма част от тях се изхвърля като безполезна и нито една част не може да дава рента на земевладелеца. Материалите за жилище не винаги могат да се превозват на такова голямо разстояние 129 като материалите за облекло и не стават толкова лесно предмет на външна търговия. Когато са свръхизобилни в страната, която ги произвежда, те често – дори при съвременното равнище на търговията в света – нямат никаква стойност за земевладелеца. Една добра каменна кариера в околностите на Лондон би давала значителна рента. В много части на Шотландия и Уелс тя не дава никаква рента. Сухият строителен дървен материал има голяма стойност в гъсто населена и добре култивирана страна и земята, която го произвежда, дава значителна рента. Но в много части на Северна Америка земевладелецът ще бъде много благодарен на всеки, които би откарал по-голямата част от големите му дървета. В някои части на планинска Шотландия кората на дърветата е единственият продукт на гората, който при липсата на шосета и воден транспорт може да бъде изпратен на пазара. Дървеният материал се оставя да изгние на земята. Когато строителните материали са толкова свръхизобилни, частта от тях, която се използва, има само стойността на труда и на разхода за пригодяването им за тази цел. Те не дават рента на земевладелеца, който обикновено предоставя ползването им на всеки, който си направи труда да го поиска. Но търсенето на побогатите народи понякога му позволява да получава рента за тях. Павирането на улиците на Лондон даде възможност на собствениците на някои голи скали по брега на Шотландия да извличат рента от нещо, което по-рано никога не е давало рента. Горите в Норвегия и по бреговете на Балтийско море намират пазар в много части на Великобритания, какъвто не могат да намерят в собствената си страна, и затова дават известна рента на техните собственици. Страните са гъсто населени не пропорционално на броя на хората, на които техният продукт може да осигури облекло и жилище, а пропорционално на броя на хората, които той може да храни. Когато храната е осигурена, лесно могат да се намерят необходимото облекло и жилище. Но макар последните да са налице, често може да се окаже трудно да се набави храна. В някои части дори на британските доминиони това, което се нарича къща, може да бъде построено с еднодневния труд, на един човек. Найпростият вид облекло – кожите на животни, изисква малко повече труд за тяхното обработване и подготвяне за употреба. Но той не изисква много труд. При диви и варварски народи една стотна или малко повече от една стотна от труда на цяла година ще е достатъчно да им осигури толкова облекло и жилища, колкото да бъде задоволена поголямата част от народа. Останалите деветдесет и девет стотни често са само достатъчни да им осигурят храна. Но когато в резултат на подобрения и обработване на земята трудът на едно семейство може да набавя храна за две семейства, трудът на половината общество става достатъчен да набавя храна за цялото общество. Следователно другата половина или поне по-голямата част от нея може да бъде използвана за набавяне на други неща или за задоволяване на други потребности и прищевки на човечеството. Облеклото и жилището, покъщнината и така наречените тоалетни принадлежности са главните обекти на по-голямата част от тези потребности и прищевки. Богатият човек не потребява повече храна от бедния си съсед. По качество тя може да е твърде различна и нейното подбиране и приготвяне може да изисква повече труд и умение, но по количество тя е почти една и съща. Сравнете обаче обширния дворец и големия гардероб на първия с бордея и малкото дрипи на втория, и ще видите, че разликата в тяхното облекло, жилище и покъщнина е почти също тъй голяма по качество, както и по количество. Желанието за храна е ограничено у всеки човек от неголямата вместимост на човешкия стомах, но стремежът към удобства и разхубавяване на жилището, 130 облеклото, тоалетните принадлежности и покъщнината, изглежда, няма предел или определена граница. Затова онези, които разполагат с повече храна, отколкото сами могат да потребят, са винаги готови да разменят излишъка, или, което е същото, неговата цена срещу задоволяването на другия вид потребности. Това, което остава след задоволяването на ограничените потребности, отива за задоволяване на втория вид потребности, които не могат да бъдат задоволени, а изглеждат безконечни. За да си набавят храна, бедните напрягат сили да задоволят тези прищевки на богатите, а за да си я набавят по-сигурно, те си съперничат по ниската цена и съвършенството на своята работа. Броят на работниците расте с нарастването на количеството на храната или с растящото подобряване и обработване на земята и тъй като природата на тяхното занятие допуска най-голямо разделение на труда, количеството материали, което те могат да обработят, нараства в много по-голяма степен от техния брой. Оттук възниква търсене на всеки вид материали, който човешката изобретателност може да употребява било полезно, било за украса – в строителството, облеклото, тоалетните принадлежности или покъщнината, както и на изкопаеми и минерали, съдържащи се в земните недра, на скъпоценни метали и скъпоценни камъни. Следователно не само храната е първоначалният източник на рентата, но и всяка друга част от продукта на земята, която по-късно дава рента, получава тази част от своята стойност от увеличаването на производителността на труда при добиването на храна чрез подобряването и култивирането на земята. Но тези други части от продукта на земята, които по-късно дават рента, не я дават винаги. Дори в развити и култивирани страни търсенето им не винаги е такова, че да осигурява повече от онова, което е достатъчно да плати труда и да възстанови заедно е обичайната печалба капитала, който трябва да бъде изразходван за доставянето им на пазара. Дали това търсене е такова или не, зависи от различни обстоятелства. Дали една каменовъглена мина например може да дава рента, зависи отчасти от това, доколко е богата, и отчасти от нейното местоположение. За една мина от даден вид може да се каже, че е богата или бедна, според това, дали количеството руда, което може да бъде добито от нея с определено количество труд, е по-голямо или по-малко от количеството, което може да бъде добито с еднакъв разход на труд от повечето други мини от същия вид. Някои каменовъглени мини, които имат изгодно местоположение, не могат да се разработват поради тяхната бедност. Добивът не покрива разходите. Те не могат да дават нито печалба, нито рента. Има мини, добивът от които е достатъчен само да плаща труда и да възстановява вложения в тяхната разработка капитал заедно с обичайната печалба. Те дават известна печалба на предприемача, но не дават рента на земевладелеца. Те могат да се разработват изгодно само от земевладелеца, който, бидейки сам предприемач, получава обичайната печалба от капитала, влаган в тяхната разработка. Много каменовъглени мини в Шотландия се разработват по този начин и не могат да се разработват по друг. Земевладелецът не би допуснал друг да ги разработва, без да плаща известна рента, но никой не би се съгласил да плаща каквато и да било рента. Други каменовъглени мини в същата страна, макар и достатъчно богати, не могат да се разработват поради тяхното местоположение. Известно количество руда, достатъчно да покрие разходите за разработването им, би могло да бъде добито от тях с обикновеното или дори по-малко от обикновеното количество труд; но в отдалечена от брега, рядко населена и без добри пътища или воден транспорт страна това количество 131 не би могло да бъде продадено. Каменните въглища са по-малко удобно гориво от дървата. Твърди се, че те са понездравословни. Затова цената на въглищата в местата, където те се потребяват, трябва да бъде обикновено малко по-малка от цената на дървата. Цената на дървата на свой ред се изменя със състоянието на земеделието приблизително по същия начин и точно по същата причина, както и цената на добитъка. В примитивното състояние на земеделието по-голямата част от повърхността на всяка страна е покрита с гори, които тогава са само бреме без всякаква стойност за земевладелеца, който охотно би позволил на всеки да ги сече. С развитието на земеделието горите отчасти се разчистват поради увеличаването на орната земя, а отчасти: биват съсипвани от нарасналия брой на добитъка. Макар и да не се увеличава в същата степен, както житото, което е изключително постижение на човешкия труд, добитъкът все пак се умножава под грижите и закрилата на хората, които в плодородни години правят запаси, за да могат да го изхранват в неплодородни години, и през цялата година му дават по-голямо количество фураж, отколкото му осигурява некултивираната природа, а като унищожават и изтребват неговите врагове, му дават възможност да се ползва безпрепятствено от всичко, което тя дава. Когато им се позволява да бродят из горите, многобройните стада добитък не унищожават наистина старите дървета, но не дават на младите да израснат, така че за един-два века цялата гора се съсипва. Тогава недостигът на: дърва повишава тяхната цена. Те дават добра рента и земевладелецът понякога намира, че едва ли може да използва най-добрите си земи по-изгодно, отколкото за получаване на сух: дървен материал, голямата печалба от който често компенсира късните постъпления. Приблизително такова, изглежда, е сега положението на нещата в някои части на Великобритания, където е установено, че печалбата от насаждането на гора е равна на печалбата от житна нива или пасище. Изгодата, която земевладелецът извлича от насаждането на гора, никъде не може да надвиши, поне щогоде продължително време, рентата, която биха му давали последните, и в отдалечена от морето страна, която е високо култивирана, тя често няма да бъде много по-малка от тази рента. Наистина на морския бряг на развита страна, ако за гориво могат удобно да се осигуряват каменни въглища, понякога може да е по-евтино сух дървен материал за строителни нужди да се доставя от по-малко култивирани чужди страни, отколкото да се получава в страната.. В новия град Единбург, построен през последните години, няма може би и една съчка шотландски дървен материал. Каквато и да е цената на дървата, ако цената на въглищата е такава, че разходите за отопление с въглища са почти еднакви с разходите за отопление с дърва, можем да бъдем сигурни, че на такова място и при тези обстоятелства цената на въглищата е максимално висока. Тя е такава, изглежда, в някои от отдалечените от морето части на Англия, особено в Оксфордшир, където дори простите хора смесват обикновено в печките каменни въглища с дърва и където следователно разликата в цената на тези два вида гориво не може да бъде много голяма. В произвеждащи каменни въглища страни цената на въглищата навсякъде е много под това максимално равнище. Ако не е, каменните въглища не биха могли да покриват разхода за далечен превоз по суша или по вода. Би се продавало само малко количество каменни въглища, а собствениците на каменовъглени мини намират за по-изгодно да продадат голямо количество на цена, надвишаваща малко най-ниската цена, отколкото малко количество на най-високата цена. Най-богатата каменовъглена мина също регулира цената на въглищата на всички други мини в съседство с нея. Както 132 собственикът на мината, така и предприемачът, който я разработва, намират, че като продават малко по-евтино от своите съседи, могат да получават: първият – по-голяма рента, вторият – по-голяма печалба. Техните съседи скоро биват принудени да продават своите въглища на същата цена, макар че не могат толкова лесно да си позволят това и макар че то винаги намалява, а понякога и изобщо ги лишава от тяхната рента и тяхната печалба. Някои мини изобщо биват изоставяни, други не могат да дават рента и могат да се разработват само от собственика. Най-ниската цена, на която въглищата могат да се продават що-годе продължително време, е – подобно на цената на всички други стоки – цената, която е достатъчна да възстанови капитала, който трябва да бъде изразходван за доставянето им на пазара, заедно с обичайната печалба от него. Цената на каменните въглища, добивани от мина, от която земевладелецът не може да получава рента, но която трябва да разработва сам или изобщо да изостави, трябва да бъде обикновено горе-долу около тази цена. Дори там, където въглищата дават рента, тя е обикновено по-малък дял от тяхната цена, отколкото от цената на повечето други части от суровия продукт на земята. Рентата от имение на повърхността на земята обикновено достига приблизително една трета от брутния продукт и в повечето случаи е сигурна и не зависи от случайните колебания на реколтата. За каменовъглени мини една пета от брутния продукт е твърде висока рента; тя възлиза на една десета от обичайната рента и рядко е сигурна, а зависи от случайните колебания на добива. Те са толкова големи, че в страна, където тридесетгодишен наем се смята за умерена цена на поземлен имот, десетгодишен наем се смята за добра цена на каменовъглена мина. Стойността на една каменовъглена мина за собственика често зависи толкова от нейното местоположение, колкото и от нейното богатство. Стойността на рудник зависи повече от неговото богатство и по-малко от неговото местоположение. Простите, а още повече скъпоценните метали, когато бъдат отделени от рудата, имат такава голяма стойност, че могат обикновено да покрият разходите за много дълъг сухоземен и за найдълъг морски превоз. Техният пазар не е ограничен до съседните с рудника страни, а се разпростира върху целия свят. Японската мед е търговски артикул в Европа, испанското желязо – в Чили и Перу, а перуанското сребро прониква не само в Европа, но оттам и в Китай. Цената на каменните въглища в Уестморленд или Шропшир може да оказва малко влияние върху цената им в Нюкасъл, а цената им в Лионския район може да не оказва каквото и да било влияние. Продуктите на такива отдалечени каменовъглени мини никога не могат да конкурират помежду си. Но продуктите на най-отдалечените рудници често могат да конкурират и в действителност обикновено конкурират помежду си. Затова цената на простите, а още повече на скъпоценните метали от найбогатите рудници в света трябва по необходимост да влияе повече или по-малко върху цената на тези метали от всеки друг рудник в света. Цената на медта в Япония трябва да оказва известно влияние върху цената на медта, добивана от рудниците в Европа. Цената на среброто в Перу или количеството труд или други стоки, което може да бъде купено там с нея, трябва да оказва известно влияние върху цената на среброто, добивано не само от рудниците в Европа, но и от рудниците в Китай. След откриването на рудниците в Перу повечето сребърни мини в Европа бяха изоставени. Стойността на среброто се понижи толкова много, че добивът от тези рудници не можеше вече да покрива разходите за тяхното разработване, или да възстановява с печалба храната, дрехите, жилището и другите предмети от първа необходимост, потребени при тази 133 разработка. Същото стана с мините в Куба и Сан Доминго и дори със старите мини в Перу, след като бяха открити мините в Потози. Следователно цената на всеки метал от всеки рудник, тъй като се регулира до известна степен от цената на метала, добиван от най-богатата мина в света, която действително се разработва, може при повечето от тях само да покрива разходите за разработката и рядко може да дава много висока рента на земевладелеца. Така че рентата от повечето мини образува, изглежда, само малка част от цената на простите и още по-малка част от цената на скъпоценните метали. Трудът и печалбата образуват поголямата част от цената и на едните, и на другите. Както ни съобщава преподобният г-н Борлейс, помощник-управител на калаените мини, рентата от калаените мини в Корнуел, най-богатите в света, възлиза средно на една шеста от брутния продукт. Някои мини, казва той, дават повече, а някои не дават толкова много. Рентата от някои много богати оловни мини в Шотландия също е една шеста от брутния продукт. Както съобщават Фрезие и Улоа, собственикът на сребърна мина в Перу често иска от предприемача на мината само да му потвърди, че ще стрива рудата в неговата мелница, като му плаща обичайния уем, или цената на стриването. Наистина до 1736 г. данъкът за испанския крал възлизаше на една пета от стандартното сребро, което дотогава можеше да се смята за действителната рента от повечето сребърни мини в Перу – най-богатите в света. Ако нямаше данък, тази една пета естествено щеше да принадлежи на земевладелеца и щяха да се разработват много мини, които тогава не можеха да се разработват, защото не можеха да плащат този данък. Данъкът, който се плаща на корнуелския херцог върху калая, възлиза, както се предполага, на 5 процента, или на една двадесета от неговата стойност, и каквито да са неговите размери, той също би принадлежал естествено на собственика на мината, ако калаят не се облагаше с данък. Но ако прибавите една двадесета към една шеста, вие ще установите, че цялата средна рента от калаените мини в Корнуел се е отнасяла към цялата средна рента от сребърните мини в Перу както тринадесет към дванадесет. Но сребърните мини в Перу сега не могат да дават дори тази ниска рента и данъкът върху среброто бе намален в 1736 г. от една пета на една десета. Дори този данък върху среброто изкушава за контрабанда повече от данъка в размер на една двадесета, събиран от калая, а контрабандирането на ценна стока трябва да е много по-лесно от контрабандирането на обемиста стока. Затова, както се говори, данъкът в полза на испанския крал се плаща много зле, докато данъкът в полза на корнуелския херцог се плаща много добре. Следователно рентата образува вероятно по-голямата част от цената на калая, добиван от най-богатите калаени мини, отколкото от цената на среброто, добивано от найбогатите сребърни мини в света. След възстановяването на капитала, вложен в разработването на тези различни мини, заедно с обичайната печалба това, което отива за собственика, е повече при простите, отколкото при скъпоценните метали. Печалбата на предприемачите на сребърни мини в Перу обикновено също не е много голяма. Същите най-уважавани и добре осведомени автори ни съобщават, че когато един човек се заема да разработва нова мина в Перу, всички го смятат за обречен на фалит и разорение и поради това го избягват и странят от него. На разработването на мини се гледа там сякаш – както и у нас – като на лотария, в която печелившите билети не компенсират празните, макар че големите размери на някои печалби изкушават много авантюристи да пропиляват състоянията си в такива съмнителни начинания. Но тъй като суверенът получава значителна част от своя доход от продукта на 134 сребърните мини, законът в Перу по всякакъв начин поощрява откриването и разработването на нови мини. Всеки, който открие нова мина, има правото да отмери 246 фута в дължина по предполаганото от него направление на жилата и два пъти помалко в ширина. Той става собственик на тази част от мината и може да я разработва, без да плаща каквото и да било възнаграждение на земевладелеца. Интересите на корнуелския херцог доведоха до почти същите разпоредби в това старо херцогство. Всеки, който открие калаена мина в пусти и незаградени места, може да очертае нейните граници в определени размери, което се нарича разграничаване на мината. Той става действителният собственик на мината и може или да я разработва сам, или да я даде под наем на друг без съгласието на собственика на земята, на когото обаче трябва да плаща много малко възнаграждение за нейното разработване. И при двете законни разпоредби свещените права на частна собственост са пожертвувани пред предполагаемите интереси на държавния доход. По същия начин се поощрява в Перу откриването и разработването на нови златни мини и кралският данък върху златото възлиза само на една двадесета от стандартния метал. Той е бил по-рано една пета, след това една десета, както за среброто, но било установено, че разработването не може да покрие дори по-ниския от тези два данъка. Но, казват същите автори Фрезие и Улоа, ако рядко може да се намери човек, който да е направил състояние от разработването на сребърна мина, още по-рядко е да се намери човек, който да е направил състояние от златна мина. Тази двадесета част е, изглежда, цялата рента, която дават повечето златни мини в Чили и Перу. При това златото може да се контрабандира много по-лесно дори от среброто не само поради по-голямата стойност на метала пропорционално на неговия обем, но и поради особения начин, по който природата го произвежда. Среброто много рядко се среща в чист вид и като повечето други метали е обикновено примесено с някаква друга маса, от която не може да бъде отделено в такива количества, които да покриват разходите, а чрез твърде тежка и досадна операция, която може да се извършва добре само в специално построени за целта работилници и затова трудно може да се скрие от надзора на кралските чиновници. Златото, напротив, почти винаги се среща в чист вид. То се намира понякога на парчета с известни размери и дори когато е примесено във вид на малки и почти незабележими частици с пясък, пръст и други чужди тела, може да бъде отделено от тях чрез много кратка и проста операция, която може да бъде извършена във всяка частна къща от всеки, който притежава малко количество живак. Следователно, ако кралският данък се плаща само зле от среброто, той вероятно се плаща много по-зле от златото и рентата трябва да образува много по-малка част от цената на златото, отколкото дори от цената на среброто. Най-ниската цена, на която скъпоценните метали могат да се продават, или наймалкото количество други стоки, срещу което те могат да се разменят що-годе продължително време, се регулира от същите принципи, които установяват най-ниската обичайна цена на всички други стоки. Тя се определя от капитала, който трябва обикновено да бъде вложен, и от стойността на храната, дрехите и жилището, които трябва обикновено да бъдат потребени за доставянето им от мината до пазара. Тя трябва да бъде поне достатъчна да възстанови този капитал с обичайната печалба. Най-високата цена обаче по необходимост се определя, изглежда, само от действителния недостиг или изобилие на самите тези метали. Тя не се определя от недостига или изобилието на която и да било друга стока, така както цената на каменните въглища се определя от цената на дървата, над която никакъв недостиг не 135 може да я повиши. Увеличете недостига на злато до известна степен, и най-малката частица от него може да стане по-ценна от диамант и да се разменя срещу по-голямо количество други стоки. Търсенето на тези метали се дължи отчасти на тяхната полезност и отчасти на тяхната красота. С изключение на желязото, те са по-полезни от може би всеки друг метал. Тъй като са по-малко изложени на ръждясване и замърсяване, те по-лесно могат да се поддържат чисти и поради това приборите на трапезата и в кухнята често са по-приятни, когато са направени от тях. Един сребърен котел е по-чист от оловен, меден или калаен и същото качество би направило златен котел още по-добър от сребърен. Но главното им достойнство се дължи на тяхната красота, която ги прави особено пригодни за украсяване на дрехите и покъщнината. Никаква боя или багрило не може да даде толкова блестящ цвят като позлатата. Достойнството на тяхната красота се засилва до голяма степен от тяхната рядкост. За повечето богати хора главната наслада от богатството се състои в парадирането с богатство, която за тях никога не е тъй пълна, както когато притежават онези несъмнени белези на богатството, които не може да притежава никой освен тях. В техните очи достойнството на един предмет, който е щогоде полезен или красив, значително се увеличава от неговата рядкост или от големия труд, който изисква набавянето на що-годе значително количество от него, труд, който никой освен тях не може да си позволи да плати. Те охотно купуват такива предмети на по-висока цена от много по-красиви и по-полезни, но по-обикновени неща. Тези качества на полезност, красота и рядкост са първоначалното основание за високата цена на скъпоценните метали или за голямото количество други стоки, срещу което те могат да се разменят навсякъде. Тази стойност е предшествувала използването им като монети и не е зависела от него, а е била именно качеството, което ги е направило пригодни за тази цел. Но това използване, създавайки ново търсене и намалявайки количеството, което може да бъде използвано по друг начин, може по-късно да е съдействувало за това, да поддържа или повишава тяхната стойност. Търсенето на скъпоценни камъни е обусловено изключително от тяхната красота. Те могат да служат само за украшение и достойнството на тяхната красота значително се увеличава от тяхната рядкост или от трудността и разходите, свързани с добиването им от мините. Така че работната заплата и печалбата в повечето случаи образуват почти цялата висока цена на скъпоценните камъни. Рентата влиза в нея само с много малък дял, а често изобщо не влиза и само най-богатите мини дават що-годе значителна рента. Когато Таверние, бижутер, посетил диамантените мини в Голконда и Визиапур, той бил осведомен, че суверенът на страната, в полза на когото те се разработвали, заповядал да бъдат затворени всички мини с изключение на онези, които давали най-големите и найхубавите камъни. Другите, изглежда, не заслужавали според собственика да бъдат разработвани. Тъй като цената на скъпоценните метали и скъпоценните камъни се регулира в целия свят от цената им от най-богатата мина, рентата, която една мина за скъпоценни метали или скъпоценни камъни може да дава на своя собственик, е пропорционална не на нейното абсолютно, а на така нареченото ѝ относително богатство, или на нейното превъзходство над другите мини от същия вид. Ако бъдат открити нови мини, които превъзхождат мините в Потози толкова, колкото последните превъзхождаха европейските мини, стойността на среброто би паднала толкова, че би направила безпредметно разработването дори на мините в Потози. Преди откриването на Испанска Западна Индия най-богатите мини в Европа може да са давали на своите собственици 136 толкова голяма рента, колкото дават сега най-богатите мини в Перу. Макар количеството на добиваното сребро да е било по-малко, то може да се е разменяло срещу еднакво количество други стоки и делът на собственика може да му е давал възможност да купи или получи в разпореждане еднакво количество труд или стоки. Стойността на продукта и на рентата, действителният доход, който те са носели на обществото и на собственика, може да са били същите. Най-богатите мини за скъпоценни метали или скъпоценни камъни могат да прибавят много малко към богатството на света. Един продукт, чиято стойност идва главно от неговата рядкост, по необходимост губи от тази стойност в резултат на неговото изобилие. Един сребърен сервиз и фриволните украшения по дрехите и покъщнината ще могат да бъдат купени за по-малко количество труд или за по-малко количество стоки и в това ще се състои единствената изгода, която светът ще извлече от това изобилие. Друго е положението с именията на повърхността на земята. Стойността на техния продукт и тяхната рента са пропорционални на абсолютното, а не на относителното им плодородие. Земя, която произвежда известно количество храна, облекло и жилища, винаги може да осигурява храна, облекло и подслон на известен брой хора и какъвто и да е делът на земевладелеца, с него той винаги ще получи в разпореждане съответно количество от труда на тези хора или от стоките, с които този труд може да го снабди. Стойността на най-неплодородната земя не намалява от съседството на найплодородната. Напротив, тя обикновено нараства от това. Големият брой хора, изхранвани от плодородната земя, създават пазар за значителна част от продукта на неплодородната, какъвто тя никога не би намерила сред онези, които единствено може да храня със своя продукт. Всичко, което увеличава плодородието на земята при производството на храна, не само увеличава стойността на земите, на които са били осъществени подобрения, но и съдействува също за увеличаване стойността на много други земи, създавайки ново търсене на техния продукт. Изобилната храна, с която в резултат на подобренията на земята много хора разполагат свръх онова, което сами могат да потребят, е главната причина за търсенето на скъпоценни метали и скъпоценни камъни, както и на всяко друго удобство и украшение на облеклото, жилището, покъщнината и тоалетните принадлежности. Храната не само образува главната част от богатството на света. Именно нейното изобилие образува главната част от стойността на много други видове богатство. Бедните жители на Куба и Сан Доминго, когато те били открити за пръв път от испанците, носели малки късчета злато като украшения в косите си и по други части на облеклото си. Те ги ценели, изглежда, така, както ние бихме ценили дребни камъчета с малко по-необикновена красота, и им придавали такава стойност, колкото струвал трудът за тяхното събиране, но не и такава, че да откажат да ги дадат на онзи, който им ги поиска. Те ги давали на своите нови гости при първо поискване, без да си дават, изглежда, сметка, че са им правили много ценен подарък. Те се учудвали на настървението, с което испанците се стремели да ги получат, и нямали каквато и да било представа, че някъде може да има страна, в която много хора разполагат с такъв голям излишък от храна, така оскъдна при тях самите, че срещу много малко количество от тези блестящи дрънкулки да са готови да дадат толкова храна, колкото би могла да изхрани цяло семейство в продължение на много години. Ако някой им бил обяснил това, страстта на испанците нямало да ги изненада. 137 Раздел III. За колебанията в съотношението между съответните стойности на онзи вид продукт, който винаги дава рента, и на онзи вид, който понякога дава, а понякога не дава рента Растящото изобилие на храна вследствие на растящите подобрения и обработка трябва по необходимост да увеличава търсенето на всяка част от продукта на земята, която не служи за храна и която може да бъде употребена полезно или за украса. Затова би могло да се очаква, че в целия ход на развитието може да се наблюдава само едно изменение в сравнителните стойности на тези два различни вида продукти. Стойността на онзи вид продукт, който понякога дава, а понякога не дава рента, трябва постоянно да расте пропорционално на стойността на онзи вид, който винаги дава известна рента. С развитието на занаятите и промишлеността материалите за облекло и жилище, полезните изкопаеми и минералите на земята, скъпоценните метали и скъпоценните камъни трябва постепенно да се търсят все повече и повече и постепенно да се разменят срещу все по-голямо количество храна, или – с други думи – да стават постепенно все по-скъпи. Това действително е било така с повечето от тези предмети в повечето случаи и щеше да бъде с всички тях във всички случаи, ако специални обстоятелства не увеличаваха в някои случаи предлагането на някои от тях в още по-голяма степен от търсенето. Стойността на кариера за облицовъчен камък например до необходимост ще расте с напредъка и нарастването на населението на областта около нея, особено ако тя е единствената в тази област. А стойността на сребърна мина, макар и на хиляда мили от нея да няма друга мина, няма по необходимост да расте с напредъка на страната, в която тя се намира. Пазарът за продукта на кариера за облицовъчен камък рядко може да се простира на повече от няколко мили около нея и търсенето трябва обикновено да съответствува на напредъка и броя на населението на този малък район. А пазарът за продукта на сребърна мина може да се простира върху целия свят. Следователно, ако светът, общо взето, не прогресира и населението му не расте, търсенето на сребро може съвсем да не нараства вследствие на прогреса дори на голяма страна, намираща се в съседство с мината. Но дори светът, общо взето, да прогресира, все пак ако в хода на този прогрес бъдат открити нови мини, много по-богати от известните по-рано, макар че търсенето на сребро по необходимост би нараствало, все пак предлагането му може да нарасне в толкова по-голяма степен, че действителната цена на този метал може постепенно да пада, т.е. дадено количество, например един фунт от него, може постепенно да почне да купува или получава в разпореждане все по-малко количество труд или да се разменя срещу все по-малко количество жито – главната съставна част от средствата за живот на работника. Големият пазар на среброто е търговската и цивилизованата част на света. Ако вследствие на общия напредък търсенето на този пазар нарасне, а в същото време предлагането не се увеличи в същата пропорция, стойността на среброто ще нараства постепенно пропорционално на стойността на житото. Дадено количество сребро ще се разменя срещу все по-голямо количество жито, или, с други думи, средната парична цена на житото ще се понижава постепенно все повече. Ако, напротив, вследствие на някое случайно обстоятелство предлагането расте много години наред в по-голяма степен от търсенето, този метал постепенно ще 138 поевтинява все повече, или, с други думи, средната парична цена на житото, въпреки всички подобрения, ще се повишава постепенно все повече. Но ако, от друга страна, предлагането на този метал расте приблизително в същата степен, както и търсенето, той ще продължава да се купува или разменя срещу приблизително същото количество жито и средната парична цена на житото, въпреки всички подобрения, ще си остава приблизително същата. Тези три случая изчерпват, изглежда, всички възможни комбинации, които могат да се наблюдават в хода на общия напредък; и ако можем да съдим по това, което е станало във Франция и Великобритания, през последните четири века всяка от тези три различни комбинации се е наблюдавала, изглежда, на европейския пазар, и то в почти същия ред, в който ги изложих по-горе. Отклонение относно колебанията в стойността на среброто през последните четири века Първи период В 1350 г. и известно време преди това средната цена на един квартер пшеница в Англия е била, изглежда, не по-малко от 4 унции сребро, тауърско тегло, равни приблизително на 20 шилинга сегашни пари. От тази цена тя, изглежда, е паднала постепенно на 2 унции сребро, равни на около 10 шилинга сегашни пари – цената, по която вървяла в началото на XVI век и по която продължавала, изглежда, да върви до около 1570 година. В 1350 г., 25-ата година от царуването на Едуард III, бил приет така нареченият статут за работниците. Във встъпителната му част се съдържат сериозни оплаквания от нахалството на слугите, които настоявали пред господарите да им повишат работната заплата. Затова статутът предписва, че всички слуги и работници трябва да се задоволяват занапред със същата работна заплата и плащане в натура (плащането в натура ставало в онези времена не само под формата на дрехи, но и на продоволствие), които те получавали обикновено през 20 ата година от царуването на краля и през предшествуващите четири години; че поради това пшеницата, която получават, никъде не трябва да се оценява по-високо от 10 пенса бушела и че господарят винаги може по свое усмотрение да им даде пшеница или пари. Следователно 10 пенса за един бушел в 25-ата година от царуването на Едуард III са били смятани за твърде умерена цена на пшеницата, щом е бил нужен специален статут, който да задължи слугите да я приемат вместо обичайното плащане в натура; тя била смятана за справедлива цена и 10 години преди това, в 16-ата година от царуването на краля – срока, до който се отнася статутът. Но в 16-ата година от царуването на Едуард III 10 пенса съдържали около половин унция сребро, тауърско тегло, и се равнявали приблизително на половин крона сегашни пари. Следователно 4 унции сребро, тауърско тегло, равни на 6 шилинга и 8 пенса тогавашни пари и на около 20 шилинга сегашни пари, трябва да са били смятани за умерена цена за един квартер от 8 бушела. Статутът несъмнено е по-добро доказателство за онова, което било смятано тогава за умерена цена на зърнените храни, отколкото цените през отделни години, които са били отбелязани от историци и други автори в повечето случаи поради извънредно високия или ниския им размер и от които следователно трудно можем да си съставим представа за обичайните им цени. Освен това има и други основания да се смята, че в началото на 139 XIV век и известно време преди това обичайната цена на пшеницата не била по-малко от 4 унции сребро за един квартер и че цената на другите зърнени храни е била пропорционална на нея. В 1309 г. Ралф де Бори, игумен на манастира св. Августин в Кентърбери, дал в деня на встъпването си в длъжност банкет, от който Уилям Тори е запазил не само менюто, но и цените на много отделни неща. На този банкет били консумирани: първо, 53 квартера пшеница, която струва 19 фунта, или 7 шилинга и 2 пенса квартера, равни на около 21 шилинга и 6 пенса сегашни пари; второ, 58 квартера малц, който струва 17 ф. ст. и 10 шилинга, или 6 шилинга квартера, равни на около 18 шилинга сегашни пари; трето, 20 квартера овес, който струва 4 ф. ст., или 4 шилинга квартера, равни на около 12 шилинга сегашни пари. Цените на малца и овеса тук били, изглежда, по-високи от обичайното им съотношение с цената на пшеницата. Тези цени не са отбелязани поради това, че са изключително високи или ниски, а се споменават случайно като цени, платени фактически за големи количества зърнени храни, консумирани на банкет, известен със своето великолепие. В 1262 г., 51-вата година от царуването на Хенрих III, бил възобновен един стар статут, наречен наредба за цената на хляба и бирата, която, както кралят казва в мотивите, била образувана по времето на неговите предшественици, бивши крале на Англия. Така че тя датира вероятно от времето на дядо му – Хенрих III, а може би и от времето на завоюването на Англия от норманите. Тя определя цената на хляба съобразно с измененията в цената на пшеницата на 1 шилинг до 20 шилинга квартера тогавашни пари. Но подобни статути обикновено предвиждат еднакво всички отклонения от средната цена – както под, така и над нея. Следователно 10 шилинга, съдържащи 6 унции сребро, тауърско тегло, и равни на около 30 шилинга сегашни пари, трябва при това предположение да са били смятани за средна цена на един квартер пшеница по времето, когато този статут бил приет за пръв път, и все още да са били смятани за такава цена до 51-вата година от царуването на Хенрих III. Затова не бихме сгрешили много, ако предположим, че средната цена е била не по-малка от 1/3 от найвисоката цена, която този статут определя за цена на хляба, или от 6 шилинга и 8 пенса тогавашни пари, съдържащи 4 унции сребро, тауърско тегло. И така, от тези различни факти ние, изглежда, имаме основание да заключим, че около средата на XIV век и през значителен период преди това средната или обичайната цена на един квартер пшеница не е била по-малка от 4 унции сребро, тауърско тегло. От около средата на XIV век до началото на XVI век разумната и умерена, т.е. обичайната или средна цена на пшеницата, изглежда, паднала постепенно на около половината от тази цена, така че в края на краищата се понижила на около 2 унции сребро, тауърско тегло, равни на около 10 шилинга сегашни пари. Пшеницата продължавала да върви по тази цена до около 1570 година. В разходната книга на Хенрих, петия нортумберландски граф, съставена в 1512 г., има две различни цени на пшеницата. Едната е 6 шилинга и 8 пенса квартера, а другата само 5 шилинга и 8 пенса. В 1512 г. 6 шилинга и 8 пенса съдържали само 2 унции сребро, тауърско тегло, и се равнявали на около 10 шилинга сегашни пари. От 25-ата година от царуването на Едуард III до началото на царуването на Елизабета, т.е. повече от два века, 6 шилинга и 8 пенса все още били смятани, както се вижда от няколко различни статута, за умерена и разумна, т.е. за обичайна или средна цена на пшеницата. Но количеството сребро, което се съдържало в тази номинална сума, през 140 този период постепенно намалявало вследствие на някои изменения в монетата. Увеличаването на стойността на среброто обаче до такава степен уравновесявало, изглежда, намалението на неговото количество, съдържащо се в същата номинална сума, че законодателството не смятало за нужно да обърне внимание на това обстоятелство. Така в 1436 г. било постановено, че пшеницата не може да се изнася без разрешение, когато цената ѝ не надвишава 6 шилинга и 8 пенса, а в 1463 г. било постановено, че пшеница не може да се внася, ако цената ѝ не надвишава 6 шилинга и 8 пенса квартера. Законодателните органи смятали, че при толкова ниска цена износът не може да представлява неудобство, но когато тя се повиши, става целесъобразно да се допусне вносът. Следователно 6 шилинга и 8 пенса, които съдържали приблизително толкова сребро, колкото 13 шилинга и 4 пенса сегашни пари (една трета по-малко, отколкото същата номинална сума съдържала по времето на Едуард III), са били смятани в онези времена за умерена и разумна цена на пшеницата. В 1554 г., 1-вата и 2-рата година от царуването на Филип и Мери, и в 1558 г., 1-вата година от царуването на Елизабета, износът на пшеница бил по същия начин забранен във всички случаи, когато цената на един квартер надвишавала 6 шилинга и 8 пенса, които тогава не съдържали 2 пенса сребро повече, отколкото същата номинална сума понастоящем. Но скоро било установено, че да се ограничава износът на пшеница, докато цената ѝ е толкова ниска, означава всъщност да се забрани той изобщо. Затова в 1562 г., 5-ата година от царуването на Елизабета, износът на пшеница бил разрешен от някои пристанища във всички случаи, когато цената на един квартер не надвишавала 10 шилинга, които съдържали приблизително същото количество сребро, колкото и равна номинална стойност понастоящем. Следователно тази цена била смятана по онова време за умерена и разумна цена на пшеницата. Тя почти съвпада с оценката в нортумберландската разходна книга от 1512 година. Че във Франция средната цена на зърнените храни също била много по-ниска в края на XV и началото на XVI век, отколкото през предшествуващите два века, е отбелязано от г-н Дюпре дьо Сен-Мор и от великолепния автор на „Есе за житната политика“. Тяхната цена вероятно е паднала през същия период по същия начин в по-голямата част от Европа. Това повишение на цената на среброто в сравнение с цената на житото може да се е дължало напълно на увеличеното търсене на този метал вследствие на растящите подобрения и култивация при неизменно предлагане през това време или – при неизменно търсене – може да се е дължало напълно на постепенно намаляване на предлагането, тъй като повечето от известните по онова време мини в света били значително изчерпани и оттук разходите за тяхното разработване били нараснали значително, или може да се е дължало отчасти на едното, отчасти на другото от тези две обстоятелства. В края на XV век и началото на XVI век по-голямата част от Европа вървяла към по-стабилна форма на управление в сравнение с онова, на което се радвала няколко века преди това. Увеличаването на сигурността естествено води към по-бързо икономическо развитие, а търсенето на скъпоценни метали, както и на всеки друг луксозен предмет и украшение, естествено расте с нарастването на богатството. Един по-голям годишен продукт ще изисква по-голямо количество монети за своето обръщение; а по-голям брой богати хора ще изисква по-голямо количество сребърни прибори и други украшения от сребро. Естествено е да се предположи също, че повечето мини, които снабдявали тогава европейския пазар със сребро, може да са били доста изчерпани и разработването им да е станало по-скъпо. Много от тях били разработвани 141 още от времето на римляните. Но повечето от онези, които са писали за цените на стоките в стари времена, са на мнение, че от завоюването на Англия от норманите, може би от нахлуването на Юлий Цезар до откриването на мините в Америка, стойността на среброто непрекъснато е намалявала. На това мнение са ги навели, изглежда, отчасти констатациите, които са имали възможност да направят относно цените на житото и на някои други части от суровия продукт на земята, и отчасти разпространеният възглед, че както количеството на среброто естествено расте във всяка страна с нарастването на богатството, така стойността му намалява с увеличаването на неговото количество. В констатациите си за цените на житото те често са били заблуждавани, изглежда, от три различни обстоятелства. I. В стари времена почти всички ренти се плащали в натура – с определено количество жито, добитък, домашни птици и т. н. Но понякога се случвало земевладелецът да уговаря, че си запазва правото да иска от арендатора или годишно плащане в натура, или известна сума пари вместо него. Цената, по която плащането в натура се заменяло по този начин с известна сума пари, се нарича в Шотландия конверсионна цена. Тъй като правото на избор принадлежи винаги на земевладелеца, в интерес на арендатора е необходимо конверсионната цена да бъде по-скоро под, отколкото над средната пазарна цена. Съобразно с това на много места тя не надвишава много половината от тази цена. В по-голямата част от Шотландия този обичай все още съществува по отношение на домашните птици, а в някои места и по отношение на добитъка. Той е щял може би да се запази и по отношение на житото, ако не му беше сложила край институцията на определяните от данъчните власти цени на житото. Те представляват годишна оценка – на базата на законно установена цена – на средната цена на различните видове зърнени храни и на различните качества от всеки вид съобразно с фактическата им пазарна цена във всяко отделно графство. Тази институция направи доста сигурно за арендатора и много по-удобно за земевладелеца да конвертират, както се изразяват те, житната рента по-скоро в съответната данъчна цена на всяка година, отколкото в що-годе фиксирана цена. Но авторите, които са събирали данни за цените на житото в стари времена, изглежда, често са вземали погрешно така наречената в Шотландия конверсионна цена за фактическата пазарна цена. На едно място Флитууд признава, че е направил тази грешка. Но тъй като е писал книгата си със специална цел, той смята за нужно да направи това признание едва след като привежда тази конверсионна цена петнадесет пъти. Цената е 8 шилинга за един квартер пшеница. В 1423 г., която е първата година, за която той я привежда, тази сума съдържала същото количество сребро, колкото 16 шилинга сегашни пари. Но в 1562 г. – последната, за която той я привежда, тя не съдържала повече, отколкото същата номинална сума съдържа понастоящем. II. Авторите били заблудени от небрежността, с която някои стари закони, които установявали твърди цени на някои стоки, били преписвани понякога от мързеливи преписвани, а може би и съставяни от законодателите. Старите закони, установяващи твърди цени, в началото, изглежда, винаги определяли каква трябва да бъде цената на хляба и бирата, когато цената на пшеницата и ечемика е най-ниска, а след това посочвали как трябва да се изменя постепенно с постепенното повишаване на цените на тези два вида зърнени храни над най-ниското им равнище. Но 142 преписваните на тези закони често смятали, изглежда, за достатъчно да препишат закона само до първите три-четири цени и най-ниската цена, като си спестявали по този начин труда и смятали, както предполагам, че това е достатъчно, за да покаже каква пропорция трябва да се съблюдава при всички по-високи цени. Така в закона, който установил твърда цена на хляба и бирата в 51-вата година от царуването на Хенрих III, цената на хляба се установявала съобразно с различните цени на пшеницата от 1 до 20 шилинга тогавашни пари за един квартер. Но в ръкописите, от които били печатани различните издания на законите, предшествуващи изданието на гн Ръфхед, преписвачите никога не преписвали тези наредби по-нататък от цената от 12 шилинга. Затова някои автори, заблудени от това неизправно преписване, твърде естествено заключили, че средната цена, или 6 шилинга за един квартер, равни на около 18 шилинга сегашни пари, е била обичайната или средната цена на пшеницата по онова време. В статута за двуколката и позорния стълб, издаден приблизително по същото време, цената на бирата се регулирала съобразно с всяко 6-пенсово повишение на цената на ечемика – от 2 до 4 шилинга за квартер. Но че тези 4 шилинга не били смятани за найвисоката цена, която ечемикът често можел да достига в онези времена, а че тези цени се давали само като пример за съотношението, което трябва да се съблюдава при всички други цени, били те по-високи или по-ниски, можем да заключим от последните думи на статута: ,,Et sic deinceps crescetur vel diminuetur per sex denarios“. Изразът е твърде неиздържан, но смисълът е доста ясен: „Така че цената на бирата да се повишава или понижава съобразно с всяко 6-пенсово повишение или понижение на цената на ечемика“. При съставянето на този статут самите законодатели са били, изглежда, толкова небрежни, колкото преписваните при преписването на другия. В един стар ръкопис на „Regiam Majestatem“, стар шотландски сборник от закони, има един закон, в който цената на хляба се определя – съобразно с различните цени на пшеницата – от 10 пенса до 3 шилинга за един шотландски бол, равен на около половин английски квартер. Три шотландски шилинга по времето, когато се предполага, че е била определена със закон тази цена, се равнявали на около 9 шилинга сегашни пари. Г-н Ръдиман35, изглежда, заключава от това, че 3 шилинга са били най-високата цена, която пшеницата е достигала изобщо в онези времена, и че 10 пенса, 1 шилинг или наймного 2 шилинга са били обичайната ѝ цена. Но ако направим справка в ръкописа, става очевидно, че всички тези цени са дадени само като примери за съотношението, което трябва да се съблюдава между съответните цени на пшеницата и хляба. Законът завършва с думите: Reliqua judicabis secundum praescripta habendo respectum ad pretium bladi“, което значи: „За останалите случаи ще съдите според горенаписаното, съобразявайки се с цената на житото“. III. Посочените автори били, изглежда, заблудени и от твърде ниската цена, на която пшеницата се продавала понякога в стари времена, и смятали, че тъй като най-ниската ѝ цена била тогава много по-ниска, отколкото в по-късни времена, обичайната ѝ цена трябва също да е била много по-ниска. Но те са можели да установят, че в онези стари времена най-високата ѝ цена е била точно толкова по-висока, колкото най-ниската ѝ цена е била по-ниска от всяка известна цена в по-късни времена. Така за 1270 г. Флитууд ни дава две цени за един квартер пшеница. Едната е 4 фунта и 16 шилинга тогавашни 35 Вж. неговия предговор към Лидерсоновите Diplomata Scotiae. 143 пари, равни на 14 ф. ст. и 8 шилинга сегашни пари, другата е 6 фунта и 8 шилинга, равни на 19 ф. ст. и 4 шилинга сегашни пари. В края на XV или в началото на XVI век не може да се намери цена, която да се приближава до тези прекомерни цени. Цената на житото, макар и изложена на колебания във всички времена, се колебае най-много в онези размирни и неуредени общества, в които разстройството на всяка търговия и съобщения не позволява изобилието на една част от страната да облекчи недостига в друга. В метежното състояние на Англия при Плантагенетите, които я управлявали от около средата на XII докъм края на XV век, един окръг можел да плува в изобилие, докато друг на неголямо разстояние от него можел да търпи всички ужаси на глада поради това, че реколтата му е унищожена от някои превратности на годишните времена или от нахлуването на някой съседен барон, и все пак ако между тях се простирали земите на враждебен лорд, първият окръг може да не е бил в състояние да окаже и най-малката помощ на втория. При твърдото управление на Тюдорите, които управлявали Англия през последната част на XV век и през целия XVI век, никой барон не бил достатъчно могъщ да се осмели да наруши обществената сигурност. В края на настоящата глава читателят ще намери всички цени на пшеницата, събрани от Флитууд за периода от 1202 до 1579 г., включително началната и крайната година, превърнати в сегашни пари и подредени хронологически в седем раздела от по дванадесет родини. В края на всеки раздел той ще намери също средната цена за дванадесетте години, от които той се състои. За този продължителен период Флитууд е могъл да събере данни за цените за не повече от осемдесет години, така че за попълването на последните дванадесет години липсват четири. Затова аз съм прибавил от данните на Итънския колеж цените за 1598, 1599, 1600 и 1601 година. Това е единственото допълнение, което съм направил. Читателят ще види, че от началото на XIII до малко по-късно от средата на XVI век средната цена за всеки 12 години става постепенно все по-ниска и че към края на XVI век започва отново да се повишава. Наистина цените, данни за които Флитууд е могъл да събере, са били, изглежда, главно цени, забележителни с извънредно високия или извънредно ниския си размер, и аз не твърдя, че от тях могат да се направят що-годе достоверни изводи. Но доколкото доказват изобщо нещо, те потвърждават мнението, което се опитах да обоснова. А самият Флитууд, заедно с повечето други автори, изглежда, е смятал, че през целия този период стойността на среброто непрекъснато е намалявала вследствие на растящото му изобилие. Цените на житото, данни за които той сам е събрал, несъмнено не се съгласуват с това мнение. Те напълно се съгласуват с мнението на г-н Дюпре дьо СенМор и мнението, което аз се опитах да изложа. Епископ Флитууд и г-н Дюпре дьо СенМор са двамата автори, които, изглежда, са събрали с най-голямо старание и точност данни за цените на различни стоки в стари времена. Има нещо странно в това, че макар мненията им да са толкова различни, техните данни, поне що се отнасят до цената на житото, съвпадат толкова точно. Но най-задълбочените автори извеждат голямата стойност на среброто в онези стари времена не толкова от ниската цена на житото, колкото от ниската цена на някои други части от суровия продукт на земята. Според тях житото, представлявайки един вид фабрикат, било в онези примитивни времена много по-скъпо пропорционално на повечето други стоки, т.е. – както предполагам – от повечето нефабрикати като например добитък, домашни птици, различни видове дивеч и т. н. Че в онези времена на бедност и варварство те били пропорционално много по-евтини от житото, е несъмнено вярно. Но това било следствие не на високата стойност на среброто, а на 144 ниската стойност на тези стоки. То се дължало не на това, че в онези времена среброто можело да купи или да представлява по-голямо количество труд, а на това, че подобни стоки можели да купят или да представляват много по-малко количество труд, отколкото в период на по-голям напредък и богатство. Среброто трябва безспорно да е по-евтино в Испанска Америка, отколкото в Европа; в страната, където се добива, отколкото в страната, за която се транспортира с цената на дълъг превоз по суша и по море, на навло и застраховка. Но както казва Улоа, 21 и половина пенса били преди не много години в Буенос Айрес цената на вол, избран от стадо от триста-четиристотин глави. А г-н Байрон съобщава, че 16 шилинга били цената на добър кон в столицата на Чили. В страна, която е естествено плодородна, но далеч по-голямата част от която е съвсем необработена, добитъкът, домашните птици, различните видове дивеч и т. н., тъй като могат да бъдат придобити с много малко количество труд, ще купуват или получават в разпореждане само много малко количество труд. Ниската парична цена, на която те могат да бъдат продадени, не е доказателство, че действителната стойност на среброто там е много висока, а че действителната стойност на тези стоки е много ниска. Трудът – това трябва винаги да се помни, – а не дадена стока или група от стоки, е действителното мерило на стойността както на среброто, така и на всички други стоки. Но в почти пусти или само рядко населени страни добитъкът, домашните птици, различните видове дивеч и т. н., тъй като са непосредствени продукти на природата, често биват произвеждани от нея в много по-голямо количество, отколкото е нужно за потреблението на жителите. При такова положение на нещата предлагането обикновено надвишава търсенето. Затова при различни състояния на обществото, на различни стъпала на развитието подобни стоки ще представляват или ще бъдат еквивалентни на твърде различни количества труд. При всяко състояние на обществото, на всяко стъпало на развитието житото е продукт на човешкия труд. Но средният продукт на всеки вид труд винаги отговаря повече или по-малко точно на средното потребление, а средното предлагане – на средното търсене. Освен това на всяко различно стъпало на развитието добивът на еднакви количества жито при същата почва и климат ще изисква средно приблизително равни количества труд, или, което се свежда до същото, цената на приблизително равни количества труд, защото непрекъснатото нарастване на производителната сила на труда в напреднал стадий на обработване на земята се уравновесява повече или по-малко от непрекъснатото нарастване на цената на добитъка – главното оръдие на земеделието. Следователно поради всичко това можем да бъдем сигурни, че при всяко състояние на обществото, на всяко стъпало на развитието равни количества жито с по-голямо приближение ще представляват или ще бъдат еквивалентни на равни количества труд, отколкото равни количества от която и да било друга част от суровия продукт на земята. Съобразно с това житото, както бе вече отбелязано, във всички различни стадии на богатството и напредъка е поточно мерило на стойността от която и да било друга стока или група стоки. Затова във всички тези различни стадии ние можем да съдим по-добре за действителната стойност на среброто, като я сравняваме с житото, отколкото с която и да било друга стока или група от стоки. Освен това житото или онова, което служи като обичайна и любима растителна храна на народа, образува във всяка цивилизована страна главната част от средствата за живот на работника. В резултат на разширяването на земеделието земята на всяка страна произвежда много по-голямо количество растителна, отколкото животинска храна, и 145 работникът навсякъде се храни главно с тази здрава храна, която е най-евтина и найизобилна. Месото, ако изключим най-процъфтяващите страни или онези, където трудът е най-високо платен, е само незначителна част от средствата му за живот, домашните птици още по-малка част от тях, а дивечът изобщо не влиза в тях. Във Франция и дори в Шотландия, където трудът е малко по-добре платен, отколкото във Франция, трудещият се бедняк рядко яде месо освен на празници или в други извънредни случаи. Затова паричната цена на труда зависи много повече от средната парична цена на житото – средствата за живот на работника, отколкото от паричната цена на месото или на която и да било друга част от суровия продукт на земята. Следователно действителната стойност на златото и среброто, действителното количество труд, което те могат да купят или да получат в разпореждане, зависи много повече от количеството жито, което те могат да купят или получат в разпореждане, отколкото от количеството месо или която и да било друга част от суровия продукт на земята. Подобни повърхностни констатации относно цените на житото или другите стоки нямаше вероятно да заблудят толкова много сериозни автори, ако те не бяха повлияни същевременно от разпространеното мнение, че както количеството на среброто естествено нараства във всяка страна с нарастването на богатството, така стойността му намалява с увеличаването на неговото количество. Но тава мнение ми се струва съвсем неоснователно. Количеството на скъпоценните метали в една страна може да расте по две различни причини: първо, в резултат на нарасналото богатство на мините, които ги доставят: второ, в резултат на нарасналото богатство на народа, на нарасналия продукт на неговия годишен труд. Първата от тези причини несъмнено е по необходимост свързана с намаляването на стойността на скъпоценните метали, а втората – не. Когато бъдат открити по-богати мини, на пазара постъпва по-голямо количество скъпоценни метали и тъй като количеството предмети от първа необходимост и жизнени удобства, срещу които те трябва да се разменят, си остава същото, както преди, еднакви количества метал трябва да се разменят срещу по-малки количества стоки. Така че доколкото увеличението на количеството на скъпоценните метали в една страна идва от нарасналото богатство на мините, то по необходимост е свързано с известно намаление на тяхната стойност. Когато, напротив, богатството на една страна расте и когато годишният продукт на нейния труд става постепенно все по-голям, по-голямо количество пари ще бъде необходимо за обръщението на по-голямото количество стоки, а хората естествено ще купуват все по-голямо количество сребърни прибори, тъй Като могат да си позволят това поради факта че притежават повече стоки, които могат да дават за тях. Количеството на техните пари ще расте по необходимост, а количеството на сребърните им прибори – от тщестлавие и суетност, т.е. по същата причина, поради която е вероятно да расте у тях и количеството на красивите им статуи, картини и всякакви други луксозни и редки предмети. Но тъй като скулпторите и художниците сигурно не са по-зле платени в период на богатство и просперитет, отколкото в период на бедност и депресия, за злато и сребро сигурно не се плаща по-зле. Тъй като цената на златото и среброто, когато случайното откриване на по-богати мини не я държи на ниско равнище, естествено расте с богатството на всяка страна, каквото и да е състоянието на мините, тя е във всички времена естествено по-висока в ботата, отколкото в бедна страна. Като всички други стоки златото и среброто естествено търсят пазара, на който за тях се дава най-добрата цена; а най-добрата цена 146 за всяко нещо се дава обикновено в страната, която може най-лесно да си позволи това. Трудът – това трябва да се припомни – е в последна сметка цената, която се плаща за всяко нещо; и в страни, където трудът е еднакво добре платен, паричната цена на труда ще е пропорционална на паричната цена на средствата за живот на работника. Но златото и среброто естествено ще се разменят срещу по-голямо количество средства за живот в богата, отколкото в бедна страна; срещу по-голямо количество в страна, богата на средства за живот, отколкото в страна, която е само горе-долу осигурена с тях. Ако две страни са много отдалечени една от друга, разликата може да бъде много голяма, защото макар металите естествено да се стичат от по-лошия към по-добрия пазар, все пак може да е трудно те да бъдат превозвани в такива количества, че цената им да се изравни горе-долу в двете. Ако страните са разположени близо една до друга, разликата ще бъде по-малка, а понякога може да бъде едва забележима, защото в този случай превозът ще бъде по-лесен. Китай е много по-богата страна от всяка част на Европа и разликата между цената на средствата за живот в Китай и Европа е много голяма. Оризът в Китай е много по-евтин от пшеницата във всяка част от Европа. Англия е много по-богата страна от Шотландия, но разликата между паричната цена на житото в тези две страни е много по-малка и едва забележима. Пропорционално на количеството или мярката шотландското жито, изглежда, е обикновено доста по-евтино от английското, но пропорционално на качеството то несъмнено е малко по-скъпо. Шотландия получава почти всяка година големи доставки от Англия, а всяка стока трябва обикновено да е малко по-скъпа в страната, в която се доставя, отколкото в страната, от която идва. Следователно английското жито трябва да е по-скъпо в Шотландия, отколкото в Англия, и все пак пропорционално на неговото качество или на количеството и доброкачествеността на брашното, което може да бъде получено от него, то обикновено не може да се продава там по-скъпо от шотландското жито, което конкурира с него на пазара. Разликата между паричната цена на труда в Китай и Европа е още по-голяма от разликата между паричната цена на средствата за живот, защото действителното възнаграждение на труда в Европа е по-високо, отколкото в Китай, поради това, че поголямата част от Европа се намира в състояние на прогрес, а Китай се намира, изглежда, в застой. Паричната цена на труда в Шотландия е по-ниска, отколкото в Англия, защото действителното възнаграждение на труда там е много по-ниско поради това, че макар Шотландия да върви към по-голямо богатство, този процес е много по-бавен, отколкото в Англия. Значителната емиграция от Шотландия и незначителната емиграция от Англия достатъчно доказват, че търсенето на труд в двете страни е твърде различно. Трябва да припомним, че съотношението между действителното възнаграждение на труда в различните страни естествено се регулира не от действителното им богатство или бедност, а от това, дали се намират в състояние на прогрес, застой или упадък. Така както златото и среброто естествено имат най-голяма стойност у най-богатите народи, така естествено те имат най-малка стойност у най-бедните народи. У диваците, които са най-бедни от всички народи, те едва ли имат някаква стойност. В големите градове житото винаги е по-скъпо, отколкото в отдалечените части на страната. Но това е следствие не на реалната ниска цена на среброто, а на реалната висока цена на житото. Не коства по-малко труд да се достави сребро в големия град, отколкото в отдалечените части на страната, но доставянето на жито коства много повече труд. В някои много богати и търговски страни като например Холандия и Генуезка област 147 житото е скъпо по същата причина, поради която е скъпо в големите градове. Те не произвеждат достатъчно за изхранване на своите жители. Те са богати с трудолюбието и умението на своите занаятчии и манифактурни работници, с различните машини, които могат да улеснят и съкратят труда, с корабите и всички други средства за транспорт и търговия, но са бедни на жито, което, тъй като трябва да се внася там от далечни страни, трябва с една добавка към неговата цена да плаща превоза му от тези страни. Не коства по-малко труд да се достави сребро в Амстердам, отколкото в Данциг, но доставянето на жито коства много повече труд. Действителната стойност на среброто трябва да е почти еднаква на двете места, но действителната стойност на житото трябва да е твърде различна. Намалете действителното богатство на Холандия или Генуезка област, докато броят на техните жители си остава същият, ограничете тяхната възможност да се снабдяват от далечни страни – и цената на житото, вместо да се понижава с намаляването на количеството на тяхното сребро, което по необходимост трябва да придружава този упадък било като негова причина, било като негово следствие, ще се повиши до цената, която би имало в гладни години. Когато се нуждаем от предмети от първа необходимост, ние трябва да се откажем от всякакви излишества, чиято стойност се повишава през време на богатство и разцвет и пада през време на бедност и нужда. Друго е положението с предметите от първа необходимост. Действителната им цена, количеството труд, което те могат да купят или да получат в разпореждане, се повишава през време на бедност и нужда и пада през време на богатство и разцвет, което е винаги време на голямо изобилие, защото иначе не би могло да бъде време на богатство и разцвет. Житото е предмет от първа необходимост, а среброто е само излишество. Следователно каквото и да е било увеличението на количеството на скъпоценните метали, предизвикано в периода между средата на XIV и средата на XVI век от нарастването на богатството и напредъка в развитието, то не е можело да има тенденцията да намалява тяхната стойност във Великобритания или в която и да било друга част на Европа. Така че ако онези, които са събирали данни за цените в стари времена, нямат основание да извеждат намалението на стойността на среброто през този период от каквито и да било констатации за цените на житото или на други стоки, те имат още по-малко основание да извеждат това намаление от каквото и да било предполагаемо нарастване на богатството и напредък в развитието. Втори период Но колкото и различни да са мненията на учените относно движението на стойността на среброто през този пръв период, те са единодушни по движението ѝ през втория. От около 1570 до към 1640 г., т.е. през един период от около 70 години, колебанията в съотношението между стойността на среброто и стойността на житото са имали твърде противоположно направление. Среброто се понижило по действителната си стойност, или се разменяло срещу по-малко количество труд от преди, а житото се повишило по номиналната си цена и вместо да се продава обикновено за около 2 унции сребро квартера, или за около 10 шилинга сегашни пари, почнало да се продава за 6 и 8 унции сребро квартера, или за около 30-40 шилинга сегашни пари. Откриването на богатите мини в Америка било, изглежда, единствената причина за това намаление на стойността на среброто спрямо стойността на житото. То се обяснява по същия начин от всички и никога не е имало спор относно факта или относно неговата 148 причина. По-голямата част от Европа се намирала през този период в състояние на прогрес и поради това търсенето на сребро трябва да се е увеличавало. Но увеличаването на предлагането, изглежда, до такава степен надвишавало нарастването на търсенето, че стойността на този метал паднала значително. Трябва да отбележим, че откриването на мините в Америка нямало, изглежда, що-годе значително въздействие върху цените в Англия до 1570 г., макар че дори мините в Потози са били открити повече от 20 години преди това. От 1595 до 1620 г., включително началната и крайната година, средната цена на един квартер от 9 бушела най-доброкачествена пшеница на уиндзорския пазар, както се вижда от данните на Итънския колеж, е била 2 ф. ст., 1 шилинг и 6 9/13 пенса. От тази сума, ако се абстрахираме от дробта и извадим 1/9, т.е. 4 шилинга и 1/9 пенса, цената на един квартер от 8 бушела ще се окаже 1 ф. ст., 16 шилинга и 10 2/3 пенса. А от тази цена, ако се абстрахираме също от дробта и извадим 1/9, т.е. 4 шилинга и l 1/9 пенса за разликата между цената на най-доброкачествената пшеница и цената на пшеницата от средно качество, цената на пшеницата от средно качество ще се окаже около 1 ф. ст., 12 шилинга и 8 8/9 пенса, или около 6 1/3 унции сребро. От 1621 до 1636 г., включително началната и крайната година, средната цена на същата мярка най-доброкачествена пшеница на същия пазар съгласно същите данни е била, изглежда, 2 ф. ст. и 10 шилинга, от която сума, ако направим същото изваждане, както в предишния случай, средната цена на квартер от 8 бушела пшеница от средно качество ще се окаже 1 ф. ст., 19 шилинга и 6 пенса, или около 7 2/3 унции сребро. Трети период Между 1630 и 1640 г. или около 1636 г., влиянието на откриването на мините в Америка върху намаляването на стойността на среброто, изглежда, се е засилило и стойността на този метал: никога не е падала по-ниско спрямо стойността на житото, както около това време. Тя, изглежда, се е повишила малко през; настоящия век и вероятно е почнала да се повишава дори известно време преди края на миналия век. От 1637 до 1700 г., включително началната и крайната година, т.е. през последните 64 години на миналия век, средната цена на един квартер от 9 бушела найдоброкачествена пшеница на уиндзорския пазар е била според същите данни 2 ф. ст., 11 шилинга и 1/3 пенса, което е само с 1 шилинг и 1/3 пенса по-скъпо, отколкото 16 години преди това. Но през тези 64 години станали две събития, които трябва да са довели до много по-голям недостиг на жито, отколкото биха могли да предизвикат превратностите на годишните времена, и които поради това, без да предполагаме по-нататъшно понижение на стойността на среброто, съвсем убедително обясняват това много малко покачване на цената на житото. Първото от тези събития било гражданската война, която, спъвайки земеделието и разстройвайки търговията, трябва да е повишила цената на житото много над онова, до което биха могли да доведат превратностите на годишните времена. Тя трябва да е довела повече или по-малко до този резултат на всички пазари на кралството, но найвече на пазарите около Лондон, който се нуждае от снабдяване от най-отдалечени райони. Така че в 1648 г. цената на най-доброкачествената пшеница на уиндзорския пазар била според същите данни 4 ф. ст. и 5 шилинга, а в 1649 г. – 4 ф. ст. за 1 квартер от 9 бушела. Превишението през тези две години над 2 ф. ст. и 10 шилинга (средната цена през шестнадесетте години, предшествуващи 1637 г.) е 3 ф. ст. и 5 шилинга, което, 149 разделено на последните 64 години на миналия век, твърде точно обяснява малкото покачване на цената през тези години. Но макар тези цени да са най-високи, те съвсем не са единствените високи цени, предизвикани от гражданската война. Второто събитие била премията за износ на жито, въведена в 1688 година. Мнозина смятат, че премията, поощрявайки земеделието, може с течение на времето да е довела до по-голямо изобилие и следователно да е понижила цената на житото на вътрешния пазар повече, отколкото би станало иначе. По-долу ще разгледам въпроса, доколко премията би могла да доведе до този резултат в даден период; сега ще отбележа само, че между 1688 и 1700 г. тя не е имала време да доведе до такъв резултат. През този кратък период премията е можела само – поощрявайки износа на излишъка от продукта на всяка година и не позволявайки поради това изобилието на една година да компенсира недостига на друга – да доведе до покачване на цената на вътрешния пазар. Макар недостигът на жито, който съществувал в Англия от 1693 до 1699 г., включително началната и крайната година, несъмнено да се дължал главно на превратностите на годишните времена и да обхващал поради това значителна част от Европа, той трябва да е бил малко засилен от премията. Затова в 1699 г. по-нататъшният износ на жито бил забранен за девет месеца. През този период станало и трето събитие, което, макар и да не можело да предизвика недостиг на жито, нито може би някакво увеличение на действителното количество сребро, което се плащало обикновено за него, трябва по необходимост да е довело до известно увеличение на номиналната сума, плащана за него. Това събитие било голямото обезценяване на монетите в резултат на изтриване и изхабяване. Това зло започнало при царуването на Чарлз II и продължавало да се засилва до 1695 г., когато, както можем да узнаем от г-н Лаундис, намиращите се в обръщение сребърни монети били средно около 25 процента под стандартната стойност. Но номиналната сума, която представлява пазарната цена на всяка стока, по необходимост се регулира не толкова от количеството сребро, което трябва да се съдържа в нея съгласно установената норма, колкото от количеството, което, както е установено от опит, фактически се съдържа в нея. Следователно тази номинална сума по необходимост е по-висока, когато монетите са много обезценени в резултат на изтриване и изхабяване, отколкото когато са близко до стандартната стойност. През настоящия век сребърните монети никога не са били толкова под стандартното тегло, както сега. Но макар и много изтрити, стойността им била поддържана от стойността на златните монети, срещу които те се разменят. Защото макар и преди последното пренасичане златните монети да бяха също много изтрити, те бяха по-малко изтрити от сребърните. В 1695 г., напротив, стойността на сребърните монети не била поддържана от златните монети; тогава една гвинея се разменяла обикновено срещу 30 шилинга от изхабено и изтрито сребро. Преди последното пренасичане на златните монети цената на среброто рядко било по-висока от пет шилинга и седем пенса за унция, което е само пет пенса над цената на монетния двор. Но през 1695 г. общата цена на среброто е 6 шилинга и 5 пенса за унция, което е над 15 пенса над цената на монетен двор. Дори преди късното пренасичане на златото, следователно, монетата както от златото, така и от сребро, в сравнение със среброто не е трябвало да са повече от осем процента под стандартната му стойност. Напротив, през 1695 г. е трябвало да е близо 25% под тази стойност. Но в началото на настоящия век, тоест веднага след голямото пренасичане по времето на крал Уилям. по-голямата част от настоящата сребърна монета трябва да е все още по-близо до стандартното си тегло, отколкото е в момента. 150 В течение на настоящия век също не е имало голямо обществено бедствие, като гражданската война, която може или да обезсърчи земеделието, или да прекъсне вътрешната търговия на страната. И въпреки даровете на спокойствието, с която ни е дарил по-голямата част от този век, винаги трябва да повишава цената на житото донякъде по-висока, отколкото в противен случай би била в действителното състояние на развитие на земеделието, все пак, тъй като през този век на богатства, имащо време да произведе всички добри ефекти, които обикновено се му се приписват на него за насърчаване на земеделието и по този начин да увеличава количеството жито на родния пазар, на базата на принципите на система, която ще обясня и разгледам по-нататък, може би е трябвало да е направила нещо, за да понижи цената на тази стока по един начин, както и да я повиши с другата. Предполага се, според много хора, че е имало нещо повече. През шестдесет и четирите първи години на настоящия век, според сметките на Итънския колеж, средната цена на квартер от девет бушела на най-добрата пшеница на пазара в Уиндзор е била 2 ф. ст., 6 и 1/2 пенса, което е около десет шилинга и шест пенса, или повече от 25% по-евтино, отколкото през шестдесет и четири последните години на миналия век; и около 9 шилинга и 6 пенса по-евтино, отколкото беше през шестнадесетте години, предхождащи 1636 г., когато може да се предполага, че откриването на изобилните мини в Америка доведе до пълния си резултат; и около един шилинг по-евтин, отколкото беше през двадесет и шест години, предхождащи 1620 г., преди това откритие да може да е довело до пълния си ефект. Според тази сметка средната цена на средната пшеница през тези шестдесет и четири първи години на настоящия век излиза, че е била около 32 шилинга за квартер от осем бушела. Следователно стойността на среброто е нараснала донякъде пропорционално на тази на царевицата през настоящия век и вероятно е започнала да го прави дори известно време преди края на предишния. През 1687 г. цената на квартер от девет бушела от най-добрата пшеница на пазара в Уиндзор е 1 ф. ст., 5 шилинга и 2 пенса което е най-ниската цена, на която някога е била от 1595г. През 1688 г. г-н Грегъри Кинг, човек, известен с познанията си по въпроси от този род, прецени средната цена на пшеницата в години на умерено изобилие, за струва на производителя 3 шилинга и 6 пенса за бушел, или 28 шилинга на квартер. Цената на производителя, която разбирам, е същата с това, което понякога се нарича договорна цена, или цената, на която един фермер сключва договор за определен брой години, за да достави определено количество царевица на търговец. Тъй като подобен договор спестява на земеделския производител разходите и проблемите с търгуването ѝ, цената на договора обикновено е по-ниска от тази, която се предполага, че е средната пазарна цена. Господин Кинг прецени 28 шилинга за квартер да бъде по това време обикновената договорна цена в години на умерено изобилие. Преди оскъдиците, породени от късния извънреден ход на лошите сезони, това беше, както се уверих, обикновената договорна цена. През 1688 г. е предоставена Парламентарната премия при износа на царевица. Земевладелците, които тогава съставляваха все по-голяма част от законодателната власт, отколкото в момента, бяха усетили, че паричната цена на житото пада. Премията беше целесъобразно да го повиши изкуствено до високата цена, на която често се продаваше по времето на Чарлз I и III. Това трябваше да се проведе, докато житото не е стигнало цена по-висока от 48 шилинга на квартер, тоест 20 шилинга или 5/7 по-скъпо, отколкото господин Кинг през същата година прецени, че цената на производителя ще 151 бъде във времена на умерено изобилие. Според него 48 шилинга за квартер беше цена, която без някаква такава целесъобразност като премия по това време не можеше да се очаква, освен в години с извънреден недостиг. Но правителството на крал Уилям тогава не беше напълно установено. Нямаше никакви условия да откажете нещо на земевладелците, които тъкмо тогава настояха да гласуват за пръв път годишния поземлен данък. Следователно стойността на среброто се е повишила вероятно спрямо стойността на житото малко преди края на миналия век и, изглежда, продължавала да се повишава през по-голямата част от настоящия век, макар че неизбежното действие на премията трябва да не е позволило това повишение да бъде така чувствително, както е щяло да бъде иначе при фактическото състояние на земеделието. В години на изобилие премията, водейки към необичаен износ, по необходимост повишава цената на житото над равнището, на което би се намирала иначе в онези години. Очевидната цел на премията била да поощри земеделието, като поддържа цената на житото дори в години на най-голямо изобилие. Наистина в години на голям недостиг премията била обикновено отменяна. Но тя трябва да е оказвала известно влияние върху цените през много от онези години. В резултат на необичайния износ в години на изобилие тя трябва често да не е позволявала изобилието на една година да компенсира недостига на друга. Следователно както в години на изобилие, така и в години на недостиг премията повишава цената на житото над равнището, на което тя естествено би се намирала при фактическото състояние на земеделието. Така че ако през 64-те години на настоящия век средната цена на житото е била по-ниска, отколкото през последните 64 години на миналия век, тя е трябвало при същото състояние на земеделието да бъде много пониска, ако не е било действието на премията. Но някои могат да възразят, че без премия състоянието на земеделието е щяло да бъде друго. По-долу, когато разглеждам специално въпроса за премиите, ще се опитам да обясня какви може да са били последиците на тази институция за земеделието на страната. Сега само ще отбележа, че това повишение на стойността на среброто спрямо стойността на житото не е било специфично за Англия. То е било констатирано във Франция през същия период и в приблизително същите размери от трима твърде надеждни, старателни и прилежна автори, които са събирали данни за цените на житото – г-н Дюпре дьо Сен-Мор, г-н Месанс и автора на „Есе за житната политика“. Но във Франция износът на жито бил забранен със закон до 1764 г. и малко трудно е да се предположи, че приблизително същото намаление на цената, което станало в една страна, въпреки тази забрана, се е дължало в друга на извънредното поощрение, което тя давала на износа. По-уместно би било може би това изменение в средната парична цена на житото да се смята за резултат по-скоро от известно постепенно повишение на действителната стойност на среброто на европейския пазар, отколкото от някакво понижение на действителната стойност на житото. Както вече отбелязахме, в значителни периоди от време житото е по-точно мерило на стойността от среброто или може би от която и да било друга стока. Когато след откриването на богатите мини в Америка житото надвиши 3-4 пъти предишната си парична цена, това изменение бе навсякъде приписано не на някакво повишение на действителната стойност на житото, а на намаление на действителната стойност на среброто. Така че ако през 64-те години на настоящия век средната парична цена на житото се е понижила малко под равнището, на което се е 152 намирала през по-голямата част от миналия век, ние ще трябва по същия начин да обясним това изменение не с някакво понижение на действителната стойност на житото, а с известно повишение на действителната стойност на среброто на европейския пазар. Наистина високата цена на житото през последните 10-12 години събуди подозрението, че действителната стойност на среброто все още продължава да пада на европейския пазар. Но високата цена на житото очевидно е била следствие на изключително неблагоприятните метеорологични условия и затова трябва да се разглежда не като постоянно, а като временно и случайно явление. Метеорологичните условия през последните 10-12 години бяха неблагоприятни в по-голямата част от Европа, а безредиците в Полша твърде много засилиха недостига на жито във всички страни, които в скъпи години са се снабдявали обикновено от този пазар. Толкова дълга поредица от лоши години, макар и да не е много обикновено, съвсем не е изключително явление и който е изследвал историята на цените на житото в предишни времена, лесно може да си спомни няколко други примера от същия вид. Освен това 10 години на необичаен недостиг не са по-удивителни от 10 години на необичайно изобилие. Ниската цена на житото от 1741 до 1750 г., включително началната и крайната година, може много добре да бъде противопоставена на високата му цена през последните 8-10 години. От 1741 до 1750 г. средната цена на един квартер от 9 бушела найдоброкачествена пшеница на уиндзорския пазар е била според данните на Итънския колеж само 1 ф. ст., 13 шилинга и 9 4/5 пенса, което е с около 6 шилинга и 3 пенса под средната цена на първите 64 години на настоящия век. Според тези данни средната цена на един квартер от 8 бушела пшеница от средно качество е била през тези години само 1 ф. ст., 6 шилинга и 8 пенса. Но между 1741 и 1750 г. премията трябва да не е позволявала на цената на житото да пада толкова ниско, на вътрешния, пазар, както би паднала естествено. Според книгите на митницата през тези 10 години количеството на всички видове зърнени храни, което било изнесено, е възлизало на не по-малко от 8 029 156 квартера. Премията, платена за това количество, е възлязла на 1 514 962 ф. ст., 17 шилинга и 4 ½ пенса. Затова в 1749 г. господин Пелъм, който тогава беше министър-председател, заяви в камарата на общините, че през трите предидущи години извънредно голяма сума била платена като премия за износа на жито. Той имаше основание да заяви това, а следващата година може би още по-голямо. Само през тази година платената премия възлизаше на не помалко от 324 176 ф. ст.„ 10 шилинга и 6 пенса.36 Не е нужно да отбележа до каква степен този форсиран износ трябва да е повишил цената на житото над равнището, на което тя би се намирала иначе на вътрешния пазар. В края на таблицата, приложена към настоящата глава, читателят ще намери данните за тези десет години отделени от другите. Той ще намери там също данни за предшествуващите десет години, средната цена за които също е под – макар и не толкова – общата средна цена на първите 64 години от настоящия век. Но 1740 бе година на необичаен недостиг. Двадесетте години, предшествуващи 1750 г., могат много добре да бъдат противопоставени на двадесетте години, предшествуващи 1770 година. Както през първите двадесет средната цена е била малко под общата средна цена за века, въпреки една-две скъпи междинни години, така през вторите тя е била доста над общата средна, въпреки една-две евтини междинни години, например 1759. Ако през първите тя не е била толкова под общата средна цена, колкото над нея през вторите, ние щяхме 36 Вж. Tracts on the Corn Trade; Tract. 3 d. 153 вероятно да припишем това на премията. Промяната е била, очевидно прекалено внезапна, за да бъде приписана на каквото и да било изменение на стойността на среброто, което винаги е бавно и постепенно. Внезапността на резултата може да бъде обяснена само с причина, която може да подействува внезапно – случайно колебание, обусловено от превратностите на времето. Наистина паричната цена на труда във Великобритания се е повишила през настоящия век. Но това, изглежда, е било резултат не толкова от някакво намаление на стойността на среброто на европейския пазар, колкото от увеличение на търсенето на труд във Великобритания, дължащо се на голямото и почти всеобщо процъфтяване на страната. Във Франция, която съвсем не е процъфтяваща страна, паричната цена на труда пада постепенно от средата на миналия век заедно със средната парична цена на житото. Както през миналия, така и през настоящия век надницата на прост работник там е била почти неизменно около 1/20 от средната цена на един сетие пшеница – мярка, която съдържа малко повече от 4 уинчестерски бушела. Във Великобритания, както вече показахме, действителното възнаграждение на труда, действителното количество предмети от първа необходимост и жизнени удобства, които работникът получава, е нараснало значително през настоящия век. Повишението на паричната цена на труда е било, изглежда, резултат не от някакво намаление на стойността на среброто на европейския пазар изобщо, а от повишение на действителната цена на труда специално на английския пазар, дължащо се на особено благоприятното състояние на страната. Известно време след откриването на Америка среброто продължавало да се продава на предишната или не много под предишната цена. Печалбата от разработването на мините била известно време много голяма и значително над естествената норма. Но онези, които внасяли този метал в Европа, скоро установили, че целият годишен внос не може да бъде пласиран на тази висока цена. Среброто започнало постепенно да се разменя срещу все по-малко количество стоки. Цената му постепенно падала все пониско, докато достигнала естественото си равнище, или онова, което е тъкмо достатъчно, за да плати съгласно естествените им норми работната заплата, печалбата от капитала и поземлената рента, които трябва да бъдат платени, за да бъде докарано среброто от мините до пазара. В повечето сребърни мини в Перу данъкът за испанския крал, възлизащ на 1/10 от брутния продукт, поглъща, както вече отбелязахме, цялата поземлена рента. Този данък бил първоначално половината, скоро след това паднал на 1 1 1 /3, след това на /5 и накрая на /20 от брутния продукт, колкото е и сега. В повечето сребърни мини в Перу това, изглежда, е всичко, което остава след възстановяването на капитала на предприемача заедно с обичайната печалба, и всички, изглежда, признават, че тази печалба, която някога е била много висока, сега е минимално ниска, но все още оправдаваща по-нататъшното разработване на мините. Данъкът за испанския крал бил намален на 1/5 от зарегистрираното сребро в 1504 г.37, т.е. 41 години преди 1545 г. – датата на откриването на мините в Потози. В продължение на 90 години, или преди 1636 г., тези мини, най-богатите в цяла Америка, са имали достатъчно време да окажат пълното си въздействие или да понижат стойността на среброто на европейския пазар толкова много, колкото тя е можела изобщо да падне, докато все още е бил събиран данъкът за испанския крал. 90 години са достатъчно време, за да сведат всяка стока, върху която няма монопол, до естествената ѝ цена или до най-ниската цена, на която тя, докато за нея се плаща специален данък, може да 37 Solorzano, vol. II. 154 продължава да се продава що-годе значително време. Цената на среброто на европейския пазар е можела да падне още повече и е можело да се наложи или да се понижи данъкът върху него не само на 1/10, както в 1736 г., но и на 1/12, също както данъкът върху златото, или да се преустанови разработването на повечето от американските мини, които се разработват сега. Постепенното нарастване на търсенето на сребро или постепенното разширяване на пазара за продукта на сребърните мини на Америка е навярно причината, която не позволи да се случи това и която не само е поддържала стойността на среброто на европейския пазар, но може би дори я е повишила малко повече, отколкото е била около средата на миналия век. След откриването на Америка пазарът на продукта на нейните сребърни мини се разширявал постепенно все повече. Първо. Европейският пазар се разширявал постепенно все повече. След откриването на Америка по-голямата част от Европа осъществила голям напредък. Англия, Холандия, Франция и Германия, дори Швеция, Дания и Русия напреднали значително в земеделието и промишлеността. Италия, изглежда, не регресирала. Оттогава насам, тя изглежда, малко се е оправила. Наистина Испания и Португалия, както се предполага, са регресирали. Но Португалия е само много малка част от Европа, а упадъкът на Испания е може би не толкова голям, както обикновено се смята. В началото на XVI век Испания била много бедна страна дори в сравнение с Франция, която оттогава насам е осъществила голям напредък. Добре известни са думите на император Карл V, който често пътувал из двете страни, че във Франция всичко е в изобилие, а в Испания всичко липсва. Растящият продукт на земеделието и промишлеността на Европа трябва по необходимост да е изисквал за своето обръщение постепенно увеличаване на количеството на сребърните монети, а растящият брой на богатите хора трябва да е изисквал също такова нарастване на количеството на техните сребърни прибори и други украшения от сребро. Второ. Америка сама е нов пазар за продукта на собствените си сребърни мини и тъй като тя напредва в земеделието и промишлеността и расте по броя на населението много по-бързо от най-процъфтяващите страни на Европа, търсенето ѝ трябва да расте много по-бързо. Английските колонии са напълно нов пазар, който отчасти за монети, отчасти за сребърни прибори се нуждае от непрекъснато растящо снабдяване със сребро в рамките на един голям континент, където преди никога не е съществувало подобно търсене. Повечето испански и португалски колонии също са напълно нов пазар. Преди откриването им от европейците Нова Гренада, Юкатан, Парагвай и Бразилия били населени с диви народи, които нямали нито занаяти, нито земеделие. Сега те са въведени във всички тях в значителна степен. Дори Мексико и Перу, макар и да не могат да се смятат за съвсем нови пазари, сигурно са много по-обширни от когато и да било преди. След всички удивителни разкази, които са публикувани за блестящото състояние на тези страни в миналото, всеки, който чете, разсъждавайки що-годе трезво, историята на тяхното откриване и завоюване, несъмнено ще схване, че в занаятите, земеделието и търговията жителите им са били много по-невежи от татарите в днешна Украйна. Дори перуанците, по-цивилизованият от тези два народа, макар и да употребявали злато и сребро за украшения, нямали каквато и да било сечена монета. Цялата им търговия била разменна и затова у тях почти не съществувало разделение на труда. Онези, които обработвали земята, били принудени сами да си строят къщите, да си правят 155 покъщнината, дрехите, обувките и земеделските оръдия. Малкото занаятчии сред тях били издържани, както се говори, от суверена, благородниците и свещениците и били вероятно техни слуги или роби. Старите занаяти на Мексико и Перу никога не са доставили едно единствено изделие на Европа. Испанските армии, макар че едва ли са надвишавали някога 500 души и често не възлизали и на половината от това число, срещали почти навсякъде големи затруднения при осигуряването на средства за живот. Гладът, който те предизвиквали почти навсякъде, където отидели, дори в страни, които по същото време се представят като гъсто населени и с развито земеделие, достатъчно доказва, че историята за тази гъста населеност и развито земеделие е неправдоподобна. Испанските колонии се намират под управление, което в много отношения е по-малко благоприятно за земеделие, напредък и гъста населеност от управлението на английските колонии. Но те, изглежда, вървят към всичко това много по-бързо от всяка страна в Европа. При плодородната почва и благодатния климат голямото изобилие и евтината цена на земята – обстоятелство, общо за всички нови колонии – са, изглежда, голямо предимство, достатъчно да компенсира много недостатъци на гражданското управление. Фрезие, който посетил Перу в 1713 г., казва, че Лима наброявала между 25 и 28 хиляди жители. Улоа, който живял в същата страна между 1740 и 1746 г., казва, че жителите били повече от 50 хиляди. Разликата в техните данни за населението на редица други големи градове в Чили и Перу е почти същата; и тъй като, изглежда, няма основания да се поставя под съмнение осведомеността и на двамата, това говори за нарастване на населението, което едва ли е по-малко, отколкото в английските колонии. Следователно Америка представлява нов пазар за продукта на собствените ѝ сребърни мини, търсенето на който трябва да расте много по-бързо от търсенето на найпроцъфтяващите страни на Европа. Трето. Източна Индия е друг пазар за продукта на сребърните мини на Америка, и то пазар, който от откриването на тези мини насам постоянно е поглъщал все по-голямо количество сребро. Оттогава насам пряката търговия между Америка и Източна Индия, която се води с корабите на Акапулко, е нараствала постоянно, а косвените сношения чрез Европа са нараснали в още по-голяма степен. През XVI век португалците били единственият европейски народ, който редовно търгувал с Източна Индия. През последните години на същия век холандците почнали да посягат върху този монопол и за няколко години ги изтикали от главните им колонии в Индия. През по-голямата част от миналия век тези два народа си поделили най-значителната част от източноиндийската търговия, при което търговията на холандците непрекъснато нараствала в по-голяма степен, отколкото западала търговията на португалците. Англичаните и французите водели миналия век някаква търговия с Индия, но тя е нараснала значително през настоящия век. Източноиндийската търговия на шведите и датчаните започна през настоящия век. Дори русите търгуват сега редовно с Китай чрез един вид кервани, които се движат по суша през Сибир и Татарин до Пекин. Източноиндийската търговия на всички тези народи, ако не се смята търговията на французите, която е почти ликвидирана от последната война, е растяла почти непрекъснато. Растящото потребление на източноиндийски стоки в Европа е, изглежда, толкова голямо, че води до все по-голямата им употреба. Например чаят беше много малко употребявана напитка в Европа преди средата на миналия век. Сега стойността на чая, който се внася всяка година от английската Източноиндийска компания за потребление в самата Англия, възлиза на повече от един милион и половина фунта годишно; но това не е 156 всичко, защото много по-голямо количество постоянно се контрабандира в страната от холандските пристанища, от Гьотеборг в Швеция, както и от брега на Франция, докато френската Източноиндийска компания процъфтяваше. Потреблението на китайски порцелан, на подправки от Молукските острови, на бенгалски платове и безброй много други предмети е нараснало в почти същата степен. Съобразно с това тонажът на всички европейски кораби, заети в източноиндийската търговия в даден момент през миналия век, е бил може би малко по-голям от тонажа на английската Източноиндийска компания преди последното намаление на броя на нейните кораби. Но стойността на скъпоценните метали в Източна Индия и особено в Китай и Индостан, когато европейците за пръв път почнали да търгуват с тези страни, била много по-висока, отколкото в Европа, и все още продължава да е висока. В страните, отглеждащи ориз, който дава обикновено две, а понякога и три реколти годишно, всяка от които по-богата от обикновена житна реколта, изобилието на храна трябва да е много по-голямо, отколкото в която и да било отглеждаща жито страна със същите размери. Поради това подобни страни са много по-гъсто населени. Освен това богатите хора в тези страни, разполагайки с по-голямо свръхизобилие на храна над онова, което сами могат да потребят, имат средства да купуват много по-голямо количество труд на други хора. Съобразно с това свитата на един благородник в Китай или Индостан според всички данни е далеч по-многобройна и блестяща от свитата на най-богатите хора в Европа. Същото свръхизобилие на храна, с което те разполагат, им позволява да дават по-голямо количество от нея за всички уникални и редки произведения, които природата доставя само в малки количества, като например скъпоценни метали и скъпоценни камъни – главния обект на съревнование между богатите. Следователно дори мините, които снабдяват индийския пазар, да са били също тъй богати, както мините, които снабдяват европейския пазар, подобни стоки естествено се разменят срещу по-голямо количество храна в Индия, отколкото в Европа. Но мините, които снабдяват индийския пазар със скъпоценни метали, са били, изглежда, по-бедни, а тези, които го снабдяват със скъпоценни камъни – много по-богати от мините, които снабдяват европейския пазар. Затова скъпоценните метали естествено се разменят в Индия срещу малко по-голямо количество скъпоценни камъни и срещу много поголямо количество храна, отколкото в Европа. Паричната цена на диамантите – найголямото от всички излишества, трябва да е малко по-ниска, а паричната цена на храната – първия от всички предмети от първа необходимост, значително по-ниска в Индия, отколкото в Европа. Но както вече отбелязах, действителната цена на труда, действителното количество предмети от първа необходимост, което работникът получава, е по-ниска в Китай и Индостан – двата големи пазара на Индия, отколкото в по-голямата част на Европа. Работната заплата там купува по-малко количество храна и тъй като паричната цена на храната в Индия е много по-ниска, отколкото в Европа, паричната цена на работната заплата там е по-ниска по две причини: поради малкото количество храна, което тя купува, и поради ниската цена на тази храна. В страни с еднакво развити занаяти и промишленост паричната цена на повечето промишлени изделия е навярно пропорционална на паричната цена на труда; а в занаятите и промишлеността Китай и Индостан, макар и да отстъпват, не отстъпват, изглежда, все пак много на която и да било част от Европа. Следователно паричната цена на повечето промишлени изделия естествено ще бъде много по-ниска в тези големи империи, отколкото където и да било в Европа. Освен това за по-голямата част от Европа разходите за сухопътен превоз увеличават твърде много както действителната, така и 157 номиналната цена на повечето промишлени изделия. Повече труд и следователно повече пари коства да се докарат първо материалите, а след това да се достави готовото изделие на пазара. Обхватът и разнообразието на вътрешното корабоплаване в Китай и Индостан спестяват по-голямата част от този труд, и следователно от тези пари, и по този начин повишават още повече действителната и номиналната цена на повечето от техните промишлени изделия. По всички тези причини скъпоценните метали са стока, която винаги е било и все още продължава да е крайно изгодно да се внася от Европа в Индия. Едва ли има стока, която да върви там на по-добра цена или която пропорционално на количеството труд и стоки, което струва в Европа, може да купи или получи в разпореждане по-голямо количество труд и стоки в Индия. По-изгодно е също там да се внася сребро, отколкото злато, защото в Китай и повечето други пазари на Индия съотношението между чистото сребро и чистото злато е само десет или наймного дванадесет към едно, докато в Европа то е четиринадесет или петнадесет към едно. В Китай и повечето други пазари на Индия десет или най-много дванадесет унции сребро ще купят една унция злато, в Европа за това са нужни от четиринадесет до петнадесет унции. Затова среброто е било обикновено един от най-ценните артикули в товарите на повечето европейски кораби, които плават за Индия. То е най-ценният артикул в товарите на корабите на Акапулко, които плават за Манила. Така че среброто на новия континент е, изглежда, една от главните стоки, с които се води търговията между двата крайни пункта на стария континент и до голяма степен именно благодарение на него тези отдалечени части на света са свързани помежду си. За да снабдява толкова обширен пазар, количеството сребро, което се добива годишно от мините, трябва не само да бъде достатъчно, за да поддържа постоянното увеличение на монетите и сребърните прибори, които се търсят във всички процъфтяващи страни, но и да възстановява постоянното износване и пропиляване на среброто, което става във всички страни, където се употребява този скъпоценен метал. Постоянното намаление на скъпоценните метали в монетите от изтриване и в приборите от изтриване и почистване е твърде значително, така че при стоки, чиято употреба е толкова широко разпространена, би изисквало много голямо годишно предлагане. Пропиляването на тези метали в някои специални производства, макар и, общо взето, да не е може би по-голямо от това постепенно изтриване, е все пак много по-чувствително, защото става много по-бързо. Само в бирмингамските манифактури количеството злато и сребро, което се употребява годишно за позлатяване и посребряване и поради това става негодно да се появи по-късно във формата на тези метали, надвишава, както се говори, 50 хиляди фунта стерлинги. Оттук можем да си съставим известна представа колко голямо трябва да е пропиляваното всяка година количество във всички части на света било в манифактури, подобни на бирмингамските, било за галони, украшения, златни и сребърни предмети, позлатяване на книги, мебели и т. н. Значително количество трябва да се губи всяка година при транспортирането на тези метали от едно място в друго по море и по суша. Освен това почти повсеместният в азиатските държави обичай да се крият съкровища в недрата на земята, при което тайната на заровеното съкровище умира с лицето, което го е заровило, трябва да води до загуба на още по-голямо количество. Количеството злато и сребро, което се внася в Кадикс и Лисабон (включително не само това, което се регистрира, но и което евентуално се контрабандира), възлиза съгласно най-достоверни данни на около 6 милиона фунта стерлинги годишно. 158 Според г-н Миджънс38 годишният внос на скъпоценни метали в Испания средно за шест години, именно от 1748 до 1753 г., и в Португалия средно за седем години, именно от 1747 до 1753 г., е възлизал в тегло – за среброто на 1 101 107 фунта, а за златото на 49 940 фунта. При 62 шилинга за 1 тройски фунт среброто възлиза на 3 413 431 ф. ст. и 10 шилинга. При 44 ½ гвинеи за 1 тройски фунт златото възлиза на 2 333 446 ф. ст. и 14 шилинга. Общата сума възлиза на 5 746 878 фунта стерлинги и 4 шилинга. Миджънс уверява, че данните за регистрирания внос са точни. Той ни дава подробни сведения за отделните места, от които златото и среброто са били докарвани, и за количеството от всеки метал, което съгласно регистъра е идвало от всяко едно. Той взема също под внимание количеството от всеки метал, което според него може да е било контрабандирано. Големият опит на този разумен търговец придава на мнението му значителна тежест. Според красноречивия и понякога добре осведомен автор на „Философска и политическа история на установяването на европейците в двете Индии“ годишният внос на регистрираното злато и сребро в Испания средно за 11 години, именно от 1754 до 1764 г. включително, е възлизал на 13 984 185 и 3/5 пиастри от десет реала. Но като взема под внимание количеството, което може да е било контрабандирано, той предполага, че целият годишен внос може да е възлизал на 17 милиона пиастри, което при 4 шилинга и 6 пенса за 1 пиастър прави 3 825 000 фунта стерлинги. Той също дава подробни сведения за отделните места, от които златото и среброто са били докарвани, и за количеството от всеки метал, което съгласно регистъра е идвало от всяко едно. Той ни съобщава също, че ако трябва да съдим за количеството злато, което се внася всяка година от Бразилия в Лисабон, по размера на данъка, плащан на португалския крал, който възлиза, изглежда, на една пета от стандартния метал, ние можем да го оценим на 18 милиона крузейдос или на 45 милиона френски ливри, което прави около 2 милиона фунта стерлинги. Но ако вземем под внимание количеството, което може да е било контрабандирано, спокойно можем, казва той, да прибавим към тази сума една осма, или 250 хиляди фунта стерлинги, така че целият внос ще възлезе на 2 250 000 фунта стерлинги. Следователно по тази сметка целият годишен внос на скъпоценни метали в Испания и Португалия възлиза на около 6075 000 фунта стерлинги. Някои други твърде достоверни, макар и ръкописни изчисления, както са ме уверявали, съвпадат, определяйки целия годишен внос средно на около 6 милиона фунта стерлинги, понякога на малко повече, понякога на малко по-малко. Наистина годишният внос на скъпоценни метали в Кадикс и Лисабон не е равен на целия годишен продукт на мините на Америка. Известна част се изпраща всяка година с кораби на Акапулко за Манила; известна част е предмет на контрабандната търговия, която испанските колонии водят с колониите на другите европейски народи, а известна част несъмнено остава в страната. Освен това мините на Америка съвсем не са единствените златни и сребърни мини в света, но са далеч най-богатите. Приема се, че продуктът на всички други известни мини е незначителен в сравнение с техния и че далеч по-голямата част от техния продукт се внася ежегодно в Кадикс и Лисабон. Но потреблението само на Бирмингам, което възлиза на 50 хиляди фунта годишно, е равно на една сто и двадесета част от този годишен внос в размер на 6 милиона. Следователно Допълнение към „Universal Merchant“, с. 15 и 16. Това допълнение бе отпечатано едва в 1756 г., три години след публикуването на самата книга, която изобщо не претърпя второ издание. Затова допълнението се намира само в малко екземпляри; то поправя някои грешки в книгата. 38 159 цялото годишно потребление на злато и сребро в различните страни на света, където тези метали се употребяват, може да е приблизително равно на целия годишен продукт. Остатъкът може да е само достатъчен да покрива растящото търсене на всички процъфтяващи страни. Той може дори да е до такава степен недостатъчен да покрие това търсене, че да повиши цената на тези метали на европейския пазар. Количеството мед и желязо, което се доставя ежегодно от мините на пазара, е далеч по-голямо от количеството злато и сребро. Но поради това ние не смятаме, че тези прости метали могат да надвишат търсенето или да стават постепенно все поевтини. Защо трябва да смятаме, че това е възможно по отношение на скъпоценните метали? Наистина простите метали, макар и по-груби, се използват за много по-груби цели и тъй като имат по-малка стойност, за запазването им се полагат по-малко грижи. Скъпоценните метали обаче не са по необходимост по-безсмъртни от тях, а лесно могат да бъдат загубени, изхабени, и пропилени по най-различен начин.. Цената на всички метали, макар и изложена на бавни и постепенни колебания, се изменя по-малко от година на година от цената на почти всяка друга част от суровия продукт на земята, а цената на скъпоценните метали е дори по-малко изложена на внезапни колебания от цената на простите метали.. Трайността на металите е основата на тази изключителна устойчивост на тяхната цена. Всичкото или почти всичкото жито, изнесено на пазара миналата година, ще бъде потребено много преди края на настоящата година. Но известна част от желязото, добито от мините преди 200 или 300 години, може все още да се намира в употреба, а също така и известна част от златото, добито преди две или три хиляди години. Различните количества жито, които в различни години трябва да задоволяват потреблението на света, винаги ще отговарят приблизително на съответния продукт на тези различни години. Но съотношението между различните количества желязо, които могат да се намират в употреба през две различни години, много малко се влияе от каквато и да било случайна разлика в продукта на железните мини през тези две години, а съотношението между количествата злато ще се влияе още по-малко от подобна разлика в продукта на златните мини. Следователно, макар продуктът на повечето метални мини да се колебае от година на година може би повече от продукта на повечето житни ниви, тези колебания не оказват същото въздействие върху цената на единия вид стоки, както върху цената на другия вид. Колебания в съотношението на съответните стойности на златото и среброто Преди откриването на мините на Америка стойността на чистото злато спрямо чистото сребро се регулирала в различните монетни дворове в Европа в рамките на пропорциите едно към десет и едно към дванадесет, т.е. смятало се, че една унция чисто злато струва от десет до дванадесет унции чисто сребро. Около средата на миналия век тя започнала да се регулира в рамките на пропорциите едно към четиринадесет и едно към петнадесет, т.е. вече се смятало, че една унция чисто злато струва между четиринадесет и петнадесет унции чисто сребро. Златото се повишило по номинална стойност или по количеството сребро, което се давало за него. Двата метала се понижили по действителна стойност, или по количеството труд, което можели да купуват, но среброто се понижило повече от златото. Макар златните и сребърните мини на Америка да превъзхождали по богатство всички известни преди това мини, богатството на сребърните мини, изглежда, е било пропорционално по-голямо от 160 богатството на златните мини. Големите количества сребро, докарвани всяка година от Европа в Индия, постепенно понижили в някои от английските колонии стойността на този метал спрямо стойността на златото. В монетния двор в Калкута една унция чисто злато се смята за равна по стойност на 15 унции чисто сребро, също както и в Европа. В монетния двор златото се оценява може би прекалено високо в сравнение със стойността, която то има на бенгалския пазар. В Китай съотношението между стойността на златото и среброто продължава да е едно към десет или едно към дванадесет. В Япония то е едно към осем. Съотношението между количествата злато и сребро, които се внасят годишно в Европа – по данни на г-н Миджънс, – е едно към двадесет и две, т.е. на една унция злато там се внасят малко повече от 22 унции сребро. Голямото количество сребро, което се изпраща всяка година за Източна Индия, според него намалява количествата на този метал, които остават в Европа, до съотношение едно към четиринадесет или петнадесет – съотношението между техните стойности. Той смята, че съотношението между техните стойности трябва по необходимост да е равно на съотношението между техните количества и следователно би било едно към двадесет и две, ако не беше по-големият износ на сребро. Но обичайното съотношение между съответните стойности на две стоки съвсем не е по необходимост равно на съотношението между техните количества, които се намират обикновено на пазара. Цената на един вол, пресмятана на десет гвинеи е около 60 пъти по-голяма от цената на агне, пресмятана на 3 шилинга и 6 пенса. Но глупаво би било оттук да се заключава, че на пазара 60 агнета се падат на един вол, и също тъй глупаво би било на основание на това, че една унция злато струва обикновено от четиринадесет до петнадесет унции сребро, да се заключава, че на една унция злато на пазара се падат обикновено само четиринадесет или петнадесет унции сребро. Количеството сребро, което се намира обикновено на пазара, пропорционално на количеството злато е навярно много по-голямо, отколкото стойността на определено количество злато надвишава стойността на равно количество сребро. Цялото количество от една евтина стока, изнесено на пазара, обикновено е не само по-голямо, но и има по-голяма стойност от цялото количество от една скъпа стока. Цялото количество хляб, което се изнася годишно на пазара, е не само по-голямо, но и има поголяма стойност от цялото количество месо; цялото количество месо – от цялото количество домашни птици; а цялото количество домашни птици – от цялото количество пернат дивея. Броят на купувачите на евтина стока е толкова по-голям от броя на купувачите на скъпа стока, че обикновено може да се пласира не само по-голямо количество от нея, но и по-голяма стойност. Така че цялото количество от евтината стока трябва обикновено да е пропорционално по-голямо от цялото количество от скъпата стока, отколкото стойността на определено количество от скъпата стока е пропорционално по-голямо от стойността на равно количество от евтината. Когато сравняваме скъпоценните метали, среброто е евтина, а златото – скъпа стока. Затова естествено трябва да очакваме среброто на пазара винаги да е повече от златото не само по количество, но и по стойност. Нека някой, който има малко злато и сребро, сравни собствените си сребърни и златни прибори. Той навярно ще установи, че не само по количество, но и по стойност първите значително превъзхождат вторите. Освен това много хора имат доста сребърни прибори, без да имат изобщо златни предмети, които – дори у онези, които ги имат – се ограничават обикновено до часовници, табакери за емфие и други дреболии, които в своята съвкупност рядко имат голяма стойност. 161 Наистина стойността на златото в британските монети значително надвишава стойността на среброто, но това не е така в монетите на всички страни. В монетите на някои страни стойността на двата метала е почти еднаква. В шотландските монети преди обединението с Англия златото е преобладавало много малко, макар че действително е преобладавало до известна степен39, както се вижда от отчетите на монетния двор. В монетите на много страни преобладава среброто. Във Франция най-големите суми се плащат обикновено с този метал и там е трудно да получиш повече злато, отколкото е необходимо да носиш в джоба си. Но по-голямата стойност на сребърните прибори в сравнение със златните, която се наблюдава във всички страни, навярно, компенсира с излишък превъзходството на златните монети над сребърните, което се наблюдава само в някои страни. Макар че в един смисъл на думата среброто винаги е било и вероятно винаги ще бъде много по-евтино от златото, в друг смисъл златото може – при сегашното състояние на испанския пазар – да бъде признато за малко по-евтино от среброто. Една стока може да бъде обявена за скъпа или евтина не само според по-голямата или по-малка абсолютна големина или абсолютен нисък размер на обичайната ѝ цена, но според това, доколко тази цена е повече или по-малко над най-ниската ѝ цена на която тя може да бъде изнасяна на пазара що-годе продължително време. Тази най-ниска цена е цената, която само възстановява с умерена печалба капитала, който трябва да бъде употребен за изнасянето на стоката на пазара. Тя е цената, която не дава нищо на земевладелеца и не е съставна част от неговата рента, а изцяло се разпада на работна заплата и печалба. Но при сегашното състояние на испанския пазар златото несъмнено е малко по-близо до тази най-ниска цена, отколкото среброто. Данъкът върху златото за испанския крал е само една двадесета от стандартния метал, или 5 процента, докато данъкът върху среброто е една десета, или 10 процента. В тези данъци, както вече отбелязах, се състои цялата рента на повечето златни и сребърни мини на Испанска Америка и данъкът върху златото се плаща още по-зле от данъка върху среброто. Печалбата на предприемачите на златни мини, тъй като те по-рядко правят състояние, трябва обикновено да е още поумерена от печалбата на предприемачите на сребърни мини. Следователно цената на испанското злато, тъй като то дава по-малка рента и по-малка печалба, трябва да е на испанския пазар малко по-близо до най-ниската цена, на която то може да бъде изнесено там, от цената на испанското сребро. Ако в сметката бъдат включени всички разходи, цялото количество от единия метал не би могло да бъде пласирано на испанския пазар така изгодно, както цялото количество от другия. Наистина данъкът върху бразилското злато за португалския крал е равен на стария данък върху мексиканското и перуанското сребро за испанския крал, т.е. той е една пета от стандартния метал. Затова е може би трудно да се каже дали цялото количество американско злато идва на общия европейски пазар на цена, по-близка до най-ниската цена, на която то може да бъде докарано на този пазар, отколкото цялото количество американско сребро. Цената на диамантите и другите скъпоценни камъни е може би още по-близка до найниската цена, на която те могат да бъдат доставени на пазара, отколкото дори цената на златото. Макар и да не е много вероятно дадена част от един данък, който не само е наложен върху един от най-подходящите обекти за облагане – изключително луксозен предмет и излишество, но и дава толкова значителен доход, като данъка върху среброто, да бъде 39 Вж. Ruddiman’s Preface to Andersons Diplomata etc. Scotiae. 162 някога отменена, докато може да бъде плащана, все пак същата невъзможност да бъде плащана, която в 1736 г. наложи данъкът да бъде намален от една пета на една десета, може след време да наложи да бъде намален още повече, така както наложи да бъде намален данъкът върху златото на една двадесета. Всеки, който е проучвал състоянието на сребърните мини на Испанска Америка, признава, че подобно на всички други мини разработването им става все по-скъпо поради по-голямата дълбочина, на която трябва да се работи, и по-големите разходи за изпомпване на водата и осигуряване на пресен въздух на тази дълбочина. Тези причини, които са равносилни на растящ недостиг на сребро (за растящ недостиг на една стока може да се говори, когато става по-трудно и по-скъпо да се добие определено количество от нея), не могат да не доведат след време до един или друг от следните три резултата. Увеличението на разходите трябва, първо, или да бъде напълно компенсирано с пропорционално увеличение на цената на метала, или, второ, да бъде напълно компенсирано с пропорционално намаление на данъка върху среброто, или, трето, да бъде компенсирано отчасти по единия, отчасти по другия от тези два начина. Третият резултат е твърде възможен. Както цената на златото нарасна спрямо цената на среброто, въпреки голямото намаление на данъка върху златото, така цената на среброто може да нарасне спрямо цената на труда и стоките, въпреки също такова намаление на данъка върху среброто. Но подобни последователни намаления на данъка върху среброто, макар и да не биха могли да предотвратят напълно, трябва сигурно да забавят повече или по-малко повишаването на стойността му на европейския пазар. В резултат на подобни намаления биха могли да се разработват много мини, които не са можели да бъдат разработвани преди, защото не са били в състояние да плащат стария данък, и количеството сребро, изнасяно всяка година на пазара, трябва винаги да е малко по-голямо, а оттук и стойността на дадено количество малко по-малка, отколкото би била иначе. В резултат на намаляването на данъка в 1736 г. стойността на среброто на европейския пазар – макар и сега да не е може би по-ниска, отколкото преди това намаление – е вероятно поне десет процента по-ниска, отколкото би била, ако испанският двор продължаваше да събира стария данък. Че въпреки това намаление на данъка стойността на среброто е започнала през настоящия век да се повишава малко на европейския пазар, ме карат да мисля гореприведените факти и аргументи, или по-скоро не толкова да мисля, колкото да подозирам и гадая, защото и най-доброто мнение, което мога да си съставя по този въпрос, едва ли заслужава да бъде наречено убеждение. Наистина, ако предположим, че е имало някакво повишение, то е било досега толкова малко, че след всичко казано на мнозина би могло да се стори съмнително дали този резултат действително е настъпил и дали не е настъпил противоположният, т.е. дали стойността на среброто не продължава да пада на европейския пазар. Трябва обаче да отбележа, че какъвто и да е предполагаемият годишен внос на злато и сребро, трябва да има определен период, през който годишното потребление на тези метали ще бъде равно на този годишен внос. Тяхното потребление трябва да расте с нарастването на тяхното количество или по-скоро в по-голяма степен. С нарастването на тяхното количество стойността им намалява. Те се употребяват повече, по-малко грижи се полагат за тях и в резултат потреблението им расте в по-голяма степен от тяхното количество. Така че след определен период годишното потребление на тези метали трябва да се изравни с годишния им внос при условие, че този внос не расте 163 постоянно, какъвто вероятно е случаят сега. Ако след изравняването на годишното потребление с годишния внос последният почне последователно да намалява, годишното потребление може известно време да надвишава годишния внос. Количеството на тези метали може постепенно и незабелязано да намалява, а стойността им постепенно и незабелязано да расте, докато – след като годишният внос отново стане неизменен – годишното потребление постепенно и незабелязано се нагоди към това, което годишният внос може да покрива. Основания за съмнението, че стойността на среброто продължава да намалява Увеличението на богатството на Европа и разпространеният възглед, че както количеството на скъпоценните метали естествено се увеличава с нарастването на богатството, така стойността им намалява с нарастването на тяхното количество, могат да накарат много хора да смятат, че стойността им продължава да пада на европейския пазар, а постепенното покачване на цените на много части от суровия продукт на земята може да засили още повече това тяхно мнение. Аз вече се опитах да покажа, че това нарастване на количеството на скъпоценните метали, което във всяка страна е обусловено от нарастването на богатството, няма тенденцията да намалява тяхната стойност. Златото и среброто естествено се стичат в богата страна по същата причина, поради която в нея се стичат всички видове луксозни и редки предмети – не защото там са по-евтини, отколкото в по-бедни страни, а защото са по-скъпи или защото за тях се дава по-добра цена. Привлича ги именно по-високата цена и щом тя престане да е толкова висока, те по необходимост престават да се стичат там. Аз вече се опитах да покажа, че с изключение на житото и другите растения, които се отглеждат изцяло с човешки труд, всички други видове суров продукт – добитък, домашни птици, всички видове дивеч, полезни изкопаеми, руди и т. н. – естествено стават по-скъпи, колкото повече обществото върви към богатство и напредък. Следователно, макар подобни стоки да почват да се разменят срещу по-големи количества сребро от преди, от това не следва, че среброто е станало действително поевтино или че с него се купува по-малко труд от преди, а че тези стоки са станали действително по-скъпи или че с тях се купува повече труд от преди. С напредъка на обществото расте не само номиналната, но и действителната им цена. Повишаването на номиналната им цена е следствие не на някакво понижение на стойността на среброто, а на повишението нa действителната им цена. Различните въздействия на напредъка на обществото върху три различни вида суров продукт Различните видове суров продукт могат да бъдат разделени на три категории. Първата включва онези продукти, които човешкият труд едва ли е способен да умножи изобщо. Втората – онези продукти, които той може да умножава съразмерно с търсенето. Третата – онези, при които ефективността на човешкия труд е ограничена или несигурна. С нарастването на богатството и напредъка на обществото действителната цена на първите може да се повиши прекомерно и не е ограничена, изглежда, от каквато и да било определена граница. Действителната цена на вторите, 164 макар и да може да се повиши значително, има все пак определена граница, която не може да надхвърли що-годе продължително време. Действителната цена на третите, макар че естествената ѝ тенденция е да се повишава с напредъка на обществото, може все пак – при една и съща степен на напредък – понякога дори да пада, понякога да остава неизменна, а понякога да се повишава повече или по-малко според това, доколко различни случайни обстоятелства нравят повече или по-малко успешни усилията на човешкия труд да умножи този вид суров продукт. Първи вид Първият вид суров продукт, чиято цена се повишава с напредъка на обществото, е онзи, който човешкият труд едва ли е способен да умножи изобщо. Той се състои от онези неща, които природата произвежда само в определени количества и от които поради това, че подлежат лесно на разваляне, е невъзможно да се натрупа продуктът на няколко години. Такива са повечето редки и единствени по рода си птици и риби, много различни видове дивеч, почти целият пернат дивеч, най-вече всички прелетни птици и много други неща. Когато богатството и съпътствуващият го лукс растат, търсенето на тези неща расте с тях и никакви усилия на човешкия труд не могат да увеличат предлагането много над равнището, на което то се е намирало преди това увеличение на търсенето. Следователно, тъй като качеството на такива стоки си остава същото или приблизително същото, докато конкуренцията между желаещите да ги купят непрекъснато расте, цената им може да се повиши прекомерно и не е ограничена, изглежда, от каквато и да било определена граница. Ако горските бекаси станат толкова модни, че почнат да се продават по 20 гвинеи, никакви усилия на човешкия труд не биха могли да увеличат броя на горските бекаси, изнесени на пазара, много над това, което се изнася сега. По този начин могат лесно да бъдат обяснени високите цени, които римляните в периода на най-голямото си величие плащали за редки птици и риби. Тези цени били следствие не на ниската стойност на среброто в онези времена, а на високата стойност на такива редки и единствени по рода си предмети, които човешкият труд не може да увеличава, когато пожелае. Действителната стойност на среброто в Рим известно време преди и след падането на републиката била по-висока, отколкото е сега в по-голямата част на Европа. Три сестерции, равни на около шест пенса, били цената, която републиката плащала за един модий, или четвърт бушел, от сицилианската пшеница, давана като десятък. Но тази цена била вероятно под средната пазарна цена, защото задължението да доставят своята пшеница по тази норма се смятало за данък върху сицилианските фермери. Затова когато римляните трябвало да поръчат повече жито от количеството, на което възлизала плащаната като десятък пшеница, те били длъжни по силата на капитулация да плащат превишението по норма от четири сестерции, или осем пенса, за четвърт бушел и в онези времена това било смятано за умерена и разумна, т.е. за обичайна или средна договорна цена; тя е равна на около 21 шилинга квартера. Двадесет и осем шилинга квартера беше преди последните години на недостиг обичайната договорна цена на английската пшеница, която по качество отстъпва на сицилианската и обикновено се продава на европейския пазар на по-ниска цена. Следователно стойността на среброто в онези древни времена трябва да се е отнасяла към сегашната му стойност както 4 към 3, т.е. с 3 унции сребро се купувало тогава същото количество труд и стоки, което сега би било купено с 4 унции. Затова 165 когато четем у Плиний, че Сей 40 купил като подарък за императрица Агрипина бял славей за 6 хиляди сестерции, равни на около 50 ф. ст. сегашни пари, и че Азиний Целер41 купил един барбуи за 8 хиляди сестерции, равни на около 66 ф. ст., 13 шилинга и 4 пенса сегашни пари, колкото и да ни поразява прекомерността на тези цени, все пак те ни изглеждат с една трета по-малки, отколкото са били в действителност. Действителната им цена, количеството труд и средства за живот, които били давани за тях, била с една трета по-висока, отколкото номиналната им цена може да означава за нас сега. Сей дал за славея разпореждането с едно количество труд и средства за живот, равно на количеството, което може да бъде купено сега с 66 ф. ст., 13 шилинга и 4 пенса, а Азиний Целер дал за белия славей разпореждането с едно количество труд и средства за живот, равно на 88 ф. ст., 9 ½ пенса би закупил. Това, което предизвиквало екстравагантността на тези високи цени, било не толкова изобилието от сребро, колкото изобилието от труд и препитание, за което тези римляни разполагали с това, което беше необходимо за собствената им употреба. Количеството сребро, с което разполагали, било доста помалко от това, което командването на същото количество труд и препитание би им доставило в наши дни. Втори вид Вторият вид суров продукт, чиято цена се повишава с напредъка на обществото, е онзи, е тази, която човешката индустрия може да умножи пропорционално на търсенето. Това се състои в онези полезни растения и животни, които в необработваните страни природата произвежда с такова обилно изобилие, че те са с малка или никаква стойност и които, с напредъка на земеделието са принудени да дадат място на някои попечеливши продукти. По време на дълъг период в процеса на развитие тяхното количество непрекъснато намалява, като в същото време търсенето им непрекъснато нараства. Тяхната реална стойност, следователно, реалното количество труд, което ще закупуват или командват, постепенно нараства, докато накрая стане толкова високо, че да ги превърне в печеливша продукт, както всичко останало, което човешката индустрия може да отглежда на най-плодородните и най-добрите обработвана земя. Производството достига един предел, когато стане, който не може да се надскочи. Ако това стане, скоро повече земя и повече индустрия ще бъдат използвани, за да се увеличи тяхното количеството. Когато например цената на едрия рогат добитък се повиши толкова високо, че е толкова изгодно да се обработва земя, за да се отглежда храна за тях, както и за да се отглежда храна за човека, тя не може да стане по-висока. Ако го направи, скоро повече царевична земя щеше да бъде превърната в пасище. Разширяването на орната земя, като намалява количеството на дивите пасища, намалява количеството месо, което страната естествено произвежда без труд или отглеждане, и увеличавайки броя на тези, които имат или жито, или – което е едно и също нещо – цената на царевицата, която да дадем в замяна на нея, увеличава търсенето. Следователно цената на месо и следователно на говеда трябва постепенно да се повишава, докато стане толкова висока, че да стане толкова изгодно да се използват най-плодородните и най-добре обработваните земи при отглеждането на храна за тях, както и при отглеждането на жито. Но винаги трябва да 40 41 Lib. X, р. 29. Ibid., р. 17. 166 закъснява с напредъка на развитието, преди да може да се разшири земеделската земя, така че да се повиши цената на добитък до тази височина; и докато достигне тази висока цена, ако страната изобщо напредва, цената им трябва непрекъснато да нараства. Може би има някои части на Европа, в които цената на добитък все още не е стигнала до тези размери. Не беше стигнала и до такава степен в никоя част на Шотландия преди обединението. Ако шотландското говеда винаги е било ограничавано до пазара на Шотландия, в страна, в която количеството земя, което може да бъде приложено не за друга цел, а за храненето на говеда е толкова голямо, спрямо това, което може да се приложи за други цели, едва ли е възможно цената им някога да е нараснала толкова високо, че да е изгодно да се обработва земя с цел изхранването им. В Англия цената на едрия рогат добитък, вече е наблюдавано, изглежда, в кварталите на Лондон, е стигнала до тази степен на цени от около началото на миналия век. От всички различни вещества обаче, които съставляват този втори вид суров продукт, едрият рогат добитък е може би това, на което цената в хода на подобрението първо достига до тези височини. Докато цената на едрия рогат добитък наистина е достигнала тази размери, изглежда е малко възможно по-голямата част, дори и от онези земи, които са в състояние на найвисоко култивиране, да бъдат напълно обработвани. Във всички ферми, твърде отдалечени от всеки град, за да пренасят оборски тор от него, тоест в далеч по-голямата част от тези на всяка обширна страна, количеството на добре обработваната земя трябва да е пропорционално на количеството оборски тор, което самото стопанство произвежда ; и това отново трябва да е пропорционално на запаса от добитък, който се поддържа в него. Земята се обработва или чрез паша на добитъка върху нея, или чрез храненето им в обори, а оттам и изнасянето на тор. Но освен ако цената на добитъка не е достатъчна, за да плати както наема, така и печалбата на обработваната земя, фермерът не може да си позволи да ги изхранва върху нея; и той още по-малко може да си позволи да ги храни в обори. Само с помощта на добива на подобрена и обработвана земя добитъкът би могъл да се изхрани в обори; защото за събирането на оскъдните и разпръснати продукти от отпадъци и неподобрени земи би изисквало прекалено много труд и би струвало прекалено скъпо. Затова ако цената на добитъка е недостатъчна, за да плаща продукта на подобрената и култивирана земя, когато му се позволява да пасе на нея, тази цена ще бъде още по-малко достатъчна да плаща този продукт, когато той трябва да се събира със значителен допълнителен труд и да се докарва за него в обора. Следователно при тези условия в обора не може да се храни рентабилно повече добитък, отколкото е необходимо за обработването на земята. Но този добитък никога не може да дава достатъчно тор, за да се поддържат непрекъснато в добро състояние всички земи, които той може да обработва. Тъй като това, което той дава, е недостатъчно за цялата ферма, то естествено ще бъде запазено за земите, на които може да бъде използвано най-изгодно и най-удобно – най-плодородните или може би онези, които се намират в съседство със стопанския двор. Така че те непрекъснато ще бъдат поддържани в добро състояние и ще бъдат годни за обработка. По-голямата част от останалата земя ще бъде оставена незасята, едва ли произвеждаща нещо освен мизерна паша, достатъчна да изхранва малкото количество бродещ, полугладен добитък, тъй като фермата, макар и да притежава много по-малко добитък пропорционално на онова, което е необходимо за пълната и обработка, много често има повече добитък пропорционално на фактическия си продукт. Но една част от тази пустееща земя, след като е била използвана по този жалък начин 6-7 години наред за пасище, може да бъде разорана, при което ще даде може би една или две бедни реколти от лош овес или някакво друго 167 долнокачествено зърно, и тогава, напълно изтощена, трябва да бъде отново оставена незасята и използвана за пасище, както преди, а друга част трябва да бъде разорана, за да бъде по същия начин изтощена и отново оставена незасята на свой ред. Такава е била всъщност общата система на стопанисване на земята в цялата равнинна част на Шотландия преди обединението с Англия. Земите, които постоянно били добре наторявани и поддържани в добро състояние, рядко надвишавали една трета или една четвърт от цялата площ на фермата, а понякога не възлизали и на една пета и една шеста от нея. Останалата площ никога не била наторявана, но въпреки това известна част от нея била на свой ред редовно обработвана и изтощавана. При тази система на стопанисване очевидно дори онази част от земите на Шотландия, която е годна за добра обработка, можела да произвежда много малко в сравнение с онова, което е годна да произведе. Но колкото и неизгодна да изглежда тази система, все пак преди обединението с Англия ниската цена на добитъка, изглежда, я е направила почти неизбежна. Ако въпреки едно значително повишение на цената на добитъка тя все още продължава да преобладава в значителна част от страната, това на много места се дължи несъмнено на невежеството и привързаността към старите обичаи, но на повечето места – на неотстранимите пречки, които естественият ход на нещата създава за незабавното или бързо въвеждане на по-добра система: първо, на бедността на арендаторите, на това, че те не са успели още да купят достатъчно количество добитък за по-пълно обработване на своите земи, защото същото повишение на цената на добитъка, което би направило изгодно за тях да гледат по-голямо количество добитък, прави купуването му по-трудно за тях; второ, на това, че те не са успели още да приведат земите си в състояние да изхранват както трябва това по-голямо количество добитък, дори да са можели да го купят. Увеличаването на количеството на добитъка и подобренията на земята трябва да вървят ръка за ръка и едното никога не може да изпреварва много другото. Без известно увеличение на добитъка едва ли са възможни някакви подобрения на земята, но всяко що-годе значително увеличение на количеството на добитъка е възможно само в резултат на значителни подобрения на земята, защото иначе земята не би могла да го изхрани. Тези естествени пречки за въвеждането на по-добра система могат да бъдат отстранени само в резултат на дълъг период на пестеливост и трудолюбие и трябва да мине повече от половин век или може би един век, преди старата система, която постепенно отмира, да може да бъде напълно премахната във всички части на страната. Но от всички търговски изгоди, които Шотландия извлече от обединението с Англия, най-голямата е може би това повишение на цената на добитъка. То не само повиши стойността на всички имения в планинска Шотландия, но и беше може би главната причина за подобренията в равнинната част на страната. Във всички нови колонии голямото количество пустееща земя, която може дълги години да бъде използвана само за изхранване на добитък, скоро довежда до извънредното му изобилие, а за всяко нещо неизбежно следствие на голямото изобилие са твърде ниските цени. Макар всичкият добитък на европейските колонии в Америка да е бил първоначално докаран от Европа, той скоро се умножил там толкова много и стойността му паднала до такава степен, че дори конете били оставяни да бродят свободно из горите, без собствениците им да смятат, че си заслужава да предявяват права върху тях. Едва дълго време след основаването на подобни колонии може да стане изгодно добитъкът да бъде изхранван с продукта на обработената земя. Така че същите причини – липсата на тор или диспропорцията между количеството на добитъка, 168 използван за обработване на земята, и количеството земя, което той е предназначен да обработва, са довели там до въвеждането на селскостопанска система, твърде сходна със системата, която все още съществува в толкова много части на Шотландия. Когато шведският пътешественик г-н Калм описва селското стопанство в някои английски колонии в Северна Америка, така както го заварил в 1749 г., той отбелязва, че трудно може да открие там характера на английската нация, така веща в различните отрасли на земеделието. Той казва, че колонистите почти не наторяват житните си ниви, но когато едно парче земя бъде изтощено от непрекъснато раждане, разчистват и обработват ново парче земя, а когато се изтощи и то, минават към трето. Те оставят добитъка си да броди из горите и другите необработени места, където той почти гладува, защото те отдавна са унищожили почти всички едногодишни треви с прекалено ранно косене напролет, преди да са успели да разцъфтят или да разпръснат семената си.42 Едногодишните треви са били, изглежда, най-добрата естествена паша в тази част на Америка и когато европейците се заселили за пръв път тук, те растели много нагъсто и достигали на височина три-четири фута. Едно парче земя, което по времето, когато Калм бил там, не можело да изхрани и една крава, в миналото изхранвало, както го уверявали, четири крави, всяка от които давала четири пъти повече мляко, отколкото можела да дава тази една. Бедната паша довела според него до западането на техния добитък, който значително се израждал от поколение на поколение. Този добитък вероятно приличал на закърнялата порода, която бе разпространена в цяла Шотландия преди 30-40 години и която сега е тъй много подобрена в по-голямата част от равнинната област на страната не толкова от изменение на породата, макар това средство да е било използвано, колкото от по-обилното им хранене. Следователно макар че едва в късен стадий на напредъка на обществото добитъкът може да получи такава цена, че да направи рентабилно обработването на земята за неговото изхранване, все пак от всички различни части, които образуват този втори вид суров продукт, той е може би първата, която получава такава цена, защото докато не получи такава цена, изглежда невъзможно подобренията да бъдат доведени дори до онази степен на съвършенство, която те са достигнали в много части на Европа. Както добитъкът е една от първите части на този вид суров продукт, която получава тази цена, така еленовото месо е може би една от последните. Цената на еленовото месо във Великобритания, колкото и прекомерна да изглежда, не е горе-долу достатъчна да компенсира разходите за еленов парк, както е добре известно на всички, които са имали някакъв опит в храненето на елени. Ако достигне, храненето на елени скоро би станало разпространен отрасъл на селското стопанство, също както храненето на малките птици, наречени дроздове, е било у древните римляни. Варон и Колумела ни уверяват, че то е било изключително рентабилно занятие. Говори се, че такова занятие в някои части на Франция е угояването на градински овесарки – прелетни птици, които пристигат измършавели в страната. Ако еленовото месо продължава да е на мода и ако богатството и луксът във Великобритания растат така, както са расли напоследък, цената му ще стане вероятно още по-висока, отколкото е сега. Между онзи период в напредъка на обществото, който повишава до максималното ѝ равнище цената на един толкова необходим артикул като добитъка, и периода, който повишава до максимално равнище цената на такова излишество като еленовото месо, има твърде дълъг интервал, през който много други видове суров продукт достигат 42 Travels, vol. I, р. 343, 344. 169 постепенно най-високата си цена – някои по-рано, други по-късно в зависимост от различно обстоятелства. Така във всяка ферма с отпадъците от хамбарите и оборите се изхранват известен брой домашни птици. Тъй като биват хранени с нещо, което иначе би останало неоползотворено, тези птици са чисто спестяване и тъй като не струват почти нищо на фермера, той може да ги продава на много ниска цена. Почти всичко, което той получава, е чиста печалба и колкото и ниска да е цената им, тя не може да го лиши от стимул да храни този брой. Но в зле култивирани и затова рядко населени страни домашните птици, отглеждани по този начин без разход, често са напълно достатъчни да задоволят цялото търсене. Така че при това положение на нещата те често са толкова евтини, колкото и месото или всеки друг вид животинска храна. Но цялото количество домашни птици, което фермата произвежда по този начин без разход, трябва винаги да е много по-малко от цялото количество месо, което се получава в нея; а във времена на богатство и лукс това, което е рядко, макар и при приблизително равни достойнства, винаги се предпочита пред онова, което е разпространено. Затова с нарастването на богатството и лукса вследствие на напредъка на обществото цената на домашните птици постепенно се повишава над цената на месото, докато в края на краищата достигне толкова високо равнище, че става рентабилно земята да се обработва за тяхното изхранване. Достигне ли това високо равнище, тя не може да расте повече. Порасне ли, повече земя скоро би била използвана за тази цел. В някои провинции на Франция отглеждането на домашни птици се смята за много важен отрасъл на селското стопанство и достатъчно рентабилен, за да поощрява фермера да отглежда за тази цел значително количество царевица и елда. Един среден фермер навярно има понякога около 400 птици в своя двор. В Англия отглеждането на домашни птици като че ли още не се смята навсякъде за толкова важна работа. Но те несъмнено са по-скъпи в Англия, отколкото във Франция, тъй като Англия получава значителни доставки от Франция. С напредъка на обществото периодът, през който даден вид животинска храна е най-скъп, трябва естествено да бъде период, който непосредствено предшествува всеобщата практика да се обработва земя за нейното произвеждане. Известно време преди тази практика да стане всеобща, недостигът трябва по необходимост да повиши цената. След като тя стане всеобща, обикновено се въвеждат нови методи на хранене, които позволяват на фермера да произвежда на същата площ земя много по-голямо количество от дадения вид животинска храна. Не само изобилието го кара да продава по-евтино, но вследствие на тези подобрения той може да си позволи да продава по-евтино, защото ако не би могъл да си позволи това, изобилието не би било продължително. Вероятно именно по този начин въвеждането на детелина, ряпа, моркови, зеле и т. н. е допринесло за понижаването на обичайната цена на месото на лондонския пазар малко под равнището, на което се е намирала в началото на миналия век. Свинята, която намира храната си сред мръсотиите и алчно поглъща много неща, изхвърляни от всяко друго полезно животно, подобно на домашните птици се отглежда първоначално като чисто спестяване. Дотогава, докато броят на такива животни, които могат да бъдат отглеждани по такъв начин с незначителни разходи или изобщо без разходи, е напълно достатъчен да задоволява търсенето, този вид месо постъпва на пазара на много по-ниска цена от всеки друг. Но когато търсенето надвиши онова, което може да задоволява, когато стане необходимо да се отглежда фураж за изхранване и угояване на: свинете, също както за изхранване и угояване на другия добитък, цената по необходимост се повишава и става пропорционално по-висока или по-ниска от 170 цената на другото месо според това, доколко природата на страната и състоянието на нейното земеделие прави отглеждането на свине повече или по-малко скъпо от отглеждането на другия добитък. Според г-н Бюфон цената на свинското месо във Франция е почти равна на цената на говеждото месо. В по-голямата част на Великобритания тя е сега малко по-висока. Голямото повишение на цената на свинете и домашните птици във Великобритания често е било обяснявано с намаляването на броя на селяните и другите дребни държатели на земя – явление, което във всяка част на Европа непосредствено е предшествувало подобренията и по-добрата култивация, но което същевременно може да е допринесло цената на тези артикули да се повиши малко по-скоро и малко по-бързо, отколкото е щяла да се повиши иначе. Както най-бедното семейство може често да държи котка или куче без каквито и да било разходи, така най-бедните държатели на земя могат обикновено да изхранват няколко домашни птици или свиня с няколко прасета с много малки разходи. Малкото отпадъци от собствената им трапеза, тяхната суроватка, обезмаслено мляко и мътеница осигуряват една част от храната на тези животни, а останалото те намират в съседните ниви, без да причиняват що-годе значителна вреда на когото и да било. Следователно вследствие на намаляването на броя на тези дребни държатели на земя количеството на този вид продоволствие, което се произвежда с незначителни разходи или изобщо без разходи, трябва сигурно да е намаляло доста и оттук цената му трябва да се е повишила по-скоро и по-бързо, отколкото е щяла да се повиши иначе. Но рано или късно с напредъка на обществото тази цена трябва във всеки случай да е достигнала максималното равнище, до което може да се повиши, т.е. до цената, която плаща труда и разходите за обработването на земята, даваща фуража за тях, така както те се плащат върху по-голямата част от другата обработваема земя. Мандраджийството, както и отглеждането на свине и домашни птици, първоначално се води като спестяване. Добитъкът, който по необходимост се гледа във фермата, дава повече мляко, отколкото е нужно за изхранването на неговите малки или за потреблението на семейството на фермера, и то най-много през определен сезон. Но от всички селскостопански продукти млякото подлежи може би най-много на разваляне. През топлия сезон, когато е най-изобилно, то едва издържа едно денонощие. Като прави от него прясно масло, фермерът съхранява малка част за една седмица, като прави от него солено масло – за една година, а като прави от него сирене, съхранява много поголяма част от него за няколко години. Една част от всичко това се предназначава за потреблението на собственото му семейство. Остатъкът отива на пазара, за да намери най-добрата цена, която трябва да бъде получена и която едва ли може да бъде толкова ниска, че да го лиши от стимул да праща на пазара онова, което надвишава потреблението на неговото семейство. И наистина, ако тя е много ниска, той навярно ще стопанисва своята мандра много немарливо и мръсно и едва ли ще сметне, че си заслужава да има отделно помещение или сграда за тази цел, а ще търпи работата да се върши сред дима и мръсотията на неговата кухня, както се е практикувало в почти всички мандри в Шотландия преди 30-40 години и все още в много от тях. Същите причини, които постепенно повишават цената на месото – нарастването на търсенето и вследствие на напредъка на обществото намалението на количеството добитък, което може да бъде изхранвано с малки разходи или без разходи, повишават по същия начин цената на млечните продукти, която естествено зависи от цената на месото или от разходите за изхранването на добитъка. Повишаването на цената обезщетява за по171 големия труд, по-голямата грижа и чистота. Фермерът почва да обръща по-голямо внимание на мандрата и качеството на нейните продукти постепенно се подобрява. В края на краищата цената се повишава толкова, че става изгодно някои от най-плодородните и най-добре обработени земи да се използват за гледане на добитък само за нуждите на мандрата, и когато достигне това максимално равнище, тя не може да се повишава повече. Повиши ли се, повече земя ще се използва за тази цел. Тя е достигнала, изглежда, това максимално равнище в по-голямата част на Англия, където твърде много добра земя се използва обикновено по такъв начин: С изключение на околностите на някои големи градове тя, изглежда, не е достигнала още това максимално равнище никъде в Шотландия, където обикновените фермери рядко използват твърде много добра земя за отглеждане на фураж за добитъка само за нуждите на мандрата. Макар цената на продуктите на мандрата да се е повишила значително през последните няколко години, тя вероятно е още прекалено ниска, за да позволи това. Наистина лошото качество на тези продукти в сравнение с продуктите на английските мандри напълно отговоря на по-ниската им цена. Но това лошо качество е може би по-скоро следствие, а не причина за по-ниската цена. Дори качеството да беше много по-добро, по-голямата част от това, което е изнесено на пазара, не би могла, смятам, да се продава при съществуващите сега в страната условия на много по-добра цена: а сегашната цена вероятно не би плащала разходите за земята и труда, необходими за производство с много по-добро качество. Въпреки по-високата цена в по-голямата част от Англия, мандрата не се смята за по-рентабилно използване на земята от отглеждането на жито или угояването на добитък – двата главни обекта на земеделието. Затова то още не може да бъде дори толкова рентабилно в по-голямата част на Шотландия. Очевидно земите на никоя страна не могат да бъдат напълно обработени и подобрени, докато цената на всеки продукт, който човешкият труд е принуден да отглежда на тях, не се е повишила толкова, че да плаща разходите за цялостна обработка и подобрения. За да плаща тези разходи, цената на всеки даден продукт трябва да е достатъчна да плаща, първо, рентата от добра житна нива, защото именно тя регулира рентата от поголямата част от другата обработваема земя, и, второ, труда и разходите на фермера, така както те се плащат обикновено от добра житна нива, или, с други думи, да възстановява с обичайната печалба капитала, който той влага за тази цел. Това повишение на цената на всеки даден продукт трябва очевидно да предшествува подобряването и обработването на земята, която е предназначена за неговото отглеждане. Печалбата е целта на всяко подобрение и не заслужава това име нещо, при което загубата е неизбежно следствие. Но загубата не може да не бъде неизбежно следствие на подобряването на земята заради един продукт, чиято цена никога не може да върне разходите. Ако пълното подобряване и обработване на всички земи в страната е – а то абсолютно сигурно е – най-голямата от всички обществени изгоди, това повишение на цената на всички различни видове суров продукт, вместо да се смята за обществено бедствие, трябва да се разглежда като необходим предвестник и спътник на найголямата от всички обществени изгоди. Това повишение на номиналната или паричната цена на всички тези различни видове суров продукт също е било следствие не на някакво понижение на стойността на среброто, а на повишение на действителната им цена. Те струват вече не само по-голямо количество сребро, но и по-голямо количество труд и средства за живот от преди. Както доставянето им на пазара коства по-голямо количество труд и средства за живот, така когато бъдат доставени там, те представляват или са равностойни на по-голямо 172 количество труд и средства за живот. Трети вид Третият и последен вид суров продукт, чиято цена естествено расте с напредъка на обществото, е онзи, при който ефективността на човешкия труд в увеличаването на количеството му е ограничена или несигурна. Така че макар действителната цена на този вид суров продукт естествено да има тенденцията да се повишава с напредъка на обществото, все пак – според това доколко различни случайни обстоятелства правят повече или по-малко успешни усилията на човешкия труд да увеличи неговото количество – тя може понякога дори да пада, понякога да си остава неизменна в твърде различни периоди на напредък, а понякога да се повишава повече или по-малко в един и същ период. Има някои видове суров продукт, които природата е направила един вид придатък на други видове, така че количеството на единия, което една страна може да произведе, по необходимост е ограничено от количеството на другия. Например количеството вълна или необработени кожи, което една страна може да произведе, по необходимост е ограничено от броя на едрия и дребния добитък, който се гледа в нея. Този брой пък по необходимост се определя от състоянието на подобренията и от характера на нейното земеделие. Същите причини, които с напредъка на обществото постепенно повишават цената на месото, би трябвало на пръв поглед да оказват същото въздействие върху цените на вълната и необработените кожи и да ги повишават в почти същата степен. Това вероятно би било така, ако в началния стадий на развитието пазарът на последните стоки е ограничен в същите тесни рамки, както и пазарът на месото. Но обхватът на съответните пазари обикновено е съвсем различен. Пазарът на месо почти навсякъде е ограничен до страната, която го произвежда. Наистина Ирландия и известна част от Британска Америка водят значителна търговия със солено месо, но според мен те са единствените страни от търговския свят, които водят такава търговия или изнасят в други страни що-годе значителна част от своето месо. Пазарът на вълна и необработени кожи, напротив, в ранния стадий на развитието много рядко е ограничен до страната, която ги произвежда. Те лесно могат да се транспортират в далечни страни – вълната без всякаква подготовка, а суровите кожи – с много малка, и тъй като представляват суровина за много производства, може да се търсят от промишлеността на други страни, макар и промишлеността на страната, която ги произвежда, изобщо да не ги търси. В зле култивирани и поради това рядко населени страни цената на вълната и необработените кожи винаги представлява много по-голям дял от цената на цялото животно, отколкото в страни, където поради напредналото им развитие и по-гъстото население съществува по-голямо търсене на месо. Г-н Юм отбелязва, че по времето на саксонците едно руно било оценявано на две пети от стойността на цялата овца и че това съотношение надвишава сегашната му оценка. Както са ме уверявали, в някои провинции на Испания овцете често биват убивани само заради вълната и лойта. Трупът често се оставя да изгние на земята или да бъде изяден от хищните животни и птици. Ако това става понякога дори в Испания, то става почти винаги в Чили, Буенос Айрес и много други части на Испанска Америка, където рогатият добитък почти винаги се 173 убива само заради кожата и лойта. Това било почти постоянна практика и на остров Хаити, когато той гъмжал от пирати и преди установяването, развитието и нарастването на населението на френските плантации (които сега се простират по брега на почти цялата западна половина на острова) да придадат известна стойност на добитъка на испанците, които все още притежават не само източната част на брега, но и цялата вътрешна и планинска част на страната. Макар с напредъка на обществото и нарастването на населението цената на цялото животно по необходимост да се повишава, все пак цената на трупа е повлияна от това повишение много повече, отколкото цената на вълната и кожата. Пазарът на месо, винаги ограничен в примитивното състояние на обществото до страната, която го произвежда, трябва по необходимост да се разширява с напредъка и нарастването на населението на страната. Но пазарът на вълна и кожи дори на варварска страна, който често се разпростира върху целия търговски свят, много рядко може да бъде разширен в същата пропорция. Състоянието на целия търговски свят рядко може да бъде повлияно много от напредъка на една отделна страна и след такъв напредък пазарът на подобни стоки може да си остане същия или приблизително същия, както преди. Но при нормален ход на нещата той би трябвало, общо взето, да се разшири малко. Особено ако производствата, на които тези стоки служат за суров материал, процъфтяват в страната, пазарът, макар и да не се разшири може би значително, в края на краищата ще бъде приближен много повече от преди до мястото, където те се отглеждат, и цената на този материал може накрая да се повиши със сумата, на която е възлизал обикновено разходът за транспортирането му до далечни страни. Така че макар и тази цена да не се повиши в същата степен, както цената на месото, тя трябва естествено да се повиши малко и несъмнено не трябва да падне. Но в Англия, въпреки цветущото състояние на нейната вълнена промишленост, цената на английската вълна е паднала твърде значително от времето на Едуард III. Има много достоверни данни, които показват, че през време на царуването на този крал (към средата на XIV век или около 1339 г.) това, което било смятано за умерена и разумна цена за една бала от 28 фунта английска вълна, не било по-малко от 10 шилинга тогавашни пари43, които при норма 20 пенса унцията съдържали 6 унции сребро тауърско тегло, равно на около 30 шилинга сегашни пари. 21 шилинга за една бала могат да се смятат сега за добра цена за много добра английска вълна. Следователно паричната цена на вълната по времето на Едуард III се отнася към сегашната ѝ парична цена както десет към седем. Превишението на действителната ѝ цена било още по-голямо. При норма 6 шилинга и 8 пенса квартера 10 шилинга били в онези древни времена цената на 12 бушела пшеница. При норма 28 шилинга квартера 21 шилинга са сега цената само на 6 бушела. Следователно съотношението между действителните цени в старо време и сега е 12 към 6, или 2 към 1. В онези древни времена една бала вълна купувала два пъти поголямо количество средства за живот, отколкото сега, и следователно два пъти поголямо количество труд, ако реалното възнаграждение на труда е било еднакво в двата периода. Това понижение на реалната и номиналната стойност на вълната никога не е можело да бъде резултат на естествения ход на нещата. Действително то било резултат на насилие и хитрост: първо, на абсолютната забрана на износа на вълна от Англия; второ, на разрешаването на безмитен внос на вълна от Испания; трето, на забраната на износа 43 Smith’s Memoirs of Wool, vol. I, p. 5, 6, 7; vol. II, p. 176. 174 на вълна от Ирландия за която и да било друга страна освен Англия. В резултат на тези разпоредби пазарът на английска вълна, вместо да се разшири малко вследствие на напредъка на Англия, бил ограничен до вътрешния пазар, където вълната на няколко други, страни е допусната да конкурира с нея и където ирландската вълна е заставена да конкурира с нея. Тъй като при това вълнените манифактури в Ирландия са лишени от стимул до крайната степен, съвместима със справедливостта и честните взаимоотношения, ирландците могат да преработват само малка част от своята вълна в страната си и поради това са принудени да пращат една по-голяма част от нея във Великобритания – единствения достъпен за тях пазар. Аз не можах да намеря що-годе достоверни данни за цената на необработените кожи в древни времена. Вълната била плащана обикновено като субсидия на краля и нейната оценка удостоверява поне до известна степен обичайната ѝ цена. Не било така, изглежда, със суровите кожи. Но Флитууд въз основа на една сметка от 1425 г. между игумена на Бърчестър (Оксфорд) и един от неговите каноници ни дава тяхната цена, поне както е посочена в този отделен случай, а именно: 5 волски кожи за 12 шилинга, 5 кравешки кожи за 7 шилинга и 3 пенса, 36 овчи кожи на двегодишни овци за 9 шилинга, 16 телешки кожи за 2 шилинга. В 1425 г. 12 шилинга съдържали приблизително същото количество сребро, колкото 24 шилинга сегашни пари. Следователно една волска кожа била оценена в. тази сметка на същото количество сребро, което се съдържа в 4 4/5 шилинга сегашни пари. Номиналната ѝ цена била доста по-ниска от сегашната. Но при норма 6 шилинга и 8 пенса квартера 12 шилинга биха купили в онези времена 18 4/5 бушела пшеница, което при 3 шилинга и 6 пенса бушела би струвало сега 51 шилинга и 4 пенса. Следователно една волска кожа би купила в онези времена толкова жито, колкото биха купили сега 10 шилинга и 3 пенса. Действителната ѝ стойност била равна на 10 шилинга и 3 пенса сегашни пари. Не можем да предполагаме, че в онези древни времена, когато добитъкът почти умирал от глад през по-голямата част от зимата, той е имал много големи размери. Една волска кожа, която тежи 4 стона по 16 фунта, сега не се смята за лоша, а в онези времена се е смятала вероятно за много добра. Но при цена половин крона за един стон, което в момента (февруари 1773 г.) е според мен обичайната цена, такава кожа би струвала сега само 10 шилинга. Следователно макар номиналната ѝ цена сега да е по-висока, отколкото е била в онези древни времена, действителната ѝ цена, действителното количество средства за живот, което тя би купила или получила в разпореждане, е по-скоро малко по-ниска. Цената на кравешките кожи, както е посочена в гореспоменатата сметка, се намира в нормално съотношение спрямо цената на волските кожи. Цената на овчите кожи е доста по-висока. Те са се продавали вероятно с вълната. Цената на телешките кожи, напротив, е много по-ниска. В страни, където цената на добитъка е много ниска, телетата, които не се отглеждат за поддържане на стадото, биват убивани обикновено много млади, както беше в Шотландия преди 20-30 години. Това спестява млякото, което тяхната цена не би компенсирала. Затова телешките кожи обикновено са почти негодни. Цената на необработените кожи сега е доста по-ниска, отколкото е била преди няколко години, което се дължи вероятно на отменянето на митото върху тюленовите кожи и разрешаването в 1769 г. – за ограничен период – на безмитен внос на необработени кожи от Ирландия и колониите. Средно взето за настоящия век, действителната им цена е била вероятно малко по-висока, отколкото в онези древни времена. Природата на тази стока я прави не толкова подходяща за транспортиране на далечни пазари, както вълната. Тя се поврежда повече при съхраняване. Една осолена 175 кожа се смята за по-долнокачествена от прясна кожа и се продава на по-ниска цена. Това обстоятелство трябва по необходимост да има донякъде тенденцията да понижава цената на суровите кожи, произведени в страна, която не ги преработва сама, а е принудена да ги изнася, и да повишава сравнително цената на кожите, произведени в страна, която ги преработва. То трябва да има донякъде тенденцията да понижава цената им във варварска страна и да я повишава в развита и промишлена страна. Следователно го трябва да е имало донякъде тенденцията да я понижава в древни времена и да я повишава понастоящем. Освен това нашите табаци не успяха, както нашите фабриканти на платове, да убедят нацията, че сигурността на държавата зависи от процъфтяването на тяхното специфично производство, така че те бяха облагодетелствувани много по-малко. Наистина износът на необработени кожи бе забранен и обявен за неправомерен, а вносът им от чужди страни бе обложен с мито и макар че това мито бе отменено за внасяните от Ирландия и от колониите кожи (за ограничен период от само пет години), все пак Ирландия не бе ограничена до пазара на Великобритания за продажбата на излишните си кожи или на онези, които не се преработват в страната. Кожите на обикновения добитък бяха включени през последните години в списъка на стоките, които колониите могат да пращат само в страната-майка. Търговията на Ирландия досега не е била подлагана на ограничения в това отношение с цел да се поддържа промишлеността на Великобритания. Различните наредби, с които се цели да бъде понижена цената на вълната или на необработените кожи под естественото ѝ равнище, трябва в развита и култивирана страна да имат тенденцията да повишават цената на месото. Цената както на едрия, така и на дребния добитък, който се отглежда на подобрена и култивирана земя, трябва да бъде достатъчна, за да плаща рентата и печалбата, които земевладелецът и фермерът имат основание да очакват от подобрената и култивирана земя. Ако е недостатъчна, те скоро ще престанат да отглеждат добитък. Така че всяка част от тази цена, която не се плаща от вълната или кожата, трябва да се плаща от цената на трупа. Колкото по-малко се плаща за вълната и кожата, толкова повече трябва да се плаща за трупа. Как се разпределя тази цена между различните части на животното, е безразлично за земевладелците и фермерите, при условие че тя им се плаща напълно. Следователно в развита и култивирана страна техните интереси като земевладелци и фермери не могат да бъдат засегнати много от такива наредби, макар интересите им като потребители да могат да бъдат засегнати в резултат на повишаването на цената на хранителните продукти. Съвсем друго ще бъде обаче в слабо развита и некултивирана страна, където по-голямата част от земите не може да бъде използвана за друга цел освен за отглеждане на добитък и където вълната и кожата образуват главната част от стойността на този добитък. В този случай техните интереси като земевладелци и фермери ще бъдат дълбоко засегнати от такива наредби, д интересите им като потребители – твърде малко. Понижаването на цената на вълната и кожата в този случай няма да повиши цената на труда, защото поради факта, че по-голямата част от земите в страната не може да се използва за друга цел освен за отглеждане на добитък, ще бъде отглеждан все същият брой добитък. На пазара все още ще постъпва същото количество месо. Търсенето му няма да бъде по-голямо от преди. Следователно цената му ще бъде същата, както преди. Пълната цена на добитъка ще се понижи, а заедно с нея рентата и печалбата от всички земи, главен продукт на които е добитъкът, т.е. от повечето земи в страната. Непрекъснатата забрана на износа на вълна, която обикновено, но много погрешно се приписва на Едуард III, би била при тогавашното положение на страната най-пагубната 176 наредба, която е можело да бъде измислена. Тя не само е щяла да понижи действителната стойност на повечето земи в кралството, но, понижавайки цената на най-важните видове дребен добитък, е щяла да забави твърде много неговото понататъшно подобряване. Цената на шотландската вълна падна твърде значително в резултат на обединението с Англия, с което тя бе изключена от големия европейски пазар и ограничена до тесния пазар на Великобритания. Стойността на повечето земи в южните графства на Шотландия, където преобладава овцевъдството, щеше да бъде дълбоко засегната от това събитие, ако повишаването на цената на месото не компенсира напълно падането на цената на вълната. Ефективността на човешкия труд в увеличаването на количеството на вълната или необработените кожи е както ограничена, доколкото зависи от продукта на страната, където той се упражнява, така и несигурна, доколкото зависи от продукта на други страни. Засега тя зависи не толкова от количеството, което те произвеждат, колкото от количеството, което те не преработват, и от ограниченията, които те могат да смятат или не за уместно да наложат върху износа на този вид суров продукт. Тези обстоятелства, тъй като ни най-малко не зависят от отечествената промишленост, по необходимост правят ефективността на нейните усилия повече или по-малко несигурна. Следователно ефективността на човешкия труд в умножаването на този вид суров продукт е не само ограничена, но и несигурна. Тя също е ограничена и несигурна, що се отнася до умножаването на друг много важен вид суров продукт – количеството риба, което се изнася на пазара. Това количество е ограничено от местоположението на страната, от близостта или отдалечеността на различните ѝ провинции от морето, от броя на нейните езера и реки и от така нареченото богатство или бедност на риба на тези морета, езера и реки. С нарастването на населението, с все по-голямото увеличение на годишния продукт на земята и труда на страната броят на купувачите на риба расте и освен това тези купувачи имат по-голямо количество и по-голямо разнообразие от други стоки, или – което е същото – цената на по-голямо количество и по-голямо разнообразие от други стоки, с което да купуват. Но обикновено е невъзможно голям и обширен пазар да се снабдява, без да се прилага пропорционално по-голямо количество труд спрямо количеството, което е било необходимо за снабдяването на тесен и ограничен пазар. Един пазар, който след като се е нуждаел само от хиляда тона риба годишно, се нуждае вече от десет хиляди тона, рядко може да бъде снабдяван, без да се прилага повече от десетократното количество труд, което преди е било достатъчно да го снабдява. Рибата трябва обикновено да се търси на по-голямо разстояние, трябва да се използват по-големи кораби и по-скъпи оръдия от всякакъв вид. Затова действителната цена на тази стока естествено расте с напредъка на обществото. Според мен тя действително е нараснала повече или по-малко във всички страни. Макар сполуката на един ден риболов да е твърде несигурна, все пак при дадено местоположение на страната общата ефикасност на труда в доставянето на определено количество риба на пазара може – средно за една или няколко години – да е доста сигурна и несъмнено е сигурна. Но тъй като тя зависи повече от местоположението на страната, отколкото от равнището на нейното богатство и от състоянието на промишлеността ѝ, и тъй като поради това тя може в различни страни да бъде една и съща в твърде различни периоди на развитието и твърде различна в един и същ период, нейната връзка със стадия на развитие е несигурна и аз говоря тук именно за този вид несигурност. 177 Ефикасността на човешкия труд, що се отнася до увеличаването на количеството на различните руди и метали, които се извличат от земните недра, особено на по-скъпите, изглежда неограничена, но абсолютно несигурна. Количеството скъпоценни метали в дадена страна не е ограничено от нищо в нейното местоположение, като например богатството или бедността на собствените ѝ мини. Тези метали често се намират в изобилие в страни, които нямат мини. Тяхното количество в дадена страна зависи, изглежда, от две различни обстоятелства: първо, от нейната покупателна способност, от състоянието на нейната промишленост, от годишния продукт на нейната земя и труд, вследствие на което тя може да си позволи да употребява по-голямо или по-малко количество труд и средства за живот за добиването или купуването на такива излишества като злато и сребро било от собствените си мини, било от мините на други страни; второ, от богатството или бедността на мините, които в даден период снабдяват търговския свят с тези метали. Количеството на тези метали в най-отдалечените от мините страни трябва да се влияе повече или по-малко от това богатство или бедност поради лесното и евтино транспортиране на тези метали, малкия им обем и голямата им стойност. Количеството им в Китай и Индостан трябва да е било повлияно повече или по-малко от богатството на мините на Америка. Доколкото количеството на скъпоценните метали в дадена страна зависи от първото от тези две обстоятелства (покупателната способност), действителната им цена, подобно на цената на всички други луксозни предмети и излишества, навярно се повишава с богатството и напредъка на страната и се понижава с нейната бедност и упадък. Страни, които могат да спестяват голямо количество труд и средства за живот, могат да си позволят да купуват всякакво количество от тези метали с цената на поголямо количество труд и средства за живот от страни, които могат да спестяват помалко. Доколкото количеството на скъпоценните метали в дадена страна зависи от второто от тези обстоятелства (богатството или бедността на мините, които снабдяват търговския свят), действителната им цена, действителното количество труд и средства за живот, което може да се купи или размени срещу тях, несъмнено ще се понижава повече или по-малко пропорционално на богатството на тези мини и ще се повишава пропорционално на тяхната бедност. Но богатството или бедността на мините, които снабдяват в даден период търговския свят, е обстоятелство, което очевидно може да няма никаква връзка със състоянието на промишлеността в дадена страна. То дори няма, изглежда, каквато и да било връзка със състоянието на промишлеността на света изобщо. Наистина с постепенното разпространение на занаятите и търговията във все по-голяма част на земното кълбо търсенето на нови мини, тъй като се разпростира върху по-голямо пространство, може да има по-голям шанс за успех, отколкото когато е ограничено в по-тесни граници. Но откриването на нови мини при постепенното изтощаване на старите е извънредно несигурна работа, чийто успех не може да гарантира никакво човешко умение или труд. Всеобщо е мнението, че всички признаци са съмнителни и единствено фактическото откриване и успешното разработване на нова мина могат да установят действителната ѝ стойност или дори действителното ѝ наличие. В това търсене няма, изглежда, определени граници за възможния успех или за възможната несполука на човешкия труд. Възможно е в течение на един или два века да бъдат открити нови мини – по-богати 178 от всички известни досега, и също тъй е възможно най-богатата от известните по това време мини да се окаже по-бедна от всяка, която е била разработвана преди откриването на мините на Америка. Дали ще се случи едното или другото, е от много малко значение за действителното богатство и процъфтяване на света, за действителната стойност на годишния продукт на земята и труда на човечеството. Номиналната му стойност, количеството злато и сребро, в което може да бъде изразен или представен този годишен продукт, несъмнено ще бъде твърде различна, но действителната му стойност, действителното количество труд, което може да се купи или получи в разпореждане срещу него, ще бъде точно същото. В първия случай един шилинг може да не представлява повече труд, отколкото едно пени представлява понастоящем, а във втория едно пени може да представлява толкова труд, колкото един шилинг понастоящем. Но в първия случай този, който има един шилинг в джоба си, няма да бъде по-богат от онзи, който има едно пени сега, а във втория този, който има едно пени, ще бъде точно толкова богат, колкото и онзи, който има един шилинг сега. Ниската цена и изобилието на златни и сребърни прибори ще бъдат единствената изгода, която светът може да извлече в първия случай, а високата цена и недостигът на тези нищожни излишества ще бъдат единственото неудобство, което той би търпял във втория. Заключение на отклонението относно колебанията в стойността на среброто Повечето автори, които са събирали данни за паричните цени в древни времена, са смятали, изглежда, ниската парична цена на житото и на стоките изобщо, или, с други думи, високата стойност на златото и среброто, за доказателство не само за недостига на тези метали, но и за бедността и варварското състояние на страната по времето, когато тази стойност е съществувала. Това мнение е свързано със системата на политическа икономия, според която националното богатство се състои в изобилието, а националната бедност – в недостига на злато и сребро; система, която ще се постарая да изложа и разгледам най-подробно в четвъртата книга на това изследване. Сега само ще отбележа, че високата стойност на скъпоценните метали не може да служи за доказателство за бедността или варварското състояние на дадена страна по времето, когато тя е съществувала. Тя е само доказателство за бедността на мините, който са снабдявали по това време търговския свят. Една бедна страна не може да си позволи нито да купува повече злато и сребро, нито да плаща по-скъпо за златото и среброто от една богата страна и следователно стойността на тези метали едва ли е по-висока в първата, отколкото във втората. В Китай – много по-богата страна от която и да било част на Европа, стойността на скъпоценните метали е много по-висока, отколкото където и да било в Европа. Наистина, тъй като богатството на Европа е нараснало значително след откриването на мините на Америка, стойността на златото и среброто постепенно се е понижила. Но това понижение на тяхната стойност не се е дължало на увеличението на действителното богатство на Европа, на годишния продукт на нейната земя и труд, а на случайното откриване на по-богати мини от известните преди. Увеличението на количеството на златото и среброто в Европа и развитието на нейната промишленост и земеделие са две събития, които, макар и да са станали приблизително по едно и също време, са възникнали от твърде различни причини и едва ли имат някаква естествена връзка помежду си. Първото е възникнало от чиста случайност, в която благоразумието или политиката нямат, нито могат да имат какъвто и да било дял; 179 второто е възникнало от падането на феодалната система и установяването на управление, което даде на промишлената дейност единственото поощрение, от което тя се нуждае – известна сигурност, че ще се радва на своите плодове. Полша, където феодалната система все още съществува, днес е също такава бедна страна, каквато е била преди откриването на Америка. Но паричната цена на житото се е повишила; действителната стойност на скъпоценните метали в Полша е паднала, както и в другите части на Европа. Следователно тяхното количество трябва да се е увеличило там, както и на други места, и то приблизително в същата пропорция спрямо годишния продукт на нейната земя и труд. Но това увеличение на количеството на тези метали не е увеличило, изглежда, този годишен продукт, нито е подобрило промишлеността и земеделието на страната или положението на нейните жители. Испания и Португалия – страните, които притежават мините, са след Полша може би двете най-бедни страни на Европа. Стойността на скъпоценните метали обаче трябва да е по-ниска в Испания и Португалия, отколкото в която и да било друга част на Европа, защото те идват от тези страни във всички други части на Европа обременени не само със стойността на превоза и със застраховката, но и с разходите за контрабандирането им, тъй като износът им е или забранен, или обложен с мито. Следователно пропорционално на годишния продукт на земята и труда количеството им трябва да е по-голямо в тези страни, отколкото във всяка друга част на Европа. Но тези страни са по-бедни от по-голямата част на Европа. Макар че феодалната система в Испания и Португалия бе отменена, тя не бе заменена с много по-добра. Следователно както ниската стойност на златото и среброто не е доказателство за богатството и цветущото състояние на страната, където тя се наблюдава, така високата им стойност, или ниската парична цена на стоките изобщо или на житото по-специално, не е доказателство за нейната бедност и варварско състояние. Но макар ниската парична цена на стоките изобщо или на житото по-специално да не е доказателство за бедността или варварското състояние на времето, ниската парична цена на някои специфични видове стоки като добитък, домашни птици, дивеч от всякакъв вид и т. н. спрямо цената на житото е най-решаващо доказателство. Тя ясно показва, първо, голямото им изобилие в сравнение с житото и следователно големите размери на отредената за тяхното отглеждане земя в сравнение със земята, засята с жито, и, второ, ниската стойност на тези земи спрямо стойността на орната земя и следователно некултивираното и неподобрено състояние на далеч по-голямата част от земите на страната. Тя ясно показва, че запасите и населението на страната не се намират в онова съотношение към размерите на нейната територия, в което те се намират обикновено в цивилизовани страни, и че по това време и в тази страна обществото е в своя най-ранен стадий на развитие. От високата или ниска парична цена на стоките изобщо или на житото по-специално можем само да заключим, че мините, които по това време са снабдявали търговския свят със злато и сребро, са били богати или бедни, но не че страната е била богата или бедна. Но от високата или ниска парична цена на някои видове стоки спрямо цената на други можем да заключим с известна степен на вероятност, която почти се приближава до сигурност, че страната е била богата или бедна, че повечето нейни земи са били подобрени ой не и че тя се е намирала в повече или по-малко варварско или в повече или по-малко цивилизовано състояние. Всяко повишение на паричната цена на стоките, което произтича от понижение на стойността на среброто, ще засегне еднакво всички видове стоки и ще повиши цената им повсеместно с една трета или една четвърт, или една пета според това, дали среброто 180 е загубило една трета или една четвърт, или една пета от предишната си стойност. Но повишаването на цената на хранителните продукти, което е било предмет на толкова много разсъждения и разговори, не засяга еднакво всички видове хранителни продукти. Средно взето за настоящия век, цената на житото се е повишила много по-малко от цената на някои други видове хранителни продукти, както признават дори онези, които обясняват това повишение с намаляването на стойността на среброто. Следователно повишаването на цената на тези други видове хранителни продукти съвсем не може да се дължи на понижението на цената на среброто. Трябва да бъдат взети под внимание някои други причини, а тези, които бяха изтъкнати по-горе, ще обяснят може би достатъчно това повишение на цената на онези специфични видове хранителни продукти, чиято цена действително се е повишила спрямо цената на житото, без да се прибягва до предполагаемо намаление на стойността на среброто. Що се отнася до цената на самото жито, през първите 64 години на настоящия век и преди неотдавнашната необичайна поредица от лоши години тя е била малко по-ниска, отколкото през последните 64 години на миналия век. Този факт е засвидетелствуван не само от отчетите на уиндзорския пазар, но и от официалните данъчни регистри на различните графства на Шотландия, както и от данните на няколко различни пазари на Франция, които са били събрани много старателно и прецизно от г-н Месанс и г-н Дюпре дьо Сен-Мор. Доказателствата са по-пълни, отколкото би могло да се очаква, по един въпрос, който естествено много трудно може да бъде установен. Що се отнася до високата цена на житото през последните 10-12 години, тя може да бъде достатъчно обяснена с лошите реколти, без да се предполага каквото и да било понижение на стойността на среброто. Следователно мнението, че стойността на среброто непрекъснато пада, не се основава, изглежда, на сериозни наблюдения било върху цената на житото, било върху цената на другите хранителни продукти. Някои могат да кажат, че с едно и също количество сребро ще бъде купено сега, дори съгласно приведените тук данни, много по-малко количество от различните видове хранителни продукти, отколкото в един или друг период на миналия век, и че да се установи дали тази промяна се дължи на повишение на стойността на тези стоки, или на понижение на стойността на среброто, означава да се докаже само едно излишно и безполезно различие, което не може да бъде от каквато и да било полза за онзи, който разполага само с известно количество сребро, за да отиде на пазара, или има известен фиксиран паричен доход. Аз, разбира се, не твърдя, че познаването на това различие ще му даде възможност да купува по-евтино. Но това познание не може по тази причина да бъде съвсем безполезно. То може да бъде от известна полза за обществото, тъй като несъмнено е доказателство за цветущото положение на страната. Ако повишаването на цената на някои видове хранителни продукти се дължи само на понижение на стойността на среброто, то се дължи на обстоятелство, от което може да се заключи само за богатството на американските мини. Действителното богатство на страната, годишният продукт на нейната земя и труд може, въпреки това обстоятелство, или постепенно да намалява, както в Португалия и Полша, или постоянно да нараства, както в повечето други части на Европа. Но ако това повишение на цената на някои видове хранителни продукти се дължи на повишение на действителната стойност на земята, която ги произвежда, на нарасналото ѝ плодородие или на това, че тя е била направена годна да произвежда жито вследствие на по-големи подобрения и добра обработка, то се дължи на обстоятелство, 181 което ясно говори за цветущото и прогресиращо състояние на страната. Земята е далеч най-голямата, най-важната и най-трайната част от богатството на всяка обширна страна. За обществото несъмнено е от известна полза или най-малкото представлява известно удовлетворение да притежава такова решаващо доказателство за растящата стойност на далеч най-голямата, най-важната и най-трайната част от неговото богатство. То може да бъде от полза за обществото при регулирането на паричното възнаграждение на някои от низшите му служители. Ако това повишение на цената на някои видове хранителни продукти се дължи на понижение на стойността на среброто, паричното им възнаграждение, ако не е било прекалено голямо преди, несъмнено трябва да бъде увеличено пропорционално на размерите на това понижение. Ако не бъде увеличено, реалното им възнаграждение очевидно ще намалее в същата степен. Но ако това повишение на цената се дължи на нарасналата стойност на среброто вследствие на подобреното плодородие на земята, която произвежда тези продукти, много по-трудно става да се реши в каква пропорция трябва да се увеличи дадено парично възнаграждение и дали изобщо трябва да бъде увеличено. Както разширяването на подобренията и култивацията по необходимост повишава повече или по-малко – пропорционално на цената на житото – цената на всички видове животинска храна, така то по необходимост понижава според мен цената на всички видове растителна храна. То повишава цената на животинската храна, защото голяма част от земята, която я произвежда, трябва – поради това, че е направена годна да произвежда жито – да дава на земевладелеца и фермера рентата и печалбата от житна нива. То понижава цената на растителната храна, защото като увеличава плодородието на земята, увеличава изобилието на тази храна. Освен това с прогреса на земеделието се въвеждат много видове растителна храна, които – тъй като изискват по-малко земя и не повече труд от житото – постъпват на пазара на много по-ниска цена. Такива са картофите и царевицата, или така нареченото индианско жито, – двете най-важни придобивки, които земеделието на Европа, може би самата Европа, е получило от голямото разширение на нейната търговия и мореплаване. Освен това много видове растителна храна, които в примитивно състояние на земеделието се отглеждат само в зеленчуковата градина, и то само с бел, в по-напредналия му стадий се отглеждат на обикновени ниви, и то с плуг, като например ряпата, морковите, зелето и т. н. Следователно, ако с напредъка на земеделието действителната цена на един вид храна по необходимост се повишава, действителната цена на друг вид по необходимост се понижава и става по-трудно да се прецени до каква степен повишението на цената на единия вид може да бъде балансирано от понижението на цената на другия вид. Когато действителната цена на месото е достигнала вече максималното си равнище (което по отношение на всички видове месо с изключение може би на свинското е станало, изглежда, в по-голямата част от Англия преди повече от един век), всяко повишение на цената на който и да било друг вид животинска храна, което може да стане след това, не може да се отрази много на положението на долните слоеве на народа. Положението на бедните в по-голямата част от Англия положително не може да бъде влошено от каквото и да било повишение на цената на домашните птици, рибата, пернатия дивеч или еленовото месо до такава степен, както трябва да бъде облекчено от падането на цената на картофите. Тази неурожайна година високата цена на житото несъмнено тегне на бедните. Но в периоди на умерено изобилие, когато цената на житото е на обичайното или средното си равнище, естественото повишение на цената на който и да било друг вид суров продукт не може да ги засегне много. Те страдат повече може би от изкуственото, 182 предизвикано от данъците повишение на цената на някои промишлени стоки като сол, сапун, кожа, свещи, малц, бира и т. н. Въздействието на напредъка на обществото върху действителната цена на манифактурните изделия Естественото въздействие на напредъка на обществото обаче е да намалява постепенно действителната цена на почти всички манифактурни изделия. Цената на изработката се понижава може би за всички тях без изключение. Вследствие на подобрите оръдия, на по-голямата сръчност и по-правилното разделение и разпределение на труда – все неща, които са естествени резултати от напредъка, за изработването на дадено изделие става необходимо много по-малко количество труд и макар че вследствие на цветущото състояние на обществото действителната цена на труда се повишава значително, все пак голямото намаление на количеството му обикновено балансира с излишък и най-голямото повишение на неговата цена, което може да стане. Има наистина някои производства, в които неизбежното повишение на действителната цена на суровите материали балансира с излишък всички изгоди, които напредъкът може да въведе в изпълнението на работата. В дърводелството и столарството и производството на груби мебели неизбежното повишение на действителната цена на сухия дървен материал вследствие на подобренията на земята балансира с излишък всички изгоди, които могат да бъдат извлечени от най-добрите оръдия, най-голямата сръчност и най-правилното разделение и разпределение на труда. Но във всички случаи, когато действителната цена на суровите материали или не се повишава изобщо, или се повишава малко, цената на манифактурните стоки се понижава твърде значително. Това понижение на цената е било през миналия и настоящия век най-очебийно в онези производства, при които за материал служат по-простите метали. Часовник с по-добър механизъм, който около средата на миналия век е можел да бъде купен за 20 ф. ст., сега ще бъде набавен може би за 20 шилинга. През същия период твърде много е намаляла цената на железарските и ножарските изделия, на всички играчки, които се правят от по-прости метали, както и на всички стоки, които са известни обикновено под името бирмингамски и шефилдски изделия, макар че това намаление не е тъй голямо, както при часовниците. Но то е било достатъчно да удивлява работниците от всички други европейски страни, които в много случаи признават, че не могат да произвеждат също тъп доброкачествени изделия за двойно или дори за тройно по-голяма цена. Няма може би производства, при които разделението на труда може да бъде усъвършенствувано или при които използваните оръдия позволяват по-разнообразни подобрения от онези, при които за материал служат по-простите метали. В производството на сукно през същия период не е имало такова чувствително понижение на цената. Напротив, както са ме уверявали, през последните 25-30 години цената на най-висококачественото сукно се е повишила малко пропорционално на неговото качество, което се дължало, както се твърди, на значително повишение на цената на материала, състоящ се изцяло от испанска вълна. Наистина за цената на йоркширското сукно, което се изработва изцяло от английска вълна, се твърди, че през настоящия век е паднала доста пропорционално на неговото качество. Но качеството е толкова спорно нещо, че аз гледам с известно съмнение на всяка подобна информация. Разделението на труда в производството на сукно сега е почти същото, каквото е било 183 преди един век, и използваните машини не са много по-различни. Може обаче да са станали някои малки подобрения и в разделението на труда, и в машините, които да са довели до известно понижение на цената. Но понижението ще се окаже много по-чувствително и неоспоримо, ако сравним сегашната цена на тази стока с цената ѝ в много по-отдалечен период – края на XV век, когато е съществувало вероятно много по-малко разделение на труда и използваните оръдия са били много по-несъвършени от сега. В 1487 г. – 4-тата година от царуването на Хенрих VII, със закон било постановено, че „който продаде на дребно един ярд най-фино червено или боядисано в друг цвят сукно от най-фина изработка над 16 шилинга, подлежи на глоба от 40 шилинга за всеки така продаден ярд“. Следователно 16 шилинга, които съдържали приблизително същото количество сребро, колкото 24 шилинга сегашни пари, са били смятани по онова време за разумна цена за един ярд най-фино сукно; и тъй като това било закон за ограничаване на лукса, подобно сукно вероятно се продавало обикновено малко по-скъпо. Една гвинея може да се смята сега за най-високата цена. Следователно, дори да приемем, че качеството на сукното е еднакво – макар че качеството на сегашното сукно е вероятно много по-високо, – все пак паричната цена на най-финото сукно, изглежда, се е понижила значително от края на XV век насам. Но действителната му цена се е понижила много повече. Средната цена на един квартер пшеница е била тогава и дълго след това 16 шилинга и 8 пенса. Следователно 16 шилинга са били цената на 2 квартера и повече от 3 бушела, пшеница. Смятайки един квартер пшеница сега по 28 шилинга, действителната цена на един ярд фино сукно трябва да е била в онези времена равна поне на 3 ф. ст., 6 шилинга и 6 пенса сегашни пари. Онзи, който го купел, трябвало да се раздели с разпореждането с едно количество труд и средства за живот, равно на количеството, което би било купено сега с тази сума. Понижението на действителната цена на грубото сукно, макар и значително, не е било толкова голямо, колкото понижението на цената на финото сукно. В 1463 г. – 3-тата година от царуването на Едуард IV, със закон било постановено, че „никой ратай, прост работник или помощник на занаятчия, живеещ вън от град или селище, не може да употребява или да носи в дрехите си какъвто и да било плат над 2 шилинга ярда“. В 3-тата година от царуването на Едуард IV 2 шилинга съдържали приблизително същото количество сребро, колкото 4 шилинга сегашни пари. Но йоркширското сукно, което сега се продава по 4 шилинга ярда, навярно далеч превъзхождало по качество всяко сукно, което се изработвало тогава за нуждите на найбедния слой работници. Следователно дори паричната цена на техните дрехи пропорционално на качеството сега е малко по-ниска, отколкото в онази отдалечена от нас епоха. Действителната цена е несъмнено доста по-ниска. Десет пенса били смятани тогава за умерена и разумна цена за един бушел пшеница. Така че 2 шилинга са били цената на около 2 ½ бушела пшеница, което сега – при 3 шилинга и 6 пенса бушела – би било равно на 8 шилинга и 9 пенса. За да купи един ярд от това сукно, бедният ратай трябва да се е разделял с възможността да купи едно количество средства за живот, равно на количеството, което би било купено сега с 8 шилинга и 9 пенса. Това също било закон, който ограничавал лукса и разточителството на бедните. Следователно техните дрехи са били обикновено много по-скъпи. Същият закон забранявал на същия слой хора да носят чорапи, чиято цена надвишава 14 пенса чифта, което прави около 28 пенса сегашни пари. Но 14 пенса били в онези времена цената на l ½ бушела пшеница, което сега – при 3 шилинга и 6 пенса бушела – 184 би коствало 5 шилинга и 3 пенса. Сега ние бихме смятали това за много висока цена за един чифт чорапи за слуга от най-бедното и низшето съсловие. Но в онези времена той трябва да е плащал за тях действителния еквивалент на тази цена. По времето на Едуард IV изкуството да се плетат чорапи навярно не било известно в Европа. Чорапите се правели от обикновен плат, което може да е било една от причините за високата им цена. Говори се, че първият човек, който носел плетени чорапи в Англия, била кралица Елизабета. Тя ги получила като подарък от испанския посланик. В онази отдалечена от нас епоха използваните в производството на груби и фини вълнени платове оръдия били много по-несъвършени от сегашните. Оттогава насам те са претърпели три главни усъвършенствувания покрай вероятно множеството подребни, броят и значението на които трудно могат да бъдат установени. Тези три главни усъвършенствувания са: първо, замяната на хурката и вретеното с чекръка, който при същото количество труд изпълнява повече от двойно по-голямо количество работа; второ, използването на някои много хитро измислени оръдия, които улесняват и съкращават в още по-голяма степен намотаването на камгарната и вълнената прежда или съответното натъкмяване на основата и вътъка преди поставянето им в стана – операция, която преди изобретяването на тези оръдия трябва да е била извънредно досадна и неприятна; трето, използването на тепавица за тепане на плата, вместо да се тъпче във вода. Преди началото на XVI век вятърните мелници и водениците били неизвестни в Англия и, доколкото знам, в която и да било друга част на Европа северно от Алпите. Те се появили в Италия малко преди това. Тези обстоятелства могат да ни обяснят в известна степен защо действителната цена както на грубите, така и на фините платове е била в онази отдалечена от нас епоха много по-висока, отколкото е сега. По-голямо количество труд било нужно за изнасянето на стоките на пазара. Затова когато бивали изнасяни там, те трябва да са купували или да са били разменяни срещу цената на по-голямо количество труд. В онези древни времена грубите платове били изработвани в Англия по същия начин, както са били изработвани винаги в страни, където занаятите и промишлеността се намират в началния си стадий. Това било навярно домашно производство, при което всяка отделна част от работата се извършвала от време на време от всички членове на почти всяко отделно семейство, но така, че да се занимават с нея само когато нямат какво друго да правят и тя да не е главното занятие, от което всеки един от тях изкарва по-голямата част от своето препитание. Както вече отбелязахме, изделието, което се изработва по този начин, винаги постъпва на пазара на много по-ниска цена от изделието, което е главният или единствен източник на препитанието на работника. От друга страна, в онези времена фините платове не се изработвали в Англия, а в богатата и търговска Фландрия, и то вероятно – също както и сега – от хора, които получават от това цялото си препитание или главната част от него. Освен това тези платове били чуждестранна стока и за тях трябва да се е плащал известен данък, най-малкото старата субсидия според теглото или стойността, в полза на краля. Наистина това мито не било навярно много голямо. Тогава европейската политика не ограничавала с високи мита вноса на чужди манифактурни изделия, а по-скоро го поощрявала, за да могат търговците колкото е възможно по-лесно да снабдяват богатите хора с удобствата и луксозните предмети, от които се нуждаели и който промишлеността на собствената им страна не можела да им доставя. Тези обстоятелства могат да ни обяснят в известна степен защо в онези древни 185 времена действителната цена на грубите платове била толкова по-ниска спрямо цената на фините, отколкото сега. Заключение Ще завърша тази твърде дълга глава, като изтъкна, че всеки напредък на обществото има тенденцията да повишава пряко или косвено действителната рента от земята, да увеличава действителното богатство на земевладелеца, способността му да купува труда или продукта на труда на други хора. Разпространението на подобренията на земята и нейната обработка има тенденцията да повишава рентата пряко. Делът на земевладелеца от продукта по необходимост се увеличава с увеличаването на продукта. Това повишение на действителната цена на тези части от суровия продукт на земята, което първо е следствие на разширените подобрения и обработка на земята, а след това причина за по-нататъшното им разширение, повишението на цената на добитъка например, има тенденцията да повишава рентата от земята пряко и в още по-голяма степен. Не само действителната стойност на дела на земевладелеца, действителното му разпореждане с труда на други хора се повишава с действителната стойност на продукта, но съотношението на неговия дял към целия продукт расте с нея. Добиването на продукта след повишаването на действителната му цена не изисква повече труд от преди. Следователно по-малък дял от него ще бъде достатъчен да възстанови с обичайната печалба капитала, който прилага този труд. Оттук по-голям дял от него принадлежи на земевладелеца. Всички тези подобрения в производителната сила на труда, които имат тенденцията пряко да понижават действителната цена на манифактурните изделия, имат тенденцията да повишават косвено действителната рента от земята. Земевладелецът разменя онази част от своя суров продукт, която надвишава собственото му потребление, или, което се свежда до същото, цената на тази негова част, срещу манифактурни изделия. Всичко, което понижава действителната цена на манифактурните изделия, повишава действителната цена на суровия продукт. По този начин едно и също количество от този продукт става еквивалентно на по-голямо количество манифактурни изделия и земевладелецът получава възможност да купува по-голямо количество удобства, украшения или луксозни предмети от онова, което му е нужно. Всяко увеличение на действителното богатство на обществото, всяко увеличение на количеството полезен труд, приложен в него, има тенденцията да повишава косвено действителната рента от земята. Известен дял от този труд се пада, разбира се, на земята. По-голям брой хора и добитък са заети в нейната обработка, продуктът расте с нарастването на капитала, който се прилага по този начин за неговото отглеждане, и рентата расте с продукта. Противоположните явления – занемаряването на обработката и подобренията, падането на действителната цена на която и да било част от суровия продукт на земята, повишението на действителната цена на манифактурните изделия вследствие на упадък на манифактурите и занаятите, намалението на действителното богатство на обществото – всичко има тенденцията да понижава действителната рента от земята, да намалява действителното богатство на земевладелеца и да ограничава способността му да купува труда или продукта на труда на други хора. Целият годишен продукт на земята и труда на всяка страна, или – което се свежда до 186 същото – цялата цена на този годишен продукт, естествено се разпада, както вече отбелязахме, на три части: рентата от земята, работната заплата и печалбата от капитала, и образува дохода на три различни класи на народа: онези, които живеят от рента, онези, които живеят от работна заплата, и онези, които живеят от печалбата от капитала. Те са трите големи, първични съставни класи на всяко цивилизовано общество, от чийто доход се извлича в последна сметка доходът на всяка друга класа. От казаното току-що се вижда, че интересите на първата от тези три големи класи са тясно и неразривно свързани с целокупните интереси на обществото. Всичко, което благоприятствува или вреди на интересите на тази класа, по необходимост благоприятствува или вреди на интересите на обществото. Когато обществото обсъжда разпоредби относно търговията или политиката, собствениците на земята никога не могат да го заблудят с цел да облагоприятствуват интересите на собствената си класа, ако, разбира се, познават що-годе тези интереси. Всъщност те много рядко ги познават що-годе. Те са единствената от трите класи, чийто доход не им коства нито труд, нито усилия, а им идва, така да се каже, от само себе си и независимо от какъвто и да било план или проект от тяхна страна. Това безделие, което е естествено следствие на тяхното охолно и обезпечено положение, ги прави прекалено често не само невежи, но и неспособни за онази умствена дейност, която е необходима, за да се предвиждат и схващат последиците на дадена публична разпоредба. Интересите на втората класа – класата на онези, които живеят от работна заплата, са също тъй тясно свързани с интересите на обществото, както и интересите на първата. Ние вече показахме, че работната заплата никога не е толкова висока, както тогава, когато търсенето на труд непрекъснато расте или когато количеството на прилагания труд се увеличава значително всяка година. Когато това действително богатство на обществото си остава неизменно, работната заплата на работника скоро намалява до равнище, което едва му дава възможност да гледа семейство или да продължава рода на работниците. Когато обществото е в упадък, тя пада дори под това равнище. Класата на собствениците може да печели повече от процъфтяването на обществото, отколкото класата на работниците, обаче никоя друга класа не страда така жестоко от неговия упадък. Но макар интересите на работника да са тясно свързани с интересите на обществото, той е неспособен да разбере тези интереси и да схване връзката им със собствените му интереси. Условията на неговия живот не му оставят време да получи необходимата информация, а образованието и навиците му са обикновено такива, че го правят негоден да преценява, дори да е напълно информиран. Затова в публичните обсъждания гласът му се чува слабо и се зачита по-малко, освен в някои специални случаи, когато протестът му е енергичен, подбуждан и поддържан от работодателите, но не за неговите, а за собствените им специфична цели. Неговите работодатели образуват третата класа – класата на онези, които живеят от печалбата от капитала. Именно капиталът се прилага заради печалбата, привеждайки в движение по-голямата част от полезния труд на всяко общество. Плановете и проектите на притежателите на капитал регулират и направляват всички най-важни приложения на труда, а печалбата е крайната цел на всички тези планове и проекти. Но нормата на печалбата не се повишава подобно на рентата и работната заплата с процъфтяването на обществото и не пада с неговия упадък. Напротив, тя по начало е ниска в богати страни и висока в бедни страни и е винаги най-висока в страни, които вървят най-бързо към разорение. Поради това интересите на тази трета класа не са така свързани с целокупните интереси на обществото, както интересите на другите две класи. Търговците и 187 собствениците на манифактури от тази класа са двете категории хора, които обикновено прилагат най-големите капитали и които благодарение на богатството си се ползват с най-голямо уважение в обществото. Тъй като през целия си живот са заети с планове и проектните често са по-проницателни от повечето земевладелци. Но тъй като мислите им обикновено са погълнати по-скоро от интересите на специфичната им делова дейност, отколкото от интересите на обществото, тяхното мнение, дори когато е дадено най-безпристрастно (което не е ставало във всички случаи), се основава много повече на собствените им интереси, отколкото на интересите на обществото. Превъзходството им над земевладелеца се състои не толкова в това, че познават обществените интереси, колкото в това, че познават собствените си интереси по-добре, отколкото земевладелците – своите. Именно благодарение на това по-добро познаване на своите интереси те често са използвали великодушието на земевладелеца и са го убеждавали да пожертвува собствените си интереси и интересите на обществото с твърде простия, но честен довод, че техните интереси, а не неговите, съвпадат с интересите на обществото. Но интересите на представителите на даден отрасъл на търговията или промишлеността винаги се различават в известно отношение от интересите на обществото и дори са противоположни на тях. Интересите на търговците се състоят винаги в това, да разширяват пазара и да ограничават конкуренцията. Разширяването на пазара може често да отговаря на интересите на обществото, но ограничаването на конкуренцията трябва винаги да е в разрез с тях и може само да дава на търговците възможност, като увеличават печалбата си над нормалното ѝ равнище, да събират в своя полза един абсурден данък от останалите си съграждани. Всеки нов закон или наредба относно търговията, които се предлагат от тази класа, трябва винаги да се посрещат с голяма предпазливост и да се приемат само след дълго и грижливо проучване с не само най-щателно, но и найподозрително внимание. Те изхождат от една класа, чиито интереси никога не съвпадат напълно с интересите на обществото, класа, която обикновено е заинтересована да заблуждава и дори да потиска обществото и която действително в много случаи го е заблуждавала и потискала. Година 1202 1205 1223 1237 1243 1244 1246 1247 1257 1258 1270 1286 Цена кварт. пшеница за годината ф. ш. п 0 12 0 Средна цена за годината ф. ш. п Средна цена в сегашни пари ф. ш. п 1 16 0 0 13 5 203 0 12 0 0 13 4 0 15 0 0 12 0 0 2 4 0 2 0 0 2 0 0 16 0 0 13 4 0 4 0 1 16 0 0 10 0 0 6 0 0 60 2 8 0 2 0 0 2 12 0 1 0 0 0 15 0 0 16 0 4 16 0 6 8 0 0 2 8 0 16 0 Всичко Средна цена 0 17 0 2 11 0 5 12 0 16 16 0 0 94 1 80 35 9 3 2 19 1 ¼ 188 Година 1287 1288 1289 1290 1294 1302 1309 1315 1316 1317 1336 1338 Година 1339 1349 1359 1361 1363 1369 1379 1387 1390 1401 1407 1416 Цена кварт. пшеница за годината ф. ш. п 034 Средна цена за годината ф. ш. п Средна цена в сегашни пари ф. ш. п 0 10 0 030¼ 090¾ 0 12 1 ½ 1 10 4 ½ 008 010 014 016 018 020 034 094 0 12 0 060 020 0 10 8 100 0 16 0 0 16 0 040 072 100 280 280 0 12 0 116 300 1 10 0 1 12 0 200 240 0 14 0 2 13 0 400 068 1 10 6 4 11 6 1 19 6 5 18 6 020 034 Всичко Средна цена Цена кварт. пшеница за годината ф. ш. п 090 020 168 020 0 15 0 100 140 040 020 060 0 10 0 23 4 11 ¼ 1 18 8 Средна цена за годината ф. ш. п 120 Средна цена в сегашни пари ф. ш. п 170 052 322 048 1 15 0 294 094 048 0 13 4 0 14 0 0 16 0 0 16 0 044 034¾ 0 16 0 Всичко Средна цена 0 14 5 1 13 7 0 3 10 0 17 4 0 8 11 1 12 0 15 9 4 1 5 9 1/3 189 Година 1423 1425 1434 1435 1439 1440 1444 1445 1447 1448 1449 1451 Година 1453 1455 1457 1459 1460 1463 1464 1486 1491 1494 1495 1497 Цена кварт. пшеница за годината ф. ш. п 080 040 168 054 100 168 140 044 040 046 080 068 050 080 Всичко Средна цена Средна цена за годината ф. ш. п 134 Средна цена в сегашни пари ф. ш. п 0 16 0 080 2 13 4 0 10 8 268 042 280 084 090 0 16 0 0 13 4 0 10 0 0 16 0 1 15 4 1 11 3 ½ Цена кварт. пшеница Средна цена за годината за годината ф. ш. п ф. ш. п 054 012 078 050 080 020 0 1 10 018 068 140 0 14 8 040 034 100 Всичко Средна цена 190 Средна цена в сегашни пари ф. ш. п 0 10 8 024 0 15 4 0 10 0 0 16 0 038 0 10 0 1 17 0 120 060 050 1 11 0 890 0 14 1 Година 1499 1504 1521 1551 1553 1554 1555 1556 1557 1558 1559 1560 Цена кварт. пшеница за годината ф. ш. п 040 058 100 080 080 080 080 080 040 050 080 2 13 4 Средна цена за годината ф. ш. п 0 17 8 ½ 080 080 080 1561 1562 1574 1587 1594 1595 1596 1597 1598 1599 1600 1601 0 17 8 ½ 080 080 080 602½ 0 10 0 5/12 Всичко Средна цена Година Средна цена в сегашни пари ф. ш. п 060 086 1 10 0 020 080 080 080 080 Цена кварт. пшеница Средна цена за годината за годината ф. ш. п ф. ш. п 080 080 2 16 0 200 140 340 2 16 0 2 13 0 400 540 4 12 0 400 2 16 8 1 19 2 1 17 8 1 14 10 Всичко Средна цена 191 Средна цена в сегашни пари ф. ш. п 080 080 200 340 2 16 0 4 13 0 400 4 12 0 2 16 8 1 19 2 1 17 8 1 14 10 28 9 4 2 7 5 1/8 Цена на квартер от 9 бушела от най-добрата и най-скъпата пшеница на уиндзорския пазар на Благовещение и Архангеловден от 1596 до 1764г., включително началната и крайната цена. Цената на всяка година е средната между най-високите цени на тези два пазарни дни Година 1595 1596 1597 1598 1560 1561 1601 1602 1603 1604 1605 1606 1607 1608 1609 1610 1611 1612 1613 1614 1615 1616 1617 1618 1619 1620 Всичко за 26 г. Средно за 1 г. Квартер пшеница ф. ш. п 200 280 396 2 16 8 1 19 2 1 17 8 1 14 10 194 1 15 4 1 10 8 1 15 10 1 13 4 1 16 8 2 16 8 2 10 0 1 15 10 1 18 8 224 288 218½ 1 18 8 204 288 268 1 15 4 1 10 4 54 0 6 ½ 2 1 6 9/13 Година 1621 1622 1623 1624 1625 1626 1627 1628 1629 1630 1631 1632 1633 1634 1635 1636 Всичко за 16 г. Средно за 1 г. 192 Квартер пшеница ф. ш. п 1 10 4 2 18 8 2 12 0 280 2 12 0 294 1 16 0 180 220 2 15 8 380 2 13 4 2 18 0 2 16 0 2 16 0 2 16 0 40 0 0 2 10 0 Година 1637 1638 1639 1640 1641 1642 1643 1644 1645 1646 1647 1648 1649 1650 1651 1652 1653 1654 1655 1656 1657 1658 1659 1660 1661 1662 1663 1664 1665 1666 1667 1668 1669 1670 Квартер пшеница ф. ш. п 2 13 0 2 17 4 2 4 10 248 280 0 0 0 (липсват данни) 0 0 0 (липсват данни) 0 0 0 (липсват данни) 0 0 0 (липсват данни) 2 8 0 (от епископ Флитууд) 3 13 8 450 400 3 16 8 3 13 4 296 1 15 6 160 1 13 4 230 268 350 360 2 16 6 3 10 0 3 14 0 2 17 0 206 294 1 16 0 1 16 0 200 244 218 Година 1671 1672 1673 1674 1675 1676 1677 1678 1679 1680 1681 1682 1683 1684 1685 1686 1687 1688 1689 1690 1691 1692 1693 1694 1695 1696 1697 1698 1699 1700 Всичко за 60 години Средно за 1 г. 193 Квартер пшеница ф. ш. п 220 210 268 388 348 1 18 0 220 2 19 0 300 250 260 248 200 240 268 1 14 0 152 260 1 10 0 1 14 8 1 14 0 268 378 340 2 13 0 3 11 0 300 384 340 200 153 1 8 2 11 0½ Година 1701 1702 1703 1704 1705 1706 1707 1708 1709 1710 1711 1712 1713 1714 1715 1716 1717 1718 1719 1720 1721 1722 1723 1724 1725 1726 1727 1728 1729 1730 1731 1732 1733 Година 1731 1732 1733 1734 1735 1736 1737 1738 1739 1740 Всичко за 10 г. Средно за 1 г. Квартер пшеница ф. ш. п 178 196 1 16 0 266 1 10 0 160 186 216 3 18 6 3 18 0 2 14 0 264 2 11 0 2 10 4 230 280 258 1 18 10 1 15 0 1 17 0 1 17 0 1 16 0 1 14 8 1 17 0 286 260 220 2 14 6 2 6 10 1 16 6 1 12 10 168 184 Квартер пшеница ф. ш. п 1 12 10 268 184 1 18 10 230 204 1 18 0 1 15 6 1 18 6 2 10 8 18 12 8 1 17 3 1/5 Година 1734 1735 1736 1737 1738 1739 1740 1741 1742 1743 1744 1745 1746 1747 1748 1749 1750 1751 1752 1753 1754 1755 1756 1757 1758 1759 1760 1761 1762 1763 1764 Всичко за 64 години Средно за 1 г. Година 1741 1742 1743 1744 1745 1746 1747 1748 1749 1750 Всичко за 10 г. Средно за 1 г. 194 Квартер пшеница ф. ш. п 1 18 10 230 204 1 18 0 1 15 6 1 18 6 2 10 8 268 1 14 0 1 4 10 1 4 10 176 1 17 0 1 14 0 1 17 0 1 17 0 1 12 6 1 18 6 2 1 10 248 1 14 8 1 13 10 253 300 2 10 0 1 19 10 1 16 6 1 10 3 1 19 0 209 269 129 13 6 2 0 6 19/32 Квартер пшеница ф. ш. п 268 1 14 0 1 4 10 1 4 10 176 1 19 0 1 14 10 1 17 0 1 17 0 1 12 06 16 18 2 1 13 9 4/5 КНИГА II. ЗА ПРИРОДАТА, НАТРУПВАНЕТО И ПРИЛОЖЕНИЕТО НА КАПИТАЛА УВОД В онова примитивно състояние на обществото, при което няма разделение на труда, рядко се извършва размяна и всеки си набавя всичко сам. Не е нужно предварително да се натрупва или складира запас, за да се осъществява стопанската дейност на обществото. Всеки човек се старае да задоволява със собствения си труд случайните си потребности с тяхното възникване. Когато е гладен, той отива в гората на лов, когато дрехата му се износи, той се облича с кожата на първото голямо животно, което успее да убие, а когато колибата му почва да се руши, я поправя, както може, с дърветата и чимовете, които са най-близо до нея. Но когато разделението на труда е въведено напълно, продуктът на собствения труд на човека може да задоволява само много малка част от неговите потребности. Далеч по-голямата част от тях се задоволяват с продукта на труда, на други хора, който той купува с продукта, или – което е същото – с цената на продукта на собствения си труд. Но тази покупка може да бъде осъществена едва когато продуктът на собствения му труд е не само завършен, но и продаден. Следователно някъде трябва да бъде натрупан запас от стоки от различен вид, достатъчен да го изхранва и да го снабдява с необходимите за работата му материали и оръдия поне до момента, когато могат да бъдат осъществени тези две неща. Един тъкач не може да се заеме изцяло със специфичната си работа, ако предварително не е натрупал някъде било в негово собствено владение, било във владение на някое друго лице един запас, достатъчен да го изхранва и снабдява с материалите и оръдията на неговата работа, докато не само завърши, но и продаде своя плат. Това натрупване очевидно трябва да предхожда прилагането на неговия труд толкова дълго време в такова специфично занятие. Тъй като натрупването на запас трябва поради самото естество на работата да предхожда разделението на труда, все по-голямо разделение на труда е възможно само пропорционално на все по-голямо предварително натрупване на запас. Количеството материали, което един и същ брой хора могат да преработят, расте в много по-голяма пропорция от растящото разделение на труда и тъй като операциите на всеки работник стават постепенно все по-прости, изобретяват се различни нови машини, които да облекчат и съкратят тези операции. Следователно, тъй като разделението на труда се усъвършенствува, за да се дава постоянна заетост на еднакъв брой работници, необходимо е предварително да бъде натрупан еднакъв запас от продоволствие и поголям запас от материали и оръдия, отколкото би било нужно при едно примитивно състояние на нещата. Но броят на работниците във всеки отрасъл обикновено расте с разделението на труда в този отрасъл или, по-скоро, именно увеличението на техния брой им позволява да се класифицират и подразделят по този начин. Както натрупването на запас е предварително условие за постигането на това голямо увеличение на производителната сила на труда, така то естествено води към това 195 увеличение. Лицето, което прилага своя запас, за да издържа труд, по необходимост желае да го прилага така, че да произвежда колкото е възможно по-голямо количество изделия. Затова то се стреми да установи сред своите работници най-подходящото разделение на труда и да ги снабди с най-добрите машини, които може да изобрети или да купи. Възможностите му в тези две отношения са обикновено пропорционални на размерите на неговия запас или на броя на хората, чийто труд може да прилага. Следователно не само количеството труд във всяка страна расте с нарастването на запаса, който го прилага, но вследствие на това нарастване същото количество труд произвежда далеч по-голямо количество изделия. Такова е, общо взето, въздействието на нарастването на запаса върху труда и неговата производителна сила. В следващата книга съм се постарал да изясня природата на запасите, резултатите от тяхното натрупване във вид на капитали от различен вид и резултатите от различните приложения на тези капитали. Тази книга е разделена на пет глави. В първата глава съм се постарал да покажа кои са различните части или разновидности, на които естествено се: подразделя запасът било на отделно лице, било на голямо общество. Във втората глава съм се опитал да изясня природата и действието на парите, разглеждани като специална разновидност на общия запас на обществото. Запасът, натрупан във вид на капитал, може или да се прилага от лицето, на което принадлежи, или да се дава назаем на друго лице. В третата и четвъртата глава съм се опитал да изследвам действието на капитала в тези два случая. В петата и последна глава се разглежда различното въздействие, което различните приложения на капитала оказват непосредствено върху количеството както на националния труд, така и на годишния продукт на земята и труда. 196 ГЛАВА I. ЗА ПОДРАЗДЕЛЯНЕТО НА НАТРУПАНИТЕ ЗАПАСИ Когато запасът, който един човек притежава, е достатъчен само да го изхранва няколко дни или няколко седмици, той рядко мисли да извлича доход от него. Той го потребява колкото е възможно по-пестеливо и се старае да придобие със своя труд нещо, което може да го замести, преди да бъде напълно потребен. В този случай доходът му се извлича само от неговия труд. Такова е положението на повечето трудещи се бедняци във всички страни. Но когато притежава запас, достатъчен да го издържа месеци или години, човек естествено се старае да извлича доход от по-голямата част от него, като запазва за непосредственото си потребление само толкова, колкото да се изхранва дотогава, докато този доход започне да постъпва. Затова целият му запас се разделя на две части. Онази част, която той очаква да му носи доход, се нарича негов капитал. Другата част е онази, която задоволява непосредственото му потребление и която се състои, първо, от онази част от целия запас, която първоначално е била отделена за тази цел, второ, от неговия доход – от какъвто и източник да е извлечен, както той постъпва постепенно и, трето, от такива неща, които са били купени с дохода на предишни години и които още не са потребени напълно, като например запасите от дрехи, покъщнина и други подобни. В единия или другия или в трите вида се състои запасът, който хората обикновено предназначават за собственото си непосредствено потребление. Има два различни начина, по които един капитал може да се прилага, за да носи доход или печалба на този, който го прилага. Първо, той може да се прилага за производство, преработка или купуване на стоки и за препродаването им с печалба. Прилаганият по такъв начин капитал не носи доход или печалба на този, който го прилага, докато остава в негово притежание или запазва своята форма. Стоките на търговеца не му носят доход или печалба, докато не ги продаде за пари, а парите му носят също тъй малко, докато не бъдат разменени отново срещу стоки. Капиталът му постоянно го напуска в една форма и се връща при него в друга и само чрез подобно обръщение, или последователни размени, той може да му носи каквато и да било печалба. Затова подобни капитали могат напълно правилно да бъдат наречени оборотни капитали. Второ, капиталът може да бъде вложен в подобрения на земята, да бъде употребен за купуване на полезни машини и инструменти или такива неща, които носят доход или печалба, без да сменят собственика си или без по-нататъшно обръщение. Затова такива капитали могат много правилно да бъдат наречени основни капитали. Различните отрасли изискват твърде различно съотношение между прилаганите в тях основни и оборотни капитали. Капиталът на един търговец например е изцяло оборотен капитал. Той не се нуждае от машини или инструменти за търговия, ако магазинът или складът му не се смятат за такива. Известна част от капитала на всеки майстор занаятчия или манифактурист трябва да бъде вложена в инструментите на неговия занаят. Но тази част е много малка в едни и много голяма в други занаяти. Един майстор шивач не се нуждае от други инструменти освен от комплект игли. Инструментите на майстора обущар са малко – макар и много малко – по-скъпи. Инструментите на тъкача са доста по-скъпи от тези на обущаря. По 197 далеч по-голямата част от капитала на всички подобни майстори занаятчии циркулира било в работната заплата на техните работници, било в цената на техните материали и трябва да се възстановява с известна печалба от цената на техните изделия. Други производства изискват много по-голям основен капитал. В един голям железодобивен завод например пещта за топене на рудата, ковашкото огнище и мелницата за раздробяване на рудата са инструменти, които не могат да бъдат направен без твърде големи разходи. В каменовъглените мини и различните видове рудници машините, необходими за изпомпване на водата и за други цели, често са още по-скъпи. Тази част от капитала на фермера, която се влага в земеделски оръдия, е основен капитал, а онази, която се употребява за работна заплата и за издържане на неговите ратаи, е оборотен капитал. Той извлича печалба от първия, като го запазва в свое владение, а от втория – като се разделя с него. Цената или стойността на неговия работен добитък е основен капитал, също както цената на земеделските оръдия. Фуражът за него е оборотен капитал, също както издръжката на ратаите. Фермерът извлича своята печалба, като запазва работния добитък и се разделя с неговия фураж. Цената и фуражът на добитъка, който е купен и угоен не за работа, а за продажба, са оборотен капитал. Фермерът извлича своята печалба, като се разделя с тях. Стадо овце или чарда добитък, които в подходящ за тяхното отглеждане край не се купуват нито за работа, нито за продажба, а за да се извлича печалба от тяхната вълна, мляко и приплод, са основен капитал, тъй като печалбата се извлича чрез тяхното запазване. Фуражът за тях е оборотен капитал, защото собственикът на стадото или чардата извлича печалба от него, като се разделя с него, и той се връща обратно в цената на вълната, млякото и приплода не само със собствената си печалба, но и с печалбата върху цялата цена на добитъка. Цялата стойност на семето също е всъщност основен капитал. Макар и да се движи между полето и хамбара и обратно, то никога не променя собственика си и следователно не се намира всъщност в обръщение. Фермерът извлича своята печалба не от неговата продажба, а от неговото нарастване. Общият запас на дадена страна или общество се покрива със запасите на всичките ѝ жители или членове и следователно естествено се подразделя на същите три части, всяка от които има специална функция или служба. Първата част е онази, която е предназначена за непосредствено потребление и която се отличава с това, че не носи доход или печалба. Тя се състои от запасите от храна, дрехи, покъщнина и т. н., които са били купени от съответните потребители, но още не са напълно потребени. Целият запас от жилищни сгради, които съществуват в даден момент в страната, също влиза в тази първа част. Запас, който е изразходван за къща, ако тя трябва да служи за жилище на собственика, престава от този момент да изпълнява функцията на капитал, т.е. да носи какъвто и да било доход на своя собственик. Едно жилище като такова не допринася нищо за дохода на неговия обитател и макар да е несъмнено извънредно полезно за него, то е толкова полезно, колкото и дрехите и покъщнината, които все пак образуват част от неговите разходи, а не от неговия доход. Ако бъде дадено под наем, тъй като самата къща не може да произвежда нищо, наемателят винаги трябва да плаща наема от някакъв друг доход, който той извлича или от труд, или от капитал, или от земя. Следователно, макар една къща да може да носи доход на своя собственик и по този начин да изпълнява функцията на капитал за него, тя не може да носи какъвто и да било доход на обществото, нито да изпълнява функцията на капитал за него и доходът на цялата маса на народа никога не може да бъде увеличен ни най-малко от него. Дрехите и покъщнината също носят понякога 198 доход на отделни лица и по този начин изпълняват функцията на капитал за тях. В страни, където често се уреждат маскаради, съществува занятие да се дава под наем маскарадни костюми за една нощ. Доставчиците на мебели често дават под наем мебели за един месец или за една година. Собствениците на погребални бюра дават под наем погребалните принадлежности за един ден и за една седмица. Много хора дават под наем мебелирани къщи и получават наем не само за ползването на къщата, но и за ползването на мебелировката. Но доходът, който се получава от такива неща, трябва винаги да бъде извлечен в последна сметка от някакъв друг източник на доход. От всички части на запасите на отделно лице или на обществото, предназначени за непосредствено потребление, най-бавно се потребява това, което е изразходвано за къщи. Запас от дрехи може да трае няколко години, запас от мебели – половин или цял век, а запас от къщи, построени добре и поддържани както трябва, може да трае много векове. Но макар периодът на пълното им потребление да е по-дълъг, те все пак са фактически запас, предназначен за непосредствено потребление, подобно на дрехите или покъщнината. Втората от трите части, на които се разделя общият запас на обществото, е основният капитал, който се отличава с това, че носи доход или печалба, без да се намира в обръщение или да променя своя собственик. Той се състои главно от следните четири вида предмети: Първо, от всички полезни машини и оръдия на труда, които улесняват и съкращават труда. Второ, от всички рентабилни сгради, които служат като средство за получаване на доход не само на техния собственик, който ги дава под наем, но и на лицето, което ги владее и плаща наем за тях, като например магазини, складове, работилници, селскостопански сгради с всички необходими постройки, обори, хамбари и т. н. Те се различават много от жилищните сгради. Те са един вид оръдия за производство и могат да се разглеждат като такива. Трето, от подобренията на земята, от онова, което е било изгодно изразходвано за нейното разчистване, отводняване, ограждане, наторяване и привеждане в състояние, най-подходящо за обработка. Една подобрена ферма може с пълно право да се разглежда по същия начин, както и онези полезни машини, които улесняват и съкращават труда и с помощта на които еднакъв оборотен капитал може да носи много по-голям доход на този, който го прилага. Една подобрена ферма е еднакво изгодна и по-трайна от която и да било от тези машини, тъй като често не изисква ремонт, а само най-изгодно приложение на капитала на фермера, който се влага в нейната обработка. Четвърто, от придобитите и полезни способности на всички жители на страната или членове на обществото. Придобиването на такива способности чрез издържането на онези, които ги придобиват, през време на тяхното обучение, следване или чиракуване винаги коства действителни разходи, които са основен капитал, реализиран, така да се каже, в неговата личност. Тези способности, представлявайки част от неговото състояние, представляват също част от състоянието на обществото, към което то принадлежи. Подобрената сръчност на един работник може по същия начин да се разглежда като машина или оръдие за производство, което улеснява и съкращава труда и което, макар и да коства известни разходи, възстановява тези разходи с печалба. Третата и последна от трите части, на които естествено се разделя общият запас на обществото, е оборотният капитал, който се отличава с това, че носи доход само като се намира в обръщение или сменя своите собственици. Той също се състои от четири 199 части: Първо, от парите, чрез които трите други части осъществяват обръщение и се разпределят между съответните потребители. Второ, от запаса от хранителни продукти, които са във владение на месаря, скотовъдеца, фермера, житаря, пивоваря и т. н. и от продажбата на които те очакват да получат печалба. Трето, от материалите – все едно дали напълно сурови, или повече или по-малко обработени – за дрехи, мебели и сгради, които още не са получили нито една от тези три форми, а остават в ръцете на производителите, фабрикантите, търговците на платове, манифактуристите, търговците на дървен материал, дърводелците, мебелистите, тухларите и т. н. Четвърто, от изделията, които са вече изготвени и завършени, но все още се намират в ръцете на търговеца или манифактуриста и още не са продадени или разпределени между съответните потребители, като например изделията, които често намираме в завършен вид в дюкяните на ковача, мебелиста, златаря, бижутера, търговеца на порцелан и т. н. Оборотният капитал се състои по този начин от хранителните продукти, материалите и готовите изделия от всякакъв вид, които се намират в ръцете на съответните продавачи, и от парите, които са необходими за тяхното обръщение и за разпределението им между онези, които трябва в края на краищата да ги използват или потребят. Три от тези четири части – хранителните продукти, материалите и готовите изделия, редовно се изтеглят било ежегодно, било за по-дълъг или по-кратък период от оборотния капитал и се влагат или в основен капитал, или в запас, предназначен за непосредствено потребление. Всеки основен капитал възниква първоначално от оборотен капитал и трябва да бъде постоянно попълван от такъв капитал. Всички полезни машини и оръдия за производство възникват първоначално от оборотен капитал, който доставя материалите, от които те се правят, и издръжката на работниците, които ги правят. Освен това те се нуждаят от капитал от същия вид за непрекъснатото им поддържане в изправност. Основен капитал може да носи някакъв доход само чрез оборотен капитал. Найполезните машини и оръдия за производство не могат да произведат нищо без оборотен капитал, доставящ материалите, върху които те се прилагат, и издръжката на работниците, които ги прилагат. Земя, колкото и подобрена да е тя, не може да носи доход без оборотен капитал, който издържа работниците, които я обработват и прибират нейния продукт. Поддържането и увеличаването на запаса, предназначен за непосредствено потребление, е единствената цел и предназначение както на основния, така и на оборотния капитал. Именно този запас храни, облича и осигурява жилище на хората. Тяхното богатство или бедност зависи от изобилното или оскъдното попълване на запаса, предназначен за непосредствено потребление, който тези два капитала могат да осигурят. Тъй като толкова голяма част от оборотния капитал постоянно се изтегля от него, за да се влага в другите две разновидности на общия запас на обществото, той трябва на свой ред постоянно да се попълва, без което скоро би престанал да съществува. Тези попълнения се получават главно от три източника: продукта на земята, на мините и риболова. Те осигуряват постоянен приток на хранителни продукти и материали, част от които след това се преработват в готови изделия и които възстановяват хранителните 200 продукти, материалите и готовите изделия, изтегляни непрекъснато от оборотния капитал. Освен това от мините се получава онова, което е необходимо за поддържането и увеличаването на онази негова част, която се състои в пари. Работата е там, че макар при нормален ход на нещата тази част да не се изтегля по необходимост от оборотния капитал подобно на другите три, за да бъде вложена в другите две разновидности на общия запас на обществото, тя не може все пак като всички други неща в края на краищата да не се изхабява и износва, а понякога също се губи или изпраща в чужбина и следователно изисква постоянно, макар и несъмнено по-малко попълване. Земята, мините и риболовът изискват както основен, така и оборотен капитал и техният продукт възстановява с печалба не само тези капитали, но и всички други капитали на обществото. Така фермерът ежегодно възстановява на манифактуриста хранителните продукти, които е потребил, и материалите, които е преработил предишната година, а манифактуристът възстановява на фермера готовите изделия, които е изхабил и износил през същото време. Това е действителната размяна, която се извършва ежегодно между тези две категории хора, макар че рядко се случва суровият продукт на едната и готовите изделия на другата да се разменят непосредствено едни срещу други, защото рядко се случва фермерът да продаде своето жито и добитък, своя лен и своята вълна на същото лице, от което купува нужните му дрехи, мебели и оръдия за производство. Затова той продава своя суров продукт за пари, с които може да купи нужните му манифактурни изделия навсякъде, където те могат да бъдат набавени. Земята дори възстановява, поне отчасти, капиталите, с които се осъществяват риболовът и експлоатацията на мините. Именно продуктът на земята извлича рибата от водата и именно продуктът, получаван от повърхността на земята, извлича рудата от нейните недра. Продуктът на земята, мините и риболова, когато естественото им богатство е еднакво, е пропорционален на размерите и правилното приложение на вложените в тях капитали. Когато капиталите са еднакви и се прилагат еднакво добре, той е пропорционален на естественото им богатство. Във всички страни, където съществува достатъчна сигурност, всеки човек с нормален разум се старае да използва запаса, с който разполага, било като си доставя удоволствие в момента или като си осигурява печалба в бъдеще. Ако запасът се използва за доставяне на удоволствие в момента, той е предназначен за непосредствено потребление. Ако се използва за осигуряване на бъдеща печалба, той трябва да осигури тази печалба или като остане у него, или като премине в други ръце. В първия случай той е основен, във втория – оборотен капитал. Съвършено луд трябва да е онзи, който в страна, където съществува достатъчна сигурност, не използва целия намиращ се в негово разположение запас, все едно дали е негов собствен или е зает от други хора, по един или друг от тези три начина. Наистина в онези злощастни страни, където хората живеят в постоянен страх от насилието на управниците, те често заравят и крият голяма част от своите запаси, за да ги имат винаги под ръка и да ги откарат със себе си на сигурно място, ако бъдат застрашени от една от бедите, на които се смятат изложени непрекъснато. Говори се, че това е разпространена практика в Турция, Индостан и според мен в повечето други азиатски страни. То е било, изглежда, разпространена практика сред нашите прадеди през време на насилието на феодалния режим. В онези времена случайно откритите ценности не били смятани за достойна за презрение част от дохода на най-могъщите владетели в Европа. Те се състояли от такива открити в земята съкровища, върху които никое 201 отделно лице не можело да докаже каквото и да било право. В онези времена на тях се гледало като на толкова важен обект, че винаги били смятани за принадлежащи на суверена, а не на техния откривател, нито на собственика на земята, освен ако правото върху тях било отстъпено на последния с изрична клауза в неговата грамота. Те били приравнени със златни и сребърни залежи, които без специална клауза в грамотата никога не се смятали за включени в общото дарение на земя, макар и залежите на олово, мед, калай и каменни въглища като по-маловажни да се смятали за включени в него. 202 ГЛАВА II. ЗА ПАРИТЕ, РАЗГЛЕЖДАНИ КАТО ОСОБЕНА РАЗНОВИДНОСТ НА ОБЩИЯ ЗАПАС НА ОБЩЕСТВОТО, ИЛИ ЗА РАЗХОДИТЕ ЗА ПОДДЪРЖАНЕ НА НАЦИОНАЛНИЯ КАПИТАЛ В първата книга бе показано, че цената на повечето стоки се разпада на три части, едната от които плаща работната заплата, втората – печалбата от капитала, а третата – рентата от земята, които са били приложени за тяхното производство и за доставянето им на пазара, че има наистина някои стоки, чиято цена се състои само от две от тези части – работната заплата и печалбата от капитала, и много малко стоки, при които тя се състои изцяло от една – работната заплата за труда, но че цената на всяка стока по необходимост се разпада на едната или на другата или и на трите посочени части, при което всяка част от нея, която не отива нито за рентата, нито за работната заплата, по необходимост е нечия печалба. Отбелязано бе, че щом така стоят нещата с всяка стока, взета отделно, те трябва да стоят така и с всички стоки, които образуват съвкупния годишен продукт на земята и труда на всяка страна, взети в тяхната съвкупност. Съвкупната цена, или разменната стойност, на този годишен продукт трябва да се разпада на същите три части и да се разпределя между различните жители на страната като работна заплата за техния труд, като печалба от капитала или като рента от тяхната земя. Но макар съвкупната стойност на годишния продукт на земята и труда на всяка страна да се разпределя по този начин между различните ѝ жители и да представлява техен доход, все пак както в рентата от частно имение различаваме брутна и чиста рента, така същата разлика можем да правим в дохода на всички жители на голяма страна. Брутната рента от едно частно имение обхваща всичко, което се плаща от арендатора. Чистата рента е онова, което остава на земевладелеца, след като приспадне разходите за управление и ремонт и всички други необходими разноски, т.е. онова, което той може, без да накърни имението си, да включи в своя запас, предназначен за непосредствено потребление, или да изразходва за своята трапеза, за прислуга, за украса на своята къща и мебели, за личните си удоволствия и развлечения. Действителното му богатство е пропорционално не на брутната, а на чистата му рента. Брутният доход на всички жители на една голяма страна включва съвкупния годишен продукт на тяхната земя и труд. Чистият доход обхваща това, което им остава, след като приспаднат разходите за поддържане, първо, на техния основен и, второ, на техния оборотен капитал, т.е. онова, което те могат, без да посягат на своя капитал, да включат в своя запас, предназначен за непосредствено потребление, или да изразходват за своята прехрана, удобства и развлечения. Действителното им богатство също е пропорционално не на брутния, а на чистия им доход. Съвкупният разход за поддържането на основния капитал трябва очевидно да бъде изключен от чистия доход на обществото. В него не могат да влизат материалите, необходими за поддържането на неговите полезни машини и оръдия на труда, доходните му сгради и т. н., нито продуктът на труда, необходим за придаване надлежен вид на тези материали. Наистина цената на този труд може да влиза в него, защото работниците, използвани по този начин, могат да включат цялата стойност на своята работна заплата в своя запас, предназначен за непосредствено потребление. Но при другите видове труд и цената, и продуктът на труда се прибавят към този запас: цената – 203 към запаса на работниците, продуктът – към запаса на другите хора, чиито средства за живот, удобства и развлечения се увеличават от труда на тези работници. Предназначението на основния капитал е да увеличава производителната сила на труда и да дава възможност един и същ брой работници да извършват много по-голямо количество работа. В една ферма, където всички необходими постройки, огради, канализация, пътища и т.н. са в най-пълна изправност, един и същ брой работници и работен добитък ще произведат много по-голям продукт, отколкото във ферма със същите размери и еднакво добра земя, но без същите удобства. В една фабрика един и същ брой работни ръце изработват с помощта на най-добри машини много по-голямо количество стоки, отколкото с несъвършени оръдия за производство. Разходите, направени надлежно за основен капитал от всякакъв вид, винаги възстановяват с голяма печалба и увеличават годишния продукт с много по-голяма стойност от стойността на поддръжката, която такива подобрения изискват. Но за тази поддръжка все пак отива известна част от този продукт. Известно количество материали и трудът на известен брой работници, които са можели да бъдат непосредствено използвани, за да увеличат храната, дрехите, жилищата, средствата за живот и удобствата на обществото, се използват по този начин за нещо друго, наистина крайно изгодно, но все пак съвсем различно. Именно затова всички технически усъвършенствувания, които позволяват на един и същ брой работници да изпълняват еднакво количество работа с по-евтини и попрости машини от преди, винаги се смятат за изгодни от всяко общество. Известно количество материали и трудът на известен брой работници, които са били използвани преди за поддържане на по-сложните и по-скъпи машини, могат след това да се прилагат за увеличаване на количеството работа, което една или друга машина е годна да свърши. Ако собственикът на голяма фабрика, който изразходва 1000 ф. ст. годишно, за да поддържа машините си, може да намали този разход на 500 ф. ст., той естествено ще употреби другите 500 ф. ст., за да закупи допълнително количество материали за преработване от допълнителен брой работници. Следователно естествено ще се увеличи количеството работа, което неговите машини са годни да изпълняват, и с него – всички изгоди и удобства, които обществото може да извлече от тази работа. Разходите за поддържане на основния капитал в голяма страна с пълно право могат да бъдат сравнени с разходите за ремонт в частно имение. Разходите за ремонт често могат да бъдат необходими за поддържане на продукта на имението и следователно на брутната и чистата рента на земевладелеца. Но когато благодарение на по-правилно водене на стопанството те могат да бъдат намалени, без това да доведе до намаление на продукта, брутната рента си остава най-малкото същата, както преди, а чистата по необходимост се увеличава. Но макар съвкупният разход за поддържане на основния капитал по този начин да е по необходимост изключен от чистия доход на обществото, не стоят така нещата с разхода за поддържане на оборотния капитал. От четирите части, от които се състои този капитал – пари, хранителни продукти, материали и готови изделия, последните три, както вече казахме редовно се изтеглят от него и се влагат или в основния капитал на обществото, или в неговия запас, предназначен за непосредствено потребление. Всяка част от тези стоки за потребление, която не се използва за поддържане на първия, се прибавя; изцяло към последния и образува част от чистия доход на обществото. Следователно поддържането на тези три части на оборотния капитал не изтегля от чистия доход на обществото, каквато и да било част от годишния продукт освен онова, което е необходимо за поддържане на основния капитал. 204 Оборотният капитал на обществото се различава в това отношение от оборотния капитал на отделното лице. За оборотния капитал на отделното лице е съвсем изключено да образува част от чистия му доход, който трябва да се състои изцяло от печалбата му. Но макар оборотният капитал на всяко отделно лице да образува част от оборотния капитал на обществото, към което то принадлежи, това не изключва той да образува част от чистия доход на обществото. Макар че всички стоки в магазина на един търговец по никой начин не трябва да бъдат включени в собствения му запас, предназначен за непосредствено потребление, те могат да бъдат включени в запаса на други хора, които от доход, получен от други източници, могат редовно да му възстановяват тяхната стойност заедно с неговата печалба, без да водят до каквото и да било намаление на неговия капитал или на техните капитали. Следователно парите са единствената част от оборотния капитал на обществото, поддържането на която може да доведе до намаление на чистия му доход. Основният капитал и онази част от оборотния капитал, която се състои от пари, доколкото се отразяват на дохода на. обществото, са твърде сходни помежду си. Първо, както машините, оръдията за производство и т.н... изискват известни разходи най-напред за изготвянето им, а след, това за поддържането им, при което и двата вида разходи, макар и да образуват част от брутния доход на обществото, представляват приспадания от чистия му доход, така че и запасът от пари, които се намират в обръщение в дадена страна, не могат да не изискват известни разходи най-напред за тяхното събиране, а след това и за поддържането им, при което и двата вида разходи, макар и да образуват част от брутния доход на обществото, също представляват приспадания от чистия му доход. Известно количество твърде ценни материали, злато и сребро, и твърде изкусен труд, вместо да увеличат запаса, предназначен за непосредствено потребление – за средствата, за живот, удобствата и развлеченията на отделните лица, се използват за поддържането на това важно, но скъпо средство за търговия, чрез което всеки отделен член на обществото получава своите средства за живот, удобства и развлечения, разпределяни му редовно в тяхната надлежна пропорция. Второ, както машините, оръдията за производство и т. н., които образуват основния капитал на отделното лице или на обществото, не представляват част нито от брутния, нито от чистия им доход, така и парите, чрез които съвкупният доход на обществото редовно се разпределя между всичките му членове, не образуват част от този доход. Голямото колело на обръщението е съвсем различно от стоките, които се намират в обръщение с негова помощ. Доходът на обществото се състои изцяло от тези стоки, а не от колелото, което ги привежда в обръщение. Когато изчисляваме брутния или чистия доход на обществото, винаги трябва от цялото годишно обръщение на пари и стоки в него да приспадаме съвкупната стойност на парите, дори един единствен фартинг от които никога не може да образува част от двата вида доход. Само поради двусмислеността на езика това положение може да изглежда съмнително или парадоксално. Бъде ли обяснено както трябва и разбрано, то е почти очевидно. Когато назовем дадена сума пари, ние подразбираме понякога само металическите монети, от които тя се състои, а понякога включваме в това някакво смътно указание за стоките, които могат да бъдат получени срещу тях, или за покупателната способност, която дава тяхното притежание. Така, когато казваме, че намиращите се в обръщение в 205 Англия пари са били изчислени на 18 милиона, ние искаме само да изразим количеството металически монети, което според изчисленията или по-скоро според предположенията на някои автори се намира в обръщение в тази страна. Но когато казваме, че един човек изкарва 50 или 100 ф. ст. годишно, ние обикновено искаме да изразим не само размера на металическите монети, които му се плащат годишно, но и стойността на стоките, които той може да купи или потреби за една година. Ние искаме обикновено да установим какъв е или какъв трябва да бъде неговият начин на живот, или количеството и качеството на предметите от първа необходимост и жизнените удобства, които той може разумно да си позволи да потреби. Когато, назовавайки дадена сума пари, ние искаме не само да изразим количеството металически монети, от което тя се състои, но и да включим в това някакво смътно указание за стоките, които могат да бъдат получени срещу тях, богатството или доходът, които тя обозначава в случая, е равно само на една от двете стойности, за които малко двусмислено, намеква по този начин една и съща дума, и то по-скоро за последната, отколкото за първата, по-скоро за стойността на парите, отколкото за самите пари. Така ако една гвинея е седмичната пенсия на дадено лице, то може през седмицата да купи с нея известно количество средства за живот, удобства и развлечения. Според това, колко голямо или малко е това количество, е голямо или малко действителното му богатство, реалният му седмичен доход. Седмичният му доход безспорно не е равен на гвинеята и на това, което може да се купи с нея, а само на едната или на другата от тези две равни стойности, и то по-скоро на втората, отколкото на първата, по-скоро на стойността на гвинеята, отколкото на самата гвинея. Ако пенсията на такова лице му се плаща не в злато, а със седмична полица за една гвинея, доходът му сигурно няма да се състои толкова в парчето хартия, колкото в това, което то може да получи срещу него. Една гвинея може да се смята за полица за определено количество предмети от първа необходимост и удобства, теглена срещу всички търговци в областта. Доходът на лицето, на което тя се плаща, се състои не толкова в златната монета, колкото в това, което то може да получи срещу нея, или в това, което може да размени срещу нея. Ако не може да бъде разменена за нищо, тя подобно на полица, теглена срещу фалирал длъжник, няма да има по-голяма стойност от най-ненужното парче хартия. Макар седмичният или годишният доход на всички жители на една страна да може по същия начин да им се изплаща в пари и в действителност често да се изплаща така, все пак действителното им богатство, реалният седмичен или годишен доход на всички тях, взети заедно, винаги трябва да бъде голям или малък пропорционално на количеството стоки за потребление, което всички те могат да купят с тези пари. Съвкупният доход на всички тях, взети заедно, очевидно не е равен нито на парите, нито на стоките за потребление, а само на едната или на другата от тези две стойности, и то по-скоро на последната, отколкото на първата. Така че макар и често да изразяваме дохода на едно лице с металическите монети, които му се плащат годишно, това е, защото количеството на тези монети регулира размерите на покупателната му способност, или стойността на стоките, които то може да си позволи да потребява годишно. Ние смятаме, че доходът му се състои в тази способност да купува или да потребява, а не в монетите, които я осигуряват. Но ако това е достатъчно очевидно дори по отношение на отделното лице, то е още 206 по-очевидно по отношение на обществото. Количеството металически монети, които се плащат годишно на едно отделно лице, често е абсолютно равно на неговия доход и поради това е най-сбитият и най-добър израз на неговата стойност. Но количеството металически монети, които се намират в обръщение в обществото, никога не може да е равно на дохода на всичките му членове. Тъй като същата гвинея, която плаща седмичната пенсия на един човек днес, може да плати пенсията на друг утре и пенсията на трети вдругиден, количеството металически, пари, които се намират годишно в обръщение в дадена страна, трябва винаги да има много по-малка стойност от сумата на паричните пенсии, които се плащат годишно с тях. Но покупателната способност, или стоките, които могат да бъдат купени последователно със сумата на тези парични пенсии с последователното им плащане, трябва винаги да има абсолютно същата стойност, както и тези пенсии, така както и доходът на различните лица, на които те се плащат. Следователно този доход не може да се състои в тези металически монети, чието количество е толкова под неговата стойност, а в покупателната способност, в стоките, които могат да бъдат купени последователно с тях при преминаването им от ръка в ръка. Следователно парите, голямото колело на обръщението, голямото средство за търговия, макар и подобно на всички други оръдия за производство да образуват част – и то много ценна – от капитала, не образуват каквато и да било част от дохода на общество, на което те принадлежат. И макар че металическите монети, от които те се състоят, разпределят в хода на годишното си обръщение между всички хора следващите им се доходи, те самите не образуват част от този доход. Трето и последно, машините, оръдията за производство и т. н., които образуват основния капитал, приличат на онази част от оборотния капитал, която се състои в пари, още по това, че както всяко спестяване от разходите за построяването и поддържането на тези машини, което не намалява производителната сила на труда, е увеличение на чистия доход на обществото, така всяко спестяване от разходите за събирането и поддържането на онази част от оборотния капитал, която се състои в пари, е точно такова увеличение. Достатъчно ясно е, а и бе вече отчасти разяснено, по какъв начин всяко спестяване от разходите за поддържането на основния капитал представлява увеличение на чистия доход на обществото. Целият капитал на собственика на едно предприятие по необходимост се разделя на основен и оборотен капитал. Докато капиталът му си остава същият, колкото по-малка е едната част, толкова по-голяма трябва по необходимост да е другата. Именно оборотният капитал доставя материалите и работната заплата и привежда целия труд в движение. Следователно всяко спестяване от разходите за поддържането на основния капитал, което не намалява производителната сила на труда, трябва да увеличава фонда, който привежда труда в движение, а оттук – и годишния продукт на земята и труда, реалния доход на всяко общество. Заместването на златните и сребърните пари с книжни заменя едно много скъпо средство за търговия с много по-евтино и понякога еднакво удобно средство. Обръщението започва да се осъществява с ново колело, създаването и поддържането на което струва по-малко от предишното. Но далеч не тъй ясно е как става това заместване или по какъв начин то има тенденцията да увеличава брутния или чистия доход на обществото, така че са нужни известни по-нататъшни разяснения. Има няколко различни вида книжни пари, но намиращите се в обръщение банкноти са най-известният вид, който изглежда най-пригоден за тази цел. 207 Когато населението на дадена страна храни такова доверие в състоянието, честността и благоразумието на даден банкер, че е убедено, че той е винаги готов да плати при поискване толкова от своите банкноти, колкото е вероятно да му бъдат предявени всеки даден момент, тези банкноти получават същото разпространение, както златните и сребърните монети, поради сигурността, че срещу тях всеки момент могат да се получат такива пари. Да предположим, че даден банкер дава на заем на клиентите си собствени банкноти на сума 100 000 ф. ст. Тъй като тези банкноти изпълняват всички функции на пари, неговите длъжници му плащат същата лихва, както ако им беше заел същото количество пари. Тази лихва е източникът на неговата печалба. Макар и някои от тези банкноти да се връщат постоянно при него за плащане, част от тях продължават да се намират в обръщение месеци и години наред. Така че макар той да има обикновено в обръщение банкноти на сума 100 000 ф. ст., 20 000 ф. ст. в злато и сребро могат често да бъдат достатъчен фонд за плащане на евентуални искания. Следователно посредством тази операция 20 000 ф. ст. в злато и сребро изпълняват всички функции, които иначе биха могли да изпълнят 100000. Могат да бъдат осъществени същият брой разменни сделки, същото количество стоки за потребление може да се намира в обръщение и да бъде разпределено между съответните потребители посредством неговите банкноти на стойност 100 000 ф. ст., както и посредством златни и сребърни монети на същата стойност. Следователно в обръщението на страната могат да бъдат икономисани по този начин 80000 ф. ст. злато и сребро и ако различни операции от същия вид се осъществяват по същото време от много различни банки и банкери, цялото обръщение може да става по този начин само с една пета от златото и среброто, които биха били нужни иначе. Да предположим например, че сумата на намиращите се в обръщение пари на дадена страна възлиза в даден момент на 1 милион фунта стерлинги и че по това време тя е достатъчна за обръщението на целия годишен продукт на нейната земя и труд. Да предположим също, че след известно време различни банки и банкери издадат банкноти, платими на предявителя, на сума 1 милион, запазвайки в различните си сейфове 200 000 ф. ст. за плащане на евентуални искания. Следователно в обръщение ще останат 800 000 ф. ст. в злато и сребро и 1 милион ф. ст. банкноти, или 1 800 000 ф. ст. книжни и металически пари. Но годишният продукт на земята и труда на страната е изисквал преди само 1 милион за своето обръщение и за разпределянето му между съответните потребители и този годишен продукт не може да бъде веднага увеличен с тези банкови операции. Така че и след тях 1 милион ще бъде достатъчен за неговото обръщение. Тъй като количеството стоки, които трябва да бъдат купени и продадени, е същото, както преди, същото количество ще бъде достатъчно за тяхното купуване и продаване. Каналът на обръщението, ако е позволено да употребим този израз, ще остане точно същият, както и преди. Ние предположихме, че 1 милион е достатъчен, за да запълни този канал. Следователно онова, което е изляно в него свръх тази сума, не може да тече в него, а трябва да прелее. В него са излени 1 800 000 ф. ст. Следователно 800 000 ф. ст. трябва да прелеят, защото тази сума надвишава онова, което може да бъде използвано в обръщението на страната. Но макар тази сума да не може да намери приложение в страната, тя има прекалено голяма стойност, за да бъде оставена неизползвана. Затова тя ще бъде изпратена в чужбина, за да потърси онова изгодно приложение, което не може да намери в страната. Но книжни пари не могат да се изпращат в чужбина, защото далеч от банките, които ги издават, и от страната, където 208 плащането им може да бъде поискано по закон, те няма да се приемат за обикновени плащания. Следователно злато и сребро на сума 800 000 ф. ст. ще бъдат изпратени в чужбина и каналът на вътрешното обръщение ще остане запълнен с 1 милион книжни пари вместо единия милион металически пари, които са го запълвали преди. Но макар това голямо количество злато и сребро да е изпратено по този начин в чужбина, не трябва да смятаме, че то е изпратено там току-тъй или че собствениците му правят подарък на чужди народи. Те ще го разменят срещу чуждестранни стоки от един или друг вид, за да осигурят потреблението на някоя друга чужда страна или на собствената си страна. Ако го употребят за купуване на стоки в чужда страна, за да осигурят потреблението на друга, т.е. в така наречената транзитна търговия, каквато и печалба да изкарат, тя ще бъде допълнение към чистия доход на собствената им страна. Златото и среброто са един вид нов фонд, създаден за водене на нова търговия, тъй като вътрешната търговия се осъществява сега с книжни пари, а златото и среброто се превръщат във фонд за тази нова търговия. Ако го употребят за купуване на чужди стоки за вътрешно потребление, те могат, първо, или да купят такива стоки, които е вероятно да бъдат потребени от безделни хора, непроизвеждащи нищо – например чужди вина, чуждестранни копринени платове и т. н., или, второ, могат да купят допълнителен запас от материали, инструменти и хранителни продукти, за да издържат и прилагат труда на допълнителен брой хора, които възпроизвеждат с печалба стойността на годишното си потребление. Доколкото златото и среброто се употребяват по първия начин, това поощрява разточителството и увеличава разходите и потреблението, без да увеличава производството или да създава постоянен фонд за покриване на тези разходи, и е във всяко отношение вредно за обществото. Доколкото те се употребяват по втория начин, това поощрява производството и макар да увеличава потреблението на обществото, осигурява постоянен фонд за поддържане на това потребление, тъй като хората, които потребяват, възпроизвеждат с печалба цялата стойност на годишното си потребление. Брутният доход на обществото, годишният продукт на неговата земя и труд, се увеличава с цялата стойност, която трудът на тези работници добавя към преработваните от тях материали, а чистият му доход – с това, което остава от тази стойност, след като се приспадне необходимото за поддържане на инструментите и оръдията на тяхното производство. Че по-голямата част от златото и среброто, което – принудено от тези банкови операции да се прехвърли в чужбина – се употребява за купуване на чуждестранни стоки за вътрешно потребление, е и трябва да бъде употребено за купуване на стоки от втория вид, изглежда не само вероятно, но и почти неизбежно. Макар отделни хора да увеличават понякога разходите си твърде значително, при все че доходът им изобщо не расте, можем да бъдем сигурни, че никоя класа или категория хора не прави това никога, защото въпреки че принципите на нормалното благоразумие не винаги ръководят поведението на отделния индивид, те винаги влияят върху поведението на мнозинството на всяка класа или категория. Но доходът на безделните хора, разглеждани като класа или категория, ни най-малко не може да расте в резултат на тези банкови операции. Затова разходите им изобщо не могат да бъдат значително увеличени от тях, макар че разходите на малцина измежду тях могат и понякога действително се увеличават. Следователно, тъй като търсенето на чужди стоки от страна на безделните 209 хора си остава същото или приблизително същото, както преди, много малка част от парите, които – принудени от тези банкови операции да се прехвърлят в чужбина – се употребяват за купуване на чуждестранни стоки за вътрешно потребление, ще бъде навярно употребена за купуване на стоки за тяхното потребление. По-голямата част от тях ще бъде, разбира се, предназначена за прилагане на труда, а не за издържане на безделието. Когато изчисляваме количеството труд, което оборотният капитал на обществото може да прилага, винаги трябва да обръщаме внимание на онези части от този капитал, които се състоят от хранителни продукти, материали и готови изделия; останалата част, която се състои от пари и служи само за обръщението на първите три части, трябва винаги да се приспада. За да се привежда трудът в движение, са нужни три неща: материали, които да се преработват, инструменти, с които да се работи, и работната заплата, или възнаграждение, заради която се върши работата. Парите не са нито материал за преработване, нито инструменти, с които се работи, и макар работната заплата на работника да му се плаща обикновено в пари, реалният му доход като дохода на всички други хора се състои не в парите, а в стойността на парите, не в металическите монети, а в това, което може да получи срещу тях. Количеството труд, което един капитал може да прилага, трябва очевидно да бъде равно на броя на работниците, които той може да снабдява с материали, инструменти и средства за живот, отговарящи на естеството на работата. Парите могат да бъдат нужни за купуване на материалите и оръдията на труда, както и на средствата за живот на работниците. Но количеството труд, което съвкупният капитал може да прилага, несъмнено не е равно на парите, с които се купуват материалите, инструментите и средствата за живот, нито на самите материали, инструменти и средства за живот, които се купуват с тях, а само на едната или другата от тези две стойности и по-скоро на последната, отколкото на първата. Когато златните и сребърните пари са заместени от книжни, количеството материали, инструменти и средства за живот, които съвкупният оборотен капитал може да достави, може да бъде увеличено с цялата стойност на златото и среброто, което обикновено е било употребявано за тяхното купуване. Цялата стойност на голямото колело на обръщението и разпределението се прибавя към стоките, които се намират в обръщение и се разпределят посредством него. Операцията прилича до известна степен на операцията на собственика на голямо предприятие, който вследствие на някакво техническо усъвършенствуване демонтира старите си машини и прибавя разликата между тяхната цена и цената на новите към оборотния си капитал, към фонда, от който доставя материалите и работната заплата на своите работници. Навярно е невъзможно да се определи съотношението между намиращите се в обръщение пари на една страна и съвкупната стойност на годишния продукт, който те привеждат в обръщение. Различни автори са го изчислявали на една пета, една десета, една двадесета и една тридесета от тази стойност. Но колкото и малко да е съотношението на намиращите се в обръщение пари към съвкупната стойност на годишния продукт, тъй като само част, и то често само малка част от този продукт е предназначена за издръжката на труда, съотношението им към тази част трябва винаги да е твърде значително. Така че когато вследствие на заместването на златото и среброто с книжни пари количеството им, необходимо за обръщението, е намалено на може би 210 една пета от предишното количество, ако стойността само на по-голямата част от останалите четири пети бъде добавена към фонда, предназначен за издръжката на труда, това не може да не е твърде значителна добавка към количеството на този труд, а оттук и към стойността на годишния продукт на земята и труда. Подобна операция бе извършена през последните 25-30 години в Шотландия със създаването на нови банкови компании в почти всички големи градове и дори в някои села. Резултатите бяха точно като гореописаните. Търговията на страната се осъществява почти изцяло посредством книжните пари на тези различни банкови компании, с които се извършват обикновено всевъзможните покупки и плащания. Среброто се появява много рядко освен при разменяне на 20-шилингова банкнота, а златото – още по-рядко. Но макар начинът на действие на всички тези различни компании да не бе безупречен и да наложи дори издаването на парламентарен акт за неговото регулиране, все пак страната извлече несъмнено голяма полея от тази практика. Слушал съм да се твърди, че търговията на град Глазгоу се удвоила за около 15 години, след като в него били създадени първите банки, и че търговията на Шотландия нараснала повече от четири пъти, след като в Единбург били създадени двете държавни банки, едната от които, наречена Шотландска банка, била учредена с акт на парламента в 1695 г., а другата, наречена Кралска банка – с кралска харта в 1727 година. Дали търговията на Шотландия изобщо и на град Глазгоу по-специално действително е нараснала толкова много за толкова кратък период, не мога да твърдя с положителност. Ако едната или другата е нараснала в такава пропорция, това е прекалено значителен резултат, за да бъде обяснен с действието само на тази причина. Не подлежи обаче на съмнение, че търговията и промишлеността на Шотландия са нараснали през този период твърде значително и че емисионните банки са допринесли доста за това нарастване. Стойността на сребърните пари, които се намирали в обръщение в Шотландия преди обединението с Англия, в 1707 г., и които веднага след него били докарани в Шотландската банка за пренасичане, възлизала на 411 117 ф. ст., 10 шилинга и 9 пенса. Няма данни за златните монети, но от старите отчети на шотландския монетен двор се вижда, че стойността на сечените годишно златни монети е надвишавала малко стойността на сребърните. 44 При това доста хора, които не били сигурни, че ще си получат обратно монетите, не занесли среброто си в Шотландската банка; освен това известно количество английски монети не били извадени от употреба. Следователно общата стойност на златните и сребърните монети, които се намирали в обръщение в Шотландия преди обединението, не може да бъде оценена на по-малко от 1 милион фунта стерлинги. Това е било, изглежда, почти цялото обръщение на страната, защото макар обръщението на Шотландската банка, която тогава нямала съперник, да било значително, то било, изглежда, само малка част от цялото обръщение. Сега цялото обръщение на Шотландия не може да бъде оценено на по-малко от 2 милиона, от които онази част, която се състои от златни и сребърни монети, по всяка вероятност не възлиза на половин милион. Но макар количеството на намиращите се в обръщение в Шотландия златни и сребърни монети да е претърпяло такова голямо намаление през този период, действителното ѝ богатство и благосъстояние, изглежда, ни най-малко не са намалели. Напротив, нейното земеделие, промишленост и търговия, годишният продукт на нейната земя и труд очевидно са се увеличили. 44 Вж. Ruddiman’s Preface to Anderson’s Diplomata etc. Scotiae. 211 Повечето банки и банкери издават своите банкноти главно чрез сконтиране на полици, т.е. чрез авансиране на пари срещу тях преди настъпването на падежа им. Те винаги приспадат върху авансираната от тях сума законната лихва до настъпването на падежа на полицата. Плащането на полицата, когато настъпи падежът ѝ, възстановява на банката стойността на авансираната сума заедно с чиста печалба под формата на лихвата. Банкерът, който авансира на търговеца, чиято полица сконтира, не злато и сребро, а собствените си банкноти, има изгодата, че може да сконтира по-голяма сума с цялата стойност на своите банкноти, които, както той знае от опит, се намират обикновено в обръщение. Това му позволява да получава чиста печалба под формата на лихва от далеч по-голяма сума. Търговията на Шотландия, която сега не е много голяма, била още по-незначителна по времето, когато били учредени първите две банкови компании; и тези компании щяха да развият слаба дейност, ако бяха ограничили операциите си само със сконтиране на полици. Така че те измислили друг начин за издаване на своите банкноти: откривали така наречени касови сметки, т.е. отпускали кредит в размер на определена сума (например две или три хиляди ф. ст.) на всяко лице, което можело да представи двама души с безспорен кредит и надлежен недвижим имот, които да гарантират за него, че колкото и пари да му бъдат авансирани в рамките на предоставения му кредит, ще бъдат платени при поискване заедно със законната лихва. Подобни кредити според мен се предоставят обикновено от банките и банкерите във всички краища на света. Но леките условия, които шотландските банкови компании установяват за тяхното плащане, са, доколкото знам, специфични за тях и са били може би главната причина както за големите размери на операциите на тези компании, така и за изгодата, която страната е получавала от тях. Всеки, който има подобен кредит при една от тези компании и заеме например 1000 ф. ст., може да върне тази сума на части, по 20 и 30 ф. ст. наведнъж, при което компанията приспада пропорционална част от лихвата на цялата сума от деня, в който е направена всяка от тези малки вноски, докато по този начин бъде изплатен целият дълг. Затова всички търговци и почти всички делови хора намират за удобно да имат такива касови сметки в банките и са заинтересовани да съдействуват за операциите на тези компании, като охотно приемат банкнотите им при всички плащания и поощряват всички, пред които се ползват с някакво влияние, да правят същото. Банките, когато клиентите им се обръщат към тях за пари, обикновено им ги авансират в свои собствени банкноти. С тях търговците заплащат стоките на манифактуристите, манифактуристите – суровите материали и хранителните продукти на арендаторите, арендаторите – рентата на земевладелците, земевладелците – удобствата и луксозните предмети, с които ги снабдяват търговците, а търговците ги връщат на банките, за да уредят касовите си сметки, или да върнат това, което са заели от тях, така че почти целият паричен оборот на страната се осъществява чрез тези банкноти. Оттук големите размери на операциите на тези компании. Благодарение на тези касови сметки всеки търговец може, без да проявява неблагоразумие, да води по-голяма търговия, отколкото би водил иначе. Ако има двама търговци – единият в Лондон, а другият в Единбург, които влагат еднакви капитали в един и същ клон на търговията, единбургският търговец може, без да проявява неблагоразумие, да води по-голяма търговия и да прилага труда на по-голям брой хора, отколкото лондонският търговец. Последният трябва винаги да държи значителна сума пари било в собствените си каси, било в сейфовете на своя банкер, който не му плаща 212 лихва за тях, за да посреща непрекъснатите искания за плащане на стоките, които купува на кредит. Да приемем, че обичайният размер на тази сума е 500 фунта стерлинги. Стойността на стоките в неговия склад трябва винаги да е с 500 ф. ст. помалка, отколкото би била, ако не бе принуден да държи такава сума без приложение. Да приемем, че той продава целия си наличен запас, или стоки на стойност, възлизаща на целия му наличен запас, веднъж в годината. Тъй като е принуден да държи такава голяма сума неизползвана, той трябва да продава за една година стоки за 500 ф. ст. помалко, отколкото би могъл да продаде иначе. Годишната му печалба трябва да е помалка с всичко, което е можел да изкара от продажбата на стоки за 500 ф. ст. повече, а броят на хората, заети с изготвянето на стоките му за пазара, трябва да е по-малък с толкова души, на колкото 500 ф. ст. капитал са можели да осигурят заетост. Единбургският търговец, от друга страна, не държи без приложение пари за посрещане на евентуални искания. Когато такива искания му бъдат действително предявени, той ги удовлетворява от касовата си сметка в банката, а след това постепенно възстановява заетата сума с парите или банкнотите, които постъпват при него от текущите продажби на неговите стоки. Следователно той може, без да проявява неблагоразумие, при същия капитал да има постоянно в своя склад по-голямо количество стоки, отколкото лондонският търговец, и затова може да изкара по-голяма печалба и да дава постоянна заетост на по-голям брой трудолюбиви хора, които изготвят тези стоки за пазара. Оттук – по-голямата изгода, която страната извлича от неговата търговия. Наистина на пръв поглед лесното сконтиране на полици дава на английските търговци удобство, равно на касовите сметки на шотландските търговци. Не трябва обаче да се забравя, че шотландските търговци могат да сконтират полиците си също тъй лесно, както и английските, и че освен това те се ползват от допълнителното удобство на своите касови сметки. Общата сума на книжните пари от всякакъв вид, които могат лесно да влизат в обръщение в дадена страна, никога не може да надвишава стойността на златните и сребърните монети, които те заместват или които (при същите размери на търговията) биха се намирали в обръщение в нея, ако нямаше книжни пари. Ако например 20шилингови банкноти са книжните пари с най-ниска номинална стойност, които се намират в обръщение в Шотландия, цялото им количество, което може лесно да влиза там в обръщение, не може да надвишава сумата на златните и сребърните монети, които биха били необходими за осъществяване на разменните сделки на стойност 20 шилинга и повече, които обикновено се извършват за една година в тази страна. Ако количеството на намиращите се в обръщение книжни пари надвиши в даден момент тази сума, тъй като превишението не може да бъде нито изпратено в чужбина, нито използвано в обръщението на страната, то трябва незабавно да се върне в банките, за да бъде разменено срещу злато и сребро. Много хора веднага ще разберат, че имат повече от тези книжни пари, отколкото е необходимо за осъществяване на сделките им в страната, и тъй като не могат да ги пратят в чужбина, веднага ще ги предявят в банките за плащане. Когато превърнат излишните книжни пари в злато и сребро, те лесно могат да им намерят приложение, като ги пратят в чужбина, но не могат да им намерят приложение, докато те си остават във формата на книжни пари. Затова банките незабавно ще бъдат затрупани с искания за обмяна на цялото количество на тези излишни книжни пари и дори на по-голямо количество, ако създават затруднения или проявяват мудност при плащането, защото тревогата, която това би предизвикало, неизбежно ще увеличи исканията за обмяна. 213 Свръхразходите, които са обичайни за всеки клон на търговията, като например разходите за наем, за заплатите на прислужниците, чиновниците, счетоводителите и т. н., разходите, специфични за една банка, се състоят главно от две пера: първо, от разходите, свързани с необходимостта да държат постоянно в своите сейфове – за посрещане на евентуалните искания на държателите на нейните банкноти – голяма сума пари, чиято лихва тя губи, и, второ, от разходите за попълване на тези сейфове, щом се изпразнят в резултат на посрещането на такива искания. Банкова компания, която издава повече книжни пари, отколкото могат да бъдат използвани в обръщението на страната, чийто излишък постоянно се връща при нея за плащане, трябва да увеличава количеството злато и сребро, което държи винаги в своите сейфове, не само пропорционално на това прекомерно увеличение на тяхното обръщение, но в много по-голяма пропорция, защото банкнотите ѝ се връщат при нея много по-бързо, а не пропорционално на превишението на тяхното количество. Затова такава компания трябва да увеличава първото перо на своите разходи не само пропорционално на това принудително увеличение на нейните операции, но в много поголяма пропорция. Освен това сейфовете на такава компания, макар че трябва да се пълнят много поизобилно, все пак не могат да не се изпразват много по-бързо, отколкото ако операциите ѝ са ограничени в по-разумни рамки, и трябва да изискват за своето попълване не само по-големи, но и по-постоянни и непрекъснати разходи. При това монетите, които постоянно се извличат по този начин в такива големи количества от нейните сейфове, не могат да бъдат използвани в обръщението на страната. Те заместват книжни пари, които надвишават онова, което може да бъде използвано в това обръщение, и следователно също Надвишават онова, което може да бъде използвано в него. Но тъй като тези монети няма да бъдат оставени неизползвани, те трябва в една или друга форма да бъдат изпратени в чужбина, за да намерят там онова изгодно приложение, което не могат да намерят в своята страна, и този постоянен износ на злато и сребро, увеличавайки затрудненията на банката, трябва по необходимост да увеличи още повече разходите ѝ за намиране на ново злато и сребро, за да попълни своите бързо изпразващи се сейфове. Следователно такава компания трябва пропорционално на това принудително увеличение на своите операции да увеличава второто перо на своите разходи още повече от първото. Да предположим, че цялата сума на книжните пари на дадена банка, които обръщението на страната може лесно да погълне и използва, възлиза точно на 40 000 фунта стерлинги и че за посрещане на евентуални искания тази банка е принудена да държи постоянно в сейфовете си 10 000 ф. ст. в злато и сребро. Ако банката се опита да пусне в обръщение 44 000 ф. ст., 4-те хиляди ф. ст., които надвишават това, което обръщението може лесно да погълне и използва, ще се върнат у нея почти веднага след тяхното издаване. Следователно за посрещане на евентуални искания тази банка трябва да държи постоянно в сейфовете си не само 10 000 ф. ст., а 14 000 ф. ст. Така тя няма да печели нищо от лихвата от пуснатите в повече в обръщение 4000 ф. ст. и ще загуби целия разход, свързан с необходимостта да събира постоянно 4000 ф. ст. в злато и сребро, които постоянно ще изтичат от нейните сейфове почти веднага след като попаднат в тях. Ако дадена банкова компания винаги разбираше собствените си интереси и се грижеше за тях, обръщението никога не би се препълвало с книжни пари. Но банковите компании не винаги са разбирали собствените си интереси, нито са се грижили за тях, 214 обръщението често е било препълвано с книжни пари. Като издаваше прекалено голямо количество книжни пари, излишъкът от които постоянно се връщаше, за да бъде обменен срещу злато и сребро, Английската банка много години наред бе принудена да сече златни монети на сума между 800 000 и 1 000 000 фунта стерлинги годишно, или средно около 850 000 фунта стерлинги. За сеченето на такова голямо количество монети банката (поради износването и обезценяването, до което бяха стигнали златните монети преди няколко години) бе често принудена да купува злато на кюлчета на високата цена 4 ф. ст. унцията, които скоро след това пускаше в обръщение като монети по 3 ф. ст., 17 шилинга и 10,5 пенса унцията, губейки по този начин между 2,5 и 3 процента върху такава голяма сума монети. Затова, макар банката да не плащаше налог за сеченето и макар правителството да носеше всъщност разходите за него, тази негова щедрост съвсем не предотврати разходите на банката. В резултат на подобно издаване на прекалено голямо количество книжни пари всички шотландски банки бяха принудени да държат постоянно агенти в Лондон, за да им изкупуват монети при един разход, който рядко беше под 1,5-2 процента. Тези пари се изпращаха с фургон и биваха застраховани от транспортната компания с допълнителен разход от три четвърти процент, или 15 шилинга за 100 ф. ст. Тези агенти не винаги бяха в състояние да попълват сейфовете на своите работодатели толкова бързо, колкото те се изпразваха. В този случай банките прибягваха до издаване на полици, теглени срещу техни кореспонденти в Лондон до размера на нужната им сума. Когато след това тези кореспонденти предявяваха искане за заплащането на тази сума заедно с лихвата и комисионната, някои от тези банки поради тежкото положение, в което ги бе довело тяхното прекомерно обръщение, понякога нямаха друг начин да посрещнат това искане, освен да теглят нови полици срещу същите или някои други кореспонденти в Лондон, и една и съща сума или, по-точно, полици за една и съща сума често правят по този начин повече от две или три пътешествия, а банката длъжник плаща винаги лихвата и комисионната върху цялата натрупана сума. Дори онези шотландски банки, които никога не са се отличавали с прекомерно неблагоразумие, биваха понякога принуждавани да прибягват до този разорителен метод. Златните монети, които Английската банка или шотландските банки плащаха срещу онази част от техните книжни пари, която надвишаваше снова, което можеше да бъде използвано в обръщението на страната, тъй като също надвишаваха потребностите на обръщението, бяха изпращани понякога в чужбина във вид на монети, понякога биваха претопявани и: изпращани в чужбина под формата, на кюлчета, а понякога биваха претопявани и предавани на Английската банка на високата цена 4 ф. от. унцията. От цялото количество монети; биваха грижливо избирани за изпращане в чужбина или за претопяване само най-новите, най-тежките и най-добрите монети. В страната и докато си оставаха във вид на монети, тези тежки монети нямаха по-голяма стойност от леките, но в чужбина или претопени в кюлчета в страната имаха по-голяма стойност. Въпреки че всяка година сечеше голямо количество монети, Английската банка с учудване установи, че всяка година се чувствува същият недостиг на монети, както и предишната година, и че въпреки голямото количество пускани всяка година от банката добри и нови монети, състоянието на монетите, вместо да се подобрява все повече, се влошава всяка година все повече. Всяка година тя се виждаше принудена да сече приблизително същото количество златни монети, както и предишната, и поради непрекъснатото повишаване на цената на златото на кюлчета вследствие на непрекъснатото изхабяване и изтриване на монетите разходите за това голямо количество монети, които се сечаха 215 ежегодно, ставаха всяка година все по-големи. Трябва да отбележим, че като попълва собствените си сейфове със златни монети, Английската банка е косвено принудена да снабдява с тях цялото кралство, в което монетите изтичат от тези сейфове по найразлични пътища. Така че каквото и количество монети да бе нужно за поддържането на това прекомерно обръщение на шотландски и английски книжни пари, каквато и празнота да предизвикваше това прекомерно обръщение в необходимото на кралството количество монети, Английската банка бе принудена да доставя това количество и да запълва тази празнота. Несъмнено шотландските банки плащаха много скъпо своето неблагоразумие и нехайство. Но Английската банка плащаше много скъпо не само собственото си неблагоразумие, а и много по-голямото неблагоразумие на почти всички шотландски банки. Първоначалната причина за това прекомерно обръщение на книжни пари бяха надвишаващите потребностите на пазара операции на някои смели авантюристи в двете части на Обединеното кралство. Това, което една банка може със сметка да авансира на един търговец или собственик на предприятие от всякакъв вид, не е целият капитал, с който той търгува, нито дори значителна част от този капитал, а само онази част от него, която той иначе би бил принуден да държи неизползвана и в налични пари, за да посреща евентуални искания. Ако книжните пари, които банката авансира, не надвишават тази стойност, те никога не могат да надвишат стойността на златото и среброто, които по необходимост биха се намирали в обръщение в страната, ако не съществуваха книжни пари. Те никога не могат да надвишат количеството, което обръщението на страната може лесно да погълне и редовно да използва. Когато една банка сконтира на един търговец реална полица, която е теглена от действителен кредитор срещу действителен длъжник и която, когато падежът ѝ настъпи, е действително платена от длъжника, тя само му авансира част от стойността, която той иначе би бил принуден да държи у себе си неизползвана и в налични пари за посрещане на евентуални искания. Плащането на полицата, когато падежът ѝ настъпи, възстановява на банката стойността на това, което е авансирала, заедно с лихвата. Сейфовете на банката, доколкото операциите ѝ са ограничени до такива клиенти, приличат на басейн, от който постоянно изтича една струя, но в който постоянно се влива друга, напълно равна на това, което изтича, така че без особени грижи и усилия басейнът се поддържа винаги еднакво или почти еднакво пълен. Малко разходи могат да бъдат необходими за попълването на сейфовете на такава банка, а понякога не са нужни каквито и да било разходи. Един търговец, без да търгува свръх възможностите на своя капитал, често може да се нуждае от сума налични пари дори когато няма полици за сконтиране. Когато освен сконтирането на полиците му една банка му авансира в такива случаи подобни суми по касовата му сметка и приема плащане на части с постъпването на парите от случайна продажба на неговите стоки при леките условия на шотландските банкови компании, тя напълно го освобождава от необходимостта да държи каквато и да било част от своя капитал неизползвана или в налични пари за посрещане на евентуални искания. Когато подобни искания му бъдат действително предявени, той може да ги посреща задоволително от касовата си сметка. Но в операциите си с подобни клиенти банката трябва много внимателно да следи дали в течение на някакъв кратък период (от четири, пет, шест или осем месеца например) сумата на плащанията, които тя обикновено получава от тях, е или не напълно равна на сумата на авансите, които тя обикновено им 216 дава. Ако в течение на такива кратки периоди сумата на плащанията от дадени клиенти е напълно равна на сумата на авансите, банката спокойно може да продължава операциите е тези клиенти. Макар че струята, която в такъв случай непрекъснато изтича от нейните сейфове, може да бъде много голяма, тази, която непрекъснато се влива в тях, не може да не е поне също толкова голяма, така че без каквито и да било понататъшни грижи или усилия тези сейфове вероятно са винаги еднакво или приблизително еднакво пълни и едва ли изискват извънредни разходи за тяхното попълване. Напротив, ако сумата на плащанията на някои други клиенти е обикновено много под авансите, които банката им дава, тя не може що-годе безопасно Да продължава да има работа с такива клиенти, поне докато те продължават да имат такова поведение към нея. Струята, която в този случай изтича непрекъснато от нейните сейфове, по необходимост е много по-голяма от струята, която непрекъснато се влива в тях, така че те трябва скоро да се изчерпят напълно, ако не се попълват със значителни и постоянни разходи. Затова банковите компании в Шотландия дълго време проявяваха предпазливостта да изискват от всичките си клиенти чести и редовни плащания и не желаеха да имат работа с хора, каквито и да бяха тяхното състояние или кредит, които не осъществяваха – както те се изразяваха – чести и редовни операции с тях. Благодарение на тази предпазливост те не само спестяваха почти напълно извънредните разходи за попълване на своите сейфове, но и извличаха две други твърде значителни изгоди. I. Благодарение на тази предпазливост те получаваха възможност да си съставят горедолу правилно мнение относно преуспяващото или влошаващо се положение на работите на своите длъжници, без да бъдат принудени да се грижат за каквото и да било друго доказателство освен това, което им даваха собствените им книги, защото повечето хора са редовни или нередовни в плащанията си според това, дали работите им вървят добре, или се влошават. Частно лице, което заема пари на може би половин дузина или една дузина длъжници, може само или чрез свои агенти постоянно и внимателно да следи и разследва поведението и положението на всеки един от тях. Но банкова компания, която заема пари на може би 500 различни лица и вниманието на която е постоянно насочено към твърде различни обекти, не може да има редовна информация за поведението и положението на повечето от своите длъжници освен тази, която могат да ѝ дадат собствените ѝ книги. Като изискват чести и редовни плащания от всичките си клиенти, банковите компании в Шотландия са имали предвид навярно това предимство. II. Благодарение на тази предпазливост банките се гарантираха срещу възможността да пуснат повече книжни пари отколкото обръщението на страната можеше лесно да погълне и използва. Когато забелязваха, че в неголеми периоди плащанията на даден клиент са в повечето случаи напълно еднакви с авансите, които са му дали, те можеха да бъдат сигурни, че книжните пари, които са му авансирали, нито за миг не са надвишили количеството злато и сребро, което той иначе би бил принуден да държи у себе си за посрещане на евентуални искания, и че следователно количеството книжни пари, които те са пуснали в обръщение чрез него, нито за миг не е надвишило количеството злато и сребро, което би се намирало в обръщение в страната, ако не съществуваха книжни пари. Честите и редовни плащания от негова страна, както и техният размер достатъчно биха показвали, че размерът на техните аванси нито за миг не е надвишил онази част от неговия капитал, която той иначе би бил принуден да държи у себе си неизползвана и в налични пари за посрещане на евентуални искания, т.е. за да може да осигури постоянно приложение на останалата част от своя капитал. 217 Само тази част от капитала на всеки търговец се връща постоянно в неголеми периоди от време у него във вид на пари – все едно книжни или монети – и постоянно го напуска в същия вид. Ако авансите на банката обикновено надвишаваха тази част от неговия капитал, обичайният размер на плащанията му не може в неголеми периоди да е бил равен на обичайния размер на нейните аванси. Струята, която в резултат на операциите с него постоянно се е стичала в сейфовете на банката, не може да е била равна на струята, която в резултат на същите операции постоянно е изтичала от тях. Авансираните от банката книжни пари, надвишавайки количеството злато и сребро, което без тях той би бил принуден да държи у себе си за посрещане на евентуални искания, биха могли скоро да надвишат цялото количество злато и сребро, което (при предположение, че търговията си остава същата) би се намирало в обръщение в страната, ако не съществуваха книжни пари, и следователно да надвишат количеството, което обръщението на страната би могло лесно да погълне и използва; а излишъкът от тези книжни пари би се върнал веднага в банката, за да бъде разменен срещу злато и сребро. Тази втора изгода, макар и също тъй реална, не беше може би така добре разбрана от различните банкови компании в Шотландия, както първата. Когато отчасти поради удобството, предоставяно им от сконтирането на техните полици, и отчасти поради удобството на касовите сметки кредитоспособните търговци на дадена страна могат да бъдат освободени от необходимостта да държат каквато и да било част от своя капитал у себе си и в налични пари за посрещане на евентуални искания, те нямат основание да очакват по-нататъшна помощ от банките и банкерите, които, щом са стигнали дотам, не могат, съблюдавайки собствените си интереси и сигурност, да отидат по-далеч. Една банка не може, съблюдавайки собствените си интереси, да авансира на един търговец целия или дори по-голямата част от оборотния капитал, с който той търгува, защото макар този капитал непрекъснато да постъпва у него във вид на пари и да го напуска в същия вид, все пак крайният момент на всички постъпления е много отдалечен от крайния момент на всички разходи и сумата на плащанията му не може да бъде равна на сумата на авансите в рамките на такива неголеми периоди, които биха били удобни за банката. Една банка може още по-малко да си позволи да му авансира що-годе значителна част от основния му капитал – от капитала, който собственикът на един железодобивен завод изразходва за построяването на своята пещ и своите работилници и складове, на жилищата на своите работници и т. н.; от капитала, който собственикът на мина изразходва за прокопаване на шахтите, за построяване на машините за изпомпване на водата, за направа на шосета и релсови пътища и т. н.; от капитала, който едно лице, заемащо се да подобри земята, употребява за разчистване, пресушаване, ограждане, наторяване и разораване на пустеещи и необработени полета, за построяване на стопанските сгради с всичките им необходими придатъци във вид на обори, хамбари и пр. Постъпленията на основния капитал в почти всички случаи са много по-бавни от постъпленията на оборотния капитал и такива разходи, дори когато се правят с най-голямо благоразумие и пресметливост, много рядко се връщат у собственика на предприятието по-рано от няколко години – прекалено отдалечен период, за да бъде удобен за една банка. Собствениците на търговски и други предприятия несъмнено могат много удобно да осъществяват твърде значителна част от своите проекти със заети пари. Но с оглед на интересите на техните кредитори собственият им капитал трябва в този случай да бъде достатъчен да гарантира, ако мога така да се изразя, капитала на тези кредитори или да изключи възможността тези кредитори да претърпят каквато и да било загуба, дори 218 успехът на проекта да се окаже далеч под очакванията на неговите автори. Дори при тази предпазна мярка заемането на пари, които се предвижда да бъдат върнати едва след няколко години, трябва да става не от банка, а – срещу залог или ипотека – от такива частни лица, които възнамеряват да живеят от лихвата на своите пари, без да си дават труда сами да прилагат своя капитал, и които поради това са готови да заемат този капитал на такива радващи се на добър кредит хора, които могат да го ползват няколко години. Наистина една банка, която заема своите пари без разходи за гербова хартия или за адвокатско възнаграждение за съставяне на договорите за залог или ипотека и приема плащания при леките условия на банковите компании в Шотландия, би била несъмнено много удобен кредитор на такива търговци и промишленици. Но такива търговци и промишленици положително биха били крайно неудобни длъжници на такава банка. Минаха вече повече от двадесет и пет години, откакто количеството книжни пари, издадени от различните банкови компании в Шотландия, стана напълно равно или поскоро малко повече от напълно равно на количеството, което обръщението на страната можеше лесно да погълне и използва. Следователно тези компании отдавна вече са оказали на търговците и собствениците на други предприятия в Шотландия цялата помощ, която банки и банкери могат да окажат, съблюдавайки собствените си интереси. Те дори са направили малко повече. Те са надвишили малко кредитните си операции и са си навлекли онези загуби или поне онова намаление на печалбата, което при тези специфични операции винаги съпътствува превишението им дори в най-малка степен. Тези търговци и собственици на други предприятия, които бяха получили такава голяма помощ от банките и банкерите, искаха да получат още повече. Те, изглежда, смятаха, че банките могат да увеличат своите кредити до всякаква сума, която може да бъде поискана от тях, без да влязат в някакъв друг разход освен разноските за няколко топа хартия. Те се оплакваха от тесногръдието и страхливостта на директорите на тези банки, които, както те казваха, не разширявали своите кредити пропорционално на разширението на търговията на страната, като под разширение на търговията разбираха несъмнено разширението на собствените си проекти свръх това, което те можеха да осъществят със собствения си капитал или с капитала, който кредитът им позволяваше да заемат от части лица по обичайния път чрез залог или ипотека. Те, изглежда, смятаха, че банките са морално задължени да им осигурят недостига и да им набавят целия капитал, с който искаха да търгуват. Но банките бяха на друго мнение и поради техния отказ да разширят кредитите някои от тези търговци прибягнаха до едно средство, което известно време служеше на тяхната цел, макар и с много по-големи разходи, но все пак също тъй ефикасно, както би могло да служи най-голямото разширение на банковите кредити. Това средство беше именно добре известната хитрост да се теглят и джиросват полици – хитрост, до която злощастни търговци са прибягвали понякога, когато са на прага на фалит. Практиката да се намират пари по този начин е отдавна известна в Англия и през време на последната война, когато високите печалби от търговията породиха голямо изкушение за прекомерно разширяване на търговските операции, към нея: се прибягвало, както се твърди, в много голяма степен. От Англия тя бе пренесена в Шотландия, където пропорционално на твърде ограничената търговия и на твърде скромния капитал на страната тя скоро се разпространи много повече от когато и да било в Англия. Практиката да се теглят и джиросват полици е толкова добре позната на всички делови хора, че е може би излишно да бъде излагана тук. Но тъй като тази книга може 219 да попадне в ръцете на мнозина, които не са делови хора, и тъй като дори самите делови хора не винаги разбират въздействието на тази практика върху банковото дело, ще се опитам да я обясня, доколкото мога. Търговските обичаи, които били установени по времето, когато варварските закони на Европа не налагали на търговците да изпълняват своите договори, и които бяха възприети през последните два века в законите на всички европейски народи, дадоха такива изключителни, предимства на полиците, че пари се авансират срещу тях много по-охотно, отколкото срещу какъвто и да било друг вид облигационни документи, особено когато подлежат на плащане в кратък срок от два или три месеца след тяхното издаване. Ако на падежа на полицата акцептантът не я плати, щом му бъде предявена, от този момент той става банкрутирал длъжник. Полицата се протестира и се предявява на издателя, който, ако не я плати веднага, също става банкрутирал длъжник. Ако преди да стигне до лицето, което я предявява на акцептанта за плащане, полицата е минала през ръцете на редица други лица, които последователно са авансирали едно да друго дейното съдържание в пари или стоки и които, за да удостоверят, че всяко от тях е получило на свой ред това съдържание, последователно са я джиросали, т.е. са се подписали на гърба на полицата, всеки джирант 45 се задължава на свой ред към държателя на полицата за това съдържание и ако не я плати, също става от този момент банкрутирал длъжник. Макар издателят, акцептантът и джирантът да са без изключение хора със съмнителен кредит, все пак краткостта на падежа дава известна сигурност на държателя на полицата. Макар да е твърде вероятно всички те да станат банкрутирали длъжници, съмнително е всички да банкрутират за толкова кратко време. „Къщата е разнебитена – си казва измореният пътник, – но е съмнително да рухне тази нощ, така че ще рискувам да преспя в нея.“ Да предположим, че търговецът А в Единбург тегли срещу Б в Лондон полица, платима два месеца след издаването. В действителност Б в Лондон не дължи нищо на А в Единбург, но се съгласява да акцептира полицата на А при условие, че преди падежа той ще тегли срещу А в Единбург друга полица за същата сума заедно с лихвата и комисионната, платима също два месеца след издаването. Съобразно с това преди изтичането на първите два месеца Б тегли тази полица срещу А в Лондон, който на свой ред преди изтичането на вторите два месеца тегли втора полица срещу Б в Лондон, платима също два месеца след издаването, а преди изтичането на третите два месеца Б в Лондон тегли срещу А в Единбург друга полица, платима също два месеца след издаването. Тази практика продължавала понякога не само няколко месеца, но години наред, като полицата винаги се връщала при А в Единбург с натрупаната лихва и комисионната на всички предишни полици. Лихвата била 5 процента годишно, а комисионната никога не била под половин процент за всяко теглене. Тъй като тази комисиона се повтаряла повече от шест пъти в годината, колкото и пари да получел А по този начин, те трябва по необходимост да са му стрували малко повече от 8 процента годишно, а понякога и много повече, когато се повишавал размерът на комисионната или когато той бил длъжен да плаща сложна лихва за лихвата и комисионната на предишните полици. Тази практика била наречена сдобиване с пари чрез обръщение. В страна, където обичайната печалба от капитала при повечето търговски спекулации се колебае между 6 и 10 процента, само печалбата от много успешна спекулация може Джирант – лице, което прехвърля правата си върху полица или други ценни книжа на друго лице с джиро (т.е прехвърляне с подпис на притежателя) – бел. http://4eti.me 45 220 не само да покрие огромните разходи, при които се заемат по този начин парите за нейното осъществяване, но и да даде освен това добра допълнителна печалба на спекуланта. Но много големи и широки спекулации били предприемани и провеждани години наред без други налични средства за тяхното поддържане освен това, което се получавало при тези огромни разходи. В своите златни сънища спекулантите сигурно ясно виждали тази голяма печалба. Но когато се събуждали било в края на своите спекулации, било когато не са можели повече да ги продължават, те твърде рядко, струва ми се, са имали щастието да видят сбъдването на своите сънища.46 Полиците, които А в Единбург теглел срещу Б в Лондон, той редовно сконтирал два месеца преди техния падеж в някоя банка или при някой банкер в Единбург, а полиците, които Б в Лондон теглел срещу А в Единбург, Б също тъй редовно сконтирал или в Английската банка, или при някои други лондонски банкери. Всяка сума, която се авансирала срещу такива циркулиращи полици, се авансирала в Единбург с банкноти на шотландските банки, а в Лондон, когато били сконтирани в Английската банка – с банкноти на тази банка. Макар че всички полици, срещу които тези банкноти били авансирани, били плащани на свой ред, щом настъпел падежът им, все пак стойността, която била действително авансирана срещу първата полица, всъщност никога не се връщала в банката, която я била авансирала, защото преди настъпването на падежа на всяка полица винаги била теглена друга полица за малко по-голяма сума от полицата, която подлежала скоро на плащане, и сконтирането на тази друга полица било съществено необходимо за плащането на онази, чийто падеж трябвало скоро да настъпи. Следователно плащането било напълно фиктивно. Струята, чието изтичане от сейфовете на банките било осъществено веднъж посредством тези циркулиращи полици, никога не се възстановявала от каквато и да било струя, която действително да се влива в нея. Описаният в текста метод съвсем не бил нито най-разпространеният, нито най-скъпият начин, по който тези авантюристи се сдобивали понякога с пари чрез обръщение. Често се случвало А в Единбург да даде възможност на Б в Лондон да плати първата полица, като тегли няколко дни преди настъпването на нейния падеж втора полица за срок от три месеца срещу същия В в Лондон. Тази полица, тъй като подлежала на плащане на негова собствена заповед, А продавал в Единбург по номиналната ѝ стойност, а с получената сума купувал полици, теглени срещу Лондон и платими при предявяване на заповедта на Б, на когото ги пращал по пощата. Към края на последната война за превод на пари от Единбург в Лондон често се плащала премия от 3 процента и тези полици, платими при предявяване, трябва често да са коствали на А тази премия. Следователно тази транзакция, тъй като се повтаряла поне 4 пъти годишно и била обременена с комисоиона от поне половин процент при всяко повторение, трябва в онзи период да е коствала на А поне 14 процента годишно. В друго време А би дал възможност на Б да плати първата полица, като тегли – няколко дни преди да настъпи падежът ѝ – втора полица за срок от два месеца не срещу Б, а срещу някое трето лице, например В в Лондон. Тази друга полица била платима на заповедта на Б, който след акцентирането ѝ от В я сконтирал при някой лондонски банкер, а А давал възможност на В да плати полицата, като теглел – няколко дни преди да настъпи падежът ѝ – трета полица също за срок от два месеца понякога срещу първия си кореспондент Б, а понякога срещу някое четвърто или пето лице, например Г или Д. Тази трета полица била платима на заповедта на В, който, щом тя бъдела акцептирана, я сконтирал по същия начин при някой лондонски банкер. Тъй като подобни операции се повтаряли поне шест пъти в годината и били обременени с комисиона поне половин процент при всяко повторение заедно със законната лихва от 5 процента, този метод на сдобиване с пари, също както и методът, описан в текста, трябва да е струвал на А понякога повече от 8 процента. Тъй ката обаче спестявал разхода за превеждане на парите от Единбург в Лондон, той бил по-евтин от метода, споменат в предшествуващата част на тази бележка, но затова пък изисквал солиден кредит при не само една лондонска фирма – удобство, което много от тези авантюристи не винаги можели лесно да си осигурят. 46 221 Банкнотите, които били издавани срещу тези циркулиращи полици, в много случаи възлизали на цялата сума, предназначена за осъществяването на някаква голяма и широка спекулация в земеделието, търговията или промишлеността, а не само на онази нейна част, която – ако не съществуваха книжни пари – спекулантът би бил длъжен да държи у себе си неизползвана и в налични пари за посрещане на евентуални искания. Затова по-голямата част от тези банкноти надвишавала стойността на златните и сребърните монети, които биха се намирали в обръщение в страната, ако не съществуваха книжни пари. Следователно тя надвишавала количеството, което обръщението на страната можело лесно да погълне и използва, и поради това незабавно се връщала в банките, за да бъде обменена срещу злато и сребро, които те трябвало да намерят, както могат. Това било капитал, който тези спекуланти много ловко били успели да измъкнат от тези банки не само без тяхното знание или премислено съгласие, но и за известно време може би без те и най-смътно да подозират, че действително са го авансирали. Когато две лица, които постоянно теглят полици едно срещу друго, сконтират полиците си винаги при един и същ банкер, той трябва веднага да открие каква е целта им и ясно да разбере, че те търгуват не със собствен капитал, а с капитала, който той им авансира. Но това съвсем не може да се открие така лесно, когато те сконтират полиците си ту при един, ту при друг банкер и когато същите две лица не теглят постоянно полици едно срещу друго, а от време на време изреждат голям кръг от спекуланти, които намират, че е в техен интерес да си помагат взаимно в използването на това средство за сдобиване с пари и да направят поради това колкото е възможно по-трудно различаването на действителна и фиктивна полица, на полица, теглена от действителен кредитор срещу действителен длъжник, и полица, зад която не стои всъщност действителен кредитор, а банката, която я сконтира, нито действителен длъжник, а спекулантът, който използва парите. Дори банкерът да направи това откритие, той може да го направи понякога прекалено късно и да установи, че е сконтирал вече полици на тези спекуланти за такава голяма сума, че ако откаже да сконтира повече, неизбежно би довел всички тях до фалит и разорявайки ги по този начин, би разорил може би и себе си. Така че в свой собствен интерес и за собствената си сигурност той може да сметне за необходимо при това много опасно положение да продължи известно време да сконтира полиците им, като се старае обаче да се отдръпне постепенно от тази работа и поради това всеки ден прави все по-големи и по-големи затруднения при сконтирането, за да принуди тези спекуланти постепенно да прибягват или до други банкери, или до други начини за сдобиване с пари, така че той самият да може колкото е възможно поскоро да излезе от играта. Затова затрудненията, които Английската банка, главните лондонски банкери и дори по-благоразумните шотландски банкери започнаха да правят след известно време при сконтирането на полиците, при което всички те са стигнали вече прекалено далеч, не само разтревожиха, но и вбесиха в най-голяма степен тези спекуланти. Те обявиха собственото си бедствие, непосредствената причина за което несъмнено бе тази благоразумна и необходима сдържаност на банките, за национално бедствие. Това национално бедствие, твърдяха те, се дължало напълно на невежеството, страхливостта и лошото ръководство на банките, които не оказвали достатъчно щедра помощ на смелите начинания на онези, които напрягали сили, за да разхубавят, подобрят и обогатят страната. Те, изглежда, смятаха, че банките са длъжни да им отпускат заеми за толкова дълго време и в такъв голям размер, колкото те биха желали да заемат. Но банките, отказвайки по този начин повече кредит на онези, на които бяха 222 дали вече прекалено много, избраха единствения начин, по който сега бе възможно да спасят собствения си кредит или публичния кредит на страната. В разгара на тези оплаквания и притеснения в Шотландия бе учредена нова банка със специалната цел да бъде облекчено притесненото положение на страната. Идеята беше благородна, но изпълнението – неразумно, и може би не бяха добре разбрани характерът и причините на бедственото положение, което тя целеше да облекчи. Тази банка бе пощедра от всяка друга както в откриването на касови сметки, така и в сконтирането на полици. Що се отнася до последните, тя, изглежда, не правеше почти никаква разлика между действителни и фиктивни полици, сконтирйки всички еднакво. Тази банка имаше за принцип да авансира срещу що-годе надеждна гаранция целия капитал, подлежащ на влагане в такива подобрения, постъпленията от които са най-бавни и отдалечени, като подобренията на земята. Поощряването на подобни подобрения бе обявено дори за главната от смелите обществени цели, за които тя бе учредена. В резултат на своята щедрост в откриването на касови сметки и в сконтирането на полици тя несъмнено издаде голямо количество свои банкноти. Но тъй като по-голямата част от тези банкноти надвишаваше това, което обръщението на страната можеше лесно да погълне и използва, те се връщаха в нея, за да бъдат обменени срещу злато и сребро, още с тяхното издаване. Сейфовете на банката никога не бяха съвсем пълни. Капиталът, който бе подписан за тази банка в две различни подписки, възлизаше на 160 000 ф. ст., от които бяха платени само 80 процента. Тази сума трябваше да бъде платена на няколко различни вноски. Повечето акционери след изплащането на първата вноска си откриха касови сметки в банката, а директорите, смятайки се задължени да се отнасят към собствените си акционери също тъй щедро, както към всички други хора, позволяваха на мнозина от тях да заемат по тези касови сметки това, което те плащаха по следващите си вноски. Така че такива плащания само слагаха в един сейф онова, което миг преди това е било взето от друг. Но дори сейфовете на банката да са се напълвали в даден момент както трябва, нейното прекомерно обръщение трябва да ги е изпразвало побързо, отколкото те са можели да се попълнят по какъвто и да било друг начин освен по разорителния метод да се теглят полици срещу Лондон и да се плащат в деня на падежа заедно с лихвата и комисионната чрез ново теглене на полици пак срещу Лондон. Тъй като сейфовете на банката бяха недостатъчно пълни, тя била принудена, както се говори, да прибегне до това средство няколко месеца след започването на своите операции. Имуществата на акционерите на тази банка възлизали на няколко милиона и със своите подписи под учредителния акт или договора на банката те били фактически задължени да отговарят за всичките ѝ дългове. Благодарение на големия кредит, който една тъй солидна гаранция по необходимост дава на банката, тя можа, въпреки прекалено щедрия начин на действие, да провежда операциите си повече от две години. Когато бе принудена да ги прекрати, тя имаше в обръщение банкноти за около 200 000 ф. ст. За да поддържа обръщението на тези банкноти, които непрекъснато се връщаха при нея още с тяхното издаване, тя постоянно практикуваше тегленето на полици срещу Лондон, броят и стойността на които непрекъснато растяха, и когато престана, те възлизаха на повече от 600 000 ф. ст. Следователно за малко повече от две години тази банка бе авансирала на различни лица над 800 000 ф. ст. при 5 процента. Върху 200-та хиляди ф. ст., които бе пуснала в обръщение във вид на банкноти, тези 5 процента биха могли да се смятат за чиста печалба, ако от тях се приспаднат само разходите по управлението. Но върху 600-те и повече хиляди ф. ст., за които тя непрекъснато теглеше полици срещу Лондон, тя плащаше под формата на лихва и комисионна над 8 процента 223 и следователно губеше над 3 процента върху повече от три четвърти от своите операции. Операциите на тази банка довели, изглежда, до резултати, напълно противоположни на онези, които са имали предвид нейните инициатори и директори. Те, изглежда, са имали намерение да поддържат смелите начинания – защото те наистина ги смятали за такива, – осъществявани тогава в различни части на страната и същевременно, съсредоточавайки всички банкови операции в ръцете си, да изместят другите шотландски банки, най-вече онези, учредени в Единбург, чиято мудност в сконтирането на полици бе предизвикала известно недоволство. Тази банка несъмнено оказа известна временна помощ на тези делови хора и им даде възможност да продължат дейността си около две години повече, отколкото би било възможно иначе. Но с това тя само им даде възможност да затънат още по-дълбоко в дългове, така че когато разорението дойде, то засегна толкова по-тежко и тях, и техните кредитори. Следователно, вместо да облекчат, операциите на банката утежниха в края на краищата бедствието, което тези делови хора бяха навлекли на себе си и на своята страна. Много по-добре за тях самите, за кредиторите им и за страната щеше да бъде, ако повечето от тях бяха принудени да спрат две години по-рано, отколкото спряха в действителност. Но временната помощ, която банката оказа на тези делови хора, бе действителна и трайна помощ за другите шотландски банки. Всички боравещи с циркулиращи полици, които тези други банки бяха почнали да сконтират така неохотно, се обърнаха към новата банка, където бяха посрещнати с отворени обятия. Така че тези други банки получиха възможност да се измъкнат много лесно от фаталния кръг, от който иначе нямаше да могат да се освободят, без да си навлекат значителна загуба и може би дори да се опозорят до известна степен. Следователно в последна сметка операциите на тази банка увеличиха действителното бедствие на страната, което тя възнамеряваше да облекчи, и най-ефикасно избавиха от много голямо притеснение онези съперници, които тя възнамеряваше да измести. В самото начало на дейността на тази банка някои хора смятаха, че колкото и бързо да се изпразват нейните сейфове, тя би могла лесно да ги попълни, като събере парите по гаранциите на онези, на които е авансирала своите книжни пари. Опитът, струва ми се, скоро я убеди, че този начин на събиране на пари е прекалено бавен, за да служи на нейната цел, и че сейфовете, които по начало бяха недостатъчно пълни и се изпразваха толкова бързо, могат да бъдат попълнени само чрез разорителната практика да се теглят полици срещу Лондон и да се плащат на падежа чрез теглене на други полици пак срещу Лондон с натрупаната лихва и комисиона. Но макар че този начин ѝ даваше възможност да събере пари, щом почувствува нужда от тях, все пак, вместо да изкара печалба, тя трябваше да търпи загуба от всяка подобна операция, така че в края на краищата трябва да се е разорила като търговска компания, макар и може би не толкова скоро, както при по-широката практика на теглене и джиросване на полици. Тя не можеше да има каквато и да било облага от лихвата на книжните пари, които, надвишавайки количеството, което обръщението на страната можеше да погълне и използва, се връщаха в нея още с тяхното издаване, за да бъдат обменени срещу злато и сребро, и за плащането на които тя сама бе постоянно принудена да заема пари. Напротив, всички разходи за това заемане на пари, за използването на агенти, които да намират хора, имащи пари за даване на заем, за преговаряне с тези хора и за съставяне на съответния договор или документ, трябва да са падали върху нея и да са били чиста загуба в баланса на нейните средства. Проектите за попълване сейфовете на банката по този начин могат да бъдат 224 сравнени с проекта на човек, имащ басейн, от който непрекъснато изтича една струя, но не се влива непрекъснато никаква струя, ала все пак той възнамерява да го поддържа винаги еднакво пълен, като наеме известен брой хора, които непрекъснато да ходят с кофи до един кладенец на няколко мили, за да носят вода да пълнят басейна. Но макар тази операция да се оказала не само осъществима, но и изгодна за банката като търговска компания, все пак страната не може да е извлякла полза от нея, а, напротив, трябва да е претърпяла твърде значителна загуба. Тази операция не би могла да увеличи ни най-малко количеството пари, които могат да бъдат заети. Тя може само да е превърнала банката в един вид централна заемна кантора за цялата страна. Онези, които се нуждаели от заем, трябва да са се обръщали към тази банка, вместо към частните лица, които са ѝ заели своите пари. Но една банка, която заема пари на може би 500 различни лица, повечето от които директорите ѝ познават много малко, едва ли е по-благоразумна в избора на своите длъжници, отколкото частно лице, заемащо своите пари на малко хора, които то познава и в чиято сериозност и въздържаност има достатъчно основания да храни доверие. Длъжниците на такава банка, подобно на тези, чието поведение описах до известна степен, са в мнозинството си навярно автори на химерични проекти, издатели и джиранти на циркулиращи полици, склонни да вложат парите в разорителни начинания, които – при цялата помощ, която биха получили – навярно никога не биха били в състояние да осъществяват и които, ако бъдат осъществени, никога не биха възстановили разходите, направени действително за тях, и никога не биха осигурили фонд, способен да издържа количество труд, равно на онова, което е било приложено за тях. Напротив, сериозните и въздържани длъжници на частни лица е по-вероятно да вложат заетите пари в сериозни предприятия, които отговарят на техните капитали и макар да са по-малко грандиозни и изумителни, са по-солидни и порентабилни, така че биха възстановили с голяма печалба всеки разход за тях и по този начин биха осигурили фонд, способен да издържа много по-голямо количество труд от онова, което е било приложено за тях. Следователно успехът на тази операция, без да увеличи ни най-малко капитала на страната, само би прехвърлил голяма част от него от разумни и рентабилни в неразумни и нерентабилни предприятия. Прочутият Лоу бе на мнение, че промишлеността на Шотландия линее поради липса на пари. С учредяването на специална банка, която според него би могла да издаде книжни пари до размера на цялата стойност на всички земи в страната, той предлагаше да намери лек срещу тази липса на пари. Когато той предложи своя проект, шотландският парламент не сметна за уместно да го приеме. Той бе приет по-късно с известни изменения от Орлеанския херцог, по онова време регент на Франция. Идеята, че книжните пари могат да бъдат умножени до почти всякакъв размер, лежеше фактически в основата на така нареченото Мисисипско предприятие, найсвоеобразното банково и борсово предприятие, което светът е виждал може би някога. Различните операции на това предприятие са обяснени така пълно, така ясно и така системно и точно от г-н Дюверней в неговия „Анализ на политическите размишления за търговията и финансите“ на г-н Дюто, че аз няма да се спирам изобщо на тях. Принципите, върху които то се основаваше, са обяснени от самия Лоу в „Трактат относно парите и търговията“, който той публикува в Шотландия, когато за пръв път предложи своя проект. Блестящите, но фантазьорски идеи, изложени в това и в някои други произведения относно същите принципи, все още продължават да правят впечатление на много хора и са допринесли може би отчасти за онова прекомерно разширение на банковите операции, по повод на което напоследък се чуват оплаквания 225 както в Шотландия, така и на други места. Английската банка е най-голямата емисионна банка в Европа. Тя била зарегистрирана – по силата на един акт на парламента – с харта, подпечатана с големия държавен печат и датирана 27 юли 1694 година. По онова време тя авансирала на правителството сумата от 1 200 000 ф. ст. срещу анюитет от 100 000 ф. ст., или 96 000 ф. ст. годишна лихва, смятана по 8 процента, и 4000 ф. ст. годишно за разходи по управлението. Кредитът на новото правителство, установено от революцията, трябва да е бил твърде нисък, щом то е било принудено да заема пари при толкова висока лихва. В 1697 г. на банката било разрешено да увеличи основния си капитал с 1 001 171 ф. ст. и 10 шилинга. По този начин целият ѝ основен капитал възлязъл по това време на 2201 171 ф. ст. и 10 шилинга. Това увеличение, както се твърди, целело да подкрепи държавния кредит. В 1696 г. боновете на банката паднали с 40, 50 и 60 процента, а банкнотите ѝ – с 20 процента.47 При голямото пренасичане на сребърните монети, което станало по това време, банката сметнала за уместно да прекрати плащането на своите банкноти, което по необходимост довело до тяхното дискредитиране. По силата на чл. 7 на закона, издаден в 7-ата година от царуването на кралица Ана, банката авансирала и внесла в държавното съкровище сумата 400 000 ф. ст., което довело до 1 600 000 ф. ст. сумата, която била авансирала срещу първоначалния анюитет от 96 000 ф. ст. лихва и 4000 ф. ст. разходи по управлението. Следователно в 1708 г. правителството се ползвало със същия кредит, както и частните лица, щом можело да заема пари при 6 процента лихва – обичайната законна и пазарна норма по онова време. По силата на същия закон банката анулирала шестпроцентови съкровищни бонове на сума 1 775 027 ф. ст., 17 шилинга и 1014 пенса и същевременно получила разрешение да обяви подписка за удвояване на своя капитал. Така в 1708 г. капиталът на банката достигнал 4 402 343 ф. ст. и тя авансирала на правителството 3 375 027 ф. ст., 17 шилинга и 10% пенса. Вследствие на една покана за 15-процентна вноска в 1709 г. били платени и превърнати в капитал 656 204 ф. ст., 1 шилинг и 9 пенса, а на друга покана за 10процентна вноска в 1710 г. – 501 448 ф. ст., 12 шилинга и 11 пенса, в резултат на което капиталът на банката възлязъл на 5 559 995 ф. ст., 14 шилинга и 8 пенса. По силата на чл. 8 от закона, издаден в 3-тата година от царуването на Георг I, банката приела да бъдат анулирани съкровищни бонове за два милиона. Следователно по това време тя била авансирала на правителството 5 375 027 ф. ст., 17 шилинга и 10% пенса. По силата на чл. 21 от закона, издаден в 8-ата година от царуването на Георг I, банката купила от Южноокеанската компания акции на сума 4 000 000 ф. ст., а в 1722 г. в резултат на подписки, до които прибягнала, за да може да осъществи тази покупка, основният ѝ капитал бил увеличен с 3 400 000 ф. ст. Следователно по това време банката била авансирала на държавата 9 375 027 ф. ст., 17 шилинга и 10% пенса, а капиталът ѝ възлизал само на 8 959 995 ф. ст., 14 шилинга и 8 пенса. Именно тогава сумата, която банката била авансирала на държавата и за която получавала лихви, почнала за пръв път да надвишава основния ѝ капитал, или сумата, за която тя плащала дивиденти на притежателите на банкови акции, или – с други думи – именно тогава банката започнала да притежава неакционерен капитал свръх своя акционерен капитал. Оттогава тя винаги 47 Postlethwaite, James. History of. the Public Revenue, p. 301. 226 има такъв капитал. В 1746 г. банката била авансирала на държавата при различни случаи 11 686 800 ф. ст., а акционерият ѝ капитал бил увеличен с различни подписки на 10 780 000 ф. ст. Оттогава тези две суми си остават непроменени. По силата на чл. 25 от закона, издаден в 4-тата година от царуването на Георг III, банката се съгласила да плати на правителството за продължаване на нейната харта 110 000 ф. ст. без лихва или задължение за връщане. Следователно тази сума не увеличила нито една от другите две суми. Дивидентът на банката се е колебаел съобразно с колебанията на нормата на лихвата, която тя в различни периоди получавала за парите, авансирани на държавата, както и съобразно с други обстоятелства. Тази норма на лихвата била постепенно намалена от 8 на 3 на сто. През последните няколко години дивидентът на банката е бил 5% на сто. Стабилността на Английската банка е равна на стабилността на британското правителство. Всичко, което тя е авансирала на държавата, трябва да бъде загубено, преди кредиторите ѝ да претърпят каквато и да било загуба. Никаква друга банкова компания не може да бъде учредена в Англия с акт на парламента или да се състои от повече от шест членове. Тя действува не само като обикновена банка, но и като голям мотор на държавата. Тя получава и плаща по-голямата част от анюитетите, които се дължат на кредиторите на държавата, пуска в обръщение съкровищни бонове и авансира на правителството годишната сума на поземления данък и данъка върху малца, които често се плащат едва след няколко години. В тези различни операции обязаностите ѝ към държавата може понякога да са я принуждавали – не по вина на нейните директори – да претоварва обръщението си с книжни пари. Освен това тя сконтира търговски полици и в редица случаи е поддържала кредита на главните фирми не само на Англия, но и на Хамбург и Холандия. Говори се, че в един случай, в 1763 г., тя авансирала за тази цел за една седмица около 1 600 000 ф. ст. – по-голямата част в кюлчета. Не мога обаче да гарантирам нито за размера на сумата, нито за краткостта на срока. В други случаи тази голяма компания е бивала принудена да плаща с шестпенсови монети. Най-разумните банкови операции могат да увеличат активността на страната не като увеличават нейния капитал, а като правят по-голяма част от този капитал активна и производителна, отколкото би могла да бъде такава иначе. Онази част от капитала на един търговец, която той е принуден да държи у себе си неизползвана и в налични пари за посрещане на евентуални искания, е мъртъв капитал, който докато остава в това състояние, не произвежда нищо нито за него, нито за страната. Разумните банкови операции му позволяват да превърне този мъртъв капитал в активен и производителен – в сурови материали, които да се преработват, в инструменти, с които да се работи, и в средства за живот, за които да се работи, т.е. в капитал, който произвежда нещо както за него самия, така и за неговата страна. Златните и сребърните монети, които се намират в обръщение в дадена страна и чрез които продуктът на нейната земя и труд се привежда в обръщение и се разпределя годишно между съответните потребители, също както и наличните пари на търговеца са мъртъв капитал. Те са много ценна част от капитала на страната, която обаче не произвежда нищо за страната. Замествайки с книжни пари голяма част от това злато и сребро, разумните банкови операции позволяват на страната да превърне голяма част от този мъртъв капитал в активен и производителен капитал – в капитал, който произвежда нещо за страната. Златните и сребърните монети, които се намират в обръщение в дадена страна, могат с пълно право да бъдат сравнени с шосе, което, съдействувайки за транспортирането на всичкото сено 227 и жито на страната и доставянето му на пазара, само не произвежда нито една бала или сноп от тях. Разумните банкови операции, които осигуряват, ако мога да си послужа с такава силна метафора, един вид въздушен път, дават на страната възможност да превърне, така да се каже, голяма част от своите шосета в добри пасища и житни ниви и по този начин Да увеличи твърде значително годишния продукт на своята земя и труд. Трябва обаче да признаем, че търговията и промишлеността на страната, макар и да могат да бъдат малко увеличени, съвсем не са толкова гарантирани, когато са окачени, така да се каже, на Дедаловите крила на книжните пари, както когато стоят на солидната почва на златото и среброто. Покрай злополуките, на които са изложени поради неумението на разпоредителите с тези книжни пари, те са застрашени от някои други, срещу които не могат да ги предпазят каквото и да било благоразумие или умение на тези разпоредители. Една неуспешна война например, в която неприятелят би завзел столицата и следователно онова съкровище, което поддържа кредита на книжните пари, би предизвикала много по-голяма бъркотия в страна, където цялото обръщение се осъществява с книжни пари, отколкото в страна, където по-голямата част от обръщението се осъществява със злато и сребро. Тъй като обичайното средство за търговия е загубило своята стойност, размяна би могла да се прави само в натура или на кредит. Тъй като всички данъци са били плащани обикновено с книжни пари, кралят не би имал с какво да плаща на войските си или да снабдява военните си складове и положението на страната би било много по-непоправимо, отколкото ако по-голямата част от нейното обръщение се състоеше от злато и сребро. Един крал, който желае да поддържа владенията си винаги в състояние, в което може най-лесно да ги защищава, трябва поради това да се пази не само от онова прекомерно умножаване на книжните пари, което разорява самите банки, които ги издават, но дори от онова тяхно умножаване, което дава възможност на банките да запълват с тях по-голямата част от обръщението на страната. Обръщението на всяка страна може да се разглежда като разделено на два различни клона: обръщение между търговците и обръщение между търговците и потребителите. Макар че едни и същи парични знаци, били те книжни или металически, могат да се използват ту в едното, ту в другото обръщение, все пак, тъй като и двете винаги стават по едно и също време, всяко изисква известна сума пари от единия или другия вид. Стойността на стоките, които циркулират между различните търговци, никога не може да надвиши стойността на стоките, които циркулират между търговците и потребителите, тъй като всичко, което се купува от търговците, в последна сметка е предназначено да бъде продадено на потребителите. Обръщението между търговците, тъй като се извършва на едро, изисква обикновено много голяма сума за всяка отделна сделка. Напротив, обръщението между търговците и потребителите, тъй като се извършва обикновено на дребно, често изисква само много малки суми и в много случаи един шилинг или дори половин пени са напълно достатъчни. Но малките суми циркулират много по-бързо от големите. Един шилинг променя притежателите си почесто от една гвинея, а половин пени – по-често от един шилинг. Затова макар годишните покупки на всички потребители да са поне равни по стойност на годишните покупки на всички търговци, те могат да бъдат извършени обикновено с много по-малко количество пари, защото едни и същи парични знаци вследствие на по-бързото обръщение служат като средство за много повече покупки от единия вид, отколкото от 228 другия. Книжните пари могат да се регулират така, че или да се ограничат предимно до обръщението между, различните търговци, или да обхванат и голяма част от обръщението между търговците и потребителите. Където в обръщение няма банкноти на стойност под 10 ф. ст., както в Лондон, книжните пари се ограничават предимно до обръщението между търговците. Когато 10-фунтова банкнота попадне в ръцете на един потребител, той обикновено е принуден да я размени в първия магазин, където трябва да купи стоки за 5 шилинга, така че тя често се връща в ръцете на някой търговец, преди още потребителят да е изразходвал една четиридесета част от парите си. Където банкноти се издават за такива малки суми като 20 шилинга, както в Шотландия, книжните пари обхващат значителна част от обръщението между търговци и потребители. Преди издаването на закона, който сложи край на обръщението на 10шилинговите и 5-шилинговите банкноти, те запълваха още по-голяма част от това обръщение. В Северна Америка книжни пари са били издавани обикновено за такава малка сума като 1 шилинг и са запълвали почти цялото обръщение от този вид. В Йоркшир книжни пари са били издавани дори за такава малка сума като 6 пенса. Там, където се допуска и обикновено се практикува издаването на банкноти за такива малки суми, много бедни хора получават възможност и насърчение да станат банкери. Едно лице, чийто запис на заповед от 5 ф. ст. или дори от 20 шилинга би бил отхвърлен от всеки, ще съумее да осигури приемането му без колебание, ако той е издаден за такава малка сума като 6 пенса. Но честите фалити, на които трябва да са изложени подобни окаяни банкери, могат да създадат твърде значително неудобство, а понякога дори много голямо бедствие за много бедни хора, на които е платено с техни записи на заповед. По-добре би било може би в никоя част на кралството да не се издават банкноти за сума, по-малка от 5 ф. ст. Тогава книжните пари биха се ограничили във всяка част от кралството навярно до обръщението между различните търговци, както сега в Лондон, където не се издават банкноти на стойност под 10 ф. ст., защото в повечето части на кралството 5 ф. ст. са сума, на която, макар и с нея да би могло да се купят малко повече стоки, отколкото с половината на 10 ф. ст., се гледа също както на 10 ф. ст. в разточителния Лондон и която също тъй рядко се изхарчва наведнъж. Трябва да отбележим, че там, където книжните пари са ограничени главно до обръщението между търговци и търговци, както в Лондон, винаги съществува изобилие на злато и сребро. Там, където те обхващат значителна част от обръщението между търговци и потребители, както в Шотландия и още повече в Северна Америка, те почти съвсем пропъждат златото и среброто от страната, защото почти всички обичайни сделки на вътрешната ѝ търговия стават с книжни пари. Изземането от обръщение на 10-шилинговите и 5-шилинговите банкноти облекчи малко недостига на злато и сребро в Шотландия, а изземането на 20-шилинговите банкноти би го облекчило навярно още повече. Говори се, че тези метали станали по-изобилни в Америка след изземането от обръщение на някои книжни пари. Говори се също, че те били по-изобилни преди въвеждането на тези пари. Дори книжните пари да бъдат ограничени главно до обръщението между търговци и търговци, все пак банките и банкерите биха били в състояние да оказват на промишлеността и търговията на страната приблизително същата помощ, която са им оказвали, когато книжните пари са запълвали почти цялото обръщение. Наличните пари, които един търговец е принуден да държи у себе си, за да посрещне евентуални 229 искания, са предназначени всецяло за обръщението между него и другите търговци, от които той купува стоки. Той не трябва да държи у себе си пари за обръщението между него и потребителите, които са негови клиенти и които му носят налични пари, вместо да вземат пари от него. Следователно дори издаването на книжни пари да бъде позволено само за такива суми, които да ги ограничат главно до обръщението между търговци и търговци, все пак банките и банкерите биха могли – отчасти чрез сконтиране на реални полици, отчасти чрез отпущане на заеми по касови сметки – да освободят поголямата част от тези търговци от необходимостта да държат що-годе значителна част от своя капитал у себе си неизползвана и в налични пари за посрещане на евентуални искания. Те все още биха могли да оказват най-голямата помощ, която банки и банкери могат да оказват разумно на търговци от всякакъв вид. Някои могат да кажат, че да се пречи на един банкер да плаща на частни лица със свои записи на заповед – все едно дали за голяма или малка сума, когато тези лица са готови да ги приемат, или да се пречи на един банкер да издава такива записи, когато всичките му съседи са готови да ги приемат, е явно посегателство срещу онази естествена свобода, която законът всъщност е длъжен да охранява, а не да нарушава. Подобни ограничителни разпоредби несъмнено могат да се разглеждат като нарушение в известни отношения на естествената свобода. Но това упражняване на естествената свобода от страна на малцина индивиди, които могат да застрашат сигурността на цялото общество, е – и трябва да бъде – ограничено от законите на всички правителства, както най-свободните, така и най-деспотичните. Задължението да се издигат огнеупорни зидове, за да се предотврати разпространението на пожар, е нарушение на естествената свобода от точно същия вид, както и предложените тук ограничителни разпоредби за банковите операции. Книжни пари, състоящи се от банкноти, които са издадени от хора с безспорен кредит, подлежат на плащане при предявяване без всякакви условия и фактически охотно се плащат, щом бъдат предявени, са във всяко отношение равни по стойност на златните и сребърните пари, щом срещу тях по всяко време може да се получи злато и сребро. Каквото и да се купи или продаде за такива пари, трябва по необходимост да бъде купено или продадено също тъй евтино, както би могло да бъде купено или продадено за злато и сребро. Изтъквано е било, че увеличаването на книжните пари, увеличавайки количеството на всички пари и – оттук – намалявайки тяхната стойност, по необходимост повишава паричната цена на стоките. Но тъй като количеството злато и сребро, което е изтеглено от обръщението, е винаги равно на количеството книжни пари, което е прибавено към него, книжните пари не увеличават по необходимост количеството на намиращите се в обръщение пари. От началото на миналия век досега хранителните продукти в Шотландия никога не са били по-евтини, отколкото в 1759 г., макар че поради обръщението на 10- шилинговите и 5-шилинговите банкноти в страната е имало тогава повече книжни пари, отколкото сега. Съотношението между цената на хранителните продукти в Шотландия и Англия сега е същото, както преди голямото умножаване на банковите компании в Шотландия. Житото в повечето случаи е също тъй евтино в Англия, както и във Франция, макар че в Англия се намират в обръщение твърде много книжни пари, а във Франция много малко. В 1751 и 1752 г., когато г-н Юм публикува своите „Политически беседи“, и наскоро след голямото увеличение на книжните пари в Шотландия стана твърде чувствително повишение на цената на хранителните продукти, дължащо се вероятно на лошите 230 реколти, а не на увеличението на книжните пари. Другояче би било, разбира се, с книжни пари, състоящи се от записи на заповед, незабавното плащане на които зависи във всяко отношение от добрата воля на онези, които са ги издали, или от условие, което държателят на тези записи не винаги е в състояние да изпълни, или плащането на които е изискуемо едва след известен брой години и които през това време не носят никаква лихва. Подобни книжни пари несъмнено биха паднали повече или по-малко под стойността на златото и среброто според по-голямата или по-малка трудност или несигурност да се получи незабавно плащане или според по-отдалечения или по-кратък срок, в който плащането им става изискуемо. Преди няколко години различните шотландски банкови компании имаха практиката да включват в своите банкноти така наречената факултативна клауза, с която обещаваха плащане на предявителя или веднага при представянето на банкнотата, или по усмотрение на директорите 6 месеца след предявяването ѝ заедно със законната лихва за тези 6 месеца. Директорите на някои от тези банки се ползваха понякога от тази факултативна клауза и заплашваха онези, които искаха да обменят за злато и сребро значително количество техни банкноти, че ще се възползват от нея, ако предявителите им не се задоволят с част от онова, което искат. Банкнотите на тези банкови компании образуваха по онова време далеч по-голямата част от паричните знаци в Шотландия, които поради тази несигурност на плащането паднаха под стойността на златните и сребърните пари. Докато съществуваше тази неправилна практика (която преобладаваше главно в 1762, 1763 и 1764 г.), по същото време, когато разменният курс между Лондон и Карлайл беше ал пари, курсът между Лондон и Дъмфрис беше понякога 4 процента във вреда на Дъмфрис, макар този град да се намира на по-малко от 30 мили от Карлайл. Но в Карлайл полиците се плащаха със злато и сребро, докато в Дъмфрис те се плащаха с шотландски банкноти и несигурността да бъдат обменени тези банкноти срещу златни и сребърни монети ги смъкна по този начин 4 процента под стойността на тези монети. Същият акт на парламента, който извади от обръщение 10шилинговите и 5-шилинговите банкноти, забрани също тази факултативна клауза и по този начин върна разменния курс между Англия и Шотландия към естествената му норма, т.е. към това, до което биха го свели ходът на търговията и паричните преводи. Що се отнася до употребата на книжните пари на Йоркшир, плащането на една тъй малка сума като 6 пенса често е било поставено в зависимост от условието държателят на банкнотата да носи рестото до 1 гвинея на лицето, което я е издало – условие, което за държателите на такива банкноти често бе много трудно изпълнимо и което трябва да е смъкнало тези пари под стойността на златните и сребърните монети. Поради това един парламентарен акт обяви всички подобни клаузи за незаконни и забрани, също както в Шотландия, всички платими на предявителя книжни пари под 20 шилинга. Книжните пари на Северна Америка се състояха не в банкноти, платими на предявителя, а в държавни бонове, чието плащане бе изискуемо едва няколко години след издаването им. И макар колониалните правителства да не плащаха лихва на държателите на тези бонове, те все пак ги обявиха и фактически ги направиха законно платежно средство за пълната стойност, обозначена на тях. Но дори да приемем сигурността в колониите за напълно добра, все пак 100 ф. ст., платими след 15 години например в страна, където лихвата е 6 процента, струват малко повече от 40 ф. ст. налични пари. Така че да се задължи един кредитор да приема такива 100 ф. ст. като пълно плащане на дълг от 100 ф. ст., получен фактически в налични пари, беше акт на 231 такава крещяща несправедливост, каквато едва ли е вършена може би от правителството на която и да било друга страна, претендираща да е свободна. Много неща очевидно показват, че този акт първоначално е бил – както ни уверява честният и откровен д-р Дъглас – хитрост на недобросъвестни длъжници да измамят своите кредитори. Наистина при първата си емисия на книжни пари в 1772 г. правителството на Пенсилвания твърдеше, че прави своите пари еднакви по стойност със златото и среброто, като установи глоби за всички, които правят разлика в цената на своите стоки, когато ги продават за колониални книжни пари и когато ги продават за злато и сребро – разпоредба, еднакво тиранична, но много по-малко ефикасна от мярката, която тя целеше да подкрепи. Един положителен закон може да направи един шилинг законно платежно средство за една гвинея, защото може да нареди на съдилищата да освобождават длъжника, който е употребил това платежно средство. Но никакъв положителен закон не може да задължи едно лице, което продава стоки и което е свободно да ги продава или не по свое усмотрение, да приема един шилинг за равностоен на една гвинея в тяхната цена. Въпреки всички разпоредби от този вид, разменният курс с Великобритания показа, че 100 фунта стерлинги са били смятани понякога в някои колонии за равноценни на 130 ф. ст., а в други – на толкова голяма сума като 1100 ф. ст. книжни пари; тази разлика в стойността се дължи на различното количество книжни пари, издадени в различните колонии, и на различната отдалеченост и вероятност на срока на окончателното им плащане и обменяне срещу злато и сребро. Следователно никой закон не може да бъде по-справедлив от онзи акт на парламента, от който така неоснователно се оплакват в колониите и който обяви, че никакви книжни пари, които ще бъдат издадени там занапред, не могат да служат за законно платежно средство. Пенсилвания винаги е била по-умерена в издаването на книжни пари от всяка друга от нашите колонии. Поради това, както се говори, нейните книжни пари никога не са падали под стойността на златните и сребърните монети, които се намираха в обръщение в тази колония, преди тя да издаде за пръв път свои книжни пари. Преди това колонията бе повишила номиналната стойност на своите монети и с акт на събранието бе наредила 5-шилинговата монета да се смята за 6 шилинга и 3 пенса, а след това – за 6 шилинга и 8 пенса. Така че един фунт стерлинг колониални пари, дори когато тези пари бяха златни и сребърни, беше повече от 30 процента под стойността на един фунт стерлинг и когато тези пари станаха книжни, те рядко бяха много повече от 30 процента под тази стойност. Повишаването на номиналната стойност на монетите бе извършено под предлог да се предотврати износът на злато и сребро, като се разпореди еднакви количества от тези метали да се смятат за по-големи суми в колонията, отколкото в страната-майка. Установено бе обаче, че цената на всички стоки от страната-майка се повиши точно пропорционално на повишението на номиналната стойност на колониалните монети, така че златото и среброто на колонията се изнасяше също тъй усилено, както преди. Тъй като книжните пари на всяка колония се приемаха за плащане на провинциалните данъци до пълната стойност, за която са били издадени, те по необходимост получиха от тази употреба известна допълнителна стойност свръх стойността, която биха имали с оглед на действителната или предполагаема отдалеченост на срока на тяхното окончателно плащане и обменяне срещу злато и сребро. Тази допълнителна стойност беше по-голяма или по-малка според това, доколко количеството на издадените книжни пари надвишаваше повече или по-малко количеството, което би могло да бъде 232 употребено за плащане на данъците на дадена колония, която ги е издала. Във всички колонии то твърде много надвишаваше количеството, което би могло да бъде употребено по този начин. Владетел, който разпореди известна част от данъците да се плаща с книжни пари от определен вид, би могъл да придаде по този начин известна стойност на тези книжни пари, дори срокът за окончателното им плащане и обменяне срещу злато и сребро да зависи напълно от неговата воля. Ако банката, която е издала тези книжни пари, се старае да поддържа количеството им винаги малко под онова, което може лесно да бъде използвано по този начин, търсенето им може да бъде такова, че да доведе дотам, те да почнат да носят премия или да се продават на пазара за малко повече от количеството златни и сребърни пари, вместо които са били издадени. Някои хора обясняват по този начин така нареченото ажио на Амстердамската банка или превъзходството на банковите парични знаци над намиращите се в обръщение пари, макар тези банкови парични знаци, както те твърдят, да не могат да бъдат изтеглени от банката по желание на собственика. Повечето чуждестранни полици трябва да се плащат с банкови парични знаци, т.е. с един трансфер в книгите на банката, и директорите ѝ, както се твърди, се стараят да поддържат цялото количество на банкнотите винаги под онова количество, което изисква тази тяхна употреба. Твърди се, че именно затова тези банкноти се продават с премия или носят ажио от 4 или 5 процента, свръх същата номинална сума от златни и сребърни пари на страната. Но тази сметка на Амстердамската банка, както ще проличи по-долу, е до голяма степен химерична. Книжни пари, които падат под стойността на златните и сребърните монети, не понижават по този начин стойността на тези метали, т.е. не водят до това, еднакви количества от тях да се разменят срещу по-малко количество стоки от който и да било вид. Съотношението между стойността на златото и среброто и стойността на стоки от който и да било друг вид зависи във всички случаи не от природата или количеството на даден вид книжни пари, които могат да се намират в обръщение в дадена страна, а от богатството или бедността на мините, които в даден период снабдяват с тези метали големия пазар на търговския свят. То зависи от съотношението между количеството труд, което е необходимо, за да се изнесе известно количество злато и сребро на пазара, и количеството труд, което е необходимо, за да се изнесе там известно количество от който и да било друг вид стоки. Ако на банкерите не се позволява да издават каквито и да било циркулиращи банкноти или банкноти, платими на предявителя, за по-малко от определена сума и ако те бъдат задължени да плащат незабавно ѝ безусловно такива банкноти, щом им бъдат предявени, техните операции могат – при сигурност за публиката – да бъдат оставени във всяко друго отношение абсолютно свободни. Неотдавнашното умножаване на банковите компании в двете части на Обединеното кралство – явление, което твърде разтревожи много хора – не намалява, а увеличава сигурността на публиката. То задължава всички банки да бъдат по-благоразумни в своите операции и като спазват необходимото съотношение между книжните си пари и своята наличност, да се пазят от онези злонамерени напливи за обменяне на книжните пари, които съперничеството на толкова много конкуренти е винаги готово да им навлече. То ограничава обръщението на всяка банка до по-тесен кръг и свежда техните циркулиращи банкноти до по-малък брой. Тъй като цялото обръщение е разделено на повече части, фалитът на една банка – злополука, която не може да не става понякога в хода на нещата – вече няма толкова голямо значение за публиката. Свободната конкуренция също заставя всички банкери 233 да бъдат по-либерални в операциите си със своите клиенти, за да не могат съперниците им да им ги отнемат. Изобщо, ако даден клон на търговията или дадено разделение на труда са изгодни за публиката, колкото по-свободна и по-всеобща е конкуренцията, толкова по-изгодни ще бъдат те винаги за нея. 234 ГЛАВА III. ЗА НАТРУПВАНЕТО НА КАПИТАЛ ИЛИ ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ И НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД Един вид труд увеличава стойността на предмета, върху който той се прилага, друг вид няма такова действие. Първият тъй като произвежда стойност, може да бъде наречен производителен, а вторият – непроизводителен труд. 48 Така трудът на един манифактурен работник обикновено прибавя към стойността на суровите материали, които преработва, стойността на собствената си издръжка и на печалбата на своя господар? Трудът на един слуга, напротив, не увеличава стойността на нищо. Макар манифактуристът да авансира работната заплата на своя работник, последният не му струва всъщност никакви разходи, тъй като стойността на тази работна заплата обикновено му се възстановява заедно с печалба в увеличената стойност на предмета, върху който е приложен неговият труд! Напротив, издръжката на слугата никога не се възстановява! Един човек забогатява, ако прилага труда на множество манифактурни работници; той обеднява, ако издържа множества слуги. Трудът на слугите обаче има стойност и заслужава възнаграждение, както и трудът на манифактурния работник. Но трудът на манифактурния работник се фиксира и реализира в определен предмет или стока, която може да бъде продадена и която трае поне известно време след завършването на този труд. Известно количество труд се слага, така да се каже, на страна и се складира, за да бъде използвано, ако стане нужда при някой друг случай. Този предмет или – което е същото – цената на този предмет, може след това, ако стане нужда да приведе в движение количество труд, равно на количеството което първоначално го е произвело. Напротив, трудът на слугата не се фиксира, нито реализира в даден предмет или стока, която може да бъде продадена. Услугите му обикновено изчезват в самия момент, когато се оказват, и рядко оставят след себе си някаква следа или стойност, срещу която да може по-късно да се осигури равно количество услуги. Трудът на някои от най-уважаваните съсловия на обществото подобно на труда на слугите не произвежда никаква стойност и не се фиксира, нито реализира в някакъв траен предмет или годна за продажба стока, която остава след завършването на този труд и срещу която да може по-късно да се осигури равно количество труд. Например суверенът с всички съдии и офицери, които му служат, цялата армия и флотът са непроизводителни работници. Те са слуги на обществото и се издържат с част от годишния продукт на труда на други хора. Тяхната работа, колкото и почетна, полезна или необходима да е тя, не произвежда нищо, срещу което да може по-късно да се осигури равно количество услуги. Защитата, сигурността и отбраната на страната – резултатът от техния труд тази година – няма да купят нейната защита, сигурност и отбрана през следващата година. В същата категория трябва да бъдат отнесени както някои от найсериозните и най-важните, така и някои от най-празните професии – свещеници, адвокати, лекари, различни писатели, актьори, палячовци, музиканти, оперни певци, оперни танцьори и т. н. Трудът на най-презряната от тях има известна стойност, която Някои френски автори, отличаващи се с ерудиция и находчивост, dса употребявали тези изрази в друг смисъл. В последната глава на IV книга ще се постарая да покажа, че те ги употребяват в неточен смисъл. 48 235 се регулира от същите принципи, регулиращи стойността на всеки друг вид труд, но трудът на най-благородната и най-полезната не произвежда нищо, с което да може покъсно да се купи или осигури еднакво количество труд. Подобно на декламацията на актьора, речта на оратора или мелодията на музиканта, работата на всички тях изчезва в момента на нейното изпълнение. Производителните и непроизводителните работници и онези, които изобщо не работят, еднакво се издържат от годишния продукт на земята и труда на страната. Колкото и голям да е този продукт, той никога не може да бъде безпределен, а трябва да има известни граници. Ето защо според това, дали по-малка или по-голяма част от него се използва през дадена година за издръжката на непроизводителни работници, за производителните ще остане в единия случай повече, в другия по-малко и съобразно е това продуктът на следващата година ще бъде по-голям или по-малък, защото целият годишен продукт, ако изключим естествените произведения на земята, е резултат на производителен труд. Макар целият годишен продукт на земята и труда на всяка страна несъмнено да е предназначен в края на краищата да задоволява потреблението на нейните жители и да им осигурява доход, все пак, когато излиза отначало от земята или от ръцете на производителните работници, той естествено се дели на две части. Едната от тях – и често най-голямата – е предназначена на първо място да възстанови капитала или да възобнови хранителните продукти, суровите материали и готовите изделия, които са били взети от капитала. Другата е предназначена да образува доход било на собственика на капитала като печалба от неговия капитал, било на някое друго лице като рента от неговата земя. Така една част от продукта на земята възстановява капитала на арендатора, другата плаща неговата печалба и рентата на земевладелеца и по този начин представлява доход за собственика на този капитал като печалба от неговия капитал и за някое друго лице – като рента от неговата земя. По същия начин една част – и то винаги най-голямата – от продукта на голяма манифактура възстановява капитала на манифактуриста, а другата плаша неговата печалба и по този начин представлява доход за собственика на този капитал. Онази част от годишния продукт на земята и труда на една страна, която възстановява капитала, винаги се използва непосредствено за издръжката само на производителни работници. Тя плаща работната заплата само на производителен труд. Онази част, която е непосредствено предназначена да образува доход като печалба или рента, може да издържа все едно производителни или непроизводителни работници. Каквато и част от своите запаси да използва като капитал, човек винаги очаква тя да му бъде възстановена с печалба. Затова той я използва само за издържане на производителни работници и след като е изпълнила функциите на капитал за него, тя образува доход за тях. Всеки път, когато той използва една част от тези запаси за издържане на непроизводителни работници от даден вид, от този момент тази част е изтеглена от неговия капитал и включена в запасите му, определени за непосредствено потребление. Непроизводителните работници и онези, които изобщо не работят, се издържат от доход – или, първо, от онази част от годишния продукт, която първоначално е предназначена да образува доход за отделни лица било като рента от земята, било като печалба от капитала, или, второ, от онази част, която, макар и да е предназначена първоначално да възстанови един капитал и да издържа само производителни работници, все пак, когато попадне в ръцете им, все едно каква част от нея надвишава 236 необходимите за тях средства за живот, може да бъде използвана за издръжката безразлично на производителни или непроизводителни работници. Така не само едрият земевладелец или богатият търговец, но дори простият работник, ако работната му заплата е значителна, може да издържа слуга или да ходи понякога на театрално представление или на куклен театър и по този начин да дава своя дял за издръжката на една група непроизводителни работници, или може да плаща някои данъци и така да помага за издръжката на друга група, наистина по-почтена и по-полезна, но еднакво непроизводителна. Но никаква част от годишния продукт, която е била предназначена първоначално да възстанови един капитал, не се използва за издръжката на непроизводителни работници, преди да е привела в движение пълното количество производителен труд или всичко, което тя може да приведе в движение, по начина, по който се използва. Работникът трябва да е изкарал работната си заплата чрез завършена работа, преди да може да използва част от нея по този начин. Освен това тази част е обикновено малка. Тя представлява само свободен доход, какъвто производителните работници рядко имат в значителен размер. Но те обикновено имат някакъв свободен доход и при плащане на данъците големият им брой може да компенсира до известна степен малките размери на техния дял. Следователно рентата от земята и печалбата от капитала са навсякъде главните източници, от които непроизводителните работници получават своите средства за живот. Те са двата вида доход, чиито притежатели могат обикновено най-много да спестяват. Те могат да издържат безразлично производителни или непроизводителни работници, но, изглежда, имат известно предпочитание към последните. Разходите на един едър земевладелец хранят обикновено повече безделни, отколкото трудови хора. Богатият търговец, макар и да издържа с капитала си само трудови хора, все пак храни с разходите си, т.е. чрез употребата на своя доход, обикновено същия вид хора, както и едрият земевладелец. Следователно съотношението между производителните и непроизводителните работници във всяка страна зависи твърде много от съотношението между онази част от годишния продукт, която, след като постъпи от земята или от ръцете на производителни работници, се предназначава да възстанови един капитал, и онази част, която е предназначена да образува доход; било като рента, било като печалба. Това съотношение е твърде различно в богати и бедни страни. Така сега в богатите европейски страни твърде голяма, често най-голямата част от продукта на земята е предназначена да възстанови капитала на богатия и независим арендатор; другата е предназначена да плаща неговата печалба и рентата на земевладелеца. Но в старо време, при господството на феодалния режим, много малка част от продукта е била достатъчна да възстанови капитала, вложен в обработването на земята. Той се състоял обикновено от няколко глави жалък добитък, изхранван изключително от естествения продукт на необработената земя, така че би могъл да се смята за част от този естествен продукт. Обикновено той също принадлежал на земевладелеца, който го предоставял на държателите на земята.. Останалата част от продукта също му принадлежала било като рента от неговата земя, било като печалба от този нищожен: капитал. Държателите на земята били обикновено крепостни, личността и имуществото на които също били негова собственост. Онези, които не били крепостни, били арендатори, които можели да бъдат изгонени без предупреждение, и макар че рентата, която те плащали, често надвишавала номинално оброка, в действителност възлизала на целия продукт на земята. Земевладелецът можел винаги да се ползва от техния труд в мирно време и от услугите им във време на война. Макар и 237 да живеели на известно разстояние от къщата му, те били също тъй зависими от него, както и слугите, които живеели в нея. Но целият продукт на земята принадлежи несъмнено на земевладелеца, който може да се разпорежда с труда и услугите на всички, които този продукт издържа. В съвременна Европа делът на земевладелеца рядко надвишава една трета, понякога дори една четвърт от целия продукт на земята. А рентата от всички подобрени земи в страната е нараснала от онези стари времена насам три-четири пъти и тази третина или четвъртина от годишния продукт е, изглежда, три или четири пъти по-голяма от целия тогавашен продукт. С подобряването на обработката на земята рентата, макар и да нараства пропорционално на размера на земята, намалява пропорционално на нейния продукт. В богатите европейски страни големи капитали се влагат сега в търговията и промишлеността. В далечното минало слабата търговия, която тепърва възниквала, и малкото прости и груби манифактури, които съществували, изисквали много малки капитали. Но те трябва да са носили много голяма печалба. Нормата на лихвата никъде не била под 10 процента и тяхната печалба трябва да е била достатъчна, за да дава тази голяма лихва. Нормата на лихвата в развитите страни на Европа никъде не е по-висока от 6 процента, а в някои от най-развитите е дори 4, 3 и 2 процента. Макар онази част от дохода на жителите, която се получава от печалбата от капитала, да е винаги много поголяма и богата, отколкото в бедни страни, това е, защото капиталът е много по-голям; пропорционално на капитала печалбата е обикновено много по-малка. Следователно онази част от годишния продукт, която след като постъпи от земята или от ръцете на производителните работници, се предназначава да възстанови един капитал, не само е много по-голяма в богати, отколкото в бедни страни, но и, представлява много по-голям дял спрямо онази част, която е непосредствено предназначена да образува доход било като рента, било като печалба. Фондовете, предназначени за издръжката на производителен труд, не само са много по-големи в богати, отколкото в бедни страни, но и представляват много по-голям дял спрямо фондовете, които, макар и да могат да бъдат използвани за издръжката било на производителен или на непроизводителен труд, имат обикновено предпочитание към последния. Съотношението между тези различни фондове по необходимост определя във всяка страна общия характер на жителите по отношение на трудолюбие или безделие. Ние сме по-трудолюбиви от нашите прадеди, защото сега фондовете, предназначени за издръжката на трудовите хора, са много по-големи пропорционално на фондовете, които вероятно са били използвани за издръжката на безделните хора, отколкото са били преди два или три века. Нашите прадеди не са работели, защото липсвал достатъчен стимул за труд. „Залудо играй, залудо не работи“ – гласи една поговорка. В търговски и промишлени градове, където низшите слоеве на народа се издържат главно от прилагането на капитал, те са обикновено трудолюбиви, трезви и преуспяващи, както в много английски и в повечето холандски градове. В онези градове, които се издържат главно от това, че са постоянна или временна резиденция на кралски двор и в които низшите слоеве на народа се издържат главно чрез изразходването на доход, те са обикновено лениви, покварени и бедни, както в Рим, Версай, Компиен и Фонтебло. С изключение на Руан и Бордо, малко търговия или промишленост съществува в който и да било от парламентските градове на Франция и низшите слоеве на народа, тъй като се издържат главно от разходите на членовете на съдилищата и на онези, които се обръщат към тях, са обикновени лениви и бедни. Голямата търговия на Руан и Бордо е, изглежда, изключително резултат от тяхното местоположение. Руан по необходимост е склад за 238 почти всички стоки, които се докарват за потреблението на големия град Париж било от чужбина, било от крайбрежните провинции на Франция. Бордо е по същия начин склад на вината, произвеждани по бреговете на Гарона и на реките, които се вливат в нея, един от най-богатите винарски краища в света, който, изглежда, произвежда вино, най-подходящо за износ или най-добре отговарящо на вкуса на чуждите нации. Такова изгодно местоположение неизбежно привлича голям капитал с голямото приложение, което то осигурява, и приложението на този капитал е причината за промишлеността и търговията на тези два града. В другите парламентски градове на Франция се прилага, изглежда, много малко повече капитал, отколкото е необходимо за задоволяване на собственото им потребление, т.е. малко повече от минималния капитал, който може да бъде приложен в тях. Същото може да се каже за Париж, Мадрид и Виена. От тези три града Париж е далеч най-промишленият, но самият Париж е главният пазар на всички промишлени предприятия, създадени в него, и собственото му потребление е главният обект на цялата търговия, която той води. Лондон, Лисабон и Копенхаген са може би единствените три града в Европа, които са постоянна резиденция на кралски двор и могат същевременно да бъдат смятани за търговски градове, т.е. за градове, които търгуват не само за собственото си потребление, но и за потреблението на други градове и страни. Местоположението и на трите града е извънредно изгодно и естествено ги прави подходящи да играят ролята на складове за повечето стоки, предназначени за потреблението на отдалечени места. В град, където се изразходва голям доход, да се прилага изгодно капитал за друга цел, освен за задоволяване на потреблението на този град, е навярно по-трудно, отколкото в град, в който низшите слоеве на народа нямат други средства за съществуване освен това, което получават от прилагането на такъв капитал. Безделието на повечето хора, които се издържат от изразходването на доход, отслабя навярно трудолюбието на онези, които трябва да се издържат от прилагането на капитал, и прави приложението на капитала там по-малко изгодно, отколкото на други места. Преди обединението на Шотландия с Англия търговията и промишлеността на Единбург бяха слабо развити. Когато отпадна необходимостта шотландският парламент да се събира в него, той престана да е необходимата резиденция на висшата аристокрация и дребните дворяни на Шотландия и стана град с известна промишленост и търговия. Но той все още продължава да е седалище на главните съдилища на Шотландия, на митническото и акцизното управление и т. н. Следователно в него продължава да се изразходва значителен доход. В търговията и промишлеността той е много по-назад от Глазгоу, чиито жители се издържат главно от прилагането на капитал. Понякога е било наблюдавано жителите на голямо село, след като са постигнали значителен напредък в промишлеността, да стават лениви и бедни поради това, че едър земевладелец е установил седалището си в техния край. Следователно съотношението между капитал и доход регулира, изглежда, навсякъде съотношението между трудолюбие и безделие. Където преобладава капиталът, господствува трудолюбието. Където преобладава доходът, господствува безделието. Така че всяко увеличение или намаление на капитала естествено има тенденцията да увеличава или намалява действителното количество труд, броя на производителните работници, а оттук и разменната стойност на годишния продукт на земята и труда на страната, действителното богатство и доход на всичките ѝ жители. Капиталите нарастват в резултат на пестеливост и намаляват вследствие на прахосничество и разпуснатост. Всичко, което едно лице спестява от своя доход, то добавя към своя капитал и или го 239 използва само за издържане на допълнителен брой производителни работници, или дава възможност на друго лице да прави същото, като му го заема срещу лихва, т.е. срещу дял от печалбата. Както капиталът на отделното лице може да бъде увеличен само с това, което то спестява от годишния си доход или от годишната си печалба, така и капиталът на обществото, който е идентичен с капитала на всички отделни лица, които го образуват, може да бъде увеличен само по същия начин. Пестеливостта, а не трудът, е непосредствената причина за нарастване на капитала. Наистина трудът осигурява това, което пестеливостта натрупва. Но каквото и да създаде трудът, капиталът никога не би нараснал, ако пестеливостта не спестяваше и не натрупваше. Като увеличава фонда, предназначен за издръжката на производителните работници, пестеливостта има тенденцията да увеличава броя на онези работници, чийто труд увеличава стойността на обекта, върху който той се прилага. Следователно тя има тенденцията да увеличава разменната стойност на годишния продукт на земята и труда на страната. Тя привежда в движение допълнително количество труд, което придава допълнителна стойност на годишния продукт. Това, което се спестява годишно, се потребява също тъй редовно, както и онова, което се изразходва годишно, и то приблизително по същото време; но то се потребява от различна група хора. Онази част от дохода на богат човек, която той изразходва годишно, се потребява в повечето случаи от безделни гости и домашните слуги, които не дават нищо срещу своето потребление. Онази част, която той спестява годишно, тъй като с цел за извличане на печалба тя се прилага незабавно като капитал, се потребява по същия начин и пак приблизително по същото време, но от друга група хора – работници, манифактуристи и занаятчии, които възпроизвеждат с печалба стойността на своето годишно потребление. Да предположим, че доходът му се плаща в пари. Ако той е изразходвал целия доход, то храната, дрехите и жилищата, които може да е купил този доход, биха били разпределени сред първата група хора. Ако спестява част от него, тъй като тя с цел за извличане на печалба се прилага незабавно като капитал от него самия или от някое друго лице, то храната, дрехите и жилищата, които могат да бъдат купени с нея, по необходимост са предназначени за втората група хора. Потреблението е същото, но потребителите са различни. С това, което един пестелив човек спестява годишно, той не само осигурява издръжка на допълнителен брой производителни работници за тази или за следващата година, но подобно на основателя на обществена работилница учредява, така да се каже, вечен фонд за издръжката на също такъв брой в бъдеще. Наистина вечното предназначение на този фонд за тази цел не винаги е гарантирано от положителен закон, от завещателна разпоредба или нотариален акт за неотчуждаема собственост. Но то винаги е гарантирано от един много по-мощен принцип – явния и очевиден интерес на всяко отделно лице, на което винаги трябва да принадлежи част от този фонд. Всяка част от него може да бъде използвана по-късно за издръжката само на производителни работници без очевидна загуба за лицето, което не го използва по същинското му предназначение. Не го използва така прахосникът. Като не ограничава разходите си в рамките на своя доход, той посяга върху своя капитал. Подобно на човек, който използва доходите на религиозна фондация за светски цели, той плаща работната заплата на безделниците от онези фондове, които пестеливите му прадеди са посветили, така да се каже, на 240 издръжката на труда. Като намалява фондовете, предназначени за прилагане на производителен труд, той по необходимост намалява, доколкото зависи от него, количеството на онзи труд, който увеличава стойността на предмета, върху който той се прилага, а оттук – стойността на годишния продукт на земята и труда на цялата страна, действителното богатство и доход на нейните жители. Ако разточителността на някои не се компенсира от пестеливостта на други, поведението на всеки прахосник, който храни безделника с хляба на трудолюбивия, има тенденцията не само да докара него самия до просяшка тояга, но и да разори страната му. Макар разходите на разточителния да се правят изключително за купуване на местни, а не на чуждестранни стоки, тяхното въздействие върху производителните фондове на обществото би било същото. Всяка година известно количество храна и дрехи, което е трябвало да издържа производителни работници, би било използвано за издръжката на непроизводителни работници. Следователно всяка година би ставало известно намаление на стойността на годишния продукт на земята и труда на страната в сравнение със стойността, която той би имал иначе. Наистина някои могат да кажат, че тъй като тези разходи не се правят за купуване на чуждестранни стоки и не водят до износ на злато и сребро, в страната би оставало същото количество пари, както преди. Но ако количеството храна и дрехи, потребено по този начин от непроизводителни работници, е било разпределено между производителни работници, последните биха възпроизвели с печалба пълната стойност на своето потребление. В този случай в страната пак би останало същото количество пари, но освен това биха били възпроизведени потребителни стоки на еднаква стойност. Вместо една би имало две стойности. Освен това в страна, в която стойността на годишния продукт намалява, не може да остане дълго време същото количество пари. Единственото предназначение на парите е да привеждат в обръщение предмети за потребление. Чрез тях се купуват, продават и разпределят между съответните потребители хранителните продукти, суровините и готовите изделия. Така че количеството пари, което може да бъде използвано годишно в дадена страна, трябва да се определя от стойността на потребителните стоки, които се намират ежегодно в обръщение в нея. Тези стоки трябва да се състоят или в непосредствения продукт на земята и труда на самата страна, или в нещо, което е било купено с част от този продукт. Следователно тяхната стойност трябва да намалява с намаляването на стойността на този продукт, а с нея и на количеството пари, което може да бъде използвано за тяхното обръщение. Но парите, които в резултат на това годишно намаление на продукта се изхвърлят от вътрешното обръщение, не могат да стоят неизползвани. Интересът на техните притежатели налага да им се намери приложение. Тъй като за тях няма обаче приложение в страната, въпреки всички закони и забрани те ще бъдат изпратени в чужбина и използвани за купуване на потребителни стоки, които могат да бъдат от известна полза в страната. По този начин годишният им износ ще продължава известно време да добавя нещо към годишното потребление на страната свръх стойността на собствения ѝ годишен продукт. Това, което в дните на нейното процъфтяване е било спестено от този годишен продукт и употребено за купуване на злато и сребро, ще съдействува кратко време за поддържане на потреблението ѝ във време на бедствие. В този случай износът на злато и сребро е не причина, а следствие на нейния упадък и може дори за кратко време да облекчи несгодите на този упадък. Напротив, количеството на парите трябва естествено да расте във всяка страна с нарастване на стойността на годишния ѝ продукт. Тъй като стойността на 241 потребителните стоки, които се намират годишно в обръщение в обществото, е поголяма, тя ще изисква по-голямо количество пари, които да ги привеждат в обръщение. Следователно една част от увеличения продукт естествено ще бъде използвана за купуване – където може да се купи – на допълнителното количество злато и сребро, необходимо да приведе в обръщение останалата част от продукта. В този случай увеличението на тези метали ще бъде следствие, а не причина за процъфтяването на обществото. Злато и сребро се купуват навсякъде по един и същ начин. Храната, дрехите и жилището, доходът и издръжката на всички, чийто труд или капитал се прилага за доставянето на златото и среброто от мините на пазара, са цената, която се плаща за тях както в Перу, така и в Англия. Страната, която може да плати тази цена, никога няма да остане дълго време без онова количество от тези метали, от което се нуждае, и никоя страна няма да задържи дълго количеството, от което не се нуждае. Следователно в каквото и да се състоят според нас действителното богатство и доход на една страна – било в стойността на годишния продукт на нейната земя и труд, както понятни основания ни карат, изглежда, да мислим, или в количеството скъпоценни метали, които се намират в обръщение в нея, както предполагат широко разпространени предубеждения, – и в двата случая всеки прахосник се оказва обществен враг и всеки пестелив човек – обществен благодетел. Последиците от неразумни действия са често същите, както и последиците от разточителност. Всеки необмислен и неудачен проект в областта на земеделието, минното дело, риболова, търговията или промишлеността има тенденцията по същия начин да намалява фондовете, предназначени за издръжката на производителен труд. При всеки подобен проект, макар капиталът да се потребява само от производителни работници, все пак, тъй като вследствие на неразумния начин на прилагане на техния труд те не възпроизвеждат пълната стойност на своето потребление, винаги става известно намаление на производителните фондове на обществото в сравнение с размера, който биха имали иначе. Наистина рядко се случва на положението на голяма нация да се отразяват много прахосничеството или неразумните действия на отделните лица, защото разточителността или неблагоразумието на едни винаги се компенсира с излишък от пестеливостта и разумното поведение на други. Що се отнася до разточителността, към разходи подтиква страстта към наслада в момента, която, макар и понякога силна и трудно преодолима, е обикновено краткотрайна и непостоянна. Напротив, към пестеливост ни подтиква желанието да подобрим положението си, желание, което, макар и обикновено спокойно и трезво, ни съпътствува от раждането до гроба. През целия живот на човека едва ли има може би и един момент, в който той да е толкова напълно и съвършено доволен от положението си, че да не желае да го промени или подобри по някакъв начин. Повечето хора възнамеряват и желаят да подобрят положението си, като увеличават имуществото си. Това е най-широко разпространеното и най-близкото до ума средство; а най-надеждният начин да увеличат състоянието си е да спестяват и натрупват известна част от онова, което придобиват било редовно всяка година, било при някои изключителни случаи. Така че макар и стремежът към разходи да преобладава, в почти всички хора в някои случаи и в някои хора в почти всички случаи, все пак в повечето хора, ако вземем едно връз друго целия ход на техния живот, стремежът към пестеливост, изглежда, не само преобладава, но и преобладава твърде значително. Що се отнася до неразумното поведение, броят на разумните и успешните начинания 242 навсякъде е много по-голям от броя на неразумните и неуспешните. При всички наши оплаквания от честите фалити нещастниците, които изпадат в тази беда, образуват само нищожна част от общия брой на хората, заети с търговия и всякакъв друг вид делова дейност – може би не много повече от един на хиляда. Фалитът е може би най-голямото и най-унизителното бедствие, което може да сполети един невинен човек. Затова повечето хора достатъчно се стремят да го избягнат. Наистина някои не успяват, така както някои не могат да избягнат бесилката. Големите нации никога не обедняват вследствие на разточителността и неразумното поведение на частни лица, но понякога обедняват от разточителността и неразумните действия на държавната власт. Целият или почти целият държавен приход се използва в повечето страни за издръжката на непроизводителни работници. Такива са хората, които образуват многочислен и блестящ двор, голямо църковно учреждение, големи флоти и армии, които в мирно време не произвеждат нищо, а във време на война не придобиват нищо, което да може да покрие разходите за тяхната издръжка дори докато трае войната. Такива хора, тъй като сами не произвеждат нищо, се издържат от продукта на труда на други хора. Затова когато нараснат до излишен брой, те могат за дадена година да потребят толкова голяма част от този продукт, че да не оставят достатъчно за издръжката на производителните работници, които трябва да го възпроизведат през следващата година. Следователно продуктът на следващата година ще бъде по-малък от продукта на предишната и ако това ненормално положение продължава, продуктът на третата година ще бъде още по-малък от продукта на втората. Тези непроизводителни работници, които трябва да се издържат само с част от излишния доход на народа, могат да потребят толкова голяма част от целия му доход и по този начин да принудят толкова много хора да посегнат на своите капитали, на фондовете, предназначени за издръжката на производителен труд, че цялата пестеливост и разумно поведение на отделните лица могат да се окажат неспособни да компенсират прахосването и намалението на продукта, предизвикани от такова насилствено и принудително посегателство. Но както показва опитът, тази пестеливост и благоразумие са в повечето случаи достатъчни, за да компенсират не само частната разточителност и неблагоразумие на отделните лица, но и прахосването на обществени средства от правителството. Неизменните, постоянни и непрекъснати усилия на всеки човек да подобри положението си – началото, от което произтича първоначално общественото и националното, както и частното богатство – често са достатъчно мощни, за да поддържат естественото развитие към напредък, въпреки разточителността на. правителството и огромните грешки на администрацията. Подобно на неизвестно начало в царството на животните тези усилия често възстановяват здравето и силата на организма напук не само на болестта, но и на глупавите предписания на лекаря. Годишният продукт на земята и труда на една нация може да бъде увеличен по стойност само чрез увеличаване на броя на нейните производителни работници или на производителната сила на заетите по-рано работници. Броят на нейните производителни работници очевидно може да бъде увеличен значително само в резултат на увеличение на капитала или на фондовете, предназначени за тяхната издръжка. Производителната сила на един и същ брой работници може да бъде увеличена само в резултат на известно увеличаване и усъвършенствуване на онези машини и инструменти, които облекчават и съкращават труда, или в резултат на по-правилно разделение и разпределение на труда. В двата случая почти винаги е необходим допълнителен капитал. Само с допълнителен капитал собственикът на едно 243 предприятие може да снабди работниците си с по-добри машини или да разпредели поправилно работата между тях. Когато подлежащата на изпълнение работа се състои от няколко операции, за да бъде прилаган трудът на всеки работник в една от тях, е необходим много по-голям капитал, отколкото когато трудът на всеки работник се прилага при случай във всяка отделна операция. Така че когато сравняваме състоянието на един народ в два различни периода и установяваме, че годишният продукт на неговата земя и труд е явно по-голям във втория, отколкото в първия период, че земите му се обработват по-добре, манифактурите му са по-многобройни и по-процъфтяващи и търговията му е по-широка, можем да бъдем сигурни, че капиталът му е нараснал в интервала между тези два периода и че повече е било добавено към него вследствие на доброто поведение на едни, отколкото е било взето от него вследствие на лошото поведение на други или на разточителността на правителството. Но ние ще установим, че така е било с почти всички народи във всички що-годе спокойни и мирни периоди, дори с онези, които не са имали най-разумни и пестеливи правителства. Наистина, за да си съставим правилно мнение в това отношение, ние трябва да сравняваме състоянието на страната в донякъде отдалечени един от друг периоди. Прогресът често е толкова постепенен, че в близки периоди той не само не се забелязва, но вследствие на упадъка на някои отрасли на промишлеността или на някои райони на страната – неща, които понякога се наблюдават, макар страната, общо взето, да процъфтява – често възниква подозрението, че богатството и промишлеността на цялата страна западат. Годишният продукт на земята и труда на Англия например несъмнено е много поголям, отколкото е бил преди малко повече от един век, при реставрацията на Чарлз II. Макар че сега малцина, смятам, се съмняват в това, все пак през този период рядко са минавали пет години, през които да не е била публикувана някоя книга или брошура, написана така талантливо, че да си спечели известен авторитет пред публиката, и претендираща да доказва, че богатството на нацията бързо намалява, че страната обезлюдява, земеделието се занемарява, промишлеността запада и търговията замира. При това не всички от тези публикации са били партийни брошури, жалък продукт на лъжа и продажност. Много от тях са били написани от твърде искрени и интелигентни хора, които са пишели само това, което са мислели, и само защото са го мислели. Годишният продукт на земята и труда на Англия е бил несъмнено много по-голям при реставрацията, отколкото можем да допуснем да е бил около сто години преди това, при възшествието на Елизабета. Имаме всички основания да смятаме, че и през този период страната е била много по-развита, отколкото около един век преди това, към края на разпрата между Йоркската и Ланкаширската династия. Дори тогава тя се е намирала вероятно в по-добро състояние, отколкото по времето на завоюването от норманите, а по времето на завоюването от норманите – в по-добро състояние, отколкото при бъркотията в периода на седемте царства. Дори в този ранен период тя несъмнено е била по-развита страна, отколкото при нахлуването на Юлий Цезар, когато жителите ѝ са се намирали в почти същото състояние, в каквото се намират диваците в Северна Америка. Но във всеки от тези периоди е имало не само голяма разточителност на частните лица и държавата, много скъпи и ненужни войни, погрешно отклоняване на годишния продукт от издръжката на производителните работници за издръжката на непроизводителни работници, а понякога – в бъркотията на граждански смутове – 244 такова абсолютно прахосване и унищожаване на налични запаси, което, както би могло да се предположи, не само несъмнено е забавяло натрупването на богатство, но е правело страната в края на периода по-бедна, отколкото в началото. Така например толкова много безредици и бедствия са станали в най-щастливия и най-благополучния период от всички – периода след реставрацията, че от тях, ако са можели да бъдат предвидени, са щели да очакват не само обедняване, но и пълно разорение на страната: пожарът и чумата в Лондон, двете войни с Холандия, безредиците на революцията, войната в Ирландия, четирите скъпи войни с Франция в 1688, 1702, 1742 и 1756 г. заедно с двете въстания в 1715 и 1745 година. В хода на четирите войни с Франция нацията бе обременена с дълг в размер на повече от 145 милиона, без да се смятат всички други извънредни годишни разходи, които те предизвикаха, така че общата сума може да бъде изчислена на не по-малко от 200 милиона. Такава голяма част от годишния продукт на земята и труда на страната е била изразходвана след революцията при различни случаи за издръжката на извънредно голям брой непроизводителни работници. Но ако тези войни не бяха дали такова специално направление на толкова голям капитал, поголямата част от него естествено е щяла да бъде употребена за издръжката на производителни работници, чийто труд е щял да възстанови с печалба цялата стойност на тяхното потребление. В резултат стойността на годишния продукт на земята и труда на страната щеше да нараства значително всяка година и прирастът на всяка година щеше да увеличава още повече прираста на следващата. Щяха да бъдат построени повече къщи, щяха да бъдат подобрени повече земи, а подобрените преди щяха да се обработват по-добре, щяха да бъдат създадени повече манифактури, а вече създадените преди щяха да бъдат разширени, така че е много трудно дори да си представим до каква степен щяха да нараснат досега действителното богатство и доходът на страната. Но макар че разточителността на правителството несъмнено е забавила естественото движение на Англия към богатство и напредък, тя не е била в състояние да го спре. Годишният продукт на нейната земя и труд сега несъмнено е по-голям, отколкото по времето на реставрацията или на революцията. Следователно капиталът, изразходван годишно за обработването на тази земя и за издръжката на този труд, трябва също да е много по-голям. При всички изнудвания от страна на правителството този капитал е бил безшумно и постепенно натрупван в резултат на частната пестеливост и доброто поведение на отделните лица, на техните общи, постоянни и непрекъснати усилия да подобрят собственото си положение. Именно тези усилия, които законът закриля, а свободата оставя да бъдат осъществени по най-изгодния начин, са поддържали движението на Англия към богатство и напредък почти винаги в миналото и които – да се надяваме – ще го поддържат неизменно и в бъдеще. Но както Англия никога не е била ощастливена с твърде пестеливо правителство, така пестеливостта никога не е била добродетел, отличаваща нейните жители. Затова най-голяма наглост от страна на крале и министри е да претендират да охраняват пестеливостта на частните лица и да ограничават разходите им чрез закони против лукса или чрез забрана на вноса на чуждестранни луксозни предмети. Те сами винаги и без изключение са най-големите прахосници в обществото. Нека те се грижат за собствените си разходи и спокойно да оставят частните лица да се грижат за своите. Ако собствената им кралска разточителност не разорява държавата, разточителността на техните поданици никога няма да я разори. Както пестеливостта увеличава, а разточителността намалява капитала на обществото, също тъй поведението на онези, чиито разходи са абсолютно равни на 245 техния доход, така че те нито натрупват, нито посягат на своя капитал, не увеличава и не намалява капитала на обществото. Но някои начини на осъществяване на разходите, изглежда, съдействуват повече за нарастването на общественото богатство от други. Доходът на едно лице може да се изразходва било за предмети, които се потребяват веднага и при които разходът за един ден не може нито да облекчи, нито да подпомогне разхода за друг, било за по-трайни предмети, които могат следователно да се натрупват и при които разходът за всеки ден може по негов избор да облекчи или да подпомогне и да повиши ефекта на разхода за следващия ден. Един състоятелен човек например може или да разходва своя доход за богата и разкошна трапеза и за издръжката на голям брой слуги и множество кучета и коне, или, задоволявайки се със скромна трапеза и малко прислужници, да изразходва по-голямата част от своя доход за украсяване на своята къща или извънградска вила, за полезни или декоративни постройки, за полезни или декоративни мебели, за колекциониране на книги, статуи, картини или за понесериозни неща – скъпоценни камъни, дрънкулки, различни хитроумно направени дреболийки, или за най-несериозното от всички – натрупването на голям гардероб от разкошни дрехи, подобно на фаворита и министър на един велик владетел, който умря преди няколко години. Ако от двама души с еднакво състояние единият разходва своя доход по първия начин, а другият – по втория, богатството на лицето, което прави разходите си главно за трайни стоки, ще нараства непрекъснато, тъй като разходът на всеки ден допринася нещо за поддържането и повишаването на ефекта на разхода през следващия ден. Богатството на другия, напротив, в края на периода няма да бъде поголямо, отколкото в началото. В края на периода първият ще бъде по-богатият от двамата. Той ще има запас от един или друг вид стоки, който, макар и да може по стойност да не е равен на това, което му е коствал, винаги ще има известна стойност. От разходите на втория няма да остане и помен и резултатите от десет или дванадесет години разточителност ще са се изпарили така, сякаш никога не са съществували. Както единият начин на разходи е по-благоприятен от другия за богатството на отделното лице, така той е по-благоприятен и за богатството на нацията. Къщите, мебелите и дрехите на богатите след известно време стават полезни за низшите и средните слоеве на народа. Последните са в състояние да ги купуват, когато те омръзнат на стоящите по-горе от тях класи, и по този начин общото удобство на целия народ постепенно се подобрява, когато този начин на разходи става общоразпространен сред състоятелните хора. В страни, които отдавна са богати, често ще видите низшите слоеве на народа да притежават съвсем добри и запазени къщи и мебели, които обаче не са могли да бъдат построени или направени за тяхна употреба. Едно бивше имение на семейство Сеймур сега е странноприемница по пътя за Бат. Брачното легло на английския крал Джейкъб I, което кралицата докарала със себе си от Дания като подарък, какъвто владетел може да направи на владетел, служеше до преди няколко години за украшение на бирарията в Дънфермлайн. В някои стари градове, които дълго време не са се развивали или малко са западнали, едва ли ще намерите и една къща, която да е била построена за сегашните ѝ обитатели. Ако влезете в тези къщи, често ще намерите много великолепни, макар и старомодни мебели, които все още са напълно годни за употреба и които също тъй малко са можели да бъдат изработени за тях. Величествени дворци, разкошни вили, големи колекции от книги, статуи, картини и други редки предмети често са украшение и гордост не само на района, но и на цялата страна, на която принадлежат. Версай е украшение и гордост на Франция, Стоув и Уилтън – на Англия, Италия още продължава да е предмет на един вид благоговение 246 поради големия брой подобни паметници, които притежава, макар че богатството, което ги е създало, е изчезнало и макар че геният, който ги е родил, изглежда, е угаснал, може би защото няма същото занятие. Разходите, които се правят за трайни стоки, благоприятствуват не само натрупването, но и пестеливостта. Ако някое лице прекали в разходите през даден период, то лесно може да се поправи, без да се излага на публично порицание. Да намали значително броя на слугите, да замени богатата трапеза с много скромна, да се откаже от каретата, след като веднъж си я е доставило – това са промени, които не могат да избягнат от погледа на съседите и които дават основание да се предполага, че то признава донякъде досегашното си лошо поведение. Затова малцина от онези, които са имали веднъж нещастието да отидат прекалено далеч в този вид разходи, имат по-късно смелостта да се поправят, докато разорение и фалит не ги заставят да сторят това. Но ако едно лице е направило в даден период прекалено големи разходи за строителство, мебели, книги или картини, една промяна на поведението му не говори за неблагоразумие от негова страна. Това са неща, при които по-нататъшни разходи често стават излишни вследствие на предишните разходи; и когато едно лице преустанови подобни разходи, то, изглежда, прави това не защото тези разходи не са му по кесията, а защото е задоволило прищевките си. Освен това разходите, които се правят за трайни стоки, обикновено дават издръжка на по-голям брой хора, отколкото разходите, които се правят за най-щедро гостоприемство. От двеста или триста фунта провизии, които могат да бъдат сервирани понякога на голямо празненство, може би половината се изхвърля на боклука и голямо количество винаги се прахосва и злоупотребява. Но ако разходът за това угощение е бил употребен, за да се възложи работа на зидари, дърводелци, тапицери, механици и т. н., едно количество хранителни продукти на същата стойност би било разпределено между още по-голям брой хора, които биха ги купили по стойност и тегло и не биха загубили или изхвърлили нито една унция от тях. Освен това в единия случай този разход издържа производителни, а в другия непроизводителни работници. Следователно в единия случай той увеличава, а в другия не увеличава разменната стойност на годишния продукт на земята и труда на страната. Всичко това обаче не трябва да се схваща в смисъл, че единият вид разходи винаги говори за по-щедър и великодушен характер от другия. Когато един състоятелен човек разходва дохода си главно за гостоприемство, той дели по-голямата част от него със своите приятели и другари; но когато го употребява за купуване на трайни стоки, той често разходва целия си доход за себе си и не дава на никого нищо без еквивалент. Затова последният вид разходи, особено когато се правят за несериозни предмети, дребни украшения на облеклото и мебелите, бижута, дреболийки, дрънкулки, често говори не само за лекомислен, но и за долен и егоистичен характер. Всичко, което искам да кажа, е, че единият вид разходи, тъй като винаги водят към известно натрупване на ценни стоки и повече благоприятствуват частната пестеливост, а оттук и натрупването на капитала на обществото, и тъй като издържат по-скоро производителни, отколкото непроизводителни работници, съдействуват повече от другия вид разходи за нарастването на общественото богатство. 247 ГЛАВА IV. ЗА КАПИТАЛА, КОЙТО СЕ ДАВА НАЗАЕМ ПОД ЛИХВА На своя запас, даден назаем под лихва, заемодателят винаги гледа като на капитал и очаква той да му бъде върнат в надлежния срок, а през това време заемателят да му плаща известна годишна рента за неговото ползване. Заемателят може да го използва било като капитал, било като запас, предназначен за непосредствено потребление. Ако го използва като капитал, той го употребява за издръжката на производителни работници, които възпроизвеждат стойността му с печалба. В този случай той може да върне капитала и да плати лихвата, без да отчуждава или да посяга на някакъв източник на доход. Ако го използва като запас, предназначен за непосредствено потребление, той играе ролята на прахосник и пропилява за издръжката на безделника това, което е предназначено за поддържане на трудолюбивия. В този случай той не може нито да върне капитала, нито да плати лихвата, без да отчужди или посегне на някакъв друг източник на доход като например недвижимо имущество или поземлена рента. Запас, който се дава назаем под лихва, несъмнено се употребява по двата посочени начина, но много по-често по първия, отколкото по втория. Онзи, който заема, за да разходва, скоро ще бъде разорен, а този, който му заема, обикновено ще има основание да съжали за своето неблагоразумие. Следователно да заемаш или да даваш назаем за такава цел във всички случаи, когато не става дума за очебийно лихварство, е противно на интересите на двете страни; и макар че хората несъмнено правят понякога и едното, и другото, все пак, като имаме предвид грижата, която всички хора проявяват към собствените си интереси, можем да бъдем сигурни, че това не може да става толкова често, колкото сме склонни понякога да предполагаме. Попитайте един богат човек със здрав разум на кой от тези два вида хора е заел по-голямата част от своя капитал – на този, който според него ще го приложи рентабилно, или на онзи, който ще го изразходва, без да работи – и той ще ви се изсмее ща въпроса. Следователно дори между заемателите, които не се отличават особено с пестеливост, броят на пестеливите и трудолюбивите значително надвишава броя на разточителните и безделните. Единствените хора, на които обикновено се заема капитал, без да се очаква те да го използват рентабилно, са земевладелците, които заемат срещу ипотека. Дори те едва ли някога заемат само за да разходват. Би могло да се каже, че това, което заемат, обикновено е изразходвано, преди да го заемат. Те са потребили обикновено такова голямо количество стоки, дадени им на кредит от бакалите и търговците, че се виждат принудени да заемат под лихва, за да платят дълга си. Заетият капитал възстановява капиталите на тези бакали и търговци, които земевладелците не са могли да възстановят от рентата от своите имения. Той не е зает всъщност за да бъде изразходван, а за да възстанови изразходван преди това капитал. Почти всички заеми под лихва се правят в пари – книжни или златни и сребърни. Но това, от което заемателят действително се нуждае и което заемодателят действително му доставя, са не парите, а стойността на парите или стоките, които могат да бъдат купени с тях. Ако те са му нужни като запас за непосредствено потребление, той може да образува този запас само от тези стоки. Ако са му нужни като капитал за производително приложение, той може само от тези стоки да снабди работниците с инструментите, материалите и средствата за живот, необходими за извършване на 248 работата. Чрез заема заемодателят, така да се каже, прехвърля на заемателя правото си върху известна част от годишния продукт на земята и труда на страната, която последният може да използва както желае. Следователно размерът на капитала, или – както обикновено се казва – на парите, които могат да бъдат дадени назаем под лихва в една страна, се регулира не от стойността на парите, били те книжни или монети, които служат като инструмент на различните заеми, сключвани в тази страна, а от стойността на онази част от годишния продукт, която, щом като идва от земята или от ръцете на производителните работници, е предназначена не само за възстановяване на капитал, а на такъв капитал, чийто собственик не си прави труда да го прилага сам. Тъй като подобни капитали обикновено се дават назаем и се връщат в пари, те образуват това, което се нарича паричен капитал. Той се различава не само от поземления, но и от търговския и промишления капитал, тъй като при тях собствениците сами прилагат своите капитали. Но дори при паричния капитал парите са, така да се каже, документ за прехвърляне, който предава от едни ръце в други онези капитали, които собствениците им не искат да прилагат сами. Тези капитали могат да бъдат по-големи в почти всякаква степен от паричната сума, която служи като инструмент за тяхното прехвърляне, тъй като едни и същи парични знаци служат последователно за осъществяването както на много различни заеми, така и на много различни покупки. Например А дава на заем на W 1000 ф. ст., с които W веднага купува от В стоки на стойност 1000 ф. ст. Тъй като не се нуждае от самите пари, В заема същите монети на X, с които X веднага купува от С други стоки на стойност 1000 ф. ст. По същия начин и по същата причина С ги заема на Y, който на свой ред купува с тях стоки от D. По този начин едни и същи парични знаци – металически или книжни – могат за няколко дни да служат като инструмент за осъществяване на три различни заема и три различни покупки, всяка от които е равна по стойност на цялата сума на тези парични знаци. Това, което тримата парични капиталисти А, В и С прехвърлят на тримата заематели W, X и Y, е възможността да направят тези покупки. В тази възможност се състоят стойността и ползата от заемите. Капиталът, даден назаем от тримата парични капиталисти, е равен на стойността на стоките, които могат да бъдат купени с него, и е три пъти по-голям от стойността на парите, с които се правят покупките. Но тези заеми могат да бъдат напълно гарантирани, тъй като купените от различните длъжници стоки се употребяват така, че в надлежния срок да върнат заедно с печалба равна стойност в монети или в книжни пари. И както едни и същи парични знаци могат да служат по този начин като инструмент за осъществяване на различни заеми на сума, надвишаваща три или – на същото основание – тридесет пъти тяхната стойност, така те могат по същия начин да служат последователно като средство за плащане на дълга. По този начин на капитал, даден назаем под лихва, може да се гледа като на документ за прехвърляне от заемодателя на заемателя на известна значителна част от годишния продукт, при условие че през времетраенето на заема заемателят на свой ред ще прехвърля ежегодно на заемодателя малка част, наречена лихва, а в крайния срок ще му върне част, равна на това, което първоначално му е било прехвърлено; последното се нарича плащане на дълга. Макар че паричните знаци – монети или книжни пари – служат обикновено като документ за прехвърляне както на по-малка, така и на позначителна част от годишния продукт, те самите са напълно различни от това, което се прехвърля чрез тях. Колкото повече нараства в страната онази част от годишния продукт, която, щом като 249 идва от земята или от ръцете на производителните работници, е предназначена за възстановяване на капитал, толкова повече естествено нараства това, което се нарича паричен капитал. Нарастването на тези специални капитали, от които собствениците им желаят да извличат доход, без да си дават труда да ги прилагат сами, естествено съпътствува общото увеличение на капиталите, или – с други думи – с нарастването на капитала постепенно все повече нараства количеството на капитала, който се дава назаем под лихва. С нарастването на капитала, който се дава назаем под лихва, по необходимост намалява лихвата, или цената, която трябва да се плаща за ползването на този капитал, и то не само по общите причини, поради които пазарната цена на стоките обикновено намалява с увеличаването на тяхното количество, но и по други причини, които са специфични за този специфичен случай. С нарастването на капитала в една страна по необходимост намалява печалбата, която може да се получи от тяхното приложение. Постепенно става все по-трудно и по-трудно да се намери в пределите на страната изгоден начин на приложение за всеки нов капитал. В резултат възниква конкуренция между различните капитали, тъй като собственикът на един се старае да овладее отрасъла, зает от друг. Но в повечето случаи той може да се надява да измести този друг капитал от този отрасъл само ако предлага по-приемливи условия. Той трябва не само да продава малко по-евтино това, с което търгува, но и – за да може да го продава – да го купува понякога по-скъпо. Търсенето на производителен труд вследствие на увеличаване на фондовете, предназначени за неговата издръжка, нараства всеки ден. Работниците лесно намират работа, но за собствениците на капитали става трудно да намират работници. Тяхната конкуренция повишава работната заплата и понижава печалбата от капитала. Но когато печалбата, която може да бъде изкарана чрез приложението на един капитал, намалява по този начин, така да се каже, от двата края, по необходимост трябва да намалява и цената, която може да се плаща за ползването му, т.е. нормата на лихвата. Г-н Лок, г-н Лоу и г-н Монтескьо, както и много други автори, са смятали, изглежда, че увеличението на количеството на златото и среброто вследствие на откриването на испанска Западна Индия е било действителната причина за понижаването на нормата на лихвата в по-голямата част от Европа. Тъй като стойността на тези метали намаляла, казват те, ползването на дадена част от тях по необходимост също намаляло по стойност, а оттук – и цената, която можело да се плаща за него. Това мнение, което на пръв поглед изглежда толкова правдоподобно, е така подробно разгледано от г-н Юм, че е може би излишно да се добави каквото и да било. Но следващите много кратки и ясни доводи могат да помогнат за по-пълното изясняване на заблуждението, което, изглежда, е подвело тези автори. Преди откриването на испанска Западна Индия обичайната норма на лихвата в поголямата част от Европа е била, изглежда, 10 процента. Оттогава тя е паднала в различните страни на 6, 5, 4 и 3 процента. Да предположим, че в дадена страна стойността на среброто е намаляла в точно същата пропорция, както и нормата на лихвата, и че в онези страни например, където лихвата е била намалена от 10 на 5 процента, със същото количество сребро може да се купи сега само половината количество стоки, което е можело да бъде купено преди. Това предположение, струва ми се, никъде няма да отговаря на истината, но то е най-благоприятно за мнението, което възнамеряваме да разгледаме; дори при това предположение е абсолютно невъзможно понижението на стойността на среброто да има и най-малката тенденция да понижава нормата на 250 лихвата. Ако 100 ф. ст. имат сега в тези страни не по-голяма стойност, отколкото 50 ф. ст. са имали преди, 10 ф. ст. трябва да имат сега не по-голяма стойност, отколкото 5 ф. ст. са имали преди. Каквито и да са причините, които са понижили стойността на капитала, същите причини трябва по необходимост да са понижили стойността на лихвата, и то в точно същата пропорция. Съотношението между стойността на капитала и стойността на лихвата трябва да е останало същото, макар нормата на лихвата да не е била изменена. Напротив, с изменение на нормата на лихвата съотношението между тези две стойности по необходимост се изменя. Ако 100 ф. ст. не струват сега повече, отколкото 50 са стрували преди, 5 ф. ст. не могат да струват сега повече, отколкото 2 ф. ст. и 10 шилинга са стрували преди. Следователно, понижавайки нормата на лихвата от 10 на 5 процента, ние даваме за ползването на капитал, приет за равен на половината от предишната му стойност, лихва, която е равна само на една четвърт от стойността на предишната лихва. Всяко увеличение на количеството сребро при неизменно количество на стоките, които извършват обръщение чрез него, не би могло да има друг ефект, освен да намалява стойността на този метал. Номиналната стойност на всички видове стоки би била по-голяма, но действителната им стойност би била точно същата, както преди. Те биха се разменяли срещу по-голям брой сребърни монети, но количеството труд, което би могло да се получи в разпореждане срещу тях, броят на хората, на които те биха могли да осигурят издръжка и заетост, би било точно същото. Капиталът на страната би бил същият, макар че по-голям брой монети може да е нужен за прехвърлянето на еднаква част от него от едни ръце в други. Документите за прехвърляне, подобно на договорите на многословен адвокат, биха били по-обемисти, но прехвърленият обект би бил точно същият, както преди, и би могъл да има само същия ефект. Тъй като фондовете за издръжка на производителен труд са същите, търсенето на такъв труд би било същото. Следователно неговата цена, или работната заплата, макар и номинално по-голяма, би била фактически същата. Тя би се плащала с по-голям брой сребърни монети, но с тях би се купувало само същото количество продукти. Печалбата от капитала номинално и фактически би била същата. Работната заплата се изчислява обикновено с количеството сребро, което се плаща на работника. Затова когато това количество се увеличава, изглежда, че работната заплата се е повишила, макар че понякога тя може да не е по-голяма от преди. Но печалбата от капитала не се изчислява с броя на сребърните монети, с които тя се плаща, а със съотношението между тези монети и целия приложен капитал. Така в дадена страна 5 шилинга седмично са обичайната работна заплата, а 10 процента – обичайната печалба от капитала. Но тъй като целият капитал на страната е същият, както преди, конкуренцията между различните капитали на отделните лица, от които той се състои, по същия начин би останала неизменна. Всички те биха се прилагали при същите изгоди и неудобства. Следователно обичайното съотношение между капитала и печалбата би било същото, а оттук и обичайната парична лихва, тъй като това, което обикновено може да се дава за ползването на пари, по необходимост се регулира от това, което може обикновено да се изкара от тяхното ползване. Напротив, всяко увеличение на количеството на стоките, които се намират в обръщение ежегодно в страната, при неизменно количество на парите, които ги привеждат в обръщение, поражда много други важни последици покрай повишаването на стойността на парите. Капиталът на страната, макар че номинално може да е същият, в действителност би се увеличил. Той би могъл да продължава да се изразява със същото 251 количество пари, но би получил в разпореждане по-голямо количество труд. Количеството производителен труд, на което той може да осигури издръжка и заетост, би се увеличило, а оттук – и търсенето на този труд. Работната заплата естествено би нараствала с търсенето и все пак би могло да изглежда, че пада. Тя би могла да се плаща с по-малко количество пари, но с това по-малко количество пари биха могли да се купуват повече стоки, отколкото са били купувани преди с по-голямо количество пари. Печалбата от капитала би намаляла фактически и привидно. Тъй като се е увеличил целият капитал на страната, конкуренцията между различните капитали, от които той се състои, естествено би се засилила. Собствениците на тези капитали биха били принудени да се задоволяват с по-малка част от продукт на труда, който съответните им капитали прилагат. Паричната лихва, която винаги върви в крак с печалбата от капитала, би могла по този начин значително да падне, макар че стойността на парите, или количеството стоки, което може да се купи с дадена сума, се е увеличила значително. В някои страни паричната лихва е била забранена със закон. Но тъй като навсякъде чрез ползването на пари може да се изкара нещо, навсякъде трябва да се плаща нещо за тяхното ползване. Тази забрана, както е било установено от опит, вместо да предотврати, е засилила злото на лихварството, защото длъжникът е принуден да плаща не само за ползването на парите, но и за риска, на който кредиторът се излага, приемайки възнаграждение за това ползване. Той е принуден, ако може така да се каже, да застрахова своя кредитор срещу предвидените за лихварство наказания. В страни, където лихвата е позволена, законът, за да предотврати лихварското изнудване, обикновено установява максималната норма на лихвата, която може да се взема, без това да води до наказание. Тази норма трябва винаги да бъде малко над найниската пазарна цена, или цената, която обикновено се плаща за ползването на пари от онези, които могат да дадат най-сигурна гаранция. Ако тази законна норма се установява под най-ниската пазарна норма, резултатът ще бъде почти същият, както при пълна забрана на лихвата. Кредиторът няма да заема парите си по-евтино, отколкото струва тяхното ползване, и длъжникът трябва да му плаща за риска, на който той се излага, като приема пълната стойност на това ползване. Ако нормата се установява точно по най-ниската пазарна цена, при честните хора, които спазват законите на своята страна, това подкопава кредита на всички онези, които не могат да дадат най-добрата гаранция, и ги принуждава да прибягват до безбожни лихвари. В страна като Великобритания, където парите се заемат на правителството по 3 процента, а на частните лица срещу добра гаранция по 4 и 4 ½ процента, сегашната законна норма от 5 процента е може би най-подходяща. Трябва да отбележим, че законната норма на лихвата, макар и да трябва да е малко над най-ниската пазарна норма, не трябва да е много над нея. Ако законната норма на лихвата във Великобритания например бъде установена на толкова високо равнище като 8 или 10 процента, по-голямата част от парите, които се дават назаем, биха се заемали на прахосници и шарлатани, които единствено биха били готови да плащат такава висока лихва. Сериозните хора, които няма да дадат за ползването на парите повече от една част от онова, което е вероятно да изкарат от това ползване, не биха дръзнали да конкурират с тях. По този начин голяма част от капитала на страната би останала извън ръцете на онези хора, които най-вероятно биха го използвали изгодно и рентабилно, и би отишла в ръцете на онези, които най-вероятно биха го прахосали и унищожили. Напротив, където законната норма на лихвата е установена само много 252 малко над най-ниската пазарна норма, сериозните хора навсякъде се предпочитат като заематели пред прахосниците и шарлатаните. Лицето, което дава пари назаем, получава приблизително толкова лихва от първите, колкото се осмелява да взема от вторите и парите му са на много по-сигурно място в ръцете на първата категория хора, отколкото в ръцете на втората. Голяма част от капитала на страната отива по такъв начин в такива ръце, в които той най-вероятно би бил приложен изгодно. Никакъв закон не може да понижи обичайната норма на лихвата под най-ниската обичайна пазарна норма по времето на съставянето на закона. Въпреки едикта от 1766 г., с който френският крал се опита да понижи нормата на лихвата от 5 на 4 процента, парите продължаваха да се заемат във Франция по 5 процента, тъй като законът се заобикаляше по няколко различни начина. Трябва да отбележим, че обичайната пазарна цена на земята навсякъде зависи от обичайната пазарна норма на лихвата. Лице, притежаващо капитал, от който желае да получава доход, без да си дава труд да го прилага само, обмисля дали да купи с него земя, или да го даде назаем под лихва. По-голямата сигурност на земята заедно с някои други предимства, които почти навсякъде съпътствуват този вид собственост, обикновено кара хората да се задоволяват с по-малкия доход от земя в сравнение с това, което биха получили, ако дадяха парите си под лихва. Тези предимства са достатъчни да компенсират известна разлика в дохода, но ще компенсират само известна разлика; и ако рентата от земята се окаже много под паричната лихва, никой няма да купува земя, което скоро ще понижи обичайната ѝ цена. Напротив, ако предимствата компенсират разликата с излишък, всички ще купуват земя, което на свой ред скоро ще повиши обичайната ѝ цена. Когато лихвата беше 10 процента, цената на земята възлизаше обикновено на 10-12-годишния ѝ наем. Когато лихвата падаше на 6, 5 и 4 процента, цената на земята се повишаваше на 20-25-30- годишния ѝ наем. Пазарната норма на лихвата във Франция е по-висока, отколкото в Англия, а обичайната цена на земята е по-ниска. В Англия тя възлиза обикновено на 30-годишния, а във Франция – на 20годишния ѝ наем. 253 ГЛАВА V. ЗА РАЗЛИЧНИТЕ ПРИЛОЖЕНИЯ НА КАПИТАЛА Макар всички капитали да са предназначени за издръжката само на производителен труд, все пак количеството труд, което равни капитали могат да привеждат в движение, се колебае извънредно много в зависимост от различното им приложение, а така също и стойността, която приложението им добавя към годишния продукт на земята и труда на страната. Един капитал може да се прилага по четири различни начина: първо, за добиване на суровия продукт, нужен всяка година за потреблението на обществото; второ, за обработването и преработването на този суров продукт за непосредствена употреба и потребление; трето, за транспортирането на суровия продукт или на готовите изделия от местата, където са в изобилие, в местата, където не достигат; най-после, четвърто, за разделянето на дадена част било от суровия продукт, било от готовите изделия на такива малки партиди, които отговарят на потребностите на онези, които се нуждаят от тях. По първия начин се прилагат капиталите на всички, които се заемат да подобрят обработването на земята, експлоатацията на мините или риболова; по втория – капиталите на всички собственици на манифактури; по третия – капиталите на всички търговци на едро, и по четвъртия – капиталите на всички търговци на дребно. Трудно е да си представим един капитал да се прилага по начин, който да не може да бъде отнесен към един или друг от изброените четири. Всеки от тези четири начина на приложение на един капитал е съществено необходим както за съществуването и разширяването на другите три, така и за общата изгода на обществото. Ако не се прилагаше капитал за обработване на онази част от суровия продукт, която изисква значителна преработка, преди да стане годна за употреба и потребление, тя или изобщо не би се добивала, защото не би могла да се търси, или ако cе добиваше стихийно, не би имала разменна стойност и не би могла да добави нищо към богатството на обществото. Ако не се прилагаше капитал за превозване на суровия продукт или на готовите изделия от местата, където са в изобилие, в местата, където не достигат, те биха се произвеждали само в такова количество, което е необходимо за потреблението на областта, в която се произвеждат. Капиталът на търговеца разменя излишния продукт на едно място срещу излишния продукт на друго и по този начин поощрява промишлеността и увеличава потреблението и на двете. Ако не се прилагаше капитал за разделяне на известна част от суровия продукт или готовите изделия на такива малки партиди, които отговарят на потребностите на онези, които се нуждаят от тях, всеки би бил принуден да купува по-голямо количество от нужните му стоки, отколкото изискват непосредствените му потребности. Ако не съществуваше например занаятът на месаря, всеки би бил принуден да купува наведнъж цял вол или цяла овца. Това по начало би било неудобно за богатите и много понеудобно за бедните. Ако един беден занаятчия е принуден да купува наведнъж провизии за един или за шест месеца, той би бил заставен да отнесе голяма част от запаса, който използва като Капитал във вид на инструментите на своя занаят или на обзавеждането на своя дюкян и който му носи доход, към онази част от своя запас, която е предназначена за непосредствено потребление и която не му носи доход. Нищо не 254 може да бъде по-удобно за такъв човек от това, да може да купува своите средства за живот от ден за ден или дори от час на час според желанията си. Това му дава възможност да използва почти целия си запас като капитал и да свърши работа с поголяма стойност. А печалбата, която изкарва по този начин, компенсира с излишък надбавката към цената, която печалбата на търговеца налага на стоките. Предубеждението на някои икономисти спрямо бакалите и търговците е съвсем неоснователно. Абсолютна излишно е те да бъдат обложени с данък или да бъде ограничен броят им, защото те никога не могат да се умножат толкова, че да вредят на публиката, макар че могат да се увеличат толкова, че да си вредят един на друг. Количеството бакалски стоки например, което може да бъде продадено в даден град, е ограничено от търсенето на този град и неговите околности. Следователно капитал, който може да бъде вложен в търговията с бакалски стоки, не може да надвиши онова, което е достатъчно за купуването на това количество. Ако този капитал е разделен между двама различни бакали, конкуренцията между тях ще ги кара да продават по-евтино, отколкото ако той се намираше в ръцете на само един бакалин. А ако той е разделен между двадесет бакали, конкуренцията между тях би била точно толкова по-голяма и точно толкова по-малка – вероятността да се споразумеят за повишаване на цените. Конкуренцията между тях би могла евентуално да разори някои от тях, но грижата за това е работа на заинтересованите страни и тя може спокойно да бъде предоставена на тяхното усмотрение. Конкуренцията не може да навреди на потребителя или на производителя, напротив, тя трябва да кара търговците на дребно да продават по-евтино и да купуват по-скъпо, отколкото ако цялата търговия беше монополизирана от едно или две лица. Някои от тях могат може би от време на време да подмамят някой слабоволен клиент да купи нещо, от което няма нужда. Но това зло има прекалено малко значение, за да заслужава обществено внимание, а и не би било непременно предотвратено чрез ограничаване броя на търговците. Неголемият брой на кръчмите – за да си послужим с най-съмнителния пример – поражда в простия народ всеобща склонност към пиянство, а тази склонност, пораждана от други причини, по необходимост създава работа на множество кръчми. Лицата, чиито капитали се прилагат по един от тези четири начина, сами са производителни работници. Когато се направлява както трябва, техният труд се фиксира и реализира в обекта или подлежащата на продаване стока, върху която се прилага, и обикновено прибавя към цената ѝ стойността поне на собствената си издръжка и потребление. Печалбите на фермера, манифактуриста, търговеца на едро и търговеца на дребно се извличат от цената на стоките, които първите двама произвеждат, а последните двама купуват и продават. Но еднакви капитали, прилагани по един от тези четири различни начина, привеждат непосредствено в движение твърде различни количества производителен труд и увеличават в твърде различна степен стойността на годишния продукт на земята и труда на обществото, на което принадлежат. Капиталът на търговеца на дребно възстановява заедно с неговата печалба капитала на търговеца на едро, от когото той купува стоки, и по този начин му дава възможност да продължава своята търговия. Самият търговец на дребно е единственият производителен работник, чийто труд този капитал прилага. В печалбата му се състои цялата стойност, която неговото приложение добавя към годишния продукт на земята и труда на обществото. Капиталът на търговеца на едро възстановява заедно с тяхната печалба капиталите на 255 фермерите и манифактуристите, от които той купува суровия продукт и готовите изделия, с които търгува, и по този начин им дава възможност да продължават своята стопанска дейност. Именно с тази функция главно той косвено съдействува за поддържането на производителния труд на обществото и за увеличаването на стойността на годишния му продукт. Неговият капитал прилага също труда на моряците и коларите, които превозват стоките му от едно място в друго, и увеличава цената на тези стоки със стойността не само на неговата печалба, но и на тяхната работна заплата. Това е целият производителен труд, който той привежда непосредствено в движение, и цялата стойност, която добавя непосредствено към годишния продукт. В тези две отношения работата му значително превъзхожда работата на капитала на търговеца на дребно. Една част от капитала на манифактуриста се прилага като основен капитал в оръдията на неговото производство и възстановява заедно с неговата печалба капитала на някой друг занаятчия, от когото той ги купува. Една част от оборотния му капитал се използва за купуване на материали и възстановява заедно с тяхната печалба капиталите на фермерите и собствениците на мини, от които той ги купува. Но голяма част от него винаги се разпределя – годишно или в по-кратък период – между различните работници, чийто труд той прилага. Оборотният капитал увеличава стойността на тези материали с работната заплата на работниците и с печалбата на техните работодатели от цялата сума на работната заплата, материалите и оръдията за производство, използвани за работа. Следователно той привежда непосредствено в движение много по-голямо количество производителен труд и добавя много по-голяма стойност към годишния продукт на земята и труда на обществото, отколкото еднакъв капитал в ръцете на който и да било търговец на едро. Никой капитал не привежда в движение по-голямо количество производителен труд, отколкото равен капитал на фермера. Не само неговите ратаи, но и работният му добитък са производителни работници. Освен това в земеделието природата също работи заедно с човека; и макар нейният труд да не е свързан с никакви разходи, продуктът ѝ има своя стойност, както продуктът на най-скъпия работник. Най-важните земеделски работи целят, изглежда, не толкова да увеличат, макар че правят и това, колкото да насочат плодородието на природата към производството на най-изгодните за човека растения. Едно поле, обрасло с тръни и къпини, често може да произведе толкова много зеленчук, колкото и най-добре обработеното лозе или житна нива. Саденето и обработването на земята често повече регулират, отколкото стимулират активното плодородие на природата и след тях голяма част от работата винаги остава да бъде свършена от нея. Следователно подобно на работниците в промишлеността ратаите и работният добитък, използвани в земеделието, възпроизвеждат не само стойност, равна на тяхното собствено потребление или на капитала, който ги използва, заедно с печалбата на неговия собственик, но много по-голяма стойност. Свръх капитала на арендатора и цялата му печалба те редовно възпроизвеждат рентата на земевладелеца. Тази рента може да се разглежда като продукт на онези природни сили, ползването на които земевладелецът заема на фермера. Тя е по-голяма или по-малка според предполагаемата величина на тези сили, или – с други думи – според предполагаемото естествено или подобрено плодородие на почвата. След като се приспадне или заплати всичко, което може да се разглежда като дело на човека, остава именно работата на природата. Тя рядко е по-малко от една четвърт, а често е повече от една трета от целия продукт. Еднакво количество производителен труд, приложен в 256 промишлеността, никога не може да даде такова голямо възпроизводство. В промишлеността природата не прави нищо, човекът прави всичко и възпроизводството трябва винаги да бъде пропорционално на силата на агентите, които го осъществяват. Следователно вложеният в земеделието капитал не само привежда в движение поголямо количество производителен труд от всеки капитал със същите размери, вложен в промишлеността, но и добавя – пропорционално на количеството на използвания от него производителен труд – много по-голяма стойност към годишния продукт на земята и труда на страната, към действителното богатство и доход на нейните жители. От всички начини, по които един капитал може да бъде приложен, този е далеч найизгодният за обществото. Капиталите, вложени в земеделието и търговията на дребно на дадено общество, трябва винаги да се намират в това общество. Тяхното приложение е ограничено почти до определено място – фермата или дюкяна на търговеца на дребно. По общо правило, макар че има някои изключения, те трябва да принадлежат на местни членове на обществото. Капиталът на един търговец на едро, напротив, изглежда, няма установено или задължително седалище, а може да се мести от място на място според това, къде може да купува евтино или да продава скъпо. Капиталът на манифактуриста трябва несъмнено да се намира там, където се осъществява производството, но не винаги е задължително определено къде трябва да става това. То често може да е на голямо разстояние както от мястото, където растат суровините, така и от мястото, където се потребяват готовите изделия. Лион е много отдалечен както от местата, които доставят суровините за неговите изделия, така и от местата, които ги потребяват. Светските хора в Сицилия се обличат в коприна, изработвана в други страни от суровини, които са техен собствен продукт. Една част от испанската вълна се преработва в сукно във Великобритания, а известна част от това сукно след това се праща обратно в Испания. Много малко значение има дали търговецът, чийто капитал изнася излишния продукт на дадено общество, е местен жител или чужденец. Ако е чужденец, броят на неговите производителни работници по необходимост е само с един човек по-малък, отколкото ако той беше местен жител, а стойността на неговия годишен продукт – с печалбата на този един човек. Моряците или коларите, чийто труд той прилага, могат да бъдат поданици било на неговата страна, било на своята страна или на някоя трета страна, също както ако той беше местен жител. Капиталът на един чужденец придава стойност на излишния продукт на обществото, също както и капиталът на един местен жител, разменяйки го срещу неща, които се търсят в страната. Той също тъй ефикасно възстановява капитала на лицето, което произвежда този излишък, и също тъй ефикасно му дава възможност да продължава своето занятие – функцията, с която капиталът на един търговец на едро допринася главно за поддържането на производителния труд и за увеличаването на стойността на годишния продукт на обществото, към което той принадлежи. По-важно е капиталът на манифактуриста да се намира в страната. Той по необходимост привежда в движение по-голямо количество производителен труд и добавя по-голяма стойност към годишния продукт на земята и труда на обществото. Но той може да бъде много полезен за страната, макар и да не се намира в нея. Капиталите на британските манифактуристи, които преработват лен и коноп, внасяни ежегодно от бреговете на Балтийско море, са несъмнено много полезни за страните, които ги 257 произвеждат. Тези суровини са част от излишния продукт на тези страни и ако не се разменят ежегодно срещу нещо, което се търси там, биха загубили своята стойност и скоро биха престанали да се произвеждат. Търговците, които ги изнасят, възстановяват капиталите на хората, които ги произвеждат, и по този начин ги поощряват да продължават производството, а британските манифактуристи възстановяват капиталите на тези търговци. Една отделна страна, също както и едно отделно лице, често може да няма достатъчно капитал за обработването и подобряването на всичките ѝ земи, за преработването на целия ѝ суров продукт за непосредствена употреба и потребление и за превозването на излишъка от суровия продукт или готовите изделия на онези далечни пазари, където те могат да бъдат разменени срещу нещо, което се търси в страната. Жителите на много различни области на Великобритания нямат достатъчно капитал за обработването и подобряването на всичките ѝ земи. По-голямата част от вълната на южните графства на Шотландия след дълъг сухоземен превоз по много лоши пътища се преработва в Йоркшир по липса на капитал за преработването ѝ на място. Във Великобритания има множество малки промишлени градове, чиито жители нямат достатъчно капитал, за да превозват продуктите на собствената си промишленост на онези отдалечени пазари, където те се търсят и потребяват. Ако сред тях има някакви търговци, те са всъщност само агенти на по-богати търговци, които живеят в някой от по-големите търговски градове. Когато капиталът на една страна е недостатъчен за всички тези три цели, колкото поголяма част от него е вложена в земеделието, толкова по-голямо ще бъде количеството производителен труд, което той привежда в движение в страната, а така също и стойността, която прилагането му добавя към годишния продукт на земята и труда на обществото. След земеделието вложеният в промишлеността труд привежда в движение най-голямо количество производителен труд и добавя най-голяма стойност към годишния продукт. Капиталът, вложен в експортна търговия, дава най-малък ефект от трите вида капитал. Наистина страна, която няма достатъчно капитал за тези три цели, не е достигнала онази степен на богатство, за която изглежда естествено предназначена. Но опитът преждевременно и с недостатъчен капитал да се осъществяват и трите цели несъмнено не е най-краткият път за едно общество, както и за един индивид, да придобие достатъчен капитал. Капиталът на всички индивиди на една нация има своите предели, също както капиталът на един отделен индивид, и е в състояние да осъществява само определени цели. Капиталът на всички индивиди на една нация се увеличава по същия начин, както и капиталът на един отделен индивид – като постоянно натрупват и добавят към него онова, което спестяват от своя доход. Следователно той би нараствал най-бързо, когато се прилага по начин, който носи най-голям доход на всички жители на страната, защото така те ще имат възможност да правят най-големи спестявания. Но доходът на всички жители на страната по необходимост е пропорционален на стойността на годишния продукт на нейната земя и труд. Главната причина за бързия напредък на нашите американски колонии към богатство и разцвет беше, че почти всичките им капитали се влагаха досега в земеделието. Те нямат манифактури с изключение на онези домашни и по-груби манифактури, които по необходимост съпътствуват развитието на земеделието и които са дело на жените и децата във всяко семейство. По-голямата част от експорта и крайбрежната търговия на Америка се води с капиталите на търговци, които живеят във Великобритания. Дори 258 много магазини и складове, стоки от които се разпределят в някои провинции, най-вече във Вирджиния и Мериланд, принадлежат на търговци, които живеят в страната-майка и представляват един от малкото примери на търговия на дребно в едно общество, водена с капиталите на хора, които не са местни жители. Ако чрез картел или някакъв друг вид насилие американците прекратят вноса на европейски манифактурни изделия и осигурявайки по този начин монопол на онези от своите съотечественици, които могат да произвеждат подобни стоки, отклонят що-годе значителна част от своя капитал в този отрасъл, те биха забавили, вместо да ускорят, по-нататъшното нарастване на стойността на своя годишен продукт и биха попречили, вместо да спомогнат, за напредъка на своята страна към действително богатство и разцвет. Така би било в още поголяма степен, ако се опитат по същия начин да монополизират за себе си цялата си експортна търговия. Наистина ходът на човешкото благосъстояние едва ли е бил някога толкова продължителен, че да даде възможност на една голяма страна да придобие капитал, достатъчен и за трите посочени цели, освен ако повярваме на чудните описания на богатството и културата на Китай, древен Египет и древните държави на Индостан. Дори тези три страни – според всички описания най-богатите, които са съществували някога на света – са прочути главно със своето превъзходство в земеделието и обработващата промишленост. Те не са се отличавали, изглежда, с големи качества за външна търговия. Древните египтяни са изпитвали суеверно отвращение от морето; почти същия вид суеверие цари сред жителите на Индия; китайците също не са се проявявали в областта на външната търговия. По-голямата част от излишния продукт на тези три страни, изглежда, винаги е била изнасяна от чужденци, които са давали срещу това нещо друго, което се е търсело там, често злато и сребро. Следователно един и същ капитал в дадена страна привежда в движение по-голямо или по-малко количество производителен труд и прибавя по-голяма или по-малка стойност към годишния продукт на нейната земя и труд според различните пропорции, в които той се влага в земеделие, промишленост и търговия на едро. Разликата е много голяма и според различните видове търговия на едро, в които се влага една или друга негова част. Цялата търговия на едро, всички покупки с цел за препродажба на едро, може да бъде сведена до три различни вида: вътрешна търговия, външна търговия с потребителни стоки и транзитна търговия. Вътрешната търговия се занимава с купуване в една част на страната на продукцията на промишлеността на същата страна и с продаването ѝ в друга част. Тя обхваща търговията във вътрешността на страната и крайбрежната търговия. Външната търговия с потребителни стоки се занимава с купуване на чуждестранни стоки за вътрешно потребление. Транзитната търговия се занимава с осъществяване търговията на чужди страни или с превозването на излишния продукт на една страна в друга. Капиталът, който се прилага за купуване в една част на страната на продукцията на промишлеността на тази страна с цел за продаването ѝ в друга част, обикновено възстановява при всяка такава операция два различни капитала, вложени в земеделието или промишлеността на тази страна, и по този начин им дава възможност да продължават да се прилагат по този начин. Когато този капитал изпраща вън от седалището на търговеца стоки с известна стойност, той обикновено докарва други стоки с поне равна стойност. Когато и едните, и другите стоки са продукт на местната промишленост, той по необходимост възстановява при всяка такава операция два 259 различни капитала, които са били приложени за издръжката на производителен труд, и по този начин им дава възможност да продължават да издържат такъв труд. Капиталът, който изпраща шотландски промишлени изделия в Лондон и докарва обратно английско жито и промишлени изделия в Единбург, по необходимост възстановява при всяка такава операция два британски капитала, които са били вложени в земеделието или промишлеността на Великобритания. Капиталът, употребен за купуване на чужди стоки за вътрешно потребление, когато тази покупка се прави с изделия на местната промишленост, също възстановява при всяка такава операция два различни капитала; но само единият от тях се използва за поддържане на местната промишленост. Капиталът, който изпраща британски стоки в Португалия и докарва обратно португалски стоки във Великобритания, възстановява при всяка такава операция само един британски капитал, другият е португалски. Следователно, макар постъпленията от външната търговия с потребителни стоки да са също тъй бързи, както и постъпленията от външната търговия, вложеният в нея капитал ще оказва два пъти по-малко поощрение на промишлеността или на производителния труд на страната. Но постъпленията от външната търговия с потребителни стоки много рядко са тъй бързи, както постъпленията от вътрешната търговия. Постъпленията от вътрешната търговия идват обикновено преди края на годината, а понякога три или четири пъти годишно. Постъпленията от външната търговия с потребителни стоки рядко идват преди края на годината, а понякога едва след две или три години. Следователно един капитал, вложен във вътрешната търговия, ще прави понякога дванадесет операции или ще бъде изпратен и ще се върне дванадесет пъти, преди един капитал, вложен във външната търговия с потребителни стоки, да е направил една операция. Така че ако капиталите са еднакви, единият ще оказва двадесет и четири пъти по-голямо поощрение и подкрепа на промишлеността на страната, отколкото другият. Чуждестранните стоки за вътрешно потребление могат понякога да се купуват не с продукция на местната промишленост, а с някакви други чуждестранни стоки. Но тези последните трябва да са били купени или непосредствено с продукция на местната промишленост, или с нещо друго, което е било купено с нея, защото ако изключим случая на война и завоевание, чуждестранни стоки могат да бъдат придобити само срещу нещо, което е било произведено в страната непосредствено или след две или повече разменни сделки. Така че капиталът, вложен в. такава заобиколна външна търговия с потребителни стоки, има във всяко отношение същото действие, както капиталът, вложен в най-пряка търговия от същия вид, с изключение на това, че окончателните постъпления биха били още по-отдалечени, защото по необходимост зависят от постъпленията от две или три различни външнотърговски сделки. Ако ленът и конопът на Рига се купуват с вирджински тютюн, който е бил купен с британски промишлени изделия, търговецът трябва да чака постъпленията от две различни външнотърговски сделки, преди да може да употреби същия капитал за купуване на същото количество британски промишлени изделия. Ако вирджинският тютюн е бил купен не с британски промишлени изделия, а с ямайска захар и ром, които са били купени с тези изделия, той трябва да чака постъпленията от три сделки. Ако тези две или три различни външнотърговски сделки се извършват от двама или трима различни търговци, от които вторият купува стоките, внесени от първия, а третият купува стоките, внесени от втория, за да ги изнесе отново, в този случай всеки търговец действително ще получи постъпленията от собствения си капитал по-бързо, но 260 окончателните постъпления от целия капитал, вложен в търговията, ще бъдат също тъй бавни, както винаги. За страната може би няма значение дали целият капитал, вложен в такава заобиколна търговия, принадлежи на един или на трима търговци, макар че това може да има значение за отделните търговци. И в двата случая трябва да бъде вложен три пъти по-голям капитал, за да се осъществи размяната на британски промишлени изделия с известна стойност срещу известно количество лен и коноп, отколкото би било необходимо, ако тези изделия и ленът и конопът се разменяха непосредствено едни срещу други. Следователно целият капитал, вложен в подобна заобиколна външна търговия с потребителни стоки, обикновено ще оказва по-малко поощрение и поддръжка на производителния труд на страната, отколкото равен капитал, вложен в по-пряка търговия от същия вид. Каквато и да е чуждестранната стока, с която се купуват чуждестранни стоки за вътрешно потребление, тя не може да има съществено значение за характера на търговията или за поощрението и подкрепата, които може да окаже на производителния труд на страната, която я води. Ако чуждестранните стоки се купуват например с бразилско злато или с перуанско сребро, това злато и сребро, както и вирджинският тютюн, трябва да са били купени с нещо, което или е било произведено от промишлеността на страната, или е било купено с нещо друго, произведено от същата промишленост. Следователно доколкото се касае за производителния труд на страната, външната търговия с потребителни стоки, която се води с помощта на злато и сребро, има всички изгоди и неудобства на всяка друга еднакво заобиколна външна търговия с потребителни стоки и ще възстанови също тъй бързо или също тъй бавно капитала, употребен непосредствено за издръжката на този производителен труд. Тя дори има, изглежда, едно предимство пред всяка друга еднакво заобиколна външна търговия. Превозването на тези метали от едно място в друго поради малкия им обем и голяма стойност е по-евтино от превозването на почти всички други чуждестранни стоки с еднаква стойност. Навлото е много по-малко, а застраховката – не по-голяма; освен това никои стоки не са по-малко изложени на повреда при транспортиране. Следователно еднакво количество чуждестранни стоки често може да бъде купено с по-малко количество продукти на местната промишленост благодарение на посредничеството на златото и среброто, а не на посредничеството на други чуждестранни стоки. Търсенето на страната често може да бъде задоволено по-пълно и с по-малки разходи по този начин, отколкото по който и да било друг. По-долу ще имам случай да изследвам найподробно дали вследствие на постоянния износ на тези метали една търговия от този вид може да обедни по някакъв друг начин страната, която я води. Онази част от капитала на една страна, която се влага в транзитната търговия, е напълно изключена от поддръжката на производителния труд на дадената страна, за да поддържа производителния на някои чужди страни. Макар че при всяка операция тя възстановява два различни капитала, все пак нито един от тях не принадлежи на дадената страна. Капиталът на холандския търговец, който превозва житото на Полша в Португалия и докарва обратно в Полша португалски плодове и вина, възстановява при всяка такава операция два капитала, нито един от които не е бил употребен за поддържане производителния труд на Холандия, а единият – за поддържане производителния труд на Полша, другият – на Португалия. Само печалбата постъпва редовно в Холандия и образува цялата добавка, която тази търговия по необходимост създава към годишния продукт на земята и труда на тази страна. Наистина, когато транзитната търговия на дадена страна се води с корабите и моряците на тази страна, 261 онази част от капитала, вложен в нея, която плаща навлото, се разпределя между известен брой производителни работници на тази страна и привежда труда им в движение. Почти всички нации, които са вземали що-годе значително участие в транзитната търговия, са я водили всъщност по този начин. Самата търговия е получила названието си навярно от това, че жителите на такива страни вършат транзитни услуги за други страни. Но това не изглежда съществено за характера на търговията. Един холандски търговец може например да вложи своя капитал в осъществяване на търговията между Полша и Португалия, като превозва част от излишния продукт на едната в другата не с холандски, а с британски кораби. Може да се предполага, че в някои специални случаи той действително постъпва така. Именно поради това се е смятало, че транзитната търговия е особено изгодна за такава страна като Великобритания, защитата и сигурността на която зависят от броя на нейните моряци и кораби. Но същият капитал може да използва толкова моряци и кораби във външната търговия с потребителни стоки или дори във вътрешната търговия, когато тя се води с кораби за каботажно плаване, колкото и в транзитната търговия. Броят на моряците и корабите, които даден капитал може да използва, не зависи от характера на търговията, а отчасти от обема на стоките пропорционално на тяхната стойност и отчасти от отдалечеността на пристанищата, между които те трябва да се превозват, но главно от първото от тези две обстоятелства. В търговията с каменни въглища от Нюкасъл за Лондон например са заети повече кораби, отколкото в цялата транзитна търговия на Англия, макар че тези пристанища не са много отдалечени едно от друго. Така че насилственото насочване – чрез изключителни поощрителни мерки – към транзитна търговия на по-голяма част от капитала на една страна, отколкото би се ориентирала естествено към нея, не винаги увеличава по необходимост корабите на тази страна. Следователно капиталът, вложен във вътрешната търговия на дадена страна, обикновено поощрява и поддържа по-голямо количество производителен труд в тази страна и увеличава стойността на годишния ѝ продукт повече, отколкото равен капитал, вложен във външната търговия с потребителни стоки, а капиталът, вложен в последната, има в тези две отношения още по-голямо предимство пред равен капитал, вложен в транзитната търговия. Богатството и мощта на всяка страна – доколкото мощта зависи от богатството – трябва винаги да са пропорционални на стойността на годишния ѝ продукт – фонда, от който трябва да се плащат в последна сметка всички данъци.. А голямата цел на политическата икономия на всяка страна е да увеличава богатството и мощта на тази страна. Следователно тя не трябва да дава предпочитание, нито поголямо поощрение на външната търговия с потребителни стоки пред вътрешната търговия или на транзитната търговия пред която и да било от другите две. Тя не трябва нито да насочва насила, нито да примамва в един от тези два канала по-голяма част от капитала на страната, отколкото естествено би се стекла в тях без външно въздействие. Всеки от тези различни видове търговия обаче е не само изгоден, но и необходим и неизбежен, когато ходът на нещата естествено го налага без принуда или насилие. Когато продуктът на даден отрасъл на промишлеността надвишава търсенето на страната, излишъкът трябва да се изпраща в чужбина и да се разменя за нещо, което се търси в страната. Без такъв износ трябва да спре част от производителния труд на страната и да се намали стойността на нейния годишен продукт. Земята и трудът на Великобритания произвеждат обикновено повече жито, вълнени платове и железария в сравнение с търсенето на вътрешния пазар. Следователно излишната част от тях трябва да се изпраща в чужбина и да се разменя за нещо, което се търси в страната. Само чрез 262 подобен износ този излишък може да придобие стойност, достатъчна, за да компенсира труда и разходите за неговото производство. Районът около морския бряг и бреговете на всички плавателни реки са изгодни места за промишленост само защото улесняват износа и размяната на такъв излишен продукт срещу нещо друго, което се търси там повече. Когато чуждестранните стоки, които се купуват по този начин с излишния продукт на местната промишленост, надвишават търсенето на вътрешния пазар, излишната част трябва отново да се изпраща в чужбина и да се разменя срещу нещо, което се търси повече в страната. Около 96 000 бъчви тютюн се купуват всяка година във Вирджиния и Мериланд с част от излишния продукт на британската промишленост. Но търсенето на Великобритания не изисква може би повече от 14 000. Така че ако останалите 82 000 не могат да бъдат изпратени в чужбина и разменени срещу нещо, което се търси повече в страната, вносът им трябва да спре веднага, а с него – и производителният труд на всички жители на Великобритания, които са заети понастоящем с изготвянето на стоките, с които се купуват всяка година тези 82 000 бъчви. Тези стоки, които са част от продукта на земята и труда на Великобритания, тъй като нямат пазар в страната и са лишени от пазара, който са имали в чужбина, трябва да престанат да се произвеждат. Следователно най-заобиколната външна търговия с потребителни стоки може да бъде в някои случаи също тъй необходима за поддържане на производителния труд на страната и на стойността на годишния ѝ продукт, както и най-пряката. Когато капиталът на една страна нарасне до такава степен, че не може да бъде изцяло използван за обслужване на потреблението и за поддържане на производителния труд на тази страна, излишната част от него естествено се изтича в транзитната търговия и се употребява за изпълнение на същите услуги за други страни. Транзитната търговия е естественият резултат и симптом на голямо национално богатство, но не изглежда да е естествената му причина. Онези държавници, които са били склонни да я покровителствуват със специални поощрителни мерки, са вземали, изглежда, резултата и симптома за причина. Холандия, която пропорционално на размера на земята и броя на жителите ѝ е далеч най-богатата страна на Европа, има съответно най-големия дял от транзитната търговия на Европа. Англия, може би втората по богатство страна на Европа, също има значителен дял в нея, макар че това, което обикновено се смята за транзитна търговия на Англия, често се оказва само заобиколна външна търговия с потребителни стоки. Такава е до голяма степен търговията, която превозва стоките на Източна Индия, Западна Индия и Америка на различните европейски пазари. Тези стоки обикновено се купуват или непосредствено с продукция на британската промишленост, или с нещо друго, което е било купено с тази продукция, ѝ окончателните постъпления от тази търговия обикновено се използват или потребяват във Великобритания. Търговията, която се води с британски кораби между различните пристанища на Средиземно море, и известна търговия от същия вид, която се води от британски търговци между различните пристанища на Индия, са може би главните отрасли на онова, което всъщност е транзитната търговия на Великобритания. Размерите на вътрешната търговия и на капитала, който може да бъде вложен в нея, по необходимост са ограничени от стойността на излишния продукт на всички онези различни места в страната, които имат нужда да разменят своите продукти помежду си. Размерите на външната търговия с потребителни стоки са ограничени от стойността на излишния продукт на цялата страна и на това, което може да се купи с него. Размерите на транзитната търговия са ограничени от стойността на излишния продукт на всички 263 страни на света. Така че възможните ѝ размери са донякъде безпределни в сравнение с размерите на другите два вида търговия и тя е способна да погълне най-големи капитали. Съображенията за собствената частна печалба са единственият мотив, който кара собственика на един капитал да го влага в земеделие, промишленост или в даден клон на търговията на едро или дребно. Той никога не мисли за различните количества производителен труд, които неговият капитал може да приведе в движение, нито за различните стойности, които той може да добави към годишния продукт на земята и труда на обществото според това, дали се прилага по един или друг от тези различни начини. Следователно в страни, където земеделието е най-изгодното от всички приложения на капитала, а обработването и подобряването на земята – най-прекият път към голямо богатство, капиталите на отделните лица ще се прилагат, разбира се, по найизгодния за цялото общество начин. Но печалбата от земеделието никъде в Европа не надвишава, изглежда, печалбата от другите приложения на капитала. Наистина във всички краища на Европа шарлатани забавляваха през последните години публиката с великолепни разкази за печалбата, която може да се изкара от обработването и подобряването на земята. Без да се впускам в специално обсъждане на техните сметки, едно много просто съображение може да ни убеди, че крайният им резултат трябва да е погрешен. Ние всеки ден виждаме огромни състояния, придобити в течение на един човешки живот чрез търговия и промишленост често с много малък капитал, а понякога и без капитал. През настоящия век в Европа няма може би и един-единствен пример за такова състояние, придобито за същото време от земеделие. Но във всички големи страни на Европа много добра земя все още остава необработена, а по-голямата част от обработената далеч не е подобрена в степента, в която може да бъде подобрена. Следователно земеделието почти навсякъде е способно да погълне много по-голям капитал, отколкото е бил вложен някога в него. В следващите две книги ще се опитам да изясня най-подробно какви обстоятелства в европейската политика са дали на градските занятия такова голямо предимство пред земеделието, че частните лица често намират за по-изгодно да влагат капиталите си в най-далечната транзитна търговия на Азия и Америка, отколкото в обработването и подобряването на най-плодородните ниви в собствения им край. 264 КНИГА III. ЗА РАЗЛИЧНИЯ НАПРЕДЪК КЪМ БОГАТСТВО НА РАЗЛИЧНИТЕ НАРОДИ ГЛАВА I. ЗА ЕСТЕСТВЕНИЯ НАПРЕДЪК КЪМ БОГАТСТВО Главната търговия във всяко цивилизовано общество се осъществява между жителите на града и жителите на селото. Тя се състои в размяната на суров продукт срещу промишлени изделия било непосредствено, било посредством пари или някакъв вид книжни знаци, които представляват пари. Селото снабдява града със средства за живот и материали за промишлеността. Градът плаща това снабдяване, като праща обратно една част от промишлените изделия на жителите на селото. Градът, в който не се осъществява и не може да се осъществява каквото и да било възпроизводство на средства за живот, получава всъщност цялото си богатство и всички средства за живот от селото. Но поради това не трябва да смятаме, че изгодата за града е загуба за селото. Изгодите им са взаимни и реципрочни и разделението на труда в този, както и във всички други случаи е изгодно за различните лица, заети в различните занятия, на които той се подразделя. Жителите на селото купуват от града по-голямо количество промишлени изделия с продукта на много по-малко количество техен собствен труд, отколкото би трябвало да употребят, ако биха се опитали да ги изготвят сами. Градът осигурява пазар за излишния продукт на селото, т.е. на онова, което надвишава потреблението на земеделците, и именно там жителите на селото го разменят срещу нещо друго, което те търсят. Колкото по-големи са броят и доходите на жителите на града, толкова по-широк е пазарът, който той осигурява на жителите на селото, и колкото по-широк е този пазар, толкова по-изгодно е това винаги за голям брой хора. Житото, което расте на една миля от града, се продава там на същата цена, както и житото, което идва от двадесет мили. Но цената на последното трябва в повечето случаи не само да покрива разходите за производството и доставянето му на пазара, но и да дава на фермера обичайната печалба от земеделието. Така че собствениците на земя и онези, които обработват земя, намираща се в съседство с града, получават – свръх обичайната печалба от земеделието – в цената на това, което продават, цялата стойност на превоза на също такъв продукт, който се докарва от по-отдалечени краища, и освен това спестяват цялата стойност на този превоз в цената на това, което купуват. Сравнете обработването на земите в околностите на голям град с обработването на земите, които се намират на известно разстояние от него, и лесно ще се убедите каква голяма полза има селото от търговията с града. Нито една от всички глупави теории за търговския баланс, които се навъдиха, никога не е твърдяла, че селото губи от търговията си с града или че градът губи от търговията си със селото, което го храни. Тъй като по самото естество на нещата средствата за живот предшествуват удобствата и лукса, отрасълът, който доставя първите, трябва по необходимост да предшествува отрасъла, който обслужва последните. Следователно обработването и подобряването на земята, която дава средствата за живот, по необходимост трябва да 265 предшествува разрастването на града, който доставя само предмети за удобство и лукс. Само излишният продукт на селото, т.е. това, което надвишава издръжката на земеделците, съставлява средствата за живот на града, който поради това може да расте само с нарастването на този излишен продукт. Разбира се, градът не винаги може да получава всичките си средства за живот от заобикалящия го селски район или дори от територията на страната, към която принадлежи, а от много отдалечени страни; и това, макар и да не представлява изключение от общото правило, е довело в различните епохи и при различните народи до значителни колебания в напредъка към богатство. Този ред на нещата, налаган изобщо по необходимост, макар и не във всяка отделна страна, се поддържа във всяка отделна страна от естествените наклонности на човека. Ако човешките институции никога не пречеха на тези естествени наклонности, градовете никъде не биха могли да се разраснат отвъд онова, което подобряването и обработването на територията, на която те са разположени, биха могли да издържат поне дотогава, докато цялата територия не бъде напълно обработена и подобрена. При еднаква или почти еднаква печалба повечето хора ще предпочетат да вложат капиталите си по-скоро в подобряване и обработване на земята, отколкото в манифактури или във външна търговия. Човек, който влага капитала си в земя, може да го вижда и контролира по-добре и състоянието му е по-малко изложено на случайности, отколкото състоянието на търговеца, който често е принуден да го поверява не само на ветровете и вълните, но на по-несигурните стихии на човешкото безразсъдство и несправедливост, като дава големи кредити в далечни страни на хора, с чийто характер и положение рядко може да бъде напълно запознат. Напротив, капиталът на земевладелеца, вложен в подобряване на неговата земя, изглежда гарантиран дотолкова, доколкото позволява естеството на човешките работи. Освен това красотата на селския край, удоволствията на селския живот, душевното спокойствие, което той обещава, и независимостта, която действително дава там, където несправедливостта на човешките закони не я нарушава, имат обаяние, което привлича повече или по-малко всекиго; и както обработването на земята е било първичното предназначение на човека, така във всички периоди на своето съществуване той, изглежда, запазва предпочитание към това първобитно занятие. Разбира се, без помощта на известен брой занаятчии земята би могла да се обработва само с големи неудобства и постоянно прекъсване. Ковачи, дърводелци, колари и майстори на плугове, зидари, табаци, обущари и шивачи – всички те са хора, от чиито услуги земеделецът често се нуждае. Подобни занаятчии понякога също се нуждаят от взаимна помощ и тъй като местожителството им, за разлика от земеделеца, не е свързано по необходимост с определено място, те естествено се установяват наблизо един до друг и по този начин образуват малък град или село. Скоро към тях се присъединяват месарят, пивоварят и хлебарят заедно с много други занаятчии и търговци на дребно, които са необходими или полезни за задоволяване на спорадични потребности и които допринасят още повече за разрастването на града. Жителите на града и жителите на селото се обслужват взаимно. Градът е постоянен панаир или пазар, до който жителите на селото прибягват, за да разменят своя суров продукт срещу промишлени изделия. Именно тази търговия снабдява жителите на града както с материали за тяхната работа, така и със средства за живот. Количеството готови изделия, които те продават на жителите на селото, по необходимост регулира количеството материали и хранителни продукти, които те купуват от тях. Така че тяхната заетост и количеството на техните средства за живот могат да растат само пропорционално с нарастването на търсенето на готови изделия от страна на селото; а това търсене може да расте само пропорционално 266 с разширяването на подобренията и обработката на земята. Следователно, ако човешките институции никога не нарушаваха естествения ход на нещата, растящото богатство и разрастването на градовете във всички държави биха били логически обусловени от подобряването и обработването на територията на страната и биха били пропорционални на тях. В нашите северноамерикански колонии, където още може да се купи необработена земя на изгодни условия, в нито един от техните градове още не са създадени манифактури, които да продават изделията си в отдалечени области. Когато един занаятчия в Северна Америка е натрупал малко повече капитал, отколкото е необходимо за воденето на собственото му предприятие – снабдяването на заобикалящия го селски район, той не се опитва да създаде с него манифактура, чиито изделия да продава в отдалечени области, а го използва за купуване и подобряване на необработена земя. От занаятчия той се превръща във фермер и нито голямата работна заплата, нито лесната издръжка, която тази земя осигурява на занаятчиите, могат да го накарат да предпочете да работи за другите, отколкото за себе си. Той чувствува, че един занаятчия е слуга на клиентите си, от които получава своите средства за живот, докато един фермер, който обработва собствената си земя и добива необходимата си издръжка с труда на собственото си семейство, действително е господар и независим от всички. Напротив, в страни, където няма нито необработена земя, нито земя, която може да се купи на изгодни условия, всеки занаятчия, който е натрупал повече капитал, отколкото може да вложи в случайни работи за съседната област, се стреми да изготвя изделия, които могат да се продават в по-далечни области. Ковачът строи някаква железодобивна манифактура, тъкачът – някаква ленена или вълнена манифактура. С течение на времето тези различни манифактури постепенно се подразделят още повече и по този начин се подобряват и усъвършенствуват по най-различни пътища, които всеки лесно може да си представи и които поради това тук не е необходимо да обяснявам повече. Когато се търси приложение за един капитал, при еднаква или почти еднаква печалба манифактурите естествено се предпочитат пред външната търговия по същата причина, поради която земеделието естествено се предпочита пред манифактурите. Както капиталът на земевладелеца или фермера е по-гарантиран от капитала на собственика на манифактура, така капиталът на последния, тъй като винаги се намира пред очите му и под контрола му, е по-гарантиран от капитала на търговеца, който се занимава с външна търговия. Разбира се, във всеки период от развитието на всяко общество излишната част от суровия продукт и от готовите изделия, т.е. онази тяхна част, която не се търси в страната, трябва да се изпраща в чужбина, за да се разменя срещу нещо, за което съществува известно търсене в страната. Но твърде малко значение има дали капиталът, който изнася този излишен продукт, е чужд или местен. Ако обществото не е натрупало достатъчно капитал за обработването на всичките си земи и за пълното преработване на целия си суров продукт, дори е много изгодно този суров продукт да се изнася от чужд капитал, за да може целият капитал на обществото да бъде употребен за по-полезни цели. Богатството на древен Египет, на Китай и Индостан достатъчно доказва, че една нация може да достигне много висока степен на богатство, макар поголямата част от износа и да се осъществява от чужденци. Напредъкът на нашите северноамерикански и западноиндийски колонии щеше да бъде много по-бавен, ако за износа на техния излишен продукт се използваше само собственият им капитал. Следователно съобразно с естествения ход на нещата по-голямата част от капитала 267 на всяко процъфтяващо общество, се насочва преди всичко към земеделието, след това към манифактурите и на последно място към външната търговия. Този ред на нещата е толкова естествен, че във всяко общество, което има известна територия, винаги, струва ми се, е бил спазван в някаква степен. Една част от неговите земи трябва да е била обработена, преди да са можели да възникнат що-годе значителни градове, и в тези градове трябва да е била практикувана някаква по-груба занаятчийска дейност от манифактурен тип, преди те да са можели да помислят да се занимават с външна търговия. Но макар че този естествен ред на нещата трябва да е бил наблюдаван в известна степен във всяко такова общество, все пак във всички съвременни европейски държави той в много отношения е протекъл съвсем обратно. Външната търговия на някои европейски градове довела до създаването на всички техни по-фини манифактури или на такива, чиито изделия са годни да се пласират в чужбина; а на манифактурите и външната търговия се дължат главните подобрения в земеделието. Нравите и обичаите, които характерът на първото им правителство въвел в тези държави и които се запазили, след като това правителство претърпяло големи промени, по необходимост ги тласнали по този противоестествен и назадничав път. 268 ГЛАВА II. ЗА ПРЕЧКИТЕ ЗА ЗЕМЕДЕЛИЕТО В ДРЕВНА ЕВРОПА СЛЕД ПАДАНЕТО НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ Когато германските и скитските племена прегазили западните провинции на Римската империя, бъркотията, която настъпила след един толкова голям преврат, продължила няколко столетия. Грабежът и насилията, които варварите вършели спрямо старото население, прекъснали търговията между града и селото. Градовете обезлюдели, земята била оставена необработена и западните провинции на Европа, които при римското господство се радвали на значително благосъстояние, потънали в найдълбока мизерия и варварство. Докато траела тази бъркотия, вождовете и главатарите на тези племена придобили или заграбили по-голямата част от земите на тези страни. Значителна част от тях била необработена, но нито една част – все едно обработена или необработена – не останала без собственик. Всички били завладени, и то в по-голямата си част от малък брой едри собственици. Това първоначално завземане на необработените земи, макар и голямо зло, можело да има само временен характер. Те можели скоро да бъдат отново разделени на малки парцели при наследяване или отчуждаване. Законът за първородството пречел обаче за тяхното разделяне при наследяване, а въвеждането на неделимите наследствени имения пречело за разделянето им на малки парцели чрез отчуждаване. Когато земята, както и движимото имущество, се разглежда само като средство за издръжка и удобство, естественият закон за наследяването я разделя, подобно на движимото имущество, между всички деца на семейството, за които се приема, че издръжката и удобството им са еднакво скъпи на бащата. Затова този естествен закон за наследяването се прилагал у римляните, които при наследяването на земите правели толкова малко разлика между по-големи и по-малки деца, между деца от мъжки и от женски пол, колкото ние – при разделянето на движимото имущество. Но когато на земята се гледало като на средство не само за издръжка, а и за власт и патронаж, било сметнато за по-добре тя да преминава неразделена у едно от децата. В онези размирни времена всеки едър земевладелец бил един вид малък княз. Държателите на неговата земя били негови поданици. Той бил техен съдия и в известно отношение техен законодател в мирно време и техен вожд през време на война. Той водел война по свое усмотрение, често против своите съседи, понякога против своя суверен. Затова сигурността на едно имение, защитата, която неговият собственик можел да окаже на живеещите в него, зависели от неговите размери. Разделянето му значело да бъде то съсипано и всяка част от него да се изложи на опасността да бъде смазана и погълната от набезите на съседите. Затова законът за първородството бил установен – наистина не веднага, а с течение на времето – по същата причина, по която той се наложил при наследяването на имения в монархиите, макар и не винаги при тяхното възникване. За да не бъде отслабена чрез разделяне мощта и следователно сигурността на монархията, тя трябвало изцяло да премине у едно от децата. На кое от тях трябва да се даде едно тъй важно предпочитание, трябва да се определи с общо правило, основано не върху съмнителните признаци на личните заслуги, а върху някакъв ясен и очевиден белег, който не допуска спор. Между децата от едно и също семейство безспорни различия може да има само по пол и по възраст. Навсякъде на мъжкия пол се дава предпочитание пред женския, а при равни други условия по-големият винаги получава предимство пред 269 по-малкия. Такъв е произходът на правото на първородство и на така нареченото наследяване по права линия. Законите често остават в сила дълго време, след като са изчезнали обстоятелствата, които са ги породили и които единствено са можели да ги оправдаят. При сегашното състояние на Европа собственикът на един акър земя е също тъй сигурен в своето притежание, както и собственикът на сто хиляди акра. Правото на първородство обаче все още се съблюдава и тъй като от всички институции то е най-пригодно да подхранва гордостта от семейните предимства, ще се запази вероятно още много векове. Във всяко друго отношение нищо не може да противоречи на действителните интереси на едно многобройно семейство от едно право, което, за да обогати едно дете, превръща в просяци всички останали. Неделимите наследствени имения са естествено следствие на закона за първородството. Те били въведени, за да осигурят определено наследяване по права линия, идея за което дал първо законът за първородството, и да попречат каквато и да било част от първоначалното имение да отпадне от въпросната линия било чрез дарение, завещание или продажба, било поради глупостта или нещастието на някой от последователните собственици. На римляните те били изобщо неизвестни. Нито техните субституции, нито фидеикомисите имат някакво сходство с неделимите наследствени имения, макар някои френски юристи да са сметнали за уместно да облекат тази съвременна институция в езика и одеянието на старите. Когато големите имения представлявали един вид княжества, неделимите наследствени имоти може би са имали някакъв смисъл. Подобно на така наречените основни закони на някои монархии те често са можели да гарантират сигурността на хиляди хора срещу каприза или произвола на един-единствен човек. Но при сегашното състояние на Европа, когато малките и големите имения са гарантирани от законите на страната, нищо не може да бъде по-глупаво от тях. Те се основават на най-абсурдното от всички предположения – предположението, че всяко следващо човешко поколение няма еднакво право върху земята и върху всичко, което тя съдържа, а че собствеността на сегашното поколение трябва да бъде ограничена и регулирана по каприза на хора, които са умрели може би преди петстотин години. При все това неделимите наследствени имения се запазват в по-голямата част от Европа, особено в онези страни, където аристократичният произход е необходимо изискване за заемане на граждански или военни почетни длъжности. Неделимите наследствени имения се смятат за необходими за поддържането на тази изключителна привилегия на аристокрацията да заема високите постове и почетните длъжности а страната; и след като това съсловие си присвои едно несправедливо предимство пред своите съграждани, бе сметнато за разумно да му се даде и друго, да не би бедността му да направи тази привилегия смешна. Говори се наистина, че английското обичайно право не търпи вечна собственост и че тя е ограничена тук повече, отколкото в която и да било друга европейска монархия, макар че тя не липсва напълно дори в Англия. В Шотландия и сега повече от една пета, може би повече от една трета от всички земи в страната се намират под строгия режим на такава собственост. По този начин не само големи площи необработена земя бяха завзети от отделни семейства, но и завинаги бе почти напълно изключена възможността да бъдат отново разделени. Рядко се случва обаче едър земевладелец да прави големи подобрения. В безредните времена, които раждаха тези варварски институции, великият собственик беше достатъчно нает в защитата на собствените си територии или в разширяването на 270 своята юрисдикция и власт над тези на своите съседи. Той нямаше свободно време да посещава обработката и подобряването на земята. Когато създаването на законност и ред му предоставяше това свободно време, той често се измъкваше от отговорност. Ако разходите по къщата и личните нужди му са равни, или надвишават приходите му, както се случва много често, той нямаше запаси, които да използва по този начин. Ако беше икономист, по принцип щеше да е по-изгодно да използва годишните си спестявания за нови покупки и инвестиции, отколкото за подобряване на старото си имение. За да се подобри земята с цел печалба, както всички други търговски проекти, се изисква точно внимание относно малки спестявания и малки печалби, от които човек, роден за голямо богатство, макар и естествено пестелив, е много рядко способен. Поведението на такъв човек естествено го кара да се самоукрасява както харесва на фантазията му, отколкото да печели, за което има толкова малък повод. Елегантността на роклята му, оборудването му, къщата и мебелите на домакинството – това са предмети, към които от ранна детска възраст той е свикнал да изпитва някакво безпокойство. Разбиранията, който този навик естествено формира, го следва, когато се замисли за подобряването на земята. Той разкрасява може би четири или петстотин декара в покрайнините на къщата си, с размери десет пъти по-голям от разходите, които земята струва след всичките му подобрения; и открива, че ако е трябвало да подобри своя цял имот по същия начин, а той няма много вкус към който и да е друг, той би бил банкрутирал, преди да завърши десетата част от него. В двете части на Обединеното кралство все още остават някои велики имения, които се предават без прекъсване в ръцете на едно и също семейство от времето на феодална анархия. Сравнете сегашното състояние на тези имоти с притежанията на малките собственици в техния квартал и няма да се нуждаете от друг аргумент, който да ви убеди колко неблагоприятен е такъв мащабен имот за подобряване. Ако очакванията са малко при подобрение от толкова големи собственици, то още по-малко е да се надяваме от онези, които заемат земята под тях. В древната държава Европа окупаторите на земя бяха всички свободни наематели. Те бяха всички, или почти всички, роби; но тяхното робство беше от по-мек вид от това, което е известно сред древните гърци и римляни, или дори в нашите западноиндийски колонии. Те трябваше да принадлежат повече на земята, отколкото на господаря си. Следователно те биха могли да се продават с него, но не и отделно. Те можеха да сключат брак, при условие, че това беше със съгласието на техния господар; и след това той не можеше да развали брака, като продава мъжа и съпругата на различни лица. Ако осакати или убие някое от тях, той подлежи на някакво наказание, макар и обикновено на нещо малко. Те обаче не са били в състояние да придобият собственост. Каквото и да придобиха, беше придобито от техния господар и той можеше да им го вземе когато си желание. Каквото и отглеждането да се извърши с помощта на такива роби, се извършваше от техния господар. Всичко това е за негова сметка. Семето, добитъкът и инструментите за отглеждане бяха всички негови, в негова полза. Такива роби не биха могли да придобият нищо друго освен ежедневната си поддръжка. Ето защо самият притежател е, че в случая обслужва собствените му земи и ги обработва от собствените си работници. Този вид робство все още съществува в Русия, Полша, Унгария, Бохемия, Моравия и други части на Германия. Само в западните и югозападните провинции на Европа той постепенно беше премахнат напълно. Но ако рядко се очакват големи подобрения от велики собственици, те най-малко се очакват, когато наемат роби за своите работници. Според мен опитът от всички епохи 271 и нации показва, че работата, извършена от роби, макар че изглежда струва само поддръжката им, в крайна сметка е най-скъпата от всички. Човек, който не може да придобие собственост, не може да има друг интерес, освен да яде колкото се може повече и да се труди възможно най-малко. Каквато и работа да върши извън това, което е достатъчно, за да закупи собствена издръжка, може да бъде изтръгнато от него само чрез насилие, а не от някакъв собствен интерес. В древна Италия колко отглеждането на жито се е изродило, колко нерентабилно е станало за господаря, когато попада под управлението на роби, отбелязват и Плиний, и Колумела. По времето на Аристотел в Древна Гърция не била много по-добре. Говорейки за идеалната република, описана в законите на Платон, за поддържането на пет хиляди бездействащи мъже (броят на воините, предполагаеми, необходими за отбраната му), заедно с техните жени и слуги изисквала територия с безгранични размери и плодородие като Вавилонската равнина. Гордостта на човека го прави властолюбив и нищо не го оскърбява повече от това, да е принуден да изпадне дотам, да убеждава своите подчинени. Затова там, където законът позволява и характерът на работата допуска това, той изобщо предпочита работата на роби пред работата на свободни хора. Захарните и тютюневите плантации понасят разходите за обработване на земята с робски труд; отглеждането на жито, изглежда, сега не може да понесе тези разходи. В английските колонии, главният продукт на които е житото, по-голямата част от работата се върши от свободни хора. Неотдавнашното решение на квакерите в Пенсилвания да освободят всичките си роби-негри може да ни убеди, че техният брой не може да е бил много голям. Ако негрите са били значителна част от тяхната собственост, такова решение никога не би могло да се прокара. В нашите колонии, които произвеждат захар, напротив, цялата работа се върши от роби, а в колониите, които отглеждат тютюн – твърде голяма част. Печалбите от една захарна плантация в която и да било от нашите западноиндийски колонии са обикновено много по-големи, отколкото от която и да било друга култура, известна в Европа или Америка; а печалбите от една тютюнева плантация, макар и по-ниски от печалбите от захарна плантация, са по-високи, както бе вече посочено, отколкото печалбите от отглеждането на жито. И едните, и другите могат да понасят разходите за обработка с робски труд, но първите в още по-голяма степен от вторите. Затова и броят на негрите в нашите захарни колонии е много по-голям пропорционално на броя на белите, отколкото в нашите тютюневи колонии. Селяните-роби от старите времена били сменени постепенно от един вид арендатори, известни сега във Франция под името metayers. На латински те се наричат coloni partiarii. В Англия те не се срещат вече от толкова дълго време, че сега не знам вече английско название за тях. Земевладелецът ги снабдявал със семена, добитък и земеделски оръдия – с една дума, с всичкия капитал, необходим за стопанисването на фермата. Продуктът се разделял по равно между земевладелеца и арендатора, след като от него се отделяло това, което се смятало необходимо за поддържането на капитала, който се възстановявал на земевладелеца, когато арендаторът напускал земята или бивал изгонван от нея. Земя, държана от такива арендатори, се стопанисва всъщност за сметка на земевладелеца, както и обработваната от крепостни. Но между тях има твърде съществена разлика. Тъй като са свободни хора, такива арендатори могат да придобиват собственост и тъй като получават известна част от продукта на земята, са явно заинтересовани целият продукт да бъде колкото е възможно по-голям, за да бъде такъв и собственият им дял. Напротив, роб, който може да придобие само своята издръжка, 272 мисли за собствената си леснина и гледа земята да произвежда колкото е възможно помалко свръх тази издръжка. Вероятно отчасти това предимство и отчасти посегателствата срещу авторитета на едрите земевладелци, към които винаги ревнивият към тях суверен постепенно поощрявал крепостните и които, изглежда, се засилили в края на краищата толкова, че направили този вид крепостничество изобщо неудобен, станали причина крепостничеството да изчезне постепенно в повечето страни на Европа. Но времето на тази толкова важна революция и начинът, по който тя била осъществена, са един от най-тъмните пунктове в съвременната история. Римската църква претендира за голяма заслуга в това отношение; сигурно е наистина, че още в XII век папа Александър III издал була за всеобщо освобождаване на робите. Но тя била, изглежда, по-скоро благочестив призив, отколкото закон, който да се изпълнява от вярващите. Робството траяло почти навсякъде още няколко века, докато било отменено постепенно в резултат на общото въздействие на гореспоменатите два интереса – на земевладелеца, от една страна, и на суверена, от друга. Крепостен, който бил освободен и на когото било същевременно позволено да продължи да владее земята, можел, тъй като нямал собствен капитал, да я обработва само с това, което му авансирал земевладелецът, и следователно трябва да е бил това, което французите наричат metayer. Но дори тази последна категория стопани не можели да имат какъвто и да било интерес да влагат в по-нататъшно подобряване на земята част от малкия капитал, който биха могли да спестят от своя дял от продукта, защото земевладелецът, който не влагал нищо, трябвало да получава половината от всичко, което тя произвеждала. Десятъкът, който представлява само една десета част от продукта, се оказа твърде голяма пречка за подобрения. Следователно данък, който възлизал на половината от продукта, трябва да е бил голяма пречка за тях. Един изполичар може да има интерес да извлече от земята толкова, колкото тя може да произведе с предоставения от земевладелеца капитал; но той никога не може да има интерес да смесва с него каквато и да било част от собствения си капитал. Във Франция, където, както се говори, още пет шести от цялото кралство са заети от тази категория стопани, земевладелците се оплакват, че техните изполичари използват всяка възможност да употребяват добитъка на земевладелеца за превоз вместо за обработване на земята, защото в първия случай получават цялата печалба за себе си, а във втория я делят със земевладелеца. Този вид арендатори още съществуват в някои части на Шотландия. Те се наричат арендатори със стоманени лъкове. Онези стари английски арендатори, които, както казват върховният съдия Джилберт и д-р Блякстоун, били по-скоро управители на земевладелеца, отколкото същински арендатори, спадали вероятно към същата категория. Този вид арендатори били сменени, макар и много бавно и постепенно, от същински арендатори, които обработвали земята със собствен капитал и плащали определена рента на земевладелеца. Когато такива арендатори имат договор за редица години, те намират понякога за изгодно да влагат част от своя капитал в по-нататъшно подобряване на фермата, защото могат понякога да очакват да си го възстановят с голяма печалба, преди да е изтекъл срокът на арендата. Но владението дори на такива арендатори дълго време било извънредно несигурно и все още е несигурно в много части на Европа. Преди изтичането на техния срок те можели законно да бъдат лишени от владение от нов купувач; в Англия – дори чрез фиктивния иск на купувача за въвеждане във владение. Ако бивали незаконно изгонвани чрез насилие от страна на земевладелеца, процедурата, чрез която можели да възстановят своите права, била крайно несъвършена. Тя не винаги ги въвеждала във владение на земята, а им дава 273 обезщетение, което никога не покривало действителната загуба. Дори в Англия – страна, където съсловието на йоманите винаги е било най-много зачитано, едва към 14ата година от царуването на Хенрих VII бил изобретен искът за изгонване, чрез който арендаторът си възстановява не само щетите, но и владението и при който претенцията му не се решава по необходимост от съмнителното постановление на едно единствено заседание на съда със съдебни заседатели. Това производство се оказало толкова ефикасно правно средство, че в съвременната практика, когато земевладелецът трябва да предявява иск за възстановяване във владение, той рядко прибягва до съдебното производство, което е открито за него като земевладелец – иск за връщане на имуществото или иск за въвеждане във владение, а предявява иск за изгонване от името на своя арендатор. Следователно в Англия сигурността на арендатора е еднаква със сигурността на земевладелеца. Освен това в Англия една доживотна аренда, която има стойност 40 шил. годишно, е свободен имот, който дава на арендатора правото да гласува за един член на парламента; и тъй като голяма част от йоманите имат подобни свободни имоти, цялото съсловие се ползва с уважение от страна на техните земевладелци поради политическото значение, което това им дава. Никъде в Европа освен в Англия няма според мен случай арендатор да строи на земя, която не влиза в арендата, разчитайки, че чувството за чест на земевладелеца няма да му позволи да се възползва от едно тъй важно подобрение. Тези закони и тези обичаи, толкова благоприятни за йоманите, може би са допринесли за сегашното величие на Англия повече от всичките ѝ прехвалени търговски закони, взети заедно. Законът, който осигурява най-дългосрочните арендни договори срещу всевъзможни наследници на земевладелеца, е, доколкото знам, присъщ само на Великобритания. В Шотландия той бил издаден още в 1449 г. от Джейкъб II. Благотворното му влияние обаче било значително ограничено от неделимите наследствени имения, защото наследниците им обикновено нямат право да сключват арендни договори за по-дълго време, често за повече от една година. Един неотдавнашен акт на парламента смекчи донякъде тези ограничения, макар че те все още са прекалено големи. Освен това, тъй като в Шотландия никаква аренда не дава право на глас в парламентарните избори, йоманите се ползват там с по-малко уважение от страна на земевладелците, отколкото в Англия. В други части на Европа, след като било сметнато за уместно арендаторите да бъдат гарантирани срещу наследниците и купувачите, срокът на техните гаранции бил все още много ограничен; във Франция например – до девет години от началото на арендата. Наистина в тази страна той бе удължен неотдавна на 27 години – период все още прекалено кратък, за да поощри арендатора за най-важните подобрения. В старо време земевладелците били законодателите във всички европейски страни. Затова и законите, които се отнасяли до земята, били съобразени с това, което те смятали за изгодно за земевладелеца. Така те смятали, че е в негов интерес никаква аренда, сключена от който и да било от неговите предшественици, да не му пречи да се ползва дълги години от пълната стойност на своята земя. Алчността и несправедливостта винаги са късогледи и те не предвиждали колко много тази разпоредба трябва да пречи на подобренията и по този начин с течение на времето да навреди на действителните интереси на земевладелеца. В миналото се приемало, че арендаторите са длъжни освен да плащат рентата, да изпълняват редица повинности на своя земевладелец, които рядко се посочвали изрично в договора за аренда или се определяли от някакво точно правило, а от обичая и нуждите 274 на имението или баронското владение. Затова тези повинности, тъй като били почти съвсем произволни, създавали на арендатора много притеснения. В Шотландия отменянето на всички повинности, които не са уговорени изрично в договора за аренда, съществено подобри за няколко години положението на йоманите в тази страна. Публичните повинности, които йоманите били длъжни да извършват, били по-малко произволни от частните. Строежът и поддържането на главните шосета – повинност, която все още съществува, струва ми се, навсякъде, макар и да не е еднакво обременителна в различните страни – не била единствената. Когато войските на краля, неговият двор или негови чиновници пътували през дадена част на страната, йоманите били длъжни да им доставят коне, коли и провизии по цени, определяни от придворния доставчик. Мисля, че Великобритания е единствената монархия в Европа, където тези принудителни доставки са напълно премахнати. Те все още съществуват във Франция и Германия. Държавните данъци, които арендаторите трябвало да плащат, били също тъй несъразмерни и обременителни, както и повинностите. Някогашните земевладелци, макар и извънредно неохотно да оказвали парична помощ на своя суверен, лесно се съгласявали той да облага с данъци техните арендатори и не били достатъчно съобразителни да предвидят, че в края на краищата това трябва да засегне собствения им доход. Френският данък taille, както все още съществува във Франция, може да служи като пример за данъчно облагане. Той е данък върху предполагаемата печалба на арендатора, оценявана според капитала, който той има във фермата. Следователно арендаторът е заинтересован да притежава наглед колкото е възможно по-малко и оттук – да влага колкото е възможно по-малко за обработването на земята и нищо за нейното подобряване. Дори в ръцете на един френски арендатор да се натрупа капитал, данъкът е почти равносилен на забрана да го вложи в земята. Освен това се смята, че този данък позори оногова, който е длъжен да го плаща, и го поставя под ранга не само на един благородник, но и на един гражданин, а всеки, който арендува земя, е длъжен да го плаща. Никой благородник и дори никой гражданин, който притежава капитал, не би понесъл такава деградация. Следователно този данък не само пречи да се употребява за подобряване на земята капиталът, който се натрупва на нея, но и отклонява от нея всички други капитали. Старите десетини и петнадесетини, които били тъй разпространени по-рано в Англия, изглежда, били – доколкото засягали земята – данъци от същия вид като френския taille, но всички били отменени по време на революцията. Поради всички тези възпиращи причини малко подобрения можели да се очакват от тези, които обработвали земята. Въпреки цялата свобода и сигурност, които законът може да гарантира, тази класа винаги трябва да прави подобрения при големи несгоди. В сравнение със собственика на земята арендаторът се намира в същото положение, в което един търговец, търгуващ с взети назаем пари, се намира спрямо търговец, който търгува със собствени пари. Капиталът и на двамата може да създава подобрения, но капиталът на единия – при еднакво добър начин на действие – трябва винаги да прави това по-бавно, отколкото капиталът на другия, защото лихвите на заема поглъщат голяма част от печалбата. По същия начин земите, обработвани от арендатора, трябва – при еднакво добър начин на действие – да се подобряват по-бавно от земите, обработвани от собственика, поради голямата част от продукта, която се поглъща от рентата и която, ако арендаторът беше собственик, би могла да бъде употребена за понататъшно подобряване на земята. Освен това общественото положение на един арендатор по самото естество на нещата е по-лошо от положението на един собственик. 275 В по-голямата част на Европа йоманите се смятат за по-низша класа хора дори в сравнение с по-добрата категория търговци и занаятчии и навсякъде в Европа – от големите търговци и собственици на манифактури. Затова рядко може да се случи човек, притежаващ що-годе значителен капитал, да напусне по-високото обществено положение, за да заеме по-ниско положение. Следователно дори при сегашното състояние на нещата в Европа не съществува вероятност много капитал да се насочи от други отрасли към подобрение на земята по пътя на арендаторството. Това става може би повече във Великобритания, отколкото и в която и да било друга страна, макар че и тук големите капитали, вложени в някои места в арендаторското стопанство, са били придобити обикновено в арендаторското стопанство, т.е. може би в отрасъла, в който капитали се придобиват обикновено най-бавно. След дребните собственици обаче богатите и големи фермери във всички страни са онези, които предимно подобряват земята. В Англия те са може би повече, отколкото в която и да било друга европейска монархия. Говори се, че в република Холандия и Бернския кантон в Швейцария фермерите не са по-зле от английските. Покрай всичко друго някогашната стопанска политика в Европа била неблагоприятна за подобряването и обработването на земята, все едно дали те се осъществявали от собственика или от арендатора, първо, поради общата забрана да се изнася жито без специално разрешение – една, изглежда, всеобщо разпространена мярка, и, второ, поради ограниченията, които били наложени на вътрешната търговия не само с жито, но и с почти всички земеделски продукти по силата на глупавите закони против изкупваните и спекулантите, както и поради привилегиите, дадени на панаирите и пазарите. Вече бе отбелязано по какъв начин забраната на износа на жито заедно с насърчението, давано за вноса на чуждо жито, спъвала обработването на земята в древна Италия – по природа най-плодородната страна в Европа и по онова време център на найголямата империя в света. До каква степен обаче подобни ограничения върху вътрешната търговия с тази стока заедно с общата забрана на нейния износ в чужбина трябва да са възпирали обработването на земята в по-малко плодородните и по-малко облагоприятствуваните страни – е може би трудно да си представим. 276 ГЛАВА III. ЗА ВЪЗНИКВАНЕТО И РАЗРАСТВАНЕТО НА ГРАДОВЕТЕ СЛЕД ПАДАНЕТО НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ След падането на Римската империя жителите на големите и малките градове не били в по-добро положение от селското население. Разбира се, те били съвсем различни класи от хора в сравнение с първите жители на старите републики на Гърция и Италия. Последните се състояли главно от земевладелци, между които била разделена принадлежащата първоначално на държавата територия и които намерили за изгодно да строят къщите си близо една до друга и да ги ограждат със стена е цел за съвместна защита. След падането на Римската империя, напротив, земевладелците, изглежда, живеели обикновено в укрепени замъци в своите имения и сред своите арендатори и зависими селяни. Градовете били населени главно с търговци и занаятчии, които тогава живеели, изглежда, в робска или почти робска зависимост. Привилегиите, които древните харти давали на жителите на някои от главните градове на Европа, достатъчно показват какво е било положението им преди това. Хора, на които се дава привилегията да омъжват дъщерите си без разрешение от своя господар, имуществото им да бъде наследявано от собствените им деца и да правят завещателни разпореждания относно собственото си движимо имущество, трябва преди получаването на тези привилегии да са се намирали в също такава или почти такава крепостна зависимост, както и селските жители. Те действително били, изглежда, много бедна класа от хора, които обикновено обикаляли със своите стоки от място на място, от панаир на панаир, подобно на днешните амбулантни търговци. Тогава във всички европейски страни, както сега в някои татарски държави в Азия, се събирали данъци от лицата и от стоките на пътниците, когато минавали през някои имения, когато преминавали през някои мостове, когато карали стоките си от панаир на панаир, когато издигали на него палатка или сергия, където да ги продават. Тези различни данъци били известни в Англия под името такса за преминаване, мостова, товарна и сергийна такса. Понякога кралят, понякога някой едър земевладелец, който, изглежда, имал в известни случаи правото да върши това, освобождавали отделни търговци, най-вече онези, които живеели в техните имения, от задължението да плащат тези данъци. Подобни търговци, макар че във всяко друго отношение живеели в робска или почти робска зависимост, се наричали поради това освобождение свободни търговци. Срещу това те обикновено плащали на своя покровител един вид годишен поголовен данък. В онези времена покровителство рядко се оказвало без значително възнаграждение и на този данък се гледало вероятно като на обезщетение за онова, което покровителите губели от освобождаването им от други данъци. Отначало както този поголовен данък, така и това освобождаване имали, изглежда, съвсем личен характер и засягали само отделни индивиди или доживотно, или по усмотрението на техните покровители. В твърде непълните данни, публикувани от Domesday Book49 за някои градове на Англия, често се споменава ту данъкът, който всеки отделен гражданин плащал на краля или на друг голям земевладелец за този вид Книга, в която били вписани всички владения в Англия, съставена по заповед на Уилям Завоевател в 1086 г. Бел. прев. 49 277 покровителство, ту само общата сума на всички такива данъци.50 Но колкото и робска да била първоначално зависимостта на градските жители, очевидно те стигнали до свобода и независимост много по-рано от селяните. Получаването на онази част от доходите на краля, която произхождала от такива поголовни данъци във всеки отделен град, обикновено било предоставяно за известен брой години срещу определена рента било на шерифа на графството, било на други лица. Често самите граждани си спечелвали такова доверие, че им било позволявано да откупят събирането на данъците, които трябвало да се плащат от техния град, при което всички без изключение отговаряли за плащането на цялата рента. 51 Подобно преотстъпване на събирането на данъци било според мен твърде изгодно за тогавашната стопанска система на владетелите на всички европейски страни, които често давали под аренда цели имения на всички обитатели на тези имения, при което всички те без изключение ставали отговорни за цялата рента, но срещу това им се позволявало да я събират както намерят за добре и да я внасят в кралската хазна чрез управителя на имението, освобождавайки се по такъв начин от арогантността на кралските чиновници – обстоятелство, което в онези времена се смятало за извънредно важно. Първоначално правото да се събират данъците на един град се предоставяло на гражданите – също както и на другите откупчици на данъци – само за определен брой години. С течение на времето обаче станало, изглежда, всеобща практика то да им се дава без срок, т.е. завинаги, като се установявала определена рента, която по-късно никога не можела да бъде увеличена. Тъй като по този начин плащането станало постоянно, то и привилегиите, срещу които то било установено, станали също постоянни. Затова тези привилегии престанали да бъдат лични и по-късно не можели вече да се смятат за принадлежащи на отделни лица като такива, а като граждани на даден град, който поради това се наричал свободен град по същата причина, поради която те били наричани свободни граждани или свободни търговци. Едновременно с тази привилегия на жителите на града, на който тя се давала, били предоставяни обикновено гореспоменатите важни привилегии – да могат да женят собствените си дъщери, да бъдат наследявани от своите деца и да правят завещателни разпореждания относно собственото си движимо имущество. Дали по-рано подобни привилегии са били давани обикновено на отделни граждани като такива заедно със свободата за търговия – не зная. Не смятам това за невероятно, макар и да не мога да приведа каквото и да било пряко доказателство. Но така или иначе, поне сега, когато били освободени от главните атрибути на крепостничеството и робството, гражданите станали действително свободни в нашия сегашен смисъл на думата свобода. Но това не било всичко. Обикновено те били въздигани същевременно в общност или корпорация и получили привилегията да имат собствени съдии и градски съвет, да издават местни закони, да издигат стени за своята защита и да подчиняват всичките си жители на един вид военна дисциплина, като ги задължавали да стоят на стража, т.е., както това се разбирало тогава, да охраняват и защищават тези стени денем и нощем срещу всякакви атаки и внезапни нападения. В Англия те били обикновено освободени от подсъдността на окръжните съдилища и съдилищата на графствата и всички правни спорове между тях с изключение на онези, които засягали короната, се решавали от техни собствени съдии. В други страни често им се предоставяла по-голяма и по-широка 50 51 Brady’s Historical Treatise of Cities and Boroughs, p. 3. Madox Firma Birgi, p. 18; History of the Exchequer, ch. 10, sect. V, p. 223, first edit. 278 юрисдикция.52 На такива градове, на които се преотстъпвало събирането на собствените им доходи, се налагало вероятно да се дава известна принудителна юрисдикция, за да могат да заставят своите граждани да плащат. В онези размирни времена би било крайно неудобно да се оставят градовете да търсят в този случай правото си от друг съд. Но не може да не изглежда странно, че владетелите на всички европейски страни отстъпвали по. този начин срещу определена рента, неподлежаща на увеличаване, онзи клон от своите доходи, който може би повече от всички други обещавал да нараства в резултат на естествения ход на нещата и без всякакви разходи и усилия от тяхна страна, и че освен това по този начин доброволно създавали един вид независими републики в сърцето на собствените си владения. За да разберем това, трябва да припомним, че тогава може би владетелят на никоя европейска страна не бил в състояние да закриля – в целия обсег на своите владения – по-слабата част от поданиците си срещу потисничеството на големите феодали. Онези, които законът не можел да закриля и които не били достатъчно силни, за да се защищават сами, били принудени или да прибягват до покровителството на някой голям: феодал и за да го получат, да стават негови роби или васали, или до сключват съюз за съвместна закрила и отбрана. Жителите на големите и малките градове, взети поотделно, нямали власт да се защищават; но обединени в съюз за съвместна защита със своите съседи, те били способни да оказват значителна съпротива. Феодалите презирали гражданите, на които гледали не само като на съвсем друга класа, но и като на тълпа освободени роби от почти различен род в сравнение с тях самите. Богатството на гражданите винаги будело тяхната завист и възмущение и при всеки удобен случай те ги грабели безмилостно и без угризения на съвестта. Разбира се, гражданите мразели феодалите и се страхували от тях. Кралят също ги мразел и се страхувал от тях; но макар и може би да презирал гражданите, той нямал причина да ги мрази или да се страхува от тях. Така взаимен интерес предразполагал гражданите да поддържат краля, а краля – да поддържа гражданите против феодалите. Те били врагове на неговите врагове и в негов интерес било да ги направи колкото е възможно по-сигурни и независими от тези врагове. Като им давал правото да имат собствени власти, да издават местни закони за своето управление, да издигат стени за своята защита и да подчинят всички свои жители на един вид военна дисциплина, кралят им давал всички средства за сигурност и независимост от бароните, които бил в състояние да им предостави. Без установяване на редовно управление от този вид и без известна власт, която да принуждава гражданите да действуват по определен план или система, никакъв доброволен съюз за взаимна защита не би могъл да им гарантира що-годе трайна сигурност или да ги направи способни да оказват що-годе значителна подкрепа на краля. Като им отстъпвал за вечни времена правото да събират доходите на своя град, кралят лишавал онези, които искал да има за свои приятели и – ако може да се каже – за свои съюзници, от всякакво основание за съмнение и подозрение, че по-късно би могъл да започне да ги потиска било като повиши рентата от техния град, било като предостави събирането на данъците на друг откупчик. Затова владетелите, които се намирали в най-лоши отношения със своите барони, проявявали, изглежда, най-голяма щедрост в предоставянето на подобни привилегии на Вж. Madox Firma Burgi; също и Pfeffel in the remarcable event under Frederick II. and his successors ol the House of Suabia. 52 279 своите градове. Английският крал Йоан например бил, изглежда, крайно щедър благодетел на своите градове.53 Френският крал Филип I загубил всякаква власт над своите барони. Към края на царуването му синът му Людовик, известен по-късно под името Людовик Дебелия, поискал съвет – както съобщава отец Данаил – от епископите на своето кралство относно най-подходящото средство за ограничаване насилието на големите феодали. Съветът им се състоял от две предложения. Едното било да се въведе нова юрисдикция чрез учредяването на магистрати и градски съвет във всеки по-голям град на кралството. Второто било да се създаде нова милиция, като се заставят жителите на тези градове под командуването на собствените си магистрати да потеглят в помощ на краля, когато обстоятелствата налагат това. Според френските изследователи на древността към този период трябва да бъде отнесено учредяването на магистрати и градски съвети във Франция. Именно при злощастното царуване на князете от Швабската династия по-голямата част от свободните градове в Германия получили първите си привилегии и прочутият Ханзейски съюз започнал да става застрашителен.54 В онези времена милицията на градовете, изглежда, не отстъпвала на селската милиция и тъй като при внезапни произшествия можела да бъде събрана по-бързо, вземала превес в разприте между съседните феодали. В страни като Италия и Швейцария, в които поради отдалечеността им от главното седалище на правителството, поради природната сила на страната или по някоя друга причина владетелят постепенно загубил цялата си власт, градовете обикновено ставали независими републики и подчинявали цялата аристокрация в околността, като я принуждавали да събаря замъците си в селските райони и да живее в града като другите мирни жители. Това е кратката история на Бернската република, както и на някои други градове в Швейцария. С изключение на Венеция, историята на която е малко поразлична, това е историята на всички значителни италиански републики, голямо множество от които възникнали и загинали между края на XII и началото на XVI век. В страни като Франция или Англия, където кралската власт, макар и често да била твърде незначителна, никога не била премахната напълно, градовете нямали възможност да станат съвсем независими. Но те станали толкова влиятелни, че суверенът не можел без тяхно съгласие да им налага никакви данъци с изключение на рентата, установена срещу правото им да събират своите доходи. Затова те били канени да пращат делегати на общото събрание на съсловията в кралството, където заедно с духовенството и бароните да гласуват в спешни случаи извънредна помощ за краля. Тъй като те били обикновено по-благосклонни към неговата власт, понякога той, изглежда, използвал техните делегати в тези събрания като противовес срещу властта на големите феодали. Такъв е произходът на представителството на градовете в съсловните събрания на всички големи монархии в Европа. По такъв начин в градовете били установени ред и добро управление и същевременно били гарантирани свободата и сигурността на отделните лица в един период, когато жителите на селските райони били изложени на всякакъв вид насилие. Но в това беззащитно състояние хората естествено се задоволяват с най-необходимите средства за живот, защото ако придобиват повече, биха могли само да пробудят несправедливостта на своите потисници. Напротив, когато са сигурни, че могат да се ползват от плодовете на своята промишлена дейност, те естествено се напрягат, за да подобрят 53 54 Вж. Madox. Вж. Pfeffel. 280 положението си и не само да придобиват предмети от първа необходимост, но и да си осигуряват удобства и удоволствия. Затова онази промишлена дейност, която цели нещо повече от необходимите средства за живот, възникнала в градовете много по-рано, отколкото сред населението на селските райони. Ако в ръцете на беден селянин, потиснат от робското състояние на крепостничеството, се натрупвал малък капитал, той естествено го криел много грижливо от своя господар, на когото той би принадлежал иначе, и използвал първия удобен случай да избяга в някой град. Тогава законът бил толкова снизходителен към градските жители и така се стремял да отслаби властта на феодалите над селяните, че ако успявал да се укрие там една година от преследванията на своя господар, ставал свободен завинаги. Така всеки капитал, натрупан в ръцете на трудолюбивата част от селското население, естествено търсел убежище в градовете – единственото сигурно място, където бил гарантиран за онзи, който го е придобил. Вярно е, че жителите на един град трябвало винаги да получават своите средства за живот и всички материали и средства за своята промишлена дейност в последна сметка от селото. Но жителите на град, разположен на морския бряг или на бреговете на плавателна река, не са по необходимост заставени да ги получават от близката околност. Те имат много по-широк район на действие и могат да си доставят всичко от найотдалечени краища на света било като го разменят срещу готови изделия на собствената си промишлена дейност, било като изпълняват функциите на превозвач между отдалечени страни и разменят продуктите на една страна срещу продуктите на друга. По такъв начин един град можел да стигне до голямо благосъстояние и блясък, докато не само заобикалящият го селски район, но и всички страни, с които той търгувал, живеели в бедност и мизерия. Всяка от тези страни, взета отделно, можела да осигури на града може би само малка част от неговите средства за живот или заетостта на неговите граждани, но всички те, взети заедно, можели да му гарантират и двете в голяма степен. Но в тесния кръг на тогавашната търговия имало някои страни, които били богати и развивали промишлена дейност. Такава била Гръцката империя, докато съществувала, и Сарацинската империя при царуването на Абасидите. Такива били и Египет до завоюването му от турците, една част от бреговете на Берберия и всички провинции на Испания, които се намирали под властта на маврите. Италианските градове, изглежда, първи в Европа достигнали благодарение на търговията значителна степен на богатство. Италия е разположена в центъра на развитата и цивилизована тогава част на света. Кръстоносните походи, макар че поради значителното изразходване на капитали и изтребването на населението, което предизвикали, не можели да не забавят по необходимост прогреса на повечето европейски страни, оказали извънредно благотворно влияние за прогреса на някои италиански градове. Големите армии, които от всички страни потегляли да завоюват Светата земя, дали голям тласък на развитието на корабоплаването на Венеция, Генуа и Пиза, понякога чрез транспортирането им дотам и винаги чрез снабдяването им с провизии. Споменатите градове били един вид интенданти на тези армии и така найразрушителното безумие, обзело някога европейските народи, станало източник на богатство за онези републики. Като внасяли фините манифактурни изделия и скъпите луксозни предмети на побогатите страни, жителите на търговските градове подхранвали суетността на едрите земевладелци, които жадно ги купували с големи количества от суровия продукт на своите земи. Съобразно с това търговията на голяма част от Европа се състояла тогава главно в размяната на нейния суров продукт срещу манифактурните изделия на по281 цивилизованите нации. Така английската вълна се разменяла обикновено срещу френски вина и финото сукно на Фландрия, както днес житото на Полша се разменя срещу вината и ликьорите на Франция и срещу коприната и кадифето на Франция и Италия. По такъв начин задморската търговия създала вкус към по-фините и по-съвършени манифактурни изделия в страни, където не се изготвяли такива изделия. Но когато този вкус се разпространил толкова, че породил значително търсене, търговците с цел да пестят разходите за превоз естествено започнали да се стремят да създадат подобни манифактури в собствената си страна. Такъв е произходът на първите манифактури за продажба на далечни пазари, които, изглежда, възникнали в западноевропейските страни след падането на Римската империя. Трябва да отбележим, че голяма страна никога не е съществувала и не би могла да съществува без някакъв вид манифактури; и когато за такава страна се казва, че няма манифактури, под това трябва да се разбират по-фините и по-съвършените манифактури или онези, чиито изделия са предназначени за далечен пазар. Във всяка голяма страна дрехите и покъщнината на преобладаващото мнозинство от народа са, продукт на собствената му промишлена дейност. Това важи много повече за онези бедни страни, за които обикновено се казва, че нямат манифактури, отколкото за богатите, за които се приема, че притежават такива в изобилие. В последните сред дрехите и покъщнината на низшата класа на народа обикновено ще намерите далеч по-голяма част чуждестранни изделия, отколкото в първите. Онези манифактури, чиито изделия са предназначени за далечни пазари, са възникнали, изглежда, в различните страни по два различни начина. Понякога те били въвеждани по споменатия по-горе начин чрез, така да се каже, насилственото действие на капиталите на отделни търговци и манифактуристи, които ги създавали в подражание на чужди манифактури от същия вид. Следователно подобни манифактури са плод на външната търговия и такива са били, изглежда, старите манифактури за коприна, кадифе и брокат, които процъфтявали в Лука през XIII век. Те били изгонени оттам от тиранията на един от героите на Макиавели – Кастручо Кастракани. В 1310 г. деветстотин семейства били изгонени от Лука, тридесет и едно от които отишли във Венеция и предложили да създадат там копринена манифактура.55 Предложението им било прието; те получили много привилегии и открили манифактурата с 300 работници. Така било, изглежда, и с манифактурите за фино сукно, които процъфтявали някога във Фландрия и били въведени в Англия в началото на царуването на Елизабета; такива са сегашните копринени манифактури в Лион и Спиталфийлд. Манифактури, въведени по този начин, преработват обикновено чужд материал, тъй като са подражание на чужди манифактури. Когато била създадена венецианската манифактура, всички материали били докарвани от Сицилия и Левант. По-старите манифактури на Лука също работели с чужди суровини. Отглеждането на черничеви дървета и копринени буби, изглежда, не било разпространено в северните части на Италия преди XVI век. То било въведено във Франция едва при царуването на Карл IX. Фландърските манифактури работели главно с испанска и английска вълна. Испанската вълна била материалът не на първата вълнена манифактура в Англия, но на първата, чиито изделия били годни за продажба на далечни пазари. И до днес повече от половината от материала на лионската манифактура е чуждестранна коприна; при 55 Вж. Sandi Istoria Civile de Wenezia, part 2, vol. I, p. 247, 256. 282 създаването ѝ всичкият или почти всичкият материал се състоял от такава коприна. Никаква част от материалите на спиталфийлдските манифактури не е била произведена когато и да било в Англия. Седалището на такива манифактури, тъй като те се създават обикновено по плана и проекта на отделни лица, е ту крайморски град, ту град във вътрешността на страната съобразно с техния интерес, разбиране или каприз. В други времена манифактури, чиито изделия са годни за продажба на чужди пазари, възникват естествено и един вид от само себе си в резултат на постепенното усъвършенствуване на онези домашни и по-груби манифактури, които винаги трябва да съществуват дори в най-бедните и нецивилизовани страни. Такива манифактури преработват обикновено материали, които страната произвежда, и, изглежда, често са били усъвършенствувани за пръв път в такива области във вътрешността на страната, които са били разположени, макар и не прекалено далеч, все пак доста далеч от морския бряг, а понякога и от плавателна река. Една разположена във вътрешността на страната област, която е естествено плодородна и лесно се обработва, произвежда голям излишък от провизии свръх онова, което е необходимо за издръжката на земеделците, и поради скъпия сухопътен превоз и неудобствата на речното корабоплаване често може да се окаже трудно този излишък да бъде изпратен в чужбина. Затова изобилието прави хранителните продукти евтини и поощрява голям брой работници да се заселват в областта, защото намират, че тяхното трудолюбие може да им осигури тук повече предмети от първа необходимост и удобства, отколкото другаде. Те преработват за манифактурата материалите, които земята произвежда, и разменят готовите изделия, или – което е същото – тяхната цена, срещу нови материали и хранителни продукти. Те придават нова стойност на излишната част от суровия продукт, като спестяват разходите за превозването им до морето или до някой отдалечен пазар, и същевременно снабдяват земеделците по пътя на размяната с неща, които са полезни и приятни за тях, при по-леки условия, отколкото те биха могли иначе да ги получат. Земеделците получават по-добра цена за своя излишен продукт и могат да купуват по-евтино други стоки, от които се нуждаят. Така те получават импулс и възможност да увеличават излишния продукт чрез по-нататъшни подобрения и по-добро обработване на земята; и както плодородието на земята родило манифактурата, така прогресът на манифактурата въздействува обратно върху земята и подобрява още повече нейното плодородие. Манифактуристите снабдяват първо околността и едва по-късно, когато работата им се подобрява и усъвършенствува – по-далечни пазари. Защото ако нито суровият продукт, нито дори по-грубите манифактури не могат без огромни трудности да носят разходите на значителен сухоземен превоз, по-фините и усъвършенствувани изделия лесно ги понасят. В малък обем те често съдържат цената на голямо количество суров продукт. Един топ фино сукно например, който тежи само 80 фунта, съдържа не само цената на 80 фунта вълна, но понякога и цената на няколкото хиляди фунта жито – издръжката на различните работници и техните непосредствени работодатели. По този начин житото, което като жито много мъчно би могло да бъде изпратено в чужбина, се изнася фактически във вид на готово манифактурно изделие и лесно може да бъде изпратено в най-отдалечените краища на света. Така естествено и един вид от само себе си са израснали манифактурите на Лийдс, Халифакс, Шефилд, Бирмингам и Уулвърхямптън. Такива манифактури са рожби на земеделието. В съвременната история на Европа тяхното разпространение и усъвършенствуване обикновено идват по-късно от разпространението и усъвършенствуването на онези манифактури, които са рожба на външната търговия. Англия се е славила с производството на фино сукно от испанска 283 вълна повече от един век, преди някоя от онези манифактури, които процъфтяват сега в гореспоменатите градове, да стане годна да работи за чужди пазари. Разпространението и усъвършенствуването на последните били възможни само в резултат на разпространението и усъвършенствуването на земеделието – последното и най-голямо следствие на външната търговия и на породените непосредствено от нея манифактури, към чието обяснение сега ще пристъпя. 284 ГЛАВА IV. КАК ТЪРГОВИЯТА НА ГРАДОВЕТЕ СЪДЕЙСТВУВАЛА ЗА ПОВИШАВАНЕ БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА СЕЛСКИТЕ РАЙОНИ Разрастването и богатството на търговските и промишлените градове съдействували по три различни начина за обработването и повишаването на благосъстоянието на селските райони, в които те били разположени. Първо, представлявайки голям и удобен пазар за суровия продукт на селските райони, те поощрявали обработването на земята и по-нататъшното ѝ подобряване. Това благотворно влияние не се ограничавало само до страните, където те били разположени, а се разпростирало повече или по-малко и върху всички страни, с които те поддържали търговски връзки. За всички тях те представлявали пазар за известна част от техния суров продукт или манифактурни изделия и следователно давали известен тласък на промишлената дейност и култивирането на земята на всички. Но собствената им страна поради нейната близост по необходимост извличала най-голямата изгода от този пазар. Тъй като нейният суров продукт трябвало да носи по-малки транспортни разходи, търговците можели да плащат на производителите по-добра цена за него и все пак да го доставят на потребителите толкова евтино, колкото и суровия продукт на по-далечни страни. Второ, богатството, придобито от жителите на градовете, често се използвало за купуване на подлежащи на продажба земя, голяма част от които често би оставала необработена. Търговците обикновено изпитват желание да станат земевладелци и след като станат, са изобщо най-добрите проводници на подобрения. Един търговец е свикнал да влага парите си главно в доходни начинания, докато онзи, който е само земевладелец, е свикнал главно да ги изразходва. Първият често вижда парите му да го напускат и да се връщат при него с печалба; вторият, след като се е разделил веднъж с парите си, много рядко очаква да види отново нещо от тях. Тези различни навици влияят, разбира се, върху техния характер и предразположение във всеки вид делова дейност. Търговецът обикновено е смел предприемач, земевладелецът – плах. Първият не се страхува да вложи наведнъж голям капитал за подобряване на земята си, когато има достатъчно основание да очаква стойността ѝ да се повиши пропорционално на разходите; вторият, ако изобщо има капитал, което не винаги се случва, рядко се осмелява да го вложи по този начин. Ако изобщо прави подобрения, това става обикновено не с капитал, а с онова, което може да спести от годишния си доход. Който е живял в търговски град, разположен в лошо обработвана област, трябва често да е забелязвал колко смело действуват при подобни начинания търговците в сравнение с онези, които са само земевладелци. Освен това навикът към ред, пестеливост и грижовност, който търговията естествено формира у търговеца, го прави много поспособен да осъществява с печалба и успех всеки проект за подобрения. Трето и последно, търговията и манифактурите установявали постепенно ред и добро управление и с тях свобода и сигурност за всеки един от селските жители, които преди живеели в почти постоянна война със своите съседи и в робска зависимост от стоящите по-горе от тях. Това тяхно въздействие, макар и да се е вземало предвид най-малко, било все пак най-важното от всички. Доколкото ми е известно, Юм е единственият автор, който досега е обърнал внимание на това въздействие. В страна, която няма нито външна търговия, нито по-усъвършенствувани 285 манифактури, един едър земевладелец няма нищо, което може да размени срещу поголямата част от продукта на своите земи, която надвишава издръжката на онези, които обработват земята, и употребява всичко в къщата си за селско гостоприемство. Ако излишният продукт е достатъчен за издръжката на сто или хиляда души, той не може да го използва по друг начин, освен да издържа сто или хиляда души. Затова той винаги е заобиколен от слуги и други зависими от него хора, които поради това, че нямат еквивалент, който да му предложат за своята издръжка, а живеят напълно от неговата щедрост, трябва да му се подчиняват по същата причина, поради която войниците трябва да се подчиняват на суверена, който им плаща. Преди разпространението на търговията и манифактурите в Европа гостоприемството на богатите и знатните, като се започне от суверена и се стигне до най-малкия барон, надвишавало всички представи, които днес можем да имаме в това отношение. Уестминстър хол бил трапезария за Уилям Червенокосия и често се оказвал недостатъчно просторен да побере неговите сътрапезници. За доказателство за пищното великолепие на Томас Бекет се смята това, че нареждал да застилат пода на неговата зала според сезона с чисто сено или тръстика, да не би рицарите и оръженосците, за които нямало столове, да изцапат хубавите си дрехи, когато сядали на пода, за да изядат своя обяд. Великият граф на Уорик всеки ден хранел в различните си имения 30 000 души; дори тази цифра да е преувеличена, тя трябва все пак да е била много голяма, за да допуска такова преувеличение. Подобно гостоприемство се наблюдаваше до преди няколко години в някои части на планинска Шотландия. То, изглежда, е присъщо на всички народи, на които търговията и манифактурите са малко известни. Аз видях, разказва доктор Покок, как един арабски вожд обядваше на улицата в един град, където бе дошъл да продаде своя добитък, и канеше всички минувачи, дори вулгарните просяци, да седнат при него и да споделят неговия обед. Селяните били във всяко отношение зависими от едрия земевладелец, така както и неговите слуги. Дори онези от тях, които не се намирали в състояние на крепостна зависимост, били арендатори, които той можел да изгони по свое усмотрение и които му плащали рента, далеч не равностойна на издръжката, която им давала земята. Една крона, половин крона, една овца, едно агне бяха преди няколко години в планинска Шотландия обикновената аренда за земя, от която живееше едно семейство. В някои места и до ден днешен е така и все пак за своите пари човек не може да купи там повече стоки, отколкото другаде. В страна, където излишният продукт на едно голямо имение трябва да бъде потребен в самото имение, за собственика често е по-удобно една част от него да се потребява извън неговата къща, стига само онези, които я потребяват, да си остават също тъй зависими от него, както и неговите наематели или слуги. По този начин му се спестява неудобството на прекалено голяма компания или прекалено голямо семейство. Един арендатор, който по всяко време може да бъде изгонен от земевладелеца и който има достатъчно земя, за да издържа семейството си срещу малко повече от една веднъж завинаги определена рента, е също тъй зависим от земевладелеца, както и всеки от неговите слуги или наематели, и трябва да му се подчинява също тъй безусловно. Както подобен земевладелец храни слугите и наемателите си в собствената си къща, така той храни арендаторите си в техните къщи. Издръжката на едните и на другите идва от неговата щедрост и времетраенето ѝ зависи от добрата му воля. Върху властта, която при такова положение на нещата едрите земевладелци по необходимост притежавали над своите арендатори и наематели, се основавала властта на 286 старите барони. Те по необходимост ставали в мирно време съдии, а във време на война – предводители на онези, които живеели в техните имения. Те можели да поддържат реда и да изпълняват закона в своите владения, защото всеки от тях можел да насочи силата на всички обитатели на имението против несправедливостта на един от тях. Никой друг нямал достатъчно власт да стори това, особено кралят. В онези далечни времена кралят бил малко повече от най-големия земевладелец в своите владения, на когото – в интерес на общата защита срещу общите врагове – останалите едри земевладелци отдавали известна дан на уважение. Събирането на малък дълг в границите на земите на едър земевладелец, където всички жители били въоръжени и свикнали да се поддържат, би коствало на краля, ако би се опитал да стори това със своята власт, почти толкова усилия, колкото и потушаването на гражданска война. Затова той бил принуден да предостави правораздаването в по-голямата част от своята страна на онези, които били в състояние да правораздават, и по същата причина да възложи командуването на селската милиция на онези, на които тя би се подчинявала. Грешка е да се мисли, че това териториално правосъдие възникнало от феодалното право. Не само висшето гражданско и наказателно правосъдие, но и правото да мобилизират войска, да секат монети и дори да издават местни закони за управлението на собствените им хора – всички тези права едрите земевладелци притежавали алодиално56 няколко века, преди дори терминът феодално право да стане известен в Европа. Властта и юрисдикцията на саксонските лордове в Англия, изглежда, били преди завоюването също тъй големи, както и властта на който и да било от норманските лордове след него. Знае се обаче, че феодалното право станало обичайно право в Англия едва след завоюването. Че едрите земевладелци във Франция притежавали власт и юрисдикция в най-широк обхват дълго преди въвеждането на феодалното право в тази страна, е факт, който не подлежи на съмнение. Тази власт и юрисдикция по необходимост произтичали от гореописаните отношения на собственост и състояние на нравите. Без да се връщаме към далечното минало на френската или английската монархия, в много по-късно време можем да намерим много доказателства за това, че подобни резултати винаги трябва да произтичат от подобни причини. До преди помалко от 30 години мистър Камерон ъв Лочиъл, земевладелец от Лочабар в Шотландия, без каквото и да било пълномощие, без да бъде това, което тогава се наричало лорд ъв ригалити57, нито дори васал на короната, а само васал на Аргайлския херцог, и без да е дори мирови съдия, все пак упражнявал висшата наказателна юрисдикция над собствените си хора. Макар и без всякакви съдебни формалности, той правораздавал много справедливо и не е невероятно състоянието на тази част от страната по онова От алод (на немски: Allod; на френски: alodis) – наследствена поземлена собственост в Западна Европа в периода на феодализма. Тя е свободна от феодални повинности и е под неограничената разпоредба на своя собственик, но той няма право да напуска своя имот без знанието на сюзерена. – бел. http://4eti.me 57 Lord of regality има гражданска юрисдикция, равна на тази на главния съдия (sheriff) на Kраля, и по-обширна наказателна юрисдикция, еквивалентна на тази на Върховния съд на правосъдието (с изключение на държавната измяна). Тази позиция дава повече юрисдикция от тази на барон и може да се упражнява над барони в републиката. Компетентността се упражнява от републиканския съд, обикновено председателстван от съдебния изпълнител или негов заместник. Първоначално правомощието е било част от системата на управление, делегираща юрисдикция, но от 14-ти век владетелите на републиката често се стремят да узурпират кралската власт и да установят полу-независими владения. През XV век царствата отново се превръщат в средство за управление от делегирани правомощия. В последствие се премахват. – бел. http://4eti.me 56 287 време да му налагало да си присвои тази власт, за да поддържа общественото спокойствие. Този земевладелец, чиято рента никога не надвишила петстотин ф. ст. годишно, водил в 1745 г. осемстотин души от своите хора във въстанието. Въвеждането на феодалното право съвсем не разширило властта на едрите алодиални собственици, а било по-скоро опит за ограничаването ѝ. То установило истинска субординация, която се придружавала от дълга поредица от повинности и задължения, като се започне от краля и се стигне до най-дребния земевладелец. През време на непълнолетието на земевладелеца рентата и управлението на земите му минавали в ръцете на стоящия непосредствено над него и следователно рентата и управлението на земите на всички едри земевладелци минавали в ръцете на краля, на когото се възлагали издръжката и възпитанието на малолетния и който в качеството си на настойник имал правото да го ожени, доколкото това не ставало по начин, неотговарящ на неговия ранг. Но макар тази институция по необходимост да имала за цел да засили кралската власт и да отслаби властта на едрите земевладелци, тя не могла да постигне нито едното, нито другото в достатъчна степен, за да установи ред и добро управление сред селското население, защото не могла да измени достатъчно онова състояние на собствеността и нравите, от което възниквало безредието. Властта на правителството все още си оставала прекалено слаба в главата и прекалено силна в подчинените членове и прекомерната сила на подчинените членове била причината за слабостта на главата. След въвеждането на феодалната субординация кралят бил също тъй неспособен да ограничава насилията на едрите земевладелци, както и преди. Те продължавали да водят по свое усмотрение почти непрекъснати войни помежду си, а много често и против краля, и селото си оставало, както и преди, арена на насилие, грабеж и безредици. Но това, което насилственият характер на феодалните институции никога не би могъл да постигне, било осъществено постепенно от безшумното и незабележимо действие на външната търговия и манифактурите. Те постепенно доставяли на едрите земевладелци такива неща, срещу които можели да разменят целия излишен продукт на своите земи и които можели да потребяват сами, без да ги споделят със своите арендатори или приближени. Всичко за нас самите и нищо за другите – такава е била, изглежда, във всички времена в света долната максима на властниците на човешкия род. Затова, щом можали да намерят начин да потребяват цялата стойност на своите доходи, те загубили всякакво желание да ги споделят с други хора. Срещу един чифт диамантени токи или срещу нещо също тъй незначително и безполезно те разменяли издръжката, или – което е същото – цената на издръжката, на хиляда души за една година, а с това и влиянието и властта, които тя можела да им осигури. Затова пък токите били напълно техни и никое друго човешко същество не можело да има дял в тях, докато при стария начин на изразходване на своите средства те трябвало да ги споделят поне с хиляда души. За онези, които решавали кое е за предпочитане, това различие било решаващо; така срещу задоволяването на най-детинска, най-долна и най-жалка суетност те постепенно разменили цялата си власт и влияние. В страна, където не съществува външна търговия, нито по-фини манифактури, човек с десет хиляди ф. ст. годишно не може да употреби дохода си другояче, освен като издържа приблизително хиляда семейства, които тогава по необходимост се намират в негово разпореждане. При сегашното състояние на Европа човек с десет хиляди ф. ст. годишно може да изразходва целия си доход – и обикновено го изразходва, – без да издържа непосредствено двадесет души и без да командува повече от десет лакеи, които не си заслужават командуването. Косвено той може би издържа също тъй голям или 288 дори по-голям брой хора, отколкото е можел да издържа при стария начин на изразходване на своите пари. Защото макар количеството скъпи изделия, срещу които той разменя целия си доход, да е много малко, броят на работниците, заети с тяхното събиране и изготвяне, по необходимост трябва да е много голям. Високата им цена идва обикновено от заплатата на техния труд и от печалбите на всичките им непосредствени работодатели. Като плаща тази цена, той косвено плаща цялата тази заплата и печалби и по такъв начин косвено съдействува за издръжката на всички работници и техните работодатели. Наистина той съдействува обикновено с много малък дял за издръжката на всеки един от тях: може би с една десета за издръжката на малцина, с по-малко от една стотна – на мнозина, и с по-малко от една хилядна, дори една десетохилядна – за цялата годишна издръжка на някои от тях. Макар следователно да съдействува за издръжката на всички, те са повече или по-малко независими от него, защото обикновено могат да съществуват и без него. Когато едрите земевладелци изразходват рентата си за издръжката на своите арендатори и приближени, всеки от тях изцяло издържа всичките си арендатори и всичките си приближени. Но когато те я изразходват за издръжката на търговци и занаятчии, те могат, взети всички заедно, да издържат толкова голям или – поради присъщата на селското гостоприемство разточителност – още по-голям брой хора от преди. Но всеки от тях, взет отделно, често допринася само с много малък дял за издръжката на един отделен индивид от този голям брой. Всеки търговец или занаятчия получава своите средства за съществуване не от един, а от сто или хиляда различни клиенти. Затова, макар в известна степен да е задължен на всички, той не е абсолютно зависим от нито един от тях. Тъй като по този начин личните разходи на едрите земевладелци постепенно се увеличавали, не можел да не намалее също тъй постепенно броят на техните приближени, докато накрая всички били освободени. Същата причина ги накарала да освободят излишната част от своите арендатори. Размерите на фермите били увеличени и броят на тези, които обработвали земята, въпреки оплакванията от обезлюдяване, бил сведен до броя, необходим за обработването ѝ съобразно с несъвършеното състояние на култивацията и мелиорацията в онези времена. Чрез отстраняването на излишните гърла и измъкването на пълната стойност на фермата от арендатора земевладелецът получавал по-голям излишък, или – което е същото – цената на по-голям излишък, и търговците и манифактуристите скоро му давали възможност да го изразходва за собствената си личност, както правел с останалата част от продукта. И тъй като същите причини продължавали да действуват, той се стремял да повиши рентите си свръх онова, което земите му можели да дават при тогавашното състояние на техните подобрения. Арендаторите му можели да приемат това само при единственото условие да бъдат осигурени в тяхното владение за толкова години, че да имат време да си върнат с печалба всичко, което трябва да изразходват за по-нататъшното подобряване на земята. Скъпо струващата суетност на земевладелеца го карала да приема това условие и оттук възникнали дългосрочните арендни договори. Дори арендатор по свое усмотрение не е напълно зависим от земевладелеца, ако плаща пълната стойност на земята. Паричните изгоди, които те получават един от друг, са взаимни и еднакви и такъв арендатор няма да рискува нито живота, нито имуществото си в служба на земевладелеца. Но ако има договор за продължителен срок, той е напълно независим и неговият земевладелец не трябва да очаква от него и найдребната услуга свръх това, което е изрично уговорено в договора или му се възлага по 289 силата на обичайното право и известните закони на страната. След като арендаторите станали по този начин независими и приближените били освободени, едрите земевладелци не били вече в състояние да прекъсват редовното правораздаване или да смущават реда в селото. След като продали правото си на първородство не за паница леща, подобно на Исак в момент на глад и нужда, а в разгулно изобилие за дрънкулки и джунджурии, годни по-скоро да служат като играчки за деца, отколкото да бъдат сериозна цел на мъже, те загубили всякакво влияние и се приравнили с всеки заможен еснаф или градски търговец. В селото, както и в града, се установило редовно управление, защото и там, и тук никой вече не бил достатъчно силен, за да се противопоставя на неговите мерки. Това може би не се отнася до разглеждания въпрос, но не мога да не отбележа, че в търговски страни много рядко се срещат стари семейства, които поколения наред да са притежавали големи имения, предавани от баща на син. Напротив, в страни със слабо развита търговия, като например Уелс или планинската част на Шотландия, те са нещо обикновено. Арабската история, изглежда, е пълна с генеалогии, а има една история, написана от един татарски хан и преведена на няколко европейски езика, която не съдържа почти нищо друго; това доказва, че при тези народи старите семейства са нещо много обикновено. В страни, където един богат човек може да изразходва дохода си само като издържа толкова хора, колкото могат да живеят от него, той не е склонен да се разори и благотворителността му, изглежда, рядко е толкова прекалена, че да се опитва да издържа повече хора, отколкото му позволяват средствата. Но когато може да изразходва по-голямата част от дохода си за собствената си личност, той често не знае граници в своите разходи, защото суетността или себелюбието му често нямат граници. Затова в търговски страни богатствата – въпреки строгите постановления на закона, които имат за цел да предотвратят тяхното прахосване – рядко остават дълго време в едно и също семейство. При прости народи, напротив, те често остават у семействата без каквито и да било законни разпоредби; защото при скотовъдни народи, каквито са татарите и арабите, консумативният характер на тяхната собственост прави невъзможни подобни разпоредби. По този начин изключително важна за общественото благо революция била осъществена от две различни класи на народа, които нямали ни най-малко намерение да служат на общността. Единственият мотив на едрите земевладелци бил да задоволяват най-детска суетност. Търговците и занаятчиите, много по-малко смешни, действували изключително с оглед на собствения си интерес и се водели от своя търгашески принцип: да изкарат едно пени навсякъде, където това е възможно. И едните, и другите нито знаели, нито предвиждали голямата революция, която извършвали постепенно глупостта на едните и трудолюбието на другите. По този начин търговията и промишлеността на градовете били в повечето европейски страни не следствие, а причина и повод за обработването и подобряването на земята. Но тъй като това развитие противоречи на естествения ход на нещата, той по необходимост е бавен и несигурен. Сравнете бавния напредък на онези европейски страни, чието богатство зависи твърде много от тяхната търговия и техните манифактури, с бързия напредък на нашите северноамерикански колонии, чието богатство е основано напълно върху земеделието. В повечето европейски страни броят на жителите, както се предполага, се удвоява едва за петдесет години. В някои от нашите северноамерикански колонии населението се удвоява, както е установено, за 20 или 25 290 години. В Европа правото на първородство и различни видове пожизнени владения пречат за разделянето на големите имения и по този начин затрудняват увеличаването на броя на дребните собственици. А дребен собственик, който знае всяка педя от своя малък имот и го гледа с цялата любов, която собствеността и най-вече дребната собственост естествено вдъхва, и който поради това изпитва удоволствие не само да го обработва, но и да го разкрасява, е обикновено най-трудолюбивият, най-разумният и най-преуспяващият от всички, които се занимават с подобряване на земята. Освен това споменатите закони държат вън от пазара толкова много земя, че винаги има повече капитал за купуване на земя, отколкото земя за продан, така че постъпващата в продажба земя винаги се продава на монополна цена. Рентата никога не покрива лихвата за платената при покупката сума и освен това е обременена с разходите за ремонт и с други случайни разноски, с каквито паричната лихва не е свързана. Купуването на земя навсякъде в Европа е най-неизгодното вложение на малък капитал. Наистина за поголяма сигурност средно състоятелен човек, който се оттегля от работа, понякога предпочита да вложи малкия си капитал в земя. Хората с професия, чийто доход се получава от друг източник, често проявяват склонност да осигурят спестяванията си по същия начин. А млад човек, който вместо да се посвети на търговия или на някаква професия, изразходва капитал от две или три хиляди ф. ст. за купуване и обработване на малко парче земя, може наистина да разчита на твърде щастлив и твърде независим живот, но трябва завинаги да се прости с надеждата за голямо състояние или голяма известност, каквито при друго приложение на своя капитал би имал същия шанс да придобие наравно с всички други. Такъв човек, макар и да може да не претендира да стане собственик, често би сметнал под своето достойнство да стане арендатор. Затова малкото количество земя, което постъпва на пазара, и високата цена на това, което постъпва, не позволяват голям брой капитали да бъдат вложени в нейното обработване и подобряване, за каквато цел биха били употребени при други условия. В Северна Америка, напротив, 50 или 60 ф. ст. често се смятат за достатъчен капитал, с който да се създаде плантация. Купуването и подобряването на необработена земя там е найизгодното вложение както на най-малките, така и на най-големите капитали и найпрекият път към богатство и известност, които могат да бъдат придобити в тази страна. Наистина такава земя може да се получи в Северна Америка почти срещу нищо или на цена, която е далеч над стойността на нейния естествен продукт – нещо, което е невъзможно в Европа или по-скоро в която и да било страна, където всички земи отдавна са частна собственост. Но ако именията се делят по равно между всички деца след смъртта на собственика, който е оставил многобройно семейство, те обикновено биха се продавали. На пазара би постъпвала толкова много земя, че не би могла да се продава на монополна цена. Рентата от земята почти би покривала лихвата на покупната цена и малки капитали биха могли да се влагат в купуване на земя също тъй изгодно, както и по всякакъв друг начин. Поради естественото плодородие на своята почва, голямата дължина на морския бряг в сравнение с общите размери на цялата страна и многото плавателни реки, които я прорязват и осигуряват удобството на водния транспорт на някои разположени във вътрешността на страната нейни части, Англия е може би по природа също тъй облагоприятствувана, както и всяка голяма европейска страна, да бъде средище на външна търговия, манифактури, които работят за далечен пазар, и всички обусловени от това подобрения. Освен това от началото на царуването на Елизабета английското законодателство обръща специално внимание на интересите на търговията и 291 манифактурите и в Европа действително няма страна, без да се изключва дори Холандия, където законът да е, общо взето, по-благоприятен за този вид дейност. По тази причина търговията и манифактурите непрекъснато са бележели успехи през целия този период. Обработването и подобряването на земята несъмнено също са напредвали постепенно, но, изглежда, са следвали бавно и малко отдалеч по-бързия прогрес на търговията и манифактурите. По-голямата част от земята се е обработвала, изглежда, още преди царуването на Елизабета, но твърде голяма част все още си остава необработена, а още по-голяма част се обработва далеч по-зле, отколкото би било възможно. Но английският закон поощрява земеделието не само косвено, като покровителствува търговията, а и непосредствено, с различни поощрения. С изключение на оскъдни години, износът на жито е не само свободен, но и се поощрява с премия. В години на средно изобилие вносът на чуждестранно жито се облага с мита, които са равносилни на забрана. Вносът на жив добитък освен от Ирландия е забранен винаги и дори от Ирландия е разрешен едва напоследък. Следователно онези, които обработват земята, имат монопол по отношение на своите съграждани върху двата най-големи и най-важни селскостопански продукта – хляба и месото. Макар и тези поощрения да се може би всъщност илюзорни, както ще се опитам да покажа по-долу, те все пак достатъчно доказват поне доброто намерение на законодателството да съдействува за развитието на земеделието. Но далеч по-важно от всички поощрения е, че на йоманите в Англия са гарантирани такава сигурност, независимост и публично уважение, каквито може да им даде само законът. Затова никоя страна, където е в сила правото на първородство, където се плаща десятък и където в някои случаи, макар и противно на духа на закона, се допускат пожизнени владения, не може да поощрява земеделието повече от Англия. И все пак състоянието му е все още такова. Какво би било то, ако законът не даваше преки поощрения на земеделието освен онези, които възникват косвено от прогреса на търговията, и ако бе оставил йоманите в същото положение, както в повечето други европейски страни? Сега са минали повече от двеста години от началото на царуването на Елизабета – период, тъкмо толкова дълъг, колкото трае обикновено непрекъснатият ход на човешкото процъфтяване. Франция е имала, изглежда, значителен дял във външната търговия близо един век, преди Англия да се прояви като търговска страна. Съгласно представите на онова време френският флот бил значителен още преди експедицията на Карл VIII до Неапол. Но по обработването и подобренията на земята Франция стои, общо взето, по-назад от Англия. Законодателството ѝ никога не е давало такова пряко поощрение на земеделието. Външната търговия на Испания и Португалия с другите части на Европа, макар да се води главно с чуждестранни кораби, е твърде значителна. Търговията с техните колонии се води със собствени кораби и е далеч по-голяма поради голямото богатство и размери на тези колонии. Но тя изобщо не е довела до създаването в която и да било от тези страни на що-годе значителни манифактури, работещи за далечни пазари, и по-голямата част от техните земи все още си остава необработена. Външната търговия на Португалия е възникнала много по-рано, отколкото в която и да било друга голяма страна на Европа, с изключение на Италия. Италия е единствената голяма страна в Европа, всяка част от която, изглежда, е била обработена и подобрена благодарение на външната търговия и манифактурите, работещи за далечни пазари. Преди нахлуването на Карл VIII в Италия според Гуичиардини най-планинските и най-пустеещите части от земята на Италия били обработени не по-зле от най-равнинните и плодородните. Изгодното местоположение 292 на страната и големият брой независими държави, които съществували по онова време в нея, са допринесли навярно немалко за това широко разпространение на земеделието. Но въпреки тази обща бележка на един от най-безпристрастните и най-предпазливите съвременни историци, напълно е възможно земята в Италия по онова време да е била обработена не по-добре, отколкото в Англия понастоящем. Но капиталът, който е придобит в една страна чрез търговия и манифактури, е много несигурно и съмнително притежание, докато една част от него не е сигурно вложена и реализирана в обработването и подобряването на нейните земи. Както много правилно е казано, един търговец не е по необходимост гражданин на определена страна. За него е до голяма степен безразлично откъде води своята търговия, и най-малкото раздразнение го кара да премести капитала си от една страна в друга, а с него – и цялата промишленост, която той поддържа. Никоя част от този капитал не може да се смята за собственост на дадена страна, докато той е пръснат, така да се каже, по тази страна било в сгради или в трайни подобрения на земята. От голямото богатство, което притежавали повечето ханзейски градове, сега няма и помен, освен в тъмните истории на XIII и XIV век. Дори е съмнително къде са били разположени някои от тези градове или до кои европейски градове се отнасят латинските имена, дадени на някои от тях. Но макар бедствията, които Италия преживяла в края на XV и началото на XVI век, да намалили значително търговията и манифактурата на градовете на Ломбардия и Тоскана, тези области все още принадлежат към най-населените и най-добре обработените в Европа. Гражданските войни във Фландрия и последвалото ги испанско владичество прогонили голямата търговия на Антверпен, Гент и Брюж. Но Фландрия58 все още е една от найбогатите, най-добре обработваните и най-населените страни на Европа. Обичайните превратности на войната и на правителствената власт лесно пресушават източниците на онова богатство, което възниква само от търговията. Богатството, което произтича от по-солидните подобрения на земеделието, е много по-трайно и може да бъде унищожено само в резултат на такива мощни сътресения, каквито причиняват опустошенията на враждебни и варварски народи, траещи един или два века поред, и каквито са ставали известно време преди и след падането на Римската империя в западните области на Европа. Фландрия (на нидерландски: Vlaanderen; на френски: Flandre) е северната част на Белгия, в която се говори предимно нидерландски език. Съществуват няколко препокриващи се дефиниции за термина, в това число свързани с култура, език, политика и история. Тя е една от общностите, регионите и езиковите области в Белгия. Демонимът свързан с Фландрия е фламандец, а прилагателното – фламандски. Историческите граници на Графство Фландрия са често променяни между 866 г., годината на основаването му и 1384 г., датата на смъртта на последния фландърски граф Луи II дьо Мал в Сент Омер. – бел. http://4eti.me 58 293 КНИГА IV. ЗА СИСТЕМИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЯ УВОД Политическата икономия, разглеждана като клон на знанието на един държавник или законодател, си поставя две различни цели: първо, да осигури на народа обилен доход или средства за съществуване или всъщност да го постави в положението да си осигури такъв доход или средства за съществуване; второ, да доставя на държавата или общността доход, достатъчен за обществените служби. Тя си поставя за цел обогатяването както на народа, така и на суверена. Различното нарастване на богатството в различни периоди и у различни народи е довело до две различни системи на политическата икономия, които се отнасят до обогатяването на народа. Едната може да бъде наречена търговска, другата земеделска. Ще се опитам, доколкото ми е възможно, пълно и ясно да изложа и двете и ще започна с търговската. Тя е съвременната система и е най-добре позната в собствената ни страна и в наше време. 294 ГЛАВА I. ЗА ПРИНЦИПА НА ТЪРГОВСКАТА, ИЛИ МЕРКАНТИЛНАТА, СИСТЕМА Че богатството се състои от пари или от злато и сребро, е разпространен възглед, който естествено произтича от двойната функция на парите като средство за размяна и като мерило на стойността. Тъй като парите са средство за размяна, когато имаме пари, ние можем по-лесно да си доставим това, което ни е нужно, отколкото чрез която и да било друга стока. Ние винаги установяваме, че главното е да получим пари. Имаме ли ги, не е трудно да си купим по-нататък всичко. Тъй като парите са мерило на стойността, ние оценяваме стойността на всички други стоки с количеството пари, срещу което те се разменят. За богат човек казваме, че струва много пари, а за беден, че струва малко пари. За пестелив човек, т.е. такъв, който се стреми да забогатее, се казва, че обича парите, а за лекомислен, щедър или разточителен човек се казва, че е равнодушен към тях. Да забогатееш – значи да направиш пари; с една дума, в обикновения език богатство и пари се смятат във всяко отношение за синоними. За богата страна, както и за богат човек, се смята онази, която има пари в изобилие, и натрупването на злато и сребро в дадена страна се смята за най-краткия път за нейното забогатяване. Известно време след откриването на Америка първото, за което испанците питали, когато слизали на непознат бряг, обикновено било дали наоколо може да се намери злато или сребро. В зависимост от получените сведения те решавали дали си заслужава да се създаде там колония или да се завоюва страната. Плано Карпино, моряк, когото кралят на Франция изпратил като посланик при един от синовете на прочутия Чингис хан, казва, че татарите често го питали дали във френското кралство има много овце и волове. Въпросът им преследвал същата цел, както и въпросът на испанците. Те искали да знаят дали страната е достатъчно богата, за да има смисъл да я завоюват. У татарите, както и у другите пастирски народи, които обикновено не познават употребата на пари, добитъкът е средство за размяна и мерило на стойността. Затова според тях богатството се състояло в добитък, както според испанците се състояло в злато и сребро. От двата възгледа татарският бил може би най-близо до истината. Лок отбелязва една разлика между парите и другите движими стоки. Всички други движими стоки, казва той, са по своята природа така потребими, че не бива да се разчита много на богатството, което се състои от тях, и народ, който една година има излишък от тях, може през следващата година да изпитва голям недостиг, без да е осъществил какъвто и да било износ, само поради собствената му разточителност и прахосничество. Парите, напротив, са верен приятел; макар да могат да преминават от ръка в ръка, те не подлежат лесно на опустошение и потребление, стига само да могат да бъдат задържани в страната. Затова златото и среброто са според него най-солидната и най-съществената част от движимото богатство на един народ и по тази причина умножаването на тези метали трябва да бъде, както той смята, главната задача на нейната политическа икономия. Други признават, че ако една нация може да бъде изолирана от целия свят, не би имало никакво значение какво количество пари се намират в обръщение в нея. Потребителните стоки, които биха влезли в обръщение чрез тези пари, само биха се разменяли срещу по-голямо или по-малко количество монети; но действителното богатство или действителната бедност на страната биха зависели – те признават това – 295 само от изобилието или недостига на тези потребителни стоки. Другояче стоят според тях нещата в страни, които поддържат сношение с други народи и са принудени да водят външни войни и да издържат флоти и армии в далечни страни. Те казват, че това може да става само като се пращат пари вън от страната за тяхното заплащане, а един народ не може да изпраща много пари извън страната, ако няма много вътре в нея. Затова всеки народ трябва да се стреми да трупа злато и сребро в мирно време, за да може, когато се наложи, да има средства да води външни войни. В духа на тези общоразпространени представи всички народи са обмисляли, макар и без особен успех, всички възможни средства за трупане на злато и сребро в своите страни. Испания и Португалия, собствениците на главните мини, които снабдяват Европа с тези метали, забраниха техния износ под страх от най-строги наказания или го обложиха с високо мито. В старо време подобна забрана е била, изглежда, част от политиката на повечето европейски народи. Тя се съдържа дори там, където най-малко бихме очаквали да я намерим – в някои стари актове на шотландския парламент, които под страх от строги наказания забраняват износа на злато и сребро „вън от кралството“. Подобна политика била следвана някога във Франция и Англия. Когато тези страни започнали да водят търговия, търговците в много случаи намирали тази забрана извънредно неудобна. Те често можели да купуват по-изгодно със злато и сребро, отколкото с всяка друга стока, чуждите стоки, които желаели или да внесат в собствената си страна, или да откарат в някоя друга чужда страна. Затова те протестирали против тази забрана като вредна за търговията. Те възразявали, първо, че износът на злато и сребро за купуване на чужди стоки не винаги намалява количеството на тези метали в страната; че, напротив, той може често да го увеличава, защото ако потреблението на чужди стоки в страната не се увеличи по този начин, тези стоки биха могли да бъдат изнесени отново в чужди страни и тъй като биха се продали там с голяма печалба, биха могли да донесат обратно по-голямо богатство, отколкото е било изнесено първоначално за тяхното купуване. Мън сравнява тези операции на външната търговия с периода на сеитбата и жътвата в земеделието. „Ако разглеждаме действията на земеделеца – казва той – само по време на сеитбата, когато той хвърля в земята много добро зърно, ще го сметнем по-скоро за луд, отколкото за земеделец. Но ако гледаме работата му при жътвата, която е краят на неговите усилия, ще открием стойността и богатия резултат от неговите действия.“ Те възразяват, второ, че тази забрана не може да попречи на износа на злато и сребро, които поради незначителния си обем в сравнение с тяхната стойност лесно могат да се изнасят контрабандно; че този износ може да бъде предотвратен само при надлежно внимание върху това, което те наричаха търговско салдо; че когато страната изнася стоки на по-голяма стойност, отколкото внася, чуждите нации биха ѝ дължали едно салдо, което по необходимост трябва да ѝ се плаща в злато и сребро и по този начин би увеличило количеството на тези метали. Но когато страната внася стоки на по-голяма стойност, отколкото изнася, на чуждите нации би се дължало едно обратно салдо, което трябва да им се плаща също в злато и сребро и по този начин би намалило тяхното количество. В този случай забраната на износа на тези метали не може да го предотврати, а само би го направила по-скъп, защото ще го направи по-опасен. В резултат валутният курс би бил по-неблагоприятен за страната, която дължи салдото, отколкото би бил при други условия, защото търговецът, който е купил полица, теглена срещу чужда страна, би бил принуден да обезщети банкера, който я е продал, не само за естествения риск, усилията и разходите за пращането на парите, но и за извънредния 296 риск, произтичащ от забраната. Но колкото по-неблагоприятен е валутният курс на една страна, толкова по-неблагоприятен по необходимост става и нейният търговски баланс, защото парите на тази страна по необходимост се понижават по стойност също толкова в сравнение с парите на страната, на която се дължи салдото. Така например, ако валутният курс между Англия и Холандия е 5% в ущърб на Англия, в Англия биха били нужни 105 унции сребро за купуването на полица от 100 унции сребро, теглена срещу Холандия; следователно 105 унции сребро в Англия биха стрували само 100 унции сребро в Холандия и с тях също би могло да се купи само съответно количество холандски стоки. Напротив, 100 унции сребро в Холандия биха стрували 105 в Англия и с тях би могло да се купи съответно количество английски стоки. Следователно английските стоки, които се продават на Холандия, биха се продавали толкова поевтино, а холандските стоки, които се продават на Англия – толкова по-скъпо, поради разликата във валутния курс; в първия случай в Англия ще се стичат толкова по-малко холандски пари, а във втория – в Холандия ще се стичат толкова повече английски пари, на колкото възлиза тази разлика, и следователно търговският баланс по необходимост би бил толкова по-неблагоприятен за Англия и би изисквал в Холандия да се изнася като компенсация повече злато и сребро. Тези аргументи бяха отчасти убедителни, отчасти софистични. Те бяха основателни, доколкото твърдяха, че износът на злато и сребро чрез търговията често може да бъде изгоден за страната. Те бяха убедителни и защото твърдяха, че никаква забрана не може да предотврати техния износ, ако частните лица намират някаква изгода в този износ. Но те бяха софистични, като предполагаха, че запазването или увеличаването на количеството на тези метали изисквало повече внимание от страна на правителството, отколкото запазването или увеличаването на количеството на всяка друга полезна стока, която свободата на търговията без такова внимание винаги предлага в нужното количество. Те бяха софистични може би и като твърдяха, че (високата цена на валутата по необходимост увеличава това, което те наричаха неблагоприятен търговски баланс, или води до износа на по-голямо количество злато и сребро. Наистина тази висока цена е много неизгодна за търговците, които трябва да плащат в чужди страни. Те би трябвало да плащат толкова по-скъпо теглените срещу чужди страни полици, които получават от банкерите. Но макар че рискът, който възниква от забраната, би могъл да води до известни извънредни разходи за банкерите, в резултат не би се стигнало по необходимост до изтичане на повече пари от страната. Тези разходи биха се правили обикновено в страната, за да се изнесат парите контрабандно от нея, и рядко биха могли да водят до износа дори на една единствена шестпенсова монета свръх определената сума. Високите цени на валутата би трябвало естествено да кара търговците да се стараят да балансират горе-долу своя износ със своя внос, за да трябва да плащат тази висока цена при колкото е възможно по-малка сума. Освен това високата цена на валутата би трябвало по необходимост да действува като мито, повишавайки цената на чуждите стоки и намалявайки по този начин тяхното потребление. Затова тя би имала тенденцията не да увеличава това, което те наричаха неблагоприятен баланс, а да го намалява и следователно да намалява износа на злато и сребро. Но такива, каквито бяха, тези аргументи убедиха хората, към които бяха адресирани. Те бяха отправени от търговци до парламенти и кралски съвети, до благородници и провинциални дворяни, от тези, които минаваха за специалисти в областта на търговията, до онези, които съзнаваха, че не разбират нищо от тази работа. Опитът сочеше на благородниците и провинциалните дворяни, както и на търговците, че 297 външната търговия обогатява страната, но как и по какъв начин – не знаеше никой от тях. Търговците много добре знаеха как тя обогатява тях самите; тяхна работа бе да знаят това; но да знаят как тя обогатява страната, не влизаше в тяхната работа. Те никога не се замисляха върху това, освен когато трябваше да се обърнат към страната за някакво изменение в законите, отнасящи се до външната търговия. Тогава се налагаше да се каже нещо за благотворното действие на външната търговия и за начина, по който това действие се спъва от съществуващите закони. На съдиите, които трябваше да решават за търговията, въпросът изглеждаше напълно изяснен, когато им се казваше, че външната търговия докарва пари в страната, но че въпросните закони ѝ пречат да докара толкова, колкото би докарала иначе. Затова тези аргументи дадоха желания ефект. Забраната на износа на злато и сребро във Франция и Англия бе ограничена до монетите на тези страни; износът на чужди монети и кюлчета бе обявен за свободен. В Холандия и някои други места тази свобода бе разпростряна дори върху местната монета. Вниманието на правителството бе отклонено от предотвратяването на износа на злато и сребро, за да следи търговския баланс като единствената причина, която може да предизвика увеличение или намаление на тези метали. Освободено от една безплодна грижа, то бе насочено към друга, далеч по-сложна и по-тежка и също тъй безплодна. Заглавието на книгата на Мън – „Богатството на Англия във външната търговия“ – стана основната максима на политическата икономия не само в Англия, но и във всички други търговски страни. На вътрешната, или отечествената, търговия – най-важната от всички, при която еднакво голям капитал дава най-големия доход и създава максимална заетост на населението на страната – се гледаше само като на нещо спомагателно по отношение на външната търговия. Твърдеше се, че тя нито докарва пари в страната, нито изкарва пари от нея. Така че чрез нея страната не можела да стане нито по-богата, нито по-бедна, освен доколкото нейният разцвет или упадък могат косвено да влияят върху състоянието на външната търговия. Страна, която няма свои мини, трябва несъмнено да получава своето злато и сребро от чужди страни, така както страна, която няма свои лозя, трябва да получава своите вина. Но не е необходимо, изглежда, правителството да обръща повече внимание на едната, отколкото на другата задача. Страна, която има с какво да купува вино, винаги ще получи виното, от което се нуждае; и страна, която има с какво да купува злато и сребро, никога няма да изпитва недостиг от тези метали. Като всички други стоки те могат да се купуват на определена цена и както те са цената на всички други стоки, така всички други стоки са цената на тези метали. Можем с абсолютна сигурност да разчитаме, че свободата на търговията без всякаква грижа от страна на правителството винаги ще ни снабди с виното, от което се нуждаем; и със същата сигурност можем да разчитаме, че тя винаги ще ни достави всичкото злато и сребро, което можем да купим и да използваме за обръщението на нашите стоки или за други цели. Количеството на всяка стока, което човешкият труд може да купи или произведе, естествено се регулира във всяка страна от действителното търсене, т.е. от търсенето на онези, които са готови да платят цялата рента, труд и печалба, които трябва да бъдат платени, за да бъде тя изготвена и докарана на пазара. Но никои стоки не се приспособяват по-лесно и поточно към това действително търсене, отколкото златото и среброто, защото поради малкия обем и голямата стойност на тези метали никои стоки не могат да бъдат превозвани по-лесно от едно място в друго, от места, където са евтини, в места, където са скъпи, от места, където надвишават това действително търсене, в места, където те го покриват. Ако в Англия например съществува действително търсене 298 на допълнително количество злато, пощенски кораб би могъл да докара от Лисабон или откъдето може да се намерят 50 тона злато, които могат да бъдат насечени в повече от 5 милиона гвинеи. Но ако съществува действително търсене на жито на същата стойност, вносът му би изисквал – при цена 5 гвинеи тона – един милион тона водоизместимост, или 1000 кораба по 1000 тона всеки един. Английският флот не би стигнал за това. Когато внесеното в една страна количество злато и сребро надвишава действителното търсене, никаква бдителност на правителството не може да предотврати техния износ. Всички варварски закони на Испания и Португалия не са в състояние да задържат тяхното злато и сребро в страната. Непрекъснатият внос от Перу и Бразилия надвишава действителното търсене на тези страни и понижава там цената на тези метали под цената им в съседните страни. Ако, напротив, количеството им в дадена страна падне под действителното търсене, така че цената им да надвишава тяхната цена в съседните страни, правителството не би било принудено да полага усилия за техния внос. Дори да положи усилия да попречи на техния внос, то не би било в състояние да стори нищо. Тези метали, когато спартанците вече имали с какво да ги купуват, преодолели всички прегради, които законите на Ликург издигнали срещу проникването им в Лакедемон. Всички варварски митнически закони не могат да попречат на вноса на чай от Холандската и Гетенбургската източноиндийска компания, защото той е малко по-евтин от чая на Британската компания. И все пак един фунт чай е приблизително 100 пъти по-голям по обем от една от най-високите му цени, именно 16 шил., която се плаща обикновено в сребро, и повече от 2000 пъти по-голям по обем от същата цена в злато, така че е също толкова по-трудно да бъде той контрабандиран. Отчасти именно поради лесното транспортиране на златото и среброто от местата, където са в излишък, в местата, където са в недостиг, цената на тези метали не се колебае постоянно като цената на повечето други стоки, чийто обем пречи да бъдат премествани, когато пазарът е препълнен или недостатъчно снабден с тях. Наистина цената на тези метали не е свободна от всякакви колебания, но измененията, на които е изложена, са обикновено бавни, постепенни и еднообразни. В Европа например се смята, може би не съвсем основателно, че през настоящия и миналия век те постоянно, но постепенно са падали по стойност поради непрекъснатия внос от испанска Западна Индия. Но каквото и да било внезапно изменение на цената на златото и среброто, което изведнъж, чувствително и значително да повиши или понижи паричната цена на всички други стоки, изисква такава революция в търговията, каквато бе извършена с откриването на Америка. Ако въпреки всичко това в даден момент се почувствува недостиг на злато и сребро в страна, която има с какво да ги купува, съществуват повече средства да бъдат те заместени, отколкото при всяка друга стока. Ако липсват суровини за манифактурите, промишлеността трябва да спре. Ако липсват хранителни продукти, народът трябва да гладува. Но ако липсват пари, ще ги замести разменната търговия, макар и със значителни неудобства. Ако се купува и продава на кредит и различните търговци уреждат кредитите си един път месечно или един път годишно – това ще замести парите с по-малко неудобства. Добре регулирани книжни пари ще ги заместят не само без неудобства, но в някои случаи дори с известни изгоди. Следователно при всяко положение вниманието на правителството никога не е било така излишно ангажирано, както когато е било насочено към това, да бди за запазването или увеличаването на количеството на парите в страната. 299 Но най-разпространеното оплакване е от недостига на пари. Пари, както и вино, трябва винаги да са оскъдни у онези, които нямат нито средства да си купят, нито кредит, за да вземат назаем. Онези, които имат и средства, и кредит, рядко ще изпитват недостиг било от парите, било от виното, от което се нуждаят. Но това оплакване от недостиг на пари не се ограничава винаги до лекомислените прахосници, а понякога се чува в цял търговски град и неговите околности. Причината за това обикновено е прекомерното разрастване на търговията. Сериозни хора, чиито планове не съответствуват на техните капитали, също тъй лесно изпадат в положението да нямат средства да си купят пари, нито кредит, за да вземат назаем, както прахосници, чиито разходи не отговарят на техния доход. Преди плановете им да са доведени дотам, че да носят нещо, капиталът им се изчерпва, а с него и кредитът. Те обикалят навсякъде, за да заемат пари, и всеки им казва, че няма пари за даване назаем. Дори такива всеобщи оплаквания от недостиг на пари не винаги доказват, че в страната не се намира в обръщение обикновеното количество златни и сребърни монети, а само, че от тези монети се нуждаят множество хора, които нямат нищо да дадат срещу тях. Когато печалбата от търговията е по-голяма от обикновено, прекомерното разрастване на търговията става всеобща грешка както на едрите, така и на дребните търговци. Те не винаги изпращат в чужбина повече пари от обикновено, но купуват в страната и в чужбина необикновено голямо количество стоки на кредит, което след това изпращат на някой далечен пазар с надеждата, че парите им ще постъпят отново, преди да им бъде поискано плащаме. Но исканията идват, преди парите да са постъпили, и те не разполагат с нищо, с което да могат да купят пари или да представят солидна гаранция за сключване на заем. Така че не недостигът на злато и сребро, а трудността за такива хора да заемат пари и за техните кредитори да получат плащане поражда всеобщото оплакване от недостиг на пари. Прекалено смешно би било да се доказва сериозно, че богатството не се състои в пари, или в злато и сребро, а в това, с което се купуват пари и което има стойност само заради това купуване. Без съмнение парите винаги образуват част от националния капитал; но вече показахме, че те образуват обикновено само малка и винаги най-нерентабилната част от него. Търговецът намира обикновено за по-лесно да купува стоки с пари, отколкото пари със стоки не защото богатството се състои всъщност повече в пари, отколкото в стоки, а защото парите са известно и установено средства за търговия, срещу което охотно се дава в замяна всичко, но което не винаги с такава охота може да бъде получено срещу всичко. Освен това повечето стоки подлежат по-лесно на разваляне от парите и търговецът често може да претърпи много по-голяма загуба, като ги съхранява. Така също, когато стоките му са на склад, той е повече изложен на такива искания за пари, които е неспособен да задоволи, отколкото когато е прибрал цената им в своята каса. Освен всичко това печалбата му произтича по-непосредствено от продаване, отколкото от купуване, и по всички тези причини той обикновено се стреми много повече да разменя стоките си срещу пари, отколкото парите си срещу стоки. Но ако отделен търговец при излишък на стоки в склада си може понякога да се разори, тъй като не може да ги продаде навреме, една нация или една страна не е изложена на такава опасност. Целият капитал на един търговец често се състои от подлежащи на разваляне стоки, предназначени за купуване на пари. Но само част от годишния продукт на земята и труда на една страна може да бъде предназначена за купуване на злато и сребро от нейните съседи. Далеч по-голямата част се намира в обръщение в самата страна и се 300 потребява в нея; и дори по-голямата част от изпращания в чужбина излишък е предназначена обикновено за купуване на други чуждестранни стоки. Затова дори ако срещу предназначените за купуване на злато и сребро стоки не може да се получи нищо, нацията все пак няма да бъде разорена. Разбира се, тя би могла да претърпи известни загуби и неудобства и да бъде принудена да прибегне до онези средства, които служат като заместители на парите. Но годишният продукт на нейната земя и труд би останал същият или почти същият, както обикновено, защото за неговата издръжка би бил употребен същият или почти същият консумативен капитал. И макар че стоките не винаги набавят пари толкова лесно, колкото парите – стоки, все пак с течение на времето стоките набавят пари по-сигурно, отколкото парите – стоки. Стоките могат да служат за много други цели освен за купуване на пари, но парите не могат да служат за никаква друга цел освен за купуване на стоки. Следователно парите по необходимост следват стоките, но стоките не винаги и не по необходимост следват парите. Този, който купува, не винаги възнамерява да продаде купеното отново, а често да го употреби или потреби, докато този, който продава, винаги възнамерява отново да купи. Първият често е свършил сделката си, докато вторият винаги може да е направил само половината от нея. Хората искат да имат пари не заради тях самите, а заради това, което могат да купят с тях. Говори се, че потребителните стоки бързо се унищожават, докато златото и среброто са трайни по природа, и ако не беше този постоянен износ, биха могли да се трупат векове наред, докато се стигне до невероятно увеличение на действителното богатство на страната. Затова, както се твърди, нищо не може да бъде по-неизгодно за една страна от търговията, която се състои в размяната на такива трайни срещу такива подлежащи на разваляне стоки. Ние обаче не смятаме за неизгодна онази търговия, която се състои в размяната на английски железарски изделия срещу френски вина, макар че железарските изделия са много трайна стока, и ако не беше този постоянен износ, също би могла да се трупа векове наред, довеждайки до невероятно увеличение на тенджерите и тиганите на страната. Близко до ума е обаче, че броят на подобни прибори във всяка страна е по необходимост ограничен от тяхната употреба; че би било глупаво да има повече тенджери и тигани, отколкото е необходимо за приготвянето на хранителните продукти, които се потребяват обикновено в нея; и че ако се увеличава количеството на хранителните продукти, броят на тенджерите и тиганите също би се увеличавал, при което една част от нарасналото количество хранителни продукти ще бъде използвана или за купуването им, или за издръжката на допълнителен брой работници, чиято работа е да ги изготвят. Също тъй близко до ума е, че количеството злато и сребро във всяка страна е ограничено от употребата на тези метали; че употребата им се състои в това, като монети да привеждат стоките в обръщение, а като прибори да образуват част от покъщнината; че количеството на монетите във всяка страна се регулира от стойността на стоките, които следва да бъдат приведени в обръщение с тях, така че ако тази стойност бъде увеличена, веднага една част от стоките ще бъде изпратена в чужбина, за да се купи с тях – където и да бъде това възможно – допълнително количество монети, което тяхното обръщение изисква; че количеството златни и сребърни прибори се регулира от броя и богатството на частните семейства, които си позволяват подобен разкош, така че ако се увеличат броят и богатството на такива семейства, много вероятно е една част от това увеличено богатство да бъде използвана за купуването – където и да бъде това възможно – на допълнително количество златни и сребърни прибори; че да се правят опити да се увеличи богатството на една страна, като се внася 301 или задържа в нея излишно количество злато и сребро, би било също тъй глупаво, както да се правят опити да се подобри трапезата на частните семейства, като се заставят да имат излишно количество кухненски прибори. Както разходът за купуването на тези ненужни прибори би намалил, вместо да увеличи, количеството или качеството на хранителните продукти на семейството, така и разходът за купуването на излишно количество злато и сребро не може по необходимост да не намали богатството, което осигурява храна, облекло, жилище, издръжка и работа на народа. Трябва да се има предвид, че златото и среброто, все едно дали като монети или като прибори, са потреби, както и кухненските съдове. Увеличете тяхната употреба, увеличете потребителните стоки, които се привеждат в обръщение, обработват и изготвят с тях, и вие неизбежно ще увеличите тяхното количество; но ако се опитате да увеличите това количество с извънредни средства, вие също тъй неизбежно ще намалите тяхната употреба, а с това дори тяхното количество, което при тези метали никога не може да бъде, по-голямо, отколкото изисква тяхната употреба. Дори те да се натрупат свръх това количество, транспортирането им е толкова лесно и загубата, ако стоят без приложение и без полза, толкова голяма, че никакъв закон не би могъл да попречи на незабавното им изнасяне от страната. Не винаги е необходимо да се натрупа злато и сребро, за да се направи една страна способна да води външни войни и да издържа флоти и армии в далечни страни. Флоти и армии се издържат не със злато и сребро, а с потребителни стоки. Нация, която от годишния продукт на своята местна промишленост, от годишния доход от своите земи, своя труд и своите консумативни запаси има с какво да купува тези потребителни стоки в далечни страни, може да води там външни войни. Една нация може да си набавя заплатите и провизиите за една армия в далечна страна по три начина – като изпраща в чужбина: първо, една част от своето натрупано злато и сребро; второ, една част от годишния продукт на своите манифактури; или, най-после, една част от годишния си суров продукт. Златото и среброто, които могат да се разглеждат всъщност като натрупани или складирани в една страна, се делят на три части: първо, парите, които се намират в обръщение; второ, златните и сребърни прибори на частните семейства; трето, парите, събрани в резултат на дългогодишно спестяване в хазната на суверена. От намиращите се в обръщение в страната пари рядко може да се спести много, защото рядко може да има значителен излишък от тях. Стойността на стоките, които се купуват и продават годишно в една страна, изисква определено количество пари, което да ги приведе в обръщение и да ги докара до същинските им потребители, но не може да даде приложение на по-голямо количество. Каналът на обръщението по необходимост привлича известна сума, достатъчна, за да го напълни, и никога не допуска повече. Но в случай на външна война обикновено нещо се изтегля от този канал. Тъй като голям брой хора се издържат в чужбина, по-малко се издържат в самата страна. В нея се намират в обръщение по-малко стоки и по-малко пари са нужни, за да ги привеждат в обръщение. В такива случаи обикновено се издава извънредно голямо количество книжни пари от един или друг вид, например в Англия – съкровищни бонове, чекове, на министерството на военно-морските сили и банкноти, които, замествайки намиращото се в обръщение злато и сребро, дават възможност да се изпраща по-голямо количество от тях в чужбина. Но всичко това би било само беден източник за воденето на скъпа и продължаваща няколко години външна война. Претопяването на златните и сребърните прибори на частни лица в кюлчета винаги 302 се е оказвало още по-незначителен източник. В началото на последната война французите не получиха от този палиатив дори такава изгода, която да компенсира загубването на формата на приборите. Натрупаните съкровища на княза в миналото са представлявали по-голям и по-траен източник. В наше време, ако не се смята пруският крал, натрупването на съкровище, изглежда, не влиза в политиката на европейските князе. Фондовете, от които са се водили външните войни през този век – може би найскъпите от известните в историята войни, – изглежда, малко са зависели от износа на циркулиращите пари или от златните и сребърните прибори на частни лица или от княжеското съкровище. Последната война с Франция костваше на Великобритания над 90 милиона, включително не само 75-те милиона нов дълг, който бе сключен, но и допълнителните 2 шилинга на всеки ф. ст. поземлен данък, и това, което се заемаше всяка година от амортизационния фонд. Повече от две трети от тези разходи бяха направени в далечни страни – в. Германия, Португалия, Америка, в пристанищата на Средиземно море, в Източна и Западна Индия. Английските крале нямаха натрупано съкровище. Ние изобщо не сме чували да е било претопено голямо количество златни и сребърни прибори. Намиращото се в обръщение в страната злато се оценяваше на не повече от 18 милиона. Но след последното пренасичане на златото се смята, че тази цифра е доста занижена. Затова нека приемем – съгласно най-високото изчисление, което си спомням да съм чел или чувал, – че златото и среброто са възлизали общо на 30 милиона. Ако войната се бе водила с наши пари, те е трябвало дори съгласно това изчисление поне два пъти да са били изпратени в чужбина и да са се върнали оттам за един период от шест до седем години. Ако приемем това, то би било най-убедителното доказателство колко излишно е правителството да бди за запазването на парите в страната, защото съгласно това допускане всички пари на страната трябва за кратко време два пъти да са я напуснали и да са се върнали в нея, без някой да забележи това. А каналът на обръщението нито за миг през този период не е бил, изглежда, по-празен от обикновено. На малко хора липсваха пари, ако имаха какво да дадат за тях. Наистина печалбите на външната търговия през цялата война бяха по-големи от обикновено, особено към нейния край. Това доведе, както винаги, до общо разрастване на търговията във всички пристанища на Великобритания, което на свой ред предизвика обичайното оплакване от недостиг на пари – винаги свързано с разрастването на търговията. Пари не достигаха на много хора, които нито имаха средства да си купят, нито кредит, за да вземат назаем. И тъй като длъжниците трудно получаваха заеми, кредиторите трудно получаваха плащания. Но злато и сребро можеха обикновено да бъдат набавени по тяхната стойност от онези, които имаха възможност да дадат тази стойност. Следователно огромните разходи на последната война трябва да са били покрити главно не с износ на злато и сребро, а с износ на британски стоки от един или друг вид. Когато правителството или онези, които действуваха от негово име, преговаряха с някой търговец за парично плащане в чужда страна, той естествено се стараеше да плати на своя задграничен кореспондент, срещу когото бе теглил полица, като изпрати в чужбина по-скоро стоки, отколкото злато и сребро. Ако британските стоки не се търсеха в тази страна, той се стараеше да ги изпрати в друга страна, където можеше да купи полица, теглена срещу тази страна. Изпращането на стоки, стига то да отговаря на пазара, винаги носи значителна печалба, докато изпращането на злато и сребро рядко носи изобщо печалба. Когато тези метали се изпращат в чужбина, за да се купят с тях чужди стоки, печалбата на търговеца произтича не от покупката, а от продажбата на 303 стоките. Но когато те се изпращат в чужбина само за изплащане на дълг, той не получава никакви стоки и следователно никаква печалба. Затова той естествено се напряга да измисли начин да плати външните си дългове чрез износ на стоки вместо чрез износ на злато и сребро. Авторът на „Сегашното състояние на британската нация" също е отбелязал голямото количество британски стоки, което бе изнесено пред последната война, без да се получат срещу това някакви стоки. Освен споменатите по-горе три вида злато и сребро във всички големи търговски страни има известно количество кюлчета, които последователно се внасят и изнасят за целите на външната търговия. Тъй като тези кюлчета се намират в обръщение между различните търговски страни, както националната монета се намира в обръщение във всяка отделна страна, те могат да се разглеждат като пари на голяма търговска общност. Националната монета получава своето движение и направление от стоките, които се намират в обръщение в рамките на всяка отделна страна; парите на търговската общност получават своето движение и направление от стоките, които се намират в обръщение между различните страни. И националната монета, и парите на търговската общност служат за улесняване на размяната: първата – между различните индивиди на един и същ народ, вторите – между индивидите на различните народи. Една част от тези пари на голямата търговска общност може да е била и вероятно е била употребена за воденето на последната война. Естествено е да се предположи, че през време на всеобща война на тези пари се придава движение и направление, различно от онова, което те имат обикновено при дълбок мир; че те ще се намират в обръщение повече в театъра на военните действия и ще се употребяват повече да набавят там, както и в съседните страни, заплатите и провизиите на различните армии. Но каквато и част от тези пари на голямата търговска общност да е използвала годишно Великобритания по този начин, те трябва да са били купувани всяка година или с британски стоки, или с нещо друго, което е било купено с тях; и това отново ни връща към стоките, към годишния продукт на земята и труда на страната като последен източник, който ни даде възможност да водим войната. Естествено е наистина да се предположи, че такъв голям годишен разход трябва да е бил покрит с голям годишен продукт. Така например разходите през 1761 г. надвишаваха 19 милиона. Никакво натрупване не е могло да покрие такъв разточителен годишен разход. Няма годишен продукт, дори на злато и сребро, който би бил достатъчен за тази цел. Според най-достоверни източници всичкото злато и сребро, което се внася годишно в Испания и Португалия, обикновено не надвишава много 6 милиона ф. ст., което в някои години едва ли е покривало разходите на последната война за четири месеца. Стоките, които са най-подходящи за изпращане в далечни страни, за да се набавят там заплатите и провизиите на една армия или да се купи известна част от парите на голямата търговска общност, нужни за тяхното набавяне, са, изглежда, по-фините и подоброкачествени манифактурни изделия, които при малък обем имат голяма стойност и затова могат да се изпращат далеч с малко разходи. Страна, чиято промишленост произвежда голям годишен излишък от манифактурни изделия, които се изнасят обикновено в чужбина, може години наред да води много скъпа външна война, без да изнася що-годе значително количество злато и сребро или дори без да притежава такова количество за износ. Наистина в такъв случай значителна част от годишния излишък на нейните манифактурни изделия трябва да се изнася, без да носи постъпления на страната, макар и да носи известни постъпления на търговеца; защото правителството изкупува от търговеца полиците му, теглени срещу чужди страни, за да купи там 304 заплатите и провизиите на една армия. Но една част от този излишък може все още да носи постъпления. През време на война на манифактуристите се възлага двойна задача, тъй като биват призовавани, първо, да произвеждат стоки, които могат да се изпращат в чужбина, за да се плащат теглените срещу чужди страни за заплатите и провизиите на армията полици, и, второ, да произвеждат такива стоки, които са нужни за купуване на стоките, които се потребяват обикновено в страната. Затова през време на найразрушителна външна война голяма част от манифактурите могат често много да процъфтяват и, обратното, да западнат с настъпването на мира. Те могат да процъфтяват при разоряване на страната и да почнат да западат с възстановяването на нейното благосъстояние. Различното състояние на различните отрасли на британските манифактури през последната война и известно време след настъпването на мира може да служи като илюстрация на току-що казаното. Следователно разходите на една скъпо струваща или продължителна война не могат да бъдат покрити лесно с износ на суровия продукт на земята. Прекалено големи биха били разноските по изпращането на такова количество от него в чужбина, с което да могат да се набавят там заплатите и провизиите на една армия. При това само малко страни произвеждат много повече суров продукт, отколкото е нужно за изхранването на собствените им жители. Следователно изнасянето на голямо количество от него би било равносилно на изнасянето на част от необходимите на народа хранителни продукти. Друго е положението с износа на манифактурни изделия. Издръжката на заетите в производството им хора остава в страната, а се изнася само излишъкът от продукта на техния труд. Юм често обръща внимание върху неспособността на старите крале на Англия да водят без прекъсване що-годе продължителна външна война. Тогава англичаните нямаха с какво да си набавят заплатите и провизиите на своите армии в чужди страни освен със суровия продукт на своята земя, от който не можеше да бъде спестено много от вътрешното потребление, или с малкото манифактурни изделия от най-груб вид, чието транспортиране, както и изпращането на суровия продукт, беше прекалено скъпо. Тази неспособност произтичаше не от недостига на пари, а от недостига на по-фини и по-доброкачествени манифактурни изделия. Тогава, както и сега, покупко-продажбите се осъществяваха в Англия с пари. Съотношението между количеството на намиращите се в обръщение пари и броя и стойността на извършваните тогава обикновено покупко-продажби трябва да е било същото, както и сега, или дори по-голямо, защото тогава нямаше книжни пари, които сега заместват голяма част от златото и среброто. При народи, на които търговията и манифактурите са малко известни, владетелят може при изключителни обстоятелства твърде рядко да получи щогоде значителна помощ от своите поданици по причини, които ще бъдат обяснени покъсно. Затова в такава страна той обикновено се старае да натрупа съкровище като единствен източник при такива извънредни случаи. Но независимо от тази необходимост при подобно положение той естествено е склонен към пестеливост, която е нужна за натрупване. При онова примитивно състояние разходите дори на владетеля не се обуславят от суетност, която намира удоволствие в пищния разкош на един двор, а се изразява в щедрост към неговите арендатори или гостоприемството към неговите приближени. Но щедрост и гостоприемство рядко водят до разточителност, докато суетността почти винаги води. Затова всеки татарски хан има съкровища. Говори се, че съкровищата на Мазепа, казашки атаман в Украйна и прочут съюзник на Карл XII, били много големи. Френските крале от династията на Меровингите до един имали съкровища. Когато разделяли кралството си между своите деца, те деляли и 305 съкровищата си. Саксонските князе и първите крале след завоюването на Англия, изглежда, също са събирали съкровища. Първата работа на всяка нова власт била обикновено да завладее съкровищата на предишния крал, защото това било найсъществената мярка за осигуряване на наследниците. Владетелите на цивилизовани и търговски страни не са принудени в същата степен да трупат съкровища, защото в извънредни случаи могат обикновено да получат от поданиците си извънредна помощ. Те са и по-малко склонни към това. Те естествено и може би по необходимост следват модата на времето и разходите им се определят от същата разточителна суетност, която обуславя разходите на всички други едри собственици в техните имения. Незначителната пищност на техния двор става от ден на ден по-блестяща и разходите за нея не само пречат за натрупването, но често накърняват фондовете, предназначени за по-необходими разходи. Това, което Дерсилидас казва за персийския двор – че видял там много блясък, но малко сила, много слуги, но малко войници, – може да бъде отнесено към дворовете на много европейски владетели. Вносът на злато и сребро не е главната и още по-малко единствената изгода, която една нация получава от външната си търговия. Между каквито и места да се води външната търговия, всички тези места имат две особени изгоди от нея. Тя изнася онази излишна част от продукта на тяхната земя и труд, която не се търси у тях, и срещу нея докарва обратно нещо друго, което се търси. Тя придава стойност на техния излишък, като го разменя срещу нещо друго, което може да задоволи една част от потребностите им и да умножи удоволствията им. По този начин тя не позволява ограничеността на местния пазар да стане пречка за най-съвършеното разделение на труда в даден клон на занаятите или манифактурите. Като открива по-широк пазар за онази част от изделията на техния труд, която надвишава потребностите на вътрешното потребление, тя ги поощрява да подобряват производителните си сили, да увеличават максимално годишния си продукт и по този начин да увеличават действителния доход и действителното богатство на обществото. Външната търговия постоянно оказва тези големи и важни услуги на всички страни, между които се води. Всички те имат голяма изгода от нея, макар че най-голямата има обикновено страната, в която живее търговецът, защото той обикновено е повече зает с това, да задоволява потребностите на собствената си страна и да изнася нейния излишък, отколкото на всяка друга страна. Вносът на необходимото злато и сребро в страни, които нямат мини, е несъмнено задача на външната търговия, но във всеки случай най-незначителната. Страна, която води външна търговия само за тази цел, едва ли би могла за един век да натовари и един кораб. Откриването на Америка обогати Европа не с вноса на злато и сребро. Поради богатството на американските мини тези метали поевтиняха. Сребърни прибори могат да се купят сега с около една трета от житото или труда, които са стрували през XV век. При същия годишен разход на труд и стоки Европа може сега да купува всяка година три пъти по-голямо количество сребърни прибори, отколкото е можела да купува тогава. Но когато една стока почва да се продава за една трета от цената, която е имала досега, не само предишните купувачи могат да купуват три пъти повече от преди, но тя става достъпна за далеч по-голям брой купувачи, може би за над десет или дори над двадесет пъти повече от преди. Така че сега в Европа може да има не само повече от 3 пъти, но и повече от 20 или 30 пъти по-голямо количество сребърни прибори, отколкото би имало дори при сегашното ѝ цивилизовано състояние, ако американските мини изобщо не бяха открити. Дотолкова Европа несъмнено е получила действителна, макар 306 и сигурно много незначителна изгода. Ниската цена на златото и среброто прави тези метали по-малко подходящи дори за монети, отколкото преди. За да направим същите покупки, сега трябва да се натоварваме с по-голямо количество от тях и да носим в джоба си един шилинг тогава, когато по-рано би била достатъчна една монета от четири пенса. Трудно е да се каже кое от двете неща е по-незначително – това неудобство или обратното удобство. Нито едното, нито другото е можело да предизвика каквото и да било съществено изменение в състоянието на Европа. Но откриването на Америка положително е предизвикало много съществено изменение. Като откри нов и неизчерпаем пазар за всички стоки на Европа, то доведе до нови разделения на труда и усъвършенствувания в занаятите, които при тесните рамки на старата търговия никога нямаше да станат по липсата на пазар, който да погълне по-голямата част от техните изделия. Производителната сила на труда се увеличи и неговият продукт нарасна във всички европейски страни, а с това и действителният доход и действителното богатство на техните жители. Почти всички европейски стоки бяха нови за Америка и много американски стоки бяха нови за Европа. Така започнаха да се извършват нови актове на размяна, за които по-рано никой не е и помислял и които естествено са се оказали за новия континент също тъй изгодни, както станаха несъмнено изгодни за стария. Но дивата несправедливост на европейците направи едно събитие, което трябваше да бъде благотворно за всички, разорително и гибелно за някои от тези нещастни страни. Откриването на път за Източна Индия покрай нос Добра надежда приблизително по същото време откри може би още по-голям простор за външната търговия, отколкото дори откриването на Америка, въпреки по-голямото разстояние. В Америка имаше само две народности, които във всяко отношение стояха по-горе от диваците, и те бяха изтребени още щом бяха открити. Това, което остана, бяха само диваци. Но Китай, Индостан, Япония, както и други източноиндийски империи, макар и да нямаха побогати златни и сребърни мини, във всяко друго отношение бяха много по-богати, поцивилизовани и по-напреднали във всички занаяти и манифактури от Мексико или Перу, дори да се отнесем – колкото и да е незаслужено – с доверие към преувеличените разкази на испанските писатели за някогашното състояние на тези империи. Но богати и цивилизовани нации винаги могат да разменят помежду си много по-големи стойности, отколкото с диваци и варвари. Все пак Европа е извлякла досега много помалка изгода от търговията си с Източна Индия, отколкото от търговията си Америка. Португалците монополизираха за около един век източноиндийската търговия и само косвено и чрез тях останалите европейски народи можеха да изпращат или да получават стоки от тази страна. Когато в началото на миналия век холандците почнаха да изтикват португалците, те прехвърлиха цялата си източноиндийска търговия в ръцете на една монополна компания. Англичани, французи, шведи и датчани всички последваха техния пример, така че нито една голяма европейска нация не е имала досега изгодата на една свободна търговия с Източна Индия. Не е нужно да се търсят други причини, за да се обясни защо тази търговия никога не е била така изгодна, както търговията с Америка, която между почти всяка европейска нация и нейните колонии е свободна за всичките ѝ поданици. Изключителните привилегии на тези източноиндийски компании, големите им богатства, голямото покровителство и закрила, които им се оказваха поради това от техните правителства, предизвикаха много завист към тях. Тази завист често е представяла тяхната търговия като крайно вредна поради големите количества сребро, които тя изнася всяка година от страните, от които се води. Заинтересованата страна отговори, че поради непрекъснатия износ на сребро търговията ѝ можела 307 наистина да доведе, общо взето, до обедняването на Европа, но не на отделната страна, от която тя се води; защото поради износа на една част от постъпленията в други европейски страни тя докарвала всяка година в страната много по-голямо количество от този метал, отколкото изнасяла. Както възражението, така и отговорът се основават на разпространения възглед, който току-що разгледах. Затова не е необходимо да кажа нещо повече по това. Поради годишния износ на сребро за Източна Индия сребърните прибори в Европа са вероятно малко по-скъпи, отколкото биха били иначе, и с насечено на монети сребро се купува вероятно по-голямо количество труд и стоки. Първата от тези две последици представлява твърде малка загуба, а втората – много малка изгода; и двете са прекалено незначителни, за да заслужават някакво обществено внимание. Тъй като търговията с Източна Индия открива пазар за европейските стоки, или – което се свежда приблизително до същото – за златото и среброто, което се купува с тези стоки, тя по необходимост трябва да увеличава годишното производство на европейски стоки и следователно – действителното богатство и действителния доход на Европа. Че досега ги е увеличила толкова малко, се дължи вероятно на ограниченията, с които тя навсякъде трябва да се бори. Сметнах за необходимо, макар и с риска да бъда скучен, да разгледам най-подробно разпространената представа, че богатството се състои в пари или в злато и сребро. Както отбелязах вече, на обикновен език парите често означават богатство и тази двусмисленост на израза е направила тази разпространена представа толкова привична за нас, че дори онези, които са убедени в нейната абсурдност, са твърде склонни да забравят собствените си принципи и в хода на своите разсъждения да я приемат като несъмнена и неопровержима истина Някои от най-добрите английски автори по въпроса за търговията започват с бележката, че богатството на една страна не се състои само в нейното злато и сребро, по и е нейните земи, къщи и потребителни стоки от всякакъв вид. Но в хода на техните разсъждения земите, къщите и потребителните стоки сякаш изчезват от паметта им и аргументацията им често изхожда от предпоставката, че цялото богатство се състои в злато и сребро и че голямата цел на националната промишленост и търговия е да умножават тези метали. Но след като бяха установени двата принципа – че богатството се състои в злато и сребро и че тези метали могат да бъдат докарани в една страна, която няма мини, само чрез търговския баланс или чрез износ на по-голяма стойност от вноса, главната задача на политическата икономия по необходимост стана да намалява колкото е възможно вноса на чужди стоки за вътрешно потребление и да увеличава колкото е възможно износа на изделия на местната промишленост. Затова двете главни средства за обогатяване на страната бяха ограниченията на вноса и поощренията на износа. Ограниченията на вноса бяха два вида: 1. Ограничения на вноса на такива предназначени за вътрешно потребление чужди стоки, които могат д